Текст
ДИМИТЪР АНГЕЛОВ
Професор в Софийскиядържавен университет
КЛИМЕНТОХРИДСКИ
ОБРАЗУВАНЕ
БЪАГАРСКАТА
НАРОДНОСГ
София 1971
Издателство Наука и изкуство
ДИМИТЪР АНГЕЛОВ
Професор в Софийскиядържавен университет
КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ
ОБРАЗУВАНЕ
ББА1АРСКАТА
НАРОИНОСГ
София 1971
Издателство Наука и изкуство
СЪДЪРЖАНИЕ
Въведение 1 НАРОДНОСТТА КАТО ЕТНИЧЕСКА ОБЩНОСТ стр. 15
2 ПРЕГЛЕД НА ДОСЕГ АШНИТЕ ПРОУЧВАНИЯ ВЪРХУ БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ стр. 39
ГЛАВА ПЪРВА
Тра кийският етнически субстрат 1 ТРАКИТЕ до ПАДАНЕТО ИМ ПОД РИМСКА ВЛАСТ стр. 47
2 ТРАКИТЕ ПОД РИМСКА И ВИЗАНТИЙСКА ВЛАСТ стр. 74
9
ГЛАВА ВТОРА
Славяни
и прабългари
1 П О Я В А
НА СЛАВЯНИТЕ
И ПЪРВИ
НАПАДЕНИЯ
В БАЛКАНСКИЯ
ПОЛУОСТРОВ стр. 103
2 ПЪРВИ
НАПАДЕНИЯ
НА ПРАБЪЛГАРИТЕ
В БАЛКАНСКИЯ
ПОЛУОСТРОВ стр. 116
3 ЗАСЕЛВАНЕ
НА СЛАВЯНИТЕ
В БАЛКАНСКИЯ
ПОЛУОСТРОВ.
АСИМИЛАЦИЯ
НА ТРАКИТЕ стр. 136
4 ЗАСЕЛВАНЕ
НА ПРАБЪЛГАРИТЕ
В БАЛКАНСКИЯ
ПОЛУОСТРОВ
И ОБРАЗУВАНЕ
НА СЛАВЯНО-
БЪЛГАРСКАТА
ДЪРЖАВА стр. 190
ГЛАВА ТРЕТА
Изграждане
на българската
народност
1 УКРЕПВАНЕ
НА СЛАВЯНО-
10
ННЯЦММИМ1ММ
БЪЛГАРСКАТА
ДЪРЖАВА
И ВКЛЮЧВАНЕ
НА СЛАВЯНСКИТЕ
ПЛ ЕМЕНА
ОТ
БЪЛГАРСКАТА
ТРУПА
В НЕЙНИТЕ
ПРЕДЕЛЫ стр. 215
2 РАЗВИТИЕ
НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ
ПРОЦЕС
ПРЕЗ VIII ВЕК стр. 226
3 РАЗВИТИЕ
НА
ЕТНОГЕНИЧНИЯ
ПРОЦЕС
ПРЕЗ ПЪРВАТА
ПОЛОВИНА
НА IX ВЕК стр. 238
ГЛ АВ А ЧЕТВЪРТ А
Завършек
на етногеничния
процес
1 ВЪВЕЖДАНЕ
НА ХРИСТИЯНСТВОТО
КАТО
ОФИЦИАЛНА
РЕЛИГИЯ стр. 265
2 ПОБЕДА
НА СЛАВЯНСКИЯ
ЕЗИК
И НА СЛАВЯНСКАТА
ПИСМЕНОСТ стр. 272
3 ЕЗИК,
САМОСЪЗНАНИЕ
И МАТЕРИАЛНА
КУЛТУРА КАТО
ОСНОВНИ ЧЕРТИ
НА
БЪЛГАРСКАТА
НАРОДНОСТ стр. 283
4 БЪЛГАРСКОТО
НАРОДНОСТНОИМЕ стр. 315
ГЛАВА ПЕТА
Българската
народност
през периода
на византийско
владичество
1 НАРОДНОСТНО
САМОСЪЗНАНИЕ стр. 351
2 ТЕРИТОРИАЛЕН
ОБХВАТ стр. 360
3 БЪЛГАРСКОТО
НАРОДНОСТНОИМЕ стр. 370
Заключителни
думи
РЕЗЮМЕ НА НЕМСКИ
ЕЗИК с т р. 401
РЕЗЮМЕ
НА АНГЛИЙСКИ
ЕЗИК стр. 409
АЗБУЧЕН
П О К А 3 А Л Е Ц с т р. 389
СЪДЪРЖАННЕ
12
1
НАРОДНОСТТА
КАТО ЕТНИЧЕСКА ОБЩНОСТ
Въпросът за образуване на българската народност, конто е предмет
на настоящото изследване, е сложен и многостранен. Неговото из-
ясняване е свързано с разработването на разнороден изворов мате-
риал и със систематизиранетов проблемен и в хронологичен ред на
голям брой данни из областта на историята, археологията, лингви-
стиката, етнографията, топонимията и антропологията, конто отвеж-
дат към далечното минало на нашите земи и на нашия народ. Касае
се следователно за едно сложно, комплексно по своего естество
проучване на множество факта, събития и процеси, което има за
цел да изясни въпроса за образуване на българската народност как-
то в неговата цялост, така и в отделки подробности, доколкото
позволява това състоянието на източниците. Преди да пристъпим
обаче към това проучване, което носи конкретно исторически харак-
тер, необходимо е да се поставят предварително някои въпроси, конто
досега не са стояли пред погледа на българските изследвачи. Нужно
е да се види какво представлява изобщо „народността" като спе-
цифичен вид „исторически категория", как тя се създава и развива,
какви са факторите за нейното изграждане, кои са основните й
черти и признаци и пр.
Изясняването на тези въпроси ще ни помогне да се ориен-
тираме по-точно в систематизирането на фактический материал и
в установяването на взаимните връзки между отделните явления
и процеси.
Въпросът за народността като специфична историческа катего-
рия и етническа общност е сравнително нов и досега е предизвик-
вал интерес главно за етнографи, социолози и философи, а по-малко
за историците. Той е бил пренебрегван за сметка на въпроса за
същината на „племената" и „нациите“, който е значително по-добре
разработен. Едва в последно време се появиха отделни работи, в
конто се засягат в теоретико-философски и етнографски аспект някои
проблеми за възникването, основните черти и развитието на „народ-
15
BL ВЕДЕН HE
постите" като етнически общности, различии от племе и нация.1
Интерес към изследване на „народността" от гледна точка на изу-
чаване на историята на образуването и развитието на българската
народност се проявява у нас през последните години.2 Тук се прави
опит въз основа нй ПрИНЦИПИТё на исторический материализъм и при
привличане на конкретен материал, свързан с историята на образу-
ването на отделяй народи и по-специално с историята на образува-
нето и развитието на българската народност, да се очертаят най-
важни моменти относно произхода, същината и главните белези на
„народността" като етническа общност.
(Народността, както личи това от изследването на богат сравни-
телен материал, представлява вид етническа общност, възникнала при
определена стелен на развитие на човешките общества. Тя е по-
висша и напреднала категория от „племето*, което е също така вид
етническа общност, характерна за една по-ранна фаза от историята
на човечеството. Същевременно „народиостта“ е по-низш етап от
друга етническа общност — нацията, независимо от това, че между
тези две категории не винаги може да бъде установена лесно раз-
граничителната граница^
Като вид етническа общност народността се изгражда и развива
при определени обществено-икономически отношения, при условията
на даден вид социален организъм, в чиито рамки и при чието въз-
действие тя проявява своята същност. Трябва да се отбележи, че
въпросът за взаимоотношенията между етническите общности и со-
циалния организъм, при конто се създават, съществуват и развиват
те, е твърде сложен и все още не напълно изяснен. Главната труд-
ност за неговото изясняване трябва да се търси в това, че етниче-
ските общности си имат собствени закономерности на изграждане
развитие и изменение, конто не винаги съвпадат точно с вътрешните
закономерности, характерни за появата, развоя и смяната на отдел-
ните обществено-икономически формации. Следователно ние не винаги
сме в състояние да открием точно съвпадение между даден вид
обществено-икономическа формация и даден вид етническа общност.
Все пак конкретната история на човешките общества показва, че
племената и племенните общности като първи вид „етническа об-
щност" са характерни за епохата на първобитнообщинния строй,
докато народностите се раждат и развиват предимно в условията на
робовладелския и феодалния строй (т. е. през епохата на античността
16
НА РОД Н ОСТТА КАТО ЕТНИЧЕСКА О Б Щ Н О С Т
и на средновековието). През средновековието са възникнали в Европа
редица романски, германски и славянски народи, ^'огава е била съз-
дадена и българската народност паралелно с процеса на възниква-
не и утвърждаване на феодализма в нашата страна^ (VIII—X b.)j
Като историческа категория, създадена в резултат на продъл-
жителен процес, и като нов вид етническа общност, различна от
„племето", „народността" притежава определени белези, има свои
черти и особености, конто й придават характер на нещо обособено,
трайно и устойчиво.
ЦЧърви характерен белег на народността е наличието на един
общ език, който се говори и разбира от всички, конто принадлежат
към нея. Езикът е главного, основно средство за общуване, което
създава тесни връзки между хората, прави ги да се чувствуват род-
ствени и близки помежду си. Чрез общия език се създава и проя-
вява най-ярко тясната спойка между членовете на определена етни-
ческа общност, на една оформена вече народност-j Общност на езика
съществува до голяма степей и при условията на първобитнородо-
1 Срв. А. Токарев, Проблема типов этнических общностей (к методологическим про-
блемам этнографии), Вопросы истории, 1964, ки. И; И- Н. Чебоксаров, Проблемы
типологии этнических общностей в трудах советских ученых, Сов. эти., 1967, ки. 4 ;
В. П. Козлов, О понятии этнической общности, Сов. эти., 1957, ки. 2; същият,
Типы этнических процессов и особенности их исторического развития. Вопросы ис-
тории, 1968, кн. 9. Срв и Л. Гумилев, О термине „этнос*. „Этнос" как явление
Доклады отделений и комиссий географического общества СССР, вып. 3, Ленинград,
1967; П. И. Кушнир, Национальное самосознание как этнический определитель,
Краткие сообщения Института этнографии, вып. 3, Москва, 1949; П. И. Лашук, О.
формах донациональных этнических связей, Вопросы истории, 1937, кн. 4 ; Ю. П
Семенов, Категория „социальный организм" и ее значение для исторической науки.
Вопросы истории, 1966, ки. 8; F. Boas, Race, Language and Culture, New York,
1940; F. Hertz, Nation, nationale Ideologic und Nationalismus inGrundbegriffe der
Geschichte, Bertelsmann Verlag, Gutersloh, 1961; B. Grafenauer, Die ethnische Glie
derung und geschichtliche Rolle der westlichen Siidslawen ini Mittelalter, Ljubljana
1966. Добър библиографски обзор в книгата на В. И. Козлов, Динамика численности
народов, Москва, 1969, с. 375 403.
2 Срв. Д. Ангелов, По въпроса за населението в Македония през средновековиата
епоха (VII- XIV в.), сп. „Изкуство", XII, 1962, кн. 4—5; същият, Образуваие на
българската народност, „Ново време", кн. 12, 1968; същият, Категорията .народ-
ност" в българската история щод нечат); същият, La formation de la nationalite
bulgare, Etudes Balkaniques, 2, 1969, p. 14—37; същият, Вопросы образования
болгарской народности, Международный симпозиум славянской археологии, 21 28
IV. 1970, София. 1970, с. 1—52.
17
ВЪВЕДЕНИЕ
вия строй, но тогава, както се знае, са били налице и значителни
диалектни различия, конто са се дължали на племенната изолираност
и разпокъсаност и на липсата на по-продължителни и постоянни
връзки. При образу ването на „народностите" тези различия намаля-
ват чувствително, а при това обикновено заедно съе създаваието
на народността се създава и собствена писменост и се налага един
общ за всички литературен език, конто се разпространява в цялата
страна. Такъв е случаят с българската народност, сред конто се
разпространи в края на IX и началото на X в. един общ книжовен
език и с това се допринесе за още по-силното й вътрешно консо-
лидиране.
Исторического развитие познава примери, когато сред никоя
народност са в употреба не един, а повече езици (напр. сред ирланд-
ците, конто говорят ирландски и английски, и сред швейцарците,
където са разпространени немски, френски и италиански). Но това
са изключителни случаи, дължащи се на конкретно исторически при-
чини, конто не отменят констатацията, че една от главните и ха-
рактерни черти на народността е наличието на един общ език за
цялото население на страната.
Колко важна е ролята на езика като един от главните признаки
на народностната общност, се вижда от обстоятелството, че ако се
случи принадлежащи към дадена народност лица по една или друга
причина да не изучават или да забравят напълно родния си език
(при емиграции, при насилствена асимилация, при смесени бракове
и пр.), то обикновено следва и тяхното етническо обезличаване, т. е.
превръщането им в членове на друга етническа общност.
Наред с общия език важен белег на „народността" е наличието
на една сравнително устойчива по своя характер и специфична ма-
териална и духовна култура, която е обща за преобладаващото
мнозинство от населението на страната. Тя се проявява в различии
области и аспекти (жилищно строителство, облекло, покъщнина, тру-
дови навици, храна, религиозни вярвания, обреди, празници, песни,
танци, приказки, поговорки и пр.). Особено показателна и характер-
на за дадена народност е неговата духовна култура, т. е. неговото
прозаично и поетично творчество, неговите песни, приказки и танци
и пр. По проявите на тази духовна култура много лесно и сигурно
може да бъде определен даден народ и тя служи като един вид
негов етнически портрет. Достатъчно е да видим и чуем напр.
18
НАРОДНОСТТА КАТО ЕТНИЧЕСКА ОБЩНОСТ
един народен танц с всички негови характерни особености в мело-
дия, метрика, хореографски движения и пр., за да определим дали
се касае за български, румънски, руски, френски, испански или дру-
ги танци, т. е. за да определим етническата същина на този вид
проява на народностната духовна култура.
Тъй като народностите в средновековна Европа са възникнали
главно през епохата на феодализма, когато преобладаваща част от
населението е било селячеството, формиралата се през този период
материална и духовна култура е свързана предимно със селското
ежедневие, с въпроси около земеделския и скотовъдния бит, плодо-
родието, сушата, с живота, интересите и нуждите на селския сто-
панин. Такъв характер в главни линии има, както ще видим, мате-
риалната и духовната култура, изградена и в средновековна Бълга-
рия през IX—X в. И в нея преобладават черти и особености на
селския бит, на живота и светогледа на селското население.
Естествено, когато се говори за специфичната материална и ду-
ховна култура на дадена народност, не би могло да се твърди, че
тя е напълно хомогенна по своя характер и че е еднаква за всички
слоеве на обществото. Не бива да се забравя, че във всяка народ-
ност, създадена при условията на антагонистични класови формации
(робовладелски или феодални), съществуват значителни вътрешни
противоречия. Налице са отделни класи и съсловия (феодална аристо-
крация, зависимо селячество, духовенство, граждани и пр.), конто
имат собствени интереси и цели, свои разбирания и нужди, свой
начин на живот и светоглед. Това дава отражение върху характера
и развитието на материалната и духовната култура на народите и
разрушава в определени области и аспекти нейното вътрешно един-
ство. Класово-съсловното разделение, при което живее и се развива
дадена народност, е свързано с видимо разнообразие в стила на
живота, в облеклото, в навиците, в идеологическите разбирания и пр.
Така напр. по друг начин се е обличал, мислел и разсъждавал един
болярин в средновековна България, отколкото един зависим селянин
Същата констатация важи за разликата в облекло, навици, мантали-
тет на феодалите и селяните в други средновековни страни, като
Франция, Русия, Германия, Англия, Сърбия, Византия и пр.
Известии нюанси и различия в областта на материалната и на
духовната култура са налице и поради някои традиции, запазени от
времето на родово-племенния строй. Това са различия по отношение
19
ВЪВЕДЕНИЕ
на облекло, на песни, на обреди и пр., конто имат регионален и ло-
кален облик и са свързани обикновено и с различия от езиково-
диалектно естество. Интересни примери в това отношение ни пред-
лага материалната и духовната култура на германската народност, къ-
цето тези различия са доста силно изразени. Обаче нито различията,
обусловени от класово-съсловното разчленение на обществото, нито
различията, запазени по наследство от стари родово-племенни деле-
ния, не бива да се надценяват и въз основа на тях да се определи
същината на материалната и духовната култура на дадена народ-
ност. Типично за „народността' е не различного, вариращото, про-
гивопоставеното в нейната култура, а общото и еднаквото, което
отличава от другите народности и което й придава характер на една
трайна и устойчива етническа единица, способна да съществува и
да се изявява в продължение на столетия и хилядолетия. Това е
общият език, говорен от всички жители на страната, еднаквите в
основни линии обичаи, празници, предания, песни, обреди, приказки,
танци и пр., конто се разпространявали по всички краища на стра-
ната, в села и градове, в селски хижи и болярски палати. Общността
и вътрешното единство на „нэродността" имат много по-съществен
относителен дял и трайна значимост, отколкото отликите и специфи-
ките от класово-съсловен и регионален характер. Това важи с осо-
бена сила за българската народност, образувана през епохата на
средновековието и залазила своята хомогенност и вътрешна спойка
в продължение на векове.
Наред с общата материална и духовна култура, която представ-
лява достояние на дадена народност и се явява един вид неин ет-
нически портрет, във всяка народност с течение на вековете се
изгражда ярко изразено чувство на солидарност и общност, основано
на еднаквото минало, на наличието на обща държава и родина, на
съвместен политически, стопански, културен живот. Отделяйте наро-
ди придобиват, така да се каже, „историческое помет*, която им
говори за тяхното многовековно съшествуване, която ги сплотява в
единно цяло, особено в дни на големи изпитания (глад, епидемии,
външни нашествия и пр.). „Историческа памет“ у отделния народ
се запазва и освежава било по пътя на устного предание (чрез пес-
ни, приказки, предания и пр.), било по пътя на книжовното творче-
ство и на различии веществени паметници. Конкретни примери из
историята на европейски и други народи сочат, че тази „историческа
20
народността като етническа общност
памет“ може да избледнее и да загуби своята жизненост в дни на
тежко подтисничество, свързано с политически, икономически и ду-
ховен гнет. Примери за това можем да намерим напр. в историята
на редица азиатски и африкански народи, попаднали под ударите на
колониализма. Примери за това ни предлага и историята на българ-
ския народ, който бе започнал при условията на османското и фа-
нариотского иго да забравя и да пренебрегва миналото си. Затова
именно изиграха така ярка отрезвяваща роля укорителните думи на
Отец Паисий в неговата „История славяноболгарская* : „О неразумии
и юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин.* Чрез Паи-
сиевата книжка и писанията на наши дейци от епохата на Възраж-
дането бе възстановена „историческата памет* на българската на-
родност и бе отстранена заплахата от нейното етническо и духовно
обезличаване.
Наред с общия език, специфичната материална и духовна кул-
тура и „историческата памет* един от белезите на „народността*
може да бъде понякога и общата религия. Известно е, че рели-
гията е участвувала дейно във формирането на етническото съз-
нание през периода на първобитнообщинния строй, когато е служела
като етнически портрет на едно или друго племе или племенна
общност. Значителна е нейната роля и при формирането на някои
народности през епохата на феодализма. Като етнически показател
религията получава особено ярка изява при положението, че даден
народ живее в обкръжение или съжителство с други народи, от
конто се различава в религиозно отношение. Такъв е напр. случаят
.• еврейската народност, която векове наред е била пръсната по раз-
личии краища на света и се намирала в съприкосновение с християн-
ски и мохамедански народи. За евреите е било особено характерно
обстоятелството, че изповядват друга вяра и по това именно са би-
ли отделяни и считани за различен народ. В случая особено ярко е
подчертан един от белезите на дадената народност, който при друга
обстановка не би имал такова значение. Подобен е примерът до из-
вестна степей и с българите през епохата на османското владиче-
ство. Принадлежността към „християнската вяра* се явява през този
период като твърде важен показател за характеризиране на българ-
ската народност и за противопоставянето й на турците-мохамедани.
По такъв начин се откроявяла по-ясно пропастта между поробени и
поробители, между подчинени и господствуващи. Напротив, през
21
ВЪВЕДЕНИЕ
епохата на византийского владичество, когато и завоевателите (ви-
зантийците) и подчинените (българите) са изповядвали една и съща
вяра (християнството), религиозният признак като етнически опреде-
лится не е играел почти никаква роля и не е служел като опреде-
лят белег за българската народност. Можем да твърдим следова-
телно, че религията е една от възможните черти на народността
като етническа общност, която се откроява и налага само при опре-
делени исторически ситуации, без да бъде такъв траен и неизменен
показател като езика и специфичната материална и духовна култура.
При това вследствие на общото отслабване на религиозного съзна-
ние и на религиозните вярвания, настъпило в наши дни в резултат
на победата на научния светоглед, ролята на религията като етни-
чески показател намалява все повече и повече и при някои народно-
сти тя практически почти не може да бъде вече констатирана.
Последният, но безспорно един от най-съществените белези на
народността като етническа общност е народностното съзнание
(или самосъзнание). То представлява по същество субективен израз
на действителните, обективни съставки на „народността", с конто
е тясно свързано и от конто се определи и обуславя. Да имаш на-
родностно самосъзнание означава да знаеш и да чувствуваш, че
принадлежит към даден народ, че говорит неговия език, че си свър-
зан с неговото минало, с родната му земя, че познаваш, с поделят
и изпълняваш проявите на неговото материално и духовно творчест-
во. С една дума, народностното самосъзнание не е „голо", лишено
от реална основа субективно и самоволно изразяване на мисли и
чувства, а е естествен резултат от здрава и трайна връзка на от-
делния човек с основните, определящи черти на този народ, сред
който се ражда, живее, твори, радва и страда. Народностното съз-
нание се създава и утвърждава под въздействието на редица фак-
тори и в различии среди (семейство, училище и пр.). За неговото
утвърждаване и укрепване допринася особено разпространяването и
популяризирането на свързани с родната история и родния бит оби-
чаи, песни, предания, приказки, танци и пр. Твърде важна роля играе
поддържането на свежа „историческа памет", т. е. разпространението
на знания за миналото на съответната народност, за нейните поли-
тически, икономически и културни успехи, за нейните борби срещу
външни потисници и завоеватели и пр. За това запазване на „исто-
рическата памет" особена роля се па да на образованите слоеве (учители,
писатели, художници).
22
НАРОДНОСТТА КАТО ЕТНИЧЕСКА ОБЩНОСТ
Като важен субективен белег на народността народностното са-
мосъзнание се предава от поколение на поколение и по същество
представлява един от най-ярките и трайни показатели за нейното
реално съществуване. Това съзнание се запазва и проявява незави-
симо от значителните изменения, конто могат да настъпят в харак-
тера на материалната и духовната култура на даден народ, в раз-
витие™ на неговия икономически и културен живот. А такива из-
менения са се осъществявали в историята на всички народности.
Достатъчно е да хвърлим поглед върху нашето собствено истори-
ческо развитие, за да се убедим, че между бита, културата, свето-
гледа, езика, религиозните вярвания на българския народ през ран-
ни я период на създаването му (IX—X в.) и неговата култура, бит
светоглед и език през XVIII—XIX в. съществуват немалки отлики.
Твърде съществени различия има и в исторического развитие на
други народности (френска, английска и пр.), ако се сравнят различ-
ните фази на тяхното съществуване. Изменя се стопанският облик
на обществото, коренни промени търпи техниката, значителна ево-
люция изживява езикът. Съзнанието за народностна принадлежност
обаче остава трайно и непроменимо. „Българин" се е чувствувал
българинът и през IX в., „българин" се чувствува той и през XVIII в.,
„българин" се чувствува и сега.
Естествено в степента на „народностното съзнание" могат да
се наблюдават известии и понякога доста значителни нюанси. Има
периоди в историята на отделяй народности, когато това съзнание
е по-слабо проявено, и, обратно — такива моменти, когато то се
изявява с твърде голяма сила. Причините за това са най-разнооб-
разни и се коренят в конкретната политическа, социално-икономиче-
ска и духовна обстановка, при която живее и се развива даден на-
род. Така напр. при условията на засилената сред някои народи
феодална раздробеност (в Германия, Франция и др.) съзнанието за
обща народностна принадлежност е отслабвало и е било дори за-
глушавано в значителна степей от локално-регионални представи за
род и родина. Общо взето, укрепването на държавата, създаването
на по-тесни икономически и духовни връзки между населението от
различните нейни краища, допринася за усилване на народностното
съзнание, за неговото по-ясно изкристализиране. В такъв смисъл
обединителните политически процеси, осъществени в Западна, Цен-
трална и Източна Европа през XV—XVIII в., са изиграли твърде
23
ВЪВЕДЕНИЕ
съществена и важна роля. За усилване на народностното съзнание
помага в редица случаи бедственото положение, в което е изпаднал
даден народ. Това съзнание може да придобие особено ярки изяви
в борбата срещу чужди угнетатели, а понякога може да бъде из-
ползувано и раздухвано преднамерено с оглед на завоевателни цели.
Веднъж създадено и утвърдено, народностното съзнание при-
добива подобно на всяка друга форма на общественото съзнание
(религиозно, политическо и пр.) известна самостоятелност и може да
се развива при определени случаи независимо и изолирано от основ-
ните предпоставки и условия, конто са го породили. С това се обяс-
нява напр. обстоятелството, че отделни лица или цели групи, конто
са се откъснали от родните си места и от своя народ, пак запаз-
ват своята етническа и народностна принадлежност. За пример мо-
гат да бъдат посочени българите в Банат, изселени там в края на
XVII в. след неуспешного Чипровско въстание през 1688 г., и бъл-
гарите в Бесарабия, заселили се там в началото на XIX в. Народ-
ности© съзнание е запазено сред редица емигрирали в Северна и
Южна Америка чужденци (италианци, поляци, китайци, германци и пр.)
и това съзнание се предава от поколение на поколение.
Съзнанието за народностна принадлежност е спояваща сила,
играла неоднократно роля на важен фактор в историята на отделни
народи. Водени ст това съзнание са се вдигали на борба срещу
нашественици и завоеватели много народи в Европа през среднове-
ковната епоха (руси, сърби, румъни, поляци и пр.). Съществен дви-
гател е бил народностното съзнание, както ще видим, и в истори-
ческого развитие на българския народ и особено по време на бор-
бите му за запазване на неговата свобода.
Като терминологичен израз на съзнанието за народностна при-
надлежност още през ранната фаза на изграждането на народностите
се утвърждава едно общо име (руси, сърби, французи и пр.), с
което се назовават принадлежащите към даден народ. Това общо
име (или самоназвание) постепенно отмена и заличава съществува-
шите дотогава различии и многобройни племенни названия, конто
са били в употрсба, преди да се извърши обединителният процес,
както и названията на отделни разнородни етнически групи, конто
са съществували, преди да се слеят в общата народност. Няма фор-
мирана вече народност без собствено име, нито пък съществува
народност с много и различии названия освен в случайте, когато
24
НАРОДНОСТТА КАТО ЕТНИЧЕСКА ОБЩНОСТ
процесът на нейната вътрешна консолидация още не е напълно за-
вършен. В процеса на своето образуване и утвърждаване и нашата
народност, както се знае, е получила свое название. Това е името
„българи", което се разпространява и налага като общо име за бъл—
гарския народ от средата на [X в. насам. Този въпрос ще бъде раз-
гледан подробно в съответната част на изложение™.
След така направения преглед върху основните черти и приз-
наци на „народността" като тип етническа общност би следвало да
се спрем на един друг въпрос, а именно — как и при какви усло-
яви се създават „народностите".
Създаването на „народиостите" е продължителен и сложен про-
цес, при конто действуват разнообразии фактори и конто завършва
с това, че „племето1* като определена етническа общност се замени
с друга и по-силно изразена в своите главни черти етническа общ-
ност. Един от тези фактори е наличието на обща територия, в която
се изгражда, живее и твори даден народ. Без наличието на обща
територия, която образува необходимата пространствена основа, не
е възможно да се преодолее племенната раздробеност и изолира-
ност и да се създадат трайни икономически, политически и духовни
връзки, характерни за същината на всяка една добре изградена вече
„народност". Ако хвърлим поглед върху възникването на редииата
народности в Европа, Азия и Африка през епохата на античността
и средновековието, а и през ново време, ще видим, че това е ста-
вало винаги при наличието на една трайно установена, постоянна
територия, в която е могъл да се осъществи обединителният етно-
геничен прочее, да се оформи една етническа общност със свой
език, със собствена материална и духовна култура, със свое само-
съзнание и самоназвание. Общата територия е била, както ще ви-
дим, решаващата предпоставка и за образувчнето на българската
народност през VIII—X в. На тази територия, обхващаща главно об-
ластите Мизия (днешна Северна България), Тракия и Македония, са
се срещнали и заживели съвместен живот отделните компонента на
нашата народност (траки, славяни, прабългари), за да се слеят с те-
чение на времето в една хомогенна общност.
Сама по себе си общата територии не би могла да изиграе
обаче своята обединяваща роля, ако наред с това не е налице и
държавна организация. Благодарение на наличието на държавна
власт с добре устроен административен апарат става възможно да
25
ВЪВЕДЕНИЕ
бъдат разчупени тесните рамки на родовия строй, да се преодолее
племенната раздробеност и изолираност. Държавата като нов вид
социален организъм допринася за създаването и разпространението
на общи правни норми, за налагането на един по-уеднаквен начин
на живот, на поведение и мислене. Всичко това има за краен резул-
тат формирането на по-сплотени общности и преодоляването на би-
тови, културни, езикови отличия, характерни за периода на господ-
ство на родово-племенните отношения. Ролята на държавата като
важен етнообразуващ фактор може да бъде констатирана при об-
разуването на редица народности в Европа и в останалите конти-
нента през средновековната епоха. Със създаването на силни и срав-
нително централизирани държави се утвърди напр. народността във
Франция и в Англия, а също така в някои славянски страни (като
напр. Сърбия и Киевска Русия). Значението на държавата е особено
силно и в наши дни във връзка с формирането на редица народ-
ности в Африка, където се преодолява вековната племенна раздро-
беност (напр. в Нигерия, в Конго и пр.). Много голяма роля изиграва
държавата като етнообразуващ фактор и в нашата история. Не е
случайно, че действителният процес на образуване на българската
народност съвпада хронологически с процеса на изграждане и
утвърждаване на славянобългарската държава (VII—X в.) и че ко-
гато нашата държава се намираше в своя разцвет, се консолидира
напълно и нашата народност. Този въпрос ще бъде засегнат по-
дробно на съответното място.
Наред с общата територия и държавата важен фактор за съз-
даване на „народността" е общият подем на производителните сили,
развитието на стопанския живот, появата и укрепването на градо-
вете като центрове на занаяти и търговия. При една по-разгърната
икономика се създават условия за преодоляване на племенната раз-
дробеност, за установяване на по-тесни връзки между населението
в дадена облает, за сближаване и взаимопроникване на отделни ет-
нически групи. Всичко това допринася за формирането на по-устой-
чиви етнически общности, каквито представляват народностите. Ро-
лята на икономическия фактор може да бъде констатирана при об-
разуването на редица народи в Европа, Африка и Америка през
средновековната епоха, айв ново време. Значителна е била него-
вата роля и при образуването на българската народност, както ще
видим по-долу. Не случайно формирането и утвърждаването на на-
26
НАРОДНОСТТА КАТО ЕТНИЧЕСКА ОБЩНОСТ
щата народност съвпадат с периода на видимо разрастване на про-
изводителните сили в средновековна България, на подем в разви-
тието на земеделието, занаятите и търговията, на засилване и укреп-
ване ролята на градовете (IX—X в.).
Обща и трайно установена територия, държавна организация и
по-развит стопански живот (в сравнение с икономиката през периода
на племенната раздробеност) могат да се считат като три основни
и неизменно необходими фактори в процеса на изграждане на ка-
тегорията „народност" като по-напреднал етап от категорията „пле-
тне". Наред с тези фактори за образуването на „народностите" могат
да имат значение и други фактори, конто имат по-специфичен ха-
рактер и се проявяват конкретно исторически при изграждането на
една или друга народност. Между тези фактори заслужава отбе-
лязване религиозният. Въвеждането на нова, обща религия за цялото
население на определена територия допринася в редица случаи за
преодоляване на битовата и културна раздробеност, за създаване
на уеднаквен начин на живот, на еднакъв светоглед, на един и същи
начин на поведение и мислене. А това съдействува за формирането
на по-сплотени етнически общности с по-ярка изразена вътрешна
връзка помежду им.Твърдеголяма е била напр. ролята на религията
при изграждането на арабската народност през първата половина на
VII в. Благодарение на тази религия (мохамеданството) е станало
възможно да се обедини Арабският полуостров етнически, полити-
чески и идейно и да се започне бурната, изпълнена с крупни военни,
икономически и културни събития история на арабския свят през
средновековната епоха. Значителна е ролята на религията (христи-
янството) при образуването на редицата славянски народи (южни, за-
падни и източни) през VIII—X в. Съществено значение има тя, както
ще видим, по-специално при образуването на българската народност.
Между факторите, конто допри насят за утвърждаване на „на-
родността11, заслужава отбелязване създаването на собствена писме-
ност и книжнина и на слой от образовани хора. Благодарение на
писмеността става възможно да се разпространи и наложи по-лесно
един общ език, т. е. да се изгради една от основните черти на на-
родността като по-напреднал вид етническа общност и да се пре-
махне съществуващата при условията на племенната раздробеност
голяма пъстрота от различии диалекти. А чрез дейността на род-
ната интелигенция (със слово и с книга) се допринася за укрепване
27
ВЪВЕДЕ Н И Е
на чувството за принадлежност към род и родина, за формиране на
по-ясни представи за общото минало и общата съдба, за утвържда-
ването на едно по-силно народностно самосъзнание, което е един
от главните елементи в процеса на консолидирането и на развитието
на народностните общности. Ролята на писмеността и на свързания
с нейното разпространение слой от образовани хора може да се
констатира във връзка с процеса на формирането на редица народ-
ности в средновековна Европа, в това число и на българската на-
родност. Тази роля може да се наблюдава и в наши дни, когато
благодарение на дейността на местна интелигенция се ускорява ви-
димо процесът на формиране на нови народности и нации в редица
освободени от колониална зависимост страни в Африка и Азия.
Както се вижда от направения преглед, при създаването на
„народността“ като друг вид етническа общност, различна от „пле-
мето“, дял имат фактори и условия от разнообразно естество (те-
риториално, политическо, социално-икономическо и културно). Едни
от тях са неизменни и необходими при формирането на всички на-
родности общности, докато други могат да бъдат констатирани
само при образуването на отделни народи. Наличието на разнооб-
разии фактори свидетелствува, че създаването на дадена народност
е твърде сложно явление, при което действуват и се намират във
взаимна зависимост както някои общи закономерности, така и някои
елементи от специфичен характер, конто трябва да бъдат просле-
дени в конкретно исторически план.
Веднъж изградена и здраво консолидирана като етническа общ-
ност, народността може да съществува и да се развива вече и без
наличието на някои или дори и на всички от етнообразуващите фак-
тори. Тя придобива, така да се каже, способност за самостоятелна
изява, без да са налице определящите нейното създаване предпо-
ставки и условия. Примери за това има доста много както от исто-
рията на европейските народи, така и от историята на народи от
други континенти. Оссбено показателен е примеры с еврейския на-
род. Известно е, че векове наред евреите са били лишени от соб-
с твена територия и държава и са живеели разпокъсано по отделни
части в целия свят, но все пак са запазили народностната си обо-
собеност и сплотеност и не са престанали да бъдат една хомогенна
етническа общност. Запазил се е в продължение на векове и ар-
менският народ въпреки това, че нееднократно се е намирал под
28
НАРОДНОСТТА КАТО ЕТНИЧЕСКА ОБЩНОСТ
чуждо господство (на перси, византийци, араби, турци) и че голям
брой арменци са били принудени да емигрират в чужбина. Липсата
на собствена държава и на единна територия не е била причина за
изчезването на арменския народ, за разложението на арменската ет-
ническа общност. Подобно е положението и с нашата народност.
Известно е, че българският народ, конто бе създаден през IX—X в.,
загуби в началото на XI в. политическата си свобода и падна под
ударите на византийците, а в края на XIV в. бе завладян от осман-
ските турци. Въпреки липсата на свободна държава обаче и през
тези продължителни периоди на угнетение (от 1018 до 1185 г. и от
1396 до 1878 г.) българският народ се запази и продължи да съ-
ществува и да се развива като една етническа общност със свой
език, свой бит и култура, с народностно самосъзнание и само-
название. Като „българи" се съзнаваха при това не само жите'чте
на коренната българска територия (Мизия, Тракия и Македония), но
и онези наши сънародници, конто бяха принудени да емигрират
през тежките години на чуждото владичество в други страни (Ба-
нат, Бесарабия и пр.). Нито териториалното откъсване, нито почти
пълната липса на икономически и културни връзки с родината не
бяха в състояние да премахнат у тези отделили се от своето оте-
чество групи българи чувството за народностна принадлежност, да
ги накарат да забравят своя роден език — с други думи, да уни-
щожат главните черти на етническата общност. И това се дължи,
както вече се отбеляза, на обстоятелството, че след като етнообра-
зуващите фактори (главно обща територия и собствена държава) са
изиграли своята роля и народността е вече формирана и консоли-
дирана, тя получава възможност за съществуване и изява дори и
в такива случаи, когато основните предпоставки за нейното възник-
ване вече липсват било частично, било изняло.
Разбира се, животът на „народности", попаднали под чуждо
владичество или откъснали се от своята родина, в други страни е
силно застрашен и нееднократно може да се стигне до тяхната
пълна или частична асимилация, до претопяването им в други ет
нични елементи. Това претопяване може да бъде или естествено,
по силата на икономическо или културно преобладание на една по-
голяма по численост инородна маса, или пък насилствено, в резул-
тат на специални мерки от политически, просветен и културен ха-
рактер. С развоя на подобии асимилационни процеси се обяснява
29
ВЪВЕДЕНИЕ
изчезването на малък брой етнически общности (племена и народи)
в средновековната епоха, айв по-ново време. От подобии процеси
са били засегнати и българи, и то както в собствената им родина,
така и в други страни, където са били принудени да емигрират.
Един твърде важен въпрос, свързан с процеса на образуването
на отделните „народности", е въпросът за участието на различните
етнически компонента. Конкретната история относно създаването на
различии народности в Европа през средновековната епоха, а така
също и на народности в другите континента показва, че при тях-
ното образуване имат дял обикновено няколко етнически групи и
че в това отношение съществува голямо разнообразие. Така напр.
при формирането на френската народност са взели участие гали,
римляни и франки, а при образуването на английската народност
дял имат келтски и англосаксонски племена, а също така дошли от
Северна Франция нормани. При образуването на румънската народ-
ност става едно съчетание на доста сложен по своя характер етни-
чески субстрат (съставен предимно от романизовани даки) със зна-
чителни групи славянско население, живеещо в областите Мунтения,
Олтения, Молдава, Трансилвания. Славянско население участвува
като компонент и в изграждането на унгарската народност в ба-
сейна на реките Дунав и Тиса. Сложен етногеничен процес е харак-
терен, както се знае, и за образуването на българската народност.
Тук участвуват, както подробно ще бъде разгледано това в съот-
ветните глави, три компонента — траки, славяни и прабългари.
Участието на различии компоненти при изграждането на отдел-
ните народности в средновековна Европа се дължи до голяма сте-
пей на обстоятелството, че през Ill—VI в. тук са се извършили чув-
ствителни миграции и движения на голям брой племена и племенни
групи. Това е периодът на т. нар. „Велико преселение на народите",
при който се разпокъева съществуващата дотогава относителна те-
риториална сплотеност на отделни етнолингвистични общности (Гер-
мании, славяни, тюрки и пр.) и се започват масови раздвижвания,
конто засягат главно Южна, Югоизточна и Централна Европа. Ре-
зултат от „Великото преселение на народите" е това, че в една и
съща територия се установяват нееднородни по етническата си при-
надлежност хора, конто заживяват съвместен живот и често влизат
в границите на една и съща държава. Миграциите са били придру-
жени с военни сблъсквания, със завладявания, с поглъщане и уни-
30
НАРОДНОСТТА КАТО ЕТНИЧЕСКА ОБЩНОСТ
щожаване на малки етнически групи и пр. Общият резултат от всич-
ко е бил едно голямо смесване на различии етнически групи, на
различии езици, вери, култури. Такава пъстра картина се е създала
в Западна, Централна, Южна и Югоизточна Европа от средата на
III в. насам и при една такава обстановка започнало постепенного
формиране и консолидиране на отделни народности в този обширен
район. Напълно закономерно е било при това положение в създава-
нето на тези народности да вземат участие и да имат дял най-раз-
нообразни „етноси“.
При образуването на „народност" в обстановката на съжител-
ство на няколко етнически компонента се развиват паралелно два
процеса, конто до известна степей са независими един от друг, но
едновременно с това си влияят взаимно. Първият процес се свежда
в постепенно преодоляване на племенната раздробеност на групи
еднородни племена и в обединяването им в едно цяло, най-често в
рамките на една феодална държава. От друга страна, развива се
процес на постепенно сливане на различните етнически групи, на
тяхното взаимопроникване и уеднаквяване до сплотяването им в една
нова етническа общност, с единно народностно самосъзнание и са-
моназвание. Първият процес, който премахва племенната раздробе-
ност, е процес обединителен и за неговото осъществяване са меро-
давни главно фактори от териториален, политически и социално-
икономически характер. Вторият процес, който поставя край на ет-
ническата пъстрота, е процес асимилационен. При неговото осъще-
ствяване наред с фактори от териториален, социално-икономически
и политически характер, важен дял имат фактори от биологично,
религиозно, културно естество. Такива асимилационни процеси са се
осъществили при образуването на редица народности в среднове-
ковна Европа, включително и при образуването на българската на-
родност, при което са се слели траки, славяни и прабългари.
Характерно за асимилационните процеси е това, че като краен
резултат една от етническите групи надделява над останалите. Това
означава, че се възприема и утвърждава преди всичко нейният език,
който става господствуващ сред цялото население на страната. На-
лагат се и се утвърждават най-типичните белези на нейната мате-
риална и духовна култура, а също така — което е най-характерно —
и нейното етническо самосъзнание, което става общо и свойствен»
и за останалите компоненти. Казано с една дума, тази трупа излиза
31
ВЬВЕДЕНИЕ
„победител“ в дълголетното териториално, политическо, икономи-
ческо и културно съжителство с останалите етнически групп и тя
дава облик на формиралата се в резултат на извършено смешение
народност. За пример могат да бъдат посочени изградилите се през
средновековната епоха южни и източни славянски народи — бъл-
гарски, руски, сръбски. Това са народи, възникнали чрез смесване
на различии компоненти (траки, илири, варяги, прабългари и пр.)
като в крайна сметка победител е излязъл славянският компонент.
Това личи ясно, ако се хвърли поглед върху материалната и духов-
ната култура, върху езика, начина на живот, бита и светогледа на
тези народи през ранната фаза на създаването и кон солид Иране то
им. Като славянско се е формирало и народностното съзнание на
тези народи, включително и на българския народ.
Безспорен интерес предизвикват въпросите, кои са главните
фактори, под чието въздействие се развиват асимилационните про-
неси (т. е. пронесите на сливане на отделните етнически групи), и
с какво се обяснява обстоятелството, че като краен резултат на
тези процеси една от етническите групи надделява над останалите.
Това е въпрос, който почти не е бил поставян на разглеждане иизясня-
ване, но който заслужава най-голямо внимание. От примери, взети из
историята на образуването на отделни „етноси", севижда.че могат да
бъдат меродавни най-разнообразни фактори (политически, демографски,
биологически, социални, културни)и че тяхнатароля трябва да бъде
разглеждана и преценявана съобразно с дадения конкретен случай.
Основен благоприятен фактор е безспорно наличието на обща
територия, която обединява различните „етноси* и им създава усло-
вия за продължителен и траен досег, за тясно политическо, иконо-
мическо, духовно и биологично общуване. Особено важно се явява
при това наличието на смесени селища (от селски или градски тип),
където различните етнически групи могат да дойдат в най-непосред-
ствен контакт, да осъществяват стопански и културен обмен, да
сключват помежду си бракове и пр. Особено подходящ тип селище
за осъществяване на тези процеси е градът, който представлява по-
значителна агломерация на хора от различен етнически и социален
произход. Наличието на смесени селища в рамките на една обща
държава и обща територия е подпомогнало решително процеса на
създаване на редица народности в Европа през средновековната
епоха, в това число и на българската народност.
32
народността като етническа общност
Важен благоприятен фактор, който съдействува за сливане на
отделни етнически групи, е еднаквата в общи линии степей на ико-
номическо и културно равнище, на което се намират те. Конкрет-
ната история на образуването на отделни народности доказва, че
по-бързо намират „общ език“ и се сливат помежду си етноси, конто
имат един и същ или сроден начин на живот и са близки помежду
си по своя бит и култура.
Между благоприятните фактори, конто съдействуват за осъще-
ствяването на асимилационните процеси, немалка роля играе и био-
логичният. Етноси, конто са по-близки по расови и антропологични
особености, се смесват по-лесно помежду си, отколкото такива,
конто се различават силно помежду си в това отношение. С това
обстоятелство се обясняват сравнително бързите процеси на асими-
лация, извършени през средновековната епоха между различии ет-
нически групи, конто са се заселили в Европа и конто са спадали
към голямото семейство на „индоевропейските народи" (траки, или
ри, гърци, келти, германци, славяни и пр.).
Благоприятен фактор за осъществяването на асимилационния
пронес е наличието на обща религия, на еднакви вярвания. Това се
отнася особено до периода на средновековието, когато ролята на
религията е била много по-силна. С роля га на религията се обяс-
нява напр. обстоятелството, че редица славяни от „българската
трупа", останали вън от пределите на българската държава, са били
сравнително лесно елинизирани, след като възприели християнството
и заживели съвместен живот с гръцкото население в Северна и
Средна Гърция. И, обратно, наличието на различна вяра у българи
и турци е една от главните причини за невъзможността да се осъ-
ществят помежду им значителни процеси на асимилация независимо
от обстоятелството, че в продължение на столетия те са живели
съвместно в границите на обща държава.
Установявайки различните фактори, конто подпомагат асимила-
ционните процеси (респективно пречат за бързото им осъществя-
ване), следва да си отговорим на въпроса, на какво се дължи об-
стоятелството, че при смесването на разнородните етнически групи
една от тях надделява и определи облика на оформилата се в ре-
зултат на това смесване „народност". Конкретната история на об-
разуването на отделните народности в Европа и в другите конти-
нента свидетелствува, че тук са меродавни най-разнообразни фак-
з
33
ВЪВЕДЕНИЕ
тори от демографско, биологично, политическо, социално-икономи-
ческо и културно естество. Несъмнено е, че за победата на един
от етническите елементи над останалите особено важно значение
има количественото преобладание, по-голямата численост на на-
ложилия се етнос в сравнение с другите. Този фактор е играл съ-
ществена роля наир, при асимилирането на редица по-малочислени
етнически групи (като напр. келти) сред многочислената маса от
тракийското население на Балканский полуостров до завладяването
му от римляните. От голямо значение е бил той и при формирането
на българската народност, когато славянският елемент като далеч
по-многочислен се е наложил над прабългарския и постепенно го е
претопил.
Благоприятна предпоставка за победата на една етническа тру-
па може да бъде нейното политическо господство над останалите,
а също така и културното й преобладание. С тези фактори се обяс-
нява, както ще се види по-долу, в значителна степей процесът на
асимилация на тракийското население през епохата на римското вла-
дичество и превръщането на част от траките в „романизовани".
респ. в „елинизовани“ провинциалисти. Силно културно преоблада-
ние на българския елемент бе причина за сравнително бързото пре-
топяване и изчезване на печенегите, конто се заселват в нашите
земи през средата и втората половина на XI в. Има и ред други
примери из историята на образуването на народностите и на пре-
топяването на едни етноси в други, конто свидетелствуват, че родята
на политический и на културния фактор в осъществяването на тези
процеси е значителна.
При победата на една етническа трупа над други тя налага,
както вече се отбеляза, по правило своя език и особеностите на
своята материална и духовна култура, а също така и своето самс-
съзнание. С други думи, тя определи облика на оформилата се в
резултат на настъпилото смешение „ народност “, а останалите групи
загубват своята предишна етническа самобитност. Но това не озна-
чава, че тези групи изчезват, без да оставят каквито и да са следи
от своето някогашно съществуване. Такива следи се запазват било
в чист, било в хибриден вид по отношение на езика, на отделни
черти от материалната и духовната култура (облекло, празници, вяр-
вания и пр.) като трайно свидетелство за смесения характер на да-
дена народност. Така напр. известно е, че в процеса на образуване
34
НАРОДНОСТТА КАТО ЕТНИЧЕСКА ОБЩНОСТ
на унгарската народност имат дял и известен брой славяни, конто
са живеели през IX—X в. в басейна на реките Дунав и Тиса. Не-
зависимо от това, че те са загубили своята етническа самобитност
и че са били претопени сред унгарския етнос, за тяхното някогашно
присъствие в тези земи свидетелствуват запазени следи в областта
на топонимията и хидронимията, на лексикалния фонд на днешния
унгарски език и пр. Същото се отнася и до славяните в Румъния,
конто са завещали на образувалата се през IX—X в. румънска на-
родност голям брой думи и други белези на своята материална и
духовна култура. Видимо наследство от изчезналите етноси има и
в нашата народност. Става дума за редица езикови заемки от траки
и прабългари, за отражения от тракийски и прабългарски произход
в областта на фолклора, на облеклото, на вярванията и пр., конто
са били възприети от победилия славянски елемент и са останали
като трайно достояние в неговата материална и духовна култура,
в неговия бит и светоглед.
Наред с остатъците и отраженията от чист или хибриден вид,
конто се запазват като наследство от изчезналите етнически групи,
техни следи могат да се открият и при едно изследване на антро-
пологичните типове на дадена народност. Добре известно е, че аси-
милационните процеси, характерни за образуването на народностите,
са свързани обикновено с широко разпространение на смесени бра-
кове между представители на различии етнически групи. А това
води в крайна сметка до създаване на голяма пъстрота и до кръ-
стосването на различии антропологични типове, конто преобладават
сред един или друг етнос. Тази пъстрота се запазва и продължава
да съществува, когато вече се е формирала самата народност и тя
може да бъде констатирана и изследвана чрез методите на антро-
пологията. Конкретната история на асимилационните процеси в Европа
през античността и средновековието показва, че това смесване на
различии „типове" е било често явление и че едва ли има „народ-
ност", която в това отношение да не е засегната. Силно смесване
има между гърци, римляни, келти, германци, славяни и пр. в раз-
личии територии и държави и при образуването на различии народ-
ности. При това в тази смесица наред с индоевропейските етнически
групировки значително е било участието и на етнически общности,
спадащи към тюркската и фино-угорската лингвистични групи (хуни,
авари, маджари, хазари, печенеги, кумани и пр.). Голяма смесица е
35
ВЪВЕДЕНИЕ
била осъществена, както ще видим по-долу, и в нашите земи, къ-
дето са живели в тесен досег траки, илири, гьрци, прабългари,
славяни и пр. Това е създало условия за кръстосване на различии
антропологични типове и за създаване на голямо разнообразие във
физическия тип на различимте балкански народности, включително и
във физическия тип на българската народност, образувана главно в
резултат на асимилационните процеси на траки, славяни и пра-
българи.
Народността е обаче не биологична, а историческа категория и
обстоятелството, че във физическия тип на даден народ има отра-
жение на различии стари и някои вече окончателно изчезнали от
историческата сцена етнически групи, не означава, че този народ
няма хомогенен облик, че не представлява една монолитна общност.
Важно е при характеристиката на дадена народност да се обръща
нимание не толкова на антропологичните особености, нюанси и раз-
личия, конто издават сложния процес на неговото създаване от
биологична гледна точка, а да се обръща внимание главно на кул-
турно-историческите явления и особености, конто определят неговия
лик и го представят пред нас като ед но завършено цяло. Тъй стой
въпросът с различи ите народи в Европа, тъй стой въпросът и с бъл-
гарската народност. Това е народност славянска — и по своя език,
и по своята материална и духовна култура, и по своето съзнание
независимо от това, че при нейното изграждане в по-голяма или по-
малка степей дял имат и други етнически елементи. Антропологич-
ната смесица е безспорно важна и заслужава отбелязване и изслед-
ване, но не тя е решаваща и определяща. Тя е само една от стра-
ните на сложния асимилационен процес, който е довел до образу-
ването на народностите като монолитни етнически общности със
свои основни признаци.
Приключвайки с въпроса за асимилационните процеси, при конто
се налага един етнос, а останалите се претопяват в него и загубват
собствения си облик, трябва да се има пред вид, че този процес на
пълна асимилация не бива да се отъждествява безусловно с про-
несите на културно влияние и културно проникване. Възможно е
даден етнос поради фактори от различно естество (политическа
власт, социално и културно превъзходство, силни исторически тра-
диции и пр.) да влияе върху друг етнос и да предизвиква съще-
ствени изменения в неговия бит, вярвания, език, светоглед и пр., без
36
НАРОДНОСТТА КАТО ЕТНИЧЕСКА ОБЩНОСТ
това да означава обаче, че го поглъща и видоизмени напълно и
че го лишава от етническата му самобитност. Такива случаи кон-
кретната история на взаимоотношенията на отделни етноси познава
много. Известно е напр., че някои племена и народности в Африка
са изпитвали в продължение на столетия силното влияние на някои
европейски народи и на европейската цивилизация, че са станали
християни, че са усвоили европейски езици (английски и френски),
че се обличат по европейски образец и пр., без да загубят обаче
съзнанието си за етническа принадлежност и да се превърнат в
друга, нова по същество етническа общност. Подобен е примерът
и с редица индиански племена в Северна и Южна Америка. Подо-
бен пример ни предлага, както ще видим, и историята на траките
през периода на римското господство. Голяма част от тях са били
принудени по силата на обстоителствата да изучават гръцки или
латински език, да се превърнат в билингвично или дори трилинг-
вично население, да усвоят редица страни на материалната и ду-
ховната култура на Римската империя, без това да означава, че са
загубили своето етническо съзнание, че са престанали да се чувству-
ват траки. Пълната асимилация, т. е. загубата на етническото съзна-
ние, е характерна само за определени слоеве от тракийското насе-
ление, и то предимно в градовете.
Разбира се, между силното културно влияние, което даден ет-
нос оказва върху друг, и пълната асимилация, при която един етнос
изчезва изобщо, съществува тясна връзка. Това са две различии
степени или по-скоро два последователни и взаимно свързани по-
между си етапа. Продължителното културно въздействие е предпо-
ставка и път към пълната асимилация, към духовного обезличаване
ако не на целия етнос, то поне на една по-податлива поради раз-
личии причини част от него. Такъв е бил именно случаят с траките.
Направеният теоретико-исторически анализ на въпроса за обра-
зуването и същината на „ народностите", придружен с примери из
историята на отделни народи, ни води до няколко главки извода.
Както се вижда, народностите представляват исторически сложили
се устойчиви етнически общности, изградени в резултат на продъл-
жителен процес. Народността се формира в резултат на разложе-
нието на родовообщинните отношения и на сплотяването на раздро-
бените племена в едно цяло и едновременно с това — в резултат
на премахване на съществуващи различия между отделни етноси и
37
ВЪВЕДЕНИЕ
превръщането им в една хомогенна общност, при което се нала а
единият от тях. Осъществяват се следователно паралелно два про-
цеса — един обединителен и един асимилационен, конто са взаимно
свързани помежду си. По такъв начин се е постигнало създаването
на редица народности в Европа и в други континента, а така се е
осъществило и създаването и на българската народност.
Народностите се създават в резултат на действието на редица
фактори от социално-икономически, териториален, политически, кул-
турен и биологичен характер, някои от конто са постоянни и неиз-
менни за образуването на всяка народност, а други са по-специфични
и се проявяват при изграждането само на определени народности.
Главни предпоставки, конто благоприятствуват за развитието на
сложния етногеничен процес, са наличието на обща територия, на
държавна власт и на икономическа спойка, с което се допринася за
премахване на племенната раздробеност и изолираност, за преодо-
ляване на битовите, езиковите и културните различия между отделните
,етноси“ и за спояването им в ед но цяло. Ролята на тези три фак-
тора се доказва по неоспорим начин при разглеждане на конкрет-
ната история на образуването на отделни народности, в това число
и на българския народ.
В качество™ си на обособена, консолидирана „етническа" общ-
ност народността притежава следните основни черти и признаци:
общ език, специфична в редица аспекта материална и духовна кул-
тура и единно народностно съзнание (самосъзнание), което намира
израз в появата и утвърждаването на общо народностно име. Нали-
чието на класово-съсловни и регионални различия и противоречия,
характерни за епохата на феодализма, когато се създават и развиват
редицата народности в Европа, включително и българската народ-
ност, не са в състояние да премахнат и да накърнят тези основни
белези, свидетелствуващи за целостта и дъл'оката вътрешна спойка
на всеки отделен народ. Тази именно цялост и вътрешна спойка
представляват главного и типичного за всяка народност като исто-
рическа категория и етническа общност, която се явява по-висш и
напреднал етап от историческата категория на етническата общност
„племе".
Веднъж утвърдена като устойчива общност, „народността" по-
лучава възможност за трайно съществуване и за реална изява, дори
и без наличието на основните предпоставки и условия, конто са
38
П РЕ ГЛ Е Д НА ДОСЕГАШНИТЕ ПРОУЧВАНИЯ
съдействували за нейното създаване. Това може да се докаже с
примери от исторического развитие на редица народности, включи-
телно и от историята на българския народ.
2
ПРЕГЛЕД
НА ДОСЕГАШНИТЕ ПРОУЧВАНИЯ
ВЪРХУ БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ
Въпросът за образуването на българската народност като сложен,
многостранен и продължителен процес се поставя пред погледа на
изследвачите с цялата му широта едва през последните години.
Столетия наред на него е било обръщано малко внимание или пък
той е бил схващан твърде опростено. Ако се обърнем към истори-
чески съчинения от епохата на средновековието, а и от по-ново време
(XIX в.), ще видим, че единственото, което е занимавало техните
автори във връзка с този въпрос, е било да се установи какви са
по произход българите и в какво се е свеждала ролята на раз-
личните етнически групи, взели участие в процеса на създаването
на българската народност. С други думи, съществувал е интерес
главно към един от многобройните аспекти на проблемата за народ-
ността, който, разбира се, е твърде важен, но не е единствен и
най-съществен. Дълго време е господствувало при това схващането,
че българският народ е чисто славянски по произход и че в него
няма никакви други примеси от чужди на славянството етнически
групи. Това схващане е намерило израз главно в полски хроники
от XVI в.1, в конто се посочва, че българският народ е сроден с
останалите славянски народи (руси, поляци, сърби и пр.). Гледи-
щето за хомогенния, чисто славянски произход и характер на бъл-
гарите е прокарано и в нашите първи исторически съчинения, въз-
никнали в края на XVIII в. Става дума за „История славяноболгар-
ская" на Отец Паисий (1762 г.)2, за т. нар. „История во кратце о
1 Срв. И. [Питманов, Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите
от езиково гледище и етимологиите на името „българин". Сборник за народни умо-
твореиия, наука и книжпина, кн. XVI—XVII, София, 1800, с. 530, 608 сл.
2 „История славяноболгарская" на Отец Паисий е издавана неоднократно. Едно от
последните издания е на П. Динеков под паслов „Паисий Хилеядарски, Славяно-
българска история', София, 1963, с. 1—144. Там са посочени по-важните предишни
издания и статии.
39
ВЪВЕДЕНИЕ
болгарском народе словенском- на иеромонах Спиридон (1792 г.)3
и за т. нар. „Зографска история"4, написана пак към това време.
И в трите посочени труда, конто представляват компилацпи от по-
стари произведения, господствува схващането, че българският народ
е напълно еднороден по своя състав. Той е народ славянски, сро-
ден с руси, сърби, поляци и пр. Не съществува според тези най-
стари наши историографи никаква разлика по сыцество между траки,
илири, славяни, българи. Това са само различии имена на една обща
по своя етнически състав славянска маса, която е образувала на-
шия народ и нашата държава. Особено характерна в това отношение
е „История во кратце“ на иеромонах Спиридон, който счита траки,
илири, келти, славяни, българи (в смисъл на прабългари — б. н.)
ш един и същ народ, без да вижда помежду им каквато и да е отлика.
Представата за хомогенния в етническо отношение български
народ се нарушава в края на XVIII в. след обнародването на тру-
довете на немските учени Шльоцер, Тунман и Енгел.6 В тези трудове
за пръв път се прокарва гледището, че „прабългарите" (Urbulgaren),
както ги нарича Тунман, заселени на Балканский полуостров през
VII в., не са били славяни, а вероятно са спадали към кръга на
татарските народи. Ще рече, гледището за чисто славянски произ-
ход на българския народ е изоставено, за да се замени с тезата за
наличието на два етнически компонента, взели участие в образу-
ването му.
Възгледите на посочените немски изследвачи срещат през XIX в.
силна съпротива от страна предимно на руски и български историки
и общественици, конто продължават да настояват върху старото
схващане за напълно хомогенния в етническо отношение произход
на българския народ и затова, че и „прабългарите" също са били
славяни. Най-последователно развива това гледище Ю. М. Венелин
в труда си „Древние и нынешние Болгаре в политическом, народо-
писном, историческом и религиозном их отношении к Россияпам“,;.
По неговите стъпки вървят П. Бутков, С. Уваров, Г. Кръстевич,
Д. II. Иловайски и др.'7 Проучванията предимно в областта на линг-
вистиката, извършени в течение на XIX в. от различии изследвачи,
опровергават обаче окончателно „славянската теория" за прабълга-
рите и доказват, че по своя етнически произход и облик те са се
различавали съществено от славяните. В такъв смисъл се изказват
П. И. Шафарик в труда си „Славянские древности" (1837 г.), М. Дри-
40
ПРЕГЛЕД НА ДОСЕГАШНИТЕ ПРОУЧ ВАНИЯ
нов в студията си „Поглед върху произхождението на българския
народ и началото на неговата история" (1869 г.), К. Иречек в своята
„История на българите" (1876 г.) и др. Заслужава да се отбележи, че
изследвачите спорят помежду си относно това, какви точно по етни-
ческа принадлежност са „прабългарите" (според едни те са угро-
фини, според други — турци, според трети — хуни и татари и т. н.).
Налага се обаче със сигурност общото мнение, че те не са били
славяни. В такъв смисъл научната историография през XIX в. окон-
чателно отхвърля гледището за единния в етническо отношение
произход на българския народ, като установява в него наличие и
взаимодействие на два компонента — славяни и прабългари. Изясня-
ването на този въпрос, възникнал за пръв път в края на XVIII в., е
преминало, както се вижда, през различии етапи.
През различии етапи е преминала историографията и по въпроса
за етническата същност на траки и славяни. На първо време е гос-
подствувало убеждението, че траките и славяните са един и същ
етнос, че помежду им няма никаква разлика, тъй както се е смята-
ло, че няма разлика между прабългари и славяни. Подобно схваща-
не, което е било плод на все още твърде слабите познания върху
езика и бита на траките, се споделя от редица изследвачи от XVIII—
XIX в., между конто важно място заема полският историк Леденел.*
3 Издадена от В. Н. Златарски, София, 1900, с. 1—124.
1 Издадена от Й. Иванов в „Български старини из Македония", София, 1931 и
1970, с. 630—642. Подробно проучена от Й. Трифонов в студията му „Зографската
българска история". Списание на Българската академия на науките и изкуствата,
кн. I—X, Ист.-фил. клон, 30, София, 1940, с. I—66.
Срв. за техните възгледи М. Дринов, Поглед върху произхождението на българ-
ския народ и началото на неговата история (Съчинения, т. I, София, 1909, с. 65 сл.);
И. Шишманов, Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите, с.
530 сл.; И. С. Державин, История Болгарии, т. I, Москва, 1945, с. 147 сл.
Историко-критические изыскания, 1, Москва, 1829. Подробно за неговата аргумен-
тировка и възгледи у И. С. Державин, История Болгарии, с. 154 сл.
7 Пак там, с. 157 сл. Срв. върху „славянската теория" и нейните поддръжници и
М. Дринов, Поглед върху произхождението на българския народ, с. 67; И. Ши-
шмансв, Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите, с. 533 сл.
8 Срв. М. Дринов, Поглед върху произхождението на българския народ, с. 58 сл.;
К. Иречек, История на българите (бълг. превод под ред. на В. Н. Златарски),
София, 1929, с. 44 сл.; И. С. Державин, История Болгарин, с. 169. Освен Лелевел
гледището, че траките са славяни, макар и с известии нюанси, се поддържа от
руските исторнци А. Д. Чертков, Савельев-Ростнславич, архиепископ Филарет и др.
41
ВЪВЕДЕНИЕ
Считало се при това, че славяните са коренно население на Балкан-
ский полуостров и в такъв смисъл идеята за тъждествеността им
с тракийското население добивала още по-голяма популярност. В
духа на писаното от Лелевел са възгледите на такива български
историци и общественици от епохата на Възраждането като Г. С.
Раковски, П. Берон, Ст. Захариев и др.9 Постепенно започва да си
пробива обаче път схващането, че в етническо отношение траки и
славяни не бива да бъдат смесвани и отъждествявани. На това
обстоятелство обръща внимание още известният чешки историк П.
Шафарик в труда си „Uber die Abkunft der Slaven“ (1838 г.). С те-
чение на врсмето този възглед се утвърждава все повече. Решаващ
удар върху „славянската теория" за произхода и характера на тра-
ките нанася М. Дринов в посочената студия „Поглед върху произ-
хождението на българския народ и началото на българската исто-
рия", както и в обширната си монография „Заселение Балканского
полуострова славянами" (1872 г.).10 В тези два труда, написани въз
основа на богат изворов материал, доводите за етническа общност
между траки и славяни са отхвърлени убедително. Доказано е, че
славяните не са коренни жители на Балканский полуостров, а са
дошли там значително по-късно от местного трако-илирийско насе-
ление. Възгледите на М. Дринов по този въпрос са възприети на-
пълно в „История на българите" на К. Иречек (1876 г.). По-късно
изследвания върху произхода, езика, историята на траки и илири
(на В. Томашек, Г. Кацаров, Д. Дечев и др.) дооформи ха доказаната
вече от М. Дринов тема, че в етническо отношение „славяни", „тра-
ки" и „илири" представляват различии групи и не могат да бъдат
отъждествявани. По такъв начин въпросът за траките (и отчасти за
илирите) като трети компонент в изграждането на българската
народност наред със славяните и прабългарите може да се счита
за окончателно изяснен.
Установяването на три различии етнически компонента, взели
участие при образуването на българската народност, поставя пред
научните изследвачи вече един друг въпрос, а именно в какво се
свежда относителният дял на всеки един от тези компоненти, каква
е неговата роля при изграждането на тази народност. Схващането,
че в това отношение славяните имат най-голямо значение, не се
оспорва от никой сериозен изследвач. Това схващане е изразено в
трудовете на най-известните наши историци, работили след освобож-
42
ПРЕГЛЕД НА ДОСЕГАШНИТЕ ПРОУЧВАНИЯ
даването на България от турска власт, като В. Н. Златарски,
П. Мутафчиев и др. Възприето е това схващане и в нашата нова,
марксическа историография.9 10 11 Опитът да се надцени ролята на пра-
българите, характерен за отделни трудове12, излезли главно през
периода между Първата и Втората световна война, може да се
счита понастоящем за напълно опровергай. Разбира се, прабългарите
имат немалък дял в изграждането на нашата народност, но няма
съмнение, че те са се претопили изцяло сред славянската маса, като
са оставили само незначителни следи.
Все още значителни различия съществуват сред историческата
наука обаче по въпроса за ролята на балканский субстрат (т. е. на
траките и отчасти на илирите). У някои изтъкнати наши историци
(като М. Дринов и В. Златарски) преобладава схващането, че тази
роля е била малка и че в по-голямата си част трако-илирийският
елемент при идването на славяни и на прабългари на Балканский
полуостров е бил изчезнал.13 Воден от това разбиране, В. Н. Златар-
ски разглежда в т. I, ч. 1, на своята „История на българската дър-
жава през средните векове", София, 1918 г. (и т. I, ч. 2, София,
1927 г.), образуването на българската народност като резултат само
от сливането на двата етнически компонента — славяни и прабъл-
гари — в едно цяло, без да вземе пред вид каквото и да е участие
на траките.14 * Подобно схващане, макар и не толкова абсолютизирано
прозира и в „История на българския народ", т. I, на П. Мутафчиев.16
9 Срв. М. Дринов, Поглед върху произхождението на българския народ, с. 68 сл.;
К. Иречек, История на българите (бълг. превод под ред. на В. Н. Златарски), Со-
фия, 1929, с. 44 сл.; Н. С. Державин, История Болгарии, I, с. 169. Освен Лелевел
тезата, че траките са славяни, макар н с известии нюаиси, се поддържа от руските
историцн А. Д. Чертков, Савельев-Ростиславич, архиепископ Филарет и др. През
по-ново време неин застъпник е Г. Ценов. Срв. главно работата му: Die Abstam-
tnung der Bulgaren und die Heimat der Slaven, Berlin — Leipzig, 1930-
10 Издадена в Съчинения, т. I, с. 143—316.
11 Срв. История на България, 1, София, 1961, с. 52, 96; Д. Ангелов, М. Андреев,
История на феодалната българска държава и право, София, 1968, с. 105.
12 Срв. напр. Г. Фгхер, Ролята и културата на прабългарите, София, 1940, с. 160.
където четем, че „най-интересното творение на прабългарите е било създаването
на българската нация*.
13 Срв. М. Дринов, Поглед върху произхождението на българския народ, с. 9, 15, 61.
14 Това становище е прокарано не само в „История на българската държава през
средните векове*, но и в една специална статия под наслов „Образуване на българ-
ската народност*, БИБ, т. I, кн. 1, 1928, с. 75—112).
43
ВЪВЕДЕНИЕ
Напротив, у други изследвачи на нашето минало, като се започне
от К. Иречек и неговата „История на българите на ролята на бал-
канский субстрат е отделено място и значението на траките във фор-
мирането на българската народност се признава.15 16 Заслужава вни-
мание в това отношение уводът на И. Иванов към книгата му „Бъл-
гарите в Македония11, където четем, че „в славянската стихия на
Балканите тече значителна струя кръв на трако-илирските старо-
селци“17. Тенденцията да се търси и разкрива ролята на балканский
субстрат в изграждането на българската народност получи нова
подкрепа в резултат на направените през последните години антро-
пологически проучвания върху типа на българина и особено след
излизането на книгата на М. Попов, сосветена на този въпрос.18
Може да се каже, че понастоящем едва ли има вече съмнение, че
балканският субстрат (траките) като един от компонентите при об-
разуването на българската народност не може повече да се прене-
брегав и че на него трябва да бъде отделяно нужното внимание,
без, разбира се, ролята му да се надценява.
15 София, 1943 г. Срв. по-специално с. 58, където Мутафчиев говори за голямото
обезлюдяване на Балканский полуостров в резултат на нашествията на хуни, авари
и славяни. Все пак той приема, че са останали известии елементи от старото насе-
ление, което впоследствие се смесило със славяните (с 80).
,s Срв по-специално с. 73 сл., където Иречек засяга, макар и бегло, въпроса за
остатъците от траки и илири на Балканский полуостров и за постепенното им сли-
нане със славяните.
17 Й. Иванов, Българите в Македония. Издирвания и документа за тяхното потекло,
език и народност, София, 1917, с. 11.
1Я М Попов (в сътрудничество с Г. Г. Марков), Антропология на българския народ,
т. 11, Физически облик на българите, София, 1959, въз основа на направените про-
учвания приема важната роля на тракийскня субстрат при изграждането на българ-
ската народпост. Вж. и Ц. Крастанов, Към въпроса за етногенеза на българския
народ, Ист. пр., XXII, 1966, кн. 3, с. 35 сл., и В. П. Алексеев — Ю. В. Бромлей,
К изучению роли переселения народов в формировании новых этнических общностей.
Сов. этнография, 2, 1968, с. 37 сл.
1
ТРАКИТЕ ДО ПАДАНЕТО ИМ
ПОД РИМСКА ВЛАСТ
Траките са първото засвидетелствувано от писмени данни население
в източните краища на Балканский полуостров, и по-специално в
днешните български земи. Сведенията относно най-ранната им исто-
рия са твърде оскъдни и все още не може да се установи с поло-
жителност дали те са автохтонни балкански жители, или са дошли
впоследствие на територията южно от река Дунав по време на
миграционните процеси през III хилядолетие пр. н. е. Това е диску-
сионен въпрос, който излиза извън рамките на настоящата работа и
няма да бъде поставян на разглеждане.1 За нас е важно да отбе-
лежим, че през първото хилядолетие пр. н. е. тракийската етниче-
ска общност е населявала вече балканските земи и че тя е привли-
чала погледа на своите съседи гърците, както личи това от запазе-
ните писмени паметници. Първи известия за траките се съдържат в
Омировия епос, който се отнася приблизително към IX—VIII в. пр.
н. е. Впоследствие сведения за Тракия като географска облает на-
мираме у гръцкия лотограф Хекатей от Милет (VI—-V в. пр. н. е.),
автор на една интересна творба под наслов „Описание на земята“.
Особено подробни стават данните за тракийските племена в съчи-
1 По-важна нова литература във връзка с този въпрос: В. Георгиев, За про-
пзхода на древното население от североизточната част на Балканский полуостров,
ИЛИ, XIX, Сборник в чест на Гаврил Кацаров, II, София, 1955, с. 305 сл.; същият,
Тракийският език, София, 1957, с. 82 сл.; същият, L'ethnogenese de la peninsule
balkanique aprfcs les donnees linguistiqiies (Actes du Symp. intern, sur l’ethnogenese
des peoples balkaniques — Plovdiv, 1969, Sofia, 1970); В. Миков, Българските земи
в края на неолитната епоха, ГСУ, ИФФ, т. XLIII, 1946/47, с. 3 сл.; И. Венедиков,
Произходът на траките, Сборник Изследвания в памет на акад. Ст. Романски, Со-
фия, 1960, с. 525 сл.; М. Гарашанин, Хронология на неолита в централната и юго-
източната част на Балканский полуостров, Археология, VIII, 1966, кн. 1, с. 16 сл.:
А. Фол, Демографска и социална структура на древиа Тракия, София, 1970, С. 82
сл. Въпросът за произхода на траките бе поставец на специално разглеждане на-
състоялия се в град Пловдив през 1969 г Международен симпозиум по етиогене-
зис на балканските народи.
47
ТРАКИ ИСКИ ЯТ ЕТНИЧЕСКИ СУБСТРАТ
ненията на гръцките историци от V в. пр. н. е. насам, като Херо-
дот (около 484—425), Тукидид (роден към 460 г.) и Ксенофонт
(около 440—365 г.).2 Наред с писмените извори богат материал за
живота, бита и културата на тракийския етнос през този период
ни предлагат находки от археологически проучвания на тракийски
селища и некрополи.
От изворовите сведения се вижда, че към VI—V в. пр. н. е.
траките заемали една обширна територия в югоизточния дял на
Балканский полуостров, включена между Дунав, Черно и Егейско
море (т. е. на част от земите на днешна България, Гърция и Евро-
пейска Турция). Предполага се, че първоначално тракийски племена
живеели и в западния дял на Балканския полуостров, чак до Адриа-
тического крайбрежие, но по-късно, вероятно към 1300 г. пр. н. е.,
там навлезти илирите, конто погълнали част от траките, а други
изтласкали в източна посока. В резултат на илирийското нашествие
отделни тракийски племена били принудени дори да напуснат бал-
канските земи. Това са т. нар. бриги (или фриги) и мизи3, конто се
заселили в Мала Азия и за чието съществуване през I в. пр. н. е. в
тази облает има редица изворови данни (топоними, хидроними, ка-
менни надписи и пр.).
Освен в Балканския полуостров и в Мала Азия сродни с тра-
ките племена живеели и в земите северно от река Дунав, на тери-
торията на днешна Румъния, а отчасти и на днешна Унгария. Това
са тъй нар. даки, конто представляват най-старият етнически ком-
понент на образувалата се през средновековната епоха румънска на-
родност. Близки с даките били агатирсите, конто живеели в днешно
Седмиградско. Тракийски елемент е засвидетелствуван и в Южна
Русия (в западните области на Украйна, по долното течение на Дне-
пър, по крайбрежието на Азовско море и др.).4
Заели през I хил. пр. н. е. една обширна територия траките
били заобиколени с редица други етнически общности. На северо-
изток техни съееди първоначално били тъй нар. кимерийци, който
са най-старото засвидетелствувано от писмени паметници население
и причерноморските райони на Южна Русия. Изказано е предполо-
жение, че кимерийците са сродни по своя език с траките и че спа-
дат към една и съща етнолингвистична трупа. Според друго гле-
дище те спадат към иранската етническа общност.6 През IX—VIII
в. пр. н. е. част от кимерийците навлезли дълбоко в земите, засе-
48
ТРАКИТЕ ДО ПАДАНЕТО ИМ ПОД РИМ СКА ЗЛАСТ
лени с траки, прекосили целия Балкански полуостров и се заселили
в Мала Азия. По време на своето движение през балканските земи
те увлекли и отвели със себе си тракийското племе трери, което
също се заселило в Мала Азия. Отслабени след извършената масова
миграция, кимерийците, конто останали в Южна Русия, станали лесна
плячка на скитите (племена от ирански произход), конто ги завла-
дели и си създали огромна държава. От VII в. пр. н. е. насам ски-
тите били вече главните съседи на тракийския етнос и влезли с
него втесни политически и културни връзки. Постепенно те разширява-
ли своята територия и в началото на V в. пр. н. е., след като разгро-
мили персийския игр Дгрий, ксйто се бил опитал да ги покори q513 г.)
те проникнали дълбоко на юг в балканските земи. Към 40-те го-
дини на IV в пр. н. е. скитите си съз/али в североизточния край
на Балканский полуостров (в днешна Добруджа) държава, която
станала непосреден съсед на тракийското племе гети. Най-голяма
сила достигнала тази държава през средата на III в. пр. н. е.
По името на тези скити заетата от тях облает получила назва-
нието „Малка Скития“, което се залазило векове наред в админи-
2 Подробен обзор на сведенията на грьцките писатели за Тракия и траките в сту-
дията на Хр. Данов, Към облика на древна Тракия, I, ГСУ, ИФФ, XL, 1943/44 г.
с. 1—61; същият, Древна Тракия, София, 1968, с. 44—74.
3 Срв. В. Георгиев, Тракийският език, с. 82. Вж. и Г. Кацаров, Битът на старите
траки според класическите писатели, СбБАН, Клои ист. фил. и фол к л., I, София,
1916, 4 сл.
с Срв. М. И. Ростовцев, Эллинство и иранство иа юге России. Петроград, 1918, с.
30, 88. Специално по този въпрос срв. сборника „Древние фракийци в Северном
Причерноморье*, Москва, 1969.
Дитературата върху произхода и историята на кимерийците е значителна, но по-
ради оскъдните изворевн данни редица въпрсси остават все още твърде спорни
Пс-важни работи: М. И. Рсстовцев, Эллинство и иранство на юге России, с. 26
сл., който е склонен да приеме гледището, че те са родствени на траките; В. Д-
Блаватский, Процесс исторического развития античних государств в Северном При-
черноморье (Проблемы истории Северного Причерноморья в античную эпоху), Мо-
сква, 1959, с. 9 сл.; същият, Пантикапей, Очерки истории Боспора, Москва, 1964,
с. 22 сл., 136; Т. Д. Златковская, К вопросу об этногенезе фракийских племен.
Сов. этн. 1961, кн. 6, с. 82 сл.; Хр. Дансв, Древна Тракия, с. 192 (с добър биб-
лиографски обзор); същият, Zu der Ethnogenese und den Lageverschiebungen der
Volksstamme Altthrakiens in der zweiter Halite des 11 und der ersten Halite des 1 Jahrh.
v. u. Z., Actes du Symp. Inter, sur I'ethncgenese des peoples balkaniqucs, Sofia, 1970;
Л. Фол, Демографска и соииална структура иа древна Тракия, с. 93.
49
ТРАКИЙСКИЯТ ЕТНИЧЕСКИ СУБСТРАТ
стративната и географска терминология на антични и средновековни
автори.6
На юг съседи на траките били едините (гърците), конто зае-
мали приблизитално днешните гръцки земи, част от Мала Азия и
островите в Егейско и Бяло море. На Балканский полуостров гър-
ците дошли след две последователни преселвания — на ахейските
племена (към края на III хил. пр. н. е.) и на дорийските племена-
(около 1200 г. пр. н. е.). След тяхното установяване тук първона-
чално досстът им с местните тракийски племена е бил сравнително
ограничен, но от VII в. пр. н. е. насам той се усилил значително по-
ради това, че гърците основали редица градове-колонии по север-
ного и западного крайбрежие на Черно море (като Олбия, Панти-
капей, Нимфей, Фанагория, Херсонес, Истрос, Калатис, Одесос, Ме-
семврия, Анхиало и др.) и по крайбрежието на Бяло море (Енос
Абдера и пр.). Така се разширила твърде много пространствената
основа, на която се срещали траки и елини, и се създали благо-
приятни условия за тесни икономически, политически и културно-
религиозни връзки между двата етноса.7
На запад траките граничели с редица илирийски племена, конто
заемали през I хил. пр. н. е. целият северозападен дял на Балканския
полуостров (приблизително територията на днешна Югославия и на
Албания). Точната граница между тракийския и илирийския етнос е
трудна за определяне, но в общи линии тя е минавала по басейна
на реките Морава и Струма.8 Западни съседи на траките били и
редицата македонски племена, конто населявали през първото хиля-
долетие пр. н. е. голяма част от днешна Македония и конто си съз-
дали през V в. една доста силна държава с пръв владетел Пер-
дика. Относно етническата принадлежност на македонците същест-
вуват различии мнения. Някои изследвачи считат, че те са били
гърци или сродни с гърците, но по-вероятно е да се приеме, че те
са самостоятелен етнос, който е бил близък по произход и език с
илирийския.9
Освен македонските племена западни съседи на траките били и
тъй нар. пеонски племена, конто през първото хилядолетие пр. н. е.
населявали също така една част от Македония.10 Изобщо етничес-
ката пъстрота в тази облает през разглеждания период била твърде
голяма.
Траките спадали към индоевропейската етнолингвистична трупа
50
ТРАКИТЕ ДО ПАДАНЕТО ИМ ПОД РИМСКА ВЛАСТ
и в това отношение били сродни със съседите си илири и гърци.
Според описанията на някои древни автори те били едри и снажни
хора, с руса или червеникава коса и със сини очи. Трябва да се
предположи, че такива са били главно траките в южния край на
Балканския полуостров, конто гърците като техни пэеки съседи по-
знавали най-добре.* Понастоящем в Родопската облает, както личи
от направените антропологични проучвания, е установен един макро-
кефален тип със светла пигментация, т. е. такъв тип, който отго-
варя приблизително на описанията на старите автори.11 От изелед-
вания на тракийски некрополи, чийто брой непрестанно нараства
може да се установи обаче, че голяма част от тракийското населе-
ние е спадало към средиземноморския антропологичен тип, отлича-
6 За скитите срв. М. И. Ростовцев, Эллииство и ираиство на юге России, с. 32
сл. Относно похода на Дарий и нахлуването на скитите на Балканския полуостров
вж. Хр. Данов, Древиа Тракия, с. 341 сл. Срв. и В. Белков, Пътища по западного
Чериоморие в предримската епоха (VI—V в.). Известия на Варненското археологи-
ческо дружество, 14, 1963, с. 25 сл. Отиосно скитската държава в До5руджа, срв.
Historia Rominiei, I, Bucurejti, 1950, passim; D. M. Pippi.ii — D. Bercia, Din Is-
toria Dobrogei, I, Bucurejti, 1965, passim.
Относно гръцките колонии по северния бряг на Чериоморието срв. редицата ста-
тин в сборника „Проблемы истории Северного Причерноморья в античную эпоху“ ,
Москва, 1959, с. 1—300. Вж. още А. А. Иессен, Греческая колонизация Северного
Причерноморья, Ленинград, 1947 За гръцката колонизация по Ч 'рио море срв. Хр
Данов, Западннят бряг на Черно море в древността, Университетска библ. № 358
София, 1947, с. 1—147; същаят, Древна Тракия, София, 1969, с. 218 сл. (с ука-
зания върху най-иовата литература, предимно българска, съветска и румънска).
Относно гръцките колонии по Егейското крайбрежие срв. В. Бешевлаев, Гръцката
колонизация на Беломорието в древността, Беломорски преглед, I, София, 1942, с.
157—177 ; Хр. Данов, Древна Тракия, с. 227—264 (с добра библиография).
8 По този въпрос има значителна литература. Срв. напр. /. Rissi, Grinita etnica
intre Traci si llliri, Cercetari epigrafice $i onomastice, A1SC. IV, 1941—43, p. 73—147.
н По-важиа литература: О. Abel, Makedonien und Konig Philipp, Leipzig, 1847 ;
Г. И. Кацаров, Етнографическото положение на старите македоци, сп. „Минало'.
год. 1, кн. 2, с. 156—175, и кн 3, с. 263—281; същият Цар Филип II Македоски,
София, 1922; A. Keramopulos, MaxeSovta xal MaxeWveC, 1930; В. Бешевлаев, Към
въпроса за народността на старите Македонии, ГСУ, ИФФ, XXVIII, София, 1932, с.
1—74; J. N. Kalleris. Les anciens Mikedoniens, Etudes linguistiques et historiques,
t. I, Athena, Paris, 1954; А. С. Шофман, История античной Македонии, 1, Казань,.
1960; А. Фол, Възиикване и развитие на македонский град през VI—VII в. пр. н
е„ ГСУ, ФИФ, LVII, 1963, кн. 2, с. 149 сл.
10 Срв. Г. Кацаров, Пеоиия, София, 1921, с. 1 62, който счита, че пеонците по-
добно на македонците са били сродни с илирите.
51
ТРАКИ ИСКИЯТ ЕТНИЧЕСКИ СУБСТРАТ
ващ се със своята тъмна пигментация. Би могло да се предположи,
че този тип е бил свойствен на едно по-старо, автохтонно бал-
канско население, докато светлопигментираният тип е донесен от
север и свидетелствува за миграционни и преселнически движения
в балканските земи. Въпросите все още се нуждаят от по-детайлни
проучгания на един широк пространствен фронт, който да обхване
всички райони в Балканския полуостров, заемани през античността
от тракийските племена.12
Основно занимание на траките (първо хилядолетие пр. н. е.)
било земеделието и животновъдството. Съобразно с това преобла-
давал селският бит и селото било основна поселищна и производ-
ствена единица.13 Към VI—V в. пр. н. е. в икономическия живот
на тракийския етнос се забелязва видим напредък, засилва се за-
наятчийството, започва обмен на стоки между отделните племена.
За напредналия стопански живот свидетелствува обстоятелството,
че се появила вече нужда от употребата на различии форми на пла-
тежни средства. Трябва да се отбележи, че социално-икономическо-
го развитие на тракийския свят се движело неравномерно. По-на-
преднали били племената в Южна и Югоизточна Тракия и на това
се дължи и обстоятелството, че там възникнала първата тракийска
държава.
Един от съществените въпроси е да се види каква е била
числеността на тракийския етнос в балканските земи през разглеж-
дания период: Сведенията ни по този въпрос са твърде оскъдни.
Както изглежда обаче, броят на траките към VI—V в. пр. н. е. е
бил значителен и това правело впечатление на съвременниците им.
Според гръцкия историк Херодот „тракийският етнос след индийския
е най-голям от всички народи" (©paxtxdv 8е S6voC реуtarov eart perse
ye Travrwv dvOptojcwv).14 За многобройността на траките може
да се съди и по някои сведения, конто се отнасят до числеността
на техни войскови единици и конто се съдържат в съчиненията на
Тукидид, Страбон, Павзаний и други писатели от класичёската и
елинистическата и римска епоха. Предполага се въз основа на тези
цапни, че през периода до завладяването на Балканския полуостров
от римляните (по-точно между V—I в. пр. н. е.) броят на траките
в балканските земи е достигал до към 900 000 души. При това по-
голямата част (около 600—700 000 души) са населявали областта
на юг от Стара планина, докато в територията между Морава, Ду-
52
ТРАКИТЕ ДО ПАДАНЕТО ИМ ПОД РИМСКА ВЛАСТ
нав, Черно море и Стара планина са живеели около 150—200000
души.16 С други думи, в демографско отношение тракийският етнос
е бил разпространен доста неравномерно и главната му жива сила
се е съсредоточавала в югоизточните краища на Балканский по-
луостров.
За това, че броят на траките през доримският период е бил
значителен, може да се съди от данни на археологията. През латен-
ската епоха (т. е. за времето от V в. пр. н. е. насам) на терито-
рията, заемана от траки, са открити редица селища, предимно от
селски тип, който е бил най-разпространен тогава в съответствие
с преобладаващия земеделско-скотовъден бит на тракийското насе-
ление и с обществено-политическото му устройство.16 Повечето от
тези селища са открити при това южно от Стара планина, което
11 Срв. A. Poulianos, Антропологический состав народов иа территории между
Эгейском морем и Дунаем. I-“ congrees intern, des etudes balkaniques et Sud-est
Europeen., Sofia, 1966, p. 59—60.
12 Поиастоящем с изследваие на антропологичиите типове на траките се занимава
главно П. Боев. Срв. статията му „Литропологично проучване на тракийския ске-
лет от с. Калояново, Силнстренски окръг“, ИДИ, XXXI, 1969, с. 91 сл.; същият.
Тракийски аитропологични материали от Севтополис, Археология, II, 1960, кн. 2, с.
52 сл.; същият, Аитропологията за произхода на траките (Вечерни новини, 22 юни
1968, бр. 5210). Под печат е сега голяма иегова книга на немски език, която има
за предмет антропологичии изследвания на тракийския, славянския и прабългарскня
етнос. През последно време бяха публикуваии редица нови материали от тракнйски.
некрополи, конто застужават внимание. Срв. напр. М. Мирчев, Раинотракийският
мэгилеи иекропол при с. Равна, ПАИ, XXV, 1962, с. 97 сл.; Ц. Дремсизова, Мо-
гилният некропол при с. Браиичево (Коларовградско), ПАИ, XXV, 1962, с. 165 сл.;
М. Чичикова, Тракийска могилиа гробница от с. Калояново, Сливенски окръг (IV в
пр. н. е.), МАИ, XXXI, 1969, с. 47 сл., н др.
13 Относно стопаиството на траките срв. добре систематизирания очерк на Г. И. Ка-
царов, Битът иа старите траки според класическите писатели. Сп БАН I, 1913,
с. 1—72. Подобрено немско издание под наслов Beitrage zur Kulturgeschichte der
Thraker, Sarajevo, 1916. Срв. още Xp. Данов, К вопросу об экономике Фракии и
ее Черноморского и Эгейского побережья в позднеклассическую и эллинистичес-
кую эпоху, сб. Античное общество, Москва, 1967, с. 131 сл. Най-ново изложение
иа стопаиството на траките въз основа на последните проучваиия на В. Белков в
колективиия труд „Икономиката на България", т. I, София, 1969, с. 22 сл.
Herodoti Histor'arum libri IX, ed. H. D etsch, vol., II, Lipsiae, 1881, 1. V, 3 = c. 2.
13 Срв. А. Фол, Демографска и сопиална структура на древна Тракия, с. 125.
16 Системен труд, в който да са събранн н подредеии всички известии досега све
дения за тракийски селища, установеии по пътя на археологически разкопки и ня-
53
ТРАКИЙСКИят етнически субстрат
отговаря на общата констатация, че в тази облает броят на траките
е бил по-голям. Извършваните непрестанно археологически разкопки
те допринесат несъмнено за уточняване на нагните представи от-
носно числеността на тракийския етнос и неговото разпределение в
отделните области, конто той е обитавал през разглеждания
период.
От гледна точка на своето обществено-икономическо развитие
тракийският етнос се е намирал към средата на първото хилядоле-
тие пр. н. е. на прехода от първобитнообщинни форми към класово
ранноробовлацелско общество. Добре известно е от данните на ре-
дица писатели (като Херодот, Тукидид, Ксенофонт и пр.), че траките
се делели на голям брой племена, разположени на юг или на север
от Стара планина, всяко от конто си имало собствено име.17 Като
по-важни племена, конто играли роля в политический и културния
живот на тракийския свят през периода до римското завладяване,
заслужават отбелязване следните: трибали (в областта между ре-
ките Морава и Искър), крестони (в областта между долното тече-
ние на реките Стримон (Струма) и Аксиос (Вардар), бисалти, одо-
манти и едони (по долното течение на р. Струма и по басейна на
р. Места), серди (в днешното Софийско поле), дентелети (по гор-
ного течение на р. Струма), меди (по средното течение на Струма),
дии, дерсеи и дерони (по река Места), беси (по горного тече-
ние на р. Марица и в Родопите); травси (пак в Родопска-
та облает, югоизточно от бесите), одриси (по средното и дол-
ното течение на р. Марица и по басейна на р. Регина, дн. Еркене),
ниспеи, меландити, мелинофаги, тини, асти (по черноморското край-
брежие, южно от Стара планина), мизи (на изток от река Искър
в Северна България), кробизи (източни съседи на мизите, също в
Северна България), гети (в днешна Добруджа). У Херодот става
дума за общо 19 племена, но, както изглежда, броят на племената
по негово време е бил по-голям. Затова може да се съди и от данни
на по-късни автори (като Страбон и пр.).18 При това, както личи от
изворовите сведения, повечето от тракийските племена са били раз-
положени на територията южно от Стара планина, а числото на
племената между Дунав и Стара планина е било значително по-
малко. Това идва да потвърди отбелязаната вече констатация за по-
голямата численост на траките южно от Балкана, в областта между
Черно море, Бяло море и река Струма.
54
ТРАКИТЕ ДО ПАДАНЕТО ИМ ПОД РИМСКА ВЛАСТ
Видимото раздробяЕане на тракийския етнос на множество пле-
мена е било придружено и с известно неединство по отношение на
езика. Както се знае, траките спадат към индоевропейската лингвоет-
ническа общност подобно на гърци, илири, славяни, германци, балти
и други античнни и ранносредновековни етноси в Европа19. В продъл-
жение на столетия поради липса на тракийска писменост за техния
ходки, все още липсва. Могат да бъдат посоченн обаче редица отделни съчинения,
в конто се съдържат важни даини по този въпрос. Заслужават отбелязване след-
ните по-иови работн: Ж- Въжарова, Славянски и славянобългарски селища в бъл-
гарските земи от края на VI—XI в., София, 1965 (с полезна библиография);
Б. Герое, Проучвания върху западнотракийските земн през римско време, I, ГСУ,
ФФ, L1V, 3, София, 1961, с. 1—406; II, ГСУ, ФЗФ, LXI, 1, София, 1967, с. 1—
101 (срв. особено с. 11 сл.); И. Белков, Градища, Опит за снстематизиране на
укрепените селища в българските земи, ГНАМПл., II, София, 1950, с. 157—185;
Д. Цончев, Старините по северните склонове на Еленския и Сливенския Балкан,
ГНАМПл, I, 1948, с. 113—153; същият, Археологически паметииии по южните
склонове на Панагюрска Средна гора, Материали за археологическа карта на Бъл-
гария, кн. IX, София, 1963, с. 1—ПО; И. Белков, Драгойново — един тракийски
селищен център, ПАИ, XIX (Сборник Канаров, II), 1955, с. 85 сл.; Ст. Стефанов,
Старините по долния басейн на Яитра, Материали за археологическа карта на Бъл-
гария, кн. VIII, София, 1956, с. 1—84 (срв. специално с. 37 сл.); Д. Димитров,
България, страна на древни култури, София, 1963, с. 26 сл.; A. Fol, Le devellop-
ment de la vie urbaine dans les pays entre le Danube et la mer Egee jusqu’a la
Conquete romaine. Etudes Balkaniques, 2/3, 1965, p. 309—317 (с добри библиограф-
ски посочвания). Библиографски указания за периода до 1956 г. във: С- Георгиева,
В. Белков, Библиография на българската археология, 1879—1955, София, 1957,
с. 44 сл. Срв. и обобщаващата статия на М. Чичикова, Проучвания върху тракий-
ската култура в България (1944—1964), Археология, VI, 1964, кн. 3, с. 52—59
Хр. Данов, Древна Тракия, с. 299 сл.; А. Фол, Демографска и социална струк-
тура на древна Тракия, с. 161 сл.
►
ИЗТОЧНИТЕ И ЦЕНТРАЛНИТЕ ЧАСТИ
НА БАЛКАНСКИЙ ПОЛУОСТРОВ ДО ПАДАНЕТО ИМ ПОД РИМСКА ВЛАСТ
1. Тракийски племена, 2. Тракийската одриска държава към средата иа V в. пр. н. е.,
3. Македонската държава при Филип II (353—336 г. пр. н. е.), 4. Зависнми от ма-
кедонската държава територии към 341 г. пр. и. е., 5. Колонии на елинските полней,
6. Племенни средища, 7. Македонски колонии, 8. Нашествия на келтцте през III в.
пр н. е.
55
ТРАКИЙСКИЯТ ЕТНИЧЕСКИ СУБСТРАТ
€3ик се е знаело твърде малко и е господствувало схващането, че
той е бил един и същ за всички племена от тракийски произход,
разположени в посочената вече обширна облает (в Балканский по-
луостров, северно от Дунава и в Мала Азия). Последните изелед-
вания сочат обаче, че тракийският език в доримския период не бива
да се схваща като нещо хомогенно, но че той се раздели най-малко
на три сродни, но все пак различаващи се помежду си езици, а
именно; същински тракийски,дако-мизийски и фригийски.20 Първият
от тях е бил говорен главно в областта между юг от Стара пла-
нина, където са били разположени повечето от тракийските пле-
мена. Дако-мизийски е бил разпространен в днешна Северна Бъл-
гария и сред даките в днешна Румъния, а фригийски се е говорел
от фригите в Мала Азия, изселени там, както вече се каза, след
нахлуването на илирите в северозападните краища на Балканский
полуостров.
Наличието на голям брой тракийски племена и липсата на един
общ език говори, че през разглеждания период (V—I в. пр. н. е.)
траките не могат да бъдат характеризирани от етническа гледна
точка като „народ". Те се намирали все още на такъв етап от
своето етническо развитие, когато основна единица е представля-
вала племето. На това състояние на етническа раздробеност съот-
ветствува наличието на множество локални названия за отделни
племена -(одриси, беси, мизи и пр.) и липсата на единно название,
което да ги измести и отстрани.
Наистина у гръцките писатели ние срещаме вече името
„траки" като събирателен термин за означаване на техните се-
верни съседи,21 но наличието на това име не е било в състояние да от-
мени употребата на цяла редица племеннорегионални имена, кон-
то се срещат у Херодот, Тукидид, Ксенофонт и други писатели
от доримския период. При това ние не знаем дали самите „траки"
са имали по това време едно общо име, или са си служели само с
местните си племенни названия, така богато засвидетелствувани в
гръцката и елинистическата литература от V до I в. пр. н. е. Това
предположение изглежда по-вероятно, тъй като е в съответствие с
действителното състояние на нещата и с голямата племенна раздро-
беност сред тракийския свят. То се подкрепя до известна степей и
от един пасаж у Херодот, конто твърди, че „(траките) носят много
имена, всяко племе според страната си“ (5у6р.ата 5г тсоХХа exouct
58
ТРАКИТЕ ДО ПАДАНЕТО ИМ ПОД РИМСКА ВЛАСТ
ххта x^PaS SxaaTot).22 Никъде гръцкият писател не отбелязва, че на-
ред с тези отделни имена те имали и едно обобщаващо (траки) и
трябва да се предположи, че това обобщаващо название е било в
употреба само у съседите на тракийските племена.
Племенната раздробеност сред тракийския свят се е отразя-
ала и върху облика на тяхната материална и духовна култура. Ако
17 Подробно изложение относно различиите тракийски племена през периода IX
III в. пр. н. е. и тяхното географско разположение у Хр. Данов, Древна Тракия,
с. 100—157, снабдено със специална карта (с. 104—105), както и с добри библио-
графски указания за най-новата литература по този въпрос. Цеини проучвания
върху отделни племена н заеманата от тях територия у Б. Герое, Проучвания
върху западнотракийските земи през римско време, I, ГСУ, ФФ, LIV, 2, София,
1959/60, с. 159 сл.; и II, ГСУ, LXI, 1, ФЗФ, София, 1967, с. 17 сл.
18 Срв. Извори за старата история на Тракия и Македония, с. 224.
19 По-нови изследвания върху езика на траките: D. Decev, Charakteristik der thra-
kischen, Sprache, Sofia, 1952; съшишп, Die thrakischen Sprachreste, Osten. Akad
d. Wiss. Phil.-hist. Klasse III, Wien, 1957 ; В. Георгиев, Тракийският език, София,
1957; същият, Сегашно състояние на проучванията върху тракийския език, Архео-
логия, II, 1960, кн. 2, с. 13 сл.; същият, Исследования по сравнительно-истори-
ческому языкознанию, Москва, 1958, с. 112—145; К. Влахов, Морфологично-син-
тактични данни за езика на траките. Предславянският субстрат в нашнте земи,
Език и литература, XXIII, 1967, кн. 5; същият, NachtrSge und Berichtigungen zu
den thrakischen Sprachresten rind Riickworterbuch, ГСУ, ФФ, LVII, 2, 1963, c. 223—
367. Кратък очерк върху постижеиията на тракийското езикознание през послед-
ните годинн у Хр. Данов, Древна Тракия, с. 90 сл. Специално върху езика на ге-
тите в Добруджа Р. Гандева, Овидий и население™ на антична Добруджа, ГСУ,
ФЗФ, LXII, 1, 1968, с. 7 сл.; I. I. Russu. Limba traco-dacilor, Acad. Rep. Popul.
Romine, Bucurejti, 1967, 2. Редица проучвания върху езика на траките н оставе-
ната от тях топонимия нзлизат през последно време на страниците на списанието
.Linguistique Balkanique” от български н чужди изследвачи. Все повече се разра-
ботват въпроси отиосно връзките на тракийския език с други езици. В това отно-
шеииие заслужава внимание трудът на I. Duridanov, Thrakisch-Dakische Studien,
I, Die thrakisch und Dakisch-Baltischen Sprachbeziehungen, Linguistiqne Balkanique,
XIII, 2, Sofia, 1969; К. Влахов, Трако-славяиски успоредици, ГСУ, LXI1I, 1, ФЗФ,
1969, с. 175—223. Подробна библиография на излезлите до 1966 г. трудове върху
тракийски език у Z. Velkova, Die thrakische Sprache (Bibliographischer Anzeiger
1852—1965), Linguistique Balkanique, XII, Sofia, 1967, c. 156—184.
20 Гледището, че са съществували три различии тракийски езика, се прокарва
главно от В. Георгиев (срв. Тракийският език, София, 1957, както и работите му
Въпроси на българската етимология, София, 1958, и Българска етимология и оно-
мастика, София, 1960). Същото гледище поддържа и К Влахов, Срв. по-специално
статията му Das thrakische Wort para und Seine Deutung, Ziva Antika, god. XV,
svitak II, Skoplje, 1965, c. 39 сл.; същият, Името на древиите жители на нашата
59
ТРАКИИСКИЯТ ЕТНИЧЕСКИ СУБСТРАТ
се съди от данни на гръцки, елинистически и римски писатели,,
може да се заключи, че са съществували редица регионални особе-
ности в характера на тази култура съобразно социално-икономи-
ческото и етническо състояние на дадено племе. Така напр. узна-
ваме за регионално местни обичаи на такива тракийски племена
като агатирси, травси, гети, мизи, сарапари и др., конто се срещали
само у тях и не били познати на другите племена. Така напр. ага-
тирсите, конто живеели в днешно Седмиградско, имали обичай за
общо ползуване на жените, травсите имали обичай да оплакват но-
вородените деца, сарапарите практикували отрязване на главата или
одиране на черепа на убития неприятел, някои от мизите (т. нар.
капнобати) не употребявали месо, а други (т. нар. ктисти) не се
женели.23 С една дума, налице е било едно разнообразие в различии
сфери на материалната и духовната култура, на бита, на обществе-
ното устройство, на идеологията, което предава на тракийския свят
през доримския период значителна вътрешна колоритност. Това раз-
нообразие е характерно не само за тракийския етнос, но то може
да се наблюдава и у други етнически общности, конто още не са
се споили в една по-устойчива категория (народност) и сред конто
господствува племенното деление.
Независимо от това обстоятелство обаче у тракийските племе-
на, конто векове наред населявали една постоянна територия и жи-
веели в близко съседство помежду си, са били налице и цяла ре-
дица общности в техния бит и нрави, в материалното им и духовно
творчество, в религиозните им вярвания. За това можем да съдим
както от вешествени паметници, така и сведенията на голям брой
антични автори.
Особен интерес в това отношение предизвиква описанието
на Херодот, който е бил един от най-добрите познавачи на тра-
кийските племена. У него срещаме добре известните и твър-
де показателни известия за еднаквия начин, по който е била
третирана жената сред отделните племена, за обичая да се прода-
ват деца в робство, общ за всички траки, за обичая да се татуират
телата като израз на благородство, за еднаквите погребални ри-
туали чрез издигане на надгробии могили и устройване на игри,
за почитането на едни и същи божества, а именно Арес, Дионис
и Артемида и пр.24 Казано накратко, от изложеното на старогръцкия
писател може да се заключи, че сред тракийския етнос към сре-
60
ТРАКИТЕ ДО ПАДАНЕТО ИМ ПОД Р И ИСКА ВЛАСТ
дата на V в. пр. н. е. независимо от регионални особености в бита
и нравите на едно или друго племе е съществувала значителна об-
щност по отношение на материалната и духовната култура, на оби-
чаите, нравите и традициите. Специално внимание заслужава обоб-
щаващото наблюдение на Херодот, че траките „носят много имена,
всяко племе според страната си, но всички имат приблизително ед-
накви обичаи във всяко отношение с изключение на гетите, травсите,
и траките, конто живеят над крестонците (бубцата 8г тгокка Sxouat
хата /ыра? fxaouot, vojiotC 8г rapaTrArjcJotct тгауте? xpeovxat хата тгаутг
srXijv Гетешу ха! Траисйу, ха! тшу хатит:Ер0Е Kp^oTwyaiwy o!xe6vtwv).26
Тази констатация на Херодот отговаря на действителното съ-
стояние на нещата. Тя свидетелствува, от ед на страна, за липсата
на единна тракийска народност и за наличието на отделяй племена
със собствени названия и същевременно — за голямата близост на
тези племена, намерила израз в разпространението на една еднаква
почти за всички материална и духовна култура. Тази общност
именно е давала основание на античните авторида употребяват и
общото название — траки — за цялото огромно множество от раз-
личии племена на север и на юг от Стара планина.
Важен момент в историята на траките през предримския пе-
риод, който би могъл да подпомогне процеса на изграждане на
тракийска народност, е несъмнено създаването на т. нар. Одриска
държава. Държавата, както се знае, е един от основните етнооб-
разуващи фактори, който съдействува за преодоляване на племен-
ната разпокъсаност и обединяването на еднородни племена в едно
земя граките, Език и литература, XX11I, 1968, кн. 2, с. 31 сл. Отпоено фригийским
език срв. О. Haas, Die phrygischen Sprachdenkmaler, Linguistique Balkaniqne,
X, Sofia, 1966, c. 1—259.
21 Относио произхода и зиачението иа името ,траки" са изказваии различии пред-
положения. Срв. по този въпрос К. Влахов, Името иа древните жители на нашата
земя - траките, Език и литература, XXIII, 1966, кн. 2, с. 31—44, който приема, че
то'е грецизирана форма на тракийското название АраДхеС, което означавало .смел,
храбър.*.
22 Herod. Hist., V, 2.
23 Срв. за така посочените нримери Извори за старата история на Тракия и Маке-
дония, с. 22 (за агатирсите). с. 23 (за травсите), с. 226 (за сарапарите), [ с. 210 (за
капнобатите и ктистите).
Срв. Herod. Hist. lib. V, cap. 2 -7.
-23 Срв. Herod. Hist. lib. V, cap. 2.
61
ТРАКИЙСКИЯТ ЕТНИЧЕСКИ СУБСТРАТ
цялО. Одриската държава, възникнала в Източна Тракия, с главен
център Ускудама, близо до днешния Одрин. Тя се явява резултат
от общото социално-икономическо развитие на тракийския свят
южно от Стара планина и от видимия подем в стопанския и по-
литически живот след прогонването на персите от Балканский по-
луостров. Пръв владетел на Одриската държава е Терес (470—440),
а след него иде синът му Ситалк (440—424'. Първоначално тери-
торията на Одриското царство била сравнително ограничена, но
впоследствие нейните предели се разширили значително. На изток
границите на Одриската държава стигнали до Черно море, на се-
вер — до река Дунав, на северозапад — до областта, населяв ана
от трибалите, и на югозапад — до басейна на река Струма. В тази
обширна територия влезли редица тракийски и дако-мизийски пле-
мена, конто се обединили под скиптъра на един общ владетел и
повели и обща външна и вътрешна политика.28 Така се създали
условия за ликвидиране на племенната раздробеност, което би могло
да доведе постепенно до формирането на една по-устойчива етни-
ческа общност.
За съжаление могъществото на Одриската държава било крат-
котрайно. Въпреки опитите на одриските царе да укрепят централ-
ната власт сепаратистичните тенденции на отделни племенни вож-
дове били много силни и желаното вътрешно сцепление не могло
да се постигне. Някои племена непрестанно се бунтували и правели
опити да се откъснат, а други (като напр. дии и трибали) останали
изобщо извън пределите на държавата.27 В края на V и началото
на IV в. пр. н. е. в резултат на вътрешните борби Одриската дър-
жава се разпаднала на две части — на т. нар. „Горна Тракия", на-
чело с Амадок, и на „Долна Тракия", където управляв ал Севт IL
По-късно се създали не две, а три отделни държави, управлявани
съответно от Керсоблепт, Амадок II и Берисад (след 359 г.). Поли-
тическият и военен упадък продължавал, а в това време като опа-
сен съсед на разпокъсаната Одриска държава се издигнала съседна
Македония. Под ударите на македонский цар Филип II (359—336)
паднали последователно и трите нейни отделни части и всички тра-
кийски племена южно от Стара планина били поставени под маке-
донско владичество.
През 323 г. след смъртта на Александър Велики Одри-
ската държава била възстановена за кратко време, но наскоро
62
ТРАКИТЕ ДО ПАДАНЕТО ИМ ПОД РИМСКА ВЛАСТ
след това била подчинена под властта на александровия пълково-
дец Лизимах. Македонското владичество продължило до 281 г. пр.
н. е., когато в Балканския полуостров нахлули идващите от северо-
запад келтски племена. Жертва на техните завоевателни действия
станали редица илирийски и тракийски племена, между другого и
племената в Източна Тракия, където келтите създали своя държава
с център Тиле (вероятно близо до днешния Ямбол). През 218 г.
келтското владичество било отхвърлено и Одриската държава била
възстановена. Тя не притежавала обаче нито предишния си терито-
риален обхват, нито някогашната си политическа и военна сила, а
представлявала една слаба, нестабилна държавна формация, разди-
рана от непрестанни вътрешни борби. При тази обстановка започнали
нашествията на римляните на Балканския полуостров. Те заварили
тук тракийския свят силно разпокъсан и лишен от здрава държавна
организация и това им дало възможност в кратко време да овла-
деят обширни територии. Един последен опит да се обединят тра-
кийските племена бил направен към средата на I в. пр. н. е. от гет-
ския владетел Бурибиста, който създал голямо царство и разпро-
стрял властта си в земите северно и южно от река Дунав чак до
Стара планина. Не след дълго обаче държавата на Бурбиста била
разгромена, и то с помощта на одриските владетели, конто по това
време се намирали вече във васална зависимост от римляните и ги
подпомагали във военните им действия. Естествен о при това вътре-
шно раздробяване на траките и взаимного им противоставяне про-
цесът на създаване на единна народност бил съвсем затормозен и
26 Относно възникването на Одриската държава и нейння характер А. Милчев.
Соцнално-икономическият и обществено-политическият строй на траките (VIII—
IV в. пр. н. е.), Ист. пр., VI, 1949/50, ки. 4—5, с. 539 сл.; Сп. Мулешков, Об-
ществено-икономическият строй па траките от VIII до IV в. пр. н. е., ИИБИ, 3—
4, 1951, с. 154 сл.; Хр. М. Данов, Югоизточна Тракия по сведенията на Ксено-
фонт, ИИБИ, 3—4, 1951, с. 299 сл.; Т. Д. Златковская, О формах эксплуатации
в европейских ранне-классовых обществах, Фракия, Вопросы истории, 7, 1968,
с. 101—118; Хр. Данов, Древна Тракия, с. 296—317; А. Фол, Демографска и со-
циална структура на древна Тракия, с. 201 сл.
27 Срв. по този въпрос редица данни у Сп. Мулешков. Обществеио-икономическият
строй на траките (VIII — IV в. пр. н. е.). За неизжнвените следи от първобитнооб-
щинния строй на влезлите в състава на Одриската държава отделии племена вж. и
Д. П. Димитров, Тракийската гробна находка от с. Дълбоки, Старозагорско, Р ГР
IV, 1950, с. 238; срв. и Г. Михайлов, Към историята на Тракия през IV — III в-
пр. н. е., ИАИ, XIX (Сборник „Г. Кацаров", II), София, 1955, с. 149 —165.
63
ТРАКИИСКИЯТ ЕTH И ЧЕСКИ СУБСТРАТ
не можел да се развива нормално. Тракийският свят въпреки опи-
тите за неговото обединение под егидата на могъщата някога Одри-
ска държава си останал в края на краищата разпокъсан и вътреш-
ното сцепление, което би могло да обедини отделните племена в
едно цяло, не могло да се осъществи.
Наред с липсата на здрава и трайна държава друго неблаго-
приятно обстоятелство, което пречело на траките да се обединят в
една по-устойчива етническа общност, било и това, че те не при-
тежавали собствена азбука и писменост. Както изглежда, опити за
създаване на тракийска азбука са били правени, доколкото може да
се съди за това от един каменей надпис, намерен преди няколко
години в с. Кьолмен (Преславско). Този надпис, съставен на няка-
къв преходен диалект между тракийски и дако-мизийски, се датира
приблизително към средата на първото хилядолетие пр. н. е. и е
написан с буквени знаци, подобии по своя характер на знаците, упо-
требявани по това време в Северозападна Мала Азия.2® Опитите за
създаване на собствена азбука имали обаче спорадичен характер и
не дали особени резултати. Впоследствие, както добре е известно,
сред тракийските племена се разпространила и се наложила гръц-
ката азбука. Това се дължало на тесните връзки между гръцките
беломорски и черноморски колонии с околното тракийско население
а също така и на продължителния контакт между владетелите на
Юдриската държава и редица гръцки полней (главно Атина). Немалка
роля за разпространението на гръцката азбука изиграла и завоева-
телната политика на Филип II и Александър Велики, конто била
евързана изобщо с разширяване на териториалната база на елинската
материална и духовна култура.
