Православното славянство и старобългарската културна традиция - Пикио Р.

Мястото на старата българска литература в културата на средновековна Европа
Литературни и езикови аспекти на старата българска традиция
Въпросът за езика и кирило-методиевското славянство
Въведение към едно сравнително проучване на въпроса за езика у славяните
Глава XIII на Пространното житие на Кирил: текст и контекстуална функция
Върху изоколните структури в средновековната славянска проза
За някои формални съответствия между латинската проза на Петрарка и литературните техники на балканските славяни през XIV в
Автор: Пикио Р.
Теги: православие християнство старообрядческа традиция славянско православие
ISBN: 954-07-0241-0
Год: 1993
Похожие
Славянското общество на балканите (VI-VII В.)
Старобългарски език.Текстове и речник
Български старини из Македония
Нов фразеологичен речник на българския език
Текст
                    рикардо
икио
ПРАВОСЛАВНОТО
СЛАВЯНСТВО
И СТАРОБЪЛГАРСКАТА
КУЛТУРНА
ТРАДИЦИЯ
УНИВЕРСИТЕТСКО
ИЗДАТЕЛСТВО
„СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ"
СОФИЯ • 1993

Ricardo Picchio
Slavia Orthodoxa and the Old Bulgarian Cultural Tradition
St. Kliment Ohridski University Press
Sofia, 1993
Риккардо Пиккио
Православное славянство и древнеболгарская культурная
традиция
Университетское издательство им. Се. Климента Охридского
София, 1993
научен редактор Красимир Станчев
© Рикардо Пикво
© Алда-Джамбелука Коссова, преводач
1993
ISBN 954-07-0241-0

РИКАРДО
ПИКИО
ПРАВОСЛАВНОТО
СЛАВЯНСТВО
И СТАРОБЪЛГАРСКАТА
КУЛТУРНА
ТРАДИЦИЯ

Книгата
е издадена
с конкурс
на Националния
център
по книгоиздаване

РИКЛРДО ПИКИО
ЧЕРТИ НА ЕДНА БОГАТА СЛАВИСТИЧНА И
БЪЛГАРИСТИЧНА НАУЧНА ДЕЙНОСТ
Личността и делото на проф. Рикардо Пикио са
органически свързани с развитието на славистиката и
българистиката през последните няколко десетилетия.
Неговото име е широко известно сред научния свят,
трудовете му респектират и с широтата на третираната
проблематика, и с новаторските концепции. Усилията му
са насочени към идеята да бъдат разкрити определени
закономерности във формирането и развитието на
литературите и културите на славянските народи, да се видят
те в контекста на общоевропейския духовно-
интелектуален живот, обогатили и световната
цивилизация.
Широк диапазон на интереси и занимания, неуморна
търсеща мисъл, неотменен хуманистично-нравствен патос
за взаимно опознаване на народите чрез разкриване на
ойези многообразни фактори, които са насочвали
духовната им енергия през вековете, характеризират много-
летната му изследователска дейност.
Макар да не са му чужди и проблемите на нашата
съвременност, неговият поглед е отправен към далечното
и по-близко минало, за да извади от забвение личности
и дела, които са изпълвали със съдържание
историческите епохи, чертаели са диаграмата на духовния живот на
славянството. Тези черти на учения се открояват както
от многобройните му трудове, така и от докладите и
изказванията му на международните конгреси по славистика
и българистика, по балканистика, на научни
конференции, където са се разисквали историографските проблеми
на европейската култура. Трябва човек наистина да е
присъствал на подобни научни форуми, да го е
наблюдавал как обосновава своите тези, как провокира мислов-
ността на слушателите или да е общувал непосредствено
с него, за да почувства една жива мисъл, един
динамичен дух и полемичен дар, които държат в напрежение съ-

беседника. При това и когато води сериозни разговори,
той умее да се шегува, да придава своеобразна лекота
на разговора, при който така бързо се сменят
интонациите на гласа му, подсказващи за една неотменна
критичност и самокритичност. И понякога е трудно за онзи,
който не го познава отблизо, да разбере кога говори
сериозно и кога се шегува. А и усмивката му е ту
добродушна и иронична, ту престорено наивна, но винаги
многозначителна. Чужд на всякакви догматични схеми и
формули, той винаги се връща и към собствените си
тези, за да ги коригира или допълни, щом нови аргументи
налагат това. Готов е да признае правомерността и на
своя опонент, щом се увери, че се търси непредубедено
историческата правда, научната истина.
Рикардо Пикио съчетава в себе си най-добрите
традиции на италианската славистика и българистика, които
се развиват Интензивно от 20-те години насам. Познава
и постиженията на големите представители на
европейската славистична мисъл, с мнозина и лично е общувал.
Многобройните му трудове представляват солидно звено
между поколенията слависти, работили след Първата
световна война и втората половина на нашето столетие. При
всичките си новаторски търсения и завоевания той храни
най-дълбока почит и признателност към своите учители,
трасирали много от насоките на съвременната
славистична мисъл - една черта от научния и нравствения портрет
на човека и учения Рикардо Пикио, не така често
срещана в наше време.
Рикардо Пикио е роден на 7 септември 1923 г. в
малкия град Александрия в Пиемонт - Италия.
Семейството му е живяло с демократичните традиции на
италианското Ризорджименто, с възгледи и разбирания,
противопоказни на всякакъв политически и религиозен
консерватизъм. Бащата, Карло Пикио - адвокат по професия,
познавал много чуждестранни литератури, владеел добре
гръцки и латински език, дори е писал стихове на
латински. И когато е бил на преклонна възраст, обичал да
рецитира песни от Дантевата "Божествена комедия".

Тези наклонности на бащата очевидно не са
останали без значение за сина, който още на младини умело
сплита латински и италиански фрази, придавайки им
своеобразно звучене и многозначителен смислов оттенък. С
подобни шеговити изрази той иронизира и официалния
национализъм на фашистките властници по време на
диктатурата на Мусолини, а и всяка външна парадност. Тази
склонност ученият пази и досега. Хуманистичното му
световъзприемане не се помирява с идеологии, които
противопоставят народите и културите.
През 1941 г. Рикардо Пикио се записва да учи във
факултета по филология и философия в Римския
университет. Скоро става любим студент на проф. Енрико Дамиани
- първият италиански българист, който го насочва да
изучава славянските езици и литератури. С
любознателността си младият студент привлича вниманието и на
другите преподаватели слависти - Еторе Ло Гато и Джо-
вани Мавер. Техните лекции и трудове се оказват
решителни за формирането на бъдещия славист.
По предложение на проф. Дамиани през учебната
1942-1943 г, Пикио получава стипендия, за да продължи
образованието си в София. Само след няколко месеца
обаче той бива върнат в Италия по настояване на
италианската легация, защото дружал с български прогресивни
младежи, иронизирал италианския фашизъм, уронвал
престижа на италианската "империя". Възобновил следването
си в Римския университет, Пикио наред с български
започва усилено да изучава руски, полски, сърбохърватски
език.
Скоро обаче отново е трябвало да прекъсне
учението си, за да се включи в италианското съпротивително
движение след капитулацията на италианската армия (8
септември 1943 г.) и окупирането на голяма част от
Италия от немските войски. Едва след падането на
фашисткия режим и освобождението от немската окупация
Пикио продължава следването си, за го завърши през
1946 г. със защита на теза върху творчеството на Пенчо
Славейков.
Междувременно започва да се занимава с
журналистика, става кореспондент на в. "Месаджеро", на чиито
страници се появяват и първите му българистични статии

- едната по повод откриването на гроба на Петър
Парчевич в църквата "Сан Андреа деле фрате", другата,
посветена на престоя на Пенчо Славейков в Рим.
Скоро Р. Пикио преминава в редакциите на
вестниците "Ла воче републикана" и "Аванти" - орган на
Италианската социалистическа партия. Именно като
сътрудник на в. "Аванти" РИкардо Пикио бива включен през
1946 г. в групата италиански журналисти, определени да
участват в Международната комисия за разследване на
нацистките престъпления в Полша. Посещава
концентрационните лагери от Аушвиц до Майданек и вижда с очите си
зверствата на фашистите в окупирана Полша, за да
намрази завинаги всяка авторитарна идеология.
В онези години Р. Пикио се запознава с видния
полски италианист Мечислав Брамер, който му предлага
да стане лектор по италиански език във Варшавския
университет . Тук бъдещият славист прекарва две години,
които се оказват решителни, за да изостави
журналистиката и да се посвети на университетска кариера.
През 1949 г. по препоръка на проф. Джовани Мавер
получава стипендия от френското правителство и
заминава за Париж, където учи при известните слависти Андре
Мазон (който го насочва към древноруската литература),
Станислав Кот (който развива интереса му към полската
историография) и Роже Бернар (който го убеждава да
следва курсовете за специализация по български език в
Националното училище за живи източни езици - Ecole Na-
tionale des Langues Orientales Vivantes). По същото
време посещава и славистичните семинарни курсове на
Андре Вайан в Ecole des Hautes etudes.
Завърнал се в Италия, той е трябвало известно
време да се занимава с публицистична и преводаческа
дейност. Но натрупал вече богати познания върху
славянския свят, през 1953 г. неговият професор Джовани
Мавер - "бащата" на славянската филология в Италия,
съдейства младият славист да се хабилитира като частен
доцент. Това научно звание му дава право да преподава
славянска филология в италианските университети, Скоро
ученият си спечелва авторитет и на следващата година
бива избран за извънреден професор по руска литература
в Педагогическия факултет на университета във флорен-

ция. Тук в продължение на седем години той чете
лекции, като същевременно преподава и славянска филология
в Пиза (1959-1961). Вече известен в научните среди,
през 1961 г. Пикио е избран за редовен професор по
славянска филология в Римския университет. Скоро поема
и ръководството на Института за славянска филология
след пенсионирането на Джовани Мавер.
След като на два пъти е бил гост-професор в Ко-
лумбийския университет (Ню Йорк), през 1970 г. Пикио
напуска Римския университет, за да заеме Катедрата по
славянски езици и литератури в Йейлския университет
(Ню Хейвън, САЩ), където е чел отделни лекции и преди
това. Тук намира благоприятна атмосфера за разгръщане
на активна славистична дейност. Заедно с такива учени,
като Виктор Ерлих, Робърт Джексън, Александър Шенкер,
Едуард Станкевич, утвърждава авторитета на
славистиката и Йейлският университет става един от водещите
центрове в Америка по проблемите на славянския свят.
По време на прекараните тук близо 15 години Р.
Пикио обогатява проблематиката на своите научни
занимания, изпитва въздействието на такива учени слависти
като Роман Якобсон, Виктор Вайнтрауб, Омелиан Притцак
и др., все по-активно се включва в организирането на
специализирани славистични издания. Неговите лекции по
руска, българска и полска литература се радват на
голям успех и печелят много приятели на славянските
култури.
От 1984 г. той започва да чете лекции и в
Университетския институт по ориенталистика в Неапол, за да
заеме през 1986 г. Катедрата по руска литература в
този институт със стари славистични традиции.
Същевременно поема ръководството и на Катедрата по
българистика, след като проф. Г. Димов се завръща в София. С
присъщата си активност и инициативност проф. Пикио
заработва за развитие на славистиката, особено внимание
отделя и на българистичните проблеми, така органично
свързани с общославянската култура през
Средновековието, епоха, която ще заеме преобладаващо място в
научните му дирения.

Както вече бе посочено, Рикардо Пикио принадлежи
към онова поколение италиански слависти, което има за
свои предходници и учители такива учени, като Артуро
Крония, Енрико Дамиани, Еторе Ло Гато, Джовани Мавер,
- пионерите на италианската славистика. Това ново
поколение е трябвало да положи много усилия от 60-те
години насам, за да изясни и утвърди нови съвременни
методи за изследване на славистичната проблематика в
съзвучие с общите методологически концепции на
хуманитарните науки. А по онова време все още живо се
дискутира върху природата, предмета и задачите на
славянската филология. От някои тази научна дисциплина е
била разбирана като сравнително изследване на всички
страни и аспекти на славянската цивилизация, а от
други - като аналитични разбори на книжовните текстове с
оглед преди всичко на лингвистичната проблематика. Все
по-настойчиво се утвърждава схващането, че
изследването на средновековната книжнина трябва да следва
принципите, присъщи на литературната и културната история
на модерните нации. Междувременно се осъзнава и
необходимостта от формиране на специалисти по отделните
славянски езици и литератури. Растящата роля на
славянските народи, особено на руския, в световния об-
ществено-политически живот е наложило да бъдат
подготвени не само изследователи, но и преводачи, критици,
пропагандатори на славянските литератури и култури.
Тези нови обективни потребности неизбежно довеждат и
до известно изоставане на общата сравнителна
славистика, особено на изследванията върху по-стария, "предна-
ционален" период на литературната, лингвистичната и
културната традиция на славянските народи.
Още по времето на преподаванията си във флоренция
Р. Пикио заедно с Карло Вердиани и Бруно Мериджи се
насочват към сравнителни филологически изследвания.
Така те искат да продължат традициите на
флорентинската университетска наука, утвърдена от такива учени,
като лингвистите Карло Батисти, Джакомо Девото,
Джовани Ненчиони, както и от теоретика на сравнителното
литературознание Виторио Сантоли. Ентусиазираните млади
слависти все по-ревностно започват да изследват отдел-
10

ни проблеми на славянските литератури от дълбока
древност до новите времена. Историята на древната руска
литература все по-трайно задържа вниманието на Пикйо.
За нея, както и за полската и българската литература,
написва редица студии, които излизат в един том под
общ наслов "История на Източна Европа през XVI - XVII
в." По същото време ученият обнародва и по-малки
статии върху славянските литератури, както и върху
явления от западноевропейската литературна история.
От началото на 60-те години Р. Пикио започва да
изучава славянското литературно и общокултурно
наследство в контекста на другите хуманитарни дисциплини.
Особено го привлича текстологията, подлага на детайлни
анализи литературни текстове от Средновековието. Макар
да се увлича известно време по "стилистичната критика"
и по структурализма, той не се откъсва и от онези
усвоени по-рано принципи на Джовани Мавер, който винаги
е предупреждавал да не се догматизират само някои
подходи към явленията, за да не се стига до тяхното
опростяване. Тези предупреждения на първия му учител за
разумно съчетаване на различни подходи предпазват
търсещия млад учен от крайни увлечения. Той все повече се
убеждава в целесъобразността от една "тотална
критика", при която всички аспекти и компоненти на
книжовното слово трябва да бъдат разглеждани с еднакво
внимание и от различни страни,
Пикио остава верен на тези завети и когато работи
в САЩ и е в непосредствено общуване с Роман Якобсон,
към когото храни дълбока почит, и нееднократно
признава, че от него е научил да търси преди всичко в
промените на изразните форми неизменни правила и принципи,
които могат да бъдат обособени в едиа "граматика".
Съчетавайки умело различни методи, присъщи на отделните
хуманитарни дисциплини, - на история на литературата и
история на културата, на лингвистиката и критиката на
текста, на структуралния анализ и семантиката, Пикио
се домогва до оригинални изследвания. А и като
преподавател по славянска филология и по отделните
славянски езици и литератури той умело прилага този
своеобразен "еклектизъм" и печели вниманието и интереса на
слушателите.
11

В изследователската си дейност Р. Пикио се стреми
да разглежда отделните страни и компоненти на
литературното явление и с оглед на неговите комуникативни
функции в културната история, в историята на
цивилизацията изобщо. Затова и трудовете му са интересни и в
литературноисторически, и в лингвистичен план,
свидетелстват за склонност към структурален и семантичен
анализ, а и към разкриване на историята на идеите, на
културното развитие изобщо, Тази методологическа
широта се откроява особено в трудовете му, посветени на
славянското Средновековие. Според ревностния славист
наред с всичко друго заниманията с тази епоха му дават
възможност да разбира по-добре и литературите на
новите времена. Той неотклонно следва дълбокото си
убеждение, че едно произведение на словесното изкуство или
едно литературно течение трябва да се разглеждат на
широка сравнителна основа, като се държи винаги сметка
за конкретно-историческата среда. Това свое общо
методологическо начало той съчетава и с умело прилагане на
принципите на съвременната текстология. Така, на
базата на емпирически анализи на средновековните
литератури, най-вече на руски и български книжовни паметници,
проф. Пикио открива интересни композиционни
закономерности, структурни "инварианти", както ги нарича той, и
полага много усилия в търсене и характеризиране на
тези "инварианти" в книжовния живот на славяните. Но
прилагайки някои по-модерни подходи към книжовните и
общокултурните явления, ученият има ясно съзнание, че
само с тях не може да се разкрие разностранното
богатство на духовния живот. Дори не един път предупреждава
да не се догматизира една определена схема за сметка
на друга, защото всеки подход, прилаган изолирано,
може да разкрие само част от истината, неизбежно носи в
себе си известна функционална ограниченост.
Въпреки склонността си да прилага по-съвременни,
новаторски подходи към средновековната литература,
общо взето, той не се отклонява от традициите на общата
И сравнителната славистика, утвърждавани далновидно от
предходната генерация италиански слависти. Това са Ар-
туро. Крония, който обосновава нейните принципи върху
хърватистиката, Еторе Ло Гато - върху русистиката,
12

Джовани Мавер - върху полонистиката, Енрико Дамиани,
който, следвайки същите принципи, създава голям
авторитет на българистиката. Но както те, така и
следовниците им в изследванията си не се ограничават само с
един език и литература. Широкият поглед върху
литературното наследство на славянските народи им дава
възможност да открият многообразни взаимоотношения, които
предопределят и твърде общите черти в идейно-
тематично, структурно-композиционно, стилно-образно
отношение. Така, макар и титуляр на Катедрата за руска
литература във Венеция, Евел Гаспарини си спечелва
голяма слава преди всичко с фундаменталните си
изследвания върху културната типология на славянското книжовно
наследство. Подобна популярност с трудовете си върху
историята на идеите в славянския свят завоюва и Волф
Джусти - професор по руска литература в Триест. С ши-
рокообхватни научни и културни интереси се проявява и
Луиджи Салвини - вещ преводач на почти всички нови
славянски литератури, а и на унгарската и на финската
литература. Неговите преводи от българската
литература, както и студиите му притежават големи качества,
сочат за солидни познания върху националния ни духовен
живот.. Дори и най-специализираният от новата генерация
италиански слависти - Анжело Рипелино, се е радвал на
завидна слава като вещ преводач на руската поезия от
XIX в. и проникновен критик на съвременната поезия и
театър, а е известен и като правдив тълкувател на
чешката и полската поезия, С подобни широки научни
интереси се откроява и добре известният славист от същата
генерация - Санте Грачоти, който наследява Пикио като
титуляр на Катедрата по славянска филология в Римския
университет. Изследванията му върху Ренесанса и
Просвещението в славянските страни, и по-специално върху
средновековната полска, хърватска, чешка литература,
изградени на сравнителна основа, са несъмнено важни
приноси в славянознанието.
Рикардо Пикио е изцяло в руслото на тези
предходни и съвременни традиции на италианската славистика. И
той следва неотклонно сравнителноисторическия подход
на интерпретация, създава трудове с разнообразен
тематичен обхват. Него го привличат както по-цялостни дви-
13

жения и процеси, като полския "сарматизъм" например
или европеизирането на българската интелигенция от
поколението на Пенчо Славейков, така и отделни автори
(М. Рей, Ян Кохановски, Лукаш Гурницки, Пиотр Коханов-
ски, А. Мицкевич, А. С. Пушкин, В. К. Юохелбекер,
Н. В. Гогол, ф. М. Достоевски, А. П. Чехов, Патриарх
Евтимий, Григорий Цамблак, Паисий Хилендарски, Любен
Каравелов, Пенчо Славейков и др.). Занимават го
въпросите на текстологията, а и културно-лингвистичните
проблеми. За широкия му изследователски поглед не по-
малко показателни са и неговите "славяно-романски"
изследвания. По-голямата част от тях са събрани в
книгата му на френски език "Etudes litteraires slavo-
romanes" ("Славо-романски литературни студии", 1978).
Разбира се, най-показателни за неговите теоретико-
методологически позиции са изследванията му, посветени
на средновековната литература на южните и на източните
славяни. Именно в тази област чрез детайлни анализи на
конкретни произведения той открива ръководни принципи
и правила, програмни формули и закономерности, които
предизвикват голям интерес сред славистите в света. А
и Кирило-Методиевото дело с разнообразната си
проблематика не отпада никога от вниманието му.
Младият американски славист Харви Голдблат -
ученик на Пикио, групира в дванадесет тематични кръга
трудовете на бележития славист: 1. Литературна култура
на средновековното и предмодерното славянство. 2. Ки-
рило-Методиеви и църковнославянски студии. 3.
Текстуална критика, формални структури, литературна семантика.
4. Славо-романски студии. 5. Въпроси на езика. 6.
Литература на средновековна Рус и на Московия. 7. Руска
литература. 8. Българска литература. 9. Полска
литература. 10. Западноевропейски студии. 11. Обща и
сравнителна славистика. 12, Рецензии и критични бележки (Вж.
Studia Slavica Mediaevalia et Humanistiса Riccardo
Picchio Dicata. Roma, 1986). Това е един наистина
извънредно широк диапазон на научни занимания, които му
дават възможност да открие интересни взаимоотношения и
закономерности в духовно-интелектуалния живот на
европейските народи през отделните епохи.
Може би най-характерното в подхода на учения при
14

характеристиката на средновековните славянски
литератури е групирането им в два дяла: Slavia orthodoxa
(православно славянство) и Slavia romana (римско
славянство). Близо вече тридесет години Пикио по различни
поводи и в различни аспекти обосновава правомерността
на тази формула. Нея той интерпретира нашироко и в
първата, уводната глава към настоящия сборник, която
разкрива методологическите му концепции, а изнася и
нови аргументи в подкрепа на тезата му.
С въведената от него терминологична двойка -
Slavia orthodoxa и Slavia romana, въз основа на
религиозните различия и етно-лингвистичната обособеност
той иска да характеризира двете главни области на
славянския свят. Така във формулата "Православно
славянство" той включва средновековната и "предмодерната"
(от XI до XVII в.) общност на южните и източните
славяни, които са се намирали под. юрисдикцията и
влиянието на православната църква. Но това се отнася за една
култура, а не за политическо-административна общност -
подчертава многократно Пикио. А това означава, че
границите на православното славянство не са били никога
строго определени, постоянно са се менели по силата на
различни влияния, както е било например в украинско-
белоруските земи или пък в Хърватско, където са
продължавали традициите на "глаголашите". Едно от
основанията да говори за културна общност на православното
славянство Пикио намира в обстоятелството, че различни
етнически групи са използвали един общ лингвистичен
инструментариум, определян като "църковнославянски". А
това е достатъчно, за да се говори за една църковно-
славянска лингвистична общност, кореспондираща с
културната общност на православните славяни - подчертава
Пикио/ По думите му литературно-историографската
формула "православнославянска общност" има "наднационален
характер", защото си служи с един специфичен свещен
международен език, използван в продължение на векове
от много поколения. Затова средновековната и
"предмодерната" история не трябва да се разглежда само като
история на "национални" стойности. Неправомерно е
ценности от различни епохи да се разглеждат от еднакви
критерии. Методите на "националните филологии", напра-
15

вили толкова много за осветляване на наследството на
отделните етно-езикови групи, са довели до
пренебрегване на други традиции, играли в продължение на векове
съществена роля в литературната и културната история -
пише Пикио, И във връзка с тия съждения ученият
подчертава, че средновековната българска литература
утвърждава "парадигми", които стават валидни за цялото
православно славянство.
На културната общност на Slavia orthodoxa Пикио
противопоставя Slavia romana. Римското славянство по
думите му обхваща средновековната и "предмодерната"
общност на славянското население, което търпи
влиянието на Римската църква, влияние, което идва още от
времето на първоначалното християнизиране, от политиката
на Свещената Римска империя. (В трудовете на Пикио
твърде често се среща термина "предмодерен",
употребяван от автора в съгласие със западноевропейската
историографска практика за означаване на прехода от
Средновековието към Новото време, или времето от XVI до
XVII в. А както е известно, за българската литература
такъв преход се очертава по-късно - XVII-XVIII в.)
Очевидно "римското славянство" Пикио разглежда
като типологическо съответствие на "православното
славянство". И макар не "римското славянство" да стои в
центъра на изследователския му поглед, по различни
поводи той говори и за неговите хронологични и
териториални граници, характеризира неговата етно-езикова
система, съпоставя много явления от тази система с
литературата на "православното славянство". Но трябва да
се подчертае, че разграничаването на тези два
славянски свята се прави не единствено на църковно-
религиозна основа, а преди всичко с оглед на
цялостната етническа и общокултурна действителност.
В редакторските бележки към настоящия сборник Кр.
Станчев с основание обръща внимание, че българският
превод на латинските термини Slavia orthodoxa и Slavia
romana не е напълно адекватен, "тъй като "славянство"
за славянското езиково съзнание носи така или иначе
повече етническа натовареност, докато цялостната
концепция на Р. Пикио набляга върху Slavia като културна
общност".
16

Различието между тези две системи идва от
обстоятелството, че създателите на литературата на
православните славяни са били духовни лица, докато при
романското славянство с подобна дейност са се занимавали
и светски лица. А това води до много отлики в идейно-
тематично, жанрово, композиционно, стилно-езиково
отношение. Тези разграничителни характеристики дават
възможност от друга страна да бъде no-цялостно
осветлена и разбрана не само литературата на славянския
свят, но и цялата европейска културна традиция.
Макар и дълбоко убеден в целесъобразността и
научната перспективност на въведените от него литератур-
но-историографски формули "православно славянство" и
"римско славянство", към тях Пикио се връща
многократно, за да ги обоснове с нови доводи, с нови размисли,
защото именно тези формули са извиквали и продължават
да извикват най-оживени дискусии. И в духа на
присъщата му склонност да гледа на всяка постановка, на всяка
формула като на нещо относително по пътя на диренето
на истината, и в уводната теоретична глава към
настоящата книга той дословно заявява, че "подобни формули
съвсем не биха могли да притежават абсолютна
стойност", че "всяко становище е в състояние да изразява
само едиа и единствено една "гледна точка".
По признанията на самия Пикио най-големите
възражения на предлаганата от него терминологична схема
идват от страха, че понятието Slavia orthodoxa твърде
много подчертавало религиозния аспект на въпросната
култура, че терминът "славянска църковнославянска
лингвистична общност" засенчвал, обезличавал националните
традиции, и по-специално старобългарските. В отговор
на~ възражения от подобен характер ученият славист
нееднократно подчертава, че зависимостта на
средновековната култура от моделите на религиозната култура е
един неопровержим факт, толкова повече че самата
книжовна дейност в ония времена е била монопол предимно
на църковни дейци. А и не само църковната, а и
светската култура на православното славянство е била
зависима от писмените модели, утвърдени от църквата. Що се
отнася пък до природата на "славянския църковнославян-
ски език", Пикио обосновава нашироко разликата между
2. Рикардо Пикио ... 17

генетическото и функционалното изследване на културно-
лингвистичните явления. Славянският църковнославянски
език остава компактен до началото на XII в. В тая своя
първа фаза той се моделира генетически върху
старобългарски текстове. В този пункт Р. Пикио напълно
възприема и обосновава истината за старобългарската
същност на този език. Нещо повече - многократно
подчертава, че именно старата българска култура е дала първите
лингвистични и културни модели на цялото православно
славянство - Slavia orthodoxa.
След XII столетие църковнославянският език не се
е развивал като единен език. Генетически той се
обогатява от твърде хетерогенни местни форми, но
функционално успява да запази характеристиките на е д и н е н
инструмент за наддиалектно писмено общуване.
За да изясни начините, по които лингвистичният
некодифициран инструментариум придобива една единна
функция на общуване, Пикио въвежда понятията "изонор-
ми" и "граници на възприемане". А това означава на
практика да се разграничат нивата на езика, които са
били разбираеми за цялото православно славянство, от
другите нива на същия език, които са били възприемани
само в определени ареали.
"Изонорми" авторът нарича ония книжовно-езикови
норми, към които са се придържали авторите,
редакторите, компилаторите на църковнославянските текстове,
когато са подбирали стилистично-езикови форми, еднакво
приемливи в повече или по-малко обширни територии на
православното славянство. Но в зависимост от
конкретните условия наред с всеобщите църковнославянски
''изонорми" ученият допуска съществуването и на балкански
църковнославянски, и на източноцърковнославянски
"изонорми". И добавя, че формалните структури на
православната славянска литература трябва да бъдат
разглеждани в светлината на общите семантични принципи, като
съставни части на една семантична концепция, присъща
на православнославянската литературна цивилизация.
Въвеждайки понятията "православно славянство" и
"иърковнославянска лингвистична общност", както и
термина "изонорми на църковнославянския език", Пикио цели
да характеризира по-пълно културно-историческата сре-
18

да, 1в която се реализира книжовната дейност на голяма
част на славянското Средновековие, както и да изясни
начина, по който тази дейност е могла да опази облика
си, поне на известни нива. А това се предопределя
преди всичко от употребата на един общ лингвистичен
писмен инструментариум. И във връзка с това ученият
подчертава значението, което понятието писмен език има в
цялостната му концепция. Писменият език не се схваща
като графическо представяне на говоримия език, а като
автономна система от знаци. И в този случай различието
между генетическото и функционалното изследване на
езика има фундаментално значение. От гледна точка на
функционалността фактически не е важно да се
утвърждават определени форми на църковнославянския, разбиран
като наддиалектна писмена употреба, форми, които могат
да имат български, сръбски или руски произход,
фактически с въвеждането на формулата "църковнославянска
лингвистична общност" Пикио иска да подчертае свръхна-
ционалния характер на църковнославянския език и затова
разглежда съставните му части не просто като черти на
един кодифициран език, а no-скоро като признато
писмено средство, което успява да се пригоди към местните
езикови ситуации, запазвайки жизнеността си чак до
XVIII в. Трябва да се отбележи, че концепцията на
Пикио за единната "православна славянска лингвистична
общност" продължава да извиква възражения у някои
български слависти, защото според тях така се обезличава
"лингвистичната специфика на всяка отделна страна".
Стремейки се да определи историко-културната
среда и да характеризира конвенционалния лингвистичен
инструментариум, използван от средновековните
православни славяни, като по такъв начин очертава контурите на
една обща картина на литературно-културната история, в
редица свои по-нови изследвания Пикио търси да открие
и да разбере "правилата на играта", "условностите",
които характеризират литературната история на
православното славянство. Според него и литературата е
управлявана от свои собствени "правила на играта", които
зависят от утвърдените във всяка една отделна
литературна цивилизация условности. Изборът на даден езиков
инструмент, употребата на семантични схеми, на рито-
19

рични похвати, на логически и етически принципи -
всички те представляват "правила на играта". И тези си
разсъждения ученият продължава с думите: "Да се играе
литературна игра, като се спазват подобни правила,
означава да се определят контекстуалните предназначения
на изразните единици (фонеми, лексеми, стилеми, рито-
реми и т. н.). Докато "правилата на играта" се
съобразяват с общите, присъщи на литературната система
принципи, самата система запазва своята единност и
индивидуалност. Ако обаче "правилата на играта" претърпят
съществени промени, ако някои от тях бъдат премахнати
или подменени, така че съществуващите отношения на
взаимовръзки да се окажат анулирани, литературната
система губи своята самобитност, преобразява се или
изчезва."
Описвайки правилата и принципите на тая
"литературна игра", към които са се придържали книжовниците
на средновековното православно славянство, той извежда
тяхната характеристика в три принципни насоки: в
предаване или възстановяване на текста, във формално и в
семантично отношение.
При първата насока той се опира главно върху
понятията отворена традиция (когато книжовниците са се
чувствали свободни да променят по свой вкус и воля
предишния текст) и затворена традиция (когато
книжовниците са смятали за свой дълг да преписват вярно
предходните текстове, избягвайки всякакви промени).
Затворената традиция се е утвърждавала преди всичко от
творби с всепризнато значение. Ето защо критическото
издаване на текстовете при всички случаи трябва да се
базира върху кодифицираните текстове, като се избягват
реконструкциите, които могат да имат стойност само
като хипотеза.
Обстоятелството, че в много съчинения на
православното славянство не е възможно да се установи
продължаването на въпросната затворена традиция, като се
тръгва от първоначално написания текст, прави
изключително трудно неговото датиране. Историкът на
литературата не може да не държи сметка за тази трудност. И
по-добре е, когато пише литературна история, да не
дава точни датировки на едни или други съчинения, откол-
20

кото да се доверява на по-късни преписвачи или
редактори, които могат да ни заблудят относно времето на
появата на един или друг текст - предупреждава Пикио.
Ученият палеославист реагира основателно на
разпространеното мнение, според което средновековните
литератури на православното славянство поради тяхната
религиозна общност не са следвали и употребявали
определени литературни форми. Според него църковната
доктрина, предопределила църковно-поучителния характер на
тая литература, също е утвърждавала правила и принципи
на писмената дейност, съзнавала е необходимостта от
една теоретична трактовка на словото. Затова е
необходимо търпеливо да се анализират текстовете, за да се
види "как са направени" и "как функционират". Тогава
ще се откроят определени закономерности, определени
"правила и принципи", Според проф. Пикио тъкмо
"липсата на разнообразие в тематично-съдържателен план е
допринесла за усъвършенстването на един богат и
многостранен репертоар от формални техники". И ученият ще
посвети много и много усилия, за да установи и
характеризира тези "формални техники". Така той идва до
убеждението за наличието на едиа формална система,
която нарича изоколен принцип. Разделяйки фразата на
отделни фрагменти, вещият текстолог установява, че всеки
един от тях съдържа същото число ударения, независимо
от числото на сричките. Именно изоколните структури са
били присъщи на много текстове на православното
славянство в продължение на векове - пише Пикио. И пак
със свойствения си скептицизъм относно всемогъществото
на един принцип той и сега предупреждава, че изоколиз-
мът е само един от многото начини за организиране на
фразата, възможни в литературите на православното
славянство. Бъдещите изследвачи очевидно ще открият и
други форми на структуриране на писмената реч.
Интересно съвпадение Р. Пикио установява между
семантичната система на библейската традиция и
семантичната система на много средновековни славянски
текстове. Както в Библията, така и в други съчинения от
юдейско-християнската традиция, а и в много славянски
творби се забелязва присъствието на две смислови нива,
съответстващи респективно на литературния смисъл в ис-
21

торически и хуманен план, и на едно друго, "духовно"
ниво. Съотношението между историческото и духовното
ниво в тези текстове е обусловено от съотнасянията им
към библейския текст. Цитати от Библията обикновено са
били поставяни от славянските писатели на едно и съшо
място - в началото на текста или веднага след
въвеждащата част, или пък в началото на "истинското",
"директното изложение". На тези структурно и семантично
значими похвати Пикио дава названието тематични
ключове. Чрез анализ на редица произведения на
православната славянска литература, като се опира на тези
"тематични ключове", той разкрива доколко писателите
са прибягвали към подобни композиционни прийоми, за да
хвърлят мост между буквалното (историческото) и
духовното ниво на значение. И припомня, че историческият и
възвишеният смисъл не си противоречат, а представляват
различни нива на "истинското значение". Единството на
двете смислови нива всъщност подчертава "синтетичната
семантика" на православната славянска литература.
Заниманията на учения славист-компаративист с
тези и с подобни на тях въпроси естествено го насочват
да търси съответни явления и в други европейски
литератури. И наистина той полага много усилия, за да
осветли редица моменти от славяно-романските литературни
взаимоотношения. Тези му занимания го довеждат до
извода, че романските езикови образци влияят през
отделните периоди върху развитието на литературната фикция
и сред славяните, особено върху моделите на културата
на римското славянство през Ренесанса. Показателни
съвпадения в ритмо-синтактичните структури той намира
между латинската проза на Петрарка и православносла-
вянските прозодични структури на Патриарх Евтимий. А
подобни аналогии и паралели открива и в произведения
на автори от по-ново време. Тук отново се откроява
умението на Пикио за сравнителни изследвания на
литературните явления, за да открие черти, свидетелстващи
за сходни процеси и тенденции, резултат на различни
22

предпоставки.
Не по-малко показателни за тематичната широта и
методология на Пикио са и изследванията му върху
литературата на средновековна Рус и Московия. И тук
вниманието му е насочено към формалните особености на някои
творби, разглеждани също на широка сравнителна основа.
Ако трябва да обобщим основните насоки в
търсенията и завоеванията на Р. Пикио в областта на палеосла-
вистиката, не може да не признаем, че те разкриват
нови хоризонти пред учените, пораждат размисли за
понататъшно вникване в същността и функционалната роля
на литературното и общокултурното наследство от ония
времена.
Преди всичко италианският учен взема категорично
становище по един твърде дискутиран въпрос - особено в
недалечното минало, - дали има достатъчно основание да
се определят като литература голяма част от
произведенията на славянската писменост (чак до прага на
модерната епоха), тъй като те не притежавали чертите на
литературността. Проф. Пикио заявява: "Ако под
литература разбираме всяко творение на словесното изкуство, аз
поддържам становището, че с пълно право можем да
определим като истинска литература средновековните и пред-
модерните писмени паметници на "православното
славянство" и на "римското славянство". Защото имаме всички
основания да бъде очертана една обща характеристика на
литературната система, присъща на литературната
дейност на православните славяни от Балканския полуостров
до руските земи."
Още по-неправомерно е към тия православнославян-
ски текстове да се прилагат съвременни критерии за
литературност. Само при един конкретно-исторически
подход ще се открои богатият и разнообразен репертоар от
формални техники, от риторични похвати и естетически
концепции, така присъщи на тая литература. В нея Пикио
открива и характеризира своеобразни литературни
системи, които векове наред са определяли облика на
книжовната дейност на "православното славянство" и на
23

"римското славянство". Тези системи са съдържали точно
определени правила, чрез които отделните елементи са
придобивали единно културно-историческо и идейно-
естетическо звучене. А нима това не е достатъчно
доказателство за наличието на "литературност" в книжовното
наследство от оная епоха - заключава с основание Пи-
кио.
Тръгвайки от традициите на италианската "обща и
сравнителна славистика", ученият се домогва до едно
свое оригинално историко-критическо разглеждане на
процесите и явленията на славянското Средновековие.
Несъмнено въведените от него понятия "православно
славянство" - доколкото се отнася за средновековните и
предмодерни културни традиции, и "църковнославянска
лингвистична общност", що се отнася до лингвистичната
традиция, при безспорната им условност и невъзможност
да изчерпят всички страни и аспекти на тогавашния
книжовен живот, спомагат да бъдат открити някои
закономерности в неговото развитие.
Занимавайки се така обстоятелствено и неизменно с
Кирило-Методиевото дело, обосновавайки неговото
епохално значение като културно събитие, естествено е
било ерудираният в толкова много хуманитарни области
славист да изследва и езика, използван по време на
Моравската мисия. И той ще иска да осветли не толкова
произхода му, а неговата функционалност. Дълголетните
му наблюдения и анализи го карат да разграничава
езика, употребяван в Моравия и Панония през 863-885 г. и
използван като "апостолски диалект за религиозни цели"
под юрисдикцията на Римската църква, от
старобългарския книжовен език, който е бил напълно кодифициран
като книжовен език с "пълно достойнство" (dignitas)
след. създаването на автономната славянска църква в
българската държава при Борис и Симеон. Тогава именно
писменият славянски език под формата на
"старобългарски" напълно възтържествува. И по този повод Пикио
подчертава, че конфликтът между Методий - римски
епископ в Моравия, и папската курия не се отнася до
апостолската употреба на славянския, а до неговата
литургична употреба. Защото според църковната доктрина
само латинският или друг свещен език, например гръцки-
24

ят, е трябвало да бъде използван в онези моменти от
литургията, в които свещеникът произнася формули на
тайнствата.
Научноизследователската дейност на Р. Пикио
потвърждава една отколешна истина - истинският палеосла-
вист не може да не се спира в най-голяма мяра на
традициите на българската литература и култура през
Средновековието, завоювали най-големи висоти през IX-XIV
в., послужили и като изходно начало и основа на други
славянски култури. И наистина в многобройните си
трудове неизменно вплита в изложението текстове,
създадени от българските средновековни книжовници. На тях
отделя най-голямо внимание, от тях извежда
историографски, композиционно-структурни, стилно-езикови
тенденции, еднакво показателни за цялата книжнина на
славянския православен свят. Проф. Пикио своевременно
реагира на опитите да бъде подценявана или неправилно
тълкувана същността и ролята на средновековната българска
книжнина, като се стеснява ролята й само като
"посредница" между византийската и славянската традиция.
Осветлявайки различни прояви и аспекти на българската
литература, ученият прави наистина забележителни
приноси, нашироко обосновава мястото й в средновековната
европейска култура.
Не може да не се подчертае, че Пикио многократно
говори за същността и значението на старобългарския
език, който по времето на българските владетели вече
се утвърждава като официален, притежаващ всички
"достойнства", изграден върху определена "граматическа и
риторична норма". Дейността на старобългарските
книжовници е имала решителна роля в изграждането на една
"парадигматична" функция на първия писмен език на
средновековното славянство. Тогава именно, по времето
на Борис и Симеон, се създава и първият корпус от
текстове, написани на старобългарски език - пръв
кодифициран фундамент на църковнославянския, Това дава
основание на Пикио да определи средновековна България
като "люлка на православното славянство". Именно тя
25

създава и първите лингвистични и литературни модели,
възприети по-късно от целия православен свят от Бал*
канския полуостров до руските земи.
Работите на Пикио, посветени на учениците на
Кирил и Методий и на Търновската книжовна школа, се
открояват в славистичната медиевистика както със своята
концептуалност, така и с конкретните детайлни анализи,
с по-обобщаващите изводи относно значението на
старобългарската книжнина.
В това отношение извънредно интересна и
показателна е студията му, изнесена и като доклад на Първия
световен конгрес по българистика през 1983 г. Онасло-
вена "Мястото на старата българска литература в
културата на средновековна Европа", тя представлява и
своеобразно обобщение на дълголетните му размисли и
занимания. Още в началните редове авторът пише, че "трябва
да престанем да гледаме на старата българска
литература като на явление с чисто местен характер, ограничено
в рамките на славянския или славяно-византийския
свят". И по-нататък: "Моите наблюдения се основават на
убеждението, че раждането на една нова литературна
цивилизация в България през IX-X в. и нейното обновление
в периода XIII-XIV в. до началото на Ренесанса са
поставили основата на един нов, много важен период от
историята на цялото средновековно християнство." Ученият
признава, че със своите проучвания ще иска да
допринесе "за установяването на някои общи принципи за
изучаване на старата българска литературна традиция в
рамките на средновековната европейска култура". С
присъщия му широкообхватен и сравнителен подход, с
използването на разнообразни свидетелства той обосновава
тая историческа истина, и то главно чрез конкретни
анализи на многобройни текстове, анализи, правени с
голяма вещина и целенасоченост.
Припомняйки ролята на средновековната българска
книжнина и като "посредница" в духовното възмогване на
славянството, в нея именно ученият открива "парадигми"
(образци) - езикови, идейни, формални, които са
обусловили в голяма степен по-нататъшното развитие на
литературата на "православното славянство". "Проучването
на произхода на тези образци, както и на историческата
26

обстановка, която е обусловила тяхната кодификация, ни
отвежда към епохата, в която зараждащата се
християнска цивилизация на славяните участва в общите за
византийския Изток и за латинско-германския Запад
течения." И във връзка с формирането на подобни първооб-
разци значението на старата българска литература не
може да се изчерпва само с функцията й на "посредница"
между средновековна България и някои области на
християнския свят с други култури, както някои искат да
"докажат".
Изтъква се и друга отличителна характеристика на
средновековната българска литературна система, която
придобива "истинско програмно значение по отношение на
другите литератури на православното славянство".
Църковният характер на писмената дейност по време на
Първото и ,на Второто българско царство, от времето на
Климент Охридски до епохата на Патриарх Евтимий, е
предопределял "и тематичния избор, и творческите
похвати, както очевидно и развоя на литературния език".
Затова агиографията, хомилетиката, свещените трактати
се открояват като най-характерните жанрове в
старобългарското литературно богатство, което, разбира се, не
означава, че не е имало и друг род книжнина, свързана
и с устната традиция.
Изобщо системното проучване на характерните за
старобългарската средновековна традиция схеми,
образци, формални и тематични клишета ще позволи по думите
на Пикио да бъдат открити важни паралели и
съответствия с литературните традиции на Западна Европа. И в
заключение се подчертава, че "старата българска
литература придобива особена важност за средновековната
европейска култура", утвърдила една нова традиция - на
православното славянство, отхвърлила "двойното
господство на латинската и гръцката култура в лоното на
християнския свят".
Изградена върху основата на "езикови и религиозни
концепции, различни от тези, които бяха поставили
мисионерската дейност на Константин-Кирил и Методий в
зависимост от нормите на латинската църква",
старобългарската литература "не се е ограничила в ролята на
посредница между възникналата култура на християнската
27

Slavia и другите славянски литератури от Балканите до
Русия" - подчертава Пикио. Наред с всичко друго тя
създава и "нови тематични и структурно-формални
образци, нови идеологически и изразни системи, кодифицирани
в средновековна България", които обуславят
"създаването на една специфична литературна система, която
впоследствие е била властваща в по-голямата част на
славянските православни литератури чак до прага на
модерната епоха". Така завършва тази научно обоснована
апология на средновековната българска литература, често
превратно тълкувана от неколцина в противоречие с
историческите факти.
Макар развитите тук мисли и постановки да се
срешат, разгледани в един или друг план, и в редица
студии на Р. Пикио, а и в първата теоретична глава към
настоящото издание, именно в работата "Мястото на
старата българска литература в културата на средновековна
Европа" намират цялостен синтез и се утвърждават
формулировки с перспективно методологическо значение.
Изобщо трябва да се признае, че приносите на Р. Пикио в
изясняване на старата българска литература и култура
заемат важно място не само в широкообхватната му
научна дейност като палеославист, но и в съвременното
славянознание. При цялата дискусионност на някои съждения
те разкриват нови хоризонти пред науката, стимулират
по-нататъшни търсения в областта на славистиката и
българистиката, схващани като интегрална част на
европейската цивилизация.
Интересите на Р, Пикио към българската литература
не се ограничават само в епохата на Средновековието.
Немалко усилия той е полагал и полага, за да осветли и
някои книжовни и културно-исторически явления от по-
ново време, особено такива, които сочат известни
отношения с книжовни паметници на западноевропейските
народи. В тази област несъмнено внимание заслужава
студията му "България в "Църковна история" на Цезар Баро-
ний". Тази история, разгледана аналитично от Пикио,
извежда българския въпрос отново на вниманието на
европейската общественост. Подобно значение има и студи-
28

ята "Един епичен памфлет за разпространение на вярата:
"Покръстена България от франческо Брачолини". И този
италиански поет от XVII в. е посветил много стихове на
покръстването на българите - акт, съдбовен в историята
на народа ни. Поетическият епос ни сродява с историята
на България по времето на Борис и Симеон, когато
българската култура наистина става знамение в европейския
свят.
Когато говорим за интересите на Р. Пикио към
многовековното литературно и културно наследство на
българите, не могат да бъдат отминати и проучванията му
на някои възрожденски и следосвобожденски писатели, за
които вече стана дума. Та нали от българската
литература тръгва Пикио в своята научна кариера. Той се
дипломира с изследване, посветено на Пенчо Славейков,
чието име е така популярно сред италианските слависти.
Ревностен изследовател, Р. Пикио е и активен
участник в международни конгреси по славистика и
българистика, в двустранни и многостранни българо-
италиански конференции, в научни срещи и симпозиуми,
където се обсъждат въпроси, свързани с духовното
наследство на славянския свят, на европейските народи
изобщо. С присъщата си енергия той се изявява и като
организатор на различни славистични издания. Още през
1952 г. той участва в основаването и редактирането на
сп. "Ricerche Slavistiche" ("Славистични проучвания"),
което периодично издание под ръководството на Джовани
Мавер се утвърждава като трибуна не само на
италианската', но и на общоевропейската славистична мисъл.
През 1970 г. поставя началото на поредицата Studia
Historica et Philologica. B Йейлския университет той е
един от организаторите на изследванията върху
формирането на славянските национални езици. Член е на ред-
колегията на изданията Studi Bizantini Orientalis; Eu-
ropa Orientalis; Rivista Internazionale di Studi
Bizantini е Slavi. През 1983 г. заедно със съпругата си
проф. Мария Симонели основават Международен комитет за
славяно-романски проучвания, където членува и нашата
страна. Като председател на тази международна асоциа-
29

иия Пикио вече е осъществил някои издания.
Под ръководството на Рикардо Пикио израстват
редица днешни видни слависти и българисти като Джузепе
Дел' Агата, Микеле Колучи, Анджоло Данти, Алда Коссо-
ва, Харви Голдблат, Микела Йовин и др. Ученият създава
цяла школа от свои последователи в Италия и в САЩ.
България цени по достойнство заслугите на Р.
Пикио за развитието на славистиката и българистиката.
Още през 1984 г. той бе избран за чуждестранен член на
Българската академия на науките, а през 1983 г. му бе
присъдена международната награда "Братя Кирил и
Методий". Носител е на орден "Кирил и Методий" и на
"Почетния медал" на БАН. През 4988 г. е провъзгласен за
"доктор хонорис кауза" на Софийския университет.
В едно интервю по време на Първия международен
конгрес по българистика проф. Р. Пикио заявява: "Като
славист и учител смятам, че за днешния ден най-важна
задача е интернационализацията на изследванията по
славистика и старобългаристика. Според мен
старобългаристиката е съкровище, с което България напълно
основателно се гордее. Развитието на старобългаристиката
и занапред би трябвало да обединява усилията на учени
от много страни."
С дълголетната си научноизследователска и
организаторска дейност видният учен потвърждава тези свои
дълбоко осъзнати разбирания и принципи. А и настоящият
сборник, където са включени само някои от по-
значителните му изследвания, свидетелства за тази
негова широкообхватна плодотворна дейност. И нека
призная, лаская се от мисълта, че пръв дадох идеята за
неговото съставяне и обнародване на български език. А на
автора му нека пожелая още дълги години да продължава
да обогатява славистиката и българистиката с нови и
нови изследвания!
София, 20 юли 1989 г. Проф. Георги Димов
30

ПРЕДГОВОР
Представените тук изследвания са писани в
течение на много години, затова не само отразяват
естественото съзряване на определени становища, но и
настъпилите в тях изменения. Препрочитайки тези
страници, силно ме изкушаваше мисълта да ги
осъвременя, дори да ги напиша наново. Подобна операция
неминуемо щеше да допринесе за по-хармоничното
излагане на материята, но успоредно с това тя крие в
себе си и опасността да се отнеме на книгата
документалната стойност, която и придават някои
текстове, предложени тук на българския читател за пръв
път, но в различни периоди от време вече бивали обект
на дискусии. Затова избрах едно компромисно решение:
оставих непокътнати онези студии, в които се
разглеждат конкретни въпроси или специфични теми, но
написах една нова, встъпителна глава върху общите
понятия "православно славянство " (Slavia orthodoxa) u
"римско славянство" (Slavia romana). Тази глава,
основана до голяма степен на тезиси, които вече съм
развивал, представлява теоретическата предпоставка на
цялата книга. До това решение ме доведоха практически
съображения. Студиите, в които в продължение на повече
от четвърт век разглеждах от различни гледни точки
понятията "православно славянство" и "римско
славянство", са или фрагментарни, или повтарящи се.
Това се дължи на обстоятелството, че критическите
дискусии ме караха да подчертавам непрекъснато
основните аспекти на моите тези. Затова реших да
предложа на вниманието на българските читатели една
по-пълна, по-хомогенна и, надявам се, по-ясна
трактовка. Все пак някои повторения останаха в онези
текстове, които реших, че е по-добре да не коригирам.
Мисля, че читателите няма да бъдат прекалено смутени
от тях и ще ги възприемат no-скоро като акцентиране
върху централните мотиви, изграждащи тази книга.
Искрено съм признателен на българските приятели и
колеги, които ми дадоха възможността да включа и своя
31

глас в една славистична дискусия, на която тѳ са
главните действащи лица.Напълно съзнавам, че някои мои
виждания са дискусионни. Но именно доброто
предразположение на българските слависти да изслушват
"различни гласове " от години вече ме е превърнало в
приятел на тази култура, тъй древна и същевременно тъй
жадна за новости. Онова, което неминуемо ни свързва, е
общото, скромно и увличащо търсене на истината.
Настоящата книга придоби конкретна форма
благодарение на насърчението на много и скъпи
приятели. Трудно бих могъл да упомена всички. С
особено чувство на благодарност обаче желая да спомена
един голям Учител, който наскоро ни остави - Иван
Дуйчев. Почти до последните дни на живота си в своя
дом-библиотека, днес превърнал се в светилище на
научното дирене и на международното сътрудничество,
той щедро ми даряваше поуки и съвети.
Идеята за издаването на книгата на български език
принадлежи на проф. Георги Димов, който допринесе
много и за реализацията й. Освен на него много съм
задължен и на моите колеги от Катедрата по
българистика в Неапол доц. Иван Буюклиев и гл.ас.
Вардарина Спасова. На всички тях поднасям моята
най-искрена благодарност. Любезно благодаря и на
рецензентката проф. Аксиния Джурова и на редактора
доц. Красимир Станчев, както и на доц. Климентина
Иванова, в чиито бележки виждам кълновете на една
бъдеща дискусия по проблематиката на книгата.
Алда Джамбелука-Коссова, компетентен славист и
медиевист, даде българско одеяние на текстовете, които
в оригинал са на италиански, френски и английски.
Освен че ги преведе с безгранично търпение, тя внесе
редица уточнения и ми даде полезни съвети. За всичко
това и благодаря от сърце.
Авторът
32

I ЕЗИК - ЛИТЕРАТУРА - КУЛТУРА

«ПРАВОСЛАВНО СЛАВЯНСТВО"
И "РИМСКО СЛАВЯНСТВО"
(Литературно-историографски въпроси)
1. Основания за една гледна точка
Историографските формули "православно
славянство"* (Slavia orthodoxa) и "римско славянство"
(Slavia гошапа), с които си служа в моите изследвания
в продължение вече на повече от двадесет и пет години,
бяха посрещнати с голям интерес от страна на някои
учени, а у други породиха известно смущение1. Обект на
интересни дискусии бе преди всичко понятието
"православно славянство", което определя духовната
общност на православните славяни в периода на
развитото и късното Средновековие (от началото на нашето
хилядолетие) и на предмодерната епоха. Много мои колеги
ме питаха, а други все още продължават да ме питат до
каква степен съм убеден в абсолютната валидност на
тези формули. Моето мнение е, че подобни формули съвсем
не биха могли да притежават абсолютна стойност. Всяко
историографско становище не изразява нищо друго освен
една гледна точка.
Дори и онзи, който е убеден в обективността на
историята, не може да пренебрегне субективността й,
следователно произвола на всяко изложение - тълкувание
на исторически данни. Произвол, разбира се, съвсем не
означава ненужност. В крайна сметка той означава
свобода - свобода да действаме според собствената си
воля, според собствения си разум, за да търсим все по-
нови и по-нови познавателни инструменти. Самата идея
за иманентност на законите, които управляват
историята, т.е. понятието за закономерност съвсем не е в
разрез със свободата на изследователя да изхожда от
различни гледии точки, за да открие в явленията и
събитията нови измерения и взаимоотношения.
Знакъя ( ) оябежда към бележкияе на редакяора Ѣ края
на книгата.
35

1.1. "Литературност" на православнославянс-
ката литература
Читателят ще ми прости, ако не премина
веднага «съм същината на моето изложение. Преди да
пристъпя към мотивирането на моята гледна точка, въз основа
на която намирам за целесъобразно подразделянето на
славянските средновековни и предмодерни цивилизации*
на две големи области, които се различават главно
(макар и не единствено) по това, че принадлежат съответно
към православната и към римокатолическата сфера на
влияние, трябва да направя няколко предварителни
уточнения .
Проблемите, които разглеждам, засягат
литературните традиции на средновековния
и предмодерния славянски свят. фактът, че тези
традиции са интегрална част от цялостната история на което
и да било общество, съвсем не ни позволява да
пренебрегваме тяхната специфичност. Всички
споделяме убеждението, че литературата не може да бъде
изследвана откъснато от социалния контекст, в който
бива създавана. Вярно е обаче и това, че литературните
явления не могат да бъдат адекватно описани и
разбрани, ако ги разглеждаме единствено като отражение на
други човешки дейности. Това означава, че би било
безсмислено да се говори например за православнославянска
литература, ако на сложното прилагателно
православнославянс ки не се придаде освен общокултурното му
значение и едно специфично - литературно. Убеден съм не
само в това, че социокултурните условия вътре в
териториите на "православното славянство" и на "римското
славянство" са оказали съществено влияние върху
развитието на съответните литературни традиции, но и в
това, че у славяните самото понятие литература (или
неговите функционални еквиваленти) се е развило през
вековете в пряка зависимост от цялостните духовни
кодекси, управляващи всяка една от тези общности. Ако това
е така, тези кодекси трябва да бъдат проучени като
източник за литературна нормативност.
Допреди няколко години все още си задавахме
въпроса, дали имаме основание да определяме като литера-
36

тура произведенията на по-голяма част от старата
славянска писменост, която чак до прага на модерната
епоха не е познавала много от постулатите на
литературността, като например фикцията. Литература ли е онази
книжовна дейност, чието предназначение най-често се
свежда до предаване на конкретна информация с утили-
тарни цели, а не е насочена към задоволяване на
артистичните пориви на човешкото въображение? Според мен,
ако под литература разбираме всяко човешко творение
на словесното изкуство, можем да
определим като литературни писмените паметници на
"православното славянство" и на "римското славянство".
Засега ще се огранича в сферата на православнославян-
ската литература, на която е посветена и настоящата
книга.
Вярно е, че старите текстове, създадени сред
балканските и източните славяни, в повечето случаи
игнорират в тематичен план фикцията. Вярно
ej че тъй като те са били в пряка зависимост от един
интелектуален код, който до голяма степен е бил
обусловен от религиозната доктрина, тематичният им
спектър е доста ограничен. Вярно е и това, че семантичната
система на православнославянските текстове съществено
се различава от тази, присъща на средновековните
романски литератури, понеже всеки творец, подчинен на
православнос лавянс ката доктрина, е бил длъжен да
известява само "истината", като избягва какъвто и да
било вид "поетическа измама"2. И въпреки това ми се
струва, че тези констатации не са в състояние да
докажат, че средновековната и предмодерната книжовна
дейност на православните славяни е лишена от кядожьство
(are = texvri). Напротив, може дори да се твърди, че
именно липсата на разнообразие в тематично-
съдържателен план е допринесла за изработването на
един богат репертоар от формални техни-
к и. Ако сред славистите все още преобладава
впечатлението, че православнославянските текстове са написани
в бледа, монотонна и риторически бедна проза, това се
дължи главно на изследователската традиция, която е
методологически непригодна за изследване на характера
на една литература с коренно различна (от модерната)
37

концепция за литературност.
Сравнително отскоро започна проучването на
формалните структури на православнославянската литература
от гледна точка на поетиката, т.е. с оглед на
риторическите похвати и на естетическите концепции, присъщи
на старата българска, руска и сръбска книжовна
традиция. В тази, както и в различни други области на
нашите изследвания особени заслуги има видният специалист
по староруска литература Дмитрий Сергеевич Лихачов.
Резултатите от неговите дирения бяха синтезирани преди
две десетилетия в книгата му "Поэтика древнерусской
литературы"3. Не може да се каже, че през последните
две десетилетия бе постигнат особен напредък в
конкретните изследвания. Несъмнено обаче вече е осъзната
жизнената необходимост от такъв вид проучвания. Както
показва хубавата книга на Красимир Станчев "Поетика на
старобългарската литература"4, която от много гледни
точки е една крачка напред, най-после започва да се
утвърждава убеждението, че не е възможно да се изучава
една подчертано религиозна традиция, без да се вземат
като изходна база изворите на религиозната мисъл,
която я е вдъхновявала5. Всеки, който сравни класическия
труд на Лихачов с книгата на Станчев, не може да не
стигне до убеждението, че разгледаните проблеми са не
само еднакво присъщи за староруските и
старобългарските земи, но явно засягат цялата територия на
"православното славянство".
1.2. Литературна цивилизация и литературна
система
За да се разбере по-точно към какъв именно
вид проучване насочват тези мои разсъждения, ще
уточня, че основен предмет на изследването е не само
литературата сама по себе се, т.е. самото създаване на
дадени текстове, но и литературната
цивилизация. Под литературна цивилизация
разбирам съвкупността от културни възгледи, която е
функционално обща и за създателите, и за потребителите
на литературни текстове вътре в пределите на дадено
38

одш/ѳство. Важно е да се изтъкне, че най-същественото
в случая не е произходът на тези
възгледи, а тяхната функция. Независимо от това, че
някои възгледи произхождат от различни култури, водят
началото си от други традиции, тяхното присъствие в
един нов социокултурен контекст ги превръща във
функционално оригинални и местни. Именно това според мен
ни позволява да говорим за една специфична литературна
цивилизация на православнославянския свят и за друга,
присъща на "римското славянство".
От съществено значение за нашите търсения е и
един друг теоретичен инструмент - понятието
литературна система. Различните учени по различен
начин приспособиха новото понятие за система, което бе
предложено от модерната научна мисъл, към
езикознанието и литературознанието. Класическата философия често
е виждала в системата крайния резултат от една
регулираща намеса - било на "провидението", било пък на
самия разсъждаващ субект. Кант определя системата като
цялост от познания, подредени според един-
единствен принцип6. Нашата епоха, напротив, най-
настойчиво изтъква функционалната самостоятелност на
системата, разглеждайки я като продукт на вътрешни не-
обходимости. За нуждите на нашите проучвания намирам
за целесъобразно да се вземе като изходна точка
дефиницията за система изобщо, предложена от Л. фон Берта-
ланфи: "съвкупност от елементи, свързани както помежду
си, така и със своята среда."7
На тази обща дефиниция може да се опре нашето
определение за литературна система, Като нейни градивни
елементи можем да посочим изразните единици на
словесното изкуство, т.е. всички съставни части на
особения вид литературен израз, който ни интересува
(като под литература се разбира съвкупността от
изрази, осъществени посредством "писмена", litterae). Тези
изразни единици на словесното изкуство могат да бъдат
възприети като съставни части на една езикова
конвенция, без обаче да се изпуска от поглед фактът, че
става дума за особен език, който получава конкретната си
форма в особени текстове, характеризиращи се именно с
литературното си предназначение.
39

Опирайки се на дефиницията на Л, фон Берталанфи,
можем да кажем, че литературната система е съвкупност
от "елементи" (изразни единици на словесното
изкуство), свързани както помежду си (като от техните
взаимовръзки се поражда специфичният език на литературната
условност), така и със "средата", т.е. с културните
стимули на литературната цивилизация, на която
принадлежат.
Така определеното понятие литературна система е
от съществено значение за опита ни да очертаем една
историографска картина, на фона на която литературните
явления ще бъдат проучвани в тяхната
собствена същност,а не като съставни части на други
системи (което само по себе си не е недопустимо, но е
в разрез със специфичните цели на литературната
история). По този начин ще успеем да изтъкнем
самостоятелността на литературата, без това
да ни доведе до отричане на взаимовръзки-
т е между нея и обществения живот. Моето внимание е
съсредоточено главно върху литературните системи,
които са управлявали в продължение на векове
(благодарение на точно определени вътрешни и външни
взаимоотношения) съответните книжовни дейности на "православното
славянство" и на "римското славянство".
1.3. "Правилата на играта"*
След тази кратка методологическа дискусия, с
която въвеждам своите изследвания, смятам за
необходимо да се спра на още един - и последен - общ въпрос:
по какъв начин трябва са бъдат описвани чрез конкретни
термини взаимоотношенията, създали се между отделните
"елементи" на литературната система.
Литературната дейност може да бъде разглеждана
като една "игра"8. За да може да се играе например на
пинг-понг, тенис или футбол, на шах или бридж, а също
така и на "сляпа баба", трябва да се спазват точно
определени правила. Кой определя тези правила? Всички
лица, които по някакъв начин участват в играта:
играчи, зрители, организатори на спектакли и т.н. Опреде-
40

лянето на нормите зависи от общественото мнение, от
желанията (както и от капризите) на управляващите, от
преобладаващата в дадено общество мода. Освен
официалните и законоутвърдените правила могат да съществуват
и тайни, "нелегални", както в случая с хазартните
игри. Не съществуват игри, които могат да бъдат
определени като "добри" или "лоши" в абсолютен план. Днес
доста бихме се изненадали, ако видим да се организират
официално борби на гладиатори с лъвове и с други
кръвожадни зверове (да не говорим за нещастните бикове на
коридите) или пък публични турнири по руска рулетка с
пистолет. Всичко зависи от конвенциите,
които биват установени, приети или отхвърлени. Несъмнено
"правилата на играта" са плод на конвенции. Онзи,
който не г»г спазва, не може да играе.
Тези сравнения, естествено, трябва да бъдат
възприемани във възможно най-широк смисъл. Моята цел е да
подтвърдя, че и литературата е управлявана от свои
собствени "правила на играта", които зависят от
приемането на известни конвенции във всяка една
литературна цивилизация. "Правила на играта" е изборът на даден
езиков инструмент, на семантични схеми и похвати, на
риторични похвати, на логически и етични принципи. Да
се "играе литературната игра", като се спазват
правилата, означава да се определят контекстуалните функции
на изразните единици (фонеми, лексеми, стилеми, рито-
реми и т.н.). Докато "правилата на играта" се
съобразяват с общите, присъщи на литературната система,
принципи, самата система запазва своето единство и
индивидуалност. Ако обаче "правилата на играта"
претърпят съществени промени, ако някои от тях бъдат
премахнати или подменени, така че съществуващите
взаимовръзки да се окажат анулирани, литературната система губи
своята специфичност, преобразява се или изчезва.
Проучването на "правилата на литературната игра"
следователно изисква внимателен анализ на структурните
характеристики на текстовете съобразно с нормативните
тенденции, действащи в системите, които от своя страна
непрекъснато се самоутвърждават посредством приемането
на определени конвенции в пределите на литературната
цивилизация. Изворов материал за това проучване ни
41

предоставят както историята на литературните теории,
така и историята на конкретните текстови творби.
2. "Православно славянство "
Трябва да призная, че когато за първи път
употребих термина "православно славянство", съвсем не
се чувствах оригинален, нито пък можех да предположа,
че нагазвам в едно море от спорни въпроси. Мислех, че
синтезирам посредством една прозрачно ясна формула не
само широко приемани, но дори очевидни понятия.
Причините за този мой непредпазлив оптимизъм вероятно се
крият в това, че в културната среда, в която аз съм се
формирал, противоречията между съвременния начин на
преподаване на "националните филологически школи" и
традиционно наднационалния, който се позовава на
понятия като "класическа култура", latinitas,
християнство, "хуманистична цивилизация" и др. под., никога не
са достигали онази острота, която се оказва присъща на
по-голямата част от съвременните славистични
изследвания.
2.1. Понятието "православнославянска
общност" от Средновековието до XIX в.
Представата за съществуването на големи
славянски общности, включващи различни социално-
политически формации, но все пак обединени от тесни
етно-езикови връзки, възлиза към самото начало на
славянската средновековна история, т.е. към епохата на
"откриването на славяните" от страна на християнския
свят. През IX в. събитията, които се разгръщат около
Кирило-Методиевата мисия, отразяват не само
утвърденото разбиране, че съществува една сравнително единна
етно-езикова славянска обшност (до такава степен
хомогенна, че дошлите от егейските брегове мисионери са
могли да проповядват в Централна Европа), но и
намерението на двете велики сили от онази епоха да наложат
на славяните два вече раздалечили се културни модела.
42

Разделянето на славянския свят на две зони на
влияние, които не само че все повече се раздалечават,
на дори и се настройват враждебно една спрямо друга,
се превръща в трайна действителност през новото
хилядолетие. Абсолютно безсмислени са както възвеличаване-
то, така и окайването на това фактическо положение на
нещата. Констатацията, че става дума за наложе-
н и културни модели, а не за изначално присъщи на
славянските цивилизации характеристики, също не би
могла да ни доведе до друг начин на възприемане на
културната история на славянския свят. Никоя
ретроспективна теза с "патриотичен" антиримски и антивизан-
тийски характер не би била в състояние да ни накара да
пренебрегнем факта, че в основата на културната (и в
частност на литературната) история на славяните лежи
мащабно разгърнат процес на акултурация. Това всъщност
е напълно нормален процес, присъщ на универсалната
теория на цивилизациите. До епохата, в която се формират
модерните нации, литературните традиции на славяните
са били под влиянието (различно по степен и по начин
на проявление в зависимост от конкретната историческа
обстановка) на схемите, изработени в двете християнски
цивилизации, които са приобщили славянските земи към
своите църковни юрисдикции.
Това, естествено, съвсем не означава, че
славяните са останали пасивни, че не са вършили нищо друго,
освен да повтарят предадения им от църковните
мисионери и администратори (с римокатолическо или гръкоправо-
славно вероизповедание) урок. Не без основание
славянският, а не гръцкият характер на първата голяма мисия,
ръководена отначало от Константин-Кирил и после от
Методий (римски архиепископ), се приема като утвърждава^
не на една акултурирана цивилизация, която вижда
признати някои свои съществени стойности. С постепенното
отслабване на византийската мощ славяните, юридически
подчинени на константинополския патриарх, засилват
политическата си автономност. И все пак решаващият в
това отношение момент е още в самото начало,в периода
между средата на IX и началото на X в. След
разпръскването на участниците в Кирило-Методиевата мисия
владетелите на Първото българско царство Борис I и Симеон
43

поставят основите на една истинска културна и
религиозна автономия в лоното на източното християнство.
В по-късно време различни славянски центрове - от
Киевска Русия до Сърбия и Търновска България, от Нов-
город до Москва - последователно са доминирали в
духовната общност на православните славяни, на която
именно цивилизацията на Първото българско царство
предоставя основни езикови и културни образци. Че тази
общност е имала наднационален характер и се е
основавала главно върху употребата на един специфичен свещен
между национален език, е било пределно ясно в
продължение на векове на многочислени поколения славяни и не-
славяни както с православно, така и с римокатолическо
вероизповедание*. Според Константин Костенечки (нач.
на XV в.) словѣыскын езнкъ е бил едно койне, обогатеж
от местните традиции на една обширна територия,
простираща се от българските и сръбските земи на
северозапад чак до чешките предели (включвайки и Хърватско), а
на североизток включваща земите на руското
християнство; именно поради големия си пространствен обхват
това койне се е радвало на особен престиж9. Един век
преди Константин Костенечки, през 1308 г., анонимният
автор на "Descriptio Europae Orientalis"1"(творба,
създадена в подкрепа на източната политика на Карл Ва-
лоа срещу византийския император Андроник II) е бил
съвсем наясно по въпроса за съществуването на
духовната общност на православните славяни и за съществената
функция, изпълнявана от езика, който е бил
едновременно и "славянски", и наднационален. "Всички тези народи
- пише латинският публицист - са схизматически, измен-
нически, притежатели на един и същ език. Ако отбележим
същевременно, че рутени*, българи, жители на Рашка,
еклави [хървати], бохеми ічехиі, поляци и пруси
гпруски славяни 1 говорят един и същ славянски език, те
от това ще се види, че славянският език е най-големият
и най-разпространен от всички езици в света."11
Съществуването на една православна славянска общност,
която е включвала различни земи и в която са се
употребявали едни и същи църковни книги, са осъзнавали
през XVII в. и католическите мисионери от Конгрегация-
та за разпространяване на вярата (S. Congregazione cte
44

propaganda Fide)12. През 1637 г. франческо Марканич,
католически деец в България, съобщава в един свой
доклад, написан на италиански, следното: "...Господин Ма-
тея, принц на Влашко, който управлява понастоящем,
възнамерява да препечата църковните книги по източен
обряд, с които си служат поповете и монасите в
неговото княжество, както и в много други провинции като
Молдова, Русия, България, Сърбия, Рашка, Херцеговина,
по-голямата част от Тракия и от Македония чак до Света
гора..."13 Идеята за една свръхнационална общност,
основана върху употребата на един и същ литургичен език,
е била залегнала толкова силно в съзнанието, че не
само не е имало ни най-малко колебание да бъдат оставени
на заден план специфичните характеристики на отделните
славянски страни във и извън пределите на Османската
империя, но дори не се е разсъждавало върху
етническата отлика на румънците по простата причина, че Влашко
и Молдова са били интегрална част от същата тази
религиозна организация, която се е отличавала с употребата
на църковнославянския език.
Това всеобщо схващане е било подложено ако не на
принципно преразглеждане, то поне на частична
практическа корекция от дейците на Реформацията, за които
масовата проповед, прекият контакт с говорещите местни
диалекти социални слоеве често пъти са били по-важни
от разискванията със сановниците и прелатите, владеещи
свещените езици. Дейността на протестантите обаче е
била по-резултатна сред подвластните на Рим славяни,
-отколкото сред православните, подчинени на Великата
порта (въпреки жизнеността на протестантските центрове
в Трансилвания), или пък сред онези, които все по-
здраво са се свързвали със зараждащата се Московска
империя. По-съществени резултати представителите на
Реформацията постигат сред православните славяни в
Ягелонските полско-литовски владения, с което се
създава известна база за формирането на специфичната ези-
ково-културна традиция на Gens ruthena. Ho този процес
среща активното противодействие на реставраторското
движение в полза на църковнославянския. На
църковнославянския в качеството му на културен език на една
свръхнационална общност, утвърдена от векове, макар и
45

in extremis, придават нова жизненост, от една страна,
делото на Мелетий Смотрицки (преминал на страната на
католическата Контрареформация) и, от друга,
патриотичният отпор, оказан от местните православни срещу
атаките, които авторитетни представители на полския
католицизъм като Петър Скарга са отправяли срещу
религиозния език на откъсналите се от Рим славяни.
Католическата Контрареформация до голяма степен
успява да усвои езиковите техники на Реформацията,
като същевременно продължава да защитава традиционните
позиции на църковните институции относно по-високото
достойнство на свещените езици спрямо местните говори.
Както и по времето на Методий, Рим не само не се
противопоставя, но дори в значителна степен насърчава
изучаването на местните говори и тяхната употреба като
апостолски диалекти**. В съперничеството между
Реформацията и Контрареформацията, обхванало целия XVII и
до голяма степен XVIII в., можем все пак да съзрем
зараждането на някои от движенията, които по-късно
довеждат до прогресивното разпадане на свръхнационалната
общност на православните славяни и до утвърждаването
на местните езикови практики в противовес на наднацио-
налната употреба на църковнославянския. Тези движения
частично се вливат в процеса на образуване на
модерните националности. Промяната на националнополитическите
отношения в Европа през XVII-XVIII в. дава нов импулс
на изследването на характеристиките и на националните
традиции на славяните. Не само църковните, но и
светските (държавните) власти започват да се ангажират с
етно-лингвистични и социологически проучвания, които
освен това са били поощрявани и от господстващата в
онази епоха научно-философска мисъл. По този начин се
поставят основите на модерните славистични
изследвания.
Все пак изучаването на славянския свят получава
своето формално обособяване като самостоятелна
дисциплина едва в епохата на романтизма. В продължение на
доста дълъг период от време тази дисциплина бе най-
общо определяна като "славянска филология". Във
времето на Добровски, Копитар и Востоков "славянската
филология" се ражда като едно систематично проучване на
46

славянската цивилизация въз основа на
документи (оттук и общият термин филология). Новата
дисциплина получава своите първи кодификации според модела
на господстващите в романтическата култура историко-
философски схеми. Понятието народ се отъждествява с
това на нация. Една социална общност, която се
отличава със специфични етнически и езикови характеристики,
се третира като носителка на специфични традиции -
както политически и религиозни, така и артистични (в
това число и на "поетически" традиции в най-широкия
смисъл на думата, включително и фолклора).
Славянската филология от XIX в., така както бива
практикувана от учените от романтизма до позитивизма,
отразява различни и въпреки това съжителстващи
теоретични постановки. От една страна, като израз на идеите
за историята, възприемана като осъзнаване на
вътрешната рационалност на реалното, филологията се старае да
определи всеобщите закони на развитието, често пъти
свързвани с духа или с типологическата индивидуалност
на древни или архетипни цивилизации (индоевропейска,
германска, гръцка и латинска, семитска, келтска и
т.н., следователно и славянска). От друга страна,
подтикната от желанието (в много случаи все още
вдъхновявано от митовете на XVIII в.) да открие и да
"освободи" природни енергии, тя е склонна да оспори
стойността на остарели институции и традиции (империи,
юридически системи, доктринални позиции) в името на
националните принципи, "несправедливо потъпкани" от
традиционалния консерватизъм. Така биват възвеличавани
"нови народи", като същевременно се настоява за
тяхната древност и им се приписва слава, принадлежала на
изчезнали вече царства и империи (с които новите се
отъждествяват), а също така и поетически богатства,
неоправдано потънали в забвение. "Революция" и
"реставрация" в този смисъл са варианти на един и същ
начин на мислене - типичен от тази гледна точка е
случаят с националните възраждания.
През XIX в. в унисон с най-широко
разпространените тогава тези славянската филология променя и
преработва историографското наследство, наследено от
предходните епохи, и създава един друг начин на възприема-
47

не на духовната, обществената, художествената и
езиковата история на славяните. Независимо от това, дали
приемаме, или отхвърляме - частично или цялостно -
този начин на виждане, не можем да пренебрегнем
конкретните му резултати, концептуално и методологически
повлияни от различни идеологии.
2.2. Модерен патриотизъм и "национални
филологии"
Методите на развилата се през XIX в. роман-
тично-позитивистична славянска филология рядко са
бивали подлагани на проверка и критическа оценка в нашия
век. Представители на различни поколения изследователи
от XX в., изхождайки от позиции, които най-общо можем
да окачествим като неоромантически или неопозитивис-
тични, се явяват последователи ако не на същите
концепции, то поне на начина на мислене на своите
непосредствени предшественици. Една от идеите с чисто ро-
мантически произход, която не само е запазила, но дори
е довела до крайност своя интелектуален чар, е тази,
според която историята се възприема най-вече като
израз на "национални" ценности. Модерното понятие за
нация, което е свързано с процесите на епохата на
националните възраждания, се прилага все още - и понякога
напълно безкритично - спрямо средновековната и предмо-
дерната история.
Налага се да отбележа, че това положение на
нещата не е присъщо само на славистичните изследвания. По
съшия начин се действа при историческото проучване и
на други региони в Западна Европа, Северна и Южна
Америка, общо взето, почти навсякъде. Естествено, няма
нищо лошо в това, че всеки, който търси все още
културната си самоличност в своя "народ" (понятие, което
често се отъждествява териториално с родина), проявява
особен интерес към "родната история" и се старае да
намери началото й колкото е възможно по-назад във
вековете. Трябва обаче да се изтъкне, че и това не е
нищо друго освен една гледна точка: достойна за
уважение, напълно законна и - евентуално - дори свещена, но
48

все лак ограничена и непритежаваща абсолютна стойност.
Всеки, който не е в състояние да схване нейната
относителност, може да предизвика методологически
недоразумения .
Бих искал само да подчертая, че е неуместно
прилагането на понятия и символи, типични за една епоха,
към други, далечни и различни исторически
обстоятелства . С това съвсем не възнамерявам да отричам
валидността - в границите на благоразумието - на национал-
нопатриотическите историографии. Всички ние осъзнаваме
стойностите, които днес съхраняват националните идеи,
и знаем много добре, че тези идеи дават един особен
облик на литературите на онези народи, които все още
се борят за признаването на тяхната етническа,
религиозна, културна и езикова самоличност. Това ни връща
към основната мисъл, от която тръгнахме: всяка
историографска схема не представлява нищо друго освен една
гледна точка. В славистичните изследвания надделява
националната гледна точка в модерния смисъл на
термина. Можем да кажем, че в нашия век националните
славянски филологии са взели надмощие над общата
славянска филология. От друга страна е истина, че самата
обща славянска филология отразява една "национална"
идея, тъй като се основава върху обособяването на
особена цивилизация на славянските народи, взети като
едно цяло, диференцирана - благодарение на собствените
си специфични етно-езикови характеристики - от
цивилизациите на други народи.
Тук не става дума да се приемат или отхвърлят
вкупом националните критерии в полза на други. За
предпочитане е да не се доверяваме напълно на гледни
точки, изключващи всякакви други. Въпросът, който
трябва да си поставим, е дали методите на националните
филологии, несъмнено допринесли много за
задълбочаването на нашите познания, осветлявайки конкретни
традиции на отделните етно-езикови групи с общопризнато
историческо право на живот, не са ни накарали да
пренебрегнем други традиции, играли в продължение на векове
съществена роля в културната и главно в литературната
история, която тук преди всичко ни интересува.
4. Рикардо Пикио ... 49

2.3. "Православното славянство" като култура
на общност
Изхождайки от предпоставки, близки до
на сродни дисциплини, като например романската и
майската филология, които се основават на понятѵіят^
Romania и Germania, славянската филология от миналия
век създава понятието Slavia, определящо една широк^
етно-езикова общност, надживяла вековете, С това не се
е целяло само създаването на нова типологи-
ч е с к а категория, а същевременно и преди всичко на
тълковна формула за проучване на
историческото наследство. Самата представа, че различните
славянски люде са били обединени в езиково и културно
отношение, е съществувала, както вече беше посочено, в
предходните векове.
Славянството за романтиците не е представлявало
само политическо откритие на националните енергии,
които са оставали латентни в рамките на империите. То е
било и културно, а следователно преди всичко научно
откритие на някои далечни корени на модерната
цивилизация. Няма съмнение все пак, че още с раждането си
новата наука славянска филология е била обусловена от
идеологически интереси. Всяко характеризиране на
славянството - от географска, религиозна, социална и
езикова гледна точка - е пораждало съмнения и полемики,
Към понятието "славянство" (Slavia) се е прибавяло
това на slavismus и различните му значения.
Възприемането на Slavia като "природно" предразположена (в духа
на "природния закон", който утвърждава "правата на
народите") към един вид семейно съжителстване, намира
израз в програмната идея за "славянска взаимност"
(slovanska vzajemnost). J]pyr вариант на понятието
"славянство" е панславизмът. Сложната еволюция на
тезите на панславизма в някои случаи намира опора именно
в преувеличения спомен за старата (средновековна и
предмодерна) общност на православните славяни, която
се е простирала от Балканския полуостров до руските
земи,
Въпреки всичко днес понятието "славянство", взето
само за себе си, според мен не би могло да предизвика
50

сериозни, възражения. Ако с този обобщаващ термин
обозначим цялата общност на славяните, разгледана в
различните й и многочислени еволюционни фази, нашият -тер-
минологически избор намира оправдание в редица солидни
аргументи. Заниманията на слависта, който се е насочил
към изучаването на една точно определена етно-
лингвистична общност, съвсем не са по-малко важни от
тези на романиста или на германиста. Проблемът е
понятието "славянство" да не се свързва изцяло с
романтично- позитивистките позиции. Националните филологически
школи доведоха до "подялба" на традиционното
славянство. Ако между- и свръхнационалните аспекти наречем
хоризонтални , то трябва да отбележим, че
нашата епоха се е съсредоточила върху
вертикалното разглеждане както на литературната
история, така и на паралелната й история на
литературните езици. Жертва на тази "подялба", както ще видим, е
станала и общата история на църковнославянския език от
периода XII-XVIII в.
Преосмислянето на хоризонталните аспекти не е по-
малко полезно от задълбочаването на вертикалните.
Моето мнение е, че ако желаем да възстановим една
уравновесена картина, това преосмисляне е наистина
необходимо. Вместо според схемите на романтично-
позитивистичната филология да ограничаваме
славянството в рамките на "народите" и "нациите", приемани като
природни институции, трябва да възобновим
проучването на славянството като културна
общност. Така както в исторически план се говори за
"древно славянство", а в географско-типологичен и ет-
но-лингвистичен за южно, източно и западно славянство,
ще бъде от полза да се разглежда славянството и от
гледна точка на културната типология. Тогава напълно
закономерни теми за проучване ще се окажат например
"хуманистичното славянство", "романтичното славянство"
и пр. - разбира се, ако се разглеждат културни факти,
присъщи на значителни сектори на славянската
цивилизация.
След всичко казано дотук мисля, че читателят няма
Да срещне затруднения при схващането на смисъла на
един термин като "православно славянство". Този термин
51

,~и»тояи ие е екстравагантен, а, напротив, е тясн<
свързан с традицията. Събирателното съществителна
славянство, което води началото си от сферата на общи-
те проучвания по славянска филология, тук се използва,
за да се определи една културна общност, чието същест>
вуване е било напълно осъзнавано през Средновековието
и предмодерната епоха. Прилагателното п р а в о -
славно от своя страна окачествява вида славянска
култура, която е в центъра на моите научни дирения -
то засяга институции и доктрини с първостепенно
значение за формирането на интелектуалните и в частност на
литературните схеми на тази общност.
2.4. Литературна цивилизация, ръководена от
духовници
В областта на православнославянската
литература има да се работи още много. И все пак нашите
досегашни познания са достатъчни за очертаването на една
обща характеристика на литературната система, която е
управлявала литературната дейност на православните
славяни (от Балканския полуостров до руските земи) до
момента, в който са се формирали нови, самостоятелни
литературни системи у руси, белоруси, украинци, сърби
и българи (XVIII-XIX в.). До този момент с пълно право
може да се говори за единна система на
православнославянската литература, защото в продължение на векове са
съществували непрекъснати взаимовръзки не само между
съставните елементи на една обща литературна
конвенция, но и между тях и социокултурната среда.
В земите на православното славянство изкуството
да се пише е било почти монополна привилегия на
църковните лица. Дори когато са съществували грамотни
лаици* , в повечето случаи тяхното възпитание е било
свързано с църквата и със свешеността на техните
задължения. Такъв именно е случаят с владетелите и са-
новниците - от Симеон Български до Ярослав Мъдри в
Киев и до новгородския първенец Остромир (по чиято
поръка е било преписано прочутото Евангелие от 1056-1057
г.), от Сава Сръбски до Александър Невски, от Стефан
52

Лазаревич до Иван Грозни. Това общо положение не се
опровергава от спорадичното явяване на образовани лица
сред представителите на светските съсловия, например
на търговците (от неизвестните потребители на новго-
родските брезови грамоти до Афанасий Никитин) или по-
късно, в предмодерната епоха, сред военните или сред
ренесансовите авантюристи (като имигриралия от полско-
литовските земи в Москва Иван Пересветов). Малочисле-
ните, така да се каже, "праразночинци", които може би
са съществували в стария православнославянски свят, не
представляват ясно обособена социокултурна прослойка.
Очевидно само онзи, който е знаел да чете и пише,
е бил в състояние да създава литературни текстове.
Това, разбира се, все още не означава, че неграмотните
не са участвали по някакъв начин в живота на
литературната цивилизация. Но само князът и неговите
придворни, членовете на неговата дружина, са били в
състояние да наложат на един писач да напише онова, което
ги е интересувало, в духа на техните разбирания и до
известна степен в най-приемливата за тях форма.
Несъмнено ще направим сериозна грешка, ако игнорираме или
дори само подценим тези източници на православносла-
вянската книжовна дейност. Не по-различни съображения
могат да бъдат изказани и относно народната култура,
включвана обикновено в областта на фолклора. Не само
народни песни, но и тематични мотиви, разказани "по
друг начин" събития (например устно предаваните апо-
крифни текстове), ритмични и синтактични схеми, както
и отделни думи със специфично значение са могли да
бъдат възприети в репертоара на можещите да пишат и чрез
дейността на тези "писатели" да бъдат включени в
литературата. Обаче да се допринесе за
формирането на някои елементи на литературната система е нещо
различно от това, да се ръководи
литературната дейност. Да се участва по някакъв начин в "играта"
още не означава участие в избирането, изработването,
санкционирането или отхвърлянето на правилата
на играта. Компетенциите да нормират и да цензурират
са принадлежали само на онези, в чиито ръце е било
ръководството на духовния живот на обществото. В
различните територии на православнославянския свят църковни-
53

те власти на отделните държави, владения и апанажи не
само са отговаряли пряко за църковната администрация,
но тяхната власт в духовната сфера е била много по-
голяма (практически монополна) от тази, с която са
разполагали същите власти в латино-германския свят и
дори в самата Византия.
Днес можем да формулираме различни хипотези, за
да обясним причините за това положение на нещата, но
то не може да бъде отричано. Що се отнася до
причините, бихме могли да ги търсим например в постоянното
надмощие на монашеските институции над бялото
духовенство, факт, който се дължи на непрекъснатото
съществуване на условията, присъщи на една "мисионерска
територия". А и по традиция, и по обстоятелствени и
функционални причини монасите са много по-строги пазители
на църковните норми, отколкото обикновените свещеници.
Тяхното господство почти не оставя място за
разпространяване на светски идеи и обичаи.
Що се отнася до признаването на действителното
положение, мисля, че би трябвало да се ангажираме с
едно конкретно становище, тъй като това е от решаващо
значение за изследването. По мое мнение данните, с
които разполагаме, не оставят място за съмнение.
Стигналите до нас литературни паметници имат ясно изразен
църковен характер. Въпреки че на места се срещат и
светски мотиви, тяхната контекстуална функция съвсем
не е "по-светска" от тази на подобни мотиви в Библията
например. Истинския смисъл на повечето от тези
текстове можем да разберем само ако изхождаме от принципите,
лансирани от църквата. Понятията и нормите, свързани с
класическата поетика и риторика (поне на теория
категорично отричани от различни православнославянски
писатели поради елинистично-езическия им произход), тук
могат да ни окажат малка помощ.
Даже да допуснем, че паметници с "по-светски"
характер, вдъхновявани от други принципи, са
съществували и - независимо по какви причини (съзнателно или
случайно унищожени по време на войни, репресии,
"исправления", природни бедствия и пр.) - не са
стигнали до нас, нашите непосредствени задължения на
литературни историци не биха се променили съществено.
54

Принципно възможното, макар и малко вероятно
реконструиране на свидетелства, които биха доказали
съществуването на една различна литературна цивилизация,
очевидно би ни довело до прилагане на други критерии
при изследването на тази "друга цивилизация". За
момента валиден остава фактът, че стигналите до нас
паметници очертават доста ясно характеристиките на една
литературна цивилизация,
ръководена от църковни лица. Нашата
задача днес се състои в това, да изучаваме именно тази
литературна цивилизация, която е исторически
документирана, а не онази "другата".
Особено важно е да се изясни, че от чисто
културна гледна точка (която именно ни интересува) понятието
"православно славянство" се отнася не до
териториалните юрисдикции в политико-административен смисъл, а до
едно духовно наследство.
"Топографията" на литературната цивилизация, която
изследваме, би могла да се изобрази на карти, които ще
отразят не политико-административните граници, а по-
силното или по-слабото присъствие и влияние на типични
религиозни, етични и художествени стойности. Една
такава "литературна топография" ще изтъкне
съществуването на зони с напластени влияния (например в онези ру-
тенски земи, които независимо че са били населявани от
православни славяни, са останали дълго време в сферата
на полско-католическото влияние), както и на зони със
смесени влияния (например типичният случай с
хърватските глаголаши, които въпреки римокатолическото си
вероизповедание са останали свързани с църковнославян-
ския литургичен език, водещ началото си от епохата на
Кирил и Методий*, и затова са били обект на културни
влияния от страна на православното славянство)1 .
Колкото и разнообразни да са били светските
влияния и проникването на книжовни идеи и(или) методи от
съседни общества, съвкупността от съхранилите се
средновековни и предмодерни творби на православното
славянство свидетелства за вековната преданост от страна
на книжовниците към принципите, изработени и наложени
от църковните власти. За това трябва да е допринесъл и
фактът, че книжовната продукция и обменът на книги са
55

били твърде ограничени и поради това много по-лесно
контролируеми, отколкото в едно общество с по-голяіц
брой читатели.
2.5. Понятието "текст" и понятието
"оригиналност"
За да възстановим културната обстановка, в
която са се реализирали литературните явления, които
ни интересуват, трябва да обърнем по-специално
внимание на: а) вида или видовете текст, които - според
данните, с които разполагаме, - са имали най-широко
разпространение; б) причините и начините на това
разпространение .
Различните учебници по история на литературата от
десетки години насам са ни приучили да разглеждаме
само онези православнославянски творби, които, макар и
много относително, са окачествявани като "оригинални".
Вярвало се е и продължава да се вярва от мнозина, че
текстовете, създадени от славянски автори или
компилатори директно на славянски език, са
първостепенни извори с изключително значение за
очертаването на една собствено славянска история на
литературата. Преводите (в най-голямата си част гръцки)
обикновено биват разглеждани маргинално. Тяхното тематично
разнообразие, стилистичната им гама, тяхната
възпитателна, информационна и пропагандна насоченост са слабо
проучени1 . А преводите не само са играли много
съществена роля, но са представлявали и по-голямата част
от четивата, с които е разполагала цялата православно-
славянска общност.
В основата на една такава гледна точка лежат пак
предразсъдъци от романтичен произход, утвърдили се в
романтично-позитивистичната практика през Х1Х-ХХ в.
Дълго време се е смятало, че за да заслужи сериозното
внимание на критиците и историците на литературата,
авторът на даден текст трябва да бъде творен
в пълния смисъл на думата. В действителност подобни
становища страдат или от опростителство, или от наиви-
тет.
56

И преводачите, както и авторите, преразказвачите
и компилаторите в действителност са творци, създатели
на текстове. Очевидно е, че онзи, който превежда един
текст от гръцки на славянски, създава на свой ред
текст, който преди това не е съществувал. Същото се
отнася и до онзи, който от същия този текст създава
нови редакции или съкратени изложения, както и до
онзи, който включва изцяло или частично въпросния текст
в една компилация, придобила на свой ред
характеристиките на самостоятелна творба. Несъмнено между
текстовия продукт, създаден от автора на гръцкия оригинал, и
тези на неговите славянски преводачи, преразказвачи и
компилатори има разлика. Тази разлика обаче трябва да
се оценява не в противопоставителен план, а в
степенен, или (ако се предпочита) в йерархичен. Тук
държа да отбележа, че този въпрос представлява не само
теоретичен интерес, но има и голямо практическо
значение при изучаването на православнославянската
литературна традиция.
Трябва да се признае, че много от трудностите,
свързани с разглежданите тук проблеми, са породени от
неяснотата и противоречивостта на битуващите
разбирания относно понятието текст. Нямам намерение да
въвличам читателя, а и самия себе си, в дълги теоретични
дискусии. Ще се осмеля все пак да предложа една
дефиниция на текст, която да има ако не друго, то
ориентиращо значение във връзка с моите критически
разсъждения ^ Под текст аз разбирам съвкупност от знакови
елементи, свързани помежду си по такъв начин, че да
съставят една комплексна и автономна изразна единица,
чиято самоопределеност се губи, ако някои знакови
елементи и присъщите им специфични контекстуални
взаимоотнишения бъдат елиминирани или изменени до
такава степен, че да лишат от активност отличителните
взаимоотношения на самата изразна единица като ияло.
Съзнавам, че всеки отделен термин от този опит за
дефиниция може да бъде оспорван. Изразявайки се по-
просто, ще кажа, че всеки текст е един механизъм,
който действа по начина, по който действа, защото е
онова, което е. Ако бъде дори и минимално променен, вече
няма да е същото нещо, но все пак ще може да бъде раз-
57

познат и приведен в действие както преди. Ако 6ъд§
значително променен, разпознаването му ще се окаже не-
възможно. Тогава или няма да действа, или ще действа
по коренно различен начин. Ако решим да търсим мястото
или точния момент, в който е било направено
видоизменението, рискуваме да затънем в мистицизъм или да се
изгубим в лабиринта на вековни софизми.
Ако възприемем идеята, че текстът, създаден от
един преводач, несъмнено зависи (както учеше преди
половин век основоположникът на италианската славистична
школа Джовани Мавер)17 от "една определена изходна
точка за сравнение" и все пак е текст със своя
(функционална и експресивна) индивидуалност, то не бихме
имали основание да подценяваме съществената роля,
която са играли преводите във формирането и развитието на
словесното изкуство на православното славянство.
На преведения текст може да се гледа като на
отговор - реакция на известни образци на словесно
изразяване. Когато искаме да опишем и обясним
композиционните техники, семантичните конвенции и риторичните
формули, използвани от славянските "оригинални"
писатели, никога не трябва да забравяме, че те може да са
продукт на един усвоен (макар и частично) "занаят" от
страна на автор, който е едновременно и преводач или
поне редовен читател на преводи.
Местните текстове (бихме могли да ги наречем
така, вместо да настояваме за понятието оригиналност)
все пак заемат централно място в историческата
картина, която желаем да очертаем. Тяхната тематична гама
съвсем не е по-богата от тази на преведените текстове.
Би могло дори да се каже, че в общи линии тя се оказва
по-бедна. Докато например преводните легенди и хроники
включват теми с класически или посткласически произход
(например троянските истории) или пък приключенски
теми, свързани с латино-германския Запад (Тристан, Бовз
Королевич), то в местните исторически сводове извън'
библейският и извънхристиянският свят по принцип
отсъства. Православнославянските книжовници са
предпочитали преди всичко да записват спомени, които отразяват
местни събития, да описват живота и подвизите на дос
топочтени представители на местната религиозна тради-
58

ция, да създават нравоучителни и полемични трактати в
защита на истинната вяра, да пишат ораторски творби,
предназначени да разпространяват свещените принципи и
примери за християнска добродетел сред благоверните
слушатели (или сред противниците). Ако се направи
статистика на идеите, предадени както от преводната, така
и от местната литература, ще се види, че текстовете,
които са се разпространявали в земите на православното
славянство, почти никога не са излизали извън
границите на един утилитаризъм, вероятно наложен от
"поръчителите" на тези текстове, т.е. от църковнополитически-
те власти.
2.6. Специалният език на православнославян-
ската писмена конвенция
За да определим по какъв начин и защо
интересуващите ни текстове са се разпространявали в
определени среди и са били в обращение в повече или по-
малко обширни зони, трябва да насочим вниманието си
главно върху средствата и техниките, използвани за
тяхното предаване, Основно средство е бил езикът, на
който те са били написани. В продължение на доста
дълъг период от време не само естеството на този език,
но дори и самото му историческо съществуване са били
обект на съмнения и полемики. Някои учени дори отричат
съществуването на един литературен език, годен за
употреба в целия православнославянски свят. Други
признават de facto неговото съществуване, без обаче да
уточнят присъщите му характеристики и функции, или пък
свеждат историческото му значение до един вид пасивна
опозиция на неизбежния процес на формиране на
националните езици. Разгърналите се около литературния език
на православното славянство полемики отразяват и един
странен факт, който заслужава известно внимание. Някои
езиковеди, когато описват формирането на националните
езици - български, сръбски, руски, украински и
белоруски, - отделят немалко място на борбата, която
"живият език", говорен от народа, е трябвало да води
срещу църковнославянския*, за да наложи своите социални
59

права и престижа си. В тази борба църковнославянският
винаги се е оказвал сразен, въпреки че някои негови
остатъци са оцелявали и са продължавали своето
съществуване в новата национална езикова норма. Старите
морфологични и синтактични структури на църковнославян-
ския постепенно се изместват от тези на "истинските"
езици, които - по подобие на народите, които са
главните действащи лица в националните възраждания - след
векове на унижения и на изстрадани неправди най-после
"се възраждат". Дотук, да речем, е добре. Но при това
положение съвсем естествено се налага изводът, че
църковнославянският е съществувал, че преди да бъде
отстранен, той е бил силен и в края на краищата, поне до
момента на своя упадък, е бил "език-господар". Твърди
се обаче обратното: не било съвсем ясно какво именно е
църковнославянският, а за някои той дори никога не е
съществувал! (Читателят, който разбира риторичната
функция на този начин на изразяване, още веднъж ще
извини моята иронична, малко карикатурна аргументация.
Стори ми се необходимо да подсиля контурите на
картината, за да направя по-ясна същността на проблемите, с
които се сблъскваме, факт е във всеки случай, че
съвременните славистични изследвания не са дали адекватно
комплексно описание на църковнославянския и не са
прецизирали историческата му функция.)
Главните концептуални дефиниции на
църковнославянския език възхождат към началния период на
модерната славистика. През 1822 г.."бащата на славянската
филология" Йозеф Добровски издава във Виена своите "1п-
stitutiones linguae slavicae dialecti veteris". C
термина lingua slavica чешкият славист означава езика на
свещените книги на православнославянската традиция и
на хърватско-глаголическата традиция, свързана със
западния обряд ("quae quum apud Russos, Serbos aliosque
ritus graeci, turn apud Dalmatas Glagolitas ritus lati'
ni Slavos in libris sacris attinet"). Интересът на
Добровски обаче е съсредоточен върху най-древния
период от съществуването на този език, т.е. върху dialec
tos vetus, за който следващите поколения слависти ше
дадат други определения, прибягвайки понякога към тер-
мини, които се покриват със "старобългарски", и изпол-
60

звайки друг път дефиниции, моделирани по подобие на
латинските термини lingua slavica antiqua, paleoslavi-
ca ИЛИ paleslovenica,
Терминологични уточнения, чрез които се отчитат
както съществуването на различия между една древна и
една по-нова фаза в историята на славянския език на
свещените текстове, така и приемствеността между тях
именно като две фази в развоя на един и същ езиков
инструмент, въвеждат учени, отпечатали трудовете си
предимно на немски език. Рецензирайки книгата на Добров-
ски през същата 1822 г,, не по-малко авторитетният
словенски учен Б. Копитар си служи с термините alte
Kirchensprache, slavische Kirchensprache, kirchensla-
vische Sprache. Изследването на Август Шлайхер,
обнародвано през 1852 г. под заглавие "Formenlehre der
kirchenslavischen Sprache" и спечелило веднага голямо
уважение, узаконява в международен план тази
терминология до такава степен, че един друг "баща на
славянската филология", руснакът А.Х.Востоков, който още
през 1820 г. се проявява като изследовател на
"славянский язык", в периода между 1858 и 1861 г.
отпечатва речник на "церковнославянский язык"18.
Едва утвърдил се, терминът църковнославянски език
започва да се изпразва от съдържание от все по-активно
развиващите се "национални филологии". В нашия век на
практика - макар и не задължително на теория - се
стигна до възприемането на един начин на мислене, в
резултат на който под термина църковнославянски се
разбира главно староцърковнославянски, старобългарски,
а в някои случаи "синодалният" църковнославянски. И
понеже се смята, че староцърковнославянският
(старобългарският) език е изгубил своята компактност и
индивидуалност приблизително към XII в., ние се чувстваме
в правото си, ако не да му нанесем смъртоносен удар,
то поне да го приспим завинаги - от онази епоха насам
- по-късния църковнославянски. За периода след XII в.,
както казах по-горе, се предпочита да бъдат изнесени
на преден план националните езици, които израстват и
укрепват в борба с призрака на един умрял вече език и
същевременно се стремят по всички възможни начини да
се освободят от неговия разложен труп.
61

Не липсват, разбира се, и изказвания,
противопоставящи се на подобни становища. Това, че църковносла-
вянският е просъществувал като свръхнационален език до
началото на модерната епоха, бе изтъквано през
последните петдесет години от редица специалисти, като
Николай Трубецкой, Милош Вайнгарт, Роман Якобсон, Йозеф
Курц, Виктор Виноградов, Антонин Достал, Никита Толс-
той, Борис Успенски, Джордже Трифунович, Хенрик Бирн-
баум и др. Същността на този исторически феномен бе
синтезирана по твърде категоричен начин от Вайнгарт,
който пише: "Църковнославянският е бил за източните и
за южните славяни едно общо езиково средство, израз на
техния културен живот и важна отличителна черта на
тяхната общност."ІЭ Сега, повече от половин век след
момента, в който са били написани тези думи, аз бих
могъл да се подпиша под тях. Те ясно изразяват
основните концепции, на които се позовавам в изследванията
си: съществуването на една културна общност на
източните и южните славяни (ограничавам се само с
уточнението, че става дума за православни славяни,
отстранявайки по този начин възможни недоразумения),
както и съществуването на едно общо за всички нейни
членове езиково средство.
И въпреки всичко, както вече казах,
църковнославянският език от периода след XII в. не е бил проучван
по подходящ начин. Изследвани са функциите му, но
обикновено в границите на тези територии, върху които
са се развили националните езици; описани са някои об-
новителни или консервативни тенденции в него (Талев,
Успенски, Толстой20), някои стандартизации (например
граматиката на йеромонах Алипий; вж. и богато
наситената с нови аспекти на изследване дисертация на Роберт
X. Матиесен върху "синодалния" църковнославянски21);
бяха изследвани интерпретациите му в светлината на
течения като това на исихазма (вж. книгата на Харви
Голдблат за Константин Костенечки22); бяха проучени и
някои негови редакции. Но въпреки всички приноси все
още не се е стигнало до една точна дефиниция на този
езиков инструмент, на неговата историческа функция, н»
неговия индивидуален облик и на пределите на неговата
сфера на влияние.
62

По мое мнение църковнославянският език трябва да
бъде проучван преди всичко като книжовен език на
православните славяни до началото на модерната епоха. В
този смисъл смятам, че имаме основание да говорим за
църковнославянска езикова общност, която съответства
на културната общност на православното славянство.
Като всеки книжовен език и църковнославянският се
характеризира с доста висока степен на
изкуствено с т. Това се дължи на факта, че с него са си
служили книжовници, свикнали да се изразяват според
определените правила на едно словесно
изкуство, кодифицирано въз основа на критерии, зависещи
не от променливостта на говоримата реч, а от волята на
пишещите да останат верни на устойчивите изразни
модели, които са били осветени от религиозната традиция.
Убеден съм, че изкуственият и конвенционален
характер на църковнославянския език е бил решаващ фактор
за развитието и за вековното просъществуване на право-
славнославянската литература. В качеството си на
книжовен език той се е подчинявал на "правилата на
играта", определени от книжовниците. Основното му
предназначение е било да направи текстовете, създавани на
него, достъпни за известен кръг читатели, които са
били обучени - макар и по различни начини и в различна
степен - да си служат с писмените
условности. Точно това подчинение на "правилата на играта",
които са били утвърдени в тесните среди на
книжовниците, е .позволявало на езиковия инструмент на православ-
нославянската общност да създава литература
ограничена, елитарна и дори "недемократична", но управлявана
от една-единствена система и следователно в състояние
да обслужва общества, намиращи се на едно и също соци-
окултурно равнище, макар и в различни и отдалечени
една от друга географски области.
функционалното единство на езиковия инструмент на
православнославянските книжовници в различните краища
и епохи е било осигурявано от това, че неговите
потребители, макар и пръснати на огромна територия, са
образували една сравнително малочислена общност от
грамотни хора. Ако можехме да пресметнем какъв брой от
населяващите цялата територия на православното славян-
63

ство - например в края на XV в. - са били в състояние
да четат и пишат на църковнославянски, вероятно бихме
получили цифра, много по-малка от тази на
потребителите на латинския език в далеч по-ограничени територии
като например тези в Централна и Северна Италия или
пък на рейнско-дунавските германски земи.
Несъмнено църковнославянският език не е
притежавал нито традиции, нито модели на литературна
кодификация, които биха могли да се сравнят с тези на
латинския, независимо от факта, че от XIV в. насам са
правени опити за установяване на единен правопис,
изграден по модела на един вид класически идеал, възхождащ
към началото на кирило-методиевската традиция. Не
трябва да забравяме обаче, че за запазването на
неговото единство е било необходимо много по-малко,
отколкото е изисквал късносредновековният латински.
Писателите са били сравнително малко на брой и при това
обвързани много повече от латинските си колеги с дълга
към християнското "подражание" (imitatio). Трябва да
прибавим и това, че ограничеността на тематичния
подбор ги е карала да смятат за почти нормална практика
употребата на традиционни клишета.
Разпръснатите документални свидетелства, върху
чиято основа можем да възстановим идеите, които
потребителите на църковнославянския са имали относно
проблемите на езиковата кодификация, наистина будят у нас
доста съмнения. Самият факт, че първоначално в
Търновска България, а по-късно и другаде - от Сърбия до
руските земи, са се провеждали операции от типа на онази,
която П. Сирку нарече "исправление книг"23, показва,
че се е чувствала нужда от някаква норма. От друтв
страна, противоположно впечатление оставя липсата на
каквито и да било обобщаващи кодифициращи трудове ча*
до XVI в., когато първите граматики на
църковнославянския език се появяват в земите, попаднали под
влиянието на полско-латинската хуманистична мисъл. Към това
трябва да се прибави, че в текстовете се забелязва еД'
на непрекъсната дифузия на форми и структури, отразя'
ваши местни или във всеки случай "волни" (в смисъл, #
трудно бихме могли да ги подведем под общи норми'
практики.
64

Трудно е да се каже до каква степен нашите
колебания са обусловени от факта,че тези проблеми все още
не са задоволително проучени. Но едно съществено
свидетелство, макар и от екстралингвистическо естество,
доказва функционалната жизненост на църковнославянска-
та езикова общност. Знаем, че много текстове са могли
да се разпространяват от единия до другия край на
територията на православното славянство в продължение на
векове, без да се е чувствала нужда от превод:
местните преписвачи са правели само частични
"приспособявания" или поправки. Това явление, добре
познато на изследователите на текстовата история, е
присъщо и на българските, и на руските, и на сръбските
творби в един продължителен период от време, простиращ
се поне до XVII в.
Мигрирали са не само текстове, но и книжовници.
Нека си припомним Константин Костенечки, Григорий Цам-
блак, Киприан, Пахомий Серб и т. нар, второ
южнославянско влияние24. Вярно е, че южнославянският начин на
писане е могъл да раздразни чувствителността на
източните славяни и че солецизмите на сръбския начин на
писане са били критикувани от "пуриста" Константин
Костенечки. Но това са били, тъй да се каже, "семейни
свади", породени от едно общо езиково съзнание.
Само резултатите от допълнителни изследвания ще
ни позволят да дадем по-точно описание на устойчивите
структури, на константите и инвариантите на един
езиков инструмент, който поне de facto е изпълнявал в
продължение на векове функцията на между национален
книжовен език на една пространна общност от народи. В
очакване на тези резултати бихме могли да се опитаме
да сведем до приемливи общи знаменатели неговото
практическо функциониране като градивен материал за широко
мигриращи текстове. Моят скромен опит на читател на
тези текстове ми позволява да доловя една функционална
схема, която мисля, че може да се свърже с лексикални
и морфологични константи, действащи на различни нива
на "приемливост" в зависимост от характера на
текстовете и от публиката, за която те са били
предназначе2 s
ни2 s
Ако установим, че известни форми се повтарят пе-
Puicapgo Пикио ... 65

риодично в текстове с различен произход и различна re*,
ографска и хронологическа принадлежност, имаме право
да кажем, че те се придържат към определени н о р «.
м и поне на това стилистично-контекстуално ниво, на
което тези форми се прилагат. Спазването (макар и час-
тично) на общи норми разкрива съществуването
на езикови константи дори и когато се наблюдава
очевидно раздалечаване между отделните текстови
съвкупности .
Тези общи положения, както и конкретните ми
наблюдения, ми позволяват да нарека изонорми* онези
книжовни езикови норми, към които са се придържали
автори, редактори и компилатори на църковнославянски
текстове, когато са подбирали с еднакви и утвърдени
критерии форми, които са били еднакво приемливи за повече
или по-малко обширни територии на православното
славянство. Възможно е да са съществували например
всеобщи църковнославянски изонорми, балкански
църковнославянски изонорми и източни църковнославянски изонорми.
Балканославянската област и източнославянската са
само примери за възможно разчленяване, което на
практика може да е било много по-разнообразно и сложно,
Може да се предположи, че са съществували изонорми,
които са действали в междинни територии, т.е. между
балканското и източното славянство, или пък изонорми с
променливи териториални очертания, както славяно-
влашки, псковски, новгородски, московско-новгородски,
българско-сръбски, сръбско-руски и пр. изонорми.
Графично отношенията между изонормите и границите на
приемливост, както и самото разположение на изонормите
в една скала на равнищата на писменост, могат да бъдат
представени в следната схема:
66