Едновременно с възприемането на гръцката азбука сред тра-
кийските племена започнал да печели почва и гръцкият език, осо-
бено в онези райони, където досегът между гърци и траки бил по-
непосредствен (по черноморского и беломорского крайбрежие) и в
областта южно от Стара планина. След образуването на Одриската
държава гръцкият език станал официален и държавен. С него си
служели одриските владетели при издаване на закони и договори,
при поставяне на надписи върху монети и пр.29 Богат материал в
това отношение ни предлагат откритите гръцки надписи от IV в.
пр. н. е. в Севтополис, един от най-значителните градски центрове
в Одриското царство.30 Популярността на гръцкия език като офици-
64
ТРАКИТЕ ДО ПАДАНЕТО ИМ ПОД РИМСКА ВЛАСТ
ален и държавен нараснала още повече през елинистическата епоха
(III—I в. пр. н. е.), непосредствено преди завладяването на Балкан-
ский полуостров от римляните. Силно разпространение добил гръц-
кият език и в религиозния култ (надписи върху оброчни плочки,
върху надгробии паметници и пр.). Много памет ници с подобно съ-
държание, конто произхождат от доримския период, са открити във
и около селищата по Черноморието (Истрос, Калатис, Одесос, Ме-
семврия, Анхиало и пр.), както и в някои селища в Тракия и Маке-
дония.28 29 30 31 Що се отнася до тракийския език (същински тракийски и
дако-мизийски), то той се запазил и продължавал да се развива и
употребява като говорим език на населението на север и на юг от
Стара планина, но не могъл да се издигне до стелен на книжовен
и държавен. Вследствие на това запазените до наши дни писмени
паметници на тракийски са съвсем малко. Наред с посочения вече
надпис от с. Кьолмен могат тук да бъдат посочени известният зла-
тен пръстен при с. Езерово (Първомайско), надписът върху четирите
сребърни съда от с. Дуванли (Пловдивско), надписът върху едно
сребърно съдче от с. Александрово (Ловешко) и др.32 Възможно е
28 Срв. В. Георгиев, Тьлкуването на старпнния тракийски надпис от с. Кьолмен
Преславско (Археология, VII, 1965, кн. 4, с. 1 -9). Срв. още: V. Besevliev, In-
schrift in unbekannter Sprache in Bulgarien, Linguistique Balkanique, XI, I,-1966, p- 5—
9; V. Georgiev, Die Deutung der altertiimlichen thrakischen Inschrift aus Kjoimen,
ibidem, S. 9—25.
29 Срв H. А. Мушмов, Монетите на тракийските царе, Сборник „Б. Дякович“, ГПНБМ
1925/27, с. 195—256; същият, Античиите монети на Балканский полуостров и мо-
нетите на българските царе, София, 1912; Т. Герасимов, Произход и значение на
монетите като исторически извори, През вековете (исторически, народописни и ар-
хеологически статин), София, 1938, с. 296 сл.
30 Срв. Д. П. Димитров, Към въпроса за религията на траките от ранноелинисти-
ческата епоха, Ист. пр.*Х1П, 1957, ки. 2, с. 65 сл. ; същият, Материалната култура
и изкуство на траките през ранната елинистическа епоха IV—III в. пр. н. е. (Архео-
логически открития в България), София, 1957, с. 69 сл.
31 Богат епиграфски материал за така посочеиите области у G. Michailov, Inscriptio-
nes graecae in Bulgaria repertae, t. I, II, III, 1, III, 2, IV, Sofia, 1956, 1964, 1966.
passim, същият, La langue dis inscriptiones greques en Bulgarie, Университетска
библ., № 279, София, 1943, с. 1 сл. Вж. още Г. Кацаров, Елинизмът в Стара Тра
кия и Македония (доклад, нзнесен пред Българското археологическо и географско
дружество в София, № 920); същият, Елинизмът в Стара Тракия и Македония
ГСУ, ИФФ, XIII—XIV, София, 1925.
32 Подробно за тези паметници у В. Георгиев, Тракийският език, с. 1—26.
5
65
ТРАКИИСКИЯТ ЕТНИЧЕСКИ СУБСТРАТ
бъдещи находки да увеличат броя на подобии паметници на тракий-
ски език, но това едва ли ще измени чувствително общата картина.
Обстоятелството, че през доримския период тракийският език
не могъл да се наложи като писмен, а вместо него тази роля изпъл-
нявал гръцкият, се отразило твърде неблагоприятно върху съдбата
на тракийския етнос. Липсвал слой от образовани хора, конто биха
могли чрез разпространението на роден език и книжнина да съдей-
ствуват за укрепване на етническото самосъзнание на траките, за
възхвала на тяхното минало и постижения, за освежаване на исто-
рическата им памет. Доколкото съществувала образована прослойка
(главно сред богатите и знатни среди в градовете), тя се възпита-
вала в елински традиции поради силното влияние на гръцката пис-
меност и култура и не била в състояние да оказва някакво особено
въздействие върху голямото мнозинство, което нито знаело гръцки,
нито се интересувало от гръцката култура.32а Очертавал се посте-
пенно своего рода „разрив" между един слой образовани хора и ма-
сата от населението, който разрив се чувствувал вече през епохата
на елинизма и който станал още по-подчертан след завладяването
на Балканския полуостров от римляните. А това се отразявало не-
благоприятно върху процеса на вътрешното консолидиране на тра-
кийската етническа обшност, пречело да се създаде духовна спойка
между населението от различните краища на обширната територия,
населена от тракийски племена. Така наред сфакторитеот политиче-
ско естество (липса на здрава и трайна държавна организация), конто
забавяли процеса на изграждане на единна тракийска народност, се
прибавили и фактори от културно естество, конто действували за-
държащо в същата насока. На това обстоятелство досега не е било
обръщано нужного внимание, а несъмнено то е твърде съществено.
Един от важните въпроси, свързан с историята на тракийския
етнос през доримския период, е да се види до каква степей траките
са залазили през това време своята самобитност и до каква стелен
са били повлияли от други етноси или пък сами са влияли върху
тях вследствие на взаимен досег.
Между етносите, с конто траките са влезли в досег през пър-
вото хилядолетие пр. н. е., хронологически погледнато, на първо мя-
сто трябва да се поставят кимерийците. Между траки и кимерийци
са съществували връзки главно в областта на Долния Дунав и Се-
верного крайбрежие на Черно море и с това се обяснява известна
66
ГРАКИТЕ ДО ПАДАНЕТО ИМ ПОД Р И М С К А ВЛАСТ
общност в материалната им култура. В нашите земи са намерени,
както се знае, никои предмети със стопанско и култово предназна-
чение (бронзови секири, бронзови игли, бронзови амулети и др.),
конто са вероятно продукт на местни майстори, но сочат голямо
сходство с подобии предмети, разкрити в задкавказките области,
обитавани от кимерийските племена.33 Налице е подчертана прилика
и във формите, и вукрасата (силна схематизация и геометризация),
което свидетелствува за взаимни трако-кимерийски влияния и за един
жив икономически и културен обмен между двата съседни етноса.
Връзките между траки и кимерийци се усилили през IX—VIII в.
пр. н. е. в резултат на преминаването на част от кимерийските пле-
мена през Балканский полуостров на път за Мала Азия. Би могло
да се предположи, че по време на този миграционен период се е
осъществило смесване между двата етноса и че сред голямата тра-
кийска маса в балканските земи са се претопили известен брой ки-
мерийци. Това е твърде вероятно, като се има пред вид, че киме-
рийците са били близки до траките и поради това между тях са
могли лесно да бъдат извършвани асимилационни процеси.
След завладяването на кимерийците от скитите и след образу-
ването на силна скитска държава в Южна Русия и впоследствие
и на друга скитска държава в североизточния край на Балканский
полуостров, траките влезли със скитите в тесни политически, сто-
пански и културни връзки, конто се развивали в продължение на
столетия и се създала видима общност в определени сфери на ма-
териалната и духовната култура на двата етноса, конто си влияели
взаимно един на друг. Такава общност е налице напр. по отноше-
на Показателни в това отношение са сведенията за гетите, конто ни дава в своите
произведения римският поет Овидий, който бнл заточен в черноморский град Томи
в началото на I в. пр. н. е. Между другого Овидий твърди, че гетите не знаели
гръцки и само „тук-там в езика им се срещат следи от гръцки, но те вече са до-
били варварски облик' (срв. Извори за старата история и география иа Тракия и
Македония, с. 172). Относно езиковото и етническо състояние на Добруджа през този
период срв. подробного изследване на Р. Гандева, Овидий и иаселението на античиа
Добруджа, ГСУ, ФЗФ, LXII, 1, 1968, с. 1—104.
33 Срв. А. Милчев, Трако-кимерийски находки в българските земи, ИАИ, XIX,
1955 (Сборник „Г. Кацаров', II), с. 359—373. Според И. Венедиков, Предахеменид-
ски Иран н Тракия, ИАИ, XXXI, 1969, с. 12 сл., това сходство се дължи не на
връзките между тракн и кнмерийци, а на общо влияние, което било оказвано върху
тяхното изкуство и материална култура от страна на Иран.
67
ТРАКИИСКИЯТ ЕТНИЧЕСКИ СУБСТРАТ
ние на някои погребални обичаи, по отношение на форми и украса
на отделни предмета от бита и въоръжението и т. н.34 Особено ха-
рактерен за траки и за скити е тъй нар. зверинен стил (изобразя-
ване на животни или части от животни в силна стилизация), който
може да се наблюдава в голям брой паметници от тракийски и
скитски произход. Зверинният стил представлява цял етап в разви-
тието на тракийското изкуство и свидетелствува колко много е
било свързано то със скитското в резултат на продължителния до-
сег между двата съседни етноса. Съществува впрочем и схващането,
че общността между тракийското и скитското изкуство се дължи
на силното влияние, което траки и скити са изпитвали от страна на
иранската култура, с която се намирали в оживен контакт.36
Наред с взаимните културни влияния досегът между траки и
скити е водел до осъществяване и на известии асимилационни про-
цеси (т. е. до смесване на двете етнически общности помежду им).
За това има изрични данни у Херодот, който отбелязва, че същест-
вували роднински връзки между тракийската и скитската аристокра-
ция, създадени в резултат на смесени бракове.36 Смесване е имало
и сред обикновеното население. Това личи от един пасаж в „Гео-
графията" на Страбон, където се описва територията на юг от Ду-
нав до Мраморно море и Дарданелите. В тази облает, както отбе-
лязва античният географ, живеели „тракийските и смесените с тях
скитски и келтски племена"37. Трябва да се предполага, че асимила-
ционни процеси са се осъществявали главно в североизточния край
на Балканския полуостров (в днешна Добруджа), където са живеели
в продължение на столетия съвместно скити и гети.
Освен със скитите твърде тесен контакт са имали траките и
със своя съсед — елините (гърците). Траки и гърци общували помеж-
ду си главно в районите около крайбрежието на Черно и Бяло море.
Много съществена роля за усилване на взаимния стопански, култу-
рен и политически контакт между двата етноса изиграли създадените
между VII—V в. пр. н. е. редица гръцки черноморски и беломорски
градове-колонии, повечето от конто възникнали на мястото на стари
тракийски селища и в територии, плътно заселени от траки. Все-
странният досег между траки и елини се разширил особено много
след образуването на Одриската държава, която поддържала тесни
връзки с гръцките полней и най-вече с Атина. Този досег продъл-
жил и през епохата на елинизма до завладяването на Балканския
полуостров от римляните.
68
ТРАКИТЕ ДО ПАДАНЕТО ИМ ПОД РИМСКА ВЛАСТ
Резултат от продължителното съседство и взаимни връзки
между траки и гърци е било, както вече се отбеляза, въвеждането
на гръцката азбука и писменост сред тракийския свят. Едновременно
с това сред траките се разпространило доста силно гръцко влияние
в областта на религията, на архитектурата, на живописта и пр.
Знае се напр., че още по време на Херодот (т. е. към средата на
V в.) траките почитали наред със своите богове вече и някои
гръцки божества (Артемида и Арес).38 За прэникването на гръцки
религиозни култове сред траките през елинистическата епоха свиде-
телствуват особено ясно надписи, разкрити в тракийския град Сев-
тополис (от IV в. пр. н. е.). Находките в Севтополис говорят при
това за елинско влияние не само в областта на религията, но и по
отношение на градоустройството, на жилищната архитектура, на ук-
трасата на сградите и пр.39 Силно било елинското влияние и по от-
ношение на живописта. За това свидетелствува най-добре прочутата
тракийска гробница, открита през 1944 г. в гр. Казанлък.40
Разбира се, независимо от гръцките влияния тракийската ма-
териална и духовна култура е имала сбои самостоятелни корени.
Откосно сходствата в материалната и духовната култура на траките н по-специ-
ално в областта на изкуството срв. Б. Филов, Паметници на тракийското нзкуство
ИАД VI, 1920, с. 1 сл.; Д. Димитров, Материалната култура и изкуството на
траките през ранната елинистическа епоха (IV—III в. пр. н. е.у, Археологически от-
крнтия в България, София, 1957, с. 63 сл.; Ц. Дремсизова, Могилният некропол
прн с. Браничево (Коларовградско), МАИ, XXV, 1962, с. 184 сл.; А. Милчев, Трако-
кимернйски находки в българските земи, ПАИ, XIX (Сборник „Г. Кадаров", ID,
София, 1955, с, 370; А. А. Иессен, К вопросу о памятниках VIII—VII вв. до н. е.
на юге европейской части СССР (Новочеркаский клад), 1939, СА, XVIII, с. ПО.
35 Срв. И. Веиедиксв, Торевтиката в Североизточна Тракия, Изв. на Нар. музей
във Варна, IV (XIX), 1968, с. 3 сл.; същият, Предахеменидски Иран н Тракия
ПАИ, XXXI, 1969, с. 5 сл.
36 Срв. Herod. Hist. lib. IV, cap. 80.
37 Strabonis Geographies, ed. A. Meineke, Lipsiae, 1915, VII, 5, 1 (= Извори за
старата история н география на Тракня и Македония, с. 215).
38 Срв. Herod. Hist. lib. V, cap. 7.
39 Срв. Д. Димитров, Материалната култура н изкуството на траките през ран-
ната елинистична епоха (IV— III в. пр. н. е), Археологически открития в България
София, 1957, с. 69 сл.; същият. Градоустройство и архитектура на тракийския град
Севтополис, Археология, II, 1960, кн. 1, с. 3 сл.; същият, България. страна на
древни култури, София, 1963, с. 42 сл.
40 Срв. В. Миков, Античната гробница при Казанлък, София, 1953; А. Василиев. Ка-
занлъшката гробница, София, 1958.
69
ТРАКИПСКИЯТ ЕРНИЧЕСКИ СУБСТРАТ
свой собствен облик и самобитно развитие. При това не бива да се
забравя, че гръцките влияния са прониквали предимно в средите на
богатата и влиятелна градска аристокрация и засягали по-слабо бита
и облика на тракийското село. Но дори и богата траки, макар и по-
склонни към възприемане на елинския начин на живот, пазели рев-
ниво свои стари обичаи, обреди, традиции. Това личи напр. по от-
ношение на погребалните ритуали в гробове на богати траки през
доримския период, където чисто тракийският характер е напълно за-
пазен.41 Не трябва да се забравя и това, че не само гърците оказ-
вали въздействие върху материалната и духовната култура на тра-
кийския етнос, но и сами се влияели от него в една или друга об-
лает. Добре известно е напр., че под тракийското влияние сред гър-
ците още сравнително рано проникнали някои религиозни култове
от тракийски произход. Такъв е бил например култът към
тракийския „Велик бог“ Дарзалас, който се наложил като
един от популярните божества в гръцката черноморска колония
Одесос.42 От траките бил възприет от гръцкото население култът
към бога Сабазий (Бакх), евързан с организирането на шумни праз-
ници и процесии. Проникването на тракийски религиозни култове
сред гърците било придружено с възприемане на някои тракийски
думи в гръцки език, като напр. 8а (земя), euat aafxT, Euav (култови
възгласи), ’'Ат'ст^, ’AtttjC, (също култов възглас) и др.43 Из-
вестно влияние са оказали траките и върху развоя иа гръцкото из-
куство, особено в областта на торевтиката.44
Взаимните културни влияния между живеещите в близко съсед-
ство гърци и траки са били придружени с известии възможности и
за осъществяване на асимилационни процеси. Това се отнася особе-
но до гръцките колонии по бреговете на Бяло и Черно море, където
наред с гръцките жители имало и траки.45 Съвместно са живеели
гърци и траки и в някои селища в Тракия, напр. в Севтополис. Там
са намерени много фрагменти от керамика, върху който са издълба-
ни букви или цели имена.46 Едни от тези имена са гръцки, а други
тракийски, което свидетелствува за разнородния етнически състав на
населението.
Освен с кимерийци, със скита и с гърци досег е имал тракий-
ският етнос през доримския период и с една трупа келтски племена.
Както е известно, келтите, конто в продължение на столетия са на-
селявали днешна Франция, Испания и Англия, започват през пос-
70
ТРАКИТЕ ДО ПАДАНЕТО ИМ ПОД Р И М С К А БЛАСТ
ледното десетилетие на V в. пр. н. е. да се придвижват постепенно
в източна и югоизточна посока. В началото на IV в. те са вече
навлезли в римската провинция Панония (по средното течение на
река Дунав, в днешна Унгария), а след това се отправят към Тран-
силвания, в земите на даките, и по на изток в басейна на реките
Днестър и Буг. Към 359 358 г. пр. н. е. се появяват келти и в Бал-
канския полуостров.47 Голямото тяхно нахлуване в балканските земи
се отнася обаче в началото на III в. пр. н. е., по-точно след 281 г.
Тук се насочват три групи келтски племена, конто влизат в стълк-
новение с местното население—илири, траки игърци. Една част от
келтите впоследствие се прехвърля в Мала Азия, а останалите се
задържат в Балканския полуостров и остават там като заселници за
един продължителен период. Между тези балкански келти трябва
да бъдат отбелязани на първо място скордиските, конто се засел-
ват в пространството между реките Дрина, Сръбска Морава и дол-
ното течение на Драва и Дунав и си създават силно племенно обе-
41 Срв. Ц. Дремсизова, Надгробия могила при село Яиково (Коларовградско), в ИАИ,
XIX (Сборник „Гаврил Кацаров”, II), София, 1955, с. 82 сл.).
43 Срв Хр. М. Данов, Западннят бряг на Черно море в древността. Унив. библ.
358, София, 1947, с. 104 сл.
43 Срв. Тъкуването на тези тракийски и фригийски заемки у В. Георгиез, Тра-
кийският език, с. 43 сл., където са дадени и други примери за възможно трако-
фригийско езиково влияние върху гръцкия език.
44 Срв. И. Венедиков, Предахеменидски Иран и Тракия, ИАИ, XXXI, 1959, с. 42.
45 Срв Хр. М. Данов, Западният бряг на Черно море в древността, passim. Трябва
да се отбележи, че изобщо гръцките колонии са били създадеии в райони, където
е живеело плътно тракийско население н самите имена на много от тези колонии
имат тракийски произход.
46 Д. П. Димитров, Материалната култура и изкуството на траките през раниата
елинистическа епоха, с. 83.
47 По-нова литература за келтите Н. Hubert, Les Celtes depuis 1’epoque de la Тёпе
et la civilisation celtique, 1932; T. G. E. Pawell, I, Celti, 1961. Във връзка с наше-
ствията на келтите в Балканския полуостров и днешните българскн земи срв.
Кацаров, Келтите в старата история на Тракия и Македония, СпБАН год. XVII,
София, 1919, с. 41—64; И. Венедиков, Келтското нашествие в нашите земи под
светлината на археологическите разкопки, Ист. преглед, год. XI, 1955, 3, с 77;
Г. Михайлов, Положенного в Тракия през IV в. пр. и. е., ИАИ, XXI, 1955. Обстойно
изследване върху историята на келтите в българските земи н следите от тяхната
култура в студията на Б. Герое, Проучвания върху западнотракийските земи през
римско време, ч. II, ГСУ, ФЗФ, LXI, 1, 1967, с. 30—55 (с използуване на богат до-
кументален материал и най-новата литература).
71
ТРАКИЙСКИЯТ ЕТНИЧЕСКИ СУБСТРАТ
динение, наложило властта си над местните илирийски и дако-ми-
зийски племена. В продолжение на около два века скордиските иг-
раели важна роля в политический и военен живот на тази обширна
облает, но накрай били разгромени от римляните и загубили предиш-
ната си мощ (84 г. пр. н. е.). Друга трупа келти, както се отбеляза,
се установила в Източна Тракия, подчинила Одриското царство и
создала силна за времето държава със столица Тиле (вероятно
близо до днешния Ямбол). Тази държава просъществувала до
218 г пр. н. е., когато въетаналите одриси отново придобили незави-
симост.
Заселването на келти в балканските земи и продължителното им
съжителство с илири и траки допринесло за постепенното им смес-
ване с тези две основни етнически групи. Поради това, че и илири,
и траки били далеч по-многобройни от келтските нашественици, аси-
милационният процес, който се осъществил при взаимния досег,
завършил с победа на илирийския, респ. на тракийския елемент.
Както личи обаче от известия на писмени извори (Страбон, Тит Ли-
вий и пр.), подкрепени от данни на топонимията и археологията,
този асимилационен процес не се осъществил така бързо. В про-
дължение на столетия на отделни места в Балканския полуостров
келтите продължавали да запазват своята етническа, културна и ре-
лигиозна самобитност. Следи откелтска култура са открити в Со-
фийското поле, в басейна на Горна Струма и Горна Места, в по
речието на р. Тополница, около градовете Пазарджик, Казанлък,
Пловдив.48 Северно от Стара планина има следи от келтска култура
във Врачанско. Откритите келтски материали произхождат главно от
III — II в. пр. н. е., но има и някои паметници, който могат да се да-
тират и от епохата на римското владичество (I—IV в. от н. е.). Изка-
зано е предположение, че от келтски произход е племето серди, за
което повечето изследвачи приемат, че е тракийско.
Продължителното съжителство на келтите с тракийското насе-
ление допринесло за увеличаване на антропологичната пъстрота сред
тракийския етнос, която е била налице и преди това в резултат на
досега на траките с илири, скити и гърци и др. Същевременно, ма-
кар и претопен, келтският елемент допринесъл за внасянето на из-
вестии нови черти в живота и бита на траките, в тяхната материална
и духовна култ\ра. Предполага се, че под келтско влияние е бил
възприет от траките обичаят да се извършват погребения с бойни
72
Г РАКИТЕ ДО ПАДАНЕТО ИМ ПОД РИМСКА ВЛАСТ
колесницы. Влияние на келтската материална култура се чувствува в
изработване на някои накити, сечива, оръжия и пр.49 Случая? с кел-
тите в тракийските земи сочи, че и изчезнали етноси могат да оста-
вят следи от своето някогашно съществуване независимо от това, че
са загубили етническата си самобитност и са се претопили в друга
етническа маса.
В заключение може да се каже, че траките през доримския
период са имали досег с редица етноси и че в резултат на това се
е обогатила с нови елементи тяхната материална и духовна култура.
Особено важна в това отношение е била ролята на гърците, с конто
тракийският етнос е имал продължилен стопански, политически и
културен контакт и се е срещал с тях на една широка териториална
основа. Същевременно при досега си с чужди етноси (кимерийпи
гърци, келти, скити и пр.) траките са били подложени и на известии
асимилационни процеси. Това не означава обаче, че са се извършили
големи промени в същината на тракийския етнос през разглеждания
период. Като цяло траките са залазили по това време своята етни-
ческа самобитност, своя език, своите нрави и обичаи, своите тра-
диции независимо от смесванията си с други етнически общности и
от редицата влияния, на конто са били подложени в различии сфери
на материалната си и духовна култура. Това е общият извод, който
се налага от прегледа на целия материал, свързан с историята и
съдбата на тракийските племена до падането им под римска власт.
По въпроса за самобитната келтска култура, намерила нзраз главно в запазванею
на келтскн религиозни вярвания, интересен материал се съдържа в статията на Т.
Герасимов, Келтски култови фигури от България, ПАИ, XXIII, 1960, с. 164; същият,
Следи от келтите в Разложкото поле, ИАИ, XXV, 1962, с. 89. Вж. огце 3. Радонов,
Култови паметници в окръжния музей в Перник, Археология, VII, 1965, кн. 4, с.
48; Б. Герое, Проучвания върху^западнотракийските земи през рнмско време, II, с-
42. За разлика от Г. Герасимов и Б. Герое, конто са склонни да считат ролята на
келтския елемент и на неговата култура в нашпте земи за твърде зиачителна, по-
резервирано се изказва по този въпрос Хр. Данов, Древна Тракия, с. 436. Подобна
резервираност проявява А. Фол, Демографска и социална структура на древна Тра-
кия, с. 105 сл.
4Я Срв. И. Венедиков, Келтското нашествие в нашнте земи през III в. пр. н. е. под
светлината на археологическите находки, с. 86 сл. Относно келтския произход на
обичая за погребване с колесница срв. Л. Ботушарова, Тракийско могилно погре-
бение с колесница, ГНАМПл, II, 1950, с. 131 ; срв. и А. Милчев, Археологическо
проучване на околностите на с. Алтимир, ГСУ, ФИФ, L, 5, 1957, с. 235.
73
ТРАКИЙСКИЯТ ЕТНИЧЕСКИ СУБСТРАТ
2
ТРАКИТЕ
ПОД РИМСКА
И ВИЗАНТИЙСКА ВЛАСТ
(I — VI в. от н. е.)
През 46 г от н. е. след продължителни борби всички тракийски
племена на юг от Дунав били завладени от римляните и включени
в пределите на обширната Римска империя. Падането на траките под
чуждо владичество се отразило крайне неблагоприятно върху тях-
ното социално-икономнческо, политическо и културно развитие и по-
специално върху развитието им като отделна и самобитна етническа
общност. Тракийският свят бил лишен окончателно и завинаги от
своя собствена държава, от свободен политически и обществен жи-
вот. А това означавало, че се прекратява ролята на един от глав-
ните етнообразуващи и етноспояващи фактори. При липсата на соб-
ствена държавна организация траките продължили да живеят в ус-
ловията на племенна раздробеност и изолираност. Това личи от дан-
ните, конто се съдържат в съчиненията на редица антични (гръцки
и римски) писатели, като Страбон, Плиний Стари, Помпоний Мела,
Клавдий Птолемей и пр. Всички те говорят за наличието на голям
брой тракийски племена, живеещи под римска власт в земите южно
и северно от Стара планина, като гети, мизи, кробизи, трибали, беси,
дентелети, меди и пр. Има дори основания да се допусне, че в
сравнение с положението в доримския период по време на римското
владичество племенната разпокъсаност сред тракийския свят до из-
вестна степей се увеличила.60 Това е било резултат от общата по-
литика на римските управници, насочена към това да се разединя-
ват победените етноси, за да може по такъв начин да се държи по-
здраво властта над тях.
Племенната раздробеност, с която се характеризира историята на
траките през периода на римското владичесто, се придружавала с
едно общо влошаване на тяхното положение при условията на на-
ложения от римските завоеватели робовладелски строй. Значителна
част от траките били превърнати в роби или в зависими селяни и
трябвало да работят по именията на едрите земевладелци. Други
лък били отвеждани далеч от своите родни места, най-често като
74
ТРАКИТЕ ПОД РИМСКА И ВИЗАНТИЙСКИ ВЛАСТ
тладиатори в Италия.51 Икономическият, социален и административен
гнет, при който изпаднало тракийското население в рамките на ро-
бовладелската римска империя, се отразявал естествено твърде зле
върху цялостното развитие на тракийския етнос.
Специално отбелязване заслужава фактът, че по време на рим-
ското владичество се създава постоянна заплаха от намаляване на
броя на траките, от редуциране на тяхната жива сила вследствие
на продължителни войни, варварски нашествия, отвличания в роб-
ство, епидемии, емиграции и пр. Видимо намаление на броя на тра-
ките може да бъде констатирано още през първите години на рим-
ската власт в резултат на непрестанните военни операции и масо-
вите изтребления, извършени от завоевателите. В продължение на
около век и половина (от 90 г. пр. н. е. до 46 г. от н. е.) неедно-
кратно тракийското население било пренудено да се вдига с оръжие
в ръка срещу чуждите нашественици и немалка част от него заги-
нала на бойното поле или в завзетите или разорани градове и села.52
so Това може да се докаже при едно сравнение на данните на Херодот за броя на
тракийските племена с данните, конто се срещат у Страбон, Плиний Млади, Пом-
поний Мела и Клавдий (I—II в. от н. е.). Вижда се едно увеличаване на броя на пле-
менните названия, което говори за още по-силното вътрешно раздробяване на тра-
кийския етнос. Срв. съответнитс сведения у Strabon, Geographica, VII, frg. 48 (Извори
за старата история и география на Тракия и Македония, с. 224); G. Plinii Secundi
Naturalis historia, ed. G. Mayhoff, Lipsiae, 1906, IV, 11. 40—50 (Извори за ста-
рата история и география на Тракия и Македония, с. 265); Pomponii Melae De
chorographia, rec. G. Fuck, Lipsiae, 1880, II, 2, 16—33 (Изворн за старата история
и география на Тракия и Македония, с. 260); Glaudii Ptolemaei Geographia, ed.
G. Muller, 1883, III, 9, 1 ; III, 10, 1 ; III, 11, 1 (Извори за старата история и гео-
графия на Тракия и Македония, с. 349—354).
61 Срв. общо за развитието на робовладелския строй в Тракия през епохата на рим-
ского владичество В. Белков, Робството в Тракия и Мизия през античността, Со-
фия, 1967, с. 42 сл.
52 По-важни събития от тази продължителна борба срещу римляните са следните ;
през 90—80 срещу нашест вениците воюват траките в югозападните български земи
начело с медите. През 72 г. римският пълководец Лукул напада бесите, прониква
северно от Стара планина и завладява гръцките черноморски градове. През 59 г-
пр. н. Октавиан отново воюва срещу бесите. През 29 г. пр. н. е. римският пълко-
водец Крас извършва опустошителен поход срещу мизите и сердите. През 16 г.
пр. н. е. въетават срещу рнмската власт бесите начело с Вологес и в продължение
на около 5 години се държат, но накрая биват разгромени и част от тях се пре-
селва в днешна Добруджа. През 15, 21 и 26 г. от н. е. избухват нови големи въ-
стания на траките, потушени кърваво от завоевателя. През 46 г. от н. е. всички
75
ТРАК И И СК ПЯТ ETH II ЧЕСКИ СУБСТРАТ
Загивали при това, както става това в борба срещу външни врагове,
най-вече млади и жизнеспособни траки, конто участвували в битките
и сраженията. Интересзи наблюдения относно настъпилото изтоща-
ване на тракийския етнос се съдържат в съчинението на Страбон
(начало на I в. от н е.). Когаго говори за гетите и даките, той от-
белязва, че някога те били така силни, че могли да наберат около
200 000 войници, но по негово време броят им бил намалял на
40 000 души.63 На друго място в съчинението му четем, че „цяла
Тракия се състои от 22 племена и може да извади, макар и да е
твърде омаломощена, 15000 конници и 200 0С0 пешаци.64 Без да
сме сигурни, че цифровите сведения на Страбон са абсолютно точни,
няма съмнение, че неговата констатация за общото намаляване на
броя на траките на юг и на север от Стара планина и за цялост-
ното изтощаване на тракийския етнос през бурния период на рим-
ского завладяване отговаря на истината.
Към физического унищожаване на живата сила, и то предимно
на младото поколение, се прибавили в резултат на римского завое-
вание масовите депортирания на пленени траки като роби и гладиа-
тори, конто били отвеждани най-вече в Италия. Знаем, че голям
брой роби са били откарани там напр. към 80-те години пр. н. е.,
когато римляните сломили съпротивата иа тракийското племе меди
(по средното течение на р. Струма). Между тях се намирал и Спар-
так, ръководител на известного въстание на робите в Италия, в
което главно участие взели траки и гали.66 Голям брой траки (мизи,
трибали и др.) паднали в плен по време на походите на римския
пълководец Крас през 29—28 г. пр. н. е. и били отведени в Италия.
Притокът на роби от тракийските земи продължавал и през след-
ващите столетия. За това може да се съди от редица епиграфски
паметници, намерени в Италия, конто се датират между I III в. от н. е.бе
Съдбоносно събитие, което допринесло много за намаляването
на броя на тракийското население, била избухналата през 162 г. го-
ляма чумна епидемия.67 Дошла от Мала Азия, чумата обхванала об-
ширните провинции на Римската империя и самата нейна столица.
В продължение на около 20 години тя върлува опустошително и
според описания на съвременници загинали почти половината от
жителите на империята. Много пострадал тогава и Балканският по-
луостров. В началото на 111 в. от н. е. тракийското население било
подложено на нови големи изпитания вследствие на започналите не-
76
Г РАКИ ТЕ ПОД РИМСКА И В И ЗАНТ И ИСКА В Л \ СТ
престанни нашествия на различии „варварски племена*, конто на-
хлували през дунавската граница дълбоко в пределите на Римската
империя. Най-напред започнали набези готите, чиито първи нападе-
ния се отнасят към времето на римския император Гордиан III
(238—244). С известии прекъсвания готите навлизали в балканските
земи чак до времето на Диоклетиан (284—305).58 Наред с готите
действували и други племена — карпи, сармати, певки, вандали,
тайфали и пр., конто живеели по това време северно от река Ду-
нав. Нашествията на готите и на останалите „варвари* засягали
главно земите между Дунав и Стара планина (т. е. живеещите там
тракийски племена гети, мизи, кробизи и др.), но често пъти напа-
дите лите прониквали и дълбоко на юг, в Тракия и Македония. При
тези нахлувания жителите на големите и укрепени градски центрове
успявали все пак да се запазят, но селяните ставали лесна плячка
и били масово избивани или отвличани в робство.59 Като добавка
тракийски земи са вече напълно покорени и включени в пределнте на Римската
империя. Най-ценни данни за борбата на траките срещу римляните и масовите из-
требления, на конто са билн подложени от страна на завоевателите, намираме у
римските писатели Тит Ливий, Тацит н Дион Каснй. Общо за събитията през този
период у X. Данов — М. Манова, Траките и античния свят, София, 1959, с. 135
сл. Срв. и А. Фол, Тракийското военно изкуство, София, 1969, с. 79 сл.
53 Strabonis Geographica, II, 3, 13 (Извори за старата история и география на Тра-
кия и Македония, 214).
54 Пак, там, frg. 48.
55 Срв. В. Белков, Робството в Тракия и Мизия през античността, с. 47.
56 Срв. кратко изложение във връзка със събрания материал по този въпрос у
A. fol, Les Thraces dans 1’Empire d’Occident I—III sifecle, ГСУ, ФИФ, LVIII
1965, c. 299.
s7 Срв. Б. Герое, Романизмът между Дунава и Балкана, ч. И. От Адриан до Кон-
стантин Велики, ГСУ, ФФ, XLVIII, 1952/53, София, 1954, с. 26.
58 Най-важни извори за тезн нашествия са съчиненията на римските писатели Ев-
тропий и Аврелий Виктор, както и т. нар. Scriptores historiae Augustae. От гръц-
ките писатели заслужава внимание Зосим, който дава доста подробен разказ за
действията на готите през средата н втората половина на III в. Общо за нашест-
вията в балканските земи през този период у Б. Герое, Романизмът, II, 1, с. 28 сл.
59 Срв. разказа на Зосим (Гръцкн изворн за българската история, I, София, 1954,
с. 155). Според неговите думи при нашествията на варварите „не останал неогра-
бен нито един подвластен на римляните народ и, така да се каже, всички неукре-
пени градове и повечето от укрепените били превзети”. Дори да се приеме, че в
това обобщение на гръцкия писател има известно пресилване, констатация! а му, че
от разоренията пострадали най-вече неукрепените селища, е несъмнено вярна
77
ТРАКИЙСКИЯТ ЕТНИЧЕСКИ СУБСТРАТ
към всичко избухнала нова чумна епидемия в Балканский полуост-
ров и голям брой хора били отнесени от страшната болеет. „Ни-
кога, по думите на гръцкия историк Зосим, чумата не е била по-
разявала толкова много люде.“60 Редица области били напълно обез-
людени и това станало причина за нови масови колонизации на
„варварски племена", предприети от отделни римски императори
(през 268—270, 270—275, 279, 282, 290, 295, 303 г.).
През първата половина на IV в. настъпила относителна поли-
тическа стабилизация в римските провинции южно от река Дунав и
това допринесло за известно компенсиране на преживените загуби и
за нарастване на намалялото тракийско население. Но сравннтелно
спокойният живот, който осигурявал едно нормално възпроизводство
на живата сила, не продължил дълго време. След 70-те години на
IV в. отново започват опустошители и нашествия, конто с известии
прекъевания продължили чак до средата на V в. Първите масови
разорения били евързани със заселването на вестготите, конто пре-
минали през 376 г. р. Дунав със съгласието на цариградската власт
и получили земи в днешна Северна България. Първоначално отно-
шенията между новите пришелци и цариградските управници били
мирни, но впоследствие те се влошили много. През 378 г. вестго-
тите вдигнали бунт и в продължение на седем години предприе-
мали опустошителни набези в източните краища на Балканския по-
луостров.61 Отново редица селища били разорени и голям брой жи-
тели загинали. В началото на V в. готската опасност била отстра-
нена, но наскоро след това започнали нашествията на хуните. Това
станало, след като Римската империя била вече окончателно разде-
лена на две части — Западна със столица Рим и Източна със сто-
лица Константинопол (през 395 г.). Първите сблъсквания на хуните
с Византийската империя били през 412 г., но действителният и опа-
сен техен натиск започнал след 441 г. по време на хунския владе-
тел Атила. В продължение на няколко години хунските орди опусто-
шили редица територии в провинциите Горна и Долна Мизия и
Тракия, като при това разорили не само множество села, но и из-
вестен брой градски средища (Виминациум, Сингидунум, Сердика,
Наисус,Филипопол и др.).62 За масовите разорения, предизвиквани от
хунските нашествия, има интересно описание у Византииския дипло-
мат и историограф Приск.
След кратко затишие, настъпило след разпадането на хунския
78
ТРАКИТЕ ПОД РИМСКА И ВИЗАНТИЙСКА ВЛАСТ
племенен съюз, в Балканский полуостров се появяват нови пришелци.
В Малка Скития (днешна Добруджа) се установява една хунска
дружина начело с Ирник, син на Атила. В северозападните краища
на полуострова навлизат пък остготите. Първоначално те идват в
качеството си на федерати, но впоследствие отношенията им с Ви-
зантийската империя стават враждебни и започват поредица от опу-
стошителни походи. През 478 г. остготски дружини нахлуват в Из-
точна Тракия, а след това в Родопската облает и Македония, където
завладели градовете Стоби (днес в развалини близо до с. Градско)
и Ираклия Линкестийска (днес Битоля).63 През 488 г. остготите се
изтеглили от Балканский полуостров и преминали в Северна Италия,
но последиците от техните действия се чувствували дълго време.
И сега най-тежки удари понесло тракийското население в неукре-
пените и беззащитни села, конто ставали лесна плячка на набезиге
на нашественика. Интересно известие за големите бедствия на тра-
кийските селяни намираме в съчинението на византийския историк
Малх, един от най-осведомените автори на събитията, евързани с
нашествията на остготите. Малх съобщава, че когато готският вожд
Теодорих нахлул вТракия, „опустошил всички най-хубави места в
земята на тракийците и отвлякъл всичкия добитък. Той изтребил
там всички, конто се занимавали със земеделие (й'кау тб абтб&с
уешруоОу), като убивал и унищожавал това, което не могло да се
носи/64 Дори и да приемем, че в думите на Малх има известно
преувеличение, ясно е, че нашествията на готите в Тракия са
били евързани с масови разорения и допринесли за едно значител-
но намаляване на броя на селското население в засегнатите об-
ласти.
Паралелно с процеса на намаляване на тракийското население,
предизвикан от честите варварски нашествия, през периода на рим-
ского и византийското господство се извършвал в земите на тра-
80 Гръцки извори за българската история, I, с. 155.
61 Срв. за събитията Ю. Кулаковский, История Византии, 1, с. 131 сл.; Д. Ангелов,
История на Византия, I, с. 76 сл.
82 Д. Ангелов, История на Византия, I, с. ЬЬ сл.
83 Главки извори за действията на остготите в балканските земи през втората поло-
вина на IV в. са съчинеиията иа византийския писател Малх и иа готския историк
Йордан. Подробен разказ у Ю. Кулаковский, История Византии, I, с. 393.; Д. Ан-
гелов, История иа Византия, I, с. 100 с л.
84 Срв. Извори за българската история, I, с. 138.
79
ТРАКИЙСКИЯТ ЕТНИЧЕСКИ СУБСТРАТ
ките и един процес на непрестанно увеличаване на етническата
пъстрота. С всяка измината година все по-голям ставал броят на
чужди на тракийския етнос заселници от различен произход, конто
се настанявали в села и градове на север и юг от Стара планина.
По такъв начин с течение на времето някогашната относителна чи-
стота на тракийския етнос, с която той се характеризирал през до-
римския период, е била сериозно накърнена и се създали постепенно
условия за обезличаване на част от тракийското население и за за-
губване на етническото му самосъзнание, т. е. за пълната му асими-
лация.
Създаването на етническа пъстрота в Балканския полуостров и
по-спепиално в земите на траките се обяснява главно с политиката
на Римската империя, която се стремяла да укрепи своите позиции
в завладените територии във военно-икономическо и културно отно-
шение. Още през първите години след установяването на властта
си в балканските земи римските императори докарали в тях значи-
телни военни контингенти, предназнанени да поддържат реда в
страната и да пазят дунавската граница от варварски нашествия.
За настаняването на тези войскови единици били организирани ре-
дица военни лагери, предимно в областта между Дунав и Стара
планина, където опасността от вражески нахлувания била по-голяма.
Постепенно тези лагери прераснали в истински селищни центрове и
в тях наред с войници се заселили и цивилни лица, предимно за-
наятчии и търговци, някои от конто били местни жители, но пове-
чето били преселници от други краища на Римската империя.65
Между тези новообразувани центрове заслужават отбелязване Боно-
ния (Видин), Кастра Мартис (при днешния град Кула), Рациария
(днес в развалини при с. Арчар), Ескус (при с. Гиген), Нове (при
Свищов), Никополис ад Иструм (при с. Никюп),. Марцианопол (при
с. Девня) и др.86 Създала се при това практиката много от войни-
ците, след като отслужат военната си служба, да не се връщат в
родните си места, а да оставят завинаги в новообразуваните селища,
където мнозина от тях си били създали и семейства. Те получавали
земи за обработване и се превръщали в местно трайно уседнало
население в качеството си на бивши войници (ветерани). Тази прак-
тика се разпространила главно в провинциите Горнаи Долна Мизия,
където броят на войниците и съответно на ветераните е бил по-
голям.
80
ТРАКИТЕ ПОД РИМСКА И ВИЗАНТИИСКА ВЛАСТ
Освен в новосъздадените градски центрове по време на рим-
ското владичество започнал приток на чужди преселници и в ре-
дица балкански градове, конто имали стар произход и съществу-
вали още преди идването на римляните. Такива преселници се уста-
новили напр. в античната Сердика (София), във Филипопол (Пловдив)
и др. Значителна преселническа вълна обхванала през I—IV в. сели-
щата по Черноморский бряг (Томи, Одесос, Месемврия, Анхиало
СозополХ
Интересно е да се проследи от какви области на Римската им-
перия са идвали заселилите се в Балканский полуостров и по-спе-
циално в земите на траките чужди етнически елементи. От данните
на епиграфските паметници, допълнени със сведения на наративни
извори, се вижда, че голяма част от това ново балканско население
(войници, ветерани, занаятчии, търговци и пр.) идвало от Италия и
от други западни провинции на Римската империя (Галия, Британия
Северна Африка). Немалък е бил обаче и броят на преселниците
с източен произход, най-вече гърци от Мала Азия или жители от
други източни провинции на империята — сирийци, копти, арменци
и пр. Докато преселниците от западните краища на Римската импе-
рия говорели предимно латински и били приобщени към римската
цивилизация, преселниците от изток знаели повече гръцки и били в
значителна степей елинизирани.63 * * * 67 Териториално погледнато, романизо-
ваното население заело главно градските центрове между Дунав и
Стара планина, докато броят му в градовете южно от Стара планина
е бил далеч по-малък. Напротив, елинизованото население се уста-
новило предимно в областта южно от Стара планина (в днешните
63 Подробно изследване иа колонизацията в българските земи под римска власт
породена от воениите нужди на империята, у Б. Герое, Проучвания върху позем
лените отношения в иашите земи през римско време (I—III в.), с. 23 сл.; съ-
щлят, Ромаиизмът между Дуиава и Балкаиа, 1, ГСУ, ИФФ, XLIV, кн. 24, София
1949.
в® Относио създаването на тези градове н тяхната социално-икономическа, админи
страт ивна. и етническа история през I—III в. срв. Б. Герое, Романизмът между
Дунава и Балкана от Хадриан до Константин Велики, II, ГСУ, ФФ, XLVII, 1951/52,
с. 69 сл.; XLVIII, 1952/53, с. 310 сл. Проучванията на Геров са основани на богат
епиграфски материал.
По въпроса за романизацията и елинизацията в балканските земи през епохата
на римского владичество, конто се дължат в значителна степей на заселваието в тях
на романизоваии и елинизирани елементи срв. по-долу с. 84 сл.
6
81
TРАКИ ИСКИ ЯТ ЕТНИЧЕСКИ СУЬСТРАТ
югозападни български земи, в Тракия и в Македония). Значително
е било количеството на елинизираните жители и в градовете по чер-
номорского крайбрежие, а така също и в провинцията Малка Ски-
тия (днешна Добруджа). Многолюден елинизиран слой се заселил и
в два от новите римски центрове в провинцията Долна Мизия —
Марцианопол и Никополис ад Иструм.
Наред с така отбелязаната колонизация на чужди етнически
елементи от западните и източните провинции на Римската империя,
конто се заселили в градовете северно и южно от Стара планина
сред местното тракийско население, по време на римското и впо-
следствие на византийского владичество в Балканския полуостров
се извършвал един непрестанен приток на варвари от различен етни-
чески произход (сарматски, германски, тюркски и др.). Идването на
тези варвари и заселването им в балканските земи се обяснява с
две главни причини: от една страна, със стремежа на римските и
византийските управници да си осигурят работна ръка за обезлю-
дени и опустошени области и, от друга, с желанието на самите
„варвари" да намерят нови обработваеми земи и да си осигурят не-
спокойно съществуване. В редица случаи заселените „варвари" били
превръщани във федерати, т. е. в съюзници на империята, със за-
дачата да бранят Дунавския лимес от други нашественици. Това е
било допълнително и също така твърде важно съображение, което
обуславя колонизационната политика на цариградските владетели по
отношение на „варварския свят".
Хронологически погледнато, първото заселване на „варвари" на
територията на Римската империя южно от река Дунав станало през
62 г. от н. е. Отбелязва се, че те били на брой около 100 00Э души,
но не се знае каква е била етническата им принадлежности8 Истин
ският период на заселванията започва от средата на III в. насам,
когато балканского население и в частност траките били намалели
чувствително и поради това много земи останали без работна ръка.
През 268—270 г. по време на император Клавдий били колонизи-
рани на юг от Дунав голям брой готи, част от конто получили
земя за обработване, а други били включени в римската войска.69
Няколко години по-късно, вероятно след 273 г., в провинцията Мал-
ка Скития били заселени множество карпи (племе от сарматски про-
изход), конто си създали там селища и се пр евърнали в уседнало
земеделско население.70 През 275 г. в територията между Дунав и
82
ТРАКИТЕ ПОД РИМСКА И ВИЗАНТИЙСКА ВЛАСТ
Стара планина придошли голям брой даки, жители на отвъддунав-
ската римска провинция Дакия, която била изоставена по това време
от римския император Аврелиан поради големия натиск на варварите
северно от Дунава.68 69 70 71 Няколко години по-късно виждаме да се за-
селват на юг от Дунав 100 000 бастарни (келтско племе), а впослед-
ствие големи групи от германските племена гепиди, гревтинги и ван-
дали.72 Така етническата пъстрота в провинциите Долна и Горна
Мизия и Малка Скития нараства непрестанно. През 282 г. към така
колонизираните „варвари“ се прибавя едно множество от 20000сар-
мати, конто били пленени от император Кар по време на една спо-
лучлива битка срещу тях в областта Илирик73 74 75 (в северозападните
краища на Балканския полуостров). Къде са били заселени тези сар-
мати, не се казва, но вероятно е да се предположи, че те получили
места за обработване в някоя обезлюдена облает на Горна или Дол-
на Мизия. Наскоро след това (през 290 г.) става дума за сарацини
(араби), конто били пленени по време на едно тяхно нахлуване през
арабско-сирийската граница в територията на Римската империя. Са-
рацините били заселени в Тракия71, което говори, че и в тази облает,
макар и не така обезлюдена, имало пустеещи и свободни земи. Пет
години след това южно от Дунава били докарани нови групи карпи
и бастарни.76
Колонизациоината политика на римските императори продължи-
ла и през следващото столетие и съответно с това се увеличава все
повече етническата пъстрота на Балканския полуостров и специално
в земите на траките. През 303 г. в Тракия, южно от Стара планина,
било заселено по нареждане на император Галиен някакво чуждо
68 Срв. Б. Герое, Проучзаиия върху поземлените отношения в нашчте земи, с. 24
69 Hist. Aug. 9, 3 (Извори за бълг. история, II, с. 63). Пэ това време върлувала
чумата и миозина от преселниците, както известява Зосим, загинали (Извори за бълг,
история, I, с. 159).
70 За едно село на карпите (Carporum vicum) през 376 г. съобщава писателят Амиан
Марцелин (Ammian Marc. Gestarum XXVII, 5, 5 (Извори за бълг. история, II,
с. 153).
'* Във връзка с изоставянето иа Дакия и преселването на населението южно от
Дунав срв. Б. Герое, Романизмът между Дунава н Балкана, II, с. 33 сл.
72 Hist. Aug. 18, 1 (Извори за бълг. история, II, 74).
73 Срв. Hist. Aug. 9, 4 (Извори за бълг. история, II, с. 77); Б. Герое, Романизмът
между Дунава и Балкана, II, с. 35.
74 Б. Герое, Романизмът между Дуиава и Балкана, II, с. 35.
75 Срв. Eutropii Breviarium, IX, 24, 1 (Извори за бълг. история, II, с. 87).
83
ТРАКИЙСКИЯТ ЕТНИЧЕСКИ СУБСТРАТ
племе, чиято етническа принадлежност не е отбелязана. Касае се
може би за карпи.70 Много преселвания били извършени при Кон-
стантин Велики и неговите приемници. През 334 г. в провинциите
Македония, Тракия и Малка Скития били заселени язиги, сармати и
готи, чийто брой според думите на писателя Евсевий достигал до
300000 души.77 Само по себе си това огромно количество, дори и
известието на Евсевий да е преувеличено, свидетелствува колко
силно обезлюдени по това време са били посочените области и колко
многолюден „варварски" елемент придошъл в тях. Ново заселване
на готи е отбелязано през 348 г. Става дума за трупа вестготи, кон-
то били водени от своя епископ Улфила и споделяли учението на
Арий. По нареждане на император Констанций I те били заселени
някъде около Никополис ад Иструм, където получили земи за об-
работване. Според един западен писател, Исидор Сивилски, те жи-
веели в планински краища като самостоятелпа, изолирана трупа.
Така преселените вестготи се задържали като самостоятелен етнос
чак до средата на VI в., както може да се заключи за това от дан-
ните на готския писател Йордан.78
Ново заселване на готски елемент в земите южно от Дунава
станало между 376—382 г. в резултат на хунския натиск, който
изтласкал вестготските племена от поселенията им в днешна Юж-
на Русия.79 Заедно с вестготите по това време в балканските
земи дошли алани, сармати и други племена. След 400 г. част от
вестготите били избити или принудени да напуснат Балканский
полуостров, но някои от тях останали да живеят по старите си
места.
И през следващото столетие, когато Балканският полуостров и
земите на траките се намирали вече под властта на Византийската
империя, притокьт на „варвара" не преставал. През 409 г. на тери-
торията на Византия били колонизирани известен брой „варвари",
пленени след една голяма битка срещу хуните.80 Между тези
варвари, както се предполага, най-много са били карпите. Ново го-
лямо раздвижване сред варварския свят, последвано от масови ко-
лонизации, настъпило след разпадането на хунския племенен съюз
през 453 г. В областта между реките Вит и Искър (т. е. в Горна
Мизия) се заселили в качеството си на федерати на цариградската
власт хуни и сармати, а в провинцията Малка Скития (днешна До-
бруджа) дошла хунската дружина на Атиловия син Ернах. Ако се
84
ТРАКИТЕ ПОД РИМСКА И ВИЗАНТПЙСКА ВЛАСТ
вярва на разказа на готския писател Йордан (средата на VI в.),
потомци на така заселилите се в пределите на Византийската импе-
рия хуни продължавали да живеят и по негово време. Те се нари-
чали, както сочи Йордан, с имената „сакромантиси“ и „фосатиси“
(fossatissi,.76 77 78 79 * 81 Названието „фосатиси" подсказва, че се касае вероятно
за „федерати", т. е. за население, което било получило земя за об-
работване от страна на цариградската власт срещу задължението
да брани граничите на империята срещу нашественици.
Наред с хуни и сармати след разпадането на хунския пле-
менен съюз в провинциите Долна Мизия и Малка Скития се засе-
лили групп от племёната скири, садагари и алани.82 Впоследствие
през 474 г. някакви хунски племена преминали Дунава и част от
тях останали да живеят там. Това станало по време на царуването
на византийския император Зенон.83 84 85 Пак по това време в крайбрежна
Дакия и Горна Мизия около градовете Нове и Марпианопол се ус-
тановили като федерати на Византийската империя остготите, конто
се изтеглили от Панония след разпадането на хунския племенен
съюз. Впоследствие те опразнили земите южно от Дунава и се от-
правили към Италия,81 но все пак една част от тях останала да жи-
вее в Долна Мизия. Тук готите продължили да живеят и през след-
ващото столетие и да вземат участие във византийската войска при
нейните войни, водени от Юстиниан I (527—56S).86
От направения преглед се вижда, че в земите на траките по
време на римското и впоследствие на византийского владичество се
създала в течение на I—V в. голяма етническа пъстрота. В сравне-
76 Срв. В. Велков, Градът в Тракия и Дакия, с. 233.
77 Пак там, с. 234.
78 Срв. за тях по-долу, с. 108.
79 За тия събития Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 75 сл.
89 В. Велков, Градът в Тракия и Дакия, с. 234.
81 Срв. Йордан о происхождении и деяних гетов, Getica, вступительная статья, пе-
ревод, комментарий Е. Ч. Скржинской, Москва, 1960, с. 174 (латински текст),
с. 265 (руски превод); Извори за бълг. история, II, с. 358).
82 Йордан, Gtiica, с. 266. Начело на заселилите се алани стоял никой си Каидак
По същото време в Малка Скития се заселил и един от синовете иа Атила — Ер-
нах, като водел със себе си вероятно и трупа прабългари.
83 Срв. Euagrii Hist, eccl., Ill, 2 (Извори за бълг. история, III, с. 263).
84 Срв. Д. Анг’лов, История на Византия, I, с. 101.
85 Срв. Proc. De bello Goth, I, 16, 1—2; De bello pers. I, 8.
85
ТРАКИЙСКИЯТ ЕТНИЧЕСКИ СУБСТРАТ
ние с положение™ през доримския период обстановката сета се про-
меняла коренно. До I в. от н. е. тракийският елемент имал под-
чертано преобладание и притежавал значителна териториална хомо-
генност, а сега той постепенно бил обграден и вътрешно раздробен
от различии чужди нему етнически групи: италийци, гърци, романи-
зовани и елинизовани жители от западни и източни провинции на
Римската империя, готи, сармати, бастарни, хуни и пр.
Епиграфският материал, допълнен от данни на наративни из-
точници, показва, че през IV—VI в. тази чужда на тракийския етнос
маса е била разпределена в териториално отношение доста нерав-
номерно. Общо взето, „варварският елемент" (т. е. предимно пре-
селници северно от Дунава) бит по-многолюден в североизточните
краища на Балканския полуостров (в провинциите Малка Скития,
Долна и отчасти Горна Мизия). Тук са станали най-масовите коло-
низирания и тук е имало и най-много пустеещи земи, раздадени на
„варварите" за обработване. Що се отнася до Черноморского край-
брежие, то тук особено много се засилил през IV—V в. притокът
на елинизирани жители от източен произход (предимно от Мала
Азия). В това отношение особено внимание заслужават данните за
населението на град Одесос. Преселници от Изток имало и в други
градове (напр. в Сердика), в Марцианопол, в Никополис ад Иструм
и пр., но главного им ядро през разглежданото време се струпало
в крайбрежните черноморски градове. Тук те играли важна роля в
стопанския живот, най-вече като занаятчии, търговци и корабострои-
тели. Сравнително по-слабо засегнага от големите етнически изме-
нения била областта южно от Стара планина. Тук местният тра-
кийски елемент се запазвал относително най-плътно, а броят на
„варварите" бил значителио по-малък, отколкото броят на варварите
между Дунав и Стара планина.86
От гледна точка на поселищното разпределение елинизованите
и романизованите заселници преобладавали в градовете. Това личи от
богатата епиграфска документация за редица градски центрове,
като Бонония, Ескус, Рациария, Марцианопол, Никополис ад Иструм,
Одесос, Месемврия, Августа Траяна, Филипопол, Сердика, Пауталия
и др. Напротив, „варварите" се заселвали предимно в села, без това
да означава, че отделни лица от варварски произход не са могли
да проникнат и в някои градове.
Създадената в течение на I—-V в. голяма етническа пъстрота
86
ТРАКИТЕ ПОД РИМСКА И ВИЗАНТИЙСКА В Ж ACT
в земите на траките северно и южно от Стара планина водела не-
минуемо до смешение на населението от различии етнически групи
чрез бракове, т. е. осъществявал се един доста широк по своите
размери асимилационен процес. Развитието на подобен процес е за-
почнало още през първите векове от установяването на римската
власт на Балканский полуостров, но особено улеснен бил той след
86 Специалио е засегнат въпросът за териториалното разпределеиие на чуждите на
тракнте етнически групи през IV—VI в. от V. Velkov, Zur Frage der e^hnlschen
Zusammensetzung der Bevolkerung in den Stadten Thrakiens in der SpStantike, Neue
Beitrage zur Geschichte der alten Welt, В. II, Berlin, 1965, c. 267—280; същият,
Kleinasiater und Syrer in den Balkangebieten wShrend der Sf&anike (iV—V JJabr.),
Etudes H stoiiques, II, 1965, c. 19—26; същият, Uber einige Prcbleme der sozial-
dkcnomischen und ethn schen Entwicklung im b—V Jhr. und des Ubergangs von
der Antike zum Mi telalter im VI—X Jahr, Etudes Historiques, V, 1970, c. 35;
същият, Бележкн върху социално-икоиомическото развитие на Одесос през къс
ноантнчната епоха, Изв. на Арх. д-во във Варна, X, София, 1955, с. 109; същ1ят
Das Schicksal einer fiihbyzjntirischen Stadt zur Zeit der Vdlkerwanderung Odes
scs — Varna am Schwarzen Meer. Acten des XI. inter. byzant. Kongresses 1958.
Munchen, 1960, c. 655. За проникване на преселници от Изток в София срв. Б. Ге-
рое, Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, III, ГСУ,
ФЗФ. LXII, 12, 1969, с. 212.
ИЗТОЧНИТЕ И ЦЕНТРАЛНИТЕ
ЧАСТИ НА БАЛКАНСКИЙ ПОЛУОСТРОВ ПОД РИМСКО И ВИЗАНТИЙСКО
ВЛАДИЧЕСТВО (I—VI в.)
1. Римски градски селища, 2. Елински колонии, 3. Римско провинциално устройство
от края иа II в. от н. е. н граници на провинцинте
Територии на провинции те ;
4. Тракия, 5. Македония, 6. Гориа Мизия, 7. Долна Мизия
Римско и ранноеизантийско прсеинциално устройство от IV до VI в. от н. е
8. Граници на прсвиициите, 9. По-големи «варварски* нашествия с годините им.
9. на готнте, 10. иа хуните, 11. на остготите,
Територии на провинциите след административното преустройство IV—VI в.:
1 Горна (Първа) Мизия, 2 Прибрежна Дакия, 3 Долна (Втора) Мгзгл, 4 Скития
5 Вътрешна Дакия, 6 Тракия, 7 Родоиа, 8 Хемимонт, 9 Европа, 10 Дардания,
II Първа Македония, 12 Втора Македония, 13 Тесалия, 14 Стар Епир, 15 Нов Епир,
16 Превалитана
87
о
S'-Wp-CbcmaeiitneA: Пстър Ст, КолгЬпрбС
Т Р А КИ п С К И ЯТ ЕТНИЧЕСКИ СУБСТРАТ
възприемането на християнството като официална религия за всички
поданици на империята, т. е. от втората половина на IV в. насам.
От запазената богата епиграфска документация може да се за-
ключи, че смесени бракове през I—V в. са се осъществявали главно
в редицата градски центрове на юг и на север от Стара планина —
Рациария, Ескус, Нове, Никополис ад Иструм, Марцианопол, Оде-
сос, Филипопол, Сердика, Пауталия и пр. Тук етническата пъстрота
е била значителна, тук и съприкосновението между жителите е
било по-гясно вследствие на интензивния икономически живот. Градът
представлява в сравнение със селото една изобщо по-подходяща
агломерация за осъществяване на етническо смешение и в това от-
ношение конкретната история на посочените градски центрове пред-
лага убедителен пример. Запазените епиграфски надписи дават мно-
гобройни данни за смесени бракове между траки, италийци, гърци
и най-различни по произход романизовани и елинизовани жители от
източните и западните провинции на Римската империя.87 Резултат
от тези смесени бракове е голямата пъстрота в имената на от
делни семейства, а така също и появата на семейства, кълето са
се говорели един, два, дори и три езика (примерно тракийски,
гръцки и латински). С други думи, смесените бракове са водели
до билингвизъм или дори до трилингвизъм. В резултат на такива
Кракове са могли да възникнат преходни момента на неустановеност
и колебливост в етническото самосъзнание у отделни членове на
семейството, но в крайна сметка според конкретния случай е по-
беждавало и се налагало едно съзнание — т. е. постепенно се съз-
давало поколение, което се считало за принадлежащо само към един
етнос, независимо от различния произход на родителите и праро-
дителите.
Освен в градовете смесени бракове и свързаните с това аси-
милационни процеси са се осъществявали, макар и в по-малка сте-
пей, и в селата. Тук важна роля е играел доста многобройният вар-
варски елемент, придошъл в резултат на масовите заселвания през
HI—V в. Изглежда, че браковете между местни жители и варвари
започнали да тревожат цариградските управници, тъй като това
представлявало известна заллаха за политическата сигурност на им-
перията, а при попожението, че не всички „варвари“ бичи християни,
и църквата не гледала с добро око на сьздаването на такива сме-
сени фамилии. Пръв, който се оэявил против бракове между вар-
90
ТРАКИТЕ ПОД РИМСКА И ВИЗАНТИИСКА ВЛАСТ
дари и местни балкански жители, бил римският император Констан-
тин I (наредба от 326 г.). Впоследствие, през 368 г., бил издаден
още един закон по този повод, който гласи: „Никой провинциален
жител, към което и съсловие да принадлежи или от което и се-
лище да произхожда, да не сключва брак с варварка, никоя про-
винциалка жителка да не се свързва с варварин. Ако ли между
провинциални жители и варвари възникват чрез бракове родства от
подобен вид (понеже в тия бракове се крие нещо подозрително и
.вредно), да се наказват със смърт.“87 88 Независимо от тази забрана
обаче са запазени епиграфски паметници от IV до VI в., конто сви-
детелствуват, че бракове между варвари и местни балкански жи-
тели са ставали89 и че в това отношение процесът на асимилация
не е могъл да бъде спрян.
Развитието на асимилационни процеси на Балканский полу-
остров през I—V в. и в частност в земите на траките е допринесло
за още по-голямо увеличение на антропологическата пъстрота сред
тракийския свят, който се е смесил с нови елементи (италийци,
гърци, варвари и пр.). Пример за подобна пъстрота предлагат ан-
тропологически материали от населението в Сердика, където са
изследвани старохристиянски некрополи.90 Проучванията в тази на-
сока би трябвало да продължат, за да може картината за голямата
биологична смесица, настъпила в балканските земи през епохата
на римското и византийското владичество, да стане още по-пълна
и убедителна.
87 Срв. конкретен материал у Б. Герое, Романизмът между Дунава и Балкана от
Хадриан до Константин Велики, II, ГСУ, ФФ, XLVI1, 1951/52, с. 72, 100, 104, 113
114, ГСУ, ФФ, XLVIII, 1952/53, с. 309,314, 317,321,324, 349 сл. Тук се дават данни
за смесени бракове вградсвесеверно от Стара планина. За градове в Югозападна
България срв Б. Герое. Проучвания върху аападнотракийските земи през римско
време, ч. I, ГСУ, ФФ, LIV, 3, 1959/60, с. 155 406; ч. II, ГСУ, ФЗФ, LXI, 1, 1967.
с. 1—99; ч. III, ГСУ, ФЗФ, LXII, 2, 1968, с. 121—246; ч. IV (текстова документа-
ция), ГСУ, ФЗФ, LXIII, 1, 1969, с. 1—54. За документален епиграфски материал
срв. и У. Besevliev, Spatgriechische und Spatlateinische Inschr ften aus Bulganen,
Akademie Verlag — Berlin, 1964, с. 1—220; вж. и В Велков, Градът в Тракия и
Дакия през късната античност, София, 1956, с. 232
88 Срв. Cod. Theod., 3, 14, I.
59 Срв. В. Велков, Градът в Тракия и Дакия през късната античност, с. 247 сл.
*° Срв. Кр. Дрончилов, Черепи от старохристиянска гробница, ИБАД, 7, 1919/1920,
с. 58 с л.
91
ТРПИПСКИЯТ ЕТНИЧЕСКИ СУБСТРАТ
Продължителното съжителство на различии етнически групи на
юг и на север от Стара планина врез разглеждания петвековен пе-
риод създало условия не само за остществяване на силен асимила-
ционен пронес, нои за взаимното проникване и влияние на различии
култури, на религиозни вярвания, битови навици, езпци, обичаи. Това
взаимопроникване и взаимовлияние не сее иЕЕърщвало обаче при ед-
наква и равностойна за всички етноси обстановка. То се е извър-
швало при условията на видимо господство на италийския романи-
зован елемент и на обстоятелството, че всички балкански жители
(илири, траки, гърци, варвари и др.) се намиргли под властта на
една римска по своя характер, устройство и цивилизация империя и
че всички се считали за поданици на източноримския император.
Това обстоятелство предопределяло неминуемо преобладание на ла-
тинския език (в религиозния култ, във войската, в учрежденията),
на римския начин на живот, на римските обичаи и традиции и т. н.
С една дума, създадени били условия за проникване и налагане на
романизацията в редица сфери на личния и общественна живот на
населението в Балканския полуостров през I—V в., включително и
на траките, конто представлявали една от най-многобройните и
компактни етнически групи.
От писмени извори, епиграфски и археологически материали се
вижда, че процесът на романизация сред балканското население и
респективно сред траките се развивал постепенно в съответствие
с укрепването на властта на Римската империя и с усилването на
притока на романизовани жители в Балканския полуостров. През
първия век от н. е. латински език се говорел само в една тясна
ивица южно от река Дунав, където били изградени първите градски
селища от римски тип, населени предимно с войници и ветерани.
През следващото столетие латинският език започнал да се налага
по-нашироко, като обхващал една по-обширна територия в земите
между Дунав и Стара планина, т. е. в провинциите Горна и Долна
Мизия и Малка Скития. Значително бил ускорен процесът на рома-
низация след 275 г., когато на юг от река Дунав се преселили из-
вестен брой романизовани даки. През IV—V в. романизацията в зе-
мите между Дунав и Стара планина продължавала.91 Латинският
език получавал все по-голямо разпространение и под негово влия-
ние започнала да се променя и местна-а топонимия. Това личи от
редица названия на крепости и селища, споменати в съчинението
92
ТРАКИТЕ ПОД РИМСКА И ВИЗАНТИИСК А ВЛАСТ
на Прокопий „За строежите"92. Паралелно с проникването на ла-
тински език си пробивали път сред местното тракийско население вяр-
вания в римски боюве (Юпитер, Юнона, Силван, Меркурий и др.).
Пробивал си път и култът към императора, който представлявал
по същество една римска религиозна и държавна институция.63
Разбира се, римското културно, езиково и религиозно влияние,
което се налагало главно сред населението между Дунава и Стара
планина, както и в някои градски центрове в днешна Югозападна
България (Сердика, Пауталия и др),94 се пречупвало през местни
традиции, вярвания и битови особености и не винаги се запазвало
в своя чист вид. Траките са били не само обект на романизацията,
но и сами от своя страна са оказвали известно въздействие върху
някои нейни прояви. Така напр. знаем, че отделни римски божества
конто били проникнали сред населението в Долна Мизия, се „траки-
зирали“ в определена степей, като получили освен латинското си име
и тракийско име или били смесвани и отъждествявани с популярен
тракийски местни божества.96 В култови изображения, разпространени
през разглеждания период, намираме тракийски божества, облечени
в римски одежди.96 Смесване между римско влияние и тракийска
За изясняване на процеса на романизация в така посочената облает от освоено
значение е цитираният вече труд на Б. Геров, Романизмът между Дунава и Бал-
кана, ч. I, от Август до Хадриан, ГСУ, ИФФ, XLV, 1948/49, с. 1- 92 ; ч. II. От
Хадриан до Константин Вели.си, ГСУ, ФФ, XLV1I, 1951,52, с. 16—120, и т. XLVIII
1952/53, с. 307—403; същият, L’aspect fethnique et linguistique dans la region
entre le Danube et les Balkans a 1’epoque romaine (II —III s.), Studi Urbinati, n. s.
B., 1959, N. 1—2, Urbino, 1959, c. 173—189. Относно романизацията в западнобъл
гарските земи срв. посочения вече обширен труд на Б. Герое, Проучвания върху
западнотракийските земи през римско време, т. I—IV.
92 Б. Герое, Романизмът, II, с. 331 сл.; В. Бешевлиее, Латиискте местни имена в
Мизия и Тракия, ИАИ, XIX (Сборник Кацаров, II, 1955, с. 279 сл.).
93 Подробно изеледваие на проникването на римски религиозни вярвания между
Дунав и Стара планина в студията на Я Тодоров, Паганизмът в Долна Мизия.
Езически божества и култове, София, 1928, с. 1—276 (с обидна епиграфска доку-
ментация). През последните години се откриват непрестанно нови материали за
почитането на римски божества в тази облает, конто се публикуват главно на стрэ-
ниците на Известия на Археологический институт и списание Археология.
94 Срв. специално за силиата романизация в Сердика В. Георгиев, Надписът върху
керемидата от с. Главиница и неговото значение за историята на иародния латински
езнк, Разкопки и проучвания, VI, София, 1950, с. 133; Б. Герое, Проучвания върху
западнотракийските земн през римско време,Ш,с.214сл.
93
ТРАКИИСКИЯТ ЕТНИЧЕСКИ СУБСТРАТ
основа може да се установи и по отношение на редица имена в
Долна Мизия на селища, крепости и пр. Това се отнася главно до
някои сложни по своя езиков състав названия, като ТопАсбраАЛси,
Моиро^ШАе, Доитго-раутауа и др., конто са споменати в съчинението
на Прокопий „За строежите". С една дума, проникващата сред тра-
кийското население „романизация" търпяла от своя страна и из-
вестна тракизация, конто се изразява в своего рода хибриди в
областта на топонимията, на религиозните вярвания, на обле-
клото и др. Това е неизбежен резултат, който се наблюдава при
дълголетното съжителство на различии по характер етноси и кул-
тури.
Наред с процеса на романизацията по време на римското и
византийското владичество се засилил твърде много процесът на'
елинизация, който бе започнал да се развива сред тракийския свят
още от V—IV в. пр. н. е., макар и в ограничени размери. Процесът
на елинизация добива сега много големи възможности за разшире-
ние поради силния и непрестанен приток на елинизовани пресел-
ници от Мала Азия, Сирия, Египет и други източноримски провин-
ции, конто идват тук като войници, занаятчии, търговци и пр. Влия-
нието на елинизацията се изразява главно в силно разпространение
на гръцкия език, а така също в разпространението на редица бо-
жества от класическия гръцки пантеон или на божества с източен
(малоазийски, сирийски, египетски, ирански) характер. Заслужават
отбелязване тук такива божества като Митра, Долихен, Сарапис и
др., за чийто култ в днешните български земи през разглеждания
период са намерени немалък брой епиграфски паметници. Докато
романизацията обхващала предимно областта между Дунав и Стара
планина (провинциите Горна и Долна Мизия), елинизацията си про-
бивала път най-вече в днешна Тракия, където нейните корени са
били силни още през доримския период, а така също в днешна
Югозападна България и в днешна Македония. За това намираме бо-
гата епиграфска документация от такива градски центрове като
Филипопол (Пловдив), Августа Траяна (Стара Загора), Сердика (Со-
фия), Пауталия (Кюстендил), Скопие и пр. Значително влияние имала
елинизацията и по Черноморското крайбрежие, което се дължи на
отбелязаната вече роля на местните гръцки колонии. Силно е било
влиянието на елинската култура и в провинцията Малка Скития
дн. Добруджа).97
94
ТРАКИТЕ ПОД РИМСКА И ВИЗАНТИИ СКА ВЛАСТ
Пронесите на романизация и елинизация, обхванали съответните
тракийски земи северно и южно от Стара планина, не са имали
еднаква сила на разпространение сред всички слоеве на тр жийското
общество. Изследванията на богатия епиграфски материал, подкре-
пени с данни на писмени извори, сочат, че много по-податливо към
въздействието на римската и гръцката култура е било тракийското
население в градовете. Там главно са прониквали и намирали почва
за разпространение латинският и гръцкият език, там намирали най-
добри условия за възприемане религиозни, културни, битови нави-
ци и особености, свойствени за романизования, респ. за елинизова-
ния поданик на империята. В градовете най-вече се осъществявали
смесени бракове — между траки, гърци, латинци, в резултат на
което възниквали семейства, където се говорело на няколко езика
(на тракийски, гръцки и латински). Епиграфски паметници свиде-
телствуват за наличие на билингвизъм сред градските жители, а
дори и на трилингвизъм.98 Под влияние на романизацията и на ели-
низацията се разпространявали сред градското население наред със
старите тракийски имена още и имена от латински или гръцки
88 Така напр. Юпитер е бил отьждествяваи с тракийския конник Херос. (Срв. Я. То-
доров, Пагаиизмът в Долиа Мизия, София, L 1S28, с. 25; Б. Герое, Романизмът
II, с. 344).
86 Срв. В. Бешеелиев, Проучвания върху личните имена у траките, с. 70.
87 Обилен доказателствен материал за елинизацията в посочените области и по-
специално за силиата й роля в земите южно от Стара плаиииа се съдържа в обна-
родваните от G. Michailov, Inscriptiones graecae, I—IV. Както се вижда, броят на
гръцките епиграфски паметници в Южна България иадхвърля многократно латин-
ските и сочи за значителното преобладание на гръцкия език. Изрично указание за
разпространението на гръцкия език в Тракия намираме в съчинението иа визаи-
тийския писател Приск (от средата иа V в.). Срв. Извори за българската история
(I, с. 110). Вж. и у В. Бешеелиев, Проучвания върху личните имена у траките,
с. 78; същият, Епиграфски приноси, София, 1952, с. 41. За процеса на елиниза-
цията в югозападиите български земи редица дании у Б. Герое, Проучвания, I—
III, а за елинизацията в Македония срв. студията на Ф. Папазоглу, Македонски
градови у римско доба, Скоп)е, 1957. За елинизацията в Малка Скития. срв.
D. М. Pippidi, Les colonies Graeques de Skythie Minor a I’epoque Hellenistique,
Balkan Studies 6, 1965, I, c. 99—118. Относно проникваието на гръцки и източии
култове Я- Тодоров, Паганизмът в Долна Мизия, passim, и Б. Герое, Романизмът
между Дунава и Балкана, II, с. 343; съирля’п, Проучвания върху западнотракий-
ските земи през римско време, I—III, passim.
84 Б. Герое, Романизмът, II, с. 114.
95
ТРАКИЙСКИЯТ ЕТНИЧЕСКИ СУБСТРАТ
произход. С една дума, градските центрове на юг и на север от
Стара планина били главните средища за проникването на романи-
зацията и елинизацията.
От гледна точка на етническото самосъзнание въздействието
на романизоващите и елинизиращите процеси не е било еднакво.
В някои случаи това въздействие се свеждало само да възприема-
нето на един чужд език и на една чужда култура, без това да оз-
начава етническо обезличаване. Говорещият латински или гръпки
тракийски гражданин продължавал да се чувствува тракиец, без да
се откъсва от своя род, без да забравя етническата си принадлеж-
ност. В други случаи обаче романизацията и елинизацията довеж-
дали до преобразяване на етническото съзнание и в такъв смисъл
до превръщането на тракиеца в романизован, респ. в елинизован
провинциалист. Това ставало най-вече в резултат на смесените бра-
кове и засягало главно богатата тракийска върху шка. Такива вече
претопили се траки, ксито обикновено носели латински или гръцки
имена, заемали често пъти висши граждански и военни служби в
- Източната римска империя, участвували дейно в политический и об-
ществен живот, а някии от тях достигали дори и до императорския
престол. Такъв е напр. императорът Юстин I (518—527), който бил
тракиец по род. Тракиец по род е бил и император Тиберий (578—
582). Тракиец е бил, ако се съди по думите на Евагрий, и визан-
тийският император Магкиан (451—457), както и пълководците Ви-
талиан, Коментиол и Йоан Мистикон. От тракийски род е бил и
прочутият Юстинианов пълководец Велизарий, който се отличил
във войните, водени от Юстиниан за възстановяване на някогашната
Римска империя. Едва ли може да се приеме обаче, че всички тези
примери свидетелствуват за някакво възраждане на тракийския еле-
мент и за усилване на ролята на траките в политический и обще-
ствения живот на Източноримската империя през V—VI в." Вярно
е по-скоро това, че в посочените случаи имаме пред себе си резул-
тат от въздействието на „романизацията" като средство за етни-
ческо обезличаване, т. е. за осъществяване на пълна асимилация.
Така посочените императори и висши сановници не са били вече
„траки" по своето етническо самосъзнание, а са се чувствували и
действували като „ромеи" и именно като „ромеи“ са се били доб-
рали до върховете на управлението. Ясна е тук класовообществе-
ната основа на романизоващия процес, която подкопавала силата
96
ТРАКИТЕ ПОД РИМСКА И ВИЗАНТНИСКА ВЛАСТ
и устойчивое!та на тракийския етнос и изтръгвала от редовете му
отделни негови представители.
За разлика от тракийското население в градовете, което било
по-податливо към романизоване и елинизиране и при определени
условия загубвало дори иапълно своею етническо самосъзнание,
тракийските селяни били далеч по-устойчиви и пазели по-здраво своя
език и бит, своите религиозни вярвания, традиции и обичаи. И в
селото елементи на романизация, респ. — на елинизация — са били
проникнали до известна степей (главно поради участието на траки
в римската войска), но те не са могли да променят в основни линии
етническата същина на тракиеца, да го накарат да забрави своя
род и език. От данни на епиграфски паметници, археологически на-
ходки и наративни извори може да се заключи, че през IV—V в.
тракийското село, особено на юг от Стара планина, запазвало все
оше своя самобитен етнически и културен облик. По селата продъл-
жавал да се говори тракийският език, продължавали да се почитат
местни тракийски богове, да се изпълняват тракийски обреди и ри-
туали (напр. погребения по тракийски образец) и т. н.99 100 Селският бит
в античността и през средновековната епоха е бил, както се знае,
изобщо значително по-консервативен и по-неподатлив към външни
въздействия поради това, че селяните са живеели по-изолиран живот
и са били слабо засегнати от културните влияния, пробиващи си
път в големите градове. Примерът с тракийското село в случая с
едно добро доказателство за това. Трябва да се отбележи, че наред
с тракийските селяни по-голяма устойчивост срещу романизоващите
99 Това гледище поддържа В. Бешевлиев в статията си „Участието на траките в
обществения живот на провинция Тракия и на източната Римска империя (ИБИД,
1—2, София, 1951, с. 231).
ют Убедителен доказателствен материал у В. Бешеелиев, Проучвания върху личните
имена у траките, с. 53—66. Срв. и В. Велков, Към въпроса за езика и бита иа
траките през IV в. от н. е. (Изследваиия в чест на акад. Д Дечев, София, 1958,
с. 731—739.) Въз основа на някои нови изворови данни авторът отбелязва, че през
разглеждания период не само тракийските селяни, но дори и част от тракийската град-
ска върхушка все още изтъквала и подчертавала своя тракийски произход. Така
направените проучвания опровергават някои по-стари мнения на предимио западни
учени (като напр. W. Tomaschek, J. Jung, К. Ziliakus и др.) за пълна романизация,
респ. елинизация на тракийския елемент по време на римското и византийского
владичество. Срв. основателннте критически бележки на това гледище у В. Бешев-
лиев, Проучвания върху личните имена у траките, с. 66 сл.
7
97
ТРАКИ ИСКнЯТ ЕТНИЧЕСКИ СУБСТРАТ
и елинизиращи тенденции са проявявали и други жители със селски
бит и през разглеждания период в днешните бьтгарски земи, като
напр. споменатите готи в Млзия, конто чак до средата на V в. жи-
веели като самостоятелна етническа трупа в областта на Никополис
ад Иструм.
В заключение може да се каже следното: През периода на рим-
ского и византийского владичество се извършват важни изменения
от политическо, социално, икономическо, демографско и културно
естество, конто се отразяват твърде съществено върху положението
и съдбата на тракийския етнос в Балканския полуостров. На първо
място би следвало да се отбележи това, че в резултат на редица
стекли се неблагоприятни обстоятелства (чести войни, варварски
нашествия, опустошителни епидемии, отвличания в робство, емигра-
ции и пр), броят на траките не само не се увеличава, както би могло
да се очаква при едно нормално развитие на нещата, но и видимо
намалява особено в земите северно от Стара планина. На второ мя-
сто трябва да се отбележи силного влияние на романизацията и на
елинизацията, конто си пробиват път главно сред тракийското насе-
ление в градовете, а по-слабо засягат тракийското село. Това влия-
ние води до съществени изменения в облика на материалната и
духовната култура на траките, а в определени случаи — до пълно
обезличаване на тракиеца, до загубата на етническото му самосъз-
нание. Прибавен към процеса на количественото намаление на тра-
ките, процесът на романизация и елинизация е нов и допълнителен
удар върху тракийския етнос, който разрушава неговата жизнена
сила и вътрешна устойчивост.
Трябва да се отбележи накрай, че през епохата на римского
и византийского владичество траките загубват все повече и повече
своята териториална хомогенност, която е характерна за тях през
доримския период. Те са обградени и разпокъсани между най-раз-
лични нови етноси и етнически групировки, конто се появяват на
Балканския полуостров и се установяват трайно по градове и села.
Твърде пъстра и разнообразна става етническата картина в земите
на север и на юг от Стара планина, особено в периода между
Ш—VI в. Някога в тези области са живеели предимно само траки,
а сега вече в тях намираме италийци, гърци, малоазийци, сирийци и
други романизовани и елинизирани елементи от различните провин-
ции на Римската империя. Намираме и най-разнообразни „варвари"
98
ТРАКИТЕ ПОД РИМСКА И ВИЗАНТИИСКА ВЛАСТ
’(готи, хуни, карпи, сармати и пр.). При тази обстановка се създа-
ват условия за взаимно проникване и взаимно влияние на различии
прояви из областта на материалната и духовната култура, както и
условия за осъществяване на асимилационни процеси (чрез смесени
бракове). Антропологическата и биологична пъстрота сред тракий-
ския свят се у величава. Увеличават се и се засилват въишаите вли-
яния в най-различни области на неговия личен и обществен живот,
на неговия бит и съзнание. А това в крайна сметка се отразява
неблагоприятно върху вътрешната му устойчивост и етническата му
самобитност.
1
ПОЯВА НА СЛАВЯНИТЕ
И ПЪРВИ НАПАДЕНИЯ
В БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ
В края на V и началото на VI в. при така създадената пъстра етни-
ческа обстановка започват нападенията на славяните в Балканский
полуостров. С появата на славянските племена и постепенното им
заселване в балканските земи настъпва решителен прелом в етни-
ческите взаимоотношения и се поставя началото на изграждане на
българската народност като резултат от два последователни асими-
лационни процеса. Поради това въпросът за славянските нашествия
на юг от Дунав и за заселването на славянските племена в преде-
лите на Византийската империя и в днешните български земи заслу-
жава най-голямо внимание.
Известно е, че в продължение на столетия славяните, конто
спадат към индоевропейската езикова и етническа общност, са жи-
веели в една обширна облает, простираща се приблизително между
Карпатите, Балтийске море и басейните на реките Одер, Днестър и
Днепър. Това е т. нар. „славянска прародина", за чиито граници все
още се спори и конто, както изглежда, не са били твърде устой-
чиви и са се променяли често вследствие натиска на съседни пле-
мена и извършващите се постоянни миграции и преселвания.1
1 По ьъпрсса за „славянската прародина" съществува обширна литература, натру-
пана в продължение на близо две столетия. От по-новите съчинения заслужанат.
отбелязване: L. Niederle, Manuel de 1’antiquite slave, I, Paris, 1239; същият, Ru-
kevft slcvanskjch starciitrcsti, Praha, 1953; Cm Романски, Славянска прародина,
БИБ, II, кн. 2, София, 1929, с. 64 сл.; С. Б. Бернштейн, Очерк сравнительной
грамматики славянских языков, Москва, 1961, с. 52; Lehr Splawinski, О pochodzeniu
i praojezyznie Slowian. Posnan, 1946; същият, Korspekt zarizu etnegenezu Stowian,
Z polskkh studiow slawistyczrych, 11, Warsza a, K63; И. Леков, Праслаьянските
наименования на растения (Към въпроса за славянската прародина), Бълг. преглед,
год. I, София, 1931, кн. 4, с. 437 сл.; В. И. Седов, Из истории восточнославянского
расселения, КСИА, 104, 1965, с. 3; П. А. Петров, Етнографски елементи на сла-
вяно-балто-германска общност, София, 1963, с. 1 — 193; Ц. Романска, Сла-
вянските народи, София, 1969 (с библиографски обзор на с. 288); И, Дури-
данов, Географската лексика на старобългарския език с оглед на праславянскн
103
С Л Л В Я Н И И ПРАБЪЛГАРИ
В „славянската прародина" се е формирал един общ праславянски
език2, изградила се обща в основни линии материална и духовна
култура. Общността сред славянский свят е била все пак относител-
на поради наличието на множество племена, конто се отличавали в
езиково, битово и културно отношение. Съществувашите различия
се усложнявали и задълбочавали и в резултат на разнообразните
външни въздействия, идващи от страна на съседни на славяните
етнически групи (от германски, балтийски, тюркски, сарматски и друг
произход). При това положение не са съществували нито социално-
икономически, нито политически, нито културни условия за форми-
рането на една устойчива славянска етническа общност, за създава-
нето на единен славянски народ.
От II в. насам „славянската прародина" престава да бъде ос-
новна територия на славянский свят и славяните започват да се
разселват от първоначалните си поселища в различии посоки. Един
от главните фактори за това преселване е увеличената численост на
населението, което предиз шква нуждата от нова земя. Друг фактор
е засиленият натиск на други етнически групи върху славянский
свят и по-специално голямото раздвижване на съседните на славя-
ните германски племена (готи, гепиди, вандали и др.). Силно раздвиж-
ване настъпва по-специално през III в. в територията на днешна
Украйна в резултат от нашествията и заселванията на готите, а по-
късно на хуните (втора половина на IV в.). Настъпва ерата на т. нар.
„Велико преселение на народите", което е свързано с приток на
нови етнически групи, идващи от Азия в Източна и Централна Ев-
ропа и което засяга пряко обширния славянски свят, разположен в
този район.3
При разселването си, което продължило в течение на няколко
столетия, славяните се насочват в три направления: на запад, на юг
и на изток, и съобразно с това се разделят на три големи групи —
западни, източни и южни. Това е станало през V—VI в. Първата
трупа — западната, става известна с името венеди, втората трупа —
източната — с името анти, и третата — южната — с името спла-
вина (славини). От данни на писмени извори и археологически на-
ходки може да се заключи, че към средата на V в. южната трупа
на разпокъсания в териториално отношение славянски свят е заемала
вече една обширна облает на север и североизток от река Дунав,
конто обхващала приблизително териториите на днешна Унгария
104
СЛАВЯНИТЕ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ
(тогава провинция Панония), на Румъния и на част от Украина. Как-
то изглежда, известен брой „славини" е имало в хунския племенен
съюз на Атила, за което свидетелствуват някои данни от лингвисти-
чен и етнографски характер. При своето движение на юг славините
влезли в досег с редица племена и племенни групи (гепиди, ланго-
барди, романизовани даки и др.). Между другого те влезли тогава
вероятно в контакт и с онази част от прабьлгарския етнос, конто
се намирала през средата на V в. в Панония като част от хунския
племенен съюз. Върху славигите започнала да сказва влияние доста
силно разпространената по това време на север от Дунава римо
византийска цивилизация, както би могло да се заключи главно от
данни на археологията.4
През VI в. притокът на славянско население към днешна Унга-
рия и Румъния продължил още по-усилено и броят на „славините’
(Хиляда и сто гсдини Славянска писменост, 863—1963 г. Сборник в чест на
Кирил и Методий, София, 1963, с. 213 сл.). Отнссно последннте проучвания
на въпроса за славянската прародина и етногенезиса на славянските народи срв.
3- В. Удальцова, Советское византиноведение за 50 лет, Москва, 1969, с. 247. Срв. и
П. Н. Третьяков, У истоков древнерусской народности, Ленинград, 1970, с. 15 сл.
2 Срв. вт в връзка с праславянския език И. Дуриданов, Географската лексика на
старобългарския език с оглед на праславянски (Хиляда и сто години славянска пис-
меност 863—1963 г. Сборник в чест на Кирил и Методий, София, 1963, с. 191 сл.);
В. Георгиев, Бележки върху някои ссобенссти на праславянския език, ИИБЕ, XI,
1964, с. 37 сл.
5 Отпоено „Великого преселенне на народите* съществува значителна литература.
Все още се спори както по въпроса за факторите, конто са предизвикали масовите
миграции на население през тази епоха, така и по хронологическите рамкн на тези
важен и бурен период от историята на средновековна Европа. Някои считат, че това
„преселение* започва с Маркоманските войн и от втората половина на II в. ст н. е„
а други са на мнение, че началото му се дава от хунсксто нашествие през втората
половина на IV в. От по-новата литература срв. 77. Н. Третьяков, Восточносла-
вянские племена, Москва, 1953, с. 143 сл.; L. Halphen, Les Barbares des grandes
invasions aux conguetes turques du XI sifecle (Collection Peuples et Civilisations,
v. V), Paris, 1940; H. А. Сидорова bib „Всемирная история*, III, c. 74; В. Тъп-
кова. Нашествия и етнически промени на Балканите, с. 18 сл.
* По въпроса за влиянието на римската цивилизация върху славяиите северно от
река Дунав срв. L. Niederle, Manuel de I’antiquite slave, II, Paris, 1926, c. 226 сл.,
който счита, че два от главните центъра на тсва влияние са били римските провин-
ции Нсрикум и Панония. Срв. още Beirich Svoboda, Zum Problem antiker Traditio-
nen in der aitesten slavischer Kultur in .Origire et debuts des S'aves", VI, Prague,
1916, c. 87; M. Comsa, Influeice romaine provi.icirle sur la civilisation slave a
I'epoque de la formation des etats, Romrncslavica, XVI, 1968, c. 447—460.
105
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
в земите отвъд реката Дунав ставал все по-значителен. От едно из-
вестие в съчинението на готския писател Иордан (съставено към
552 г.) се вижда, че на запад селищата на славините достигали при-
близително до басейна на реките Сава и Драва, а на изток — до
реката Днестър. Особено плътно се заселили славини в земите на
днешна Румъния (Олтения, Мунтения, Трансилвания, Молдава).6 За
това свидетелствуват както многобройни топонимични названия (на
реки, селища и прд, така и археологически находки на славянски
селища и некрополи, разкрити през последните години.6 Ясно изра-
зеният славянски характер на днешните румънски земи през V—VI в.
дава основание на византийския писател Теофилакт Симоката да
назовава територията, северно от долното течение на Дунав с името
„Славиния" (jxZa/vta).7
Като общо название за заселилите се през V—VI в. на север от
долното и средното течение на Дунав плътни славянски маси визан-
тийските писатели употребяват името „славини“ (SxXz^yot) или „скла-
ви“ (SxXa^ot). У западни писатели се среща съответно „sclavini,
sclavi", у арабски писатели Sakalib8. Названието „славини" (респ. „скла-
ви“) е, както се отбеляза, специфично име за южната трупа славяни,
конто станала през разглеждания период непосредствен съсед на
Византийската империя и конто византийските писатели познавали
най-добре.
Наред със „славини" и „склави" у някои византийски и западни
автори от V—VII в. славяните се означават понякогас имената „ски-
ти“9 или „гети". Като „гети" се сп >менават напр. в хрониката на
Марцелин Комес (от началото на VI в.), както и в съчинението на
Теофилакт Симоката, който същевременно употребява и названието
.славини".10 Употребата на старинни имена „гети" и „скити" е в ду-
ха на архаизиращите тенденции на средновековните писатели, конто
често си служат с названия на вече изчезнали „етноси", за да обо-
значават чрез тях нови „етноси" в случаи, че тези нови „етноси"
живеят на същата територия или идват от същите места, където
някога са се намирали изчезналите вече стари „етноси".
През V—-VI в., както личи от данни на веществени и писмени
паметници, заселилите се плътно на север от Дунав славини живеели
при условията на първобитнообщинния строй в неговата последна
фаза на разложение (т. нар. военна демокрация). Те се делели на
множество племена, управлявани от отделни князе, конто понякога
106
СЛАВЯНИТЕ НА БАЛКАНСКИЙ ПОЛУОСТРОВ
се съюзявали помежду си, а понякога се намирали във враждебни
отношения.11 Славяните се занимавали главно със земеделие и живот-
новодство. Те познавали вече ралото с железен наконечник, както
и други сечива, необходими за земеделското стопанство. Познавали
и редица занаяти. За това може да се съди най-вече от намерен ите
предмети при разкопаване на славянски селища и некрополи.12 Раз-
вити били дърводелството, металообработването, тъкачеството, грън-
чарството. Изготвяни били разнообразии земеделски сечива, пред мети
за облекло и украса, съдове, оръжия и пр. Голямо разпространение
имала керамиката, която първоначално работели на ръка, а впослед-
ствие започнали да употребяват и грънчарско колело. За славините
е характерна т. нар. керамика „тип Прага", която е намерена в редица
изкопани досега славянски селища и некрополи.13
5 Срв. Йордан, Getica, с. 136 (латински текст), с. 72 (руски превод). Докато из-
точната граница, определена от Йордан, а именно реката Днестър, не буди спорове,
данните му за западната граница, до която се простирали славяните по негово вре-
ме, не са напълно ясни и предизвикват различии тълкувания. Срв. Е. Скрижнская,
О славенах и антах, о Мурманском озере и о городе Новиетуне, Виз. врем., 12,
1957, с. 3—30; Н. Третьяков, Восточнославянские племена, с. 155. Обстойиа лите-
ратура по този въпрос в посоченото издание на Йордан, Getica, с. 210—218. Срв. и
ilstoria Romlniii, I, Bucurejti 1960, с. 729 сл.
8 Систематизиран обзор на археологическите находки от славянски произход на те-
риторията на Румъния вж. в статията на М. Комша, Новые сведения расселении
славян на территории PHP, Romanoslavica, IX, 1953, с. 505—525 (с добра библио-
графия); с-ыцата, Sur 1’origine et la evolution de la civilisation de la population
romaine et ensuite protcroumaine aux VI—X si&cles sur le teritoire de la Roumanie,
Dacia, Nouvelle Serie, XII, 1968, c. 355—380.
7 Срв. Theoph. Simm. Hist., VIII (Извори за бълг. история, III, с. 353).
8 Срв. Ц. Романска, Славянските народи, с. 26.
9 Срв. И. Ду имев, Славяии-скити, Slavia, гос. XXIX, set. I, Praha, 1960, с. 109—114;
срв. в И. А. Голубцов, О термине „склавииы*. Проблемы общественололитической
истории России и славянских стран, Москва, 1963, с. 47 сл.
10 Срв. Th. Momsen, Marcelini V С, Comitis Chronicon, MGH AA, XI, I. Berclini,
1893, 517 (X) (Извори за българската история, II, София, 1958, с. 316); Theoph. Sim.
Hist., ed. C. de Boor, Lipsiae, 1887, кн. Ill, IV, 7 (Извори за българската история.
Ill, с. 295).
11 За това намираме данни главно в съчинението на Теофилакт Симоката, както и
в т. нар. Стратегикон на Псевдомаврикий. Срв. Д. Ангелов, М. Андреев, История
та българската феодална държава и право, София, 1968, с. 61 сл.
12 Относно стопанския живот и веществената култура на „славините” в днешните
румънски земи срв. Istoria Rominie', II, с. 729 сл. Систематизиран очерк у Д. Анге-
107
С Л А В я Н И И ПРАБЪЛГАРИ
Жилищного строителство на славяните през тази ранна епоха
било още доста примитивно. Жилищата били обикновени полузем-
лянки, но имало и надземни, ниски, едноетажни постройки, конто
били градени било от камък, било от глина.14
Религията на славяните била политеистична, но вече си проби-
вала път вярата в един върховен бог, както личи от данните на
Прокопий. Силно разпространен бил култът към мъртвите и съще-
ствувал доста сложен погребален ритуал. Характерно за славянските
погребения е трупоизгарянето, както личи от разкопките на некро-
поли, а така също и от данни на писмени изьори. Под влияние на
римовизантийската цивилизация започнал да се разпространява обаче
постепенно и обред на трупополагане. Понякога над гробовете били
издигани могили.15
Независимо от това, че материалната и духовната култура на
славяните през V—VI в. била почти еднаква, все пак помежду им
се набелязвали известии различия най-вече по отношение на езика.
Сред една трупа славянски племена, конто заела западната част от
днешна Унгария (провинцията Панония), както и част от днешна
Румъния старославянските звукови съчетания tj и dj били приминали
вече в звуковете h и Ij, докато в друга трупа славяни, разположени
в източната част на днешна Унгария и в почти цялата територия
на днешна Румъния праславянскиге tj и dj звучали вече като шт
и жд. За тези фонетични различия на двете групи „славяни14 сви-
детелствуват редица топонимични названия от славянски произход
в днешните унгарски и румънски земи.16 Впослед твие след засел-
ването на славяните на Балканския полуостров езиковите различия
между двете групи се усилили още повече.
По същото време, когато в днешните унгарски и румънски
земи се заселвали племената на „славините11, на изток от тях в
днешна Украйна се разпростряла многочислената трупа на т. нар.
„анти“. Това е групата на източните славяни, конто впоследствие
образували древноруската народност. Едно интересно споменаване
на антите като съседи на остготите има в посоченото вече съчине-
ние на готския писател Йордан. Става дума за едно сблъскване
между анти и остготи през втората половина на IV в., при което
бил пленен и убит антският княз Бож заедно със своите синове и
боляри.17 През следващото столетие, както се вижда от описанието
на Йордан, антите живеели в непосредствено съседство със „слави-
108
СЛАВЯНИТЕ НА БАЛКАНСКИ» ПОЛУОСТРОВ
ните“ в областта между реките Днестър и Днепър (a Danastro ех-
tendentur usque ad Danaprum)18. Както изглежда обаче, антски пле-
мена са живеели и западно от реката Днестър, по басейна на реките
Прут и Серет (т. е. в областите Бесарабия, Молдава, Буковина).
Това може да се докаже както от данни на археологията, така и
•от данни на топонимията (местни имена с типичного за езика на
източните славяни пълногласие)19. Тези именно анти, който се нами-
рали най-близо до дунавската граница, започнали да предприемат
през първата половина на VI в. набези в пределите на Византийската
империя.
Данни за антите намираме и у съвременника на Йордан, визан-
тийский писател Прокопий. Той отбелязва, че те били „безбройни
племена" (&frv7j тщу ’Aynffiv а;летрх)20 и че техни южни съседи били
лов, Материална култура и обществен строй на славяните в отвъддунавските земи
в Икономика на България, I, Ссфия, 1969, с. 47 сл.). Срв. и Г. Цанкова-Петкова,
Материала па култура и военного изкуство на дакийските славяни според сведе-
яията на „Псевдомаврикий”, ИИБИ, 7, 1957, с. 340 сл.
13 Срв. Istoria Romlniei, 11, 739. Общо за славянската керамика срв. К. Миятев,
Славянска керамика в България и нейното значение за славянската археология на
Балкана, София, 1948; /. Borkovsky, Staroslovanska keramika ve Sredni Evrope,
Praha, 1940; F. Scheldt, Die slavische Keramik in Meklerburg, Berlin, 1956; V.
Vinski, G bt es friihslavische Keramik aus der Zeit der Sudslawischen Landsnahme ?
Archeologia lugoslavika, I, Beegrad, MCMLIV. Подробна библиография у Ж. Въ-
зкарова, Славянски и славянобългарски селища в българските земи от края на
VI—XI в., София, 1965, с. 189—197.
14 За славянского жилище срв. Istoria Romlniei, I, с. 738 сл.; Кр. Миятев, Архи-
тектурата в средновековна България, София, 1965, с. 24.
15 Подробно за погребалннте обрели у славяните у Л. Нидерле, Быт и культура
древних славян, Прага, 1924, с. 76—136. Относно обичая да се издигат могили и
възможиостта някои могилни погребения в българските земи да са евързани с този
славянски обичай срв. I. Dujlev, Le ргоЫёте des tumuli et des sanctuaires slaves
en Bulgarie, Slavia Antique, IX, c. 61—71.
16 По този въпрос A. M. Селищев, Старославянский язык, I, Введение, Фонетика,
Москва, 1951, с. 20сл.; 3. Петрович, Славяно-болгарская топонимика на территории
румынской народной республики, Romanoslavica, I, 1958, стр. 9—26; същият. Гео-
графическое распределение славянских топонимов на территории Румынии, Romano-
slavica, IX, 1963, с. 5—12; I. Dedr, L. Cdldi, Magyarok es romanok, 1, Budapest,
1943; I. Kniezsa, Ungarns VOIkerschaften im XI Jahrh., „Archivum Europae Centro-
Orientalis, IV, 1—3.
17 Срв. Йордан, Getica, c. 170 (латински текст), с 115 (руски превод).
18 Пак там, с. 136 (латински текст), с. 72 (руски превод).
1в Proc. De bello Goth., VIII, 4 (Извори за българската история, III, с. 137—138).
109
СЛАВЯН И II ПРАБЪЛГАРИ
утигурите, конто след средата на VI в. заемали една обширна ивица
по северного крайбрежие на Черно и Азовско море и басейна на
река Дон.13 Писмените известия за местонахождението на антите се
потвърждават от направените през последните години редица архео-
логически проучвания на селища и некрополи по средния басейн на
Днестър и Днепър. Разврита е една доста разнообразна за своею
време материална култура, конто свидетелствува, че сред антите е било
развито не само земеделие и животновъдство, но и занаятчийство.
Сведения на писмени извори от VI в. свидетелствуват, че „сла-
вини" и „анти", макар и да са спадали към две различии'групи, били
твърде близки помежду си и съставлявали една почти хомогенна в
етническо и езиково отношение общност. „Племената на склавите и
антите — четем в т. нар. Стратегикои на Псевдомаврикий от края
на VI в. — имат еднакъв начин на живот и еднакви обичаи" (та
2бут) тбу ЕхЛа^юу ха! ’Аутбу ёриЗ'ата те ха! 6;лоГропа е:о:).22 За голя-
мата близост между двете групи славяни говори доста подробно
и Прокопий Кесарийски. Той посочва, на първо място, сходството
в техния обществен и политически строй: „Тези народи, анти и сла-
вини, не се управляват от един човек, но от старо време живеят в
демокрация и затова винаги общо разглеждат полезните и трудни
работи."23 Прокопий говори също за еднаквостта на техните рели-
гиозни вярвания, за еднаквото им облекло, въоръжение, жилища.
Сходни били славини и анти помежду си, както отбелязва той, и
своя език и външен вид: „Езикът и на едните, ина другите е един
и същ — съвсем варварски. Те не се различават помежду си и по
външен вид: всички саснажни и извънредно силни. Телата им не са
премного бели, нито космите им са светлоруси, но и никак не кло-
нят към тъмния цвят, а всички са възчервени."24 „Впрочем — заклю-
чава своя разказ византийският историк — първоначално дори и
името на славините и антите е било едно и също, защото в старо време
едните и другите били наричани „спори", мисля поради това, че
живеели в страната си разпръснати."26
Разбира се, макар и твърде близки помежду си, славини и анти
са имали известии отличия в областта на езика, на материалната и
духовната култура. Установяват се по-специално различия по отно-
шение на тяхната ранна керамика, което се вижда от направените
разкопки на славянски селища в днешна Украйна, както и в днеш-
ните румънски земи.26
110
СЛАВЯНИТЕ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ
Мирното съседство на славини и анти, разположени на север-
ната граница на Византия, не продължило дълго. Прив ечена от
големите богатства на империята, военноплеменната върхушка иа
двете племенни групи обърнала поглед към земите южно от Дунава
и започнала да организира чести набези. Тези набези са един от
характерните белези на „военната демокрация", конто представлява
последният стадий от развитието на родовообщинните отношения и
при конто „войната и функциите на война'стават редовни функции
на народния живот “2,!.
Първите нахлувания на славяните започнали в края на V и на-
чалото на VI в. по време на царуването иа византийския император
Анастасий I (491—518). Особено опасно било нападението им през
517 г., когато по думите на Марцелин Комес те опустошили про-
20 Срв. М. Комша, Новые стечения о расселении славян на территории PHP, Roma-
noslavica, IX, 1963, с. 514 (с археологически данни за наличието на анти в днеш-
ните румънски земи), и Э. Петрович, Toponitnice slave de est pe teritoriul Repub-
lic! populare romine, Romanoslavica, VI, 1962, c. 5—17.
21 Срв. П. H. Третьяков, Восточнославянские племена, с. 163. За антите срв. още
Д. А. Рыбаков, Анты и Киевская Русь, ВДИ, 1939, 1, с. 327 сл.; М. Ю. Брайлев-
ский, Об „антах” Псевдомаврикия, Сов. этнография, 1953, 2, с. 21—23; В. В. Седову
Из истории восточно-славянского расселения, КСИА, 104, 1965, с. 3; И. И. Ля-
пушкин, Славяне Восточной Европы накануне образования Древнерусского госу-
дарства, МИА, 152, 1968; същият. Некоторые вопросы из предистории восточных
славян, КСИА, 1965, с. 116—125; П. Н. Третьяков, У истоков древнерусской на-
родности, Ленинград, 1970, с. 27.
22 Пълно издание на „Стратегикон” е Arriani Tactica et Mauricii Artis militaris libri
duodecim, ed. Scheffer, Upsaliae, 1669. Ново издание от H. Mihaescu, Mauricios
Arta Militara, Scriptores byzantini, VI, Bucurejti, 1970, c. 1—420. Сведенията за сла-
вяните и антите са преиздадени в Извори за българската история, III, с. 273 (с бъл-
гарски превод). Съответният текст на с. 280.
23 Proc. De Bello Goth., VII, 14. (Извори за бълг. история, III, с. 126).
24 Пак там. От това известие може да се заключи, че те са спадали към северен
светлопигментен тип.
25 Пак там. Както се вижда, Прокопий свързва това старо име на славяните
(anipoi с думата опорхйгу — разпръснато, спэраци 1нэ). Сторея L. Niierle, Uber die
2ndpot des Procopios, Archiv f. Slav. Phil., XX11I, 1901, p. 130, „спНро:” представ-
лява съкращение на goonipa. По-друго становище застъпва Fluss, PWRE, III
A, coll. 1878—1879, който счита, че това име е във връзка с племенното име Spa-
laei.
26 Срв. Istoria Rominiei, 1, с. 739.
27 Ф. Енгелс, Произход на семейството, частната собственост и държавата, София.
1949, с. 172.
111
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
винциите Македония, Тесалия, Епир и стигнали чак до Термопилите.
Вероятно славяни взели участие и в големия бунт на Виталиан от
514 г. Нэтискът на славяните продължил и при приемника на Ана-
стасий — Юстин I (518—527), но особено силен станал той при
царуването на Юстиниан (527—565). Според едно известие на ви-
зантийския писател Прокопий, техните нападения ставали почти всяка
година. „Хуни, славини и анти — пише той в своята история —
почти всяка година откак Юстиниан поел властта над ромеите, на-
падали Илирик и цяла Тракия, сиреч от Ионийския залив дори до
предградията на Византион, а също и Гърция и Херсонес и извърш-
вали непоправими злини на тамошното население."28 Докъм 533 г.,
когато цариградските управници не били заети във военни действия
в Африка и Италия, напорът на славяните бил все още възпиран.
По това време се отличил в борбата срещу тях пълководецът Хил-
вуд. По-късно обаче техните нападения станали вече мъчно удър-
жими и славяните започнали да проникват дълбоко на юг от Ду-
нава, без никой да е в състояние да ги спре. Опустошителни набези
били извършвани според разказа на Прокопий през годините 538,
547—548, 550, 551, 55829 Нахлуващите откъм Дунава славянски
военни дружини действували в две главки направления. Някои се
спускали направо на юг, преминавали Стара планина и стигали чак
до Бяло море, дока го други се насочвали към запад ните краища на
полуострова. Опустошени били областите Долна и Горна Мизия,
Тракия, Македония, Илирик, Гърция — с една дума, почти цялата
балканска територия на Византийската империя.
Нашествията на славини и анти били придружени с отвличане
на голям брой пленници. За това свидетелствуват редица данни на
изворите и главно на Прокопий, който ни е оставил по-подробни
описания. Според неговите думи при всяко нахлуване на славини,
анти и хуни (прабългари — б. н.) „броят на у битите и заробени там
ромеи на; вишавал двеста хиляди души, така че тази земя естествено
била заприличала на скитска пустиня"30. Прокопий несъмнено пре-
увеличава в духа на обичая да се представят „варварите" за страшни
опустошители и убийци, но въпреки това не можем да отречем, че
в резултат на започналите се нашествия, обезлюдяването на балкан-
ските земи ставало все по-подчертано. Най-разоряваии и обезлюдя-
вани били при това селата, където живеело предимно тракийско и
млирийско население.
112
СЛАВЯНИТЕ НА ВАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ
Отвличаните от славини и анти пленници били отвеждани от-
въд Дунава, където оставали в положението на роби. Робството у
славяните носело обаче патриархален характер и съвсем не могло
да се сравни с робовладелските порядки, конто господствували през
V—VI в. във Византийската империя. Интересни сведения намираме
у Псевдомаврикий: „Славяните — пише той — не държат своите
пленници за неопределено време, както другите племена, но им
определят един срок и оставят на тях да решат дали искат да се
върнат у дома си срещу определен откуп, или пък да останат там
като свободни хора и приятели."28 29 зо 31 Този мек режим по отношение
на пленниците съдействувал за смекчаване на враждебните чувства,
породени по време на войните и нашествията. Създавала се основа
за сближаване и опознаване на славини и анти с траки, илири, гърци
и други балкански жители, живеещи като пленници на север от Ду-
нава32. А това несъмнено е изиграло известна роля за развитието на
осъществилия се по-късно асимилационен процес между славянский
елемент и балканский субстрат след трайното заселване на славян-
ските племена в Балканский полуостров.
От известията на византийските извори, конто описват славянски-
те нападения през първата половина на VI в., личи, че след като из-
28 Proc. Hist. Arc., 18, 20 р. 114—115 (ed. Haury (Извори за българската история
III, с. 151).
29 По-важна литература за славянските нападения: М. кринов, Заселение балкан-
ского полуострова славянами (Съч., 1, с. 236 сл.); Ф. И. Успенский, История Визан-
тийской империи, 11, с. 464 сл.; И. Дуйчев, Балканският югоизток през първата
половина на VI в. Начални славянски нападения. Беломорски преглед, 1, 1942, с.
229 сл.; М. Ю. Брайчевский, К истории расселения славян на византийских зем-
лях, Виз. врем., XIX, 1961, с. 120—137; Д. Ангелов, История иа Византия, 1, София
с. 107 сл., 116 сл.; Р. Lemerle, Invasions et migrations dans les Balkans, c. 284,
В. Тъпкова, Нашествия и етнически промеии иа Балканите, с. 57 сл.
зо Proc. Hist. Arc. 60, 18. с. 114—115, ed. Haury (Извори за българската история
III, с. 151). Срв. и редица пасажи в съчинението му De bello Goth. VIII, VII, 13
22, 29, 38, 40, VIII, VIII, 25 и др. (Извори за бълг. история, III, с. 123, 124, 127
128, 133, 137, 146 и пр.).
31 Mauri.ci.1 Art. mil., с. 272 (Извори за българската история, III, с. 281).
32 Със създаването на добри отношения между балканските жители и „варварите”
се обяснява и фактът, че през VI в., както отбелязва Прокопий, имало случаи на
масови бягства на населението при тях (срв. във връзка с това А. Д. Димитриев,
Движение скамаров, Виз. врем., V, 1952, с. 13; Д. Ангелов, История на Византия,
I, с. 126).
8
113
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
вършвали своите набези и награбвали плячка, дружините на славини
и анти се оттегляли обратно в земите си отвъд Дунава. Понякога
това ставало веднага, но имало случаи, когато нашествениците се за-
държали по-дълго време в нападнатата от тях облает. Така напр.