И30Н0РМИ
I )
►
11 1 1 1 1 1 1
У//////////////////////Л
1 1 1 1 1 1 1 1
АА1А2А3А4А5А6А7
А-С= всеобщи православнославянски изонорми
А -В " балканославянски изонорми
А-С = източнославянски изонорми
местни тенденции
= областни подразделения
В тази графична схема формите, които са
управлявани от всеобщи православноолавянски изонорми (А-С),
с* поместени на най-високото ниво. Това означава, че
те притежават максимална приемливост. Подобна висока
степен на "приемливост" може да се сравни с авторитета
"*твърдите валути, каквито в наши дни са щатският до-
|*Ч> или швейцарският франк. Мнозина са готови да ги
«касират, дори и извън съответните територии на пря-
ат& им банкова циркулация, защото мнозина "разбират"
67

тези валути, т.е. познават тяхната стойност. Изонорми-
те, които в схемата са поставени на по-ниските нива,
сдужат за "продаване" и "купуване", т.е. за предаване
и възприемане на съобщения в по-ограничени територии,
фактът, че във функционирането на църковнославян-
ските изонорми откриваме една стойностна йерархия,
сочи, че в границите на системата са съществували
различни езикови нива. Може да се предположи, че на тези
нива се е проявявала тенденция към обвързване с дадени
конкретни употреби, т.е. с различни изразни конвенции,
управлявани от особени вътрешни отношения, поради кое-
то можем да ги определим като подсистеми.
От съществено значение тук е да се изтъкне още
веднъж, че става дума за един подчертано изкуствен
езиков инструмент, съставен от знаци, които са
"продавани" и "купувани" посредством една "валута",
съставена от написани текстове, т.е. чрез един
специален език, който е изразен с графични символи,
Неслучайно в продължение на векове православнославян-
ската езикова мисъл не е била нищо друго освен наука
за "писмената" (о пнс/иеыехь). Изразните условности
функционално са се покривали с писмените условности.
До каква степен всичко това е от съществено
значение за литературната история, която възнамеряваме да
изследваме, мисля, че е ясно за всеки, който желае да
я изучава като израз на специфични традиции на
словесното изкуство. Констатацията, че съществуват езикови
подсистеми, отвежда съответно към понятието
литературни подсистеми. Това може да се окаже
правилният път към едно приемливо съгласуване на гледната
точка на тези, които проучват със самостоятелни
критерии ограничени литературни явления от рода на местните
или националните литератури, с гледната точка на
онези, които, въпреки че отричат функционалната
самостоятелност на подобни териториални явления, са готови д*
ги определят като подсистеми и да ги включат в
изследването на една цялостна литературна система.
68

2.7. Значимостта на формалните похвати:
"поетика на истината" и "съзначност"
Онова, което е спомогнало литературният цър-
ковнославянски да стане специален език, не е само
неговото осъществяване в писмена форма според общи
културни конвенции, които можем да третираме и като из-
вънезикови. Именно защото е бил използван за предаване
на литературно обработени съобщения, специалният език
на текстовете, които ни интересуват, се е формирал
посредством прекия опит на писателите, които са били
чувствителни към семантичната стойност на формалните
похвати. Ако тези похвати не бъдат проучени обстойно,
ми се струва невъзможно адекватното описание нито на
"езика на литературата", нито на самата "литература",
от която този език е бил моделиран и управляван. Това
не значи, че се намираме пред омагьосан кръг, а че
само по този начин ще можем да вникнем в дълбокото
значение на отношенията, на взаимозависимостта между език
и литературно съобщение.
Похватите, за които става дума, не трябва да се
отъждествяват с онази "пищност на речта" (според
тълковната дефиниция на X. Лаузберг26), която гърците са
наричали иооцо*;, a латините ornatus. Въз основа на
православнославянската концепция за словесното
изкуство чисто "козметичните" похвати (в днешния смисъл на
думата, т.е. на белила, които придават на лицата вид,
различен от действителния) са били дори отричани като
елинско-езическа измама. Православнославянските
формални похвати са се използвали и за да се подчертае
съобщението: бихме могли да кажем, че тяхната цел не е
била да развличат (delectare), a да
възпитават (docere) по-добре;не да нюансират и
Разнообразят съобщението, а да го уточнят и да го
направят колкото се може по-еднозначно и истинно.
Грижата писменото изкуство да не служи за други
Цели освен за изявяване на истината е изисквала от
православнославянските писатели (автори, компилатори,
преписвачи-редактори, преводачи) определени теоретични
познания. Понятията истина и лъжа са се основавали са-
69

мо и единствено на религиозното учение, което е било
признато за ортодоксално от църковните власти. Преките
последици от това са: първо, че църковнославянската
литература се е съобразявала с една "теория на литера-
турата", основана главно върху това, което можем да
наречем "поетика на истината"; второ, че тази теория
не е можела да се обособи като самостоятелна
дисциплина, а е трябвало да съвпада с църковната
доктрина.
Ако не пренебрегваме тези основни аспекти, бихме
могли според мен да дискутираме с по-точни термини
проблема за литературността в Средновековието и пред-
модерното православно славянство. На въпроса, дали в
онези векове православните славяни са притежавали своя
концепция за писмено изкуство, можем да дадем
положителен отговор, като уточним обаче, че тяхната "поетика
на истината" е отразявала наследство от религиозни
мисли, включено в една доктрина на литературата.
Тяхната "литературност" се е изразявала в това, да
създават текстове, отговарящи на религиозната (православно-
християнска) концепция за литературата.
Ако нашата критико-историческа дискусия се опре
на тази постановка, ще стигнем до заключението, че е
напълно излишно да се търсят самостоятелни трактати по
"теория на литературата" в древната цивилизация на
православното славянство. Не трябва да ни изненадва
({актът, че не откриваме онова, което вероятно не е
имало причини да съществува. Бихме могли най-много да
открием тезисни изложения на принципите на една
всеобща и догматична доктрина на
литературата, но не и самостоятелни
съчинения по поетика или по риторика в онзи смисъл на
термините, който им е присъщ в класическата традиция и
сред по-слабо контролираното от църковните власти
западно християнство.
Зависимостта от доктринални принципи, регулиращи
правилната употреба на словесното изкуство, не е все
пак достатъчна за определяне чрез специфични термин»
на литературността на разглежданите текстове. Тъй като
не притежаваме обобщаващи дидактично-нормативни трудс
ве върху употребата на писмените техники, можем Да
70

предполагаме, че тези техники са били изработвани на
практика както въз основа на общи доктринални
принципи, така и посредством подражаването на образци,
смятани за авторитетни. Под образци разбирам конкретни
текстове, на които подражателите са гледали като на
нормативни извори. Изграждайки своите нови творби въз
основа на тези текстове, писателите подражатели са
създавали формални видове, които можем да наречем
модули. Докато образците са представлявали
непроменливи текстови единици, т.е. били са статични
същности, модулите са били нормативни схеми, които са
могли да бъдат използвани по различен начин, т.е. те
са представлявали динамични същности. Аз
съм на мнение, че една всеобхватна история на
стиловете на православнославянската литература би могла да
бъде резултатно очертана посредством описването и
каталогизирането на формалните динамични модули и
откриването на техните образци27.
На настоящия стадий на изследването несъмнено е
прибързано да се предлагат общи оценки за използваните
от православнославянските писатели формални похвати.
Чрез емпиричния анализ на текстовете можем само да се
опитаме да определим някои основни концептуални,
композиционни и стилистични инварианти. Строгото
придържане на тези писатели към принципите на "поетиката на
истината", изглежда, е било от концептуална гледна
точка от първостепенно значение. Отричането на каквато
и да било форма на "измама" е включвало в себе си и
една концепция за литературното творчество (яоСтцук;),
различна от тази на класическата и западноевропейската
поетика. Този проблем обхваща съвкупността от
семантични функции на словесните знаци вътре в
литературните текстове.
Докато в светските дялове на западноевропейската
литература "поетическата измама" е била приемана като
съзнателно, подчертано и открито признато откъсване
както от историческата, така и от духовната истина,
един строго православнохристиянски автор не е можел да
изразява нищо друго освен истината. Гръцките,
латинските, италианските, френските или провансалските
автори са можели да си служат с фикции (fictiones), из-
71

ползвайки polysemia, т.е. многозначността, която с$
поражда от това, дали прочитът е буквален, или е сим-
воличен, алегоричен или, най-общо казано, поетичен,
защото всеки от тях е зависел от конструирани знаковц
функции. На православнославянския книжовник не е било
разрешено да си служи едновременно и с "измамни", и с
"истинни" знаци, дори и за да противопостави едните н^
другите. Разрешено му е било само да приспособи онова,
което не е било - и не е могло да бъде от само себе сц
- истинно, към семантичната доминанта на онова, което
е било истинно в абсолютен план, защото е било
разкрито от словото Божие.
Това поставяне на относителността на човешкия
опит в зависимост от абсолютната истина на
божественото откровение предполага разграничаване между нивата
назначение2*. Историческата, т.е. преходната
действителност, се е оказвала напълно разбираема само в
светлината на духовната действителност, за която
свидетелстват Библията и другите "вдъхновени свише" текстове,
От това е произтичало, че всяко човешко писмено
творение, помествайки се на историческото ниво на значение,
е можело да се стреми към истината само ако неговата
знакова система се е опирала на семантични референт
(т.е. на вечно стабилни "монетарни основи", ако се
върнем към сравнението дума - монета), които са се
намирали на духовното ниво.
Докато употребата на fictiones (или "поетически
измами") благодарение на поетичната игра на
полисемията е била в състояние да превърне дори и
"лъжовните" словесни знаци в съответен брой препратки
към духовната истина, в тази различна концепция за
словесното изкуство всички нива на значение е трябвало
да изразяват, макар и по различни начини, една
семантична същност, т.е. да бъдат свидетели на единствената
истина. Така между историческото и духовното ниво са
се създавали отношения, които можем да определим като
synsemia (синсемия, съзначност ). Не мисля, че подобна
концепция е изисквала по-низша формална чувствителност
от онази, която е била необходима за боравенето с
многозначните фикции.
В полето на съзначните отношения е била възможна
72

употребата на различни похвати. Когато князът мъченик
Глеб умолява платените от Светополк убийци "да не
отрязват неузрелите лозови филизи" (не порежете лозы не
до коньцл въздрдсгъшд, д плодъ нл\уфл)29, т.е. да
пощадят живота му, това е една поетична реч, която се
схваща веднага в конкретното, историческото ниво на
значение, филизите на още младата лоза са естествен
образ, достъпен и в преносен смисъл за членовете на
едно аграрно общество (независимо че за читателите-
слушатели, например от киевските земи, по-близки са
били евентуално "младите клонки", отколкото "лозовите
филизи", понеже лозата не е сред разпространените в
онези земи растения). В този контекст обаче метафората,
не е "поетическа измама", защото не е произволна.
Нейната знакова функция е определена от препратката към
семантичен референт от духовното ниво. Читателят,
който е в състояние да възприема на това ниво, схваща
синсемните отношения в момента, в който спира
вниманието си върху онзи пасаж от Евангелието на Йоан, в
който Исус се отъждествява с. лозата.
Откровението на Сина Божи превръша метафоричния израз в
истинен, придавайки му съзначност. Христос казва: "Аз
съм истинската лоза и моят Отеи е лозарят. Всяка
пръчка у мене, която не дава плод, той отрязва; и всяка,
която дава плод, чисти я, за да дава повече плод.
[...]Както пръчката не може да даде плод от само себе
си, ако не остане на лозата, така и вие не можете, ако
не пребъдете в Мене. Аз съм лозата, вие пръчките;
който пребъдва в Мене и аз в него, той дава много плод"
(Йоан 15:1-2 и 4-5)3°.
Следователно князът мъченик Глеб, употребявайки
метафора, извлечена от Новия завет, не формулира
съобщение, което може да е поетически измамно на едно
ниво, въпреки че е духовно истинно на друго. Неговите
думи са еднакво истинни и на историческо, и на духовно
ниво. Князът юноша, обзет от човешка слабост, не желае
да умре и се залавя за своето телесно съществуване,
което може да бъде описано като богат с жизнени сокове
лозов филиз. Но християнският мъченик не казва "като",
а се позовава пряко, без семантични условности, на
лозовите филизи. Глеб е лозов филиз,защото е писано: "Аз

съм лозата, вие пръчките." В духовен смисъл това озна.
чава, че само пребъдвайки в Христос-Бог човекът-пръчц
може да даде "много плод" и че физическата смърт мож6
да бъде едно плодоносно "подрязване". Самият младеж,
който не иска да умре, обявява, че ё
готов да умре в момента, в който си служи с
евангелските думи, т.е. в момента, в който не се
изразява повече като обикновено човешко създание, а като
мъченик Ст. е. "свидетел на истината"),
физическият страх на Глеб и същевременно спокойното
приемане на мъченичеството могат да бъдат възприети като
две "различни истории", но те са и "същата история',
защото, макар и на различни нива, допринасят за
формулирането на самото съобщение. "По-ниският смисъл"
придобива пълноценно значение единствено в светлината на
"по-висшия".
Несъмнено за осъществяването на подобни
семантични игри е било необходимо да се прибегне до изтънчени
формални похвати. Семантичните игри са наистина
похвати с голяма ефикасност. Литературността на цитирания
агиографски епизод се основава несъмнено на "поетиката
на истината", но онова, което придава на текста
наистина голямо драматично обаяние, е майсторското
разполагане на нивата на значение. Напрежението у читателя
е възбудено от чисто човешките и страстни трептения на
чувствата, които биват обаче "пречистени" от самия
текст, насочващ мисълта и сърцето към един възвишен
мистично-спекулативен синтез.
Всеки, който чете многочислените текстове на пра-
вославнославянската литература, като се ограничава в
историческия смисъл на творбите, в
действителност ги чете наполовина. Убягва му пълният смисъл
на съобщението. "Литературната" оценка, направена от
подобни читатели, е не само половинчата, но и неточна.
И съмнението, че това се случва твърде често на
модерните читатели-критици, според мен за съжаление е
твърде основателно.
По какъв начин православнославянските читатели сз
могли да избегнат подобна опасност? Какво им е
помагало да откриват точния посредник между историческото И
духовното ниво на значение? Според мен отговорът се
74

съдържа в начина, по който тези синсемни текстове са
построени. Един абсолютно сигурен похват редовно е бил
прилаган при изграждането на композиционната структура
(olxovoiHoc), т.е. при функционалното разчленяване на
текста на взаимозависими сектори. Моите наблюдения
(засега доста ограничени, но все пак достатъчно
показателни и подкрепени от тези на други учени) ми
позволиха да установя наличието на един особен вид
семантично подчертаване, свързано именно с композицията.
Става дума за цитатите, извлечени от онези
свещени текстове (главно, но не единствено, библейски), на
които читателят трябва да се опре, за да схване
духовното ниво на значение, осмислящо историческото ниво на
текста. В една своя студия, обнародвана първоначално
на английски език. (преводът й е включен в настоящата
книга31), предложих тези иитати да бъдат наречени
thematic clues, т.е. тематични клюнове*. Тематичните
ключове се разпознават лесно благодарение на
точното място, което неизменно им е отредено в
"топографията" на текстовете. По-образованите и литературно
обиграни читатели са ги откривали с лекота и са можели
да четат текстовете според всяко тяхно семантично
ниво. .Другите - по-слабообразованите, по-непроницателни-
те или по-малко любознателните - макар и да не са
оставали в пълно неведение, несъмнено са се "запъвали"
по средата на пътя (нещо, което лесно може да постигне
и нас, читателите потомци, на които често пъти точният
ключ липсва до такава степен, че или прибягваме до
употребата на шперца, или пък се спираме пред
затворената врата).
Понятията "поетика на истината" и "синсемия" ни
позволяват да установим до каква степен е било
ограничено тематичното поле на православнославянските
автори. На тези благоверни мъже не е било разрешено да
измислят герои, интриги и ситуации, както са правили
например крипто-авторът (Жан Ренар) на Lai de I'ombre,
Кретиен дьо Троа и др. Православнославянските писатели
е трябвало да разказват неща, верни в исторически
план, и да се стараят да ги подведат под общия
знаменател на духовната истина - независимо от това, дали
обект на разказа е била историята на някой светец, или
75

на светски грешник като Игор Святославич, И все пак
тези "божествени книжници" (scribae Dei) са познавали,
макар и по своему, "играта" на литературата (в смиец
на словесно изкуство) и в тази игра са прилагали пра-
вила, които ние сме длъжни да възстановим и разберем,
2.8. Изоколната сегментация* - действителна*
та стойност на ритиично-синтактичните
структури
Стремейки се да разбера не само защо, но и
дали и до каква степен на православнославянската
литература са чужди формалните структури на поезията (т.е.
на "стихотворството", версификацията), се натъкнах на
ритмично-синтактични сегментации, тъй силно маркирани
и толкова често срещащи се, че у мен възникна
въпросът, дали не се намираме пред прилагане на трайни
"правила на играта", т.е. пред явления, които се
подчиняват на точно определен принцип. (В настоящата
книга читателят ще намери студия, посветена по-конкретно
на изоколния принцип в
православнославянската проза32.) Трябва да подчертая факта, че
моите изследвания се отнасят до текстове в проза,
Това означава, че ритмико-синтактичните структури на
тоническа основа, които разглеждам, не могат да бъдат
включени (без, разбира се, да се изключва възможността
за всякакъв вид взаимовръзки) в онова поле на
проучвания, към което се отнасят опитите на учените, които се
стремят към реконструкцията на собствено поетически
традиции: от "Азбучна молитва" през химнографията до
характерни за лириката форми като стиховете на
монахиня Йефтимия (деспотица Елена), от богатите традиции на
старобългарската и старосръбската поезия чак до
сложното зараждане на версификацията в руските,
украинските и белоруските земи, с цялото необходимо внимание
към връзките между религиозната и народната поезия.
И в случая и изоколните структури не можем да го'
ворим за ornatus или хоацос; в смисъл на обикновен»
"пищност на словото", за "добавъчна" - и именно пораД*
това външна, повърхностна - украса. Този вид сегмента'
76

ция не само е бил предназначен да улесни четенето
рецитация, но е трябвало да изрази и действителната
стойност на знаковите функции на текста. Само след
като сме "скандирали" даден пасаж, т.е. след като сме
изявили изоколните съответствия, които пораждат
специфични ефекти на паралелизъм, можем да идентифицираме
семантичните акценти, изразени посредством звукови
препратки, лексикални или граматически повторения, па-
рономазии и други похвати. Значимостта на изоколното
сегментиране засяга както надлинейното ниво (главно
като ритмично маркиране), така и вътрешната
синтактична организация.
Тук трябва да се изтъкне още един момент. Въпреки
че изоколните структури са присъщи на голям брой
текстове (често не успява да ги намери само онзи, който не
ги търси - а да ги търсиш, означава да се заемеш с
тежък, продължителен и скучен анализ), не трябва да
очакваме да ги намерим навсякъде, нито пък трябва да
се мисли, че е възможно съществуването им със словесни
похвати от същия тип, но с други функционални
характеристики. Не мога да скрия разочарованието си от
пасивния скептицизъм на онези учени, които, без дори да се
потрудят да проверят дали даден текст е изоколно
изграден, се задоволяват да гледат на изоколизма като на
една интересна хипотеза (като че ли обективните
текстови данни не са на разположение на всички) или пък
като на личен, повече или по-малко чудноват начин на
четене. Не по-малко опасно е обаче и прекаляването в
обратния смисъл. Трябва ла се избягва както
прилагането на предпоставени ритмично-синтактични схеми, така и
опростителското противопоставяне на изоколния материал
на неизоколния. Неизоколен може да означава и всичко,
и нищо. Аз мисля, че на проучването на изоколните
структури може да се гледа като на началото на едно
по-всеобхватно изследване на сегментацията. Несъмнено
само точното сегментиране на текстовете и
преценяването, от една страна, на индивидуалните свойства на
всички видове сегментация и, от друга, на техните
взаимоотношения може да ни позволи да стигнем до
пълноценно критико-филологическо четене.
Изоколните структури представляват във всеки слу-

чай само един аспект - несъмнено съществен, но все па^
ограничен - на православнославянското \ждожьство. Все.
ки опит да се даде по-обобщаваша оценка на тези струк.
тури според мен ше се окаже прибързан. Само един добрр
изработен инвентар на постоянно срещащите се похвати &
достатъчно широк и представителен брой текстове ще ни
позволи да пристъпим към интерпретацията им в по-обшия
план на литературната система.
На настоящия етап на нашите познания основните
принципи и проблеми, които биват разглеждани било в
изследвания като "Поетика" на К. Станчев (колкото
амбициозна, толкова и ценна), било в приноси с по-
ограничен характер, като например това мое въведение,
служат най-вече за определяне на предмета и полето на
дирене. Ясно е, струва ми се, че формалните структури
на православнославянската литература трябва да бъдат
разглеждани в светлината на обшите семантични принципи
или по-точно като компоненти на една семиотична
концепция, присъща на православнославянската литературна
цивилизация. Ние познаваме основните аспекти на тази
концепция, на които Станчев очерта една полезна
картина, уместно основана върху цялостната традиция на
православното славянство3 . Сега обаче трябва да бъдат
изучени същностните детайли в специфичното поле на
литературната традиция, която ни интересува.
Знаем, че една специфична знакова система,
представена от езикова конвенция като църковнославянския,
включва в себе си и кодификацията на figurae (тропи).
Обработката на тези фигури от синтактично-стилистично
и фонетично естество във формули с лексикално значение
(т.е. в изкристализирали връзки, еквивалентни на думи)
е била свързана с понятието за образ, което е
доминирало в християнското съзнание и е било особено присъщо
на византийско-славянската традиция, така силно
повлияна в основите си от доктрината на Псевдо-Дионисий.
Знаем също така, че всяка познавателна дейност се е
основавала върху една особена референциална връзка
между земната действителност и тази на абсолютната
истина. Това, което все оше не сме изяснили достатъчно
добре, е мястото, което е заемала в тази обща схема нз
религиозното мислене конкретната система на славянски'
78

те "писмена". За да задълбочим нашите познания, мисля,
че биг трябвало да се опрем не само на концептуални
текстове от рода на "Шестоднев" на Йоан Екзарх или на
трактата на Костантин Костенечки, но - при това в
много по-голяма степен - и на данните, предложени от
масово засвидетелстваната писмена практика.
2.9. Предаването на текстовете и проучването
на текстовите материали
Анализът на формалните характеристики на
немалко православнославянски текстове се оказва
проблематичен поради сложните и често трудно възстановими
обстоятелства, които са съпровождали предаването им.
Съществуват разногласия между мненията на някои
западни изследователи на православнославянската текстова
традиция и на мнозина специалисти, които в това
отношение се доверяват на големия авторитет на Д.С.Лиха-
чов. В известна степен и аз самият допринесох за
подхранването (преди всичко сред моите най-близки
италиански сътрудници) на известни съмнения в някои от
постановките, лансирани от Лихачов в неговия
фундаментален труд, посветен на текстологията34. Придържайки се
към някои логически постулати на традиционната критика
на текста, намерих за уместно да настоявам върху
невъзможността да се преценяват компонентите на която и
да било текстова единица, ако предварително тя не бъде
фиксирана в границата на една приемлива стабилност в
синхронен аспект.
Разглеждайки проблеми от общотеоретичен характер
въз основа на староруски материал, Д.С.Лихачов с право
подчертава необходимостта да се проследят в
исторически план промените, които дадената текстова структура е
могла да претърпи вследствие на намесите на преписва-
чи редактори. Неговата заслуга се състои в това, че
ясно изтъкна значението на тези обновления за
правилното разбиране на основните характеристики на старо-
руската литературна традиция. Когато някой променя
даден текст, това не е непременно "повреждане", а много
Често може да бъде третирано като "подобряване".
79

Всичко това е вярно и важно. Но вярно е и това
че дейността на преписвачите съавтори не може да бъде
проследена по друг начин освен в диахронѳн аспект.
Самият аз не само възприех тези идеи, но се опитах и да
ги изясня за себе си и на своите читатели, служейки си
с понятието-термин отворена традиция, противопоставено
на затворена традиция. Затворената традиция
предполага, че всички съставни части на текста са били
предадени с желанието да се запазят непокътнати - в този
случай на "повредите", получили се при предаването,
може да се гледа като на "грешки". В отворената
традиция дейността на преписвана (дори на особено точния и
скрупульозен преписвач) е съпроводена от тази на
преправяна съавтор, както и на компилатора, който си
позволява свободно да вмъква нов материал или пък такъв,
който е извлечен от други текстови извори.
Тези два типа предаване на текстове имат различни
последици. Явно е, че не можем да ги проучваме с
еднакви критерии. При една затворена традиция задачата
на критика на текста ще се състои в това да избира
между "правилни" и "погрешни" четения, като основава
преценката си на уравнението "правилно четене =
първично четене". Понятието "първично четене" (може да се
определи и като "неподправено") ще се основава на
благоразумното убеждение, че изследваната ръкописна
традиция води началото си от създаването на един първичен
текст с концептуално завършена форма и че - именно
защото се намираме пред една затворена традиция - непро-
меняемостта на този текст е била непрекъснато
признавана от преписвачите. Подобно отношение на респект към
даден текст преписвачите са могли да имат, когато са
знаели, че той принадлежи на важен автор
(например някои от отците на църквата), или когато са били
убедени, че става дума за текст с особен
авторитет (най-висш пример са текстовете на Светото
писание, в които - както пояснява Константин Костенеч-
ки - нито един знак не е можел да бъде променян,
защото въслко же пнс/ие нлн 3Nu/v\6ni'6 кое, не оврѣтлен се и*
свое</ѵ\> /иістѣ, N6c<Th> до/из BA<uAbi>Khi3S). Мисля, че
терминологичните формули авторска традиция (traditi0
auctoris) и авторитетна традиция (traditio auctorita'
80

tis) Дрбре синтезират същността на описаните ситуации.
В случая критикът на текста трябва не да реконструира
един предаден текст (textus traditus), а да го
"разпознае" и да го публикува освободен от "повреди -
грешки".
Когато традицията е отворена, очевидно не можем
да окачествим като "повреди" обновленията в текста,
които преписвачите съавтори са внасяли целенасочено в
различно време и при различни ситуации. Не можем също
така да постулираме съществуването на "оригинален"
етап, общ за целия текст. Това не означава, че в
случая не трябва да се изучава текстовата история в
нейната цялост. Но означава, че понятието текстова
история не би могло вече да съвпада с понятието
история на текста. Вместо за текст (според
дефиницията, която предложих по-горе) ще трябва да говорим за
нещо no-изменчиво и не напълно индивидуализирано,
което бихме могли да определим с термина текстов
материал.
В случаите на затворена традиция критикът на
текста изхожда от една начална фаза, в която текстът е
индивидуализиран на синхронно ниво, което
означава, че съставящите го елементи са възникнали
заедно и същевременно образуват (да се върнем към моя
опит за дефиниране на понятието текст) съвкупност от
знакови елементи, свързани помежду си по такъв начин,
не съставляват комплексна и автономна изразна единииа.
В случаите на отворена традиция тази синхронна
основа губи своето определящо значение и се получава
така, че (пак според предложената дефиниция)
самоопределеността на знаковата съвкупност се губи,
защото някои знакови елементи и присъщите им
специфични контекстуални взаимоотношения са
елиминирани до такава степен, че лишават от активност
отличителните взаимоотношения на самата изразна
единица като цяло. На пръв поглед изглежда, че на
критика не му остава нищо друго, освен да констатира
разпадането - поради преминаване в диахронен план - на
самия предмет на неговото проучване.
Не мисля, че трябва да се приеме едно тъй
песимистично заключение. Диахронията е немислима без син-
Рикардо Пикио ... 81

хронията, на която е вертикалната ос (ако определяме
отношенията им в една координатна система). При
наличието на отворена традиция, за да можем да извършим
действителната критика на текста, трябва да се опрем
на хоризонталните, т.е. на синхронните
нива, които можем да извлечем от историята на текстовия
материал, напластявал се в диахронния процес. В такъв
случай вместо с цялостно предаден текст, при който
можем да тръгнем от началното му съставяне (затворена
традиция), ще имаме работа с отрязъци от текстов
материал, всеки от който е предаден (traditus) в различна
степен, макар и в рамките на една устойчива
контекстуалност. Ако текстовите единици, които не
съвпадат напълно, засвидетелстват наличието на общ
текстов материал, този материал може да документира
специфичната традиция не на целия текст, а на
съставящите го елементи. Ако отрязъците разкрият своя
компактна традиция (възможност, най-вероятна в случаите
на компилация), т.е. ако се окажат еквивалентни на
един, макар и фрагментарен, но все пак предаден текст,
можем да ги преценяваме, позовавайки се на тяхната
обща първична фаза. Това ще означава, че можем да ги
прикрепим към конкретно синхронно ниво. Така бихме
могли да разграничим правилните (първични) четения от
погрешните (променени вследствие на "грешки" на пре-
писвача, а не по инициативата на преписвачите-
съавтори) и да се насочим към присъщите за критиката
на текста цели, т.е. към подготовката на критически
издания на това особено текстово наследство.
На практика критикът на текста, макар и
прилагайки различни критерии, може да използва едни и същи
изследователски инструменти при проучването на
отворените и на затворените традиции, стига те да притежават
достатъчно богата и представителна документация. И в
двата случая той ще се стреми да различи правилните
четения от погрешните, възприемайки като база за
сравнение определено синхронно ниво. При затворена
традиция това ниво ше бъде единствено и отъждествимо с ори'
гиналния текст, а при отворена традиция различни син'
хронни нива трябва да бъдат взети като изходни матрици
на всяка отделна история на различните текстови мате'
82

риали, които са се обединили диахронно в една по-
сложна контекстуалност.
Същите съждения са в сила не само когато се
намираме пред текстови материали, обединили се в една
текстова история, цялостно позната или възстановима,
но и когато текстовите материали принадлежат на една
фаза от текстовата история и не са със сигурност
свързани с предхождащи фази, за които разполагаме само с
оскъдни "улики".
Мисля, че такъв би могъл да бъде например случаят
със сказанието "За буквите"* на Черноризец Храбър (на
което преди няколко години Алда Джамбелука-Коссова
направи ценно критическо издание ). Понеже не
разполагаме с кой знае колко критически издания на стари
славянски текстове, тук вземам за пример именно него. По
отношение на тази творба аз мисля, че познатата
документация не доказва връзката между една сигурна
авторска традиция и загадъчното име на монаха Храбър:
възможно е да се намираме пред едно измислено и
условно име, назоваващо действащото лице в полемиката (т.е.
повествователя, разказващия глас), а не автора на
конкретния познат ни текст. Несъмнено обаче поради
устойчивата авторитетна традиция текстовата документация
доказва съществуването и на компактно предаден текст.
Това обстоятелство, убедително доказано от самата А.
Джамбелука-Коссова, е позволило на авторката на
критическото издание да приложи успешно класическите методи
на критиката на текста, да установи и прецени
ръкописната традиция (recensio), да сравни критически
преписите (collatio) и да анализира разночетенията, за да
стигне накрая до един възвърнат текст (constitutio
textus). He може да се пренебрегне обаче фактът, че
текстовата документация започва от XIV в. Какво ни
кара безусловно да вярваме, че предаденият текст, тъй
добре очертан в критическото издание на Джамбелука-
Коссова, възхожда към по-древна епоха (IX-X в., т.е.
"епохата на Храбър", както е според едно твърде
разпространено мнение)? Защо трябва да се отхвърля
възможността съвкупността от знакови елементи, които
намираме тук свързани помежду си по такъв начин, че да
съставят тази (подчертавам именно тази) изразна
83

единица, да не е съществувала като такава преди XIV в,
или пък сегашните й съставни части да са били елемент^
на друг, различен комплекс от текстови материали?
В защита на една такава хипотеза можеіц
да се позовем на обстоятелството, безспорно съвсем не
за пренебрегване, че най-старият препис (от 1348 г.) е
бил направен от монаха Лаврентий, известен книжовник
от времето на Иван-Александър. Не е изключено, разбира
се, Лаврентий да се е отнесъл към текста като
добросъвестен преписвач, а не като преписвач съавтор (или съ-
кратител, ревизор). Но еднакво правдиво би могло да
бъде според мен и обратното предположение. Преди
Лаврентий да направи своя препис, може да е съществувал и
по-дълъг текст с различно изложение и различна
композиция. Или пък няколко различни текста, чиято полемич-
на същност самият Лаврентий или някой друг малко преди
него (но в оня културен климат, когато вече се е
очертавала новата фаза на църковнославянския въпрос за
езика) е синтезирал в едно слово с актуално
въздействие, т.е. в един нов тѳкст. Прекалено много въпроси
засенчват предполагаемата първоначална фаза на
историята на този текст, за да можем да го поместим със
сигурност в познатата ни форма на едно синхронно
изходно ниво, различно от документираното от преписа от
1348 г. Казвам "въпроси" и настоявам за тази дума. Не
претендирам да зная какво количество и какъв именно
текстов материал е съществувал преди 1348 г. и не
възнамерявам да отричам правото да се формулират
хипотези ; задължително условие е обаче да не се смесват
хипотезите с онова, което действително е документирано.
Трябва да направя поне още една бележка към тази
конкретна текстова ситуация, върху която се спрях
единствено за да предложа на читателя показателен
пример. Нашата несигурност не е обусловена само от факта,
че разполагаме единствено с късни преписи,
фактът,взет сам по себе си, не би създавал толкова
сериозни пречки. Тук можем да си припомним класическия
случай с "Brutus" на Цицерон, чиято текстова докумеН'
тация възлиза към епохата на хуманизма37. Въпросът е 8
това, че Храбър и Цицерон не са едио и също нещо. &
случая с Цицерон имаме не само много по-устойчив9
84

авторе ка традиция, но и много по-
солидни непреки доказателства, че стигналият до нас
текст е съществувал "при възникването си" и че никога,
именно поради тази непоклатима авторска
традиция, не е губил своята индивидуалност.
Горните съждения са приложими и спрямо далеч по-
късни текстови материали - например "Повесть о Петре и
февронии", преди няколко години обстойно проучена от
Р.П.Дмитриева3 . Изданието на Дмитриева не ни
позволява да правим изводи относно обема на
предадения текстов материал. Понеже
руската специалистка не се е заела с цялостната преценка на
разночетенията, не е съвсем ясно дали предложените от
нея "редакции" наистина съответстват на различни
текстови обработки, или пък са групи от
преписи, които до голяма степен могат да бъдат
критически сравнени.
Аз предполагам, че сравнителният анализ на общия
текстов материал би довел до откриване на сектори с
предаден текст, които могат да бъдат отнесени към
точно определими синхронни нива (разбира се, трудно отъж-
дествими с точно определени датировки) . На тази
основа едно критическо издание, което да включва ако не
друго» то поне части от възстановен текст (constituti-
ones textus), според мен е напълно възможно. Както в
случая с Храбровото сказание, така и тук текстовата
история, изглежда, води началото си от една творба,
поне функционално оригинална, която и Р.П.Дмитриева
приписва на Ермолай-Еразъм4 . Той дори е наречен
"автор Повести о Петре и февронии". Абстрахирайки се
от крайната несигурност на тази атрибуция, все пак
трябва да се запитаме какво именно означава думата
автор. Дали терминът обозначава лицето, което е създало
ново писмено изложение, преработка или някакво
приспособяване на съществуващ вече текстов материал, или пък
лицето, което е създало, макар и използвайки по-стари
текстови извори (за които разполагаме с немаловажни
указания), нов текст? Един паралел между монаха Лав-
рентий и Ермолай-Еразъм не би трябвало да се възприема
като произволен. Ермолай-Еразъм обаче бива наречен
"автор", а Лаврентий - не. Може би нещата са стояли
85

именно така, но как бихме могли да бъдем сигурни.
Нека читателят не мисли, че с настойчивото изтък-
ване на неясните страни на текстовата традиция с§
стремя да подчертая (единствено от любов към подроь-
ностите или поради осъдителна педантичност) аспекти,
които в действителност са второстепенни в големия
комплекс от критически въпроси, свързани с цялостната
интерпретация на православнославянската традиция.
Изводите, които смятам, че могат да се направят от
изнесеното дотук, ни отвеждат към жизненоважния проблем за
оценяване на стойността на формалните структури. Ако е
вярно, че православнославянските текстове твърде често
са били обект на типичните за отворената традиция
промени (без да пренебрегваме факта, че често пъти
отворената и затворената традиция са могли да
съжителстват, оставяйки ни известно пространство за прилагане
на действителната критика на текста), нерядко с мъка
ще успеем да поместим страница, фраза, няколко реда
или пък цяла глава в точната им историческа
перспектива, В литературна цивилизация, в която личността на
писателя се отъждествява с тази на "божествения
книжовник", "литературната собственост", както и всеки
друг морален еквивалент на т.нар. "авторски права" са
били съвсем малко уважавани. На това дължим и големия
брой произведения, които са анонимни, приписват се на
различни автори или пък са създадени посредством
приносите на различни книжовници чрез колективност,
твърде близка до фолклорните традиции4 *.
Мисля, че тук е важно да се подчертае фактът (от
много гледни точки не съвсем окуражаващ), че когато
започваме да анализираме вътрешната структура на един
православнославянски текст, може да се окаже, че не
знаем какво точно четем, на кой именно
"пласт от синхронния хоризонтал" принадлежат
определени думи, редове или страници и на кое ниво от
"диахронния вертикал" биха могли да се разположат.
Пример за начина, по който даден текстов материал може
да преминава от контекст в контекст - та чак до край'
ния случай, когато текстов материал, пренесен в друга
контекстуалност, накрая се "завръща" в контекстуаЛ'
ността на творбата-майка, - е разгледан в моята студи*1
86

върху тринадесетата глава на Пространното житие на
Кирил (включена в настоящата книга4 ). В подобни случаи
е почти невъзможно да се правят сигурни заключения за
формалните похвати, композиционни и семантични, с
които един предполагаем автор е могъл да си послужи.
За излизане от това доста заплетено положение
виждам само един път. Приспособявайки се към
обективната действителност на една литературна цивилизация, в
която не е доминирала индивидуалността на авторския
стил, нито формално-композиционната индивидуалност на
отделните текстове, трябва да съсредоточим вниманието
си върху инвариантите на традицията, формулите,
концептуалните и повествователните схеми, образците и
"динамичните модули", принципите и методите на
книжовна дейност могат да бъдат проучени като елементи,
които се подреждат в една система благодарение на
взаимовръзките им, които самото утвърждаване на една
обща православнославянска литературна традиция е
превръщала в постоянни - и то не само във връзки между
самите елементи, но и между тях и тяхната среда (ако
се върнем към основните термини на предложената от Л.
фон Берталанфи дефиниция за система).
Това проучване, предимно синтетично, на
инвариантите, които са били превърнати от традицията във
функционални константи на литературната система, в
никакъв случай не изключва аналитичното изследване на
отделните текстове, нито пък на дейността на отделни
книжовници като Климент Охридски, Йоан Екзарх, Иларион
Киевски, Нестор, Кирил Туровски, Симеон Неман, великия
жупан Стефан, Сава, архиепископ Арсений, Доментиян,
архиепископ Даниил 11, Евтимий Търновски, Константин
Костенечки, Епифаний Премъдри, Киприан, Григорий Цам-
блак, Пахомий Серб, Васиян Патрикеев, княз Курбски и
много други, които са творили в периода от IX-X в. до
навечерието на модерната епоха. Приносите на тези
творци и ваятели на литературни стилове, от друга
страна, не могат да бъдат точно определени, ако
предварително не сме установили със сигурност, че
текстовата документация на техните творби е наистина "чиста"
И "първична", а не подправена. Разбира се, могат да
възникнат и други съмнения.
87

Имайки предвид преобладаващо антииндивидуалн^
характер на православнославянската литературна цивилц,
заиия, ние не можем да бъдем сигурни, че писатели кат0
онези, които току-що цитирах, само благодарение на то,
ва, че техният престиж, изглежда, е бил сравнителц0
голям и че техните имена са ни познати, не са съедини,
ли в своите творби чисто авторски техники с техники^
на преписвача-преправяч, на преразказвача или на пре.
водача. Не трябва да се забравя, че сред православното
славянство компилирането и композирането на текстове
са били схващани не само като взаимно допълващи се, не
често и като неразривно свързани дейности. Вярвам, че
имаме право да твърдим, че компилация и композиция не
са били нищо друго освен чисто тѳхничѳски равнища в
дейността на православнославянските автори4 3.
Книжовник, който е съставял сборници от типа на
"Златоструй", "Златая цепь", "Измарагд" и т.н. или пи
на дамаскините, в повечето случаи се е придържал към
специфични схеми, поради което текстовете - доколкото
са вече глави на нова книга - са ставали и
контекстуални компоненти на иова композиционна структура. Това
всъщност са били същинските и най-типични книги,
разпространявали се сред православното славянство.
Съвременните историци и критици произволно (макар и не
съвсем неоправдано) са екстраполирали от тези исторически
сложили се контекстуалности текстовете, които са ги
интересували. Не казвам, че тази операция не се е
оказала полезна от много гледни точки. Само така всъщност
можем да групираме текстовете, които са показателни от
естетическо, езиково, историческо и пр. гледища. Не
трябва обаче да се предоверяваме на филологическата
истинност на тези наши съвременни критически
антологии, т.е. не трябва да забравяме действитѳлнитѳ рамки,
които са ограждали тези творби векове наред. Само ако
възстановим филологически мястото им в онези
структури, които са ги носили, можем да оценим някои техн'
същностни характеристики - например техните размеря
Преди немного време покойният Анджоло Данти обърн8
специално внимание на функционалните ваимоотношени*
между пространните и кратките версии4 4. Днес можем Р
се запитаме: до каква степен стандартизираните комл"'
88

латорски техники са могли да влияят върху определянето
на размерите? Когато се намираме пред текстове, които
ни изглеждат съкратени, трябва ли непременно да
предполагаме, че са съществували и техни пространни
версии? Дали става дума за вярност, съзнателна или
механична, към композиционните схеми на сборниците? Дали
самите "оригинални" автори са се нагаждали съзнателно
към тези схеми, или приспособяването е било плод на
вторична обработка от страна на авторите на
сборниците?
Тук можем да се спрем на два случая: със словата,
приписвани на Серапион Владимирски, и със сказанието
на Храбър. В изданието на Е. В. Петухов45 четири от
петте слова на Серапион заемат по около 60 реда. Едно
слово, второто, малко надвишава 80 реда. Приблизително
80 реда (в печатните издания на П. А. Лавров, К. Куев
и А. Джамбелука-Коссова) е и текстът на "За
буквите"4в. Основателно се ражда подозрението, че
става дума за фиксирани размери, отразяващи традиционните
схеми за композиране и компилиране.
Компилаторите на сборници, приспособявайки
текстовете към архитектониката на една нова контекстуал-
ност, може и да не са се ограничавали само да "режат",
да "шият" и да "кърпят". Може да се предполага също
така, че те са "написвали наново" отделни части от
текстовете, вмъквайки "сигнали" (например свещени
цитати), отговарящи на общата насоченост на сборника
(както, изглежда, е ставало с добре обработени в
идеологическо и тематично отношение сборници като този,
съставен за Симеон и после адаптиран за Светослав),
или пък прибягвайки към формули, продиктувани от нови
агиографски критерии (с което вероятно трябва да се
обясни например различното третиране на общия текстов
материал в двете основни редакции на "Повесть об Улия-
нии Осорьиной")47.
Все повече въпросителни и нови възможности за
разработване на скритите области на православнославян-
ската литературна цивилизация се появяват на хоризонта
на нашите изследвания с постепенното задълбочаване и
разширяване на критико-методологическата трактовка. И
все пак не смятам, че нерешените въпроси водят до не-

яснота в картината. Без да изпадам в краен оптимизъм
бих казал обратното: става дума не толкова за неясно-!
ти, колкото за нови находки, които потвърждават валид.
ността на прилаганата тук историографска трактовка48,
3. "Римско славянство "
Надявам се, че съм аргументирал достатъчно
ясно причините, поради които поддържам становището, че
средновековната и предмодерната литература на право
славното славянство трябва да бъде проучвана в
цялостен план. На нея са присъщи еднакви религиозни
традиции, един и същ писмен език, едиа и съща литературна
доктрина, едни и същи формални техники и семантични
схеми, както и еднакво отношение към текстовете. Сега
бих желал да разгледам основните характеристики на
другата област на литературната цивилизация на
славяните, за която споменах в началото на това мое истори-
ографско-методологическо изложение. Въпросът, който,
предполагам, интересува най-вече читателите на тази
книга, е дали и до каква степен на римското славянство
може да се гледа като на едно типологическо
съответствие на православното славянство.
Ще се огранича в разглеждането на най-общите
аспекти на проблема, без да се впускам в разисквания
върху специфичните въпроси на литературната традиция,
Ограничението ми се струва необходимо поне по две
основни причини. Първата е, че настоящата книга е
посветена преди всичко на православнославянската литература
и нейните български компоненти. Втората е, че аз лично
съм работил много повече в полето на
православнославянската литература, отколкото в това на
средновековните литератури, развивали се в земите на римското
славянство. Естествено, фактът, че върху тези
литератури имам да кажа по-малко, съвсем не означава, че
темата не е също така важна и сложна или че не се нуждае
от методологически преосмисляния.
90

3.1. Сходства и различия между двете славян
ски културни общности
Най-очебийният паралел, който може да се
установи между православното и римското славянство, е
пряка последица от констатацията, че и в двата случая
многобройни славянски народи, съответстващи на
прототиповете на съвременните националности, в началния
период от своята средновековна история са били обект на
един сложен процес на акултурация от страна на
християнския свят. Както в земите, които са се свързали с
източното християнство (наричано православно според
полемическата терминология, изкристализирала
окончателно след разцеплението на църквата през XI в.), така
и тези, които са били включени в сферата на западното
християнство (наричано католическо според една също
така полемическа формула след споменатото събитие),
писмената дейност се е приспособила към онези общи
схеми и норми, явяващи се последица от отношенията
между религиозна и светска власт, В западните, както и
в източните земи на европейското християнство,
официалното възприемане на писмения език е зависело от
културната политика на религиозните институции.
Но сходните обстоятелства не са довели до
идентичност в развитието. Във всяка една от цивилизациите
на тези две територии са се проявили доста рано
съществени различия не само в схемите на религиозното
мислене, но и също така, и то в още по-силна степен, в
социалните, етническите и политическите обичаи, както
и (а точно това най-вече ни интересува) в концепциите
и практиката на литературната дейност.
Както в случая с православното славянство, така и
при римското славянство е от съществено значение да се
уточни, че терминът не означава обединение на "народи"
(или на "нации") в смисъл на природни институции, а
една културна общност. Етно-езиковото сходство, което
и в този случай се съдържа в термина славянство,
термин, който изпълнява ролята на първостепенен определящ
блемент, несъмнено е играло значителна роля в живота
На тази общност. От нашата историографска гледна точка
обаче значението му трябва да бъде определено в рамки-
91

те на системата от културни компоненти, към която с§
отнася като втори определителен елемент термин^
римско.
3.2. Римското славянство и римската култур»
на папството и на империята
формалното съблюдаване на концептуалния па-
ралелизъм би могло да ни насочи към подмяна на термина
римско славянство (Siavia romana) c термина католичес»
ко славянство (Siavia catholica) . Мисля, че по този
начин ще се поддадем на измамния чар на една механична
симетрия.
Вярно е, че, що се отнася до религиозния живот,
католическата църква е изпълнявяла в славянските земи
ръководна роля, не по-малко мощна от тази, упражнявана
по съшото време от православните църковни институции,
Нейната власт обаче не е била до такава степен
монополна .
В католическия Запад диалектиката на
противоречията между религиозна и светска власт достига размери,
далеч по-широки и далеч по-решителни в социален план
от тези, присъщи на християнския Изток. Тази
диалектика, намерила емблематично синтезиран израз в големите
политико-религиозни кризи (като например борбата за
инвеститури), остава различни следи не само във
висшите сфери на папската и на императорската власт, но и
на местно равнище. Владици и светски феодали,
манастири и военни организации, дворове и църковни синоди са
си оспорвали светени и светски функции от
Атлантическия океан до неустойчивите полско-киевски, полско-
литовско-монголско-московски, хърватско-сръбски или
унгарско-хърватско-турски граници (т.е. до онази гра'
нична за пределите на модерна Източна Европа област, е
която понятието католицизъм постепенно се е отъждесг
вявало - до възникването на месианистичната идея #
"защитната стена" - с това за християнство по формула'
та "Европа = християнски Запад").
В почти петвековната средновековна и предмодерн^
история на Запада, която пряко интересува славистите)

съперничеството между светски и църковни власти оставя
широко поле за избор в сферата на интелектуалния,
художествения и литературния живот. Въпреки че висшите
религиозни модели са били изработени и санкционирани в
догматично отношение от духовните лица, други,
различни културни схеми са могли да се развиват и да
съжителстват с тях. Пораждали са ги многочислените
образовани светски лица: владетели,
благородници, министри, нотариуси, дворцови служители,
магнати, буржоа и протобуржоа от градовете и общините,
бродещи "интелектуалци", университетски преподаватели
и студенти.
Не може да се каже, че за славянските земи,
включени в сферата на западното християнство, са били
присъщи разнообразието и социокултурната динамика, с
които са се отличавали Прованс или Бургундия, Португалия,
Кастилия и Арагон, Англия, Неапол и Сицилия в епохата
на фридрих 11, Тоскана и италианските земи в басейна
на река По, франкония, Швабия или Тюрингия.Не можем
също така да говорим за еднаква интензивност във
всички региони на тази част от средновековното и предмо-
дерното славянство. Бихме могли евентуално да
установим един паралел между по-изявената
църковност на славяните, подчинени на
Римската църква (за разлика от населението в останалите
зони на западното християнство), и
най-строгото спазване на религиозно-
социалните догми от страна на
православните славяни (за разлика от гръко-византийския
свят, твърде чувствителен и отворен към светската
култура, макар и нерядко проявявал нетолерантност към
идеологическите отклонения и несъгласия). И в случая
със славяните, вероизповедно свързани с Рим, можем да
смятаме, че са продължили да съществуват характерните
за "мисионерските земи" условия. И все пак
диалектиката на съперничеството между светски и църковни власти,
типична за западното християнство като цяло, е
допринесла за създаването на значителна културна динамика
именно от западен тип сред славяните, населяващи
земите от Адриатическото крайбрежие до басейна на река
Бут.
93

Това са културно-историческите основи, върху коцѵ
то според мен може да се опре един историографски об„
зор на формирането и развитието, на периодите на уцх
репване или пропукване на славянската литературна ци.
вилизация, която сега ни интересува. Постулирането щ
един общ славянски знаменател е оправдано от имащото
обективна опора съображение, че принадлежността щ
един и същ език (lingua, ььзыкъ - в смисъл на
etfvoq - улйосос) е имала решаващо значение от момента,
в който западните мисионери са започнали да преминават
Sclavorum fines (славянските граници)50. Именно
вариантите на общата представа за този език са ориентирали
християнизирането на Полша по времето на Мешко I към
чешките мисионерски центрове; насочили са чеха Адал-
берт (Войтех) на север от Полша; отвели са хърватските
глаголаши в Чехия по времето на Карл IV; направили са
възможно - още при зараждането на литературната
традиция - хърватизирането на чешката легенда за св. Вяче-
слав (Венцеслав), създавайки по този начин един
ембрион на чешко-хърватска културна общност; довели са до
възприемането - в зората на хуманизма - на чешкия и
полския като варианти на едно зараждащо се културно
койне.
Уместно е да се припомни, че идеята за славянска
езикова общност (винаги присъстваща в средновековната
традиция) е била все още достатъчно близка на един от
ренесансовите "бащи" на новата полска литература - Лу-
каш Гурницки. Не трябва да ни изненадва фактът, че
доста точното разпределение на езиците, "произхождащи
от общия славянски корен" (ktore z slowianskiego
poszly), предложено от този писател, се основава на
една културна типология от политическо естество, с
намеци и открито изразяване на отношение към турско-
християнския сблъсък - доминираща тема в Полша по
онова време. Гурницки включва в общ блок южнославянските
езици (racki, serbski, charwacki, butgarski), на които
поради турското владичество гледа като на отклоняваш1
се от културната традиция на християнството (maj^ cos
pogariskiego, bo sie od Turkow spachali)51. И славяН'
ският език на великите източни съседи не му изглежв8
достатъчно изискан: ruski zasie surowy. За всеки обра'
94

зован и културен славянин истинският избор според него
е бил между чешкия, който обаче е толкова
красив и обработен, че звучи направо недостатъчно
мъжествено (Czeski j§zik jest piqkny, ale jakoby troszkq
pieszcza,cy,a mqzczyzme malo przystojny), и
полския, който му изглежда приемлив, но пък притежава
онези ужасни звуци, така трудни за произнасяне, че
цялата физиономия на говорещия се променя (!): Nasz tez
polski zda sie trudny, a jakoby cztowiek cala, geba, a
gwaltem mowil.,,S2
Би било погрешно да се продължава да се смята, че
славяните от земите, в които месата се е служела на
латински, не са имали - още от първите векове на
нашето хилядолетие - съзнанието, че принадлежат към една
езиково-културна общност, ясно разграничаваща се от
околните народи. Ако това съзнание не е съществувало,
семената, пръснати от бунта на Ян Хус и от по-късната
езикова пропаганда на протестантите, нямаше да
попаднат на толкова плодородна почва през епохата на
възникващите славянски "въпроси за езика".
И така, да се говори за славянството, като се
набляга на културното значение на етно-лингвистичното
съзнание на славяните с римокатолическо
вероизповедание, се оказва не само оправдано, но и необходимо.
Не е толкова уместно според мен да се въвежда
целия комплекс от културни дадености на тази специфична
територия на славянството към общия знаменател
католицизъм. Славянската етно-лингвистична общност е
споделяла с другите западни християнски области (и
общности) не само догматичния кодекс от религиозни принципи.
Общият достъп до латинската култура е предоставял на
славяните с римокатолическо вероизповедание също така
и огромно богатство от познания и понятия, наследени
от класическата цивилизация и разработени от
различните интелектуални течения на западното Средновековие,
които са се разпространявали често пъти в трактовка,
различна от тази на теолозите или свещениците.
Следователно маркирана характеристика на
анализираната област на славянството е една култура, която не
е изцяло подчинена (за разлика от това, което става в
Православнославянската територия) на доктри-
95

н а т а на църквата. Това е от съществено значение э^
проучването на литературата в посочената общност.
При изучаването на тази литературна цивилизации
не трябва да се изхожда от доминиращата догматична
доктрина, а да се разглеждат многообразните аспекти н^
една различна риторично-поетическа традиция. Не всичкц
творци са били "божествени книжовници". Изразното разч
нообразие е било далеч по-голямо от това, присъщо н%
православните славяни, след като е било възможно да се
приемат принципи от рода на този, формулиран от раз*
казвача на "Alexander bohemicalis":
To se vse bez diva deje:
ktoz kak umie, ten tak pejes3.
А това означава, че всеки е можел да пише, както умее,
След като веднъж сме установили неадекватността
на термина "католическо славянство", трябва все пак да
ограничим нашия историографски поглед в рамките на
културните явления, зависещи от включването на
различни славянски народи в пределите на западното
християнство. Обект на изследването ни в действителност е
културната общност, която - както в случая с
православното славянство - вътре в границите на по-голяма
общност, от една страна, се е обособила като национална
(т.е. славянска; употребявам "национална" в най-
широкия смисъл на думата), а от друга страна, е
изразявала вътре в себе си и свръхнационални енергии.
Терминът латинско славянство на пръв поглед
изглежда по-подходящ да синтезира понятието за една
"варварска" общност, която благодарение на своето
приобщаване към латинската църква е била включена и *
средновековната и хуманистична култура на латинска
Европа. В действителност този термин се радва на засЛУ'
жен авторитет. Според мен обаче той крие в себе &
опасността да бъде изтъкнато прекалено силно латинскс
то начало, например представяйки го като едва ли ^
единствен фактор на извънредно сложен процес и аЯР
временно снижавайки значението на германския комп0'
нент. Настоявайки главно върху славяно-латинската с&
биоза, ще пренебрегнем взаимното балансиране на латй11'
96

ските, славянските и немските културни импулси вътре в
езиковата и литературната цивилизация на средновековна
Чехия или пък в словенските земи до епохата на
Реформацията.
Че немската традиция в Чехия е била свързана със
система от йерархии и привилегии, изиграла съществена
роля за създаването на културни течения и модели вътре
в една славянска етно-лингвистична общност, чието
разчленяване (чак до адриатическия бряг) едва се долавя,
е било ясно изразено и от един римски папа. Historia
boheaica на папа Пий II (Aeneas Silvius) започва с
констатацията, че езикът на чехите "по нищо нё се
различава от този на далматинците" и че в Чехия съгласно
"един древен обичай" "в църквите се проповядва на
простолюдието, като му се говори на немски", докато на
гробищата и на други места, подчинени на юрисдикцията
на каноници и на други "щатни" религиозни служители,
се проповядва на чешки. Само просещите монаси са имали
правото да проповядват на езика, който предпочитат.
Разтварянето на немската традиция, която е
направила възможно разпространяването в Чехия на поезията
на минезингерите (а чрез нея и разпространяването на
провансалски и френски), в общото понятие латинство би
се оказало така заблуждаващо, както заблуждава
стесняването до равнището на латински на онези чисто
романски влияния, които са достигнали хърватските земи
първоначално под франкско-венецианска, а по-късно под
италианска форма.
Обединяващата и свръхнационална функция на
латинския език е останала господстваща в продължение на
няколко века. Нр изразяващата се на този "свръхезик"
литературна цивилизация не е била така компактно
латинска, както монолитно славянска е била литературната
цивилизация, управлявана от църковнославянския.
Ще отбележа още и това, че ако представим
подчинените на Римската църква славяни като напълно
съпричастни към европейския латинизъм, ще разширим полето
на нашите наблюдения дотолкова, че не една критическа
картина ще се окаже не на фокус. През посткаролингско-
то Средновековие интересуващата ни културна общност не
е имала нито много, нито решаващи духовни връзки с
Рикардо Пикио ... 97

франция, а още по-малко с Иберийския полуостров или
със северния островен латински свят. Границите, в
които се е простирала тази част от славянския свят, в об-
щи линии са били тези на империята и тези, в които се
е осъществявала пряката про- или антиимператорска
политика на папството.
Общо взето, намирам, че използването на формулата
римско славянство предлага немалко предимства.
Прилагателното римско се отнася до една свръхнационална
идея, характеризираща не само универсалистични
консервативни институции като империята и папството, но и
тяхната специфична културна диалектика. Тази идея не е
запазила същото значение във френско-иберийския и в
островния латински свят.
Би могло да се каже, че през Средновековието и
през периода на първия хуманизъм римското славянство
се е очертало като една културна общност, отличаващи
се със специфични етно-лингвистични характеристики а
включена в непрекъснато кръстосващите се сфери ни
идеологическо излъчване на Светата Римска църква и на
Свещената Римска империя. Следователно става дума за
"римство" (Romanita), определено средновековно в поли-
тико-религиозно отношение, териториално ограничено, но
потенциално екуменическо и богато на апостолски фер-
менти; "римство", способно да приеме славянски облик и
да се превърне в матрица за нови идеологически схеми:
от мита за Translatio imperii ad slavos при Карл IV до
онзи вид pax гошапа, който е трябвало да възникне с
австрославизма, и до искрения хърватски (и унгарско-
хърватски) култ към апостолското величие на Хабсбурги-
те; от идеалната Respublica, управлявана от senatus
populusque polonus, до екуменическия империализъм не
контрареформаторска Полша.
Римското славянство като историографско понятие,
отнасящо се до една средновековна и предмодерна
културна общност, чийто контури се опитах да очертая, $
може да се отъждествява с по-късните митове, породен!1
от неговото идеологическо наследство. Тези митове н«
му принадлежат, така както не принадлежат на правс
славното славянство различните фантазии на панславизі*
на модерна императорска Русия. И в двата случая 6
98

съобразяването с по-късните идеологически
трансформации може да ни помогне да идентифицираме някои по-
конкретни исторически матрици, така както хиперболата
и литотата диалектически ни водят към реалните образи
на един нефигуративен език - не може да се преиначи,
преувеличи или преумали това, което не е напълно
осъзнато.
3.3. Хронологически и териториални граници
на римското славянство
Хоризонталната ос на разглеждане, с която е
свързана представата за една литературна цивилизация,
обща за цялото римско славянство, се пресича с
вертикалната, от която зависят отделните литературни
истории на хървати, словени, словаци, чехи и поляци (да
споменем само големите етно-лингвистични цялости,
изоставяйки единствено за удобство на изложението както
"историческите малцинства" като кашубите, така и
"малките народности" като лужишките "сорби",
определено славяно-германски, макар и на традиционния фон на
Свещената Римска империя).
Вярвам, че е излишно да се настоява още върху
изложените по-горе съображения: определянето на
наследството на общата литературна цивилизация съвсем не
значи да се подценява, а напротив - да се осветли по
нов начин историческата значимост на всеки неин отде-
лен^компонент.
Заѵ!по-точното очертаване на контурите на римското
славянство (казвам контури, а не граници, защото тук
разглеждаме културна общност, а не държавно-
политически единици), мисля, че би се оказало полезно
и отчитането на един психологически фактор, не особено
значим в научно-теоретичен план, но и не за
пренебрегване в практически. Идеята, че римското славянство е
no-маловажно от православното славянство, може да
пусне корени в съзнанието дори и на блестящи учени (вкл.
и сред немалко европейски и американски слависти,
възпитани в прагматичен и наивно русоцентричен дух),
поразени от "безбрежността" на модерна "Русия", често
възприемана от една следпетровска "имперска" гледна
У9

точка. Медиевистът и изследователят на възникването
модерните европейски литературни цивилизации трябва
мислят за един "руски" свят, който в интересуващия
период още не е бил достатъчно споен и още не се е 6
укрепил по средното течение на Волга; свят, който ц
през XVI в. ще започне своята колониална експанзия сек
въд Урал.
Хронологическият обсег на предмодерното римско
славянство обхваща времето от IX-X в. до епохата на
великите географски открития. През този период и от
териториална гледна точка културният ареал на римското
славянство не е бил много по-малък от този на
православното славянство. Държейки сметка за осезаемата из-
менчивост на етно-лингвистичните съотношения през пър-
вите векове (IX-X в.) и чак до времето на апогея на
Ягелонската династия и османското нашествие (XV-XV]
в.), можем да локализираме средновековното римско
славянство в един ареал, ограничен на запад от линията,
започваща от устието на р. Одер и вървяща към Истрия и
Адриатическото крайбрежие, а на изток - от линията,
която от Адриатическото крайбрежие достига течението
на река Буг и Балтийското крайбрежие. Става дума за
значително пространство, сравнимо със заеманото от ет-
но-лингвистичната общност на германските народи.
Чуждоезичната германско-унгарска ивица, която
"разделя" от изток на запад центъра на римското
славянство, несъмнено е играла важна роля в историята на
тази общност. В нашите изследвания трябва да държим
сметка и за това. Няма смисъл обаче това териториално
обособяване на чешко-полския агломерат от словенско-
хърватския да се оценява като положителен или
отрицателен факт. Различните видове германско-унгарско-
славянски културни симбиози, характеризирали живота е
дунавските области, по разному са влияли върху явлени'
ята, свързани с възприемането и дефинирането на двата
компонента - славянския и римския - на нашата историс
графе ка формула.
100

3.4. Римското славянство и средновековната
latinitas
Докато при православното славянство може да
се говори за литературна система, в която изразните
единици са били функционално обединени от един-
единствен (макар и твърде гъвкав) езиков инструмент и
от една-единствена доктрина (макар и не изрично
сведена до сбор от поетико-риторични норми), то
литературните изяви на средновековното римско славянство
съставят система, защото са реагирали диалектически на
постоянните стимули на околната среда, чието типологичес-
ко еднообразие е било обезпечено от свръхнационалните
структури на латинската култура. Не че латиноезичната
култура е изразявала целокупността от духовни творения
на римското славянство. Както вече посочих, намирам за
уместно да се избягват в това отношение всякакви форми
на панлатинизъм. И все пак типът римска култура, към
който смятам, че трябва да се отнесе тази част от
славянската литературна цивилизация, е образувал най-
стабилната и авторитетна окръжаваща сре-
д а . Латинският не само като свещен език, но и като
официален език на по-голямата част от светската
администрация е бил най-подходящият инструмент за
улесняване на реализацията на онези специфични взаимовръзки,
от коитр е зависело формирането на една литературна
система (или подсистема), включваща и славянски
изразни единици. Дори "играта" да е можела да бъде
славянска Ч в старохърватска, старословенска, старочешка,
старополска или "глаголическа църковнославянска"
форма), "правилата на играта" са били по латински присъщи
на свръхсистемата, към която в нашата историографска
формула се отнася прилагателното римско.
Ог казаното следва, че в основите на изследването
на общото литературно наследство на римското
славянство могат да залегнат две главни критически операции:
1) разкриване в съответствие с обшото наследство на
средновековната latinitas на културната нагласа на
римската цивилизация (т.е. на латинско-германския аре-
^» най-пряко зависим от диалектиката на отношенията
между императорската и папската власт), въз основа на
101

която се моделира литературната цивилизация на римско,
то славянство; 2) уточняване на отношенията на взаимск
свързаност между тази контекстуална рамка и елементите
на системата, породени от местната славянска писмен^
дейност.
3.5. Латинският и народните езици
"Правилата на играта", които римската окръ-
жаваща среда е наложила, са диференцирали
литературната цивилизация на римското славянство от тази на пра-
вославното славянство както в избора и йерархизирането
на езиковите инструменти, така и по отношение на
идейните и формалните схеми. Именно разпространяването
сред римското славянство на лингвистично-риторически
схеми от западен тип спомага впоследствие за бързото
кодифициране - от Адриатика до Балтика - на модерните
системи на славянските национални литератури според
моделите на хуманистично-ренесансовата поетика и на
"въпроса за езика".
Проучванията на езиковата история на римското
славянство не трябва да бъдат безкритично обвързвани
със спорното и вдъхновено от панславизма становище,
според което (за разлика от това, което е ставало при
"по-свободните" славяни с византийско-християнска
традиция) подчинените на Римската църква славяни са били
подложени на процес на интегрална латинизация с
целенасочено антинароден и антинародностен дух.
Съвкупността от обстоятелства, които трябва дз
анализираме, се оказва много по-сложна. Това, че
принадлежността към римската църковна юрисдикция съвсен
не е носела в себе си идеята да се предостави
единствено на латинския функцията на писмен език, е
толкова неопровержим исторически факт, че съвсем не се
дае от допълнително изтъкване. Достатъчно е да се
помни не само пищният разцвет на средновековните
ратурни традиции на различни домашни езици (lingu»e
vernaculae) - провансалски, старофренски, италианска
португалски, испански, старонемски, староанглийски
галски, - но и фактът, че самият проблем, как най'
102

добре да се употребява местният говор, за да се стигне
до всеки слой от народа, е бил отдавна назрял и
официално разискван в западните провинции на християнската
църква още от началото на IX в., т.е. в една епоха,
която съответства на протоисторията на славянското
християнство.
От гледна точка на църковната доктрина езиковата
политика на Рим и тази на Константинопол не са се
ръководели от съществено различаващи се принципи. Самата
политическа конюнктура е налагала съответното
конкретно поведение на различните църковни институции спрямо
"новите" езици, които не са били "свещени" по традиция
и не са притежавали утвърдено литературни достойнства.
Не е за вярване например, че през XI-XII в., когато
възниква и процъфтява провансалската литература, в
подложените на системно погърчване български земи се е
гледало на Константинопол като на център на езикова
власт, по-либерална от тази в Рим*.
Изследването на историческите условия, които са
обусловили създаването на специфични "правила на
играта" в езиковото поведение на римско-славянската
общност, трябва да се опре на социалните, политическите и
икономическите отношения в папско-императорския ареал
н ие по-малко на общите принципи на църковната
доктрина. Не изглежда целесъобразно предубеденото поставяне
на проблемите на римско-славянската езикова история в
ситуации, различни от тези, които са обуславяли
културните изяви на немскоговорещите.
Като изходна точка на нашето изследване можем да
приемем годината 813, когато на събора в Тур се
дискутира апостолската употреба на lingua rustica
("селския" език), при това не само на романския (roma-
па), но и на германския (thiotisca)5 . Има основания
да се вярва, че същата обща ситуация, която е
привлякла вниманието на църковните администратори върху
германските говори, е подтикнала към подобни съждения и
отговорните светски представители на
военнополитическата администрация. Доказателство за това са
текстовете на двуезичните германо-романски Страсбург-
ски клетви от 842 г.55 И самата информация за
събитието, дадена от Нитард, представлява от само себе си ед-
103

на формализирана интерпретация на езиково-юридическц
отношения. Повестователят (Нитард) се изразява на л^
тински и с латински (т.е. официални) критерии опреде^
правното положение и функцията на двата "национални»
говора: Lodhovicus... testatus est: Pro deo amur et
pro Christian poblo...; Karolus teudisca
testatus est: In Godes minna in thes christianes
ches...; Sacramentum... utrorumque populus,
propria linqua, testatus est: Si Lodhuuigs sagrament
que son fradre Karlo conservat... Oba Karl then eid er
sinemo brouther Ludhuuuige gesuor forbrihichit..."SB
Това е един триъгълник на езикови достойнства, на
чийто връх е поместен латинският, а върху основата му
два "нови" езика с несравнимо по-нисък престиж, но
въпреки това с официално признати юридически функции,
Двама владетели - Людовик Немски и Карл Плешиви,
подписвайки това, което днес бихме нарекли международен
договор, се изразяват на "народен език" навярно не за
да подчертаят свещеното ниво (в църковно-богословскн
план) на своите тържествени клетви. Преследваната от
тях цел е била да обвържат посредством "договорни"
формули всяко свое бъдещо действие с юридическата
ангажираност на своите народи (utrorumque populus...
testatus est). Всеки отделен народ може да
бъде, а може и да не бъде обвързан
с поданичество и най-вече трябва да осъзна-
в а условността, а не абсолютността на правния си
статус. Всеки един от двата народа трябва да не се
подчинява на своя владетел, ако той стане клетвопре-
стъпник. Тази клауза с решаващо значение е изразена
на латински от повествователя Нитард не само
поради вярност към наративния контекст, но и от
желание да се придаде по-голям авторитет на "договора"1
"Si... sacramentum quod fratri meo juravero violar*
praesumpsero, a subditione mea necnon et a juramento
quod mihi jurastis unumquemque vestrum absolve"B7 Ha'
родите от своя страна всеки на собствения си ези*
(quique propria linqua) се задължават да не подпомага^
нито Карл срещу Людовик, нито Людовик срещу Карл: "if
mil la aiudha contra Lodhuuuig nun li iu er...; uuida'
Karle imo ce follusti ne uuirhit."38
104

Политико-юридическият характер на Страсбургските
клетви сочи, че в западното християнство отношенията
между латинския и "простолюдните говори" са били
управлявани от формално кодифицирани норми или са се
основавали на обши принципи на социално-религиозно
поведение. Сравняването на документите, отнасящи се до
местните говори на романските и германските територии,
и тези, свързани със славянските говори, ни дава
достатъчно основания да мислим, че употребата на
славянския (най-общо определян с термините lingua sclavina,
sclavinica или подобни) е била регулирана, ако не от
съвсем съшите норми, то поне от аналогични критерии,
породени от съшите общи принципи. Намирам, че този
аспект с безспорна значимост предоставя нови възможности
за общи проучвания, които да обединят силите на рома-
нисти, германисти и слависти.
За целите на реконструирането на общия кодекс, от
който да извлечем указания за статуса на славянския
език на римското славянство, особено полезно би било
проучването на онези правно-административни документи,
които разкриват сливането (както във формулите на
Страсбургските клетви) на правни и религиозни
принципи. От тази гледна точка можем да направим един
паралел между най-стария документ, засвидетелствал
нотариалната употреба на италианското просторечие Св един
латински контекст, който в литературно отношение е
много по-слабо стандартизиран от онзи на Нитард), -
Placido di Capua (или Placidi сатрапi) от 960 г., и
един стар хърватски глаголически надпис, т.нар. Баш-
чанска плоча, който е с век и половина по-късен.
В Капуа през март 360 г. по време на спор върху
законното притежаване на определени земи от страна на
бенедиктинския манастир в Моите Касино съдията Арекизи
е приел като съдебно доказателство една устна
декларация от страна на трима свидетели. От свидетелите било
поискано да повторят поотделно пред съдията следната
формула на "народен език" : "Sao ke kelle terre, per
kelle fini que ki contene, trenla anni le possette
parte S[an]c[tji Benedicti."60 След това всеки от
свидетелите е трябвало да потвърди истинността на
твърдението чрез една формална клетва.
105

И глаголическият надпис от Башка на остров щ
(древната римска Coricum, на италиански Veglia) се от,
нася до поземлена собственост на монасите бенедиктин-
ци. Гравиран приблизително към 1100 г., този надпи?
отразява едно дарение, направено няколко години предц
това на църквата "Санта Лучия" (по времето на Звони-
мир, 1076-1089 г.): Я[з]ъ (въ н/we о)[т]ил н сн(л) (н
с)[т](л)го ау\& лзъ оплт(ъ) Дръжнцл пнслхъ се ц
ледн(и)Ъ юже дл Зъвъмнл\[н]ръ крллъ цръвлтъскъіі j івъ,
днн свое...61
И двата случая документират употребата на
"народен език" при вземане на юридико-административни
решения в областта на частното право. Нито староитали-
анският текст от Капуа, нито старохърватският от Башка
са регистрации на живия народен говор. Те са no-
скоро технико-юридически формализации, които отразяват
обичайни клишета с авторитет, по-нисък от този на
латинския, но все пак достойни да бъдат употребени в
официални документи. Този официален характер
на свой ред е зависел от съществуването на специални
езикови конвенции, признавани на определени социални
нива от заинтересованите страни. Както употребата на
латинския е била нещо напълно нормално сред
образованите хора, така и употребата на "народните езици" е
била функционално препоръчителна, за да се направят
достъпни за необразованите, т.е. за народа (populus; и
за простолюдието (vulgus) определени юридически мерки
и някои политико-административни решения.
Както се вижда, става дума за същия критерий,
прилаган от църквата за постигане на ефикасност при
апостолската проповед. В този смисъл западната
латинска традиция е стародавна и недвусмислена. Още св. АВ'
густин заявява, че да бъдеш разбиран от народа, е чно-
го по-важно, отколкото използването на езикови форми*
хвалени от ерудитите. Теодулф Орлеански в края на VII'
в. е твърдял, че никоя езикова бариера не е в състоя'
ние да оправдае липсата на пряк диалог с вярващите. &
епохата на Карл Велики решенията на събора в Тур Ф
препоръчвали употребата на народните говори, "за 8
могат всички да разбират". Тези идеи и норми са
отново подчертани на събора в Майнц и (това най'
106

вече ни интересува) са запазили пълната си доктринална
значимост и в препоръките, които римската курия
изпраща на Методий в Моравия относно "пастирската" употреба
на славянския6г.
Мисля, че е необходимо да се проучат из основи
общите принципи, на които се е основавала
славянската езикова политика на папството. Вярно е, че
непосредствената диалектика на отношенията между пап-
ство и империя - в границите на римско-германските
територии, от които най-пряко е зависела съдбата на
римското славянство - е създала условия, които са били
различни от тези в романския и англо-островния свят.
Но вярно е и това, че ако бъдат пренебрегнати общите
иивариантй, ще се окаже невъзможно и разпознаването на
специфичните варианти.
Всъщност нашите изследвания би трябвало да
определят статута на писмената дейност на славянски език
вътре в римското славянство, опирайки се на един
нормативен кодекс. Понеже бе установено, че още през
IX в. е действала схема на отношения, въз основа на
които на местните езици са били признавани (макар и
при условие на подчиненост спрямо по-високото
достойнство на латинския) известни предимства в юридическо-
политическата област и в християнското мисионерство,
трябва да се запитаме дали и до каква степен тази
схема е могла да повлияе и на отношенията между латинския
и "националните езици и литератури" през следващите
векове чак до епохата на хуманизма и Ренесанса.
3.6. "Просто/воден език" и "облагороден език"
Поставен така, конкретният проблем за
юридическия, политическия, социалния и религиозния статус
на славянския език се оказва тясно свързан с обшия
проблем за отношенията между латинския и местните
говори (linguae vernaculae, като този термин се схваща
в значението му, изразявано от романското - и романис-
тично - понятие voigare, vuigaire, vulgar, а също така
и от Vulgarsprache). Според мен това е една
констатация с фундаментално значение. Отношенията между латин-
107

окия и "народните езици" не засягат само езиковата исч
тория, но и цялата res litteraria, т.е. всяка писмен^
дейност, всяко изразяване с помощта на litterae)
ураццатос, пнслѵеме (сиреч литературата ^
най-широкия смисъл на думата). Преди да се тръгне п0
очертания от тази предпоставка път, би било полезно д^
се направят някои терминологично-концептуални уточне-
ния.
На латинския, за който става дума, трябва да се
гледа като на един монолитен езиков инструмент най-
вече по силата на неговата функция , а не на
неговото естество. Именно
функционалното единство е било това, което му е
осигурило пълно достойнство (dignitas) като на върховен
език на културата на "различните видове латински"
(т.е. на всичко онова, което е било усещано или
разбирано като латински) през вековете. И това - въпреки
факта, че стилистичните нива на латинския, неговата
кодификация и най-общо неговите структури са подвижни
и се изменят от епоха в епоха (например преди и слел
Алкуин и Каролингското възраждане, преди и след
културния разцвет през XII в.) и от регион в регион (имам
предвид не само същностните морфологични и синтактични
промени, но и различията в правоговорната норма между
латинския на Апенинския полуостров и този в империята,
във франция, на Иберийския полуостров, в Англия или в
Ирландия) 3.
Още по-големи уточнения изисква понятието за
местен говор (или още народен, простолюден). На
различни съвременни езици, между които например български
и руски, терминът lingua volgare се оказва трудно пре-
водим. Най-разпространеният терминологически
еквивалент е народен език (народный язык). Той имплицира
зависимост от понятието народ, разбирано от своя страна
като: 1) "жителите на една държава" ("население, объе-
диненное принадлежностью к одному государству; жители
страны"); 2) "нация, националност" ("то же, что нация,
национальность"); 3) "основната маса от населението'
("...основная масса населения, преимущ. крестьЯ'
не...")64. Терминът народен език следователно подсказ'
ва идеята за езикови изразявания, присъщи на социалн11
108

формации, обособени като такива въз основа на
подчертано социологически и етно-политически критерии. Тук е
очевидно влиянието на модерната мисъл - от епохата на
романтизма и позитивизма до тази на социализма. Нямам
намерение да дискутирам валидността на термина като
такъв. Трябва обаче да отбележа, че понятието volgare,
с което тук искам да си служа, съвсем не се покрива с
това за език на народа, както четем в цитираните по-
горе определения.
Когато говорим за volgare и за латински по повод
например на езиковата и литературната история на
Италия (но това важи и за другите западни страни), нямаме
предвид vulgus в смисъл на хора прости и низши
(простолюдие), нито folk на съвременните фолклористи, нито
пък populus - natio, на което съответства понятието
народ. Нашето разбиране на термина volgare е резултат
от една сложна семантична еволюция, водеща началото си
от хуманистично-ренесансовата епоха, когато започват
дискусиите и коментарите върху трактата на Данте "De
vulgari eloquentia".
"Вулгарният", който се превръща в литературен
език, съперничещ с латинския, и на свой ред получава
максимално достойнство като "нов класически език"
(затова в Италия езикът на Петрарка и на Бокачо става
модерен еквивалент на езика на Вергилий и на Цицерон),
не е обикновеният и "спонтанен" говор на народа. Това
е езикът на една нова конвенция или, ако се изразим с
думите на Данте, не е "естествен език", а "език на
граматиката" и "изкуствен език" (в смисъл на език,
организиран "по правилата на изкуството")6 .
"Вулгарният", на който се изразява една нова, цялостна
и автономна литературна система, не е
функционално различен от латинския, а е,
напротив, един "нов латински", наднародностен (като в
случая с италианския, който се налага над говорите на
обширни и известни територии като венецианската и неапо-
литанската; или пък като английския, който днес се
превръща в "нов латински" в различни континенти).
Бихме могли да кажем, че този volgare letterario
придобива "литературно" достойнство именно защото
престава да бъде вулгарен и, достигайки зрялост, се
109

превръща в "бивш вулгарен". Ако го наричаме народа
език (народный язык) както говорите на народа (vuigUss
преди тяхното "облагородяване" или "новия латински"1
който се ражда от тях, но не е идентичен с тях, ще из'
губим от погледа си историческата промяна, която .
най-важна за нашето изследване.
За постигане на по-голяма яснота в семантични^
рамки на употребявания термин народен език можем д5
разграничим понятията простолюден език (lingua plebeaj
или облагороден език (lingua nobilitata). Квалификаци«
ята облагороден идва да подчертае именно п р о с «
толюдния произход на един нов инстру-
мент за езиково-културно господство. Италианският,
френският, испанският, немският, холандският или, общо
казано, всички езици, придобили литературно
достойнство в "следлатинския свят", преди да бъдат облагоро-
дени, са били простолюдни езици. В числото на тези
литературни езици можем да включим и хърватския (чиято
много по-късна "федерация" със сръбския очевидно не
може да интересува изследователите на средновековното
римско славянство), словенския, чешкия, словашкия (ако
през Средновековието може да се говори за прото- или
прасловашки) и полския. Понеже понятието облагороден
език включва и признаването на едно специфично
литературно достойнство, очевидно е, че изясняването на
процеса на облагородяване на простолюдните езици на
римското славянство означава едновременното проучване на
формирането на литературните системи вътре в една обща
литературна цивилизация.
За разлика от методите, които обикновено се
прилагат при изследването на това текстово наследство,
предложените на тези страници критически постановки
слагат ударението върху приспособяването на
литературната цивилизация на римското славянство към "правилата
на играта", утвърдени по цялата онази латинска
територия, която условно бе определена като "римска". Вместо
да проследяваме зараждането, развитието и утвърждава'
нето на "народните езици" и на съответните "народни
литератури" (като че ли става дума за природни индиви'
дуалности, едва ли не предварително конституирани п"
биологичен път), трябва да се спрем върху взаимоотно'
110

щенията между различните езиково-културни енергии,
които са се стремели към своето моделиране, както и
върху взаимоотношенията между тези енергии (видени като
една съвкупност) и тяхната културна среда, която вече
е била регулирана и моделирана.
3.7. "Апостолска" и "литургична" употреба на
славянския
Засега комплексната история на
взаимоотношенията между писмената дейност на латински и на
славянски сред римското славянство може само да бъде скици-
рана с едри щрихи. Едва когато бъдат адекватно
преразгледани местните ситуации и бъдат разположени в по-
сигурни периодизации, ще може да се направи опит за
истински критически синтез.
Поставяйки в основите на това изследване
принципа, според който не естеството на езиково-
културните цялости, изразяващи вродени национални
добродетели, а тяхната функция вътре в пределите
на римската общност на Централна и Източна Европа е
определяла статуса им, мисля, че трябва да се вземат
под внимание следните главни видове
функционалност : 1) църковно-апостолска; 2) юри-
дико-административна; 3) историко-документална; 4)
народно-: литературна; 5) ерудирано литературна.
Тази схема е и не би могла да не бъде провизорен
опит за организиране на една все още неустойчива и
трудно конролируема материя. Както вече изтъкнах, цър-
ковно-апостолската функция на славянския в
териториите, подчинени на Римската църква, още от IX в. е била
регулирана съгласно принципа, според който не само е
било правомерно, но дори и задължително християнската
вяра да бъде разпространявана по такъв начин, че
"всички да могат да разбират". Имаме достатъчно
основания да предполагаме, че по статуса си на "апостолски
диалект" славянският език е бил еквивалентен на
германския (lingua thiotisca). Or папските документи,
отнасящи се до славяните, и от сравнителния анализ на
това, което е ставало по-рано или по съшото време в
различни територии на църковното латинство, извличаме
111

извода, че славянският е ьил смятан за селски
(lingua rustica) или за "варварски език" (lingua K
barica) в зависимост от степента на стабилност ц
юрисдикцията в областта, в която е била разгръщана м^
сионерската дейност.
Противно на предположенията на различни учени
понятието lingua rustica, изглежда, не е било въведе^
на събора в Тур през 813 г., а произлиза от едно кон,
цептуално наследство, обособило се още в предкаролинг-
ската епоха. Беда Достопочтени (6377-735) в своят^
"Църковна история" употребява прилагателното rusticu$
(селски), за да охарактеризира общности, които, макар
и разположени в християнските територии, са били труд»
но достъпни за проповед. В този смисъл той говори за
"cuncta, et urbana et rustica loca"66 и за това, как
се подбужда "plebem rusticam verbo praedicationis et
opere virtutis ad coelestia"67. На друго място Бёда
говори изобщо за "неевангелизираните" като за хора,
които "ut barbari et rustici... minime didicerant" ,
Определението rustici, изглежда, се отнася до еванге-
лизиращите се*, които живеят извън градските предели,
където вече е била създадена църковна администрация,
докато barbari, изглежда, са онези неевангелизирани
люде, които са населявали местности, още необхванати
от административната мрежа на мисиите.
Още по-показателен ми се струва откъсът от
житието на св. Бонифаций, апостол на германците, съставено
от Вилибадд през втората половина от VIII в. В едно от
често срещащите се териториални описания Вилибалд
говори за една местност "in confinibus eorum, qui
rustica dicuntur lingua Ostar et Uuester Aeche"69. T0B8
свидетелство според мен наистина е съществено, защото
ни показва, че формулата rustica lingua е била вече в
употреба преди събора в Тур и е била прилагана спрямо
немските земи. Естествено, не може да ни изненада
фактът, че за да санкционират необходимостта да се пропс
вядва на немски език, съборните отци от империята н»
Карл Велики са използвали определението rustica, което
е дефинирало социолингвистичния му статус въз основ»
на една традиция, която посредством Вилибалд възлиз»
пряко към св. Бонифаций (т.е., бихме могли да прибави?1
112

от наша гледна точка, към един светец-евангелизатор с
достойнство, сравнимо с онова, с което ще се удостоят
Кирил и Методий).
В същото време обаче именно особеният вид
мисионерска дейност, която Константин-Кирил и Методий
въвеждат в зараждащото се римско славянство, придава
неяснота на историческата картина, която се опитваме да
реконструираме.
Според мен трябва да престанем да говорим за
разногласия между Солунските братя и папските власти,
произтичащи от идеологическата опозиция на Рим срещу
проповядването - както е искала да стори моравско-
панонската мисия - на етнически езици, а не на
латински70. Утвърдената от ирландското и англосаксонското
югсионерство традиция (преди административно-
културното обединяване на франкската империя, дължащо
се и на ерудираните личности от Севера, между които
великият Алкуин) доказва точно обратното. Още св. Ко-
лумбан (521-597), както свидетелства Адамнан от Йона,
е съзнавал напълно своята евангелизаторска мисия сред
"gentium diversae linguae"71. Самите "езици" като
физически звуци и форми, от друга страна, не са били
смятани за действителни проводници на благовестието.
Ирландските мисионери, които са прибягвали до услугите
на "етнически" преводачи, са се уповавали на чудото на
Петдесетница, при което езиците са били изпразкени от
значение и сведени до прости "dicendi modi et
fomae"72. Употребата на различни езици в апостолската
практика несъмнено е било дълбоко присъщо на
англосаксонските мисии, които, пристигайки от континента на
английските острови, са намерили там не само британци,
но и хора с непонятен език като пиктите (които са им
били по-чужди, отколкото славяните за гърците и лати-
ните) или като скотите, които са говорели келтски.
Конфликтът между Методий, римски епископ в
Моравия, и папската курия не се е отнасял до апостолската
употреба на славянския, а до неговата литургична
употреба*. Според църковната доктрина само латинският
(или друг свещен език, например гръцкият) е можело да
бъде използван в онези моменти от литургията, в които
свещеникът, а не народът е произнасял свещените форму-
Рикардо Пикио ...

ли на тайнствата (mysteria или secreta). Вече
възможността да изтъкна, че това ограничение не е
израз на някакво специално отношение към славянската
религиозна общност, ръководена от Методий, а е изхояи
дало от една обща норма73. В потвърждение сега мога д^
приведа още едно доказателство.
Един от първите документи, потвърждаващи
църковната употреба на lingua rustica (в случая протовулгар-
ния на Италия) на Апенинския полуостров, възхожда к-ьм
епоха, ако не съвпадаща, то поне много близка до тази,
в която е работил Методий. Това е надпис графит,
изписан край една фреска, изобразяваща Светата Дева между
двама светци в катакомбата на св. Комодила (по-точно в
едно малко параклисче или крипта, свързано с култа къц
светците феликс и Адаукт)74. Текстът на надписа, който
гласи: "Non dicere ilia secrita a bboce" ("He
произнасяй на глас тайнствата"), очевидно представлява една
препоръка към свещениците, които са извършвали
църковни обреди там. Тези свещеници са били длъжни да не
произнасят на висок глас тайните части на
литургията (mysteria). He е трябвало да допускат те да
бъдат чути от вярващите, защото тези тайнствени
свещени думи са били отправяни само към Бога. Намирам за
напълно логично връзката на това предписание, очевидно
в сила в Рим през IX в., с онова, което четем в Commo-
nitorium Dominico Episcopo... и в посланията на папа
Стефан V Zventopolco Regi Sclavorum: "Missas et sacra-
tissima ilia ministeria [= mysteriaj, quae Sclavorus
lingua Methodius celebrare praesumpsit... ne aliquo
praesumatur, penitus interdicit"75; "Divina autem of-
ficia et sacra mysteria ac missarum sollemnia, quae
idem Metodius Sclavorum lingua celebrare praesum-
psit... nullo modo deinceps a quolibet praesumatur."
В римския надпис се препоръчва да не се
произнасят "тайнствата" на висок глас, а в документите,
отнасящи се до мисията на Методий, се забранява същите
свещени формули да бъдат произнасяни на "езика на
славяните" . Според мен и в двата случая основната грижа е
била да не се допусне участието на масата от вярващи в
свещените тайнства (sacra mysteria). Подчертано е
кото разграничение между онова, което се отнася до
114

лата църковна общност, и онова, което е запазено само
за свещенослужителя, функционално и двете препоръки
преследват една и съща цел. В случая със славяните
изключването на народа се постига посредством
изключването на техния език. В църковната сфера това
потвърждава границите, в които е било разрешено да се оперира
със славянския като с "апостолски диалект" и като с
"простолюден" език. Изричането на ilia mysteria на
латински (според посланието до Светополк) отразява
следователно същите изисквания, според които ilia secrita
(надписа от "Св. Комодила") е трябвало да се изговарят
така, че да бъдат чувани и разбирани от всички.
Въпреки това славянският е можел да бъде
използван както за разясняване на божието слово (si evange-
li vel apostoli expositio ab eruditis eadem lingua an-
nuntietur, et largimur et exhortamur et ut frequentis-
sime fiat minemus77), така и при литургичните действа
с участието на народа, сред които и пеенето на
църковните химни. Именно тези забрани и разрешения са
определяли статуса на славянския, правейки го по този
начин подобен на зараждащите се "простолюдни" (volga-
гі) езици на романския и германския свят.
3.8. Славянско-романски паралели в
употребата на linguae rusticae през Оредновековието
Римската църква не е действала под натиска
на конюнктурни обстоятелства. Нейното поведение е било
регулирано от норми, които ние трябва да проучим из
основи, ако искаме да разберем как, кога и по какви
причини славянският език е получил първоначално
частично узаконяване като "простолюден" език и после (в
края на Средновековието) е постигнал пълно
"облагородяване" в пределите на римското славянство.
Може да се предположи, че освен неизбежното
съперничество с клира с германо-имперска ориентация
определящата причина за конфликта на Методий с Рим е била
неговата претенция да "облагороди" славянския
(вероятно позовавайки се на византийските литургични
критерии, невалидни в папско-имперския ареал) до такава
степен, че да го превърне в език, на който е достойно
115

"да се говори с Бога", а не само с "народа".
Твърдението, че използваният от
методиевската мисия славянски език е съответствал на
многочислените "апостолски диалекти" (германски и ро.
мански), не само признавани, но и препоръчвани от
Римската църква, може да породи известно съмнение у онзи,
който смята, че Кирило-Методиевият език не е свързан с'
апостолските традиции на западното християнство, а е
бил "изработен" от византийски мисионери на славяно»
балканска основа. Искам да уточня отново казаното вече
по повод на понятието литературна цивилизация: това,
което има значение, не е произходът на
културните компоненти, а тяхната функция.
Вярно е, че този довод не отговаря на целия ком*
плекс от въпроси, свързани с естеството на
кирило-методиевския език. Трябва да отбележа обаче, че
не знам кой собствено би могъл диес да каже точно кои
са били характеристиките на този "апостолски диалект".
По-късната текстова документация, с която разполагаме,
не само би могла да отразява резултатите от една
редакторска дейност, разгърнала се в епоха, когато
зараждащият се църковнославянски е кодифициран в
съперничещата си с Византия България, но би могла да бъде и
едностранчива, т.е. типична за културно-политическа
обстановка, вече полемично разграничила се от римската
традиция. Кирило-методиевският език може да е бил само
един (пък макар и най-авторитетният) вариант на
езиковата практика, към която са се придържали хората,
отговорни за пастирската дейност в различните славянски
области. Ако проецираме в един по-широк план
лингвистичната информация, предлагана ни от най-старите
текстове като Киевските листове или фрайзингенските
фрагменти*, в които модерните реконструктори на
старославянския (или, ако се предпочита, старобългарския)
канон откриват немалко аномалии, бихме могли даже ДО
предположим съществуването на една Proto-Slavia roma-
па, която не е била изцяло кирило-методиевска. Мора-
визмите на Киевските листове, изглежда, отразяват фор'
ми, присъщи на един местен славянски "апостолски диа'
лект", само частично документиран в текстовия корпу?
на старобългарски.
116

фрайзингенските фрагменти още по-недвусмислено
издават принадлежността си към една римско-славянска
традиции с молитвословна практика на lingua rustiса. В
съответствие с току-що илюстрираните принципи
свещеникът пастир (не свещеникът, отслужващ тайнствата) е
намирал в текстовете от фрайзинген наръчник за своите
връзки с вярващите. Към изповядващите се грешници
свещеникът пастир е знаел как да се обърне: Glagolite po
nas redka slovesa ("Произнасяйте след нас <следните>
кратки слова", т.е. "повтаряйте това, което ви чета").
За изповядващите се съвсем не е било необходимо да
умеят да се изразяват на солунски славянски, нито пък
на старобългарски, за да могат да повтарят след своя
пастир: "I da bim na sea svete takoga grecha pokazen
vzel..." или пък: "Jaz se zaglogolo zdlodeju, i vsem
jego delom, i vsem jego lopocam. Toze veruju v bog
vseaogoci» i v jega sin, i v sveti duch... Toze isko
jega ailosti, i sancte Mariae, i sancte Michaela, i
sancte Petra..."7e
В литургичните действа, открити за народа и
поради това влизащи в езиковата компетентност на
"апостолските диалекти", е било включено и пеенето на
свещени химни. Че и в този случай става дума за норма,
валидна в различни области на западното християнство,
може да се заключи между другото и от анализа на един
стар текст на latino volgare (или, ако се предпочита,
на proto-volgare): т. нар. "Alba bilingue" (".Двуезична
зора", двуезичен утринен химн), създаден в края на
IX в. в една област на зараждащия се романски свят,
която не може да се определи със сигурност79. В този
документ, хронологически така близък до Кирило-
Методиевата епоха, в латински контекст са вмъкнати
строфи на lingua rustica. Може да се предположи, че
народът се е включвал във водещото пеене на клира с
една непостоянна хоралност, регулирана именно от
думите на народен език. Заслужава си труда да се проучи
Дали подобни литургични употреби са могли да бъдат
практикувани и в славянската религиозна общност,
ръководена от Методий. Един положителен отговор на този
въпрос евентуално би помогнал да се реконструират фун-
кЧИоналните необходимости, поради които може би са би-
117

ли създадени прототиповете на свещената химнология
доста голяма част от римското славянство.
Не само в Чехия, но и в Полша някои от
старите славянски писмени паметници съдържат свещецц
химни. Седем чешки стиха в химна "Hospodine il
e0
ny"e0 звучат като рефрен. Осмият и последен стих, кой,
то изглежда като сигнал за преминаване в другц
"гласове", завършва строфата с един маркиран фона
морфологичен "народнизъм" (popularismo): "Krles", пов.
торен три пъти вместо "Kurie eleison". Тези няколко
стиха на "селски" (rustica) славянски език може би са
били внесени като отговор на народа на пеенето на кли«
ра в един латинско-славянски контекст от същия струк*
турен тип както при латинско-романската "Alba bilin-
gue". .
Същото разположение на кратки строфи, които
завършват с едно "Kyrie eleison", срещаме и в химна
"Svaty Vaclave""1. Може да се предположи, че
първоначално всяка строфа е била рамкирана от латинските
строфи на един по-широк контекст или пък че строфична-
та секвенция в своята цялост документира по-напреднал
и вече самостоятелен стадий в развитието на химнологи-
ята на славянски език.
Оставяйки настрани тези предположения, които
могат да бъдат потвърдени или отхвърлени само от по-
задълбочени сравнителни проучвания, все пак имаме
основание: а) да свържем зараждането на химнологията
сред римското славянство с началната епоха на еванге-
лизирането; 6) да предположим, че едио двуезичие -
латински и простолюден език - е характеризирало както
текстовете в славянския ареал, така и тези на
романския (а вероятно и на германския); в) да мислим, че <fl
латинско-славянската езикова симбиоза са възникнали '
в областта на богослужението с участие на народа -
някои от протомоделите на най-стария вид поетически коМ'
позиции на римското славянство.
До изводи, които поне отчасти съвпадат с горепс
сочените, ни води и анализът на най-прочутия старопоЛ'
ски химн "Bogurodzica""2. Структурната типология н*
първата част на творбата позволява същностни паралел11
с чешките химни. И тук повтарящият се възглас i*
U8

eleison" като че ли сегментира песента, служейки като
рефрен. По-ясното римово маркиране (slawiena-zwolena;
Maryja-Maryja; Bozycze-czlowecze; nosimy-prosimy)
разкрива обаче обработка, усъвършенствана до такава
степен, че не позволява много ранна датировка.
Вярно е, че за целите на нашето проучване би била
много по-показателна датировката на текстовия
прототип, отколкото тази на текстовия материал,
засвидетелстван в по-късни преписи. Хипотезата, че в процеса на
предаване на този текстов материал са били възможни
връзки (макар и трудно определими в хронологическо и
пространствено отношение) със съседни на православното
славянство земи, става правдоподобно, ако се вземе под
внимание непрекъснатото прибавяне към оригиналното
текстово ядро на разнородни текстови материали, макар
и приспособени към първоначалната схема на химна. Тези
характеристики наподобяват отворената традиция, която
- както видяхме - е широко представена в текстовата
история на много православнославянски творби. Намирам,
че не може да се изключи хипотезата, че първичното
текстово ядро, създадено първоначално за литургично
пеене в симбиоза с водещия латински контекст,
впоследствие се е разраснало при различни местни условия.
Въпреки многобройните съмнения, които се пораждат
у всеки учен, намиращ се пред една толкова фрагментар-
на и неясна документация, общата картина, подсказана
ни от най-старите текстове на църковно-апостолската
дейност, потвърждава очертаването (още от момента на
зараждане на римското славянство) на езиково-културни
връзки, типологически равностойни на тези между
латинския и linguae rusticae в другите западни християнски
територии.
3.9. Низовите традиции и езиковите норми в
римското славянство
От петте типа функционалност, които изброих
По-rope, само два - църковно-апостолската и юридико-
^ДЮінистративната - изглежда, са били от първостепенна
важност през най-стария период (ІХ-ХП в.) на култура-
119

та на "простолюден " език сред римското славянств0
Употребата на славянски езикови инструменти в истор^
ко-документалната, народно-литературната и ерудирац0
литературната книжовна дейност се отнася до по-късні,
периоди. Това означава, че "облагородяването" на мест.
ните езици на римското славянство - чак до тяхното ут,
върждаване като израз на истински местни литератури .
води началото си от пастирската и административната
употреба на тези езици от страна на църквата и. «а
светските власти в една епоха, която можем да наречеш
протолитеparурна.
Във връзка с току-що казаното трябва да се напра,
ви още една важна констатация: докато православните
славяни още от самото начало на своята християнска
история са възприели един кодифициран свещен език, който
е бил в състояние да изпълнява и "свръхнационалшГ
функции, в земите на римското славянство апостолско-
административната употреба на "простолюдните" говори е
създала низови (plebee) и местно ограничени традиции,
Това обяснява защо в римското славянство нито кирило-
методиевският език на Моравската мисия, нито други
апостолски диалекти (като този, отразен във фрайзин-
генските фрагменти) са дали живот на едио койне, което
по някакъв начин може да се сравни с църковнославян-
ския.
Не би било правилно обаче от всичко това да
правим заключението, че докато за православното
славянство имаме право да говорим като за единна езиково*
литературна система, в териториите на римското
славянство още от самото начало са се развили разнородни
системи, които не могат да бъдат подведени под ой
знаменател. Всички разгледани от мен дотук данни
доказват обратното. "Простолюдиите" говори на римското
славянство са успели постепенно да създадат добре
оформени литературни езици (които от своя страна пред'
ставляват местни видове койне) именно защото тяхнат*
употреба е била регулирана от една обща система. Таз»
система, която е действала върху цялата територия н>
римското славянство, е определяла точните граници Н*
функциониране на "селските" говори, на "апостолски^
диалекти", на езиковите инструменти, присъщи на всеК*
120

ВИД функционалност на народно ниво, а същевременно е
определяла и постоянните нормативни връзки между тези
езикови нива и латинския.
3.10. За латинската култура на римското
славянство
Както вече отбелязах, при сегашното
състояние на нашите познания канавата за едно цялостно
изследване на традициите на римското славянство през
периодите, последвали протолитературния период (на който
главно се спрях), може да бъде само провизорно скици-
рана. Струва ми се все пак, че някои насоки на
изследване вече се налагат на вниманието ни.
Отношенията на славянските "простолюдни" езици
със средновековния и хуманистичен латински в полските,
чешките, словенските и хърватските земи, както и
взаимоотношенията на културите, изразявани на тези езици,
не биха могли да бъдат описани точно, докато не бъдат
прецизно установени интересуващите ни специфични
контури на латинския и на латинската култура. Трябва да
бъде проучен в сравнителен план латинският език на
текстовете, създадени в Полша, Чехия, Словения и
Хърватско, за да се установи до каква степен могат да се
открият в тях общи характеристики. Проучването на
стари църковни и административни документи на латински -
от "Statuta Capitula Zagabrensis" до "Annales Capituli
Cracoviensis", както и на текстове, литературно по-
добре обработени като "Чешката хроника" на Козма
Пражки и "Полската хроника" на Винсент Кадлубек, би могло
да ни доведе до откриването на формули, синтактични
структури, стилеми или лексикални образувания, които
са изпълнявали прагматично-нормативни функции за
онези, които са пишели на славянски. Ако съсредоточим
вниманието си върху онова, което можем да определим
като latinitas Slaviae romanae, ще успеем да преценим
по-точно славо-латинизма* на Ян Блахослав или на Мико-
лай Рей, както и някои риторични условности на Дубров-
нишкия канцонар или на поезията на Ян Кохановски.
Както е невъзможно да се схванат отношенията между цър-
121

ковнославянския и възникващите национални славянсіц
езици на територията на православното славянство, щ
предварително не е точно дефиниран църковнославянски*
ят, така изглежда невъзможно изучаването на формиране*
то на езиците и националните култури на римското сла>
вянство, ако предварително не се определи по подходяц
начин латинизмьт на тази част от славянския свят. Тезц
съждения биха могли да се сторят толкова очевидни, че
да се сметнат за излишни. А въпреки всичко истината е,
че за славянско-римския латинизъм не знаем особено
много. Проблемът - по начина, по който ми се струва,
че сега може да бъде поставен - изобщо не е бил усетен
от учените, верни на принципите на националните
филологии, т.е. от полонистите, бохемистите, словенистите
и хърватистите, в тесния смисъл на думата.
Отбелязах, че културно-политическата диалектика
на отношенията между папството и империята е решаваш
фактор за охарактеризирането на римското славянство и
на неговата литературна цивилизация. И по този план е
необходимо да се уточнят по-прецизно контурите на
традицията, обща за славяните от чешките, полските,
словенските и хърватските земи. В частност би трябвало да
се проучи "славянската политика" на папството и на
империята, при това не само в религиозен и
административен, но и в най-широк културен план. Не можем да
изключим възможността, че по-задълбочени дирения могат
да ни доведат до откриването на типично славянски
аспекти на една генерална етно-културна политика,
валидна и за латинско-романските, латинско-германските и
островните земи.
Освен политиката на "наднационалните" власти би
било полезно да се проучат по-обстойно специфичните
славянски влияния, породени от идеологически и битови
течения, които са се разпространявали в целия римо-
католически Запад. Това ще позволи да включим в нашия
изследователски обсег германски и романски компоненти
паралелно с основните славянско-латински отношения.
122

4. Заключение
Читателят, който ме е следвал дотук, сега би
трябвало да е в състояние да прецени с компетентност
правилността на формулите и на историографските схеми,
на които е посветена тази дълга встъпителна глава.
Някои мои становища биха могли да бъдат коригирани или
формулирани по друг начин. Надявам се обаче това да
стане след задълбочени дискусии. Все пак аз съм на
мнение, че разграничаването на православно славянство
от римско славянство и разискванията около тези две
понятия допринасят за уточняване на контурите на
проблемите, които са от решаващо значение за проучването
не само на славянския свят, но и на цялата европейска
традиция.
БЕЛЕЖКИ
Осбен оснобната библиография, която е цитирана Ѣ
студията "Мястото на старата българска литература Ѣ
културата на среднобекобна Европа" (6ж. 6 настояша-
ша книга стр. 164), срб. и моите по-ноби статии: Lo
studio delle tradizioni letterarie delta Slavia me-
dievale е pre-moderna. - Rivieta di etudi bizantini
е slavi, 1982, No 2, 133-145; The Impact of
Ecclesiastic Culture on Old Russian Literary Techniques.
- In: Medieval Russian Culture (ed. H. Birnbaum and
H. S. Flier). Berkeley - Los Angeles - London,1984,
247-279. Срб. съшо така В i r n b а и т,. Н.
Toward a Comparative Study of Church Slavic
Literature. - In: В i r n b a u m, H. On Medieval and
Renaissance Slavic Writings. Selected Essays. The
Hague - Paris, 1974, 13-44; On the Slavic Share in
Western Civilization: The Early Period. Some
Definitional Considerations. - In: Studia Slavica
Mediaeval ia et Humanistica Riccardo Picchio Dicata (a
cura di И. Colucci, G. Dell'Agata, H. Goldblatt).
Vol. 1. Roma, 1986, 43-53.
Ha »esu проблеми е посветена моята студия: Levels
of Meaning in Old Russian Literature. - In: Ameri-
123

can Contributions to the Ninth International Соцч
gress of Slavists, Kiev, September, 1983. Vol. ,
(ed. P. Debreczeny) . Columbus, Ohio, 1983, 358-370
Пърбо ивдание - Ленинград 1967 г.; бторо ивдание
Ленинград 1971 г.
София, 1982 г.
Оснобната библиография, отнасяша се до този прО(.
лем, е иитирана Ѣ: Р i c c h i o, R., Н. Gold.
Ь 1 a t t. The Formalist Approach and the Study Of
Medieval Orthodox Slavic Literature. - In: Russia^
Formalism: A Retrospective Glance. A Festschrift ir
Honor of Victor Erlich (ed. R. Jakobson and S. Ru.
dy). New Haven, 1985, 272-288.
Вж. Кант, И. Критика на чистия равум. С.
1967, с.736.
Bertalanffy, L. von. The History and Sta.
tus of General Systems Theory. - In: Trends in
General System Theory (ed. G.J.Klir). New York -
London - Sydney - Toronto, 1972, p. 31.
Cp6. P i c c h i o, R. Etudes Litteraires elavo-
romanes. Firenze, 1978 (& частност пърба глава),
7-22. •
Срб. Goldblatt, H. Orthography and
Orthodoxy. Constantine Kostenecki's Skazanie izjavlennc
o pismeneh. Firenze, 1987.
l o
Anonymi Descriptio Europae Orientalis: Imperiui
Constant inopol i tanum, Albania, Serbia, Bulgaria,
Ruthenia, Ungaria, Polonia, Bohemia anno ИСССѴІП
exarata (edidit, praefatione et annotatione in-
struxit O.Gorka). Cracovia, 1916.
"Omnes iste nationea sunt scismatice, perfide, 1 in'
guam eandem habentes. Notandum autem sit quod ru-
theni, bulgari, Rasense, sclavi, bohemi, poloni, «'
pruzeni locuntur unam et eandem linguam eclavica»
ex quo patet quod lingua sclauica maior et diffuei'
or omnibus linguis mundi*. O. Gorka (ed.). U<"
съч., c. 41.
Сбешената конгрегаиия sa разпространяване на бярв*'
формално е учредена от папа Григории XV, който фи"
сира вадачите й Ь булата Inscrutabili divina от '
юни 1622 г. Нобата организация 6 дейст6ителн°с
124

продължава с по-голяма последователност различните
инициатиби, възникнали през втората половина на
XVI 6., чиято иел е била да затбърди международния
престиж на Римската иърква, действайки 6 духа на
събора 6 Тридент (1545). В частност конгрегаиията
"За равпространябане на вярата" наследява задачите
на конгрегаиията De rebus Graecorum, основана от
Григории XIII през 1573 г. Новите способи, които
Конгрегаиията е прилагала за разпространяване на
католическата вяра Ѣ териториите с православносла-
бянска традииия, са се основввали върху вадълбочени
дирения с исторически, филологически, евиков и
етнографски характер.
1 Acta Bulgariae Есе leeiastica, collegit et digessit
P.Er.E. Fermendin (Honumenta spectantia historian»
Slavorum meridiona1iurn, XVIII), Zagabria, 1887, p.
47: »...il sig. Hattia, Principe di Valachia, qual
di presente domina, intende di rietampar li libri
scclestlastici del rito orientate, con li quali si
•ervono li preti е monaci del suo principato е di
molt* altre province come sono la Moldavia, Russia,
Bulgaria, Servia, Rascia, Herzegovina, la maggior
parte di Tracia е di Macedonia insino al monte san-
to. . ."
Въб бръѳка c mosu аргумент ерв. 6 настоящата книга
студиите "Мястото на старата българска литература 6
културата на средновековна Европа" и "Литературните
и езикови аспекти на старата българска традииия".
Сложната писмена и културна традиция на хърватите -
глаголаши васлужава да бъде проучена на широка
сравнителна основа. Солидните проучвания на Едуард
Хврцигоня допринесоха npes последните петнадесет
години «а изясняването на някои основни аспекти. As
съм напълно единодушен с видния хърватски спеииа-
лист, когато ваявява, че "because of its view of
the world and relations towards the dominant trends
of common Slavonic literature on the basis of the
Church Slavonic language, our medieval, Glagolitic,
culture cannot be - particularly in the 14th
century - simply integrated into the sphere as defined
by Picchlo in his formula of Slavia roroana (H е г -
125

c l g o n i a, E. The Place and the Role of Croa.
tian Literature in the Literary Development of SU,
vonic Middle Ages. - In: Comparative Studies ц
Croatian Literature (ed. M. Beker). Zagreb, 1981,
p. 38.) Интересно е да се отбележи, че тезите на
Хериигоня се основават на предварителното приеман*
не само на моите дефиниции за православно слабян-
ство и римско славянство, но също така и на оноба
което заявява fl.C.Лихачоб (Срв. Я и х а ч е Ь,
0. С. Поетика древнерусской литератури. И., 1970
6-7) относно "обшность разбития литератур босточны»
и южных слабян". Тезите на Лихачоб б действителност
не са едно полемично противопоставяне на моите, а,
напротив, те са едно абторитетно разпространяване
обогатено при тоба с обнобителни перспективи щ
оноба, което аз тбърдях няколко години преди тоба.
Така ги възприема хърватският учен, така ги
възприемам и аз. Най-бече бих желал да подчертая
съгласието си с Лихачоб относно сбръхнационалната функции
на иъркобнослабянския. Когато Д.С.Лихачоб ваябява,
че "сомнебаться б наличии обшего для бсех прабо-
слабных слабян иеркобнослабянского явыка не
приходите яв (иитатът е по: Негсідопіа, Е. Цив.
съч. , с. 37), той само абторитетно потбърждаба
оноба, което ав поддържах б моите пърби ивследбания,
посбетени на тави тема, и б частност б статията '
propoeito della Slavia Ortodoesa e della comunita
linguistica в lava ecc 1 es i ast i ca . - Ricerclu
Slavietiche, XI, 1963, 133-145. Трябва да се
припомни, че нито православно славянство, ни»<
църковнославянска езикова общност отговарят на
точно определени и непроменливи териториални очерт*'
ния. Именно б равнообразното и специфично участие*
отделяне б/от културното съдържание, включено 6
историографските формули, предложени от мен, намирай
че трябба да се търси съшността на глаголическа*'
литература на хърбатското Средновековие.
С тоба събсем не желая да кажа, че до момента не с'
били прабени различни и иенни изследбания
техниките на пребода от гръцки и б
по-малък машаб от други езиии (като латинския) "'
126