при едно свое нахлуване през 550 г. анти и славини, разделени
иа три отряда, опустошавали западните и югоизточните провинции
на Византийската империя (Илирик и Тракия) и според думите на
Прокопий „причинили на цяла Европа (Балканския полуостров — б. н.)
непоправими злини.... като презимували там като в своя земя и ни-
как не се страхували от противодействие"33. Дълго време прека-
рали славините и при едно свое следващо нападение в западните
провинции на Византийската империя (Илирик) през 551 г.34 Задър-
жали се по-продължително време и славяните, конто навлизали в
провинцията Малка Скития (днешна Добруджа). За това можем да
съдим от данни в съчинението на Прокопий „За строежите* (със-
тавено между 553—555 г.). Прокопий отбелязва, че в Малка Скития
по нареждане на император Юстиниан било възобновено укрепление-
то Адина, тъй като „варварите-славяни непрекъснато се криели там,
нападали постоянно от засада пътниците и правели околните места
непроходими"36. Ще рече, те се поселили в този район, без да се
връщат в земите си северно от река Дунав. Както изглежда, славяни
още към средата на VI в. обитавали и в околността на крепостта
Улметум (близо до Чаталорман в Добруджа). Според Прокопий
Юстиниан наредил да се възстанови и тази крепост, „тъй като
варвари-славини дълго време устройвали там засади и доста много
време също пребивавали там", поради което крепостта била съвсем
опустошена и от нея „почти нищо не останало освен името"36.
От така посочените сведения се вижда, че в отделни области
на Балканския полуостров нападащите славини и анти се задържали
за по-дълго време (по една или повече години). Трайно заселване
обаче все още не е имало и граница между Византийската империя
и славянските нашественици продължавала да бъде реката Дунав.
Това личи ясно от описанието на Прокопий, на Йордан и на други
автори от първата половина и средата на VI в., конто недвусмис-
леио посочват, че поселищата на славини и анти са били северно от
река Дунав и че оттам те предприемали нападенията си срещу бал-
канските провинции на империята.
Обстоятелството, че през първата половина и средата на VI в.
114
СЛАВЯНИТЕ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ
заселването на славяните на юг от Дунава все още не е било за-
почнало (като се изключат единични по-трайни задържания), не
означава, че в балканските земи през разглеждания период не е
имало никакви славяни. Възможно е да е имало известии инфилтра-
ции на славянско население в Балканския полуостров още през
III—IV в. във връзка с нахлуванияга на готи, костобаки, карпи, язиги
и други племена.33 * * * 37 Възможно е също така известен брой славяни
да са се поселили в пределите иа Византия по време на нахлува-
нията на хуни и остготи. Като доказателство за наличието на славян-
ски елемент в Балканския полуостров още през края на V и първата
половина на VI в. могат да бъдат приведени някои названия на се-
лища и крепости в посоченото съчинение на Прокопий „За строежи-
те“, като напр. AASaveS, Ba^ag, Bep^apa, B68xG, Tplpo, MtAAapexa,
Фоироиота, 2оиряр«$, Tpaoiava и др., конто по мнението на някои из-
следвачи са от славянски произход. Териториално погледнато, тези
крепости и селища (чийто брой възлиза на 63) са разположени главно
в областта на река Тимок, около Ниш и София, както и в част от
Македония и Северна Гърция (Епир). Би могло да се допуске сле-
дователно, че в така посочените райони ще да е живеел вече извес-
тен брой славяни още от средата на V в. насам и това е намерило
отражение в местната топонимия, която е била повлияна от тяхното
33 Proc. De bello Goth., VIII, 7, 40 (Извори за българската история, III, с. 136) ;
Д. Ангелов, История на Византия, 1, с. 125.
84 Proc. De bello Gcth., VIII, 8, 25 (Извори за българската история, III, 146).
88 Срв. Извори за българската история, III, с. 169.
86 Пак там, с. 170.
87 За по-ранно заселване на славяни в Балканския полуостров се изказва, както
вече видяхме, М. Др инов, Заселение Балканского полуострова славянами, Съч., I, с.
183 сл., който също се основава между другого на данни от посоченото съчинение
на Прокопий. Неговите схващания са възприети и доразвити с още доказателствеи
материал, взет от това съчинение в студията иа Вл. Георгиев, Въпроси на българ-
ската етимология, София, 1958, с. 67 сл, с. 84; сыцаят, Най-старите славянски
имена иа Балканския полуостров и тяхиото значение за нашия език и нашата ис-
тория, Бълг. език, VIII, 1958, кн. 4—5, с. 321—342. За твърде ранио проникване на
славяии в балканските земи се изказва и К. Влахов, Трако-славянскн успоредипи,
с. 177 сл., който се основава главно на наличието на хибридни трако-славянски
лични имена и на бързото изчезване на тракийския език през VI—VII в. Трябва да
се отбележи, че въпросът за славяиския характер на редица имена, спомеиати в
съчииението иа Прокопий, остава все още спорен. Срв. в такъв смисъл възраже-
нията в труда на В. Бешевлиев. Zur Deutung der Kastelnamen in Prokops Werk
De aedificiis, Amsterdam, 1970, XV, c. 160.
115
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
продължително пребиваване. Възможно е от тези именно местни
славяни да са били вербувани през първата половина на VI в. наем-
ни отряди, с конто византийпите си служели във войните против
остготите и персите. Броят на тези славяни е бил обаче все още
незначителен и времето на масовата славянска колонизация, която
заляла почти целия Балкански полуостров, още не е било настъпило.
2
ПЪРВИ НАПАДЕНИЯ
НА ПРАБЪЛГАРИТЕ
В БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ
През първата половина на VI в., когато в балканските земи вършели
набези славини и анти, започнали там да нахлуват и прабългарите
(протобългарите), о! pouAyapot у византийските автори, a Vulgares,
Bulgares в съчиненията на западни писатели. По такъв начин, хроно-
логически погледнато, два от етническите компоненти на българската
народност — славяни и прабългари — се появили едновременно на
Балканский полуостров и това е било от значение за тяхната бъде-
ща съдба и за смесването им в пределите на образувалата се по-
късно славянобългарска държава.
Въпросът за произхода на прабългарите и за тяхната история
до започване на нашествията им в балканските земи е сложен и все
още не напълно изяснен. Той е бил поставен запръв път в научна-
та литература към началото на XVI в., но предмет на по-внимател-
ио изследване става едва от края на XVIII в. насам.8 Дълго време
е господствувало схващането, че прабългарите са тъждествени със
славяните и че „славяни" и „българи" са само две различии имена
за един и същ народ. По-късно си пробива път гледището за тях-
ната татарска принадлежност, а към средата на XIX в. в резултат
главно на трудовете на П. И. Шафаржик е била възприета тезата,
че те спадат към групата на фино-чудските народи. Успехите, по-
стигнати в областта на лингвистиката и откриването на някои пис-
мени паметници, в конто се срещат прабългарски думи (най-вече т.
нар. Именник на българските князе), оформят постепенно схващането,
че прабългарският етнос е спадал към семейството на тюркоезич-
ните племена и племенни групи (като хуни, огузи, уйгури, хазари,
печенеги, кумани и пр.). Това гледище се развива и обосновава от
116
ПРАБЪЛГАРИТЕ НА БАЛКАНСКИЙ ПОЛУОСТРОВ
такива изтъкнати филолози и историци като А. Ку ник, М. Микола,
В. Томашек и др. У нас най-много допринасят за неговото утвърж-
даване изследванията на Ив. Шишманов и Ст. Младенов. 38 39 Пона-
стоящем, след като бяха открити нови веществени паметници, в
конто се срещат прабългарски думи, гледището, че прабългарите
при своето идване на Балканския полуостров са били тюркоезичен
етнос, може да се счита за окончателно доказано, а някогашните
схващанияза тяхната татарска, славянска или фино-чудска принадтеж-
ност са загубили вече всякаква почва. Трудно е да се установи
поради оскъдни данни дали езикът на прабългарите е по-близък до
западната или източната група на тюркоезичните народи и в това
отношение между специалистите съществуват разногласия.40 Не пре-
дизвиква спор обаче изказаното още от А. Куник гледище, а именно
че един от най-близките езици на изчезналия отдавна прабългарски
език е езикът на съвременните чуваши.41 За близката връзка между
прабългари и чуваши свидетелствуват и направените през последно
време етнографски проучвания.
Все още спорен и не напълно изяснен остава въпросът за това,
къде трябва да бъде търсена най-старата родина на прабългарите.
В продължение на години в нашата историческа наука господству-
ваше разпространеното и популяризирано най-вече от обширния труд
на В. Н. Златарски гледище, че те са живеели първоначално в Сред-
38 Подробен*преглед иа различите схващания за нроизхода иа прабългарите
до 70-те години на XIX в. у М. Дринов, Погледъ врьхъ произхождаиье-то иа
блъгарск1й народъ и.иачало-то на блъгарската истор!а, Виена, 1869, с. 80—100 (Съ-
чинения, I, 1909, с. 55—69);//. С. Державин, История на България, 1, София,
1946, с. 163—207; А. Бурмов, Към въпроса за произхода на прабългарите, ИБИД,
XXII—XXIII, София, 1948, с. 298 сл.
зэ Срв. И. Шишманов, Критичен преглед на въпроса за произхода на прабълга-
рите от езиково гледище и етимологиите иа името „българнн”, СбНУНК, XVI—
XVII, 1900, с. 505—753;' Ст. Младенов, Положението на Аспаруховите българи
в реда на тюркския клон от арио-алтайските семейства, БИБ, I, кн. 1, 1928, с.
49-71.
40 Срв. Ст. Младенов, пос. статия, с. 64 сл., който счнта, че прабългарският езнк
показва сходство както със/„западната“, така и с „източната” група тюркски езици.
Според Н. А. Баскаков, Тюркские языки, Москва, 1960, прабългарският език
следва да се причисли към' т. нар. „заиаднохуискн езици”, към конто авторът от-
нася още езика на хазари, огузи и печенеги.
41 Убедителни уюказателства Аза сходството между ^езика на прабългари и чуваши у
Ст. Младенов, пос. статия, с. 58—64.
117
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
на Азия и че са се придвижили към Европа заедно с хунските пле-
мена от средата на II в. от н. е. насам.42 През последно време се
очертаха главно две схващания, поддържани в нашата и в съветската
литература. Едни изследвачи считат, че прародината на прабългарите
трябва да се търси в днешния Източен Казахстан, а други са на
мнение, че тяхната първоначална територия е областта северно от
Кавказките планини. Първото гледище поддържат Л. Н. Гумилев и
В. Ф. Генинг — А. X. Халиков, а второто — А. Бурмов, В. Сиро-
тенко, Ц. Кристанов.43 Второто гледише има по мое мнение твърде
сериозни основания. Да се търси прародината на прабългарите се-
верно от Кавказ ни насочват, на първо място, сведения на писмени
извори. Специално внимание заслужава едно известие от съчинение-
то на анонимен хронограф, което се отнася към 334 г. от н. е. и
което представлява списък на различии племена и народи. В него
„българите" се споменават между онези народи, коню живеели се-
верно от Кавказките планини, като се добавя, че те били потомци
на Симовия син Зиези (Ziezi ex quo Vulgares).44 За това, че прабъл-
гарите обитавали някога областта северно от Кавказ, може да се
заключи и от два откъса в хрониката на арменския писател Мой-
сей Хоренски46 (втората половина на V в. от н. е.). В първия откъс
четем, че след царуването на арменския цар Вахаршак (153—131 г.
пр. н. е.) в неговите земи се поселили част от българите, водени от
някой си Вунд. Съответният пасаж гласи текстуално така: „След
като (Вахаршак) разпусиа своите люде, той сам се насош към рав-
нинните земи близо до пределите иа Шарай, наричани от древните
хора Горен Басен. Това са земи твърде обезлесени, конто по-късно
бяха заселени от преселници вхндур-булгар начело с Вунд, по чието
име бяха наречени Вананд. Селищата на тези преселници и досега
се назовават по имената на братята и потомците (на Вунд)."
Във втория откъс от Хрониката на Мойсей Хоренски намираме
сведения за преселване на „българи" по време на царуването на
Аршак I. Съответният пасаж гласи: „В неговите дни станали големи
размирици във веригата на огромната Кавказка планина, в земята на
българите, от конто много, след като се отделили, дошли в нашата
земя и за дълго време се преселили иа юг от Кох в плодоносни и
хлебоносни области."46
Относно времето, когато са станали тези преселвания на „пра-
българи" в арменска територия, съществуват разногласия между
118
ПРАБЪЛГАРИТЕ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ
изследвачите. Най-вероятно изглежда предположението, че гореказа-
ните събития се отнасят към втората половина на IV в. от н. е.
Тогава в Армения са управлявали последсвателно двама царе с име
Аршак — единият от 351 до 367 и вторият от 378 до 389 г. и по
време на единия от тях са проникнали „прабългарите" от своите по-
селения северно от Кавказ в пределите на съседна Армения.47 Това
43 Срв. В. Н. Златарски, История на българската държава през средиите векове,
I, ч. 1, София, 1918, с. 21 сл.
43 Срв. Л. И. Гумилев, Древиие тюрки, Москва, 1967; В Ф. Генинг — А. Хали-
ков, Ранние болгары на Волге, Москва, 1934; А. Бурмов, Въпроси из историята на
прабъл! арите, ГСУ, ИФФ, XLIV, 1947/48, с. 3—36; В. Т. Сиротенко, Основные
теории происхождения древиих булгар и письменные источники IV—VII вв., Уч
зап. Пермского уиивер. им. А. М. Горького, XX, вып. 4, 1961, с. 3—41; Ц. Крис-
танов, Към въпроса за етногеиезиса иа българския народ, Ист. пр., XXII, 1966,
кн. 3, с. 33—51.
44 Аионимният хронограф е обнародван от Th. Mommsen, Chroncgraphus anni
CCCL1I1, MGH, AA, IX, L ber generaticnis, c. 78 — 110. Uber d e Chronographen
vom 9, 354 Abhardi der Phill. hist. Classe der kOn’gl. sachsischen Gesellschaft der
Wissensch., В. I, Leipzig, 1850, c. 559—668. Състветният сткъс в Извори за българ-
ската история, II, с. 80. Основателио според мен А. Бурмов, Въпроси из исторнята
на прабългарите, с. 3, счита анонимния хронограф като достоверен и важен извор
за раниата история на прабългарите. На противно становище е М. И. Артамонов
История хазар, Ленинград, 1962, с. 79, който е склонен да му отрече всякаква стой-
ност.
45 Срв. История Армении Мойсея Хореиского, Новый перевод Н- О. Эмина, Москва
1893, с. 55 — 56 ; А. Бурмов, Въпроси из историята иа прабългарите, с. 4; Д
Ангелов, В. Гюзглев, Известия в армеиски извори за средновековната история на
България, Ист. пр., XXII, 1966, кн. 1, с. 121.
46 История Армении..., с. 62; Д. Ангелов, В. Гюзелев, пос. статия, с. 121.
47 Срв. А. Бурмов. Въпроси из историята на прабългарите, с. 5. Според V. ВИпй-
teaunu, La plus ancienne mention armenienne a propos des Bulgares colonisees dans
1 Armenie, Studia et Acta Orientalia, I, Bucarest, 1958, c. 354 сл. това преселване
e станало през V в.
►
РАЗСЕЛВАНЕ НА СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ (IV—VII в.)
Разселване на:
1. славяните, прабългарите 2. през IV и V в., 3. и 4. през VII в., 5. Поселения на
прабългари, 6. Прабългарски държави
119
Автор-състаллтел: Петлр Cm, Kos. ед аров
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
раздвижване на племената в задкавказката облает е предизвикано от
голямото нашествие на хуните, конто преминавали по това време в
този район.
Преселването на част от „прабългарите" на територията на
Армения се потвърждава и от някои топонимични данни. Областта,
в която се настанили те, започнала да се нарича Вананд по името
на техния предводител. С това име е била позната тя не само на
Моисей Хоренски, но и на редица по-късни писатели. Левият приток
на река Араке и досега се нарича Вананд Чай, а една малка река в
Мурганската облает се нарича Булгару Чай.48
За това, че „прабългарите" са живеели в областта северно от
планината Кавказ, може да се заключи и от някои други извори от
по-късно време. Между тях особено внимание заслужава т. нар. Цър-
ковна история на Захари Ритор, писана на гръцки език, но дошла
до наши дни само в своя сирийски превод, направен към 569 г. В
нея има един списък на народи, населяващи Северного Закавказие,
между конто са споменати и „прабългарите" под формата „бургари"49,
като се добавя при това, че те имали свой език и били народ вар-
варски и езически и че имали свои градове. Потомци на това
древно кавказко прабългарско население са вероятно днешните
балкарца. Те наброяват около 50000 души и населяват две клисури,
намиращи се в северните склонове на реката Кавказ. Езикът им е
тюркски, а религията мохамеданска.60
От данните на анонимния хронограф и посочените пасажи у
Мойсей Хоренски се вижда, че още през IV в. прабългарите имали
вече едно общо име „Bulgares" (булгар). Какво означава това име,
още не е определено със сигурност и по този въпрос съществуват
различии схващания.61 Прабългарите се делели при това на отделни
племена и всяко от тях наред с общото име „българи" си имало и
свое специфично название. Такова е било напр. споменатото у Мой-
сей Хоренски племе „вхндур булгар", което според неговите думи
се изселило на арменска територия. Друго племе, което вероятно
спада към кавказките прабългари, е носело названието „барсили"
или „барсула". За него споменават византийски, арабски и еврейски
извори по повод на събития в Закавказката облает, евързани с на-
шествията на авари и хазари през VI—VII в.52 Областта, заемана от
„берсула", се нарича в някои източници с името „Беленджер", а у
други — с името „Булщер" или „Балк"63, което има явна връзка с
122
ПРАБЪЛГАРИТЕ НА БАЛКАНСКИМ ПОЛУОСТРОВ
името „балкарци". Други прабългарски племена в Кавказката облает,
познати от т. нар. Арменска география (втора половина на VII в.),
са kj пи-булгар, дучи-булгар, огхондор-блгар и чдар-болкар.м
Спокойният живот на прабългарския етнос в закавказката му
родина бил напълно разстроен през втората половина на IV в. вслед-
ствие нашествието на идващите от Централна Азия хунски племена,
конто спадали към тюркоезичната езикова трупа. Идването на хуните
предизвикало голямо раздвижване сред различните етнически общно-
сти в днешна Южна Русия (като готи, алани и пр.) и с това се по-
ставя началото на низ от миграции и преселвания, характерни за
епохата на т нар. „Велико преселение на народите". В това голямо
раздвижване са били въвлечени и прабългарите. Има основания да
се допусне, че както редица други племена и племенни групи, и те
са били подчинени още от самото начало под властта на хунските
48 Срв. Д. Ангелов, В. Гюзелев, Известия в арменски извори, с. 121.
49 Срв. за това по-долу, с. 128.
60 Срв. Ц. Кристанов, Към въпроса за етногенезиса на българския народ, с. 43.
Авторът е прекарал шест месеца при балкарците и дава интересни данни за техния
език, вяра и бит.
51 За по-старите гледища срв. И. Шишманов. Критичен преглед за въпроса за про-
изхода на прабългарите и за етимологията на името „българин*. По мнението на
самия автор, който се придържа към схващанията на редица по-стари изеледвачи
„българин” е сложно от Болга=Волга + ир (Sr) и означава „човек от Волга и Вол-
гожанин*. Други евързват названието „българин* с тюркския глаголен корен bulg,
което значи „размесвам, меся*, и тълкуват названието „булгар* в смисъл „смесен".
Това схващане се поддържа от В. Томагнек, В. Н. Златарски и др. То е възприето
и от Ст. Младенов (срв. статията му „Вероятии и мнимн остатъци от езика на
Аспаруховите българи", ГСУ, ФИФ, XVII, 1920/21, с. 208 сл.). По негово мнение
името „българи* е значело „смесени скитннци*. Наново се занимава с въпроса за
значението на това име И. Кохавски, Происхождение чувашского народа, Чебок-
сары, 1965, с. 232 сл.
52 Срв. у М. И. Артамонов, История хазар, с. 10S, 114, 131, 229 и др.
83 Пак там, с. 184.
м Срв. К- Нетканое, Из нового списка Географии, приписываемой Мойсею Корей-
скому, ЖМНПр, ч. 226, 1883, с. 21 сл.; В. Н. Златарски, История на българската
държава, I, ч. 1, с. 103 сл. За автора на „Арменската география* съществуват раз-
ногласия между изеледвачите. Противно на доскоро разпространеното схващане, че
тя е била съставена от Ананий Ширакаци, напоследък отново си пробива път гле-
дището, че неин съставител е Мойсей Хоренски. Срв. в такъв смисъл статията на
Я- А. Манандян, Когда и кем была составлена „Армянская география*, приписы-
ваемая Моисею Хоренскому, Виз. врем. l(XXVI), 1947, с. 127 сл.
123
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
пришелци и са били включени впоследствие в изградилия се обши-
рен племенен хунски съюз с център Панония (днешна Унгария) при
най-изтъкнатия владетел хунския вэжд Атила.65 Ръководна роля в
този съюз играели хунските племена, дошли от далечната си пра-
родина в Средна Азия. Наред с тях в създалото се обширно пле-
менно обединение участвували и редица племена от т. нар. угорска
етническа трупа (като оногури, сарагури, огури и пр.), чиято първо-
начална родина била в Западен Сибир и Южната Приуралска облает.
Угорските племена още отдавна били влезли в тесендосегс хуните
и когато заедно с тях нахлули в Европа, някои от тях били вече
почти изцяло тюркизирани под влияние на хунската маса, а у други
все още преобладавала угорската езикова основа.66 Наред с хунските
и угорски племена в създалия се обширен хунски племенен съюз
били включени и редица „етноси" от подчиненото население вЮго-
източна и Централна Европа (остготи, алани, славяни, гепиди) и пр.
В този съюз били включени и прабългарите.67 Дошли като поданици
на хунския владетел в Панония, те се срещнали тук с местните
славини, конто били също така подчинени на хуните. Това е бил
първият по-продължителен досег между славяни и прабългари в тази
територия, който очевидно не е останал без последний за тяхното
взаимно опознавай е и сближаване. Впоследствие, както ще видим,
прабългари и славяни отново заживели заедно в Панония в пределите
на образувалия се през втората половина на VI в. аварски племене-н
съюз.
Ролята на прабългарите в хунското политическо обединение на
Атила е била, както изглежда, доста голяма. Ние виждаме, че в на-
чалото на V в. прабългарски дружини действуват в областта иа се-
верозападните Карпати срещу германското племе лангобарди, което
по това време живеело там. Станали две сражения, при конто „пра-
българите" излезли победители. В първото бил разбит и паднал в
боя лангобардският крал Ателмунд, а във второто бил разгромен и
бил принуден да бяга неговият син Ламасион, който направил опит
да отмъсти за своя баща.68 За съжаление сведението на лангобард-
ският историк Павел Дякон за тези две сражения е твърде лакони-
чно. Няма съмнение обаче, че в случая прабългарите, конто се явя-
ват така отдалечени от своята родина (Северного Прикавказие) са
действували в рамките на хунския племенен съюз като поданици на
хунския вожд и изпълнителни на неговата политика.
124
ПРАБЪЛГАРИТЕ ИА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ
Участието на прабългарите в хунския племененсъюз обяснява
създаването на една историческа традиция, която свързва хуни и
прабългари и която е отразена в известния „Именник на българските
ханове“Б9. Именникът започва най-напред с имената на Авитохол и
Ирник, конто са посочени като първи владетели на „прабългарите
След това са изброени владетелите на „Велика България" (Гостун,
Курт и Безмер), след което почва списъкът на владетелите на сла-
вянобългарската държава в Мизия начело с Исперих, та чак до Умор
(втората половина на VIII в.). С основание редица ИЕследвачи считат,
че под името на първия владетел — Авитохол, се крие хунският
вожд Атила, а под Ирник — неговият син Ернах.60Тсва включване
на хунски владетели в листата на първите прабългарски ханове е
красноречиво свидетелство за някогашното участие на прабългарите
м Относно хуните, тяхното нахлуване в Европа и тяхната роля във „Великото пр<
селение на народите” има огромна литература. Обзор на тази литература, излязла
до 1958 г., у G. Moravcsik, Byzantiroturcica I, Berlin, 1958, с. 58—65. По-важии
нови работи: П. Н. Гумилев, Хунну Средииняя Азия в древние времена, Москва_
1960; А. Н. Бернштейн, Очерк истории гуннов, Москва, 1956; I. Altheim, Ge
schichte der Hunnen, Berlin, 1958; M И. Артамонов, История хазар, Ленинград
1S62, с. 40 сл.
Б6 Литература за угорските племена у G. Moravcsik, Byzantinoturcica, с. 65 сл.;
М. В. Артамонов, История хазар, с. 62 сл.
Относно включването и участието на прабългарите в хунския племенен съюз у
А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, с. 6; същият, Към въпроса
за произхода на прабългарите, с. 303.
68Pauli Historia Langobardorurn, MGH, Scr. rerum Langobardicarum et Italicarum
saec. VI—IX, I, 16 (стр. 55 сл.); Извори за българската история, II, с. 411 сл. Срв
А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, с. 9; М. И. Артамонов, Исто-
рия хазар, с. 79, счита неоснователно, че в разказа на Павел Дякон се споменава
изобщо за пръв път името „българи”.
59Върху „Именника на българските князе” има обширна литература. Подробно е
използуван той у В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1. Текст
и новобългарски превод у If. Дуйчев, Из старата българска книжнина, I, София.
1943, с. 1 сл Относно различните преписи на „Именника” и съществуващат а във
връзка с тях литература обзор в Христоматия по старобългарска литература, София,
1967, с. 14 (придружен с ново издание на текста, с. 15 сл.). Срв. още Е. Георгиев,
Разцветът на българската литература през IX—X в., София, 1962, с. 20 сл.; О. Pri-
tsak, Die bulgarische Fiirstenliste und die Sprache der Protobulgaren, Wiesbaden.
1955 (с рецензия от В. Бешевлиев, Ист. пр„ XV, 1959, кн. 1, с. 123).
60 Срв. посочената литература по този въпрос у А. Бурмов, Въпроси из историята
на прабългарите, с. 6.
125
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
в хунския племенен съюз, където те вероятно са играели немало-
важна роля.
Както е известно, през 453 г. Атила умира, а наскоро след това
обширният племенен съюз на хуните се разпаднал. Синът на Атила,
споменатият Ернах (Ирник), потеглил с част от своите поданици в
източна посока и се заселили в крайния ъгъл на Малка Скития (До-
бруджа) и в крайбрежната ивипа на Северното Причерноморие, ме-
жду реките Днепър и Днестър.61 Като се има пред вид, че в Имен-
ника Ирник фигурира като един от родоначалниците на прабългар-
ската ханска династия, е близко до ума да се приеме, че именно в
така посочената облает след 459 г. са се заселили и прабългарите,
конто продължавали да се считат за поданици на хунския владетел.
След смъртта на Ернах обаче те се освободили от хунска власт и
от 80-те години на V в. насам се появяват на историческа сцена
като самостоятелен в политическо отношение „етнос".
Продължителното пребиваване на „прабългарите" в хунския
племенен съюз е станало причина в някои средновековни извори
от V—VII в. „прабългари" и„хуни“ да се отъждествяват и да се
считат за един и същ етнос. Подобно отъждествяване намираме
напр. в съчинението на византийския историк Прокопий от Кесарея
(средата на VI в.). Терминологичен израз на това отъждествяване
е употребата на названието „хуни" вместо „прабългари", а в някои
случаи употребата на едно смесено име „хуно-българи". Трябва да
се отбележи впрочем, че названието „хуни" започнало да се налага
и за означаване на други етноси от разглежданото време, конто
също са били включени в рамките на хунския племенен съюз и се
намирали продължително време под властта на хунските владетели.
Названието „хуни" се превърнало изобщо в едно събирателно име
под което са били подразбирани племена и племенни групи от раз-
личен произход (огурски, хунски, сарматски, алански и пр.). Така
напр. споменатият Прокопий от Кесарея означава като „хунски на-
роди" всички онези племена, конто през средата на VI в. живеели
северно от Азовско море в областта на реките Дон и Днепър (като
кутригури, утигури и др.),62 въпреки че някои от тях не са били
хунски по своята етническа принадлежност. За събирателния харак-
тер на названието „хуни" се изказва съвсем определено друг визан-
тийски историк от същата епоха, Агатий Миринейски. Той отбе-
лязва, че на север от Азовско море и в басейна на река Дон живеели
126
ПРАБЪЛГАРИТЕ НА БАЛКАНСКИЙ ПОЛУОСТРОВ
по негово време разни племена, като кутригури, утигури, ултизури
и вуругунди, и всички те били познати под името „хуни"61 62 63. Изтък-
ването на името хуни на преден план е било естествен резултат от
обстоятелството, че в продължение на повече от едно столетие те
са стояли начело на едно огромно по своя териториален обхват
племенно обединение, в което играели ръководна роля. Това е съз-
дало голяма популярност на названията .хуни" и „хунски" и е ста-
нало причина за налагането им като подменящи названия за такива
етноси като „прабългари", „кутригури', „оногури", „савири" и редица
други.
Трябва да се отбележи обаче, че наред с онези писатели, конто
подменят името „българи" с „хуни", е имало през V—VII в. и такива
автори, конто се отличават с по-добри етнографски познания и по-
точна, диференцирана терминология. Между тях трябва да бъде
поставен на първо място споменатият вече готски историк Йордан.
В своето съчинение той на няколко пъти споменава за хуните, а
освен това говори и за прабългарите като за самостоятелен, разли-
чаващ се от тях етнос със свое собствено име. Особено показателно
е неговото описание за различните племена и племенни групи, конто
населявали през първата половина на VI в. обширната облает северно
от Черно и Азовско море (днешна Украина).64 65 Тук са изброени раз-
личии племена със собствените си названия — българи, хуни, хуну-
гури, акацири и пр. и без те да се подвеждат, както прави това
напр. Прокопий, под едно обобщаващо и събирателно име „хунски
народи". Разграничават ясно „хуни" от „прабългари" и употребяват
съответните две имена за означаването им и други писатели от
V—VII в., като Комес Марцелин, Касиодор, Козма Индикоплевст,
Захари Ритор, Георги Пизидийски и пр.6Б Особено внимание заслу-
жава споменатата вече Църковна история на Захари Ритор, която
61 Срв. Иордан, О происхождении и деяния готов, § 265 (с. 174 латински текст, с.
120 — руски превод). Вж. Извори за българската история, II, с. 358; А. Бурнов,
Въпроси из историята на прабългарите, с. 6.
62 Proc. De bello Goth., VIII, 8,4 (Извори за бълг. история, III, с. 137).
63 Срв. Агафий, О царствовании Юстинияна, изд. М. В. Левченко, М.—Л., 1953,
с. 147 (кн. V, 11).
64 Срв. Йордан, Getica, § 34 сл. (с. 136 сл,).
65 Срв. посочвания у А. Бурмов, Към въпроса за произхода на прабългарите,
с. 307 сл.
127
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
е писана на гръцки, но е запазена само в сирийски превод, съставен
към 569 г. В това съчинение е даден списък от народи, всеки от
конто е назован със собственото си име. Между тях са споменати
„българи (бургар), кутригури (куртаргар), савири (сабир), сарагури
(сирагур)" и пр.6*5 За всички тях е отбелязано, че са живеели „в
хунските предели", но никой не е отъждествен и смесен с „хуните",
а е посочен като отделна, самостоятелна етническа трупа. Това е
подчертано изрично по отношение на „прабългарите" със забележ-
ката на автора на хрониката, че те имат свой собствен език и свои
градове. Съответният текст гласи: „За воротами живут бургари,
сос своим языком, народ языческий и варварский; у них есть
города."
От казаното се вижда, че няма основание прабългарите да
бъдат причислявани към хунските племена, както считат някои из-
следвачи.67 Прабългарите са били различен от хуните етнос, със
свой език, със собствена материална култура, със свои градове. Тъй
нар. „хунска теория" за произхода на прабългарите не се съобразява
с историческите факти и специално с най-старите известия за „пра-
българите" в тяхната закавказка родина. Това е теория, която се
дължи на посочената вече недостатъчна диференцираност в терми-
нологията на някои автори от V—VII в. и на обстоятелството, че
името на хуните получило събирателно значение поради ръководната
роля, която те играли в образувания от тях обширен племенен съюз.
Може да се допусне, разбира се, че в резултат на продължителното
съжителство между хуни и прабългари, са се създали условия за
известно смесване помежду им, че са се осъществили взаимни
влияния в областта на материалната и духовната култура,
както е обичайно да става това при такива случаи. Независимо от
това обаче „хуни" и „българи" са представлявали различии една от
друга етнически общности и след прекратяване на съвместния им
живот в рамките на племенния съюз те са продължили своята
история всеки по своя път.
Продължителното пребиваване на „прабългарите" под подан-
ството на хунските владетели, макар и да не е успяло да ги обез-
личи като самостоятелен „етнос", е изиграло все пак една твърде
съществена и в известен смисъл решаваща роля. Тя се свежда в
това, че „прабългарите", конто векове наред живеели трайно уста-
новени в една определена облает (северного Закавказие), загубили
128
ПРАБЪЛГАРИТЕ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ
вече предишната си териториална хомогенност. От края на IV в.
насам те били разпръснати по различии краигца на хунския племе-
нен съюз и, както изглежда, една част от тях се преселила чак по
средното течение на река Дунав към северозападните склонове на
Карпатите. Така би могла да се обясни тяхната поява в този район
в посочените военни действия срещу лангобардите. Възможно
е „прабългари" да е имало и в други краища на хунската държава,
макар и за това да не са запазени данни.
След разпадането на хунския племенен съюз (454 г.) терито-
риалната разпокъсаност на прабългарския етнос продължавала да
съществува. Една част от ,прабългарите" останали да живеят в
своята стара родина, в областта на Северното Прикавказие, къ-
дето някога били преминали хунските нашественици. За тези именно
„прабългари" се отнася споменатото известие в „църковната исто-
рия" на Захари Ритор. Те са изброени там наред с 13 други етни-
чески общности, разположени в Кавказката облает и на север и се-
верозапад от нея в южноруските степи. Тези „прабългари" имали,
както сочи сирийският компилатор, „свой език" и „свои градове".
Значително по на запад от северокавказките прабългари живее-
ли по същото време една друга трупа прабългарски племена, за конто
намираме сведения главно в съчинението на готския историк Йор-
дан68 и конто са вършели набези срещу Византийската империя.
Това са били потомци на онези прабългари, конто след 454 г. били
отведени от сина на Атила—Ернах, в крайния ъгъл на Малка Ски-
тия.69 Ако се съди по данните на писмени извори и по някои ар-
хеологически находки, би могло да се заключи, че през началото и
w Срв. Н. В. Пигулевская, Сирийский источник VI века о народах Кавказа, ВДИ.
I (61), 1939, с. 114; В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1.
с. 34 сл.; А. Бурмов, Към въироса за произхода на прабългарите, с. 318.
сг Тезата за тъждествеността на хуни с прабългари, -създадена сред научната
литература през XIX в., е развита, както се знае, най-подробно у В. Н. Златарски
в История на българската държава, I, и оттогава тя се утвърди и в нашата истори-
ческа наука. Обстоен критичен преглед на тази теза и нейните последователи j
А Бурмов, Към въпроса за произхода на прабългарите, с. 302 сл., който я от-
хвърля въз основа на редица аргументи. Не приема старою гледище за тъждест-
вото иа хуии с прабългари и V. Вгбги'леи, Aus der Geschichte des Protobul-
garen, Etudes Balkaniques, VI, 1970, кн. II, c. 56.
68 Срв Йордан, О происхождении и деяниях готоз, § 34, с. 136.
*9 Срв. по-горе, с. 126.
9 129
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
първата половина на VI в. тази трупа прабългари обитавала приб-
лизително в областта между Днепър и Прут, като стигала на юг
докъм входа на Кримския полуостров и територията на Долния
Дунав. В близко съседство с тях обитавали племена от хунски и
угорски произход (алциагири, оногури, кутригури и др.),70 което съз-
давало условия за асимилационни процеси и взаимни културни влия-
ния. В съседство с тази прабългарска етническа трупа се намирали
вероятно и редица славянски племена, и то както от групата на
„славините", тъй и от групата на „ антите “. За това може да се съди
от някои сведения във връзка със съвместни нападения на славяни
и прабългари на юг от Дунава през първата половина на VI в. Може
да се допусне дори, че в областта на реките Днестър и Прут сла-
вяни и прабългари живеели на отделни места в едни и същи посе-
ления. За това подсказват данни от археологически разкопки на сла-
вянски селища в този район, в конто наред с характерната ранна
славянска керамика е намерена и керамика от „прабългарски тип".71
Този съвместен живот на славяни и прабългари в посочената облает
може да се означи като втори по-значителен контакт между двата
етноса след тяхната първа среща в Панония в рамките на хунския
племенен съюз. Няма съмнение, че близкого съседство на славяни
и прабългари е било от съществено значение за по-нататъшното
опознаване помежду им и за засилване на взаимните влияния в об-
ластта на бита, на религията, на материалната култура. А това не е
могло да не окаже въздействие при по-нататъшните събития и по-спе-
циално при изграждане на славянобългарската държава в Мизия и
развитие на процеса на създаване на славянобътгарската народност.
Наред с така посочените две големи групи от прабългарски
племена — едната в областта северно от Кавказ и другата в област-
та между реките Днепър и Прут, би могло да се предполага, че
известна част от „прабългарите" останала след 454 г. в някогашния
център на хунския племенен съюз, т. е. в равнината на Средния Ду-
нав. Тук те живеели в съседство с гепиди и остготи, конто си били
образували самостоятелни племенни обединения след разпадането на
Атиловата държава. Възможно е тези именно прабългари да са били
привлечени като съюзници на Византийската империя в тежката бор-
ба срещу остготите, конто се развила по време на император Зенон
(474 — 491). В изворите се споменава за три сражения, в конто пра-
българи действували срещу остготите. Първото е станало през 479
130
ПРАБЪЛГАРИТЕ НА БАЛКАНСКИЙ ПОЛУОСТРОВ
или 480 г., второто — през 486 или 487, а третото — през 488 г.,
когато остготите вече се изтегляли от Балканский полуостров на път
за Италия.70 71 72 Това сражение станало някъде край река (Леа (вероятно
днешната р. Сава) и в него заедно с прабългарите срещу остготите
се сражавали и гепиди. В битката загинали гепидският владетел
Трапстила, а също и прабългарският вожд Бузан (Busan quoque Vul-
garorum regem).73 Трябва да се предположи, че той е бил някакъв
племенен ръководител.
Към края на V в. добрите отношения между Византия и пра-
българите били нарушени и ние виждаме, че прабългарски дружини
започнали често да преминават река Дунав и да навлизат в грани-
ците на империята. Първото нападение станало през 491 г., а след
това последвали нови нападения през 499, 502, 530, 535, 539, 540,
541, 542 г.74 75 Прабългари вероятно заедно със славяни участвували
и в споменатия вече бунт на пълководеца Виталиан през 513 г.76 Може
да се предположи, че съвместни действия на българи и славяни е
имало и през 540—542 г.
За честите нападения на прабългарите срещу Византия през
първата половина на VI в. споменава обобщено готският историк
Йордан,76 а също така Прокопий в споменатия вече пасаж в „Тайната
70 Срв. Proc. De bello Goth., VIII, 8,4 (Извори за българската история, III, с. 137); Ага-
фий, О царствовании Юстинияна, V, И (с. 147).
71 Срв. по тозн въпрос И. Г. Хинку. И. А. Рафалович, Словяие и тюрко-болгары
в VI—X вв. на территории Молдавии по археологическим данным, Международный
симпозиум славянской археологии, София, 1970, с. 5; срв. и М. И. Артамонов,
Етническата принадлежност и исторического значение на пастирската култура, Ар-
хеология, 3, София, 1969, с. 1—8.
72 Относио тези сражения и тяхната датировка срв. А. Бурмов, Въпроси из исто-
рията на прабългарите, с. 10—13; срв. н В. Т. Сиротенко, Византия н булгары в
V - VI вв., Уч. зап. Пермского гос. университета, XX, вып. 4, 1951, с. 45 сл.
73 За тази битка намираме известие в хрониката на лангобардскня писател Павел
Дякон (срв. Извори за българската история, 11, с. 410).
74 Срв. за тези нападения В Н. Златарски, История на българската държава, I, ч.
1, с. 46 — 54; А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, с. 13— 19;
В. Т. Сиротенко, Византия н булгары в V — VI вв., с. 51 — 61 ; Д. Ангелов, Ис-
тория на Византия, 1, с. 114 — 124.
75 Главен извор за бунта на Виталиан е визаитийският писател Йоан Аитиохийски.
Подробно изложение у Ю. Кулакове кий, История Византии, 1, с. 483 сл.; Д. Анге-
лов, История на Византия, 1, с. 112.
76 Срв. Jordanis, Rcmana et Getica, ed. Th. Mommsen, MGH, AA„ Berolini, 1882.
§ 388 (срв. Извори, 11, с. 334). Съответният пасаж гласи : „Това са бедите. конто
131
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
история", където нарича, както вече се отбеляза, прабългарите с проз-
вището „хуни". За тези нашествия кратки данни дава и Комес Мар-
целин. Прави впечатление, че набезите на прабългарските дружини
засягали главно източната и североизточната част на Балканския
полуостров (провинциите Горна Мизия и Тракия). От това може да
се заключи, че те са били организирани предимно от онези прабъл-
гари, конто са обитавали Северното Причерноморие и областта по
басейна на реките Прут и Днестър. Тези именно прабългари, както
вече се каза, са се намирали в непосредствено съседство и със сла-
вянски племена и с това може да се обясни съвместният характер
на някои от предприетите на юг от Дунава военни действия.
Подобно на славяните и прабългарите отвличали при своите
нахлувания огромна плячка и голям брой пленници. По такъв начин
те съдействували за по-нататъшното обезтюдяване на отделни об-
ласти от Балканския полуостров и главно на територията между
Дунав, Стара планина и Черно море докъм река Вит, където най-
често навлизали.
След 550 г. сведения за нападения на „прабългари" на юг от
Дунава спират. Във византийските извори (съчиненията на Проко-
пий и Агатий) започва да се говори обаче за нашествията на един
друг етнос, а именно т. нар. кутригури (хоитргуоирог). И Прокопий, и
Агатий причисляват кутригурите към „хунските народи" (ouwtxa ёбугД
повлияни от посочената вече тендеция да се употребява името „хуни*
в разширен и събирателен смисъл за най-различни етнически групи
и племена в днешна Русия през разглежданата епоха. Наред с на-
званието „хоитргуоброг" или „ouvvot-xo’jxptyoupot" за означаване на „ку-
тригурите" се срегцат в изворите и други, сродни с тази форма на-
звания, като „куртаргар" — в църковната история на Захари Ри-
тор»77 „котрагири" (xoapay^pot) в съчинението на Менандър Протек-
тор,78 „котраги" (хотрауог) в хрониката на Тес фан.79
От сведенията на Прокопий и Агатий се вижда, че кутригурите
живеели в областта западно от река Дон покрай северозападния
бряг на Азовско море, т. е. намирали се в непосредствено съсед-
ство с „прабългарите", конто обитавали Черноморский район между
реките Днепър и Днестър. През първата половина на VI в., когато
прабългарските дружини нахлували неведнъж на територията на
Византийската империя на юг от Дунава, кутригурите действували
вероятно заедно с тях, без обаче името им да е посочено изрично.
132
ПРАБЪЛГАРИТЕ НА БАЛКАНСКИ Я ПОЛУОСТРОВ
Единствено Прокопий отбелязва обобщено в своята „История", че
кутригурите били вършели чести набези срещу империята и че ца-
риград ските управници им давали ежегодно много даровеи пари, но
не смогвали да ги възпрат.80 За дейното участие на кутригурите в
споменатите вече „прабългарски" нападения може да се заключи
по косвен път от едно друго известие на Прокопий, а именно че
през средата на VI в. в тяхната земя се наброявали като роби де-
сетки хиляди ромеи.81 Придобиването на толкова голям брой плен-
ници е било очевидно резултат от многочислени нахлувания на юг
от Дунава, вършени през предходните години и познати като на-
хтувания на „прабългарите".
Обстоятелството, че „прабългари" и „кутригури" действували
в продължение на дълги години общо срещу Византийската импе-
рия, подсказва, че те са били сродни помежду си и вероятно са
принадлежали към един и същ племенен съюз. Те обаче не са били
тъждествени, както приемат някои изследвачи, а са представлявали два
различии етноса. Това личи добре от споменатото вече описание на
народите в Църковната история на Захари Ритор. Там се говори
поотделно за „бургари" и за „куртаргар", като при това се отбе-
лязва изрично, че „бургари" имали „свой език". Ако „прабългарите"
и „кутригурите" са представлявали една и съща етническа трупа,
тази констатация на сирийския писател очевидно не би имала място.
Както изглежда, докъм средата на VI в. в рамките на общия
племетен съюз, изграден в Причерноморието и Приазовието, „пра-
римската държава понесла освен всек.гтневните нападения на българи, антн и сла-
вини (Instantia cotidianae Bulgarorum, Antium et Slavinorum).
77 Срв. H. В. Пигулевская, Сирийские источники по истории народов СССР, М.—Л.
1941, с. 165.
78 Menandri frag., р. 170— 171 (Извори за бьлгарската история, III, с. 220).
79 Theoph. Chron., II, с. 356 сл. (Извори за българската история, II, с. 261 сл,)
Общо за кутригурите срв. В. Н. Златарски. История, I, ч. 1, с. 25 сл., който'ги
счита за тъждествени с прабългарите (с. 34 сл.). На противно гледище е А. Бурмов,
Към въпроса за произхода на прабългарите, с. 316 сл. Срв. и Т. В. Сиротенко,
Основные теории происхождения древних булгар, с. 5 сл.; същият, Византия и
булгары в V — VI вв., с. 661. В Н. Златарски съшо ги счита за отделен от
.прабългарите" етнос. Според М. И. Артамонов „прабългари" и „кутригури" спа-
дали към една и съща етническа сбщиост (История хазар, с. 99).
80 Proc. De bello Gcth., VIII, 18 (Извори за бълг. история, III, с. 1 12).
81 Пак там, VIII, 19 (Извори за бълг. история, III. с. 1431.
133
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
българите" са играели по-важна роля от кутригурите. Поради това
в посочените вече известия на изворите извършваните срещу Визан-
тийската империя набези минават под знака на набези на „прабъл-
гарите", а името на „кутригурите" изобщо не се споменава (с изключе-
ние на посэчената вече обобщена бележка у Прокопий Кесарийски). След
550 г. обаче положението се изменило. „Кутригурите" поели ръко-
водно място в племенния съюз и те застанали начело при организи-
ране на военните действия. При това положение извършваните в
пределите на Византия нападения се предават в изворите като нападе-
ния на „кутригурите", а името „българи" остава на заден план.
В съчиненията на Прокопий и Агатий са посочени под името на
„кутригурите" две големи нападения в територията на Византия —
първото през 551 г., а второто — през 558 г.
При първото нападение, както разказва Прокопий, кутригурите
опустошили „почти всички тамошни области", т. е. земите южно от
река Дунав, без да посочва по-определено кои именно.82 Впослед-
ствие, след като кутригурите се оттеглили обратно, те изпратили по
споразумение с император Юстиниан две хиляди души, който били
заселени на ромейска територия заедно с жените и децата си. Това
е интересно известие за преселване на сроден на прабългарите ет-
нос на юг от Дунава. Преселниците били настанени в Тракия,83 но
къде по-точно, Прокопий не съобщава.
При второто нападение, предприето през 558 г. и ръководено
от кутригурския вожд Заберган, нашествениците се разделили на
две: едни от тях потеглили в югозападна посока към Северна Гър-
ция, а други нахлули в Източна Тракия и застрашили самата ви-
зантийска столица. След драматични моменти и сложни перипетии и
това нападение било отбито и кутригурите трябвало да се изтеглят
обратно северно от река Дунав.84
В борбата си срещу кутригурите, конто на два пъти застраша-
вали византийската територия, цариградските управници си послужи-
ли освен със собствената си войска още и с помощта на един съ-
седен на кутригурите етнос, а именно т. нар. утигури (ОУиуобрск)
Данни за тях се съдържат също в съчиненията на Прокопий и Ага-
тий, както и във фрагментиравата „История" на Менандър Протек-
тор. Утигурите живеели на изток от кутригурите и от тях ги отде-
ляла реката Танаис (Дон\85 Северни съседи на утигурите според.
Прокопии били „многобройните племена на антите".
134
ПРАБЪЛГАРИТЕ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ
В разказа на Прокопий се твърди, че кутригури и утигури със-
тавлявали някога едно цяло и били управлявани от един владетел.
Впоследствие обаче се разделили на две части и получили съответ-
но имената „утигури" и „кутригури" по имената на двама братя
„Утигур" и „Кутригур", синове на обгция цар, конто разпределили
помежду си бащината власт.82 83 84 85 86 Въпреки това политическо разединя-
ване, което било последвано и от териториално отдалечаване на
кутригури от утигури, те запазвали обаче помежду си предишната
общност и били сродни във всяко отношение. Показателни са ду-
мите на утигурския вожд Сандилх, отправени към византийските
посланици в отговор на настояването на цариградския император
утигурите да нападнат и да унищожат кутригурите: „Не е спра-
ведливо, нито пък прилично съвсем да се унищожат съплеменниците
ни (robe 6;ю<рйЛои£), конто не само говорят език, еднакъв на нашия,
и са наши съжители, а имат и същото облекло и бит, но са и наши
сроднипи, ако и да са подвластни на някои други вождове."87 Вь-
преки тази общност между утигури и кутригури обаче, признавана
от самите техни владетели, византийците успели все пак да предиз-
викат вражда между двете племена и да склонят Сандилх да се
намеси в тяхна полза. В резултат на избухналите войни между
кутригури и утигури те се отслабили взаимно и загубили предиш-
ната си ударна сила.
От направения преглед се вижда, че през първата половина на
VI в. на територията на 'юг от Дунав се появили и заяочнали да
вършат чести набези двата бъдещи компонента на българската на-
родност — славяни и прабългари. За известно време набези върше-
ли и сродните с прабългарите кутригури, но тяхната роля била
сравнително по-краткотрайна и незначителна. В резултат на набе-
82 Proc. De bello Goth., VIII, 18 (Извори за бълг. история, с. 142).
83 Пак там, VIII, 19 (Извори за бълг. история, III, с. 444). За тези иреселниии
Прокопий споменава и в един следваш пасаж на своята история (VIII, 27 — Извори
за бълг. история, Ill, с. 148).
84 Подробно изложение у Агатий, О царствовании Юстинияна, кн. V, 11 сл. (с. 147
сл.) — Изворн за бълг. история, 111, с. 18S — 202.
85 Това личи от описанието иа Прокопий за първото сблъскване между кутригури н
утигури през551 г. Proc. Debello Goth., VIII, 18(Извэрн за бъчг. история. Ill, с. 143).
86 Proc. De bello Goth., VIII, 5 (Извори за бълг. история, III, с. 138 сл.
87 Menand. De legat., I 1 (Изворн за бълг. история, III, с. 220).
135
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
зите на славянските и прабългярските племена били опусгошени ре-
дица области в Балкански полуостров и били отвлечени голям
брой пленници. Така се подготвяла почвата за бъдещите действия и
за окончателното заселване на славянския и прабългарския етнос в
балканските земи. Заслужава да се отбележи фактът, че през раз-
глеждания период се създали условия за взаимен досег между пра-
българи и славяни, за териториално съжителство и за военно съ-
трудничество в общата борба срещу империята. Този досег не е
бил без значение за тяхната по-късна история и последвалото по-
между им сближаване и слива не в рамките на славянобългарската
държава. Значителен досег се осъществил през първата половина на
VI в. между прабългари и славяни и местното балканско население
(траки, илири, гърци и др.). Този досег, както се отбеляза, се изра-
зявал не само във враждебни сблъсквания и неприятелски действия,
но и в едно по-добро опознаване на балканските жители с идващи-
те на юг от Дунава „варвари" и в отделни случаи със създаване
на добри и трайни връзки помежду им. За това опознаване и сбли-
жаване допринасяло също така бягсгвото на част от жителите на
Балканский полуостров при „варварите", както и масовите пленя-
вания и отвличания на балканско население в територията на север
от Дунава и по-мекият режим спрямо робите, харакк рен за славян-
ското общество. Накратко казано, разигралите се през първата по-
ловина на VI в. събития в балканските земи създавали условия за
по-лесното развитие на една бъдеща етническа симбиоза между тра-
ки, славяни и прабългари, конто се осъществила през следващите
столетия след заселването на славяни и прабългари на Балканский
полуостров и след образуването на славянобългарската държава.
3
ЗАСЕЛВАНЕ НА СЛАВЯНИТЕ
В БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ.
АСИМИЛАЦИЯ НА ТРАКИТЕ
През втората половина на VI в. в Югоизточна и Централна Европа
настъпило ново голямо раздвижване на племена и племенни групи,
което може да се окачестви като продължение на „Великого пре-
селение на народите". Това раздвижване, свързано главно с появата
и нашествията на аварите и отчасти с появата на тюркютите (тур-
136
СЛАВЯНИ И ТРАКИ. АСИМИЛАЦИЯ
ките) и хазарите, обхванало една обширна облает приблизително от
река Волга до средното течение на Дунав и река Тиса, т. е. днешна
Южна Русин, Румъния и Унгария, и дало съществени отражения
върху по-нататъшната съдба на двата бъдещл компонента на бъл-
гарска народност — славяни и прабългари, през чиито земи преми-
навали нашествениците. Заедно с това важни са били последиците
от него и за по-нататъшната съдба на населението на Балканския
полуостров, включително и на траките.
Най-значителна в това раздвижване е била ролята на аварите.
Те са, както се знае, племе, сродно с хуните, и първоначалната им
родина се е намирала в Ср дна Азия.1 Към средата на VI в. ние ги
виждаме да се появяват от Приуралската облает в равнините на
днешна Южна Русия. Под ударите на новите нашественици попад-
нали най-напред различии племена в Закавказието (савири, зали, ала-
ни, оногури),2 а след това те нахлули в земите на утигури, кутригури
и прабългари. Ако се съди от едно известие в „ Историята “ на Ме-
нандър Протектор, което се отнася към 568 г., утигури и кутри-
гури са били вече завладени по това време от азиатските нашестве-
ници и аварският хаган Баян се считал за техен повелител.3 Към
това време били паднали под аварско господство и прабългарите, но
Менандър не споменава тяхното име поради това, че той по подо-
бие на Прокопий и Агатий ги включва в разширеното по съдържа-
ние название „кутригури", което се било наложило през този период.
От разказа на византийския историк се вижда, че в резултат на из-
вършеното нашествие на аварите в земите на кутригурите и ути-
гурите голям брой от тях били избити, а други се пръенали в бягство.
Същевременно, както личи от известия на византийските извори от
края на VI и началото на VII в., аварите отвлекли със себе си част
от покореното население и се придвижвали заедно с него от южно-
руските степи в западна посока през днешните румънски земи чак
J Срв. за аварите обширна библиография у О. Moravcsik, Byzantinoturcica, I, с. 72 сл.;
Р. Lemerle, Invasions et Migrations dans les Balkans, p. 288; Д. Ангелов, История
иа Византия, I, с. 143 сл. М. И. Артамонов, История хазар, с. 103. Цеини данни
за произхода на аварите и за двете отделни племена (уар и хуни), на конто се де-
лели те, ни дава византийският писател Теофилакт Симоката (срв. Извори за бълг.
история, III, с. 338 сл.).
2 Срв. Theoph. Sym., Hist., VII, 7 (Извори за бълг. история, III, с. 339).
3 Menand. De legat., I. 9 (Извори за бълг. история, III, с. 225).
137
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
до Среднодунавската равнина и басейна на река Тиса (в провинцията
Панония). Тук те се установили трайно и изградили силен племенен
съюз. Между отвлеченото население имало кутригури и прабългари.
За кутригури споменава изрично Менандър Протектор при описа-
нието си за едно нападение на аварите над византийската провин-
ция Далмация. „Хаганът — отбелязва той —- заповядал десет хиляди
души от хуните, конто се наричат кутригури, да преминат реката
Сава и да опустошат земите в Далмация, а сам той с цялата си
войска преминал Истър и пребивавал в пределите на гепидите."4
А за ролята на „ прабългари" в аварския племенен съюз може да
се заключи от някои данни в „Историята" на Теофилакт Симоката,
както и от редицапасажи в г. нар. „Чудеса на Димитър Солунски".
Тези „прабългари" живеели в Панония, г. е. в центъра на аварското
племенно обединение, и участвовали подобно на кутригурите ак-
тивно във военните действия, организирани от аварския хаган срещу
Византийската империя. Така напр. един прабългарски отряд от
1000 души (ехатоутхст! 8exa fooXyapwC) действувал по нареждане на
хагана в нападенията, конто аварите вършели в днешните северни
български земи през края на VI в.6 Прабългари като поданици на
аварския владетел участвували в голямата обсада на град Солун
през 619 г., както и в обсадата на византийската столица Констан-
тинопол през 626 г.6
По такъв начин нашествието на аварите изиграло голяма роля
за съдбата на прабългарския етнос и сродни с него племена в
Южна Русия. То предизвикало ново териториално разпокъсване сред
прабългарите и създало наред с териториалните техни ядра в За-
кавказието и Причерноморието трею териториално ядро в провин-
цията Панония. Това раздробяване е било сериозна пречка за разви-
тие™ на обединителен етногенетичен процес.
Към удара, нанесен на „прабългарите" вследствие на аварското
нашествие, се прибавил наскоро след това и един удар от страна
на т. нар. тюркюти (турки), конто стават главен фактор в полити-
ческата история на Приволжката и Прикавказката облает след 60-те
години на VI в. В продължение на няколко години под тяхна власт
попалнали редица племена в района на реките Волга и Дон, както
и в областта северно и северозападно от Кавказките планини.1 То-
гава са били подчинени кавказките прабългари (не по-късно от
571 г.), както и онази част от утигурите, конто останали в своите
138
СЛАВЯНИ И ТРАКИ. А С II М И Л А Ц И Я
чюселища след опустошителния аварски набег. Тюркютите проник-
нали постепенно и по на запад в крайбрежния район на Азовско и
Черно море, т. е. територията на другата трупа „прабългари". За
известно време те успели дори да завладеят и част от Кримския
полуостров и да турят ръка на тамошната византийска колония
град Боспор (580 г.). Така се изградил един обширен тюркски ка-
ганат, в конто освен тюркютите влизали различии други племена,
като алани, савири, утигури, прабългари, оногури и пр. В границите
на това ново политическо обединение, което обхванало огромна те-
ритория в днешна Южна Русия, прабългарите имали подчинена роля,
но те не загубили своята етническа самобитност и по-късно, когато
властта на тюркютите била премахната, успели отново да заемат
предно място и да изградят силен племенен съюз под названието
„Велика България".
Освен за прабългарския етнос последний имало раздвижването
на населението в Югоизточна и Централна Европа през втората по-
ловина на VI в. и за славянский етнос. Добре известно е, че след
ударите, нанесени на утигури, кутригури и прабългари, аварите в
своя неспирен устрем в западна посока връхлетели и върху антските
племена. Земята на антите, както личи от разказа на Менандър Про-
тектор, била опустошена и ограбена, а в борба срещу нашествени-
ците загинал един от техните князе, Мезамир* Спомен за бедите,
причинени от аварите на антското племе дулеби (разположено между
реките Буг и Стир), е запазен в един пасаж от руската летопис
„Повесть временных лет*19. След като разграбили земите на антите,
4 Menand., De legat., II, 14 (Извори за бълг. история, 111. с 248).
ь Срв. Theoph. Sym Hist, VI, 4 (Извори за бълг. история, III, с. 335 сл.). Както
се вижда от разказа иа Теофилакт Снмоката, този прабългарски отряд бил срещнат
от внзантийците някъде западио от град Нове (до Свищов). В започналата се
битка прабългарите излезли победители н ромеите били принуденн да бягат. След
това прабългарите се оттеглилп постепенно, пристигнали при аварския хаган и му
доложили за станалото.
45 Срв. по-долу, с. 168. Вж. и А. Бурмов, Въпроси из историята иа прабългарите
с. 25.
' За завладяванията на тюркютите (средиоазиатските турцд) срв. В. Н. Златарски.
История, I, ч. 1, с. 75 сл.; М. И. Артамонов, История хззар, с. 133 сл.
8 Menand., De legat., Il, 3 (Извори за бълг. история. III, с. 235).
Срв. Повесть временных лет, ч. 1. год редакции В. П. Адриановой-Перетв, М. Л.,
1Р50 с. 14.
139
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
аварите навлезли в областта, заемана от славините (в днешно Влашко).
Тук те срещнали упорита съпротива, за която свидетелствува пак
един пасаж в съчинението на Менандър. В отговор на аварския ха-
ган Баян, който настоявал славяните да му плащат данъци и да се
признаят за негови поданици, един славянски вожд, Даврент, заявил,
че никой човек „под слънцето" не може да преодолее тяхната сила
„Защото ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не друг на-
шата. И ние сме сигурни в това, докато има война имечове", били
неговите думи, отправени към пратениците на хагана.10 От данни на
писмените извори (главно съчинението на Теофилакт Симоката), както
и от археологически разкопки се вижда, че аварите само за твърде
кратък срок, и то частично, са владеели земите северно от река Ду-
нав (в днешно Влашко) и че местните славянски племена, след като
преминала аварската стихия, останали независими и свободни. Един-
ствено в Панония, където се установили аварските дружини след
продължителния си поход, местного славянско население, което било
доста многочислено, попаднало под властта на хагана и било пре-
върнато в негови поданици. Тези именно панонски славяни, както
личи от данни на писмените извори („Историята" на Теофилакт Си-
моката, т. нар „Чудеса наДимитър Солунски", съчинението на Георги
Пизидийски и пр.), участвували като поданици на аварския владетел
във военните действия, предприемани от него, строели лодки, за д
улесняват преминаването на аварските войски през река Дунав и пр.11
Но огромната славянска маса от анти и славини фактически скоро
се освободила от азиатските пришелци и продължила своя незави-
сим политически живот. В такъв смисъл ролята на аварите за съд-
бата на „славянский етнос* е била по-слаба и не така решаваща,
както ролята им за съдбата на „прабългарския етнос". Докато пра-
българите и сродните с тях племена — утигури и кутригури — са
били в значителна част унищожени от аварите и освен това — те-
риториално раздробени, при славяните подобии последици не се
наблюдават.
Нашествието на аварите и изграждането на аварския племенен
съюз в Панония е имало едно твърде важно отражение за прабъл-
гарския и славянския етнос в този смисъл, че създало предпоставки
за териториално съжителство помежду им, за един съвместен
живот на двете етнически групи в границите на създаденото ново
политическо обединение. Център на това съжителство станала об-
140
СЛАВЯНИ И ТРАКИ. АСИМИЛАЦИЯ
ластта по средното течение на река Дунав и Тиса (днешна Унгария),
където живеело многочислено славянско население, подчинено на
аварите, и където дошли и се заселили отвлечените от аварската
войска прабългари и сродните с тях кутригури. Тук именно зажи-
вели приблизително от 70-те години насам смесено прабългари и
славяни и тук се осъществил нов и още по-траен контакт между
двата етноса. Както вече се видя, прабългари и славяни се срещ-
нали за пръв път в Панония в резултат на създаването на хунския
племенен съюз, но тогава досегът помежду им не продължил дълго
време. Сега в пределите на аварското племенно обединение те имали
вече една много по-голяма възможност да се опознаят взаимно, да
участвуват в общи външнополитически и военни мероприятия. Из-
вестно е напр., че при обсадата на Солун през 622 г. славяни и
прабългари се сражавали заедно във войската, командувана от авар-
ския хаган.10 11 12 Бойно сътрудничество помежду им било осъществено
и през 626 г. по време на голямата блокада на Константинопол
Подробен разказ за тази обсада намираме в съчинението на визан-
тийския писател Георги Пизидийски. От един пасаж в неговия раз-
каз личи ясно смесеният характер на обсаждащата войска. „Защото
пише той — славянин се беше споразумял с хун, скит -— с бъл-
гарин и мидиец със скит."13 Специално внимание заслужава изве-
стието му, че славяни и прабългари действували заедно в изпрате-
ната срещу византийската столица флотилия от лодки. „Варварският
10 Menand., De legat., I, 15 (Извори за бълг. история, III, с. 232).
11 Така напр., когато през 593 г. аварският хан решил да нападне отново визан-
тнйската крепост Снигидунум (днес Белград), той накарал „множество славяни"
(nXrjlhj те SxXau^vdjv) да се заемат с дърводелство, за да приготвят лодки, с конто
да премние реката (Theph. Sym. Hist., VI, 3). Срв. Извори за българската история
III, стр. 318. През 600 г. по време на едно голямо сражение на ромеи и авари при
река Тиса на страната иа аварите се сражавали очевидно като поданнци на ха-
гана и голям брой" славяни (Theoph. Sym., Hist., VIII, 3; Извори за българската
история, III, стр. 352). Ромеите победили й пленили според разказа на Теофилакт
Симоката три хиляди аварн, други варвари — шест хиляди н двеста и славяни
осем хиляди. От това може да се заключи, че броят иа славяните в Панония е бил
значителен и че те давали главиия контингент във войската на хагана.
У 12 Acta Dem., II, 170 (Извори за бълг. история, VI, с. 134.). Както се вижда от ра«-
каза за тази обсада, иай-голям дял в нея имала войската на прабългарите.
13 Срв. Giorgio di Pisidia, Poemi, ed. Ag. Pertusi. Ettal, 1959, c. 197 сл. (c. 181).
Срв. Извори за българската история, VI, с. 59.
141
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
ум — съобщава във връзка с това византийският писател — беше
натоварил на ладии (той беше издълбал и приготвил корубести
лодки) множество славяни, смесени с българи (X0Aap<i)v те xAtj0t]
BouXfxpot? p.ep.tY|ieva), и започна освен битката по суша и морско сра-
жение.14 Продължителното съжителство на славяни с прабългари в
Панония създало условия за смесване помежду им, за взаимни кул-
турни влияния, за билингвизъм. Известно е напр., че един от съвет-
ниците на Кубер, прабългарски вожд от Панония, знаел добре „езика
на славяни и на българи" (уА&ота? . . . SxAapw xai BouAyxpcov).15
Трябва да се предположи, че подобии примери на двуезичие,
което е било резултат от тесния досег между славяни и прабъл-
гари, не ще да са били редки и единични.
Казано накратко, осъществилият се в аварска Панония продъл-
жителен съвместен живот между „прабългари" и „славяни" допри-
несъл значително за по-нататъшното сближаване и опознаване на
двете етнически групи. А това не е било без значение за процеса
на тяхното смесване и спояване, който се развил впоследствие (през
VII—IX в.) в пределите на общата славянобългарска държава.
Обстоятелството, че славяни и прабългари живеели известно
време съвместно в граничите на аварскня племенен съюз и под ръ-
ководството на аварския хаган, създало у някои по-късни, недобре
осведомени средновековни писатели представата, че авари, прабъл-
гари и славяни са един и същ етнос, че помежду им няма разлика.
Особено характерна е една подобна смесица в т. нар. Монемвасий-
ска хроника (анонимен византийски летопис от края на X или нача-
лото на XI в.). В тази хроника четем, „че аварите били под род
хунски и български народ" (FevoS of ’ApotpeS ?0voS Ouvixdv xai BouA-
yaptxbv).16 По-нататък, след като говори за нахлуването на аварите
в Пелопонес, авторът ги назовава с името „славянски народ" (тоб
SSXapivoo ?0vouS). Както се вижда, налице е една терминологична
обърканост и названията „българи", „авари" и „слдвяни" се употре-
бяват като равнозначни очевидно поради схващането на анонимния
летописец, че това са названия за един и същ „етнос".
Образувалият се към 70-те годинн на VI в. силен аварски пле-
менен съюз в Панония, в който освен аварите участвувлли още ге-
пиди, прабългари и славяни, представлявал голяма опасност за бал-
канските територии на Византийската империя. Сега империята имала
като непосредствен съсед едно ново и добре организирано полити-
142
СЛАВЯНИ И ТРАКИ. АСИМИЛАЦИЯ
ческо и военно обединение на различии племена, конто могли със
съвместни усилия да предприемат стремителни набези в нейната те-
ритория, да проникват дълбоко в земите на юг от Дунава. При това
опасен и нападателен съсед на империята бил не само аварският
племенен съюз. Опасни съседи на Византия били и многочислените
славянски племена, конто останали вън от границите на този съюз
и се освободили скоро от зависимостта си от аварския хаган. Това
са били главно славянските племена на север от Долния Дунав в
днешните румънски земи, където аварската власт се задържала
кратко време и конто отново подхванали нападателните си действия
на юг от реката.
Прочее след 70-те години на VI в. Византийската империя
била изправена пред двойна заплаха: от една страна, нахлу-
вали откъм северозапад авари заедно с панонски славяни и прабъл-
гари, от друга — самостоятелните славянски племена от днешно
Влашко. Между това вътрешното състояние на Византия ставало
все по-тежко. Империята била изтощена твърде много вследствие
на продължителните войни, водени по време на Юстиниан I (527—
565 г.), и нейната военна и финансова организация била силно раз-
строена. Особено зле били засегнати от продължителните войни и
напрегнатата външна политика на Юстиниан селските слоеве и треб-
ните и средните градски собственици. Недоволството на неселението
в различните области на Византийската империя, в това число и в
нейните балкански провинции, което се чувствувало още през пър-
вата половина и средата на VI в., ставало все по-остро и нежела-
нието да се укрепва византийската власт — все по-подчертано. При
една такава обстановка условията за набези на „варварите" в Бал-
канский полуостров ставали все по-благоприятни, а защитата срещу
тях — все по-слаба и неефикасна.
Нахлуванията на авари и славяни в балканските територии на
14 Georgia di Pisidia, с. 409 сл. (с. 194). Извори за българската история, VI, с. 64.
15 Acta Dem., V, 198 (Извори за българската история, I, с. 160).
16 Срв. съответния текст в Извори за българската история, XI, с. 66. Ново издание
на Монемвасийската хроника от Р. Lemerle, La clironique improprement dite de Mo-
nemvasie le contexte Iiistorique et legendaire. REB, XXI, 1963, c. 5 — 49. Известно
смесване на авари с българи може да се установи и в едно от писмата иа цари-
градскня патриарх Николай Мистик до българския цар Симеон в израза: та tffiv
'Apapcuv "fevij, aiv ojieK йтгоалйеб бтпеб (срв. Migne, P. G., CXI, col, 81 C).
1
143
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
Византийската империя започват с пълна сила от 80-те години на
VI в. и с незначителни прекъсвания продължават в течение на около
половин век. Сведения за тях ни дават редица извори от византий-
ски, западен и източен произход, като напр. Историята на Теофи-
лакт Симоката, т. нар. „Чудеса на Димитър Солунски", хрониката
на Иоан от Никиу, хрониката на Михаил Сирийски, поемата на
Георги Пизидийски, писмата на римския папа Григорий I и пр. Пър-
вото сериозно нахлуване, както може да се съди от едно известие
на западния писател Иоан Биклярски, е станало през 575 г., а по-
следнего голямо нападение, при което са участвували авари, славяни
и прабългари и е имало за прицел самата византийска столица -—
през 626 г. Сведения за нахлувания на славяни и авари (на юг от
Дунава) имаме още за годините 581, 582, 584, 585, 586, 587/, 588,
593, 597, 600, 609, 613, 617, 620, 622, 623.17 Както се вижда, налице
е един низ от непрестанни набези, на конто са били подложени бал-
канските земи през разглеждания 50-годишен период и конто над-
хвърлят по своята честота значително набгзите и нашествията от
предходните години.
Териториално погледнато, нашествията на авари и славяни за-
сегнали целия Балкански полуостров и не оставили спокоен нито
един' иегов район. Обект на нахлувания и опустошения са били об-
ластите Горна и Долна Мизия (заедно с провинцията Малка Скития),
Тракия, Дакия, Македония, Илирик, Елада — с една дума, всички
балкански владения на Византийската империя, населени по това
време с едно пъстро и смесено население и преди всичко с траки,
илири и гърци. С голяма лекота и бързина, както свидетелствуват
описания на съвременници, неприятелските войски се придвижвали
по различии посоки, без да срещнат сериозна съпротива. Особено
характерни в това отношение са сведенията, конто намираме у
Теофилакт Симоката и конто се отнасят до славянските и аварските
нашествия при царуването на Маврикий (582—602). Ние виждаме
как вражите дружини нанасят удари на византийската власт в раз-
личии краища на полуострова и нападат градове и укрепени цен-
трове, конто са били разположени един от друг на големи разстоя-
ния (като напр. Сингидунум — днес Белград, и наскоро след него
Анхиало). Това свидетелствува за пълното безсилие на Византий-
ската империя по това време и за невъзможността й да отблъсква
вече ефикасно „варварите" от своите земи южно от река Дунав.
144
СЛАВЯНИ И ТРАКИ. АСИМИЛАЦИЯ
Един нов и важен момент, който характеризира нападенията на
славяните в Балканский полуостров през този период, е това, че
нашествениците не се задоволявали само с награбване на плячка,
както било някога, а започнали да се установяват трайно в заетите
територии. Времето на краткотрайните, грабителски набези вече ми-
нало и започнало вече постоянното заселване. Това е нов етап в
развитието на взаимоотношенията между славяните и Византийската
империя, който заслужава особено внимание и има решаващи по-
следний от гледна точка на изграждането на българската народност.
На Балканский полуостров започва вече да се заселва най-важният
етнически компонент, който изиграва определяща и основна роля в
процеса на нейното образуване през VII—IX в.
Причините за заселването на славяните в Балканския полуос-
тров се обясняват, от една страна, с голямата слабост на Византий-
ската империя, която не е била вече в състояние да брани своите
владения, и, от друга, с по-нататъшното обществено-икономическо раз-
витие на славянските племена, с техния стремеж да намерят нови и
плодородии земи. Ръководна роля и сега продължавала да играе
военно-племенната славянска аристокрация, която била организато-
рът на военните набези срещу империята и заедно с това — на ма-
совите преселнически движения на отделните племена.
Относно заселването на славяните в балканските земи и годи-
ните, в който те са се установявали в една или друга част на
полуострова, сведенията на изворите не винаги са достатъчни. Въз
основа на разкази на съвременници и на данни ни топонимията може
да се установи, че славяните са нахлували и се заселвали на юг от
Дунава главно по два пътя: едни от тях са се спускали от областта
южно на Карпатите и от Среднодунавската низина (провинцията Па-
нония) и навлизали във византийска територия по долините на ре-
ките Тимок, Морава, Вардар, като прониквали дълбоко на юг чак
до Пелопонес и на запад — до Адриатическото крайбрежие. Голям
брой запазени топонимични названия от типа „яне“ и „ище“, чийто
старинен произход е несъмнен и конто се срещат в така посочения
17 По-важна литература във връзка с носочените нахлувания : М. Дринов, Заселе-
ние Балканского полуострова славянами, Съч„ I, с. 249 сл.; Ю. Кулаковыми, Исто-
рия Византии, II, с. 395 сл.; Р. Lemerle, Invasions et migrations dans les Balkans,
p. 287 сл.; Д. Ангелов, История на Византия, т. I стр. 146 сл.
10
145
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
обширен район, свидетелствуват за този важен и широко използу
ван път на славянското проникване в балканските земи.18 Друг път
на проникване на славяните в Балканский полуостров е бича областта
по Долния Дунав (днешна Добруджа). Оттам преминавали много-
бройните славянски племена, разположени в днешните румънски земи.
Данните на топонимията тук са по-малобройни, но затова пък има
данни от археологически проучвания на селища и некрополи, конто
свидетелствуват за използуването на тази облает като важен „про-
лом “ в преселническсто движение на славянските маси от края на
VI и началото на V11 в.19 Възможно е освен през Добруджа отделни
преселнически групи да са преминавали Дунав и в областта между
провинпиите Горна и Долна Мизия, т. е. в пространството около ба-
сейните на реките Вит и Янтра.20
Хронологически погледнато, заселванията на славяните започват
наскоро след 80-те години на VI в., т. е. успоредно с наченалите се
по това време масови и постоянни нахлувания на юг от Дунава.
Първо известие за голяма преселническа вълна намираме в хрони-
ката на сирийская летописец Иоан Ефески, който е добре осведо-
мен съвременник на събитията в балканските земи. „Три години след
смъртта на Юстин, по време на царуването на победоносния Тибе-
рий [т. е. през 581 г. — б. н.] — бележи летописецът, — прокле-
тият славянски народ прекоси цяла Елада, провинциите на Солун и
Тракия, опустоши голям брой градове и укрепени места. Това про-
дължи в течение на четири години, през което време императорът
беше зает във войни срещу Персия и всичките му войски бяха на
Изток. Това позволи на славяните да се разпореждат свободно, да
се настанят в заетите територии и да се разположат там по божия
воля ... И сега още [през 584 г. — б. н.] те са се разположили и
установили в ромейските провинции..., като избиват, опожаряват,
грабят злато и сребро, стада от коне.“21
Както се вижда от думите на Иоан Ефески, става дума за за-
селване на славяните в края на царуването на Тиберий и началото
на царуването на Маврикий. Преселническата вълна обхванала об-
ластта около Солун, част от Тракия и от Елада — т. е. днешните
гръцки земи. Трябва да се предполага, че това заселване е било във
връзка с масовите нападения на славяни и авари, конто били извър-
шени по това време (между 579—583) и за конто намираме данни
v други съвременни извори: Йоан Бикларски 22 Менандър Протектор,23
146
СЛАВЯНИ И ТРАКИ. АСИМИЛАЦИЯ
църковния историк Евагрий18 19 20 21 22 23 24 и Теофилакт Симоката. От описанията
на тези автори се вижда, че нашествениците нахлули дълбоко в
пределите на Византийската империя и стигнали на изток чак до
„дългата стена", т. е. в непосредствено съседство с византийската
столица. Те били прогонени от Тракия, но успели да заемат Елада
(т. е. Гърция). За заемането на „Гърция" изрично бележат Евагрий
и Йоан Бекларски. В случая техните известия съвпадат с посочения
вече текст у Йоан Ефески и свидетелствуват, че по време на това
голямо нахлуване в началото на 80-те години действително част от
днешните гръцки земи са били вече заети трайно от славянските
маси. При това броят на нашествениците, както изглежда, е бил
чувствителен. Според думите на Менандър Протектор нахлулата в
Тракия славянска войска наброявала 100000 души.
Кои точно области в Елада са заели по време на своите дей-
ствия славяните, не се съобщава точно. Ако се съди по известието
на Йоан Ефески, че те опустошавали провинцията на Солун, би
могло да се предположи, че нашествениците окупирали трайно ня
кои територии в Южна Македония и Северна Гърция в близост до
големия пристанищен център Солун. Това предположение става още
18 За установяването на този път иа проиикване иа славяните в Балканския полу-
остров убедителни доказателства намираме в студията на G. Zaimov, Die bulgari
schen Ortsnamen auf 1st aus itj und ihre Bedeutung fur die Siedlungsgeschichte der
Buigaren in den Balkanlandern, Lingu. Balk., IX, 2, 1965, с. 1—80.
Срв. и монографията му „Заселване иа българските славяии на Балканския полуос-
тров. Проучване на жителските имена в българската топония." София, 1967, с. 99 сл.
В. Тъпкова — Заимова. Нашествия и етнически промени на Балканите, с. 81 сл.
19 В. Тъпкова, Нашествия и етнически променн на Балканите, с. 83; Й. Займов
Заселване на българските славянн, с. 100 сл.
20 За тази облает като важен „пролом" в славянский преселнически поток иа юг от
Дунава се изказва И. Гълъбов в статията си „Еровите застъпницн и българското
диалектно деление", ИИБЕ, 11, 1964, с. 380 сл. Срв. критическите бележки на Й. За-
ймов. Заселване на българските славяни, с. 111. Относно пътнщата на заселване на
славяните в балканските земи срв. оше Ст. Стойкое, Основно о диалектно деление
на български език, Славянска филология, III, София, 1963, с. 113 сл.
21 Срв. Johannes Von Ephesus Kirchengeschichte, Munchen, 1862, c. 255; M. Дри-
нов, Заселение Балканского полуострова славянами, Съч., I, с. 249; Д. Ангелов,
.И. Андреев, История на българската феодалиа държава и право, с. 65; А. Воп
Le Peloponese byzantin jusqu’en 1204, Paris, 1951, с. 31.
22 Срв. I. Bicl. Chronica, c. 215/216 (Изворн за бълг. история, II, с. 373).
23 Menan. De legat., Il, 24 (Извори за бълг. история, III, с. 250).
24 Euagr. Hist, eccles. VI, VI, 10 (Извори за бълг. история, III, с. 270).
147
СЛАВЯНИ И П РА Б ЬЛ ГАРИ
по-вероятно, като се има пред вид, че през 584 г. намираме сведе-
ния за едно нападение на 5000 души славяни срещу Солун, което
завършило безуспешно.26 Две години след това, през 586 г., послед-
вало второ и още по-страшно нападение на славяните върху Солун,
което хвърлило гражданите в тревога. И за това нападение подро-
бен разказ намираме в т. нар. „Чудеса на Димитър Солунски".20
Интересна е една малка подробност в разказа, а именно, че жите-
лите на Солун получили вест за похода на славяните в неделя,
22 септември, но се съмнявали дали нападателите ще могат да стиг-
нат до стените на града дори след четири или пет дни и поради
това били доста спокойни и нехаели за отбраната. Те обаче останали
изненадани, когато още на другия ден, в понеделник призори, сла-
вянските войски се появили пред Солун. Това означава, че те се на-
мирали твърде близо до града и че вероятно са били част от онези
славянски маси, конто се били установили вече трайно в днешна
Южна Македония и Северна Гърция.
Наскоро след заселването си в тези области славяните започ-
нали да се придвижват в южна посока и постепенно проникнали
чак в Пелопонес. За това свидетелствува един пасаж от спомена-
тата вече Монемвасийска хроника, в която се съдържат пенни све-
дения във връзка с аваро-славянските нападения на територията на
Византия през VI в. Според неизвестния съставител на хрониката,
който се е ползувал в случая от недостигнал до нас изворов па-
метник, заселването на „славянского племе“ в Пелопонес станало
през шестата година от царуването на император Маврикий (през
6096 г. от сътворението на света, т. е. през 588 г.).27 За същото
събитие се споменава в т. нар. „Схолия на Арета."28 И тук византий-
ският писател от средата на IX и първата половина на X в. отбе-
лязва, че славяните заели Пелопонес през шестата година от цару-
ването на император Маврикий (т. е. през 588 г.). Вследствие на
часового заселване на славяни през VII—VIII в. Пелопонес бил счи-
тан вече като територия, в която преобладава „варварски елемент"-
Показателно в това отношение е едно добре известно сведение,
което се съдържа в съчинението на византийския император Кон-
стантин VII Порфирогенет „За темите". Като говори за събитията в
Пелопонес след 746 г., визангийският писател отбелязва, че цялата тази
облает „се ославянила и станала варварска" 5г ттаот: уюра
ха: уеуоуЕ рар^ароС).29 Друго интересно известие намираме в т. нар.
148
СЛАВЯНИ И ТРАКИ АСИМИЛАЦИЯ
„Страбонов епитоматор" (съчинение на неизвестен автор от втората
половина на X в., който направил съкращение на географията на
Страбон). Там четем: „а сега прочее скити-славяни обитават целия
Епир, почти цяла Елада, Пелопонес и Македония"30. За наличието
на славянско население в Пелопонес се говори изрично и в един
западен извор, а именно в житието на св. Вилибалд (от VIII в.). Там
е казано, че когато Вилибалд пътувал от Света Гора, се спрял в
града Монемвасия, който бил „в славянска земя“ (in Sclavinica terra).31
Сведенията на писмените извори за заселването на славяните в Пе-
лопонес се потвърждават от големия брой (над 400) топонимични и
хидронимични названия от славянски прсизход, конто са запазени
до наши дни в този най-южен край на днешна Гърция.32
23 Acta Lem., XII, 94 сл. (Извори за бълг. история, VI, с. 109 сл.). Относио датата
се спори. Според Ф. Eapuiuuh, Чуда Димитри)а солуиског, с 49 сл., това нападе-
ние е станало през 584 г., докато други изследвачи са на мнение, че то е било след
първата голяма обсада иа града, която се описва в същия паметиик (гл. 13—15)
Според А. Бурмов, Славянските нападения срещу Солун в „Чудесата* на св. Дн-
митър и тяхната хронология, ГСУ, ФИФ, XI, 1952, кн. 2, с. 185 сл., нападението
е от 609 г.
26 Срв. Acta Deni., XIII, 107 сл. И по датата на това нападение съществуват раз-
ногласия. Някои изследвачи го отиасят към 597 г., но по-вероятно е гледището иа
Ф. БариишЛ, Чуда Димшри)а солунског, с. 60 сл., че е станало през 586 г. За раз-
личите предположения по датировката срв. А. Бурмов, пос. съч., с 179 сл. Вж. и
Р. Lemerle, La composition et la chronologic des deux premiers livres des Miracula
S. Demetrii, BZ, XLVI, 1953, c. 354, който приема 597 г.
27 Срв. Извори за бълг. история, т. XI, 1965 г., с. 67.
28 Текстът иа 1ази схолия е издаден от 5. Kugeas, ’Ел1 той xaXoupevou xpovtxcj
лер: xxtoewC ttJ6 poveppaaiaC, NeoS 'EXX»]vopvi5|i<ov, 9, 1912. Сръбски превод с комен-
тар във Внзантискн извори за историку народа JyrocnaBiije, I, Београд, 1955, с.
293 сл.
29 Срв. Cost. Рог ph. De them., II, 6, ed. A. Pertijsi, с. 91 (Извори за бълг. исто
рня, IX, с. 198).
30 Срв. G. Muller, Geographi Graeci Minores, Paris, 1882, p. 574 (Извори за бълг.
история, IX, с. 311).
31 Срв. Р. I.emerle. Invasions et in grations, p 393, Визаитнскн извори за историц
народа .lyrocaannje, I, c. 288.
32 По въпроса за заселването на славяните в Пелопонес през втората половина иа
VI в. има обширна литература. Направените изследвания сочат, че няма основания
да се отрича достовериостта на съобщението на Монемвасийската хроника и на
схолията на Арета и да се оспорва, че славянски заселннци там има ощз от 588 г.
Срв. главно по тезн въпроси Р Charanis, The Cronicle of Monembas a and the que-
stion of the Slavonic Settlments in Graece, DOP, 5, 1950, 152; A. Bon. Le Pelopo-
nfese byzantin jusqu’en 1204, c. 31
149
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
Проникването на славяните чак в Пелопонес е било свързано
с установяване на славянски заселници и в други области на
Гърция (Тесалия, Атика, Епир и пр.). За това може да се съди пак
от данните на Монемвасийската хроника, както и на споменатата
схолия на Арета. В Монемвасийската хроника четем, че преди да за-
владеят Пелопонес, нашествениците, водени от аварския хаган, завла-
дели „Тесалия, Елада, Атика, Евбея“33. А в схолията на Арета се
казва, че „славянският народ с война проникнал в първа и втора
Тесалия, и в Айния, и в двете Локриди, и в Епикнидия, и в Озолия,
и в стария Епир, и в Атика, и в Евбея, и в Пелопонес, като изтребил и
унищожил местните елински племена1*34. Става дума прочее за едно ма-
сово навлизане на славяни на територията на Северна, Средна и Южна
Гърция, което, ако се съди по указаната от двата извора датировка,
се е осъществило до 588 г., т. е. в началните години на царуването
на император Маврикий. Разбира се, едва ли е възможно да се
приеме, че само в продължение на няколкс години (между 581—
588 г.) славянското заселване в днешните гръцки земи е било за-
вършено и че след посочените събития нов преселнически поток
вече не е имало. Много по-вероятно е да се допусне, че заселване
на славяни в територията на днешна Гърция е имало и след 588 г.
и че това е бил един продължителен процес, който се е развивал
в тясна връзка с редицата споменати вече нашествия и нахлувания
на славяни и авари във Византийската империя през края на VI и
първата четвърт на VII в. Има при това и едно изрично указание
на писмен извор, което свидетелствува, че заселване на славяни в
днешните гръцки земи е ставало и след 588 г. Касае се за един
пасаж в хрониката на испанския епископ Исидор от Севиля (умрял
към 636 г.), който гласи, че „през четвъртата година от управле-
нието на император Ираклий [т. е. през 613 г. — б. м] славяните
заели Гърция" (Sclavi Greciam occupant).36
Паралелно с проникването и установяването на славяни в гръц-
ките земи вървяло и тяхното заселване в днешна Македония. Още
наскоро след 80-те години на VI в., както вече се отбеляза, славян-
ски преселници са се намирали близо до Солун и са организирали
първата голяма обсада на този град през 586 г. Впоследствие при-
токът на славяните в македонските земи се е увеличил повече и в
продължение на около 30—40 години те се установили плътно в
тях. Може да се предположи, че докато на цариградския престол
150
СЛАВЯНИ И ТРАКИ ЛС ИМИ ЛАЦ ИЯ
се намирал Маврикий (582—602\ преселническата вълна не е била
така силна, но след неговата смърт, когато дунавската граница на
империята рухнала окончателно под ударите на „варварите", про-
никването на славянските племена в Македония станало неудържимо.
За трайното и масово заселване на славяни в тази облает може да
се съди от разказа за голямата обсада на град Солун, предприета от
тях вероятно през 620 г.30 В тази обсада взели участие, както се от-
белязва в „Чудесата на Димитър Солунски“, безчислено множество
славяни, съетавено от племената драгувити, сагудати, велегезити,
ваюнити, верзити и др. (кХ^бо? anetpoy... тйу Йроуоирггйу, сауоиЗатйу,
patouvrj&y, рЕр^тйу v.al Хостгшу еОу&у...). Това било една
огромна маса от славянски заселници, конто обитавали в една об-
ширна територия в Македония и Северна Гърция и конто имали
възможност с обединени усилия да се насочат срещу големия .ви-
зантийски пристанищен иентър. От изложение™ на летописеца личи,
че така организиралите се за обсада на Солун славяни не са идвали
вече, както по-преди, от една отдалечена облает отвъд река Дунав,
а са били трайно установили се жители в една окупирана от тях
византийска територия в Македония и Гърция. Вижда се при това,
че славяните имали намерение да продължат своето по-нататъшно
заселване и да се установят и в самия Солун след неговото евен-
туално превземане. „Теводеха — бележи във връзка с това лето-
писецът — със себе си своята челяд заедно с покъщнината и смя-
таха, като превземат града, да се настанят там."37 Обсадата на
83 Извори за българската история, XI, с. 67.
34 Виза!писки извори за исторщу народа Лугослави)'е, 1, с. 293.
85 Срв. Th. Mommsen, Isidori Junioris episcopi Hispaniensis Historia Gothorum, Wan-
dalorum, Sueborum, MGH, AA, XI, I, c. 337 (Извори за българската история, II, с.
384). За масовото заселване на славянски племена в Гърция свидетелствуват запа-
зените до наши дни многобройни топоними и хидроними. Най-ценно изеледване по
този въпрос от М. Vasmer. Die Slaven in Griechenland, Berlin, 1941. Известии ко-
рекции към приведените у него примерн у D. I. Georgakas, Beitrage zur Deutung
als slawischerklarter Ortsnamen, BZ, 41, 1941, c. 351 -381. Griechische Ortsnamen,
BZ, 42, 1942, c. 76 90.
86 Acta Dem. II, I, 158 сл. (Извори за българската история, VI, с. 128). За годината
620 като възможна дата на обсадата се изказва А. Бурмов, Славянските нападения
срещу Солун, с. 194 сл., докато сноред Ф. БаришиЛ, Чуда Димигрща солунског, с.
93, тази обсада е станала през 616 г.
ж Acta Dem., II, 158 (Извори за бълг. история VI, с. 129).
151
СЛАВЯНИ II ПРАБЪЛГАРИ
Солун излязла обаче несполучлива и нападателите били отблъснати.
Едновременно със заселването на славяни в гръцките земи и в
Македония славянски маси проникнали и в днешна Албания. Тук се
установило племето ваюнити (тв? gaiou^T©?), за което се споменава
в посочения пасаж за обсадата на града Солун от 620 г. За засел-
ването на славяните в албанските земи свидетелствуват голям брой
гопоними и хидроними, конто произхождат от VII в. насам и много
От конто са запазени и до наши дни.
Освен в гръцки земи, в Македония и в Албания славянски за-
селници се установили през първата четвърт на VII в. и в един об-
ширен район по басейна на реките Тимок, Морава, Нишава и Струма
в областта на такива големи градове като Ниш, Сердика, Пауталия
(Кюстендил). За това можем да съдим пак от данни в „Чудесата
на Димитър Солунски“ и по-специално от разказа за друга една
голяма обсада на Солун, станала вероятно през 622 г. Летописецът
отбелязва, че преди да нападнат отново големия византийски при-
станищен център, славяните били обезлюдили „всички градове и
области, конто зависят от него“. В Солун се стичали, съобщава той
„бежанци от Панония, Дакия, Дардания и от другите провинции и
градове,38 за да се скрият зад яките му стени “. По-специално лето-
писецът говори за бегълците от Ниш и Сердика, конто били изпи-
тали най-пряко удара на „варварите“ и техния неудържим у стрем.39
От неговото изложение може да се заключи, че през разглеждания
период се е извършвал един огромен по своите размери процес на
раздвижване и разместване на местното балканско население, което
напускало своите земи и се отправило на юг. Този процес обхващал
провинцията Панония (т. е. част от днешна Северна Югославия и
Унгария), провинция Дакия (т. е. земите около Ниш, Софийско, Кю-
стендилско), както и земите в днешна Северна България докъм ре-
ката Виг и провинция Дардания (т. е. днешна Северна Македония),
а така също и Струмската облает. В тези области нахлували и се
заселвали плътно славянски маси, без цариградските управници да
са в състояние да ги спрат или отблъснат. Единствено прибежище
за бягащите под напора на „варварите“ местни жители бил, както се
вижда от разказа на летописеца, градът Солун, който стърчал като ма-
лък остров сред огромного славянско море. Масовото заселване на
славяните било придружено с появата на голям брой топоними и хидро-
ними от славянски произход, конто са разпространени в тази облает.
152
С ЛАЗ ЯН II И ТРАКИ АСИМИЛАЦИЯ
По същото време, когато славяните заемали западните и юго-
западните краища на Балканский полуостров, те започнали да се
заселват и в неговите източни области (т. е. в днешна Северна и
Южна България и в Беломорска Гърция и Турция). Писмените из-
вори за това заселване са твърде оскъдни, а също така липсват и
богатите данни на топонимията, характерни за западните краища на
полуострова. Вижда се, главно въз основа на известията в „Исто-
рията “ на Теофилакт Симоката, че до края на VI в. византийската
власт полагала големи усилия да отбие ударите на нашествениците
и да пази Дунавския лимес срещу масови нахлувания. От началото
на следващою столетие обаче, когато в империята избухнали въ-
трешни междуособици и тя била заета в тежки войни срещу перси
и араби, славяните започнали да преминават вече несмущавано река
Дунав и да се заселват в днешните' северни и североизточни бгл-
гарски земи (т. е. в провинциите Горна и Долна Мизия и Малка
Скития). За този най-ранен период на славянского заселване в об-
ластта между Дунав и Стара планина свидетелствуват разкритите
през последните години няколко селища и некрополи (при с. По-
лина, с. Гарван и с. Сребърна, Силистренско, при с. Сини Вир, Шу-
менско, и пр.).38 39 40 От характера на жилищното строителство (землянки)
и на приложения в некрополи! е погребален обред (трупоизгаряне)
се вижда, че се касае за ранни поселения на славяни, конто би
трябвало да се датират към VI—VII в. Към този период насочват
датировката и откритите в гробовете разнообразии предмета (на-
кити, копчета, ножчета и пр.), конто показват голямо сходство с
подобии предмети, намерени в славянски некрополи от други страни
(Румъния, Чехия, СССР). Така данните на археолотаята допълват
сведенията на писмените извори относно заселването на славяните
на юг от Дунава през края на VI и първата половина на VII в.
Няма съмнение, че бъдещите археологически проучвания ще разкрият
38 Acta Dem., II, 169 (Извори за българската история, VI, с. 134). За датата па това
нападение А. Бурмов, Славянските нападения..., с. 195—196. Според Ф. Eapuiuuh,
Чуда Димитри; а Солунског, с. 87, то е станало през 618 г.
39 Извори за българската история, VI, с. 135.
40 Срв. Ж. Въжарова, Славяно-българското селите край с. Полина, Силистренско;
същата. Славянски и славянобългарски селища в българските земи от края на VI
до XI в., София, 1965. Срв. В. Тъпкова-Заимоеа, Нашествия и етнически промеин
на Балкаиите, с. 83 сл.
153
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
еще следи от този преселнически процес и ще направят картината
за проникването на славянските племена в областта между Дунав
и Стара планина по-пълна и убедителна.
Ако се съди от досегашните данни, почерпани от археологи-
чески проучвания, както и от никои писмени известия, би могло да
ее заключи, че особено плътно славянско население се е настанило
в днешна Североизточна България, т. е. в Добруджа, позната през
средновековната епоха и с названието „Карвунска област“. За ма-
совото заселване на славяните в този край има едно пряко известие
в споменатото вече „Сказание на пророк Исая“ (Български апокри-
фен летопис), съетавено от неизвестен автор през средата на XI в,
В него четем най-напред как бог наредил на пророк Исая да от-
дели „една трета част от куманите, наречени българии да засели
„земята Карвунска, която опразниха римляни и елини“. По-нататък
се казва, че Исая изпълнил божата повеля и заселил „земята Кар-
вунска, наречена българска, която била опустила от елини пре-
ли 130 години („и нхехдиуь з«мхк ^х^оунскоу psuiQMn Ехъг’хркх,
s-feiue eq опусгЬхх qte «хинь зх fx. xfrr“) и заселил там „множество
люде от Дунав до морето“ и им 'поставил едкого за пар на
име Слав (и по«тхки^ь им цхрх qt ныу, «моу E-fe им« (ххк цх^ь.)41
И този цар „насели областта и градовете“ (и ть oveo ихс«хи
Xofov н гухдок«“). Както се вижда, това известие е твърде пою
зателно. Независимо от легендарния си характер то отразява добре
процеса на заселване на славяните в днешна Североизточна Бъл-
гария, което анонимният летописец приписва на божата воля и на
дейността на пророк Исая. Намерил е израз фактът, че по време на
славянского заселване тази облает е била вече лишена от предиш-
ните си жители (елини и римляни) и поради това „цар Слав“ тряб-
ЗАСЕЛВАНЕ НА СЛАВЯНИТЕ В БАЛКАНСКИЙ ПОЛУОСТРОВ
1. Посока иа разселване на славяните от българската трупа
Територии, заети от:
2. Българските славяни (славини), 3. Сърбо-хърватите, 4. Западните славяни, 5. Из-
тсчии славяни (анти), 6 и 7. Племена от българската трупа славяни
154
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
вало да заселва тамошните градове с докараните от пророк Исая
множество нови люде „българи". Казано накратко, този апокриф
отразява в основни линии, макар и в легендарна форма, правдиво
историческата действителност и може да бъде използуван наред с
други извори като важно свидетелство за заселването на славяните
на юг от Дунава и по-специално за установяването им в днешните
североизточни български земи (Добруджа).
Сравнително малко данни са запазени относно проникването и
заселването на славяните в днешна Южна България (Тракия), както
и в днешна Беломорска Гърция и Европейска Турция. Ако се съди
по разказа на Теофилакт Сим оката, може да се заключи, че в тази
обширна територия византийските управници продължавали да упраж-
няват сигурен контрол и да бранят местните селища от ударите на
славяни и авари чак до самия край на VI в. През следващото сто-
летие обаче, когато славяните вече започнали масово да се заселват
между Дунав и Стара планина, започнал процесът на тяхното уста-
новяване и в тази облает. Прониквайки дълбоко на юг, славянските
преселници заели целия Родопски масив и стигнали чак до Бяло
море, а някои от тях се прехвърлили и в близките егейски острови
и дори на »стров Крит. Присъствието на славяни там може да се
установи от запазената до наши дни топонимия.42 Към средата на
VII в. масовото заселване на славяни на юг от Стара планина между
Черно море, Бяло море и реката Места в основни линии било вече
завършено. Новите пришелци се установили както в планинските
краища (главно в Родопския масив),43 така и в равнините. Славян-
ско население е имало например в Източна Тракия, близо до град
Виза, т. е. недалеч от самата византийска столица.44 За това свиде-
телствува един пасаж от „Чудесата на Димитър Солунски", който
се отнася до събития, евързани с обсадата на Солун вероятно през
675 г.
В резултат на масовото заселване на Тракия от славянски пле-
мена с течение на времето там се извършили видими изменения в
местната топонимия и хидронимия и редица названия на селища, реки,
местности и пр. получили вече славянски облик. За това можем да
съдим от разнообразен изворов материал (епархийски списъци, ма-
настирски документа, грамота на византийски императори и висши
сановници и пр.), който се отнася хронологически до различии пери-
оди от историята на тракийските земи и отразява настъпилите де-
156
СЛАВЯ НИ И ТРАКИ. АСИМИЛАЦИЯ
мографски промени в тях след идването на славяните. Заслужава
внимание напр. един списък на византийските епархии, съставен по
времето на византийския император Лъв VI (886—912). Наред със стари
топонимични названия, останали още от времето на римо-тракийската
епоха, тук срещаме вече няколко названия на епископски средища
в Тракия, конто имат несъмнен славянски характер. Това са епис-
копствата Лютица (дн. Лъджа, Ивайловградско), Драмица (дн. Ма-
лък манастир, Тополовградско), Буково (дн. Хасковските бани), Ве-
ликин (неуточнено), Йоница (неуточнено).43 Редица славянски местни
названия, конто говорят за етническия състав на населението в Плов-
дивската облает и северните склонове на Родолите, се срещат в
Устава на Бачковския манастир, съставен през 1085 г. от неговия
основател Григорий Бакуриани. Заслужават отбелязване такива имена
като Петрич (село близо до Асеновград), Червей (крепост при Асе-
новград), Воден (крепост при Асеновград), Добролък (село бтизо до
Бачковския манастир), местност Лалково (около Пловдив)4*3 и пр.
За силното проникване на славянский елемент в Родопската облает
могат да бъдат привлечени многобройни примери и из съвременната
топонимия. Заслужават отбелязване такива местни имена като Беден
Белица, Батково, Борово, Върбово, Габрово, Дорково, Каменица, Ля-
сково, Лъкавица, Малево, Могила, Осеново, Оряхово, Ситово, Три-
град, Устово, Чурек, много от конто са възникнали несъмнено още 11
11 Срв. съответния текст в изданието на Й. Иванов, Богомилски книги и легенди,
с. 281; вж. и В. Бешевлиев, За славянските племена в Североизточна България от
VI до IX в. Преслав. Сборник, I, София, 1968, с. 23.
42 Срв. статията на И. [Питманов, Славянски иоселища на Крит и на другите
острови, Бълг. преглед, IV, 1897, кн. 3, с. 62—98.
43 Може да се предположи, че още от този най-ранен период на заселването на
славяните в Родопската облает са останали някои технн селища и некрополи. Спе-
циален интерес със своя старинен характер прсдс 'авлява некрополът, открит при
с. Беден. Срв. С. Георгиева, Средновековни некрополи в Родопите, Родопски сбор-
ник, I, София, 1965, с. 130 сл.
44 Срв. Acta Dem., IV, 185 (Извори за българската история, VI, с. 145). Станг дума
за княза на ринхините Пребънд, който се укривал близо. до град Виза в съседство
с други славянски племена (xai jtXijaJov •c'j-fXavovx-z szspav izXa3(v:ov £6v5>v).
4;>Срв. Извори за българската история, VI, с. 160—161.
4ВСрв. съответния текст в Устава на Бачковския манастир в изданието на S. Kaucht-
schischvili, Typicon Gregorii Pacuriani, Thbilisiis, 1963, гл. II, c. 24 сл. (Извори за
бълг. история, XVI, с. 42 сл.).
157
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
в най-ранния период от заселването на тази облает от славяните.47
Както се каза при това, славянският елемент се е разпространил
дълбоко на юг чак до беломорского крайбрежие, а на изток близо
до самата византийска столица. За това можем да съдим пак главно
от данните на топонимията. Заслужават внимание напр. два доку-
мента от средата на XII в., а именно един типик на цариградския
манастир „Пантократор“, издадсн по време на византийския импера-
тор Иоан II Комнин (1118—1143), и една грамота на севастократор
Исак Комнин, издадена през 1152 г. в полза на византийския мана-
стир „Богородица Космосотира“ (близо до град Енос при устието
на Марина). В типика за манастира „Пантократор“ става дума за
редица селища в Източна Тракия около градовете Памфил, Родо-
сто, Кипсала, Димотика н пр. Между тези селища има някои с оче-
видиц славянски названия, като напр. Добровул, Чувак, Слави, Чер-
ковичани, Неволяни и др.48 Съшото се отнася и до типика за мана-
стира „Богородица Космосотира". В него срещаме такива названия
на селища около Енос при устието на Марица като Делян, Драга-
васта, Новоселус, Равнианус, Сагадаус (от името сагудати), Черник
и др.,49 в чийто славянски характер едва ли може да има съмнение.
От направения преглед на изворите за VI—VIII в., подкрепен
с данни на топонимията и от по-късно време, се вижда, че в про-
дължение на около седемдесет години (приблизително от 580 до
650) една обширна територия в Балканский полуостров била заета
от плътно славянско население, което се деляло на отделни племена.
Тази територия обхващала Горна и Долна Мизия, Малка Скития,
Македония, част от Албания, от Северна, Средна и Южна Гърция
и почти цяла Тракия. Какъв е бил броят на племената, не може да
се установи с положителност. В споменатата вече Арменска гео-
графия, приписвана на Моисей Хоренски, става дума, че в балкан-
ските земи се били заселили 25 славянски племена, но за точността
на това сведение не можем да бъдем сигурни. Всяко племе си имало
собствено име, което било познато на съвременниците и употребя-
вано от тях.БЭ Така в провинцията Малка Скития ни е познато името
на племето севера, за което споменава летописецът Теофан във
връзка с образуването на славянобългарската държава през 681 г.
Южно и западно от тях живеели други племена, чиито имена за
съжаление са ни неизвестни.61 Според повечето изследвачи в съеед-
ство със северите се намирали още седем отделни славянски пле-
158
С Л А В я н И И ТРАКИ. АСИМИЛАЦИЯ
мена в Мизия, означени в хрониката на Теофан с думите „гтгас
y£V£a€“. Изказано е обаче и мнение, че в случая се касае само за
едно племе и че думите „ётгсх yeveaS“ трябва да се преведат като
„седем рода“. Така се наричало самого племе, което свидетелствува
за начина на неговото образуване в резултат на сливането на отделни
родове в едно цяло.Б2
В днешна Северозападна България и в част от днешна Сърбия
по долините на реките Тимок и Морава се заселили племената ти-
мочани и моравяни, а в тяхното съседство на северозапад се на-
мирали племената абодрипш (или преденценти).63 Познати са ни и
17 Срв. Из миналото на българите-мохамедани в Родопите, София, 1958, с. 40 ел. ,
К. И речек, Християнският елемент в топографическата номенклатура на Балканските
меми, Пер. сп., кн L1V — LVI, 1899, с. 223, Относно славянските названия в Ро-
допския край, евързани с възприемането на християнската религия, вж. още Г. Хри-
стов, Християнски елементи в родопската топонимия, Родопски сборник, I, София,
1965, с. 229 — 245.
48 Срв. Извори за бълг. история, XIV, с. 125 сл. (тексты е препечатан според из-
данием) на А. Дмитриевски, Описание литургических рукописей, хранящихся в биб-
лиотеках православного Востока, I, [тите.хх, ч. I], Киев, 1895, с. XXXVII, с. 656—702.
49 Срв. съответните названия в изданието на L. Petit, Typikon du monasterie de la
Kosmosotira pres d'Aenos (1152), ИРАИК, XIII, 1908, c 52 53 (Извори за бъ.н
история, XIV, с. 130).
50 Срв. Лречек, Исторщ'а ерба, I, Београд, 1911, с. 99.
51 По въпроса за имената на отделннте славянски племена срв. М. Дринов, Заселе-
ние Балканского полуострова славянами, Съч., I, с. 294 сл.; Д. Ангелов, История на
Византия, I, с. 163 сл. Срв. Внзантиски извори за историку народа Зугос.тавще, I,
Београд, 1955, с. 186 сл.
52Срв. G. Cankova-Petkova, Sur I’etablissment des tribus slaves du grupe bulgare
au sud du Bas Danube, Etudes Historique, IV, 1968, Sofia, c. 149 сл. Гледището на
Г. Цанкова-Петкова е склонен да приеме и В. Бешевлиев в статнята сн „За славяи-
ските племена в Североизточна България от VI до IX в.“, Преслав, Сборник I, Со-
фия, 1968, с. 19. Според И. Дуйчев, Обедииението на славянските племена в Ми-
зия през VII в. Изследвания в чест на Марин Дринов, София, I960, с. 417 сл., чи-
слото „седем- има условно значение и означава изобщо неопределено множество
племена.
53 Относно тези племена срв. В. И. Златарски, История на българската държава,
I, ч. 1, с. 190, 297, 312. Същгствува разногласие между изеледвачите дали абодри-
тите и преденценти са едно и също племе, или се касае за две различии племена
Гледището, че се касае за едно и също племе, обосновава В. Гюзе.гев в статнята
си „Баварският географ и някои въпроси на българската история през първата по-
ловина иа IX в.,“ ГСУ, ФИФ, LV111, кн. III, 1965, с. 287 сл. Там са разгледани н
редицата опити за обясиение на името преденценти (praedencentes).
159
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛКАРИ
I
имената на редица племена в Македония. Едно от тях е било пле-
мето берзити, за което се споменава във връзка със споменатата
обсада на град Солун през 620 г. Те са заемали вероятно областта
около Прилеп—Велес—Битоля и Тиквеш. Друго племе, което взело уча-
стие в същата обсада, били драговичите (или драгувитите), конто
обитавали в източната част на Солунското поле. Близо до тях в не-
посредствено съеедство със Солун живеели т. нар. сагудати, за конто
също става дума във връзка с нападението срещу Солун през 620
г., както и със събития от началото на X в. В областта на реките
Струма и Струмица в съседство с берзитите се заселило друго племе,
което получило името стримонци. За тях се споменава във връзка
с голямата обсада на Солун през 675 г. В същата обсада вземат
участие т. нар. ринхини, конто живеели по брега на Орфанския за-
лив и се отличавали със своето майсторство в корабоплаването.
Значителен е бил вероятно броят и на славянските племена в
Тракия, но само имената на някои от тях са ни познати. Едно от
тях е било племето на смолкните, за което се споменава в надпис
от началото на IX в. Предполага се, че то е обитавало по средното
течение на Места и по Горна Арда, но има и мнение, че е живяло
някъде в областта около стария Неврокоп (ди Гоце Делчев и Раз-
лог).54 Друго славянско племе, което населявало областта на Дос-
пат, е било, както изглежда, т. нар. мораци (или мърваци). Въз-
можно е да е имало славянско племе в Тракия (по северните скло-
нове на Родоните и около Пловдив) с името драговичи. За това
свидетелствува названието „екзарх на Тракия Драговичия“ (£ijapyo£
zrfi OpaxtaS Драуоит'а?), което е било давано на митрополита на град
Пловдив.55
От племената, конто заели днешните гръцки земи, са известии
велегезитите (велезитите), ваюнитите, езерците и милингите.
Ваюнитите и велегезитите се споменават във връзка с обсадата на
Солун през 620г.и се предполага, че са заемали областите Епир
(ваюнитите) и Тесалия (велегезитите). А езерците и милингите оби-
тавали планинските склонове на планината Тайгет близо до Спарта
в Пелопонес.
Някои от така посочените племенни названия били получени
след заселването на славяните на Балканския полуостров. Такива
са били напр. названията моравяни, тимочани, стримонци, конто имат
връзка със съответните реки Морава, Тимок и Струма, в чиято об-
160
СЛАВЯНИ И ТРАКИ. ХСИМИЛАЦИЯ
ласт се е заселило съответното племе. Други названия са били от
по-стар произход и с тях са се наричали отделни племена още
пре ди да се прехвърлят на юг от Дунава. Такива са вероятно наз-
ванията на племената драговичи и севери. Заслужава отбелязване
обстоятелството, че племена с подобии названия, а именно драгу-
зити (драговичи) и северци (или северяни) се срещат и сред източ-
ните славяни (антите).50 Това сходство на имената подсказва, че
сред заселилите се в Балканский полуостров през VI—VII в. мно-
гобройни славяни някои от тях са принадлежали вероятно към гру-
пата на антите,54 * 56 57 т. е. към онези славянски племена, конто са зае-
мали областта около Днепър и Днестър и част от днешна Молда-
вия и Бесарабия. Това обстоятелство не бива да ни учудва, като
се имат пред вид редицата данни на византийски писатели от VI в.,
в конто става дума, че в нападенията срещу Византийската импе-
рия са вземали участие не само „славини*1, но и „анти**. Напълно
възможно е при голямата преселническа вълна, която залива бал-
канските земи от 80-те години на VI в. насам, в нея да са били
включени и част от антските племена.
Наличието на множество славянски племена, конто заели през
края на VI и първата половина на VII в. голяма част от територията
на Византия, намира съответен израз в терминологията, употребя-
вана във византийските извори от това време. Обикновено в изво-
рите се говори в множествено число за „славянски*1 или „варварски11
„племена11 или „родове11 (угу/;, хиАХя), с което се подчертава много-
бройността и заедно с това вътрешната раздробеност на заселилите
54 Срв. Д. Дечев, Где са живели смоляните. Сборник в мест на В. Н. Златарски.
София, 1925, с. 45—54.
35 Срв. М. Дринов, Съч., I, с. 27.
56 Срв. изброяването на славянските племена от антската трупа в Повесть времен-
ных лет, I, Москва, 1950, с. 13 сл. За драгувитите и северите (Арыг'о'Дтоп)... xal
Sejepitnv) споменава и византийският император Константин VII Багрснородни в
своя разказ за славянските племена и отделните „Славинии* в Русия. Срв. Con-
stantin/ Porphyrogeneti De adin. imperio, ed. G. Moravcsik— R. J. H. Jenkins, Buda-
pest, 1949, 9, 108 = c. 62.
57 Срв. H. С. Державин, Племенни и култррни връзки между руския и бтлгарски
народ, София, 1945; Д. Ангелов. Руси и българи в историята, София, 1945, с. И
сл.; М. Н. Тихомиров, Исторические связи русского народа с южными славянами,
Славянский сборник, Москва, 1943, с. 1929 сл.; Н. В. Третьков, Восточнославян-
ские племена, Москва. 1953, с. 195 сл.
11
161
СЛАВЯ НИ II ПРАБЪЛГАРП
се в балканските земи славянски маси. Редица примери за употре-
бата на тези названия се срешат в посочените вече „Чудесата на
Димитър Солунски", в хрониките на Теофан и Никифор и в други
византийски писатели.
Същевременно наличието на множество славянски племена
заели византийските територии в Балканския полуостров, разширява,
употребата на названието „славиния". Докато по-рано с това наз-
вание са били означавани само земите северно от река Дунав, за-
селени плътно от славянските маси, сега вече „славинии" се поя-
вяват и в балканските земи. С думата „славиния" (SxJaptvfa) визан-
тийските писатели са означавали отделни области, заети от едно
или друге племе.551 Така напр. в изворите става дума за „славинии"
в Македония, където са се били установили племената ринхини, егг-
гудати, берзити и др.50 Става дума съгцо така за „славинии" в-
Гърция'!0, където са живеели велегезитите, ваюнитите, езерците и
милингите. Всяка „славиния" е била управлявана от отделен вожд
(йрХО)У, ffjt) и представлява самостоятелна племенна единица. Спо-
ред названията на отделяйте племена е било обичайно да се назо-
вава и заеманата от тях „славиния". Така напр. областта, която през
VII—VIII в. обитавали споменатите вече берзити, получила назва-
ние! о „Берзития". Това название се среща у византийския летопи-
сец Теофан във връзка със събития, отнасящи се до царуването на-
българския хан Телериг (768—777).61 Областта пък, заемана от ве-
легезитите в Тесалия, станала известна с името „Велзития". Това
име се споменава в хрониката на Теофан във връзка със събития към
799 г.62 Областта, заемана от драгувитите в Южна Македония, ста-
нала известна с названието „Драгувития". Така била наречена впо-
следствие една от богомилските религиозни общини.”3 Названието
„Драговичия" (ДроууоЗ^а) се появило и в Тракия, където са жи-
веели споменатите вече тракийски Драговичи. Територията, в която
по-късно се установили смоляните, станала известна по-късно като
административна единица „Тема на смоляните".'51 С една дума, всяко
племе дало своего име върху съответната „славиния", която оби-
тавало.
За отношенията межд} славяните и заварено! о балканско насе-
ление сведенията на изворите са оскъдни. От едно известие в хро-
никата на Михаил Сирийски (средата на XII в.) би могло да се за-
ключи, че в някои от заетите от славянските племена райони местните
162
СЛАВЯНИ И ТРАКИ. АСИМИЛАЦИЯ
жители се считали за техни подчинена и в това си качество били
длъжни да им плащат натурален данък (част от урожая).66 Трябва
да се предположи, че славяните успели да станат господари главно
над селското население в окупираните от тях земи на Балканский
полуостров, докато в по-големите градски центрове (особено на юг
от Стара планина) продължавала да се запазва властта на визан-
тийската администрация.
Независимо от обстоятелството, че заселилите се в балканските
земи славяни са били твърде раздробени при условията на господ-
ствуващия у тях родово-племенен строй, те представлявали в ези-
ково и етнографско отношение една доста хомогенна общност. Це-
нен материал в това отношение е славянската топонимия, запазена
от най-ранния период на заселването на славяните. Най-многобройни
и убедителни примери из областта на топонимията намираме в
днешните гръцки земи, в Южна Албания, отчасти в днешна Маке-
дония и в Тракия. хМтого топонимични и хидронимични названия
от VI—VII в. са ни запазени и от старите поселения на славяните
Срв. D. Angelov, La formation de la nationalite bulgarle, Etudes Balkairques,
№4,1969, c. 25. „Славинии* се появяват и в областите, заети от племен ата от сърбо-
хърватската трупа. Срз. 5. Antoljai, LJnsere .Sklavinien”, Actes d i XII Congres
international d’etudes byzantines, t. II, Beograd, 1954, c. 9 сл.
39 Срв. напр. Theoph. Chron., II, p. 347, 430 (Извори за бътг. история, VI, с.
260, 270).
60 За „славиниите" в Гърция срв. напр. Theoph., Chion, II 484 (Извори, за бълг. исто-
рия, VI, с. 280), кап о и „Постанието иа император Михаил II до император Людо-
вик Бтагочестиви от 824 г. (Извори за бълг. история VII, с. 26).
61 Theoph. Chron., II, с. 473 (Извори за бълг. история, VI, с. 274).
•и Theoph. Chron., II, с. 473 (Извори за бълг. история, VI, с. 278).
63 Срв. Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, с. 419. Във врьзка
с названието „Другувитил” срещаме в едно писмо на Михаил Псе.т споменаване за
един -xpftijG Арот'о-j^xo'j срв. (Извори за бълг. история, XI, с. 125.)
Срв. Д. Дечев, Где са живет смоляиите, Сборник в чест на В. Златарски, Со-
фия, 1925, с. 51.
10 Срв. Mich’l le Syrien, ed. Chabot, Paris, 1909, II, c. 361. .Славяните — бележи
сирийският летописец, — казвали га населението, в чиито земи нахлували: Из-
лезте и сейте, иие ще ви вземем като данък само полов! ната* (срв. съответния
текст в руски превод у Н. В. Пигулевская, Сирийские источники по истории на-
родов СССР, М.—Л., 1941, с. 101—102). Срв. във връзка с отношението на славя-
ните към местното население М. Андреев — Д. Ангелов, История иа българската
феодалиа държава, 1968, с. 66—67; вж. и В. Тъпкова-Заичова, Етитески про-
мени и нашествия, с. 104.
163
СЛАВЯН II И ПРАБЪЛГАРИ
в днешна Румъния и отчасти в Добруджа. Ако се сравнят и съпо-
ставят топонимичните названия от целия този обширен ареал, ще
се види ясно, че славянските племена, конто са се били заселили
в него, са били съвсем сродни по своя език. Всички те спадали към
отбелязаната вече трупа на южните славяни, която се е отличавала
с характерната промяна на праславянските звукосъчетания tj и dj
в звукосъчетания щ и жд. Така напр. в Гърция са ни запазени от
ранния период на заселването. на славяните местни имена като
KopuGTxvT] (от Корыштане), Песта (от Пешть), MecSavt (от Междани)
и пр.С6 В Албания срещаме селищни названия като Пештер, Лешта
Хоштова, Гражден67 или заети от славянски език думи, като то-
риште, вощина и др.68 В Македония намираме местни названия като
Балчишта, Бегнище, Братиниша и др.69 Редица местни названия със
звукосъчетанията шт и жд са запазени, както вече се отбеляза, в
днешните румънски земи, а именно Граждури (Grajduri), Пештера
(Pestera), Пештере (Pestere), Злашти (Zlasti), Медвежде (Medvejde).79
Звукосъчетанията шт и жд са типични и за езика на заселилото
се на юг от Дунава през VI—VII в. славянско население, което заело
провинциите Горна и Долна Мизия и Малка Скития (Добруджа).
Наред със звукосъчетанията шт и жд, конто се срещат в ар-
хаичната, айв по-късно създадена славянска топонимика в днешна
Гърция, в Южна Албания, в Македония, Тракия, Северна България
и в румънските земи и конто свидетелствуват за езиковата общ-
ност на всички заселили се в тия области славянски племена, има
и други характерни черти в консонантната и вокалната система на
славянского население от този обширен ареал, конто доказват тази
общност. Тук спада преди всичко еднаквият начин на произнасяне
на двете носовки ж и а съответно като „он“ и „ен“, т. е. на за-
пазване на „назализма". За пример могат да бъдат приведени ре-
дица местни названия от архаичната славянска топономия в днеш-
ниге гръцки земи като Д^гдтза (от Джбьница), Абууа (от Лжгъ)
Aevt'vjj (от Дждина), Грегса (от ГрАда) и др.71 Назално произноше-
ние на двете носовки е характерно и за славяните, конто заели ал-
банските земи. За пример могат да бъдат приведени местни назва-
ния като Лангайца, Гломбочани, Свентогерия и пр.72 Този назали-
зъм се е запазил до късна епоха в говорите на българското насе-
ление в Албания в такива думи като зент (зжт), говенда (говАда),
чендо (чадо) и пр.73 Назално произношение на двете носовки е било
164
СЛАВЯНИ II ТР Л К И. АСИМИЛАЦИЯ
характерно и за славяните в Румъния. Това личи както от никои
топоними и хидронимични названии, напр. Дъмбовица, тъй и от сла-
вянски заемки в румънския език като donga (от д^га), munca (от
м^ка) и пр.74 Назализмът, характерен за говора на посочената го-
лима трупа южни славини през раннии период от историита на ней-
ния език, е дал отражение и върху унгарския език чрез такива
славянски заемки в него, като gomba (г»ба\ szent (сват), pentek
(патък) и др.
Друга обща черта за славяните в раннии период след заселва-
нето им в посочените области на Балканский полуостров е запазва-
нето на звуковата стойност на двете ерови гласни (ъ и ь), и то
както в силна, така и в слаба позиция. От топонимични названия,
запазени предимно в Гърция, може да се извади заключението, че
малката ерова гласна е звучала през разглежданото време като и
(i), а голямата ерова гласна — приблизително като дълго у (и).
Запазвали са своята звукова стойност двете ерови гласни и сред
славянского население в Албания, Румъния, Унгария, както личи от
такива примери като Dibra (от дьбър — в Албания), suta (от съто —
в Румъния), lin (от льнъ — в Унгария) и др.75
Други важни фонетични особености, общи за славянските племе-
на в заетата от тях територия на Балканский полуостров, са били
следните: гласната о е имала широк характер и се е произнасяла
приблизително като едно затворено а (за пример може да бъде да-
дена думата Загора, която в гръцка транскрипция се е предавала
като ZayapaX Гласната и се е произнасяла приблизително като у.
За назвало се е различието между меко и твърдо сонантно р. Мета-
тезата на ликвидните съгласни в групата tort, tolt-tert, telt още не
е била прокарана. Пазело се е различието между меко и твърдо
66 Срв. К. Мирнее, Историческа граматика на бътгарския език, София, 1953, с. 47.
67 П ак там.
® А. Се.гищев, Славянское население в Албания, с. 165, 167.
69 Срв. у J. Zaimov, Die bulgarischen Ortsnamen, с. 23, 27.
70 Срв. Э. Петрович, Славяно-болгарская топонимика на територии Румынской на-
родной республики, с. 12 сл.
71 Срв. К. Мирнее, Историческа граматика на българския език, с. 44 сл.
72 А. Селищев, Славянское население в Албании, с. 290.
73 Пак там, с. 291.
74 К- Мирнее, Историческа граматика иа българския език, с. 44.
76 Пак там, с. 45.
165
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
сонантно р. Омекчаването на задноезичните г, к, х след никои пред-
ни гласни в ц, з, д (т. нар. трета палатализация) още не е било
осъществено като завършен процес.76
Една ог характерните общи черти във вокалната система на за-
селилите се в споменатите области на Балканским полуостров сла-
вянски племена е било произношението на гласната •Ь. От примери
взети от топонимични названия в Гърция, Албания, Македония, Юго-
западна България, румънските земи, личи, че тази гласна е имала
през този ранен период навсякъде широк характер и е звучала като
я. Поради това в запазените и предадени чрез гръцката азбука то-
понимични названия и думи тя се транскрибира обикновено чрез еа
или са, или а, а в названия, написани с латинската азбука — чрез
еа. Като примери на славянска топонимика от Гърция могат да бъ-
дат приведени такива имена като Ped'/а^оч (Р-Ьхово), Aptavo^ov (Дря-
ново), Драдтаа (ДрЪница) и др. От Епир и Южна Албания — Трссте-
vaxov (ТръстЪник) и AtapoXtS (р. ДТвол^, от Македония — BaXaatta
(БЪласица), Хтеаторо (ХтЪтово), от Югозападна България Tp:aSf%a
(славянского СрЪдец), от румънските земиЬгеаза (от брКза), Predeal
(от предал) и др. Както се вижда, нашите стари прадеди славяните,
конто заели през VI—VII в. Балканский полуостров, са се отличавали
със своя „яковски" диалект при произношението на гласната Г> не
само в източните краища на днешните български земи, както е по-
настоящем, но и в западните и югозападни краища (Македония, Ал-
бания, Северна, Средня и Южна Гърция). Развитието на „екавизъм“,
т. е. на произнасяне на Ъ като е и появата на ятовата граница,
която е важен разделителен белее на днешните български говори,
са по-късни явления в историята на българския език През разглеж-
дания период такава ятова граница не е имало и у всички славянски
племена, установили се в обширния ареал от Дунав до Бяло море
и от Черно море до Адриатическия край. В Южна Албания гласната
fe е звучала по еднакъв начин, а именно като я (ia, еа), както ясно
е засвидетелствувано това от данните на топонимията и хидрсни-
мията.77
Посочените дотук характерни и общи черти във вокалната и
консонантната система на славяните, заселили се през VI—VII в. в
днешна Северна България, Тракия, Македония, Южна Албания и го-
ляма част от Гърция, ни дават право да ги отнесем към една един-
на в езиково отношение трупа. Това е групата на „българските ела
166
СЛАВЯНИ И ТРАКИ АСИМИЛАЦИЯ
вяни", наричани така, понеже те са дали основата на изградилата
се впоследствие бьлгарска народност в резултат на сливането на
славяните с прабългарите. Както се вижда, групата „български сла-
вяни" е заела през разглеждания период едно твърде обширно про-
странство в Балканский полуостров. Изходни позиции за тази трупа
са били земите северно от Дунава, в днешна Румъния и в част от
Унгария, откъдето тя се прехвърляла при своето неспирно движение
на юг. Славяни от „българската трупа" са останали обаче и в свои-
те стари поселения северно от голямата река. Това личи ясно от ре-
дицата останали от средновековната епоха топонимични и хидрони-
мични имена в унгарските и румънските земи, конто носят славян-
ски характер, както и от голям брой славянски лексикални заемки
в езика на румънци и унгарци.
По своя цялостен езиков облик групата „български славяни" е
била твърде близка до групата „сърбохърватски славяни", конто са
били нейни съседи в днешна Унгария през V—VI в. и конто подоб-
но на българските славяни са заселили през следващото столетие
една голяма част от Балканский полуостров (приблизително днешна
Югославия без Македония и част от Северна Албания). „Български-
те славяни" и „сърбохърватските" са спадали към общата трупа
„южни славяни" и имали помежду си редица езикови сходства, кон-
то са запазени и до наши дни. Заедно с това обаче още в разглеж-
дания период помежду им се очертават отлики, конто заслужават
внимание. Типично за славяните от българската трупа, както вече
се отбелязва по-горе, е продължителното запазване на изговора на
76 К Мирнее, Историческа граматика на българския език, с. 47.
77 Гледището, че в раииия период от историята иа езика на българските славяни
гласната 'Ь е имала звукова стойиост на я, се поддържа от най-изтъкнати наши фи-
лолози, като Ст. Младенов, К. Мирчев и др. Срв. Ст. М Ладенов, История на бъл-
гарския език, София, 1935, с. 63 сл.; същият, Имеиата на още десет български ре-
ки, СпБАН, XVI, 9, 1918, с. 83; А". Мирчев, Историческа граматика иа българ-
ския език, София, 1963, с. 44, 105 сл. Други изследвачи са на мнение, че деленето
иа българските говори по признака я или е за звука ’Ь е характерен белег в езика
иа заселилите се на Балканския полуостров славяни още през раниия период и че
появата иа „якавизма" е вероятно резултат от втиянието на тракийския (дако-мизий-
ски) субстрат върху славянския език. Срв. В. Георгиев, Предславяиският произ-
ход иа ятовата граница (Въпроси иа българската етимология, София, 1958, с. 114сл.);
Ст. Стойкое, Основното диалектно деление на българския език, Славянска филоло-
гия, III, 1963, с. 106 сл.; същият, Ятовият преглас в български език, сп. Българ-
ски език, 1963, кн. 3, 4, 5.
167
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
двете носовки ж и а като „он“ и „ен", докато у сърбохърват-
ските племена тези носовки още през ранния период на заселването
им се произнасяли като „у" и „е“. В „българската трупа" славяни
съчетанията rj и Sj били вече оформени в съответните звукове шт
и жд (напр. пещ, межда), докато у племената от сърбохърватската
група тези две съчетания се развили в звуковете h (ч) и (дж).
Славяните от „българската трупа" са пазели по-дълго време разли-
чията в произношенията на двата ера (ъ и ь), и то както в силна,
така и в слаба позиция, докато у сърбохърватските племена такава
разлика не е била правена. С течение на времето покрай отликите
във вокалната и консонантната система (т. е. в областта на фонети-
ката) значителни различия между двете групи славянски племена
започват да се очертават и в областта на морфологията и синтак-
сиса. В езика на славяните от „българската трупа" изчезва посте-
пенно склонението на имената (флексията) и от синтетичен той ста-
ва аналитичен, докато у славяните от „сърбохърватската трупа" се
запазват и досега падежните форми. Като загубил флексията, езикът
на славяните от „българската трупа" получил задпоставна членна
форма (човекът, човеко, човека), което в сърбохърватския език не е
станало. Езикът на българските славяни загубил постепенно и нео-
пределителната глаголна форма (инфинитива) и я заместил с анали-
тични форми за отделните времена, употребявани с частицата „да".
И в това отношение той се отделил от сърбохърватския език. Ка-
зано накратко, още през ранната фаза на своето заселване на Бал-
канский полуостров, племената от „българската трупа" се отличавали
по някои особености на своя език от племената на „сърбохърват-
ската трупа" с редица отлики, конто впоследствие се задълбочили
и обхванали по-широк кръг от явления в областта на фонетиката,
морфологията и синтаксиса.78
Езиковото единство, съществуващо сред славяните от „българ-
ската трупа" през VI—VII в., е било свързано с единство по отно-
шение на религията, на бита, на материалната и духовната култура.
Това може да се докаже главно от данни, получени в резултат на
археологически изследвания на ранните славянски селища и некро-
поли в българските земи, а също така и от данни на етнографията.
Може да се устанози еднаквост по отношение на погребалните
обичаи, на керамиката, на накитите, на въоръженията, на облеклото
и пр.79 Събраните материали в това отношение са все още недоста-
168
СЛАВЯНИ И ТРАКИ. АСИМИЛАЦИЯ
тъчни и бъдещи проучвания ще допринасят за създаването на една
по-пълна и цялостна картина. Но и от това, което е вече налице,
може да се каже с положителност, че в етнографско отношение
отделните славянски племена от „българската трупа" са били твър-
де близки помежду си, че те са образували една почти хомогенна
общност независимо от обстоятелството, че са били раздробени по-
литически и че са били разпръснали в една обширна територия по
различните краища на Балканский полуостров. Тази общност пред-
ставлява благоприятна предпоставка за един сравнително бърз етно-
геничен обединителен процес при условие, разбира се, че за това са
щели да съдействуват и други важни допълнителни фактори от по-
литически и социално-икономически характер.
Със заселването на славяните от „българската трупа" в посо-
чената обширна територия на Балканския полуостров се създали
условия за непосредствен и продължителен досег между новите
пришелци и местного население (траки, илири, гърци и пр.). Досег
между славяните и балканските жители е имало още преди масо-
вото заселване на славянските племена, но той е бил сравнително
слаб и спорадичен. Сега вече са били налице предпоставки за про-
дължително съжителство между славянский етнос и различните
етнически групи в Балканския полуостров, за установяване на тесен
контакт на стопанска, политическа, битова, културна основа. А това
от своя страна подпомагало развитието на асимилационни про-
цеси, на взаимовлияния между отделните етнически общности. Спе-
циално относно историята на българската народност за нас е важно
да се установи как са се развили взаимоотношенията между сла-
вяни и траки в резултат на досега, който възникнал между тези
две етнически групи.
Първият и много съществен въпрос е да се види какво е било
количественото съотношение между славянский и тракийския еле-
78 Срв. по така разгледаните въпроси Й. Иванов, Българите в Македония, Издир-
вания и документи за тяхиото потекло, език и иародиост, София, 1917, с. 20;
Б. Цонев, История на българския език, 1, София, 194Э; А". Мирчев, Историческа
граматика на българския език, София, 1963 ; А". Църнушанов, Българските народни
говори в единството на българския език, София, 1938.
19 Срв. Ж. Въжарова. Славяните на юг от Дунава (по археологически данни), Ар-
хеология, VI, 1964, кн. 2, с. 23 сл. същата, славяни и прабългари (тюрко-българи) в
свет шпата на археологическите даини, Археология, XIII, 1971, кн. 1, с. 1—23.
169
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
мент след }становяването на славянските племена в балканските
земи и по-специално в Мизия, Тракия и Македония. Материалите
за изясняване на този въпрос са сравнително оскъдни, но все пак
сведения на писмени извори, данни на топонимията и хидронимията,
както и на археологически разкопки могат да ни разкрият една
сравнително убедителна картина. Безспорен факт е, че броят на
заселилите се в Балканский полуостров славяни е бил за времето
си твърде значителен и че те просто задели различните негови
краища. За илюстрация ще бъдат приведени някои цифрови сведе-
ния. Така напр. през 581 г., както съобщава византийският писател
Менандър Протектор, в Тракия нахлули и извършили много разо-
рения около 100000 славяни (piyjz xtAtoccwy ехатбу).80 Пет години по-
късно, през 586 г., огромна славянска войска подложила на обсада
град Солун. Според думите на съставителя на „Чудесата на Дими-
тър Солунски“ едни я изчислявали на „повече от 100000 войници,
други — в малко по-малко, а трети — на много повече“81. Точност
в изчисленията, разбира се, не може да се очаква, а вероятно е в
разказа на агиографа да има и известно преувеличение. Все пак
няма съмнение, че броят на обградилите Солун славянски войници
е бил твърде голям. А при положение, че само войската наброявала
към 100 000 души, ясно е, че количеството на цялото славянско
население (жени и деца), което по това време се е заселвало вече
в Северна и Средна Гърция, в Македония и Албания, е било далеч
по-голямо.
Косвено свидетелство за големия брой на славянского населе-
ние, което се установило през VI —VII в. в балканските земи, могат
да ни дадат някои цифрови данни във връзка с изселване на сла-
вянски маси в Сирия и Мала Азия. Така напр. знаем, че през 668 г.
в Сирия се изселили от Балканския полуостров 5000 души славяни,
конто преминали на страната на арабите, главния враг на Визан-
тийската империя по това време.82 През 692 г. византийският импе-
ратор Юстиниан изселил от Европа в Мала Азия славяни и органи-
зирал от тях една 30 009 армия, която изпратил на фронта срещу
арабите.83 Ако се съди по броя на войската, трябва да се пред-
положи, че числото на изселените от Юстиниан славяни, конто оти-
вали с целите си семейства, е било най-малко 100 000 души. За
многобройността на славянского население говорят красноречиво и
непрестанно откриваните в нашите земи находки на селища и не-
170
СЛАВЯНИ И Г Р А К И. АС И ЧИ ЛА ЦП Я
крополи от VII—IX в., конто имат ярко изразен славянски характер.
Докато броят на славянските населници в балканските земи е
бил наистина твърде голям, количеството на местните жители
(траки, илири, гьрци, италийци и пр.) по време на славянското
заселване намаляло значително. Това се дължало преди всичко на
непрестанните набези и нахлувания, извършени през периода от
580 до 626 г. Както вече се отбеляза, през този около половин-
вековен период почти ежегодно славяни, агари и прабългари навли-
зали на юг от Дунава дълбоко в пределите на Византийската
империя, нападали градове и села, отвличали плячка и пленници. За
това има многобройни известия в съвременни на събитията извори,
като напр. съчиненията на Менандър Протектор и Теофилакт Симо-
ката, споменатите нееднократно „Чудеса на Димитър Солунски1*,
хрониката на Йоан Биклярски, писмата на папа Григорий VI и др.
От сведенията на наративните извори, подкрепени с данни от
топонимията и археологическите разкопки, може да се заключи, че
най-опустошената облает, в която местното население намаляло зна-
чително, е била областта между Дунав, Черно море, Стара планина
и река Янтра (т. е. провинциите Малка Скития и част от Долна
Мизия).80 81 82 83 84 85 В резултат на нашествията на авари и славяни тук са били
разрушени редица трако-римски селища, някои от конто са били
значителни за времето си центрове, като Марцианопол, Сексанта
Приста, Трансмариска, Нове, Улметум, Салдапа, Абритус, Калиакра
и др.86 Населението на тези селища отчасти било избито, отчасти
80 Men. De legat., II, 24 (Извори за бьлг. история, III, с. 250}
81 Ас:а Dem., XIII, ПО (Извори за бълг. история, VI, с. 114).
82 Theoph. Chron., II, 348 (Извори за бълг. история, VI, с. 260).
83 Пак там, II, 365 (Извори за бълг. история, VI, с. 265).
84 Срв. V. Besevliev, Les сНёв antiques en Mesie et en Thrace, et leur sort a 1 epo-
que du Haut Moye.i Age, Etudes Balkaniques, 5, 1936, c. 207; същият, Античиата
топонимия като исторически извор, ИИБЕ, III, 1954, с. 341.
85 V. Besevliev, Les с!1ёз antiques, с. 216. Интересни проучвания на хидроиимията
на Балканский полуостров след идваието на славяните с оглед изясияване иа въп-
роса, къде те са заварили обезлюдени области в статнята на И. Буриданов, Южно-
славянските речии названия и тяхното значение за славянский топоиимичен атлас.
Славянска филология, III, София, 1963, с. 181. Като изхожда от положението, че
там, където има тотална смяна за древните речни имена с архаични славянски
названия, съответната облает е била почти обезлюдеиа, той достига до извода, че
една от тези области е била поречието на двете Камчии (в Североизточна България).
171
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
пленено, отчасти се разбягало по недостъпните планински краища.
От големите градове се запазил единствен© Одесос (Варна) и трябва
да се предполага, че там са намерили достъп част от избягалите
жители от други близки или по-далечни селища.
Важен признак, по който може да се съди, че днешните севе-
роизточни краища са били най-тежко засегнати от нашествията на
авари и славяни през VI—VII в., е обстоятелството, че в този район
са изчезнали почти напълно старите тракийски, гръцки и римски
местни названия (топоними и хидроними) и на тяхно място са се
появили нови имена, повечето от конто са от славянски произход.
Така напр. античният Марцианопол се преименував Девня, Абритус —
в Разград, Дионисопол — в Балчик, Сексанта Приста — в Русе,
Нове — в Свищов, Одесос — във Варна, р. Зирас — в Батовска
река, р. Панисос — в Тича или Камчия. Тази река е запазила своето
старо име под славянизирана форма Панука само в горното си
течение, което може да се обясни с това, че местното тракийско
население се е запазило и продължавало да живее при идването на
славяните само в този по-отдалечен планински район, където про-
тича тази река. Изобщо местни имена (от трако-римски произход)
са се залазили предимно в предпланински или планински местности,
където е избягало и намерило приэежище старото балканско насе-
ление. За пример могат да бъдат посочени още топоними и хидро-
ними не само от днешна Северна България, но и от други краища
на нашата страна, като напр. Вакарел (Ихтиманско), Привел (Кюстен-
дилско), Урсулица (Тетевенско), Лупов дол (Царибродско), Капралец
(до с. Угърчин, Ловешко), Нигрил (до с. Голяма Желязна, Трояяско)
и ред други.86
За значителното обезлюдяване на Североизточна България и
намаляване на броя на местното население при идването на сла-
вяните може да се съди и от разгледания вече пасаж в „Сказание
Исаево" (Български апокрифен летопис). Там е казано, че преди
пророк Исая да засели „Карвунската хора", тя била „опустяла от
едините в продължение на 150 години" и че цар Слав „заселил
областта и градовете"87. В това известие независимо от неговия
легендарен характер има несъмнена доза от истина. То отговаря на
данните на наративните извори, подкрепени от топонимичен и хидро-
нимичен доказателствен материал, конто свидетелствуват, че дей-
ствително в този обширен район на днешните североизточни бъл-
172
СЛАВЯНИ И ТРАКИ АС И М И Л А Ц И Я
тарски земи, разрушенията на селищата в края на VI и началото
на VII в. са били твърде големи и числото на местните жители е
намаляло чувствително.
Значителни разорения, свързани с обезлюдяване, е имало и в
днешна Северозападна България, т. е. в областта между река Янтра,
Стара планина, река Тимок. Тук биват разрушена и изчезват такива
важни римски градски центрове като Кастра Мартис, Рациария,
Апиария, Ескус и др. От градовете по Дунава се запазва античният
Бонония, както и Флорентин. И в тази облает се появяват на мяс-
тото на изчезнали местни антични имена нови славянски названия —
напр. славянското Ловеч вместо античното име на града Мелта,
славянското Плевен вместо античното Сторгозия и пр. Все пак,
както може да се заключи от данните на топонимията и хидрони-
мията, обезлюдяването на областта западно от река Янтра не е било
така чувствително, както обезлюдяването на областта източно от
нея. Докато в Североизточна България античната топонимия и хидро-
нимия е изчезнала почти изцяло, в района западно от река Янтра
значителна част от древните тракийски и римски топоними и хидро-
нйми са се запазили и след идването на славяните, макар и в една
видоизменена, славянизирана форма. Така напр. град Бонония полу-
чава името Бъдин, р. Ятрус •— р. Янтра, р. Алмус — Лом, р. Утус—•
Вит, р. Асамус — Осъм, р. Тимакус — Тимок, р. Цебрус — Цибър,
р. Ескус — Искър, р. Августа — Огоста и пр. Запазването на ан-
тичната хидронимия сочи, че при идването на славяните тук е имало
местно население, от което новите пришелци са възприели речните
названия, като ги видоизменили съобразно с особеностите на своя
говор.
Значителни разорения и обезлюдявания е имало в областта около
Ниш, Сердика и Пауталия (Кюстендил), т. е. в провинцията Вът-
решна Дакия. Населението от тази облает, както личи от спомена-
86 Богат материал в това отношение ни предлага киигата на В. Миков, Произход
иа имеиата на иашите градове, села, реки, планини и места, София, 1943. Опитите
да се тълкува произходът иа тези имена обачг ие винаги са на иеобходимото
научно ииво. Срв. още Стр. Лишев, Българският средиовековен град, София,
1970, с. 14. Там е даден списък иа подобии названия от трако-римски произход.
конто свидетелствуват за оттегляие на част от балканското население в планииски
краища след заселването иа славян'кчте племена.
87 Срв. И. Иванов, Богомилски книги и легенди, с. 281.
173
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
тите вече данни в „Чудесата на Димитър Солунски", е бягало ма-
сово под напора на нахлуващите славяни и е търсело спасение на
юг, като стигало чак до град Солун;88 Твърде опустошена е била
и голяма част от Македония, която влизала по това време в про-
винцията Дардания.89 От нея също е бягало население на юг, за да
подири закрила зад яките стени на Солун. Силно обезлюден е бил
и районът по басейна на река Струма, където на мястото на избя-
галите или избити и пленени жители се настанили славянските пле-
мена стримонци, сагудати, ринхини. Сведенията на наративните из-
вори за обезлюдяването на тези области намират подкрепа на данни
на топонимията и хидронимията. Заслужава отбелязване напр. обстоя-
телството, че един от най-големите градове в провинцията Вътрешна
Дакия, а именно Пауталия, загубва старото си име и се явява в
изворите със славянско название Велбъжд, което му било дадено
от новите пришелци. Загубва се античната топонимия и по басейна
на река Струма дълбоко на юг чак до Сяр.90 Изчезнали са в Северна
Македония по горното течение на река Вардар всички стари назва-
ния на притоците на тази река, на тяхно място се появили чисто
славянските имена Бистрица, Лепенец, Пчиня (с притоците си Крива
река и Треска). Горното течение на Вардар също получило славян-
ското название Велика.91 Казано накратко, има основания да се твър-
ди, че в един обширен район: част от днешна Югославия (т. нар.
Западни покрайнини), както и част от Югозападна България и днешна
Македония, броят на местного население е бил намалял значително.
Една част от това население е била отвлечена в плен, друга — избита,
трета се разбягача на юг към Солун или из непристъпните планински
краища.
На разорение и обезлюдяване били подложени през VI—VII в.
и земите, разположени на юг от Стара планина (Тракийската рав-
нина и Родопската облает с Беломорието). Особено опустошителни
са били действията на авари и славяни през 626 г., когато те със
съединени сили предприели голям поход през Тракия и достигнали
до византийската столица Цариград, която била подложена на тежка
обсада. По време на този поход е бил вероятно превзет и почти
изцяло разрушен град Вероя (Стара Загора), както личи това от
направените археологически проучвания.92 Както от други области
на Балканския полуостров, така и от Тракия и в Родопската облает
са били отвличани немалък брой пленници. Затова свидетелствуват
174
СЛАВЯНИ И ТРАКИ. АСИМИЛАЦИЯ
данни от такива извори като „Пасхалната хроника" и „Чудесата на
Димитър Солунски". В „Пасхалната хроника" четем, че напр. при
едно нападение в Тракия „аварите отвлекли много, много пленници"93,
а в „Чудесата на Димитър Солу иски" между областите, за конто
се споменава, че били опустошени зле от славяни и авари към 20-те
години на Vil в., изрично са посочени „Родопа" и „Тракия и земите
при Дългата стена край Константинопол".94 За разоренията в Родоп-
ската облает може да се съди и от данни на археологията,96 а за
обезлюдяването на част от Тракия — от данни на хидронимията..
Тези данни свидетелствуват, че значително обез тюдена през разглеж-
дания период е била областта между западния дял на Средна гора
и река Марица където текат левите притоци на Марица с чисто
славянски названия: Тополница (с десен приток Мътивир), Луда Яна,
Потока и Песченик.96 И все пак въпреки извършените редица на-
бези, опустошения, избивания и пленявания местното балканско
население на юг от Стара планина (предимно траки и гърци) не е
пострадало така силно и не е било намалено така количествено,
както е станало това в други краища на Балканския полуостров.
Големите византийски градски центрове (като Филипопол, Адриано-
пол и др.) се запазили и устояли на всички удари на „варварите".
Запазила се с малки изключения и античната топонимия и хидрони-
мия, която била възприета от придошлите на юг от Стара планина
славянски племена и отчасти само видоизменена съобразно с осо-
беностите на техния език. Така напр. река Стримон се запазила в
славянизираната форма Струма, р. Нестос или Местос — в Места,
Хеброс — в Ибтр, Сирмус — в Стрема, Тонзус — в Тунджа; Ро-
допе — в Родопа, Диамполис — в Ямбол. Славяните възприели и
83 Срв. Acta Dem., II, 171 (Извори за бълг. история, VI, с. 135'.
69 Срв. Acta Dem., II, 169 (Извори за бълг. история, VI, с. 134); пак там, V, 195
(Извори за бълг. история, VI, с. 158—159).
90 Срв. В. Бешевлиев, Аитичиата топонимия, с. 353.
91 Срв. И. Дуриданов Южиославянските речии названия, с. 207.
92 Срв. История иа Стара Загора, София, 1966, с. 35.
93 Chron. Pasch., с. 695 (Извори за бълг. история, VI, с. 76).
91 Acta Dem., V, с. 195 (Извори за бълг. история, VI, с. 195).
95 Срв. напр. И. Чангова, Ан. Шопова, Археолсгически прозвания втв Велинград-
ския район, Родопсин сборник, II, София, 1969, с. 181 сл.
96 Срв. И. Дуриданов, Южиославянските речни названия, с. 208; V. Besevliev, Les-
cites antiques, p. 217.
175
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
запазили, както се знае, и името на големия тракийски град Фили-
попол, но не в неговата гръцка, а в тракийската му форма Пулпу-
лева, която се превърнала в Плъвдив (Пловдив). Обстоятелството,
че е била запазена и доразвита тракийската форма на името на
града, е важно доказателство за това, че през VI VII в. там е пре-
обладавало тракийско население и славяните са влезли с него в пряк
досег. Същата констатация важи и за град Месемврия, чието тра-
кийско име е било възприето пряко от славяните и видоизменено
в Несебър. И сега обаче старинни местни говори познават по-ста-
рата и по-близка до тракийското название форма Месебър.
От казаното дотук се вижда, че при идването на славяните нй
Балканский полуостров демографската картина на заетите от тях
области е била твърде пъстра и неоднородна. Най-голямо обезлюдя-
ване е имало по това време в днешните североизточни български
земи (в района между Черно море, Стара планина, река Янтра и река
Дунав), а така също в областта около Ниш, Сердика (София), Пау-
талия, както и в част от Македония и басейна на река Струма. По-
слабо е било обезлюдяването в днешните северозападни български
земи, а най-незначително е било то в Тракия и в Родопската и Бело-
морска облает. Независимо от регионалните различия, обобщено по-
гледнато, може да се каже, че броят на балканските жители в така
посочените области е бил намалял значително и че в сравнение с
масово заселилите се през VI—VII в. славяни те са представлявали,
специално в земите северно от Стара планина, вече едно малцин-
ство.
Относителната малочисленост на местного население в сравне-
ние със славянските заселници ставала още по-очебийна, като се
вземе пред вид обстоятелството, че това население било твърде
хетерогенно по своя състав. То представлявало пъстра смесица от
траки, гърци, италийци, различии „варвари" и пр. Въпреки общото
название „ромеи" липсвала една обща за всички материална и ду-
ховна култура, липсвало единно етническо съзнание. Докато една
част от траките (главно в селата и планинските краища) все още
запазвали етническата си самобитност, вярата си, езика си, други се
чувствували вече като римляни или елини. Отчасти романизовани
или елинизирани били и някои от придошлите на юг от Дунава
„варвари". Разнообразие на езици, на бит, на култура, на религиозни
вярвания — такава е била обстановката в балканските земи и по-спе-
176
СЛАВЯНИ И ТРАКИ. АСИМИЛАЦИЯ
циално в провинциите Горна и Долна Мизия, Малка Скития, Тракия
и Македония, където през VI—VII в. се установили славяните от
„българската трупа".
При подчертаната хетерогенност на балканското население в
земите северно и южно от Стара планина става ясно защо пресел-
ниците славяни, конто дошли като компактна и почти монолитна в
етническо отношение маса, успели в кратко време да станат доми-
нираща сила. В продължение на около един век с тях се слели и
загубили своя език и самобитност редина етнически групи в Бал-
канская полуостров и на първо място траките, т. е. основното не-
гозо население в днешните български земи. Асимилационният пронес,
който завършил с победа на славянский елемент, обхванал главно
тракийското село в равнинните области между Дунав и Стара пла-
нина и Стара планина и Бяло море.97 Това се дължало на обстоя-
телството, че тук именно славянските племена, организирани в своите
„Славинии", заели политическата власт в своите ръце след разгрома
на византийската администрация. Тракийското село било включено
в сферата на влиянието и управление™ на славянските племенни
вождове (архонти), конто облагали неговото население с данъци,
привличали го на служба във войската и пр. Благодарение на поли-
тическата си власт, както и на значителното си количествено преоб-
ладание славяните могли сравнително лесно и бързо да се наложат
над тракийския етнос и да го претопят.
Поради липсата на подробна и ясна археологическа картина за
съдбата на тракийските селища и за възникването и развитието на
раннославянските селища ние не сме все още в състояние да про-
следим подробно и с необходимата диференцираност как е протекъл
процесът на поглъщането на тракийското селячество сред славян-
ската маса. Известно е от данни на писмените извори, подкрепени
и от епиграфски паметници, че през първата половина и средата на
VI в., когато славянската колонизация току-що започвала, тракийски
език все още се говорел на отделни места в Балканский полуостров
и особено на юг от Стара планина и че траките са съществували
като самостоятелен етнос със свой говор, религия, бит, нрави и пр.98
9* По въпроса за досега на траки със славяни срв. Стр. Лишев, Българският сред-
дновековсн град, София, 1970, с. 13 сл., който също е иа мнение, че той е бил осъ-
ществен главно в селото.
88 Срв. В. Бешевгиев, Проучвания върху личиите имена у траките, с. 63 сл.
12
177
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
През VII в. обаче, когато славянските племена заели плътно Мизия,
Тракия и Македония, езикът на траките постепенно изчезнал и се
загубил напълно в езика на новите пришелци. Заедно с изчезването
на тракийския език изчезват и другите признаци за съществуването
на тракийската етническа общност. У византийските писатели от
VII—VIII в. вече не се срещат никакви данни за „траки" в смисъл
на самостоятелен етнос, нито пък за отделни тракийски племена
(мизи, гети, беси и пр.). Вместо това навсякъде и единствено се
говори за „славяни" и за отделните славянски племена в днешните
български земи. Изчезват вече в паметниците тракийските лични
имена, конто са така мноюбройни и чести през предишните столе-
тия. За последен път се споменава за един тракиец, бес по произ-
ход (Маироу тбу -атр'хюу тбу Вгсаоу) в един пасаж у летописеца
Теофан, който се отнася към 710 г."
Важен момент, който съдействувал за сравнително бързото пре-
топяване на тракийските селяни сред многочислената славянска
маса, било обстоятелството, че двата етноса били сходни помежду
си по своя начин на живот, по общественото си и стопанско устрой-
ство, по своите интереси, вярвания и възгледи, типични за едно
селско население. Близки са били славяните и траките, доколкото
може да се съди по запазените данни на изворите и по своя физи-
чески тип, по нрави и обичаи. А това също е било благоприятна
предпоставка за развитието на асимилационния процес. Трябва да
се добави и това, че двата етноса се познавали доста отдавна, още
преди да започне масовата колонизация на славянските племена в
Балканския полуостров. Както вече се отбеляза, немалък брой траки
били паднали в плен по време на честите нахлувания на славяните
южно от Дунава през първата половина на VI в., а някои тракийски
селяни доброволно били избягали при „варварите", както личи от
едно сведение у Прокопий Кесарийски.100
Едновременно с постепенного претопяване на тракийските се-
ляни сред славянската маса започнали да се претопяват и други
по-малочисленв етнически групи, живеещи в днешните български
земи като напр. готите (в посочената облает около Никопол ад
Иструм), заселилите се към средата на VI в. трупа кутригури в
Тракия и др. За тези „групи" в изворите от VII в. насам вече не
става дума и те изчезват окончателно от историческата сцена.
За разлика от равнинните области, където тракийското село-
178
СЛАВЯНИ И ТРАКИ. АСИМИЛАЦИЯ
било подложено на бърза и пълна славянизация, известен брой ро-
манизовании елинизирани жители (предимо траки по произход) се
запазили като самостоятелни етнически групи в непрестъпни пла-
нински краища, кълето те се били оттеглили и живеели по време
на нашествият-Така те избягнали досега със славяните и не били
въвлечени в асимилационния пронес. Потомци на елинизиранит е
траки са вероятно т. нар. каракачани, а на романизованите траки —
власите (мавровласи, аромъни). Първи сведения в писмените извори
за власи има от X в. Те живеели из планинските местности на
Епир, Тесалия, Македония, в . Родопската облает, в Стара_планина,
в планините на Сърбия. Интересни известия за живота и правите
на влашкото население намираме в съчинението на византийския
писател Кекавмен от вто ата половина на XI в. Той отъждествява
власите с даки и с беси, т. е. с две от главните идем а на дако-
мизийския и тракийски етнос. От неговия разказ, който се отнася
до власите в Тесалия, се вижда, че те се занимавали изключително
с пастирство и прекарвали със своите стада от април до септември
из „планините на България".101
За „власите" като обособена етническа трупа в българските земи
става дума и в една от грамотите на византийския император Васи-
лий II.102 За „власи" намираме сведения още у Скилица — Кедрин,
Иоан Кинам, Никита Хоният, Георги Пахимер, Йоан Кантакузин и
други византийски писатели от XII—XIV в., както и в редица грамо-
та на сръбски владетели от XIII—XIV в. И през късния период на
средновековието, в навечерието на османското завладяване,.власи_и
каракачани продължавали да бъдат едно предимно пастирско насе-
ление~със свои~~специфичен бит, материална култура, език и нрави.
С течение на времето обаче върху тях все по-силно влияние оказ-
вали отделните балкански народности — сърби, българи, гърци,
м Theoph. Chron., И, с. 379.
100 СрвГРгосори Anecdota, ed. J. Haury, II, с. 38 39; А. Д. Дмитриев, Движение
скамаров, Виз. врем., V, 1952, с. 13.
101 Обтос -'dp eloiv oi As-fo;j.4vo: Aaxai xxi fUcoi — Cecaumeni S*rategicon et incerti
scriptores de officiis libellus, ed. B. Wassiliewsky, V. Jernstedt, Petropoli, 1896, c.
94. Срв. и G. Cankova-Petkova, La survivance du nom des Besse au Moyen Age,
Linguistique Balkanique, VI, 1963, p. 63 сл.
102 Срв. съответния текст в изданието на Й. Иванов, Български старини из Макс
доиия, с. 560- 561.
179
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
албанци, което водело със себе си и до частичного им асимилиране,
до обезличаването им като отделни етнически групи.103
Доста сложен и регионално диференциран е бил асимилацион-
ният прочее, който се развил след заселването на славяните в ре-
дицата градски центрове на север и на юг от Стара планина. В тези
центрове е живеело едно твърде пъстро по етническия си състав на-
селение (гърци, италийци, елинизовани и романизовани траки и пр.).
Никои от градовете, както вече се каза, са били напълно разруше-
на по време на нахлуванията и в тях животът престанал да съще-
ствува или останали съвсем незначителен брой местни жители. Това
се отнася главно до градовете северно от Стара планина. В някои
от разрушените градове славяните, както се вижда от археологи-
ческите проучвания, се заселвали почти веднага (като напр. в Абритус
и Ескус) и в такъв случай славянизацията им е последвала в крат-
ко време. Така напр. античният Абритус през VII—VIII в. е пред-
ставлявал вече един славянски център с ново име Разград.104 В
други случаи славяните се заселвали в някои разрушени градски
центрове (като напр. Ятрус, Сторгозия и пр.),105 като ги превръщали
в свои, нови селища. Напр. античната Сторгозия е станала славян-
ският град Плевен,106 античната Мелта — славянский Ловеч и пр.
Наред с разрушените изцяло или почти обезлюдени градски
центрове, чиято славянизация е последвала незабавно или пък след
известно прекъсване (хиатус), имало е обаче и редица градове, кон-
то се залазили непокътнати по време на славянската колонизация
или пък пострадали само временно, но били скоро възстановени. Та-
кива са били на първо място градовете по черноморского край-
брежие като Одесос, Калатис, Констанция, Месемврия, Анхиало, Со-
зопол, конто славяните изобщо не превзели. Такива са били някои
градове в Тракия, като Филипопол (Пловдив), Диамполис (Ямбол),
Адрианопол (Одрин) и др. Такъв е случаят със Сердика (София).
Във всички тези градски центрове през VII—VIII в. се залазила власт-
та на византийската администрация и те останали в пределите на
империята независимо от това, че в тяхната околност живеели плът-
ни славянски маси. При това положение процесът на тяхната сла-
вянизация вървял значително по-бавно и по-сложно, отколкото сла-
вянизацията на тракийските села, където славянският елемент се на-
ложил по пълен и категоричен начин още през ранните години след
колонизацията. Известно е от данни, извлечени предимно от архео-
180
СЛАВЯНИ И ТРАКИ АСИМИЛАЦИЯ
логически проучвания, че в редица големи градове, като напр. Сер-
дика, следи от славянска материална култура има още от VII—VIII в.,
което ще рече, че в града са били проникнали славянски поселни-
ци.107 Славянско население, както се вижда от намерени керамични
материали, проникнало през VII—VIII в. и в покрайнините на Плов-
див.108 Има основание да се счита, че славяни през VIII в. са живее-
ли вече и в Одесос (Варна). Славянского население в тези градове
Срв. от по-старата литература върху балканските власи и каракачаните Fr. Mik-
losich, Uber die Wanderungen derRumSnen, Wien, 1879; K. Jiretek, Die Walachen
und die Maurowalachen in den Denkmalern von Raguza, Brag, 1879. Основен труд
в етнографско и езиково отношение С. Weigand, Die Aromunen, ethnographish
philologisch-historische Untersuchungen, I—II, Leipzig, 1894—1895. Върху езика на
власите най-пълно проучване у W. lomaschek, Zur Kunde der Hamus Halbinsel
Wien, 1882. От по-новите работи срв. Ст. Романски, Македонските румъни, сп-
Македонски преглед, I, 1925, кн. 5—6, с. 63 сл.; Р. Mutafciev, Bulgares et Romains
dans 1’histoire des pays danubiens, Sofia, 1932, c. 196 216; M. Gyoni, Les trans-
humance des valagues balkaniquesau Moy en Age, Byzantinoslavica, XII, 1951, c 29—
43; Al. PhiUpide, Originea rominilor, Bd. I—II, Jassy, 1923—1927; A. Keramopulos
Tl sfvai oE иоттайрлгус'., 1945; S. Dragomiir, Vlahii §i Morlacii, Studii din istoria
romanismului, Cluj, 1924; T. P. Vucanovil, Les valagues, habitants autochtones des
pays balkaniques, L’ethnographie — Nouvelle serie, N 56, Paris, 1962, p. 11; Д. Ан-
гелов, Аграрните отношения в Северна и Средна Македония през XIV в., София
1958, с. 101 сл.; С. Daicovici, Em. PetroviC, Gh. Stefan, Die Entsteheung des
rumSnischen Volkes und der nimanischen Sprache, Bucurest, 1964; В. Маринов,
Принос към изучаването на произхода, бита и културата на каракачаните в Бълга-
рия, София, 1964; същият. Подвижно пастирство в България и на Балканския
полуостров, ИЕИМ, VIII, 1965, с. 79—88.
101 Срв. С. Георгиева, Средновековното селище над развалините на античния град
Абритус, ИДИ, XXIV', 1961, с. 9 сл.; Т. Иванов, Укрепителната система на Абри-
тус, Археология, VIII, 1966, кн. 4, с. 18. Според С. Георгиева славянското селище с
възникнало веднага върху развалините на античния град (т. е. без хиатус), докато
Т. Иванов счита, че това е станало по-късно (вероятно през VIII в.). За превръща
нето на Ескус в славянско селище срв. Т. Иванов, Ескус в светлнната на послед
иите проучвания, в: Археологически открития в България, София, 1957, с. 21.
105 Т. Иванов, Разкопки в кастела Ятрус през 1962 г„ Археология, V, 1963, кн. 4,
с. 9 сл.
106 Ст. Станчев, И. Чангова, Хр. Петков, Некрополът в местността Кайлъка при
Плевен, Археология, III, 1961, кн. 1, с. 32 сл. По въпроса за съдбата на старите
Градски центрове след идването на славяните срв. общо у В. Тъпкова-Заимова,
Нашествия и етнически промени на Балканите, с. 83 сл.; И. Коледаров, Към въпроса
за развитието на селищната мрежа и на нейните елементи в средиата и източната
част на Балканите от VII до XVI11 в., ПИИ, 18, 1967, с. 101 сл.; Д. Ангелов и др.
Икономиката на България до социалистическата революция, I, София, 1969, с. 52 сл.
181
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
не било обаче още преобладаващо и в тях е продължавало да жи-
вее едно старо местно население. Особено дълго се е задържало мест-
ного население, предимно гръцко, в градовете по Черноморието, както и
в някои градски селища в Тракия и Македония. Решаващ момент в
славянизацията на такива големи градски центрове, като Одесос,
Сердика, Филипопол, Бонония и др., изиграло окончателното отстра-
няване на византийската власт от тях и включването им в преде-
лите на славянобългарската държава, което станало в края на VIII
и първата половина на IX в.
От направения преглед се вижда, че развитието на асимилаци-
онния прочее, който довел до победата на славянскня елемент, след
заселването на славянските племена в днешните български земи, е
било сложно и твърде диференцирано от регионална и хронологи-
ческа гледна точка.
Претопяването на траките сред славянската маса не означава,
разбира се, че от някогашния тракийски етнос не са останали ни-
какви следи. Добре известно е, че при осъществяване на асимилаци-
онни процеси, конто завършват с победата на един от компонентите,
в новообразуваната етническа общност и изчезналите компоненти
дават свой дял, който се проявява в отделни сфери на материал-
ната и духовната култура. Такъв е случаят и с траките, конто не-
зависимо от това, че са се разтворили сред по-многобройното и вът-
решно сплетено славянско население, са оставили значителен отпе-
чатък от своето продължително съществуване като етническа трупа
в Балканский полуостров. Следи са запазени при това както от онези
траки, конто по време на досега си със славяните са били все още
етнически самобитни, така и от онази част на тракийския елемент,
която през VI—VII в. е била вече частично или напълно елинизи-
рана или романизирана. Поради това обстоятелство „тракийското
наследство1*, възприето и доразвито от славянскня етнос, е твърде
разнообразно и сложно по своя характер. То се усложнява и от
факта, че освен траки, конто са образували основното население,
в земите, заети от славянските племена, са живеели през VI в. и
някои други етнически групи (гърци, нталийци, романизовани и ели-
низирани жители от западните и източните провинции на Римската
империя, разни „варвари** и пр.). Върху славяните е оказвало въз-
действие следователно едно твърде пъстро по своя етнически със-
тав население, с различии вярвания, с различно социално-икономи-
182
СЛАВЯНИ И ТРАКИ. АС ИМИ ЛАЦ II Я
ческо положение, с нееднаква материална и духовна култура. Най-
силно и многостранно е било безспорно въздействието на тракийския
етнос като най-многочислен (независимо от вътрешното му разло-
жение вследствие на елинизиращите и романизоващите процеси), но
наред с това и въздействието на останалия балкански субстрат
не е без значение. Този факт винаги трябва да се има пред вид, за
да може по-точно, пълно и диференцирано да се изследва въпросът
за „ наследство™ възприето и доразвито от славянский етнос след
неговата победа над различите етнически групи в Балканския по-
луостров през VI—VII в.
Необходимо е да се има пред вид и едно друго обстоятелство,
а именно, че върху славянските племена е било оказвано известно
културно влияние още преди заселването им в балканските земи,
когато те са живеели на територията северно от Дунава, в днешна
Унгария, Румъния и част от Южна Русия. Това е било влиянието
на гръко-римската цивилизация, чиито корени могат да се търсят
още във времето на гръцката колонизация и което е станало особено
силно в резултат на икономическата и политическата експанзия на
Римската империя през I II в. от н. е. Ще рече, заселвайки се на
юг от Дунава, многобройните славянски племена са бичи вече въз-
приели едно, макар и все още твърде ограничено по обхват и дъл-
бочина, чуждо наследство. С идването им в балканските земи вече
при условията на силното влияние на местната гръко-римска кул-
тура това чуждо наследство се обогатило и разширило значително,
за да се превърне в трайно достояние на славянский етнос.
Оказаното върху славяните въздействие от страна на тракийския
и гръко-римския субстрат може да се търси в различии сфери на
материалната и духовната култура. Видимо наследство има преди
всичко в областта на езика. Добре известно е, че. редица названия
на градове, реки, планини и пр., конто славяните възприели и от-
части видоизменили съобразно с особеностите на своята езикова
система, са от тракийски произход. Така напр. от тракийската Пул-
пудева е произлязло славянского Плъвдив, по-късно Пловдив, от
р. Ятрус иде Янтра, от р. Тимакус —- Тимок, от Ескус — Искър,
107 Срв. Af. Станчева, Ранносредновековна керамика от София, Археология, I, 1959,
кн. 3—4, с. 61 сл.
108 Срв. Хр. Джамбов, Принос към славянската керамика в Пловдивскня край
ИНЛМПл, IV, 1960, с. 149 сл.
183
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
от Асимус — Осъм, от Алмус — Лом, от У тус — Вит, от Род one —
Радопа, от Нестос — Места и пр.109 Предполага се, че освен топо-
ними и хидроними от тракийски произход са и някои думи, влезли
в лексикалния фонд на славяните и запазени до наши дни било в
литературния език, било в отделни диалекти. За такива думи се
считат напр. карпа (скала), руфя (мълния), газя (тъпча), гудя (скъ-
там, слагам), катеря се (качвам се) и пр.110 Предполага се съгцо така,
че славяните са възприели и наследили редица лични имена от тра-
ките, като напр. Бото, Дако, Дардан, Дико, Драсо, Гето, Кодо, Нено,
Пато, Суко и пр., конто се срещат и досега.111 Изказани са предпо-
ложения за тракийско влияние върху славянский език и в областта
на фонетиката, морфологията и синтаксиса. Така напр. счита се за
възможно характерного за българския език диалектно разделение
на я и е (якане и екане) да има стара, тракийска основа.112 Трябва
да се отбележи, че въпросът за тракийското езиково наследие все
още се нуждае от проучване и че относно неговия обхват и значе-
ние съществуват сериозни разногласия между специали стите.113
Наред с тракийско езиково влияние върху езика на славяните
може да се установи несъмнено влияние и от страна на гръко-рим-
ския (респ. елинизирания и романизован) елемент на север и на юг
от река Дунав. Става дума предимно за отделни гръцки и латг иски
думи, конто славяните са възприели в своя лексикален фонд. Така
напр. като една от най-старите заемки от гръцки език могат да се
отбележат думите кораб (на старобългарски кърдЕдь) и колиба
(гръцко коАб^). Предполага се, че тези думи са проникнали в сла-
вянский език още преди заселването на славянски племена на Бал-
канский полуостров.114 Впоследствие гръцкото езиково влияние ста-
нало още по-силно. Като латински лексикални заемки могат да бъ-
дат посочени тг кива думи, като (лат. Caesar), гр.къ (лат. graecus),
оцьть (лат. accetum), смда (balneum), конин (caminus), кошума (casula),
крдтунд (cortuna) и др.11Б Някои от тях, както изглежда, са влезли в
езиковия фонд на славяните още преди установяването им в бал-
канските земи, а други са били възприети от тях по-късно при до-
сега им с романизованото население на юг от Дунава. Предполага
се при това, че латинският език е оказал въздействие върху сла-
вянский и в областта на морфологията. Така напр. счита се за въз-
можно под латинско влияние да са възвикнали някои славянски на-
звания на селища и местности, конто завършват на ар или имат
184
СЛАВЯНИ И ТРАКИ. АСИМИЛАЦИЯ
сложен суфикс с първа компонента ар (като напр. Брегар, Дабеш-
кар, Чукар, Ясикар, Бобарник, Вучарник, Говедарник и пр.). Отбе-
лязани са няколко стотици названия с подобен суфикс в западните
български земи и по-специално в Кюстендилско Краище, Кюстен-
дилска котловина, в Каменица и Пианен, Бурел и Пирдопско. Пред-
полага се, че ар иде от латинското arium (суфикс за означаване на
място, в което се крие и пази нещо) и че в случая се касае за едно
езиково влияние от страна на романизования тракийски елемент, с
който славяните са влезли в досег след идването си на юг от Ду-
нава.110
Освен в областта на езика наследство от тракийския и балкан-
ския субстрат може да се търси в областта на някои религиозни
109 Срв. D. Detschew, Die thrakischen Sprachreste, Wien, 1957; К. Vlahov, Nach-
trage und Berichtigungen zu den thrakischen Sprachresten und Riickworterbuch, ГСУ,
ФФ, LVI1, 2, 1963, c. 223 сл.
110 Срв. В. Георгиев, Въпроси па българската етимология, София, 1958, с. 35 сл.
Резервирано се изказва по въпроса за заемки от тракийски произход в лексикал-
ния фонд на славяните К. Влахов в студията си „Трако-славянски успоредици".
ГСУ, ФЗФ, LX11, 1, с. 176.
111 За наличието на имена от тракийски произход обръща внимание И. Басанович.
Ломският окръг, Сб. Мин. нар. проев., София, 1891, кн. V, с. 24. Специално из-
следване по този въпрос от /. Duridanow, Der thrakische Einfluss auf die bulga-
rische Anthroponimie, Linguistique Balkanique, II, 1960, c. 69—86
112 Подобно предположение изказва В. Георгиев, Въпроси на българската етимоло-
гия, с. 88—119. Преглед върху по-старата литература относно влиянието на тра-
кийския език върху езика на българските славяни, както и върху езика на други
балкански народи у Н. С. Державин, История Болгарии, I, с. 71—77. Срв. и /. Du-
ridanow, пос. съч., с. 85 86.
113 Срв. по-специално К. Влахов, Трако-славянски успоредипи, ГСУ, ФЗФ, LXIII, 1,
1969, с. 177—232, който противно на досегашните схващания за тракийско езиково
влияние върху славяните счита в съгласие със своята теза за твърде ранно про-
никване на славянско население на Балканския полуостров, че по-скоро трябва да
се говори за езиково влияние на славяните върху траките, особено по отношение
на личните имена.
114 Срв. К. Мирчев, Историческа граматика на българския език, с. 62.
115 Относно латинското езиково наследство срв. St. Romanski, LehnwOtrer lafeini-
scherUrsprungs in Bulgarischen, Jahresbericht des Instituts fur rumanische Sprache zu
Leipzig, XV, 1909, c. 89 — 134; В. Георгиев, Въпроси на българската етимология,
с. 46 — 48; К. Мирчев, Историческа граматика на българския език, с. 58.
119 Срв. специалисте проучване на този въпрос в статията на П. А. Петров, Един
момент на битово-езиков контакт на южните славяни и романското предславянско
население в западните български земи, ИЕИМ, IX, 1966, с. 75—103.
185
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
вярвания, обреди, празници, обичаи, конто са били възприети под
една или друга форма от славянского население и са се превър-
нали в трайна съставка от неговия бит и светоглед. Изясняването на
този въпрос е несъмнено твърде трудно, тъй като етническата, со-
циалка и културна обстановка, която славянските племена са зава-
рили на Балканския полуостров по време на своето заселване, е
била много сложна и е съществувало едно преплитане и разнооб-
разие от вярвания, обичаи, възгледи, конто господствуващата хрис-
тиянска религия отчасти била успяла да включи в своята идеоло-
гична и обредна система, без да заличи напълно езическата им същ-
ност.117
Същевременно знаем, че славяните идват на юг от Дунава с
установени свои езически вярвания, обичаи и обреди, но за съжале-
ние не всичко в тези вярвания, обичаи и обреди ни е известно с
достатъчно подробности. При това положение е трудно да се каже
с положителност в какво се свеждат действителните заемки, възприе-
ти от славяните от местния тракийски и балкански субстрат и изка-
.заните в тази облает предположения не винаги могат да бъдат до-
казани със сигурност. Счита се за твърде вероятно сред славянския
свят да са проникнали и да са получили разпространение преди всич-
ко някои твърде популярни сред тракийското и изобщо балканско
население вярвания в отделни божества и добри и зли духове, като
напр. Тракийския конник (Херос), върховния гръцки бог Зевс, гръко-
римските парки или мойри (божества, конто предсказват съдбата на
детето), трите нимфи (тракийски божества на водата и плодородие-
то), богинята Диана (Артемида), Харон (лодкаря, който пренася ду-
шите на умрелите в отвъдния свят и пр.). Предполага се, че Тра-
кийският конник е бил възприет от славяните, и то вече в неговата
видоизменена и възприета в християнския пантеон форма под вид
на светеца Георги Победоносец, който убива ламята. Пак под влия-
ние на християнството култът към Зевс, бог на гръма, е бил видо-
изменен в култ към един християнски светец, св. Илия, който из-
праща мълнията.118 Парките, или мойрите, са станали собствени сла-
вянски езически божества с названия орисници, роженици и пр. и
със същата функция на духове, конто определят съдбата на ново-
роденото. Под влияние на култа към нимфите и към богинята Диана
се оформили твърде популярните сред славянския свят вярвания в
самодивите, а под влияние на вярата в Харон се доразвила и
186
СЛАВЯНИ И ТРАКИ. АС ИМИ ЛАЦ И Я
залазила традицията да се поставят при погребания мъртвец мо-
нета, за да може той да си откупи превозването в отвъдния мир
и пр.119
Предполага се, че наред с отделни божества и духове славяните
са възприели и доразвили като наследство от тракийския и балкан-
ский субстрат някои празници, обичаи и обреди с религиозно и би-
тово съдържание, отчасти обвити и видоизменени в християнска
форма, но все пак издаващи ясно езическия си произход. Между
тях можем да споменем езическия празник на пролетта, познат в
античността под името Rosalia, или Pascha Rosarum, известните ку-
керски игри (карнавални шествия, свързани с култа към Дионис—
Вакх), летния празник Еньовден, обредните нестинарски игри върху
жерава, обичая да се палят и прескачат огньове с профилактична
цел, обичая да се вгражда реално или символично жертва, за да
бъде трайна новострояща се сграда или мост, обичая да се жерт-
вува символистично живо същество, за да се продължи животът на
вече възрастен човек (т. нар. ломана) и пр.120 Необходимо е про-
117 Срв. по въпроса за разпространението на християнството в балканските земи до
идването на славяните J. Zeiller, Les origines chretiens dans les provinces danubi-
ennes de I’Empire remain, Pans, 1908; M. Spinka, A Histori of Christianity in the
Balkan. A Study' in the Spread of Byzantine Culture among the Slavs, Chicago, 1933
Относно разпространението на езическите култове и религиозния синкретизъм през
римската епоха срв. посочената книга на Я. Тодоров, Паганизмът в Долна Мизия
през първите три века след Христа, София, 1928.
п8 Тук е въ.можно, разбира се, да е оказала въздействие и вярата в славянскня
бог Перун, който също се е считал за бог на гърма. Срв. Й. Иванов, Культ Перуна
у южных славян. Изв. Отд. русс. яз. и слов. Имп. Акад, наук, VIII, 1904, ки. 4,
с. 140 сл.; М. ФилиповиЛ, Трагови Перунова култа код ]'ужних словена, Гласник
Земелског музер у Сараеву, н. с. III, 1948 с. 67.
119 По-важна литература по поставените въпроси: L. Niederle, Zivot starych Slovanti
I—II, Pracha, 1901,1916; същият, Rukovel, Slovanskych staroiitnosti, Praha, 1953;
същият, Быт и культура древних словян, Прага, 1924; П. Чилев, Следи от ан-
тичните вярвания за Харона у балканските народи, НЕМ, III (1923), с. 105 сл.;
И. С. Державин, История Болгарии, I, с. 56 сл.; Ст. Станчев, Ст. Иванов, Не-
крополът до Нови Пазар, София, 1958, с. 25; И. Венедиков, Самодивите, ИЕИМ,
VI, 1963, с. 271 ; И. Дуйчев, Рационалистически проблясъци в славянското средно-
вековне, Ист. пр., XIX, 1963, кн. 5, с. 86—90.
120 По-важна литература по тези въпроси; IF. Tomaschek, Uber Brumalia und Rosa-
lia, Sitzungsberichte der Akademie der Wissenschaften, Wien, Phil.-hist. Ki., LX,
1868, c. 375 сл.; M. Арнаудов, Кукери и русалии, СбНУНК, XXXIV, 1920, с. 138
сл.; същият, Die bulganschen Festbrauche Leipzig, 1917; същият, Студии върху
187
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
учванията в тази облает да продължат, за да се установи с по-голяма
пълнота и сигурност обхватът на това тракийско и балканско на-
следство, влязло в бита и светогледа на славянския свят след трай-
ното му установяване на юг от Дунава през VI—VII в.
Въздействие върху славянския етнос от страна на тракииския
и балканския субстрат може да се търси и в областта на материал-
ната култура. Добре известно е, че идвайки на Балканския полу-
остров, славяните са заварили едно значително високо за времето си
равнище на производителните сили, характеризиращо се с наличие
на разнообразии по вид и предназначение оръдия, използувани в
селското стопанство и занаятчийския труд (рала, мотики, лопати,
сърпове, коси, косери, ножове, шила и пр.). Заварили са една висока
за времето си техника по строежа на пътища, мостове, крепости,
обществени и частни сгради, въведена и разпространена главно в
резултат на установяването на римската власт в балканските земи
и предадена по наследство и на Византийската империя. Като плод на
тази техника са възникнали напр. многобройните строежи на кре-
пости и селища през време на Юстиниан I (527—565), т. е. в наве-
черието на заселването на славянските племена на юг от Дунава.
И този именно богат производствен и технически опит, прилагай от
населението в балканските 'земи и по-специално от траките, е бил
предаден и използуван и от дошлите тук славянски маси при тех-
ния досег с местните жители. На основата на заварената и възприе-
та трако-римска и трако-византийска цивилизация, обогатена и дораз-
вита от собствения им опит, знания и умения, славяните от „бъл-
гарската група“, а впоследствие и прабългарите, конто дошли малко
по-късно от тях, съумети в сравнително кратък срок да постигнат
видим напредък в развитието на производителните сили, на селско-
стопанската и занаятчийската техника, на ежедневния си бит, на
строителното и художествено майсторство. Тракийското и балканско
наследство изобщо се оказало във всяко отношение полезна и бла-
гоприятна почва, която дала възможност на славянския етнос и
впоследствие на образувания от смесването на славяни и прабългари
единен български народ да тръгне по-бързо по пътя на изгражда-
нето на висока за времето си материална култура и да се нареди
сред най-цивилизованите през средновековната епоха народности в
Европа. В такъв смисъл „делът“, предоставен от изчезналите сред
славянската маса тракийски и балкански субстратни елементи, дей-
188
СЛАВЯНИ И ТРАКИ АСИМИЛАЦИЯ
ствително е имал голямо значение и неговата роля в никакъв случай
не бива да се пренебрегва и подценява. Трябва да се отбележи, че
този въпрос все още не е достатъчно изяснен и че едно пълно и
диференцирано изследване се явява наложително.121
Определено наследство върху славянский етнос от страна на
балканския и по-специално от страна на тракийския субстрат може да се
установи и от антропологична гледна точка. Както вече се отбеляза,
между дошлите на Балканския полуостров славянски племена и за-
варените там тракийски жители (с изключение на оттеглилите се из
планински краища) се е извършил един съществен по своите раз-
мери асимилационен процес, довел до победата на славянския еле-
мент като по-многоброен. Траките обаче, макар и да изчезнали като
самобитна етническа общност, са притежавали по-силни черти в ан-
българските обреди и легенди, III—IV ; Кукери и русалии. Вградена невеста, СбНУНК,
XXXIV, 1920, с. 245- 248; същият, Очерки по българския фолклор, София, 1934,
с. 486 сл. (Ново издание, София, 1969, с. 410 сл.); Р. Ангелова, Игра по огъи.
Нестинарство (народен обичай в България), София, 1955; Н. Чилев, Антична следи
в празника Енийовден у балканските народи, ИНЕМ, I, 3—4, 1921, с. 181 сл. ;
П. А. Петров, Към ироучването на обичая ,помана“ в Северозападна България,
ИЕИМ, V, 1962, с. 277 сл.; И. Дуйчев, Рационалистична проблясъцн в славянското
средновековие, Ист. пр., XIX, 1963, кн. 5, с. 88 сл. (с библисграфски обзор);
И. Георгиева, Някои антични следи в българските народни вярвания и обнчаи,
ИБИД, XXVII, 1970, с. 21—33 (също с добра литература).
121 Във връзка с така поставеиите въпроси може да бъде посочена следната литера-
тура: В. Белков, Градът в Тракия и Дакия през късната античност, София, 1959,
с. 111 сл.; Д. Ангелов, История на Византия, 1, 1968; Стр. Лишев, За стсковото
производство във феодална България, София, 1957, с. 13 сл.; същият, За проник-
ването и ролята на парите във феодалиа България, София, 1963, с. 25 сл.; Д. Васи-
лев, Строителна традиция в прабългарските дворци в Плиска, София, 1963 ; Др. Мия-
тев, Архитектурата в средновековна България, София, 1965; М. Велева, Синтез на
етническите елементи в българското народно облекло, ИЕИМ, VIII, 1965, с. 73;
П. А. Петров, За някои декоративни елементи на кръговидните и стволести над-
гробии паметници в Балкано-Карпатската облает, ИЕИМ, VIII, 1965, с. 187—219 ;
Л. Дуков, Земеделието и земеделските железни оръдия в българските земи през
античността, ИЕИМ, VIII, 1965, с. 141 сл.; същият, Традиционни железни земе-
делски оръдия в българските земи (автореферат на кандидатска дисертация), София,
1969; Si. Michailov, Les Slaves et la Culture Mediterraneenne a 1’epoque du pre-
miere royaume bulgare (Symp. international d’Archeologie du 21 an 28 avril 1970),
Sofia, 1970; Am. Милчев, Формирование староболгарской культуры (Международ-
ный симпозиум славянской археологии, 21—28 април 1970), София, 1970; М. Цон-
чева, За художественото наследство на нагните земи. Някои проблеми на тракийското
изкуство. Си. Проблеми на изкуството, 1969, кн. 1, с. 16.
189
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
тропологично отношение, тъй като са спадали предимно към тъм-
но пигментираната средиземноморска трупа, докато славяните, както
видяхме, са били северен светло пигментиран тип. При смесването на
двата етноса първоначално биологичното надмощие е било на стра-
ната на славяните поради тяхната многочисленост, но постепенно по
силата на една у становена вече закономерност тъмно пигментираните
антропологични типове, характерни за траките, започнали да се на-
лагат над светло пигментираните. Това развитие продължавало в тече-
ние на хилядолетия и ако се спрем на сегашния физически облик
на българите, ще установим, че в него преобладават тъмно пигмен-
тирани, средиземноморски типове. Установено е от последните про-
учвания, че само около 18% от българите са руси, а останалите са
брюнети.122 Доминантен е следователно не донесеният от славяните
северен тип, а характерният и разпространен сред някогашния тра-
кийски етнос средиземноморски тип. По такъв начин, погледнато от
биологична гледна точка, ролята на траките във формирането на
българската народност е несъмнено. Народността обаче не е био-
логическа, а историческа категория и в такъв смисъл посоченият
антропологичен факт не следва да се надценява и въз основа на
него да се правят неоправдани и абсолютизиращи изводи.
4
ЗАСЕЛВАНЕ НА ПРАБЪЛГАРИТЕ
В БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ
И ОБРАЗУВАНЕ
НА СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА
През края на VI в. в създадения в днешна Южна Русия обши-
рен тюркютски хаганат избухнали вътрешни междуособици и това
дало възможност на подчинените прабългари да се освободят от
чуждата власт. Kora точно е станало това, не може да се определи
с положителност,’ но сигурно е едно, а именно, че в началото на
VII в. съществувало вече напълно самостоятелно прабългарско по-
литическо обединение, означавано от византийските писатели с имею
„Велика България" ('Н реуаАт; ВоиЛуар(а). Пръв владетел на това
политическо обединение бил Гостун, а след него дошъл Кубрат (из-
вестен в „Именника на българските ханове" с названието Курт).
190
ИЗГРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ
Както изглежда, Кубрат е заел властта към 590 г. Според данните
на „Именника" той управлявал 60 години,2 а от разказа на византийския
летописец Теофан узнаваме, че умрял по време на царуването на
византийския император Константин II (641—668).3 Най-вероятно е
да се предположи, че това е станало към 650 г.4
Трудно е поради липса на достатъчно данни да се установят с
точност границите на „Велика България". Описанието, което ни едал
византийският летописец Тесфан за това политическо обединение на
прабългарите, е доста неясно и непълно.3 Ненапълно ясни са и
сведенията, конто намираме в посочената вече „Арменска география"
на Моисей Хоренски. Може да се установи все пак, че „Велика
България" обхващала една твърде обширна територия на север и
северозапад от Кавказките планини в днешна Южна Русия. Южната
граница на „Велика България" стигала до р. Кубан от извивката
на запад до Азовско море (Меотида). Източната граница стигала до
122 Срв. П. Боев, Антропологията за произхода на траките (Вечерни новини, 22 юни
1968, г. XVII, бр. 5210); същият, Anthropologische Angaben fiber die Ethnogenese
der Thraker (под печат), с. 94 сл. Вж. оше М. Попов, Г. Марков, Антропология
на българския народ, София, 1959, т. I, Физически облик на българите, с. 259 сл. ;
В. П. Алексеев. Ю. В. Бромлей, К изучению роли переселений народов в форми-
ровании новых этнических общностей, Сов. этн., 2, 1968, с. 37 сл.
1 Според В. И. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 90 сл.„
това е станало към 582 —584 г.; А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългари-
те, с. 33, приема един по-широк период, между 583—589 г., като счита, че опреде-
лянето на по-точна дата засега е невъзможно. Значително по-късно поставя освобож-
даването на прабългарите и създаването на „Велика България" М- И- Артамонов,
История хазар, с. 157 сл. Като доразвнва в това отношение изследванията на Л. Н.
Гумилев върху историята на тюркютския хаганат, той стига до заключението, че до
632 г. „прабългарите" билн все още подчинени на тюркютския хаган. В тази година
по негово мнение трябва да се отнесе началото на управлението на Кубрат (История
хазар, с. 163). Мисля обаче, че иеговите съображения, с конто се опитва да обори
предложената от В. Н. Златарски значително по-раниа датировка, не са подкрепени
с убедителни даини.
2 K°VfTL & АЪТЬ Др>ЖА. Родь tMcy Дсгло, X ЛЪТ ШСу Ш«Г0(1Ъ ке'кмк (срв-
съответния текст у И. Дуйчев, Из старата българска кнпжнпна, I, с. 1).
3 Theoph. Chron., II, 357; срв. и Niceph., 38.
1 А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, с. 34; В. Н, Златарски
История на българската държава, с. 96, отнася смъртта на Кубрат към 642 г.
° Theoph. Chron., II, 356, 11 сл. (Извори за бълг. история,VI, с. 261); Н- В. Зла-
тарски, История иа българската държава, I. ч. 1, с. 99 сл.
191
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
т. нар. Хипийска планина (наричана още „Българска планина14). Това
е планинско възвишение, разположено между реките Волга и Дон.
което днес носи названието „Ергени14. На запад „Велика България41
се е простирала докъм реката Днепър. Северната граница е неуста-
новена, но вън от съмнение е, че северни съседи на „прабългарите44
са били редицата славянски (антски племена), конто през разглеж-
дания период са живеели плътно в днешна Южна Русия.6
Основно ядро на „Велика България44 съставлявал прабългарският
етнос, който и през разглеждания период продължавал да се дели
на отделни племена. В областта северно от Кавказ живеели, както
личи от споменатата „Арменска география41 на Мойсей Хоренски,
племената „купи-булгар44, „дучи-булгар14, „олохондор-булгар44 и „чдар-
болкар14. Запазвал се е прочее обичаят всяко племе да се нарича със
собствено име, като наред с това съществувало и общото название
„българи14 (булгар, болкар). Това свидетелствува заголямото сродство
между отделните племена и заедно с това за обстоятелството, че
те въпреки всичко продължавали да запазват своята самостоятелност
като отделни единици.
Наред с прабългарските племена в пределите на „Велика Бъл-
гария14 са живеели и други племена, сродни с прабългарските, но
не идентични с тях. Едно от тия племена са били т. нар. оногури,
за конто намираме сведения у Йордан и у други автори от V—VI в.7
За оногурите се знае, че са живеели през VI в. източно от река
Днепър и че спадат към групата „огурски племена41, конто са до-
шли от Азия в Южна Русия заедно с преселението на хуните. Йор-
дан отбелязва, че те били известии с това, че търгували с кожи, а
от разказа на Менандър Протектор узнаваме. че и те, както прабъл-
гарите, попаднали под властта на тюркютите. Оногурите са имали в
продължение на дълги години пряк и тесен досег с прабългарските
племена и това сближило двата етноса твърде много. Един визан-
тийски писател, дякон Агатон, като говори за нашествието на пра-
българите по време на хан Тервел през 713 г. нарича българите
оногури (Ouvvoyoupcov ВооХуариу)8. Това свидетелствува, че с течение
на времето племето на оногурите фактически се е било сляло с пра-
българската етническа общност и поради това към него е било при-
качено вече общото за всички прабългарски племена прозвище „бъл-
гари44.
Наред с оногурите в пределите на „Велика България14 са жи-
192
ОБРАЗУВАНЕ НА С Л А В Я Н О Б Ъ Л Г А Р С К А Т А ДЪРЖАВА
веели и т. нар. оногундури. Сведения за тях в извори, по-ранни от
VII в., не се срещат. Както изглежда, те са играели твърде важна
роля в създалото се политическо обединение и самият Ку брат (Курт)
е наречен в един пасаж в хрониката на патриарх Никифор „госпо-
дар на оногундурите" (б xftv OuvvoyouvSoupwv xdptoS).6 7 8 9 Оногундурите
също се сближили тясно с прабългарите по време на продължител-
ния контакт на двата етноса в рамките на общия племенен съюз.
Поради това и те започват да се наричат вече с прозвището „бъл-
гари“. За това свидетелствува един текст у летописеца Теофан в не-
говия разказ за „Велика България". „Необходимо е — пише визан-
тийският писател — да се каже и за миналото на оногундурите-бъл-
гари и котраги (t&v OuvvoyouvSoupwv BouXyapov xal Котряуюу).10 Сме-
сва и счита за равнозначни имената „оногундури" и „българи" ви-
зантийският писател Константин VII Порфирогенет в съчинението си
„Затемите" (от средата на X в).11 Това смесване на двете названия
е убедително доказателство за осъществилия се процес на сливане
на двата етноса помежду им, по същия начин, както са се били следи
прабългарите с оногурите.
Наред с оногури и ононгундури в пределите на „Велика Бъл-
6 Относно предполагаемите граници на „Велика България" срв. В. Н. Златарски.
Истерия на българската държава, I, ч. 1, с. 99 сл., и по-специално у А. Бурмов,
псе. съч., с. 32 сл., кейто използува грижливо оскъдните данни на изворите по тези
въпрос. Вж. и М. И. Артамонов, История хазар, с. 157 сл.
7 Относно оногурите срв. G. Moravcsik, Zur Geschichte der Onuguren (Ungarische
Jahrbiicher, t. X, Berlin und Leipzig, 1930); А. Бурмов, Към въпроса за произхода
на прабългарите, с. 333 сл.
8 Това известие на Агатон е вмъкнато като добавка в протоколните актове за VI
вселенски събор от 680—681 г. (срв. D. Mansi, Sacrorum conciliorum nova et
amplissima collectio, XII, Florentiae, 1766, col. 193 В, и Извори за бълг. история, VI,
с. 183.
9 Срв. Niceph., 24, с. 9 — 15 (Извори за бълг. история, VI, с. 294).
10 Theoph. Chron., II, с. 356 (Извори за бълг. история, VI, с. с. 261).
11 Срв. Costatino Porfirogenito de Thematibus, ed. A. Pertusi, Citta del Vaticano,
1952, I, 31, c. 85 (Извори за бълг. история, IX, с. 193). Той отбелязва, че преди да
стане известно имею им „българи", те били познати с названието „оногундури"
(xpitapcv -рр ivo^ouvioopouS айтойб ёхаХоэт). G. Moravcsik, Zur Geschichte der Ono-
guren, c. 73, e склонен, макар и в некатегорична форма, да отъждестви „оногури"
с „оногундури". Срв. възраженията на А. Бурмов, Към въпроса за произхода на
прабългарите, с. 335 сл. Гледището иа Моравчик приема и М. И. Артамонов, Ис-
тория хазар, с. 167.
13
193
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
гария“ са били включени през VII в. и известните ни от предишното
столетие кутригури, конто се явяват сега в изворите с видоизмене-
ното название „котраги". За котрагите се споменава в хрониката на
Теофан и Никифор12, във връзка с разказа за разпадането на Велика
България след смъртта на Кубрат. Характерного е, че и двамата
византийски автори означават котрагите като „едноплеменници"
(6p.64.uX0c) на прабългарите. Това свидетелствува за осъществи^
лия се и тук процес на сливане иа двата етноса. Видяхме, че
през предишното столетие прабългари и кутригури, макар и близки
помежду си, все пак не били напълно еднакви и прабългарите си
имали свой собствен език, различен от езика на кутригурите и утигурите.
С течение на времето обаче съществуващите отлики, изглежда, по-
степенно намалявали и към средата на VII в. в резултат на продъл-
жителния съвместен живот в пределите на общото политическо обе-
динение прабългари и кутригури (котраги) вече почти не се разли-
чавали помежду си. Те се превърнали в „единоплеменници" (^xocfukoi)
по същия начин, както се били превърнали в „единоплеменници" с
прабългарите оногурите и оногундуриге.
От казаното се вижда, че в пределите на „Велика България",
създадена в резултат на отхвърляне на господството на тюркютите»
се осъществил в продължение на около едно столетие не само един
процес на политическо обединяване на отделни племена, но и един
асимилационен процес на спояване на различии етнически групи, на
създаване на една по-хомогенна в езиково и културно отношение
етническа общност. В този асимилационен процес решаваща роля
играело ядрото от „прабългарски племена", в което се преливали и
загубвали предишната си изолираност и самобитност редица тюрк-
ско-огурски племена като оногури, оногундури, кутригури (котраги).
Възможно е наред с тези племена да са се прелили в „прабългар-
ския етнос" и част от други племена, разположени в обширната те-
ритория между Волга, Днепър и Черно и Азовско морета, като хуни,
готи, алани и пр.
За голямата пъстрота на прабългарската етническа общност,.
създадена през VI—VII в., свидетелствуват не само данни на писме-
ните извори, но и данни, извлечени въз основа на антропологични
проучвания. Доказано е от изследване на прабългарски некрополи,
открити в днешна Южна Русия или в Североизточна България, че
антропологическият тип на прабългарина е твърде смесен. Една трупа
194
ОБРАЗУВАНЕ НА СЛА В ЯНО БЪЛ ГАРСКАТА ДЪРЖАВА
черепи спадат към средноазиатската и туранска раса и свидетел-
ствуват за тюрската принадлежност на прабългарския „етнос". Друга,
по-малочислена трупа, спада към уралската раса и показва, че пра-
българите са се смесили с различии фино-угорски племена. Среща
се и трета, доста многочислена трупа, с подчертани европеидни черти,
конто свидетелствуват за силния примес на прабългарите с различии
сарматски елементи (ала ни и др.), с конто те са живеели продъл-
жително време в тесен досег. С идването на прабългарите в Бал-
канския полуостров и сливането им с траки и славяни европеидните
черти се засилили още повече и взели решителен превес.12 13
Все още недостатъчно изяснен е въпросът, дали освен с други
етнически групи „прабългарите" във „Велика България" не са се
били смесили и с някои славянски племена. Знае се, че северната
граница на тяхното голямо племенно обединение е опирала до зе-
мите, заселени с анти, и би могло да се предположи, че между „пра-
българи" и „анти" са съществували доста тесни икономически и
политически връзки, което е създавало условия за взаимни влияния
в областта на материалната и духовната култура. Икономически и
политически досег ще да е имало и между „Велика България" и
онези славянски племена, конто са живеели близо до нейната западна
граница (т. е. по басейните на рекиге Днепър — Днестър)
и конто са спадали пак главно към групата на антите. Дали взаим-
ните културни влияния между „прабългари" и „славяни" през раз-
глеждания период са били придружени и със смесване между два-
та етноса, т. е. с развитието на асимилационни процеси, не може
да се каже с положителност. Известно е от „Именника на българ-
12 Theoph. Chron., II, с. 356 (Извори за бълг. история, VI, с. 261); Niceph., 33, с. 13
сл. (Извори за бълг. история, VI, с. 295).
13 С конкретен доказателствен материал е проучен антропологическият тип на „пра-
българите" в обстойната монография на Р. Boev, Die Rasssntypen der Balkanhalbin-
sel und der OstSgaischen Inselwelt und ihre Bedeutung fur die Herkunft ihrer Be-
volkerung (под печат). Срв. съответните изводи на с. 365 (от ръкописа); същгят,
Произходът на прабългарите според антропологията. Вечерни новини, 7. IX. 1958 г.
Изводът на Боев в тази статия е: „Прабългарите са били тюрки с угорски и доста
алански примеси." Срв. още Ц. Кристанов, Към въпроса за етногенезиса на бъл-
гарския народ, Ист. пр., XXII, 1966, кн. 3, с. 47. Като се позовава глазно на из-
следванията на М- Попов, Антропология на българския народ, София, 1959, с. 274
сл., както и на своите проучвания върху типа на балкарците, Ц. Крлгтанзз стига до
заключеиието, че у прабългарите са преобладавали повече европеидни черти.
195
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
ските ханове", че в него се срещат имена на владетели, конто зву-
чат славянски. Това се отнася до името „Гостун", което носел
предшественикът на Кубрат, както и до името „Безмер", което но-
сел непосредственияг приемник на Кубрат, вероятно най-старият му
син Баян.14 Отдавна е изказано предположение за славянския харак-
тер на тези названия и редица изследначи, изхождайки от това, прие-
мат, че между славяни и прабългари са съществували трайни и
тесни връзки още преди основаването на славянобългарската дър-
жава. Особено ярко прокарва подобно гледище П. Мутафчиев, който
счита, че когато дошли южно от Дунава, „прабългари и славяни са
се срещнали като отдавнашни приятели". Разбира се, въз основа
само на две собствени имена (чийто произход при това не е напълно
сигурен), едва ли биха могли да се правят големи обобщения за
дбсега между славяни и прабългари в днешна Южна Русия преди
заселването им на Балканския полуостров.16 Няма съмнение обаче,
че териториалната близост между двата етноса, която е била нали-
це в продължение на дълги години, не е могла да не създаде ус-
ловия за сближаване и опознаване помежду им. А това е изиграло
съществена роля при по-късно разигралите се събития, свързани с
идването на Аспаруховата дружина в България и спояването на сла-
вянския и прабългарския елемент в оамките на образувалата се в
Мизия обща славянобългарска държава.
Относно стопанския живот и материалната култура на прабъл-
гарите в пределите на „Велика България", изворовите данни са срав-
нително малко.16 От направените археологически проучвания и от
писмени паметници се вижда, че прабългарите се занимавали главно
с животновъдство, а земеделието стояло на по-заден план. Те поз-
навали вече редица занаяти, свързани с ежедневния им бит (кожар-
ство, грънчарство, ковачество и пр.). Характерна за прабългарите
още от това време е била специален вид лъскава сивочерна кера-
мика, изработвана на грънчарско колело, която впоследствие е била
разпространена и в днешните североизточни български земи след
заселването на дружината на Аспарух.17 Подобно на други тюркски
племена прабългарите живеели в кръгли жилища (юрти). За разлика
от славяните, конто изгаряли своите мъртви, те прилагали погреба-
лен обрсд на трупополагане. В своята цялост материалната култура
на прабългарския етнос от VI—VII в. е била близка на изградилата
се по-късно в пределите на Хазарския хаганат т. нар. салтовско-маят-
196
ОБРАЗУВАНЕ НА СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА
ска култура (в областта на реките Волга и Дон), както и на кул-
турата, разкрита в релица алано-сарматски поселения в Южна Ру-
син и Севе ре н Кавказ.18
Наскоро след смъртта на Кубрат в пределите на „Велика Бъл-
гария" нахлули хазарите, племе от тюркски произход, сродно по език
и бит с прабългарите. Под техиите удари „Велика България" се
разпаднала.19 Една трупа прабългари, чийто вожд бил Баян, син на
Кубрат, останала в първоначалната си родина и била подчинена от
хазарския хаган. В по-късни паметници тези прабългари се явяват
14 За Гостун срв. В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с.
84 сл. За Безмер, пак там, с. 86, 114; срв. и с. 383 сл. Подробно за имената „Го-
стун" и „Безмер" с библиографски указания в статията иа И. Дмйчев, Най-ранни
връзки между първобългари и славяни, Сб. Гаврил Кацаров, II — ПАИ, XIX, 1955,
с. 327 сл. Във съгласие със Златарски и други изследвачи И. Дуйчев не е склонен
да приеме славянски характер на тези две наименования и счита, че „истинското
общение между прабългари и славяни било осъществено едва в пределите на пър-
вобългарската държава след третата четвърт на VII в. и достигнало своето пълно
развитие към средата на IX в.“, с. 363. За славянски счита двете имена Й. Займов
в статията си „Старобългарски личин имена: Безмер, Гостун и Маломир", ИИБЕ,
XI, 1964, с. 449—453.
15 Срв. П. Мутафчиев, История на българския народ, I, София, 1943, с. 96.
16 Срв. Д Ангелов, Стопанство, обществен строй, заселване на прабългарите на
Балканския полуостров и образу ване на славянобългарската държава, в: Икономи-
ката на България до социалистическата революция, I, София, 1969, с. 60сл.; А. Мил-
чев, Формирование староболгарской культуры, Международный симпозиум славян-
ской археологии, София, 1970, с. 17 сл.
17 Срв. Ст. Станчев, Некрополи до Нови пазар, София, 1958, с. 56 сл.
18 Срв. Н. Я. Мерперт, О генезисе салтовской культуры, КСИИМК, вып. 36, 1951,
с. 14 сл.; И. И. Я я Пушкин, Памятники салтово-маяцкой культуры в бассейне;
р. Дона, МИА, № 62, 1958; Ст. Станчев, Некрополът до Нови пазар, с. 62 сл.
М. И. Артамонов, История хазар, с. 288—323; А. Милчев, Формирование старо-
болгарской культуры, с. 19 сл.; М. И. Артамонов, Етническата приналлежност и
исторнческото значение на пастирската култура. Археология, XI, 1969, кн. 3,
с. 1—9.
19 За разпадането на „Велика България* подробен разказ у Teoph. Chron., II, 356
сл., и Nic’ph... 335 сл. (срв. Извори за бълг. история, VI, с. 261 сл. и 295 сл.). Най-
пълно изследване на въпроса у В. И. Златарски, История на българската държава,
I, ч. 1,с. 96 сл. Не може да се приеме за достоверно известието наТеофан запетима
синове на Кубрат, което има легендарен характер и в което има очевидно смесване
на събития от историята на „прабългарите* от Велика България и на „прабълга-
рите* под аварска власт в Панония. Откосно разпадането на „Велика България" под
ударите на хазарите срв. н М И. Артамонов, История хазар, с. 170 сл.
197
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
под названието „вътрешни" или „черни" прабългари, а заеманата от
тях територия се зове „Черна България" (fiaupij BouXyap-a)20. Друга
трупа прабългари начело с втория син на Кубрат, Котраг, потеглили
в северна посока по течението на река Волга. Впоследствие през X в.
тези прабългари създали известната „Волжка България" с главен
град Болград.21 В руските летописи те са познати под наименова-
ние™ „волжские" или „серебрянные болгары". Като самостоятелна
държава Волжка България просъществувала до първата половина на
XIII в., когато паднала под ударите на татарските завоеватели. Тре-
та трупа прабългари, водени от сина на Кубрат, Аспарух, се отпра-
вили на запад, преминали реките Днепър и Днестър и се установили
в днешна Южна Бесарабия в непосредствено съседство с Византий-
ската империя. Предполага се, че това е станало към 660 г. Мяс-
тото, заето от Аспаруховите прабългари, е известно у византийските
извори с названието „Оглос" (буХоС)22
По такъв начин в резултат на хазарското нашествие прабългар-
ският етнос, който в продължение на около едно столетие е бил
политически обединен в едно цяло (с изключение на прабългарите
в Панония) и имал възможност да се развива спокойно, сега бил
отново разпокъсан в териториално отношение. И този път разпо-
късването се оказало окончателно и безвъзвратно.
Отношенията между Аспарух и цариградските управници били
първоначално мирни, но впоследствие се влошили. Прабългарите за-
почнали да преминават река Дунав и да навлизат във византийска
територия. За да се справи с новите пришелци, византийският им-
ператор Константин IV Погонат предприел през 680 г. поход срещу
„Оглоса", но бил напълно разбит и се оттеглил в бягство. Аспарух
проникнал дълбоко на юг със своята дружина и стигнал чак до
Одесос (Варна). По всичко изглежда, че той влязъл в споразумение
с вождовете на местните славянски племена за обща борба срещу
Византия и срещу аварския племенен съюз, който бил вторият му
огасен враг.23 С оглед защит ата на заетата от него територия било
направено известно размествг не на славянского население в днешна
Североизточна България. Племето на северите, което обитавало про-
винция Малка Скития (Добруджа), се разселило на юг към Стара
планина, за да брани проходите при вражи нахлувания, а спомена-
тите „седем племена" били изместени в югозападна посока към пре-
делите на „Авария" (т. е. аварския племенен съюз).24 Това размест-
198
ОБРАЗУВАНЕ НА С Л А В Я Н О Б Ъ Л Г А Р С К А Т А ДЪРЖАВА
ване на славяни от Североизточна България не означава обаче, че
там не останали други славянски племена. Напротив, както личи от
данни на археологически разкопки, в тази облает продължило да жи-
вее плътно славянско население, което влязло в тесен досег с но-
водошлите пришелци. След така взетите предохранителни мерки
срещу византийци и авари Аспарух продължил действията срещу
Византийската империя. Прабългарите, разказва Теофан, „се възгор-
28 Срв. Const. Porph. De adm. imp., 121, c. 64, ed. G. Moravscik, R. J. H. Jen-
kins 42, 77 (c. 186). За .черни българи* се споменава в Руските летописи, срв.
П< весть временных лет, I, статьи и коментарии Д. С. Лнхачова, под ред. В. П. Ад-
риановой-Перетц, Москва, 1950, с. 37, 234; срв. В. Н. Златарски, История
на българската държава, I, ч. 1, с. 114.
21 Срв. Б. Гргков, Волжские болгары в IX — X веках, Исторические записки, 14,1945,
с. 4—37; А. П. Смирнов, Волжские булгары, Москва, 1951. Редица данни за »Вол-
жка България" има и в книгата на М. И. Артамонов, История хазар. Срв. и
Ф. В. Генинг, А. X. Халиков, Раиние болгары на Волге, Москва, 1964.
22 Относно местонахождението на „оглоса* срв. П. Мутафчиев, История на българ-
ския народ, I, с. 91. Следва да се отхвърли като неубедително гледището на В. Н.
Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 130 (възприето и от Н. С.
Державин, Истерия Болгарии, с. 188), който търси „оглоса" в днешна Северонз-
точна Добруджа. Най-вероятно е да се приеме, че името „оглос" представлява ви-
доизменена от гръцките автори форма на славянската дума ,ъгъл*. Срв. по този
въпрос И. Дуйчее, Славяни и първебългари, ИИБИ, I—II, 1951, с. 205, бел. 8.
в По въпроса за отношенията между .прабългари" и „славяни", създадени след по-
бедата на Аспарух над византийците и навлизането на неговата дружина на юг от
Дунава, съществуват разногласия. Някои изеледвачи са склонни да прнемат въз ос-
нова на разказа на Теофан, че прабългарите покорили славянските племена и ста-
нали техни господари. Тази теза, развита от Г. Баласчев в списание „Минало*. год.
I, 1909, к н. 2, с. 204, е втзприета и ст И. Дуйчее в статията му Prctcbulgares е
Slaves .Annales d’institut Kondakov", 1938, с. 145. Друга трупа изеледвачи, като се
започне от В. Н. Златарски, История на българската държава, 1, ч. 1, с. 142 сл.,
поддържат, че между прабългари и славяни са били установени договорни отноше-
ния и че в Т 'къв смисъл следва да се тълкува съдържащият се в разказа на Теофан
израз „бло ^tdxtov SvtaG". Към гледището на В. Н. Златарски се присъединяват и
И. С. Държавин, История Болгарии, I, с. 191; П. Мутафчиев. История на бъл-
гарския народ, I, с. 96; А. Бурмов, Към въпроса за отношенията между славяни и
прабългари през VII—IX в., Ист. пр., X, 1954, кн. 1, с. 77 сл.; М. Андреев, Д. Ан-
гелов, История на българската феодална държава и право, София, 1938, с. 18-
Г. Цанкова-Петкова, Някслко бележки към началната история на българската дър-
жава, ИИБИ, V, 1954, с. 73; История на България, I, София, 1961, с. 60 сл. Изка-
зано е гледището, че с израза „бто xdxtov 6vtaS“ се има пред вид отношението
на сл авянските племена в Мизия спрямо Византийската империя и че той следва да
се тълкува в смисъл, че по време на заселването на Аспарух в Мизия тези славяни
199
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
дели и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите,
конто били под ромейска власт“. За съжаление от това известие не
личи какви именно нови земи и области са били заети от Аспару-
ховата дружина и нейните славянски съюзници. Разтревожен от хода
на събитията, Константин IV Погонат бил принуде н да сключи мир,
като се задължил да плаща ежегоден данък. Така било поставено
началото на славянобългарската държава, чиято столица станал
град Плиска. Това станало през 681 г. и това е рождената дата на
съвместен държавен живот на дватаетноса — славяни и прабългари.26
Още от самото начало новата държава станала известна с
названието „България11. Така я нарича напр. един византийски ду-
ховник Константин от Апамея, който описва събитията през 681 г.
във връзка с идването на прабългарите и поражението на византий-
ския император.26 Като „България11 означават новата държава визан-
тийските хронисти Теофан и Никифор, нашите най-главни извори за
поселването на Аспаруховата дружина в Мизия и победата на пра-
българския вожд над Константин IV Погонат. Името „България11 е
употребено не само във византийски, но и в латински извори през
VII—VIII в., а така също и в извори от източен произход (сирийски,
арменски и пр.). Така напр. като „България11 (Булг-карк) означава
славянобългарската държава един арменски историограф, Гевонд,27
в своего съчинение, писано през средата на VIII в. Утвърждаването
на названието „България11 е идвало по традиция от Кубратовата
„Велика България11. Употребата на това название се дължи на о стоя-
телството, че прабългарите на Аспарух придобили особен авторитет
поради важната роля, която те изиграли в борбата срещу Византий-
ската империя. Названието „България11 употребявали за означаване
на държавата и самите нейни жители през VII—VIII в. Можем да пе-
сочим напр. един пасаж в хрониката на Теофан, където четем как
поданиците на хан Сабин (764—766) го обвинявали във връзка с
решението му да сключи мир с Византия. „Чрез тебе, казвали те,
България ще бъде поробена от ромеите11 (8ti coD rj BouXyapta реХ-
Xei 8ou>ofjo6ai toIS PtofiaioiQ.28
Относно територията на образуваната през 68! г. славянобъл-
гарска държава данните са сравнително малко?9 На юг тя се е про-
стирала до Стара планина, която се превърнала в граница с Визан-
тийската империя. На изток пределите на новата държава достигали
до Черно море, но някои крайбрежни градове между долното тече-
200
ОБРАЗ УВД НЕ НА СЛАВЯНОЬЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА
ние на Дунав и Стара планина (като Одесос, Томи, Констанция)
вставали все още във византийски ръце. На запад територията на
България достигала някъде в областта между реките Искър и Ти-
мок, но точната граница засега не може да се установи. Сигурно е
това, че в западна посока славянобългарската държава се разширя-
вала постепенно в борба срещу аварите, с конто тя влязла в близко
съседство. В един текст на споменатата Арменска география четем,
са били в положение на федерати. Срв. М- Войнов, За първия допир на Аспару-
ховите българи със славяните н за датата на основаването на българската държава
ИИБИ, II, с. 453 сл. През последно време въпросът за образуването на славянобъл-
гарската държава, за броя на славянските племена в Мизия и за отношението меж-
ду прабългари и славяни отново предизвиква значителен интерес сред изследвачите.
Срв. и В. Бешевлиев, За славянските племена в Североизточна България от VI до
X в. Сб. Преслав, I, София, 1968, с. 17; същият, Zu Theophanis Chron graphia,
359, с. 5—17. .P<lychronicn*, Fests hrift F. Edger, zum 75. Geburstag, 11, Amster-
dam, 1967, c. 55; M- Воинов, Пак за възникване на българската държава, Ист. пр.
XXVI, 197<>, кн. 4, с. 76; G. Cankova-Petkova, Sur I’etablissTient des tribus slaves
du groupe b ilgire au Sud du Bas Danube, Etides His‘oriques, IV, 1958, c. 143 сл.
24 Срв. Theoph. Chron., 359 (Извори за бълг. история, VI, с. 263 сл.); Niceph. Brev.,
35 (Изв.ри за бълг. история, VI, с. 295); В. Н. Златарски, История на българ-
ската държава, 1, ч. 1, с. 142 сл.
25 Вж. В. Н. Златарски, История на българската държава, 1, ч. 1,с. 147; История на
България, I, София, 1951, с. 66; М. Андрее*, Л. Ангелов. История на българската
феодална държава и право, с. 71. По-старо гледище, възирието от Златарски и дру-
ги изследвачи, бе, че договорът между Аспарух и Константин IV Погонат е бил
сключеи през 679 г. То бе коригирано въз основа на нови данни от Ю. Трифонов
в статията mv „Известието на сирийския презвитер Константин за Испериховата по-
беда над византийците* (ИБИД, XI—XII, 1931/32, с. 199 сл.). Той установи датата
681 г. През последно време Г. Панкова-Пешкова в статията си „Няколко бележки
към началната история на българската държава", ИИБИ, V, 1954, с. 319—345, се
опитва да докаже, че годииата на сключването на мира между българи и византий-
ци е 680. Според М. Войнов, За първия допир на Аспаруховите българи със сла-
вяните, ИИБИ, VI, 1956, с. 486 сл., поражението на византийската войска в първа-
та битка е станало през 680 г., а мирниит договор, с който се признавала славяно-
българската държава, е бил сключен през 681 г.
26 Const. Apamiensis, Ex actis concilii oecumenici A 681 ; D. Mansi, Sacrorum con-
ciliorum nova et amplissima collectio XI, Flcrentiae, col. 617 (Извори за бълг. исто-
рия, VI, с. 169 сл.); Ю. Трифонов, Известието на сирийския презвитер Константин
за Испериховата победа над византийците, ИБИД, XI—XII, 1932, с. 199—215,
334—336.
27 Срв. Л. Ангелов, В. Гюяелев, Известия в армеиски извори за средновековната
история на България, Ист. пр., XII, 1966, кн. 1, с. 123. Името .България* се появя-
ва и в различии географски карти главно от западноевропейски произход. Срв. П.
201
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
че „Аспарух, като побягнал от хазарите, прогони аварите на запад"30.
Ют това може да се заключи, че по негово време е имало някакви
военни действия срещу Аварския племенен съюз, конто завършили
с териториално разширяване на България в западна посока.
Не напълно изяснен е и въпросът за северната и североизточна-
та граница. Знаем от по-късни изворови данни, че в пределите на
славянобългарската държава е влизала една значителна територия
северно и североизточно от река Дунав, която обхватала части от
днешна Унгария, Румъния, Украина. У византийски автори тази тери-
тория се зове обикновено като „България отвъд Дунав"31 (BouXyapia
ExelOev той Татрои готовой; repay той Дауорсои). Трудно еда се определи
със сигурност кога точно са били включени отвъддунавските земи
в пределите на славянобългарската държава и дали още по време
на Аспарух може да се говори за BouAyapfa exelfiev тооЧо-ирой. Веро-
ятно е да се предположи, че непосредствено след 681 г. прабълга-
рите са запазвали известен контрол над района североизточно от
долното течение на Дунав докъм река Днестър, където е била гра-
ницата им с Хазарския хаганат. Истинското разширяване на отвъд-
дунавските владения е започнало обаче по-късно и в началото на
IX в. (при Крум и Омуртаг) в пределите на България са били вклю
чени вече обширните територии на север и североизток от река Ду-
нав (Трансилвания, Банат, Олтения, Молдава, Бесарабия, Украйна).
Има основание да се счита, че при царуването на Омур аг североиз-
точната граница на славянобългарската държава е достигала до ре-
ка Днепър, а западната е вървяла по басейна на река Тиса. Това е
било време на най-голямо териториално разширение на България на
север от река Дунав и именно през този период се утвърдило сред
византийските писатели посоченото вече название „България отвъд
Дунава". От това време датира и представата, че районът между
реките Днестър и Днепър е „част от България" (pipo? tt)S BouAya-
pfaS), както изрично е отбелязал това византийският писател Кон-
стантин VII Багренородни в съчинението си „За управлението на
империята" (X в.).32
Един несъмнено важен въпрос, свързан с началната история на
славянобългарската държава и с нейното етническо развитие, е да
се изясни какво е било количественото съотношение между славяни
и прабългари след 681 г. Ако имаме пред вид съотношението
между двете етнически групп южно от река Дунав, то несъмнено
202
ОБРАЗУВАНЕ НА СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА
превесът е бил решително в полза на славяните. Те представлявали
едно действително огромно по брой население, което било заело в
течение на VI—VII в. почти цялата територия на Балканский полу-
остров, като погълнало при това и голяма част от местните жители
(траки, илири и пр.). В сравнение с многочислените славянски маси,
живеещи между Дунав и Стара планина, доведените от Аспарух
прабългари били видимо малцинство. Те представлявали само част
от прабългарската етническа общност, която е била по това време
твърде разпокъсана в териториално отношение вследствие на уда-
рите на авари и хазари. Ние не знаем какво е било количеството на
Аспаруховата дружина, тъй като съвременниците на събитията
около образуването на славянобългарската държава не са ни оста-
вили никакви данни. У един по-късен източен писател, Михаил
Сирийски, който пише към средата на XII в., въз основа на по-
стари, недостигнали до нас паметници, намираме обаче известието,
че войската, с която прабългарският вожд се поселил на визан-
тийска територия, наброявала 10 000 души.33 Това е едно ценно
указание, в чиято достоверност няма основание да се съмняваме и
Коледаров, Най-ранни споменавания на българите върху старинните карти, ИИИ,
20, 1968, с. 219 сл.
28 Theoph. Chron., II, с. 433 (Извори за българската история, VI, с. 271).
29 Срв. по този въирос В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1,
с. 151 сл.; Г. Санкова-Пешкова, О территории Болгарского государства в VII—
IX вв., Виз. Врем., XVII, 1960, с. 123—143.
80 В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 2, с. 127.
31 Срв. Scriptor incertus, ed. Воппае, с. 344 (Извори за бълг. история, VIII, с. 22);
В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 277; Is oria Ruminiei,
II, с. 759. От по-новата литература срв. A Grecu, Bulgaria in nordul Dunari al IX—
X lea, SC1M, I, 1950, c. 223—236; Af. Comsa, Die bulgarische Herrschaft nOrdlich
der Donau wShrend des 9- und 10. Jahrh. im Lichte der archeologischen Forschungen
(Dacia N. S., IV, 1960, c. 395—422); срв. Istoria Ruminiei, II, c. 758 сл.; В. Тъпкова-
Заимова, Ролята и административната организация на т. нар. .Отвъддунавска Бъл-
гария", Studia Balcanica, II, София, 1970, с. 63—75.
32 Срв. Const. Porph. De adm. imper., 8, 5 (c. 54).
33 Срв. съответния пасаж в статията на В. Н. Златарски, Известието на Михаил
Сирийски за преселението на българите, ИБИД, кн. IV, 1915, с. 38 сл. В разказа
на сирийския писател се съдържат и някои неточности. Така иапр. той отнася
заселването на прабългарската дружина не по времето на Константин IV Погоиат,
а при царуването на Маврикий (591—602), което е очевидна грешка. Прабългарският
вожд той нарича не .Аспарух", а „Булгариос". Относно това име, което се явява
като епоним на .прабългарите", срв. по-долу.
203
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
което сочи ясно колко голяма е била разликата между броя на"
Аспаруховите прабългари и броя на славяните, конто образували
заедно с тях общата държава. Дори и да приемем, че Михаил
Сирийски посочва само броя на войниците на Аспарух, без да
включва жените и децата им, конто те водели със себе си, все пак
е очевидно, че прабългарският етнос, който се заселил в днешна
Североизточна България през втората половина на VII в., е бил
малочислен и не е представлявал в сравнение с многобройната сла-
вянска маса един равностоен в количествено отношение еле-
мент.
През VII!—IX в., когато в пределите на славянобългарската дър-
жава влязла посочената вече обширна облает северно и североиз-
точно от река Дунав (в днешна Унгария и Румъния и в южната
част на днешна Украйна), броят на прабългарското население
несъмнено се увеличил, тъй като в така посочените земи и по-
специално по басейна на Прут — Днестър — Днепър прабългар-
ският елемент отдавна заемал определени райони. За присъствието
на прабългари в тази облает може да се съди от редица находки
в селища и некрополи, конто са евързани с тяхната материална
култура и конто се датират за времето от VIII до X в.34 Разширя-
ването на България в земите отвъд Дунава увеличило не само броя
на прабългарското население, но и броя на славянского население,
което през VIII—IX в. продължавало да живее масово там, особено
в днешна Унгария и Румъния, и което, както видяхме, спадало към
групата на „българските славяни". Трябва да се отбележи обачег
че освен славяни и прабългари в границите на отвъддунавска
България живеели и други етнически групи (авари, власи и пр.) и
че при усложняването на политическите и вогнните събития през
IX—X в. съставът на тамошното население ставал все по-пъстър.
Към ЗО-те години на VII в. панонските прабългари, конто били
поданици на аварския владетел, започнали да се стремят към по-
голямо участие във властта и към известна самостоятелност. През
631/632 г. те поискали да бъде поставен за хаган един кандидат из
техните среди, но срещнали ожесточено противодействие от страна
на аварите. В започналата се борба прабългарите били победени и
девет хиляди души от тях заедно с жените и децата били прого-
нени от Панония. Те намерили прибежище в Бавария при тамошния
крал Дагобсрт, който наредил обаче коварно през една нощ всички
204
образуване на славянобългарската държава
да бъдат избити.34 * 36 Едва се спасил техният предводител Алциок, кой-
то със 700 души се отправил към Италия и се установил в об-
ластта на Венеция.
Около 35 години след това, наскоро след 663 г., в Италия при-
стигнала друга трупа прабългари, водени от никой си Алцек, която
потърсила прибежище при тогавашния лангобардски крал Гримуалд
(662—671 ).36 Откъде е идеала тази трупа, не е посочено, но най-
вероятно е да се приеме, че и в този случай става дума за прабъл-
гари, конто са живеели в Панония и конто са били принудени да я
напуснат поради лошите отношения с аварския хаган.37 Крал Гри-
муалд изпратил Алцек и хората му при сина си Ломуалд в Бене-
вент (Южна Италия), като поръчал да им даде земя за поселване.
Алцековите прабългари били заселени според думите на Павел Дякон
на обширни места, конто били дотогава обезлюдени, а именно Се-
пинум, Бовианум, Изерния и други градове заедно с техните земи.
До края на VIII в. те живеели по тези места и „въпреки че говорят
на латински, както отбелязва летописецът, все пак съвсем не са за-
бравили да употребяват и собствени си език“ (tamen propriae usum
minime amiserunt).
34 Срв. И. А. Рафалович, Поселение VI—VII вв. у село Ханска, КСИА, 113, 1958,
с. 100; Г. Б. Федоров, Население Прутско-Днестровского междуречья в I тысяч,
н. э., МИА, 89, Москва, 1960; Г. Ф. Чеботаргнко, Городище Калфа, МИАЗ,
МССР, Кишинев, 1962, с. 197 сл.; същият, Материалы к археологической карте
памятников VIII—X в. южной части Пруто-Днестровского междуречья, Далекое
прошлое Молдавии, Кишинев, 1969, с. 211 сл. Най-богати дании в книгата на С. А.
Плетнева, От кочевой к городам, МИА, № 142, Москва, 1967, с. 1—195.