църкобнослабянски. Във връзка с moftа срб.
библиографията, приведена 6: Т г о в t, K. Untereuchung
zur Ubereetzungetheorie und -praxis dee spateren
Kirchenelaviechen. Munchen, 1978, 296-313 (за този
труд &ж- и моята реиензия 6: Ricerche Slavietiche
XXVII-XXVIII, 1980-1981, 417-419).
l7 И. a v е г, G. Lo studio delle traduzioni come mezzo
d'indagine linguistica е letteraria. - In: Sbornfk
preci I ejezdu slovansky'ch filologu v Prazs, II.
pfednaSky, Praha, 1932, 177-184.
ів Срб. моята студия Church Slavonic. - In: The Slavic
Literary Languages (ed. A.H.Schenker and E. Stan-
kiewicz). New Haven. 1980, 1-33.
19 U е i n g a r t, M. £ eskoe 1 ovensky typ cirkevnej
віоѵапбіпу. Bratislava, 1949, в. 9.
20 T a 1 е v, I. V. Some Problem's of the Second South
Slavic/ Influence in Russia. - Slavistische
Beitrage, LXVII, Munchen, 1972; Успенскии,
Б. А. Архаическая система ивркоонослабянского
проивношения. Н., 1968; Толстой, Н. И. К
бопросу о дрвбнеслабянском явыке как обшем
литературном языке южных и босточных слабян.
Вопросы языкознания, 1961, No 1; Роль
дрвбнеслабянского литературното языка и истории
русского, сербского и болгарского литературных
языкоб в XV11 - XVII I е>6. - В: Вопросы обравобания
босточнослабянских наииональных явыкоб. М., 1962;
Взгляды В.В.Виноградоба на соотношение дребнерус-
ского и дребнеслабянского литературных языкоб. - В:
Исследобания по слабянской филологии. Сборник, по-
сбяяенный памяти В.В.Виноградоба. И., 1974.
I s го топ. Alipij (Gamanovi 6).
Grammatiса cerkovno-s1avjanskago jazyka. Jordan-
ville, N.Y., 1964; И a t h i е s е n, R. C h. The
Inflectional Morphology of the Synodal Church
Slavonic Verb (Columbia University Ph.D.
dissertation). University Microfilms, Ann Arbor. Michigan,
>, 1972.
Goldblatt, H. Orthography and Orthodoxy.
Conetantine Kostenecki's Tretise on the Letters.
Firenze,1987 (Studia Historica et Philclogica XVI).
127

S у г к u, P. A. K ietorii iepravlenija knig y
Bolgarii v XIV v., 2 vv., London, 1972.
Критическите рависквания върху историографската ge>
финииия второ южнославянско влияние са добре описа.
ни от: I о v i п е, И. S. The History and Histo.
riography of the Second South Slavic Influence (Pf,
D. dissertation, Yale University), New Haven, Conn.
1977.
Разглеждах тези проблеми в goe студии: Slav,
eccle siast ique, slavons et redactions. - In: To Ho.
nor Roman Jakobson, Essays on the Occasion of hls
Seventieth Birthday, II. The Hague - Paris, 1967,
1525-1544; On Church Slavonic Isonorms. - In.
Slavic Linguistics and Poetics. Studies for Edwarj
Stankiewicz on his 60th Birthday (■ International
Journal of Slavic Linguistics and Poetics 25/26),
Columbus, 1962, 367-378.
"ein Luxus der Rede", срв.: Lausberg, H.
Elemente der 1 i terari schen Rhetorik (3 ed.).
Munchen, S. 59.
Тук си служа с една условна терминология, която oi-
равява английската терминология, предложена от меі
в статията Models and Patterns in the Literary
Tradition of Medieval Orthodox Slavdom (American Coa-
tribution to the Seventh International Congress of
Slavists, Warsaw, August 21-27, 1973. Vol. 2:
Literature and Folklore - ed: V. Terras. ТЫ
Hague - Paris, 1973, 43Э-467.
Срв. моята статия: Levels of Meaning in Old Ruseii'
Literature. - In: American Contribution to t№
Ninth Congress of Slavists, II. Columbus, 1983
357-370.
Цитирам no: Памятники литературы йревней Руси. Н<'
чало русской литератури. XI - начало XVII •
(составление и обшая рвдакиия Л.А.ймитриеба
Ц.С.Лихачева). Москва, 1978, с. 2Э2.
Цитирам по: Виблия (сиреч Книгите на Соешеното В"'
сание на Ветхия и Нобия Забет). Ивдаба Св. Синод'1
Българската Църква, София, 1Э82.
Сро. нает. сб. с. ЗВ5.
Срв. нает. сб. с. 473.
128

j3 C m а н ч е 6, К. Поетика на старобългарската
литература (глава четвърта: Ритъм и слово 6
старобългарската поезия и ораторска npoea). C, 1982, 144-
177.
34 Л и х а ч е Ѣ, й. С. Текстология. На материале рус-
ской литератури X-XVII 66. Москба-Ленинград, 1962.
38 Цитирам no: J a g i 6 , V. Codex віоѵепісив гегит
grammatiса rum. (Slavieche Propylaen, Band 25).
Mttnchen, 1968, S. 95.
36Джам6елука-Коссо6а, А. Черноризец
Храбър. 0 пнсмсме^. София, 1980.
37 Текстовата документация на тази и много други съ-
тестбени риторични тборби на Цииерон е пренаситена
с- бъпроси бсе owe без отговор. Ръкописната традииия
на Brutus и на другите по-крупни творения на
Цииерон възлиза към един-единстбен ръкопис Laudensis,
открит през 1421 г. и окончателно ивгубен няколко
години по-късно. Тоба ме навежда на мисълта, че би
било от твърде голяма полза за славистите, които
■ъй много се измъчват от загубата на codex unicus
на "Слово о полку Игоребе", да се заповнаят с
аналогичните проблеми на класическата филология.
Побесть о Петре и фебронии (подготовка текстоб и
исследование Р. П. ймитриебой). Л., 1979.
Вж. моята статия: The Hagiographic Framing of the
Old Russian Tale on Prince Petr of Murom and the
Wise Maid Fevronija. - In: Language and Literary
Theory. In Honor of Ladielav Matejka (ed.: B.
S t o 1 z, I. T i t и n i k, and L. D o 1 е -
z s 1). Ann Arbor, 1984, 489-503.
40
Побесть о Петре и фебронии. Цит. съч., 95-118.
Срб. моята студия: Le canzoni epiche russe e la
tradizione letteraria. - In: Atti del Convegno
internaz1onale eul terns: La poesia epica е la sua
4J formazione. Roma, 1970, 467-480.
4J Cp6. c. 437.
Тези теми са третирани б моята статия: Compilation
and Composition: Two Levels of Authorship in the
Orthodox Slavic Tradition. - Cyri11omethodianum
(Thessaloniki), 5, 1981, 1-4.
Рикардо Пикио -•• 129

D a n t i, A. Di un particolare aepetto della tr^4
dizione manoecritta antico-rueea: teeti a duplic
redazione е problemi della loro edizione. - Ricer,
che Slavietiche, XX-XX1, 1973-1974, 15-44.
П е m у x o 6, Е. В. Серапион Владимирский, рус,
ский проповедник XIII 6. М., 1978.
Л а 6 р о 6, П. А. Материали по истории возникно,
вения дребней слабянской письменности. Л., 1930
К у е 6, К. Черноризец Храбър. С, 1967. Джам.
белука-Коссоба, А. Цит. съч.
Срб. Скрипиль, И. О. Побесть об Улиянщ
Осорьиной (комментарии и тексты). - Труды Ошделд
древнерусской литератури, Ленинград, (ТОДРЛ), VI
1948, 256-323.
по каква степен е все оше открит въпросът за бъз.
можността понятието Slavia orthodoxa да определі
основните черти на средновековната култура на пра-
бослабните слабяни, личи от публикуваната след прв-
даването на настоящата книга 6 ивдатвлстбото иенні
статия на проф. Ролан Марти: Roland Маг-
t i. Slavia orthodoxa ale literar- und eprachhisto-
. riecher Begriff. - In: Studia в 1 avi co-byzant i na el
mediaevalia europeneia. Vol. 1. In memoriam Ivai
Duj6ev. C, 1988, 193-200. C част от неговите
забележки съм напълно съгласен - те съвпадат с някои о>
постановките, които самият ав бях формулирал 6
миналото. Р. Иарти предлага и една нова периодизаиш
на културната история на православните слабяни, ui'
хождайки от идеята, че "терминът Slavia orthodox
подсказва стабилност и единство, които според м*!
не съшествуват" (с. 193). Не виждам по какъв кач«>
един термин като Slavia, възникнал 6 миналия век п1
аналогия с културно-филологическите понятия Roman'1
и Germania, 6 съчетание с прилагателното orthodox*
което определя рамките на една културна обшност
1,01,
I
не нейната историческа стабилност или нестабилност
могат да изключат динамичността и разнообразието11'
историческото развитие. Няма съмнение във бсе'1
случай, че обшата схема, която предлагам, трябба в'
бъде проверена и уточнена от различни гледни точи"
Аз самият се колебах, преди да предпочета оконч1'
130

пелно един on ntesu термини. За католическо
славянство и за латинско славянство,
противопоставени на православното славянство, говорех и по
бреме на лекиииме си 6 Римския университет преди пове-
че ом двадесет и пет години (срв. двата мома лимо-
графски записки ом моиме курсове по слабянска
филология, Рим, Инсмимум по слабянска филология, 1961-
1964 г.). Десетина години по-късно се опимах да
предложа за пърби пъм дефиниция на понямиемо римско
славянство 6 моята студия "Въпросът за езика и ки-
рило-мемодиебскомо славянство", сега омпечатана на
български 6 настояшата книга. Именно на мази дефи-
нииия се позобаба 6 сбоиме разсъждения омносно
хърватската среднобекобна лимерамура Едуард Хериигоня
(Вж.Негсідоп іа, Е. Цим. съч., с. 38.)
Впоследствие се опимах да дефинирам по-мочно сбоемо
предложение бъб встъпителната глаба на книгама:
Etudes litterairee elavo-romanee. Firenze, 1978,
7-22 (на нея с пронииателна и стимулираща рецензия
реагира Санме Грачоми 6: Ricerche Slavistiche,
XXVII-XXVIII, 1980-1981, 339-409). Накрая се опимах
да приложа конкремно мояма исмориографска схема към
едно сравнително лимерамурноисморическо изследбане
- Renaissance Drama and the Formation of Modern
Slavic Literary Systems, отпечатано 6: II teatro
italiano del Rinasc i men to (a cura di M. de Panizza
Lorch). Torino. 1980, 637-653.
"Cum Deo propitio ingreeei Sclavorum fines
fueriti3..." В тези начални думи на Commonitorium,
които оа отправени към мисионерите, изпрамени ом
папа Йоан VIII "ad Sclavos" (иимирам по:
Conetantinus et Methodius Theesalonicenses. Fontes,
recensuerut et i1luetraverunt F. Grivec е
F. To m S i c. - Radovi staroslavenekog
Institute, No 4. Zagreb, 1960, c. 74), можем да
оякрием още едно доказателство за бече признатата
етно-аериториална индивидуалност на славянския свят
51 през последниме десемилемия на IX век.
Gornicki, L. Dworzanin polski (opr. R. Pol-
52 lak). Wroclaw, 1954, S. 85.
Пак там.
131

Zlomek svatovitsky: "Hie incipitur Alexander boemi,
calls", versi 52-53; Цитирам от: Alexandreid,
(Pamatky stare literatury безкё, vydiva Matic,
ieeka, 4). Praha, 1947, s. 28.
"Епископите, жителите и преподобният клир", стекл,,
се на събора 6 Тур през 813 г., бземат решение д,
се препоръча една по-интензибна дебносм на пропо,
бедниииме сред обикновения народ. В седемнадесето»,
съборно решение се препоръчва бсеки епископ gs
произнася пропобеди, които да съдържам необходими»,
поучения" и б частност се изискба 'някой да им.
грижата да пребеде същите тези пропобеди на селск(
римски или немски език, за да могат бсички да pas.
бират по-лесно нещата, които бибам казбани" Cut
easdem omelias quisque aperte transferre etudeat it
rueticam romanam linguam aut thiotiecam quo facili<
us cuncti poeeint intelligere quae dicubtur). Cfr.
Monumenta Germaniae Historica, Concilia, II, c,
287.
N i t h a r d. Histoire dee file de Luis le Pieui
(editee et traduite par Ph. Lauer, avec ui
fac-eimile des Serment» de Strasbourg). Paris,
1964.
56
Пак там, 106-109: "Людобик... се закле пърби: *
името на Бога и на християнския народ...; Карл, ш
немски език, се закле: 6 името на Бога и на xpucmii'
янския народ; и клетЬата, произнесена ом поданици»1
на дбамата Ьладемели, бсеки на свой език, збучи
тека: Ако Людобик спазба клетбата, с която се е за<-
лел пред брам си Карл ... ако Карл спазба клетбат»
с коямо се е заклел на брат си Людобик..."
Пак там, с. 104: "Ако бсе пак, и това нека се *'
случба, аз смигна домам, да престъпя клетбата, ко»'
то сега ще изрека на брат си, as осбобождабам бсе»1
един от бас от мое поданембо, а също мака и "'
клетбат?, коямо бие сме дали на мене."
Пак там, с. 108: "Никакба помош срещу Людобик ня*1
да му бъдем. . . срещу Карл никакба помош няма да "'
59 дадем.»
Цитирам no: Castellani.A. I piu antid1'
teeti italiani (edizione е commento). Bologn'
132

1973, с. 59.
'Знам, че тези земи, б тези граници, които тук са
посочени, б продължение на тридесет години бяха
притежавани ом страна на (монасите на} сбети Бене-
дикт."
61 Цитирам от: Sttefanicl, V. Bascanska Ploia. - In:
Enciklopedija Jugoslavija, 1. Zagreb, 1955, 384-
387. Cp6.: Hercigonja, E. Srednjovekovna
knjiievnost [Povijest Hrvatske Knjiievnosti, 2).
Zagreb, 1975, 115-116. йобре познатото изследване
на проф. Хериигоня има особено значение за бсеки,
който се интересува от третираните от мене
проблеми. Тоба е първият и най-машабен опит за
историографски синтез, в който понятията православно сла-
бянстбо и римско славянство заедно с някои формални
принципи, проучени от мене (глабно изоколните
структури), не само са авторитетно разгледани, но и
приложени към конкретното тълкуване на текстовете.
Ако, от една страна, не мога да не се радвам, че
бележитият хърватски учен обръша такова внимание на
иези проблеми, от друга страна, не мога да не
отбележа отсъствието на подобен интерес от страна на
сръбските учени. Надявам се, че 6 бъдеше сръбските
колеги ше се включат 6 дискусията, започната от
яехния загребски колега. Самият характер на
сръбската средновековна традииия, която несъмнено е 6а-
кен компонент на православнославянската традииия,
ме кара да вярвам, че именно успоредното проучване
на литературното Средновековие на сръбските и
хърватските земи ше ни помогне по-добре да очертаем
немалка част от явленията, на които тоба мое
проучбане (обшотеоретично и може би бсе оше
Б2 прекалено "разузнавателно") е посбетено.
Срб. б настояшата книга с. 191, а съіпо така и моята
спатия Lingua d'apostolato e lingua liturgica nella
chiesa latina е nel impero bulgaro. - In: Atti
dell'8 congresso internazionale di studi sull'alto
Medioevo, Spoleto, 3-6 novembre 1981. Spoleto,
6J 1983, 269-279.
Cp6. W r i g h t, R. Late Latin and Early Romance
in Spain and Carolingian France. Liverpool, 1982.
133

64
Речник на съвременния български книжовен език. T.J
София, 1957, с. 186; Толковый словарь русского язі^
ка... (под ред. й. Н. Ушакоба). Т.2. Москба, 1983
с. 413.
65
Dante Alighieri. De vulgari eloquen,
tia (a cura di P.V.Mengaldo ), 3-4. За значението щ
език artif icialis 6 смисъл на език, съмборен според
законите на изкусмвото", м.е. "според правилата Hi
граматичното изкуство", срв. Picchio-Si.
м о п е 1 1 i, M. Per l'esegesi e la critic,
teetuale del De Vulgari Eloquentia. - Romance
Philology, XXV, 1972, M.4, c. 395.
Bedae Opera Hietorica (with an English Translatiog
by J.E.King). Vol.2. Cambridge, Мазе. and London.
1963: Historia ecc 1 es i as t ica 3.5. : "всички и
градски, и селски места."
Пак там, 4.27: "... селският народ - чрез словото т
проповедта и чрез добродетелни дела - към
небесното. "
6 е
Пак там, 3.4: "...бидейки барвари и селяни... съб-
сем малко са научили."
69
Vita S.Bonifatii, auctore Uillibaldo (a cura di A.
Nii rnberger ), (Sonderabdruck aus den 27. Bericht der
wi ssenschaft 1 ichen Gesellschaft Philomatie zi
Neisee). Breelau, 1895, c. 56.
7 O
C мова съвсем не възнамерявам да отричам съшестбу-
банемо на сериозни разногласия между Римската курш
и мисията 6 Моравия относно начина и ду-
х а, според които обшите приниипи, отнасяши се 91
употребата на "несбешениме esuuu", са били
прилагани. Камасмрофалниям завършек на ръководената '
бдъхнобябана ом Методий мисия ясно сочи, че зара»'
дашама се иъркобна обшност 6 Моравия е била жерпв>
на осмри полимико-админисмрамибни разпри. Тоба н'
означава обаче, че в основама на мези разпри сз Ьг
ли обшите норми или приниипи на Римскама иъркба or
носно употребата на "апостолскиме диалекми".
Срб. В о г s t, A. Der Turmbaum von Babel. - G''
echichte der Meinungen fiber Ursprung und Vielfa'1
der Sprachen und Volker. Band 2. Teil 1. Stuttgart
1958, S. 466.
134

В о г е t, A. Uum. съч. Всъщност езикът е бил
смятан само за един материален инструмент
за общубане. От тази гледна точка ефикасността на
проповедта не е забисела от збукобете или от
формите1 на съобщението, а от духовността, която "сбише"
е била придавана на материалността на слобото.
Според Деян. (2:1-8 и сл.) на празника Пет-
десетница разпръснатите последователи на Исус се
събрали отнобо 6 Ерусалим "и те бсички се
изпълниха със Сбетия дух и почнаха да гоборят чужди езиии,
според както йухът им дабаше способност да гоборят"
(Деян. 2:4). Смаяната тълпа си задабала бъпроса:
"Ето, бсички тия, които гоборят, не са ли галилея-
ни? Тогаба как ги слушаме да гоборят бсеки на соб-
стбения наш език, б който сме родени" (йеян.
■ 2:7-8). След бдъхнобена реч на апостол Петър около
3000 души побярбали б Исус и се покръстили.
Примерът с чудото на Петдесетнииа се използба като
библейско доказателстбо за бъзможността чрез силата на
Сбетия дух да се преодолее езикобата бариера. (Бел.
7,
Срб. б настоящата книга "Мястото на старата
българска литература б културата на среднобекобна
Ебропа*.
Срб. S a b a t i n i, F. Un' i ecr i z ione volgare
romana della prima meta del secolo IX. - Studi lin-
7s guistici italiani, VI, 1966, 49-80.
Constantinue et Methodius Thessalonicenses... (F.
Grivec et F. Tomslc), c. 75. "Месите и сбетите
яайнстба, които Иетодий беше започнал да отслужба
на слабянски език, [папата] забраняба да се отслуж-
бат по какъбто и да е начин на този език" (по
Избори аа българската история, VII. Латински избори,
7б II. С., 1960, с. 291) .
Пак там, с. 77. "Божестбените служби, сбетите тайн-
стба и тържестбените меси, които съшият Методий се
е осмелил да избършба на слабянски език... никой и
по никакъб начин да не се осмеляба да ги избършба
мака* (по Избори за българската история, VII.
7? Латински избори, II. С, 1960, с. 292).
Пак там, с. 77. Никога не трябба да се забрабя, че
135

тези думи не изразяват една случайна "отстъпка" j
камо така&а подлежаща на ребизия, отричане и првос
мисляне), а, напротиб, те са израз на един доктрц
нален приниип, ом който се избличат устойчиби
на поведение. В мази светлина трябва да бъда*
тълкувани съответствията между Commonitorium и пр0
чумото Послание Industriae tuae ом юни 880 г., (
което римският папа санкционира принципа, че: "
fecit tres linguae principi ales, Hebream, зсііі
Grecam et Latinam, ipee creavit et аііз отпѳв
laudem et gloriam euam" (който създаде f
оснобни езика, разбирам се ебрейскиям, гръикият ,,
латинският, мой създаде и бсички други, за да Г|
бъзхбалябам и слабям").
7 8
R а т о v s, F., И. Коз. Briiineki spomeniki
Ljubljana, 1937.
7 9
Picchio-SiMonelli, M. А ргоровЦ,
dell'Alba bilingue. - In: Annali del 1' I sti tuto Unj.
versitario orientate. Sezione Romanza. Napoli,
1984, 297-330 (статията съдържа крамка исмория hi
проучванията и библиография),
е о
V^bor z сезкё literatury od poiatku po dobu Hueovi
(a cura di B. Havranek, J. Hrabak). Praha, 1957,
108-109.
si
Пак там, с. 109.
Bogurodzica, opracoval J.Woronczak, E.Oetroweka
H. Feicht. Wroclaw, 1962.
136

ИЯСТОТО НА СТАРАТА БЪЛГАРСКА
ЛИТЕРАТУРА В К9/ГГУРАТА НА
СРЕДНОВЕКОВНА ЕВРОПА
Новите поколения слависти и специалисти по
сравнителни проучвания, които започнаха кариерата си
през 80-те години на XX в., могат да се отдадат на
изучаването на старата българска литература при условия,
много по-благоприятни от тези, предоставени на техните
предшественици. Изследвания в областта на
политическата, икономическата, социалната и религиозната история,
различни видове литературен анализ, както и
филологически и езикови проучвания създадоха през последните
десетилетия необходимите предпоставки за нов
историографски синтез, чиито очертания вече са доловими. Тук
не претендирам да дам предварително, по-право
преждевременно, окончателната схема на този синтез. Бих
желал само да допринеса за установяването на някои общи
принципи за изучаване на старата българска литературна
традиция в рамките на европейската средновековна
култура.
Целта, която си поставям, макар и стеснена в тези
рамки, е все още твърде, а може би и прекалено
амбициозна. Самият факт, че днес се чувства необходимостта
да включим нашите проучвания в едно тъй широко компа-
ративно изследователско поле, изразява намерението ни
Да не гледаме повече на старата българска литература
като на явление с чисто местен характер, ограничено в
рамките на славянския или на славянско-византийския
свят. Моите наблюдения се основават на впечатлението,
Че възникването на новата литературна цивилизация в
България през IX-X в. и нейното обновяване в периода
Xlii—XIV в. (до зараждането на хуманистичния Ренесанс)
са отворили извънредно важна страница в историята на
137

цялото средновековно християнство. В края на първот0
хилядолетие европейската християнска общност все още ^
била подвластна на латинско-гръцкия дуализъм, наследен
от класическата епоха. Разделението на две големи езк.
ково-културни зони на влияние - гръцка и латинска ^
даже се е засилвало все повече. На Изток гръцкото
християнство е налагало своята хегемония вследствие
арабските нашествия, възхода на Константинопол и
западането на Антиохия и Ерусалим. На Запад затвърдената
компактност на латинското християнство (благодарение
на постепенното изчезване на арианството сред готи,
вандали и вестготи главно вследствие на латинизирането
на франките) се увенчава със създаването на империята
на Карл Велики. Разделението на християнската общност
на гръцка и латинска просъществува дори и след
масовото навлизане на германските народи в цивилизацията на
западния свят. Преди латинската християнска сплотеност
да бъде сломена от германския протестантски бунт, ще
минат повече от пет столетия. Латинската хегемония над
германския свят просъществува през цялото
Средновековие и благодарение на симбиозата, колкото и мъчителна
да е била тя, между религиозната (латинска) и
политическата (германска) власт според схемата, вдъхновила в
962 г. създаването на Свещената Римска империя.
Още в самото начало на второто хилядолетие най-
голямата етно-културна общност, която е била в
състояние да разруши двойствената европейска християнска
система, бе етно-религиозната общност на православните
славяни. Тази общност, назована от мен преди повече от
две десетилетия с терминологичната формула Slavха or
thodoxa, c течение на вековете прогресивно се
разширява и се разпростира от границите на гръцките земи ча»
до крайните източни предели на европейския цивилизова*
свят. Ако сравним Slavia orthodoxa с гръцката и латиг
ската средновековна християнска зона, можем да я оха'
рактеризираме като трета, нова област на християнска^
цивилизация1.
Обстоятелството, че православното славянство фоГ
мално е останало подвластно на константинополско*0
църковно господство през цялото Средновековие, ^
трябва да ни заблуждава. Главното поле на проучвания1*
138

ни не е нито политико-административната история, нито
пък религиозната. Напротив, нашите изследвания са
насочени към общата културна история. Тя намира израз
преди всичко в обществените и езиковите традиции. От
тази гледна точка на утвърждаването на една църква и
на едно вероизповедание на славянски език по време на
Първото българско царство и паралелно с това на
процъфтяването на нов, различен от гръцкия и от
латинския, език на литература с религиозен авторитет трябва
да се гледа несъмнено като на събитие с изключително
голяма важност. Все още много историци на европейската
цивилизация не са осъзнали, че съвсем не се намираме
пред явление с местен или преходен характер.
Произходът на съвременна Европа твърде често се търси в по-
късни епохи или пък само в латинско-германския Запад.
Така се пренебрегва същественото значение на
славянския православен свят в епохата преди Реформацията,
Контрареформацията и създаването на общоруската
държава под егидата на Москва. Понякога подобно отношение
обхваща дори целия период до възникването на източния
въпрос и на националните възраждания. Според мен
такива постановки водят до изопачаване на историческата
истина. Те положително трябва да бъдат коригирани, а
самата корекция до голяма степен е пряко задължение на
славистите.
Другите разсъждения, които бих желал да предложа
на вниманието на специалистите, нямат за цел да
опровергаят авторитетно утвърдени мнения, а по-скоро да ги
разгърнат и приложат към един по-широк културен
контекст. В последните години много учени подчертаха
международната роля на старата българска литература.
Особено се наблегна върху факта, че българската култура
от X в. е обработила и кодифицирала езиковото и
религиозното богатство на примитивната християнска Slavia
и е създала условия за по-късното пренасяне на това
богатство в другите области на православното
славянство - от Сърбия до руските земи. Терминологичната
Формула мітѳратура-посредница, лансирана от Д. С. Ли-
хачов , се радва на особен успех в това отношение.
Изпълнената от средновековна България важна роля
на ЯУХовно и литературно посредничество безусловно за-
139

дължава тази роля да бъде подчертана. Намирам все
че трябва да бъдат изтъкнати и други, може би
значими черти на старата българска литература. ^
мен на нея може да се гледа като На
литература-парадигма. Използвам термина парадигма в
неговото етимологично значение, т. е., казано по друг
начин, възприемам старата българска литература като
корпус от парадигми, от езикови, идейни и формални
образци. Тези първообразци, които до голяма степен са
обусловили по-нататъшното развитие на цялата
литературна дейност в земите на православното славянство, са
били създадени в една извънредно сложна културна
среда. Проучването на произхода на тези образци, както и
на историческата обстановка, която е обусловила
тяхната кодификация, ни отвежда към епохата, в която
зараждащата се християнска цивилизация на славяните участва
в процеси, общи за византийския Изток и за латинско-
германския Запад.
В основата на нашето проучване можем да поставим
осветляването на три основни проблема: въпроса за
езика, въпроса за отношенията между политическа и
религиозна власт и въпроса за използването на литературното
изкуство в теократичните християнски общества. Когато
в средата на IX в, първите мисионери пристигат при
славяните и съперничеството между Рим и Константинопол
поражда конфликт за зоните на влияние, тези три
проблема придобиват първостепенно значение. Предложените
или осъществените разрешения на този конфликт се
оказват от съдбовно значение за обособяването на една нова
европейска цивилизация, на която е било съдено да се
разгърне в нови обширни територии чак до руските земи.
Установяването на известно равновесие между confessio-
nes и nationes е било свързано с различни трудности.
Тези трудности по отношение на славяните са получил1
веднага точно определени езиково-етнически измерения>
създавайки същевременно и първите предпоставки за на'
ционализма3. България на Борис 1 и още повече тази н'
цар Симеон се е стремяла към църковна независимост*
чрез която да отстоява и политическата си самостоятеЛ'
hoctj същевременно владетелите са се възползвали $
творческите дарби на славянските майстори на словото*
140

за да затвърдят тази политико-религиозна власт чрез
етно-лингвистично самоосъзнаване.
Ако не на всички медиевисти, то поне на всички
слависти е добре известно каква голяма роля са
изиграли в периода от IX в. насам пренията около употребата
на славянския като църковен и културен език. Въпреки
това доста аспекти на този първи средновековен "въпрос
за езика" все още чакат осветляване. Особено трудно
например могат да бъдат определени културните образци
и истинският характер на езика, който обикновено
означаваме като старобългарски и който в епохата на
Първото българско царство е придобил литературно
достойнство. Започналите преди близо два века разисквания в
голямата си част могат да бъдат резюмирани в следния
въпрос: като какъв се е формирал старобългарският -
като език за народна употреба, сравним с най-ранните
прояви на "вулгарните" романски и германски езици, или
още от началото е бил кодифициран като "ерудиран"
език, съперничещ на църковния латински (и гръцки).
Изглежда невъзможно да се отговори на този
въпрос, без да се държи сметка за фундаменталните данни,
предложени от историческото развитие. Кирило-методиев-
ският език се формира в същата религиозна, социална и
политическа атмосфера, в която най-ранните форми на
вулгарните романски и германски езици биват използвани
от латинската църква за проповед сред народа. Едва
след края на Методиевата мисия езиковият инструмент,
създаден от славянско-византийските мисионери и
приспособен към духа на латинските реформи, се
трансформира от "апостолски диалект" в официален църковен език
на Борисова и Симеонова България. Именно тази решаваща
религиозно-политическа операция дава живот на един нов
вид език - старобългарския. Тази първа езикова
кодификация придава на зараждащата се литературна култура на
средновековна България парадигматичния характер, за
който споменах по-горе.
Въпреки мнението на някои слависти първата
религиозна употреба на славянския език (схващан през IX в.
като единна езикова същност) е свързана с типични за
латинското християнство тенденции - факт, който може
да се Документира. Остарялата, но все още поддържана
141

теза, че византийската църква е подкрепяла "местна
езици", докато латинската е потискала всеки "народ^
глас", за да защищава докрай универсализма на латццч
ския, страда най-малкото от опростителство. В действц"
телност Римската църква се ангажира през IX в. с широ,
ка дейност в полза на употребата на народните говорц
Заслужава си днес тази дейност да бъде проучена пек
добре както в практическите й реализации, така и в
нейните теоретични и доктринални основи. Същностният
момент, около който се е разгърнал целият "въпрос за
кирило-методиевския език", изглежда, е била употребата
на народните говори изключително за целите на
мисионерската проповедническа и евангелизаторска дейност,
Латинският клир не само е можел, но е трябвало
да си служи с местните езици, за да направи църковното
учение разбираемо за всички. При това Римската църква
е изисквала, и то безусловно, езикът на простолюдието
да не се използва при отслужването на тайнствата, т,
е. на онези части на божествената служба, в които
свещеникът, а не народът трябва да изрече свещените
формули. Само един свещен език - в случая латинският - е
можело да бъде използван при отслужването на
тайнствата. Това същностно разграничение между свещеническите
функции и съпричастието на народа в истините на вярата
трябва винаги да бъде ясно за всеки, който изучава
документите , свързани с мисионерската дейност на Кирил и
Методий.
Според свидетелството на един добре познат пасаж
от Пространното житие на Кирил: "прі€/м'же плпл кмнгы
словен'скые... н положи te въ цр[ь]квн сЕвдітые
/ИлрТе... н гтЬше над мнлш с[вл]тоую лнтвргТв...", и
няколко реда по-нататък: "...пъше лТтоургію ВѴ
цр[ь]квн с[ва]т[о]го лп[о]с[то]лл Пбтрл словеьГскы/»
езнко/w. Н въ дроутын д[ь]нь пъше въ црЫквы
с[8А]тые Петроиндн, н въ дроугын д[ь]ыь въ цр[ь]квы
С[ВА]Т[О]ГО f]NAp66. H WT Т0^Д8 ПйКЫ Оу ВбЛНКйГО
оуунтели въселіеы'склго Плвлл дп[о]с[то]лл цр[ь]квн. И
въсоу ншціь пъше, сллвословефе словем'скы.. ."*
Това съобщение показва, че Римската църква съвсеН
не е била против да се пее на славянски по време н&
литургията. Същото благоприятно становище е потвърден"
142

и от друг добре познат (и много по-авторитетен)
документ: посланието Industriae tuae, изпратено от папа
Йоан VIII до Светополк5. Но как да си обясним
предишното послание: Reverendissimo Methodio Archiepiscopo,
с което - според все още преобладаващата интерпретация
- Йоан VIII бил забранил употребата на славянския език
именно в песенното богослужение6?
Няма да е излишно да препрочетем текста на това
послание, без да изпускаме от погледа си направеното
по-горе разграничение между тайнствата, достъпни само
за свещеника, и онези части от церемонията, които
предполагат законното участие на народа в
богослужението:
"Audimus etiam, quod missas cantes in barbara,
hoc est in Sclavina lingua, unde iam litteris nostris
per Paulum episcopum Anconitanum tibi directis prohi-
buimus ne in ea lingua sacra missarum sollemnia cele-
brares, sed vel in Latina vel in Graeca, sicut eccle-
sia Dei toto terrarum orbe diffusa et in omnibus gen-
tibus dilatata cantat."
Нека се опитаме да преведем и изтълкуваме този
текст с максимална предпазливост:
"Чухме също, че ти пееш месите на един варварски
език, т. е. на славянски. Във връзка с това още в
нашите писма, които ти изпратихме чрез анконския епископ
Павел, ти бяхме забранили да служиш на този език
свещените и тържествени части на месите и (ти бяхме
наложили да ги отслужваш) или на латински, или пък на
гръцки, така както ги пее Божията църква,
разпространила се в целия свят и разпростряла се сред всички
хора."
6 това послание римският папа не прави никакво
възражение срещу практиката, въведена от Методий във
Великоморавия, да се пее месата на славянски. Това, че
на практика славянският е бил един "варварски" език,
т. е. неосветен от църковната традиция, е било факт.
Фг тази констатация (unde) папата по необходимост
прави извода, че, като се запазва правото на римския
мисионер да си служи с местния говор за онези части от
Месата, които са били изключително "литургични", т. е.
"народни", в етимологичния и първоначален смисъл на
143

термина (Xettoopyta от Л.е<л;[ла6<;] + epyov) - латинск^
ят и гръцкият остават единствените езици, на които м^
гат да се отслужват същинските тайнства (sacra miss^
rum sollemnia). Както изглежда, Методий и негово^
паство са се стремели да отхвърлят именно тази огранц,
чаваща норма. Оттук и папските порицания и трудности^
на Моравската мисия,
Каквито и да са доктриналните становища или емо.
ционалните предпочитания на съвременните изследовател,
на този сложен период от политико-религиозната исто*
рия, според мен е ясно, че позицията на Римската цър*.
ва е била последователна. Впечатлението, че Светияі
престол си е противоречал, че папата първо одобрява, а
no-късно осъжда "славянската литургия", не се
потвърждава от документите*. Посланието Industriae tuae не
само не противоречи, но даже потвърждава и доизяснява
предписанията, изпратени вече на Методий чрез Павел
Анконски и веднъж вече потвърдени в цитирания пасаж.
Принципът е ясно формулиран: няма никакви пречки да се
пеят на славянски език онези части от месата, които не
са изключително свещенически (sollemnia), да се псал-
модира на славянски по време на другите дневни
богослужения (alia horarum officia omnia) и да се
разяснява на народа Евангелието на местен език. Не става дума
за някакви изключителни разпореждания, а за прилагане
на общи норми съгласно местните традиции (sicuit in
quibusdam ecclesiis fieri videtur). Папата напомня на
Светополк, както вече е направил и с Методий, само
това, че латинският е задължителен за sollemnia: "...ut
Latine missarum tibi sollemnia celebrentur."7 И в по-
късни римски документи, в които се засяга този въпрос
- Commonitorium за Йоан и Стефан и посланието на
Стефан VI (V) до Светополк", - са повторени същите
принципи: на Методиевата религиозна общност се забранява*
да отслужва на славянски тайнствата на месата, но не'
да пее общата литургия. Средищен момент още веднъж се
явяват свещените тайнства. Казано е в Commonitoriu*
"...Missas et sacratissima ilia ministeria, quae Scl»'
vorum lingua idem Methodius celebrare praesumpsit.'
ne aliquo modo praesumatur penitus interdicit."9
И тук обаче се настоява върху удобството да ^
144

използва местният език за проповеднически цели: "ad
aedificationem eorum qui non intelligunt." Същите
забрани и същата препоръка в полза на проповядването на
славянски език са отново подчертани в посланието на
папа Стефан: "Divina autem officia et sacra mysteria
ac myssarum sollemnia... nullo modo deinceps a quoii-
bet praesumatur... excepto quod ad simplicis populi et
non intelligentis aedifica aedificationem attinet: si
evangeli vel apostoli expositio ab eruditis eadem
lingua annuncietur, et largimur et exhortamur et ut fre-
quentissime fiat monemus, ut omnis lingua laudet Deum
et confiteatur ei."10
От комплексния анализ на римските документи,
отнасящи се до Моравската мисия на Методий, се вижда, че
папските предписания са следвали идеологически
постановки, вече утвърдени от традицията, и са използвали
една специфична терминология. Най-съществената от тези
постановки се отнася до ползата, до необходимостта да
се направи проповядването на евангелската истина
достъпно - чрез местния език -за всички, които
не са разбирали латински (или гръцки). Става дума за
норми на действие, които, изглежда, изразяват
определена апостолическа доктрина относно използването на
народните говори. Ако моите впечатления не са
погрешни, първоначалното прилагане на славянския език от
страна на Кирило-Методиевата мисия е в съответствие
именно с езиковата доктрина на Римската църква.
На теоретическата и на практическата традиция
както на Източната, така и на Западната църква е бил
присъщ принципът, според който апостолската дейност на
разпространителите на вярата е трябвало да се опира на
употребата на различни езици. В това отношение
авторитетни примери са предлагали не само Светото писание -
случаят с чудото на Петдесетница, но и историческият
опит. Известно ни е, че още по времето на Диоклетиан
Прокопий е чел в Скитопол писанието на гръцки, но го е
разяснявал на народа на сирийски11, и че същата
практика според свидетелството на "Peregrinatio Egeriae"12
е била прилагана през IV-V в. в смесени гръцко-
сирийско-латински области. Нов интерес към въпроса за
езиците се забелязва сред латинското християнство в
1о- Рикардо Пикио ... 145

края на VIII и началото на IX в.
Още в края на VIII в. епископ Теодулф Орлеансіц
насърчава клира с тези думи: "Hortamur vos paratos es>
se ad docendas plebes... Nullus... se excusare poterit
quod non habeat linguam unde possit aliquem
aedificare."13 Петнадесетина години по-късно това насърчение
се превръща в официална норма в каролингските земц
благодарение на събора в Тур, който през 813 г. тър.
жествено разпорежда: "ut easdem omelias quisque aperte
transferre studeant in rusticam romanam linguam aut
thiotiscam, quo facilius cuncti possint intelligere
quae dicuntur."14 За нас е важен фактът, че освен на
rustica romana lingua е засвидетелствано позоваване и
на германските говори (lingua thiotisca). Ясно е, че
по отношение на езика отците в Тур са били чужди на
всякакви предубеждения към народите, които не
принадлежат на Romanitas/Latinitas. Има основания да се
вярва, че така, както е можело да се проповядва на lingua
thiotisca, е можело да се проповядва и на други
"варварски" говори, включително (теоретически) и на scla-
vina lingua, т. е. на езика, споменат приблизително
шестдесет години по-късно от Йоан VIII.
През целия IX в. латинските администратори на
франкските християни са били особено чувствителни към
проблема за езика. Това е добре известно и личи не
само от политико-юридически документи като Страсбург
ските клетви от 842 г., съставени на латински (romana) и
германски (thiotisca) език15, но и от текстове с
религиозен характер като "Alba bilingue", в който
участието на вярващите в пеенето на утринната1 в, изглежда,
документира литургична практика, подобна на тази,
която Кирило-Методиевата мисия въвежда сред славяните.
Намирам паралела за основателен. За латинско-
германския свят славяните съвсем не са били екзотично
население - те са им били добре познати и с тях с»
имали чести контакти в зоната от Limes sorabicus sf
Моравия и Балканите. Арабският географ Ибн Кхурдадхби*
през 40-те години на IX в. хвали полиглотството нз
франкските търговци, които по неговите думи говорели
наред с останалите езици и славянски17. За славянските
области като за една утвърдена етно-географска единни8
146

говори и Нитард. В "История на синовете на Людовик
Благочестиви" четем, че през 839 г. Людовик се
отправил от Тюрингия за Бавария "per Sclavos itinere redem-
pto»1"
В пастирската практика на каролингския свят
използването на местните езици е било препоръчвано за
проповеднически цели. В "Karoli Magni Capitula" четем:
"...De officio praedicationis: ut iuxta quod intelli-
gere vulgus possit assidue fiat."19 Подобни са и
решенията на събора в Майнц: "...nunquam ... desit diebus
dominicis aut festivitatibus qui verbum Dei praedicet
iuxta quod intelligere vulgus possit."20
Струва ми се полезно сравняването на създадените
във франкските земи текстове с по-късните църковни
документи, отнасящи се до Кирило-Методиевата мисия. В
папските послания откриваме същите
концепции и същите формули, които са
били вече използвани в началото на века, за да се
поощри пастирската употреба на местните говори. В
цитираното вече послание "Reverendissimo Methodio archie-
piscopo Pannoniensis ecclesie", в което се
потвърждават ограничаващите норми, предадени вече чрез Павел
Анконски, папа Йоан VIII пише, че е разрешено на
славянската мисия "sermonem in populo facere" - съгласно
принципа на апостол Павел "omnis lingua confitea-
tur..." (филип. 2:ID21. Става дума за същия принцип,
който провъзгласява Теодулф Орлеански: ".. .ad docendas
plebes... nullus... se excusare poterit quod non ha-
beat linguam..." Задължението "sermonem in populo fa-
cere" е било подчертано в документите от франкската
област, цитирани no-горе. Според тях (ай Йоан VIII ще
каже: "...qui fecit tres linguas principales... ipse
creavit et alias omnes ad laudem et gloriam
suam. ,."22) основната цел на проповедта на съответния
език е да се осигури на всички, за които свещеният
език е непонятен, възможността да бъдат поучавай и и да
могат да следят литургията: "...quo facilius cuncti
Possint intelligere quae dicuntur..." (съборът в Typ)J
"... iuxta quod intelligere vulgus possit..." (Karoli
Magni Capitula и съборът в Майнц). Същата мисъл, при
Това изразена с доста сходни термини, откриваме и в
147

папските документи, отнасящи се до славянската миеш),
"...et postmodum Sciavinica lingua translatum in aur^
bus populi Latina verba non intelligentis adnunti^
tur..."23; ".. .orthodoxae fidei cultum fidelibus cuncu
tis inculca..."г* (Йоан VIII); "...ad aedification^
eorum qui non intelligunt..."2S (Commonitorііщ).
"...quod ad simplicis populi et non intelligent^
aedificationem attinet..." e (папа Стефан).
Пастирските езикови принципи, които при Карл бе.
лики започват да се разпространяват във франкската об.
ласт, са били превърнати в общо достояние на латинска,
та църква по времето на Моравско-Панонската мисия. Че
Римската църква е поощрявала употребата на местни езц.
ци, включително и на славянския, за целите на
проповедта и пропагандирането на вярата, т.е. за
апостолски цели, трябва да е било добре известно ц
на гръцката църква. Това проличава дори два века след
мисията на Кирил и Методий от Пространното гръцко
житие на св. Климент, написано от Теофилакт Охридски,
Теофилакт оправдава мисията на Кирил и Методий с
термини, твърде близки до тези в латинските документи,
които разгледахме. Двамата славянски апостоли молят
Утешителя за разрешение да преведат литургичните
текстове на славянски, "понеже славянският, сиреч
българският народ не разбирал писанията, изложени на гръцки
език" ("...ёяеі бе то tOv EoXopevwv еТт' oOv pouXyotpw
aauvetuc; elxov twv ёлАабі yXuaarj аиѵтеѲеіцёѵоѵ
уроврйѵ")2 7 . Константин-Кирил и Методий отиват в Рии
обнадеждени и представят на папа Адриан своите преводи
като резултат на тълкование (ерцтіѵеіаі.
срв. в Commonitorium: "... explicationem... et laudat,
si fiat, et concedit et approbat..."), т.е. като
инструмент за всенародна проповед в духа на апостол Павел
- дух, прославян от Римската църква: "...tw
дала to ёрѵоѵ тту; ерцтіѵеьа<; хОѵ у
ецфаѵчаоѵтеі;..." в Римският nana не само одобрява
дело, но го смята за източник на висша духовна
наслада, защото съзира в него същността на апостолското
творчество: "'&; бё каі то еруоѵ еідфаѵіаѲеьт) t« пой»*
Ѳ ^0
р ; р
нах тт|Ѵ twv урафіуѵ еѵ умхгаті ілетаѲеуіѵ иатааке^а
аяоатолікоѵ обааѵ уёѵѵгца, бик etyev 6 %рѵраіхо
148

," Изразът "ёѵ уЛлхтат)" има общ характер (не
бива Да бъде стесняван в границите на "славянски" или
"български" език); той е отглас от речника на апостол
Павел (срв. I Кор. 14:19) и на Новия завет изобщо
(срв. Марк. 16:17; Деян. 10:46 и 19:6; Откр. 5:9;
10:11} 14:6 и 17:15) и трябва да го тълкуваме като
израз на същия апостолски принцип, на който се позовава
Римската църква и в частност Йоан VIII: "...quoniam
psalmista omnes admonet Dominum gentes laudare et
Apostolus 'omnis' - inquit - 'lingua confiteatur'."3
От казаното дотук можем да направим извода, че
първоначалната религиозна употреба на славянския език
и респективно неговото първо писмено документиране се
вписват в добре познатата традиция на латинската
църква, Това не означава, че нашата историческа
реконструкция не трябва да държи сметка за някои важни
византийски аспекти, характеризиращи делото на Кирил и
Методий - преди всичко относно техническата страна на
графичното изразяване на един нов език. Това, че по
времето на първата мисия в Моравия византийският
пастирски опит сред балканските славяни представлявал
много полезен пример за този, който е желаел да въведе
практиката да се проповядва на славянски, се доказва и
от писмото на Ростислав до император Михаил. Според
свидетелството на Пространното житие на Методий
моравският княз се изразил така: "f\ т словѣын, проста улдь
Н N6 Н/МЛ/ИЪ, НЖ6 БЫ NhJ NACTuBHAh NA HCTHNOy, H рЛЗОуЖЬ
съкдздлъ."31 Без да пренебрегваме това, че в онези
години самите политически условия са подтиквали както
Ростислав, така и Борис да се възползват от гръцко-
римското съперничество, трудно бихме могли да
повярваме, че Ростислав е възнамерявал открито да наруши
нормите, действащи сред латинското християнство, към
което сам е принадлежал. Много по-вероятно е великоморав-
ският княз да се е обърнал към Византия в икуменичес-
ките граници на християнската законност, т. е.
позовавайки се на приетите и от двете църкви принципи.
Използваната от него формула потвърждава това
впечатление. Определяйки моравските славяни като "проста
Улдь", Ростислав, изглежда, се позовава общо на модела
"нищи духом" (ятохоі тй яѵеоілосхі), прославени от Исус
149

Христос (Мат. 5:3), както и на модела "неграмотни
неучени човеци" (бсуращлогсо!... хаі Ібібтоа, Де^
4:13). В частност формулата "проста Уадь" съответст^
на дефинициите за "простия народ" (vulgus, plebs), ^
ито в онези години са били използвани от Римска^
църква във връзка с апостолската практика. Ето защо Не
би било голяма волност, ако славянското "проста уад^»
се преведе именно с латинския израз simplex populUs
употребен от папа Стефан в неговото послание32.
За целите на нашето проучване е много важно това
че бе установено съществуването на една доктрина и на
една практика, съгласно които латинската църква през
IX в., изглежда, е регулирала непрекъснато и
последователно употребата не само на романските и на
германските, но и на славянските говори. През първите
двадесет години от своето съществуване, т. е. преди
пристигането на Методиевите ученици в България, славянския
език вероятно е функционирал като "апостолски
диалект"33. Като такъв той е получил литургично-проповед-
ническо достойнство и е бил покровителстван от
нормите, валидни в латинско-германския свят.
Тази констатация може да се окаже от изключителна
важност за проучването на старата българска
литературна цивилизация и на нейното място в културата на
средновековна Европа. Езиковото и доктриналното
наследство, което бегълците от Моравия пренасят в България,
не е било просто "трансплантирано" в едно друго
общество, а всъщност е било трансформирано в
нещо ново и различно. Вероятно и самият
преход - от една екзотична графична система (глаголицата)
към една писмена форма, моделирана по гръцки образеДі
е израз на съзнанието, че новата езикова кодификация
има много малко общо - що се отнася до практическото *
предназначение - с онази, използвана от Кирило-МетодИ'
евата мисия под контрола на Рим.
Намирам за необходимо да наблегна върху парадиг
матичния характер на тази езикова кодификация, осъщес
твена от църковните писатели на средновековна Бълг»'
рия. Преславската книжовна школа, възникнала под по*'
ровителството на Борис и достигнала върховния си ра?
цвет при Симеон, изглежда, е била първият истинс**
150

нормативен център на един нов литературен език -
старобългарския. Наум, Константин Преславски, Йоан
Екзарх и техните сътрудници не е трябвало вече да се
ограничават - както Кирил и Методий - с разясняване
(ёрцпѵ«я«» т. е. рдзоулѵь съкдзлтн34) на някои
апостолски истини пред неграмотното простолюдие. Тяхно
официално задължение, санкционирано от върховната власт на
земите, в които те работят, е било създаването на
славянски текстове с високо достойнство, адресирани към
богослови и сановници на държавата и църквата.
Аналогични съображения са в сила и за всички по-значителни
автори, преводачи, компилатори и коментатори, които от
края на IX в. до началото на XI в. - по време на
Първото българско царство - са направили от
старобългарския един официален език*, притежаващ пълно
достойнство (dignitas) и управляван от граматическа и
риторична норма s.
Сакралната, а не само пастирска функция на
книжовната дейност, чието начало е поставено в Преслав, е
ясно подчертана в "Азбучна молитва", чийто автор моли
Светата Троица да го осени с онзи тип вдъхновение,
който по традиция е запазен за теолозите:
"ЦЪЛО/ИВДРЬЫО ДД NuYbNJR ПЬСЛТН
Ѵюдесд твои прьднвьыйи эЪло
Шестькрнллтщь снлж въепрннлѵь."36
Само за един теолог, а не за обикновен мисионер
проповедник, т.е. само за един оторизиран екзегет на най-
сакралните тайнства - като започнем от това на
Троицата - е било необходимо да присъедини към човешката
prudentia (цЪлолждрость) вдъхновяващата сила на
висшите серафими (шестькрнллтщь снлж). Става дума за нова
и no-деликатна екзегетическа дейност, чиято сакрална
същност е подчертана и от неизвестния автор на
"Похвала на цар Симеон", запазена в Светославовия Изборник
от 1073 г. Според този документ владетелят изисква от
своя свещеник да изтълкува в светлината на учението на
Василий Велики тайните на Писанието: "овлвТтн
"окръвемыю рлзомы въ глжвныѣ л^огостръпътьыыхъ сн\ъ
ки37
Обстоятелството, че първите кодификатори на ста-
^Ьлгарския език - от Наум, Константин Преславски и
151

Йоан Екзарх до Климент Охридски - са били църковни
държавни сановници38, ни помага да уточним в исторцх
чески план функцията на този нов език. Ако по време J
Кирило-Методиевата мисия апостолският славянски би м^
гъл да бъде функционално приравнен към rustica готац.
lingua, т. е. към говора на "простд улдь", в Симеонов^
България старобългарският е бил култивиран така, какт0
латинския в дворцовата школа на Карл Велики, и българи
ските писатели са се били превърнали в съперници на
Алкуин. Това е наложило и една радикална промяна в из.
бора на образците. Не е било нужно вече новият език да
се приспособява към разговорната практика, а да се
равнява по структурите на ерудирания и сакрален гръцки
и, общо казано, към институционализирания език на
църковната и административната традиция. Само някои ли-
тургични славянски текстове, вече създадени за
пастирските нужди на Кирило-Методиевата мисия, са могли да
бъдат пренесени на старобългарски, докато езиковият
опит, свързан с предишната функция на славянския като
"апостолски диалект" е трябвало да бъде отхвърлен, или
да бъде основно преработен39. В латинското
християнство славянският е бил приет само като един
спомагателен езиков инструмент за
разпространяване сред народа с по-прости думи на догматичните
истини, чиято сложност според становището на Римската
църква само латинският е бил в състояние да изрази. В
България на Борис и Симеон, напротив, славянският
съвсем не е приеман като език за народа (vulgus), т. е.
като еквивалент на lingua vulgaris, а придобива
самостоятелно достойнство, сравнимо с това на църковния
латински на Запад и на гръцкия на Изток. Поставяйки
ударението върху тази аналогия и имайки предвид
функциите - ограничени в социално и религиозно отношение'
на западните linguae vulgares, можем да говорим з»
процес на дѳвулгаризация, който характеризира езиковс
религиозната политика на Първото българско царство.
Ако тази историческа възстановка отразява доста'
тъчно точно езиково-културната обстановка през IX'*
в., някои намиращи се в обращение критически постано»'
ки би трябвало да бъдат преразгледани. Всяка ^
върху природата на т. нар. старославянс*'
152

3 и к и върху неговите връзки със старата 6 ъ л -
р а р с к а традиция решително би трябвало да бъде
съобразена с разграничението между
кирило-методиевската култура (от времето на мисиите сред латинското
християнство) и следкирило-методиевската кѵлтура (от
времето на зараждането на Slavia orthodoxa)*0.
Констатацията, че първият официален език на
славянската традиция, старобългарският, се ражда от един
процес на девулгаризация, би могла да ни подскаже нови
компаративистични насоки. Ако искаме да определим
мястото на средновековната българска литературна
цивилизация в европейската култура от IX-XIV в., не изглежда
целесъобразно да се правят сравнения със зараждащите
се традиции на "народни езици" като провансалската,
старофренската, италианската, испанската, староанглий-
ската или старо- и средновисоконемската. Текстовете,
създадени в средновековна България, имат много малко
общо с поезията на трубадурите, труверите, минезинге-
рите, с "Беовулф" или с англо-нормандската литература,
с "Песен за моя Сид" или с Хуан Руис; не би било
оправдано и сравняването с духовния мир на Кретиен дьо
Троа или пък на Готфрид фон Страсбург, а още по-малко
с културата на Dolce stil nuovo на Данте, Бокачо или
Петрарка. Всяко сравнение би се оказало по-резултатно,
ако го насочим към специфичната област на латинската
ерудирана култура от това време. И не би трябвало да
се ограничаваме само със западния латински свят - от
Иберийския полуостров до Германия, а трябва да включим
в обсега на сравняването и славянските земи, подчинени
в църковно отношение на Рим, т. е. на Slavia romana.
Не само знаменити имена като тези на Абелар, на Хуго
от Сен Виктор, на Бернар Клервоски, Тома Аквински или
Бонавентура, но и Галският аноним, Винсент Кадлубек
или Козма Пражки биха могли да послужат като
ориентири, за да се уточни по сравнителен път специфичната
стойност на средновековната българска литература.
Същевременно функционалното отъждествяване на
старата българска литература с една част от
средновековната латинска литература не бива да се възприема
като абсолютна и непроменлива даденост. За нашето про-
Учване според мен най-съществено значение ще има имен-
153

но сравняването на променливостта на културните
ции както на латинския, така и на националните езиц
на Запад с постепенното включване на старобългарския^
общия процес на класицизиране на националните езщ
през късното Средновековие и в епохата на хуманизма
Преди да се правят общи изводи, е необходимо да ^
проучи подробно историята на "въпроса за езика" по I&
лата територия на православното славянство, в коятс
старобългарският е изпълнявал ролята на образец за р&
лигиозен и културен език41.
През X-XIV в. историята на тази езикова и куѵггу^
на общност се е характеризирала с разпространяване^
на зародилия се в България първообраз на Slavia ortho-
doxa в сръбските и източнославянските земи, както Ис
редуването на различни доминиращи центрове като
източници на нормативни тенденции: от Преслав и Охрид пре;
Киев до Търново и Белград. Към края на Средновековието
Търновска България трябваше да синтезира същността щ
езиково-културните дебати, очертали се вече от многс
време. Показателно в това отношение е, че най-древната
пряка документация на полемичното "Сказание" на
Черноризец Храбър е засвидетелствана в един ръкопис от 134!
г., преписан от монаха Лаврентий за цар Иван-
Александър42. Този документ показва идеологическата
приемственост между езиковите спорове от епохата на
Първото българско царство и зараждащия се истински но»
"въпрос за езика" в Търновска България. Както
свидетелства Константин Костенечки, именно чрез дейността
на Патриарх Евтимий и на неговата школа в края на ХИ
в. се изработват теоретическите постановки на тоя
въпрос. Основна грижа на Патриарх Евтимий и на негови*
те последователи, изглежда, е било възстановяване"
(действително или предполагаемо) на единна норма,
която би гарантирала парадигматичната функция на свещени*
език. Днес би трябвало да се запитаме до каква степ#
работата по текстуалното поправяне (нспрлвлбине к#
и езиковата кодификация биха могли да бъдат приравнен*
към дейността на "латинистите", представители на з»'
раждащия се хуманизъм. Не би ли било no-редно да г'
възприемем като паралел на дейността на първите ко/01"
фикатори и поддръжници на достойнството на "национ^
154

ните езици" (и в частност на lingua volgare в Италия)?
При сегашното състояние на нашите знания намирам
за прибързано да се дава категоричен отговор на
подобни въпроси. Ако искаме да установим паралел между
зараждането на "въпроса за езика" в Западна Европа и
разпространението на подобни спорове сред
православните славяни, от общото полезрение не трябва да се
изключва един компонент от първостепенно значение -
византийската култура от епохата на Палеолозите. В
действителност едва през XV в. в културен климат, до
голяма степен вече следсредновековен и хуманистичен,
православното славянство и Западна Европа
едновременно, а често пъти и по еднакъв начин реагират на общите
културни стимули, предадени им от византийската диа-
спора. Не можем да изключим и възможността нови и по-
задьлбочени проучвания да докажат в бъдеще
съществуването на не по-малко значима, макар и не така ясно
очертана мрежа от латинско-византийско-славянски
взаимоотношения през предходните векове. Според мен
данните, с които днес разполагаме, ни дават основание да
включим течението, намерило израз в Търновската
книжовна школа, в идеологическия поток на общия езиково-
филологически "въпрос", който както при източното,
така и при западното християнство се е съсредоточил
върху изработването на нова дефиниция на понятията за ав-
торитетност и традиция. Благодарение на дейността на
исихастите масовото преразглеждане на текстовете,
започнало в Търново, се разпространява в сръбските и
молдавските земи и стига до Киев и Москва. Имаме
всички основания да гледаме на това течение както като на
паралел на отново процъфтяващия култ към класическия
латински в западната Respublica litterarum, така и
като на функционален еквивалент на едновременната
тенденция за издигане на достойнството на "вулгарните"
езици (особено ако се спрем върху конфликта за
престижа на свещения език на православните славяни в
сравнение с гръцкия). Това, което по мое мнение
заслужава особено да се подчертае, е просъществуването чак
До края на средновековната епоха на традицията, за ко-
*го България е изиграла ролята на покровител, кодифи-
*атор и пресъздател на образци (парадигми) с изискана
155

концептуалност на абстракциите.
Данните, предложени от езиковата традиция, на,\
рат потвърждение в политическата и религиозната ист^
рия. Процъфтяването на българската средновековна ку^
тура в епохата на Първото, както и на Второто бългац,
ско царство съвпада с утвърждаването на централизира^,
власт, длъжна да брани православната славянска ра^
deia, т. е. системата от идейни и делови образци, про,
тивостояща на всяка съпротива или ерес. Такава е Сим^,
онова България и също такава е България на Шишмановцц
Византийските подозрения, че в България е същест.
вувал някакъв род политическо съучастие в размирничео.
ките движения или че българските власти са били щ
пак неподготвени за обуздаването или унищожаването №
ересите, трябва да бъдат преценявани с крайна пррдпа»
ливост от страна на историците, Самото понятие epet
винаги е свързано със съществуването на толкова силнг
власт, че на нея се гледа като на върховен първоизточ-
ник на всяка форма на законност. Следователно трябв*
да се има предвид, че това, което най-малко се е
харесвало на Византия, е била именно претенцията на Бм
гария самостоятелно да отстоява собствен образец ш
законност. И в политически план - не по-малко,
отколкото в езиков и културен - средновековна България
непрестанно се е стремяла да наложи своя специфичен
образец. Оттук и непрекъснатите опити на Византия да
минира нейната държавна сплотеност. На практика те»
опити улесняват разпространяването именно на размирни-
чески и еретически движения в земите, откъснали се (К
някакъв начин от прекия контрол на българския влад*
тел. И въпреки всичко, дори що се отнася до най-ярко"
от тези движения - богомилството, това, което прав1
най-силно впечатление, е устойчивостта на системата"
образци както в идеологически, така и в организационС
план. Приспособявайки се по принуда към една точно $
ре делена схема, наложена от околната среда, българи*
те богомили създават своята антицърква, своето антио^
щество и своята антикултура по подобие на устройства
образец на властващите църква, общество и култура, <■
които в действителност се противопоставят.
В средновековна България следователно законна^
156

cTf както и еретическата опозиция изграждат един
йд култура, която можем да охарактеризираме като
подчертано църковна и доктринална. Старобългарската
традиция през X-XIV в. е била управлявана от нормата, от
образеца, от догматичния принцип или - ако прибегнем
до по-обобщаваща словесна формулировка - от
тенденцията към пълно "граматизиране" на духовните дейности.
Официалната култура на Slavia orthodoxa от Сърбия до
руските земи се е влияела продължително и многократно
от българските църковни и доктринални образци.
Същевременно идеологическите и социалните парадигми на
еретическата Ecclesia de Bulgaria, тезисно изложени в
"Тайната книга" и разпространени в почти цяла
средновековна Европа от богомилската диаспора, придобиват
авторитета на един също така свят закон, макар и
замислен и смятан (именно поради диалектическата схема,
присъща на дуалистичната концепция) за антизакон.
На този, който би желал днес да определи ролята
на българската цивилизация в Средновековието, широкото
разпространение на богомилството може да му се стори
фактор, no-важен от самата официална култура,
излъчвана от Преслав, Охрид и Търново. Най-съществен според
мен във всеки случай остава паралелизмът на тези два
процеса на културна кодификация. Бихме могли да кажем,
че става дума за двете страни на една и съща монета,
т. е. за две проявления на един и същ тип култура,
който цялостно определих като парадигматичен. Както по
отношение на езика и на литературнодоктриналните
прототипове, създадени от православната славянска
култура, така и по отношение на богомилската култура
средновековна България не се ограничава с ролята на
посредница, а създава нови схеми и образци. През
известни периоди и при определени исторически условия би
могло да се твърди, че ролята на посредници между
България и някои други области на християнския свят е
била изпълнявана от други култури. Това важи например и
за византийската култура, която - както в случая с
*Ристиянизацията на Киевска Рус, така и по време на
>1бждународната исихастка общност - е представлявала
еДин свръхнационален контекст, общ за различните об-
^ на православния свят. Подобни съображения могат
157

да се изкажат и за латинската или за провансалска^
култура, що се отнася до разпространяването на няц
типично български форми на по-обширното и сложно ер^
тическо движение. Както е добре известно, едва ли мо^
да има култура, която по някакъв начин да не е осъщес,
твявала посредничество в общия процес на културно вза„
имодействие. Според мен това, което е най-важно в из*
следвания от типа на нашето, са отделните приноси з*
създаването на нови културни образци или схеми. Що ^
отнася до средновековна България, мисля, че в това от-
ношение става дума за приноси с голямо значение ц
трайно въздействие.
Изследването на образците или на изразните
прототипове, създадени от средновековната българска
цивилизация в специфичното поле на литературната дейност, би
трябвало по мое мнение да стане една от главните
задачи на новите поколения слависти. Днес само можем да
очертаем в общи линии схемата за изследване и да даден
предварителна обосновка на нейната значимост. Полезен
ориентир за този род проучвания според мен
представляват изводите, до които води предложеният no-горе
анализ на езиковата традиция. Ако си дадем сметка, че
културната среда, в която Константин-Кирил и най-вече
Методий са въвели употребата на една първоначална
форма на "апостолски диалект", е била много различна я
културната среда, в която е бил кодифициран
старобългарският, няма да срещнем затруднения при уточняването
на местните източници и на характеристиките на особен
нов процес на граматикализиранѳ. Това граматикализирз-
не, т. е. свеждането на писменото изразяване до
система от норми, се конкретизира във формални схеми (№
пример на синтактично подреждане, на прозодично марк«'
ране и на лексикална конотативност) и видове или жаН'
рове (произхождащи от съединяването на тематични моДГ
ли с определени изразни модули), които постепенно <*
превръщат в отличителни белези на същинска литератур1*
система.
Важна отличителна черта на средновековната 6^
гарска литературна система, която е придобила истин<^
програмно значение по отношение на другите литератУг
на православното славянство, се дължи на църковния**
158

рактер на писмената дейност както по време на Първото,
така и на Второто българско царство. Писменото
изкуство от времето на Климент Охридски до епохата на
Патриарх Евтимий е било схващано главно като средство в
служба на църковните или, най-общо казано, на
официалните институции на християнското общество (включително
и на държавните). Това обуславя и тематичния избор, и
творческите похвати, както несъмнено и развоя на
литературния език.
Отличителните белези на литературната
цивилизация, възникнала в България, могат да бъдат оценявани
положително или отрицателно от съвременните критици.
Но нашата задача не е да приписваме "заслуги" или
"вини" на историческата действителност, която проучваме,
а да стигнем до изворите на една традиция, независимо
дали тя ни изглежда "добра" или "лоша". Придържайки се
стриктно към описанието на фактите, можем да твърдим,
че църковният характер на средновековната българска
литература, отхвърлянето на теми или форми с чисто
светски характер (като например любовната страст, без
която голяма част от останалата средновековна
европейска литература изглежда немислима), програмното отри^
чане на гръцката езическа риторика и други
ограничаващи характеристики са оказвали непрекъснато влияние
върху литературната цивилизация на целия православно-
славянски свят. През XVIII в. в Русия и Сърбия и в
началото на XIX в. в самата България създателите на
модерните литературни системи са били принудени да се
преборят с един литературен манталитет, все още
подчинен на принципите и методите, кодифицирани за пръв път
сред православните славяни в Преслав, Охрид и Търново.
Би било полезно да се създаде тематичен репертоар
на българската средновековна литература, включващ не
само общата тематика на отделните творби, но и темите
или подтемите, вмъкнати в различен контекст с помощна
роля, Ако подобно дело бъде осъществено и по отношение
на другите литератури на православното славянство през
Средновековието, безспорно много би се улеснило
уточняването на това, каква част от старобългарското
тематично наследство се е превърнала в пример за
подражание и е обусловила зараждането на една традиция. При
159

сегашното състояние на нашите познания трябва да
ограничим с общи наблюдения. Но и тези наблюдения, *'
известна степен основани на някои блестящи опити ?
класификация (като например впечатляващата антолог^
"Старобългарски страници", съставена от Петър Динец
и отпечатана през 1966 г.), все пак са достатъчни, ^
да можем да доловим контурите на извънредно интерес^
историческа картина.
Най-важните тематични предпочитания на среднове.
ковните български автори са били продиктувани от тях-
ната мисия на разпространители на религиозно,
политически идеал, вдъхновен от правата вяра. Това
тяхно схващане за функциите на писменото изкуство гн е
накарало да се съсредоточат върху предлагането на при.
мери за изрядно християнско поведение и върху излага.
нето на идеологическите принципи и тяхната полемична
защита. Агиографията, омилетиката и религиозните
трактати се очертават като най-характерните жанрове из
старото българско литературно наследство. Вътре в тея
граници можем да включим творбите на Климент Охридски,
Константин Преславски, Йоан Екзарх, Чероноризец
Храбър, Презвитер Козма, както и на Патриарх Евтимий,
Всеки специалист по средновековна литература знае, че
именно тези тематични модели са били господстващи в
литературната дейност на цялото православно славянство
чак до прага на Новото време. С това съвсем не искан
да кажа, че както в България, така и в сродните
литератури от Сърбия до Русия не можем да открием
тематични инспирации от друг характер. Това, което особе»
желая да подчертая, е просъществуването през вековете
на един модел на тематична йерархия, изработен първо*
начално от старата българска литература.
Онази част от старобългарското литературно твор
чество, която не се е ограничавала в рамките на типй4"
ните за агиографията, омилетиката и религиозните тра*'
тати теми, вероятно е била богата и разнообразна. *
съжаление не разполагаме с ясно изразена текстова f
кументация за нея. "Заточени" в най-ниските ниваf
наложената от господстващата идеология литературна &
рархия, текстовете, съдържащи компилации, преводи ^
преработки на апокрифни материали, свързани с
160

традиция, са губели лесно първоначалните си
характеристики, превръщайки се в текстов материал за общо
ползване, който е можел свободно да бъде видоизменян
от следващите поколения преписвачи редактори в земите
от Балканския полуостров до Русия. Днес трудно би
могло да се определи с какво точно е допринесла посочена-
ta част от старобългарската литература за фиксирането
на схемите образци. Относно нея вероятно е по-редно да
ограничим приноса на средновековната българска
литературна цивилизация до ролята на посредница. Това
уточнение не трябва да се възприема като подценяване.
Сравнителното проучване на средновековните литератури
на православното славянство може само да бъде
облагодетелствано от анализа на мотивите, създадени в тази
област, творческата дейност в която не е свързана с
авторска традиция (traditio auctoris). Ще се огранича
само с един показателен пример. По-точната преценка на
древнотроянските мотиви, станали достояние на
славянския свят посредством старобългарския превод на
Хрониката на Малала, би могла вероятно да осветли много все
още неясни въпроси относно ролята на същите мотиви в
"Слово о полку Игореве". Стремейки се към
установяването на обща типология на историколитературния процес,
може да подчертаем и факта, че тематичната йерархия,
установена от старобългарската литература, е останала
- макар и с известни корекции - по същество валидна в
православните славянски литератури чак до зората на
Новото време.
Съждения, подобни на тези, които посветих на
тематичния репертоар, са приложими и при проучването на
формалните техники на старобългарската литература.
Трябва да се признае, че все още не сме събрали
достатъчно изходни данни за характера, произхода и
честотата на словесните похвати, използвани не само от
старобългарските автори, но и от творците на цялото
православно славянство през вековете. Някои композиционни
способи, като например употребата на свещени цитати в
ключови места на изложението44, изглежда, водят
началото си от самото възникване на старобългарската
литература (срв. например как във встъпителните редове на
"Похвално слово за Кирил и Методий", приписвано на
*■ Рикардо Пикио ■■■ 161

Климент Охридски, комбинацията от ключови цитати от
Кор. 12:28, Ефес. 4:11 и Ис. 35:5 и 32:4 създава
мотив, който се явява и в началото на Пространното цѵ
тие на Кирил и е предопределен да се превърне в общ.
място на цялата православнославянска литературна тра,
диция)45. Други формални похвати - например широкат5
употреба на изоколните структури - изглежда, са се уг,
върдили по-късно (вероятно за да осигурят известна за>
щита на някои специфични видове ритмично-синтактичнц
сегментации в различните редакторски среди)4 . Кактоj
случая с тематичните формули, така и по отношение щ
формалните структури трябва да се надяваме, че в бъде.
ще ще бъде извършена систематизация на данните вър»
корпуси от текстове, показателни не само за старобъд.
гарската традиция, но и за сродните й литератури or
православнославянската общност. Едва след като бъде
изготвен подобен пълен репертоар, ще бъдем в състояние
да определим каква част от сложната наднационална
традиция произхожда пряко от старобългарската литература,
каква част например от сръбската или от руската и при
какви исторически условия тези различни традиции са се
допълвали взаимно.
Налице са основателни съображения да вярваме, че
системното проучване на характерните за
средновековната българска традиция схеми, формули, формални и
тематични клишета, с други думи, на старобългарските
книжовни инварианти в цялостния православнославянски
контекст, ше ни позволи да открием важни паралели и може
би съвпадения с литературните традиции в Западна
Европа. Ограничени предварителни проучвания показаха вече
изненадващи съвпадения между ритмично-синтактичнатз
сегментация на прозата на Евтимий Търновски и на ла*
тинската проза на Петрарка47. Струва ми се, че усл#
да открия също така някои съвпадения в употребата н'
cursus и на други черти на паралелизъм от типа на р'
мата у Евтимий и у един по-древен френски агиограф*
писал на латински - Рение дьо Сен-Лоран4в. Прекален"
рано е за каквито и да било изводи. Но този вид и?
следвания според мен заслужава да бъдат задълбочени■
162

Както отбелязах още в началото, постигнатите ус
пехи в областта на нашите проучвания ни позволяват
днес да доловим същността на нов интерпретативен
синтез, който ще ни помогне да оценим стойността на
старата българска литературна традиция в по-широк
контекст. Още много трябва да се направи, преди този
синтез да получи ясно изразени очертания. Като принос към
общото изследване, което все още е в процес на
осъществяване, намирам за нужно да предложа на учените
резултатите от някои мои историко-критически
проучвания, които биха могли да бъдат обобщени в следните
основни точки:
1. Старата българска литература придобива особена
важност за историците на средновековната европейска
култура, ако бъде ситуирана в зародиша на една нова
традиция - тази на православното славянство, което още
в самото начало на нашето хилядолетие се стреми да
сломи двойното господство на латинската и на гръцката
култура в християнския свят.
2. Старата българска литература се основава на
езикови и религиозни концепции, различни от тези,
които бяха поставили мисионерската дейност на Константин-
Кирил и Методий в зависимост от нормите на латинската
църква.
3. Новата писмена традиция на старобългарски език
- за разлика от тази на Великоморавската мисия - не се
уподобява на зараждащите се традиции на народно-
национални езици, а се утвърждава като еквивалент на
свещената и ерудирана литература на латински и на
гръцки език.
4. Старобългарската литература не се е ограничила
с ролята на посредница между културата на
първоначалната християнска Slavia и другите славянски литератури
от Балканите до Русия, а е създала нови тематични и
структурно-формални образци. Някои идеологически и из-
Разни схеми, кодифицирани в средновековна България,
обуславят формирането на една специфична литературна
система, която впоследствие е управлявала голяма част
011 другите православнославянски литератури чак до Но-
^ време.
163

Тези характеристики ни дават основание да
раме старата българска литература като първоизвор „
образци, т. е. като парадигматична литература.
БЕЛЕЖКИ
За понятието Slavia orthodoxa (праБослаБно слабя,,
стбо) Бж. подробно пърбата студия Б настоящата кщ.
га .
Вж. Л и х а ч е 6, fl. С. РазБитие русской литера.
туры. Л. 1973, 23-44. Предложената от й. С. Лихачо!
схема е Бъзприета, уточнена и разширена оі:
йинекоБ, П. Историческата мисия на старобъ/ь
гарската литература. - В: Българо-руски литератури
Бръэки през СредноБекоБието. - Старобългарска ливе-
ратура. Изследвания и материали. С, 1977, No 2,
5-19.
Върху отношенията между confessiones u natiom:
срБ. Р i с с h i о, R. Studi зиііа question? del'
la lingua ргеззо gli Slavl. Roma, 1972, 10-13.
Цитирани от: Пространно житие на Константин-Кирім
философ, Загребски (ВладислаБоБ) препис от 1469 г.<
глаба XVII. -В: Климент Охридски
Събрани съчинения. Т. 3. (Пространни жития на Кир»1
и Методий, подготвили за печат Б. Cm. Ангелоб и'
КодоЬ). С, 1973, с. 108.
ТеодороБ-Балан, А. Кирил и Методи. f_
2. С, 1934, с. 219; Constantinue et Method!"'
Thessa Іопісепзез (Tontes, гесепзиегит *'
i 1 1 из traverunt F. Grivec et F. Тотзіб). - Rado"
StaroaІаѵепзкод Institute, N. 4. Zagreb, 1^°
72-73.
6 .a
ТеодороБ-Балан, А. Цит съч. , c. 2>-
Grivec-Tome i 6. Цит. съч., 71-72.
Пак там.
ТеодороБ-Балан, А. Цит. съч., ^
164

226. Grivec-Toms ic. Цит. съч., 74-75.
9 Предложената от А. Теодороб-Балан корекиия изглежда
приемлива: "Missae el sacгаtiввima ilia mysteris
... (Бместо ministeria). (Превод Бж . Б бел. 74 от
пърбата студия Б настоящата книга,)
4°Теодоров-Балан, А. Цит. съч., 227-
230. Grivec-Tome i 6. Цит. съч., 75-77:
"Обаче божествените служби, сБетите тайнства и
тържествените меси. . . никой и по никакъБ начин да не
са осмелява да ги изБърши така... като се напраБи
изключение само за онова, което се отнася до нази-
данието на простия и неразбиращ народ, ако
евангелският и апостолският разказ се съобщават на същия
[славянски] език от тези, които го знаят добре.
Разрешаваме, насърчаваме и съветваме това да става
по-често, та Бсеки народ да хвали Господа и да му
се изповядва" (по ИзБори за българската история,
VII * Латински извори, II. С., 1960, 292-293).
Срб. В а г d у, G. La question dee Іапдиез dans
1'ёдГізе ancienne, I. Paris, 1948, p. 75.
Itinerarium Egeriae (peg. 0. Prinz). Heidelberg,
1960.
Срв. R o n c a g 1 i a, A. Le origin!. - In:
Storia della letteratura Italiana (a cura di E.
Cecchi е N. Sapegno), 1. Hilano, 1965, p. 156.
T а келът Б: H a r d o и i n, Col lectio concillio-
rum, IV, p. 918.
HGH, Concilia, 2, c. 2Ѳ6 и сл.
СрБ. N i t h a r d. Histoire des fits de Louia le
Pieux (editee et traduite par Ph. Lauer). Paris,
t6 1964, 100-109.
Вж. Plcchio-Simonelli,M. A pro-
poelto dell' Alba Bilingue. - In: Annali dell'Isti-
tuto Univer&itario Orientale. Sez. Romanza. Napoli,
СрБ. R o n c a g 1 i а, А. Цит. съч., 187-188;
1. De G o j е. Bibliotheca Geographorum Arabico-
4, rum, VII, Leiden, 1ѲѲ9, p. 116.
N i t h a r d. Цит. съч., c. 37. фактът, че Нитард
е имал сведения за съществуването на етно-
Гвографска единииа с постоянно славянско население,
165

която се е намирала Б стратегическите граниии |ц
империята, подсилва впечатлението, че проблемът ^
един славянски е вик може да е възникнал на загц.
няколко десетилетия преди Кирило-Методиебата мисия
19 HGH, Concilia, 2, с. 296.
2° HGH, Concilia, 2, с. 26в.
Теодороб-Балан, А. Цит. съч., с. 21$
Grlvec-Тотв id. Цит. съч., с. 72.
2 2
ТеодороБ-Балан, А. Цит. съч., с. 222
Grivec-TomSld. Цит. съч., с. 73.
Теодороб-Балан, А. Цит. съч.
222-223. Grivec-Тотвіб. Цит. съч., с.
73.
24
ТеодороБ-Балан, А. Цит. съч.
(Methodic, arch i epiecopo pro fide), c. 223. C. r i .
vec-Toms id. Цит. съч., с. 74.
ТеодороБ-Балан, А. Цит. съч. , c. 226.
Grivec-TomSid. Цит. съч., с. 74.
26
ТеодороБ-Балан, А. Цит. съч., с. 230.
Grivec-Tom8id. Цит. съч., с. 77.
27
Теодороб-Балан, А. Цит. съч., с. 156.
СрБ. Grivec-Tomi id. Цит. съч. , с. 77.
Според PG 126, 1194-1222 латинският првбод
приближаБа owe поБече формулата до традииионниі
език на Западната иъркБа : "Сит... поп intelligent
ііЬгоз Greece сопзсг1ptoe . . . "
ТеодороБ-Балан, А. Цит, съч., с. 160.
2 9
ТеодороБ-Балан, А. Цит. съч. , с 160.
ТеодороБ - Бала н, А. Цит. съч., с. 219;
С. гіѵес-Тотвіб. Цит. съч., с. 72.
Климент Охридски. Цит. съч., с. 188
"...quod ad simplicis popu 1 i. . . aed i f i ca t i onem attr
net..." (cpb. бел. 26).
Пумата диалект, разбира се, не възприемам 6 смие*'
на местен гоБор (според съБременното й значение '
диалектологията), а като езикоБ инструмент, може И
Бече до изБестна степен стандартизиран и оше от св'
мото начало на кирило-методиеБската мисия бъзприе'
като функционален екБиБалент на общ език, с друг'1
думи, на едно зараждащо се koine . С прилагателно*'
зпостолски искам да подчертая значението на мисии'
166

иерската дейност Б нейните различни аспекти: от
този, който Боди до приемането на ноБа Бяра, до про-
побядбането сред Бече утвърдени християнски обшнос-
пи.
3* Пространно НетодиеБо житие, V. Цит. съч., (срБ.
бел. 31).
33 За понятията dignitas u norms 6 западната
хуманистична традииия и за тяхната значимост при изучаБане
на "въпроса за езика" сред слабините Ьж. глаБа XI
("Introduction a une etude сотрагёе de la question
de la langue chez Іез Slaves", 159-196) Б моята
книга Etudes litteraires s1аѵо-готапез. Studia His-
torlca et Philologica, VI. Flrenze, 1978.
Цитирам според определения от К. М. КуеБ текст,
срб.: КуеБ, К. И. Азбучната молитБа Б славян-
скипе литератури. С., 1974, с. 171.
За текста срБ.: А н г е л о Б, Б. Cm. ПохБала
Царе Симеону. Текстологические наблюдения. - В: Из-
борник СБятослаба 1078. Сборник статей. Н., 1977,
247-256. ПриБедените от Б. Cm. АнгелоБ примери,
създадени Ь no-късната прабослабна слаБянска
традииия (пак там, 251-256), потбърждаБат парадигматич-
ния характер на старобългарските тборби от този
тип.
зв
За характера и предназначението на монашеската
култура през ПърБото българско иарстБо и Б частност за
отношенията между манастирите и БластБашата каста
6ж. точното обобщение на: D и j 6 е v, I. La
гаforme monastique en Bulgarie au X зіёсіе,
Melanges E.-R. Labande. Etudes de Civilisation
,„ «ladievale. Poitiers, 1974, 255-264.
Тоба обяснява и предимно литургичната съшност на
най-дребните слаБянски текстоБе, чийто произход
обикнрбено се приписБа на школата на Константин-
Кирил и Методий. Изложените тук съждения, от друга
страна, изострят нашите съмнения за действителното
препредаване на тези авторитетни ("достопочтени")
пекстобе: до каква степен църковната среда, която
се е утбърдила като ръководещ оргзн на официално
признатата иърква в България, е почувствала нуждата
9а ги коригира.
1Ь7

4 О
Tesu съждения, разбира се, не намаляват ни на^
малко значението на онези езикобедски изследвани,
които иелят да установят дали и до какба степ«.
слаБянобалкански елементи (т. е. старобългарски (
най-широк смисъл на думата) са били в основата ц
най-дребния славянски "апостолски диалект", изпо^,
збан по Бреме на Моравската мисия. Разграничение^
между старославянски и старобългарски се оснобаб,
върху данни от социален и културен характер, с дру,
ги думи, Бърху функцията на изследваните езико^
единици, а не на техния произход.
Резултатите от някои начални проучвания Б това пол,
са публикувани Б: Studi зиііа queetione della lin.
gua ргеззо gli Slavi (nog редакцията на P. Пикио)
p. 676. Автори на студиите са: М. Колучи, Л.
Константини, пж. 0ел'Агата, С. Грамоти, И. Мамэарэ,
P. Пикио. Вж. двата тома със студии на американсид
u европейски специалисти под заглавие: Aspects o[
the Slavic Language Question (ed. R. Plcchio and H,
Goldblatt). New Haven, 1984.
Срв. Черноризец Храбър. 0 пнсмене^
(критичеоко издание, изготвила А. Джамбелукі-
Коссова; словоуказател, изготвила Е. Дограма-
джиева) . С, 1980, с. 28 и сл.
Влиянието, оказано от културата на Първата
българска държава върху доктриналната катализа на бого-
милството, е ясно определено в четвърта глава на:
П р и м о в, Б. Бугрите, С, 1969, 157-176.
Срв. Р і с с h i о, R. The Function of Biblicil
Thematic Сіиез in the Literary Code of "Slavi'
orthodoxa". - In: Slavica H i егозо 1 ymi tana , 1-
Jerusalem, 1977, 1-32.
Текстът в: Климент Охридски. Съ6ра'
ни съчинения. Т. 1, с. 505.
48 I
Срв. Пикио, Р. Върху изоколните структури'
средновековната славянска проза. - Литературна *"'
съл, 1980, No 3, 75-107.
Срв. втората глава на моята книга Etudes lit t-*
гаігез в 1аѵо-готапез. .., 23-42.
48 Срв. S і 1 ѵ е з t г е, Н. Notes зиг la »Vi1'
Eraclii" de Renier de Saint-Laurent: contribution
168

1'hietoire litteraire du XII eiecle llegeloa. - Re-
vue d'Hietoire Ecc1е еias11que, XLIV, 1-2 (Louvain,
1949), 30-86. X. СилБестър откриба Б този текст
„рисъсиЬието на необичайни формални похБати и отбе-
лявба: "en quelques гагез endrolte, сигзиз et rime
sont accouples: en a vu mariagee moine hereusement
aseortiв. . . * В действителност лоба, което праби
впечатление (поне от гледна точка на този, който
проучЬе слабянско-латинските отношения), е изокол-
нотропическата равномерност на сегменти от
изречения, урегулирани от сигзиз:
3 multo/magiз/1дповсеге,
3 quam/uItlonem/exiдеге...
A Viderunt/розt раи 1um/cuncta/nitescere,
A quae Trustra/tunc pavitabant/migreecere...
Тоба съчвтабане на иэоколната сегментация и на сиг-
вив е- характерно и за отила на Патриарх ЕБтимий,
както се старая да докажа Б судията ми Isometric
Semantic Иагкегз in the Ргозе of Patriarch Euthymi-
ue of Tarnovo. - In: Slavic Linguistics, Poetics,
Cultural Hietory (In: Honor of Henrik Birnbaum)
(sd: M. S. Flier and D. S. Worth). Columbus, Ohio,
1986. (International Journal of Slavic Linguistics
and Poetics, XXXI-XXXII, 309-318.)
16У

ЛИТЕРАТУРНИ И ЕЗИКОВИ АСПЕКТИ НА СТАРАТА
БЪЛГАРСКА ТРАДИЦИЯ
Искам да подновя тук широкото критично
обсъждане на проблемите, които поставих за пръв път на
Първия конгрес по българистика1. Вярвам, че
настояването за разглеждане на някои основни теми на нашата
научна дисциплина съответства напълно на целите на
тези конгреси, чието периодично провеждане би трябвало
да ни даде възможност да уточним методологичните
основи на нашата обща работа.
На конгреса през 1981 г. бях подчертал парадигма-
тичната функция на старата българска литература*, т.е.
жизнената функция на този първи литературен разцвет у
славяните, през който се създават тематични и
изобразителни модели, върху които се уповава по-късно голяма
част от писмената традиция на православното славянство
от Балканите до руските земи. Последвалите спорове не
само осветлиха непълнотата на схемата, която бях
предложил, но откриха в нея и известна двусмисленост. Ще
се постарая преди всичко да обобщя данните, които
смятам за общоприети. След това ще се опитам да уточня
въпросите, които ми се струват все още открити.
Представянето на средновековната и предвъзрожден-
ската българска литература в духа на общите традиции
на православното славянство - след двайсет и пет
годишни спорове върху въпроса - не мисля, че поражда
вече основателни възражения. Не виждам по-специално
никаква съществена разлика между моите възгледи,
изразявани многократно, като се започне от 1958 г., и
възгледите на Дмитрий Сергеевич Лихачов2. Вярно е, че в
една рецензия от 1961 г. нашият руски учител беше
изразил някои резерви по отношение на схващането ми за
културната общност на православните славяни (Slavia
orthodoxa), на която съответства според моята
терминология една църковнославянска езикова общност3. Това
бяха обаче no-скоро формални, отколкото същностни въз-
171

ражения, продиктувани от страха, че латинският тер^
(Slavia orthodoxa), който тогава употребявах може би*
пресиленото изтъкване на религиозния фактор за сметк
на обществено-културния, би ограничил хоризонтите и
научното дирене. Мисля, че по-късно разпръснах те^
съмнения, говорейки постоянно за православно славят
ство като за една културна общност, чиято вероизповедѵ
на същина не изключва, а съдържа в себе си особен на,
чин да се възприеме и опише също така политическият ц
общественият живот, както и творческата дейност, Съ%
ят Лихачов, от друга страна, стана no-късно изразител
на едно наднационално разбиране за литературната исто.
рия на южните и източните славяни, на което аз съшо се
бях опрял. &ьв второто издание на своята "Поэтика
древнерусской литературы" (1971), което остава за
всички нас една класическа книга, Лихачов говори вече
открито за "общность православнославянского языка" ѵ
за "литература православного славянства",
присъединявайки се по този начин към същността на моята
формулировка и на терминологично равнище4. Както ми се
струва, тъкмо на съчиненията на Лихачов, чийто голям
авторитет е всепризнат сред славистите на всяка страна -
от Съветския съюз до Съединените щати, се опираха
българските колеги, когато се заеха с плодотворна
дискусия на тази тема. Аз също така, макар и от разстояние,
се възползвах от тази дискусия, която ми помогна да
допълня, уточня и коригирам някои мои изказвания.
Откритото обсъждане върху страниците на сп.
"Литературна мисъл" през 1969 г., в което взеха участие
освен самият Лихачов изтъкнати български учени, като
Куйо Куев, Лиляна Грашева, Боню Ангелов, Иван Дуйчев,
Донка Петканова-Тотева и Петър Динеков, допринесе з»
изясняването на много въпроси5. Струва ми се обаче, че
не се стигна до окончателни заключения. Поради товв
дискусията може да се смята за открита. По моя прецеН'
ка остава валидно наблюдението на Боню Ангелов, от W
ето се вижда, че все още не сме в състояние да опреде'
лим с достатъчна точност обекта на онази обща истори*
на православната славянска литература, която е бил*
смътно предвиждана и желана (макар и схващана чрез пс
различни термини, както ни напомня самият Боню АнгС
172

лов) от Ватрослав Ягич в едно писмо до Шахматов от
март 1911 г. Времената все още не са назрели за
начинание от този род и защото - както изтъква Боню
Ангелов - особеностите на множеството български и сръбски
паметници не са системно проучени, а и защото самото
понятие стара българска литература изисква уточняване.
Мисля, че повечето изследователи на старата
българска литература се съобразяват с общите схващания,
които все още се ползват с голям успех в изучаването
на всички национални традиции. Тези схващания се
основават на диалектическото двуединство език - нация
според понятийната схема, възникнала в епохата на
романтизма. Така както понятието френска литература или
немска литература се основава върху литературния узус
на своеобразните национални езици, наречени френски
език'или немски език, така и българската литература е
схващана като корпус от текстове, написани на
български език, разбиран като типичен израз на
българската нация, В светлината на тези критерии
националният език не може да бъде схващан другояче освен
като исторически инвариант, чиято специфика не може да
бъде съществено накърнена дори от важни подразделения
като старобългарски език и съвременен български език.
Оттук се поражда стремежът старата българска
литература да се схваща като корпус от текстове, написани на
една своеобразна форма на национален език, т. е. на
старобългарски език. Според моя начин на виждане
несигурността, в която някои от нас се намират, възниква
от самия произход на извънредната схематичност,
внушена от романтичното изразяване на национална литература
и литература на национален език. По-конкретно, не съм
сигурен, че твърдението "старата българска литература
е написана на старобългарски език" ни помага да опишем
точно историческата реалност, с която искаме да се
занимаваме. От друга страна, ако сметнем, че не цялата
стара българска литература непременно е написана на
старобългарски език, би трябвало да въведем различни
критерии за разграничаване с опасността да разрушим
идеологическото построение, върху което се основава
самото понятие за национален език и национална литера-
тУра. Прибягването например към ареални критерии ше ни
173

наложи да смятаме за "стари български автори" 6еле^Ит
гръцки прелати, като Теофилакт и Хоматиан, които с*
били пастири на българското християнство и в своитЦ
съчинения на гръцки език се присъединяват към традищ,ч
ята на Климент Охридски,
Струва ми се следователно, че същността на проб,
лема може да бъде сведена до два основни въпроса: i)
как да се съгласува националният характер на старата
българска литература с нейната принадлежност към над*
националната култура на православното славянство; 2)
до каква степен понятието старобългарски език ни пома-
га да определим в същото време традицията на старата
българска литература и отношенията между този
национален литературен език и езика на църковнославянската
езикова общност, изразител на националното единство на
православната славянска литература,
Що се отнася до първия въпрос, струва ми се, че
няма да има трудности за определянето на функцията на
българската литературна традиция в рамките на
общността православно славянство. Българските автори от
Средновековието и от късното Средновековие са може би най-
характерните изразители на едно съзнание, което е
едновременно и национално, и наднационално, Тъкмо
културата на Първото българско царство доставя първите
образци на зараждащото се православно славянство.
Културата през времето на Второто българско царство е
изиграла не no-малко важна роля посредством Търновската
школа, а по-късно благодарение на "писателите от диа-
спората" като Киприан и Григорий Цамблак. В същото
време книжовната българска традиция съумя да привлече
гласове, идващи от други православни славянски земи,
не само от руските, но и от сръбските. Става дума за
един постоянен процес, който продължава през вековете
на османското робство чак до времето на Паисий Хилен-
дарски, който е не само жив полемист и горещ български
патриот, но и автор, използвал широко както руски,
така и сръбски извори и образци. Не е трудно в
националните и междуславянските характеристики на старата бъ^
гарска традиция да видим двете страни на един и с**
медал.
Много no-трудно е, струва ми се, да се отговор"
174

на втория въпрос. Ако си представим, че самото
своеобразие на старата българска литература зависи от
нейното постоянно двуединство с една форма на национален
език, трудността ще се съсредоточи тъкмо върху
лингвистичния аспект на нашия проблем, Ако се ръководим от
начина, по който предимно са съставени историята и
антологиите на старата българска литература, хронологи-
ческите граници, в които се включва тази литературна
традиция, се простират от IX-X в. чак до XVIII в.,
т.е. от Климент Охридски до Паисий Хилендарски. Това
ни кара да мислим, че историците на литературата имат
по-малко съмнения (или no-скоро по-малко "скрупули"),
отколкото историците на езика. По-внимателните
историци на книжовния език в действителност не възприемат
идеята за старобългарски език, единен и компактен от
IX до XVIII в. Един прозорлив и точен в разсъжденията
си учен като Дора Иванова-Мирчева настоява по-скоро
върху различието (колкото същностно, толкова и
функционално) между езика, наречен собствено старобългарски
(X, XI и XII в.), и този от среднобългарския период
(XIII и XIV в.)7. Следователно не само понятието
старобългарски става много ограничено, но - ако добре
разбирам мисълта на изтъкнатата авторка - от
среднобългарския период до епохата на Паисий вътрешната
история на езика на старата българска литература трябва
да бъде проучвана в определено различна перспектива.
Изкушава ни в този пункт мисълта да направим
заключение, че само механичното прилагане на несвойствени или
приблизителни термини поражда недоразуменията, които
ме занимават. Бих могъл да добавя, че честата употреба
на стара българска литература вместо старобългарска
литература, струва ми се, обяснява загрижеността ми да
не се довежда до крайност изравняването национален
език - национална литература.
Следователно остава същественият проблем да се
определи какво се разбира под старобългарски език, в
какви хронологически и териториални граници се
разгръща историята на този език и какви са били неговите
отношения с наднационалния език на общността православно
славянство, Само когато дадем точен отговор на този
въпрос, ще можем да избегнем освен терминологичните и
175

понятийните недоразумения в областта на литературна^
история.
В моя доклад на Първия конгрес по българисти^
предложих разграничаване между Кирило-Методиев език ,,
старобългарски език. Едва в България на Борис и Симео(,
започва всъщност използването на една особена форма ^
граматичен славянски като свещен език във всички часті,
на литургията, включително и при отслужването на тайНх
ствата. Преди да се издигне до такова достойнство,
граматикализирани по различен начин форми на славян!
ския език са били използвани в сферата на разпростра,
нение на латинския език не по-малко, отколкото във ви-
зантийската сфера единствено като "апостолски диалект"
или, ако прибегнем до терминологията, въведена от
франц Загиба, - като "мисионерски език"
(Missionsprache)в.
Това разграничение събуди обяснимо смущение у
някои колеги. Дора Иванова-Мирчева е съгласна с мен, че
социално-религиозното освещаване на това, което можа
да определим като първа официална форма на
старобългарски като модел на зародилата се православнославян-
ска традиция, става през времето на Първото българско
царство. Но самата Дора Иванова-Мирчева мисли, че този
нов език, който се налага като национален, преди още
да поеме функциите на наднационален език, може да сеf
отъждестви с Кирило-Методиевия език. По нейна прецеш
старобългарският, който достига пълното си достойнство
при Борис и Симеон, не е нещо ново по същество, а по-
скоро език, който "в действителност се завръща в
единственото си родно място"9, Константин-Кирил и Методий.
според вижданията на една традиция на проучване, която
е все още широко приета, при първото съставяне на
необходимите за тяхната мисия текстове в действителност
са изхождали от българските говори, които са познавали
добре, преди да заминат за Моравия.
От свое гледище Дора Иванова-Мирчева може да имз
право. Струва ми се обаче, че нашите заключения мога*
да бъдат различни, ако вместо да съсредоточаваме внН'
манието си върху произхода на старобългарския, изслеД'
ваме неговата историческа функция. От функционална
гледна точка езикът, установил се в България при Бор"с
176

и Симеон, трябва да бъде видян като нещо ново.
Сравнението, което тук ни интересува, не се отнася до
връзката между същността на старобългарския език и
същността на другите езикови формации, а между техните
функции.
Мисля, че тази разлика между
генетичните и функционалните характеристики би
могла да направи по-гъвкаво критичното отношение към
този проблем на друга една изтъкната и благосклонна
към моите възгледи критичка - Лиляна Грашева1°.
Въпреки съгласието си с факта, че "стабилизираният статут
на старобългарския книжовен език в последните
десетилетия на IX и началото на X в. прави възможно
разпространението му в източнославянските и сръбските земи",
Лиляна Грашева намира за необходимо да направи едно
уточнение и пише: "Не може да се прави, разбира се,
абсолютно никаква разлика по същество между
старобългарския език от времето на Моравската мисия и от
времето на Борисова и Симеонова България."11
"Същественото", на което ерудираната българска авторка се
позовава тук, се отнася вероятно до вътрешната структура на
езика, а не до решителното изменение на функциите му,
което аз исках да подчертая и което според Грашева
води до един "стабилизиран статут на старобългарския
език", т, е. функционалното преминаване от един
"апостолски диалект" към език със самостоятелно
достойнство. "Апостолският диалект" на Кирило-Методиевата мисия
остава все пак помощен инструмент, докато - както
справедливо подчертава Лиляна Грашева -
"старобългарският книжовен език има по-разнообразни превъплъщения
според различните жанрово-тематични схеми, на които
вдъхва живот"12.
Възможно е моите предишни аргументи да са
породили някои недоразумения поради това, че изложението ми
не е било нито достатъчно ясно, нито изчерпателно.
Това може да бъде така именно поради дискусията върху
функцията на "апостолските диалекти" (Missionsprachen)
в романската и византийската църковна юрисдикция, а
сьцо и в България на Борис и Симеон. В тази връзка
Иванова-Мирчева пише: "Аз мисля, че мисионерският ха-
Р на старобългарската литература не трябва да бъ-
1г- Рикардо Пикио ... 177

де ограничен само в Моравия и Панония, но трябва да ^
разшири също и в България през старобългарския перцч
од."1 В подкрепа на това наблюдение изтъкнатата hctq4
ричка на езика привежда много сигурни доводи, коит0
намирам за убедителни. Няма съмнение, че както епис,
копското седалище в Охрид, ръководено от Климент, таца
и преводаческата школа, създала се в Преслав, провеж-
дат широка апостолска дейност, т. е. заемат се с едн0
евангелизиране, което налага напрекъснато приспособя*
ване на езика към изискванията на обществото, към кое-
то проповедниците се обръщат. Това обяснява защо,
както уточнява Мирчева с голяма проницателност и сигур.
ност, "литературният старобългарски език (... ] общ и
единствен и за двата книжовни центъра в Охрид и
Преслав £... ] продължава да бъде една отворена езикова
система."14
Твърдението обаче, че и първият официален език на
българската църква и държава е бил използван и за
мисионерски цели, не означава, че би трябвало да
характеризираме този език като "апостолски диалект".
Съществената функционална разлика
между "апостолския диалект" на Моравската мисия и езика
на Първото българско царство се състои в това, че в
първия случай става дума за един спомагателен
инструмент с ограничено достойнство, използван успоредно със
свещения език на друга църковна структура, докато във
втория случай мисионерската дейност е провеждана от
името на нова църковна организация, чийто мисионерски
език се отъждествява със свещения език, използван във
всички църковни служби, включително и при тайнствата.
"Апостолският диалект" служи за предаване и обясняване
на съобщения, изразени от другоезични авторитети,
докато мисионерският език на една автономна църква
разпространява и тълкува съобщения, чиито фонични и
графични знаци притежават своя вътрешна и самостоятелна
валидност. Положението, създало се от самото
възникване на българската църква, е добре описано още през
XII в. в един забележителен пасаж в житието на Климент
Охридски, написано от Теофилакт Охридски15. Според
този гръцки църковен сановник Климент създава "прости *
ясни слова", такива, че "нищо да не убегне и на най'
178

неподготвените българи". Няма съмнение, че става
въпрос за апостолска дейност. С тези слова, обяснява
гръцкият биограф, Климент "хранил душите на по-
простите българи, поейки с мляко тези, които не могли
да приемат по-твърда храна". Алда Коссова разпозна в
тези слова ясната им връзка с Първото послание до ко-
ринтяните (3:2) на апостол Павел16. Позоваването на
Библията в действителност е много важно и текстуално
разгърнато, формулировката на Теофилакт отвежда не
само към Първото послание до коринтяните (3:2), но също
така и към Посланието до евреите (5:12-14), както и
към Първото послание на Петър (2:2). Теофилакт казва:
"yatoom яотіоок; тои<; цт\ биѵацёѵоис; сгтереитѳраѵ трофтуѵ
яроатр«иутси." В първото Послание до коринтяните четем:
"yaXa бцоЬ; ёлотісга, ой Ppfyia оияи yap ёбиѵааѲе."17 И в
Посланието до евреите: "yeyovare xpeiav 5xovteQ
уа\ахто<; ой сгтеребЬ;, троф^У;."1 Същият образ с част от
същия текстуален материал се среща най-после и в
Първото послание на Петър: "&; &ртіуёѵѵтуга ррё<рл то
\oyix6v йболоѵ убсХа ёяіяоѲлаате, іѵо ёѵ аитО augiryStjce
dr awrnptav."1
Традицията на егзегетиката, отнасяща се до Петър
(2:2), внушава едно тълкуване на "Хоуікоѵ" в израза
"хо Коуіхбѵ &6o\ov yaXa" като "словесен", т.е. "на
думата". Тб Хоуіхоѵ 5бо\оѵ ydtXa е предадено в много
модерни версии (от крал Джеймс до протестантската
италианска Библия на Джовани Диодати и френската ерусалим-
ска Библия) като "чистото (искреното) мляко на
думата" . И- "млякото", с което Климент храни "тези, които
не могли да приемат по-твърда храна", може да бъде
идентифицирано с езика, използван от мисионерите за
възпитанието на новопокръстените, преди те да излязат
от "духовното детство" и да станат в състояние да
разберат една no-зряла реч, осветлена от теологията.
Интересно е да се посочи, че повече от четири
века след Теофилакт Охридски големият историк на Контра-
реформацията кардинал Цезар Бароний ще си служи още
със същия образ, извлечен от посланията на Петър и
Павел, за да оправдае в светлината на писмото Industriae
tuae на папа Йоан VIII използването на славянския език
като "апостолски диалект" при славянската мисия в Мо-
179

равия. "...ita natam recens Ecclesiam ...lacte nutrl4
ens parvulorum ...fore ut Moraviensis Ecclesia Matrn
ex qua genita est lingua perfecta loquutura esset»
(...хранейки така току-що родената църква с детск0
мляко... за да достигне по-късно моравската църква
[способността! да говори отлично езика на майката, <^
която е родена (т.е. латински)20.
Можем следователно да сметнем, че текстът на Тео-
филакт потвърждава мисионерско-възпитателната употреба
на местен славянски език в българските земи според
критериите за законност както от страна на гръцката,
така и от страна на латинската църква. От същия текст
на Теофилакт обаче се заключава, че това, което
Климент пише на "български език" ("BooXyopwv уХбттті"), се
основава върху авторитета на една българска църква,
вече автономна и способна да предаде именно на "езика
на българите" пълно свещено достойнство (освен
мисионерско-възпитателната роля на новопокръстените от
собствената църковна юрисдикция).
Това, че Климент Охридски според Теофилакт е бил
представител на една изградена църква, а не на
обикновена мисионерска организация, проличава от много
елементи. На първо място Климент е определен като "нов
Павел за новите коринтяни - българите". "Новите корин-;
тяни" не могат да бъдат езичници, а само християни -
членове на една вече създадена църква. На второ място,;
Теофилакт се отнася към българската църква от времето
на Климент като към един религиозен организъм, достоен
да се заема и с тайнствата (та ілисгттіріа) на
празненствата, които се извършват "за Христа и чрез Христа"
(ХрютоО хаі еяі Хрютю). Климент по думите на Теофи-:
лакт "е предал на българите всичко, което се отнася до-
църквата и с което се прославя паметта на бога и на
светиите (лоѵта та Tfjc; ёххл-паіок;, ха! еі<; цѵт|юа *еоС
наі ауСыѵ фаібриѵоѵтаі). Трудно е да се повярва, че
църковен писател като Теофилакт, който, както видяхме,
се придържа в словото си стриктно към буквата на
писанието, би могъл да употреби с лекота строго определен*
термини, които се отнасят до тайнствата и на най'
свещената част от божествената служба, т.е. извършва'
нето на причастие: изразът "еі<; ідѵтѴюа Оеоо" не
180

да бъде възприет без позоваване на думите на Исус
"toDto яоТете elr tfjv ёцт^ѵ &ѵ6сцѵпаіѵ" (това правете за
пой помен - Лука 22:19).
Тези съображения ме карат да вярвам, че - макар и
да остават валидни аргументите, приведени от Дора Ива-
нова-Мирчева, за да покаже, че "езикът на българите" е
бил използван в България през IX—XII в. като
мисионерски език - не би трябвало да се отъждествява този език
с "апостолския диалект" на Моравската мисия на Кон-
стантин-Кирил и Методий.
В светлината на функционалното различие между Ки-
рило-Методиевия "апостолски диалект" и религиозния
език на Първото българско царство се налага да обърнем
внимание върху отношението, създало се от самото
начало, между старобългарския език (според схаващанията на
Дора Иванова-Мирчева за периода до XII в.) и
славянския религиозен език, който в същото време се е
разпространявал извън българските граници.
Всеки, който смята, че съществува непрекъснатост
на езиковите форми (от Кирило-Методиевите текстове, за
които между другото нямаме пряка документация, до
езика, който се е утвърдил в Борисова и Симеонова
България), не може да не държи сметка за факта, че corpus
paiaeoelovenicum (или старобългарският канон) не
отразява в цялост всички употреби, свързани с
разпространението на различни форми на славянския "апостолски
диалект". Езикът на мисиите е трябвало да остане
навсякъде - да си послужим отново със сполучливата
формулировка на Дора Иванова-Мирчева - едиа "отворена
система", Това, че е съществувало разнообразие в
употребата на този език, който бихме могли да определим с
разтегливия термин религиозен славянски, се
потвърждава от документи като фрайзингенските листове, Башчан-
ската плоча и Молитвите от Санкт Емеран. Това бързо
разклоняване на местни говори в голяма част на Slavia
по времето на християнизацията в следкирило-
методиевския период чак до XII в. подтикна неотдавна
Роберт Матиесен да предположи съществуването дори на
дванадесет разновидности на религиозен славянски език,
Които ученият изброява в следния ред: панонски,
бохемски (чешки), лужишки, хърватски, дуклянски, босненски,
181