83 Срв. за този епизод в разказа на хрониста Фредегарий (ей. В. Krusch, Chronico*
rum, quae dicuntur Fredegarii scholastic! libri IV, Hannover, 1888, M G H, S"rtp-
tores rerum Merovingicarum. 11, IV, 72 (Извори за бълг. история, II, с. 389), В. Н. Зла-
тарски, История на българската държава, 1, ч. 1, с. 117 сл., свързва този епизод с
по-късиото сведение за преселването на Алцек в Италия и счита споменатия от Фри-
дигер Алциок за измислена лнчност. Съображенията му обаче не са убедителни. За
същия епизод вж. и А. Бурмов, Въпроси из историята на прабългарите, с. 26, кой-
то го отнася към 630 г.
36 Срв. Pauli Diaconi, Historia Langcbardorum, MGH AA II, Berolini, 1879, V, 29, c
151, 1—10 (Извори за бълг. история, II, с. 415 сл.).
37 Според В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 120, кой-
то приема разказа на Теофан за петимата синове на Кубрат, Алцек е бил неговият чет-
®ърти син, който дошъл със своята дружииа в Италия в резултат на разпадането
эта „Велика България*.
205
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
Лошите отношения между прабългарите и аварите, конто довели
до изселването на две прабългарски дружини в Италия, продължили,
както изглежда, и през следващите години. Резултатът от това било
откъсването на още една голяма прабългарска дружина от Панония
начело с Кубер и нейното заселване в днешна Македония. Това съ-
битие станало към 685 г., т. е. няколко години след идването на
Аспаруховите прабългари в Мизия и образуването на славянобъл-
гарската държава.38
Подробен разказ за преселването на Куберовата дружина нами-
раме в споменатия вече паметник „Чудесата на Димитър Солунски".39
Там четем, че Кубер бил поданик на аварския хаган в Панония и
бил поставен от него за управител на една част от населението в
аварската държава, което живеело в обласгта на града Сирмиум
(днес Митровица). По род Кубер бил прабългарин (тб>у BoO.yapwy),
както е казано изрично в един наслов, отнасящ се до разказа, свър-
зан с неговата дейност.40 А самото население, над което той бил
поставен да управлява от хагана, било смесено по своя характер.
Наред с прабългарите, конто образували ядрото на неговата дру-
жина, имало и други племена, между конто вероятно и славяни,
чийто брой в Панония е бил значителен. Освен това между жите-
лите на посочената облает, предоставена му за управление, се нами-
рали и известен брой пленници, конто били отвлечени там от ава-
рите и техните съюзници славяни и прабългари по време на дей-
ствията им в Балканския полуостров през началото на VII в. Плен-
ниците, както личи от разказа на летописеца, произхождали от раз-
личии провинции на Византийската империя (Тракия, Мизия, Дакия,
Дардания, Родопа, Превалитана и пр.), т. е. от почти всички балкан-
ски земи. Между тях имало следователно и траки, илири и гърци,
конто живеели в Балканския полуостров през началото на VII в.
Трябва да се предположи, че най-голям брой пленници били докарани
в Панония по време на съвместния поход на авари, славяни и пра-
българи срещу Цариград през 626 г. Събраната от всички краища
на полуострова пленническа маса започнала, както разказва лето-
писецът, да се смесва „с българи, авари и с останалите племена,
родиха им се деца от това смешение и станаха огромен и много-
броен народ“ exsiyou о5? ETrqjuyevTeS peui BouAyapwy xat ’Apdpwy
xac twv Zoin©? eOyizwv xat TracSonarjadyTtov xai AaoO йтге^рои
xat кар.ттоМои уеуоубто?). Осъществил се следователно един значи-
206
ОБРАЗУВАНЕ НА СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА
телен по своите размери асимилационен процес в Панония, при който
съществуващата там етническа пъстрота в резултат на смесването
на авари, славяни и прабългари, създадена от края на VI и нача-
лото на VII в., станала още по-чувствителна.
Около 60 години след откарването на пленниците в Панония,
т. е. към 685 г., за техен управител бил поставен от аварския хаган
споменатият Кубер. Поради настояването на своите поданици, конто
искали да се върнат по родните си места, Кубер, както разказва
по-нататък авторът на „Деянията на Димитър Солунски“, решил да
напусне заеманата от него облает и да престане да се подчинява на
аварския хаган. Той вдигнал „целия този прокуден ромейски народ
88 Срв. подробно изложение на събитията във връзка с преселването на Кубер у
Н. Милее,Кубраг от историята и Кубер в „Чудесата на св. Димитрия Солуиски’,
Пер. спис. на Българското книжовно дружество, кн. 71, 1910, с. 557—583: В. Н. Зла-
тарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 121 сл.; Д. Ангелов, История
на Византия, I, с. 240. Върху личността на Кубер се водят все още спорове главно
поради това, че данните на изворите са твърде оскъдни. В. Н. Златарски (пос.,
съч., с. 121) го счита за един от синовете на Кубрат и следователно за брат на
Аспарух. Подобно гледище поддържа и В. Бешевлиев, Надписите около Мадарския
конник (сб. Мадарски конник, София, 1956, с. 62), където е посочена и литература
върху въпроса. През последните години се изказа мнение, че Кубер е тъждествен
с Кубрат (въз основа главно на съзвучието на имената и на известието на летопи-
сеца Никифор за борбата на Кубрат срещу аварите). Срв. в такъв смисъл Н. Gre-
goire, L’origines et le nom de Croites et des Serbes, Byzantion, 17, 1945, c 88—118;
P. Lemerle, La composition et la Chronologic des deux premises livres des Miracula
S Demetrii, B. Z., 46, 1953, c. 360. За тъждествеността на Кубер с Кубрат се из-
казва н Н. A. Bibicou, A propos de la premiere mention d’un Stratfcge des Caravisien,
Byzantino-Slavica, I, 1966, c. 79 сл. Мисля обаче, че това схващане няма солидна
доказателствена основа и че Кубрат и Кубер са съвършено различии личности. Раз-
ногласия има и по въпроса за хронологията на събитията. Привържениците на те-
зата, че Кубрат и Кубер са едно и също лице, са склонни да датират появата на
Куберовата дружина в Македония към 635 г., като се основават на сведението на
патриарх Никифор за борбата на Кубрат срещу аварите. Според A. BvpMoe, Сла-
вянските нападения срещу Солун в „Чудесата на св. Димитра’ и тяхната хроноло-
гия, с. 221, преселването на Куберовите прабългари следва да се отнесе към 60-те
години на VII в., т. е. по време на византийския император Константин II. Най-
убедително ми се вижда датирането на Ф. Bapuiuuh, Чуда Димитри] а Солунског
као историски извори, с. 126—140, който поставя събитията между 680—685 г. Към
същия период, макар и да не отбелязва точно годините, отнася събитията и В. Н„
Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 155 сл.
89 Acta Dem., V, 195 (Извори за бълг. история, VI, с. 158 сл.)
40 Срв. Н. Antoanidis — Bibicou, пос. съч., с. 72.
207
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
заедно с други племена" (рета xa! itepwv eGvtxwv) и потеглил на юг.
Опитът на аварския хаган да го възпре останал безрезултатен. В
няколко сражения аварите били разбити и Кубер, след като прекосил
Дунава, навлязъл дълбоко на юг във византгйска територия. Той
се установил накрай със своята дружина в т. нар. Керамисийско
поле (т. е. в днешна Македония в областта на град Битоля). Тази
облает става известна във византийските извори с името „България"
(BouAyapJa), а самите нейни жители — с името „българи" (BcrjAyapot).41
Така наред с названието „България", което се употребява за озна-
чаване на славянобългарската държава в Мизия, се появява и още
едно название „България" за означение на областта, заета от Кубер,
и наред с името „българи", употребявано за Аспаруховите прабъл-
гари, се появява и друго име „прабългари" за означаване на пода-
ниците на Кубер. Употребата на названията „България" и „българи"
е ясно доказателство за това, че въпреки смесения характер на на-
селението, докарано от прабългарския вожд след изселването му от
Панония, в него е преобладавал прабългарският елемент.
Най-близки съседи на доведените от Кубер прабългари били
драгувитите, конто започнали да доставят храна на новопристигна-
лото население42 и си създали с него близки отношения. По такъв
начин досегът между славянския и прабългарския елемент, който
съществувал още по време на съвместния им живот в Панония, про-
дължил да се развива и станал дори още по-тесен.
Първоначално отношенията между Куберовата дружина и цари,
градската администрация били мирни, но скоро станали враждебни
Прабългарският вожд в съгласие със своите съветници замислил да
превземе Солун и след това да разшнри по-нататък своите владения.
Той имал за цел, разказва летописецът, „да излезе срещу околните
племена, да ги покори и да тръгне на война срещу островите, сре-
щу Азия и дори срещу тогова, който обладаваше царската власт"
(т. е. срещу императора — б. н.). От това известие се вижда, че
Кубер се готвел да създаде в борба срещу Византия обширно по-
литическо обединение, в което главна роля трябвало да играят до-
ведените от него прабългари заедно с местните славянски племена>
заселени северно от Солун. За осъществяване на този план бил оп-
ределен един от най-близките сътрудници на Кубер, по име Мавър.
Мавър знаел добре, както посочва летописецът, четири езика —
гръцки, латински, славянски и прабългарски (xai ri;v хаб’ ^paS ёти-
208
ОБРАЗУВАНЕ НА СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА
ттарсуоу yXwaaay xa! Tvjy'l'ropiatcoy, —хЛа,5соу xa! BouXyapwv)41 42 43 и се промък-
нал уж като беглец в Солун, за да постъпи там на византийска
служба и да подготви постепенно условията за завземането на
града от Куберовите войници. Но замисленият план бил осуетен
благодарение на намесата на византийския пълководец Сисичий.
Мавър бил разобличен, лишен от власт и заточен в предградията на
Солун и с това проектите на Кубер пропаднали. Ако се съди от не-
твърде ясния завършек на разказа на летописеца, между прабългар-
ския вожд и тогавашния византийски император било постигнато на-
края известно споразумение. Кубер залазил държаната от него об-
лает в близко съседство със Солун, но трябвало да се откаже от
мисълта за завоевателни действия срещу този важен византийски
пристанищен център.
Наскоро след така разигралите се събития отношенията между
Куберовите прабългари и Византийската империя се влошили отново.
Това станало през 687 г., т. е. през първите години от царуването
на Юстиниан II (685—695). По думите на летописеца Теофан „Юс-
тиниан нарушил сключения с българите мир, като пренебрегнал ус-
тановените от неговия баща официални разпоредби и заповядал на
конните отряди да преминат в Тракия, искайки да оплени българите
и Славиниите“ (zapeAuae 8г v.xl [ie~z BouAyaccov zaytwGeicav Efprpjy. ..
xa! xeXeuei KEpaaa: ek! т$]у 0paxrp та xapaAAapcxi 6ё;ъата pouloptEvoS
той? те BouXydpooS xa? та? SxXauyta? atyjiaXcoTLcac).44 След това се
отправил, разказва по-нататък летописецът, срещу Славиния и България
(хата SxAau'Vta? ха! ВоиАуар-'а?), отблъснал българите (то?»? BouAydpou?),
конто го присрещали, и стигнал чак до Солун. По време на този по-
ход били подчинени много славянски племена (xoUa тйу SxAa хму).
конто императорът наредил да бъдат преселени в Мала Азия. На връ-
щане от похода обачего сполетяло нещастие. Той бил причакан, раз-
казва летописецът, от българите (боозтатг^Е!? йтЛ тыу BouAyapwv) в ня-
каква теснина(вероятно при устието на река Рендина) и едва успял
да я премине. Голяма част от войниците загинали или били ранени.
За същите събития разказва и патриарх Никифор. И той гово-
41 Срв. Theoph. Chron., 11, с. 364 (Извори за бълг. история, VI, с. 265); Niceph.
Brev., с. 36 (Извори за бълг. история, VI, с. 296 сл.).
42 Acta Dem., V, 197 (Извори за бълг. история, VI, с. 160).
43 Acta Dem.V, 198 (Извори за бълг. история, VI, с. 160 сл.).
44 Theoph. Chron, II, с. 364 (Извори за бълг. история, VI, с. 265).
14
209
СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ
ри, че Юстиниан нарушил сключения с българите мир (тг;у zpds тоиС
ВоиХуярои? yevo;i£'.)7jV г:ргрл(у) и че нахлул чак до Солун, като подчинил
много от тамошните славянски племена (т?оХХа тйу exeIoe Х/лХа^уйу
yewj) и заповядал да ги преселят в Мала Азия.46
Както се вижда от разказа на двамата византийски летописцщ
славяни и прабългари се намирали в съюз срещу общия противник —
Византийската империя, и действували съвместно срещу изпратената
към Солун императорска армия. В изложението не е казано изрично
какво трябва да се подразбира под названието „България", срещу
която се отправил Юстиниан, нито пък под названието „прабълга-
ри". От целия ход на събитията обаче личи ясно, че тази „Бълга-
рия" не е могла да бъде Аспаруховата България, която по това
време заемала все още една сравнително ограничена облает на север
от Стара планина, а Куберовата „България", която се е простирала
северно от град Солун.46 Тази именно „България" е била опасен съ-
сед и враг на византийците и срещу живеещите там „прабългари"
отправил своите удари цариградският император. Той се стремял
чрез разгърнати военни действия да постигне две цели — от една
страна, да покори местните славяни, а, от друга, Куберовите прабъл-
гари, който въпреки своя първоначален неуспех за превземането на
Солун продължавали да бъдат опасен враг на Византийската им-
перия и верен съюзник на славянските племена от Македония. Уси-
лията на императора завършили обаче само с частичек успех. Той
сполучил да подчини намиращите се около Солун славяни и да ко-
лонизира част от тях в Мала Азия, обаче прабългарите на Кубер’
останали и занапред в заеманата от тях облает и дори съумели да
нанесат тежко поражение на завръщащата се от похода византийска
войска.
Както се вижда от казаното, през втората половина на VII в.
едновременно на две места на Балканския полуостров се осъществил
досег и се създали условия за тясно сътрудничество между прабъл-
гари и славяни. От една страна, виждаме Аспаруховата дружина,
която изгражда съвместно със славянските племена в днешна Се-
вероизточна България една обща държава със столица Плиска. От
друга страна, виждаме Куберовите прабългари, конто се евързват с
драговичи, ринхини, сагудати и други славянски племена от „бъл-
гарската трупа" в днешна Македония. В резултат на териториалното-
съжителство на двата етноса, обединени от общи цели и задачи, се
210
ОБРАЗУВАНЕ НА СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА
създали предпоставките за постепенного развитие на един значите-
лен по своите размери асимилационен процес, който в края на краи-
щата е трябвало да доведе до спояването им в единна народност.
45 Срв. Niceph. Brev., с. 36 (Извори за бълг. история, VI, с. 296 сл.) У него липсва
обаче известието за поражеиието иа Юстиниановата войска по време на вр .тането
й от похода.
'1Й Срв. по този въпрос основателните бележки на В. Н. Златарски, Ис ория на
българската държава, I, ч. 1, с. 159 сл. Вж и В. Бешеслиев, Надписите о ;оло Ма-
дарския конник. Сб. Мадарски конник, София, 1956, с. 62 сл.
ГЛАВА ТРЕТА
Изграждане
на българската народност
VII—IX век
1
УКРЕПВАНЕ
НА СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА
И ВКЛЮЧВАНЕТО
НА СЛАВЯНСКИТЕ ПЛЕМЕНА
ОТ БЪЛГАРСКАТА ТРУПА
В НЕЙНИТЕ ПРЕДЕЛИ
Създаването на славянобългарската държава е събитие, което из-
играва огромна роля за цялостното ни историческо развитие през
средновековната епоха и особено за изграждането и утвърждаването
на българската народност. Държавата, както се знае, е един от ос-
новните фактори, който съдействува за политического, икономичес-
кото и териториалното обединяване на отделни етнически групи, за
тяхното сближаване и взаимопроникване, за сплотяването им в ус-
тойчиви общности. В конкретния случай етнообразуващата роля на
славянобългарската държава се е осъществявала в две направления:
от една страна, в постепенного преодоляване на племенната раздро-
беност на славяните от българската трупа и сливането им в едно
цяло и, от друга страна, в смесването на „славяни“ и „прабългари"
и премахването на съществуващите помежду им различия в рели-
гиозно, битово, езиково отношение. С други думи, славянобългар-
ската държава, образувана в края на VII в., съдействувала за осъ-
ществяването на един двустранен по своя характер етногеничен про-
цес (от консолидационен и асимилационен характер), който имал за
краен резултат образуването и утвърждаването на българската на-
родност като устойчива етническа, политическа и културна общност.
Без наличието на държава този процес би бил немислим и невъз-
можен.
Един от решаващите момента, който създал необходимите ус-
ловия за изграждането на българската народност, било териториал-
ното и политического укрепване на славянобългарската държава и
постепенного включване на редицата славянски племена от българ-
ската трупа в нейните предели. Първоначално, както се знае, в гра-
ниците на България били включени само славянските племена от
Мизия, конто влезли в сътрудничество с Аспаруховата дружина в
общата борба срещу Византийската империя. Що се отнася до сла-
вянските племена в Тракия, Македония, Албания и Гърция, то те,
макар и да запа вали известна вътрешна самостоятелност, се нами-
215
ИЗГРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ
рали на територията на Византия и под контрола на цариградската
администрация. Това се отнася и до групата прабългари на Кубер,
конто се заселили в края на VII в. в областта около Прилеп и
Битоля.
При това положение пред владетелите на младата славянобъл-
гарска държава стояла за изпълнение една важна външнополити-
ческа задача, а именно — да включат в пределите на България и
онези славянски племена, конто се намирали под чужда власт.1 То-
ва е било политика, която целела да обедини всички славяни от
българската трупа в техния естествен етнически и държавен цен-
тър. Осъществяването на подобна политика срещало обаче сериозна
съпротива от страна на Византийската империя, която не могла да
се примири с настъпилите политически и гериториални изменения на
Балканския полуостров след заселването на славяните и прабълга-
рите. Византия се стремяла постепенно да подчини напълно ново-
дошлите „варвари“ и да ги превърне в свои поданици. Така още от
самото начало между Византия и славянобългарската държава се
създала враждебна обстановка, която се дължала на техните про-
тиворечиви външнополитически и държавни интереси.
Първоначално събитията се развивали благоприятно за Бълга-
рия. Приемникът на Аспарух, хан Тервел (702—718), се възползувал
от вътрешните междуособици във Византия, помогнал на сваления
император Юстиниан II да си върне престола и получил като отплата
за това областта Загора (южно от Стара планина между градовЕте
Сливен и Несебър).2 В тази облает живеело многочислено славянско
население от „българската група“ и така броят на славянските по-
даници в славянобългарската държава бил увеличен значително. Пак
по времето на Тервел, както изглежда, били разширени границите
на държавата и в запад на посока, като обхванали земиге на славян-
ского племе тимочани в басейна на Долни и Средни Тимок.3
През втората половина на VIII в. славянобългарската държава
се намирала в криза и не била в съетояние да продължи своята
обединителна политика. В страната избухнали междуособици и за-
почнала честа смяна на хановете.4 По същото време Византийската
империя, която в началото на VIII в. изпитвала силен натиск от
страна на Арабския халифат, успяла да отбие постоянните заплахи
и да укрепи военната си мощ. Това дало възможност на цариград-
ските императори да насочат цялото си внимание към Балканския
216
УКРЕПВАНЕ НА СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА
полуостров и да активизират своята политика по отношение на сла-
вянските племена и на славянобългарската държава. Особено деен в
това отношение бил византийският император Константин V Копро-
ним (741—775). През 759 г. той предприел поход срещу славянските
племена, живее щи на територията на Византия. Летописецът Теофан
съобщава че императорът „опленил Славиниите в Македония, а ос-
таналите направил свои подчинени“ (та? хата xijv МахеЗолау SxXocut-
у(а? ^х[лаХ(отеите xai той? Логтгой? i>~oy_£tp(ou? iroirpev).1 2 3 4 5 От това извес-
тие може да се заключи, че действията на Константин Копроним са били
на широк фронт и че те са се развили в една обширна облает в Ма-
кедония, Тракия, Албания и в земите на днешна Гърция, където имало
по това време славяни от българската трупа. Трябва да се предпо-
лага при това, че ударът, предприет от византийските войски през
759 г., засегнал не само славянските племена, но и потомците на
Куберовите прабългари в Южна Македония, конто по това време
са били почти напълно претопени сред тамошното славянско насе-
ление.6
Едновременно с действията срещу славянските племена на те-
риторията на Византия Константин V Копроним предприел пряко
настъпление и срещу славянобългарската държава. Възползуван от
вътрешните размирици в страната, той нахлувал на няколко пъти дъл-
1 Срв. за политическите и воениите събития през VII—IX в., конто довеждат до
включваието иа славяните от българската трупа в пределите на славянобългарската
държава подробно у В. Н. Златарски, История на българската държава през сред-
ните векове, т. I, ч. 1, с. 170, 248 сл., 259 сл., 321 сл., 336, 342 сл.; т. I, ч. II, с. 25,
278 сл.; История иа България, Издание иа БАН, София, 1961, с. 62 сл., 86 сл.;
Д, Ангелов, Българската иародиост и делото на Климент Охридски, Сборник от
статии по случай 1050 г. от смъртта му, София, 1965, с. 8 сл.
2 Това станало през 705 г. За събитието срв. у В. Н. Златарски, История, I, ч. 1,
с. 170 сл. Не е убедителио изказаното от Г. Цанкова-Пгткова гледище в стати-
ята й „О территории болгарского государства в VII—IX вв". (Виз. врем., XVII,
I960, с. 130 сл.), че през VIII в. славянобългарската държава изобщо не е разши-
рявала граничите си южио от Стара плаиииа и че отстъпваието на Затора е ста-
нало през следващото столетие по време иа царуването на княз Борис.
3 Срв. В. Н. Златарски, История, I, ч. 1, с. 190.
4 Подробно за този период у В. Н. Златарски, История, I, ч. 1, с. 193—225;
История иа България, I, 1961, с. 64 сл.
5 Срв. Theoph. Chron., II, с. 430 (Извори за бълг. история, VI, с. 270); Д. Ангелов,.
История на Византия, I. с. 263.
6 Срв. по-долу, с. 237, 250.
217
ИЗГРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ
боко в пределите на България, без да срещне сериозна съпротива.
Едва след възкачването на хан Телериг на престола (768—769) се
засилил отпорът срещу нашествениците. През 773 г. Телериг въз-
намерявал да изпрати, съобщава летописецът Теофан, „една 12-хи-
лядна войска, която да подчини Византия и да пресели жителите й
в България"7. Касае се за смел противоудар от страна на българ-
ския хан срещу настъпателните действия на Константин Копроним
с крайна цел да се присъедини една значителна част от славянското
население в днешна Македония и по-специално областта, заемана от
берзитите. Планът на Телериг не могъл да бъде обаче осъществен
и замисленият поход към Берзития изобщо не се състоял Наскоро
след това Константин V Копроним потеглил отново на война срещу
славянобългарската държава, но по време на похода починал
(775 г.).
След смъртта на Константин Копроним войнствената византийска
политика спрямо България била за известно време изоставена. Про-
дължили обаче опитите на цариградските императори за пълно под-
чиняване на славянските племена на територията на Византийската
империя, конто въпреки предприетия срещу тях военен поход от
759 г. продължавали да се управляват от своите местни вождове
и да притежават известна самостоятелност. През 783 г. цариград-
ските управници подготвили срещу славяните друга военна експеди-
ция начело с изтъкнатия пълководец Ставракий.8 Ако се съди от
разказа на Теофан, в резултат на тази експедиция били подчинени
славянските племена в Тракия, в Южна Македония и в Северна и
Средна Гърция. Византийската войска навлязла и в Пелопонес, от-
където докарала голям брой пленници и богата плячка. За да от-
празнува победата над славяните в Тракия, тогавашната византий-
ска императрица Ирина предприела тържествено пътешествие и
отишла в град Бероя (Стара Загора), който бил преименуван в нейна
чест Иринополис. Византийците възстановили разрушените крепостни
стени на Бероя, както и крепостните стени на Анхиало и на Несе-
бър, пострадали по време на някогашните нашествия на авари и
славяни.
В борбата си срещу славяните византийските управници дей-
ствували не само с въоръжена сила. Те разпространявали сред сла-
вянското население християнската религия, като целели по такъв на-
чин не само да го откъснат от езическата вяра, но и да създадат
218
УКРЕПВАНЕ НА СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА
условия за въвличането му в сферата на ромейската култура и така
постепенно да го обезличат като самостоятелен етнос. Политиката
на християнизация на славянските племена добила особено широк
размах към средата и втората половина на VIII в. Важна роля като
център на религиозната пропаганда сред славяните започнала да иг-
рае тогава църковната епархия Македония с главно средигце Солун
и с епископски седалища в Едеса (Воден), Хераклия (Лерин), Кас-
тория (Костур) и други селища в Южна и Западна Македония.7 8 9
Един нов противоудар срещу Византия бил предприет през 789
г. по време на управление™ на хан Кардам (777—802). Изпратените
от хана войски навлезли по басейна на река Струма, където обита-
вало славянското племе стримонци. Тяхна цел е била вероятно да
освободят цялата тази облает от византийска власт и да я присъе-
динят към пределите на славянобългарската държава. И този път
обаче замисленият план не дал желания резултат. Византийската
власт продължава да пази своите позиции в Тракия, в днешна Юго-
западна България, в Македония и в Гърция и да държи под конт-
рол местните славянски племена. В отговор на суровата политика на
цариградските управници през 805 г. славяните в Пелопонес (езер-
ци и милинги) вдигнали голям бунт и обсадили силната крепост Па-
трас.10 Въстанието им било обаче потушено и тогавашният визан-
тийски император Никифор I Геник предприел строги мерки за ук-
репване на властта на империята в този най-южен край на нейните
балкански владения. Всички въетанали славяни заедно със семейст-
вата им, с роднините им и имотите били предадени в собственост на
Патраската митрополия като нейно зависимо население. Те били за-
дължени да издържат занапред за сметка на своите общини страте-
зите, императорските чиновници и посланиците на чуждите страни,
пращани в тази облает.11 Няколко години по-късно, през 810 г., по
7 Срв. Theoph. Chron., с. 447 (Извори за бълг. история, VI, с. 274).
8 Theoph. Chron., II, с. 456/457 (Извори за бълг. история, VI, с. 276); Д. Ангелов.
История на Византия, I, с. 266.
9 За териториалния обсег иа епархия Македония ни дава сведение един църковен
списък на епископски средища, съставгн след 732 г. Срв. Д. Ангелов, По иякои
въпроси около покръетването иа българите. Ист. пр. XXI, 1965, ки. 6, с. 46. Срв. и
Т. Събее, Проникване на християнството в България до 865 г. Год. на Духовната
акад. „Св. Климент Охридски*, XV/XLI/, 1, 1966, с. 10 сл.
10 Срв. Theoph. Chron. II, с. 463 (Извори за бълг. история, VI, с. 276).
219
ИЗГРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ
нареждане на византийския император в отделяйте „Славинии", на-
миращи се на територията на Византия, били заселени жители от
различии провинции (теми) на империята.12 Заселени били вероятно
главно гърци от Мала Азия, а може би и от други области. С тази
мярка се целело да се усили етническата пъстрота в земите, заемани
от славянското население, за да се ограничи неговият числен превес
и да се създадат условия за постепенното му смесване с чужди ет-
нически групи, което би довело до по-лесната му романизация. Изоб-
що по време на царуването на Никифор I Геник политиката за под-
чиняване на славянский елемент в граничите на Византия се акти-
визирала твърде много.
Същевременно обаче в началото на IX в. след изживяване на
вътрешните междуособици славянобългарската държава укрепила
вътрешното си положение и могла да пристъпи отново към осъ-
ществяване на своите обединителни планове по отношение на сла-
вяните от българската трупа. Първи успехи в това направление били
постигнати при хан Крум (802—814). През 809 г. изпратени от него
военни отреди навлезли в Струмската облает, където разбили нами-
ращата се там византийска войска. През същата година Крум зав-
зел големия град Сердика.13 Така в пределите на славянобългарската
държава бил присъединен още един важен край в днешна Югоза-
падна България, населен със славяни от българската трупа. Послед-
вал старателно подготвен противоудар от страна на Никифор I Ге-
ник, който проникнал дълбоко с войските си в България и изгорил
столицата Плиска, но наскоро след това той претърпял тежко пора-
жение в един старопланински проход (вероятно Върбишкия) и сам
паднал в боя (26 юли 811 г.).14 След това поражение военното над-
мощие на славянобългарската държава над нейния южен съсед ста-
нало съвсем очевидно и то се изразило в осезателен натиск на Крум
в Източна Тракия. Били превзети редица селища в тази облает и с
това в пределите на България били включени още славяни от бъл-
гарската трупа. След една нова победа, нанесена на византийците
при Версиникия (близо до Одрин) на 22 юни 813 г., Крум започнал
да се готви вече за пряк удар срещу самата византийска столица.
При тази подготовка, както стбелязва един анонимен византийски
извор (т. нар. scriptor incertus), той събрал голяма войска, като взел
за съюзници аварите и всички Славинии (xai racaS та? 2x)aptvt'aS).1B
Това известие е твърде показателно. То свидетелствува за създа-
220
УКРЕПВАНЕ НА СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА
дения боен съюз между славянобългарската държава и редицата
намиращи се още вън от нейните предели славянски племена от
българската трупа, конто виждали в нейното лице своя естествен
политически и етнически център. Под „всички Славинии* трябва да
подразбираме славянските племена, най-вече Тракия и Македония,
конто все още се намирали под византийска власт и конто се надя-
вали, че след един съвместен удар, нанесен срещу отслабената по
това време Византийска империя, ще могат да извоюват най-сетне
своята свобода и политическата си независимост. Чрез съюза си с
„всичките Славинии* Крум се е стремял очевгдно към осъществя-
ване на онази обединителна политика, която прабългарските ханове
са били подхванали още от началото на VIII в. и която е имало из-
гледи да завърши сета с успех. По време на подготовката за нас-
тъпление срещу Цариград обаче Крум починал и замисленият поход
не могъл да се състои.
По време на царуването на Крум славянобългарската държава
постигнала териториални придобивки не само на юг от Стара пла-
нина (в Източна Тракия и в областта на София), но и в североза-
падна и северна насока. Според едно известие във византийския
енциклопедичен речник, познат под наслова „Свида*, през 805 г.
Крум завладял голяма част от аварската държава и я присъединил
към своята територия.11 * * * * 16 Останалата част от аварската държава пад-
нала под ударите на франките. В пределите на България били вклю-
чени обширни области по басейна на реките Тимок и Морава, как-
то и по басейна на Средния Дунав и Тиса. В тази територия жи-
11 Срв. De adm. imp., cap. 49 (с. 288 сл.). Д. Ангелов, История на Византия
1, с. 274 сл.
1! Срв. Teoph. Chron., И, с. 484 (Извори за бълг. история, VI, с. 279).
is Пак там. Срв. В. Н. Златарски, История иа българската държава, I, ч. 1,
с. 252.
1* Срв. подробно у В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1,
с. 257 сл.; История иа България, I, с. 70.
15 Scriptori incerti Histonae de Leone Barde filio apud. Leonis Grammatici Chronogra-
phia, ed. Bonnae, 1812, c. 317 (Извори за бълг. история, VIII, с. 23).
16 В. Н. Златарск I, История иа българската държава, I, ч. 1, с. 248; срв. и V.
Gjuselev, Bulgansch-frankische Beziehungea in der ersten Halfte des IX Jahrh, By-
zantinobulganca, II, София, 1953, c. 15 сл.; същият, Баварският географ и иякои
въпроси на българ. история от първата половина иа IX в. ГСУ, ФИФ, LVIII, кн. 3,
Ссфия, 1965, с. 281 сл.
221
ИЗГРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ
веели редица славянски племена предимно от „българската група"^
Била разширена вероятно пак по време на Крум и територията на
славянобългарската държава северно от река Дунав, в днешните
румънски земи, където също живеело многолюдно славянско на-
селение.17 Северна граница на България станали Карпатските планини,
източна — реката Днестър. Поради липса на достатъчно изворови
данни въпросът за точните граници на славянобългарската държава
северно от Дунав през този период все още не може да се счита за
напълно изяснен.
При царуването на Крумовия наследник Омуртаг (814—832) сла-
вянобългарската държава укрепила своите придобивки в областта
на Тиса и Средния Дунав във война срещу франкската империя. То-
гава е била присъединена, както изглежда, трайно към България об-
ластта Срем с важния център Сингидунум (на славянски Белград).18
С управниците на Византийската империя Омуртаг поддържал мирни
отношения (съгласно договора от 815 г.) и нови териториални при-
добивки на юг от Стара планина не са били осъществени. Ново раз-
ширяване на българските граници намираме по време на Маламир
(832—836). Ако се съди от сравнително оскъдните данни за неговото
царуване, може да се заключи, че тогава е била присъединена към
България една голяма част от Тракия с такива важни градски цен-
трове като Пловдив (Пулпудева) и Бероя (Стара Загора). В преде-
лите на славянобългарската държава е била включена и Родопската
облает.19 Това е бил нов и голям успех в политиката за изтръгване
ТЕРИТОРИАЛНО РАЗШИРЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА
И ОБЕДИНЕНИЕТО НА СЛАВЯНИТЕ ОТ БЪЛГАРСКАТА ТРУПА В НЕЙНИТЕ
ПРЕДГЛИ (VI—X в.
1. Територия на славянобт лгарската държава при хановете Аспарух (681—701) и
Тервел (701—718)
Териториални придобивки при:
2. хановете Крум (803—814) и Омуртаг (814—831) 3. хан Маламир (831—836);
4. хаи Пресиан (836—852) и княз Борис 1 (852—889), 5. цар Симеон (893—927'„
6. Г ранний на България при цар Самуил към 996 г., 7. Областни нмеиа
222
ОБРАЗУВАНЕ НА СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА
на славянского население от чужда власт и за включването му в не-
говия естествен етнически и държавен център.
Още по-значителни успехи в това направление били постигнати
при управлението на хан Пресиан (836—852). Първите действия на
Пресиан се отнасят към 837 г. и имали за прицел земите в Южна
Македония и по-точно областта, заемана от смоляните (т. е. около
град Драма). За този поход намираме данни в известния Пресиа-
нов надпис от Филипи, където четем, че българският хан бил из-
пратил към смоляните войски начело с кавхан Исбул (...ха! 6
хаи/avoC ёп! то’эС SjcoXeavouS).20 За същия поход се загатва и в бъл-
гарския превод на хрониката на византийския летописец Симеон Ло-
готет, където вместо Пресиан е предадено погрешно името на вла-
детеля като „ Михаил “ и е казано общо, че той се е насочил с вой-
ските си срещу Солун.21 Избраната от хан Пресиан година за военни
действия срещу Византия била твърде подходяща. По това време
ромеите били заети в тежка война срещу арабите в Мала Азия и
не били в състояние да окажат сериозна съпротива. А самите сла-
вяни в Солунската облает се били вдигнали на борба срещу цари-
градската власт. За това свидетелетвува един пасаж от житието на
Григорий Декаполит (първа половина на IX в.), който се отнася към
това време. В този пасаж се говори за някакъв бунт, който бил
вдигнат от управителя (ё£архота>?) на някаква „Славиния" (Sx/ap^ taS),
през чиито предели се движел Декаполит.22 От контекста личи, че
в случая става дума за раздвижване на славяни в Южна Македо-
ния, конто се опълчили срещу византийската власт, ръководени от
своя племенен вожд. Би могло да се допусне, че в центъра на това
вълнение стояли смоляните, към чиято „Славиния" се отправили
войските на кавхан Исбул, за да ги подпомогнат в борбата им срещу
Византийската империя. В случая се осъществявала същата политика
на съвместни действия между владетелите на славянобългарската
държава и тракийските и македонските „славинии", която е била
характерна за Крум и която отговаряла напълно сега на общите
цели за освобождаване на славянските племена от чужда власт Ка-
къв е бил крайнияг резултат от похода на кавхан Исбул, ние не
знаем, но от развитието на следващите събития може да се пред-
положи, че след 837 г. част от Беломорска Тракия и от Южна Ма-
кедония е била вече включена в пределите на славянобългарската
държава.
224
УКРЕПВАНЕ НА СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАГЛ ДЪРЖАВА
Няколко години по-късно, вероятно към 842/843 г., територи-
алното разширяване на България в югозападна посока продължило
В нейните граници влезли земите на Централна и Западна Македо-
ния с градовете Охрид, Г »илеп, Битоля и др.17 * 19 20 21 * 23 24 От византийската власт
били изтръгнати славянските племена берзити, стримонци, драговичи
и др. Липсата на данни в изворите за военни действия свидетел-
ствуват, че този процес се извършил по мирен начин. Византийската
империя, чието външнополитическо положение към средата на IX в.
било доста тежко, нямала възможност да окаже съпротива. А са-
мите славяни от посочените краища доброволно се присъединявали
към България като техен естествен политически и етнически център.
При наследника на Пресиан, княз Борис (852 —889), почти цяла
Македония, а също така и част от Албания влезли като трайни съ-
ставки от територията на славянобългарската държава. Във визан-
тийските извори, конто описват доста подробно събитията по време
на този български владетел, няма никакви известия за военни дей-
ствия между България и Византия във връзка с присъединените об-
ласти и трябва да се приеме, че това е станало по мирен начин.
Македонските земи, населени със славяни от българската трупа, се
превърнали при Борис във важен политически, църковен и култу-
рен център. В един пасаж на споменатия вече „Български апокри-
фен летопис“ четем, че Борис получил своята власт при река Бре-
галница (и на рц-ъ б^гааници и тоу премь , ца|>ьстко)’2*. Пак в Ма-
кедония, близо до Овче поле, Борис изградил, както разказва със-
тавителят на апокрифа, „s-ваи цъ(>кки •. За голямата роля на македон-
ските земи в политический, религиозен и културен живот на Бълга-
17 Срв. История на България, I, с. 69.
1Ь В. И- Златарски, История на българската държава, I, ч. I, с. 316.
19 Пак там, с. 336.
20 Срв. съответния текст в издаиието на И. Иванов, Български старики из Маке-
дония, с. 3. Срв. и V'. Bcsevliev, Die Pratobulgarischen Insclinften, № 14, с.
164 сл.
21 Срв. В. И- Златарски. Известията за българите в хрониката на Симеона Ме-
тафраста и Логотета, СбНУНК, XXIV, 1908, с. 35.
32 Срв. съответния текст в изданието на F. Dvornik, La vie de Saint Gregoire
le Decapolite et les Slaves Macedoniens an IX siecle, Paris, 1926, c. 61'62 (Извори
за бълг. история, Vlll, с. 39).
23 Срв. В. И. Златарски, История на българската държава, 1, ч. 1, с. 347 сл.
24 Срв. съответния текст у И. Иванов, Богомилски книги н легенди, с. 283.
15
225
ПЗГРАЖДАНЕ Hl БЪЛГАРСКАТА НАРДНОСТ
рия свидетелствува и обстоятелството, че след 886 г. там бил из-
пратен Климент Охридски със задачата да създаде учебна и кни-
жовна школа.
С присъединяването на славяните от Македония процесът нз
политического обединяване на славяните от българската трупа в
границите на една обща държава в общи линии бил завършен. Очер-
тали се към средата на IX в. три главни географски области —
Мизия, Тракия и Македония, конто образували сърцевината на сла-
вянобългарската държава и в чиито териториални рамки се развивал
процесът на изграждане и утвърждаване на българската народност.
2
РАЗВИТИЕ
НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОНЕС
ПРЕЗ VIII ВЕК
В края на VII и през целия VIII вм както вече се каза, територията
на славянобългарската държава била все още сравнително ограни-
чена. По това време в нея влизали само'славянските племена от Ми-
зия и прабългарите в днешните североизточни български земи, до-
като славяните от Тракия (с изключение на придобитата по време
на Тервел облает Загора) били под византийско господство. Под
византийска власт се намирали и славянските племена в Македония
заедно с прабългарите на Кубер. При тази териториално-политиче-
ска обстановка, която се запазила в продължение на около 120 го-
дини, развитието на етногеничния процес в неговите две страни —
консолидационен и асимилационен — било доста затруднено. Осо-
бено трудно било да се преодслее племенната раздробеност. Поради
обстоятелството, че само една част от „славиниите“ (а именно в Ми-
зия) са били обединени в своя държава, а останалите се намирали
под чужда власт, политическите и икономическите връзки между
отделните славянски племенни групи били ограничени и не могли дэ
се разгърнат с нсобходимата пълнота. През целия VIII и дори и в
началото на IX в. се запазила сред славянского население от бъл-
гарската трупа вътрешната раздробеност, характерна от времето на
заселването му на Балканския полуостров. Славяните продължавали
да се делят на отделни племена, означавани у византийските писа-
тели с названията еЭ- т; или yevr(. Примери за това намираме главно
226
ЕТНОГЕНИЧНПЯТ ПГОЦ1.С СРЕЗ МП ВЕК
в хрониките на Теофан и Никифор, конто описват събитията през
VIII в. Начело на племената продължавали да стоят местни вождове,
конто ги управлявали, подпомогнати от съвета на старейшините. За
такива племенни вождове споменава напр. патриарх Никифор във
връзка с едно събитие през 768 г.1 За един вожд на име Акамир,
конто стоял начело на славянското племе велезити (в Тесалия), узна-
ваме от един пасаж в хрониката на Теофан.2 Трябва да се отбележи.
че родово-племенната уредба се запазвала през VIII в. не само сред
славянското население, което се намирало на територията на Визан-
тия, но и сред славяните в Мизия, конто били включени вече в пре-
делите на славянобългарската държава. И те продължавали да се
делят на отделяй племена, управлявани от свои вождове, конто се
считали за съюзници на прабългарския хан и заедно с него участ-
вовали в общите войни срещу Византия.3 Такъв племенен вожд бил
напр. Славун, конто по време на хан Паган стоял начело на племето
севери. За Славун Теофан съобщава, че „бил направил на ромеите
много злини в Тракия1*4. Очевидно той е имал собствена войска, за
да може да действува самостоятелно срещу Византийската империя.
Запазването на родово-племенната уредба сред славяните в преде-
лите на славянобългарската държава се дължи не само на още ран-
ната фаза в развитието на централизиран държавен апарат в Бъл-
гария през разглеждания период, но и на причини от социално-ико-
номическо естество. През VIII в. стопанският живот е бил все още
сравнително слабо развит, незначително е било общественото разде-
ление на труда, липсвал е градът като център на занаяти и търго-
вия, не се чувствовала почти вътрещната връзка между отделните
райони в страната. При тази обстановка племенната изолираност и
обособеност е била естествено явление.
1 Срв. Niceph. Brev., с. 76. (Извори за бълг. история, VI, с. 305). Сиоред разказа
на летопнсеца тези вождове били пленили от островите Имброс, Тенедос и Само-
траки 2500 души, конто император Константин V Копроним откупил срещу богат
дар от копринени дрехи.
2 Срв. Theoph. Chron., II, с. 475 (Извори за бълг. история, VI, с. 278). Пасажът се
отнася за събития към 799 г.
3Срв. подробно за този въпрос у М. Андреев, Д. Ангелов, История на българската
феодална държава и право, с 83 сл.
1 Срв. Theoph. Chron., II, с 436 (Извори за бълг. история, VI. с. 272). Пасажът се
отнася към 764 г.
227
ИЗГРАЖДАНЕ Нл БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ
Наличието на отделни племена, на конто продължавали да се
делят през VIII в. славяните от българската трупа, намиращи се как-
то извън пределите на славянобългарската държава, така и в ней-
ната територия, обяснява употребата на вече познатото ни название
„славиния" в смисъл на облает, заемана от отделно племе. За „сла-
винии“ става нееднократно думав хрониките на Теофан и Никифор,
както и в други съчинения. Така напр. през 759 г. има едно изве-
стие за „славиниите" в Македония, срещу конто предприел поход
л'онстантин V Копроним6 През 773 г. се говори за славинията „Бер-
зития" във връзка с готвената военна експедиция на хан Телериг0
За „славиниите“ на територията на Византия става дума по повод
на споменатите колонизационни мероприятия на Никифор I Генникот
810 г.7 За „славиниите“ се споменава и във връзка с готвения от
хан Крум удар срещу Цариград през 813 г.
Запазването на военно-племенната уредба сред славяните от
българската трупа и на отделните „славинии" като обособени еди-
ници се отразявало неблагоприятно върху развитието на етногенич-
ния процес и пречело на спояването на славянските племена в едно
цяло. Това се отнася особено до славяните, конто се намирали под
властта на Византийската империя. Разпокъсани вътрешно, тези сла-
вяни били изложени на силен натиск от страна на цариградската
власт и за тях не съществували ни политически, ни икономически,
ни културни условия, конто биха им позволили дз се сплотят в
единна народност. Напротив, съществувала опасност за етническото
им обезличаване и за постепенного им превръщане в ромеи, което
ставало най-вече с помощга на християнската религия. През разглеж-
дания период това обезличаване било вече започнало и отделни сла-
вяни били приобщени към византийската цивилизация, забравяйки
своя род и език. Вероятно е да се предположи, че из техните среди
са били подбирани хора, конто заемали високи църковни и админи-
стративни служби. Такъв е бил напр. Никита, който заемал патриар-
шеския престол във византийската столица между 776—780 г. За
него се изтъква изрично, че бил от славянски произход (б and SXd^fwv)4.
Асимилационният процес, започнал сред славянского население във
Византийската империя през VIII в., напомня за процеса на елиниза-
ция и романизация, който се бе развил сред тракийските племена в
пределите на Римската империя. Трябва да се предположи, че към
етническо обезличаване са били предразположени главно лредста-
228
ЕТНОГЕНИЧНИЯТ ПГОЦЕС ПРЕЗ XIII ВЕК
вители на славянската военно-племенна аристокрация, конто се стре-
мели чрез сътрудничество с цариградската власт да запазят своето
привилегирован о положение.
Неблагоприятен фактор, който пречел на развитието на обедини-
телен етногеничен процес сред славянского население в границите
на Византия, била твърде активната през VIII в. политика на отдел-
яй византийски императори, насочена към това да се заселват в бал-
канските земи и по-специално в областите, заемани от славяни, чуж-
ди етнически групи. Така напр. през 746 г. в Тракия край българ-
ската граница били заселени голям брой сирийци и арменци, пленени
от Константин Копроним по време на неговия поход срещу Арабски,
халифат. Нова трупа от колонисти, пак предимно сирийци и арменци
били докарани в тракийските земи през 752 г.5 * 7 8 9 Трето голямо засел-
ване на сирийци и арменци в Тракия станало през 778 г. при цару-
ването на Лъв IV Хазарски.10 Може да се предположи, че пак в
Тракия е имало и едно заселване на арменски колонисти (на брой
12000 души) през 790 г. при царуването на Константин VI. Тази
колонизационна политика на цариградските управници не е била слу-
чайна. Тя е имала за цел да създаде здрава военна бариера по се-
верните граници на империята за защита срещу нападенията на
славянобългарската държава. Същевременно византийските импера-
тори са се стремели да раздробят твърде плътния и хомогенен сла-
вянски елемент в Тракия, като вмъкнат сред него чу жди етнически
елементи, различии от славяните по вяра, език, култура. По такъв
начин се усложнявал и забавял значително процесът на сплотяването
на славянските племена в едно цяло и се намалявала тяхната съ-
противителна сила към отбелязаните вече тенденции за етническо
обезличаване.
И в самите граници на славянобългарската държава през VIII b.
развитието на етногеничния процес било затруднявано от все оше
5 Срв. по-горе, с 217.
яСрв. по-горе, с. 218.
7 Срв. по-горе, с. 220.
4 Срв. Theoph.,Chron.\\,c. 440 (Извори за бълг. история, VI, с. 273).
9 Срв. Д. Ангелов. История на Византия, I, с. 261.
19 Пак там. с. 265. Относно преселването на арменци в балканските земи, както
и в други кранща на Византийската империя. Срв. Р. Charanis, The Armenians in
the Byzantine Empire, Byzantinoslavica, XXII, 2, 1061, c. 196 сл.
229
ПЗГРАЖДАНЕ Hl БЬЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ
твърде силната раздробеност на славянский свят поради господ-
ство™ на военно-племенната уредба. Както видяхме, славяните про-
дължавали да се делят на отделни племена със свои племенни вож-
дове, конто разполагали със значителна самостоятелност. Все още в
своята ранна фаза сенамирал и процесът на сливане на славяни и пра-
българи. Те продължавали да живеят и да се чувству ват като два раз-
личии етноса, всеки със свой език, бит и религия. В своите хроники,
конто са главният извор за този период, византийските летописци Теофан
и Никифор разграничават ясно две етнически групи в пределите на
славянобългарската държава и говорят отделно за „славяни" и за
„прабългари" във връзка с разиграващите се събития през VIII в.
За тях не съществува единен български народ, а два различии ст-
носа, влизащи в границите на едва обща държава.
Етническото различие в славянобългарската държава през VIII в.
е било свързано с наличието на един своего рода „дуализъм" в
административното и военното устройство на държавата, който се
залазил чак докъм началото на IX в.11 Така напр. прабългари и сла-
вяни не образувати една обща, смесена в етническо отношение ар-
мия, а действували чрез отделни корпуси, командувани съответно
от прабългарски и славянски военачалници под общото ръководство
на хана. За пример може да бъде посочен походът на Тервел през
705 г. срещу Цариград, когато той вдигнал по думите на летопи-
сеца Теофан „цялата нему подчинена войска от българи и славяни"12.
Като отделни военни корпуси действували прабългари и славяни и
при събития от по-късно време, свързани с войните на Константин
V Копроним за покоряването на слзвянобългарската държава.
Независимо от обстоятелството, че през VIII в. славяни и пра-
българи продължавали да живеят като два различии етноса, между
тях започвал вече подчертан пронес на взаимно сближаване и пос-
тепенно сливане. Славяни и прабългари, както вече се отбеляза, не
са били съвсем чужди една на друга етнически групи, познавали се
още преди заселването си на Балканский полуостров и могли да
общуват помежду си в продължение на столетия в обширните
територии на днешна Украйна, Бесарабия и Молдава и в днешна
Унгария (провинцията Панония). Този продължителен досег помежду
им получил още по-здрава и трайна основа след образуването на
славянобългарската държава през 681 г. Славяни и прабългари за-
живели при наличието на една обща, обединяваща ги власт, при на-
230
ЕТН0ГЕНИЧНИЯ1 ПРОЦЕС. ПРЕЗ XIII ВЕК
личието на едни и същи задачи от вътрешно и външнополитическо
естество. Сближавала ги главно общата цел да се противопоставят
на опасни врагове и главно на Византийската империя, с която те
водели продължителни и тежки войни почти през целия осми век.
Общата външна политика, намираща израз в съвместни военни по-
ходи, в защитни мероприятия по укрепване на границите, в строеж
на крепости и пътища, сближавала все по-плътно двете етнически
групи и създавала условия за преодоляване на битовата, верска и
езикова отчужденост. С една дума, наличието на обща държава бил
основен и решаващ фактор за развитието на етногеничен асимила-
ционен процес между славяни и прабългари.
Друг важен фактор, който е действувал в същата насока, било
почти еднакзото социално-икономическо и културно равнище, на
което се намирали славяни и прабългари през VII —VIII в. Земедел-
ско-скотовъдният бит, свойствен на голямото мнозинство от насе-
лението, създавал условия за еднакъв начин на мислеле, за нали-
чие на сродни интереси, обичаи, вярвания, за пораждане на едни и
същи трудови навици. На тази основа се създавали условия за сбли-
жаване на двата етнически елемента и за сравнително бързото сли-
ване помежду им.
За да може процесът на сливане между славяни и прабългари
да получи реална възможност за осъществяване, необходимо е било
двете групи да живеят в пряк контакт помежду си, т. е. да се съз-
дадат селища (от селски или градски тип) със смесено славянско
и прабългарско население. Само в такъв случай е могло при отбеля-
заните благоприятни фактори да започне едно смесване между пра-
български и славянски семейства и родове, което да доведе с те-
чение на времето до изграждането на единна народност.
От данни на археотогически проучвания на селища и некрополи
в Северна и Североизточна България, където през VII—VIII в. се е
намирала основната територия на славянобългарската държава, може
да се установи със сигурност, че по това време смесени селища там
вече са съществували и че възможността за сливане на двете етни-
чески групи е била действително реална. Селище, смесено по своя
11 Срв. М. Андреев, Д. Ангелов, История иа българската феодална държава и пра-
во, с. 83—86.
12 Срв. Theoph. Chron., II, с. 374 (Извори за бълг история, VI, с. 267).
231
НЕГРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ
жителски състав, е била преди всичко самата столица Плиска. Из-
вестно е, че там са се установили още от самого начало дружин-
ниците на Аспарух и че там е била резиденцията на прабългарски-
те ханове и на техните приближени из средата на военната и граж-
данската аристокрация. За прабългарския характер на Плиска сви-
детелствува намерената на територията на селището и особено в
дворцовия център специфична керамика (сивочерни или тъмнокафяви
лъскави съдове с черни ивици), която се свързва с обичаите и ма-
териалната култура на прабългарите.13 За прабългарския характер
на 11лиска свидетелствуват и разпространените в това селище по-
гребални езически обичаи чрез трупополагане. Характерен пример в
това отношение ни предлага т. нар. могила XXX11I, където в гроба
наред с костите на човек е намерен скелет на кон.14 Известна е
важната роля на коня в бита на прабългарите и прилагането на
този начин на погребение подсказва ясно за наличието на прабъл-
гарски етнос в Плиска през VII—VIII в. С наличието на прабъл-
гари могат да се обяснят и редица предмети на бита и въоръже-
нието, намерени на различии места при разкопки във „вътрешния"
и „външния" град.15
Същевременно обаче в Плиска и особено във „външния град“
е живеело и славянско население. Това личи преди всичко от откри-
тите там редица типични славянски жилища „землянки". Личи също
така от големия брой съдове или фрагменти от съдове „славянска
керамика", която се различава и по форма, и по техника, и по ук-
раса от „прабългарската".10 Че в Плиска са живеели и славяни, мо-
же да се заключи и от прилагането на погребалния начин на трупо-
изгаряне, който е типичен за тях. Казано накратко, данните на ар-
хеологическите проучвания свидетелствуват, че в първата наша сто-
лица Плиска са живеели от края на VII в. насам не само прабълга-
рите на Аспарух, но и немалък брой славяни, конто обитавали пре-
димно периферийните части на града и се занимавали със стопанска
дейност (земеделие и занаяти). За славянския характер на Плиска
говори и самото нейно название. Както се предполага, Плиска е съ-
ществувала като славянско селище още преди идването на прабъл-
гарите, а след това е била издигната като ханска резиденция, без
това да означава, че предишното население е трябвало да я напусне.
Напротив, славяни и прабългари останали да живеят заедно и при
това положение започнало постепенно едно смесване на тяхната ма-
232
ЕТНОГЕНИЧНИЯТ ПРОЦЕС СРЕЗ XIII ВЕК
териална култура, което е отразено в разкритите досега веществени
паметници и некрополи.
Освен в Плиска, която е била един от най-многолюдните сели-
ща и центрове на славянобългарската държава, смесено население
от двете етнически групи живеело през VII—VIII в. и в други се-
лища в днешна Североизточна България. Това може да се установи
пак главно въз основа на данни на археологията. Особено ярък по-
казател за наличието на смесени по етнически състав селища са раз-
критите некрополи с двуобреден езически погребален обред — т. е.
и трупополагане и трупоизгаряне. Такива двуобредни некрополи са
разкрити напр. във Варненско (два при с. Девня и един близо до
Варна), което свидетелствува, че в тази облает е имало смесени сла-
вянобългарски селища.13 14 15 16 17 За смесения характер на селищата може
да се съди и по други данни, а именно по наличието на два типа
керамика — „славянска" и „прабългарска", както и по наличието
на два типа жилища — „землянки" и „юрти". Можем да приемем
осланяйки се на подобии показатели, че смесено селище е имало
напр. близо до тара Разделка (Варненско), където бе разкрит преди
известно време голям средновековен некропол.18 В този некропол се
13 Срв. относно характера на тази керамика Ст. Станчев, Ст. Иванов, Некропо-
лът до Нови пазар, София, 1958, с. 46 сл. и особено с. 63.
14 Срв. С. Георгиева, Разкопки на могили XXXIII и XXXII в Плиска, ИАИ, 1955-
с. 15.
15 Ж. Въжарова, Славянски и славяиобългарски селища, с. 174 сл.
16 Ер. М иятев, Славянската керамика в България и нейното значение за славянска-
та археология на Балкана, Трудове на секцията по славянска археология, II, София.
1948, с. 1 — 82. Както се вижда от неговите проучвания, в Плиска и съседната с
нея Мадара има изобилие от славянска керамика и тя е пръената из цялото гра-
дище на старата българска столица (с. 66). Срв. още Ст. Станчев, Домашната ке-
рамика от Преслав, Разкопки и проучвания, III, София. 1949, с. 135 сл., с. 140;
Ж. Въжарова, Славянобългарското селище край село Полина, Силистренско,'Со-
фия, 1956, с. 36 сл.; същата, Славянски и славяиобългарски селища в българските
земи от края на VI — XI в., София, 1956, с. 92 сл., 111 сл., 156 сл.
17 Подробно изеледваие на тези некрополи с важни изводи за етническата смесица
на населението във Вариеиската облает през VII — VIII в. от Д. Ил. Димитров,
Ранноболгарские некрополи в Варненском районе, Международный симпозиум сла-
вянской археологии (София, 21 — 28. IV. 1970), София, с. 1—19.
18 Срв. за този некропол Д. И. Димитров, Ранносредновековен некропол при тара
Разделна, Археология, I, 1959, кн. 3—4, с. 55 — 66; Ж. Въжарова, Славянски и
славяиобългарски селища, с. 152 сл. Същата, Славяии и прабългари (тюркобългари)
в светлината на археологическите данни, Археология, XIII, 1971, кн. 1, с. 1—23.
233
ПЗГРАЖДАНЕ НА Б Ъ Л Г А Р С К А Т А Н А Р О Д Н О С Т
прилага обред трупоизгаряне, което свидетелствува, че в селището
е преобладавало славянско население. Същевременно обаче е наме-
рена в гробовете и керамика от „прабългарски тип", което е указа-
ние за това, че сред жителите е имало и прабългари. Като тип сме-
сено селище може да се счита и селището, разкрито при с. Кладен-
ци (Толб^хинско). В него намираме наред с редицата землянки, кон-
то издават славянско население, и едно овално жилище (юрта), което
е характерно за прабългарите.1В Овални надземни жилища са наме-
рени и в градището при с. Стърмен, Русенско, заедно със землянки
и с некропол с трупоизгаряне.20 И тук може да се предположи на-
личието на смесено население. Смесено население ще да е имало в
ранносредновековното селище при Разград, ако се съди по двата
типа керамика — славянска и прабългарска, която можем да отне-
сем общо към VII—X в.21 Трябва да се приеме, че разнородно по ет-
нически състав население е живяло и в средновековното селище,
възникнало през VIII — IX в. край античния град Бизоне.22 Това личи
от големия брой съдове тип „славянска керамика", смесена с по-
малко по количество чернобългарска керамика тип „Нови пазар". За
нееднороден етнически състав на населението подсказва и некропо-
лът при Нови пазар, който се датира през втората половина на VIII в.
Прилаганите там погребални обичаи (трупополагане) и преобладава-
щата по количество керамика свидетелетвуват за наличие главно на
„прабългари", но наред с това ние намираме съдове и от „славянски
тип". За смесения етнически характер на отделни селища в днешна
Североизточна България може да се съди най-сетне и по някои пред-
мета на бита и въоръжението. Въз основа на подобен показател би
могло да се предположи, че население от славяни и прабългари е
живеело в такива разкрити през последно време средновековни се-
лища от VII—IX в. като селището при с. Якимове (Толбухинско,
при с. Попина (Силистренско), при с. Цар Асеново (Силистренско)
и др.23
Разбира се, веществените паметници (сечива, керамика, оръжия
и пр.) сами по себе си не могат да бъдат винаги евързани по аб-
сопотен начин с един или друг етнос и в такъв смисъл данните от
археологическите проучвания на посочените селища трябва да се
преценяват внимателно и с известна резерва. Напълно възможно е
напр. тип керамика, позната като „прабългарска", да е била употре-
бявана през разглеждания период вече и от славяни и при това по-
234
ЕТНО Г ЕНИЧНИЯТ ПРОЦЕС ПРЕЗ Х111 ВЕК
ложение нейното наличие в едно или друго селище не може да оз-
начава винаги, че там са живеели и прабългари. Вярно е и обрат-
ното — прабългари са могли да си служат с предмети от „сла-
вянски тип" и разкриването на подобии предмети в дадено селище
да не бъде сигурен показател за неговия „славянски характер". И
все пак данните на археологията не са за пренебрегване при едно
по-цялостно и комплексно използуване на целия веществен материал.
Погледнато така, разкритите досега данни не могат да не ни доведат
до извода, че през VII- VIII в. в днешна Североизточна България,
като се започне от самата столица Плиска, са сыцествували редица
селища със смесен жителски състав от славяни и прабългари. Това
съжителство на двете етнически групи водело до видима пъстрота
в бита и материалната култура, във вярата и обичаите. Най-ясно
свидетелетвува за това едновременното прилагане в едни и същи
некрополи на двуобредния езически обичаи на погребение — трупо-
изгаряне (характерен за славяните) и трупополагане (типичен за пра-
българите). Пъстрота личи и по отношение на жилищата, където наред
с характерните за славянския бит землянки се срещат и овалните
жилища (юрти), обичайни за прабългарите и сродните с тях тюркски
племена.
Съвместен живот между славяни и прабългари през VII—VIII в.
се е осъществявал не само в граничите на славянобългарската дър-
жава в Мизия, но и между славянските племена и прабългарската
дружина на Кубер, която се установила в Македония около градо-
вете Битоля и Прилеп. Още в самото начало на заселването си тези
прабългари влезли в тесен досег с живеещото наблизо славянско
племе драговичи, което започнало да се грижи за продоволствието
39 Срв. Ж. Въжарова, Славянски и славянобългарски селища, с 169; Ст. Станчев,
Славяни и прабългари в старобългарската архитектура, Археология, IV, 1962, кн. 4,
с. 3; Кр. Миятев, Архитектура в средновековна България, с. 26 (относио жили-
щата на прабългарите).
-° Срв. Ст. Стефанов, Старпните по долнпя басейн на река Янтра, София, 1956,
с. 12; Ст. Михайлов, Разкопките на градището при с. Стърмен, Археология, V,
1963, кн. 3, с. 5.
21 С. Георгиева, Средновековиото селище над развалините на античная град Абри-
тус, ИАИ, XXIV, 1961, с. 15, 27, 33.
22 Срв. М. Мирнее, Г. Тончева, Д. Димитрова, Бизоне-Карвуна, 11ВАД, XIII,
1962, с. 65 сл.
23 Срв. Ж- Въжарова, Славянски и славянобългарски селища, с. 169 сл., 173 сл.
235
ИЗГРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ
му. Според „Чудесата на Димитър Солунски" Куберовите дружин-
ници влизали в колибите на славяните, за да си вземат там храна,
като същевременно ги разпитвали относно града Солун, който те
искали да завладеят.24 От това може да се заключи, че голяма част
от тия прабългари са знаели славянски и могли лесно да общуват
с новите си съседи. Гова съвсем не бивада ни учудва, като се има
пред вид, че Куберовите дружинници са живеели продължително
време със славяни в Панония и имали възможност там да се опоз-
най! добре. Възможно е и в самата Куберова дружина да е имало
отделни славяни, а така също и смесени по своя характер славяно-
български семейства, конто са били двуезични. Тактв двуезичник е
бил напр. споменатият вече Мавър, един от най-близките съветници
на Кубер. Изобщо има основание да се допусне, че асимилационен
процес между славяни и прабългари е бил започнал още в Панония
и че след установяването на Куберовата дружина в Македония, къ-
дето тя попаднала сред плътно славянско население, този процес
продължил с по-голяма сила и при нови, по-благоприятни условия
за бързо развитие.
Оскъдните данни на изворите не ни позволяват да проследим
подробно по-нататъшната съдба на Куберовите прабългари след
тяхното установяване около Прилеп и Битоля и несполучливия опит
на Кубер да овладее с хитрост град Солун. Има едно известие в
съчинението на византийския император Константин VII Багрено-
родни „За темите", от кэетоби могло да се предположи, че към
края на VII в., след сблъскването си с Юстиниан II, Куберовите
прабългари се прьснали в една по-широка територия и се заселили
и по басейна на река Струма (в Стримонската тема).26 В началото
на следващото столетие тези прабългари продължавали да бъдат
едни от активните в политическо отношение елементи и да създават
грижи на цариградските управници. Запазено е едно интересно из-
вестие в хрониката на патриарх Никифор (към 718 г.), от което се
вижда, че те взели участие в един заговор срещу византийския им-
ператор Лъв III, подготвян от бившия император Анастасий II (Ар-
темий), който бил заточен в един манастир в Солун и се стремял да
си върче престола.215 Никифор разказва, че Артемий заедно с пра-
българите (ток BooXyapotS) стигнал чак до града Хераклея (на Бяло
море). Една част от тях се движели по сухо, а други дошли със
своите лодки, „който те водели от Солун и конто те наричали едно-
236
ЕТНОГЕНИЧНИЯТ ПРОЦЕС ПРЕЗ Х111 ВЕК
дръвки“ (апер тдоу гх WecaaXovix/jS ахатса povotjuza 5г аото! тгроазсуоргуоисг'.
Въз основа на това известие би могло да се предположи, че в този
поход са взели участие и живеещите около Солун славяни и по-
специално ринхините, конто се славели като добри мореплаватели
със своите прочути лодки-еднодръвки. Възможно е обаче вече и
самите прабългари на Кубер да са били усвоили по това време мо-
реплавателското изкуство и да са притежагали своя флотилия.27 В
края на краищата замисленото предприятие не дало очаквания ре-
зултат. Прабългарите се отказали от съюза с Артемий: поискали,
както разказва Никифор, „извинение** от цариградския император
и обещали да спазват условията на мира. Така завършил епизодът
с бунта на бившия император.
Известието на Никифор за събитията от 718 г. е последното
споменаване за заселилите се в Македония Куберови прабългари.
Други данни за тях във византийските извори вече не се срещат и
би трябвало да се предположи, че в течение на VIII в. те постепенно
се слели със съседните славянски племена и се загубили напълно.
Този бърз асимилационен процес се дължал на обстоятелството, че
те представлявали в сравнение със славянската маса едно незначи-
телно малцинство, което не могло да запази продължително време
а 1 Съответният текст гласи: „Когато повечето от тях влизаха по този начин в ко-
либите па славяните за храна, те разпитваха за нашия град [Солун — б. н.] Acta
Dem., V, 197 (Извори за бълг. история, VI, с. 160).
25 Срв. Cost. Porf. De Them., с. 88/89, ed. A. Pertusi; В. И. Златарски, История
на българската държава, I, ч. 1, с. 160. Константин VII Багренородни наричатук ,пра-
българите** с името „скити**, което е било обпчайно за някои византийски писа
тели.
26 Срв. Niceph. Brev., с. 55—56 (Извори за бьлг. история, VI, стр. 300 сл.) За
това събитие В. И. Златарски, История на българската държава, I, ч. 1, с. 18з сл.)
Златарски счита, че в случая става дума за участие на „прабътгарите** от дьрка-
ната на Тервел, обаче ходът на събитията и обстоятелството, че тук става дума за
„прабългари**, конто швали от областта иа Солун като съюзнпци на Анастасий II
говори, че се касае до Куберовите прабългари. На тази възможност обръщз вни-
мение В. Бешевлиев в статията си върху Мадарския конник (сб. Мадарски конник,
София, 1957, с. 63). Неговото гледище поддържа и Г. Цанкова в статиите си „Бъл-
гаро-византийските отношения при управлением) на Тервел и Кормисош" (Изслед-
вания в чест на Марин С. Дринов, София, 1961, с. 619) и Bulgarians and Byzantium
during the First Decades afer the Foundation the Bulgarian State, Byzantinoslavica.
XXIV, I, 1963, c. 46.
27 Срв. в такъв смпсъл Г. Цанкова, пос. статия, с. 619, бел. 3.
237
ИЗГРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ
етническата си самобитност. Разбира се, макар и претопен, прабъл
гарският елемент в днешна Македония е оказал известно влияние
върху материалната и духовната култура на формиралата се единна
българска народност, тъй както е оказал влияние и претопеният
впостедствие сред славянската маса прабългарски елемент от Севе-
роизточна България.
3
РАЗВИТИЕ
НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА
НА IX ВЕК
През първата половина на IX в. процесът на създаване на българ-
ската народност получил нов и силен тласък за по-нататъшното си
развитие. Един от главните фактори, който действувал за това, било
политического и териториалното укрепване на славянобългарската
държава и обединяването на славянските племена от българската
група в нейните предели. При наличието на една обща държава,
която се разпростряла от Дунав почти до Бяло море и от Черно
море до днешна Албания на адриатического крайбрежие, съществу-
ващите в продължение на дълги години пречки за общуване между
отделяйте „славинии“ били вече отстранени. Създали се възможно-
сти за столански и духовни връзки между населението от различните
географски области, създали се възможности за свободно движение
по всички краища на славянобългарската държава. Изградила се
необходимата политическа и териториална основа за постепенного
и окончателно преодоляване на племенната раздробеност и за сли-
зането на славяни и прабългари в едно цяло — т. е. за осъщест-
вяването на етногеничния процес в неговите два аспекта — консо-
лидационен и асимилационен.
В края на VIII и първата половина на IX в. се наблюдава видимо
увеличаване на броя на населението в България. В резултат на това
се разраства селищната мрежа и се появяват в отделните области
на страната нови селища, от конто засега са разкрити и отчасти
проучени над 30, главно в Северна България. Такива са селищата
при с. Ворован (Врачанско), при с. Божаново (Ловешко), при с. Га-
238
ETHO ГЕНИЧНИЯТ ПРОЦЕС ПРЕЗ XIII ВЕК
личе (Врачанско), при с. Вирово (Михайловградско), при с. Гиге и
(Плевенско), при Градешница (Врачанско), при с. Долни Луковит
(Плевенско), при с. Златин (Михайловградско), при гр. Кнежа (Вра-
чанско), при Кривина (Русенско), при Попина (Силистренско), при
с, Кладенци (Толбухинско), при с. Якимово (Толбухинско), при
с. Новград (Русенско), при с. Стърмен (Русенско), при с. Хърлец (Вра-
чанско), при с. Цар Асеново (Силистренско), при с. Дългопол (Вар-
ненско), при с. Нова Черна (Силистренско), при с. Цар Крум (Шу-
менско), при с. Аргатово (Преславско), при с. Одърци (Толбухинско),
при с. Гарван (Силистренско) и пр. Открити са и редица некропо-
ли — при с. Букьовци (Врачанско), край град Нови Пазар, при с
Върбовка (Великотърновско), край град Вълчедръм (Михайловград-
ско), при с. Долни Цибър (Михайловградско), при с. Дибич (Шумен
ско), при гара Разделна (Варненско) при с. Сини вир (Шуменско),
при с. Блъсково (Варненско) и др. На юг от Стара планина са раз-
крити следи от средновековни селища близо до Хасково, при
с. Баткун (Пазарджишко), при с. Мирово (Старозагорско), в покрай-
нините на Пловдив, при град Перник, на територията на Сердика
(София), при с. Мирково (Пирдопско), при с. Абланица (Благоевград-
ско), при с. Долно Церово (Благоевградско), между селата Дебрей
и Дъбница (северно от град Гоце Делчев) и др.1
Както се вижда от изброения списък, броят на разкритите през
последно време средновековни селища и некрополи в Северна и
Южна България е значителен. При това, както свидетелствуват на-
мерените в тях веществени паметници (керамика, накити, оръжия и
пр.), повечето от тях са възникнали през края на VIII или през IX в.
и представляват по същество нови поселения, създадени з резултат
на общото увеличаване броя на населението в страната и на нуждата
да се търсят нови земи за обработване. Само по себе си това раз-
растване на селишната мрежа, предизвикано от фактори от демо-
графско и стопанско естество, е играело немаловажна роля и от
гледна точка на развиващите се през 1Х в. етногенетични процеси в
славянобългарската държава. Вследствие на възникването на по-голям
1 Систематизиран» дани» за разкритите до 1965 г селища и некрополи у Живка
Въжарова, Славянски и славянобългарски селища в българските земи от края на
VI до XI в., София, 1965, с. 123. За разкрити след тази година селища и некрополи
срв. съответиите публикации, главно в ИДИ (1965—1971), както и в списанието „Ар-
хеология”.
239
ИЗГРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКАГА НАРОДНОСТ
брой поселения се създавали условия за смесване на населението
от отделни райони на страната, за разчупване на родовата изолира-
ност, за установяване на връзки от по-широк характер, конто над-
хвърляли рамките на отделимте „славинии11. А това способствувало
за по-нататъшното развитие на консолидационния и асимилационния
процес в страната.
Друг фактор, който действувал в същата насока, бил общият
икономически подем в славянобългарската държава през IX в., свър-
зан с развитие на занаятите и търговията, а също така със засилване
на ролята на града.2 От данни на археологическите проучвания, съ-
четачи със сведения на писмени извори, се вижда, че през разглеж-
дания период занаятчийското производство получило значителни раз-
мерииотбелязвало видим напредък. Разпространили се широко заная-
тите железарство, каменоделство, медникарство, въжарство, тухлар-
ство, тъкачество, кожухарство и пр. Обособил се слой от занаятчии,
•специалисти в една облает, конто се занимавали само със своята
професия. По такъв начин се усилило общественото разделение на
труда и се създавали условия за разрастване на вътрешния обмен-
за размяна на селскостопански продукти срещу занаятчийски произ-
ведения. Нуждата от вътрешен обмен се налагала и поради нали
чието на значителен брой непроизводително население в страната
{чиновници и войници). Относителният дял на това население на-
раствал непрестанно във връзка с политического и военного укрепване
на държавата, с изграждането на един по-многочислен и сложен
военноадминистративен апарат.
Разширяването на занаятчийското производство и на търговския
обмен водело до по-голямо движение на населението в страната, до
усилване на взаимния досег между отделните селища. А това дава-
ло съществен тласък за пс-нататъшно развитие на процеса на раз-
рушаване на родово-племенната изолираност и раздробеност.
В резултат на настъпилия икономически подем в славянобъл-
гарската държава особено важна роля започнали да играят градо-
вете. От данни на писмени извори и от археологически проучвания
се вижда, че при общото разрастване на селищната мрежа, което
се наблюдава през IX—X в., значителен дял се пада на поселенията
от градски тип. И в трите краища на България — в Мизия, Тра-
кия и Македония — броят на градовете през разглеждания период
бил значителен. От градовете в Северна България заслужават от-
240
Е Т Н И Ч Е С К И Я Т ПРОЦЕС ПРЕЗ IX ВЕК
белязване Видин (старата Бонония), Дръстър (стария Дуросторум),
Преславец (на устието наДунава) и пр. В Дунавската низина най-
големи центрове били столицата Плиска, град Преслав (станал сто-
лица на държавата след 893 г.), Шумен, Динея, Плевен, Ловеч и пр.
По Черноморского крайбрежие важни градски и пристанищни цен-
трове били Варна (старият Одесос), Месемврия, Анхиало и др. На
юг от Стара планина най-значителни градски средища били Плъвдин
(древният Филипопол) и Боруй (римската Августа Траяна). В юго-
запад ните български краища, влезли в пределите на славянобъл-
гарската държава през първата четвърт и средата на IX в., имало
също така значителен брой градове (Средец), античната Сердика,
Перник, Скопие, Прилеп, Преспа, Воден, Верея, Сервия и пр. Една
част от градовете водели произхода си от римско и византийско
време, докато други били създадени по-късно като чисто славяно-
български центрове.1 * 3
Както в други средновековни държави, така и в България гра-
дът се развил като продукт на един по-напреднал стопански живот,
на едно засилено обществено разделение на труда. Той представля-
вал своеобразна агломерация на производително население (главно
занаятчии и земеделци) с население, незаето със селскостопански и
занаятчийски труд (боляри, чиновници, войници). Това натрупване на
жители от различии обществени категории и прослойки създавало
благоприятни условия за по-нататъшно развитие на процеса на пре-
одоляване на вътрешната раздробеност и изолираност сред отдел-
ните славянски племена и заедно с това — за по-нататъшното раз-
витие на процеса за сближаване на славяни и прабългари, конто
живеели общо в редица градове главно в Североизточна България
1 Обстойно изложение по тези въпроси у Д. Ангелов, Възникване и оформяне на
феодалните отношения в България, в : Икономиката на България до социалистичес-
ката революция, I, София, 1969, с. 74 сл.; Стр. Лишев, Българският средновековен
град, София, 1970.
3 За българския град през IX—X в. срв. В. Тъпкова-Заамова, Крепости н укрепе-
ни селища през първото българско царство, Военно-исторически сборник, XXV.
1956, ки. 3, с. 40 сл.; Кр. Миятев, Славянский город в древней Болгарии, Byzan.
tinoslavica, X, 2, 1949, с. 259 сл.; Д. Ангелов, Възникване и устройство на градо-
вете, в: Икономиката на Болгария до социалистическата революция, с. 88 сл. •
П. Коледаров, Към въпроса за развитието на селищната мрежа и на нейните елементи
в средишната и източната част на Балканите от VII до XVIII в., НИИ, 18, 1967,
с. 96; Стр. Лишев, Българският средновековен град, с. 23 сл.
16
241
изграждане на българската НАРОДНОСТ
и отчасти и в Македония. Градът е бил онази поселигцно-производ-
ствена единица, където най-силно и най-пряко е могъл да бъде осъ-
ществен тесен контакт на икономическа, териториална и битова ос-
нова, необходим за създаване на устойчиви етнически общности.
Важна роля в процеса на образуване на българската народност
през IX в. изиграли и големите изменения, настъпили в социалната!
структура на славянобългарското общество през разглеждания пе-
риод, свързани с разпадането на родовообщинните отношения и
постепенного изграждане на феодалния строй.4 От данни на писмени
извори, както и от археологически находки се вижда, че към края
на VIII и началото на IX в. тези два взаимнообусловени помежду си
процеса били видимо напреднали. Сред славянобългарското общество
се наблюдава значителна имуществена и социална диференциация,
която свидетелствува, че периодът на военната демокрация е вече
изживян. Виждаме, от една страна, слой от влиятелни военни в
граждански сановници (болиади, багаини, багатури) от прабългарски
или славянски произход, конто имат икономическо и политическо
господство в държавата. Очертава се, от друга страна, слой от
обеднели или съвсем обезземлени селяни, разорени от войни, вът-
решни междуособици, гладни години и пр. Расте броят на люде без
всякаква възможност за препитание, конто са принудени да просят
или да прибягват дори до кражба. При такава обстановка е въз-
никнало известного Крумово законодателство, което предвижда
между другого да се дава достатъчна помощ на просещите и да
се налагат сурови наказания на крадците.6 Появата на бедни и без-
имотни хора е доказателство за това, че някогашната вътрешна ус-
тойчива селска община се руши, че задругарското начало е на-
влязло в период на криза. Липсва предишната солидарност, харак-
терна за членовете на славянский род, налице са остри противоречия
между бедни и богати, което води до увеличаване на престъпленията,
до убийства дори между близки и роднини. В „Отговорите на папа
Николай* по запитванията на княз Борис (от 866 г.)6 е обрисувана
картината на едно общество, което се характеризира с видима иму-
ществена и социална диференциация, с наличие на бедни и богати,
на знатни и прости, с господство на закон и морал, типичен за на-
преднали вече частнособственически отношения. Пред нас изпъква
една напълно взела в своите ръце властта аристокрация от пър-
венци (боляри) и наред с това едно мнозинство от поданици,
242
ЕТНОГЕНИЧНИЯТ ПРОЦЕС ПРЕЗ IX ВЕК
някои от конто са в тежко икономическо и социално положение.
В „Отговорите" става дума за бедняци, конто поради липса на
средства не са в състояние да изпълняват необходимите църковни
обреди при сключване на брак4 5 6 7, нито пък да се явяват добре под-
готвени по време на прегледите на оръжието, правени преди влиза-
нето на войската в битка.8
В тясна връзка с имущественото разслоение сред селската об-
щина и с обедняването на селяните са възниквали постепенно фор-
ми на феодална експлоатация, изграждал се феодалният базис. За
такива форми свидетелствува известният „Земеделски закон" (визан-
тийски правей паметник от втората половина на VIII в., който е бил
преведен и на славянски език и намирал приложение и в нашата
страна).9 Там става дума за обеднели селяни (атторос), конто били
принудени да арендуват чужда земя в качеството си на исполичари.
Изполичарите били два вида — едни от тях плащали на собстве-
нна на земята половината от урожая, а другите — една десета.
Първите от тях са познати под името fyitcEtaa-cat, а вторите — под
името poprltat. И едните, и другите, независимо от различния раз-
мер на арендния данък, били свободни селяни и не се намирали под
пряката власт на поземления собственик. Върху тях тегнела само
икономическа, но не и извъникономическа принуда. Това е било сле-
дователно една все още ранна форма на феодална експлоатация,
която се отнася хронологически към края на VIII и началото на IX в.
4 Срв. Д. Ангелов, М. Андреев, История на българската феодална държава и право,
с. 87 сл.; Д. Ангелов, Богомилството в България, с. 69 сл., Стр. Лишев, За гене-
зиса на феодализма в България, София, 1963 ; История на България, I, с. 80 сл.
5 Срв. грънкия текст, предаден у В. Н. Златарски, История на българската дър-
жава, I, ч. 1, стр. 421.
6 Паметникът е издаден от D. Detschew, Response Nicolai I, papae ad consulta Bul-
garorum, Serdicae, 1939. Изданието e повторено в Извори за бълг. история, VII
с. 62 125.
7 Отговор 3 (Извори за бълг. история, VII, 68).
6 Отговор 40 (Извори за бълг. история, VII, с. 91).
9 Най-добро издание на този паметник от W. Ashburner, The Farmers Law, Journ_
ot Hell. Studies, 30, 1910, c. 85—108 ; 32, 1912, c. 68- 95. Тексты e с английски
превод и коментар. Текст и български превод в Извори за българската история, VI,
с. 208—220. Български превод в Подбрани извори за История на Византия, София
1970, с. 70—77. Относно характера на „Земеделския закон" срв. Д. Ангелов, Ис-
тория на Византия, I, с. 205, където е дадена и най-новата литература. Срв. н Ис-
тория Византии, II, Москва, 1967, с. 7 сл.
243
ИЗГРАЖДАНЕ Н \ БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ
С течение на времето обаче властта на едрите земевладелци ставала
все по-голяма. Като използували затрудненото положение на селя-
ните, лишени от земя и от селскостопански инвентар, и като се
старали да си осигурят трайча работна ръка за големите си имения,
едрите земевладелци започнали да прибягват до по-груби форми на
експлоатация. Започнали да карат селяните да им работят безплатно,
увеличавали размерите на натуралните задължения, стремели се да
закрепостяват изполичарите към дадените им под наем земи. Така
наред с икономическата принуда, започнала да се налага постепенно
и една извъникономическа, административна и юридическа принуда,
характерна за развитието на една по-напреднала фаза на феодализма.
Има основание да се приеме, че към средата на IX в. възходящите
тенденции в развитието на феодалните отношения били вече ярко
очертани. С това се обяснява между другото и въвеждането на
християнството като официална религия, подходяща за укрепване на
взелите връх в славянобългарската държава феодални порядки.10
Установяването на феодалния строй в България през първата
половина на IX в. било придружено с появата на една нова слу-
жебна и поземлена аристокрация от прабългарски и славянски про-
изход, която била тясно свързана с двореца и с неговата вътрешна
и външна политика. Тази аристокрация се нуждаела от силна цен-
тралка власт, от здрава гражданска и военна администрация, за да
може да укрепи своего положение и да разширява постепенно свои-
те права по отношение на селските общини и на поставяните в за-
висимост селяни. За нея е бил необходим добре организиран дър-
жавен апарат, който съществуващото дотогава разделение на стра-
ната на отделни „славинии" не е могло да й осигури. Силна и цен-
трализирана държава е била необходима през разглеждания период
и с оглед на напрегнатата външна политика и честите войни с Ви-
зантия. Разпокъсаното племенно устройство и наличието на отделни
войски, водени от местни славянски князе, пречело да се разгърне
с нужния размах отбранителната и нападателната мощ на страната и
не давало възможност за пълно обединяване на силите.
Политиката на централизиране на държавата, обусловена от
напредващия процес на феодализация и от напрегнатите външнопо-
литически събития, се проявява за пръв път ясно в началото на
IX в. при управлението на хан Крум (802—814). Той е първият бъл-
гарски владетел, за когото знаем, че предприел мерки за разширя-
244
ЕТНОГЕНИЧНИЯТ ПРОЦЕС ПРЕЗ IX ВЕК
ване на властта на хана в периферийните области на държавата и
за премахване на самоуправлението на местни славянски князе. До-
казателство за това ни дава текстът на т. нар Хамбарлийски над-
пис, който произхожда от негово време.10 11 В надписа се говори за
области в Източна Тракия, конто били включени в пределите на
българската държава в резултат на успешните войни срещу Визан-
тия и в конто ханът определял като управители свои сановниии,
произхождащи от средата на прабългарската аристокрация. Споме-
нават се в надписа техните имена и титли и се определят подчине-
ните им и помощни сътруднипи. Органите на хана, както личи от
текста, са били поставени да управтяват от негово име над отделни во-
енно-админипративни области, на конто са били разделени ново-
присъединените към България тракийски земи. С други думи, въве-
дено е било там административно деление не според племенния
принцип на „славиниите", а в духа на централизаторските стремежи
на Крум, който искал да замени властта на славянските князе в
Източна Тракия с властта на пряко зависещи от него сановници.
Централизаторската политика на Крум прозира и в издадените от
него няко 1ко закона, за конто намираме сведения във византийския
енциклопедичен речник яСвида“12. Това са закони, конто целят да
създадат едно общо право за всички поданици на страната, да въ-
ведат определена система от наказателно-правни разпоредби за ця-
лата държава. Независимо от ограничения характер на Крумовото
законодателство, то бележи една несъмнена крачка към премахване
на племенната раздробеност и към създаване на една юридическа
основа за по-голяма централизация.
Въпреки проведените мероприятия централизацията на държа-
вата по време на Крум се намирала все още в своята ранна фаза.
На територията на държавата продължавали да съществуват отделни
„славинии", управлявани от местни князе. За такива князе става дума
във връзка с угощението, дадено от българския владетел след по-
10 Срв. Д. Ангелов, М. Андреев, История на българската феодална държава и
право, с. 92 сл.
11 Издаден у В. Бгшевлиев, Първобългарски надписи, ГСУ, ИФФ. XXXI, 1934—1935,
с. 48—49, № 24. Повторено издание у И. Besevliev, D e Protobulgarischen Inschriften,
Ferlin, 1963, № 47, c. 220 сл.
18 Срв. В. H. Златарски, История на българската държава през средните векове,
I, ч. 1, с. 421.
245
ИЭГРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ
бедата му над византийския император Никифор през 811 г. От раз-
каза на летописеца Теофан се вижда, че славянските племенни вож-
дове били съюзници на хана и стоели начело на отделни племена
(ёбушу), конто по думите на византийския писател преминавали дни
наред край забитата на кол глава на Никифор, за да поздравят Крум
с неговата победа.13
Политиката на централизация, започната от Крум, била продъл-
жена при приемника му Омуртаг(814—832). По негово време, как-
то личи от разказа на германския летописец Айнхард, било премах-
нато самоуправлението на славянските племена тимочани, браничевци
и абодрити, конто живеели в северозападните краища на българската
държава (в областта на реките Дунав и Тиса). Начело на тези пле-
мена стоели, както във всички „славинии", отделни князе, конто се
считали за съюзници на хана и разполагали със значителна админи-
стративна и военна власт. През разглеждания период самостоятел-
ността на тези местни князе представлявала реална опасност за съд-
бините на славянобългарската държава, тъй като те, както отбелязва
германският летописец, се били отказали от съюза си с прабълга-
рите (a Bulgarorum societate desciverant)14 и търсели сътрудничество
с франкския император. За да се предотврати подобно нежелано раз-
витие на нещата, Омуртаг изпратил войска, която прогонила от по-
сочената облает князете на трите славянски племена и поставила на
тяхно място преки органи на владетеля (expulsis eorum ducibus Bul-
garicos super eos rectores constituerunt)15. По такъв начин била осъ-
ществена централизацията в този най-западен край на българската
държава през първата четвърт на IX в. Тази политика била следвана
твърдо и от приемниците на хан Омуртаг. За да укрепят добре
своята власт в земите отвъд Дунава, българските владетели започ-
нали да изпращат там свои приближени хора и роднини, на конто
биха могли да разчитат. Такъв е бил напр. някой си Салан, споме-
нат в една унгарска хроника, в която се говори за нашествието на
унгарците в българската територия в района на реките Дунав и Тиса
в началото на X в. На този Салан била поверена по това време една
част от тази територия и той, както се вижда от разказа на лето-
писеца, разполагал с голяма власт. Салан бил при това роднина на
властвуващата династия в България и негов прадядо, както четем
в хрониката, бил „великият хан" (keanus magnus), който някога бил
присъединил към своята държава земите между Ду в и Тиса.16
246
ЕТНОГЕНИЧНИЯТ ПРОЦЕС ПРЕЗ IX ВЕК
Кой е бил този „велик хан", хронистът не посочва, но вероятно е
да се приеме, че става дума за Крум. По такъв начин чрез изпра-
щането на близки и роднини на владетеля се осъществявала поли-
тиката на централизация в борба срещу племенните, партикуларис-
тични тенденции.
Започнатото от Крум и Омуртаг дело за укрепване на сла-
вянобългарската държава продължило при Маламир, Пресиан и най-
1вече при княз Борис (852—889). В резултат на последователно про-
карваната политика на централизация в административното устройство
на България към средата на IX в. станали изменения. Съществува-
щият в продължение на столетия принцип на разделение на терито.
рията на страната съобразно с наличието на отделни племена бил
•окончателно изоставен. Редицата „славинии" (на племената севери,
берзити, драгувити и пр.), конто съществували дълги години в Ми-
зия, Тракия и Македония като области, поверени под властта на от-
делни местни князе, изчезнали завинаги. Вместо тях се появяват нови
военно-административни единици, конто отразяват осъществения вече
процес на централизиране на държавата. Тези единици са известии
с името комитати. Какъв е бил техният брой, не се знае. Известно
•е само от сведението на западния летописец Хинкмар, че през 866 г.
срещу Борис се вдигнали на бунт недоволни боляри от 10-те
«комитата на държавата, без да се уточнява дали става дума за
всички съществуващи по това време военно-административни единици
.в България, или само ограничен брой13 14 15 16 17. На термина комитат (в ла-
тински извори comitatus) отговаря вероятно славянското название
„земя", което се среща в издадения след покръстването правей памет-
ник „Закон за съдене на хората". Там става дума за отделни „земи“
13 Teoph. Chron., II, с. 491 (Извори за бълг. история, VI, с 283).
14 Срв. Извори за бълг. история, VII, I960, с. 35.
15 Пик там, с. 38; М. Андреев, Д. Ангелов, История на българската държава и
право, с. 98.
16 Срв. съответния текст на хрониката в изданието на Е. Szentpitery Scriptores re-
rum hungaricarum, vol. I, Budapestini, 1937, c. 51. Ha c. 48 в същата хроника се
говори за дядото на Салан (avus Salani duels), под когото трябва вероятно да се
лодразбира Омуртаг.
17 Срв. Bertiniani annales, III, Sub. an. 855. Pertz, MGH, t. I, c. 473—474 (Извори
за бълг. история, VII, с. 287); В. Н. Златарски, История на бълг. държава, I,
ч. 2, с. 45.
247
ИЗГРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НА РОДНОСТ
в смисъл на отделни административни области в държавата18.
Съобразно с наложи тия се принцип на централизацията управ-
лението в отделните комитати било поверено в ръцете на преки
органи на владетеля. Начело на всеки комитат стоял т. нар. комит
(comes, хбр.75). В изворите от втората половина на IX в. става дума
за няколко комити. Такъв е бил напр. Тирадин, който управлявал
по време на княз Борис Брегалнишката облает (в Македония). Такъв
бил Домета, назначен от княз Борис за управител на областта
Кутмичевииа (в Западна Македония). Такъв бил Дръстър, комит по
време на цар Симеон в областта северно от град Солун, за когото
се споменава в известния надпис от с. Наръш.19
Наред с комитите висши длъжностни лица в областного управ-
ление били т. нар. таркани (название от прабългарски произход).
Докато комитите имали предимно гражданско-административна власт,
тарканите били висши военни и се грижели за отбраната на пове-
рената им облает. Във всеки комитат имало и специални съдии,
който изпълнявали правораздавни функции. Целият този апарат за-
висел непосредно от владетеля като върховен орган на държавата.
Във връзка с централизацията на държавата и изчезването на
„славиниите" като самостоятелни единици настъпили важни измене-
ния в организацията на военного дело. Докато през VII VIII в. воен-
ните отряди на прабългари и славяни се комплектували отделно
със свои собствени началници, към средата на IX в. е имало вече
една обща войска, чийто команден състав се е набирал еднакво и
между прабългари, и между славяни. За това можем да съдим от
един каменей надпис, намерен в Преслав в местността Бели Бряг,
който произхожда от езическо време и се датира към времето на
Омуртаг или неговите приемници.20 От съдържанието му може да
се заключи за наличието на два корпуса тежко въоръжени войници,
единият от конто е бил в подчинение на военачалник с титлата
„ичиргу боила“, а втсрият — на военачалник с титлата „жупан"
Първата титла е, както се знае, прабългарска, а втората — сла-
вянска. Основателно е изказаното предположение от И. Венедиков,
че в случая се касае за една смесена военна формация, в която са
участвували и прабългари, и славяни.21 Става дума при това за формация
в града Преслав, който е един от най-важните центрове на славянобъл-
гарската държава през IX в., където вероятно по това време е живее-
ло съвместно население от славянски и от прабългарски произход.
248
ЕТНОГЕНИЧНИЯТ ПРОЦЕС ПРЕЗ IX ВЕК
От направения преглед се вижда, че през първата половина на
IX в. в политическото, социално-икономическо и административно
развитие на славянобългарската държава се извършили важни про-
неси, конто могат да се резюмират по следния начин: осъществило
се обединяването на голяма част от славяните от българската трупа
в пределите на страната и нейно главно териториално ядро станали
областите Мизия, Тракия и Македония. Увеличил се броят на насе-
лението и във връзка с това се разраства селищната мрежа. Укре-
пила се икономиката на страната. Задълбочило се общественото
разделение на труда и се усилила ролята на града като център на
занаяти и търговия. Разпаднали се в основни линии родово-племен-
ните отношения и се изградил в ранната си фаза феодалният базис,
което било свързано с видимо централизиране на държавния апарат.
При така създалата се обстановка процесът на изграждане на
българската народност в неговия двоен аспект (консолидационен и
асимилационен) продължил да се развива още по-интензивно. Налице
били вече решаващите предпоставки ог социално-икономическо, поли-
тическо и демографско естество, конто водели до окончателното му
завършване. Сред славянобългарското общество се осъществил пре-
ходът от родово-общинния строй към феодализъм и на тази основа
се раждала „народността" като една нова историческа категория,
свързана хронологически и логически с този период на смяната на
една обществено-икономическа формация с друга.
Териториално погледнато, консолидационният процес обхванал
през IX в. всички географски области на България (Мизия, Тракия
и Македония), където живеели плътни славянски маси. За неговото
бързо развитие през разглеждания период спомагали не само посо-
чените вече фактори от политически и социално-икономически ха-
19 Срв. М. Н. Тихомиров, Л. В. Милов, Закон судный людем краткой редакции,
Москва, 1961, с. 35—49. Думата „земя* в ЗСЛ е превод на съответната гръцкадума
Х<«ра.
19 За комитате срв. М. Андреев, Д. Ангелов. История на българската феодална
държава и право, с. 102 сл.
20 Срв. за този надпис /. Venedikov, Trois inscriptions pro'obnlg'res, Разкопки и
проучвания, IV, 1950, с. 167—177, V. Besevliev, Die Protobu'g Mischen Inschnften,
ВегГп, 1963. N 52=c. 238.
21 Срв. И. Венедаков. Преслав, преди да стане столица на България, Сб. „Преслав*,
т. I, 1968, с. 39.
249
ИЭГРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ
рактер, но и обстоятелството, че славянските племена от българ-
ската трупа били сродни помежду си в езиково, битово и културно
отношение и представлявали една почти монолитна маса. Това било
решавашо условие да се осъществи помежду им една пълна вът-
решна спойка и от общността „племе" да се премине към по-на-
предналата общност „народност".
Що се отнася до асимилационния процес, то той имал по-ог-
раничен в териториално отношение характер и обхватал през раз-
глеждания период само днешните североизточни български земи, къ-
дето живеели в тесен досег местните славяни и потомците на Ас-
паруховите прабългари. В Македония, както вече се отбеляза, сли-
ването на славяните с Куберовите прабългари е било осъществено
още през предишното столетие и там прабългарите са се били пре-
топили сред славянската маса. Въпреки че асимилационният процес
през първата половина на IX в. е бил регионално ограничен, то той
е бил по-сложен от консолидационния процес поради обстоятелство-
то, че между двата етноса — славяни и прабългари — са същест-
вували различия от езиково, битово и религиозно естество. И все
пак независимо от тези трудности постепенното сливане на славяни
и прабългари, което бе започнало още през предишното столетие,
продължавало да се развива във възходяща тенденция. За това спо-
•собствували отбелязаните вече фактори от политическо, демограф-
ско и социално-икономическо естество, конто действували в своята
съвкупност като обективен и неотразим по своята вътрешна сила
двигател.
Смесването между славяни и прабългари през първата половина
на IX в. се извършвало по две линии: от една страна, сред обик-
новеното население по села и градове и, от друга — сред управля-
ващата аристокрация. Смесването между двата етнически елемента
се осъществило дори сред ханската династия. Известно е, че през
VII и VIII в. прабългарските владетели носят имена с подчертано
тюркски или ирански характер (Аспарух, Тервел, Токту, Телериг и
пр.), което говори за техния произход и за етническата им принад-
лежности2 Тюркски названия (като напр. Борис) се срещат и в хан-
ската династия през IX в.23 Наред с това обаче сред владетелската
фамилия по това време се появяват вече имена, конто са несъмнено
славянски. Такива носят напр. синовете на хан Омуртаг. Единият
ют тях се нарича Енравота (или Воин), другият — Звиница, а тре-
250
ЕТНОГЕНИЧНИЯТ ПРОЦЕС ПРЕЗ IX ВЕК
тият — Маламир.22 23 24 25 Появата на подобии имена е доказателство за
това, че сред владетелския двор, който е бил прабългарски, са били
проникнали и славяни. Смесването между япрабългари“ и „славяни'
сред владетелската фамилия продължило и по-късно и отделни ней-
ни членове се назовават със славянски имена. За пример може да
бъде посочена известната приписка към т. нар. Чивидалско еванге-
лие, съставена вероятно през 867 г. от болярина Сондоке (Съдък)
по време на мисията му в Рим след покръстването на българите
В тази приписка се срещат имена с тюркски произход (Борис, Докс),
което свидетелствува за прабългарския характер на управляващата
династия, а наред с това намираме и двойного име на Борисовия
син Расате или Владимир.26 За Расате се предполага с голяма веро-
ятност, че е славянско, а името Владимир е очевидно славянско
Пак в Чивидалското евангелие срещаме и името на един висш са
новник, Сондоке, което е вероятно прабългарско, едновременно с
името на жена му Собеслава и на децата им Велегнев и Богомила26 —
и трите имена несъмнено славянски. Това говори за наличие на сме-
сени бракове не само в ханския двор, но и в отделни болярски
фамилии.
Асимилационният процес, който се извършвал между славяни и
прабългари през първата половина на IX в., е водел до постепенного
налагане на славянский етнически елемент. Това е напълно есте-
ствено, като се има пред вид количественото му преобладание във всич-
22 Срв. В. Бешевлиев, Ирански елементи у първобългарите, Античное обще-
ство, Москва, 1967, с. 237—247.
23 Срв. за произхода на името Борис у В. Гюзглев, Княз Борис, с. 125, бел. 1.
Изказано е предположение, че това име може би е от алтайски произход. Вж.
К Н. Menges, Altaic Elements in the Proto-Bulgarian Inscnpt.cns, Eyzantion, XXI,
1951, c. 114 сл.
24 За имената на тези трима синове на Омуртаг се споменава в известния агиограф-
ски паметник, съставен от охридския архиепископ Теофилакт под наслов „Мъчени-
чество на 15-те славни свещеномъченици, пострадали в Тивериупол, именован на
български Струмица, в царуването на злочестивия Юлиана Отстъпника* (издание на
Migne, Р. G., Т. 125, col. 151—222). Български превод на Митрополит Симеон,
Писмата на Теофилакта Охридски, София, 1931, с. 239—269. Съответният пасаж
на с. 258. Срв. В. Н. Златарски, История, I, ч. 1, с. 332.
25 Срв. съответния пасаж в статията на Й. Иванов, Българските имена в Чивидал-
ското евангелие, Сборник в чест на проф. Л. Милетич, София, 1933, с. 630.
26 Пак там, с. 630; срв. н Б. Гюзелев, Княз Борис, с. 396.
251
ИЭГРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ
ки краища на държавата, включително и в Североизточна България,.
където са се били заселили прабългарите.
За преобладаващата роля на славяните през разглеждания пе-
риод може да се съди на първо място от обстоятелството, че почти
всички топонимични и хидронимични названия, конто са се утвър-
дили през разглеждания период в нашата страна, и конто нямат
старинен произход (от тракийската и римо-византнйска епоха) са
славянски. Това се отнася и до североизточните български земи, къ-
дето наред със славяните е живеело и прабългарско население. За
пример можем да посочим самата столица Плиска. И мето Плиска се
споменава за пръв път в Чаталарския надпис от времето на Омур-
таг (от 822 г.) в гръцка транскрипция под формата тгХахаС.27 Името
е очевидно славянско и както се вижда, то се утвърдило и упот-
ребявало през VIII—IX в. независимо от това, че Плиска била рези-
денция на прабългарските ханове. Славянски имена са имали през
разглеждания период и други по-значителни селища в Североиз-
точна България, като Преслав (станал след 893 г. столица на дър-
жавата)28, Преславец (на р. Дунав), Варна (античният Одесос)29 За
пръв път името Варна (в гръцка транскрипция Bxpvac) се споменава
в хрониката на Теофан във връзка с победата на Аспарух над ви-
зантийците и придвижването на неговата дружина на юг от Дунава.
Под влияние на славянски език е бил преименуван античният Ду-
росторум (на гръцки Доростолон) с ново название Дръстър (в гръц-
ка транскрипция Jpcorpa).30
Наред с по-значителните градски центрове в североизточните
български земи през VIII—IX в. славянски названия са придобили
и някои по-големи реки в тази облает. Славянско е напр. името на
река Тича, споменато през 822 г. в Чепеларския надпис в гръцката
му транскрипция Тоит^а.31 В преписката на Тодор Доксов от 907
г. към Словата на Атанасий Александрийски ние го срещаме вече
в славянска транскрипция като Тыча.32 Славянското име Дичина (на
гръцки AtTuva) е носела през разглеждания период днешната р. Луда
Яна. Името се среща за пръв път в съчинението на визан-
тийская император Константин VII Багренородни „За управлението
на империята“33 от средата на X в., но трябва да се предположи,
че то има по-ранен произход и сигурно е било вече в употреба още
през предишното столетие. В съчинението на Константин VII Багре-
нородни се споменава и една друга река в Североизточна Бъл-
252
ЕТНОГЕИИЧНИЯТ ПРОЦЕС ПРЕЗ IX ВЕК
гария, а именно Варна (пота цбу Вара?), което е също славянско.34
Трябва да се отбележи накрая, че през VIII—IX в. славянско на-
звание е носел и античният Хемус (днес Стара планина). Това е на-
званието Верегава (в гръцка транскрипция Вереуара), което се среща
на два пъти в хрониката на Теофан и един път в хрониката на пат-
риарх Никифор във връзка с описания на събития от края на VII и
втората половина на VIII в.36 Някои изеледвачи са на мнение, че с
това име е бил означаван някои старопланински проход в Източна
Стара планина, но по-приемливо е изказаното от К. Иречек гледище,
подкрепено с нови доводи от И. Дуйчев, че названието „Верегава"
е било употребявано за наименование на целия старопланински ма-
сив.36
Наред с посочените топоними и хидроними, конто имат очеви-
ден славянски характер и конто се датират изрично от писмени из-
'2< Срв. В. Беигевлиев. Първобългарски надписи, ГСУ ИФФ. XXXI, 1,1943, с. 43;
Същият, Die Protobulgarischen Inschriften, Berlin, 1963. № 56, с. 260.
28 За този град срв. И. Д । йчев, Прсблеми из средновековна а история на Преслав.
Сб. Преслав, т. I, София, 1968, с. 32.
29 Отиосйо славянския характер на името Варна, което, както изглежда, е било
дадено на езерото край Одесос, а впоследствие на самото селище, срв. И. Дуйчев,
Проучвания върху българското среднсвековне, София, 1945, с. 163, бел. 1 (с добра
библиография по въпроса). Вж. и К, Иречек, Пътувания по България, София, 1899,
с. 874, бел. 45.
30 В своята гръцка форма този град се споменава в посочената вече Монемвасийска
хроника (от X в.). Там е казано, че старого име на града е било Доростол (До>роат6Лсп>)
и че сега той се зовял Др'стра Срв. съответния текст в изданието на Р. Lemerle
La chronique di‘e de Monemvasie. REB, XXI, 1963, c. 9.
31 Срв. V. Besevliev, Die Protobulgarischen Inschriften, № 56, c. 269.
32 Срв. съответния текст на преписката в изданието на A. Valliant. Discours centre
les Ariens de Saint Athanase, Sofia, 1951, c. 7. За името „Тича” ср. И. Дуриданов,
Южнославянските речнн названия и тяхното значение за славянския топонимичен
атлас, Славянска филология, V, София, 1963, с. 195.
83 De adm. imp., cap. 9 (с. 62).
31 Пак там. Относно етимологията на това име срв. Вл. Георгиев, Българска ети-
мология и ономастика, София, 1950, с. 52 ; И. Дуриданов, Южнославянските речнн
названия, с. 198.
35 Срв. Theoph. Chron., II, с. 359 и 431 (Извори за бълг. история, VI, 264 и 270) .
Niceph. Brev., с. 73 (Извори за бълг. история, VI, с. 305).
36 Срв. К. И речек, Есенният път от Белград до Цариград, София, 1932, с.
143; И. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековне, София, 1945, с.
151 сл.
253
ИЗГРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ
вори за периода VIII—X в., в североизточните български земи са за-
свидетелствувани други славянски названия на селища и реки, чиято
датировка не е известна или е по-късна (от XII—XV в.). Като речни
имена могат да бъдат посочени Белица (приток на Янтра), Видима
(приток на р. Росица), Росица (приток на Янтра), Стражишка река
(Шуменско), Киевщица (приток на Росица) и др.37 Голям е и броят
на селищата и местностите със славянски имена като Главиница,
Обрущица, Гологленд, Девина, Козяк, Върбица, Студена, Овчага,
Овеч, Венчан, Белград, Шумен и пр. Повечето от тези имена срещаме
за пръв път в известната поема на Мануил Фил, посветена на по-
хода на византийския пълководец Михаил Глава Тарханиот срещу
Ивайло през 1278 г.38 Би могло да се предположи обаче, че те имат
значително по-стар произход и сабили в употреба още през VIII—
IX в., ако се приеме, че посочените селища са съществували вече
през този период. Старинен произход има несъмнено названието
„лонгоз“ (от старобългарската дума кжгъ, с което се нарича днеш-
ната голяма гора край реката Камчия. Запазването на носовото про-
изношение на ж като о н свидетелствува, че това название ще да е
било в употреба още през VII в., непосредствено след заселването
на славяните в тези краища и че се залазило неизменно в продъл-
жение на столетия.
В сравнение с изобилието от славянски топоними и хидроними
(някои датирани през VIII — IX в., други — в по-късни паметници,
а трети неустановени по дата), конто са се разпространили в Севе-
роизточна България, броят на местните имена от прабългарски про-
изход в тази облает е съвсем незначителен. Приема се за възможно
да е прабългарско названието Тамбарасце, с което се нарича един
изкуствено издълбан проход над с. Кюлевча (Шуменско).39 Изказано
е предположение, че прабългарски произход има името на град Тут-
ракан (близо до Дръстър).40 За прабългарско се смята и името Тух-
тон, с което е бил наричан през средновековието античният град
Анхиало (дн. Поморие). Възможно е бъдещи проучвания да открият
и още някои имена от прабългарски произход в тези краища, къде-
то се е заселила дружината на Аспарух и главно около столицата
Плиска. Но едва ли може да се очаква, че това ще измени същест-
вено количественото съотношение между славянските и прабългар-
ските топоними в днешна Североизточна България. Ияма съмнение,
че славянската топонимия през разглеждания от нас период (края
254
ЕТНОГЕНИЧНИЯТ ПРОЦЕС ПРЕЗ IX ВЕК
на VIII и първата половина на IX в.) е била вече далеч преоблада-
ваща над прабългарската и че всички по-значителни реки и селища
са носели славянски названия.
Широкото разпространение на славянска топонимия в североиз-
точните български земи през VII—IX в. иде да ни подскаже, че по
това време славянският език е имал превес не само за обозначаване
на имена на селища, реки, местности и пр., но че той е имал вече
превес и в ежедневния говор на населението в тази облает и е бил
познат и разпространен вероятно и сред самите прабългари. Едно
интересно, макар и твърде откъелечно указание за това можем да
намерим в един пасаж в хрониката на патриарх Никифор (съставена
в началото на IX в.). Става дума за съсбщението на византийския
летописец откосно заселването на Аспарух в областта на долния
Дунав в т. нар. Оглос. Съотвеният текст, добре познат на специ-
алистите, гласи, че „след като Аспарух преминал реките Днепър и
Днестър и стигнал до река Истър (Дунав), завзел удобно за за-
селване място, наречено на техен език оглос" (tokov ярде ocxrjatv
ertrijSetov ’OyXov a<p©v xaXoujiEvov сршу-jj xaraAaJJoujiEVoG).37 * 39 40 41 42 От инте-
рес за нас тук е думата „оглос". Върху нейния произход са изказ-
вани различии предположения, но най-вероятното е да се приеме, че
това е славянската дума „ъгъл“ (жгхъ)«, предадена в съответна гръцка
37 Срв. В. Георгиев, За произхода на древното население от северонзточната
част на Балканский полуостров, Сборник Гаврил Канаров, II (ИАИ, XIX), 1955, с.
305 сл.
88 Срв. Д. Ангелов, Съобщително операционни линии и осведомителна служба във
войните и външнополнтическите отношения между България и Византия през XII—
XIV в., ИБИД, XXII—XXIV, 1948, с. 214сл. (със списък на тези имена); вис. и П.
Петров, Българо-византийските отношения през втората половина на XIII в., отра-
зеии в поемата на Мануил Фил „За военните подвизи на известния чутовен про-
тостратор”, ИИБИ, 6, 1956, с. 545 сл. Отпоено бързото налагане на славянската то-
понимия в Североизточна България н специално в Добруджа срв. П. Мутафчиев,
Добруджа: в мнналото, в: Добруджа, Сборник от студии, София, 1947, с. 67.
39 Срв. В. Миков, Произход и значение на имената на нашнте градове, села, реки,
планини и места, София, 1943, с. 87. Там са посочени още някои други възможни
названия от прабългарски произход, като напр. Баткун (Пазарджишко).
40 Срв. G. Cankova-Petkova, L’etablissment des Slaves et Protobulgares en Bulga-
rie, Etudes Historiques, V, Sofia, 1970, c. 229.
41 Срв. Niceph. Brev., c. 33 (Извори за бълг. история, VI, с. 295).
42 Срв И.Дуйчев, Славяни и първобългари, ИИБИ, 1—2, 1951, с. 205 сл. Мнението,
че „оглос* е славянската дума „ъгъл*, е изказано за пръв път от Р. J. Schafarik
255
ИЭГРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ
транскрипция. Както се вижда от посочения пасаж, византийският
летописец обявява една славянска дума като принадлежаща към
езика на Аспаруховите прабългари (т$ <zp©v.. макар и да е
добре известно, че през втората половина на VII в., когато е ста-
нало тяхното пресетване от „Велика България**, те са говорели
тюркски, а не славянски. През началото на IX в. обаче, когато пат-
риарх Никифор е съставял своята хроника, обстановката е била съ
ществено изменена. Сред прабългарите в славянобългарската държава-
е бил вече разпространен в значителна степей и славянският език
като език на преобладаващото мнозинство от населението на стра-
ната. При това положение разбираемо е защо патриарх Никифор е
направил тази грешка и е причислил една чисто славянска дума
към езика на прабългарите.
Видимият превес, който имал славянският език в Североизточна
България през първата половина на IX в., намира израз и в съста-
вяните по това време каменни надписи в Плиска и в други селища
в тази облает. Както е известно, това са надписи на гръцки език
изеичани по нареждане на отделни ханове (Крум, Омуртаг, Маламир,
Пресиан) за ознаменуване на важни събития, за увековечаване па-
метта на починали видни сановници и пр. В тях се срещат различии
лични имена, а също така названия на разни титли и служби в то-
гавашната военна и гражданска администрация, конто са предимно
лрабългарски по произход (като напр. багаин, колоброс, ичиргу боил
и пр.). От проучванията на един от най-добрите познавачи на тия
надписи, В. Бешевлиев, се установява, че в някои срещащи се в тях
названия на титли и служби, като напр. Воуотор, т^оируои, £оиЦа,
трахатоС и пр., е налице явно влияние на славянската звукова и сло-
вообразуваща езикова система, което е довело до промени на пър-
воначалната прабългарска форма на съответната дума.43 Правилна е
констатацията на В. Бешевлиев, четова славянско влияние, отразено
в каменните надписи, свидетелствува за „постепенного възприемане
на славянския език, като говорим език в държавата на прабългарите**.44
Тази констатация се подкрепя от отбелязания вече пасаж в хрони-
ката на патриарх Никифор, както и от посочените многобройни при-
мери на славянските топоними и хидроними в Североизточна България
от VIII до IX в. и от по-късно време.