сръбски, български, македонски, галицийски, киевски ь
новгородски21. Става дума за една схема, която предиз,
виква много съмнения, защото е твърде подробна, за ^
бъде конкретно документирана. Не можем все пак да оіч
речем, че са съществували и други разновидности на р&
лигиозен славянски на нивото на "апостолски диалекти*
в епохата, когато старобългарският се издига до наи\
високо достойнство в християнската държава, родена от
покръстването при Борис.
По моя преценка ще бъде погрешно да се отъждест.
вява старобългарския с целия религиозен славянски език
на тези първи векове. Това не означава обаче, че ста.
робългарският може да бъде уеднаквяван с другите форми
на "апостолския диалект". Тъкмо защото е функционално
различен от съвременните му форми на религиозния ела-
вянски език с предимно мисионерска функция,
старобългарският език става език-образец, чрез който старата
българска литература е могла да поеме парадигматичната
функция, за която говорих.
Дори по отношение на функцията, изпълнявана от
старобългарския като език-образец <т,е. - ако е
позволено да направим една типологична съпоставка с по-
късния "въпрос за езика" в Италия - като един вид тос-
кански на зараждащата се православнославянска
общност), предложените данни от литературната традиция са
по-малко проблематични от тези, които можем да получим
от езиково-филологйческатата документация. Както беве
подчертано наскоро във встъпителния том на
"Старобългарски речник", "богатата българска книжнина,
създадена с толкова усърдие и любов в Златния век, почти
напълно е изчезнала в нашите земи. Запазили са се
преписи от произведенията на старите български писатели,
направени най-често в стара Русия или стара
Сърбия..."22 Тези нещастни обстоятелства правят
практически невъзможно точното описание на наднационалнагз
езикова норма, за която старобългарският език чак А°
XII в., изглежда, е имал (благодарение на своя най-
голям религиозен, политически и културен престиж) най'
голям принос. Не е основателно да се предполага наднв'
ционалната функция на езика на старата българей
литература, но е необходимо също така това понятие 0
182

се употребява с голямо внимание, преди да се
отъждестви изцяло старобългарският език с по-богатата и сложна
система на обшия език на православното славянство,
наричан по традиция църковнославянски ѳэик.
Към немного по-различни заключения ще ни отведе
изследването на езиковото състояние в славянския свят
през XIV и XV в. Идеята да се припише пълно свещено
достойнство на "словѣыскын" добива отново сила през
XIV в. не само сред православните славяни, които
спорят по този въпрос с византийската църква, но също
така и в римското славянство. В западното християнство
религиозната забрана на славянския език, наложена от
папа Григорий VII през 1080 г., постепенно отслабва,
като се утвърждава новата езикова политика на
Четвъртия Латерански събор от 1215 г. и последвалото
узаконяване на глаголическия ритуал при папа Инокентий IV,
През XIV в., в годините, в които се говори за tranela-
tio imperii от германците към славяните в Бохемия,
тази възраждаща се латинско-славянска традиция намира
горещ защитник в лицето на Карл IV и един авторитетен
център за разпространение в Емауския манастир, Култът
към свети Йероним, мним основател на славянската
църковна традиция, е не само опит да се изведе напред
началото на тази традиция, като се посочи духовен модел,
още no-авторитетен от агиографския модел, свързан с
Кирил и Методий, но и стремеж хърватските земи да
заменят както Моравия, така и България като център на
езиково-религиозно достолепие в славянския свят.
Както и да искаме да преценим идеологическата
атмосфера, в която митът за Йероним като преводач на
Писанието на славянски става политико-религиозна теза,
свързана със специфичните интереси на Пражкия двор,
остава фактът, че се е смятало за възможно да се
възвърне към живот една езикова традиция на религиозен
славянски език, узряла в земите на Slavia romana,
Такава традиция е била схващана като нещо автономно по
отношение на източнохристиянската традиция, която се
подхранва от идеята на духовното translatio ad
Bulgaria на Кирило-Методиевото наследство, И не става дума
само за абстрактна идея. "Възвръщането" на хърватско-
глаголическия религиозен славянски език в чешките зе-
183

ми, както изтъква в един наскоро излязъл труд ^
Михалек, е било в действителност толкова конкрете^
факт, че оставя следи в лексикографските латино-чешк,,
компилации от XIV в.гз
От друга страна, споровете върху произхода н$
"словѣнскын езнк" се разпространяват по това време ^
вътре в православното славянство. Константин Костенец
ки, чието Сказание основно бе проучено в последното
десетилетие от Харви Голдблат24, вероятно обобщава
многогодишни спорове, като подкрепя становището, че
тези, които искат да се опрат на един писмен език от
типа на сръбския, и тези, които предпочитат да се ос«
новават върху българския узус, грешат еднакво, тъй
като нито една от тези езикови форми не е била избрана
първоначално от "АОБрнн onh h днвнн /иужТе". Решението,
подсказано от Костенечки, е едновременно интердиалект-
но и русоцентристко: "NH Блъглр'скоу nh срьвскоѵ
сню NapHYoyT нь словЪыскоу, іеже есть въсехь снхь
плб/меыь, нь овлуб роусь B6Jjie."2S
Историческата перспектива, подсказана от тези
данни и от тези разсъждения, прави следователно
проблематично всяко едно определяне на старобългарския
език като автономна константа или като езикова
система, управлявана изключително от местни употреби.
Изглежда, че се отнася по-скоро до един корпус от
езикови изрази, които могат да бъдат сведени до типологи-
ческо единство само въз основа на историографски
схеми, зависещи в голяма степен от екстралингвистични
данни, каквито са съставките на културната история нз
"българската нация" от времето на Климент Охридски до
Паисий Хилендарски. Писменият узус на езиковата сън-
ност, която искаме да определим, зависи в
действителност от постоянното разпространение и пресичане в
продължение на около девет века на нормативни тенденции
произлизащи от различните духовни центрове на
православното славянство.
Същите трудности, които пречат да се обособи езИ'
ковата история на старата българска писмена култура С
нейния наднационален контекст, важат, от друга стран*'
и за старосръбски и староруски. И ми се струва полезн"
да припомня по този повод, че понятия, немного разли"'
184

нИ от тези, които сега представих, са разработени по
оТноюение както на староруски, така и на други
традиции и са включени в общата традиция на славянската
църковна общност от Никита Толстой, който си е
послужил и с някои ценни наблюдения на В. В. Виноградов2 .
Бих казал, че най-голямата опасност, на която е
изложен всеки изследовател на тези проблеми, е да се
стигне до крайни схематизации. Дори и доброто
намерение да се предложат ясни и точни тълкувания на
явления, които са обективно сложни, може да отведе всеки
от нас до подсилване на контурите на една отделна
схема в ущърб на други контури, които от друг ъгъл на
зрение могат да се окажат не по-малко съществени. Ще
се опитам на това място от моето изложение да обобщя
възловите аспекти на въпроса, който разглеждам, като
оставя широко място за допълнителни уточнения.
Струва ми се, че при сегашното състояние на
нашите познания ще бъде много трудно да се определи
понятието старобългарски език, особено ако се разглежда в
неговото диалектическо съответствие с понятието стара
българска литература. Голяма част от колебанията могат
да бъдат определени от факта, че не е хвърлена
светлина върху следните основни моменти:
Първо: Не е ясно дали под старобългарски език се
разбира автономна система, валидна през всичките
векове, през които се е развивала писмената традиция,
определена като стара българска литература. От своя
страна склонен съм да вярвам, че старата българска лит
тература от Климент Охридски до Паисий Хилендарски
трябва да бъде схващана като културна традиция, чието
езиково изразяване се изменя от епоха в епоха в
зависимост както от местните условия, така и от
непрекъснатото разпространение и застъпване на модели, малко
или много общи за славянската църковна езикова
общност, която в продължение на векове е изразявала
културата на православното славянство, Това означава, че
старата българска култура е била през отделни периоди
(както по времето на Първото българско царство, така и
на Търновската школа) извор на нормативни тенденции,
разпространили се и в други зони на църковнославянска-
та езикова общност. Но е имало периоди, когато българ-
185

ската литературна култура се е приспособявала към Hq
мативни тенденции, произхождащи от други области ^
православното славянство - както от руските земи, т^5
и от сръбските. Имало е периоди, в които старата ^
гарска литература се е моделирала езиково върху
щите църковнославянски норми, и периоди, в които е
следвала предимно местни традиции, Това вариране На
насоките е добре документирано, от една страна, от па.
радигматичната литература на Златния век и тази От
времето, през което се разпространява т.нар. второ юж.
нославянско влияние заедно с т.нар. "исправление
книг", и от друга - от литературата, която тръгва от
дамаскините до Историята на Паисий Хилендарски, чийто
език може да се разглежда като типичен пример на
"славянобългарски хибридизъм"2 7. Понятието език на старата
българска литература в качеството си на историографска
абстракция, свързана с литературно-културни схеми,
съдържа в себе си вариране на функции и не трябва да
бъде отнасяно към една автономна система. Става въпрос
(според моя начин на виждане) за един мутиращ езиков
инструмент, който - утвърден от възникването си като
функционална новост спрямо т.нар. Кирило-Методиев език
- се развива по-къс но в тясна връзка с изменението нз
състоянието в писмената общност, управлявана от
системата (на свой ред много отворена) на църковнославян-
ския и в последна сметка заменен от нов национален
стандарт във времето на новия "въпрос за българския,
език" (разглеждан в отличната студия, излязла наскоро,
на Джузепе Дел' Аг ата)г 8.
Второ: Не е ясно дали понятието старобългарски
език трябва изцяло да се приложи към един повече ил«.
по-малко продължителен етап от "вътрешната" езикова
история, или трябва да бъде отнесено към един особен
тип литератѵрна кодификация, т.е. към писмения езиХ'
Струва ми се, че разграничаването на старобългарска
език и среднобългарски език подхожда по-добре на цели*
вътрешен комплекс на националната езикова история, а
не на специалното проучване на литературния език. фа"'
тът, че между тези два аспекта на изследване съществУ
ват функционални разлики, които се нуждаят от нелесн'
терминологични уточнявания, осъзнава още Стефан 6'
186

нов, когато говори за "старобългарски в смисъл старо-
българско-славянски или старобалканско-славянски".
Отнася се за формулировка, която е всичко друго, но не и
ясна. Това може все пак да ни подтикне към по-точно
определяне на това, "в какъв смисъл" трябва да се
използва един термин (все още двусмислен) като
старобългарски, Струва ми се, че схващането за
старобългарския, основано върху вътрешното и местното
развитие на българските говори, трябва впоследствие да не
се смесва нито със старата кодификация на един
литературен инструмент като църковнославянския, нито с
целостта на езика на старата българска литература от IX-
X в. чак до XVIII в.
Дори ако опитите ми за отговор на толкова важни
въпроси не намерят съгласие у някои колеги, надявам се
поне моето настояване върху необходимостта да се
постави ред в един комплекс от понятия, все още объркани,
да бъде посрещнато с интерес и внимание. Не мога да
кажа дали оставянето на открити въпроси, за които
говорих, може да попречи на изучаването на езиковата или
на литературната история. Вярвам, че сме изправени
пред двете лица на един общ проблем, от чието решение
зависи нашата способност да оценим с точност паметници
на словесното изкуство, които са създадени от автори,
преводачи и компилатори българи в течение на около
девет века.
ВЕЛИКИ
П u к u о, Р. Мястото на старата българска литера-
■Ура в културата на средновековна Европа. - Литера-
■урна мисъл, 1981, No 8, 19-36.
Иоята първа формулировка на това понятие възникна
капо отговор на идеите на Д.С.Лихачов, отнасящи се
до 'източноевропейския предренесанс", изложени от
Него на IV Славистичен конгрес през 1958 г. (вж.
Лихачев Д. С. Некоторые задачи изучения
(торого южнославянското влияния в России. - В:
Мсследования по славянскому литвратуроввденив и
фолклористике. - В: Доклады советских ученых на IV
187

Международном съезде слабистоб. М.,
95-151); Р i с с h i о R. Ргег i nasc i тг)
esteuropeo е Rinascita Slavia Ortodossa.
proposito di una teei di D. S. Licha6ev. - j
Ricerche Slavietiche, IV, 1958, 185-199. Per „'
piu recente ed aggiornata presentazione den
stesso concetto, nel quadro generate degli st^
sulla tradizione letteraria medievale, si veda ,
mio studio: The Impact of Ecclesiastic Culture „
Old Russian Literary Techniques. - In: MedieVe|
Russian Culture (ed.: H. Birnbaum and M.S.Flier)
Berkeley - Loe Angeles - London, 1984, 247-279.
Л и x а ч в Ь, Д. C. Несколько замечаний no поб0„(
статьи Рикардо Пикио. - Труды Отдела Дре6нерусск<>(
литератури (ТОДРЛ), XVIII, 1961, 675-678.
Л и х а ч е 6, Д. С. Поэтика дребнеруеской литера.
туры. Л., 1981, с. 7.
Литературна мисъл, 1969, No 2, 48-61; No 3, 51 -61,
62-71; No 5, 8-23, 24-40; 1970, No 2, 51-72.
Ангелов, Б. Страници us историята на
старобългарската литература. С., 1974, 53-70.
Fra i vari saggi in cui questa studiosa prende po-
sizione sui temi qui trattati, scelgo come punto di
riferimento principal©: Мігбеѵа-Іѵапо-
v a, D. La lingua letteraria bulgara del XIII «•
del XIV secolo-terza lingua classica dell'Europa
Medievale. - In: Atti dell 8 congresso
internazionale di studi aull Alto Medioevo, Spoleto, 3-6 no-
vembre 1981. Spoleto, 1983, 203-212. Quel
congresso, tenutosi a pochi meei di distanza dal Pri'°
Congresso Internazionale di Bu 1 gar i st i ca, fu inter*
amente dedicate al tema "La culture bulgara nel <"e\
dioevo balcanico tra Orient© ed Occidente europeo'-
ф. Загиба е определил термините по проблема оше ''
S a g i b a, F. Bayerische SI awenmi ss ion und ii[t>
Fortsetzung durch Kyrill und Method. - Jahrbuctif'
fUr Geschichte Osteuropas, 9, 1961.
g
Мирчеба, Д. Цит. съч. , c. 204.
Г р а ш е Ь а, Л. Старобългарската литература пСе
погледа на проф. Рикардо Пикио. - Кръгозор, I9
No 1, 223-229.
188

t* j|aK там, с. 228.
»* Пак там.
*3 H u p ч е б а, п. Цит. съч., с. 207.
i* лак там, с. 208.
♦ 9 И и л е б, А. Гръцките жития на Климент Охридски.
С., 1Э66.
♦* Откъсът, който имам предвид, с успореден български
превод се намира в: Климент Охридски. Събр. съч. Т.
1, С» 1970, 5-6.
17 »С мляко би нахраних, а не с (твърда] храна, защото
Ив бяхте в сила [да я приемете)." Цитирам според
българския превод на Библия. Изд. Св. синод. С.,
1982.
1в Текст на български на писмото до евреите: "Защото,
макар и да бяхте длъжни според бремето да бъдете
учители, [бие] пак имате нужда да би учат кои са
пърбияе начала на божието слово и дойдохте до тако-
6а състояние, че се нуждаете от мляко, а не от
■бърда храна. Всеки, коОто се храни с мляко, не е
опитен б слобото на прабдата, ващото е младенец; а
твърдата храна е за съвършени, които благодарение
на набиха имат чубстба, обучени да различават добро
и зло. "
La Prima lettera di Pietro поп е inclusa, secondo
la tradizione ortodosea, nelle Bibblia bulgara. Una
tradizione basata sulla "Bibblia di Gerusa1emme"
suona coei : "come pargoli neonati desiderate il
leite поп adulterato della parole affinche, per ѳио
■ezzo, cresciate verso la elvezza."
Annales ecclesiasiici, аиѵіоге Саеваге Baronio
•..una cum critica historico - chronologica P. An-
tonil Pagii. Тотиѳ IX, Lucae, 1741, pp. 368 ss.
2l (anno 880).
Hathiesen, R. The Church Slavonic Language
Question: An Overview (IX-XX Centuries). - In: As-
Pecte of the Slavic Language Question (ed. R. Pic-
2, chi© and H. Goldblatt). New Haven, 1984, 45-65.
N и р ч е б a, Q. Старобългарски речник (предго-
2] ^ор.) Встъпителен том. С, 1984, с. 5.
И i с п а 1 е к, Е. Cirkevni elovanetina v latin-
•ko-oeekych slovnicich 14 etoleti. - Slavia.
189

Casopie pro «lovanskou filologii. Rocn. 54, 1985|
Se8. 2, 121-127.
24
Goldblatt, H. Orthography and Orthodoxy;
Conetantine Kostenecki'8 Treaties on the Letters,
Ph. dissertation, Yale University, New Haven, Conn.
1977; The Church Slavonic Language Question in th«
Fourteenth and Fifteenth Centuries: Conetantine
Koetenecki's Skazanie iz javljenno o piemenex. .
In: Aspect» of the Slavic Language Question..,
67-98.
J a g i 6, V. Codex slovenicu* rerun grammnt icaru»
(Slavische Propylaen, Band 25). MOnchen, 1968, S.
108.
T o я c m o 0, H. И. Взаимоотношения локальных пи-
nob дребнеслабянского яѳыка позднего периода (бто-
рая половина ХѴІ-ХѴІІ 66.). - Слабянское яѳыкоэна-
ние. Доклады собвтскоО делегации Ь Неждународный
съезд слабистоб (София, сеняябрь, 1963). М., 1963,
230-272.
Р і с с h і о, R. Lo slavobulgaro di Paieij. - Ri-
cerche Slavistiche, XIV, 1966, 77-112.
D е 1 1' A g a t a, G. The Bulgarinn Language
Question from the Sixteenth to the Nineteenth
Century. - In: Aspects of the Slavic Language
Question, I. . .157-188.
190

ВЪПРОСЪТ ЗА ЕЗИКА И КИРИЛО-МЕТОДИЕВСКОТО
СЛАВЯНСТВО
1. Един съвременен критически анализ на
полемиките, съпътствали в течение на векове
утвърждаването на славянските езици, вероятно ще доведе до
преосмисляне на някои постановки, все още властващи в
полето на славянската филология. Тук проблемът се
поставя в границите на отношенията между език и култура, но
центърът на нашите интереси определено се намира в
полето на културата. Езикът следователно ще бъде
проучван само като проводник на идеи, а не в неговата
същност. Това, което тук наричам (условно, разбира се, и
в най-широкия смисъл на думата) въпрос за езика у
славяните, съвсем не се помества в чисто езиков план,
а ло-скоро в рамките на една идеологическа история,
подхранвана от политическите и религиозните полемики,
както и от риторическите доктрини. Резултатите от това
изследване сигурно ще могат да ползват и историците на
езика, факторите обаче, които тук главно ни
интересуват, от тяхна гледна точка ще придобият стойност на
извънезикови компоненти на историчността на езика.
Предложеното тук изследване, което обхваща най-
съществените аспекти на въпроса за езика в епохата на
кирило-методиевското славянство, може да послужи като
въведение към едно всеобхватно проучване на въпроса за
езика у всички славяни от IX в. до наши дни. Намираме
се пред тема, чието разискване (и в перспектива
синтезиране) е все още твърде сериозно възпрепятствано,
защото не разполагаме с подготовителни изследвания, Не
липсват проучвания, които разглеждат отделни аспекти
на no-стари или съвременни съждения за достойнството,
нормите и разпространението на славянските езици; все
още се чака обаче една цялостна органическа дефиниция
на общата проблематика.
Казвайки въпрос за езика, всъщност възприемам
една специфична терминология, изработена от италианската
Историография. Концептуалните основи на термина са
положени от италианските научни трактати, създадени през
*Vl в. Те още по времето на Трисино, изхождайки от De
191

vulgari eloquentia на Данте Алигиери, започват да
глеждат в исторически план цялата нормативна традицц
на италианския език1. Приспособяването на термиц,
въпрос за езика към славянския свят естествено съвс^
не налага на изследването някаква хронологична огранц
ченост, свързана със средновековно-хуманистичния мо,
дел, който е залегнал в основата на първата италианец
дефиниция, а още по-малко налага необходимостта да бѵ
дат установени конкретни връзки или влияния2.
Значението на прилагателното славянски като опр^
деление на понятия от рода на цивилизация, народи ц
т.н. зависи от предварителното възприемане на езиков^
елемент като основен признак за класификация.
Погледнато от този аспект, проучването е наистина актуално,
В действителност многочислените колебания, които
характеризират дефиницията на понятието славянство в
смисъл на единна културна общност, противопоставена на
отделните традиции на различните славянски народи,
като че ли са плод на методологическите недоразумения,
които са залегнали в тълкуването на отношенията межлу
език и култура. Стремежът да се отъждествяват
границите на националната история с тези на историята на
даден език неминуемо води до упражняването на известно
насилие над езиковите данни в полза на културните.
Това са, с други думи, конкретните случаи, когато се
правят опити не само да се установи историята например
на руския или на българския език през епохи, на които
съвременното понятие за нация е било съвсем чуждо, но
така очертаните истории да се поместват в историко-
езиков контекст, който субективно се тълкува в
светлината на политико-културните идеи; същевременно напъли°
се пренебрегва фактът, че именно този контекст трябва
да оправдае самите идеи. По този начин се смесват раз*
личните перспективи и историческите данни биват обър*'
вани с историографските. Резултатът е един омагьоса*
кръг на взаимна размяна, т.е. предпоставките заместв»т
изключенията и обратно.
Историографското понятие, що се отнася до наше*0
изследване, твърде често може да е резултат от мина^
полемики върху общи или местни аспекти на въпроса $
езика. В такъв случай самото то се превръща в истор"'
192

цеска даденост. Несъмнено обаче пренасянето му от
културната среда, която му е присъща, в тази на обективно
разглежданата история на езика ше се превърне в груба
грешка. И въпреки всичко подобни постановки съвсем не
са чужди на съвременните славистични проучвания. Често
оставаме с впечатлението, че този, който разисква
върху това, дали е необходимо или не да бъдат изследвани
комплексно различните аспекти на източнославянската
езиково-литературна традиция или пък традицията на
южните славяни в периода XV11-XV1II в., или най-сетне
този, който желае да уточни границите на всяка отделна
славянска филология, се опитва изкуствено да пренесе
историографски схеми, свързани с въпроса за езика в
обективния исторически план3.
Първата дискусия относно годността на славянския
език да изпълнява официално ролята на език, чиято
норма се задава от признатия авторитет на определени
текстове, се заражда през IX в. заедно с историческото
навлизане на славяните в лоното на християнството.
Теоретичната и полемичната дейност на Константин-Кирил в
Константинопол, във Великоморавия, в Панония, по-късно
във Венеция и в Рим поставят началото на една
дискусия, която може да бъде сведена до основните проблеми
на въпроса за езика. Както в италианския "въпрос",
така и в славянските "въпроси" доминиращи остават
проблемите за достойнството на един говор (или на едно
койнё) да изпълнява официални фукции и за нормата,
която трябва да бъде възприета.
Два фактора, изглежда, са били от особено
значение при формирането на теориите за официалните
славянски езици: принадлежността към определена църковно-
политическа юрисдикция и консолидирането на отделните
етно-национални единици. Те придобиват особена
важност, когато се прави разграничение между подчинените
на византийско влияние и подчинените на римско влияние
славянски територии; също тъй съществени са те и що се
отнася до постепенното обособяване на чешката,
словашката, полската, словенската, хърватската, българската,
македонската, руската, украинската, белоруската езико-
Во-културна самостойност, та чак до съвременната адми-
нистративно-политическа организация.
1з- Рикардо Пикио .•• 193

Въпреки че са термини, които, строго погледнато
не могат да бъдат приложени към цялата славянска ист<х
рия поради променливостта на обстоятелствата, все гц
за целите на нашето изследване значенията на confess!,
ones (вероизповедания) и на nationes (народи) са q
състояние да охарактеризират, макар и условно, тезі,
исторически същности. Термините кореспондират във фор.
мално-аналогичен план с понятията вѳроизповѳдничещ
езици и национални езици. Същността на историческа^
традиция обаче в ролята си на добра съветница честѵ
пъти ще ни подскаже, че не трябва да се доверяваме са.
мо на аналогичните съотношения, а е необходимо да по.
търсим за всяка епоха и за всяка различна област кой е
конкретният принос на confessiones и кой на nationes
за утвърждаването на съответните езикови явления.
Славянската филология като дисциплина, чийто
генезис възлиза към романтично-възрожденската епоха,
отразява историографския схематизъм на всяко национално
понятие. Нейната същност в действителност отразяю
идеята за славянство, възприета като идея за обща
родина на едно племе, което, както се твърди, по
различни начини е било езиково единно. Въпреки всичко тази
концепция съвсем не е в състояние да се наложи
устойчиво над различните конкретни разделения, които от
своя страна са също вдъхновени от романтично1
възрожденските идейни постановки. Националните
филологии, противопоставяйки се на славянската филология,
наложиха свои историографски схеми, осеяни с локални
руски, сръбски или македонски нюанси; при това тези
нюанси са толкова подчертани, че безпристрастните
оценки на онова, което обединява или различава в
исторически план славяните, са все по-рядко изключение,
Противопоставянето на националните филологии *
по-старата обща славянска филология е довело до омаяс
важаване на етно-културните единици, съответстващи i*
confessiones. Най-забележителната жертва на това пр0*
тиводействие е цивилизацията, обща за славяните с пр3''
вославно вероизповедание, т.е. за онези, които в пр0'
дължение на векове са си служели с църковнославянски*
превърнал се в свръхнационален език на културата. *
да възвърна на това богатство дължимата му и
194

на от националните филологии важност, аз си служа с
понятието Slavia orthodoxa (православно славянство).
То обозначава една дълготрайна езикова общност, като
изразява и нейното вероизповедно единство. Наблягането
върху значението на тази историографска формулировка
съвсем не цели да възкреси в духа на романтичната
филология идеята за културното единство на славянството,
нито пък желае да оспори убедителността на
болшинството от постановките на националните филологии. Най-
същественото в случая е да бъдат исторически
определени както специфичните функции на nationes и на confes-
siones, така и евентуалното им съгласуване или наслоя-
ване при определени условия. Наистина има случаи, при
които може да се говори за вероизповеднически
национализъм, както и случаи, в които подобен идеен синтез
продължава съществуванието си в национализъм с етно-
държавен характер.
Излишно е да се впускаме в полемическо
преразглеждане на отделните теоретични постановки. Трябва
по-скоро да се насочим към организиране на вече
придобитите знания в една по-органична понятийна система.
Терминологичната формула Slavia orthodoxa може да
означава само една точно определена историко-културна
област, докато общият термин славянство me запази
своето практическо значение за обозначаване на условния
синтез, изразяващ етно-езикови сходства. Със същото
предназначение, но при по-голяма оскъдност на
отличителните елементи за целите на нашето изследване бихме
могли да си послужим с понятието Slavia romana (римско
славянство). То ще обозначава онези славяни, които,
бидейки подчинени на римската църковна власт, са били
повлияни от една цивилизация, различна от тази, в
която се обособява православната славянска общност със
своя славянски църковен език. Престижът на латинския,
превърнал се в свръхнационален религиозен и
литературен език, несъмнено предоставя възможности за
сравнение с предназначението на славянския църковен език,
Упражняван в пределите на православното славянство. Но
и тук трябва да се избягват чисто механични паралели.
Единствено проучването на специфичните обстановки, в
Които са се разгърнали разискванията около езика, може
195

да ни подпомогне при очертаването на променливите отч
ношения между no-горе посочените главни историчесц
насоки.
2. Строго погледнато, понятието православно слач
вянство обозначава онази действителност, която се съз*
дава едва след схизмата от XI в. между Рим и Конста^
тинопол. Почти век и половина преди това обаче благо^
дарение на Кирило-Методиевата мисия и на произтекла^
от нея културно-просветна дейност бе започнало създа-
ването на едно културно богатство, общо за различните
славяни. Именно в тази светлина историята на създалата
се в християнска Европа първа етно-културна славянска
обшност може да бъде разгледана до голяма степен »
рамките на въпроса за езика. Проучването на
полемиките, свързани с употребата на общ религиозен славянски
език, остава една от основните задачи на нашата наука,
Въпреки огромното количество писания, посветени на
първия славянски религиозен език от периода между Щ
XI в., не бих могъл да кажа, че основните подбуди,
вдъхновили този езиково-културен дебат, са били
достатъчно правдиво изтъкнати.
Главните затруднения произтичат от факта, че се
използват разнородни документи, на които се приписва
изворово достойнство. Струва ми се, че и след век и
половина изследователска дейност това, което можем да,
определим като кирило-методиевска филология и като
кирило-методиевска историография съвсем не е постигнал)
препоръчителното за всяка научноизследователска работа
методологическо единство. Тъй като документацията,
свързана с апостолската дейност на Константин-Кирил 1
на Методий, е засвидетелствана в относително къси*
преписи4, уточняването на това, кой е точният момент
от препредаването на текста, отразен в тези препис»!
очевидно не само е от решаващо, но и от първостепенноі
предхождащо всичко друго, значение. Същевременно точно
тук се забелязват най-остри различия, които съвсем ес
тествено нанасят и значителни вреди на самата интеС
претация на тези документи.
Наложително е преди всичко да се установи ДЭ^
даден текст, препредаден в известни преписи, може, &
не може да бъде възприет като свидетелство за $
196

древна епоха; същевременно трябва да се уточни и до
каква степен имаме право да "ретродатираме" съответния
паметник спрямо датировката на най-древния му препис.
Породените от тези въпроси проблеми са прекалено добре
познати във всички сектори на критиката на текста; за
съжаление натрупаният от модерната филология
значителен опит все още не е успял да внесе ред - поне що се
отнася до нашия случай - в практическото и
методологическото безредие. В противовес на очакваното не на
всички е еднакво ясно, че вероятността даден текст да
е предаден (traditus), т.е. съставящите го елементи да
са преминали непокътнати през предхождащите етапи на
преписване, варира в зависимост от това, дали са
налице, или не авторска традиция или пък
авторитетна традиция. Проследяването
на отделните фази на препредаването на дадена творба,
когато е възможно да се позовем на един сигурен
източник - макар и изгубен, - какъвто е автографът, е
очевидно нещо, съвсем различно от това да се
предполага, че познатият нам текст е съществувал и
преди действителното му документиране, но без никакво
доказателство, че генезисът на традицията може да се
отъждестви с точно определим автор, живял в точно
определим исторически момент. Когато не сме в
състояние да посочим със сигурност историческото минало на
стигналите до нас текстови свидетелства, основни
понятия от рода на първично четене или на интерполация са
лишени от всякакво практическо значение; или, най-общо
казано, филологическата несигурност възпрепятства
изказването на добре обосновани преценки за
историческата меродавност на документите. Това е в сила не само
Чо се отнася до нашите сведения за автора, но и
за авторитета на съответния вид текстова
документация. Да си представим например два различни
текста, засвидетелствани в ръкописи от една и съща
епоха; данните за препредаването, предшествало
документирането, са еднакво оскъдни или несъществуващи и в
Двата случая. Възможността да се датира паметникът
отвъд хронологическите граници, наложени от преписите,
te бъде много no-голяма за онзи текст, за който може
** се докаже официалният характер или изобщо авторите-
197

тът (поради неговата юридическа или религиозна фукц,,
или защото съдържа някакъв вид кодификация и именц.
поради това препредаването му е било консервативно)
Напротив, документът, който по липса на авторитетно^
не е могъл да служи за образец, не е бил предпазен „
от различни видоизменения, преработки и промени ^
всякакъв характер; такъв документ твърде трудно би ѵ^
гъл да бъде отнесен към епоха, по-стара от документ^
раната. И си заслужава да се настоява върху това, че
под текст се разбира точно определена композиционна
индивидуалност. Ако тя не е налице в цялата традиция,
няма препредаване на текст, а в най-добрия случай пр^1
даване (в по-голям или по-малък мащаб) на текстов"
материал.
Ясно е, че нито един от изнесените принципи не,
подлежи на оспорване. И въпреки това в полето на кири-j
ло-методиевската традиция филологията и историографи-
та твърде често не само противоречат на тези основни
принципи, но дори и на самите критически норми,
присъщи за всяка една от двете дисциплини (що се отнася до
използването на документите било като извори, било ка-[
то текстове). Всички филологически разсъждения, които
целят например да докажат, че датирането на
Пространното житие на Кирил5 е немислимо, ако предварително не
се установи дали наличният в познатите днес преписи}
текстов материал е наистина единен текст, препредадап
в цялостната си композиционна индивидуалност, все оце
се сблъскват със значителни трудности6. Същевременно
никому и през ум няма да мине например, че една църква
с типична ренесансова конструкция трябва да бъде кле-;
сифицирана като паметник на X в. само защото някак*!
вид строителен материал от тази епоха е бил открит»
архитектоничната структура на сградата, нито пък *
каже, че е от дванадесетия век в резултат на сигурнзт'
датировка на по-модерни елементи - например на еди"
олтар или на една капела... Що се отнася до Простре"'
ното житие на Кирил (ПЖК), как бихме могли да си п<#
волим да говорим за първични четения или за интерпоЛ^
ции, след като все още не сме установили със сигурн°£
дали текстът не е бил преработван в различни епохи. "
трябвало да е очевидно за всеки, че при липсата на С
198

гѵрни данни за автора, за периода на създаване, за на-
цііна на редактиране или адаптиране понятието текст в
родобен на нашия случай може да намери оправдание за
своето съществуване само в резултат на една старателна
преценка на целия текстов материал7. Практически
погледнато, когато се намираме пред паметници, чийто
текстов материал може да има разнороден произход и
различна датировка (макар и често пъти синхронно
включен в дадена преработка, редакция или компилация),
нашата опитност на читатели филолози ше намери израз
именно в умението да вместим всяка възможна хронологи-
ческа промяна в границите на едно единно историзирано
семантично поле. Добрият читател, както е известно, се
различава от лошия, който не е в състояние "да схване
нюансите", главно защото умее да разпознава истинското
значение на дадена дума вътре в установените от
контекста граници и защото разбира, че една и съща дума
може да притежава широко и тясно лексикално значение,
неопределено или точно, традиционно или конвенционали-
зирано от автора (ако авторът, разбира се, може да си
сътвори собствен код и да го превърне в средство за
декодиране на известието още по време на самото
изложение на това известие). Същото бихме могли да кажем и
за нашия конкретен проблем. Добър читател ще бъде
онзи, който успява да схване вътре във всяка отделна
текстова единица веднъж индивидуалния тембър и тембъра
на определен исторически момент, а друг път сложносъс-
тавното ехо на различни епохи. Тогава проблемът за да-
тировката се превръща в проблем, разрешим единствено
посредством комплексното тълкуване; прилагането на
критическо четене задължително означава набиране на
точно необходимото количество информационни данни.
Така ще може да се признае за точно и хронологически
определимо само онова, което по някакъв начин сме в
състояние да докажем, че е такова; ще оставим,
напротив, в полето на хронологическите колебания (понякога
с доста широка амплитуда) всичко онова, което за нас е
лишено от по-точни очертания. При все това не трябва
Да забравяме, че различни единици текстов материал
могат да бъдат функционално включени в общи
контекстуални структури, без, разбира се, да влияят върху гене-
199

тичната индивидуалност. При конкретното оценяване и
определени текстове като исторически извори трябва ^
се внимава да не се смесва вертикалното развитие, ^
то е от значение за генезиса на отделните единиць
текстов материал, с хоризонталното предназначение ца
контекстуалностите, явно отнасящи се към други хроно.
логически нива.
3. Как тогава, придържайки се към тези методоло.
гически принципи и без да прескачаме обективно наложе.
ните граници, трябва да използваме свързаните с упо«
требата на славянския литургичен език и с Кирило.
Методиевата традиция документи, за да очертаем развоя
на първия въпрос за езика на славяните в периода от
IX-X в.? Изворите, на които обикновено се позоваваме,
са славянски, латински и гръцки. Най-древната датиров-
ка на текстова документация възлиза към XII в. и
включва славянски и латински ръкописи (освен ако за
нашите цели не се признае пряката документална
стойност и на старославянски паметници от рода на Glagoli-
ta Clozianus и Euchologium Synaiticum) .
Документацията на гръцките преписи е по-късна и не отива по-назад
от края на XIII - началото на XIV в. Това означава, че
при изследването на тези текстове, още преди да сме
установили до каква степен всеки от тях или отделни
части от засвидетелствания от тях текстов материал са
наистина препредадени, трябва да запълним посредством
критико-филолог ичес ки средства хронологическата
празнина, която обхваща поне три века, Решаваща
следователно няма да бъде самата датировка на преписите
(например XII в. за Пространно житие на Методий - ПЖМ, и
XV в. за Пространно житие на Кирил - ПЖК), а по-скоро,
както бе вече изтъкнато, установяването на наличността
на отделни авторски или авторитетни традиции. Затова и
проверката на нашите познания в тази област ще се
окаже от първостепенна важност.
Засвидетелстваните в преписи от XII в. славянски
паметници са Пространно житие на Методий9 и Похвали0
слово за Кирил и Методий в Успенския сборник10, Пролог
от Йоан Екзарх11 към превода на "За православната вЯ'
ра" от Йоан Дамаскин. От тези текстове само трета*'
творба притежава сигурна авторска традиция в лицето "'
200

1 2
Йоан Екзарх, български творец от епохата на Симеон
доугите два текста, които са с агиографско-литургичен
характер, не могат да бъдат отнесени към сигурна
авторска традиция, а техният авторитет до голяма степен
е подчинен на риторическо-поучителното предназначение,
което е обусловило и създаването им. фактът, че между
ПЖК и Похвално слово за Кирил и Методий съществуват
някакви връзки, документирани от присъствието на общ
текстов материал, е сигурно свидетелство, че голяма
част от текстовия им материал е препредаден; но не сме
в състояние да кажем нищо по-точно за препредаването
на двата текста с тяхната индивидуална композиционна
структура.
Що се отнася до двата славянски текста,
засвидетелствани в ръкописи от XIII в. - "Азбучна молитва"13
и "Проглас към Евангелието"14, върху авторската им
традиция все още се разисква. В очакване предложените
от изследователите атрибуции да получат сигурно
потвърждение, по-благоразумно е да сме предпазливи
относно изворовата стойност на тези паметници.
Не можем да си позволим да кажем нещо повече и за
Похвално слово за Кирил, за проложните жития и за
засвидетелстваните в Хрониката на Нестор данни за Кирил
и Методий: несигурна е авторската традиция, а
авторитетната е ограничена от агиографско-литургичното или
историко-апологетичното предназначение на текстовете;
ето защо и в тези случаи, след като за изходна точка
служат преписи от XIV в.1 , преценката на действително
препредадения текстов материал по отношение на струк-
турно-композиционната индивидуалност на
засвидетелстваните текстове трябва да бъде предпазлива.
Преписи от XV в. засвидетелстват голям брой
славянски текстове, свързани с кирило-методиевската
традиция: Пространно житие на Кирил16, служби17, Намиране
"ющите на св. Климент Римски ("Обретение"*)18,
"Успение Кирилово"19 и Кратко житие на св. Климент
Охридски20. Най-сигурни данни, за да се предположи една
Авторска традиция, като че ли съществуват за
"Обретение", но и в този случай предполагаемата
древност на препредадения текстов материал (който косвено
би трябвало да възлиза към самия Константин-Кирил) из-
2U1

исква акуратна проверка.
Хронологията на преписите с латинска текстова
кументация не е тъй подвижна: най-древните преписи
Италианската легенда , както и някои
послания22 са от XII в.; близки до тази епоха са ,.
преписите от съчиненията на Анастасий Библиотекар23 ^
от "Покръстване на баварци и карантийци"(Сопѵегзіо Bo*
goariorum et Carantanorum)24, докато с Моравска леген*
даг5и с Чешка легенда26вече сме на границата на XIV в,
Гръцките преписи ни отнасят в периода XIV-XV в,
(Българска легенда27, Македонска легенда ) и едва с
Охридска легенда достигаме XIII в.
Сравнителният анализ на тези данни сочи, че
независимо от привидно противоположните впечатления,
породени от факта, че славянските документи са по-изобилни
и по-тясно свързани с етно-религиозната традиция, ос-
новоположена от мисията на Кирил и Методий, латинските
спрямо славянските текстове са носители на по-голяма
изворова стойност30. Техният филологически анализ
предоставя по-сигурни данни за откриване на авторска или
авторитетна традиция. Докато сред славянските текстове
най-сигурната авторска традиция се крепи на краткото
позоваване на Йоан Екзарх (който в X в. е имал
сведения за Константин философ като първи творец на
славянската писменост и за Методий - преводач на литургични
текстове), определянето на авторството на папските
послания или на съчиненията на Анастасий Библиотекар не
представлява трудност; що се отнася до Италианската
легенда и до Записката за покръстването на баварци и
карантийци, макар сигурното установяване на името на
автора да не е абсолютна даденост, можем да определим
с достатъчно голяма топографска и хронологическа
точност съществуването на един автор. Два гръцки текста
притежават неопровержима авторска традиция - Теофи-
лакт, творец на Българска легенда, и Димитър ХоматиаН
- на Охридска легенда: това ни позволява да утвърдим
тяхното изворово достойнство. Трябва да се уточни оба-
че, че сме пред извори, които обслужват проучването нз
една типична за XII в. обстановка и са лишени от пряка
изворова значимост за изследването на обстановката о*
IX и X в.
202

Най-същественото обаче не е това да се признае на
оТделните славянски, латински или гръцки документи по-
голяма или по-малка изворова стойност за проучването
„а славянския езиков въпрос през IX и X в.; основно е
цаіѳто умение за точно разграничаване посредством
критическо четене, вдъхновено от по-горе изложените
критерии за преценка на предадения текстов материал,
на контурите на всяко едно от отделните историзирани
семантични полета. За конкретните цели на нашето
проучване (докато резултатите от по-внимателни критико-
филологически четения не ни подпомогнат) е по-уместно
да се опитаме да изтъкнем основните мотиви на
славянския въпрос за езика в кирило-методиевската епоха,
използвайки цялата документация и без да имаме
претенциите да постигнем хронологическа точност, тъй като тя е
извън обсега и възможностите на изследователските
средства, с които разполагаме. Изключително трудно е
да се направи строго разграничение между полемическите
теми, отнасящи се до въпроса за езика в
епохата на Кирил и Методий, и полемическите
теми, които са се разгънали в по-късни времена, т.е.
когато вече се утвърждава к и -
рило-гметодиевската традиция.
Проблемите, свързани с проконтролиране на изворовото
текстово свидетелство се преплитат с общи въпроси,
отнасящи се до идейната история, и е почти невъзможно да
определим в кое от двете полета ограничеността на
нашите познания е по-сериозна. При сегашната оскъдност
от данни най-разумно е да заменим историческата
перспектива с една изходна плоскост и да насочим нашите
усилия към разкриване на темите, които, бидейки
основни, са по-устойчиви и дълготрайни.
4. В съвременните проучвания върху кирило-
методиевския период се забелязва тенденцията първите
Диспути, съпътствали в IX в. употребата на славянския
език - първоначално за задоволяване на апостолски
нужди, а по-късно и на литургични, - да се разглеждат на
Фона на общото гръцко-латинско християнство, а не в
светлината на политико-религиозното съперничество меж-
ДУ Константинопол и Рим, както се практикуваше допреди
Няколко десетилетия3 *. Характерните черти на най-
203

ранния въпрос за езика у славяните наистина ще бъд.
много добре схванати и оценени, ако се изходи ^
общата езикова традиция на християнския свят,
не като се позоваваме на идейни постановки и практц,
чески отношения, формирали се в периода, обхващащ вр$%
мето на държавно-политическата реорганизация на Запада
от страна на Карл Велики до схизмата на Михаил Керу%
рий и разпростирането на източното християнство в зе.
мите на Киевска Рус. Резултатите от един дори повър*.
ностен преглед на християнската традиция през пред.
шестващите седем века предлагат достатъчно данни, $
да се изключи (поне според мене) всякаква възможност
за вписване на проблема в границите на отношения^
между латинско-германския Запад и византийския Изток
според идейно-политическите схеми на посткаролингсщ
Европа.
Идеята, че Христовото слово може да бъде
разпространявано на "културен", както и на "вулгарен" език
сред цивилизованите люде и сред "варварски", "невежи1
народи без каквото и да било ограничение, продиктувано
от риториката и граматиката, е присъща на най-
автентичното разбиране за християнството. Не по-мажо
древна и първична, изглежда, е и идеята за
противопоставянето на безразборната употреба на какъвто и да 6н-
ло езиков инструмент. Задълженията на апостолството ю
се състоят само в разпространяване на Евангелието, а«
в това да се извърши промяна в начина на живот: ето
защо "благовестяването" на новия живот, т,е.
"евангелизирането", е нещо съвсем различно 0
"християнизирането", т.е. от въвеждането на новите №
де в юридико-политическия и в моралния свят на христй'
янството. Ядрото на християнските полемики върху упо\
требата на езиците и границите на техните функции с/й"
дователно може да бъде подведено под общия знаменател
на съотношението разпространяване - организиране.
Опозиционните терминологични двойки апостолство - богс
служение, мисионерство - администрация или евангелизИ'
ране - християнизиране в действителност са синоними'
варианти на това съотношение и отговарят на точно ofl'
ределени исторически контекстуалности,
2U4

В изначалната християнска традиция освен тези
практически мотиви лесно се откриват и no-ясно
изразени идейни и доктринални основания за възникването на
езикови въпроси. От тази гледна точка предхристиян-
сКият александрийски свят, дал живот на гръцко-
юдейската симбиоза, намерила израз в Септуагинтата,
трябва да се вземе като изходен образец за зараждането
на едиа традиционна двойственост, впоследствие станала
присъща на цялата християнска практика. Важно е да се
подчертае, че египетско-палестинската култура, в която
(по юдейски образци) се развива християнството, е вече
обработила според елинистическите норми както религи-
озно-вероизповедническия, така и политико-риторическия
аспект на базисния въпрос за езика. Главното
противопоставяне е било между гръцки и еврейски; около тази
централна диалектическа двойка обаче са се
консолидирали и други спорове: веднъж във връзка с еврейско-
арамейските отношения, друг път във връзка с
отношенията между говоримия гръцки на елинистичното койнё и
атическия гръцки на ерудираната риторическа
традиция32.
Материалът за комплексното проучване на цялата
тази традиция чак до първите средновековни полемики
върху езика, намерили израз в противопоставянето между
културно и простолюдно, църковно и вулгарно, свещено и
светско, аристократично и простолюдно, универсално и
национално и т.н. (и изброяването на терминологичните
формули от типа двойка - антитеза, т.е. с
диалектическа наситеност, създадени с това предназначение, още
веднъж би ни довело до установяване на границите между
история и историография), на пръв поглед изглежда не
само достатъчен, но и добре класифициран от
многовековните екзегетични проучвания. В действителност дори
и малкото току-що изнесени интерпретативни концепции
със съответстващите им исторически ориентири остават
извън обичайния обсег на съвременните филолози. Ако се
изключат няколко наистина приносни изследвания -
например фундаменталният том на Гюстав Барди и
монументалният труд на Арно Борст33, предшествениците на
разгърналите се в латинско-германска Европа диспути около
въпросите на езика в периода от епохата на каролингите
205

насам все още очакват задълбочено проучване. Дорц
византийската традиция често остава извън техния ^
сег. Симптоматично и изненадващо е например, че в Са"
мата италианска историко-езиковедска традиция липсва*
трудове с по-широк исторически характер относно пре^
шествениците на De vulgari eloquentia на Данте Алиги^
ри. Дори и когато обсегът не е ограничен в теснит^
идейни рамки на отношенията латински език - вулгарец
език - възприети като синтез на всяка възможна историч
ческа, социална, идеологическа, културна или полит^
ческа взаимовръзка, - твърде рядко биват прехвърляни
границите на една европейска или най-многото на една
латинско-германско-гръцка концепция. Според тази кош
цепция географските територии на християнския свят в
действителност се покриват с латинско-германската
средновековна космография от периода между времето на
Карл Велики и епохата на кръстоносните походи. А би
било достатъчно да не се губят от поглед малкото
споменати по-горе исторически отправни точки, за да си
дадем сметка, че всяко проучване на въпроса за езика в
полето на християнската традиция, което не се позовава
на юдейско-елинистичния свят - люлка на
християнството, е лишено от историческа обосновка и следователно
от доказателствена стойност.
Немалко съвременни медиевисти и филолози упорито
продължават да поставят Европейския континент или поне
цялата средиземноморска област, някога част от
пределите на Римската империя (от Черно море до Гибралтар-
ския проток), в центъра на своето изследователско
внимание дори и когато целта е да се стигне до корените
на едиа християнска традиция. Срещу това закостеняло
мнение е достатъчно да се припомни, че основните
културни полемики, разгърнали се в епохата на
първоначалното християнство, в действителност са сражение на аф-
ро-азиатската култура, чийто епицентър се е намирал на
изток от Пелопонес и Либия и на юг от Босфора и
Константинопол. Християнството не се аклиматизира в Еврс
па преди III в. и следователно по-рано от тази епох»
не се латинизира. Едва след последната обединяваща ре'
ставрация на империята при Юстиниан, т.е. между VI *
VII в., европеизирането на християнството се нагажД8
206

един нов тип политическа и икономическа
обстановка чиЯТО окончателна организация ще се очертае чак в
*аролингската епоха вследствие и на радикалната
промяна на ситуацията в териториите на първоначалното
християнство, промяна, наложена от арабските завоевания в
крайбрежните земи от Сирия до провинция Африка.
Ако разглеждаме гръцко-латинското християнство
през IX в. (в чиито граници се разгръща първият
славянски въпрос за езика) в неговата политико-културна
същност, неминуемо трябва да го окачествим като ново-
еьздала се единица. Всъщност епицентърът на
икономическото и военното съперничество преминава от
Средиземно море в Европейския континент в средата на IX в.
При така създалата се обстановка латинско-германското
и византийското християнство можеха да предприемат
нови акции за евангелизиране-колонизиране на
населението, живеещо отвъд Дунава или отвъд limes sorabicus.
фактът, че историци и филолози отправят поглед към
епохата на Страсбургските клетви и на славянската
мисия на Кирил и Методий, за да открият политическия и
езиковия генезис на нова Европа, която вече се стреми
да се отъждестви с цялата Respublica Christiana34 , не
трябва да ни учудва. Изключително опасно би било обаче
смесването на императорските амбиции на новото
европейско християнство с действителната християнска
религиозна и културна традиция, която все още, и то до
голяма степен, продължава да носи в себе си първоначално
източно, извъневропейско, елинистично-юдейско
вдъхновение, даже и в противоезическите и противоеврейските
си полемики. От голямо значение за целите на нашето
изследване е да не се спираме върху римско-
византийското съперничество, отнасяло се до мисиите в
Централна и Източна Европа през IX в, Необходимо е,
напротив, да насочим нашето внимание към създаденото в
предшестващите векове в различни политико-културни
обстановки и среди доктринално наследство35.
В Послание към римляните (1: 14 - 15) апостол
Павел пише на юдеите от събралата се в столицата на
латинския свят общност (т.е. вън от границите на
първичното извъневропейско, елинистично-юдейско
християнство): "Имам длъжност към гърци и към варвари, към
207

учени и към неучени; и така, колкото зависи от мене
готов съм да проповядвам Благовестието и на вас, коит^
сте в Рим."36 Тази декларация съдържа различни, изпол,
звани впоследствие от източното и най-вече от славят
ското християнство, становища, чрез които се доказв5
провиденциалното преминаване на апостолството от Изтоц
на Запад. Същевременно тя се помества в една присъща
за юдейско-християнския свят полемика, в която езико.
вият фактор е притежавал първостепенно значение. Кул*
турната симбиоза, намерила вече израз в превода на
"седемдесетте" и в синкретичните гръцко-юдейски тен-
денции на Птоломеевата епоха, в действителност не е
била проникнала в сърцевината на палестинския юдаизъм,
През 1 в. от н. е. равините все още са забранявали на
своите вярващи ползването на гръцкия език37.
Полемиката е била с езиково-религиозен характер,- пренесен в
национално-вероизповедническото поле. Истинският
евреин, за да възприеме елинистичния езиково-културен мир,
е трябвало да се отрече от национално-
вероизповедническите основи на израилтянската традиция
именно в полза на елинистичния космополитизъм. Ето
защо забраната на гръцкия е имала no-скоро защитен
характер - предпазване от един външен духовен фактор, и
не е преследвала утвърждаването на собствена езикова
индивидуалност; от друга страна, не трябва да се
забравя, че националният език на евреите съвсем не е бил
първичният еврейски, а онзи вид международен език,
представен от арамейското койнё. Тази действителност
обуславя в еврейската среда от 1 в, дискусии около
езика, които още в онази епоха са вдъхновени от
комплексни понятия като културен език или език на
текстовете , природен език, национален език, езиков синтез от
различни вулгарни езици, подхранени от едно и съДО
знаменито културно вдъхновение, свещен език или етно-
вероизповеднически език и т.н. Онова самосъхранение:
което е карало по-добросъвестните евреи да отхвърлят
гръцкия, защото е проводник на чужда дѵховна традициЯі
е действало и сред юдеите-християни , както и ср^
юдейските общности, склонни към евангелизиране. Така»3
именно е била римската общност, към която апостол W
вел отправя посланието си39. Великият апостол насочя3
208

своята аргументация срещу затвореното национално веро-
изповедническо сектантство на ония, които зле са
тълкували истинското избраничество на народа, комуто
първоначално бива даден Законът. Той припомня на юдеите,
че бог, който ни "призова не само измежду юдеите, но и
измежду езичниците" (Рим. 9:24), защото "както и в
Осия казва: Ще нарека мои люде ония, които не бяха мои
даде" (Рим. 9:25) и "първо Мойсей казва: Аз ще ви
раздразня до ревнуване с тия, които не са народ" (Рим.
10:19), понеже "няма разлика между юдеин и грък,
защото същият господ е господ на всички, богат към всички,
които го призовават" (Рим. 10:12) и "защото е писано:
,,.всеки език ще славослови бога" (Рим. 14:11). В
същия дух представителите на езичниците, които едни след
други биват повиквани, за да получат християнското
откровение, ще могат да осъдят всеки вид вероизповедни-
ческа изключителност, следователно и езиковата
изключителност, защото е израз на безчувствено тълкуване на
Закона в разрез с новия дух, вселен сред людете от
дейността на благодатта.
Първото осъждане на всякакъв вид ограничение на
словото в границите на един избран език следователно
може да бъде отнесено към самото зараждане на
християнското понятие за апостолство; необходимо е обаче да
се подчертае, че същността на тази полемика съвсем не
може да бъде уподобена на противопоставяния от типа
гръцки - латински, противопоставяния, които са се
родили няколко века по-късно. Дори самата юдейско-
елинистическа опозиция в действителност не подлежи на
аналогична интерпретация, защото гръцкото господство в
епохата на ранното християнство съвсем не е имало в
езиков план антиеврейско предназначение. Това е
доказано от превода на писанията от еврейски на сирийски
(т.е. на един вариант от арамейската езикова общност),
започнат през II в.*° Сирийският, както и латинският,
е използван за евангелизиране и самото египетско
монашество се развива в езиковите граници на коптския41.
За практическите цели на апостолската дейност
(мисионерите да могат да бъдат по-добре разбрани) е била
Разрешена и употребата на други, много по-малоизвестни
говори: например пуническия и берберския в Африка или,
Рикардо Пикио ... 209