За преобладаващата роля на славянския елемент в североизточ-
ните български земи през разглеждания период свидетелствуват не
256
ЕТНОГЕНИЧНИЯТ ПРОЦЕС ПРЕЭ IX ВЕК
само данни от топонимичен и лингвистичен характер, но и редица
паметници, свързани с материалната и духовната култура на мест-
ното население. На първо място могат да бъдат посочени видът и
формите на жилищните сгради, в конто е живяло то през VIII—IX в.
Господствуващ тип жилище, както установяват археологическите
проучвания, е била зем.гянката. През последните години бяха раз-
крити редица едностайни сгради-землянки в Плиска, при селата Гарван
и Попина (Силистренско), в с. Цар Асеново (Силистренско), в с. Яки-
мово (Толбухинско) и др.45 С всяка измината година броят на раз-
критите землянки се увеличава и става все по-ясно, че този тип жи-
лища, характерни за славянската строителна традиция, е бил твърде
разпространен в нашите земи през VIII—IX в., включително и в Се-
вероизточна България. Напротив, много по-слабо е било застъпено
през същия период строите чството на кръгообразни жилища (юрти)
обичайни за прабългарите и за други тюркски етноси от среднове-
ковната епоха. Малък брой юрти бяха разкрити през последните
няколко години в някои селища в Североизточна България, напр. в
Slawische Alterthiimer, II, Leipzig, 1844, с. 163. То е прието впоследствие и от ре-
дица други изследвачи. Срв. G. Moravcsik, Byzantinoturcica, II, с. 184—185).
43 Срв. V. Besevliev, Die protobulgarischen Inschriften, с. 39 сл.; същият, Славяни-
зми в първобългарските надписи, в: Сборник в чест на академик А. Теодоров-Балан,
София, 1955; същият, Die protobulgarischen Inschriften und die Slavistik, Zeitesch
fiir Slawistik, I, 1958, с. 1—7.
44 Пак там, с. 40. Обстоятелството, че славянски език е бил говорен през първата
половина на IX в. и от прабългарите, не означава, разбира се, че прабългарският
език е бил вече изчсзнал. Той все още се е употребявал в жнвия говор, макар и в
по-ограннченн размери, и сред едно малцинство от иаселеннето. Заслужават отбеляз-
ване откритите преди известно време три каменни надписа на гръцки език — един
от Преслав, един от Чаталар (Цар Крум) и един от Мадара, чиято датировка ие е
сигурна, но е вероятно да се приеме, че е към първата половина на IX в. В тях се
срещат отделни думи, като хила, тшиАах'Ч, тд>иртоо>иуа и др., конто са вероятно пра-
български. Срв. във връзка с тези надписи н тълкуването на считаните за прабъл-
гарски думн. /. Venedikov, Trois inscriptions protobulgares, Разкопки и проучвания.
IV, София, 1950, с. 167—187. Заключението на автора е: „тете а цпе dpoque
relativment tardive les Bulgares et les Slaves parlaint des langues differentes“
(c. 185).
45 Срв. К Миятев, Архнтектурата в средновековна България, с. 63; Ст. Станчев,
Славяни и прабългари в старобългарската култура, Археология, IV, 1962, кн. 4, с. 3 ,
Д. Милчев, По въпроса за културата на славяните и прабългарите в нашите земн през
ранното средновековие, Археология, VI, 1964, кн. 2, с. 10; същият, Формирование
староболгарской культуры, Международный симпозиум славянской археологии, Со-
фия, 1970.
17
257
ИЭГРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ
с. Кладенци (Толбухинско), с. Нова Черна (Силистренско), с. Стърмен
(Русенско).46 Без да считаме вида на жилищните сгради като абсо-
лютен и неизменен показател за етническата принадлежност на жи-
веещото в тях население, трябва да приемем все пак, че количестве-
ното съотношение между „землянки" и „юрти“ изразява в значи-
телна степей реалното съотношение между „славяни" и „прабългари"
в североизточните български земи през VIII—IX в. и свидетелствува
за видимото преобладание на славянския елемент в тази облает,
което не е могло да не даде решаващо отражение при развитието
на асимилационния етногеничен процес.
До подобии изводи ни водят и материалите от разкритите през
последните години в Североизточна България редица средновековни
некрополи. (При Варна, при с. Блъсково — Варненско, при с. Разделна —
Варненско, при Нови пазар — Шуменско, в Плиска, при с. Юпер — Ру-
сенско, при с. Дибич— Шуменско, при с. Полина —Силистренско, при
с. Църквица — Шуменско, при Преслав и др.) В повечето от тези нек-
рополи се прилага погребален обред на трупоизгаряне, конто е ти-
пичен за славяните и идва по традиция още от времето, когато те
са живеели на север от река Дунав.47 Има и некрополи с трупопо-
лагане и с инвентар в гробовете, който подсказва, че в тях са по-
гребани прабългари (напр. некрополът при Нови пазар). Количествено
погледнато обаче, както при жилищата, така и при некрополите пре-
обладават славянските типове.
Заслужава да се обърне внимание и върху различните предме-
та от стопански и битов характер (ножове, токи, копчета, обеци,
гривни, фибули и пр.), намерени през последните години в селища и
некрополи в Североизточна България. В голямата си част тези пред-
мета сочат очебийно сходство с подобии предмета в славянски по-
селения и гробове на територията на Румъния, Чехословакия, Юго-
славия и Съветския съюз.48 Специален интерес предизвикват много-
бройните керамични материали (гърнета, стомни, кани и пр.), наме-
рени в Плиска, Преслав, Карвуна, в аула при с. Цар Крум, при с. Ка-
лугерица, в Мадара и в редица други селища от времето на Пър-
вата българска държава. Това е керамика от „славянски тип", която
се характеризира с определени форми и орнамента-и която се сре-
ща в голямо изобилие не само в България, но и в ( редица други
страни, където е живеело през средновековната епоха славянско
население. Наред със „славянската керамика" на отделни места в
258
ЕТНОГЕНИЧНИЯ? ПРОЦЕС ПРЕЗ IX ВЕК
Североизточна България (в Плиска, при Нови пазар и пр.) са наме-
рени и съдове, конто се причисляват към „прабългарската керами-
ка “ и конто се отличават със свои специфични особености. Коли-
чествено погледнато обаче, този тип керамика значително отстъпва
пред „славянската"48 49. Разбира се, както вече бе отбелязано, при из-
ползуването на веществените паметници ние трябва да се пазим от
увлечението да ги свързваме във всички случаи и по абсолютен
начин с даден вид етнос и да считаме, че наличието на „славянски
съдове“ свидетелствува винаги за наличието на славяни, респ. че
наличието на „ прабългарски съдове“ е непременно доказателствоза на-
личието на прабългари. В случая обаче наличието на „славянска кера-
мика “не е само единствен и изолиран показател. Палине са, както вече
видяхме, редица други извори от писмен и веществен характер
(топоними, хидроними, жилищни сгради, некрополи, предмети с би-
тово и стопанско предназначение и пр.), конто, взети в своята съв-
купност, доказват преобладагието на славянския елемент и на сла-
вянската материална и духовна култура в североизточните българ-
ски земи през разглеждания период. А това свидетелствува изобщо
за постепенното налагане на славянския етнос в процеса на слива-
нето му с прабългарския етнос.
48 Срв. А. Милчев, Разкопки и проучвания в м. Калето край село Нова Черна, Сн-
листренски окръг, през 1968 г. Археология, ХП, 1970, кн. 1, с. 31 сл.
47 Срв. за некрополите Ж- Въжарова, Славянски и старобългарски селища в бъл-
гарските земи от края на VI до XI в., с. 122 сл., 143 сл.; същата, Славяни и пра-
българи в светлината на археологическнте данни (доклад за международния симпо-
зиум по славянска археология, София, 1970); Д. И. Димитров, Ранноболгарские
некрополи в Варненском районе (Международный симпозиум славянской археологии,
София, 1970, с. 1-19).
48 Срв. А. Милчев, По въпроса за културата на славяните и прабългарите в наши-
те земи през ранното средновековие, Археология, VI, 1964, кн. 2, с. 8 ; Ж- Въжа-
рова, Славяните на юг от Дунава по археологически данни, Археология, VI, 1964,
кн. 2, с. 23. Специално за голямото сходство на накнтнте у славяните през средно-
вековната епоха срв. С. Георгиева, Общността на накитнте у славянските народи •
Славяни, XII, 1956, кн. 1, с. 31 сл.; същата, Средновековни некрополи в Родо-
лите, Родопскн сборник, I, София, 1965, с. 137 сл.
49 Срв. К. Миятев, Славянска керамика, София, 1948, с. 36 сл., 66 сл. Вж. още
Ц. Дремсизова, Проучване на аула на Омуртаг през 1959 г. Изследвания в памет
на Карел Шкорпил, София, 1951, с. 119 сл.; М. Мирчев, Г. Тончева, Д. И- Димчт -
ров, Бизоне-Карвуна, ИВАД, XIII, 1962, с. 6 сл.; Л. Д. Пешкова, Трапезната ке-
рамика в България през VIII—XI в., Археология, XII, 1970, кн. lf>c. 12 сл.
259
ИЗГРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ
За да приключим с разглеждането на този въпрос, трябва да
се спрем накрай на един от най-интересните писмени паметници от
средата на IX в., в който намираме сведения за материалната кул-
тура, за бита, вярванията, обичаите на населението в славянобългар-
ската държава през първата половина и средата на IX в. Това са
споменатите вече „Отговори на папа Николай I по запитванията на
българите", съставени през 866 г. въз основа на един списък от
въпроси, конто княз Борис бил изпратил на главата на римската
църква.60 От съдържанието на „отговорите" (на брой 106) може да
се заключи, че в нашата страна до времето на покръстването е жи-
веело население вече доста уеднаквено по бит, вярвания, традиции
и обичаи, на конто папата прави преценка от гледна точка на това,
дали те са допустими и занапред, след като е била приета вече
християнската религия, или пък трябва да бъдат изоставени и от-
речени. Между тези вярвания и обичаи става дума за почитане на
идоли, на свещени камъни, за носене на амулети, за заклеване на
меч, за гадаене преди влизане в сражения, за даване зестра на съ-
прузите, за ядене на животни, убити без проливане на кръв, за но-
сене на пояси и забрадки и пр., за считане на родилката за „нечис-
та", за употреба на конска опашка за знаме и пр. Това са били,
както би могло да се заключи от думите на папата, прояви на един
бит и светоглед, специфичен не само за определена етническа трупа
в славянобългарската държава, но за цялото нейно население, за
целия народ (populus), който княз Борис покръстил и който по не-
говото желание трябвало да бъде добре въведен в новата вяра.
Никъде в своите „Отговори" папа Николай не говори отделно за
„славяни" и „прабългари" като носители на верски и битови особе-
ности, но винаги като че ли има пред вид едно единно по характе-
ра на своята материална и духовна култура население.
Ако .се направи анализ на „Отговорите" на папа Николай от
гледна точка на етническия произход и характер на споменаваните
в тях вярвания, обичаи, битови особености и пр., ще се види, че в
по-голямата си част те показват сходства с вярвания, обичаи и би-
тови особености у различии славянски племена и народи от сред-
новековната епоха — полабски, прибалтийски, руски, полски, чешки,
сръбски.61 Така напр. поколението на идоли, за което става дума в
отговор 41, се среща у прибалтийските и полабските славяни, а е
било добре познато също така и на руските славяни. Вярата в ка-
260
ЕТНОГЕНИЧНИЯТ ПРОЦЕС ПРЕЗ IX ВЕК
мък с чудотворно въздействие (отговор 62) е засвидетелствувана
сред славяните в областта на Мекленбург, сред руските славяни и
др. Носенето на амулети (отговор 20) за предпазване от зло, е съ-
що общеславянски обичай и се среща в редица славянски народи
през средновековието. Славянски обичай е било да се правят гада-
ния пред започване на сражението, за да се види дали ще е благо-
приятен неговият изход (отговор 35). Известно е напр. от „Чудесата
па Димитър Солунски", че такива гадания направил през 620 г.
предводителят на славянските племена около Солун, Хацон, за да
се увери дали ще може да превземе града. Засвидетелствувани са
у отделни славянски народи и някои други споменати в „Отговори-
те на папа Николай" вярвания и обичаи, като напр. даване зестра.
на съпрузите (отговор 49), многоженство (отговор 51), носене на
гащи (отговор 59), ядене на животни, убити без нож (отговор 90).
50 Издаденн от D. Detschew, Response Nicolai I Papae ad consulta Bulgarorum
(anno 866), Serdicae, 1939 г. С нови уводни и нови обяснителни бележки това из-
дание е повторено в Извори за бълг. история, VII, с. 60—125.
51 На това обстоятелство пръв е обърнал внимание големнят познавая на средно-
вековната славянска религия, бит и култура Л. Нидерле, който с право счита, че
„Отговорите на папа Николай" представляват един от най-важните извори за бита
на българските славяни. Срв. главно трудовете му „Быт и культура древних сла-
вян", Praha, 1924, и „Rukovct Slovanskych starozitnosti", Praha, 1953 (ново издание).
През последно време неговите схващаиня по този въпрос бяха възприети и дораз-
вити с богата аргументация и добър библиографски обзор в двете статии на И
Дуйчев, Славяно-болгарские древности ]Х-го века (Byzantinoslavica, XI, 1, 1950.
с. 6—31) и Еще раз о славяно-болгарских древностях IX-го века" (Byzantinoslavica,
XII, 1951, с. 75—94). Подробно се спира върху „Отговорите иа папа Николай" н
В. Бешевлиев в студията си „Вярата на прабългарите" (ГСУ, ИФФ, XXXV, 1, Со-
фия, 1939, с. 162). Той обаче е склонен да свърже мнозинството от посоченнте в
паметника вярвання, обичаи, битови особености с прабългарите, без да отчнта, че
през разглеждания период те са се били почти изцяло претопили вече сред сла-
вянското множество и че съответно с това е била взела превес и славянската мате-
риална и духовна култура. Той не е доловил измененото съдържание на името „бъл-
гари" през средата и втората половина на IX в. и счита, че под това име се под-
разбнрат все „първобългарите". Срв. по тозн въпрос спениалнпя параграф отпоено
народностното име „българи". Напоследък нов опит да се евържат даините от „От-
говорите на папа Николай" почти изключително с бита и културата на „прабълга-
рите" има в книгата на П. Р. Денисов, Етно-культурные паралели дунайских бол-
гар и чувашей, Чебоксары, 1969, с. 82 сл. За съжаление авторът е пренебрегал
всякакъв сравнителен материал със славянски народи и търси паралели само с тюрк-
скнте народи.
261
ИЭГРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ
Между посочените от римский първосвещеник обичаи и битови
особености има, разбира се, и някои, чийто произход не е напълно
ясен, както и такива, конто могат да се свържат по-убедително с
бита и културата на „прабългарите". Такъв е напр. обичаят да се
носи като знаме конска опашка (отговор 33),ва който, както изглежда,
е бил характерен за военната организация, донесена от прабълга-
рите, и който се среща и у други тюркски етноси. За прабългарски
може да се счита обичаят владетелят да се храни на отделна маса
(отговор 42), което е в духа на автократичните тенденции, същест-
вуващи и сред други тюркски племена и племенни общности през
средновековната епоха.63 Относително погледнато обаче, в „Отгово-
рите на папа Николай" има много по-малко сигурни данни за пра-
български бит и за прабългарски мироглед, отколкото са данните
за славянски бит и светоглед и за славянска материална култура.
Казано накратко, този паметник потвърждава направената вече кон-
статация за преобладание на славянския етнос над прабългарския
през първата половина на IX в. и за постепенного налагане на сла-
вяните в хода на извършващия се между тях и прабългарите аси-
милационен процес.
и Срв. В. Бешевлиев, Вярата на прабългарите, с. 15 и сл. Известии съмнення у
И. Дуйчев, Славяно-болгарские древности, с. 27, който отбелязва, че подобно знаме
употребявали и руските славяни.
53 Според И. Дуйчев, Еще раз о славяно-болгарских древностях, с. 88, този обичай е
бнл зает под влияние на византийския дворцов церемониал.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Завършек
на етногеничния процес
865-927
1
ВЪВЕЖДАНЕ
НА ХРИСТИЯНСТВОТО
КАТО ОФИЦИАЛНА РЕЛИГИЯ
През 865 г. в България било въведено като официална религия
християнството. Това станало при царуването на княз Борис I (852—
889) в резултат на водените преговори между него и византийския
император Михаил III (842—867). Покръстването било извършено от
византийски духовници, конто станали първи про юведници на ново-
възприетата вяра и поставили основите на християнския богослу-
жебен култ.1 В стремежа си да се откъсне от религиозното влияние
на Византийската империя и да си създаде самостоятелна църква
княз Борис се обърнал през 866 г. към римския папа Николай I за
съдействие. В България дошли представители на римската курия,
конто изместили византийского висше духовенство. Скоро обаче
българският владетел се убедил, че папата няма никакво намерение
да разреши създаването на независима българска църква и отноше-
нията му с римската курия охладнели. От своя страна византийците
всячески се стараели да възстановят отново своите позиции в но-
вопокръстената страна и да изтласкат оттам латинските духовници.
В започналата се борба между Рим и Цариград краен победител из-
лязла цариградската църква. На свикания през 869 870 г. вселенски
1 По въпроса за причините за покръстването на българите и условията, при конто
то се е извършило, съществува обширна литература. Срв. В. Н. Златарски, Ис-
тория на българската държава, I, ч. 2, с. 1 сл.; А. Бурмов, Против буржоазно-иде-
алистнческите становища по въпроса за налагането на християнството в България
през IX в., Ист. пр., X, 1954, кн. 4, с. 36 сл.; Е. Георгиев, По въпроса за христия-
низацията на средновековна България, Ист пр., X, 1954, кн. 5, с. 82 сл.; М. Вой-
нов, Някои въпроси във връзка с образуването на българската държава и покръст-
ването на българите, ИИИ, 10, 1962, с. 279 сл.; П. Петров, Покръстване на бъл-
гарите, Ист. пр., XXI, 1965, кн. 3, с. 33 сл.; Д. Ангелов, По някои въпроси около
покръстването на българите, Ист. пр., XXI, 1965, кн. 6, с. 38 сл.; Т. Събев, Про-
никване на християнството в България до 855, Год. на Дух. акад. „Климент Охрид-
ски", XV (XLD, 1, 1966, с. 1—34; М. Андреев, Д. Ангелов, История на българ-
ската феодална държава и право, с 92 сл.; Д. Ангелов. Богомилството в България,
с. 85 сл.; В. Гюзелев, Княз Борис I, София, 1968, с. 1—529.
265
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
събор в Цариград било решено България да остане в религиозната
сфера на Цариградската патриаршия. Римските духовници напуснали
страната, а на тяхно място дошли отново представители на визан-
тийския клир. Все пак българската църква получила известна вът-
решна самостоятелност и правого да се упрзвлява от собствен цър-
ковен глава с титла архиепископ.
Възприемането на християнството като официална религия не
било случаен акт, а се дължало на редица причини от социално-
икономическо и политическо естество. Главен фактор за въвеждането
на новата вяра били настъпилите дълбоки промени в обществения
строй на славянобългарската държава през първата половина на
IX в., а именно изграждане на феодалните отношения. С пропо-.
вядваните идеи за подчинение, послушание и несъпротива християн-
ската религия била твърде подходяща за укрепване положението
на новоизграждащата се феодална класа и за утвърждаване на ней-
ната власт над зависимото селячество. Важно съображение да се
въведе християнството като официална религия били стремежът на
Борис I да се повиши международният авторитет на държавата,
като стане тя равноправен член на другите християнски държави в
Югоизточна и Централна Европа. Това е било от голямо значение
за по-успешното провеждане на нейната външна политика, тъй като
на държави, в конто още господствували езически вярвания и кул-
тове, се гледало с недоверие. Считало се, че с тях не може да се
лреговаря на равни начала и че сключените с тях договори не мо-
гат да имат такава стойност и такава задължителна сила, както
договорите с християнските държави.
Последиците от възприемането на християнството в България
са твърде значителни и многообразии. Ние ги откриваме в сферата
на социално-икономическото развитие, в сферата на политическия
живот, на материалната и духовната култура. Но тук е стществено
да се спрем само на един въпрос, а именно какво е било отраже-
нието от въвеждането на новата религия от гледна точка на изграж-
дането на българската народност. На този въпрос е обръщано вече
внимание, но трябва да се каже, че той все още не е поставен и
преценен с цялата му широта.2
Ролята на християнството като етногеничен фактор може да
се гърси в няколко насоки. Тя се свежда на първо място в това,
че чрез възприемането на новата вяра укрепвали още повече идео-
266
В ЪВ Е ЖД АИЕ НА ХРИСТИЯНСТВОТО
логическите основи на централната власт в борбата й срещу неиз-
живените напълно племенно-партикуларистични тенденции. Широко
разпространяваното от църковните проповедници гледище, че владе-
телят е божи поставеник, че той е определен от небесния отец да
се грижи за своите поданици и да ръководи „земного стадо", до-
принасяло за издигане на неговия авторитет и за утвърждаване на
самодържавието катоосновен принцип. Религиозният монотеизъм, про-
възгласен за задължително верую от християнската църква (един
бог на небето), водел със себе си до утвърждаване на автократич-
ного начало в управление™ на държавата и до отбиване на вся-
какви стремежи към политическа раздробеност и към многовластие,
характерни за периода на племен но-родовата уредба. Християнството
съдействувало за окончателното ликвидиране на племенния партику-
ларизъм, за по-нататъшното сцепление на някогашните „славинии"
и за сливането на многочисленото население от всички краища на
държавата в едно цяло. В такъв смисъл новата религия изиграла
твърде съществена роля за пълното завършване на консолидацион-
ния етногеничен процес, който бе започнал да се- осъществява в
Мизия, Тракия и Македония през първата половина и средата на
IX век.
Важни последний имало въвеждането на християнската религия
и от гледна точка на по-нататъшното развитие на асимилационния
процес, т. е. на процеса на сливане на двата етноса в едно цяло.
До покръстването през 865 г. славяни и прабългари, макар и да се
били значително сближили помежду си, все пак се отличавали едни
от други поради различията в религиозните си разбирания и свърза-
ните с тях обреди, обичаи и традиции. Славяните вярвали в своите
божества Перун, Волос, Лада, в самодиви, русалки, юди и пр., до-
като прабългарите почитали върховния си бог „Тенгри" и други
собствени божества и природни сили. Ставяните изгаряли своите
2 Известии съображення за ролята на християнството като фактор, който наиасял
силен удар на „етническия дуализъм" в полза на славянский елемент у В. Н. Зла-
тарски, История на българската държава, I, ч. 2, с. 40, 41; сыцият, Образуване
на българската народност, БИБ, I, 1928, кн. 1, с. 93, Д. Ангелов, Българската на-
родност и делото на Климент Охридски (Климент Охридски, сборник от статин по
случай 1050 г. от смъртта му), София, 1935, с. 10; сыцлят, La formation de la па"
tionalite buglare, Etudes Balkaniques. 1969, ки. 4, c. 32; В. Гюзелгв, Княз Борис
с 442 сл.
267
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
мъртъвци и прибирали праха им в специални урни, докато прабъл-
гари' е предпочитали да прилагат погребален обред с трупополагане^
Имало е и други отлики в областта на култа и обредността, на
празниците, на обичаите, както би могло да се види това от запа-
зените писмени и веществени паметници от VIII—IX в. Наистина в
хода на постепенното сближаване на славяни и прабългари настъ-
пило известно уеднаквяване в техния бит и светоглед, за което и
свидетелствуват данни в разгледаните вече от нас „Отговори на
папа Николай по запитванията на българите", но все пак межд}
двата етноса продължавало да съществува едно несъмнено разде-
ление на религиозна основа. След възприемането на християн-
ството като официална религия и на това разделение бил поставен
край. Новата вяра носела със себе си цяла редица от общи и за-
дължителни за всички догми и обреди, култови изисквания и пра-
вила, конто постепенно се разпространили и наложили в цялата
страна. На мястото на отхвърлените вече езически божества: Тен-
гри, Перун, Волос, Лада, Морена, трябвало да се почита сега един
общ и за славяни, и за прабългари християнски бог, със своя син
Исус Христос ист. нар. Свети дух, конто образували единната
и неделима Троица. В замяла на разпространените в продължение
на дълги години езически обреди се разпространили и получили
след 865 г. задължителна сила редица християнски обреди и рели-
гиозно-култови действия, свързани тясно с православната догматика,
като кръщение, причастие, постене, молитви, почит към кръста, към
икони, към мощи на светци, изповеди, молебени, погребални обреди
и пр. Възприети билй и се наложили постепенно в бита на населени-
ето голям брой празници в памет на Христовото рождение, смърт
и възкресение, в памет на Богородица и Йоан Кръстител и на цяло
множество от светци и поборници за вярата (св. Димитър, св. Ге-
орги, св. Никола, св. Петър, св. Андрей и пр.). Всичко това създало
условия за постепенно утвърждаване в съзнанието на хората на
един нов светоглед и начин на живот, на нови обичаи и привички,
на съществени промени в личното и общественото битие. И този
нов светоглед и начин на живот бил общ за цялото население за
страната, за всички новопокръстени, конто загубвали постепенно
своите стари религиозни и битово-обредни различия и се обединя-
вали в едно цяло посредством новата религия. Разбира се, в процеса
на утвърждаване на християнството старите езически обичаи и вяр-
268
ВЪВЕЖДАНЕ НА ХРИСТИЯНСТВОТО
вания не изчезвали напълно, а много от тях се запазвали под други
форми и с променено съдържание и в християнския култ.3 Съще-
ствено е било обаче това, че този нов християнски култ е бил вече
общ за цялото население и в такъв смисъл се губела вече предиш-
ната разлика между езичника „прабългарин" и езичника „славянин".
Унифициращата роля на християнството се изразявала не само
в разпространяването на една обща и задължителна за всички сис-
тема от догми, обреди и обичаи, но и в разпространяването на един
общ и задължителен за всички религиозен морал, основан на прин-
пипите на евангелието. По цялата страна прозвучали от църковните
амвони ед ни и същи проповеди „вярващите" да бъдат кротки и
смирени, да се подчиняват на светските и църковните власти, да
се въздържат отземни страсти (користолюбие, гняв, гордост и пр.).
Особено се засилила проповедническата дейност на църквата в тази
насока след въвеждането на славянската писменост, когато започ-
нали да се пищат и разпространяват сред населението на страната
поучителни и похвални слова, тълкувания на евангелските заповеди
и пр. Внедряването на християнската етика създавало условия за
уеднаквяване на миелите и чувствата, за премахване на съществу-
ващите различия в моралните схващания, конто били налице при
господството на старите езически вярвания и култове. А това до-
принасяло за още по-плътното сближаване на славяни и прабългари
и обединяването им в едно цяло.
Наред с един нов и общ за всички морал християнската рели-
гия водела със себе си и до разпространението на една нова сис-
тема от юридически норми. Както се знае, наскоро след 865 г. в
България били съставени и започнали да се прилагат няколко правни
сборника, чието предназначение било да регулират правните отно-
шения сред населението в духа на новата вяра. Между тези сбор-
ници особено внимание заслужава т. нар. „Еклога", която започнала
да се прилага в нашата страна вероятно още през първите години
след покръетването. „Еклога" е византийски правей паметник, съз-
даден през първата половина на VIII в. (726 г.) при царуването на
3 Така напр. славянският бог на гръмотевицата Перун продътжавал да се почита
под формата на християнския светец св. Илня, славянският бог на стадата Велас се
превьрнал в християнския светец св. Власий, тракийският херос-конник се преобра-
зувал в християнския св Георги, който убива ламята, и пр. Срв. П. Петров, По-
кръетване на българите, Ист. пр., XXI. 1965, кн. 3, с. 50.
269
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
Льв III.4 Тя се разпространила в България най-напред в своя гръцки
оригинал, а впоследствие била преведена и на славянски език с ня-
кои изменения в текста съобразно с условията на нашата действи-
телност. Едновременно с „Еклогата" в България бил пренесен от
Византийската империя и още един нравен сборник, познат под името
Номоканон (от гръцките думи vop.o? = светски закон и xavwv — цър-
ковен закон). „Номоканонът" е бил преведен още рано на славянски
език вероятно от Методий, брата на Кирил, и трябва да се пред-
полага, че по време на княз Борис той вече е бил известен в Бъл-
гария в славянски превод под наслов „Кърмчая книга". Докато „Ек-
логата" съдържа закони и разпоредби в областта на гражданского
право, „Номоканонът" регулира взаимоотношенията сред духовен-
ство™, както и редица въпроси, свързани с религиозния живот на
населението. Въз основа на „Еклогата" и „Номоканона" в България
вероятно още по време на княз Борис е бил съставен и първият
местен правей сборник, познат под името „Закон за съдене на хо-
рата" (Злко,,ь юуднын людьмъ). По съдържанието си той предста-
влява сбор главно от наказателноправни разпоредби, извлечени пре-
димно от титул 17 на „Еклогата" и видоизменена до известна сте-
пей под влияние на християнската религия. „Закон за съдене на
хората" е достигнал до наши дни в две редакции — кратка и про-
странна. Счита се, че първо е възникнала кратката редакция, а про-
странната е била съставена по-късно.Б
С въвеждането на едно ново и задължително за всички свет-
ско и църковно право се отменяли съществуващите дотогава разно-
образии и пъстри разпоредби на обичайното славянско и прабългар-
ско право. Създавали се нови и общовалидни за цялата страна за-
кони и наредби в областта на семейното, вещно, наследствено, об-
лигационно право, с конто трябвало да се съобразяват всички пода-
ници на държавата. По един и същ начин е трябвало вече да се
извършват такива важни и свързани с ежедневната действителност
сделки като покупки, продажби, заеми, наеми, дарения и пр. Изве-
стно уеднаквяване в правния живот и в правната действителност в
славянобългарската държава е имало, както се знае, още от времето
на Крум и това намира израз в споменатите негови „закони". За
това уеднаквяване свидетелствуват и някои от „Отговорите на папа
Николай по запитванията на българите". Едва след покръстването
и след въвеждането на посочените правни сборници обаче можем
270
ВЪВЕЖДАНЬ НА ХРИСТИЯНСТВОТО
да говорим с основание за създаването на едно действително общо
за цялото население на страната право и за регулирането на цяла
редица важни сделки и действия по един определен и еднакъв за
всички начин. А това несъмнено е съдействувало за преодоляване
на все още неизживени остатъци от времето на родовата и племенната
раздробеност и за премахване на различия в бита и обичаите на пра-
българи и славяни. В такъв смисъл възприетото у нас след 865 г.
ново християнско право изиграло съществена роля за пълния завър-
шек на етногеничния процес в неговите две страни — консолида-
ционен и асимилационен.
Трябва да се отбележи накрая и една много съществена по-
следица от покръстването, свързана с въпроса за смесването на сла-
вяни и прабългари чрез общи бракове, т. е. с осъществяването на
асимилационния процес в неговия най-пряк вид. Бракове между сла-
вяни и прабългари са ставали, както видяхме, и преди покръства-
нето било сред обикновеното население по градове и села, било сред
представителите на управляващата аристокрация. Трябва да се пред-
положи обаче, че през дохристиянския период такива бракове са били
все още сравнително по-ограничени поради това, че различната ре-
лигия, бит и нрави на двата етноса са представлявали известна пре-
града и спирачка. С възприемането на християнството като единна
и обща вяра на всички поданици на държавата положението било
обаче съществено изменено. Сега славяни и прабългари били израв-
нени в религиозно отношение като „вярващи" в един и същ бог и
като подчинени на едни и същи правила и изисквания в семейния
и брачния живот. Те престанали да бъдат вече различаващи се едни
от други „езичници", а се превърнали в „християни", конто могат да
се женят и сродяват помежду си без всякакви пречки според въве-
дените в страната светски и църковни закони, съдържащи се в „Ек-
логата*, „Номоканона" и „Закон за съдене на хората". Това ново
4 Срв Д. Ангелов, История на Византия, I, с. 250 сл.; Д. Ангелов, М. Андреев,
История на българската феодална държава, с. 25 сл.
5 Д. Ангелов, М. Андреев, История на българската феодална държава, с. 31; срв-
Al. Андреев, Към въпроса за произхода и същността на Законъ ссудный людьмъ,
ГСУ', ЮФ, XLIX, 1957; същият. Нови проучвания и нови теории относно произ-
хода на Законъ ссудный людьмъ, ГСУ, ЮФ, IV, 1964; срв. и Б. Яновски, Оше
по въпроса за произхода и съшността на Законъ ссудный людьмъ, ГСУ' ЮФ, L1I,
1961.
271
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
-светско и църковно право, възприето у нас след покръстването, съ-
държало ограничителни разпоредби за сключване на бракове само
във връзка със забраната да се женят помежду си лица, конто се
намирали в определена степей на кръвно или духовно родство, но
не поставило никакви прегради на етническа основа. В такъв смисъл
новото право наред с другите фактори е допринасяло за по-бързото
сливане на двата етноса.
2
ПОБЕДА
НА славянский ЕЗИК
И НА СЛАВЯНСКАТА ПИСМЕНОСТ
Въвеждането на християнството като официална религия в България
било свързано с необходимостта да се разгърне широка проповед-
ническа и богослужебна дейност. Нужно било да се създадат мно-
го и добре подготвени свещеници, конто да разпространяват ново-
то учение по всички краища на страната и да се борят срещу все
още неизживени езически настроения и традиции в съзнанието и
бита на хората. Нужно е било да се внедряват упорито християн-
ските догми и етични принципи, за да станат ясни и достъпни за
всекиго. Нужно е било да се издига авторитетът на духовенството,
да се популяризират функциите и ролята на църковното съсловие.
За осъществяването на тези задачи, конто стояли пред представи-
телите на младата българска църква, са били необходими не само
устни проповеди и разяснения, но и разнообразии по съдържание
религиозни и църковни книги (евангелия, требници, поучителни и пох-
вални слова и пр.), предназначени за ежедневния култ и за религио-
зната пропаганда. С една дума, въвеждането на християнството като
официална религия изисквало продължителна работа и със слово, и
с книга, за да може новопокръстеният народ да бъде здраво утвър-
ден в новата вяра и да забрави езическото си минало.
През първите години след покръстването изпълнението на тази
задача вървяло доста трудно поради обстоятелството, че най-попу-
лярният и широко разпространен вече в цялата страна език, а имен-
но славянският, не бил признаван за „свещен" и не било разрешено
той да се употребява за целите на богослужението и да се съставят
на него религиозни книги. Съгласно господствуващото по това вре-
272
ПОБЕД! НА СЛАВЯ НС КИЯ ЕЗИК И ПИСЧЕНОСТ
ме църковпо гледище „свещените езици“ били три — староеврейски,
гръцки и латински, и само те могли да бъдат използувани за раз-
пространение на християнската религия по устен или по писмен път.
Носители и проводници на „триезичната догма" в България били
най-първо византийските духовници, конто извършили покръстването
през 865 г. и конто останали за известно време в нашата страна.
Впоследствие идеите на „триезичието" били разпространявани от
западните духовници, конто дошли в славянобългарската държава
в резултат на преговорите между княз Борис и римската курия.
През 869 870 г., когато на църковния събор в Константинопол било
решено България да остане в сферата на цариградската църква и
римските духовници си отишли, положението не се изменило съще-
ствено. Византийските духовници, конто пристигнали в България и
поели отново ръководна роля в религиозния живот, продължавали
да спазват твърдо правилата относно „триезичието". Гръцки език
звучал от църковните амвони, на гръцки се произнасяли поучителни
и похвални слова, на гръцки трябвало да се учи новопокръстеното
население да слави християнския бог. Същевременно гръцкият език
продължавал да се употребява като официален и държавен. На него са
били съставяни надписи с различно съдържание и предназначение. На
него се надписвали печатите на владетеля или на висшите сановници.6
в От достигналите до нас гръцки надписи, конто се отнасят к ьм този период, могат
да бъдат посочени следннте: известният надпис от село Балша (Южна Албания),
изсечен по нареждане на княз Борис в чест на покръстването (срв. V. Besevliev>
Die Protobulgarischen Inschriften, с. 175); надгробен надпис на един български мо-
нах от 871 г., намерен при с. Червен (Русенско). Той има следното съдържание:
.Тук лочива . . монахът и архидякон на епископ Николай, негов чичо. Той умря в
годината 6379, 4 индикт, 15 октомври, четвъртък, по времето на Михаил, славния и
христолюбив княз (срв. V. Besevliev, Die Protobulgarischen Inschriften, с. 328); над-
писът върху сребърната чаша на Спвии, велик жупан, намерена в Преслав. Той има
следното съдържание: .Господи, помагай на Сивин, велик жупан на България"
(срв. Т. Тогпев, Сребърна чаша с надпис от Преслав, ПАИ. XXVII, 1964, с 12).
Относно оловните печати от времето на Борис срв. Н. Мушмов. Монетите и пе-
чатите на българскнте царе, София, 1924, с. 157. Същият. Новооткрити средиове-
ковни печати от България, ИБАИ V, 1929, с. 225—230. На лицевата страна на олов-
ните печати (моливдовули) се чете на гръцки езнк .Богородице, помагай на Михаил,
княз на България". Намерен е и един оловен печат, в който четем името на един
biil ш сановник, кана-богатур Йоан Иртхитунп и който вероятно трябва да се дати-
ра пак към времето на княз Борис и наскоро след покръстването (срв. Т. Гераси
мов. Български оловен печат от IX в. ИВАД, VIII, 1951, с. 73—75k
18
273
ЗАВЪРШЕК HI ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
Между това след изнамирането на славянската азбука и изпра-
щането на Константин и Методий във Великоморавия (863 г.) на
трнезичната догма бил нанесен решават удар. Втв Великоморавска-
та държава започнали проповеди на славянски език и се разпро-
странили първите църковни и религиозни творби на славянски. До-
пу скането на славянски език като богослужебен и религиозен във
Великоморавия било продиктувано от интересите на Еизантия, която
се стремила да привлече на своя страна великоморавския княз Рос-
тислав като съюзник с ещу Немската империя и католишкото ду-
ховенство. Поради това византийците проявили тук необичайна щед-
рост и се отказали от догмата на „триезичие то“, която поддържали
ревностно по отношение на съседна България. В случая е налице
ярко диференциран подход спрямо „славянский свят“, подход, който
е характерен за действията на Византийската i мперия през разглеж-
дания период и който се обяснява със сложността на нейната полити-
ка и с голямата борба, водена между цариградската църква и римската
курия за надмощие в Балканския полуостров и в Централна Европа.7
Ударът, нанесен на „триезичниците" във Великоморавия, е дело
преди всичко на Константин-Кирил, който се отличавал с големите си
знания и блестящ полемичен дар. Особено забележителен е неговият
спор с католишките духсвници във Венеция. Със силни аргумента
от религиозно и историческо естество Кирил доказал, че всички на-
роди, в това число и славянските, имат право да се просвещават в
християнската вира на свой език и да имат собствена църковна и
религиозна книжнина. Пред неговите доводи е трябвало да отстъпи
и самият римски папа Адриан И, при когото отишли двамата братя,
за да защищават своите схващания и да се оправдаят от обвин ние-
то им в ерес. Папата, както четем в „Пространного житие" на Кирил,
„приел славянските книги и ги осветил" (Прнкнь пхпх книги слов-вн-
<кы< оск4ти).я Непосредствено след това солунските братя заедно със
своите сподвижници, конто дошли с тях в Рим, отслужили тържес-
твена литургия в катедралната църква „Св. Петър“ на славянски
език (хитоурьгию BL HfLKKH СВ1ТХГО апсстохх слов-вньскыимь кзыкомь).9
Така благодарение на своята твърдост и последователност Кирил и
Методий успели да извоюват за славянский език напълно равнопра-
вно положение и да го превърнат наред със староеврейски, гръцки
и латински в език „свещен". С постигнатия успех в Рим победата
над „триезичието" не била обаче окончателна.
274
ПОБЕДА НА СЛАВЯНСКИЙ ЕЗИК Н ПИСМЕНОСТ
Привържениците на тази догма били още твърде силни и те
започнали ожесточени иреследвания срещу Методий, който след
смъртта на Кирил (14. II. £69 г.) трябгало сам да брани и разпро-
странява славянската писменост във Великоморавия. През 885 г. по-
чинал и Методий, изморен от борби и страдания, като завещал на
най-близките си сподвижници да продължат започнатото дело. Съ-
противата на кемского духовенство ставала обаче все по-силна и то
успяло да вземе на своя страна и великоморавския владетел Свето-
полк. При това положение наскоро след смъртта на Методий него-
вите ученици били прогонени от страната. Трима от тях, Климент,
Наум и Ангеларий, се отправили към България, където намерили
спасение след преживените мъки и преследвания.7 8 9 10
Идването на Кирило-Методиевите ученици в България било по-
срещнато с голяма радост от княз Борис, който според думите на
автора на „Пространного Климентово житие" „жадувал за такива
мъже".11 За българския владетел отдавна било напълно ясно, че за
успешного развитие на делото на християнизацията би трябвало да
се отст, ани гръцкият език, който бил чужд и непонятен на населе-
нието. С изпълнението на тази задача били натоварени Наум и Кли-
мент. Наум останал в столицата Плиска, а Климент бил изпратен
в най-югозападните краища на държавата (в областта Кутмичевица,
която обхващала Западна Македония с част от днешна Албания).
Тук той организирал първата в страната учебна и просветна школа
на славянски език с център Охрид. В тази школа били оформени
два отдела: един първоначален, където постъпвали малки деца, за
да получат елементарно образование и да се научат да четат, и
един по-горен, където Климент се занимавал с по-възрастни и на-
преднали вече ученици, за да ги подготви за учители и духовници.
7 Срв. Д. Ангелов, Кирил и Методий и византийската култура и политика, сб. Хи-
ляда и сто години славянска писменост, 863—1963 г., с. 62 сл.; К. Ку ев, Към въ-
проса за началото на славянската писменост, ГСУ, ФФ, т. LI, 1960, с. 89 сл.
8 Срв. съответния текст от „Пространното Кирилово житие* в изданието на
А. Т.-Балан, Кирил и Методий, I, София, 1920, XVII, с. 64.
9 Пак там, с. 65.
10 Общо за делото на Кирил и Методий до прогонването на техните ученици от
Великоморавия срв. Е. Георгиев, Кирил н Методий, Истнната за създаване на бъл-
гарската и славянска писменост, София, 1969.
11 Срв. съответния текст в „Пространното житие* на Климент Охридски в издание-
то на А. Малев, Гръпките жития на Климент Охридски, София, 1966, XVI, 47=с. 120.
275
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
На децата, както разказва житиеписецът, Климент показвал формите
на буквите, нагласял им ръцете да пишат и им обяснявал смисъла
на написаното. А с по-възрастните и напредналите „той прекарвал
повечето си време и им разкривал по-дълбоките места от писанията"12.
В продължение на седем години (между 885—893 г.) в Охрид-
ската школа се изучили около 3500 души. Мнозина от тях Климент
определил за духовно звание и поставил из техните среди „четци,
иподякони, дякони и свещеници". Други пък той направил свои съ-
трудници, за да му помагат в неговата просветна и учебна дейност
при подготовката на нови ученици. Ако се съди от един пасаж на
„Пространного Климентово житие", във всеки църковен район (ено-
рия) на поверената му от княз Борис облает Кутмичевица той раз-
полагал с 300 такива сътрудници, конто от своя страна имали свои
помощници. Съгласно с едно нареждане на централната власт тези
Климентови сътрудници не плащали никакви данъци (|л^оёу тф архоутс
аиутеАойоту).13 Това било важна привилегия, която допринасяла за по-
добрение на материалното им състояние и създавала условия за по-
ревностно и добро изпълнение на поставените пред тях образователни
и учебни задължения.
По същото време, докато Климент организирал просветното и
образователно дело в югозападните български краища, подобна дей-
ност вършел неговият сподвижник Наум в Североизточна България
с център Плиска, а впоследствие — Преслав. Там също били обу-
чавани младежи за свещеници и учители. За съжаление ние не раз-
полагаме с конкретни данни за характера и начина на обучението
в Преславската школа, но трябва да се предполага, че то не се е
отличавало съществено от това в Охридската школа.
Крайният резултат от плодотворната и целенасочена дейност на
Климент и Наум е бил този, че в България в кратко време бил съз-
даден широк слой от образовани хора, конто знаели да четат и да
пишат на славянски. Сега вече славянският език, който отдавна бил
говорим и разпространен по всички краища на страната, се превър-
нал и в богослужебен и книжовен. На славянски език се четели
молитви и проповеди, на славянски се пишели книги с религиозно и
светско съдържание. Славянската азбука и славянският език изуча-
вали вече хиляди деца по градове и села още от ранно детство. За
тия деца говори Черноризец Храбър в своята позната творба „За
буквите", като гинарича с думите „славянски азбукарчета" (слов-ыккыа
276
ПОБЕДА НА СЛАВЯНСКИМ ЕЗИК И ПИ СМЕНОСТ
БоукдрА).и „Ако попиташ, казва той, славянските азбукарчета кой ви
е сътворил буквите и ви е превел книгите, то всички знаят и ще
ти отговорят: „Свети Константин Философ, наречен Кирил.“1Б Както
се вижда от думите на Храбър, още от самото начало на своето
обучение децата научавали кой е създателят на славянската азбука
и кой защитил правото на славянските народи да се учат и да ли-
шат на родния си език.
Пълната победа на славянским език в България, въведен като-
богослужебен и писмен след идването на Кирило-Методиевите уче-
ници в нашата страна, била затвърдена окончателно на тържестве-
ния събор в Преслав през 893 г., свикан по нареждане на княз Бо-
рис след свалянето на Владимир от престола. На този събор, както
се знае, бил провъзгласен за владетел на славянобългарската дър-
жава Симеон и било решено столицата да се премести от Плиска в
Преслав. Заедно с това било извършсно т. нар. книгъ“( за
което се споменава в руските летописи. Има известии разногласия
относно тълкуването на този израз сред изследвачите, но най-прав-
доподобно е гледището на В. Н. Златарски, който вижда в „"f^-
книгъ“ решението да се обяви „народният славено-български
език за официален в държавата, а в църквата да се въведат сла-
вено-български книги и богослужение “12 * 14 15 16. Това е било напълно в
духа на подетата от княз Борис политика, която той провеждал с
помощта на Климент и Наум и която продължил неговият син и
наследник Симеон (893—927).
Решението на събора в Преслав предизвикало силно недовол-
ство във Византия, тъй като отстранявало окончателно гръцкия език,
който в продължение на столетия се считал за официален и дър-
жавен в България, а след 865 г. бил въведен и в богослужението
на новопокръстена страна. Византийците виждали, че българската
12 А. Милев, Гръцките жития на Климент Охридскн, XVIII, 57= с. 125.
'3Пак там, XVIII. 59 = с. 126.
14 Срв. К. Куев, Черноризец Храбър, София, 1967, с. 190 (текстът сиоред Лаврентис-
ния прение).
15 Пак там.
16 Срв. В. Н. Златарски, История на българската държава, I, ч. 2, с. 258; Д. Ан-
гелов, Кирил и Методий и внзантийската култура и политика, Хнляда и сто години
славянска писменост, 863 1963 г. Сборник в чест на Кнрнл и Методий, София.
1963, с. 67.
277
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
държава излиза от сферата на тяхното църковно и политическо
влияние и поема пътя на създаване на самостоятелна славянска кул-
тура. В отговор на акта от 893 г. управляващите среди в Цариград
в сътрудничество с цариградската църква изтъкнали на преден план
отново остарялото вече гледище за трите „свещени" езика (старо-
еврейски, гръцки и латински), за да докажат, че славянската азбука
и славянската писменост нямат право на съществуване. Този техен
опит завършил обаче с пълен неуспех. Срещу „триезичниците" на-
писал своята малка, но прекрасно аргументирана творба „За бу квите"
един от най-талантливите продължители на делото на солунските
братя, Черноризец Храбър.17 С редица доводи от историческо и ре-
лигиозно естество Храбър сочи, че създаването на славянската аз-
бука и на славянската писменост отговаря на закон ните стремежи на
славянските народи да се развиват по свой собствен път и да си
изграждат самостоятелна култура. Старобългарският писател се спира
обстойно на „триезичното учение" и доказва неговата несъстоятелност.
Той обосновава умело нуждата от създаването на славянска азбука
поради непълнотата на гръцката азбука, която не могла да предаде
всички звукове на славянската реч. В заключение на своята творба
Храбър отбелязва с гордост обстоятелството, че всички славяни знаят
кой е съставил техните букви, докато за гръцката азбука почти ни-
кой не знае кой е бил нейният създател.
След събора от 893 г. и написването на съчинението на Чер-
норизец Храбър възраженията на „триезичниците" срещу славянский
език и славянската писменост изгубили вече всякаква почва. Славян-
ският език се наложил и като богослужебен, и като държавен. На
него се извършвала църковната литургия, на него били произнасяни
проповеди и похвални слова, на него започнали да се съставят над-
писи и печати. Един от първите печати на славянски език е олов-
ният печат с името на „монах Георги и синкел български"
iftHtUK и сунюлу Елгглр.с [кому], който произхожда вероятно от края на
IX или началото на X в.18 Пак към това време трябва да отнесем
известния надгробен надпис на „раба божия Ана“ (може би дъщеря
на княз Борис), намерен в Преслав, който има следното съдържание:
„През месец октомври на 9 ден почина раба Божия Ана.19 Както се
вижда, славянският език се наложил в самия дворец. Характерно е
обаче, че успоредно със славянский текст надписът съдържа и па-
ралелен гръцки текст със същото съдържание. Това свидетелствува
278
ПОБЕДА НА СЛАВЯНСКИЯ ЕЗИК И ПИСМЕНОСТ
че гръцкият език все още пазел известии позиции, което е било ре-
зултат на една дълголетна традиция. Тази традиция намира израз и
в няколко достигнали до нас моливдовула от времето на цар Си-
меон (893—927) и цар Петър (927—969), конто са на гръцки език?0
Изобщо в царската канцелярия гръцкият език се употребявал по-
дълго време поради това, че България поддържала най-тесни връзки
с Византийската империя. Употребяван е бил гръцки език при водене
на преговори с цариградските управници при надписи за маркиране
на държавните граници и пр. (напр. надписа от с. Наръш от 904 г.).
Но това е било вече една сравнително ограничена сфера на прило-
жение, която не засягала нито богослужебния живот, нито книжов-
ната дейност, нито образователната система в страната, където гос-
подствувал вече изцяло славянският език.
Победата на славянския език след събора в Преслав през 893 г.
създала постепенно убеждението, че и този език наред с други езици
има старинен произход и началото му трябва да се търси още в
древни библейски времена. Едно интересно отражение на схваща-
17 Най-п ьлно изследване върху този старобългарски пнсател е монографията на К.
Куев, Черноризец Храбър, София, 1967, с. 1 -450. В тази книга са публнкуванн и
73 преписа от творбата на Храбър, което свидетелствува за нейната голяма попу-
лярност.
18 Срв. Т. Герасимов, Три старобългарски моливдовула, ИБАИ, VIII, 1934, с. 356 сл.
19 Срв. Т. Тотев, Нов старобългарски пнсмен паметник от Преслав, МАИ, XXIX, 1966,
с. 61 сл. (текстът иа с. 64). Гледището, че споменатата в него Ана е дъщеря на
княз Борис, се поддържа и от В. Гюзелев, Коя е Ана в новооткрнтия преславски
надпис, Ист. пр., XIII, 1967, кн. 6, с. 83. Засега надписът на „Ана“ е вторнят от-
крнт в Преслав двуезичен надпис. Първият е един българо-гръцки керамичен фраг
мент, намерен в Кръглата църква (срв. К. Миятев, Кръглата църква в Преслав.
София, 1932, с. 169 — обр. 273, 274. Срв. И- Гошее, Българо-гръцки литургнчен
фрагмент от стария Преслав, ГНМ, V, София, 1926—1931, с. 233—259.
20 Срв. Т. Герасимов, Три старобългарски моливдовула, ИБАИ, VIII, 1935, с. 350
356; същият, Оловни печати на българските царе Симеон н Петър, ИБАИ, XII св
2, с. 354—364; същият, Новооткрит оловен печат на цар Симеон, ИАИ, XXIII,
1960, с. 67—70. Печати с гръцки език са се употребявали понякога и във внешня
църковен клир. Намерен е един моливдовул с името на Леонтий, който е бил глава
на българската църква вероятно по време на цар Симеон. Срв. К. Миятев, Ново-
открит оловен печат на български архиепископ, ИБАИ, V, 1928/29, с. 250 сл. Пара-
лелно с гръцки език обаче в царската канцелария от времето на Симеон н Петър
ще да се е употребявал и славянски. Това личи от един намерен бронзов печат на
славянски с името Петър, означен с титлата „Qf1* блъг/ (срв. И. Мушмов, Новоот-
крити средновековни печати от България, ИАБИ, V, 1928/29, с. 230 сл).
279
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
вето за „старинността" на славянский език и за неговия „божествен
произход" намираме в един от най-старите паметници за руската ис-
тория, т. нар. „Повесть временных лет", съставена през XII в.21 В
увода на този летопис, когато се говори за появата на различии на-
роди на брой 72, възникнали още в древни библейски времена, се
споменава, че от тях водел своя произход и славянският: „От сих же
70 и 2 языку бысть языкъ словЪнскъ". В случая думата „език" оз-
начава и „език" и „народ". Тази бележка на руския летописец сви-
детелствува за нарасналото самочувствие на славянските народи,
който са си били вече създали литература на своя език и се стре-
мели да подчертаят, че имат древен произход още от ранната биб-
лейска епоха. Очевидно това схващане било породено в резултат на
отхвърлянето на „триезичната догма" и издигането на славянский
език до положението на език равноправен на „свещените езипи", за
което първа и главна заслуга са имали Кирил и Методий, а впо-
следствие и Черноризец Храбър.
Пълната победа на славянский език в България в края на IX
и началото на X в. означавала не само постепенно и окончателно
отстраняване на гръцкия език като богослужебен, държавен и кни-
жовен, но и окончателно отмиране на прабългарския език. Както вече
видяхме, прабългарският език е бил език на едно претопяващо се
малцинство и още през първата половина на IX в. той се е говорел
само в един ограничен кръг. Сега, след покръстването на славяне,
българската държава и въвеждането на славянската писменост, той
загубил напълно своите позиции. В създадените след 893 г. учили-
ща прабългарски изобщо не се изучавал, а всички деца учели сла-
вянски. В църквите се четели молитви и проповеди не на прабъл-
гарски, а на славянски. Разпространявали се навсякъде книги със
славянска азбука и на славянски език. Така по силата на едно ес-
тествено развитие на нещата славянският език се наложил в цялата
страна и сред цялото население, като се започне от малките „аз-
букарчета" и се стигне до духовниците, учителите и писателите —
т. е. до най-образованите слоеве, до младата интелигенция, възник-
нала у нас след покръстването. А прабългарският език останал без
приложение в богослужението, в духовния и културен живот и в
книжнината, загубил всякаква почва и постепенно изчезнал напълно.
На съществуващия в продължение на години билингвиннзъм бил
турен окончателен край.
280
ПОБЕДА ПА СЛАВЯНСКИМ ЕЗИК И П II С М I Н О С Т
Трябва да се отбележи, разбира се, че макар и да отмрял като
говорим, прабългарският език оставил все пак известии следи от
своето някогашно съществуване, някои от конто са живи и до
днес. Касае се главно за отделни думи, конто влезли в лексикалния
фонд на славянский език. Това са думи из различии области (титли
и служби, означения за роднинство, предмети из ежедневния бит,
понятия из религиозния живот, части от тялото, видове облекло и
пр.), конто проникнали и се утвърдили в създадения през IX—X в.
славянски книжовен език или пък останали само в обикновения го-
вор, без да получат достъп в литературата. Като сигурно прабъл-
гарски думи се считат: белег, белчуг, бисер, болярин, бъбрек, бол-
гарин, кап, капище, кебе, кумир, пашаног, с§н7~самчи, сокай, тикра,
тояга/хан, чипаг, шавар, шаран. "^ъзможен прабългарски произход
имат таййва'думи, като: делва, шиле, корем, тепе, чавка, белтък,
шейна, сукман, пинкав, калина и др. Прабългарски по произход са
вероятно и редица лични имена, разпространени и сега, като напр.
Борис, Боян, Кузма, Чавдар, Курт и др.21 22 Някои от посочените думи
са общи за лексикалния фонд в цялата страна, а други се срещат
само или предимно в Североизточна България, т. е. в този район
където през VI—IX в. е живеело прабългарско население. Възможно
е бъдещи проучвания да докажат наличието и на други думи от
прабългарски произход в нашия език. Плодотворни и полезни в това
отношение ще се окажат главно изследвания на диалектите в Севе-
роизточна България, а така също и изследвания на среднозвуча-
21 Срв. съответиня текст в „Повесть временных лет” по Лаврентиевскпя летопне,
I, текст н превод под редакцията наВ.П. Адрианова-Перетн, М.—Л., 1950, с. II
срв. Д. Ангелов, Делото на славянските просветители, в: Сборник „България и
българинът”, София, 1968, с. 23 сл.
— Литературата по въпроса за прабългарскнтс заемки в славянский език е доста
обширна. Срв. Ст. Младенов, Вероятии и мннмп остатъци от езика на Аспарухо-
вите българи в новобългарската реч, ГСУ, ИФФ, XVII, 1920,21, с. 201—287;
Г. Фехер, Езикът на прабългарите, Училнщеи преглед, XXXVIII, 1929, кн. 9.
с. 1256 сл.; О. Pritzak, Die sogennante bulgarische Fiirstenliste und die Sprache der
Protcbulgaren, Oral-AItaische Jahrbiicher 13, XXVI, 1—2, c. 61—74; 3—4, c. 184
235, Wiesbaden, 1954; J. Benzing, Das Hunnische, Donaubulgarische und Wolgabul-
garische, Philologiae turcicae Fundamenta, Wiesbaden, 1959; И. Дуриданов, Стари
тюркски заемки в български език (Изследвания в чест на Марин Дринов, София.
1960, с. 429—445); Р. Стойкое, За произхода на името „българин”, в. „Отеч-
фронт”, бр. 6064 от 2. П. 1964; И. Гълъбов, За произхода на трупа названия от
281
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
щи думи в днешния български и в съвременния чувашки език.23
Поряди това, че в продължение на дълги години прабългарите
са играели важна роля в гражданского и военного управление на
държавата, залазили са се по-трайно в нашата държавно-админист-
ративна терминология отделни названия на длъжности и титли с
прабългарски езиков произход и характер. Такова е напр. названи-
ето „ичиргу боила“ (висша военна и административна длъжност),
което се употребява в България и през X в., но вече в една славя-
низирана форма „чъргубиля". „Чъргубил" е бил, както се знае, бо-
чяринът Мостич, споменат в един надгробен паметник с кирилски
надпис, открит в Преслав.24 Залазило се е прабългарското название
„кавхан", което се е давало на един от най-висшите сановници в
държавата, близък сътрудник на самия владетел.23 Кавхан е бил напр.
велможата Дометиан, за когото споменава византийският историк
Скилица-Кедрин във връзка със събитията в България през 1015 г.,
непосредствено преди падането й под византийска власт.26
Освен в лексикалния фонд на славянския език прабългарският
език оказал известно влияние и в областта на морфологията. Пред-
полага се, че от прабългарски произход е наставката чии, която се
употребява за означаване на деятелни имена и която се среща в
редица произведения на нашата стара славянска книжнина от Прес-
лавската школа. С тази наставка са образувани напр. думите „ша-
ръчии“ (художник) и „самъчии" (у правител).27 Изказано е предположе-
ние за възможно влияние на прабългарския език и в синтактично
отношение. Става дума за т. нар. „преизказни глаголни форми“, конто
се употребяват, когато говорещият не е бил свидетел на събитието,
за което разказва.28 По тези въпроси трябва да се правят още из-
следвания. Главната трудност се свежда в това да се установи дали
възможните тюркски влияния върху днешния български език имат
прабългарски произход, или пък са от по-късно време и се дължат
на влиянието на други тюркоезични народи (кумани, печенеги, ос-
мански турци). В такъв случай това са влияния не на прабългар-
ския субстрат, а на един по-късен тюркски адстрат.
Независимо от обстоятелството, че прабългарският език е ока-
зал известно влияние върху славянския в лексикално, морфологично,
а може би и синтактично отношение, неговата роля не бива да се
преувеличава. В края на краищата и този език, подобно на тракий-
ския, е изчезнал напълно, за да отстъпи пред славянския, който се
282
ЕЗИК, С Ъ ЭН А Н И Е, КУЛТУРА
« наложил в цялата страна като език и говорим, и богослужебен, и
литературен. Това е бил крайният резултат от делото на Кирил и
Методий и от въвеждането на славянската азбука и писменост в
България.
3
ЕЗИК, СЪЗНАНИЕ,
МАТЕРИАЛНА
И ДУХОВНА КУЛТУРА
Към края на IX и началото на X в. българската народност била
вече напълно изградена. Нейното създаване е резултат на продъл-
жителен и сложен консолидационен и асимилационен процес, който
българската народна етимология (ИЕИМ, VI, 1963, с. 301—310); В. Г. Егоров,
Современный чувашский литературный язык, I, Чебоксары, 1959; M.Moskov, Una
parola italiana di origine protobulgara, Aevum, XI -XII, 1968. Обобщаваша статия
във връзка с проучвания до 1965 г. от Е. Боев, За предтурското тюркско влияние
в българския езнк — още няколко прабългарски думи. Сп. „Български език“, XVI,
1965, кн. 1, с. 3—17. Авторът се спира по-специално на собствени имена от пра-
български произход. Между тези имена бихме могли да поставим по мое мнение и
нмето Кардам (КарбараС), което се среща в паметници от XIV—XV в. и е било
разпространено сред населението в Южна Македония (в областта на Солун и в Хал-
кпдическия полуостров). Срв И, Дуйчев, Най-ранни връзки между първобългари и
славяни, ИАИ, XIX, 1955 (=-Сборник Кацаров, II), с. 332; същият. Славянски местнн
и лични имена във византнйскнте описни книги, ИИБЕ, VIII, 1962, с. 208. Името
KapSapaS има очевидна връзка с нмето на прабългарския хан Кардам (Кх?5хю; ) и
би могло да се счита като наследство, оставено от прабългарите на Кубер. С това
се обяснява и неговото разпространение в посочения южен край на македонскнте
земи, където някога се е била заселила Куберовата дружина.
23 Срв. по този въпрос споменатата вече книга на П. В. Денисов, Этно-культурные
параллелы дунайских болгар и чувашей; Чебоксары, 1939г. През последно време
интересни етнографски и езиковн паралели между двата народа установява и из-
тъкнатият наш етнограф И. Когв. Той се спира по-спецчално на думата „сувря“
(почитам, уважавам), която се среща н у чувашите, и у т. нар. капанско население
(около Разград). Срв. изнесення от него доклад на I конгрес на Българското нс-
торнческо дружество под наслов „Етнокултурни паралели между волжките н ду-
навските българи” (Първи конгрес на Българското историческо дружество, 27—30
януари 1970, с. 217—220).
чм Срв. Надписът на Чъргубиля Мостич от Преслаз, София, 1955 (със статии от Ст.
Станчев, В. Иванова-Мавродинова, М. Балан, П. Боев), Л1. Андреев, Д. Ангелов,
История на българската феодална държава н право, с. 81.
Срв. В. Гюзелев, Функциите и ролята на кавхана в живота на Пьрвата българ-
ска държава (VII—XI в.), ГСУ, ФИФ, LX, кн. III, София, 1967, с. 133—157.
283
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
се развивал в продължение на столетия и в който се преплитали и
действували фактори от социално-икономически, демографски, по-
литически и културен характер. Решаваща роля в развитието на ет-
ногеничния процес изиграва създадената през 681 г. славянобългар-
ска държава, която обединява постепенно в своите предели всички
племена от българската трупа в Мизия, Тракия и Македония. До-
пълнително появили се съществени фактори, конто действували в
същата насока, са напредналото икономическо развитие на славяно-
българската държава през IX в., изградилите се феодални отноше-
ния, покръстването и накрай въвеждането на славянската писменост.
Всичко това създало необходимите условия за формирането на бъл-
гарската народност, като една нова, исторически сложила се етни-
ческа, е'икова и културна общност, образувана в резултатна пре-
топяването на траките сред славянската маса, на спояването на
многобройните славянски племена в едно цяло и на сливането на
славяни с прабългари.1 Основни черти на така възникналата бъл-
гарска народност са били общият език, единно народнсстно съзна-
ние и еднаква в главна линии материална и духовна култура.
Общият език на създадената в края на IX в. българска народ-
ност е бил, както вече се отбеляза, славянският език. Той се на-
ложил сред цялото население на страната едновременно и като
език говорим, и като книжовен. Като говорим, език славянският е
бил еднакъв по своите основни фонетични, морфологични и синтак-
тични особености и по своя лексикален фонд във всички области
на България. Той се оформил в процеса на постепенното сливане
на отделните славянски племена от българската трупа в Мизия, Тра-
кия и Македония, при което отпаднали някои от съществуващите
помежду им диалектни отлики, характерни за периода на родово-
племенната раздробеност. Естествено диалектните регионални осо-
бености не са били напълно премахнати, но те са били, общо взето,
съвсем незначителни и не са нарушавали единния характер на сла-
вянский език, говорен по села и градове от Дунав до Бяло море и
от Черно море до днешна Албания.2
Обстоятелството, че говоримият славянски език е бил еднакъв
за цялата територия на страната и съществуващите диалектни от-
лики са били незначителни, дало възможност твърде лесно и бързо
да се разпространи в България и един общ книжовен език. В ос-
новата на този език легнал диалектът на славянските племена в
284
ЕЗИК. СЪЭНЛНИЕ. КУЛТУРА
Южна Македония (около Солун), на който са говорели братята
Кирил и Методий и на който са били направени първите славянски
преводи на гръцки книги.3 Солунският диалект е бил твърде близък
по това време не само на диалектите от други краища на Македо-
ния, но и на диалектите в Тракия и Мизия. Поради това създаде-
ната в резултат на дейността на Кирил и Методий и техните по-
36 Пак там с. 143.
27 Срв. Ст. Младенов, Вероятии и мними остатьци от езика на Аспаруховите бьл.
гари в новобългарската реч. с. 296 сл.: К. Мирчев, Историческа граматика на бъл-
гарския език, с. 74.
Срв. К. Попов. Нови данни за произхода на ирензказните глаголни форми в бъл-
гарския език, си. „Език и литература”, XXIII, 1967, кн. 6, с. 15 сл.
1 В границите на славянобългарската държава през VIII IX в. се намирали, както
се знае, освен Мизия, Тракия и Македония и земи на север от Дунава (в днешни
Унгария и Румъния), където също жнвеело славянско и прабългарско население за-
одно с други етнически групи. И там сыцествували следователно условия за раз-
витие на етногеничен процес, сроден по характер и рсзултати с процеса, развил се
иа юг от Дунава и довел до образуването на българската народност. Има основания
та се счита, че докато продължавало политического господство на славянобългарската
тържава в земите северно от река Дунав, такъв процес започнал да се осъществява.
За това може да се съди от някои данни за материалната култура на отвъддунав-
ското население, сродна с културата на населението южно от Дунава, за силното
разпространение на славянската азбука и на славянския език сред това население и
нр. Срв. от по-новата литература И. Божи.юв, Културата Дриду и Първото бъл-
гарско царство, Ист. пр., XXVI, 1970, кн. 4, с. 115—124; същият, Към въпроса
за византийского господство на Долния Дунав в края на X в., Studia Balcanica, II.
София, 1970, с. 75—97; В. Тъпкова-Заимова, Ролята на админнстративната орга-
низация на т. нар. „Отвъддунавска България”, Studh Balcanica, II, с. 63—75. Въп-
росът за развитието на етногеничен процес на север от Дунав се нуждае от спе-
циално проучване, което излиза извън рамките на настоящий труд. Извън рамките
на изследването остава и въпросът за славянского население от българската трупа в
онези области на Балкансия полуостров, което не е било включено в пределите на
славянобългарската държава. Поради фактори от политическо, социално-икономическо
и културно естество тези славяни, както се знае, постепенно загубили етническата
си самобитност. Подробного изследване на този процес, който се извършил в про-
дължение на столетия, не спада към предмета на настоящата работа независимо от
това, че между въпроса за образуването иа българската народност и въпроса за
постепенного изчезване на славянския елемент в земите, останали нзвън пределите
на славянобългарската държава, съществува безспорна връзка.
2 Срв. К. Мирчев, Историческа граматика на българския език с. 47. Ст. Стой-
кое, Българска диалектология, с. 30 сл.
Срв. Б. Цонев, Кои новобългарски говори стоят най-близо ди старобългарски в
гекснкално отношение. СбБАН, XI, София, 1915, с. 3—32. Авторът привежда редица
285
ЗАВЪРШЕК ПА Е Т ПО I L I! I! Ч Н И Я ПРОЦЕС
следователи в България славянска книжнина е била напълно достъп-
на за цялото население на страната. Славянските книги са могли
еднакво добре да бъдат четени и разбирани както от учениците на
Климент в Охридската школа, така и от учениците в школата на
Наум в Преслав. Навсякъде се пишело на един общ и еднакъв
„слокъньскын ь>зыкъ“, който бил едновременно и богослужебен, и
литературен, и официален в държавата. Това е бил език на цялото
население на страната, език собствен (свои както го назо-
вава старобългарският писател Иоан Екзарх). И този език е служел
като основна обединителна спойка за младата българска народностг
тръгнала бързо по пътя на просветата и културата.
По своя цялостен облик славянският език в края на IX и на-
чалото на X в. сочи белезите на един все още сравнително стари-
нен стадий в своето развитие. Както личи от запазените литературни
паметници, това е изцяло синтетичен език, който запазва твърдо
падежните форми, а също така и неопределеното наклонение (инфи-
нитива). Във фонетично отношение той не се е отличавал много от
своя предписмен период (т. е. VI -IX в.). Все още са се пазели
напр. еровите гласни в слаба позиция, пазела се е разликата между
различно нюансираните твърди и меки сонантни р и л. Ятовата гласна
продължавала да има характер на широка гласна. Непокътнат оста-
вил и назализмът, т. е. произношението на звуковете ж и а съот-
ветно като он и ен. Непроменени оставали съчетанията turn и дж.
получени съответно от праславянските tj и dj.6
Независимо от консервативния и старинен характер на книжов-
ния славянски език ние виждаме, че в него постепенно стават реди-
ца изменения и че той претърпява известна еволюция както във
фонетично, така и в морфологично отношение. Така напр. в течение
на X и през XI в. започва изпадане на еровите гласни и в слабо
положение. Ограничава се епентетичното л. Наблюдава се едно раз-
колебаване на съгласното склонение. Започва смесване на имената
на о и у основи. Ограничават се формите на простия аорист, нама-
лява се употребата на супинната форма и пр. Тези изменения са
намерили място главно в съчинения със светско съдържание, дока-
то в църковно-религиозните книги консерватизмът по отношение на
езика е по-силен и там старинните форми са се пазели по-устойчиво.
За пример може да бъде посочен известният „Шестоднев" на Иоан
Екзарх, който представлява първото наше съчинение с природо-
286
ЕЗИК. С Ъ 3 Н А Н И Е. КУЛТУРА
научен и философски характер. В него виждаме да се употребяват
вече някои доста ясно изразени членни форми (задпоставен опреде-
лителей член), което е необичайно за евангелските и други бого-
служебни и църковни книги, писани у нас през същата епоха.';
Основателно отбелязва във връзка с това един от най-добрите
познавачи на историята на българския език, К. Мирчев, че през X в-
наред с по-старинния и консервативен църковен език се е развивал
и един литературен език, „който е давал по-широк достъп на ези-
ковите новости и постепенно се е откъсвал от езика на църковното
богослужение, завещан от солунските братя и особено старателно
пазен от всякакви по-чувствителни промени в течение на цели веко-
ве“.7 Но тези различия не могат да нарушат представата за един-
ния характер на литературвия славянски език във фонетично, мор-
фологично, синтактично и лексикално отношение, употребяван в Бъл-
гария в края на IX и първата половина на X в. както от книжов-
ниците и писателите от Охридската школа, така и от книжовниците
и писателите в Преслав.
Възникнала с налагането и разпространяването на един общ
паралели, от копти се вижда, че в основата на старобългарската книжовна реч стоят
предимно югозападни говори, т. е. говори, близки на солунския диалект, говорен
от Кирил и Методий. Вж. също и К. Мирчев, Историческа граматика, с. 47 сл.
Според И. Гълъбов, Езикови аспекти на Кирило-Методиевото дело, Хиляда и сто
години славянска писменост, 853—1963 г , София, 1933, с. 221 сл , Кирило-Мето-
диевнят език е бил изграден на базата на диалект от типа на родопските. Това
гледище едва ли би могло да се приеме, като се има пред вид, че Кирил и Мето-
дий са били свързани по своя език и произход със славяните от Солунската облает,
а не от родопските краища. Обстоятелството обаче, че родопски диалекти съдържат
езиков материал, който показва видимо сходство с древния Кирнло-Методиев кни-
жовен език, свидетелствува ясно колко близки са били в действителност говорите
на славянското население от Македония и Тракия през средновековния период. В
такъв смисъл статията на И. Гълъбов дава нова подкрепа на тезата за единння по
своя характер говорим и литературен славянски език в България през IX—X в. и
за незначителността на диалектните отлихи в различимте краища на страната.
1 Срв. увода на Йоаи Екзарх към направения от него славянски превод на съчине-
нието на византийския богослов Йоан Дамаскин „Богословие* (Небеса) в Христома-
тия по старобългарска литература. София, 1967, с. 66 (старобългарски текст), с. 6&
новобългарски превод).
5 Срв. К, Мирчев, Историческа граматика на българския език, с. 4.
в К. Мирчев, пос. съч., с. 51 И. Гълъбов, За члена в български език, Известия
на Народния музей в Бургас, I, 1950, с 175 220.
/С Мирчев. пос. съч., с. 51.
287
ЗЛВЪРШЕК Н\ ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
•език (славянски — говорим и писмен), българската народност се
наградила като с.ювянска, със свое собствено, славянско съзнание,
със специфична материална и духовна култура, близка и сродна с
културата на другите славянски народи. В случая характерът на езика
изиграл решаваща роля — какъвто е бил той, такова е било съз-
нанието на хората, конто го говорели, пишели и четели. И това е
типично не само за връзката между език и народност при образу-
гането на българската народност, но и за връзката между език и
народност при образуването на редица други народности в средно-
вековна Европа. Езикът, както вече се каза, е една от основните черти
на народността и в това отношение са налице многобройни и пока-
зателни примери.
За тясната връзка между език и народност, създала се при
изграждането на българската народност през IX—X в., може да се
заключи от една твърде интересна терминологична особеност, която
намираме в наши паметници от това време, а именно че за поняти-
ята „език“ и „народ' се употребява обикновено една и сыца дума
_1Азикг>“. Имаме, от една страна, wokbhwkk" в смисъл на „език",
разпространен и говорен през разглеждания период в цялата бъл-
гарската държава, и, от друга, „1азыкъ слок-еныкь (или Блъглрлкь)*
в смисъл на народ, на цялото население на България. В първия слу-
чай „език" отговаря на гръцката дума „уХшоог/ (език), а във втория
на гръцката дума „?fryoS“ (народ).
За употребата на думата „език“ в посочения двоен смисъл мо-
жем да посочим на първо място т. нар „Пространно житие" на
Кирил, чийто автор е вероятно Климент Охридски. Тук намираме из-
вестного и добре познато съобщение, че по време на престоя си в
Рим двамата братя заедно със своите ученици отслужили църковна
литургия в храма „Св. Петър" на „славянски език' (. . . пъше литоу^.
Сии. . . слов-вньскыимь кзыкомь).в Думата „език" тук отговаря оче-
видно на гръцката дума „уХыааг/. Друг е нейният смисъл обаче в загла-
вната част на това житие, където Константин Философ бива означен ка-
то „прьваго наставьника слов-ьньскоу кзыкоу".9 Несъмнено тук под
„език" трябва да се подразбира „народ". В смисъл на народ е употре-
бена тази дума и вонзи пасаж от „Пространного житие", където се го-
вори за пътуването на Константин Философ в Кримския полуостров
при т. нар. фулски народ, където имало един голям дъб (б'ьше вь
фоульсц-б кзыц-б доубь велии).10 Очевидно тук „език" означава не
уХыастр а г&уо?.
288
ЕЗИК. СЪЭНАНИЕ, КУЛТУРА
За двойната по смисъл употреба на думата „език” могат да ,
бъдат посочени пас^жи и от известното „Похвално слово" за Кирил,
писано пак от Климент Охридски. Там четем напр., че Константин
Философ със силата на своето слово „развързал езика на гъгнивите"
(ь*зыка гугнива).8 9 * 11 12 Същевременно Константин Философ бива славен
поради това, че със своите „пречестни ръце" излял върху „моя на-
род" (моемоу ьхзыкоу) „благоразумен облак" и дал със своите „бо-
годвижими пръсти" на „моя народ" (моемоу ,Азыкоу) „свобода от
греховното иго“.1аВ смисъл на „народ" е употребена думата „език*
и в увода на това Похвално слово, където Кирил Философ е озна-
чен като „наставникоу слов'ьньскВ языкоу"13. В същия смисъл е
употребена тази дума в израза, че Кирил станал пастир и учител на
„славянския народ, който тънеше в невежество и греховен мрак"
слов'ьньскоу языкоу в’неразоум1и и въ мрацъ гр^ховн^)-14
Ту в смисъл на „език", ту в смисъл на „народ" срещаме ду-
мата „ььзыкъ" и в известната двойна похвала в чест на Кирил и
Методий. Там четем напр., че те превели „новия и стар завет на
своя език" (пръложьшема новый и ветъхъ>и законъ въ >хзыкъ ихъ)15 *
и че Методий бил изпратен в славянските страни да ги учи на тех-
ния език (на страны слов'ьньскъна оучитъ въ ^зыкъ ихъ).1е Съще-
временно двамата братя са назовани в увода на тази „Похвала"
като учители на славянския народ (оучителема слов^ньскоу ^зыкоу).17
За употребата на думата „език" в посочения двоен смисъл може
да се заключи и от един пасаж в съчинението на Черноризец Хра-
бър „За буквите". Става дума за неговия разказ във връзка със
„стълпотворението" и размесването на езиците, което последвало
8 Срв. съответния пасаж на А. Г.-Балан, Кирил и Методий, I, XVII, с. 65.
9 Пак там, с. 29.
19 Срв. А. Г.-Балан, пос. съч., I, XII, с. 55.
11 Срв. съответния текст в Христоматия по старобългарска литература, с. 33 (ново-
български превод, с. 36. (По технически причини тук на места старобългарският
текст се транскрибира н с новобългарски букви — Бел. ред.)
12 Пак там, с. 35 (текст), с. 37 (превод).
13 Пак там, с. 32 (текст), с. 36 (превод).
14 Пак там. с. 33 (текст), с. 36 (превод).
15 Д. Г.-Балан, Кирил и Методий, I, с. 118.
™Пак там, XII, с. 126.
17 Пак там, с. 118.
19
289
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
след това. „И както се размесиха езиците (и >^коже с* ^зыци раз-
уадш), пише Храбър, така (се размесиха) и нравите, и обичаите,
и наредбите, и законите, и изкуствата според народите (. .. и су-
ставы и закони и хытрости на ^зыкы).18 Както се вижда от така
посочения пасаж, в първия случай „език" означава език (уХюааг;), а
във втория — народ (eB-voS). И тази употреба на една и съща дума
в различен смисъл е в едно и също изречение.
В смисъл ту на „език", ту на „народ" е употребена думата
дазыкъ" в едно послесловие на старобългарския писател Йоан През-
витер към направения от него славянски превод на гръцкото житие
на Антоний Велики. Там намираме, от една страна, израза, че писа-
телят не счел за удобно да превежда „всичките думи на славянски
език" (езыку слов^ньскоу). Същевременно четем, че той се решил все
пак да направи този превод, „за да не остане лишен и славянският
народ от божествените жития на тези велики чудотворци" (не лихь
будеть ни т^хь чюдотворьць божьствьнааго ихь жития слов'ъньскыи
езыкь).19
Наред с тези съчинения могат да бъдат приведени и други
творби на нашата старобългарска книжнина от IX—X в., в конто
думата „^зыкъ" се среща ту със значение на „език", ту със зна-
чение на „народ". За нейната употреба в смисъл на „език" е харак-
терен напр. един пасаж от споменатия вече увод на Йоан Екзарх
към превода на византийского съчинение „Небеса", където четем,
че старобългарският писател се опитал да преведе на „славянски
език" (въ словЪньскъ ьхзыкъ") тълкуванията на своите учители.20
В смисъл на „език" е употребена думата „ьхзыкъ" и в увода на
Константин Преславски към „Учителното евангелие", където авторът
ни съобщава, че бил решил „да преведе тълкуванията на светото
евангелие от гръцки език на славянски" (ют греческа ^зыка въ сло-
венескъ).21 А за употребата на думата „език" със значение „народ"
може да бъде посочен като особено характерен един пасаж от спо-
менатия вече разказ „Чудо на св. Георги с българина", съставеи
през втората половина на IX в. В увода на този разказ главният
герой споделя, че произхождал от „новопокръстения български на-
род" (азъ ксмь ют ьхзыка новопросвЪщенаго болгарьскаго).22 Думата
„език" в смисъл на народ се среща и в известната „Азбучна молитва"
на Константин Преславски. Там четем за „новия народ" (|лзыкъ
новъ), който въздавал „хвала на отца, сина и пресветия дух" след
290
ЕЗИК, СЪ ЗНАНИЕ. КУЛТУРА
покръстването си.23 За употребата на думата „език" в същото зна-
чение може да се посочи и един пасаж от т. нар. „Първо житие"
на Наум, съставено към средата на X в. Там се говори между дру-
гого за нашествията на маджарите, като те са означени с названието
„оугри пеынскш езыкъ"24.
Употребата на думата „език" едновременно в смисъл на „език"
и в смисъл на „народ" се среща и в наши книжовни паметници от
по-късна епоха. Като най-характерен пример може да бъде посочен
един пасаж от т. нар. „Кратко житие" на Кирил, което произхожда
вероятно от времето на византийското владичество. Става дума за
негозата мисионерска мисия сред славянското население в об-
ластта на река Брегалница. Съответният текст гласи: „След това
отиде на р. Брегалница и там намери няколко от славянските на-
роди покръстени (и обрЪте шт словЪнскаго ^зыка нЪколико крщенЪ),
а конто намери непокръстени, той ги кръсти и обърна към право-
славната вяра и им написа книги на славянски език (и написавь имь
книги слывКнскым языком).25 С двойно значение като уЛшаат; и
18 Срв. съответния текст в изданието на К. М. Куев, Черноризец Храбър, с. 190
Христоматия по старобългарска литература, с. 97 (текст), с. 100 (новобългарски пре-
вод).
19 Срв. съответния текст в статията на М. Дринов. Из старобългарската книжника
(Съчинения, т. II, с. 453 сл.). Новобъчгарски превод на „Послесловието* в Христо-
матия по старобългарска литература, с. 142. Ново издание „Послесловието* по не-
познати преписи у Б. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература,
II, София, 1967, с. 112 сл. Относно времето, когато е живял Йоан Презвитер, все
още съществуват разногласия. Едни учени считат, че той е работил по време на
нар Симеои, а други отнасят неговата дейност към епохата на византийското вла-
дичество. Б. Ангелов, пос. съч., с. 108, е склонен да приеме първото становище.
20 Срв. съответния текст в Христоматия по старобългарска литература, с. 63 (ново-
български превод, с. 68).
21 Пак там, с. 45.
22 Срв. съответния текст в Христоматия по старобългарска литература, с. 255 (ново"
български превод, с. 258). Срв. за този книжовен паметник И. Снегаров, „Чудо на св-
Георги с българина" като исторически извор, Год- на Духовната акад. „Св. Климент
Охридски*, София, IV (XXX), 2, 1954/55, с. 227 сл. Нов прение от този разказ у
Б. Ангелов в ИИБЛ, III, София, 1955, с. 169 сл.
23 Срв. съо тветния текст в Христоматия по старобългарска литература, с. 49.
24 Срв. Й. Иванов. Български старики из Македония, с. 307.
23 Пак там, с. 285. Срв. и Б. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска ли-
тература, I, с. 39.
291
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
се среща думата „ь^зыкъ* и в т. нар. „Солунска легенда*, която
произхожда вероятно пак от това време.26 С двойно значение се
употребява тя и в старобългарски преводи на византийски съчине-
ния. За пример може да бъде преведено съчинението на византий-
ския летописец Георги Амартол, в което се излагат редица събития
из историята на Византийската империя и на съседната й българска
държава и което е било преведено на български език. Срещащите се
в това съчинение гръцки думи уЛбася; (език) и gB-voS (народ, племе)
обикновено се предават от българския преводач с една и съща дума,
а именно „*азыкъ“. И това положение се е запазило и в руската
редакция на този превод.27
Посочените многобройни примери за двойнственото значение на
думата „'азыкъ* и по-специално за равнозначното употребяване на
думите „м»зыкъ слов'Ьнскъ* в смисъл и на „славянски език“ и на
„славянски народ* свидетелствуват ясно за славянския характер на
създадената през IX—X в. българска народност. Чрез така посоче-
ната терминологична особеност проличава отчетливо, че българите са
имали славянско народностно съзнание, че те са се чувствували като
славянска народност в съответствие с езика, на който са говорели
и на който са били писани по това време техните книги.
Една важна и сама по себе си напълно разбираема особеност
на народ вост ното самосъзнание на българския народ през IX—X в.
е това, че той, съзнавайки се като славянски народ, е съзнавал од-
новременно с това, че е сроден и близък на други славянски на-
роди, че представлява част от голямата славянска общност, живееща
по това време в Централна, Югоизточна и Източна Европа. Осо-
бено ярко е прокарано схващането за връзката между българския
народ и другите славянски народи в произведението на Черноризец
Храбър „За буквите*. В това произведение старобългарският писател
говори общо за „славяните* (словГне) през периода, когато още не
притежавали своя писменост и били принудени да си служат с рим-
ски и гръцки букви (ПрЪжде оубш словаке на имЪхж. книгъ нж
чрътами и разами чьтЬхж и гатаахж погани сжще. Кръстивше же
са римсками и гръчьскыми писмены нжждаахж са словЪнскы рЪчь
безь оустроениа).28 В широкого понятие „словЪне* тук са причислени
западните и южните славяни, в това число и славяните, конто об-
разували българския народ и конто подобно на останалите дълго
време нямали своя азбука. В същия дух, общо за „славяните", към
292
ЕЗИК, С Ъ 3 Н А Н И Е, КУЛТУРА
конто се включват и българските славяни, излага Храбър по-нататък
въпросите около създаването на славянската азбука и нейното раз-
пространение. Горд от победата на славянските народи, конто успели
да си създадат своя писменост и книги, старобългарският писател
завършва своята творба с възхвала към бога, който дал „разум на
славяните": „Така, братя, бог е дал разум на славяните, комуто слава
и чест, и власт, и поклонение сега и винаги в безкрайните векове,
амин."29 Казано накратко, произведението на Черноризец Храбър
свидетелствува ясно за съзнаваната и подчертавана връзка между
„българския народ** и останалите „славянски народи", от конто той
съставлявал част и с конто се чувствувал неразривно свързан най-
вече чрез делото на солунските братя.30
Като сроден с останалите славянски народи е представен и
възпят българският народ и в двете поетични творби на Константин
Преславски „Проглас към евангелието" и „Азбучна молитва". В
„Прогласа" авторът се обръща с призив към всички славяни да
чуят божието слово „Заради това слушайте всички славяни" (тЪмже
оуслышите Слов'Ьни вси"), „слушайте цял славянски народе" (слы-
шите словЬнскь народь вьсь).31 А в „Азбучната молитва" е изразен
възторгът на поета от това, че цялото славянство е литнало към
кръщение (летить бо нын^Ь и словЪньско плем-л к кръщению обра-
тиша са вьси.)32 Това са изрази, конто сочат ясно убеждението на
автора за единния характер на славянството и за това, че към него
спада и новопокръстеният български народ, комуто той посвещава
Г6 Срв. Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 282—283; Б. Ангелов, Из
старата българска, руска и сръбска литература, II, с. 63—66.
27 Срв. В. М. Истрин, Хроника Георгия Амартола в древнем славяно-русском пе-
реводе, Петроград, 1920, I, с. 89, 188, 199, 464, 508, 560.
28 Срв. съответния текст у К. Куев, Черноризец Храбър, с. 188. Вж. и Христоматия
по старобългарска литература, с. 97.
29 К. Куев, Черноризец Храбър, с. 191; Христоматия по старобългарска литература,
с. 98 (текст), с. 101 (новобългарски превод).
80 Срв. Д. Ангелов, Кирил и Методий в средиовековната българска книжнина,
Археология, V, 1963, кн. 3, с. 13 сл. Вж. и В. Белчев, Константин-Кирил и Метс-
дий и старобългарската книжнина. Първо българско царство, София, 1939, с 33 сл.,
74 сл.
31 Срв. съответнитс пасажи в Христоматия по старобългарска литература, с. 51/52
(текст), с. 55 (превод).
®2 Пак там, с. 49 (текст), с. 51 (поетичен превод).
293
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
своя лиричен и изпълнен с религиозно преклонение химн. Тези две
произведения са интересни и с това, че в тях се употребяват и
други названия за означаване на „народ", а именно думите „народ"
„език" и „племе".
Убеждението, че българският народ е част от останалите сла-
вянски народи, прозира и в някои произведения, свързани с дей-
ността на Кирил и Методий и техните ученици. За пример може да
бъде посочен отбелязаният вече у воден пасаж в „Пространното Ки-
рилове житие", чийто автор е вероятно Климент Охридски. Става
дума за прозвището, с което се възвеличава Константин Философ,
а именно „пръв наставник на славянския народ" (прькАго наставь,
ника слок-Еньсюу кзыкоу). зз Лвно с, че тук означението „славянски
език" има характер на едно сборно название, под което се подраз-
бират всички славянски народи, включително и българският. Подоб-
но схващане е отразено и в т. нар. „Похвално слово" за Констан-
тин Философ, съставено пак от Климент Охридски. В това забеле-
жително произведение на нашата ранна панегирична литература Кон
стантин се слави като „учител" и „пастир" на славянския народ,
който по думите на съставителя тънел пред и това „в невежество и
греховен мрак" (слоктньскоу ььзыксу въ не^хзумии и въ ирАЦ-ь г’^овн-ь
сжщоу).34Слави се Константин Философ и за това, че озарил със своята
боговдъхновена уста „ многоплодния славянски народ" (мног’опходнххг’о
языка слокгньскАг’о*). От тези изрази проличава дълбокото убежде-
ние на автора на „Словото" за единството на славянските народи,
за това, че те представляват едно цяло и че Константин Философ
има заслуги към всички тях. Към цялото славянство, към целия
„многоплоден славянски народ" е причислен и българският, който
както личи от похвалните слова на Климент, получил своя дял на-
равне с останалите славянски народи чрез великото мисионерско
дело на солунския просветител.
Трябва да се отбележи, че гледището за общност на всички
славянски народи е свойствено не само на нашата средновековна-
книжнина от IX—X в. То се споделя и от руски книжовници и по
специално от автора на „Повесть временных лет". Това личи напр.
от подробното изложение в този паметник на дейността на
Константин и Методий, създатели на славянската писменост. В края
на това изложение съставителят заключава, че „славянският
език" и „руският език" е едно и също и че изобщо „един е сла-
294
ЕЗИК, СЪЗНАНИЕ, КУЛТУРА
вянският език" (языкъ словенский единъ. А словеньскый языкъ и
рускый одно есть).36 Това схващане е аналогично със схващането в
посочените наши литературни паметници с тази разлика, че в тях е
прокарано становището, че българският народ е част от останалите
•славянски народи, докато в „Повесть временных лет“ е прокарано ста-
новището, че „руският народ" ечаст от другите славянски народи.
Съзнавайки се като част от останалите славянски народи, бъл-
гарският народ, изграден като единна етническа и културна общност
в края на IX и началото на X в., е съзнавал заедно с това, че е
нещо обособено само за себе си, със свой облик и характерни черти.
Съзнавал е, че не е просто и само славянски народ, но едновре-
менно с това и народ български, създаден в резултат на продъл-
жителния съвместен живот на славяни и прабългари в границите на
общата държава. Така паралелно с едно по-общо съзнание за своя-
та славянска принадлежност той е имал и съзнанието за своята спе-
цифична обособеност.
Терминологичен израз на това съзнание е разширената упот-
реба на названията „българи", „български", „българска земя“ и пр.
конто се срещат в голямо изобилие в наши и чужди паметници
през разглеждания период. Този въпрос ще бъде засегнат в специ-
алния параграф, посветен на въпроса за появата и утвърждаването
на българското народностно име. Тук бих искал да отбележа само
някои особено характерни примери. На първо място трябва да от-
бележим посочения вече пасаж в старобългарския разказ „Чудо на
св. Георги с бъ л гарина", където главният герой разказва, че произ-
хождал от „новопокръстения български народ" (WT адыкд вскопро.
ск«п«н\г’о Болг’ьрскАг’о). Ясно с отразено тук схващането за спе-
цифичния характер на нашата народност — българска. Друг пример
намираме в Простран ното житие на Климент Охридски, съставено
от неизвестен негов ученик след 916 г. и дошло до нас в разши-
рена гръцка редакция. Съставителят на това житие назовава себе 33 * 35
33 А. Т.-Балан, Кирил и Методий, I, с. 29.
31 Срв. съответния текст в изданието на Й. Иванов, Български старини из Маке-
дония, с. 330; вж. и Б. Ангелов, Борба за делото на Кирил и Методий, София
1969, с. 13. В своею изследване авторът нееднократно подчертава общеславянский
характер на това дело, което е било съзнавано и от нашите книжовници през раз-
глеждания период.
35 Срв. Повесть временных лет, ч. I, М.—Л, 1950, с. 23.
295
ЗЛВЪРШЕК НЛ ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
си и своите сънародници с името „българи" (BouXyapot), а езика, на
който те говоре ли и пишели, като език на българите (yZwcotj
BouXyaJtov).36 И тук съзнанието за специфична българска принад-
лежност на нашия народ е ясно изразено. Като трети пример може
да бъде посочен един пасаж в известната служба в памет на Иван
Рилски, съставена наскоро след неговата смърт, т. е. след 946 г.
Там той е означен с прозвището „съгражданин" на българите (Бм-
сы’рмкда.нинеузт Четвърти пример ни предлага известната „Бе-
седа на презвитер Козма против богомилите", където четем, че поп
Богомил проповядвал в „българската земя“ (еъ земли гелг^рттфзв
Може да се спомене накрай и намереният преди няколко години
надпис на последняя владетел на Първата българска държава Иван
Владислав (1015—1018), където той се назовава „по род българин"
(бмг’лДнь родомь). Както се вижда в редица домашни паметници
от IX—XI в, ние срещаме названията: български народ, български
език, българи, българска земя, българин родом и др., конто сви-
детелствуват за ясно изявено народностно съзнйние, надхвърлящо
рамките на общото „славянско съзнание". Това е съзнанието за
специфична българска народностна принадлежност, което намирало
израз в съответна терминология.
Съзнанието за народностна принадлежност е било евързано със
засилване на интереса към миналото на българския народ, с изграж-
дане на „историческа памет", която съхранява важни събития из
неговата история. Връзката между народностно самосъзнание и исто-
рическа памет е закономерна и естествена. Тя се проявява не само
при формиранего на нашата народност, но и при формирането на
други народности.
При положението, че в България през IX—X в. господствувал
феодален строй с ярко изразени автократични тенденции, разкрива-
нето на миналото означавало да се подчертаят преди всичко имена
и дела на отделни владетели, който са символизирали историята на
целия народ. С подобно предназначение е бил напр. споменатият
вече „Именник на българските ханове", запазен на старобългарски
език в три преписа от XI в. В него е даден, както се знае, един
списък на всички български владетели, като се започне от Аспарух
(681—701) и се евърши с Умор (766). В началото на „Именника"
са Изброени и предходниците на Аспарух начело с Авитохол, под
когото се подразбира вероятно хунският владетел А’гила. Както из-
296
ЕЗИК. С Ъ 3 И АН И Е, КУЛТУРА
глежда, този интересен паметник не е дошъл до нас в пълния си
вид и има сериозни основания да се допусне, че след Умор са били
изброени и следващите владетели, вероятно чак до времето на Си-
меон (893—927). По въпроса за произхода на „Именника" съще-
ствуват разногласия и преди всичко има спор дали той е бил със-
тавен най-напред на гръцки, а после е бил преведен на славянски,
или още от самото начало е съставен на славянски език. Спорна е
също така датата на съставянето му. Редица изследвачи приемат,
че той се състои от две части, първата от конто е била написана
още по време на Аспарух, а втората — през втората половина на
VIII в.39 По-приемливо е обаче изказаното от К. Иречек и подкре-
пено с нови съображения от В. Бешевлиев гледище, че този паметник
има по-късен произход. „ Именникът “ е бил съставен, както изглежда,
наскоро след приемането на християнството, вероятно по време на
цар Симеон (893—927), и то направо на славянски език. Той е бил
изготвен по образец на съществуващи и познати по това време вече
у нас византийски хронологически таблици и по-специално по обра-
зеца на IV книга за царете в Библията.40 За неговия по-късен про-
изход свидетелствува между друго и обстоятелството, че срещащите
се в „Именника" лични имена Исперих и Умор, както и прабългар-
ските думи „дилом“ и вероятно „сомор“ имат славянски фонетичен
облик.41
„Именникът" е първото летописно произведение на наша почва,
създадено точно през този период, когато у нас се е била изградила
българската народност. Колкото сух и кратък да е по своето съ-
66 Срв. съответния текст в изданието на А. Милев, Гръцките жития на Климент
Охридски, XXII, 66, с. 132. Срв. Д. Ангелов, Българската народност и делото на
Климент Охридски, Климент Охридски, Сборник от статии по случай 1050 години
от смъртта му, София, 1966, с. 16.
87 Срв. И. Иванов, Български старини из Македония, с. 349.
88 Срв. съответния пасаж в нзданието на М- Г. Попруженко, Козма Пресвитер
болгарский писател X века, Български старини, VIII, София, 1936, с. 2.
33 Срв. В. И. Златарски, Имели ли са българите свое летоброение, СпБАН, I
1911, с. 33 сл.; същият. История на българската държава, I, ч. 1, с. 360 сл.
Г. Фехер, Именникът на първите български ханове, Год. на Народния музей за
1922/25 г., София, 1926, с. 237 сл.
40 Срв. В. Бешевлиев, Надпис ли е бил Именникът на българските князе, ИАИ
XXIV, 1961, с. 4.
41 Пак т м.
297
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
държание, все пак той представлява за времето си една интересна
творба, в която проличава стремежът да се разкрие миналото на
българския народ и да се увековечат имената на неговите владетели
още от най-ранна епоха. Този стремеж е неразривно свързан със
засилващото се в края на IX и началото на X в. народностно съз-
нание. Младата българска народност започвала да набира „истори-
ческа памет“ чрез съставянето на такива произведения, конто я от-
веждали към най-древните времена от нейното битие и исторически
живот. Така се създавали условия за укрепване на нейното само-
чувствие, за още по-ярка изява на собственото й самосъзнание.
В духа на подобии тенденции към разкриване на миналото е
било съставено пак по време на цар Симеон и едно друго летописно
произведение. То носи наслов „Исгорикии" и негов автор е извест-
ният старобългарски писател Константин Преславски.42 Това е една
кратка хроника, която няма особена стойност и е написана въз ос-
нова на византийски извори. Започва от времето на Адам, а по-на-
татък следва списък на древни владетели и на редица римски и
византийски императори до края на IX в. Преводният характер на
това съчинение не е дал възможност на автора да се спре по-спе-
циално на въпроси, свързани с нашата история. И все пак в неговия
летопис намираме и една собственоръчна добавка, която не се сре-
ща в гръцкия оригинал, от който той се е ползувал. Става дума за
съобщението, че византийският император Никифор бил убит в зе-
мята на българите (Никифор... кг’о оувишд къ Блъг=лрХь)- Тази
добавка, макар и на пръв поглед незначителна, свидетелствува за
гордостта на Константин Преславски от едно твърде важно в исто-
рията на нашия народ събитие. То е израз на родолюбиви чувства
и на стремежа на преводача на хрониката да запечата в съзнанието
на читателите спомена за един голям подвиг, да разбуди патриотични
настроения сред своите съвременници. И тук, както при „Именника
на българските князе", можем да говорим за наличието на една тен
денция да се освежава „историческата памет“ на народа и да се
укрепва народностното самосъзнание. Възможно е в нашата книж
нина от IX—X в. да са били създадени и други подобии творби с
историческо съдържание, в конто са били разкривани събития и
миналото на нашия народ и на неговите владетели. За наличието на
такава литература, възникнала на българска почва, може да се съди
от някои известия в руските летописи от XII—XIII в., конто са свър-
298
ЕЗИК. С ЪЗНЛН И Е, КУЛТУРА
дани с българската история и с българо-руските отношения и конто
руските летописци са почерпали несъмнено от български извори. На
това обстоятелство е обърнал внимание един от най-добрите позна-
вачи на средновековните руски летописи А. А. Шахматов и неговите
предположения по този въпрос се споделят и от някои български
изеледвачи.42 43 За съжаление тази историческа литература не е достиг-
нала до наши дни. Но и от това, което е останало, може да се за-
ключи, че интересът към миналото на българския народ и на
българската държава в края на IX и началото на X в. видимо на-
раства и че отделни писатели се насочвали към едно възкрееяване
на нашата история посредством съставянето на обичайните за тази
епоха кратки хроники.44 Този интерес е бил евързан с процеса на
изграждането на българската народност и с укрепването на нейното
народностно самосъзнание.
Между произведенията на нашата старобългарска книжнина от
IX—X в., конто са съдействували за укрепването на народностното
самосъзнание на българския народ, трябва да поставим несъмнено
и творбата на Черноризец Храбър „О писменехь* („За буквите“).
Тук също се разкрива част от миналото на българите като част от
славянските народи и се подчертава при това бележитото дело на
Константин Философ, създател и разпространител на славянската
писменост. Докато в „Именника“ на българските ханове и в „Исто-
рикиите“ на епископ Константин Преславски „историческата памет“
се подхранва със събития от политическо и военно естество и с
възпоминанието за прежните владетели, в произведението на Черно-
42 Срв. В. И. Златарски, Най-старият исторически труд в старобългарскат а книж-
иина, СпБАН, 1923, кн. 23, с. 132—182; срв. и История на българската литера-
тура, I, София, 1962, с. 123.
43 Срв. А. А. Шахматов, Повесть временных лет и её источники. АН СССР, Отд.
русс. яз. и лит., IV, Москва, 1940: П. Мутафчиев, Към въпроса за българските
извори на руските летописни известия, СпБАН, III, 1912, с. 135 сл.
41 През последно време бе обнародвана една такава кратка хроника, съставена от
неизвестен автор и поместена в един от Симеоновите сборници. Подобна иа ,Исто-
рикиите* на Константин Преславски, тя същэ се основава на византийски извори
(един летопис на патриарх Никифор). Изброяват се имена на владетели, като се
почне от Август и се стигне до Константин VII Багренородни и майка му Зоя.
За съжаление в нея няма никакви добавки за българската история. Срв. В. Angelov,
Le „л-Ьтописьць въкратъц-Ь“ du recueil da Simeon (Симеонов сборник), 1673, Byzan-
iinobulgarica, II, 1966, с. 83—105
299
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
ризец Храбър на преден план се поставя едно културно дело с
широк обхват, надхвърлящ рамките на нашата страна. От особено’
значение е прокараната от Черноризец Храбър мисъл как един на-
род, който някога заедно с останалите славянски народи си е слу-
жел „с черти и резки", а след това е пишел „с римски и гръцки
букви без устроение", се сдобива със собствени букви и собствена
книжнина, сътворени му от един „свет мъж" — Константин Фило-
соф. Тази установка, прокарана ярко в произведението на Храбър,.
е съдействувала несъмнено твърде силно върху самосъзнанието на
българския народ, укрепвала е неговото самочувствие, засилвала е
убеждението му, че той е призван да играе голяма роля като цен-
тър на новосъздадената славянска писменост.
Както би могло да се заключи от разгледаните от нас книжов-
ни паметници: „За буквите" на Черноризец Храбър, „Историкиите"
на Константин Преславски, Жития и похвални слова за Кирил и
Методий, Именника на българските ханове и пр., главни носители и
разпространители на народностното самосъзнание в неговия двоен
аспект (българско и заедно с това славянско) са били първоначал-
но представителите на младата българска интелигенция — писатели,
учители, духовници. Хора като Климент Охридски, Константин Прес-
лавски, Иоан Екзарх, Черноризец Храбър и др. са знаели най-добре
какво представлява българският народ, какво е неговото минало,
какви са възможностите му за бъдещото му развитие по пътя на
просветата и културата. Из средите на най-образовани слоеве, свър-
зани с дейността на Охридската и Преславската школа, се е ковяла
„историческата памет" на новата народност чрез съчинения, в конто
се е говорело за нейното минало, за делата на славянските просве-
тители Кирил и Методий и техните ученици и пр.
С все по-силното учрепване на българската народност, свързано
с общия икономически, политически и културен под ем при царува-
нето на Симеон, народностното съзнание овладявало все по-трайно
умовете и сърцата на хората, превръщало се във важен фактор за
тяхното поведение и действия. Така бихме могли да си обясним ре-
дицата външно политически и военни успехи, постигнати от българ-
ския народ в началото на X в. пэ време на продължителните и
тежки войни с Византия и други страни. Още по-ярко се проявява
това съзнание в края на X в., когато българската държава била из-
правена пред страшната заплаха да загуби своята независимост под
300
ЕЗИК, СЬЗНАНИЕ, КУЛТУРА
иапора на византийските нашественици. Известно е, че в продълже-
ние на около 40 години при царуването на Самуил и на неговите
приемници българите трябвало да отбиват непрестанни удари на
един добре организиран противник, който се стараел на всяка цена
да осъществи своите завоевателни планове. В тази упорита и без-
милостна борба българският народ, макар и да се намирал в тежко
положение при условията на все по-засилващата се феодална екс-
плоатация, проявил забележителна устойчивост и не само съумял
да отбие многократните нападения, но минавал в редица случаи и в
настъпление (като напр. през 986 г., когато византийският император
Василий 11 бил разбит при Траянови врата). Могат да се търсят не-
съмнено най-различни обяснения за необикновената жилавост на бъл-
гарския народ, проявена от него в тези години на тежки изпитания,
като например добра воен на организация, умела външна и вътрешна по-
литика на Самуил и пр. Сигурно е във всеки случай, че наред с други-
те фактори от голямо значение за упоритостта, с която се защищавали
българите, е било тяхното повишено родолюбиво чувство, готов-
мостта им да се сражават докрай за отечество и роден дом. С ос-
нование може да се каже, че драматичните събития от края на
X и началото на XI в. са най-добрият показател за реалното съществува-
не на едно ярко изразено народностно съзнание, възникнало в процеса
на изграждането на българската народност и придобило при условията
на една тежка и напрегната обстановка голяма действена сила.
За да приключим с въпроса за основните черти на изградилата
се в края на IX в. българска народност, трябва да се спрем сня-
колко думи и върху облика на създадената по това време матери-
.ална и духовна култура. Както вече се отбеляза, наред със своите две
главни черти (общ език и единно съзнание) всяка народност като
исторически сложила се общност се характеризира със специфична
материална и духовна култура. Без да бъде напълно хомогенна по
своята същност, тази култура представлява една от важните обек-
тивни страни на „народността". С нея е свързано в голяма степей
и самото народностно съзнание, особено по време на своето въз-
никване и утвърждаване.
Обстоятелството, че българската народност се е оформила като
славянска народност, свидетелствува вече само по себе си, че сла-
вянска в своята цялост е била създадената през IX—X в. материална
31 духовна култура. Доказателства за това ни предлагат разгледаните
301
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
от нас вече писмени и веществени паметници, от конто се вижда
преобладаващият славянски характер на жилищата, на керамиката,
на накитите, на погребалните обичаи, на облеклото и пр. през този
период. Допълнителен материал могат да ни дадат проучвания в
областта на етнографията и фолклора. Това са проучвания твърде
полезни, тъй като се основават в повечето случаи на твърде ста-
ринни по своя произход форми и прояви на ежедневния бит, на на-
родното изкуство, на народните вярвания и традиции, спазвани и
изпълнявани в продължение на столетия. При това етнографските и
фолклорни проучвания могат да се правят на широка сравнителна
основа, като се търсят и установяват сходства и аналогии с мате-
риалната и духовната култура на съседни народи и преди всичко
на славянски народи, сродни с българския народ. Това им предава
по-голяма убедителност и безспорна доказателствена сила.
От изследванията на етнографи и фолклористи се потвърждава
по несъмнен начин установката, че изградената в процеса на съз-
даването на българската народност веществена и духовна култура
има в своята цялост славянски облик. Това може да се докаже
напр. от едно изследване върху формите и вида на различните сел-
скостопански сечива (гребла, вили, рала, зъбери и пр.), употребявани
у нас и у други славянски народи в продължение на векове.45 Може
да се докаже и от едно сравнително изследване на различните ви-
дове накити (наушници, обици, гривни и пр.), с който се е кичела
българската жена и конто показват очебийни сходства с накити,
употребявани у сърби, руси и други славяни.46 Особено интересен
материал ни предлагат разнообразните мъжки и женски носии, раз-
пространени в отделни области на нашата страна и представляващи
до неотдавна най-типични местни костюми. Главните елементи от
тези носии (риза, престилса, пояс, забрадка и пр.) имат старинен
славянски произход и, както установяват сравнителни проучвания,
показват голямо сходство с подобии елементи от мъжки и женски
носии в Югославия, Русин, Украина, Чехословакия. Сходства има
както във формите и вида на облеклото, така и в разнообразните
шевици и орнаменти, с конто то се украсява. Някои от сходствата
водят началото си още от дълбока древност, от времето на „пра-
славянския период", когато славянските племена са живеели в об-
щата си прародина. Други са възникнали впоследствие в резултат
на тясно общуване и на взаимните им връзки.47
302
ЕЗИК, СЪЗНАНИЕ. КУЛТУРА
За славянский характер на създадената през IX—X в. матери-
ална и духовна култура свидетелствуват и редица обреди, празници
и обичаи, свързани с ежедневния бит на българина, с важни съби-
тия из неговия живот (рождение, сватба), със селскостопанските му
занимания и пр. За пример могат да бъдат посочени твърде разно-
образните и интересни по съдържание сватбени обичаи, при конто се
следва строго определен ритуал и се изпълняват множество песни.
От изследванията на наши изтъкнати етнографи и фолклористи, ко-
нто са събрали обилен доказателствен материал, се вижда, че тези
обичаи сочат големи сходства с подобии обичаи и у други южни и
и източни славяни (сърби, руси, украинци, белоруси). Налице е, ако
така можем да се изразим, определен тип „славянска сватба", при
което се преплитат елементи и традиции, останали още от „езичес-
кия период", с елементи и традиции, възприети и въведени след
възприемането на християнската религия и намесата на църквата
при сключването на браковете. Разбира се, наред със сходствата има
и характерни специфики в сватбените обичаи на отделните групи
славяни (южни, източни и западни), но независимо от това общността
в славянския сватбен обред като цяло е несъмнена.45 46 47 48
45 Срв. Хр. Вакарелски, Веществената култура на българите, ИЕИМ, XIV, 1943,
с. 106 сл.
46 Срв. Р. Пешева-Попова, Старинки български наушници и обеци, ИЕИМ, V,
1962, с. 75 сл.
47 По-важна литература: L. Niederle. Rukovet slovanskych staro^itnosti, D. 1, Praha,
1953; същият, Быт и культура древних славян, Прага, 1924; Хр. Вакарелски, За бъл-
гарските носии и славянските следи по тях, Славянска беседа, кн. IV, 1940, с. 83
сл.; Ст. Л. Костов, Останки от старого славянско облекло в България, Сборник
на IV конгрес на славянските географи и етнографи, София, 1938, с. 327 сл.;
Н. П. Третьяков, Восточнославянские черты в быту населения Придунайской Бол-
гарии, Сов. этн., 2, 1948, с. 170 сл.; И. Коев, Българската везбена орнаментика,
София, 1951; Я. П. Прилапко, Этнокультурш звязки болгар I схыних словян, Кн1в,
1964; М. Велева, Синтез на етническите елементи в българското народно облекло,
ИЕИМ, VIII, 1965, с. 66 сл.; същата, Данни от българските народни носии за
някои характерни черти в облеклото на славяните, ИЕИМ, XI, 1968, с. 5—69; съ-
щата, Българската двупрестилчена носия, София, 1963; Ц. Романска, Славянските
народи, София, 1969, с. 159 сл.
48 Срв. Ф. Волков, Свадебные обряды в Болгарии, Этнографическое обозрение, 1895,
кн. XXVII, № 4, с. 1—56; М. Арнаудов, Българските сватбени обреди, ч. I, ГСУ,
ИФФ, XXVII, 1931; Хр. Вакарелски, Сватбената песен, ИЕИМ, XIII, 1939, с. 1—129;
Ц. Романска, Славянските народи, с. 207, с. 213 сл.
303
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
Редица общи черти има и в обичаите, свързани с раждането
на децата. Раждането на всяко дете се е считало за голям празник,
придружен с гостувания, даване подаръци и пр. Важен акт е пред-
ставлявало „кръщението", въведено след възприемането на христи-
янството като официална религия.49 Сравнителни проучвания сочат, че
най-голямо сходство в обичаите при раждане на детето има между бъл-
гарите и сърбите, т. е. сред най-близките на нашия народ южни славяни.
Несъмнена общност, която води началото си още от дълбока
древност, има и в погребалните обреди. Тук също се преплитат
стари езически традиции и вярвания с нововъзприети чрез християн-
ската религия елементи и правила. И тук най-големи прилики могат
да се установят между погребалните обичаи на българи и сърби.
Един общ за двата народа обичаи, който има твърде старинен про-
изход, е напр. да се пази мъртвият да не бъде прескочен от котка,
за да не се превърне във вампир.60
Твърде ярко проличава славянският облик на създадената през
IX—X в. култура в редицата народни календарни празници и обреди.
Това са празници и обреди, свързани по най-тесен начин с ежеднев-
ния бит и стопанските занимания на населението, конто водят про-
изхода си от дълбока древност и се характеризират с редица ези-
чески елементи. Впоследствие тези празници и обреди са били из-
пълнени с ново, християнско съдържание, като запазили обаче много
от чертите и изявите на някогашната си езическа същчост. Съоб-
разно с отделните годишни времена тези празници и обреди могат
да се разделят на зимни, пролетни, летни и есенни. Към зимните
спадат главно Коледа (Рождество Христово) и Нова година. Към
пролетните се отнасят такива празници като Гергьовден, Лазаровден,
Благовещение и пр.; към летните спада Еньовден, към есенните —
Димитровден. Сравнителни проучвания на тези празници сочат голяма
прилика в начина на тяхното празнуване у нас и празнуването им
у други славянски народи и особено у южните славяни (сърби, хър-
вати, словенци). Това се отнася особено до най-важните празници,
като Коледа, Нова година, Лазаровден, Еньовден и др.61 За славян-
ския характер на създадената от българския народ култура свиде-
телствуват убедително и многобройните прояви на неговото духовно
творчество (песни, приказки, балади, пословици, гатанки и пр.). На-
правените в тази облает сравнителни проучвания показват наличието
ла голям брой произведения от подобен род в творчеството на ос-
304
ЕЗИК. СЪЗНАПИЕ, КУЛТУРА
таналите южнославянски народи. За пример могат да бъдат посочени
редица народни песни с религиозно, обредно, семейно, трудово и
друго съдържание, конто са почти еднакви у българи и сърби. Го-
лямо сходство има и по отношение на пословиците и поговорките,
конто са едни от най-характерните жанрове на фолклора. В една от
издадените напоследъч книги, която има за предмет този род твор-
чество, от 2650 подбрани български пословици и поговорки 1330 са
почти напълно еднакви със съответни пословици и поговорки, раз-
пространени сред сърбите.62
49 Срв. М. Арнаудов. Очерки по българския фолклор, София, 1934, с. 601 сл. (Но-
во издание, София, 1969 г., с. 688 сл.). Ц. Романска, Славянските народи, с.
211 сл.
50 Ц. Романска. Славянските народи, с. 218. Срв. и Хр. Вакарелски, Старинните
елементи в българските народни обичаи (Сборник „През вековете", София, 1938,
с. 257 сл.). Вж. и Ст. Гениев, Към проучванията на различията между обичаите при
погребение от двете страни на ятовата граница в Северна България, ИЕИМ, XI
1968, с. 161—210.
51 По-важна литература: М. Арнаудов, Български народни празници, София, 1931;
същият, Кукери и русалии, СбНУН, XXXIV, София, 1920, с. 1—242; същият.
Очерки по български фолклор, София, с. 486 сл. (ново издание, София, 1969,
с. 278—340),' същият, Студни върху българските обреди и легенди, София, 1924;
Д. Маринов, Народна вяра и религиозни народни обичаи, СбНУН, XXVIII, София,
1914, с. 261—558; М. MuAjeeuh, Песме и обичаи укупног народа српског, I, Об-
редне песме, Београд, 1869; Ц. Романска, Славянските народи, с. 221—239; Л.
Йорданова, За обнчая лазаруване в България, ИЕИМ, IX, 1966, с. 107 сл.; Л. Мар-
кова, Некоторые наблюдения на развитие календарных обрядов у болгар междуречья
Прута и Днестра, ИЕИМ, 1968, с. 151 сл.; А. Н. Примовски, Общност на някои
обичаи у родопските българи, Народностна и битова общност на родопските българи,
сборник от статии, София, 1969, с. 171 сл.
62 Срв. Н. Икономов, Балканска народна мъдрост, Успоредици на български, сръб-
ски, турски, румънски, гръцки и албански пословици и поговорки, София, 1968, с 5.
По-важна литература във връзка с българския народен фолклор н сходствата му с
фолклора на други славянски народи: М. Дринов, Поглед връх произхождението
на блъгарский народ, Съч., т. I, София, 1909, с. 49 сл.; М. Арнаудов, Българските
народни приказки, СбНУНК, XXI, 1905, с. 1—101 ; същият. Очерки по българския
фолклор, София, 1934, с. 220 сл. (Ново издание, София, 1969, с. 75 сл.); М. Дра-
гоманов, Славянските сказания за пожертвуване собствено дете, СбНУНК, I, 1889,
с. 66 сл.; същият, Славянските сказания за рождението на Константина Велики,
СбНУНК, II, 1890, с. 132 сл.; същият, Славянските преправки на едиа евангелска
легенда, СбНУНК, IV, 1891, с. 257 сл.; L. Sadnik, Siidosteuropaische Ratselstudien,
Wiener Slavistischer Jahrbuch, Graz — Koln, 1953, c. 1—185; П. Динеков, Бъл-
гарски фолклор, I, София, 1959; Ц. Романска, Славянски фэлклоэ, София, 1963;
същата, Славянските народи, с. 253—257; Ст. Стойкова, Български народни га-
танки, София, 1970, с. 1—799.
20
305
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
Славянският характер на създадената от българския народ кул-
тура се проявява и в запазените в продължение на столетия тясно
свързани с езическия период вярвания в различии митически съще-
ства (юди, самодиви, самовили, змейове, лами, орисници, нави, вър-
колаци, вампири и пр.). Тук също са налице очебийни паралели с
подобии вярвания и други славянски народи (сърби, хървати, руси,
украинни). Аналогии показват и различните магически обредни дей-
ствия, предназначени за защита срещу злите духове и за обезсил-
ване на враждебната им спрямо човека дейност.63
Като характерна черта на славянската култура на българския
народ могат да бъдат посочени накрай разнообразните видове на-
родни танци (хора, ръченици и пр.), който са твърде близки до тан-
ците на други славянски народи и главно на южните славяни. Съ-
щото се отнася и до народната музика, която има твърде старинен
произход и от гледна точка на употребяваните музикални инстру-
мент», и от гледна точка на хармония, ритъм, такт и пр.64
От казаното дотук се вижда, че създадената в продължение
на столетия материална и духовна култура на българския народ е
славянска по своя цялостен облик и характер. Тя свидетелствува
за неразривните етнически и културно-исторически връзки между
българите и останалите славянски народи и преди всичкоза връзките
между българите и другите южни славяни (сърби, хървати, Словении).
Корените на тази културна общност се крият в голяма степей още
в най-стария, праславянски период, когато всички славяни са живеели
в своята обширна прародина. Впоследствие, когато българи, сърби,
хървати и Словении са се установили в Балканския полуостров, съ-
ществуващата помежду им общност се е доразвила и в някои от-
ношения tee получили нови насоки и изяви в резултат на про-
дължителния и тесен икономически, политически и културен досег
между тези народи. Значителна общност е налице и между българ-
ските и руските славяни. Основа за тази общност е продължител-
ният съвместен живот на анти и славини, конто често действували
заедно в общата борба срещу Византийската империя. По-късно до-
сегбт между българските и руските славяни става особено интен-
зивен след въвеждането на християнството като официална религия
в България (865 г.) и в Киевска Русия (през 988 г.) и след разпро-
странението на славянската просвета и книжнина от нашата страна
сред русите.
306
ЕЗИК. СЪЗНАНИЕ. КУЛТУРА
Славянска по своя цялостен характер, материалната и духовната
култура, създадена от българската народност в процеса на нейното
изграждане и развитие, е имала заедно с това и свой специфичен
само за нея облик. Това е била не само и не просто материална и
духовна култура на един славянски народ, но преди всичко култура на
бългсрския народ. Специфичният характер на тази култура може да се
открие в различии области и аспекти. Ние виждаме напр. в посочените
вече „Отговори на папа Николай 1“ да се говори за редица обичаи, би-
тови особености, възгледи и пр., конто, макар и да издават известно
сходство с обичаи, особености и възгледи на други етноси (главно
славянски), имаг свой собствен облик, характерен за смесилото се
по това време славянобългарско население. Виждаме също така във
византийски извори от IX—X в. да се говори за „българско облекло"
(атоЛт] роодуар^), различно и противопоставено на „ромейското об-
лекло" gtoAtj). С „българско облекло" бил облечен напр.
главният герой в един разказ на гръцки език от X в., познат под
наслов „Чудо на св. Георги".55 За „българско облекло" се споменава
в т. нар. „Продължители на Теофан" (византийска хроника), където
53 Богат материал за народни вярвания и суеверия, някои от който имат твърде
старинен характер и показват видими сходства с вярвания и суеверия у други сла-
вянски народи е събран у Д. Маринов, Народна вяра и религиозни народни оби-
чаи, СбНУН, XXVIII, София, 1914. Голгмч заслуги в изследването иа тази материя
има Д. Матов, Срв. напр. Верзевулово коло и навите, Бътг. преглед, II, 1895,
кн. IX X, където установява интересни паралели за вярванията в злите духове
„нави*, разпространени между българското население в Македония, както и сред
руските славяни според свидетелства на средиовековнч пзмзтиици. Общо за неговите
заслуги в тази облает срв. бележките на М. Арнаудзз. Озерки пэ бьтгаэекзл фол-
клор, с. 189 сл. Вж. и архим. Евтимий, Народни поверия, обреди и обичаи (мате-
риали по история на религинте), ГСУ, БФ, XX, 2, 1942—1943, с. 1—87; М. Арна-
удов, Очерки по българския фолклор, София, 1939, с. 57 сл., се сп зра главно на
митическите песни, свързани с вярвания във вили, змейлве, лами и други митически
същества.
54 Срв. Ст. Джуджгв, Теория на българската народна музика, т. IV. Общи въп-
роси на музикалната етнография, София, 1931 ; А. Карастоянов, Мелодични и хар-
монични основи на българската народна песен. София, 1950; В. Стоин, Българската
иародна музика. Метрика и ритмика, София, 1927; Ст. Джуджев, Българска на-
родна хореография, 1945; Р. Кацарова-Кукудова, Болгарские народные танцы,
София, 1958; същата, Български таииов фолклор София, 1955; Ц. Романска,
Славянските народи, с. 268—280.
55 Разказът е издаден от J. В. Aifhauser, Miracula S. Georgii, Lipsiae, 1913, c.
18—40 (срв. съответния пасаж в Извори за бълг. история, IX, с. 65). Вж. и И.
307
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
четем, че с него се обличали двамата синове на цар Симеон —
Иван и Венеамин.66 Характерна свойствени само за нашия народ
елементи могат да се констатират в начина на изпълнението на раз-
личии обреди и празници, свързани с живота на отделния човек и
на неговото семейство (при раждане, брак, смърт и пр.).67 Богат
материал в това отношение ни предлагат проучвания в областта на
етнографията, конто се базират на съвременни данни, но разкриват
несъмнено някои особености и традиции от едно твърде далечно
минало още от времето на изграждането на българската народност
и в такъв смисъл могат да бъдат използувани като сигурни дока-
зателства. Специфични черти, свойствени само за културата на бъл-
гарската народност, могат да се установят също така в областта
на фолклора (песни, поговорки, приказки). Добре известно е напр.,
че редицата песни за родопския юнак Момчил и за Крали Марко,
създадени в навечерието и наскоро след турското завладяване, не-
зависимо от голямата си близост с песни за същите герои в сръб-
ския епос си имат свои български черти и особености. Същото се
отнася до различните танци, поговорки, пословици и пр., конто сочат
несъмнени сходства с танци, поговорки, пословици на други южно-
славянски народи, но заедно с това си имат местей колорит и спе-
цифичен български облик. Трябва да се отбележи изобщо, че спе-
цифично българското, което дава характерния облик на цялата на-
родност, може да се открие преди всичко в областта на духовната
култура, на духовного творчество. Това важи впрочем не само за
българската народност, но и за редица други народности, конто се
изявяват главно чрез постиженията и особеностите на своя твор-
чески гений в областта на литературата, изкуството, музиката и пр.
Материалната култура и през средновековната епоха, и в наши дни
има по-унифициран, общ за много етноси характер и не винаги в нея
могат да се открият ясни и отчетливи елементи, типични само за
определен народ,
Когато говорим за специфичния характер на българската кул-
тура като един от основните белези на създалата се през средно-
вековната епоха българска народност, не трябва да се изпуска об-
стоятелството, че този специфичен характер се проявява не само
в нейната цялост, но и в редица нейни регионални особености, конто
й придават голяма пъстрота и колоритност. Добре извкстно е, че
регионални особености по отношение на бита, облеклото, езика, сло-
308
ЕЗИК. СЪЗНАНИЕ, КУЛТУРА
весното и песенното творчество е имало в продължение на векове
сред нашия народ и че тези особености продължават и сега да съ-
ществуват, макар и в значително смекчена форма поради унифици-
ращия характер на съвременната социалистическа култура и изчез-
ванего на редица стари традиции и черти в бита на населението-
И сега има, както се знае, местни танци, песни, носии и пр. от Из-
точна Тракия, от родопските краища, от Добруджа, от Македония
от Шопско и пр., конто се отличават със свои специфични белези.
Някои от регионалните особености в нашата култура имат несъм-
нено твърде старинен произход и ни отвеждат в далечната епоха
на средновековието, когато все още е съществувала вътрешна раз-
дробеност.68 Други особености и специфики от регионален характер
Дуйчев, Разказ за „чулото* на великомъченика Георги със сина на Лъв Пафлагон-
ски, пленник у българите, Изследвания в памет на Карел Шкорпил, Ссфия, 1961
с. 189—200. Относио средновековното българско облекло срв. най-новата работа на
В. Наследникова, История на българския костюм, София, 1970.
68 Срв. Theoph. Cont., с. 412 (Извори за бълг. история, IX, с. 135); В. Н. З.га-
тарски, История, I, ч. 2, с. 516, бел. 2.
57 Срв. напр. студията на Ст. Генчев, Етнографски успоредици на ятовата граница
в Северна България (представена като кандидатска дисертация), София, 1969, къ-
дето се разглеждат подробно общонародни обичаи в Северна България, свързани с
рождение, сватба и погребение.
58 Регионалните особености на нашата материална и духовна култура, на нашия
език и пр. са предмет на редипа изследвания през последните години. Могат да
бъдат посочени като по-важни следните работа: В. Георгиев, Предславянският про-
изход на ятовата граница, Въпроси на българската етимология, София, 1958, с.
121 сл.; Ст. Стойкое, Основного диалектно делене на българския езнк, Славянска
филология, III, 1963 сл.; същият, Ятовият преглас в български език, сп. Български
език, 1963, кн. 3, 4, 5 ; същият. Три местоимении изоглоси в български език, Сла-
вистичии студии, Сборник по случай V международен конгрес на славистите в Со-
фия, София, 1963, с. 149 сл.; същият, Названията на тъкачиия стан в български
език, ИЕИМ, VI, 1963, с. 311 сл.; същият, Българска диалектология, София, 1968.
Интересна е констатацията на автора, че съществува тясна връзка между диалектни
и етнографски особености (с. 16), което свидетелствува за това, че произходът на
регионалинте езикови и културно-битови особености трябва да се търси в далеч-
ната епоха на племенната раздробеност. Срв. още П. А. Петров, Към въпроса за
наказателното запрягане у българите и у съседни тям народи, ИЕИМ, III, 1958, с.
190, и Ст. Генчев, Към проучванията на различията между обичаите при погребе-
ние от дветг страни на ятовата граница в Северна България, ИЕИМ, XI, 1968, с.
169. Интересни наблюдения върху регионалнн особености в бит, култура, светоглед
и пр. има в посочения вече сборник под наслов „Народностна н битова общност
на родопските българи*, София, 1968, с. 1—238.
309
ЗАВЪРШЕК НА ГТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
са били създадени впоследствие, по време на Втората българска
държава и на турското владичество, под въэдействието на различии
фактори от демографско, социално-икономическо, политическо и кул-
турно естество. Но наличието на тези особености, съществуващи
още през IX—X в. или породенипо-късно, не е в състояние да на_
руши представата за една единна по своя цялостен облик матери-
ална и духовна култура, която е била изградена от нашия народ
в процеса на неговото възникване и развитие и която е била пре-
давана от поколение на поколение в продължение на столетия чак
до наши дни.
Специфичността на българската материална и духовна култура
се проявява и в едно друго отношение, а именно, че наред с ясно
очертаните славянски белези и черти, конто лежат в нейната основа,
тя притежава белези и черти и на останалите два компонента в на-
шата народност — траки и прабългари. За тракийското културно
наследство по отношение на език, облекло, на някои вярвания и
празници и пр. вече стана дума на съответното място, когато гово-
рихме за претопяването на траките сред славянските племена. Както
се каза, това наследство е все още недостатъчно изследвано и може
да се очаква, че бъдещи проучвания ще допринесат за по-пълно изя-
сняване на неговия обхват и значение. Все още сравнително недо-
статъчно изследвано е и културното наследство на прабългарите.
Както вече видяхме, това наследство се изразява на първо място в
запазването на редица думи от прабългарски произход, както и в
някои влияния в областта на морфологията и синтаксиса.
Влияние на прабългарски традиции може да търсим в запазе-
ния по време на цялата наша средновековна история обичай да се
правят по нареждане на владетеля или на видни сановници каменни
надписи за ознаменуване на важни събития, в памет на покойници
и пр., като напр. надгробния надпис на чергубиля Мостич, сановник
в Преслав по време на цар Симеон и цар Петър, надписа от с. Гер-
ман в памет на родителите на цар Самуил, надписа на Иван Вла-
дислав за строеж на една крепост в Македония, надписа на Иван
Асен II от 1230 г. за победата му над епирците при с. Клокотница
и др. Тази „лапидарна традиция1* е била свойствена на прабългари! е
и трябва да се приеме, че тя представлява едно отражение на тех-
ния светоглед, залазило се в продължение на столетия. Отражения
от претопилия се прабългарски етнос и духовна култура са запазени
310
ЕЗИК, СЪЗНАНИЕ, КУЛТУРА
чак до наши дни, и то предимно в онези краища на България, къ-
дето са се били заселили през VII в. Аспаруховите и Куберовите
прабългари. Проучвания на наши и съветски етнографи, извършени
през последните години, сочат убедително, че елементи от някогаш-
ния прабългарски бит (по отношение на облекло, на жилища, на
сватбени и семейни обичаи) могат да се установят главно сред т-
нар. капанско население, живеещо в редица села около Разград, т.
е. в облает, където е живеела някога Аспаруховата дружина.69 Тези
проучвания се правят на широка сравнителна основа с други тюрко-
езични народи и главно със съвременния чувашки народ, който е
потомък на волжките прабългари. Констатира се твърде голяма
прилика особено между женските носии на селянки от капанските
села с носии на жени от чувашки села. Приликата се отнася
най-вече до формите и характера на богатата шевична украса, коя-
то кичи облеклото. Очебийно сходство има и между женски
носии на чувашите с носии на селянки от околностите на Ох-
рид и Прилеп. Това сходство едва ли е случайно, като се има
пред вид, че в тези краища се е заселила в края на VII в. прабъл-
гарската дружина на Кубер. Освен по отношение на облеклото уста-
новени са сходства между населението от Македония и чувашите и
в някои обичаи, свързани със сключването на бракове. С влияние на
прабългарите се обясняват и някои поверия, запазени в продълже-
ние на години сред нашия народ (напр. вярата в съществуването на
исполини, вяра в свещени дървета, своеобразен култ към „вълка" и
пр).60 Това са въпроси, конто тепърва трябва да бъдат доизяснявани
69 Подробно изследване на бита, езика, фолклора на капанското население в студията
на И. Коев, Облекло и жилища на старого българско население в Разградско, Из-
вестия на семинара по славянска филология при университета в София, кн. VIII—IX,
София, 1948, с. 47—130.
60 Обобщаващо изложение на редицата възможни отражения на „прабългарския ет-
нос" в средновековната и съвременната българска материална н духовна култура в
посочената вече книга на 77. Н Денисов, Этно-культурные паралели между дунай-
ских болгар и чувашей, Чебоксары, 1969. Срв. особено с. 16 сл., 25, 28, 30, 34, 38,
44, 51, 69, 78, 118, 120, 124, 158 сл. Авторът се основава както на ссбствени прс-
учвания, така и на богата литература от български и съветски изеледвачи. Срв. още :
И. Коев, Българската везбена орнаментика, София, 1951, Г. А. Никитин, А. Т.
Крюков, Чувашское народное изобразительное исскуство, Чебоксары, 1960; Е. Пе
тева, Шевичнн паралели, ИЕИМ, X—XI, 1932; Ст. Л. Костов, Македонски уб-
руси и сокаи, ИЕИМ, год. V, кн. I -IV, София, 1925 ; същият, Български народни
яневици, ч. I, София, 1929; М. Г. Велела. Синтез на етническите елементи в бъл.
311
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
Възможно е да се открият и още свидетелства за влиянието на пра-
българите в изграждането на антропологичния тип на българина, т,
е. за отражението иа прабългарския компонент при образуването на
народността като биологическа категория. В това отношение ще по-
могнат предимно археологически разкопки на средновековни некро-
поли в Североизточна България, а също така и в Македония. Но
колкото и да се увеличи броят на различните сигурни или предпо-
лагаеми прабългарски елементи в нашата материална и духовна кул-
тура, ясно е, че с това няма да бъде омаловажен или отречен ней-
ният славянски по своя цялостен облик характер.
Наред с елементи от тракийски и прабьлгарскн произход, на-
мерили отражение в нашата материална и духовна култура, създа-
дена през IX—X в., известно влияние върху тази култура е дошло
и по пътя на външни заемки. Особено голяма роля в това отноше-
ние е изиграла съседната Византийска империя, с която славянобъл-
гарската държава е поддържала в продължение на столетия тесни
икономически, политически и културни връзки. Византийского вли-
яние се чувствува още през първите векове след идването на сла-
вяни и прабългари на Балканский полуостров и създаването на на-
шата държава, но особено силно става то след възприемането на
християнството като официална религия (865 г.). Заедно с новата
вяра, която иде от Византия, навлизат в България и ново изкуство,
нова литература, нова обществена идеология, нови правни и соци-
ално-етични разбирания и пр. Всичко това дава известно отражение
върху материалната и духовната култура, която се изгражда в га-
шата страна в края на IX и началото на X в. Ние виждаме напр. да
се разпространяват у нас облекла и въоръжения по византийски об-
разин, да се градят черкви и дворци в стила на византийската ар-
хитектура, да се рисуват икони в духа на византийските, да се съз-
дават правни норми съобразно с византийского светско и църковно
законодателство и пр. Виждаме да навлизат в нашия говорим и пис-
мен език гръцки думи (особено в областта на религиозно-църковната
сфера — като монах, игумен, епископ и пр.), което се дължи на
обстоятелството, че новосъздадената българска църква е била из-
градена под непосредственото ръководство на Цариградската па"
триаршия и че първите богослужебни книги са били на гръцки
език. Казано накратко, византийского влияние се проявява у нас
през разглеждания период в различии страни на обществения и ли-
312
ЕЗИК, СЪЗНАНИЕ. КУЛТУРА
чния живот.61 Разбира се, това влияние се е пречупвало според ус-
ловията в нашата действителност и в много случаи загубвало сво-
ята първоначална сила и обхват.
Трябва да се отбележи при това, че византийското влияние е
намерило достъп сред сравнително малочислен слой от българското
общество и предимно сред управляващата болярска аристокрация.
Царе и боляри са се кичели с одежди по византийски образец, ме-
тели са преводи на византийски богословски, философски и истори-
чески съчинения. Що се отнася до голямото мнозинство от населе-
нието на страната, то е държало здраво за традиционния си бит и
обичаи, за своя га славянска по цялостния си облик материална и
духовна култура.
Приключвайки с разглеждането на въпроса за материалната и
духовната култура, трябва да отбележим, че тя е била създадена
през един период на очертани вече остри класови противоречия сред
българското общество. Това е култура, възникнала при условията
на един видимо напреднал феодален строй, при наличието на при-
вилегировани и богати, боляри и висши духовници, от една страна,
и едно огромно множество от зависими или полузависими селяни —
от друга. При това положение е трудно да се говори за напълно
еднородна по своя характер култура, за един общ за цялото насе-
ление на страната бит и светоглед. В действителност през разглеж-
дания период вече могат да се констатират значителни различия в
начина на живот и в начина на мислене на един обикновен селянин
и на един болярин. Видими контрасти са съществували по отноше-
гарското народно облекло, ИЕИМ, VIII, 1965, с. 65 сл.; Н. Гаген-Торн, Женская
одежда народов Поволжья (Материалы к этногенезу), Чебоксары, 1960; И. Коев,
Символичного значение на кръстовидната пазва у чувашите и капанците, сп. „Език,
и литература", 1946, кн. 1, с. 37 сл.; М. Арнаудов, Българските сватбени обичаи,
София, 1931, с. 9.
61 По-важна литература във връзка с този въпрос: Д. Ангелов, Византийски влия-
ния върху средновековна България, Ист. пр., IV, 1948, кн. 4—5, с. 401—416, и V,
1949, кн. 4—5, с. 587—602; същият. Die gegenseitigen Beziehungen und Einfliisse
zwischen Byzans und dem Mittelalterlichen Bulgarien, Byzantines lavica, XX, 1, 1959,
c. 40—49; H. Мавродинов, Старобългарското изкуство, София, 1959; К. Миятев,
Архитектурата в средновековна България, София, 1965; I. Dujlev, L’heritage by-
zantine chez les Slaves, £tudes Historiques, II, 1965, c. 131—149; В. Бешевлиев,
Българи и гърци и техните влияния през вековете, Сборник „През вековете", I,
София, 1938, с. 181—189; М. Филипова-Байрова, Гръцки заемки в съвремениия
български език, София, 1969.
313
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
ние на облеклото, на жилищата, на ежедневните занимания, на ду-
ховните интереси и пр. Достатъчно е да прочетем известния пасаж
•от увода иа „Шестоднева" на Иоан Екзарх за „странника", който
идва от своето село на посещение в столицата Преслав, за да ви-
дим каква пропаст е съществувала между живота в едно обикно-
вено селце и живота в царските дворци: „Когато никой бедняк и
беден странник дойде отдалеч към придворните кули на княжеский
дворец и ги види, той се чуди. И като пристъпи към вратите, чуди
се и разпитва, а като влезе вътре и види от двете страни постройки,
украсени с камък и нашарени с дърво и прочее, удивлява се. Като
влезе пък в двореца и види високи палати и богато украсени отвън
църкви с камък, дърво и багри, а вътре с мрамор и мед, не знае с
какво да ги сравни, защото не е виждал в своята земя друго освен
сламени хижи. Бедният започва да губи ума си и да им се чуди."62
На основата на контрастите в материалната и духовната кул-
тура и на социалните противоречия между бедни и богати, между
привилегировани и обременени е възникнало, както се знае, към
средата на X в. богомилското учение. Със своите проповеди и на-
падки срещу царе и боляри, митрополити и епископи богомилите
са разкривали по същество наличието на два светогледа, на две
култури — една на управляващата класа, друга — на угнетяваните
слоеве и преди всичко на селските маси.63
Това раздвоение на културата в зависимост от класовата осно-
ва, което се наблюдава в средновековна България през IX—X в., е
факт, който не подлежи на съмнение. От това обаче не би следвало
да се правят някакви особени изводи във връзка с въпроса за на-
родността. И зависимият селянин, и боляринът, и духовникът, и граж-
данина независимо от своите различия в облекло, жилище, духов-
ни интереси, идеологични разбирания и пр. са говорели и пишели на
един и същи език — български, и са се чувствували като българи.
При това пропастта в материалната и духовната култура не е била
абсолютна и са съществували редица връзки и общности, чието зна-
чение не бива да се пренебрегва. И на селянина, и на болярина, и
на гражданина въпреки отликите помежду им в бит и жизнено рав-
нище не са били чужди едни и същи вярвания и обичаи, едни и
същи семейни и битови традиции, едни и същи обичаи и празници,
характерни за славянския облик на нашата народност. И в селските
хижи, и в болярския дом, и в царските палати са се слушали и из-
314
БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО ИМЕ
пълнявали едни и същи танци, песни, приказки, басни, пословици,
поговорки. Общо и еднакво си оставало в главни линии словесното,
песен но и художествено творчество за населението по всички краи-
ща на страната независимо от неговото социално положение. С дру-
ги думи, колкото и подчертани да са били обществените противоре-
чия във феодална България и колкото и силно да е било в опреде-
лени сектори раздвоението на материалната и духовната култура,
все пак главните елементи, свидетелствуващи за реалното съществу-
ване на единна българска народност, са били налице. Решаващи и
определящи черти, както вече видяхме, са общият език и единното
народностно съзнание, конто са най-съществената изява на народност-
та като исторически сложила се етническа и културна общност.
Народност може да съществува и при условията на остри социални
и културни контрасти, тъй като ней ните основни черти имат надкла-
сов характер. Те придобиват при това след своето създаване отно-
сителна самостойност за по-нататъшно съществуване и развитие, без
да бъдат свързани винаги пряко със социално-икономическата и по-
литическата структура и с нейните изменения. Прочее тази народ-
ност — българската — е съществувала, творила и се изявявала в
продължение на столетия: по времето на Първата българска дър-
жава, на византийского владичество и на Втората българска държа-
ва и до падането ни под властта на османските турци. Тя продъл-
жила свой живот и по време на петвековното турско господство и
през периода на Възраждането, когато се създали условия за пре-
растването й в една по-висша историческа категория — нацията.
4
БЪЛГАРСКОТО
НАРОДНОСТНО ИМЕ
Създаването на българската народност като резултат от продъл-
жително и сложно историческо развитие е било придружено с въз-
никването и утвърждаването на едно общо название за всички, кэи-
182 Срв. съответния текст в издаиието на И. Дуйчгв, Из старата българска книжни-
на, I, с. 78, вж и К- Миятев, Два поетически фрагмента у Йоан Екзарх като ис-
торически извори, Археология, I, 1959, кн. 1—2, с. 9—16. Вж. и Христоматия по
•старобългарска литература, с. 77.
** Срв. Д. Ангелов, Богомилството в България, 1939, с. 69 сл.
315
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
то принадлежат към нея. Това название е името „българи". Него-
вата употреба и разпространение по всички краища на сграната е
естествен терминологичен израз на завършилия се етногеничен про-
цес и на една осъществила се в края на IX и началото на X в.
реалност — образуването на българската народност в Мизия, Тра-
кия и Македония като исторически сложила се общност със свой
език, единно съзнание и обща в основни линии материална и духов-
на култура.
Главната причина за утвърждаването на името „българи" като
народностно название трябва да се търси в това, че това име е било
свързано с названието „България", което още от самото начало било
давано на славянобългарската държава поради важната роля на
прабългарите и на хан Аспарух при нейното изграждане. При това
името българи било познато не само в днешна Североизточна
България, но и в Македония, където през втората половина на VII в.
дошла дружината на Кубер. С течение на времето названията Бъл-
гария и българи печелели все по-широка почва за разпростране-
ние, докато имената на отделните славянски племена (севери, ринхи-
ни, драгувити и др.) постепенно се забравяли в процеса на премах-
ване на племенната раздробеност и сплотяването на славяните от
българската трупа в границите на една обща държава. Така се стиг-
нало до положението от първата четвърт на IX в. насам с назва-
нието българи да се означават всички жители в пределите на бъл-
гарската държава и да се утвърди то накрай като общо народно-
стно название след окончателното изграждане на българската народ-
ност и претопяването на прабългарите сред славянската маса. Полу-
чило се едно своеобразно терминологично разрешение, което рядко
има аналогии в историята на други народи, именно изчезналата ет-
ническа трупа да даде своето име на наложилата се етническа
група.
Както казахме, утвърждаването на името българи като на-
родностно название не е станало изведнъж, а се е постигнало по-
степенно в хода на постеиенното изграждане и консолидиране на
българската народност. През VII и VIII в., когато този процес се е
намирал още в своята ранна фаза и голяма част от славянските пле-
мена от българската група са били извън границите на България, с
името българи са били означавани все още само прабългарите,
а за славяните са били в употреба локалните им племенни названия
316
БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО ИМЕ
(драгувити, ринхини, берзити, севери, стримонци и пр.) или пък се
е употребявал събирателният термин „славяни" (czZafiot, ахХефтлюс).
Ред примери за това намираме в съчиненията на византийски писа-
тели и особено в хрониките на Теофан и патриарх Никифор. Съще-
ствувала е, с други думи, една значителна пъстрота по отношение
на термините с етническо съдържание за населението в славянобъл-
гарската държава, както и за съседните й области (Тракия, Маке-
дония), конто още не били влезли в нейната територия и се нами-
рали под византийска власт. Тази терминологична пъстрота е била
израз на действителното състояние на нещата, а именно на об-
стоятелството, че прабългари и славяни били все още две отделни
и несмесени помежду си етнически групи и че племенната раздро-
беност между славяните от българската трупа продължавала да
съществува.
Ако проследим терминологията у византийските извори, която
се отнася към първата половина и средата на IX в., ще установим
обаче, че тази пъстрота в употребата на етнически названия посте-
пенно остава на заден план и започва да изчезва. Започва да се гу-
би по-специално употребата на двете названия славяни и бълга-
ри за означаване на поданиците на славянобългарската държава и
вместо това се налага употребата само на името българи (робХуа-
pot). Примери за това има твърде много. Могат да се посочат в
случая пасажи от хрониката на Георги Монах (която стига до 842 г.)1,
от житието на Петър Патрикий (писано вероятно в края на IX в.)2>
от житието на Николай Студит3 (пак от това време), от една ано-
нимна хроника, съставена между 848—886 г.4, от т. нар. Клетороло-
1 Най-добро издание от С. di Boor, Georgii Monachi Chronicon, I—II, Lipsiae, 1904.
Хрониката e превеждаиа през средновековието и на славянски език. Славянският
превод е обнародван от В. М. Истрин, Хроника Георгия Амартола в древнем сла-
вянорусском переводе, I—III, Ленинград, 1920—1930. Извадки от хрониката, който
се отнасят до българската история, в Извори за бълг. история, VIII, с. 43 сл.
2 Издадено в Acta Sanctorum Julii, I, 1857, с. 258 сл. Извадки в Извори за бълг.
история, VIII, с. 119.
8 Издадено от Н. Delehaye, Synaxarium Ecclesiae Constantlnopolitanae, Bruxellis,
1902, c. 341 сл. Извадки в Извори за бълг. история, VIII, с. 25 сл.
4 Издадена от A. Bauer, Anonymi Chronographia Syntomos e codice Matntensi No
121 (nunc 4701), Lipsiae, 1909. Съдържагците се в нея данни са и почерпани от
хрониките на Теофан и Никифор. Извадки в Извори за бълг. история, VIII,
•с. 120.
317
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
ги'ль ъа Филотей (съставен през 889 г.)Б, от съчиненията на цари-
градския патриарх Фотий6 (втората половина на IX в.) и др. Това
са все извори, в конто се съдържат сведения за българската исто-
рия от най-разнообразно естество (за войните между България и
Византия през IX в., за покръстването на славянобългарската дър-
жава през 865 г., за отношенията между княз Борис и цариградска-
та църква, за войната на Симеон срещу Византия и пр.). В» в всички
тези съчинения някогашната употреба на две названия за населението
в България, а именно, от една страна, славяни и, от друга, бъл-
гари, вече не се среща. Авторите говорят единствено за българи
като жители на славянобългарската държава, като войници на вла-
детеля, като противници на ромеите и пр., а името славяни изоб-
що вече не се употребява. Наред с • името българи се налага в
употреба и прилагателното „български" (български княз, българска
страна, България, български войски и пр.). За пример могат да бъ-
дат приведени следните изрази от византийски автори от IX в.:
„Никифор навлязъл в България"7 (от Анонимния Ватикански разказ),
„Българите, възгордени от победата си над Никифор, решили да
тръгнат на поход!"8 (от съчинението на т. нар. Scriptor incertus),
„Вождът на българите, Крум, писал за мир" (от хрониката на Геор-
ги Монах),9 „Българите... приеха една и съща вяра с ромеите"
(из Тактиката на византийския император Лъв VI),10 „Българите нару-
шиха мирния договор и нападнаха селищата в Тракия" (из същото съчи-
нение).11 Думи като българи, българска страна, България, бъл-
гарски владетел и пр. се срещат и в редица други византийски истори-
чески съчинения, жития, летописи, писма и пр., конто са написани
през първата половина и средата на IX в. Що се отнася до назва-
нието славяни (схАсф/ро:), то вече не се среща у византийските
извори за означаване жители в България. Създава се на пръв пог-
лед впечатлението, че през разглеждания период този етнос сякаш
изобщо не е съществувал в границите на нашата държава и поради
това византийските писатели не го споменават. Между това, както-
добре се знае, през IX в. тъкмо славянското население е представ-
лявало преобладаващото мнозинство в страната, особено след вли-
зането на Тракия и Македония в нейните предели. Няма прочее
никакво съмнение, че под названието българи, употребявано у
византийските извори от това време, се крият също така и славя-
ните, конто са били главната действуваща сила в България. Този
318
БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО ИМЕ
логически извод за разширения в етническо отношение термин „бъл-
гари" може да бъде подкрепен и от съвсем преки изворови данни.
Особено показателен в случая е един пасаж от хрониката на Георги
Монах, където се описва поражението на византийския император
Никифор I Геник във Върбишкия проход през 811 г. и се разказва
за направата на черепа му за чаша. В съчинението на летописеца
Теофан, както знаем, съответният текст гласи, че хан Крум карал
да пият вино от черепа на убития император „славянските вождове"
(to-jS twv ZxXauivCbv apyovras).11 У Георги Монах обаче, който пише
по-късно, текстът е видоизменен в смисъл, че Крум карал да пият
от черепа на Никифор „вождовете на българите" (то-jS apyovtaS тй?
BouXyaptov).12 Същата подмяна на думата славяни с думата бъл-
гари намираме в хрониката на Лъв Граматик13 и Симеон Логотет14
(от X в.) и в съчинението на Скилица — Кедрин (от XI в.).1Б Посоче-
ният пример сочи ясно, че за византийските писатели от средата на
5 Най-добро издание от J. В. Bury, The imperial administrative System in the Ninth
Century with Revised Text of the Kletorologion of Philotheos, London, 1911, c. 131.
Извадки в Извори за бълг. история, VIII, с. 121 сл.
6 Издадени от Migne, Р. G., СП, 1860, col. 585- 989. За българската история е от
най-голямо значение известного послание на Фотий до княз Борис, както и някои
отделни негови писма до същия владетел. Важен извор е също така „Окръжното
послание” на Фотий до източните патриарси. Всич ги тези творби на Фотий са по-
местени с български превод в Извори за бълг. история, VIII, с. 59—105.
7 Ватиканскнят разказ е издаден от И, Дуйчев, Нови житийни данни за похода на
Никифора I в България през 811 г. СпБАН, LIV, 1936, с. 147—188. Срв. Извори
за бълг. история, VIII, с. 11.
8 Срв. Scriptoris incerti Historia de Leone Bardae filio apud : Leonis Gramm tici
Chronographii ex rec. J. Bekkeri, Bonnae, 1842, c. 336 (Извори за бълг. истерия
VIII, с. 17).
9 Срв. Migne, Р. G..CX, col. 977 (Извори за българската история, VIII, с. 55'.
10 Срв. Migne, Р. G. CVII, XVIII, col. 44 (Извори за бълг. история, VIII, с. 168).
11 Пак там, XVIII, 42 (Изворн за бълг. история, VIII, с. 167).
Theoph. Chron., II, с. 491 (превод в извори за бълг. история, VI, с. 283); В.
Н. Златарски, История, I, ч. 1, с. 260.
12 G. Monachi Chron., II, с. 774 (Извори за бълг. история, VIII, с. 54).
13 Срв. Leo Grammat., ed. Bonn., с. 264.
14 Срв Symeon Logoth. в изданието на G. Hamartolos, ed. Bonn., с 676. В старо-
българския превод на съчинеиието на Симеон Логотет съответният нзраз гласи
яКлъг^скым EWA-BjjWM“ Срв. В. Н. Златарски, Известия за българите в
хрониката на Симеон Метафраста и Логотета, СбНУНК, кн. XXIV, 1908, с. 28.
15 Срв. Skylites— Cedrin. ed. Bonn., II, с. 42.
319
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
IX в. насам понятията славяни и българи са били вече равно-
.значещи и че те са използували названието българи, за да означат
чрез него и славянските жители в границата на славянобългарската
държава.
Друг пример, от който могат да се направят същите изводи,
намираме в посочената по-горе Кратка анонимна хроника, съставена
между 848 и 886 г. В нея покрай другите сведения за българо-ви-
.зантийските отношения става дума и за известния поход на хан
Тервел от 705 г., когато той подпомогнал византийския император
Юстиниан II да си върне престола в Цариград. В случая авторът на
хрониката използува съответния разказ от съчинението на летопи-
сеца Теофан. Има обаче една интересна отлика в текста на двата
извора. Теофан, разказвайки за това събитие, отбелязва, че българ-
ският владетел вдигнал в подкрепа на Юстиниан „цялата подвластна
нему войска от българи и славяни" (тгхута tov 67roxef{ievoy аитф Xadv
twv BouXyapwv xa’ XxXapwv).17 В Кратката анонимна хроника този
пасаж е видоизменен в смисъл, че Юстиниан дошъл да си върне властта
в столицата с помощта на „българска войсказаедно с ТЕрвел" (ota
tfJS pouXyaptx^S oova;xewS obv тф Tep^eXt).18 Названието славяни сле-
дователно тук е изчезнало поради обстоятелството, че през времето,
когато е била съставена Анонимната хроника, е бил в у потреба вече
един обобщаващ термин „българи", под който са били подразбирани
вече и славяните. А това е било резултат от провеса на смесва-
нето на двете етнически групи помежду им и от обособяването на
един народ с едно общо име.
Употребата на названието българи в посочения обобщаващ
смисъл е съвсем очевидно при всички онези текстове у византийски
извори, в конто става дума за покръстването през 865 г. При раз-
каза за покръстването византийските автори винаги отбелязват, че
се покръстили българите, че българите преминали от езичество
към християнство и пр. А, както се знае, по времето, когато е ста-
вало покръстването на България, огромного мнозинствэ от населени-
ето и в трите краища на държавата е било славянско, а прабъл-
гарският елемент е бил съвсем малоброен. Явно е, че и в този
случай употребяваното от виэантийците име българи се отнася по
същество до славяните или, по-точно казано, до оформилата се вече
българска народност, която е била славянска по своя характер, но
приела като народностно название името българи.
320
БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО II ME
Изчезването на названието славяни като име за населението
в България през IX в. от страниците на византийските извори не оз-
начава, че византийските писатели от това време престанали изобщо
да употребяват това име. В отделни пасажи (напр. у анонимния
Ватикански разказ, в житието на Григорий Декаполит, в Тактиката
на император Лъв VI (886—912), в описанието за превземането на
града Солун през 904 г. от Иоан Камениат и др.) се говори за сла-
вяни, за славинии, за славянски вождове и пр. Става дума и
за отделни славянски племена (драгувити, сагудати). Във всички
тези случаи обаче византийските автори имат пред очи славяните,
конто са живеели не в границите на славянобългарската дър-
жава, а вън от нея, т. е. на територията на Византия (около Солун,
н Средни Гъриия, в Пелопонес).1И За тези именно славяни е било
в употреба тяхното старо етническо название cxXajwjvot, респ. ло-
кални техни племенни названия, докато за славяните в границите на
България е било влязло в употреба вече нового, разширено по ет-
ническия си смисъл название българи. Това е важна терминоло-
гична особеност, която трябва да се има пред вид.
Друга характерна особеност във византийските извори от IX в.
е тази, че наред с името българи, което те употребяват за озна-
чаване на населението на територията на славянобългарската дър-
жава в неговия разширен, изпълнен с ново етническо съдържание
смисъл, те си служат понякога и с две други, архаизиращи назва-
ния, равнозначни в случая с българи. Това са названията скити
и хуни. От тях скити се употребява по-често. Ние го срещаме
напр. в т. нар. „Малък Катехизис" (съставен в началото на IX в. от
византийския богослов Теодор Студит), където четем, че пленените
17 Срв. Theoph. Chron., II, с. 373 (Извори за бълг. история, VI, с. 267'.
18 Срв. Anonytni Chron. Synt., с. 64 (Извори за бълг. история, с. 120).
19 В „анонимния Ватикански разказ” четем, че българите наели срещу заплата „окол-
ните славянски племена” та? rtspi 2xAa3.v!a£ (Извори за бълг история VIII. с. 12)
т. е. славяни вън от границите на България. В „Житието на Григорий Декаполит се
говори за „славянски предели” и за „славпния” около Солун (Извори за бълг. исто-
рия, VIII, с. 39). В „Тактиката” на Лъв VI става дума за славянските племена в
Средна и Южна Гърция, конто се иамиралп под властта на Византийската империя
(срв. Извори за бьлг. история, VIII, с. 173). В разказа h i Йоан Камениат се имат
пред вид славянските племена драгувити и сагудати в Южна Македония, конто по
това време също били под византнйска власт (срв Извори за бълг. история IX, с. 22.
30, 33, 45).
21
321
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
по време на Омуртаг ромеи били „роби на скитите" (ток Xxu6atS).2a
Самият Омуртаг е означен с името 6 Sxofrr,». Скити са наречени
българите и в Житието на Теодор Студит, където четем, че „бе-
зумният Никифор тръгнал на поход срещу скитите"21. Като скит-
ски народ (rtbv XxoStov E6/gC) са означени българите и в разказа на
Иоан Камениат за превземането на Солун.22 Същият израз е упо-
требен и в увода на житието на Еварест (първа четвърт на X в.) с
добавката, че сега този народ се назовава българи. „Има един
скитски народ (?6voS crxuStxov) — пише житиеписецът, — който живее
в планината Хемус покрайДунава.[Тезихора]са наричани българи."2’
За употребата на името хуни в смисъл на българи има по-
малко споменавания в изворите от IX в. Това име се среща напр. в
житието на патриарх Никифор, съставено от дякон Игнатий в нача-
лото на IX в. Там четем между другото един укор към император
Лъв V Арменец, задето бил сключил договор със съседните хуни
(tquS ay/j-epp-ovooC OuwouS).21 Хуни са наречени българите и в Жи-
тието на Иоаникий, писано от Монах Петър. Съответният израз гласи:
„В онези времена народът на хуните, сиреч българите (td тбм OOwwv
?6voS fjyouv twv BooXyaptov) започнал война срещу нас — християните."25
Употребата на названията скити и хуни в смисъл на бъл-
гари е в духа на посочената вече особеност у някои византийски
писатели да използуват архаична етническа терминология и да при-
качват към съвременни етноси названия на отдавна изчезнали и
забравени вече етноси. Тази склонност към архаизация в дадения
случай не е могла да получи обаче широко разпространение. Назва-
нията хуни, скити се срещат само в малък брой съчинения и не
са могли да изместят широко популярного и добре известно вече
име българи, което се утвърждавало през средата и втората по-
ловина на IX в. като име на създавашата се вече единна българска
народност.
Названието българи в неговия нов етнически смисъл се
среща през IX в. не само във византийски, но и в редица запад-
ни извори. Тук спадат напр. такива извори като т. нар. „Универ-
сална хроника", „Делата на Неаполските летописи", „Кратки лау-
рисенски летописи", „Ситийски летописи", описанието на т. нар.
„Баварски географ", „Животоопис на Карл Велики" от Айнхард,
„Фулденски летописи", „Животоопис на Людовик", „Ведастинска
хроника", стихове от Валафрид Страбон, „Отговорите на папа Нико-
322
БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО ИМЕ
лай по запитванията на българите", Писмо на Лотар II до папа Адриан,
Коментара към евангелието на Христиан Друтмар, Писмата на папа
Йоан VIII, Животоописание на папа Адриан II от Анастасий Библио-
текар, „Бертински летописи", Хроника на Регинон и др.20 21 22 23 24 25 26 Това са
извори, в конто намираме редица сведения, отнасящи се до истори-
ята на славянобългарската държава през VII—IX в. (войни с Визан-
тия, отношения с Франкската и Немската империя, покръстването по
време на княз Борис, преговорите на българския владетел с римската
църква и пр.). Прави впечатление, че при всички случаи авторите на
тези съчинения употребяват като означение за жителите на Бълга-
рия едно единствено название — българи (в различии форми —
bulgari, vulgares),27 а за живеещия там народ названията bulgarorum
gens, bulgarorum natio, populus bulgarorum). Могат да бъдат посо-
чени за пример изрази като: император Никифор бил убит от бъл-
гарите (Niciphorus imperator a Bulgaris occiditur).28 При император
Лудовик в Акве „дошли пратениците на българите" (ibi venerunt
legati Bulgarorum).29 „Съседите им [на гърците], българите, счели това
действие за враждебно" (quod eorum concives Bulgari in pravum ver-
tentes).30 „А неизразимо се радваме с вас, че българите и други диви
20 Срв. Извори за бълг. история, VIII, с. 29.
21 Пак там, с. 142 (става дума за войната на Никифор I Геник през 811 г. срещу
Крум).
22 Извори за бълг. история, IV, с. 22.
23 Извори за бълг. история, VIII, с. 315.
24 Извори за бълг. история, VIII, с. 36.
25 Пак там, с. 136.
-6 Почти всички тези западни съчинения (било изцяло, било в извадки, конто се от-
насят за българската история) са обнародвани в Извори за бълг. история, VII, Со-
фия, 1960. Относно името българи н България през IX в. в западннте извори
срв. посочената вече статия на П. Коледаров, Най-ранни споменавания на бълга-
рите върху старинните карта, ИИИ, 20, 1968, с. 219 сл.
27 Срв. Стр. Лишев, Особености в предаването на български, ставянски, тракийски,
византийски и други имена на лица, селища и племена в латинските извори за бът-
гарската история ИИБЕ, III, 1954, с. 1 сл.
28 Annales Sithienses, MGH, SS, XIII, с. 37 (Изворн за бълг. история, VII, с. 28).
29 Thegani vita Hludowici imperatoris, MGH, SS, II, c. 597 (Извори за бълг. исто-
рия, VII, с. 49).
30 Става дума за сключваието на споразумение между византийци и унгарци през
895 г., което било насочено против България (G. Pertz, Annales Fuldenses, MGH,
SS, I, c. 412. Извори за българската история, VII, с. 481
323
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯТ ПРОЦЕС
езичници се привличат към прага на светите апостоли“ (et quidein
ultra quam fari possit congratulamur, quod Bulgares et alia paganorum
feritas ad limina sanctorum apostolorum invitatur)31 и пр.
Няма съмнение, че във всички тези пасажи, извлечени от латин-
ски извори, названието българи има вече променен и разширен в
етническо отношение смисъл. С него се означават не прабългарите,
а преди всичко славяните, конто са образували през IX в. огром-
ного мнозинство от населението и сред конто прабългарският етнос
постепенно се претопявал.
Особено важни за разглеждания от нас въпрос са някои пасажг
в произведения на известния латински писател Анастасий Библиоте-
кар (втора половина на IX в.). Става дума за неговото животоопи-
сание на римския папа Адриан II (съставено към 870 г.), както и за
едно негово писмо, отправено до същия папа. Известно е, че Ана-
стасий Библиотекар е взел живо участие във водените по това вре-
ме борби между Рим и Константинопол за църковно влияние в Бал-
канский полуостров и е застъпвал позициите на римската църква.
Той е бил добре запознат с извършилите се от VII в. насам поли-
тически и етнически изменения в балканските земи, настъпили главно
в резултат от създаването и укрепването на славянобългарската
държава. Целта на латинския писател е да използува аргументи от
църковно-религиозно естество, за да обоснове претенциите на рим-
ската курия над редица области в Балканский полуостров. Показа-
телна за нас е употребяваната от него терминология. Когато говори
за населението и политиката на българската държава, той си служи
единствено с названието българи, а за славяни изобщо не спо-
менава. Това е напълно в духа на посоченото вече видоизменение
на това название от етническа гледна точка. При това като бълга-
ри познава и нарича Анастасий Библиотекар жителите на цялата
територия на България. За него българи са, от една страна, жи-
телите в провинцията Мизия, в областта на река Дунав, където те
живеели още от края на VII в. Това личи от следния пасаж в пис-
мото му до папа Адриан 11: „Siguidem jam memorata Vulgarum gens
protinus irruit et universa circa Danubium occupat.**3'2 Същевременно
като българи означава латинският писател и жителите на Дардания
(Dardania), название, което е било давано по негово време на днеш-
на Северна и Средна Македония. По името на живеещите там бъл-
гари, както бележи изрично Анастасий Библиотекар, самата Дарда-
324
ВЪ Л Г A PC КО ТО НЛРОДНОСТНО ИМЕ
ния вече се назовава и като България (atque Dardaniam in qua et
Dardania civitas hodie demonstratur, cujus nunc patria ab his Bulga-
ris Bulgaria nuncupatur).33
Както се вижда, в процеса на изграждането на българската на-
родност, общ за всички краища на славянобългарската» държава
(Мизия, Тракия и Македония), се разпространявало и налагало общо
название, добре познато на латинския писател. Употребената от Анас-
тасий Ьиблиотекар терминология е безспорно твърде показателна.
Тя представлява едно от най-ранните и убедителни доказателства
за широката популярност на българското народностно име сред ця-
лото население на България през втората половина на IX в. на из-
ток до Черно море и на запад до днешна Албания.
Освен във византийски и западни извори, името българи в не-
говия разширен в етническо отношение смисъл започва да се поя-
вява през IX в. и в домашните ни паметници. Като пример могат
да бъдат посочени двата надписа от времето на хан Пресиан
(836—852), намерени в развалините на античния град Филипи (на
12 км северно от Кавала). В първия надпис, в който се говори за
похода на Пресиан в областта на славянското племе смоляни, ханът
е наречен, както знаем, „владетел на многото българи от бога по-
ставен" (twv KO/.ft’ Воолуарщу б ёх беоэ rzpytoy)?4
Като се има пред вид, че по време на Пресиан в територията на
славянобългарската държава са влизали Мизия, Тракия и почти ця-
ла Македония, т. е. три области, населени предимно със славянско
население, ясно е, че под названието „многото българи" не може
з1 Из писмо на крал Лотар до папа Адриан във връзка с покръстването на бълга-
рите (срв. Е. Dummler, Epistolae ad divortium Lotharii II regis pertinentes, MGH
Epistolae VI, c. 239; Извори на бълг. история, VII, с. 127).
32 Срв. съответния текст в Извори за бълг. история, VII, с. 198.
33 Пасажът се съдържа в „Животоописанието на папа Адриан II", издадено у
Migne, Р. G. CXXVIII, col. 1379 -1393; срв. Извори за бълг. история, т. VII,
с. 191. Същата констатация, че областта Дардания се зове България, е била направена
от папските легати на събора в Цариград през 857 г , когато се водел спор между
тях и представителите на царпградската църква по въпроса, в чия сфера на влия-
ние трябва да влезе новопокръстенпят български народ (срв. съответния пасаж у
Mansi Sacrorum conciliorutn nova et amplissitna collectio, f. 15, Venetiis, 1770,
c. 815.
•** Срв. съответния текст в изданпето на И. Иванов, Български старннн нз Маке-
дония, с 3, и К. Besevliev, Die Protobulgarischen Inschriften, Berlin, 1963, № 14,
c. 164.
325
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧННЯТ ПРОЦЕС
да се подразбират в никой случай само прабългарите, конто през
този период са съставлявали един в количествено отношение незна-
чителен елемент. В същност с названието българи са били озна-
чавани вече и славяните, конто са образували ядката на сформира-
щата се обща народност и са поглъщали постепенно прабългарите.
Именно тези многобройни славянски маси, над конто е владеел хан
Пресиан, му са дали основание да се назове в надписа господар
„на многото българи". Тук се чувствува гордостта на един силен
владетел, който има на територията на своята държава многочисле-
ни поданици.
В същия смисъл е употребено названието българи и във вто-
рия Пресианов надпис от град Филипи. Текстът на надписа гласи:
„Който и да дири истината, бог вижда и който и да лъже — бог
вижда. На християните българите направиха много добрини, а хри-
стияните забравиха, но бог вижда"36 (той? /ptaTtavou? о: BouXyapt тгоЛа
dyafta ея6:аа[у]). Под „християни" се подразбират тук византийците,
а под българи — многочислените поданици на хан Пресиан от
всички краища на обширната му държава.
Трябва да се отбележи, че през първата половина на IX в. обоб-
щаващото название славяни или локални названия на отделни
славянски племена не изчезват напълно от нашите домашни памет-
ници. Тези названия се употребяват обаче за означение само на
онези славяни, конто са се намирали извън пределите на България.
В случая имаме пълна аналогия с посочената вече терминологична
особеност във византийските извори. За пример може да бъде при-
веден споменатият вече първи надпис на хан Пресиан от Филипи.
В него се среща, както се знае, името на смоляните (той? XpoXeavou?),
т. е. на едно славянско племе, което все още не е било присъеди-
нено към територията на България и се намирало под византийска
власт. Друг пример ни предлага известният надпис от с. Чаталар,
изсечен през 822 г. по нареждане на хан Омуртаг. Там четем между
другото, че ханът „преместил войската си срещу гърци и славяни"
(pexT^ev t!v 8uvap.tv tod t? той? Грнсои? v.k ЗхХзфои?).36 Под гърци тук
се подразбират византийците, а под славяни — вероятно онези
славянски племена в областта на реките Тиса и Тимок (тимочани,
браничевци, абодрити), конто временно се били откъснали от сла-
вянобългарската държава и конто хан Омуртаг впоследствие пак
присъединил отново към територията на страната.37
326
БЪЛГАРСКОТО НХРОДНОСТНО ИМЕ
През втората половина на IX в., когато процесът на изграждане
на българската народност бил завършен, названието българи се
налага окончателно в качеството си на народностно име. Налага се
и прилагателното български (български народ, български владетел,
българска земя и пр.). За тези названия има редица примери в на-
шите писмени паметници. Може да бъде посочен тук споменатият
вече разказ „Чудо иа св. Георги с българина“ (края на IX в.), където
срещаме изразите „български народ1* (азыка болгарского) и „бъл-
гарски род1* (Родь Блъглрскъ). Интерес предизвиква и известната
приписка на Тодор Доксов, направена към старобългарския превод
на Словата на Атанасий Александрийски против арианите. В тази
приписка, която датира към 907 г., Симеон е наречен „кназа нашсго
ЕлъгАрьскА**. Със същата титла „кндз(ь) ^лъгАрскы1* е означен там
и Борис, като се добавя и това, че той бил покръстил българите
(,,E°fl|t КолгАры кр[ь]стил «[Ть].зн Трети пример ни предлага спо-
менатият вече пасаж от „Историкиите “на Константин Преславски,
че византийският император Никифор бил убит в земята на бълга-
рите (къ БлъгАр-ьх1).з9 Заслужава отбелязване и споменатият вече
„Послеслов11 на презвитер Иоан към преведеното от него житие на
Антоний Велики, където намираме израза „българска земя1* Бо*-
ГАрЬСКЫА ЗШЛА).35 * 37 38 39 40
Названието българи се употребява в края на IX и началото
на X в. не само в произведения, писани на славянски, но и в та-
кива паметници, конто са били съставени на гръцки език в духа на
една все още продължаваща традиция. Тук спада напр. каменният
надпис от с. Наръш, поставен по нареждане на Симеон през 904 г.
35 Срв. И. И ванов, Български старики из Македония, с. 11 ; V. Besevliev, Die Pro-
tobulgarischen Inschriften, N 14, c. 165.
38 Срв. съответния текст у V. Bssevliev, Die Protobulgarischen Inschriften, № 56,
c. 260.
37 Пак в Чаталарския надпис намираме едно пожелание към хана да държи под
властта си „многого българи* (тойС itoXAouG BouX-'dpouJ). Трябва да се предполага,
че в случая това название има същия разширен в етническо отношение смисъл и
че под него се подразбпрат и славянските поданици на Омуртаг.
38 Срв. старобългарския текст на приписката на Тодор Доксов в изданието на
A. Valliant, Discours contre les Ariens de Saint Athanase, Version slave et traduction
en franpais, Academie des sciences de Btilgarie, Sofia, 1954, c. 6.
39 Срв. no-rope, C 298.
40 Срв. Б. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература, II, С 114—115.
327
1 А В Ъ Р Ш Е К НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
за определяне на държавната граница между Бьлгария и Византия.
В него се говори за границата между „ромеи и българи11 (6ро£
Twfiaiwv xxi BouXyxptov), а самият Симеон е наречен „от бога княз
на българите“ (ird X’jjiewv ex 6eou apyJoyzoS] ВоэДухроу).41
Думите българи и български навлизат и в терминологията,
свързана с организацията на изградилата се след 870 г. българска
църква. За пример може да бъде посочен споменатият вече молив-
довул на висш български духовник, живял вероятно в края на IX
или началото на X в.42 На този моливдовул е запазен надпис, който
гласи: „Помози, боже, на твоя роб Георги монах и синкел български11
(fewfriB ч(п.шцк> и сункел8 блъг&|к[ком8]). Друг пример ни пред-
лага Прологът към превода на византийското съчинение „Богословие*1
(Небеса), в който преводачът Иоан Презвитер се зове „«кс^Хомь.
ЕЛ1Г\|>ЬлК-Ы.1Е“/Э
Зачестилата употреба на „българи* и „български* в нашите па-
метници от края на IX и началото на X в. свидетелствува, че тези
думи са били проникнали дълбоко в съзнанието на населението на
страната и че всички са се наричали вече българи. Пряко доказа-
телство за това намираме в споменатото вече „Пространно житие*1
на Климент Охридски. Както се знае, това житие ни е познато само
в гръцка редакция, съставена към края на XI в. вероятно от охрид-
ския архиепископ Теофилакт. В неговата основа лежи обаче един
недостигнал до наши дни славянски оригинал, който е бил написан
от пряк ученик на Климент Охридски наскоро след 916 г. Отделни
пасажи от това именно старо житие са били използувани от Теофи-
лакт Охридски и вмъкнати в неговата разширена творба без Про-
нина. По същество тези пасажи отразяват обстановката в югозапад-
ните български земи през X в. и иоради това те са особено ценни
за изследвача като един пряк извор за времето, когато Климент е
работил в югозападните български краища.
Между пасажите от това старобългарско житие, вмькнати в
творбата на Теофилакт Охридски, особено внимание заслужава този,
в който неизвестният Климентов ученик възхвалява своя учител, че
оставил богато литературно наследство, предназначено за нуждите
на църквата и за разпространението на християнската религия сред
населението. Съответният текст гласи: „Климент е предал на иас
българите (xoiS ВоиХуаря? fyuy irapeSwxe)44 всичко, което се отнася
до църквата и с което се прославя паметта на бога и иа светците
328
Б Ь Л Г АРСКОГО НАРОД ПОСТНО II M Е
и чрез което се трогват душите." Изразът „на нас българите" е
съвършено ясен. Той свидетелствува недвусмислено как са се съз-
навали и как са се наричали през началото на X в. жителите на
българската държава и по-специално в нейните югозападни краища,.
където е работил този Климентов ученик. Названието българи се
е било превърнало в здраво установено народностно име, което от-
разява спецификата иа създадената в Мизия, Тракия в Македония
българска народност.
Образувалият се през IX и началото на X в. български народ е
бил обаче едновременно с това и славянски народ и „българите"
били в съшност славяни, твърде близки по език, нрави и обичаи
на др> гите славянски народи в средновековна Европа (сърби, хър-
вати, великоморавци, руси). Особено силно се наблягало, както ви-
дяхме, за славянския характер на българския народ и за принадлеж-
ността на българите към славянската общност във връзка със
създаването на славянската азбука от Константин Философ и ней-
ното разпространение във Великоморавия и впоследствие в България.
Общославянската по своя обсег мисия на двамага братя и на техните
ученици предизвикала бурен подем на патриотични настроения на
славянска основа, на мисли и чувства за обгцността на славянските
народи, за значението на славянската просвета, на славянските езици,
на славянските книги. От тези настроения били обхванати най-силно
учениците на Кирил и Методий. конто се борели срещу натиска на
немските духовници във Великоморавия, а впоследствие, след идва-
нето си в България, повели борба срещу византийското влияние в
страната. Силната славянска струя, пробила си път у нас в резултат
на просвегната и книжовна дейност на Климент и Наум, проникнала
11 Срв. съответния текст в изданного на II. Иванов, Бьлгарски старини из Мак<
дония, с. 18. Вж. и V'. Besevliev, Die Protobulgarischen Inschriften, №46, с. 216.
12 Издаден от Т. Герасимов, Три старобьлгарски машвдову.та, ИВАН, VIII, 193.5.
с. 3,56 сл.
1:1 Срв. Христоматия по старобългарска литература, с. 66.
11 Срв. текста в изданного на А. Милев, Гръцките жития на Климент Охридски,
София, 1965, XXII, § 66, с. 132. Като нарича себе си и съиародниците си с името
българи, Климентовият житиеписгц означава като български езика, който се го-
ворел по това време в държавата (BouA-japoiv -'Ad>oar(): пак там. За Борис употре-
бява названието „княз на България* (в гръцкия текст на Теофилакт (BouA^aptaS
apxovxa): пак там, XIX, § 60, с. 128, а за Симеон — .цар па българите* (₽aoiAsi>e
BouA-fdpmv): пак там, § 60, XIX, с. 128.
329
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
широко в литературните творби от края на IX и първата половина
на X в. Идеите за „славянска обшност" за „славянски език", за
„славянски книги" раздвижили умовете и сърцата на хилядитеу чени-
ци и последователи на Климент и Наум, конто се обучавали в шко-
лите в Охрид и Преслав и някои от конто впоследствие се издигна-
ли като талантливи писатели.
Като резултат от големия духовен подем на славянството
гордо със създаването на своя азбука и писменост, в нашите кни-
жовни паметници от края на IX и началото на X в. се наблюдават
интересни особености от терминологично естество, конто отразяват
това състсяние на духовете. Наблюдава се тенденцията да се под-
чертава славянският характер на българския народ, да се набляга на
общността му с другите славянски народи, да се изтъква по-специално,
че езикът и книгите му са „славянски". Тази напълно закономерна
за дадения исторически момент тенденция стига дотам, че в редица
книжовни произведения от края на IX и първата половина на X в.
названията българи и български, изобщо не се употребяват, а
вместо тях са употребени названията славяни и славянски. В
други произведения се наблюдава едновременната употреба и на на-
званията българи и български и на названията славяни и сла-
вянски. Тази терминологична смесица е естествен резултат от по-
соченото вече обстоятелство, че българският народ е бил по съще-
ство славянски народ и че през края на IX и първата половина на
X в. се е било твърде много засилило съзнанието на общността му
с другите славянски народи.45
Като пример за употреба само на названията славяни и сла-
вянски могат да се посочат творби, свързани с живота и дейността
на солунските братя Кирил и Методий. Така в „Пространного житие
на Кирил" (съставено вероятно наскоро след неговата смърт) четем
в увода за „Константин Философ" като „пръв наставник на славян-
ский народ" (п^ькхго нхстхкьникь слов-внськоу кзыкоууо. В същото жи-
тие се срещат такива изрази като „славянски ученици" (схое-вн.
скик оученики)47, „славянски книги" (книги cxoe-bhkckuc)4^ „славян-
ски език" (схоеъньскыимь кзыкомь)4». Подобии названия изпъстрят
и „Пространного житие" на Методий, съставено също към края на
IX в. Там четем, че „всички солунчани говорят чисто по славянски"
(сдхоундне еьси чисто cxoe-bhbcku вес-вдуютъ)55, че бог открил на Кон-
стантин Философ „ славянските книги" (схое-внскы книги)5!, че рим
330
БЪ Л Г t PC КО ТО НАРОДНОСТНО II Ч Е
•ският папа изпращал Методий „във всички славянски страни"52 (въ-
4-EKI СТ(ЖНАМЪ , , . САОЕ-ЕНЬСКЫМЪ).
Названията славяни и славянски изпълват и споменатото
Похвално слово на Кирил Философ, съставено от Климент Охридски.
Там намираме такива изрази като „наставник на славянски народ"
(нАстдкникоу слок-Енскоу ьжзыкоу)бз, „многоплоден славянски народ"
(многоплоднххго кзыкл слое-енскаго)^ „превел църковния устав от
гръцки на славянски език" (првликиЕЬ ц^кокный оустАкь & грьчь-
<ка кь слок-енскы кзыкь)бб Подобна терминология е характерна и
за двете познати под името на Константин Преславски литературни
творби „Проглас към евангелието" и „Азбучната молитва". В „Про-
гласа" се отправя призив към „всички славяни" (сасв-ени еси), говори
се за „целият славянски народ" (слсе-енскь народе кьсь)5б. В „Аз-
бучната молитва", една от най-поетичните творби на нашата ранна
средновековна литература, се възпява литналото към кръщение „сла-
вянско племе" («аое-еньско племж)37.
43 Срв. Д. Ангелов, По въпроса за населението в Македония през средновековната
епоха (VII—XIV в.), сп. Изкуство, XII, 1962, кн. 4—5, с. 37, същият, Българската
народност и делото на Климент Охридски, Сборник „Климент Охридски", София,
1966, с. 17 сл.; Й. Займов, Словенец блъгаре в старобългарската книжнина и бъл-
гарската топонимия, Константии-Кирил Философ, юбилеев сборник по случай 1100-го-
дишнината от смъртта му, София, 1969, с. 127 сл.
4В Срв. съответния пасаж в изданието на А. Т.-Балан, Кирил и Методий, I, София,
1920, с. 29.
47 Пак там, XVII. с. 64.
48 Пак там.
w Пак там, XVII, с. 65.
50 Пак там, I, V, с. 88-
51 Пак там.
52 Пак там, VIII, с. 89.
ю Ср. Й. Иванов, Български старики из Македония, с. 328 (където са напечатают
паралелно две версии на „Нохвалното слово").
ыПак там, с. 331.
53 Пак там, с. 330.
56 Срв. съответните пасажи в изданието на Б. Ангелов, М. Генов. Стара българска
литература. Срв. старобългарския оригинал, прндружен от новобългарски превод н
в Хрнстоматня по старобългарска литература, София, 1967, с. 51 сл., 55 сл. По въ-
проса за авторството на „Проглас към евангелието" се водят спорове и се поддържа
и гледището, че това произведение е било съставено от Константин Философ (срв.
Е. Георгиев, Кирил и Методий, основоположници на славянските литературн, София,
1956, с. 167 сл.).
331
ЗАВЪРШЕК НА Е1Н0ГЕНИЧНИЯТ ПРОЦЕС
Названия славяни и славянски употребява р своите съчи-
нения и известният старобългарски писател Иоан Екзарх. Така напр.
в увода към произвелението „Богословие“ (Небеса) той възхвалява
светия Константин, който начертал „букви за славянските книги"
(писмень слок-вньскыиХь кгнигг)»4 и споменава пс«ататък за Мето-
дий, който превел Библията от гръцки на славянски език (кг сло-
к-еньскь). А в прочутия си „Шесточнев" той кори „славяните" в ези-
чески вярвания (ДХ « срхмх-внии OVKO ... КСИ ПСГ&НИИ СЛОК-ВНС).5*Л Не-
съмнено в случай Йоан Екзарх под славяни подразбира в същ-
ност българите , но употребява не това разпространено вече из ця-
лата страна название, а си служи с името славяни под влияние на
общата тенденция, прокарвана в книжнината, свързана с делото на
Кирил и Методий и техните ученици.
Докато в посочените произведения (Панонските легенди, По-
хвално слово на Кирил Философ, творби ва Константин Преславскиг
и Йоан Екзарх) названията българи и български, както се вижда,
са заменени навсякъде със славяни и славянски, в някои произ-
ведения на старобългарската литература пак от края на IX и пър-
вата половина на X в. терминологията има смесен характер: наред
със славяни и славянски се употребяват и думите българи и
български. Подобна смесица е налице напр. в споменатата вече
приписка на Тодор Доксов към превода на Константин Преславски
на словата на Атанасий Александрийски срещу арияните. От една
страна, в тази приписка намираме изразите „княз наш български по
име Симеон" „наш княз български по име Борис", „Борис кръстил
българите", а, от друга, казано е, че Константин Преславски превел
словата на Атанасий „на славянски език" (кг схок-вньскы Азыкг)'’>о_
Тук виждаме следователно превес на названията българи и бъл-
гарски, докато названието славянски е употребено само за оз-
начаване на езика на българския народ. Ще рече, Тодор Доксов
много точно е изразил действителното състояние на нещата — из-
градилата се в негово време народност той означава като българ-
ска, а езика — като славянски.
Интересна терминологична пъстрота имаме и в бележитата творба
на Черноризец Храбър „За буквите" (0 писмшеуь), съставена веро-
ятно през 893 r.G1 В това съчинение, предназначено да възхвали де-
лото на Константин Философ и да обори възраженията на „трие-
зичниците", авторът използува широко обозначенията славяни и
332
БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО ИМЕ
„славянски1*. Така още в увода намираме известния израз: лржд«
yjVKW САОК-Бне HS ИМТуж КНИГЪ, НЖ *МЬТХМИ и рдхми чьт-ву II ГХТХХХж
погхни сжцк“. Тук очевидно под „славяни** се подразбират ме-
жду другото и славяните от българската трупа, конто по времето
на Храбър вече са били образували заедно с прабългарите новата
българска народност. По-нататък в съчинението на Черноризец Хра-
бър намираме изразите „славянски род** слок-еныкылу), „сла-
вянско слово1* (слок-внст-ви рчи)“, „славянски книги** (схск-енскы
книгы)в2 Учещите се по негово време в България малки деца той
назовава с характерния израз „славянски азбукарчета** (слоеънскыа
Еоукл^ж)^ вместо да ги нарече „български азбукарчета" т. е. да из-
ползува името българи, което вече се налагало като общо народ-
ностно име в цялата страна. Както се вижда, воден от схващането
си за славянския характер на българския народ и напълно в духа
на традициите на Кирило-Методиевата книжнина, Черноризец Храбър
си служи все с термините славяни и славянски. И все иак тук
той не останал последователен докрай. В заключителната част на
своята творба, когато сочи датата на създаването на славянската
азбука, той пише, че това станало във времето на княз Борис бъл-
гарски (EofHCX К1ГЕЗ& ЕЛЬГХ(ККХГо).
Употреба и на две те названия намираме и в т. нар. „Кратко житие
“•‘Срв. съответния пасаж в Христоматия по старобьлгарска литература, с. 49. Там е
даден и новобългарски превод (с. 51). За авторството на „Азбучната молитва* одно
се водят сиорове и се изказва .мнение, че тя е била написана от Константин Фило-
соф (Е. Георгиев, Кирил и Методий, основоположници на славянските литература,
с. 141 сл.).
38 Срв. съответния пасаж в изданието на Б. Ангелов, М. Генов, Стара българска
литература, с. 111 сл., и Христоматия по старобългарска литература, с. 65. Вж.
и Б. Ангелов, Борба за делото на Кирил и Методий, София, 1969, с. 21.
58 Срв. и Й. Иванов, Богомилскн книги и легенди, 1926 и 1970, с. 20.
60 Срв. съответния текст в изданието на A. Valliant, Discotirs contre les Ariens de
Saint Atlianase, 1954, c. 6.
<;1 Най-ново издание на Храбровото съчинение при изподзу ване на всички досега на
меренн преписи от Д'. Куев, Черноризец Храбър, София, 1967 г., с. 1 454.
62 Срв. К. Куев, Черноризец Храбър, с. 189 (текст според Лаврентиевия прение).
63 Пак там, с. 190. Само в един от многобройните препнеп на Храбровото съчинение,
а именно в т. нар. Почаевски прение, вместо думите „славянски азбукарчета" е упо
требен изразът „славянски българи* (схокъш.ткых кхьгхр!) Срв. по този повод бе-
лежката на Д. Ангелов по повод рецензията на книгата на К. Куев в Ист. пр.. XXIV,
1968, кн. 2. с 97.
333
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
на Наум", съставено наскоро след 924 г. от неизвестен автор..
В това житие, както се знае, се разглеждат събитията във връзка
с прогонването на Кирило-Методиевите ученици от Великоморавия
и по-нататъшна дейност в България. Неизвестният съставител нарича
нашата държава и отбелязва, че след прогон-
ването им от Великоморавия учениците на солунските братя наме-
рили прибежище при „ българите “ (къ ^льг^ы б-ежамш). Ще рече,
той употребява наложилото се през този период вече във всички
краища на България народностно название. Същевременно обаче в
края на житието намираме израза, че един от Климентовите ученици,
някой си Марко, бил „четвфти по ред епископ в Девол на славян-
ския народ “ (Марко. . . четврьтыи епископь вь словенскш езыкь бы
Деволы).05 Както се вижда, налице е една твърде характерна сме-
сица в терминологията. От една страна, се говори за българи, а,
от друга — за славянски народ". Това е напълно в духа на Кири-
ло-Методиевата традиция и на дълбокото убеждение за славянския
характер на българската народност. В резултат на това житиеписе-
цъте поставил по същество знак на равенство между българи и
славяни, като употребява веднъж името българи, а друг път
названието славянски народ за едно и също население в една и
съща държава.
Знак на равенство между славяни и българи се поставя и
в някои произведения от чужд произход (арабски, византийски), конто
са били написани към това време и конто отразяват посочените тен-
денция да се подчертава славянският характер на българската народ-
ност. Така напр. арабският писател Ал Табари, живял към края на
IX в., съобщава, че през 897 г. „славяни нападнали ромеите в го-
лямо количество и избили много от тях “6В. Касае се в случая за по-
ражението, нанесено от войските на Симеон на византийците в бит-
ката при Българофигон. Под „славяни" арабският писател подраз-
бира несъмнено българите, както са се наричали тогава вече жи-
телите на славянобългарската държава. В случая названията сла-
вяни и българи са равнозначни.
Друг пример за равнозначност на двете названия се съдържа в
споменатата „Монемвазийска хроника" (византийски летопис, въз-
никнал вероятно към края на X в.), в който се съдържат редица
данни относно нахлуванията на авари и славяни във византийските
земи през VI—VII в. и по-специално относно заселването на славян-
334
БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО II ME
ски племена в Пелопонес.61 * * * * * 67 В тази хроника се твърди, че аварите
били по род хунски и български народ (yevoS 8ё ot ApapeS ?6voS ouvt-
xdv zat jtouXyaptxov).68 Същевременио те се отъждествяват и със сла-
вяните (тоО сбХа^уоО ?0-'ouS) в един друг пасаж на хрониката, където
става дума за заселването на аварските дружини в Пелопонес. Ще
рече, за неизвестния автор на тази творба авари, българи и славяни
са един и същ народ. Подобно схващане е било напълно естестве-
но за един византийски писател през X в.: когато по същество „бъл-
гарите са представлявати наистина един вече напълно славянски
народ, за някогашните авари се е знаело твърде малко и е било
лесно да се допусне грешка при тяхното етническо отъждествяване,
През втората половина на X и началото на XI в., когато първо-
началните твърде ярки Кирило-Методиеви традиции били вече срав-
нително по-слаби и когато писателите, свързани непосредствено с
тяхното дело, не били между живите, названията българи и бъл-
гарски, излезли на преден план в нашите домашни паметници. Ха-
рактерен пример ни предлага споменатата вече служба в памет на
Иван Рилски (съставена наскоро след 946 г.), където той е назован
„съгражданин на българите" (блъгл^юм съг|>лждлнш«)69 70. Може да се по-
сочи „Беседата на презвитер Козма против богомилите", където се
споменава „българска земя" (къ болга|>ьстти земли)™. Но най-показате-
лен паметник, който свидетелствува за разпространението на бъл-
гарското народностно име, е известният каменей надпис на послед-
няя български владетел и племенник на цар Самуил, Иван Влади-
слав (1015—1018).71 В увода на този надпис, изсечен вероятно през
61 Срв. съответния израз в изданието на Й. Иванов, Български старини из Македо-
ния, с. 306.
вг> Й Иванов, пос. съч., с. 307.
BG За това съобщение на Ал. Табари срв. А. Васильев, Византия и арабы, 11, Сб.
1902, с. 11 ; В. И. Златарски, История, I, ч. 2, с. 319.
67 Най-ново издание на хрониката от Р. Letnerle, La chronique improprement dite
de Monemvasie le contexte histcrique et legendaire, REB, XXI, 1963, c. 5—49. Текст
и български превод по старого издание на N. A. Bees в Извори за бълг. история,
XI, с. 66—70.
'й Извори за българската история, XI, с. 66.
69 Срв. И. Иванов, Български старини из Македония, с. 349.
70 Срв. М. Г. Попруженко, Козма Пресвитер болгарский писатель X века, Бъл-
гарски старини, XII, София, 1936, с. 2.
71 Съобщение за този надпис с факсимиле у Л. Бурмов в списание „Птамък*, Со-
фия, 1958. Първо издание на надписа от В. Машин. Битольската плоча из 1017 г.-
335
ЗАВЪРШЕК НА Е T И О Г Е Н И Ч Н И Я Т ПРОЦЕС
Ю16г., Иван Владислав се зове „самодържец български"
жъцемъ блъг^сксмь), а по-долу се казва, че самият той бил „по род
българин" (елъг^ёнь рдомь). Едва ли има по-убедителна изява от съз-
нанието за народностна принадлежност от това кратко, но показа-
телно известие в един официален надпис, съставен по нареждане
на самия владетел на българската държава. Иван Владислав се зове
„българин по род", което сочи ясно, че това название е имало етни-
ческо съдържание, че отразява схващането за принадлежност към
даден народ и родина. Драгоценните данни от надписа на Иван Вла-
дислав разкриват ясно не само етническото съдържание и смисъл
на името бътгари, но имат и една друга стойност. От тях може
да се заключи още веднъж, че населението в югозападните българ-
ски краища (Македония), където е бил центърът на Самуиловата
държава, се е чувствувало и назовавало като българско. В това
отношение Битолският паметник допълва и утвърждава направе-
ната вече в същия смисъл констатация, извлечена от тълкуването
на посочения по-горе пасаж от „Пространного житие на Климент
Охридски".
Интерес предизвиква въпросът, ззщо е било необходимо на
последний български владетел да подчертава изрично своето народ-
ностно потекло. Това се обяснява вероятно с факта, че през раз-
глеждания период България е била вплетена в смъртна борба с
мощната Византийска империя н е било наложително да се напрег-
нат всички сили, за да се запази свободата на българския народ.
Нужно е било да се даде по-ярка изява на съзнанието за народност-
на принадлежност и да се наблегне, че начело на държавата стой
един „самодържец български", който е „българин по род“. В теж-
ката обстановка в нашата страна след поражението при Беласица и
зачестили прояви на капитулация у отделни боляри изричното спо-
менаване за народността на владетеля е било от значение за усил-
ване на патриотичните настроения и за готовността да се даде от-
пор на нашествениците.
Освен в домашни паметници названията българи и българ-
ски за означаване на нашата народност, земя, владетели и пр. се
срещат през втората половина на X и началото на XI в. в цяла ре-
дица извори от чужд произход (латински, арменски, византийски).
Между латинските извори могат да бъдат посочени следните: едно
дисмо на папа Йоан XIII (967—999), известният доклад на лангобард-
336
БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО ИМЕ
ския дипломат Лиудпранд, писан след 968 г., т. нар. Салернска
хроника, съставена към 978 г., Хрониката на Иоан Дякон, завърше-
на в началото на XI в., съчинението на аквитанския духовник Аде-
мар (пак от това време), т. нар. Айзиндленски летописи (обхващащи
966—1057 г.) и др.72 В тези извори нееднократно се споменават „бъл-
гарски народ**, „българи**, „български владетели** и пр., а думите
„славяни** и „славянски**, доколкото се употребяват, се отнасят до
славяни извън границите на България (на територията на Византия
или в Средна Европа). Особен интерес между така посочените па
метници предизвиква хрониката на Адемар, в която се дават сведе
ния във връзка със завладяването на България през 1018 г.73 Там
намираме изразите „По същото време българите подновили войната**
(Hisdem temporibus rebellantes Bulgari). „Най-сетне, след като българ-
ските царе Самуил и Арон били убити не в открито сражение, а
чрез гръцка хитрост, той (Василий II — б. н.) завладял цялата им
земя, разрушил най-силните им градове и крепости, навсякъде срещу
тях поставил гръцки гарнизони и откарал в плен по-голямата част
от българския народ** (Ad ultimum regibus Bulgarorum Samuele et Aaron
non publico praelio, sed astucia Greca interfectis, omnem terram eorum
obtinuit, et fortissimas civitates et castella confregit. Graecorumque
praesidia contra eas ubique ordinavit, populumque Bulgarorum maxima
ex parte captivavit).
Названията българи, български владетели, България и пр.
се срещат и в извори от арменски произход, конто се отнасят пак
до събития в края на X и началото на XI в. Внимание заслужава
т. нар. „Всеобща история** на Степан Таронски (Асохиг), писана в
края на X в. В нея са разгледани подробно отношенията между
България и Византия и навсякъде населението на българската дър-
Македонски )азик, XVI16, Скопл]е с. 51—61. Най-ново издание от Й. Займов
Битолски надпис на Иван Владислав, самодържец български, старобългарски памет-
ник от 1015-1016 г., София, 1959, с. 1—111 ; същцят, Битольская надпись болгар-
ского самодержца Ивана Владислава (1015—1016), Вопросы языкознания, 1969, кн.
6, с. 123—133.
72 Извадки от тези съчинения, който се отнасят до историята иа българските земи
и българския народ, в Извори за бълг. история, VII, с. 316—317, 318—327, 328—
329, 346—350, 353—354 и 366—367. Там са посочеии и съответните издания, от
конто са взети.
78 Ademar Historiarum 1 bri 111, ed. G. Waitz, MGH SS, IV, c. 106—148 (Извори за
бълг. история, VII, с. 353 сл.).
22
337
ЗАБЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
жава е означавано като българи.71 За българи говори и по-къс-
ният арменски историк Матей Едески (началото на XII в.), който
също разглежда събитията във връзка с падането на България под
византийска власт.76
Най-често се срещат назван ията българи, български народ,
български владетели, България в съчиненията на редица визан-
тийски писатели от X в. Тук спадат такива творби като „Чудото
на св. Георги“ (агиографски паметник, съставен към 30-те години
на X в.),76 писма на известния византийски ретор и философ Арета
Кесарийски (живял между 850 и 932 г.),77 Житието на Мария Нова
(от първата четвърт на X в.),78 „Продължителят на Теофан “ (хро-
ника, съставена от няколко автори през средата на X в., която из-
лага събитията от 813 до 961 г.),79 т. нар. Хроника на Лъв Грама-
тик, която достига до 948 г.,80 Хрониката на Псевдосимеон (завърш-
ваща до 963 г.),81 съчиненията на византийския писател Констан-
тин VII Багренород ни („За темите“ и „За управлението на дър-
жавата“),82 Житието на св. Лука Нови Стирийски (втора половина
на X в.),83 Житието на Лука Стълпник (през същото време),84 Сло-
во на Антоний Студит (края на X в.),85 Исторического съчинение на
Лъв Дякон (което обхваща периода от 959 до 976 г. с една добав-
ка за събитията до 989 г.),86 едно съчинение на анонимен автор
върху военного изкуство, писано по време на император Никифор
Фока (963—969),87 известният енциклопедичен словар под наслов
„Свидас" (съставен през втората половина на X в.),88 т. нар. „Стра-
бонов епитоматор“ (пак от това време),89 Житието на Михаил Ма-
леин (втората половина на X в.),90 Похвалното слово на Фотий Те-
салийски, съставено от неизвестен автор в началото на XI в.,91
стихотворения на византийския поет Йоан Геометър (края на X в.).92
Във всички тези византийски извори названието българи е утвър-
дено здраво като народностно наименование за населението на Бъл-
гария в трите нейни основни области — Мизия, Тракия и Македо-
ния. Название славяни за жителите на българската държава не
се употребява, а доколкото се среща у някои от посочените автори
(като напр. Константин Багренородни, Лъв Граматик, т. нар. Стра-
бонов епитоматор. Псевдосимеон и др.), то в случая се имат пред
вид онези славяни, конто са се намирали извън пределите на Бъл-
гария. Така напр. в съчиненията на Константин Багренородни се
говори за славянските племена в Пелопонес, а също така за сла-
338
БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТ ПО ИМЕ
вянските племена от сърбохърватската група и за славянските пле-
мена в Русия.93 За всички тях византийският писател си служи с
названието славяни, а за населението в България той употребява
единствено името българи.
Наред с името българи в някои византийски извори от X в.
продължава отбелязаната вече склонност да се употребяват архаични
названия. Така напр. в т. нар. „Слово за мира с българите" (съста-
вено от неизвестен автор към средата на X в.) българският цар
74 Съчинението на Асохиг е използувано нашироко от В. Н. Златарски в т. I,
ч. 2 на „История на българската държава през средните векове". Златарски обаче
не е взел пред вид всички сведения, конто се отнасят до българската история. Срв.
Д. Ангелов, В. Гюзелев, Известия в арменски извори за средновековната история
на България, Ист. пр., XXII, 1966, кн. 1, с. 123.
75 Даини от съчинението на Матей Едески са използувани също от В. Н. Златар-
ски, История, I, ч. 2; вж. и Д. Ангелов, В. Гюзелев, пос. съч., с. 124.
76 Издаден под наслов Miracula S. Georgii, ed. J. В. Aufhausser, Lipsiae, 1913,
p. 18—40- Текст и превод в Извори за бълг. история, IX, с. 61—65.
77 Издания на писмата му у С. Шестаков, К истории греко-болгарских отношений
в третьем десятилетии X в. (Byzantinoslavica, III, 1931, с. 97—102). Срв. Извори за
бълг. история, IX, с. 69 сл.
78 Издание в Acta Sanctorum, Novembris IV, Bruxellis, 1925, col. 688—705. Тркст
и превод в Извори за бълг. история, IX, с. 75 сл.
79 Издание Воппае, 1938, с. 1—21. Срв. Извори за бълг. история, IX, с. 108-
139.
80 Срв. Leonis Grammatici Chronograpliia, ex rec. 1. Bekkeri, Bonnae, 1842, p. 1—228.
Извори за бълг. история, IX, с. 141—168.
81 Воппае, 1838 ex rec. I. Bekkeri. Извори за бълг. история, IX, с. 169—182.
8i Срв. Costatino Porfirogenito De thematibus ed. A. Pertusi, Gitta del Vaticanc,
1951 ; Costantine Porphirogenitus De administrando imperio, ed. G. Moravcik —
R. I. H. Jenkins, Budapest, 1949 (Извори за бълг. история, IX, с. 192—220).
83 Издадено в Migne, Р. G., CXI, col. 441—480 (Извори за бълг. история, IX, с.
231—234).
84 Издадено от Н. Delehaye, Les Saints Sty lites, Bruxelles—Paris, 1923, c. LXXXV1 -
CV; 195—237 (Извори за бълг. история, IX, с, 235).
85 Издадено от Leo Sternbach, Analecta Avarica, Rozprawy Academii Umiejetnosci,
Wydzial filologgizny, Serya 11, t. XV, Cracoviae, 1900, c. 336—342 (Извори за бълг.
история, IX, с. 238—241).
86 Leonis Diaconi Caloensis Historiae libri X. ex. rec. С. B. Hasii, Bonnae, 1828
(Извори за бълг. история, IX, с. 245—276).
87 Incerti scriptoris Byzantini saeculi X, Liber de re militari, ed. R. Vari, Lipsiae.
1901 (Извори за бълг. история, IX, с. 227—280).
88 A. Adler, Suidae Lexicon, V, Lipsiae, 1928—1938 (Извори за бълг. история, IX,
с. 308—310).
339
ЗАВЪРШЕК НА Е7НОГЕНИЧИИЯ ПРОЦЕС
Симеон е означен с прозвището скит (6 2лси0т(€)94 а едновременно
с това срещаме в същия извор и означението „държавата на бъл-
гарите" (та ВэаХуарсоу)?6 Ще рече, авторът употребява имената скити
и българи като равнозначни. Продължава да се употребява за оз-
начение на българите и названието хуни. Един пример за това на-
мираме у т. нар. „Продължители на Теофан". Става дума за три-
десетгодишния мир, който император Лъв V бил сключил с „тия
хуни, назовани българи" (тоГ? OfbvctS Sij toutocS to:S xaXoupe(;otS
ВоиХуаро:?).96 В същата хроника, когато се разказва за покръстването
по времето на Борис, българите са означени пак като „скити"
конто били изтръгвани от „езическата заблуда"97. На повечето места
в това съчинение обаче се срещат названията българи, българ-
ски и България, конто по това време са били вече здраво утвър-
дени и добре познати на византийските писатели.
Наред със спорадичната употреба на хуни и скити през X
в. във византийската книжнина се появява още едно архаично наз-
вание за българите, а именно мизи. Появата на това название
следва да се обясни вероятно с факта, че първата облает, в която
дошли българите и образували там своята държава, е била ста-
рата провинция Мизия, където някога живее ти мизите. За пръв
път са наречени българите мизи в споменатата вече историческа
творба на Лъв Дякон, писана през втората половина на X в.98 Нари-
чайки българите мизи, византийският писател означава самата Бъл-
гария с названието Мизия. Разбира се, Лъв Дякон е знаел добре
истинското име на свонте северни съседи, а също така и това, че
страната и държавата им се назовава България. Това се вижда от
един пасаж в иегова „История", в който той засяга по-специално
въпроса, откъде водело своя произход името българи, с което сега
се наричали мизите.99 Вижда се и от една съобщена от него по-
дробност във връзка с нашествието на византийците в България, а
именно, че след като Иоан Цимисхи пленил в Преслав царя на ми-
зите Борис (тоу [лизыу [ЗассХеа), отдал му полагаемите се почести и го
нарекъл „владетел на българите" (xofpayov [ЗоиХуарыу dnoxaXwv).100
Прочее Лъв Дякон е познавал действителното народностно име на
българите и името на тяхната държава, но съзнателно предпочитал
да си служи с едно старо архаично название, за да докаже веро.
ятно по такъв начин своята голяма осведоменост върху древната
история на балканските земи. Освен у Лъв Дякон название мизи
340
БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО ИМЕ
вместо българи е употребено и в т. нар. „Похвално слово" на
Фотий Тесалийски, съставено в началото ни XI в. Там се споменава
за „мизийския народ" (то yap -r&v циотоу ?6voS), който бил въстанал
срещу ромейската власт (yffi ‘Pwjiaiwv ар/т;?), но впоследствие бил
разгромен.101 Става дума за похода на Самуил в Тесалия през 980 г.
Както през предишното столетие, така и през X в. архаизира-
щите тенденции, свойствени на отделни византийски писатели, не
могли да получат обаче широка у потреба. Името българи било
вече здраво утвърдено не само сред населението в България, но и
вън от нейните предели. Това име са познавали и с него са си
служели огромного мнозинство от византийските книжовници (исто-
риографи, агиографи, летописци, поети и пр.), както вече пролича
от дългия списък на съчинения от първата половина, средата и
втората половина на X в., в конто то се среща.
Името българи и прилагателното български (български на-
89 С. Milller, Geographi graeci minores, Paris, 1882 (Извори за бълг. история, IX,
с. 311).
90 L. Petit, Vie de Saint Michel Maleinos, Revue de 1’Orient Chretien, VII, 1902,
c. 549—568 (Извори за бълг. история, IX, с. 312 -313).
91 В. Васильевский, Одни из греческих сборников Московской синодальной биб-
лиотеки, ЖМНПр, 248, 1886, с. 96—102 (Извори за бълг. история, IX, с. 314-316).
92 Издаден у Migne, Р. О., CVI, 1863, col. 901—1002 (Извори за бълг. история, IX,
с. 317—321).
93 Срв. Извори за бълг. история, IX, с. 201, 206, 217. За славяни въи от Бълга-
рия говори и Страбоиовият епитоматор: „А сега прочее, казва той, скитите славяни
(SxoS-ai 2xXdp<x) обитават целия Епир, Пелопонес и Македония (Извори за бълг. ис-
тория, IX, с. 311).
91 Срв. Извори за бълг. история, IX, с. 89, бел. 4 (става дума за една маргинална
бележка на полето иа ръкописа).
95 Пак там, с. 93.
96 Срв. Theophanes Continuatus, Simeon Magister, Georgius Monachus, rec. 1. Bek-
ker, Bonnae, 1838, I, c. 20—31 (Извори за бълг. история, IX, с. 311).
97 Срв. Theoph. Contin., V, 4, с. 217 (Извори за бълг. история, IX, с. 119).
98 Срв. Leonis Diaconi Caloensis Historiae, libri X, ed. rec. С. B. Hash, Bonnae,
1828. Срв. примери за употребата на думата ,мизи* в смисъл на „българи" в съот-
ветните извадки от неговото изложение в Извори за бълг. история, IX, с. 246, 249,
253 и др.
99 Извори за бълг. история, IX, с. 252.
100 Пак там, с. 263.
101 Срв. В. Васильевский, Один из греческих сборников Московской синодальной
библиотеки, ЖМНПр, 248, 1886, с. 101 (Извори за бълг. история, IX, с. 315).
341
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
род, български владетели, българска земя, български крепости и
пр.) се среща често по страниците на византийските извори във
връзка с описанието на драмагичните събития от края на X и на-
чалото па XI в. и падането на българската държава под ударите на
Василий II. Най-богат материал за тези събития ни предлага извест-
ната хроника на Иоан Скилица, където са проследени твърде по-
дробно продължителните българо-византийски войни. Тук срещаме
редица пасажи като: „императорът изпратил силна войска срещу
българските крепости" (хата ... pouXyaptxwv хаотрюу)102; „импера-
торът пак потеглил срещу българите" (хата ВэиЛуаршу)103; Иван
Владислав „у правлявал българите" (ap^aS Взилуаршу) две години и пет
месеца"101; „при него дошъл архиепископът на България Давид"
(б dpx167710407705 BouXyap’aS Да^'5)106 и др. В хрониката на Скилица
намираме известието, че един от последните бранители на нашата
държава, воеводата Иван, бил българин — предадено чрез думите
на византиеца Евстатий Дафномил: „Вие добре знаете, че той е бъл-
гарин, а аз — ромей" (е:о6те€ BooXyapos реу айтбе, 'PwpaloS S’eyw).108
Названията българи и български се срещат често в хро-
никата на Иоан Зонара, който също описва обстойно войните между
Самуил и Василий II и падането на България под византийска
власт.107 Заслужават отбелязване пасажи като: „Предводителят на
българите Самуил плячкосвал... Елада и самия Пелопонес"108 (тоо
SapouijX тоО тб>у ВзиХуарму e^apxovroS;; „Императорът тръгнал на
поход срещу българите" (xara т®у BouXyapwv)109; „след като (Васи-
лий) подчинил цяла България" (aroraav BouXyap’av)110 и пр.
Названията българи, български царе, България и пр. се
срещат и у други автори, конто описват събитията от края на X и
началото на XI в., като напр. Михаил Псел, Михаил Аталиат, Кекав-
мен. Може да бъде отбелязан напр. един пасаж у Михаил Псел, че
по време на Василий II „българското племе (yevoG тйу BouXyapwv)
след многобройни дръзки дела и сражения станало част от ромей-
ската империя"111. А у Михаил Аталиат четем, че Василий II в про-
дължение на 40 години „се опълчвал против българите" (ток
BouXyapotS)112 и че в края на краищата завладял „България", която
била считана за непобедима, могъща и непристъпна страна.113
Един от най-важните византийски паметници от XI в., който
свидетелствува за употребата на названията българи и български
през разглеждания период, са безспорно трите грамоти на визан-
342
БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО ИМЕ
тийския император Василий II, издадени след падането на България
под византийска власт (през 1019 и 1020 г.).102 103 * * 106 107 108 109 110 111 112 113 114 115 В грамотите срещаме
следните изрази: „българската държава" (rijy тйу Воилуариу), „бъл-
гарската епископия" (ertaxomj? gouXyaptx^S), „български епископи"
fouXyaptxaS eraaxora?), „български манастир" (povaax/jptov powXyaptxoy)
и пр. А самият Василий II, който поставил България под своята власт,
получил, както е известно, прозвището „българоубиец" (роиХуаро-
хтбуэ?).116
Особено внимание заслужава един пасаж от грамотата на Ва-
силий II от 1020 г., в който става дума за фискалните задължения
на жителите от подчинената (ългарска държава спрямо охридския
•архиепископ като техен църковен предстоятел. По нареждане на им-
ператора архиепископът получавал право да управлява всички епис-
копства в българските предели (тб>у pouXyaptxwv 8pwv) и да събира
от всички тях „законния данък, както и от власите по пяла Бълга-
рия, и от турците около Вардар, доколкото ги има в българските
предели"116 (xal Twvayct zuaaav BouXyaptay xal тйутгер! BapSapetoy
Toupxwv Scot eyr&S t&v BouXyaptxwv 8pwv Eiaty).
Под власи се подразбират романизованите потомци на някогаш-
102 Срв. Извори за българската история, XI, с. 280.
103 Лак там.
101 Пак там, с. 290.
103 Пак там. с. 291.
106 Пак там, с. 294.
107 Срв. Th. Blittner-Wobst, Joanis Zonarae Epitome historiarum libri XIII—XVII,
Bonnae, 1897 (Извори за бълг. история, XIV, с. 150 — 207).
108 J. Zonarae Ер., с. 588 (Извори за бълг. история, XIV, с. 187).
109 Пак там.
110 Пак там, с. 189.
111 Срв. Psellos, Chrcnographie, I, ed. Renauld, Paris, 1926, XXXIX, c. 76 (Извори
за бълг. история, XI, с. 94).
112 Срв. Michaelis Attaliatae Historia, rec. I. Bekker, Bonnae, 1853, c. 229 (Извори
за бълг. история, XI, с. 185).
113 Извори за българската история, XI, с. 189.
114 Грамотите са обнародвани нееднократно. Тук се ползува изданието на Й. Иванов
в Български старини из Македония, с. 550—562, повторено в Извори за бълг. исто
рия, XI, с. 40—47.
115 Срв. Епитафий на Василий II н житие на Йоан Нови Тракийски (Извори за
бълг. история, XI, с. 65, 78).
116 Срв. съответния текст в изданието на Й. Иванов, Български старини из Маке-
дония, с. 560—561.
343
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
ните траки, а под вардариоти турни117 — една трупа перси, пресе-
лени през първата половина на IX в. в Македония по нареждане на
византийския император Теофил (829—842). От посочения текст в
грамотата на Василий II се вижда, че в началото на XI век в Бъл-
гария наред с българите са живеели и известен брой чужди еле-
менти (власи и перси). Имало е, както знаем, и известен брой гърци
(особено в градовете на черноморского крайбрежие). Основната маса
от населението са били обаче българите и не случайно Василий I
се назовал „българоубиец“ след завладяването на страната. Всяка
етническа трупа си имала собствено име: власи, вардариоти,
гърци и бьлгари. И, както видяхме, името българи по това
нреме е било разпространено във всички области на България (Ми.
зия, Тракия и Македония).
Утвърждаването на названието българи като народностно име
на изградилата се през IX—X в народност започнало да привлича
вниманието на отделни византийски писатели, конто се интересували
какъв е неговият произход и откъде води началото си. Такъв инте-
рес е проявил напр. византийският император Константин VII Багре-
нородни (913—959). В своето съчинение „За темите* (написано към
средата на X в.) той се спира по-специално на въпроса за военно-
административната организация в балканските земи от края на VII в.
насам и във връзка с това дава някои подробности относно навли-
зането на прабългарите по това време на юг от Дунава и образу-
ването на българската държава. Императорът разказва, че „богоом-
рззният български народ“ (тд 6ео'иат;тоу t&v. BouXyapwv ?6voS)118 пре-
минал Дунава при царуването на Константин Погонат и с това пред-
извикал изменения в териториалния обхват на тема Тракия, като от-
къснал част от нея и я подчинил на своята власт. Едва след идва-
нето на българите на юг от Дунава станало известно според Кон-
стантин Багренородни и тяхното име. Дотогава те били познати,
както бележи той, с едно друго название, а именно оногундури (йте
то 5vo;ia аитйу ".avepdv eysvexo тгрбтероу yap ’OyoyovSoupouS айтойС
ёхаХои.)).119 Византийският писател не обяснява обаче какьв е про-
изходът на името българи, нито пък се спира на въпроса, защо
до идването им на Балканския полуостров никой още не знаел за
това име.
Интерес към ранната история на българския народ и по-специ-
ално към името „бьлгари" е проявили един друг византийски исто
344
БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО ИМЕ
риограф, а именно Йосиф Генезий, който е бил съвременник на Кон-
стантин Багренородни и е живял през първата половина и средата
на X в. В своето съчинение под наслов „История", което обхваща
периода от 813 до 886 г., Генезий отделя доста място на отноше-
нията между България и Византия, като се спира главно на съби-
тията във връзка с покръстването.117 118 119 120 Между другого Генезий отбе-
лязва, че българският владетел Борис бил свързан по род с авари
и хазари, а пък самото име българи било получено по традиция
от един някогашен техен вожд, наречен Булгар. Съответният пасаж
гласи: „Предводителят на България (Борис — б. н.), който произ-
хождал по род от аварите и хазарите и водел името си от госпо-
даря си Булгар, когото ромеите оставили да се засели в Мизия и
Доростол, отправил към ромеите враждебни думи и ги заплашвал с
нападение" (6 Ss BouXyaptaS, оГо€ то yevoS ё£ ’Apdpwv xal Ха-
?apo)V, dro BooXyficpou xuptou Зубчато? 6C rapd 'PwjiaLtov ev xarotx^aet Ao-
риотбХои xal MuataC уеуёут/ио, етта/бт) rpotct батата ётаЗрорлр/ 'Pwfiaio:?
ётгатгЕсХ&у).121 Това известие на Генезий е твърде интересно преди
всичко с това, че свързва българи с авари, с което подсказва за
някогашната връзка на Куберовите българи с аварите в Панония.
Едновременно с това то свързва българи и хазари, което ни отвежда
пък към далечното минало на Велика България и оттеглянето на
Аспарух под напора на хазарския хаган. Особено интересен е
опитът да се обясни името българи като произхождащо от един
техен вожд Булгар, който според думите на Генезий бил минал ня-
кога река Дунав и се заселил в Мизия със съгласието на цариград-
ските управници. Очевидно тук е направена подмяна на действител-
ното име на този български вожд — Аспарух — с едно фиктивно
име „Булгар", за да може по такъв начин да се намери обяснение
за името българи, от което се е интересувал византийският писа-
117 Срв. за тези преселници V. Laurent, 'О fJapSapidrrwv IJtoi Toopxwv, Peres, Tures asia-
tiques ou Tures hongrois ? (Сборник в памет на проф. П. Ников, София, 1940,
с. 275—289).
118 Срв. A- Pertusi, Costatino Porfirogenito De thematibus, I, 44=c. 85 (Извори за
бълг. история, IX, с. 193).
119 Пак там, с. 193.
120 Genesius, rec. С. Lachtnann, Воппае, 1834. (Извори за бълг. история, VIII,
с. 321—335).
121 Genesius, Hist., с. 85. (Извори за бълг. история, VIII, с. 334).
345
ЗАВЪРШЕК НА ЕТНОГЕНИЧНИЯ ПРОЦЕС
тел. Дали Генезий е почерпил това сведение за „ Булгар “ от някакъв
друг по-стар извор, който не е достигнал до нас, или пък се касае
за измислено от него обяснение, не може да се каже със сигурност.
Ясно е едно, че той едва ли е знаел за разказите на Теофан и Ни-
кифор относно преминаването на Аспарух на юг от Дунава. Ясно е
също, че опитът му да разтълкува името българи свидетелствува
за засиления интерес на византийските историографи през втората
половина на X в. към народностното название на техния северен
съсед, с който империята е поддържала тесни политически, иконо-
мически и културни връзки.
Освен в „Историята" на Генезий версията за вожда „Булгар"
като пръв предводител на българите, който се бил заселил на юг
от Дунава, се съдържа и в споменатата вече историческа творба
на Лъв Дякон. Между неговия разказ и разказа на Генезий има
обаче някои отлики. Докато Генезий свързва българите по потекло
с авари и хазари, Лъв Дякон отбелязва, че те били сродни със се-
верните котраги, с хазарите и с куманите. При това, както видяхме,
той назовава прабългарите и с архаизиращото название мизи поради
това, че те били заели някогашната провинция Мизия. Съответният
пасаж, в който намираме всички тези обяснения, гласи: „Казват про-
чее, че мизите се отделили от северните котраги, хазари и кумани
и напуснали бащините си огнища. Скитайки се по Европа, те за-
взели и заселили тази страна по времето, когато Константин Погонат
управлявал ромейската държава, и по името на своя племенен на-
чалник Булгар я нарекли България" (Аёуетас yap MucouS йтгоьхоиС тшу
u77£ppopeo)v Котраушу, Xa£apa>v те xai Kouparwv бута?, т&у o?xel'wv рета-
oTfjyat ^6a>v dXwpevouS 8ё хата т$]у Euparnjy, таилду хатесХтуреуас хас хатос-
xijcat, Кй>уотаут{уои, ф Па)у(оуато€ ётахХт/и?, tote Twpa(wv ^yepoveuoyTcg
Spw-.;upo€ Si Tijv /oipav ато BouXyapou (тйу acpwv cpuZapyou) BouXyapfay
v.x) eaat).122 Интересно в този пасаж е не само обяснението на името
българи, което съвпада с обяснението на Генезий, но и свързването
на българите с котрагите (техните някогашни близки родственици),
а също така и с хазари и кумани.
В заключение може да се каже следното: Названието българи
е претърпяло една интересна еволюция в своя етнически смисъл,
която се развива паралелно с процеса на утвърждаване на българ-
ската народност. Първоначално това название се е употребявало
само за означение на прабългарите, конто го донесли със себе си
346
БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО ИМЕ
от своята далечна родина в Балканская полуостров. През IX в. с
името българи били означавани вече и славяните на територията
на България, конто по това време вземали връх над малочисления
прабългарски елемент и постепенно го поглъщали. Примера за раз-
ширената употреба на името българи намираме в редица домашни,
византийски и западни извори от средата и втората половина на
IX в. В края на IX и началото на X в., когато българската народ-
ност е била вече напълно изградена, названието българи в него-
вия нов етнически смисъл се превръща в трайно утвърдено народ-
ностно име и ние го срещаме по страниците на старобългарски, ви-
зантийски, латински, арменски и други съчинения. Като българи
са се съзнавали и наричали жителите на всички краища на България
(в Мизия, Тракия и Македония), където се е оформила и укрепнала
нашата народност. Наред с името българи се налага и прилагател-
ното български ( български народ, българска земя, български цар
български език и пр.). Широкого разпространение на названието
българи в България и в съседните страни предизвиква интерес
към неговия произход и най-вече сред византийската историография.
Така се ражда версията за легендарния вожд Булгар, който преми-
нал някога река Дунав, за да се засели в Мизия, и по чието име
цялата заета от него страна се е нарекла България, а населението
й — българи.
124 Срв. съответния текст в Извори за българската история, IX, с. 252.
ГЛАВА ПЕТА
Българската народност
през периода
на византийското
владичество
1
НАРОДНОСТЬЮ САМОСЪЗНАНИЕ
Създадената в края на IX и началото на X в. българска народност
не е имала продължителен свободен политически живот. След го-
лемите териториални успехи, постигнати при Симеон (893—927), по-
следвал период на упадък, който се дължи в значителна степей на
военното ифинансовото изтощаване на държавата поради продължи-
телните войни, както и на изострянето на социалните противоречия,
свързани с развитието на феодалните отношения. Възползувани от
слабостта на северния си съсед, византийците минават в решително
настъпление.ПовременацарСамуил(997—1014)и на неговите прием-
ници България е въвлечена в тежка борба за запазване на своята
независимост. Въпреки упоритата съпротива в края на краищата
българите не могли да удържат на силния натиск. През 1018 г. ви-
зантийският император Василий II влиза в град Охрид и наскоро
след това всички български земи са покорени и включени в преде-
лите на Византийската империя. Започва периодът на византийското
владичество, който трае в продължение на близо две столетия.1
Както би било естествено да се очаква, при условията на чуж-
дата власт положението на българския народ се влошило значително.
Прекратили своята дейност някогашните блестящи школи в Преслав
и Охрид, конто бяха превърнали България в център на славянската
писменост и книжнина. Не се чувал гласът на българския учител и
духовник, който учел „славянските азбукарчета" на четмо и писмо.
Спрян бил бързият и ярък духовен и културен подем, характерен
за епохата на Борис и Симеон, когато се раждал и укрепвал като
нов и млад етнос българският народ.
Въпреки неблагоприятните условия, създадени по време на ви-
зантийското владичество, българският народ не загубил все пак сво-
ята вътрешна устойчивост и съпротивителната си сила. Може дори
1 Срв. общо за тия събития В. Н. Златарски, История на българската държава през.
средните векове, I, ч. 2, с. 278—790; История на България, I, 1961, с. 109—149.
351
ВИЗАНТИЙСКОВЛАДИЧЕСТВО
да се твърди, че в известен смисъл през периода на чуждото иго
това вътрешно единство получило по-нататъшно и още по-ярко утвър-
ждение като естествен резултат от стремежа на българите да
се противопоставят на завоевателя и да се борят за освобождението
си. Често явление е при условия на чуждо потисничество народност-
ното самосъзнание на даден етнос да се усилва и да получава
още по-подчертани изяви неговата „историческа памет", с която той
се разграничава от поробителите и търси морална и идеологична
основа за своята съпротива срещу тях. Такъв е случаят и с българ-
ския народ през епохата на византийского владичество.
Видим израз на засиленото народностно самосъзнание на бъл-
гарите и на тяхната „историческа памет" през време на византий-
ского владичество ни дават някои съчинения от агиографски и апо-
крифен характер, конто са били създадени в нашата страна през
XI—XII в. и конто продължават до известна степей литературните
и идейни традиции на Преславската и на Охридската школа. Между
тези съчинения особено внимание заслужава т. нар. „Български апо-
крифен летопис". Това е едно твърде интересно произведение, съ-
ставено от неизвестен автор, може би духовно лице, вероятно към
средата на XI в.2 От някои пасажи в „Апокрифния летопис" би могло
да се заключи, че в този вид, в който е достигнал до наши дни,
той съдържа добавки и допълнения от по-късно време (вероятно от
XIII—XIV в.). Първоначалната ядка на „Летописа" ни отвежда обаче
към епохата на византийского иго и неговата поява като оригинален
български книжовен паметник е свързана пряко с този именно период.
Най-характерна тенденция в „Апокрифния летопис", прокарана
в увода на това произведение, е да се посочи, че българите са „бо-
гоизбран народ", че те са били предопределени от самия бог да се
заселят в земите южно от Дунава и там да създадат своя държава.
Като изпълнител на тази повеля е представен твърде популярният
старозаветен пророк Исая, комуто бог според разказа на анонимния
съставител на летописа бил поръчал: „Исае, възлюблени ми про-
роче, иди на запад от най-горните страни на Рим, отлъчи третата
част от куманите, наречени българи, и насели земята Карвунска, ко-
ято опразниха римляни и елини. — Тогава аз, братя, по божия повеля
(говори Исая — б. н.) дойдох на лявата страна на Рим и отделих
третата част от куманите и поведох ги по път, посочвайки с тръстика,
и ги доведох до реката, която се нарича Затиуса, и при друга река
352
НАРОДНОСТНО САМОСЪЗНАНИЕ
наречена Ереуса. И тогава имаше три реки. И населих земята Карвун-
ска, наречена българска. Беше опустила от елини през 130 години.
И населих я с множество люде от Дунава до морето и поставих им
цар из тях. Името му беше цар Слав. И този цар прочее насели
села и градове. Няколко време тези люде бяха езичници. И този цар
сътвори могили в земята българска. Тогава му дадоха име „стомо-
гилен цар“. И в тези години имаше обилие от всичко. И имаше сто
могили в неговото царство. И този беше първият цар в българската
земя и царува 119 години и почина."2 3 4 *
Идеята за „богоизбран народ", прокарана в увода на „Апокриф-
ния летопис", е подсилена от стремежа на автора на това интере-
сно произведение да подчертае, че още от самото начало на своята
история българският народ тръгва по пътя на напредъка и че ре-
дица негови владетели се проявяват като големи строители и мъдри
ръководители, осигуряващи щастие и благополучие за своите пода-
ници. В такъв смисъл са очертани такива български царе като Слав,
Испор (Аспарух — б. н.), Борис, Симеон, Одолеян (Делян) и пр. За
Слав, както вече се каза, се отбелязва, че „населил села и градове*
и че по негово време „имаше изобилие от всичко". За Испор четем,
че основал градовете Дръстър и Плиска/ Симеон се слави с това,
че вземал от поданиците си като данък само „едно повесмо и лъ-
жица масло и яйце на година" и че по негово време имало „много
изобилие“Б. Същата картина е нарисувана и за царуването на Петър:
„Тогава прочее в дните и годините на свети Петър, цар български,
имаше изобилие от всичко, сиреч пшеница и масло, мляко и вино и
вреше и кипеше от всяко божие дарование и нямаше скъдност от
нищо, но имаше ситост и изобилие от всичко по божие изволение. “6
За управление™ на легендарния български цар Селевкия се твърди,
че по негово време били създадени градовете Пловдив, Срем, Брез-
2 Срв. Й. Иванов, Богомилскн книги и легенди, София, 1970, с 273—287. Самият
текст е поместен от с. 280 до 287. Новобългарски превод иа това произведение у
И. Дуйчев, Из старата българска книжнина, I, София, 1943, с. 154 сл. Повторен в
Христоматия по старобългарска литература, София, 1967, с. 291 сл. и в Христо-
матия по история на България, 1965, с. 191 сл.
3 Срв. Й. Иванов, Богомилски книги и легеиди, с. 281 сл.
4 Пак там, с. 282 сл.
ъ Пак там, с. 283/284.
6 Пак там, с. 284.
23
353
ВИЗАНТИИСКО ВЛАДИЧЕСТВО
ник, Средец и Ниш,7 а за Одолеян (Делян) се отбелязва, че създал
градовете Червен, Несебър и Ниш.8 Несъмнено, значителна част от
така посочените факти в „Апокрифния летопис" не отговарят на
историческата правда и са измислени от неговия съставител. За нас
е обаче важно да подчертаем съдържащата се в това произведение
тенденция — а именно да се посочи, че българският народ има за-
бележително минало и мъдри владетели, конто са съдействували за
изгражданею на голяма материална култура и на един добър жи-
вот за своите поданици. По такъв начин чрез този разказ се е дър-
жала будна „историческата памет“ на поробените българи, утвър-
ждавало се е народностното им съзнание при условията на наложе-
ния им политически и духовен гнет. Казано накратко, „Апокрифният
летопис" дава израз на една естествена реакция на потиснатата по
време на византийското владичество българска народност, която е
търсела начини и средства да запази вътрешната си устойчивост.
Израз на подобии тенденции намираме ив други произведения
от това време, а именно в т. нар. „Солунска легенда"9, както и в
едно „Кратко житие на Кирил"10. В „Солунската легенда" е прока-
рана пак идеята за българите като богоизбран народ, при който бог
изпраща Кирил, за да ги направи християни и да им даде азбука.
„Кириле, Кириле — гласи съответният пасаж, — иди в (обширната)
земя и сред славянските народи, наречени българи, защото господ
те е определил да ги покръстиш и да им дадеш закон." И това по-
ръчение било изпълнено. Българите, както разказва по-нататък ано-
нимният автор, повели война срещу гърците, за да получат човека,
„когото бог ни е изпратил". Кирил отишъл в тяхната земя и им съз-
дал азбуката. „Българите — разказва сам той в края на „Леген-
дата" — ме взеха с голяма радост и ме заведоха в град Равна на
река Брегалница. Аз им създадох 32 букви. Аз ги учих малко, а те
►
ВИЗАНТИЯ В БОРБА ЗА В ЬЗСТАНОВЯВАНЕ
НА СВОЯТА ВЛАСТ В БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ (VII—XI в.)
Византийски военно-администратиени единица (теми), образувани:
I. от VII до IX в. 2. през X и XI в.
354
АНАТОЛЙКОН
ВИЗАНТИИСКО ВЛАДИЧЕСТВО
сами много постигнаха. Те, каза господ, ще предадат на бога про-
славената вяра и християнството. “11
Подобна мисия сред българския народ изпълнява Кирил и в по-
соченото негово „Кратко житие", което произхожда пак от времето
на византийского владичество. В него четем, че бележитият солунча-
нин, „преподобният наш отец Кирил", бил „българин родом" (уюдом
сын еаъгл|>ин) и че извършил голяма просветна и мисионерска дей-
ност сред славянското население на река Брегалница. Съответният
пасаж гласи „След това отиде на река Брегалница и там намери не-
покръстени, той ги покръсти и обърна в православната вяра. И съз-
даде им букви на славянски език."12 И в това произведение проли-
чава стремежът на неизвестния съставител да подчертае важната
ропя на българския народ, който получава християнската вяра и
ставянски букви пряко от Кирил. За историческата достоверност на
тези твърдения би могло, разбира се, да се спори и да се изкажат
оправдани съмнения. Важна за нас обаче в случая е прокараната тен
денция да се възвеличи българският народ, като се наблегне на об-
стоятелството, че сам Кирил Философ е „българин" и че той лично
е действувал сред българските славяни като християнски мисионер
и като създател на славянската писменост. Така и „Краткого Кири-
лове житие" подобно на „Солунската легенда" и на „Българския
апокрифен летопис" е съдействувало за укрепване на народностното
самосъзнание на българите, за повишаване на родолюбивите им чув-
ства, за освежаване на историческата им памет през епохата на ви-
зантийского владичество.13
В съответствие със самата действителност и като резултат на
едно вече здраво утвърдено разбиране българският народ продъл-
жавал да се счита през епохата на византийского владичество като
славянски народ, сроден и близък с други славянски народи. Като
славянски народ е представен напр. той в споменатата „Солунска
легенда", където четем, че Кирил бил изпратен „при славянските
народи, сиреч българите" (кь кзики слакинскык « за да
ги обърне към християнската вяра и да им даде писменост. Като
славяни се схващат българите и в „Краткого Кирилове житие", както
личи от цялото изложение на тази интересна творба и особено от
споменатия вече пасаж за мисионерската дейност на солунския про-
светител сред славянското население в областта на река Брегални-
ца. Съзнание за славянский характер на бътгарската народност про-
356
НАРОДНОСТНО САМОСЪЗНАНИЕ
зира и в „Апокрифния летопис". Не случайно като пръв владетел
на българите там :е посочен цар „Слав". Това говори за стремежа
на автора да наблегне на славянския елемент като основен и пър-
вичен при образуването на българската държава. Името „Слав" би
следвало в случая да се схваща като едно обобщено означение за
славянското население/6 заселило се през VI—VII в. в областта
южно от река Дунав на територията, „опразнена от елини и рим-
ляни", както гласи разказът на летописеца. След „Слав" като втори
владетел на българите и негов приемник в „Апокрифния летопис"
е посочен Испор (т. е. Аспарух). По такъв начин се подчертава тяс-
ната връзка между славяни и прабългари и се дава израз на схва-
щането за съвместното участие и сътрудничество на двете етничес-
ки групировки в най-ранния стадий на нашата история. Интересно
е при това, че авторът на „Апокрифа" назовава българите и с името
кумани, като отбелязва при това, че названието българи те по-
лучили по-късно, а именно след смъртта на Испор (и по оумуьттю
Испори цдрь Бльгхрскъго, нлркоии к-оуиьн* Едьгл^().1в Това свързване на
„кумани" с „българи" подсказва, че летописецът е знаел за тюрк-
7 Срв. Й. Иванов, Богомилски книги и легенди, с. 285.
R Пак там, с. 287.
9 Срв. текста на тази легенда с обяснителни бележки у /7. Иванов, Български ста-
рини из Македония, София, 1970, с. 280—283. Относно временаписването на .Леген-
дата” и нови преписи на този интересен паметник срв. Б. Ангелов, Из старата бъл-
гарска, руска и сръбска литература, II, 1967., с. 44—66. Вж. още Е. Георгиев, Лите-
ратура на изострени класови борби в средновековна България, София, 1966, с. 313—
316.
111 Текст на „Краткого Кирилове житие” у Й. Иванов, пос. съч., с. 284 288. Друг
препис на житието у Б. Ангелов, пос. съч., 1, София, 1958, с. 36—44. Новобългарски
превод в Хрнстоматия по старобългарска литература, с. 129 сл.
11 Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 283.
12 Пак там. с. 285.
13 Срв. Д. Ангелов, Кирил и Методий в средновековната българска книжнина,
Археология, V, 1963, кн. 3, с. 17 сл.
11 Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 282.
15 Срв. в такъв смисъл и И. Дуйчев, Едно легендарно сведение за Аспаруха
(Vejesnik za archeologiju i historiju dalmatinsku, LVI—L1X, 2, 1954—1957. Abrami-
fev zbornik, 11, f. 184). Според В. Бешевлиев, За славянските племена в Североиз-
точна България от VI до IX в., Сб. „Преслав”, I, 1968 с. 23, под „Слав” се подраз-
бира прочутият славянски племенен вожд Славун, предводител на северите през
втората половина на VIII в.
16 Й. Иванов, Богомилски книги и легеиди, с. 282.
357
ВИЗАНТИЙCKO ВЛАДИЧЕСТВО
ския произход на прабългарския елемент и това го е карало да тър-
си родство между тях и куманите и дори да ги идентифицира.
Освен в домашни паметници от рода на посочените по-горе дан-
ни за това, как е била схващана етническата същност на българска-
та народност през XI- XII в., могат да се открият и в някои извори
от чужд произход (византийски, сръбски, руски). Между тези изво-
ри заслужава внимание съчинението на византийския историограф
Никифор Вриений (роден през 1062 г.), в което се засягат събития
из историята на Византия и балканските земи за времето от 1070 до
1079 г. Между другото Вриений разказва подробно за въстанието
на българите срещу византийската власт под водачеството на Геор-
ги Войтех. Като се спира на началото на въстанието, той отбелязва,
че „народът на славяните отхвърлил ромейскою иго и опустоша-
вал и грабел България" (той те SOXapivtov ?6vou£ TiJS SouAetaS 'Ptop-atwy
a^T;VtaaavroS xal zijv BouXyapiav SrpOvroC те zat Xr/t^opeyou).17 Ясно e из-
разено следователно схващането на Вриений, че българите са славя-
ни. Това схващане проличава и в края на неговия разказ, където
се говори, че византийският император Михаил решил да назначи ба-
щата на Вриений за управител на „цялата страна на българите"
(тт)£ twv роиХуарюу... TraaTjC X’bpaS), за да може да усмири така„засилващия
се славянски народ" (йоте ... zat тд XSXafk'ytoy ?буо€ zaxazupteoOaay
avacTaZfjVac).18
Славянският характер на българската народност е бил ясен и
за един от най-ранните представители на сръбската историография
т. нар. Дуклянски презвитер, автор на един „Летопис", съставен
през XII в. Славянският оригинал на този летопис не е запазен и
понастоящем ние разполагаме с един негов латински превод, напра-
вен в началото на XVII в.19 В това произведение се срещат интерес-
ни данни главно за ранната история на племената от сърбохърват-
ската група след заселването им на Балканския полуостров, но на-
ред с това има и някои данни във връзка с идването на прабълга-
рите. Авторът назовава прабългарите с обичайното за латиноезични-
те паметници название Vulgari и твърди, че още в самото начало
след идването им в балканските земи от областта на река Волга те
влезли в най-добри връзки със сръбските славяни, -което се дъл-
жало най-веие на това, че и едните, и другите били езичници и
говорели на един и същ език (Caeperunt se utrique populi valde
inter se diligere id est Gothi, qui et Sclavi, et Vulgari, et maxi-
358
НАРОДНОСТНО САМОСЪЗНАНИЕ
me quod ambo populi gentiles essent et una linqua esset omnibus).17 18 19 20
Разбира се, гледището за еднаквия език на сърбите и на дош-
лите от Волга прабългари е погрешно. По времето обаче, когато
дуклянският презвитер е пишел своето съчинение, е имало вече не
прабългари, а един български народ, славянски по своята същност,
който е бил твърде близък по език със съседните нему сърби. Това
именно обстоятелство е причина авторът на Дуклянския летопис да
счита, че това езиково родство датира още от най-ранна епоха и че
самите българи от Волга са говорели славянски език. Така по кос-
вен път чрез това погрешно становище за езика на прабългарите
проличава ясно убеждението на автора на „Летописа", че българи и
сърби са два сродни помежду си славянски народа — убеждение,
което отговаря на самата действителност през XII в., когато той е
живял и писал своето съчинение.
Схващането, че българската народност е по същество народ-
ност славянска, е прокарано и в посочените вече руски среднове-
ковни летописи (Повесть временных лет), конто произхождат от XII в.
Особено показателен е поместеният в тях разказ за дейността на
Кирил и Методий и за изнамирането на славянската писменост. В
този разказ е подчертана общността на всички славянски народи,
конто получили азбука и книги от двамата солунски просветители.
Прозира убеждението на летописеца, че всички славянски народи
имат един общ език (а язык словенски един) и че това именно е
улеснило бързото разпространение на славянските книги сред тези
народи. Най-напред, както четем в „Повесть временных лет“, славян-
ската просвета е била разпространена и от самия Кирил сред бъл-
гарския народ (Константин... иде учить болгарского языка), а впо-
следствие тя се разпространила и сред Моравия и Русия. Казано на-
кратко, за руския летописец няма никакво съмнение, че съвремен-
ният нему български народ е славянски по своята същина и че
17 Срв. Nicephori Bryennii Commentarii, Bonnae, 1836, с. 100 (Извори за бълг. ис-
тория, XIV, с. 115).
18 Пак там, с. 116.
19 Срв. Ф. ШиииЖ, Летопис попа Дукл>анина, Београд—Загреб, 1928. По-ново из
дание от V. Mosin, Letopis рора Dukljanina, Zagreb, 1950. Извадки в Извори за
бълг. история, XII, с. 170—179).
29 Ф. ШишиП, Летопис попа Дукл>анина, с. 298 (Извори за бълг. история, XII,
с. 171).
359
ВИЗАНТИИСКО ВЛАДИЧЕСТВО
именно българската държава е била първият център на славянската
писменост и култура благодарение иа мисията на двамата солунски
братя.
2
ТЕРИТОРИАЛЕН ОБХВАТ
През периода на византийското владичество основно териториално
ядро на българската народност били областите Мизия, Тракия и
Македония, където тя се създала и утвърдила през предишните
столетия. В тях съществували стотици и хиляди градове, села, кре-
пости и манастири, където живеел, трудел се и творил българският
народ. Това са били трите области, образу ващи в своята цялост
„всичката българска земя“ (всоу зшлм Елггускоум), както се говори в
наши книжовни паметници от XI—XII в.1 Тази земя е била люлката
на българската народност и в нея продължавала своето развитие
тя и при условията на чуждия гнет. От сведения на редица извори
(исторически съчинения, грамоти на византийски императори, манас-
тирски архиви, топоними и хидроними и пр.) може да се заключи
обаче, че през разглеждания период българско население е имало и
извън границите на така посочените области. На запад българи са
живеели напр. чак до адриатического крайбрежие в днешните ал-
бански земи, а на юг, смесени с местните жители, те са се срещали
в Халкидическия полуостров и отчасти в Тесалия и в Епир.
За това, че българско население през XI—XII в. е имало на
запад чак до Адриатика, може да се съди от сведения, почерпани
предимно от съчинения на западни автори (немци, французи, итали-
анци и пр.), писани във връзка с преминаването на кръстоносците
през балканските земи през 1096, 1147 и 1189 г. Особено ценни
данни по този въпрос намираме в съчинението на френския историк
Вилхелм Тирски, който разказва за преминаването на войските от
третия кръстоносен поход през 1189 г. Според неговите думи бъл-
гарите, след като дошли от северната страна, „били заели още от
стари времена една обширна облает от Дунав до Константинопол и
пак от същата река чак до Адриатическо море" (Inter quas Bulgaro-
rum gens inculta a tractu Septentrionali egressa a Danubio usque ad
Urbem regiam et iterum ab eodem flumine ad mare Adriaticum uni-
versas occupaverat regiones).2 Тази голяма страна, наречена България
(Bulgaria), се простирала, бележи по-нататък Вилхелм Тирски, на
360
ТЕР И ТОР И АЛЕН ОБХВАТ
дължина „тридесет дни път, а на широчина — повече от десет дни*1.
Казаното от френския писател относно западната граница на „Бъл-
гария" се потвърждава от данни и на други западни автори, като
Петър Тудебод, Раймунд д’Агилер, Ордерик Виталис, Гиберт и пр.
Заслужават отбелязване такива пасажи в техните съчинения като:
„Прочее, те всички преминали морето [Адриатического — б. н.[ и
достигнали до земите на България (Omnes igitur transfretaverunt et
applicuerunt in Bulgariae partibus).4 „Хуго Магнус ... стигнал със своите
хора град Дирахиум в България" (Hugonem Magnum ..., qui primus
heroum mare transiens, apud Duratium, urbem in Bulgaria cum suis
applicavit).0 „Жителите на Дирахиум, като разбрали, че норманите
напредват навътре в България" (Porro Diraceni, dum Normannos per-
pendunt in Bulgariam longe progresses),0 „Тези всички преминали мо-
рето ... и достигнали земите на България" (hi omnes transfretave-
runt ... et applicuerunt Bulgariae partibus).7
Срв. напр. Българския апокрифен летопис (Й. Иванов, Богомилски книги и леген-
ди, с. 283); срв. и т. нар. Данилове тълкуване (апокриф, възникнал вероятно в края
на XI в.) у Й. Иванов, Бьлгарите в Македония, София, 1917, с. 140. Че „България*
и „българската земя“ по време на византийского владичество е била схващана като
съетояща се от „три области* или „три части*, може да се заключи от един списък
на архиепископите в българските земи, съставен към средата на XII в. Там четем
между другого, че по време на княз Борис Климент бил нетоварен „да надзирава
и третия дял на българското царство, т. е. от Солун до Йерихо и Канина или Тас-
пиат (. . . xal zi zplzov pepcS rij£ fouXyapixiJC faacXetaS ff’ouv inti OsaaaXovixyjS
Iepix<i> Ml Kavvtvmv IJtgi Taaijn-.dTou). Срв. съответния текст у Й. Иванов, Български
старини из Македония, с. 565, повторен в Извори за бълг. история, XIV, с. 109
Под трета част в този текст, както се вижда, се подразбират югозападните българ-
ски краища, включващи цяла Македония и част от Албания. А другите „две части*
трябва да се предположи, са билн Мизня и Тракия.
2 Срв. Historia rerum in partibus transmarinis gestaruiu, Recueil des historiens des
croissades, Historiens Occidentaux, I, Paris, 1844, c. 77. (Извори за бълг. история
XII, с. 190).
5 Пан там.
4 Срв. Petri Tudebodis, sen Tudebovis sacerdotis Sivracensis, Historia de Hieroso-
lymitano itinere, Recueil des historiens des Croisades, Historiens Occidentaux, Paris,
1886, c. 16 (Извори за бълг. история, XII, с. 16).
5 Recueil des historiens des croisades Historiens Occidentaux, t. Ill, c. 327. (Извори
за бълг. история, XII, с. 72).
6 Orderici Vitalis Historia ecclesiastica, ed. G. Pertz, MGH SS XX, c 62 (Извори за
бълг. история, XII, с. 63).
7 Срв. Gesta Francorum et aliorum Hierosolymitanorum ed. L. Brehier, Histoire ano-
nyme de la Premiere croissade, Paris, 1924, p. 20 (Извори за бълг. история, Xll с. 26)-
361
ВИЗАНТИИСКО ВЛАДИЧЕСТВО
Има и други пасажи от подобен род, от конто се вижда, че
редица западни писатели от XI—XII в. слагат началото на „България"
и .българските земи" от адриатическото крайбрежие.
За това, че през периода на византийското владичество българ-
ско население е имало чак до областта на Адриатика, може да се
съди и от едно домашно известие. Става дума за една от припис-
ките към славянския превод на византийската хроника на Констан-
тин Манасес, направена от неизвестния български прево дач. Тази
приписка гласи, че българите, след като минали Дунава по време
на Константин Брадатия (Погонат — б. н.) и заели Мизия, стигнали
чак ДО Драч (Мн°го вычислят с8цк, исплнинк и сию стрн8 Д8нак8 i
он8 до Д|>ача)8
Наред с данни от писмените извори налице е обилен топонимичен
материал, който сочи, че българско население през разглеждания период
е живеело в албанските земи чак до адриатическото крайбрежие.
Добре систематизиран и изяснен е този материал в посочената вече
книга на А. Селишчев, Славянское население в Албании, София, 1931.
Могат дз бъдат посочени стотици имена на реки, селища, местности,
като напр. Белица, Бистрица, Глина, Каменица, Сушица, Галица, Ляс-
ковица, Козица, Ресник, Горица, Шипка, Луково, Сенище, Сеница,
Доловище, Суходол, Ресник, Слатина, Шумница, Копачи, Божиград
и много други. През последно време бяха обнародвани нови данни
за топонимични названия в Албания, конто произхождат от началото
на XV в. и между конто се срещат също така голям брой названия
от славянски произход.9 Такнва са напр. Белица, Блатен, Бяла вода
Блащени, Водица, Враня, Грачица, Доброш, Жабово, Извор, Коренище,
Крушовица, Лук, Могила, Ноково, Осеница, Острица, Пр )сак, Рожа-
ни, Смокина, Стрели, Торище, Хълмица, Черници и пр. Общо взето,
славянските топонимични названия са засвидетелствувани в паметници,
от XIII до XVIII в., но сигурно е, че повечето от тях имат старинен
произход и са съществували и през време на византийското вла-
дичество. Тяхното наличие е несъмнено доказателство за това, че в
албанските земи през разглеждания период е имало доста много-
бройно българско население.
Наред с данните на топонимията за българско население в ал-
банските земи може да се съди и от значителното влияние на сла-
вянския език върху албанския. Това влияние се изразява главно във
възприемането на редица думи от славянски произход (като напр.
362
ТЕРИТОРИАЛЕН ОБХВАТ
стряха, зид, праг, обор, кош, градина, котел, сито, чеп, лопата, коса,
кочан, коруба, топор, риза, закон, кнез, воевода, владика и пр.).8 9 10
Най-ценно по този въпрос засега е изследването на А. Селишчев
в споменатата книга „Славянское население в Албании"10.
С обстоятелството, че по време на византийского владичество
българско население живеело в албанските земи чак до Адриатика,
се обяснява дейното участие на тази облает във въетанието срещу
византийската власт през 1040 г. Както е известно, начело на това
въетание застанал Петър Делян, внук на Самуил, под чиито знамена
се стекли жителите от Ниш, Скопие, Дебър и други български
краища. Едновременно с това обаче като втори център на въета-
нието се очертала областта около град Драч, където местните жи-
тели си избрали за водач Тихомир. Според изричното свидетелство
на византийския летописец Йоан Зонара Тихомир бил „българин ро-
дом" (ex yevouC ерйутос [ЗоиАуарисоО).11 Така се образували, както раз-
казва византийският писател Скилица—Кедрин, „два въстанически ла-
гера на българите, единият, който признавал Делян, а другият —
Тихомир" (ха! Xolttov уеубуаа: 8эо стаете BouAyapwv |isv toy ДеЛессуоу
avEUcpZjpo'jca, батера 5е тсу ТЕГ/ощроу).12
Това предизвикало известно раздвоение в действията на въета
ниците, но наскоро, както се знае, единството било възстановено и
се образовала обща въстаническа войска под ръководството на
Петър Делян. Разказът на двамата византийски писатели (Йоан Зо-
нара и Скилица) за събитията през 1040 г. е важно доказателство
8 Срв. съответния текст в изданието иа Й. Иванов, Български старини из Маке-
дония, с. 620.
9 Срв. Й. Займов, Болгарские географические названия в Албании XV в., Studia
Balcanica, I, Recherches de Geographie historique, Sofia, 1970, c. 179—194.
Това са названия, съдържащи се в един турски списък на населените места в Ал-
бания от 1431, издаден от Н. Inalcik. Higri 835 tarihie Suret-i-defter sancak Arvanid.
Ankara, 1954.
10 А. Селищев, Славянское население в Албании, с. 140—200; срв. още А. В. Дес-
ницкая, Славянские заимствования в албанском языке, V Международный съезд
славистов, Доклады советской делегации, Москва, 1963; срв. Е. Натр, Early Slavic
influence on Albanian, Linguistique Balkanique, XIV — 2, 1970, c. 11—19.
11 loannis Zonarae Epitome historiarum Iibri XIII—XVIII, ed. Benn., 1897, c. 59
(Извори за бълг. история, XIV, с, 192).
12 Georgii Cedrini Compendium Hist., ed. Bonn., Il, c. 528 (Извори за бълг. история,
XI. с, 303).
363
ВИЗАНТИИСКО ВЛАДИЧЕСТВО
за това, че през разглежданото време българи са живеели чак до
адриатическото крайбрежие в областта на град Драч.
Значителен изворов материал може да бъде приведен и като
доказателство за това, че българско население през периода на ви-
зантийското владичество е живеело дълбоко на юг около устието
на Струма и в Халкидическия полуостров. Става дума главно за
редица топоними и хидроними, а също така и за някои лични имена
от славянски произход. Част от този материал се отнася още до
IX—X в., т. е. допреди падането на Първата българска държава
под византийска власт. Така в един документ за продажба от самия
край на IX в. (897 г.)13 се споменава село Драгавути (то ytoplov xftv
Apayapouvzwv), което се намирало някъде вероятно близо до Солун
Названието е очевидно славянско и би могло да се свърже с името
на племето драгувити (драговичи). В същия документ срещаме лич-
ного име Деврот (Дг'Зрол), което, изглежда, е славянско. В документ
от 943 г., където се определят границите на имоти на град Йерисо
и светогорски манастири, между свидетелите, подписали съответния
акт, срещаме също славянски имена като Горазд (Гора^оои), Къниг
Непровад (Kuw/foS той Аетгрорсйои), Константин Халума (ХаАоОра).14
Това подсказва за наличие на българско население в Халкидическия
полуостров и областта на град Йерисо през X в. Изрично свидетел-
ство за това намираме в една императорска грамота от времето на
Роман II (от 960 г.), издадена в полза на манастира „Кодовое" (близо
до Йерисо). В грамотата четем, че на манастира се даряват „40 ос-
вободени от плащане на данък парици в замяна на онези части
земя, конто му били предадени от старо време и конто му били
отнети от заселените там славяни-българи“ (тара t&v evotctjV(j)6evtci)v
ёхегае XxAa^wv-BouAyapwv).15 За наличието на българи в посочената
облает може да се съди и от едно удостоверение, издадено през
982 г. от жителите на Иерисо в полза на манастира „Иверон", с
което се потвърждава неговата върховна власт над манастира „Ко-
довое".16 В това удостоверение наред с имената на свидетели-гърци
се срещат подписи и на свидетели-българи, като Василий Стоимир,
Василий Владко, Николай Детко (той Деатхои), Антоний Ръкавани
(Pw/xapr/wx). Измежду свидетелите българи един се е подписал при
това с глаголически букви, но за съжаление от надписа личат само ня-
колко знака. Според едни името на свидетеля гласи „Порги попъ", а
други четат името му като „Грьгора". В случая за нас е важен фактът,
364
ТЕРИТОРИАЛЕНОБХВАТ
че през втората половина на X в. в областта на града Йерисо е
живеело българско население и че дори в употреба е била там и
глаголическата азбука. За наличието на българи в този край през
разглеждания период може да се съди и от една разпоредба на
патриарх Николай Хрисоверг от 989 г., с която се предана под
управлението на манастира „Лавра" малкият манастир „Гомат", на-
миращ се близо до Йерисо. В разпоредбата се отбелязва, че този
манастир бил силно пострадал „предимно от нападенията на живее-
щите там българи (тоК xffiv ix yEtxovwv oixouvtojv BouZyapw?).13 * * * 17
Данни за българско население по устието на Струма и в Хал-
кидика има и през следващото столетие. Така в една разпоредба от
1008 г., с която се определят граници на имоти, принадлежащи на
манастира „Лавра", срещаме две очевидно славянски имена: Вели
рух (ВеДроих) и Добрил (Ao^pfjXoS), жители на село Радогаст (x«pt°
'Раоохоотае), чието име също е славянско. Става дума и за един ма-
настир с неустановено местонахождение на име „Рудава" ('Pouoa^tnv),
което би могло да се свърже с думата „руда".18 Славянски лични
имена Павел с прякор Плавица (той £гаЛЕуо]лё>ои Шартре) и Иван с
прякор Звездица се срещат и в един друг документ пак
от 1008 г., издаден в полза на светогорския манастир „Св. Климент".19
За наличие на българско население в Халкидика подсказва един до-
кумент от 1068 г., открит в руския светогорски манастир „Панте-
13 Срв Actes de Lavra, I, ed. G. Rouillard et P. Collomp, Paris, 1937, с. 1—3 (Из-
вори за бълг. история, XI с. 13—14).
11 Срв. П. Успенский, История Афона, III, Киев, 1877, с. 318; Й. Иванов, Бълга-
рите в Македония, София, 1917, с. 124. В документ пак от 943 г., издаден за све
тогорския манастир „Лавра”, се споменава местност Глумбочища (ГХоряоитС'ата), която
е очевидно славянска. Срв. Actes de Lavra, I, 12, с. 29 (Извори за бълг. история, XI,с.14).
15 Срв. съответния текст на тази грамота у F. Dolger, Ein Fall Slavischer Einsied-
lung im Hinterland von Thessalonike im 10 Jahh. Sitz. d. Bayer. Akad. der Wiss.
1952, I (Извори за бълг. история, XI, с. 38) Срв. /?. Иванов, Български старини
из Македония, София, 1969, с. 22—23.
1® Срв. за този документ Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 21 сл,
където е посочена н предишната литература върху него.
11 Срв. Actes de Lavra, I, с. 22 (Извори за бълг. история, XI, с. 14 сл.); срв. за
този манастир И. Дуйчев. Проучвания върху българското средновековие, с. 2.
1® Срв. Actes de Lavra, 1, с. 45 46 (Извори за бълг. история, XI, с. 15).
19 Срв. съответния текст в изданието на F. Dolger, Aus den Schatzkammern des
heiligen Berges, Textband, Miinchen, 1948, № 109, c. 297 (Извори за бълг. история,
XI, с. 37).
365
ВИЗАНТИИСКО ВЛАДИЧЕСТВО
леймон**. В него се говори за граничите между имотите на манас-
тира на Лъв Сфранца и „синурите, точно определени на българите"
(yivwoxfflrcaG dcxpt.ftG тх ouvopa тйу pouAyaptvwv).20 Може да се спомене
една грамота на византийския император Михаил VII Дука от 1074 г.
В нея става дума за един манастир „Врачево** (т^€ Братчера?), който
се намирал на полуостров Касандра (Палене) и бил подчинен на
светогорския манастир „Лавра**.21 Названието „Врачево** е очевидно
славянско. Славянски местни названия се съдържат и в една раз-
поредба от 1081 г., където се определят граничите на един имот
продаден от светогорския манастир „Космидон** на манастира на
амалфитяните. Заслужават отбелязване имената Валовища (ВоАо^'сЗт^),
Добровикия (AoppoptxfaC) и Рамно (Papvou). Славянско е може би и
названието Бобляне (Bop-TtAtavr,?).22 Името Бобляне се среща и в един
хрисовул на византийския император Алексий I Комнин пак от 1081 г.»
издаден във връзка със споменатата продажба.23 В този хрисовул
се среща названието Глинича (ГАйуст^аС), което би могло да се свърже
с българската дума „глина**.
Измежду документи от XII в., конто сочат за наличие на бъл-
гарско население в най-южните краища на Македония около Солун
и Халкидика, може да се спомене и един акт за определяне грани-
чите на имоти из архива на манастира „Лавра**. Срещат се имена
на реки и местности около устието на Струма.24 Заслужават отбе-
лязване една местност Лозикион (тд Ao^ixtov) и едно селище Баница
(т^с BayiT^aS). Още по-интересна за нас е една разпоредба от 1162 г.,
издадена от солунския дук Йоан Кондостефан във връзка със спо-
рове за граници на имоти на манастира „Лавра “.2Й Тук се срещат
две славянски местни названия, а именно една рекичка Чернахово
(тд xarapuaxov S X^Epyayofa) и едно укрепе но селище, което „мест-
ните хора назовавали Веселчо** (той хаатрои той eyxwpIwS Aey^vou
BegeAt^oo). Славянски имена носят и редица от споменатите в края
на този документ манастирски парици: Недо Великон (Neoov 6 Bea-
АихбуТ|€), Чернота (б ТС вруыта?), Недана, вдовица на Славот (Neoxvx
у т(ра той ХбАофсьтой), Черни (Т?ёрут£).
Живеещото около устието на Струма и в Халкидическия полу-
остров по време на византийското владичество българско население
се е запазило там и през следващите столетия (XIII—XIV в.). За
това можем да съдим главно от съдържанието на т. нар. описни
книги, т. е. документи, в конто се описват имотите на отделни ма-
366
ТЕРИТОРИАЛЕН ОБХВАТ
настири, като се споменават и имоната на селяните, намиращи се
под властта на манастирската управа. Става дума за описни книги,
издадени за такива светогорски манастири като Зограф, Ксенофон
Иверон, Хилендар и пр. Между личните названия, споменати в тези
книги, голям брой имат явен славянски характер, като напр. Богдан,
Добромир, Доброта, Зорана, Стана, Марица, Аница, Владо и пр.36
Център на това българско население през XIII—XIV в. е бил свето-
горският манастир Зограф, познат в извори от това време понякога
под името „манастир на българите“ (povvj twv pouAyapwv).37
Една друга облает, в която може да се говори за наличие на
български елемент през XI—XII в., е Тесалия. Преки свидетелства
за това се съдържат в споменатия вече „Стратегикон" на Кекавмен,
написан през втората половина на XI в. Става дума за описанието
иа Кекавмен във връзка с едно въетание на тамошното
население срещу цариградската власт, вдигнато през 1066 г. Вожд
на това въетание бил Никулица Делфина, който по думите на
Кекавмен „събрал власите и българите, конто живеели наблизо, и
така при него се събрала много войска" (тгЕрГЕошрсиое тйиС те BAa^ouG
ха! ВоиАуарои? той? exetae пАтрса^Уте? ха! ^бреи'абт} тгрд? аитЬу AaiG тоз-
AuG).28 С наличието на българско население в Тесалия се обясняват 20 21 22 23 24 25 26 27 28 *
20 Срв. И. Иванов, Българите в Македония, с. 134, който нзползува съответния па
саж според съобщението на В. Григорович в книгата .Очерк путешествия по Евро
пейской Турции", Москва, 1877, с. 67.
21 Срв. Actes de Lavra, I, т. 80 -81 (Извори за бълг. история, XI, с. 16).
22 Срв. Actes de Lavra, 1, с. 93—94 (Извори за бълг. история, XI, с. 18).
23 Срв. Actes de Lavra, 1, с. 95—96 (Извори за бълг. история, XI с. 19).
24 Срв. Actes de Lavra, 1, с. 150—152 (Извори за бълг. история, XIV, с. 140 сл.). Се-
лото Баница е вероятно днешното село Баница в Зъхненско. Срв. В. Нънчов, Ма-
кедония, етнография и статистика, София, 1900, с. 182.
25 Срв. Actes de Lavra, I, с. 159—163 (Извори за бълг. история, XIV, с. 142—146).
26 На това обстоятелство объриал внимание един от най-добрите познавачи на този
вид византийски документа Г. Острогорски в труда си .Византийские писцовые
книги, Byzantinoslavica, IX, 1948, с. 306. Специалио се е занимал с този въпрос
И. Иуйчев в статията си .Славянски местни и личин имена във визаитийските
описни книги" (Известия на Института за български език, VIII, София, 1962,
с. 197—215) със съответен списък; същият, Contribution a lYtude des praktica
byzantins, Etudes Historiques, 111, 1966, c. 111—123.
27 Срв. посочванията за това название у I. Dujcev, Contribution, с. 115.
28 Срв. Cecaumeni Strategicon et incerti Scriptoris De officiis regiis libellus, ed.
B. Wassiliewsky, V. Jernstedt, Petropoli, 1896, c. 70 (Извори за бълг. история, XIV,
367
ВИЗАНТИИСКО ВЛАДИЧЕСТВО
някои местни имена, като ВбиЛуарсу.^. ВоиЛуара, Vulgaria и др.29 С
наличието на българи в Тесалия се обяснява и едно на пръв поглед
твърде странно явление у някои византийски писатели, а именно да
се назовават понякога „българите" с названието „мирмидонци".
Както се знае, с името „мирмидонци" са били познати по време на
Троянската война жителите на Тесалия.30 Следователно то е могло
да бъде употребявано по силата на съществуваши у византийците
силни архаични тенденции и за дошлите много по-късно и живеещи
в тази облает българи. За пръв път се среща това смесване и отъж-
дествяване на „мирмидонци“с „българи" в хрониката на Йоан Малала
от VI в., и то в един неин пасаж, който очевидно представлява по-
късно интерполация, направена по времето, когато българите са жи-
веели вече в Тесалия. Този пасаж гласи: „Итака споменатият Ахил
заминал заедно с Атридите, като водел своя собствена войска от
три хиляди души, наричани тогава мирмидонци, а сега българи"
(еуы> tg:ov атратоу тйу Zeyo^eywy Mupjttoovwv tote, vuvl oeZeyofXEVWv BouZ-
yapwy, rptffiv /DjaSfoy).31 Названието „мирмидонци" в смисъл на
българи е употребено и у други, по-късни от Малала византийски
автори, напр. Аталиат.32
Българско население наред с власи, гърци, албанци се е сре-
щало в Тесалия и в по-късно време. За пример може да бъде по-
сечена една грамота за византийския император Андроник III от
1336 г., издадена в полза на епископията в Стагос. Грамотата по-
твърждава дарени по-рано права и привилегии на тази епископия и
на намиращите се в нейната енория „духовници и светски лица власи,
българи и албанци" (... -zai TouC, итгд tt;v evoplav afrrijC бута? Еершцеуои?»
[xai Zafxcu?] BZa/ou? те xai BouZyapou? y.al AZpaVtTa?. В този хрисовул
са споменати и редица местни славянски имена като ТСеруст^броу,
SeZaTsva?, BpE^EyoaeZt, Хоисп'т^а) и др.33
Българско население през XI—XII в. имало и в Епир, т. е. в
тази облает, където през VI—VII в. се е било заселило славянското
племе ваюнити. И тук, както в Тесалия, се срещат местни имена от
славянски произход, посочени главно в книгата на М. Vastner, Die Sla-
ven in Griechenland. Според френския историк Гиберт, който описва
преминаването на кръстоносците от първия поход през балканските
земи (1096 г.), жителите на Епир, конто той назовава с локалното
име епироти, били наричани българи (Epirotas quos dicunt Bulga-
ros).34
368
ТЕРИТОРИАЛЕН ОБХВАТ
Обстоятелството, че в отделни периферийни краища (албанските
земи, Епир, Тесалия, най-южните части на Македония с Халкидичес-
кия полуостров и пр.) българи са живеели заедно с местни жители
(гърци, албанци, власи), създавало условия за асимилационни про-
цеси, конто се осъществявали главно посредством смесени бракове.
Благоприятен фактор за това смешение било и еднаквата християн-
ска религия, която обединявала отделяйте етнически групи в тези
области, както и липсата на разграничителни политически граници в
рамките на Византийската империя, под чиято власт през XI—XII в.
се намирали и гърци, и българи, и власи, и албанци. Резултат от
тези асимилационни процеси е било формирането на семейства с
различен етнически произход, с различии по езиковия си характер
лични имена и в някои случаи с недостатъчно отчетливо или с двойн-
ствено народностно съзнание. Терминологичен израз за подобно със-
тояние на „етническа хибридност", явяваща се при асимилационните
процеси, са определения за отделни лица като „българоалбановлах"
(роиАуароаХра'лтоДах°е)> »сърбоалбанобългаровлахи", (SeppaApavtTo^o’jA-
уарорЛохоС), конто се срещат у някои византийски извори.35
с. 27). За въстаниетоот 1035 г. срв. Г. Цанкова-Петкова, Югозападните българ-
ски земи през XI в. според „Стратегпкона* на Кекавмен, ИИБИ, 1956, с. 614 сл.
Вж. и Г. Г. Литаврин, Востание болгар и влахов в Фессалии 1056 г. Виз. врем
XI, 1955, с. 123 сл.
29 Вж. по-долу, с. 372.
30 Срв. Homeri Bias, I, 130, II, 683.
31 Срв. lonnis Malalae Chronographia, rec. L. Dindorf, Bonnae. 1831, c. 19 97 (Из-
вори за българската история, 111, с. 203).
32 Срв. по-долу, с. 373. Вж. и Р. Mutafciev, Bulgares et Roumains dans 1’histoe
des pays danubiens, Sofia, 1932.
33 Miklosich-Miiller, Acta et diplomata medii aevi sacra et profana, Vindobonae,
V, c. 271.
34 Срв. Rectieil des H storiens des Groisades, Historiques Occidenteaux, IV, Paris,
1879, c. 191 (Извори за бълг. история, XII, с. 92).
36 Срв. напр. едно стихотворение от византийския поет от XIV в. Йоан Катрарес
издадено от И- Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, София,
1945, с. 136, р. 57). Вж. и една хроника, позната доскоро погрешно под имената
на Комнин и Прокъл (срв. L. Vranoussis, Deux historiens byzantins qui n’ont jam-
ais existe. Commenes et Procbs, ’Enetijp G toj >ieaa,.ojvtzoO ’Apxetou, Athenes, lc65.
c. 23. За смесените названия у G. Moravcsik, Byzantinoturcica 11, c. 106.
24
369
В И 3 А И Г И И С К О ВЛАДИЧЕСТВО
3
БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТЬЮ ИМЕ
Името българи, утвърдено в процеса на изграждането на българ-
ската народност, продължава да се употребява като вече отдавна
известно и разпространено название и през периода на византийско-
то владичество. В употреба е и съответното прилагателно „българ-
ски* (български градове, българска земя, български език и пр.). От
наши домашни паметници от XI—XII в., където се срещат тези наз-
вания, могат да бъдат отбелязани посочените вече „Анонимна лето-
пис*, Солунската легенда, Краткото житие на Кирил. В „Българска-
та апокрифна летопис* се говори за „българи* и за „българска земя*
„за българско царство*, за „български цар*. В Солунската легенда
се говори за „български князе*, а освен това на няколко места е
споменато името българи. В „Краткото Кирилове житие* четем,
че Кирил бил „бьлгарин родом*. В т. нар. „Разумник* (апокрифно
съчинение от гръцки произход, чийто български превод с добавки
на съставителя произхожда вероятно от XI в.) става дума за „бъл-
гарска книга* и пр. Названията българи, български народ, бъл-
гарски царе и пр. изобилствуват и в редица византийски извори,
конто се отнасят до времето на византийското владичество. Тук
спадат напр. такива съчинения като известния „Месецослов* на
Василий II (пак от това време), т. нар Брюкселска хроника, която
съдържа сведения за римската и византийската история до 1034 г.,
Житието на Иван Нови Тракийски (съставено от неизвестен автор
през XI в.), Житието на Лазар, написано от монаха Григорий през
средата на XI в., историческата творба (Хронография) на известния
византийски писател Михаил Псел, в която се разглеждат събития
от историята на Византия за времето от 976 до 1078 г., историчес-
кого съчинение на Михаил Аталиат, което обхваща периода от
1034 до 1079 г., Хрониката на Скилица — Кедрин и на техния продъл-
жител, засягаща събития от 811 до 1078 г., т. нар. „Стратегикон*
на византийския писател Кекавмен (написан през втората половина
на XI в.), историческата творба на Никифор Вриений, която се от-
нася за времето от 1070 до 1079 г., съчиненията на охридския ар-
хиепископ Теофилакт от края на XI и началото на XII в., Хроника-
та на Йоан Зонара (засягаща събития от сътворението на света до
1118 г.), историята на Йоан Кинам, обхващаща периода от 1118 до
370
БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО ИМЕ
1176 г., съчинението на Ана Комнина, което продължава Никифор
Вриений и стига до 1118 г., и др. Към тези наративни византийски
извори могат да се добавят посочените вече различии документн
(императорски грамоти, манастирски типици, завещания, разпоредби
за определяне граници на имоти и пр.), конто се отнасят пак до
времето на византийского владичество. Във всички тези разнообраз-
ии по характер византийски извори народностното име българи се
среща нееднократно като здраво утвърдено вече название, а пара-
лелно с това се срещат и названията български народ, българско
царство, българска страна и пр. Само за илюстрация могат да
бъдат приведени следните пасажи: „Василий Българоубиец... спе-
чели много трофеи и победи срещу българския народ” (хата той
ВовХуарсоу IOvobC)1; „Василий, който държеше императорската власт
над ромеите, се отличи усърдно срещу българите” (хата ВбвЛуаро»
^р-'атеиг)2; стратегът „възнамерявал да води война с българите”
([1Ета t&v BouZyapwv rcoZetiov GuyxpoTElv)? И тъй българското племе
след многобройни подвизи и сражения станало част от ромейската
империя” (то yap 5т; yevoS тйу ВовЛуарыу TtoZZolC крбтероу xiv5b/o:S xai
pa/atC p.spoS tt)S 'Pwpafwv imxpaTEiaS yEvopEvov).4
Названията българи, България, българска земя и пр. изо-
билствуват и в редица съчинения от западен произход, конто се
отнасят до периода XI—XII в. Съответни пасажи от тези съчинения
бяха вече посочени във връзка с разглеждане на въпроса за запад-
ната граница на българската народност през периода на византий-
ского владичество и тук не е необходимо те да бъдат повтаряни.
Българското народностно име е било, разбира се, добре познато
ирез разглеждания период и на съседния на българите сръбски'народ. В
посочения вече „Дуклянски летопис” срещаме такива изрази като „ца-
рят на българите Петър” (Bulgarorum imperator Petrus nomine), „българ-
ският цар Самуил” (Samuel Bulgarinorum imperator), „българското
племе” (gens Bulgarinorum), „цяла България” (tota Bulgaria).6 Познато
и употребявано е било българското народностно име и в по-далечни
- Срв. Извори за българската история, XI, с. 76.
2 Пак там, с. 78.
3 Пак там, с. 91.
4 Пак там, с. 94.
ь Ф. LLIuiuuh, Летопис попа Дук.ъанина, с. 324, 330 (Извори за бълг. история, XII,
с. 172—173).
371
В И ЗАНТМИСКО ВЛАДИЧЕСТВО
страни и народи, напр. у арменците. Тук може да бъде посочен един
пасаж от съчинението на арменския историк Аристакес Ластивертци,
писано през 1072 г., който гласи, че по време на Василий II била
завладяна „България" и че византийският император събрал и раз-
селил по всички краища на държавата си пленената „българ-
ска войска". Същият автор споменава за синовете на „българ-
ския владетел", конто ромейският владетел лишил според неговите
думи от „наследствени права".*3
Във връзка с народностното име българи, здраво утвърдено
през периода IX—XII в., са възнпкнали редица географски имена с
етническия термин българи, конто се срещат главно в южните краища
на Балканския полуостров и конто служат като допълнително до- 1
казателство на наличието на българския елемент в тях. Могат да
бъдат посочени следните по-характерни примери: ZifWj той ВобХуара,
Vulgaria (езеро в Акарнания), BouXyaptvvj (село в Тесалия), Vulgar(is)
(поток и планина в Тесалия), ВоиЛуара (връх в Тесалия), ВобЛуарс
(село в Халкидически полуостров), ВоиХуаро (село в северозападния
край на остров Тасос), Булгариево (село северозападно от Смолян),
ВоиЛу^рсхо (местност при Генадио в Епир) и др.7
И през епохата на византийского владичество името българи
продължавало да буди интерес у отделни писатели, конто се стре-
мели да си обяснят откъде е неговият произход. Такъв интерес про-
зира напр. в отбелязания вече „Дуклянски летопис". Според него-
вия автор името „българи" произхождало от името на река Волга,
откъдето те били дошли. „При царуването на Втадин — пише той —
безбройно множество народи се появили откъм голямата река Волга,
от която получили и името си. Наистина и до ден днешен българите
се наричат така по името на Волга" (nam a Volga flumine Vulgari
usque in praesentem diem vocantur).8 Това e, както се вижда, ново
обяснение за произхода на българското народностно име, различно
от това, което намираме у византийските писатели Иосиф Генезий
и Лъв Дякон. У тях названието българи се свързва с един изми-
слен за случая техен владетел „Булгар", а тук то се извежда от
названието на река Волга, в чиято облает прабългарите са живеели
в продължение на столетия. Интересно е да се отбележи, че гледи-
щето на дуклянския летописец за етимологичната връзка между
„българи" (Vulgari) и Волга (Volga) е възприето и от по-късни пи-
сатели, като напр. полския хронист Богухвал (умрял през 1253 г.).
372
БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО ИМЕ
Като се спира върху отделните славянски държави по негово време,
Богухвал отбелязва изрично, че „царството на българите се нарича
така по името на река Волга“ (Regnum itaque Bulgarorum a Bulga
fluvio nominatur).9 Възприето e гледището за връзка на името бъл-
гари с името на река Волга и от византийския историограф Ники-
фор Григора, чието съчинение е писано към средата на XIV в. Гри-
гора пише, че на север от Дунава се намира една голяма река, на-
ричана от местните жители Волга (Boi'Zyav аитду 8vojia£ouotv
ot ey/wpcoi). „Оттам именно те си били получили името „българи",
макар и да били по своя произход скити — заключава византий-
ският писател (atp’ о5 8т; xal auxol тд Tfijy BouZyaptov [летесДг^еаау Evc;ia,
SxuGat rd ef; буте?).10
Наред с името българи, утвърдено като общоприето народ-
ностно название, у отделни византийски писатели от XI—XII в. се
срещат и някои архаизиращи названия в духа на посочената вече
традиция. Така напр. в хронографията на Михаил Псел името бъл-
гари (което той употребява в повечето случаи) на отделни места е
подменено със скити.11 А в „Историята” на Михаил Аталиат е
възприето прокараното от предишни византийски автори гледище,
че българите са „мизи”, конто по-късно получили своето ново на-
звание(Мбао! 8с,о(€ E'otxi) хЬ хы> ВоиХуарслу ха&еатт;ХЕУ 8yop.a).ls
На друго място в своето съчинение той назовава българите с по-
соченото вече архаизиращо название мирмидонци13. В повечето
а
* Срв. съответния текст от съчинението на Аристакес Ластивертци в руски превод
в изданието на К. Н. Юзбашян, Повествование Вардапета Аристакеса Ластивертци,
Москва, 1969, с. 57.
'Срв. списък с подобии имена у И. Займов, Слонкне и блъгаре в старобългарската
книжнина, и в българската топонимия, Константин-Кирил Философ, Юбилеен сбор-
ник по случай 1 ЮО-годишнината от смъртта му, София, 1969, с. 138 (авторът се
базира главно на книгата иа М. Vasmer, Die Slaven in Griechenland, Berlin, 1941),
КФ. IHutuuh, Летопис попа Дукланина, c. 297 (Извори за бълг. история, XII, с.
270). Споменатият в този пасаж Владин е може би сръбският княз Властимир, по-
чинал около 850 г.
9Срв. Kronika Boguchwala, в: Monumenta Poloniae historica, II, ed. A. Bielovski
Warszawa, 1961, c. 469.
10 Срв. Nicheph. Gregorae Hist., vol. I, ed. Bonn., 1829, II, c. 2 = c. 26.
11 Срв. Michel Psellos, Chronographic, I, c. 31. (Извори за бълг. история, XI, с. 93),
12 Michaelis Attaliatae Hist., ed. Bonn., c. 9 (Извори за бълг. история, XI, с. 160),
13 Извори за бълг. история, XI, с. 178. Срв. и G. Moravcsik, Byzantinoturcika, II,
с. 207.
373
ВИЗАНТИИСКО ВЛАДИЧЕСТВО
случаи обаче Аталиат употребява названието българи (съответно
България. български народ и пр.). Името българи употребява по-
следователно в своята хроника и византийският писател Иоан Зонара.
В един свой речник обаче, съставен от него по подобие на речника
„Свида", той назовава българите още с названието панонци
(llavovtot оЕ BouAyapci). А самата България означава като Панония
(Ilavovca rj BouAyapEa). Същевременно Зонара отбелязва, че според
някои автори панонците са идентични с пеонците, за който се казва
в речника му, че били латинско племе или тракийски народ: Ма-
кедонии (UaEcveS уёуоС AarEvoy f) гбуос OpavMo/, о: 8г MaxeooveS. TtveS Be
to'jS xaAoupevouf IlavoyEou?, IlavBytot Be oE ।:ouAyapot).u От цялата тази тер-
минологична смесица се извлича впечатлението, че византийският пи-
сател е имал някакви данни за някогашното наличие на прабългар-
ски елемент в старата провинция Панония (през VI—VII в.), когато
там са живели прабългарите на Кубер. Същевременно той е знаел
добре, че българи по негово време живеят и в областта Македония,
където са се намирали някога древните Македонии и пеонците. От-
там произлиза това объркване и преплитане на названията „ панонци “,
„българи" и „Македонии", конто той счита като равнозначни.
Интересно е да се отбележи, че освен у Зонара, идентифици-
ране на българи с пеонците се среща и в една литературно-ис-
торическа поема на византийския писател Йоан Цецес под наслов
„Хилиади", написана между 1144—1170 г. В нея направо се казва
Hai'oveS Be оЕ BiuAyapot, т. е. пеонците са българи.16 И тук намира от-
ражение обстоятелството, че през XI—XII в. българи са населявали
плътно Македония, което кара византийския писател да дири тех-
ните корени в древната история на тази облает и да ги отъждествява
с някогашните пеонци.
Заслужава да се отбележи накрай и едно съчинение от западен
произход, а именно една историческа поема от френския свещеник
Фулко (XI в.), в което се описва преминаването на кръстоносците
от първия поход през българските земи през 1096 г. Според Фулко
старото име на българите било траки. „И тъй — пише той
отрядите напуснали Панония разнебитени. Оттук те поели път през
земите на българите, конто назовават траки според предишните па-
метници" (Hine iter aggressi per fines Vulgariorum, quos vocitant Thra-
cas, ut habent monumenta priorum).10 В това известие нг френския
писател може да констатираме не само една архаизираща тенденция
374
БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО ИМЕ
в терминологията, но и едно любопитно гледище, разпространено
вероятно сред някои средн в западния свят през XI в., а именно
че българите са потомци на старите траки.
Приключвайки с въпроса за различните названия, като скити
мизи, мирмидонци, траки и др., употребявани вместо и покрай наз-
ванието българи у отделни византийски или други писатели през
XI—XII в., би трябвало да се спрем накрай на въпроса за употре-
бата на названието славяни по същото време. Както видяхме, през
IX и X в. в наши и чужди извори има тенденция да се поставя
знак за равенство между названието българи и славяни и те
да се считат за тъждествени. Подобно явление може да се констатира
и в някои паметници от времето на византийского владичество. Така
напр. в споменатата вече „Солунска легенда" се среща изразът
„еь кзики слоаинжык, fSKint Блъглре" („славянските народи сиреч бълга-
рите “).п В т. нар. „Пространно житие" на Климент Охридски, със-
тавено на гръцки език към края на XI в., намираме израза „славян-
ският, т. е. българският народ" (тд twv v&Ac/Jevwv yevOC естобу ВоиЛ-
уарсоу).18 В споменатата вече византийска грамота, издадена през
959/60 г. при император Роман и потвърдена с грамоти на следващи
императори от X и XI в., се говори за зависими селяни на манасти-
ра „Кодовое" (близо до гр. Йерисо в Халкидическия полуостров),
като те са означени с двойно название „славяни-българи" (3xZ«pwv-
ВооЛуаршу).19 В едно житие на Георги Иверски на латински език, в
което се говори за жителите на едно село в Южна Македония, те
са означени като „българи, конто се зоват славяни" (Bulgari, qui
Sclavi appellantur).20 В споменатия речник на византийския хронист
11 Срв. loannls Zonnarae Lecsicon, ed. J. H. Tittman, II, Lipsiae, 1808, col. 1498,
1507; 1495—1496 (Извори за бълг. история, XIV, с. 208).
15 Срв. loannis Tzetzae Historiae, rec. P. A. M. Leone, Napoli, 1968, X, 178=c. 394.
16 Срв. Recueil des historiens des Croissades. Histor. Occident., V, Paris, 1895, c. 707 сл.
(Извори за бълг. история, XII, с. 111).
17 Срв. Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 282.
18 Срв. А. Милев, Гръцките жития на Климент Охридски, II, 5, с. 80.
19 Срв. Р. DOlger, Ein Fall slavischer Einsiedlung im Hinterland von Thessalonike
im X. Jahrhundert, Sitzungsb. d. Bayer. Akademie der Wiss., 1952, I, c. 6-8 (Изво-
ри за бълг. история, XI, с. 27—39).
20 Срв. Т. Герасимов, Сведение за един мраморен идол у българските славяни в
Солунско, в Езиковедско-етнографски изеледвания в памет на акад. Ст. Романски,
София, 1960, с. 557—561. Общо за посочените примери у Д. Ангелов, По въпроса
за населението в Македония през средновековната епоха (VII XIV в.), сп. Изку-
ство, XII, кн. 4—5, 1 962, с. 37.
375
ВИЗАНТИИСКО ВЛАДИЧЕСТВО
Йоан Зонара (първата половина на XII в.) названието Склавиния се
отъждествява с България (ХхЛазсуса BouAyapta).21
Посочените примери за употреба на двойни названия българи
България, славяни, Славиния в равнозначен смисъл представ-
ляват само известно изключение в етническата терминология на из-
ворите от XI—XII в. В действителност, както вече се видя, огром-
ного мнозинство от паметниците от български и чужд произход по
това време употреби ват за означение на българската народност един-
ствено името „ българи “ (със съответното прилагателно български—
български народ, български царе, българска земя, българско царство
и пр.). С други думи, в етническата терминология надделява реши-
телно практиката да се означава българската народност с нейното
специфично наименование, като се подчертава, че това не е просто
народност славянска, а народност българска. Названието „българи"
е служело като отличителен белег, по който българският славянски
народ през средновековната епоха е бил отделяй от другите сродни
с него южнославянски народи на Балканския полуостров — сърби
и хървати.
Тенденцията да се подчертава специфичният характер на бъл-
гарската народност чрез средствата на терминологията прозира осо-
бено отчетливо във връзка с означението на езика на българите-
Както видяхме, през IX—X в. в редица паметници, когато става ду-
ма за този език, той се означава като словенски език (слое-Ьньскь
кзыкъ), както е било в действителност. Така е наречен той напр. в
увода към „Шестоднева" на Йоан Екзарх, в съчиненията на Кон-
стантин Преславски, в житията на Кирил и Методий и пр. В памет-
ници от времето на византийското владичество преобладава обаче
вече обичаят говореният от българското население език да се на-
рича просто „език на българите". Така напр. в т. нар. „Мъченичество
на Тивериуполските мъченици" (творба на охридския архиепископ Тео-
филакт), когато се разказва за пренасянето на мощите им в храма
в град Струмица по време на царуването на княз Борис, се отбе-
лязва, че в този храм имало клир „обучен на български език", кой-
то постоянно да служи в него и да извършва свещените песнопе-
ния" (... *ai хЛ^рс? Bouzyapwv та бв'а tzstzx.Ss'M'^^uQ, йоте тгро-
aEoSpEusiv tcutw ха’ сера? rtCEfcSa: 5;л.уоЛсуса? 1хаатоте).22 За „език на
българите" говори пак Теофилакт Охридски в едно свое писмо до
зетя на византийския император Алексей I Комнин — Никифор
376
БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОС1НО ИМЕ
Вриений, като отбелязва, че на техния език „рибните ловища" (5td>-
pD^aS) се наричали „струги" (xat ёг: т«К Bcuzyapwv рёу уЛыття? Лгус-
релх? arpoypatS).23 За „език на българите" става дума и в спомена-
тото вече „Пространно житие" на Климент Охридски, чийто автор
е пак вероятно Теофилакт Охридски. Там четем напр., че „на бъл-
гарски език нимало дори похвално слово" (wS pij бутаС BouAyapwv
уЛшот|) TravTjYupixofj Лоуси)24 и че Климент описал грижливо живота
на преподобните отци на „български език" (BcuAyapwv уЛыт-у)25 За
„езика на българите" говори и споменатият византийски писател
Кекавмен в своя „Стратегикон". Той отбелязва, че на този език
гръцката д\ма „стратег" се назвала „челник" (6 сё отратт/уб? т5»
BcuZyaptov осаЛёктю T^eAvtxoS Лёуетас).20 За „език на българите" (ВсиЛ-
yapotS StaAs'ZTov и rij BcuAyapwv ywrj се споменава и в „Краткого жи-
тие" на Климент Охридски, съставено от охридския архиепископ
Димитър Хоматиан в началото на XIII в.27 За „български език" го-
ворят вече и наши домашни паметници. Така напр. в т. нар. „Второ
житие на св. Наум" (с неустановено време на написване, може би
през XI—XII в.) четем, че гръцките богослужебни книги били преве-
дени от братята кирил и Методий „на български език" (еъ клъглр-
скыи «зыкъ)2в. Съответно с употребата на „български език" започва
употребата на изрази като „български книги" и „българска азбука".
За „български книги" се говори напр. в една служба в памет на
Кирил, чиито най-ранни преписи се отнасят към XI—XII в., т. е. към
времето на византийского владичество.29 А за „българска азбука"
(Bulgarorum litteris) се споменава напр. в т. нар. Градишки летопис
Извори за българската история, XIV, с. 208.
22 Срв. Thiophylacti Bulgariae archiepiscopi Historia martyrii XV Martyrum, Migne.-,
P. G., t. CLXXVI, col. 208. Български превод у митр. Симеон, Пис.мата не Тео-
филакта Охридски, архиепископ български, София, 1931, с. 264.
23 Срв. Theophylacti Epistola, XLI, Migne, P. G., t. 126, col. 448.
21 А. Милев, Житията на Климент Охридски, XXII, 66=с. 132.
25 Пак там.
26 Cecaumen'i Strategicon et incerti scriptoris De officiis regiis libellus, ed. B. Was-
siliewsky, V. Jernstedt, Petropoli, 1896, c. 28, c. 13 (Извори за бълг. история, XIV,
с. 16).
27 Срв. И. Иванов, Български старини из Македония, с. 317, 318; А. Милев, Жи-
тията на Климент Охридски, с. 176.
28 Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 312.
29 Пак там, с. 291.
377
ВИЗАНТИИСКО ВЛАДИЧЕСТВО
(латиноезична хроника, съставена през XII в. в манастира ,,Hradisch“
при гр. Оломоуц, Моравия).30
От посочените примери, извлечени от различии извори, се виж-
да, че названието „български език“ (съответно „български книги“>
„българска азбука“) започнало да измества през периода на визан-
тийского владичество по-ранния израз „славянски език“, срещащ се
главно в наши домашни паметници от IX и първата половина на
X в. Тази промяна е напълно в духа на отбелязаната вече термино-
логична необходимост да се подчертава специфичната същина на
българската народност, сродна с другите балкански, южнославянски
народности, но все пак различна от тях, със свой бит, със своя ма-
териална и духовна култура и със свой език.
30 Срв. Annales Gradicenses, ed. W. Wattenbach, MGH SS, XVII, c. 644 (Извори за
бълг. история, XII, с. 136).
Заключителни думи
'Създаването на българската народност е продължителен и сложен
процес, в който се преплитат много събития и действуват разнооб-
разии фактори. В общи линии този етногеничен процес със своите
две страни — консолидационна и асимилационна — завъртва към
края на IX и началото на X в. Тогава може да се говори вече за
наличието на един оформен народ със свой език, със специфична
материална и духовна култура, с ясно изразено народностно само-
съзнание и със здраво установено и единно народностно име. По
същество това е славянски народ, близък и сроден на другите
южнославянски народи на Балканския полуостров — сръбски и хър-
ватски, и заедно с това отличаващ се от тях със свои собствени
черти и особености. Основно териториално ядро на изградената
българска народност са областите Мизия, Тракия и Македония, кон-
то са образували през IX—X в. ядката на българската държава.
Както при създаването на редица други народности, така и при
създаването на българската народност са взели участие няколко
различии етнически групи (компоненти). Най-старата етническа група
в днешните български земи, са били, както вече видяхме, тра-
ките. Тракийското население е живяло в продължение на хилядо-
летия на юг и на север от Стара планина, главно в източната поло-
вина на Балканския полуостров, като негов основен субстрат
Траките не са могли обаче да се сплотят в единна народност»
тъй като за това са липсвали два много съществени фак-
тора: трайна и обща за всички тракийски племена държава и
собствена писменост. При това положение траките стават лесна
плячка на завоевателните удари на Римската империя и са били
изложени на асимилационни процеси, конто разрушават етническата
им самобитност и устойчивост. Това се отнася особено до населе-
нието в градовете, което се поддава по-лесно на елинизация и рома-
низация и загубва в значителна степей етническото си самосъзнание
379
ЗАКЛЮЧИТЕЛНИДУМИ
При това тракийският етност, особено по време на римската и визан-
тийската власт (I—VI в. от н. е.), е бил силно раздробен и загубил те-
риториалната си хомогенност вследствие притока на най-различни
„варварски" племена на юг от Дунава. Това съдействува още по-
вече за намаляването на неговата жизнена сила и за невъзможност-
та му да се изяви като единна етническа общност.
Втората етническа трупа, която се установява в днешните бъл-
гарски земи, са многобройните славянски племена, заели Балканския
полуостров през втората половина на VI и първата половина на VII в.
Още от самото начало съотношението между „траки" и „славяни"
се развива подчертано в полза на славянския елемент. Той е значи-
телно по-силен от тракийския в количествено отношение и едно-
временно с това е далеч по-хомогенен и етнически по-единен.
Палице е една огромна маса от сродни помежду си славянски пле-
мена, конто заемат плътно областите Мизия, Тракия, Македония и
конто в скоро време успяват да асимилират намиращото се там
твърде разнородно в етническо отношение население (траки, илири,
романизовани и елинизсвани жители, разни „варвари" и пр.). Славян-
ският елемент излиза победител и поради това, че успява да наложи
над завареното население (особено в селата) политическо господ-
ство, осъществявано чрез органите на военно-племенната славянска
аристокрация. Към края на VII и началото на VIII в. славяните ста-
вят доминираща етническа сила, а траките изчезват окончат елно
с изключение на една малка част романизовани и елинизовани жи-
тели предимно в планинските краища на Балканския полуостров.
Така приключва първата фаза на един асимилационен процес, под-
готвящ формирането на българската народност.
Следващата етническа група, която се появява през втората
половина на VII в. на Балканския полуостров, са прабългарите. За
разлика от славянските племена, конто идват тук като много-
бройна и компактна маса, установилите се на юг от Дунава прабъл-
гари начело с Аспарух и Кубер са били далеч по-малочислени. Из-
►
УТВЪРЖДАВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ (IX— XI в.)
1. Области за формиране на българската иародност; 2 и 3. Славяни от българска-
та група в съседни области
380
в-в Крам .
3 А К ЛЮЧ ИТЕ Л НИ Д У МII
вестно е, че прабългарският етн с е бил изобщо силно раздробен
в териториално отношение поради стекли се за него през VI и VII
в. неблагоприятни политически и военни обстоятелства. Част от
„Велика България“ пада под ударите на хазарите, група прабългари
се оттеглят на север по течението на Волга, друга група се намнра
в Панония под владичеството на аварите, трета група се оттегля
начело с Аспарух в югозападна посока към устието на Дунава. Не-
зависимо от това разпокъсване на прабългарите те изиграват значи-
телна роля в събитията на Балканския полуостров в края на VII в.
и поставят заедно със славянските племена в Мизия основите на
славянобългарската държава (681 г.).
Изграждането на славянобългарската държава дава тласък не
само на важни събития от военно и политическо естество, но пред-
ставлява фактор от първостепенно значение за по-нататъшното разви-
тие на етногеничния процес, довел до образуване на българската
народност. С появата на държавна организация е налице вече една
трайно установена, обща територия, в която прабългари и славяни
живеят заедно и влизат помежду си в стопански, политически, би-
тови връзки. В рамките на общата държава, в която се включваг
постепенно всички сродни славянски племена от Мизия, Тракия и
Македония, се създават условия за бързо разгръщане на производи-
телните сили, за подем в икономиката. Наред със земеделието и
скотовъдството, конто са основен поминък на славяни и прабъл-
гари при идването им в Балканския полуостров, видим напредък бе-
лежат занаятите и вътрешната и външната търговия. Оформя се
градът като център на развит стопански живот, като поселищна
единица с разнообразно по етнически и социален състав население.
Така създадената обстановка съдействува за преодоляване на пле-
менната раздробеност и изолираност и за все по-силното сближаване
и взаимопроникване на славянския и прабългарския елемент, с дру-
ги думи, за по-нататъшното развитие на етногеничния процес в не-
говите две страни — консолидационен и асимилационен. Благоприя-
тен фактор, който движи нещата в същата насока, е политиката на
българските владетели през IX в., която цели да премахне племенната
раздробеност и да създаде добре централизирана във военно и ад-
министративно отношение държава. Това е политика, свързана с
постепенного и окончателно изживяване на родовообщинните отно-
шения сред славяни и прабългари и с установяване на феодалния
382
ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ
строй. Към средата на IX в. резултатите от тази политика са вече
палице. България не е вече сбор от отделни, полунезависими пле-
менни единици (славинии), а представлява вътрешно сплетен дър-
жавен организъм с централизирана гражданска и военна власт.
В условията на така осъществилите се изменения от социал но
икономическо и политическо естество процесът за образуване на
българската народност се движи неизменно напред. При това този
процес се развива подчертано в полза на славянския елемент, който е
значително по-многоброен от прабългарския, особено след включва-
нето на Тракия и Македония в пределите на българската държава
(първа половина на IX в.). За постепенното и трайно налагане на
славянския елемент над прабългарския през този период свидетел*
ствуват разнообразии факти и материали, конто ни предлагат пис-
мените извори, археологическите проучвания и данни на лингвистк-
ката, топонимията и хидронимията.
Едно от най-важните събития, което създава решаващи условия
за завършване на етногеничния процес, е въвеждането на християн-
ството като официална религия в България (865 г.). Възприемането
на новата вяра е свързано с последици от политически, правей, би-
тов и светогледен характер, конто, взети в своята съвкупност, съ-
действуват за по-нататъшното и пълно преодоляване на племенната
раздробеност и за сливането на славяни и прабългари в едно цяло-
Ролята на християнската религия като етнообразуващ фактор е не-
съмнена и многопосочна. Преценено от тази гледна точка, делото
на княз Борис за християнизацията на България има извънредно
голямо значение.
Заключителният акт, който допринася за окончателното консо-
лидиране на българската народност, е въвеждането на славянската
писменост и разпространението на славянска просвета и книжнина.
Така е оформен вече напълно българският народ с всички основни
белези, конто характеризират етническата общност „народност" като
нова историческа категория. Българският народ има вече общ език
(ставянския), има своя специфична материална и духовна култура,
има единно народностно самосъзнание. Това самосъзнание е резул-
тат на една обективно създадена и съществуваща реалност, то от-
разява в цялост завършека на продължителния консолидационен и
асимилационен етногеничен процес, слял в едно цято славяни и пра-
българи. Народностното самосъзнание има ясно изразен славянски
383
ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ Д У М И
.характер вследствие на решаващата роля на славянския елемент в
образувалата се в продължение на столетия етническа смесица и
особено поради това, че заключителният етап на изграждане на бъл-
гарската народност е свързан с победата на славянската писменост
и култура, със създаване на слой от образовани хора, конто четат,
пишат и творят на славянски език. Славянско по своята същност,
народностното самосъзнание на българската народност крие в себе
си още в самото начало и един специфичен и силно подчертан еле-
мент на „българско съзнание". Новата народност е не само и не
просто славянска, тя е и народност българска. Българите се чув-
ствуват сродни и близки с останалите славянски народи (сърби, хър-
вати, руси и пр.), но заедно с това знаят и чувствуват, че са отделен
народ, със свой език, свой бит, свое минало, което формира и из-
гражда тяхната „историческа памет". Тази своего рода „двойнст-
веност" в народностното самосъзнание на българския народ през
IX—X в. намира терминологичен израз в едновременната употреба на
думите „славяни" и „българи" като народностни названия с равно*
.значен смисъл. И това се наблюдава не само в наши домашни па-
метници, но и в извори от чужд произход, където също е отразено
схващането за българската народност като славянска и заедно с
това специфично българска.
Попаднала наскоро след своето утвърждаване под чужда власт
българската народност се лишава от един от основните етнообразу-
ващи фактори — от собствената си държава. Тя е получила обаче
вече достатъчно вътрешна сила и устойчивост, за да може да про-
дължи самостоятелното си съществуване и при изменилите се и
твърде неблагоприятни за нейното развитие обстоятелства. По време
на близо двувековното византийско владичество действува изграде-
ната вече „историческа памет" на българите, действу ват и се про.
явяват всички онези вътрешни съпротивителни сили, конто един по-
робен народ може да изяви като естествена реакция срещу завое-
вателите. Все по-ярко се налага при това самосъзнанието за специ-
фичния характер на „българската народносг", близка на други
славянски народи, но все пак различна от тях. В терминологично
отношение това означава постепенна и пълна победа на народност-
ното име „българи" (съответно „българска земя", „български език",
„български книги" и пр.).
Образуването и утвърждаването на българската народност, ко-
384
ЗАКЛЮЧИТЕЛНИДУМИ
ето представлява сложен и продължителен исторически процес, води
до няколко основни извода. Ние виждаме преди всичко ог какво
голямо значение за налагането на определена етническа трупа (в
случая славянската) е нейното количествен© преобладаване и вът
решната й хомогенност. Това са двата главни момента, конто обу-
славят крайния завършек на етногеничния процес като победа на
славянский елемен г над тракийския и прабългарския. И това се отнася
не само до образуването на българската народност, но и до обра-
зуването и на други народности, където количествената сила и вът-
решната хомогенност на победилия етнос се оказват решаващи. Ис-
торията на образуването на българската народност свидетелствува
колко голямо е значението на основни етнообразуващи фактори от
социално-икономическо и политическо естество. Проличава преди
всичко важната роля на държавата като спояваща и организираща
сила, която съдействува едновременно и за консолидационния, и за
асимилационния процес. Проличава голямата роля на икономиката,
на напредналия стопански живот, на растежа на гратовете като цен-
трове на занаяти и търговия. Като несъмнен етнообразуващ фактор
деиствуват измененията в социалния строй и по-специално разложе-
нието на родовообщин ните отношения, което води обективно до пре-
одоляване на племенната раздробеност и до формирането на по-спло-
тени етнически общности. Не случайно изграждането на българската
народност съвпада хронологически с окончателното и пълно разпа-
дане на родовообщинното общество и с установяване на феодал-
ните отношения в нашата страна. Тук са налице една закономерност
и паралелизъм в развитието на два свързани помежду си процеса,
което се наблюдава не само при създаването на българската на-
родност, но при създаването на редица други народности в сред-
новековна Европа.
Заключителните етапи на образуването на българската народ
ноет ни убеждават от какво голямо значение за окончателния за-
вършек на етногеничния процес са условията и предпоставките от
културно естество. Писменост, просвета, образование, книжнина, слой
от образовани хора — всичко това представлява съвкупност от фак-
тори, конто дават последен тласък на обективно извършващите се
обединителни и асимилационни процеси и конто съдействуват да
се осъзнае и осмисли тяхното вътрешно съдържание. Това са фак-
тори, конто пораждат и укрепват „народностното самосъзнание“
25
385
ЗАКЛЮЧИТЕЛНИДУМИ
като субекгивен израз на една вече създадена и съществуваща реалност.
Разглежданите многобройни събития и факти, съпътствуващи
образуването на българската народност, като се почне от старата
история на нашите земи през тракийския период и се достигне до
края на XI в., ни убеждават колко пъстра и разнообразна е исто-
рията на тази народност, разгледана и преценена от антропологична
гледна точка. Освен трите основни компонента (славяни, траки и
прабългари) в днешните български земи са преживели за по-дълго
или за по-кратко време и някои други ко-малобройни етнически групп.
В това отношение историята на българската народност сочи инте-
ресни аналогии с историята на други народности в средновековна
Европа. И тя доказва, че няма „чисти народности“ от гледна точка
на етническия им състав. Народността обаче не е биологическа, а
историческа категория и определящ белег не е нейният смесен етни-
чески характер, а основните й черти на сплетена етническа общ-
ност — общ език, специфична материална и духовна култура, единно
народностно самосъзнание. За нас е важно да установим и подчер-
таем тази именно исторически сложила се съвкупност от основни
белези, който съставляват вътрешно съдържание на народността и
конто й придават монолитен характер независимо от противоречията
в социалната структура, при която живее и се развива дадена на-
родност. Монолитен характер има тя независимо от пъстротата
и разнообразие™ на етническите елементи, взели участие в продъл-
жителния процес на нейното образуване.
Един последен извод, до който ни води направеният преглед
във връзка с образуването на българската народност, е този, че на-
ред с победилия етнос, който определи главните белези и черти на
народността като нова историческа категория, известно влияние
върху тези белези и черти оказват и изчезналите и претопени етноси.
Както вече видяхме, при формирането на българския народ решаваща
роля изиграва славянският компонент, но наред с това има безспорни
следи и въздействия, дошли от страна на траки и прабългари. Това
се проявява особено в областта на материалната и духовната кул-
тура, за което бе приведен разнообразен доказателствен материал.
Като подчертаваме прочее приоритета на славянския етнос, който
оформя основного съдържание на българската народност, ние трябва
да изучаваме всестранно отраженията и на останалите етноси, без
да преувеличаваме, но и без да подценяваме тяхното значение.
386
СЪКРАЩЕНИЯ
БИБ
вди
Виз. врем.
ГДА
ГНАМПл
ГНМ
ГСУ
ЖМНПр
ИАИ
ИБАИ
ИБИД
ИВАД
ИЕИМ
ИИБЕ
ИИБИ
ИИБЛ
ИИИ
ИНМВ
ИРАИК
Ист. пр.
КСИА
МИА
Пер. Си.
Сп. БАН
СбНУН
СбНУНК
Сов. эти.
Българска историческа библиотека
Вестник древней истории
Византийски временник
Годишник на Духовната академия „Св. Климент Ох-
ридски"
Годишник на Народния археологически музей в
Пловдив
Годишник на Народния музей в София
Годишник на Софийский университет
Журнал Министерства народного просвещения
Известия на Археологический институт
Известия на Българския археологически институт
Известия на Българското историческо дружество
Известия на Варненското археологическо дружество
Известия на Етнографския институт и музей
Известия на Института за български език
Известия на Института за българска история
Известия на Института за българска литература
Известия иа Института за история
Известия на Народния музей във Варна
Известия Русского археологического института в
Константинополе
Исторически преглед
Краткие сообщения о докладах и полевых исследо-
ваниях Института археологии
Материалы и исследования по археологии СССР
Периодическо списание
Списание на българската академия на науките
Сборник за народни умотворения и народопис
Сборник за народни умотворения, наука и книжнина
Советская этнография
387
СЪКРАЩЕНИЯ
DOP Dumbarton Oaks Papers
BYZ Byzantion
BZ Byzantinische Zeitschrift
MGH Monumenta Germaniae historica
Migne, P. G. J. Migne, Patrologia graeca
Migne, P. L. J. Migne, Patrologia latina
PWRE Pauly-Wissowa Real Encyclopedic
REB Revue des etudes byzantins
SCIM Studii §i cercetari de istorie medie
SCIV Studii si cercetari de istorie veche
АЗБУЧЕН ПОКАЗАЛЕЦ
Съ крашения. I. Византийски — виз. 2. Град — гр. 3. Император — имп.
4. Крепост—кр. 5. Облает — обл. 6. Племе — пл. 7. Полуостров — п-ов.
8. Река — р. 9. Римски — рим. 10. Селище —сел. 11 — Село — с.
Абдера, гр. 50
Абланипа, с. 239
абодритн, пл. 159, 246,
326
Абритус, сел. 171—172,
180
авари, пл. 35, 44, 122,
136—144,156,174—175,
199, 202—204, 206—
207, 221, 345—346, 382
Августа Траяна (вж. Бе-
роя,Воруй, Вероя,Ста-
ра Загора), гр. 86, 94,
241 '
Авитохол, владетел, 125,
296
Аврелиан, рим. имп. 82
агатирси, пл. 48, 60
Адина, кр. 114.
Адриан (вж. Хадриан),
рим. имп. 77
Адриан И, папа 274,
323—324
Адрианопол, гр. 175, 180
Адриатика (Алриатиче-
ско море и крайбре-
жие), 48, 145, 166, 238,
360—361
Азия, 25, 28, 104, 118,
123,137 192,208
Азовско море, 48, ПО,
126—127, 132, 139, 191,
194
Акамир, славянски вожд,
227
акацири, пл. 127
Аксиос (вж. Вардар), р.
54
алани, пл. 84—85,
123—124, 126, 137, 139,
194—195
Албания, 50, 152, 158,
163—167, 170, 215, 217,
238, 275, 284, 325, 362
албанци, 180, 368—369
Александър Велики, 62,
64
Александрово с. 65
Алексий 1 Комнин, виз.
имп. 366, 376
Алмус (вж. р. Лом), р.
173, 184
Алцек, прабългарски
вожд, 205
алниагири,пл. 130
Алциок, прабългарски
вожд 205
Амадок,траки иски цар 62
Америка, 24, 26, 37
Анастасий I, виз. имп.
111—112
Анастасий II, виз. нмп.
236—237
Анастасий Библиотекар,
латински писател 323—
324
Ангеларий, 275
Англия, 19, 26, 71
Андроник III, виз. нмп.
368
анти, пл. 104, 108,
109—114,116, 130, 134,
139-140, 161, 195
Анхиало, гр. 50, 65, 81,
144, 180, 218, 241, 254
Аппария, гр. 173
араби, 83, 153, 170, 224
Арабски п-ов, 27
Араке, р. 122
Аргатово, с. 239
Арда, р. 160
Арес, бог 66, 69
Арий, еретик, 84
Армения, 119, 122
арменци, 81, 229
аромъни, вж. власн 179
Арон, брат на Самуил,
337
Артемида, богиня 60, 69
186
Арчар, с. 80
Асамус, р. (вж. Осъм),
173, 184
Аспарух, 196, 198—199,
200. 202—204, 216,
232,250,254—255,296—
297,311,316, 345—346,
353, 356, 380, 382
389
A 3 Б У Ч Е Н ПОКАЗАЛЕЦ
асги, пл. 54
Ателмунд, лонгобардски
крал 124
Атика, обл. 68, 150
Атила, хуиски вежд 78—
79, 85, 105, 123—126,
129, 296
Африка, 25—26, 28, 37,
81, 112
Бавария, обл. 204
балкарци, 122—123
Балтийске море, 103
балти, пл. 55
Балчик, гр. 172
Банат, обл. 24, 202
барсили (барсула), пл.
122
бастарни, пл. 83, 86
Батково, с. 157
Баткун, кр. 239
Батовска река 172
Бачковски манастир, 157
Баян, син на Кубрат
196—197
Баян, аварски хаган 137,
140
Беден, с. 157
Безмер, хан 125, 196
Белград, сел. 254
Белезития, обл. 157, 162,
254, 336
Белица, р. 362
Беневент, гр. 205
Бероя (Стара Загора),
гр. 218, 222
берзити, пл. 160, 162,
218, 247, 317
Берисад, тракийски цар
62
Бесарабия, 24, 109, 161,
198, 202, 230
беси, пл. 54 , 58, 74—75,
178—179
Бизоне, гр. 234
бисалти, пл. 54
Бистрица, р. 174, 362
Битоля, гр. 79, 160, 208,
216, 235—236
Блъсково, с. 239, 258
Бовианум, гр. 205
Богородица Космосоти-
ра, манастир, 158
Бож, княз на антите 108
Божаново, с. 238
Белград, гр. 198
Бонония.гр. (вж. Видин)
80, 86, 173, 182, 241
Борис I, кияз 242, 247—
248,250—251, 260, 265,
266, 270, 273, 275—278,
318, 323, 327, 340, 345,
349, 353, 376, 383
Борово, с. 157
Боровам, с. 238
Боспор, гр. 139
Браиичево, с. 69
браничевци, пл. 246, 326
Брегалница, р. 291, 354,
356
Брезник, гр. 353
бриги, пл. (вж. фриги) 48
Британия, 81
Буг, р. 71, 139
Бузан, прабългарски
вожд, 131
Буковина, обл. 109
Буково, с. 157
Букьовци, с. 239
Булгару Чай, р. 122
бургари — прабългари
122, 128, 133,
Бурибиста, гетски вожд
63
Бяло море, 50, 51, 76,
156, 166, 177, 236, 238,
284
Вакарел, с. 172
Вананд, прабългарски
вожд, 122
Вананд Чай, р. 122
вандали, пл. 77, 83, 104
Вардар (Аксиос), р. 54,
145, 174, 343
Варна, гр. 172, 181, 233,
241, 252, 253, 258
варяги, пл. 32
Василий II, виз. имп.179,
301, 337, 342, 343, 349,
370, 372
Вахаршак, арменски цар
118
ваюнити, пл. 160, 162
Велбъжд, гр. 174
велегезити (велезити).пл.
160, 162, 227
Велес, гр. 160
Велизарий, пълководец
96
Велика България, 190—
197, 200, 255, 345,
382
Велика, р. (вж. Вардар)
174
Великоморавия, • 274—
275, 329, 334, 359
Великия, с. 157
венеди, пл. 104
Венеция, гр. 205
Веичан, сел. 254
Верегава (Хемус, Стара
планина) 253
Верея, гр. 241
Вероя, гр. (вж. Берое)
174
Версиникия, сел. 220
вестготи, пл. 78, 84
Видин, гр. (вж. Боно-
ния) 80, 241
Видима, р. 254
Виза, гр. 156
Византиои, гр. 112
Виминациум, гр. 78
Вирово, с. 239
390
А ЗВУЧЕН ПОКАЗ А ЛЕЦ
£ит, р. (Утус), 84, 132.
146, 173, 184
Виталиям, пълководец,
96, 112, 131
Владимир (Расате), княз
251, 277
власи, 179, 204, 343,
367—369
Воден, гр. 157, 219, 241
Воин (Енравота), 250
Волга, р. 119, 137—138,
192, 194, 197—198,
358—359, 372—373,382
Волжка България, 198
Волос, бог 267—268
Бунд (вж. Вананд), вожд
118
вургунди, пл. 127
вхндур булгар—прабъл-
гарско племе 118,122
Вълчедръм, с. 239
Върбица, с. 254
Върбовка, с. 239
Върбово, с. 157
Габрово, 157
гали, пл. 30, 76
Галиен, рим. имп. 84
Галиче, с. 239
Галия, 81
Гарван, с. 153, 239, 257
Георги Войтех, 358
тепиди, пл. 83, 104—105.
124, 130—131, 138
Герман, с. 310
Германия, 19, 23
германии, пл. 29, 33, 35,
55
тети, пл. 49, 54 , 60—61,
63, 67—68, 74, 76—77,
106, 178
Гиген, с. 80, 239
Главииица, с. 93, 254
Глина, с. 362
Гологленд, с. 254
Горднан, III, рим. имп.
77
Гостун, владетел, 125
190, 196
готи, пл. 77, 82, 84, 86,
97—98, 104, 115, 123,
178, 194
Гоце Делчев, гр. 160
Градско, с. 79
Градешница, с. 239
гревтинги, пл. 83
Григорий VI, папа, 171
Григорий Бакуриани,
виз. имп. 157
Гримуалд, крал 205
Гърция, 112, 134, 147—
151, 153, 156, 158, 162,
166, 170, 215, 217—
219, 321
Давид, архиепископ 342
Даврент, вожд 140
Дагобер, крал 204
даки, пл. 30, 48, 58,71,
76, 82, 105, 179
Дакия, 82, 85, 152, 173,
206
Далмация, обл. 138
Дарданели, 68
Дардапия, провинция
152, 174, 206
Дарзалас, бог 70
Дарий, персийски цар 49
Дебрепт, с. 239
Дебър, гр. 363
Девина, сел. 254
Девня, с. 80, 172, 233
Девол, сел. 334
Делян, с. 158
Делян, вожд, 354, 363
дентелети, пл. 54, 74
дерони, пл. 54
дерсеи, пл. 54
Дианполис. гр. (вж. Ям-
бол) 180
Дибич, с. 239, 258
дии, пл. 54, 62
Димотика, гр. 158
Динеа, гр. 241
Диоклетиан, рим. имп.
77
Дионис, бог 60, 187
Дионисопол, гр. 172
Дирахиум, гр. (вж.Драч)
361
Дичииа, р. (вж. Луда
Яна) 252
Днепър, р. 48, 103. 109—
110, 126. 130, 132, 161
192, 194, 198, 202, 204
255
Днестър, р. 71, 103, 106
107, 109—110, 126, 132
161, 194, 198, 202, 204
222, 255
Добровул, с. 158
Добролък, с. 157
Добруджа, обл. (Малка
Скития) 49, 51, 54,
67, 79, 82, 84, 126, 146,
154, 156, 164, 309
Долин Луковит, с. 239
Долно Церово, с. 239
Долни Цибър, с. 239
Долихен, бог 94
Домета, комит 248
Дометиан, велможа, 282
Дон, р. ПО, 126, 132,
138, 192. 197
Дорково, с. 157
Доростол, кр. 345
Доспат, обл. 160
Драва, р. 72, 106
Драгаваста, сел. 158
Драгавути, с. 364
Драговития, обл. 162
Драговичи (драгувити),
пл. 160, 162, 208, 247,
316—317, 321
391
АЗБУЧЕН показалец
Драма, гр. 224
Драмипа, сел. 157
Драч, гр. 362—364
Дрин, р. 71
Дръстър (Доростол), гр.
241, 252, 353
Дръстър, комит 248
Дуванли, с. 65
дулеби, пл. 139
дучи-булгар (прабългар-
ско племе) 123, 192
Дъбнипа, с. 239
Дългопол, с. 239
Евбея, остров 150
Европа, 17, 19, 23—26,
28, 30, 31, 33, 35, 36,
38, 58, 170, 292, 337,
346
Егейско море, 48
Египет, 94
Едеса, гр. (вж. Водей)
219
едоии, пл. 54
езерви, пл. 160, 162, 219
Езерово, с. 65
Елада, 144, 146—147,
149—150, 342
ели ии, 154
Енос, гр. 50, 158
Енравота (вж. Воин),250
Епикнидия, обл. 150
Епир, сбл. 112, 115,
149—150, 160, 166, 179,
360, 368—369
Ернах, сии на Атила 85,
125—126, 129
Ескус, гр. 80, 86, 90,
173, 180, 183
Ескус, р. (Искър), 173
Заберган, вожд 134
Загора, обл. 216
зали, пл. 137
Звиница, 250
Зевс, бог 186
Зеной, виз. имп. 85, 130
Зирас, р. 172
Златия, с. 239
Ибър, р. (вж. Хеброс)
175
Иван Владислав, цар
296. 310, 335- 336, 342
Иван Рилски, 296, 335
Ивайло, 254
Иван Асен II, 310
Иван войвода, 342
Изерния, гр. 205
илири, пл. 32—33, 36,
40, 48, 50—51, 55,
58 , 71—72 , 92, 169,
171, 380
Илирик, обл. 83, 112,
114, 144
Ираклий, виз. имп. 150
Ираклия Лиикестийска,
гр. 79
Ирина, виз. имп. 218
Иринополис, гр. (Стара
Загора) 218
Ирник (вж. Ернах), 79,
125—126
Исак Комнин, севасто-
кратор 158
Исбул, кавхан 224
Искър, р. 54, 84, 183,
201
Исперих, хан (вж. Аспа-
рух) 125
Испор (вж. Аспарух),
353, 357
Истрос, сел. 50, 65
Италия, 75—76, 79, 81,
85, 112, 131, 205—206
италийпи, 86, 90, 98, 171
Йерисо, гр. 364, 365, 375
Йохан VUI, папа 323, 336
Йоан Екзарх, писател
286, 290, 300, 314, 332,
376
Йоан Кондостефан, дук
366
Йоаи II Комнин, виз.
имп. 158
Йоаи Мистикон, пълко-
водец 96
Йоан Презвитер, писа-
тел 290, 327—328
Йоаи Цимисхи, виз. имп.
340
Йоаница, сел. 157
Кавала, гр. 325
Кавказ, обл., планина
118—119. 122, 123, 130,
138, 191—192, 197
Казанлък, гр. 69, 72
Казахстан, 118
Калатис, гр. 50, 65, 180
Калиакра, кр. 171
Калугерица, с. 258
Каменица, с. 157, 362
Камчия, р. 254
Кандак, вожд, 85
капнобати, пл. 60
Капралец, с. 172
Кар, рим. имп. 83
каракачани 179
Карвуна, гр. 258
Карвунска земя, обл.
154, 172, 350
Кардам, хан 219
Карпати, пл. 103, 124,
129, 145, 222
карпи, пл. 77, 82—84,
99, 115
Касандра (Палеие), п-ов
366
Кастория (Костур), гр.
219
Кастра Мартис, гр. 80,
173
392
АЗБУЧЕН ПОКАЗАЛЕЦ
келти, пл. 33, 35, 63, 68,
70—73
Керамисия, обл. 208
Керсоблепт, цар 62
Киевщица, р. 254
кимерийци, пл. 48—49,
66—67, 70, 73
Кипсала, гр. 158
Клавдий, рим. имп. 82
Кладенци, с. 234, 239,
258
Климент Охридски,275—
277, 286, 288 — 289,
294—295, 300, 328—
330, 336, 375—376
Клокотнина, с. 310
Кнежа, гр. 239
Козяк, сел. 254
Коментиол, пълководец
96
Константин I Велики,
рим. имп. 77, 84, 91
Константин II, виз. имп.
191
Константин 1УПогонат,
виз. имп. 198, 200,
344, 346, 362
Константин V Копро-
ним, виз. имп. 217—
218, 228, 230
Константин VI виз. имп.
229
Константин VII Багре-
нородни, виз. имп. 148,
193, 202, 236, 252,
344—345
Константин (Кирил),270,
274—275, 277, 280,283,
285, 288—289, 291,
294, 298, 300, 329—
332,354, 356 359, 376 —
377
Константин Преславски,
писател, 291, 293, 298,
300, 327, 331—332, 376
Константинопол, гр. (вж.
Цариград) 78, 138, 141,
175, 324, 360
Констанций I, рим. имп.
84
Констанция, гр. 180, 201
копти, пл. 81
костобаки, пл. 115
Котраг, вожд 198
котраги (вж. кутригури)
132, 193—194, 346
котрагири, пл. (вж. ку-
тригури) 132
Крали Марко, 308
Крас, пълководец 76
крестони, пл. 54, 61
Крива река, р. 174
Кривина, с. 239
Крит, о-в 156—157
кробизи, пл. 54, 74, 77
Крум, хаи, 202, 220 —
222, 224, 228, 244—
247, 256, 270, 318—319
ктисти, пл. 60
Кубан, р. 191
Кубер, вожд 142,206, —
209,216, 235—237,311,
316, 345, 374, 380
Кубрат (Курт) 125,190—
191, 193—194, 196—
198
Кула, гр. 80
кумани, пл. 35, 117,
154, 346, 350, 357
купи-булгар, пл. 123,
192
куртаргар (вж. кутригу-
ри) 128, 132
Кутмичевица, обл. 248,
275—276
ку ртригури.пл. 126—128,
130, 132—135, 137—
138, 140—141, 178, 194
Кюлевча, с. 254
Кьолмен, с. 64 —65 г
Лада, богиня, 267—268
Лалково, местност, 157
лангобарди, пл. 105, 124
Лепенец, р. 174
Лерин, гр. 219
Лизимах, пълководец, 63
Ловеч, гр. 173, 180, 241
Локрида, обл. 150
Лом, р. 173, 184
Луда Яна. р. 175, 252
Лупов дол, с. 172
Лъв III, виз. имп. 236,
270
Лъв IV Хазарски, виз.
имп. 229
Лъв V Арменец, виз.
имп. 322, 340
Лъв VI Философ, виз.
имп. 157, 318, 321
Лъкавица, с. 157
Лютица, с. 157
Лясково, с. 157
Мадара, кр. 258
Мавър, сановник, 208—
209, 236
мавровласи (вж. власи),
179
Маврикий, виз. имп. 144,
146, 148, 150—151
маджари, пл. 35
Македония, обл. 17,25,
29, 50—51, 62, 65, 67,
69, 71, 75, 77, 79,
81, 84, 94—95, 112,
115, 144, 147—152,
158, 160, 162—164,
166—167, 170, 174,
176—179, 182, 206, 208,
210.215,217—219,221,
224, 228, 235—238,
240, 242, 247—250,
267, 275, 283—285,
309—312, 316—318,
393
АЗБУЧЕН ПОКАЗАЛЕЦ
324—325, 329, 336,
338, 344 , 347, 360,
366, 369, 374 —375,
379—380, 382, 383
Македонии, пл. 50, 51
.Мала Азия, 48—49, 58,
64, 67,71, 76,86, 94,
170, 209—210, 220, 224
Маламир, хан 222, 246,
251, 256
Малено, с. 157
Малка Скития (вж. До-
бруджа) 79, 83, 86,
92, 94, 114, 126, 129,
144, 153, 158, 164, 171,
177, 198
Марнца, р. 54, 158, 175
Марко, ученик на Кли-
мент, 334
Маркиан, виз. имп. 96
Марцианопол, гр. 80, 82,
85, 90, 171, 172
меди, пл. 54 , 74, 76
Мезамир, вожд 139
мелаидити, пл. 54
мелинофаги, пл. 54
Мелта, гр. (вж. Ловеч)
173, 180
Меркурий, бог 93
Месемврия, гр. 50, 65,
81, 86, 176, 180, 216,
241
Места, р. 54, 72, 156,
160, 175
Методий, славянски про-
светител 270, 274—275,
280, 283, 285, 294,
300, 329, 332, 359
мизи, пл. 48, 54, 58,
60, 74 , 76—77, 178,
340, 346, 373, 375
Мизия, обл. 25, 29, 75,
77—78, 80, 82—86,
92—95, 97, 112, 125,
130, 132, 144, 146,
153, 159, 164, 171,
177—178, 196, 200, 206,
208, 215, 227, 235.
240, 247, 249, 267,
284—285, 316, 324—
325, 329, 338, 340,
344, 345, 347, 360,
362, 379, 380, 382
милинги, пл. 160, 162,
170, 219
Мирково, с. 239
мирмидонци, пл. 373, 375
Мирово, с. 239
Митра, бог 94
Михаил Глава, пълково-
дец 254
Михаил VII Дука, виз.
имп. 265, 358, 366
Могила, с. 157
Молдава, обл. 30, 106,
109, 161, 202, 230
Момчил, войвода 300
Монемвасия, гр. 149
Морава, р. 50, 53—54,
71, 145, 152, 159, 160,
222
моравяии, пл. 159—160
мораци (мърваци), пл.
160
Морена, богиня 268
Мостич, болярии 282,
310
Мраморно море 68
Монтения, обл. 29—30,
106
Мътивир (приток на То-
полнипа) 175
Наисус, гр. (вж. Ниш),78
Наръш, с. 248, 279, 327
Наум, просветител, 275—
277, 286, 291, 329, 330,
334
Неволяни, с. 158
Неврокоп, гр. 160
Несебър, гр. (вж. Месем-
врия) 176, 216, 218,
354
Нестос (Места), р. 184
Нигрил, с. 172
Никита, патриарх 228
Никифор I, виз. имп.
219, 228, 246, 298,SIS-
SI 9, 322, 323, 327
Никифор Вриений, пъл-
ководец 377
Николай I, папа 260,
265
Никополис ад Иструм,
гр. 80, 82, 84, 86, 90,
97, 178
Никулина Делфина,
вожд 367
Нимфей, гр. 50
Ниспей, пл. 54
Ниш, гр. 115, 152, 173,
176, 354, 363
Нишава, р. 152
Нова черна, с. 239, 258—
259
Новград, с. 239
Нове, сел. 80, 85, 90,
171—172
Нови пазар, гр. 234,
239, 258, 259
Новоселус, сел. 158
нормани, пл. 30, 361
Обрущица, сел. 254
Овеч, гр. 254
Овчага, сел. 254
Оглос, 198, 255
Огоста (Августа), р. 173
огузи, пл. 116
огури, пл. 124, 126, 192
огхондор-блгар, пл. 123
Одер, р. 103
Одесос, гр. 50, 65, 70, 81,
86, 90,171—172, 180—
182, 198, 201, 241,252
394
азбучен показалец
Юдолеян вж. Делян
одоманти, пл. 54
Одрин, гр. 62, 180, 220
юдриси, пл. 54, 58, 61,
72
Одърци, с. 239
Олбия, гр. 50
олохондор-булгар, пл.
192
Олтения, обл. 30, 106,
202
Омуртаг, хан 202, 222,
246—248, 250, 252,
256, 322, 326
оногундури, пл. 193 —
194
Орфански залив, 160
Оряхово, с. 157
Осеново, с. 157
остготи, пл. 79, 85, 108,
115, 124, 130—131
Осъм, р. 173, 184
Охрид, гр. 275, 286, 311,
330, 349
Паган, хан 227
Пазарджик, гр. 72
Памфил, гр. 158
Панисос (Панука) р. вж.
р. Тича (Камчия), 172
Панония, обл. 71, 85,
105, 108, 124, 130,
138, 140, 142, 145, 152,
198, 204—207, 230, 236,
345, 374, 382
Пантикапей, гр. 50
Пантократор, манастир
158
Патрас, кр. 219
Пауталия, гр. 86, 90, 93,
94, 152, 173—174, 176
певки, пл. 77
Пелопонес, 145, 148—150,
218—219. 321, 334, 338,
342
пеонци, пл. 50—51
Пердика, цар 50
Перник, гр. 239, 241
перси, 153, 344
Персия, 146
Перун, бог 267—268
Песченик, р. 175
Петри ч, с. 157
Петър, цар, 279, 310,
353, 371
Петър Делян, вж. Де-
лян
печеиези, пл. 35, 117
Плевен, гр. (вж. Стро-
гозия), 173, 180, 241
Плиска, гр. 200, 210,
220, 232—233, 235, 241,
252,254, 256—259, 275-
277, 353
Пловдив (Пулпудева,
Плъвдин, Филипопол),
гр. 72, 157, 160, 176,
180—181, 183, 222, 239,
241, 353
Попина, с. 153, 234, 239,
257—258
Потока, р. 175
прабългари 30, 32, 35—•
36,40—43,112,116—119,
122—126, 129—135,
137—144, 190, 192—
198,200,202—204,206—
210, 215—216, 230—
232, 234—237, 246, 248
250—251, 310—311,
316, 320, 325, 344,
357—359, 374, 380,
382
Превалитана, обл. 206
предеиценти, пл. 159
Презвитер Козма, 296,
335
Преслав, гр. 241, 248,
252, 258, 276—279,
282, 286—287, 310, 312,
314, 330, 340, 349
Преславец, гр. 241, 252
Пресиан, хан 224, 247,
256, 325—326
Преспа, гр. 241
Привол, сел. 172
Прилеп, гр. 160, 216,
235—236, 241, 311
Прут, р. 109, 130, 132,
204
Пчиня, р. 174
Равна, гр. 354
Равнианус, с. 158
Разград, гр. вж. Абри-
тус, 172, 180—184, 234,
311
Разделиа, сел. 233, 239,
258
Расате (вж. Владимир)
251
Рациария, гр. 80, 86,
90, 173
Рендииа, р. 209
Регина, р. (Еркене), 54
Рим, гр. 78, 251, 265,
288, 324, 350
римляни, 30, 35, 74, 154
ринхини, пл. 160, 162,
174, 210, 237, 316
Родопа,планина,54,156
157, 159—160, 175, 206
Родопска облает 51, 54,
79, 174, 176, 179, 224,
309
Родосто, гр. 158
Роман II, виз. имп. 375
Росица, р. 254
Румъния, 35, 48, 58,
105—106, 108,137,153,
164—165, 167,183,202,
204, 258
Русе, гр. 172
Руси 303, 306, 329, 384
395
АЗБУЧЕН НО КА 3 АЛ Е Ц
Русия, 19, 26, 48—49,
67, 84, 123, 132, 137—
138, 183, 190, 192,
194, 196—197, 302,
306, 339, 359
Сабазий, бог 70
Сабин, хан 200
Сава, р. 106, 131, 138
савири (сабири),пл. 127—
128, 137, 139
Сагадаус, сел. 158
сагудати, пл. 158, 160,
162, 174, 210, 321
садагари, пл. 85
сакромантисн, пл. 85
Салан, управител 246
Салдапа, сел. 171
Самуил, цар <01,310,335
337, 241—242, 249, 263
371
Сандилх, вожд, 135
сарагури, пл. 124, 128
сарапари, пл. СО
Сарапис, бог 94
сарацини, пл. 83
сарматн, пл. 77, 83—86,
99, 126
Свищов, гр. 80, 172
севери, пл. 158, 198, 227,
247, 316—317
северци, пл. 161
Севт, цар 62
Севтополис, гр. 69—70
Сексанта Приста, гр. 171—
172
Селевкия, легендарен вла-
детел 353
Сепинум, гр. 205
Сервия, гр. 241
серди, пл. 54, 72
Сердика, гр. (вж. София)
78, 81, 86, 90, 94, 152,
173, 176, 180—182, 220,
239, 241.
Серет, р. 109 Д
Сибир, обл 124
Силван, бог 93
Симеон, цар 248, 277,
279, 297—298, 307,
310,318, 327—328, 334,
340, 349, 353
Сингидунум (вж. Бел-
град) 78, 144, 222
Сини вир, с. 153, 239
сирийци, 81, 229
Сирия, 94, 98 170
Сирмиум, гр. (Митрови-
ца) 206
Сисиний, пълководец
209
Ситалк, цар 62
Ситово, с. 157
скири, пл. 85
скити, пл. 49, 51, 67—68,
70, 73, 106, 141, 149,
321, 340,373,375
Скопие, гр. 94, 241, 363
скордиски, пл. 71
Слав, легендарен цар
154, 172, 353, 357
славини (склавини), пл.
104, 106—108, НО-
114, 116, 124, 130, 140,
161
Слави, с. 158
Сливен, гр. 216
словенци, 306
Смолян, сел. 372
смоляни, пл. 160, 162—
163, 224, 325—326
Созопол, гр. 81, 180
Солун, гр. 138,141, 146—
152, 156, 160, 170, 174,
208—210, 219, 224,
236—237, 218,285, 321,
364, 366
Сондоке (Съдък), боля-
рин 251
София, гр. 115, 180, 221
Спарта, 160
Спартак, вежд 76
Сребърна, с. 153
Средец (вж. София) 241,
354
Срем, гр. 353
Срем, обл.222
Стир, р. 139
Стоби, гр. 79
Стражишка река, р. 254
Стрема (Сирмус), р. 175
стримонци, пл. 160, 174,
317
Строгозия (вж. Плевен),
гр. 173, 180
Струма, р. 50, 54, 62, 72,
76, 152, 160, 174—176,
219, 236, 364, 366.
Струмица, гр. 160, 376
Студена, сел. 254
Стърмен, с. 234, 239, 258
сърби 39, 279, 303—306,
329, 359, 376, 384
Сьрбия, 19, 26, 159, 179
Тайгет, планина 160
тайфали, пл. 77
Танаис (вж Дон) 134
Тасос, о-в 372
татари 41, 116
Телериг, хан 162, 218,
228, 250 b
Тенгри (Тантра), бог
267—268 |
Теодорих, вожд 79
Теофилакт Охридски,ар-
хиепископ 329, 376—
377
Тервел, хан 192, 216,
230, 250, 320
Терес, цар 62
Термопили, проход 112
Тесалия, обл. 112, 150,
162, 179, 227,341,360,
367—369, 372
396
АЗБУЧЕН ПОКАЗАЛЕЦ
Тиберий, виз. имп. 96,146
Тиквеш, гр. 160
Тиле, гр. 63, 72
Тимакус (вж. Тимок), р.
173
Тимок, р. 115, 145, 152,
159—160, 173, 183,
201, 216, 222, 326
тимочани, пл. 159—160,
246, 326
тини, пл. 54
Тирадин, комит 248
Тиса, р. 30, 35, 137—
138, 202, 222, 246, 326
Тихомир, вожд 363
Тича, р. 252
Тодор Доксов, писател
332
Токту, хан 250
Томи, гр. 67, 81, 201
Тополница, р. 72, 175
травси, пл. 54, 60—61
Тракия, обл. 25, 29, 49,
65, 67, 69—70, 72, 75—
77, 79, 81. 83—84, 97,
112, 114, 132, 144,
146—147, 156—158,
160, 163—164, 166,170,
174—178, 182,206,209.
215,217—222,227—229,
240, 245. 247, 249.
267, 284—285, 309,
316—318,325, 329, 338,
344, 347,360, 379—380,
382—383
Трансилвания, обл. 30,
71, 106, 202
Трансмариска, сел. 171
Трапстила, владетел, 131
трери, пл. 49
Треска, р. 174
трибали, пл. 54, 62, 74,
76
Триград, с. 157
Тунджа (Тонзус), р. 175
турци-вардариоти, 343—
344
Турция 153, 156
Тутракан (вж. Трансма-
риска), гр. 254
Тухтон (вж. Анхиало),
гр. 254
тюркюти, пл. (тюрки) 29,
137—139, 192, 194
угрофини, племена, 41
уйгури, пл. 116
Украина, 48, 104—105,
108, 111, 127, 202, 204,
230, 302
украинци, 306, 363
Улметум. гр. 114, 181
ултизури, пл. 127
Улфила, духовник 84
Умор, хан 125, 296—297
Унгария 48, 71, 104, 108,
123, 137, 141, 152, 165,
167, 183, 202, 204, 230
унгарци, 246
Урсулица, с. 172
Ускудама, гр. 62
Устово, с. 157
утигури, пл. 126—127,
134—135, 137—140,
194
Утус (вж Вит), р. 173,
184
Фанагория, гр. 50
Филипп, гр. 224, 325
Филип II Македонски,
цар 62, 64
Филипопол (вж. Плов-
див), гр. 78, 81. 86, 90,
94, 175—176, 180, 182,
241
Флорентин, гр. 173
фосатиси, пл. 85
франки, 30, 221—222
Франция, 19, 23, 26, 30,
71
фриги, пл. 48, 58, 71
Хадриан, рим имп. 91,
93
хазари, пл. 35, 116, 122,
137, 197, 202—203,
345—346, 382
Халкидически п-ов 360,
364—369, 372, 375
Хасково, гр. 239
Хацон, вожд 261
Хеброс (Марица), р. 175
Хераклия (вж. Лерин),
гр. 219, 236
Херсонес, п-ов, гр. 50,
112
Хилвуд, пълководец 112
Хипийска планина 192
хуни, пл. 35, 41, 44, 78,
84—86, 99, 104, 112,
115—116, 122—127,
132, 137, 141, 192, 194,
321, 322, 340
хунугури, пл. 127
хървати 306, 329, 376,
379, 384
Хърлец, с. 239
Цар Асеново, с. 234, 239,
257
Цариград 174, 206, 221,
228, 230, 265—266, 278,
320
Цар Крум, с. 239, 258
Цибър (Цеброс), р. 173
Църквица, с 258
Чдар-болкар, пл. 123,
192
Чаталар, с. 326
Червен, гр. 157, 354
Черковичани, с. 158
Чериик, сел. 158
Черно море, 51, 53, 62,
397
АЗБУЧЕН ПОКАЗАЛЕЦ
66, 68, 70—71, 110,127,
132, 139, 166, 171, 176,
194, 238, 284, 325
Черноризец Храбър,
276—278, 280, 332, 333
Чехия, 153, 258, 289—
290, 292, 293, 299, 300,
302
чуваши 117
Чурек, с. 157
Шумен, гр. 241, 254
Югославия, 50, 152, Тб7,
250, 302
Юпер, с. 258
Юпитер, бог 93, 95
Юстин I, виз. имп. 96,
112, 114, 146
Юстиниан 1, виз. имп.
85, 96, 112, 134, 143,
170, 178
Юстиниан II, виз. имп.
209, 210, 216, 236, 320
язиги, пл. 84, 115
Якимове, с. 234, 239,
257
Ямбол гр. (вж. Диамо-
лис) 63, 72, 176, 180
Янтра, р. 146, 171, 173,
176, 254
Янково, с. 71
Ятрус (вж. Янтра,) р_
173, 183, 186
Ятрус, кр. 180
СПИСЪК НА ПОМЕСТЕНИТЕ КАРТИ
ИЗТОЧНИТЕ И ЦЕНТРАЛНИТЕ ЧАСТИ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ ДО ПА-
ДАНЕТО ИМ ПОД РИМСКА ВЛАСТ (ПРЕЗ ПЪРВОТО ХИЛЯДОЛЕТИЕ ПР. Н. Е.
(страница 55 и 56)
ИЗТОЧНИТЕ И ЦЕНТРАЛНИТЕ ЧАСТИ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ ПОД
РИМСКО И ВИЗАНТИЛСКО ВЛАДИЧЕСТВО (I—VI в. (страница 88 и 89)
РАЗСЕЛВАНЕ НА СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ (страница 120 и 121)
ЗАСЕЛВАНЕ НА СЛАВЯНИТЕ В БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ (страница 155)
ТЕРИТОРИАЛНО РАЗШИРЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА И ОБЕДИНЕНИ-
ЕТО НА СЛАВЯНИТЕ ОТ БЪЛГАРСКАТА ГРУПА В НЕЙНИТЕ ПРЕДЕЛИ (VII —X В.)
(страница 223)
ВИЗАНТИЯ В БОРБА ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА СВОЯТА ВЛАСТ В БАЛКАНСКИЯ
ПОЛУОСТРОВ (VII —XI В.) (страница 354)
РАЗВИТИЕ И УТВЪРЖДАВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ (IX —XI В >
(страница 380)