както свидетелства Евсевий за дейността на св. Ирине(.
nepi pccppocpov біоХехтоѵ' сред келтите42. >
Всеки по-задълбочен анализ на проблема за езиццт
от епохата на ранното християнство до създаването „*
латинската christianitas в Западна Европа и до оконч^
телното европеизиране на новата религиозна цивилизац^
според имперските принципи на римското наследство и 6
границите на гръцко-латинската двойственост, препреда,
дена от класическата епоха, остава извън целите на на«
стоящото изследване. Бих желал все пак да подчерта^
още веднъж голямата важност на някои ясно очертаващи
се от малкото току-що припомнени общи данни историчес»
ки насоки. В IX в., т.е. в епохата, която тук главно
ни интересува (защото се покрива с историческия момент
на стъпването на първите славяни в пределите на
християнска Европа), точно определени политически условия
с особено и конкретно значение са налагали
преразглеждане на проблема за езиците именно във връзка с новите
мащабни акции за евангелизиране на населението на
Централна и Източна Европа. Ако в границите на латинско-
гръцкото или на римско-византийското християнство през
IX в. назряват практически нужди от нов характер,
съвсем не са били нови основните пунктове на доктри-
налните дебати. Отношенията между латински и вулгарен
език, признати например с решенията на събора в Тур от
813 г.4 , повдигат отново все още жизнени и разиквани
още в първите векове на н.е. в християнския свят
въпроси. Налагало се е да бъдат възстановени онези
традиционни практики, благодарение на които още от времето
на Диоклетиан Прокопий е чел в Скифопол писанията на
гръцки, но ги е разяснявал на местен народен език,
т.е. на сирийски44. Според свидетелството на Peregri'
natio Egeriae (или Aeteriae)43 същата практика е 6и#
прилагана през IV и V в. в родината на християнството:
гръцкият си е оставал официален език - в смисъл, $
текстовете са били четени на гръцки; същевременно обз'
че те са били разяснявани - според нуждите - на сирий'
ски или на латински. Самият сирийски no-късно се yi"
върждава като официален език със свещено предназначе'
ние и ни оставя богатото творчество на Ефрем Сирин4 ■
Този факт не трябва да създава погрешното убеждение'
210

че първоначалната употреба на сирийския като помощен -
успоредно с гръцкия - апостолски език отразява едно
особено положение, което няма никаква връзка с
общоприетата схема, и в продължение на векове ще бъде
възприеман всякакъв езиков инструмент, който е в
състояние да изяснява същността на текстовете, написани на
религиозно кодифициран език. Същият интерпретативен
критерий трябва да залегне и в основата на оценката за
действителното предназначение на латинския - езиков
инструмент от по-ниско, простолюдно ниво спрямо
гръцкия - в Африка през II и III в.4 Същността на
разгърналия се в лоното на латинско-гръцкото християнство
(веднага след Кирило-Методиевата мисия от 863 г.)
първи въпрос за езика у славяните не трябва да се търси в
полемичните аргументи, взети сами за себе си. Трябва
да бъде разкрито предназначението на тези аргументи
твърде често с традиционен характер вътре в границите
на съответстващата на времето политико-религиозна
среда. Ето защо няма да е излишно да се подчертае още
веднъж решаващото значение, което придобива
разгърналият се след IX в. по отношение на славяните въпрос за
езика и за проучването на цялата езиково-културна
история на Европа. Аргументите, които според ПЖК и
другите паметници с общ произход са били използвани от
първия Апостол в полемиката му срещу латинския клир,
би трябвало да бъдат по-добре познати и изследвани и
от историците на езиковите цивилизации на латинско-
германския свят.
5. Основа на всеки наш опит за реконструкция на
начина, по който се е развила голямата кирило-
методиевска полемика за езика, е изходното хронологи-
ческо изравняване, обусловено, както бе вече изнесено,
от поредицата неизвестности, характерни за нашата
текстова документация. При това положение твърде
трудно бихме могли да възстановим с точност полемиката,
без да допуснем груби грешки в историческата
перспектива. Все пак един акуратен анализ на достъпните днес
Извори ще ни позволи да извлечем достатъчно данни, за
Аа очертаем картината на използваните в спора по въп-
1*>са за езика аргументи - както на Кирил и Методий,
т*к и в no-късната, кирило-методиевска традиция, На-
211

■чираме се пред един диспут с изключително широки раз,
мери и отзвук. Традиционни теоретични доводи, чийт0
генезис безспорно възлиза главно към християнското
доктринерско богатство, но които са повлияни и от рцч
торическите концепции на гръцко-римския класичес^
свят, проникват в новия политически и културен кон,
текст на римско-варварска Европа. Нейните nationes за,
почват да придобиват своя индивидуален облик в грани,
ците на две зараждащи се confessiones: латинската ц
византийската (по-късно римокатолическа и православ,
на). Успоредно с това се възражда проблемът за отноше,
нията между варвари и цивилизовани люде и полемиката в
вдъхновена по аналогия от опозицията юдеи-езичници и |
крайна сметка от противопоставянето между свещени, щ
избрани, известни езици, и национални, вулгарни гово-
ри.
Още с възникването си кирило-методиевската
полемика е насочена срещу моноезиковата традиция на
европейското християнство от IX в, Пренасянето на
гравитационния център на църквата от първичното му афро-
азиатско седалище, т.е. земите на далечния
средиземноморски Изток, в територията на древната Римска империя
поражда естествената последица да се гледа на
латинския и на гръцкия като на официалните езици на
християнството . Основоположник на това велико пренасяне е
Константин I Велики, а съборите постепенно и грижливо
го усъвършенстват, разрешавайки и деликатния въпрос за
административните отношения между "Roma ргіша" и "Ron
secunda" (Константинопол)48. Отдавна вече пренасянето
се е възприемало като провиденциално събитие; затова
то се е било превърнало в интегрална част от доктри-
нерския мир на всеки убеден правоверен. ПЖК (гл. VI»
X) и ПЖМ (гл. 1), макар и с различен патос (вероят*
преследвайки различни цели), ни дават необходимите
разяснения по въпроса. В IX в, благодарение на първеИ'
ството на Константинополския патриарх спрямо патриар
сите на Александрия, Антиохия и Ерусалим старата ко"'
цепция за колективно управлявана от първопрестолниці^
църковна общност става вече отживелица. Успоредно <#
западането на големите църковни центрове на КиликиЯ*
Сирия, на Палестина и Египет на Изток се утвържд^
212

византизирането на църковния живот, отговарящо на
романизирането на християнския Запад. За разлика от
латинския Запад обаче източното християнство запазва
своите по-широки възгледи по отношение на древния ет-
но-езиков плурализъм*. В земите, които са се
простирали на запад от гръцката граница, романизирането
неизбежно е налагало и езиковото латинизиране на
християнството - латинският в действителност е бил
единственият авторитетен език. Положението на Изток е било
коренно различно. Гръцкият не е бил в състояние лесно да
се наложи и да измести езици като сирийския и най-вече
еврейския, които са притежавали своя древна религиозна
традиция. Точно тази различна действителност обуславя
и различното отношение на Рим и Византия към
славянския език: Рим, верен на своята доктринерско-
административна традиция, е бил много по-сдържан;
Византия е проявявала по-голяма готовност да приеме
употребата на един нов език - славянския - в
християнската църковна практика.
Независимо от различните становища, плод на
разнородните традиции на римското и на гръцкото
християнство, голямата мисионерско-колонизаторска акция,
едновременно подета в IX в. от Византия и от латинско-
германския Запад, поставя остро и конкретно проблема:
възможно ли е (и евентуално с какви функции) да бъдат
използвани нови езици за задоволяване на апостолските
нужди. За покръстването на езичниците, населяващи
Централна и Източна Европа, е било необходимо да се
прибегне до мисионери, които са познавали техния език 9.
Но дейността на тези проповедници преводачи в какви
граници е можела да се разгръща? Въпросът за езика по
отношение на славяните се развива точно около този
основен проблем.
Днес трудно бихме могли да уточним до каква
степен отговорните лица, които са ръководили
мисионерската политика в Рим и в Константинопол, наистина са
осъзнавали мащабната величественост на славянската
езикова общност. Изглежда, че Константинополската
патриаршия е имала условия, по-благоприятни от тези,
предоставени на папството. Тя е можела да проведе едно
Реално езиково-етническо разузнаване в земите на езич-
213

ниците, живеещи на изток и на юг от демаркационнат^
линия - от Балтийско море надолу край Елба и Саал чац
до долното течение на Дунава и до Черно море. Многогіх
дишната военнодипломатическа дейност за защита на ду.
навските и крайморските граници, както и добре доку>
ментираната историографска традиция - от Клавдий Пточ
ломей до Прокопий, Менандър и Теофилакт Симоката - са
осигурявали на византийските администратори
информационно ниво, немислимо в Рим. Затова и Константинопол е
гледал с, изключителна предпазливост на християнското
покоряване на славянския свят като на евентуално ели*
низиране; Рим обаче е бил готов да защищава докрай
християнизирането като латинизиране, За да успеем да
схванем правилно различието в постановките на двете
велики християнски сили, не трябва да забравяме, че
основната иел на Рим не е била подчиняването на
европейския Изток, а по-скоро запазването на равновесието
(що се отнася до мисионерските действия) между Изток и
Запад, От тази гледна точка латинското моноезичие е
могло да бъде възприето като западна особеност, която
да се противопостави на плуралистичните концепции на
християнския Изток50. Ето защо и разгърналият се
успоредно с кирило-методиевската мисия въпрос за езика
намира своето място no-скоро в юридическа дискусия,
която можем да уподобим на дълго и сложно "гранично
недоразумение", отколкото в рамките на доктринерска т
политическа полемика, свързана по някакъв начин с
всеобщата християнска политика.
Кирило-методиевската полемика от втората половин»
на IX в. в полза на употребата на един славянски
религиозен език, разгледана в светлината на политико-
административните обстоятелства през онази епоха,
неминуемо се свежда до въпроса: такъв език може ли ДО
изпълнява литургични функции, или неговата употреба
трябва да бъде ограничена в рамките на апостолската
практика. Римската църква, придържайки се към утвър*'
даващите се в онази епоха постановки относно романски'
те и германските езици, остава вярна на втората а/етер
натива. Историческите събития не ни позволяват 0
очертаем със същата яснота отношението на византийска'
та църква. Константинопол първоначално покровителств*
214

основаната от Кирил и Методий славянска школа;
използва дори нейното духовно богатство за мисионерски акции
в други| различни от първоначалното й предназначение,
области на славянството, Когато тази школа обаче се
превръща в политическо оръдие, годно да осигури
самостоятелно, откъснато от византийската общност, държавно
обособяване (такъв е случаят с българското царство в
X в.), Константинопол се противопоставя енергично на
кирило-методиевската независимост51. Затрудненията за
правилното тълкуване на нашите извори произтичат точно
от тази двойственост на отношението, типична при това
за периода, непосредствено последвал кирило-
методиевската мисия във Великоморавия и Панония. Ние
всъщност не знаем как бихме могли да постигнем рязко и
точно разграничение между полемичните доводи,
характерни за разискванията в IX в. (на границата между
римска и константинополска юрисдикция), и доводите,
които са били приведени по-късно, т.е. в епохата, в
която полемиката се е развивала изцяло вътре в земите
на политическата и религиозната общност на гръцко-
православния свят. Следователно не ни остава друго,
освен да подчертаем още веднъж неизбежното хронологи-
ческо изравняване, наложено ни от употребата на
документален материал с различна и несигурна датировка.
6. Според нашите извори делото на Константин-
Кирил и на Методий намира главното си оправдание във
възвеличаването на апостолската дейност като
задължение и като необходимост. Покръстването на славяните не
е друго освен превръщане на божественото желание в
историческа действителност, защото Бог желае спасението
на всички люде. Тази концепция с програмно значение е
изложена в ПЖК (1,1) посредством цитат от апостол
Павел (1 Тим, 2:4): "Бог.,, който иска да се спасят
всичките човеци и да достигнат до познание на
истината"; потвърдена е с двойно по-авторитетен цитат,
защото думите на апостол Павел този път са поместени в
началото на императорското послание до великоморавския
Княз Ростислав, в ПЖК (XIV, 6); изразена е, макар и по
различен начин, в ПЖМ (1,12); откриваме я също така в
сказанието "За буквите" (0 nHC/W€Ne\h) на Черноризец
Храбър, където изпълнява функцията на идеологическа
215

предпоставка. Главното желание на Провидението
"езиковото" спасяване на людете посредством апосто*'
ката дейност - е подчертано още по-силно в ПЖК С XV,з)
където се перифразира стих на пророк Исай (Ис.32:4)!
"...и езикът на гъгнивите ще говори бърже" (jj
штвръзоше се [по] пророуьско/и8 словесе
глоѵхыхь н оуслышлше кынж'ылл словесл н «езыкъ ц
высть гоугынвынхь). Концепцията за Господ-Бог
"близкостоящ" до людете: Ѳес-Q yap eyyi£wv ёуи еіщ
xai ou Ѳео<; ябрриѲеѵ"52, е използвана и от автора на
Българската легенда (Пространното гръцко житие на Ющ.
мент Охридски от Теофилакт) (11,4), за да възхвали
въздействието на Словото, което посредством своето
конкретно човешко езиково изразяване освобождава люде-
те от "алогия", т.е. от немотата, причинена от липсат?
на словесен дар (111,5): "т i yap тб Xoyw Kqyov tot;
KoytKOug aXoytac; Китроицёѵои теряѵотероѵ.. . "s По тозв
начин необходимостта да се разпространява Словото на
роден език се превръща в доминираща тема за всички,
приведени в полза на освобождаването на славянския
език от духовна немота, аргументации. В "Проглас kw
Евангелието" се твърди, че "неграмотната душа" е като
мъртва: "...доушл везБоуковыл л\р'твл юв/даіетсе ві
уловЪцЪх."54 Йоан Екзарх в своя Пролог към "За право*
славната вяра" от Йоан Дамаскин се позовава на
авторитета на Псевдо-Дионисий Ареопагит, за да защити прин-j
ципа, че на вярващите трябва така да се говори, че 0.
разбират". Нашите извори, ако изключим различнит*
възможни разногласия относно начина, по който трябва
да се ограничи мисионерската дейност, не споменава'
никакво основно различие между Рим и Константинопол/
що се отнася до същинската необходимост да се разпрс
странява Словото сред нови люде. Приведените от пан*
Адриан II аргументи, за да оправдае мисионерската Ф
ност на Кирил и Методий (за славянския текст на писмс
то срв. ПЖМ VIII) по-късно ще се превърнат във фут#
ментална аргументативна схема на цялата кирил0"
методиевска апологетична традиция: Благодатта е 0-'
тигнала славяните; накарала ги е да търсят Бога $
средством вярата и делата (срв. Рим. 9 и сл.);
ла им е двата земни посредника - Светия престол и
216

„ератора - за постигане на спасението. Ролята на
императорската власт за осъществяване на това въздигане
кил спасение на докоснатите от благодатта новоизбрани
е многократно подчертана особено в ПЖК (срв. VI,47):
»цнь же реуе: тѣ/ѵ\ь же N6 подовлеть ил/иь злзнрлтн, поміе
же рнлѵ\іано/иь въсн дліел\ь длнь"; х,52 ("...нлше бо
царство нѣсть рн/и'ско, нъ Хрнстосово..."); хі.зі
(«...акоже длль іесть Богъ вллсть нлд въсЪлш езыкы
цар8 хрнстТлн'скоу н люудрость съврьшем8, тлко н вѣроу
въ янкь н кролѵЬ іее ннктоже ме люжеть жнвотл вѢуьылго
jkhth."); хіѵ, 19 ("Подвнгн се с nh/иь спѣшыо ... въсе
подвнгын не лѣынтн се... дл н ты прнведъіе подвнго/иь
ТВОН/МЬ ВЪ БОЖТН рЛ38Л\Ь... ПОДОБНО 6€ЛНКО/Иу ЦЛр8
Kon'ctuh'thhs."
Честата употреба на глагола въздвнгнжтн, на
съществителното подвнгъ и на съставни или производни
думи от корена двнг- (означаващ движение, подтик,
действие) настойчиво подчертава необходимостта-задължение
да се следва посочения от Бога път. Тази употреба е
налице и при описване на изпълнена от императорската
власт мисия, и в случаите, когато се говори за
конкретната мисионерска дейност на вдъхновени, докоснати
от благодатта мъже; тя заслужава да й се посвети едно
специфично проучване56. Тук се ограничавам в посочване
на значението на въздвнгнжтн - еквивалент на гръцкото
^еуеСреіѵ и на латинските suscitare - excitare - с
онзи специфичен смисъл, с който го намираме употребен
в идеологическата постановка на апостол Павел
(PnM,9:17):"Dicit enim Scriptura Pharaoni: quia in hoc
ipsui excitavi te, ut ostendam in te virtutem
■eai"; "Xeyet y«p r\ ypa<pT| <p«p«w 6tt etc; схито тоОто
ё^гіуеіра ае, 6ли>; ёѵбёі^ииоа еѵ аоі Tfjv биѵа|ііѵ цои";
"гллголетъ бо пнслнТе флрлшновн: икш нл нстое сТе
803 Д В Н Г О U ТИ, IUKU) Дй ПОКЛЖ8 ТОБОЮ СНЛ8
ЛЮЮ"; (1 Кор. 6:44): "Deus vero et Dominum s u s -
citav i t: et nos suscitabit per virtu-
tet suam"; "66e deor хаі тбѵ^ирюѵ %eipev 6t« tt>;
б autoD; "Бгъ же н Г дл воздвнже, н
воздвнгнетъ снлою своею". Връзката
божествената "excitatio" и делото на праведните
"ехеitati" към всевисшето Благо, намира своя
217

конкретен израз в подвнгъ - вдъхновена и вдъхновявал,,
дейност, неизменно доказателство за общение между ^
жествената милост и действащата човешка дейност.
7. Понятията "божествено вдъхновение", "провц,
денциалност" и "дейност на благодатта" са осветлени с
грижлива политико-полемична точност в паметниците, ^
разяващи онова, което - с изнесените вече хронологцч
чески уговорки - най-общо можем да наречем "кири%
методиевска идеология". Благодарение на доброто пред.
разположение на Бога, който желае спасението на всичкц
люде, а не тяхната гибел, навлизането на славяните j
лоното на християнството е било не само необходимо, но
и неизбежно събитие, Естеството на избавлението на
славяните обаче, както и начините за неговото
постигане са оставали подчинени на властващата в историята на
човечеството политическа и религиозна конюнктура.
Налагало се е да се намери отговор на въпроса: замисълът
на Провидението включвал ли е, или не, проекта за
постепенно и непряко разпространяване на спасителното
Слово? Или, казано с други думи, дали Провидението е
било избрало в лицето на императорския авторитет
основното средство за апостолство, определяйки по този
начин една авторитетна граница между преките съдове на
Христовото благовестие и онези, за които е било
отредено да се спасят в "последната ера", т.е. не
посредством същинско апостолство, а единствено благодарение
на едно подвластно разширяване на първоначалното
апостолство. Тази теза съдържа в себе си (и следователно е
налагала като пряка последица) йерархическото духовно,
административно и социално подчинение на
новопокръстените. В практически план именно това е основата, върху
която се е изграждало тълкуванието на
християнизирането като латинизиране или като елинизиране; или, казан"
по друг начин, като приобщаване на нови люде и страни
в теологически възприеманите юрисдикции - римска и вИ'
зантийска. Съществували са "свещени власти" и по съши"
начин (посредством аналогично тълкувание на самораЗ'
критието на Словото) е можело да се установят и съоТ'
ветни "свещени езици". В действителност езикът н3
християнския Рим не е нищо друго освен същият онзи Л8'
тински, който е бил вече език на империята, избрана ^

Провидението, за да стане обиталище на Христос ;
същевременно императорската власт, християнизирала се с
Константин Велики и от него получила своето седалище в
Константинопол (Roma secunda), се е смятала за пряк
пазител не само на гръцкото, но и на еврейското
наследство благодарение на еврейско-елинистичния синкре-
тизъм и на възходящото единство между Стар и Нов
завет. В плана на една всеобща троична типология това е
дало живот на принципа за "трите свещени езика" -
еврейски, гръцки и латински: първият, символизиращ ерата
на Закона и на проповядваното от пророците очакване, а
другите два - върховния момент на Благодатта и
последната ера на света (този принцип обаче никога не успява
да придобие категоричен характер)se.
"Кирило-методиевската идеология" пряко оборва
тази монополна и статична концепция. Основните точки на
полемиката в полза на славянската независимост в
лоното на християнската църква засягат: 1) същността и
приемствеността на апостолството; 2) незакоността на
принципа за "трите езика"; 3) равноправието на
славянския език; 4) предназначението на новите "свещени
власти" (от владетелите на Великоморавия до тези на
България според една провиденциална приемственост,
която по-късно ще обхване и Сърбия, и Русия,
разпростирайки се над цялото православно славянство),
възникнали в резултат на непрекъснатото разпространяване на
Словото; 5) извора на правоверието (който трябва да се
търси В свещените текстове и в примера на истинната
традиция, а не в юридическата власт на предварително
Учредени авторитети). Тези пунктове напълно се
покриват с основните теми на въпроса за езика и
благодарение на идейното тъждество между език, люде и нация,
осъществено от славянската дума юзыкъ (езикът и
общността на говорещите съответния език), срв. например
ЬЗЫКЪ = уХбаоа, lingua в Рим.14 ("ха! яааа у\Оааа
ё£оцо\оутретса тб dew"; "et omnis lingua confi-
tebitur Deo", "H ВСЙХКЪ ИЗЫКЪ НСПОВѣСТСЮ БРоВН");
«Шкъ = е>ѵо<;, gens в Рим. 11:25 ("ахрі ои тб яМтрица
tOv &>v©v еіоёКЩ", "donee plenitudo Gentium
intratet", "дощеже нсполиеше иѵзыкшвъ BNHA6Th"s9).
8. За да се обори тезата за малоценност на люде-

те, приели християнството след съвършения век на в^
плъщението на Словото, принципът за приемствеността „
апостолството в смисъл на една продължителна дейноь
на благодатта сред все още неосвободените, но excit^
към подвига на познанието люде е защитен с непоколеб^
ма настойчивост. С тази цел Българската легенда Ш,^
се позовава косвено на евангелската максима "Така пое,
ледните ще бъдат първи, а първите последни" (Мат
20:16) и окачествява навлизането на славяните (т}>
българи) в лоното на християнството като встъпване ^
"лозето на Господа": "тб tQv BouXyapwv edvoc;... tfy
aXTf&ivriv xal аяХосѵеотаттуѵ бббѵ, tov Хріатбѵ
ёяеуѵохтаѵ, 6qie цёѵ xal яері ттѴ ^ѵбехаттцѵ fj 6«бехатт|\
тоѵ бббѵ ацяеХйѵа еіаеХт^и^бс; tfj toO хаХёоочто;
Xapttt..."60
Най-значителният, най-често срещаният и най-добре
доктринално обоснованият аргумент обаче е онзи, който
утвърждава апостолското достойнство (т.е. равноапос-
толството) на славянските благовестители. Тезата може
да бъде синтезирана така: Бог непрекъснато и
благосклонно се намесва в съдбата на човечеството, за да
подготви неговото спасение. Идването на Христос
отбелязва началото на една нова ера - ерата, в която
предизвестената вече благодат заменя стария,
даден на Израил, Закон. 6 тази нова и последна ера,
след великото дело на апостолите, които довеждат до
съвършенство дейността на старозаветните
патриарси, отци и пророци,
Благодатта съвсем не преустановява своята пряка намеса;
напротив , тя непрекъснато се проявява посредством и з
брани и вдъхновени мъже. В провиденциалната
история на човечеството дейността на апостолите, подбудени
направо от Спасителя, бива продължена първоначално от
мъчениците, впоследствие от
праведните мъже (т.е. отците, които утвърждават
истинската доктрина) и накрая от учителите. Кон'
стантин-Кирил и Методий са учители; затова'
апологетичната традиция те са представени като
оръдия на Благодатта. Те не са същински апостоли"
тяхната дейност в действителност се разгръща в
различна от провиденциалния развой на историята фаза-
220

н0 те са равни на апостолите, защото са задвижени от
съшия двигател и са всецяло отдадени на
осъществяването на същата цел. Двете основни екзегетични концепции
- настойчивото наблягане върху мотива на Благодатта,
отбелязала една нова ера спрямо Закона (тази тема е
константна в цялата литература на православното
славянство), и тълкуванието на вдъхновяващата дейност на
Бога, дейност, която се проявява във всички времена
посредством различни вестители - очевидно са
вдъхновени от доктриналните постановки на апостол Павел.
Несъмнено казаното от апостол Павел относно
съотношенията между евангелски и старозаветен свят (например в
Гал. 4:21-31), където откриваме най-типичното
тълкувание на историята на Исак и Исмаил, превърнало се през
XI в. в Киевска Рус в жизнено начало за Иларион, и в
Кол. 2:14: "закон, който беше враждебен нам, махна го
отсред и го прикова на кръста"), е представлявало
изключително силен полемичен стимул, способен да хвърли
друга светлина дори и върху самите Христови думи: "Да
не мислите, че съм дошъл да разруша закона или
пророците: не съм дошъл да разруша, но да допълня"
(Мат.5:17). А що се отнася до провиденциалната
последователност на вдъхновените мъже, освен косвеното
позоваване на апостол Павел, което четем в Деян.
14:16-17 (Бог, "който през миналите поколения е
оставял всичките народи да ходят по своите пътища, ако и
да не е преставал да свидетелства за себе си, като е
правил добрини и давал ви е от небето дъждове и
родовити времена..."), основният аргумент на
новопокръстените е изнесен във втора, трета и четвърта глава на
Послание към ефесяните: "...Затова вие не сте вече
странни и пришелци, но сте съграждани на светиите и
членове на Божието семейство: понеже бяхте съградени
основата на апостолите и пророците, като е край-
камък сам Христос Исус..." (Ефес. 2:19-20):
"ли: ",.,И той даде едни да бъдат апостоли, други про-
Роци, други пък благовестители, а други пастири и учи-
тели" (Ефес. 4:11). Славянската екзегетична концепция
?& възхвала на собствените учители в лицата на Кирил и
Методий възлиза почти изцяло именно към този последен
от Посланието към ефесяните.
221

Предвид характера на нашите извори днес
може да се установи до каква степен тази
тълкувание отразява постановки, съществували сред ^
вяните още в IX в., и до каква степен тя утвържда^
идейни синтези, типични за по-късен период, в който <%
е отстоявала една кирило-методиевска църква, затвърди
на в езиково-литургичната практика и устремена щ
придобиване на по-голяма самостоятелност. Независимо
от всичко, това, което тук трябва да бъде подчертано,
е полемическото предназначение (за целите на разисква»
нията около езика) на доктрината за приемствеността на
апостолството. Отричането на духовната малоценност на
новите люде, покръстили се в по-късно време, съдържа в
себе си и оборване на идеята за малоцеността на
славянския език спрямо "трите езика"; по този въпрос
нашите извори са твърде красноречиви.
Първата глава на ПЖМ с основание може да бъде
възприета като един вид манифест на кирило-
методиевското движение. Теологическата предпостави,
която четем в първите й редове, обяснява славянскатв
доктрина за приемствеността на апостолството: с разума
можем да се въздигнем до опознаване на Спасителя,
който се проявява в сътворението; Благодатта, която е оп-
ростителен дар след първия грях, извършен с целенасо-
ченост вследствие на подстрекателската дейност на
нечестивия , се проявява посредством избрани мъже, за ДО
ни подпомогне в това възкачване; чрез тези мъже Бог
посочва примери за добри дела и за подвнгъ (...н Ш
людьлѵь дъла нхъ н подвнгъ, да са тЬ/мъ подовлфе вьсн нл
доврок оустнлн", ПЖМ 1,12). В останалата част от
главата, следвайки провиденциалната последователност,
биват изброени тези примери - от старозаветните
патриарси, отци и пророци до християнската ера и до утвържДО'
ването на правата вяра благодарение на съборните отцИ'
След това доктринално предисловие агиографското излс
жение започва във втора глава с прякото оправдание н>
апостолската дейност на Методий; или, казано по дрУт
начин, подвигът на учителя, първи архиепископ на и"*
равците, е разгледан като съставна част от всеоб^"1
милосърден план на провидението. Тук и в началото "*
ПЖК (трябва да се отбележи и текстовото съответства
222

между ПЖМ 11,1 и ПЖК 1,1, което е твърде показателно
за зависимостта на творбите от един общ повествовате-
лен модел)62 тезата за приемствеността на апостолство-
то е синтезирана в един цитат на апостол Павел (1 Тим.
2:4), според който Бог "иска да се спасят всички
човеци и да достигнат до познание на истината". За да се
избегне всяко възможно колебание около точното
тълкувание на тези думи на апостол Павел (не трябва да
забравяме, че в контекста божественото желание за
спасение не се отнася до цялото човечество в историко-
провиденциално сечение, а за "всички човеци, за царете
и за всички, които са високо поставени, за да поминем
тих и спокоен живот в пълно благочестие и сериозност"
- 1 Тим. 2:2), в уводните части на двете творби е
поместено същото позоваване на милостивия Бог (в ПЖК 1,1
то е по-пълно: Милостивият и щедър Бог) от Псалом 111
(110) (4: "Благ и милостив е Господ"; 5: "Даде храна
на ония, които му се боят; винаги ще помни завета
си"...) и от Йоил 2:13 ("•••защото е милостив и щедър,
дьлготърпелив и многомилостив, и разкайва се за
злото").
Втората глава на ПЖМ още веднъж в унисон с ПЖК I
подчертава пряката божествена намеса в полза на "нашия
народ" (в ПЖМ само юзыкгь; в ПЖК първо родъ, т.е,
човеци, племе без езиково-етническа отсенка, и веднага
след това и изыкъ) и уточнява, че това се е случило
"въ наша лЪтл", т.е. в "нашата ера", като под ера се
разбира една точно определена (според изнесената в ПЖМ
I схема) фаза от провиденциалното време. ПЖК I на това
място вмъква едно тезисно изречение - приемствеността
на апостолството е предадена чрез сбито, почти във вид
на таблица, изброяване: ".. .плтрнлрьхн же пръвѣе н
«ггьцн н по тѣхь пророкы, & по сн\ь дпостолн н
лйуеннкы, прлвбдыылѵн люужн н оуунтелн..." (ПЖК 1,1).
ПЖМ 11,1 може да се ограничи само в едно "по сндъ ..."
(още веднъж текстовото съответствие с ПЖК е очевидно),
което логически се свързва с изложеното вече в
предната глава. Веднага след това агиографът на ПЖМ за
разлика от този на ПЖК, който предлага на читателя един
пример за подражание в духа на повелята на апостол Па-
***'• "Бивайте подражатели на мене, както съм и аз на
223

Христа"63 (1 Кор. 11:1), - решително пристъпва към изч
лагането на тезата за равнодостойнството на "учител^
Методий с богоизбраните мъже от цялата човешка исто,
рия: от Енох до апостолите, до мъчениците и съборни-^
отци. Величието на добродетелите и на подвизите на Ме>
тодий прави това равнодостойнство да не е непочтително
спрямо свещената традиция. Напротив, според агиограф^
"блаженият учител" на славяните издържа прекрасно вся-
какво сравнение със своите свети предшественици и ^
оказва равен на някои от тях, малко по-малък от други,
а от трети - по-голям. Цялата аргументация е изяснен*
в няколко реда с изрядно издържан стил, чрез
риторическото използване на много добре уравновесени и изэд.
но преплетени по протежение на цялата ясно изразена
прозодична основа хиазми: "овЪ/ѵѵь БО рлвьыь БЪ, 0&Ц\
Ж6 /МЛЛЫ /MbNHH, Л ДрОуГЫ^Ъ БОЛНН, СЛОВбСЬЫЫЙ ДЪТбЛЬ»
прЪспЪвъ, л дѣтельыыіа словь/иь, вьсЪлѵь бо с*
оуПОДОБЛЬ, ВЬСЪ*Ъ ОБРЛЗЪ ЫЛ СбБЪ ВЛАШ6..."64 (ПЯН
11,2-3).
Това включване на Учителя на славянския азыкъ в
провиденциалната поредица от избрани и ехе i tat i от
божественото милосърдие мъже характеризира и обосновава
цялото изложение на ПЖМ (срв. как в VI11 глава
цитираното вече папско послание намира прекрасно - в идеен и
риторически план - своето точно място в общата схема
на кирило-методиевските постановки). Изнесеният в
първа глава на ПЖМ мотив се появява отново в последната,
където е изразен посредством една стегната, подобна на
онази, която четем в ПЖК I, формулировка: "...и
прнложн са къ отьцелѵь свонлѵь н пдтрн лрхолѵь н пророколъ
н апостололѵь, оуунтелемъ, люууенн колѵь" {0
XVII,12)65.
ПЖМ следователно може да се окачестви като най'
типичния документ на кирило-методиевската идеология^
Решаващото значение на тезата за приемстве'
ността на апостолството (с проиЗ'
тичащото от нея равнодостойнство на славянските учите'
ли с избраниците на свещената традиция и най-вече с
апостолите) за целите на борбата за езиково-религиозн*
независимост на славяните е ясно документирано и J
другите извори. Резултатите от общия анализ на те^1
224

извори отричат възможността да се намираме пред един
отзвук - в генетично-духовен план - от библейски
мотиви, както и пред един повествователен topos (общо
място), подобен на този, който четем например във
встъплението (също така посветено на хронологическото
изложение на "ония, които във всяко поколение, гласно или
с писания, се превърнаха във вестители на божието
слово") на "Църковна история" от Евсевий Кесарийски66.
Авторът на Българската легенда (1,3) още в самото
начало на изложението си заявява, че са погрешни
аргументите на ония, които "мислят, че в нашия век не
могат да се случат неща, станали в древните времена"
(",..toOq ход' т|да<; хоароОс оих йѵ ті twv otpxoawv
Xupfjaai"), че само тогава е имало възможности за
големи чудеса и за дела на велики люде и че "нашето
поколение нищо подобно не е заслужило от Бога" (",..тт| бе
fynxepa уеѵей оибёоѵ тоюОтоѵ бырт^дгуѵаі пара деоб").
Всичко това е невярно, защото "духът на природата",
т.е. духовната същност на света, не се е променила
Ст?£ <рше<л; \6уо<; 6 осит6<; ёоті"). Веднага след това,
изхождайки именно от тази предпоставка, бива
разгърната тезата за приемствеността на апостолството. Тя е
потвърждение на апостолското достойнство на
славянските благовестители, включени сред "светилата на света"
(".. .(pOTTfjpei; ev ѵсоо|да> yeyovotec;...").
Подобно на Българската легенда и другите гръцки
извори отразяват една идейна постановка, която вече
значително се различава от онази, която бе породила в
IX в. първата полемика в граничната зона между
гръцкото и латинското християнство, Тези творби възлизат към
no-късни епохи и носят ясно изразени характеристиките
на българоцентризма, който от своя страна е един от
аспектите на противопоставянето на православния Изток
на латинския Запад. Апологетите на балканското
славянско християнство, изхождайки от ограничено и полемично
тълкувание на посланието на апостол Павел към
римляните, се стремят да разгледат Кирило-Методиевата мисия и
особено отиването на Солунските братя в Рим като
повторение на апостолската парабола на Павел, т.е. като
еДин вид "мисия сред римляните". Папата съвсем не по-
с Константин-Кирил и Методий така, както върховни-
• Рихардо Пикио ... 225

ят римски първосвещеник може да приеме призовани н
доклад епископи, а по-скоро както намиращият се н*
границата на отклонението свещеник би посрещнал онзи
който му носи неопровержими доказателства за божестве!
ното желание67. По този начин въпросът за езика ^
превръща в една славянска победа над римската уклончи-
вост; същевременно превъзхождащите достойнства на учи-
телите са апологетично възвеличени, а не полемично от.
стоявани. Най-същественото обаче за целите на нашето
проучване е да се подчертае, че в тези документи,
възникнали в различна идеологическа среда, тезата за при»
емствеността на апостолството е съвсен ясно изразена,
В Охридската легенда например Кирил е наречен "Ччител
равен на Апостолите" С...бя6 КирСХ-Хои тои &.; аХт^иг
деоабфои каі Іоаяоотб^оѵ Патрон").В Македонската
легенда същото достойнство, и то по много категоричен
начин, е признато този път не на Кирил и Методий, а на
техните ученици, които освободени по чудо (като свети
Петър) от затвора, се отправят към България убедени,
че са страдали за Светия Дух, така както апостолите са
страдали за разпънатия Господ ("...«■; лотё оі
foioaxoXoi бібті Korrrigiwfrncccv voc ore іцааОоисн то
Пѵёицосто "Ауюѵ, иад' we; ёхеТѵос біос то бѵоц« to»
атаира)дёѵто(; Деояотои")68.
Доктриналната основа на тезата за приемствеността
на апостолството несъмнено е изградена върху учението
на апостол Павел и главно върху Посланието към
римляните, Главният аргумент на това послание е, че
"милостта на опрощението е заслужена от Христос 38
всички люде и не се основава на прежни заслуги",
защото "опрощението не зависи от спазването на Мойсееви*
закон, а от вярата в Христос, оживотворена от добрите
дела" 9. Конкретното кирило-методиевско тълкувание н»
тази концепция обаче трябва да е наложило общи крити-
чески усилия и вероятно твърде рано е било кодифицира
но в един вид документ-справочник. Текстовите съвпада
ния между ПЖМ и ПЖК, които изнесох по-горе (и кои1*
съвсем не доказват някакви сигурни отношения в препра
даването вследствие общата несигурност в документа^
та), като че ли придават известна съдържателносТ
226

хипотезата, че е съществувал един общ повествователен
іюдел70. Тази хипотеза намира потвърждение и в други
съответствия с други паметници; сред тези на първо
цясто трябва да се спомене Похвално слово за Кирил и
Яетодий, засвидетелствано ни в Успенския сборник.
Двете теми - първата: за приемствеността на апостолство-
то, която придава апостолско достойнство на
славянските учители, и втората: за съотношенията между ерата на
Благодатта и ерата на Закона - са разгърнати в
текстова структура, която позволява да се открият различните
паралели не само с пространните жития на Кирил и
Методий, но и с ред други творби на православнославянската
традиция. Сред тези творби още веднъж трябва да се
спомене (благодарение на ясно изразеното съответствие
в тематичните образци) "Слово о Законе и Благодати" на
Иларион Киевски7 . В началото на Похвално слово за
Кирил и Методий четем онова кратко изложение за прови-
денциалното предразположение, което е предложено в ПЖМ
I в пространна и пълна версия, а в ПЖК I в по-
стегната. Ето как е изложена там основната теза за
езиково-църковната индивидуалност на славяните: "..,N6
ХОфбть бо съ/иьртн грЪшьын коу, нъ оврацібнню іего н
покшшю, лціе ылнплѵе прнлежнть н& зловоу къжьдо
ѵлвкъ. Ne шстлвн во съзьдлыніа своіего лшлостнвын Бъ,
нн злбы дълл роукоу свсхею, нъ nu клюжьдо лЪтл н
8f>fcA£NA НЗБЬрЛ ЛЮуЖЛ Н ЙВН ДЪЛЛ НЦЪ Н ПОДВНГЫ ЛЮДЬ/ИЪ,
Д4 БЫфД, СА ТЬ/НЪ ПОДОБАфб, ЖНВОТЪ БбСКОНЬУЬЫЫН
н по тѣхъ пр^кы, по пррц^^ъ же лплы, по
уПкь^, н прлведьыыи люужл н оуунтелд. 16же
СА Н СЪБЬЮТЬ ВЪ 3. (7) ВЪКЪ ЫЛШЬ. РЬШЛ БО UINH : СЛЪПНН
прозьр/кть, глоуснн оуслышлть слово кынжьыоіб н вьсн
възглють рлзлнуьыы юзыкы велнуни в5кнй."7г
Присъствието на този общ текстов материал в
уводните части на Похвално слово за Кирил и Методий и на
другите творби от същата кирило-методиевска традиция -
от пространните жития до Храбровото Сказание - е лесно
обяснимо именно с образцовия характер на
въпросното изложение. Трябва все пак да се привлече вни-
^анието върху присъствието на по тѣхъ, което
красноречиво свидетелства за съкращаване на повествованието.
*ко ние не разглеждаме този израз-връзка в по-широкия,
227

произлизащ от посочените вече сравнения, контекстуал^
план, твърде трудно бихме могли да изтълкуваме правц^
но цитирания пасаж. Тук всъщност по тѣхъ определя из_
браните от Бога във всяко време и в ъ $
всяка ера мъже, а не би трябвало да е таі^
затова, защото поредицата от пророци, апостоли,
мъченици, праведни мъже и учители е част от прови*
денциалната хронология на "клюжьдо лЪтл н Bpt/MeNd"
т.е. включена е в нея, а не я следва. При това положе-
ние независимо от граматическото значение нашето исто-
рико-филологическо четене наложително трябва да пред»
почете същинското значение на тезата за
приемствеността на апостолството, така както извличаме това
значение от направеното възстановяване на тази теза. 9точ«
нението, което четем в края на пасажа, потвърждава, че
независимо от конкретните контекстуални отношения док-
триналното тълкувание е точно това - срв. "іеже са н
събысть въ з. вЪкъ нлшь." "Седмият век" представлява
последната ера на света7 3. Творецът на Похвално слово
за Кирил и Методий възприема и възпроизвежда повество-
вателната схема, която е в основата на тезата за
продължителността на милосърдната божествена дейност и на
тезата за приемствеността на апостолството;
изложението му обаче разделя (неправилно) провиденциалния ход
на човешката история на две части и поставя ерата,
която започва с пророците и завършва с учителите,
след ерата на първите избрани и вдъхновени мъже.
Едно сравнение на въпросния пасаж например с ПЖК 1,1,
където предназначението на по тѣхъ е да обедини
пророците с патриарсите и отците от по-древно време в еди*
обща поредица, включваща (но след едно по сндъ, което
обозначава началото на последната ера - т.е. ерата не
Благодатта) и апостолите, и мъчениците, и праведните
мъже, и учителите, лесно изяснява - на фона на формат
ните и техническите граници на един компилативен вз'
риант - случайния характер на това разделение. Най'
същественото обаче е в това, че дори и в един паме1"
ник, в който, както се казва, са налични белези от су
кращаване на повествованието, откриваме документира^
присъствие на основната теза за приемствеността *
апостолството. Възможни са и други сравнения с твоР6*1'
228

възникнали в балканските славянски земи или в руските
територии. За сравнения със "Слово о Законе и Благода-
ти* на Иларион Киевски вж. например установената от
Похвално слово за Кирил и Методий аналогия-
противопоставяне между Авраам (символ на Закона) и
Константин-Кирил и Методий (символи на Благодатта). И
нека отбележим също така аналогичното предназначение
на библейския цитат "Родъ прлвыхъ благослови тьсл" -
Пс. 112 (111), 2 в Похвалното слово, където въвежда
генеалогията на Кирил, и в "Сказание о Борисе и Гле-
6е", където въвежда историята на семейството на
руските светци-князе74.
Тръгвайки от единна теоретична предпоставка,
превърнала се, както изглежда, твърде рано в догматична
теза, литературата от кирило-методиевския период и на
кирило-методиевската традиция се съсредоточава върху
една основна цел: да припише на първите учители на
славяните, кодификатори на техния първи литургичен
език, достойство на "равни на апостолите" и на "нови
апостоли". Предвид на по-горе изложеното според мене е
очевидно, че това не са топически дефиниции. Намираме
се пред грижливо обработена и обоснована теза, която
има решаващо значение за правилното вникване в
разгърналия се в гръцко-латинското християнство въпрос за
езика у славяните между IX в. и началото на нашето
хилядолетие. С оглед предлагането на една обща
ориентировъчна документация тук ще се огранича в цитирането
на някои творби, в които откриваме същите мотиви:
Житие на Наум 5, служби на Наум76, Житие (славянско)
на Климент Охридски 7, служби на Кирил и Методий7",
глаголически служби79, Успение Кирилово80, Сказание за
славянските книги, пренесено на руска земя"1, Сказание
за славянските книги"2. От общия анализ на основните
мотиви иа тази екзегетично-полемична постановка става
ясно, че доктриналните принципи на апостол Павел са
залегнали в нейната основа. Все пак няма да е излишно
изнасянето на поредица от точни позовавания на апостол
Павел, които четем в нашите основни извори.
9. В края на втора глава авторът на Българската
*генда предава разкритието на "5Жореѵіиос уращло^а",
Дарено на Константин-Кирил и Методий от Светия Дух,
229

подобно на библейския разказ за великото вдъхновени^
получено от апостолите свише. Веднага след това W
въвежда разказа за отиването на двамата братя в Рь
със следните думи: "'Еяеі 6е ѵсосі ПаОХоѵ ёуіуѵеахоѵ
тоТ<; amooxohoiq, то ейаууеллоѵ коіѵыаацеѵоѵ, трёхои^
каі осОтоі яро<; ttjv 'Риц-пу" (ІІІ,1)В3. Дадената мотиви,
ровка-оправдание на търсеното папско съгласие позволи
ва различни тълкувания. Когато по-къс но Методий прие.
тига във Великоморавия, в своята епископска дейност
както пише авторът, той проявява "боа яара (
e 4
р
" (IV,3) 4. Накрая, в предсмъртния
си час, Методий повиква своите ученици край себе си:
"ціцеТтаі Поси^оѵ, ца/Лоѵ бе тоѵ ёцоѵ 'ІтроСѵ
Ш,2).85
Основната тема на Моравската служба - този памет-
ник всъщност представлява апологетично резюме на
разгърналия се между Кирил и Римската курия диспут за
славянския литургичен език - са думите цитат,
засвидетелствани в Трето четене: "Item quidem et beatus Pau-
lus inquit: loqui diversis linguis nolite
prohibere."86
От своя страна папа Йоан VIII, за да обори в
полза на славянския принципа за "трите езика", в
посланието си Industriae tuae, отправено до моравския княз
Светополк, се позовава на думите на апостол Павел:
"...Hinc et Pau lus coelesti quoque tuba insonat шо-
nens: omnis lingua confiteatur, quia dominus noster
Iesus Christus in gloria est Dei Patris. De quibus
etiam linguis in prima ad Corinthios epistola satis et
manifeste nos admonet, quatenus linguis loquentes
ecclesiam Dei aedificemus."87
А папа Стефан V в наставленията си от 885 г, ДО
папските легати препоръчва Римската църква да бъде
представена като пазителка на предадената от Петър
папска и на представената от Павел апостолска (т.е.
върховна юрисдикция над мисиите) власт: "Visitant vo»
apostolorum principes, beatus Petrus regni coelesti»
claviger et Paulus doctor gentium."68 Самата форму^
безспорно има общоприет политико-ритуален характеР
(срв. ПЖМ VI11,2); нейната употреба обаче в този ког
текст има специфично значение.
230

Създателят на Лаврентиевската летопис също се
позовава на идеологическото наследство на апостол Павел:
припомняйки, че Методий в Панония е бил поставен от
Коиел "нл столЪ сватлго Оыьдроынкл лпостолл, едныого
огъ о. (70) ууеынкл сватдго лпостолл Плвлл"89(срв.
и ПЖМ VIII, 17), той провъзгласява: "...ТЪ/ИЬ же
сллб^ьскоѵ юзыку уунтель есть Плвелъ..."
Уподобяването на апостол Павел е преобладаващ to-
pos (общо място) в проложните жития и в службите на
Кирил и Методий. Ето няколко примера: Проложно житие
на Кирил - "ревность же н/vrtja сватлго Павла, тцілшесА зл
Хрнстл пострлдлтн"90; Служба на Кирил: "ныъ во
оврЪтесл Павьлъ дѣтельлш"91; Служба на Методий:
"ОбрітесА мовын Плвьлъ... донде до злплдъ, свАТе,
льсть ндольскоую вьсю рлзлрА», вьса ересн, вллжеые
потріБАіа"92 (тук трябва да обърнем внимание и на един
от типичните антиримски намеци, за които споменах по-
горе, говорейки за гръцките текстове, за отразяващите
българоцентризма паметници и най-общо за
"православните сектантски документи", прикрити от идеологическия
цит на учението на апостол Павел); прибавката към
същия текст, която откриваме в Палаузов препис: "0 вторн
Павле н оуѵеынѵе Петровь, вь^егоже грлд нзволн поун-
тн, no/tttNH ыы грШынА кь Гоѵ"93; една късна средно-
быігарска слѵжба: "Ннь БО шврѣте са Плвель дѣтЬлмн"94;
глаголическа служба, засвидетелствана в ръкопис 121 от
Виенската библиотека: "Ёко ге і РѵТь gTeth: ihze Вь
бгёѵо est' i sTva ihb v sude ihh, ize sie
audrstwujut ,"9S
В засвидетелстваното ни-в един пролог от
Зографския манастир Житие на Наум примерността на
славянските учители е провъзгласена чрез повеля на апостол Па-
вел: "н пдкы реуе бжьстъвмын лгіль Плвель: пол\ынте
HroyvneNbi влше нже, ітѵлше в&мъ слово вікіе."96
Позоваването на учението на апостол Павел в Прог-
лас към Евангелието се превръща в основен мотив на
пламенната защита на апостолството: "се во сты Плвль
owe..."97
Темите от посланията на апостол Павел, както бе
Вече посочено, имат основно значение и в двете про-
СтРанни жития: срв. ПЖМ 1,1; 11,1; 11,3; VIII,5;
231

1111,14; ѴШ,17; МѴ,2; XIV,13 и ПЖК 1,1; 1,4;
XIV,16; XVI,21 и сл.; XVII,У,
Тези позовавания на авторитета на апостол ^
които заклк>чават в себе си и тълуванието на благовес.!
тието на апостол Павел като апостолска, пренесена ^
християнския Изток и Запада, светлина, се превръщат в
константи на иялата православна славянска литература,
В две редакции на Руски хронограф от XVI в. например
откриваме отнасящи се до Моравия (по чудноват начин
сродена с Испания98) следи от вековния, свързан с Или-
рия юридически въпрос. И тук позоваването на апостол
Павел, "Нлнрнкъ, до негоже Плвелъ лпостоль коднлъ",
трябва да узакони славянското апостолство в намиращите
се на гръцко-латинската граница земи.
10, По-голямата част от познатите ни днес
документи подкрепят тълкуванието, че разгърналата се в
защита на езиково-църковната независимост на славяните
полемика е била насочена главно срещу Рим, Ако
предварително не са установени точната епоха и характерните
обстоятелства, отразени във всяко едно от нашите
свидетелства (както винаги пак се сблъскваме с трудността
да бъдат проконтролирани генезисът и препредаването на
текстовете), безспорно не е възможно да се правят
каквито и да било конкретни изводи. Въпреки това един
всеобщ анализ на мотивите за и против Рим несъмнено ще
ни позволи да открием основните тенденции, характерни
за традицията, която отразява разгърналия се между
IX в, и първите векове на нашето хилядолетие въпрос зз
езика у славяните.
Както вече припомних no-горе, постигнатата от
Константин-Кирил и Методий победа в Рим, когато папа
Адриан признава законността на употребата на славян-
ския език за превод на свещените текстове, а вероятно
и за литургични нужди", е представена (в общия план
на борбата срещу Запада) като благоприятен епизод F
гръцките и славянските документи, които отразяват пс
зициите на българоцентризма и са, най-общо казано, ее'
че полемично "православни", (Това също налага употре*
бата на тези паметници само за възстановяване на ха'
рактерните за периода след IX в. схващания.) Cnopef
Българската легенда папа Адриан наистина посреща °
гдг

трепетна радост двамата учители на славяните; това
обаче се дължи на факта, че тяхната святост и тяхното
състояние на удостоени с благодатта му се налагат със
свръхчовешка принуда. Той дори е изумен и изплашен
("хатая>.етт6|деѵог") и се чувства така, както се е
чувствал "Мойсей пред Бога" ("...ёхеТѵо паоуш яро<; тоиг
$eioi>; 8v6p<*;, o Muuofj.; яро<; Ѳеоѵ ..."1О ). Даже и да
тълкуваме пасажа като риторична хипербола със
стилизирано агиографско предназначение, не трябва да губим от
поглед факта, че този начин на представяне на нещата
се е радвал на очевиден успех, след като го откриваме,
при това с по-силно подчертано полемично
предназначение, например в една славянска служба на Наум: "Рн/иъ,
оѵвндЪвъ влше рлвнолгілыое хождеше, вжествемнын
Кырнле, ЛЧжхдТе БлГоБЛлженне съ Нл8/ѵюл\ъ славмылѵь, н
оѵгждсесА бжѴнѵь У8десъ, содЬлниыѵь вдлш, тѣлѵже влсъ
поѵнтле/иъ лѣтын/ин пѣсмлш."101
Латинските документи, чиято хронологическа
последователност все още чака да бъде уточнена, са също тъй
показателни за полемичното настроение,
противопоставило кирило-методиевските общности в Рим, Очевидни следи
от разногласието, какви именно граници да бъдат
наложени на употребата на славянския език в християнската
практика, лесно се откриват преди всичко в папските
послания. В никой друг текст обаче целият диспут между
Константин-Кирил и Римската курия по въпроса за
славянския език. не е синтезиран с толкова вълнуваща
острота както в Моравската служба и в Моравската
легенда. В Моравската служба повествователното ядро и
същността на диспута са изложени с дидактична стегнатост
в Kesponsonum (Отговор) на първото Lectio (Четене):
"Сив beatus CiriJlus pape et cardinaiibus esset dela-
tus, quod in slawonica lingua missas et divina officia
decantaret, muitum est de hoc per eos reprehensus, sed
ille davidicis et apostolicis auctoritatibus se digne
excusavit."102 Втората и третата Lectiones разгръщат с
напрегнато сценично въздействие целия диспут именно
върху този мотив: от едната страна, обкръжен от своите
Кардинали, с афектирай глас папата заплашва: "...wuem
(iomnus papa cum indignacione reprehendit, cur in lin-
i!ua vetita missas et divina officia presumes celebra-

ге'.'..."; от другата страна, на границата между- рито.
ричното слово и "театралната религиозна игра" xapw.
нично отеква гласът на Константин-Кирил, който препли.
та вдъхновени цитати с продиктувани от зрялата
апостолска опитност аргументации: "...Iiio humiliter satig
faciente, et eos voiens mitigare, arrepto psaiteri0
versum psalmographi in eo recitavit, videlicet: Umni8
spiritus dominum laudet dominum, et ait; Cur presbyte-
ri eiecti prohibetis missarum solempnia decantare іц
lingua raea slawonica, et verba graeca seu iatma
transferre in slawonicum? Nam nisi hec facerera, nuiio
modo possem genti, per me converse, subvenire, quia
gens dure cervicis est et ydiota et ignara viarura dei,
solum salutare eis reperi deo inspirante, per quod
multos illi aquisivi, quapropter ignoscite mini patres
et domim mei"). И тук, след като славянският език
вече е получил папско одобрение, би се очаквало литур-
гичното възпоменание да завърши. В нашия текст обаче
ново Lectio (третото) прибавя едно оправдание (припом-
нения вече цитат от апостол Павел "loqui diversis lin-
guis nolite prohibere") и едно възпоменание според
моравската версия за откриване на мощите на свети Кли-
10 3 »
мент . Ако сравним това историко-литургично
представяне на събитията с изнесените в Моравската легенда
данни, лесно можем да открием тематично-текстови
съответствия между двете творби. В Легендата обаче четем и
едно изключително интересно уточнение на мотива от
апостол Павел, разискван в диспута. Тук сам Кирил
цитира направо максимата на апостола "loqui diversis
linguis nolite prohibere". В отговор папата и
кардиналите възразяват, навлизайки в същността на въпроса:
"...At illi dixerunt: quamvis Apostolus variis linguis
loqui persuaserit, non tamen per hoc in opsa, qua»
statuisti, lingua divina solemnia voluit canere.. ,"i0*
Разискванията не се отнасят до това, дали може да се
проповядва на славянски, а до литургичната употреба на
новия език: следователно още веднъж те се разгръщате
общия план на традиционното разногласие между
необходимостта от благовестие и традиционната придирчивос*
на църковната администрация. Проблемът съвсем не е Ш
нов и твърде трудно неговото разглеждане е можело 0

се побере изключително в рамките на чисто доктринаилния
план. Затова Константин-Кирил според свидетелството на
іі^равската легенда използва и практически аргумент
(същия, който откриваме дидактически стилизиран в
Моравската служба): латинският и гръцкият са езици,
които подхождат на народи от древния свят; тези народи са
приели християнството, когато тяхната култура е била
вече зряла за възприемането на Евангелието. Славяните
са лишени от всякакъв културен опит и Словото не може
да достигне до тях чрез каквото и да било цивилизовано
посредничество <"...Siquidem si quivissem ilii populo
aliter aliquomodo, ut ceteris nationibus, subvenire in
lingua graeca vel latina omnino quae reprehendetis поп
sanxissem. Sed quia idiotas viarum Dei totaliter repe-
riens et ignaros.. .")1OS .
Представянето на славяните като "gens dure cevi-
cis... et idiota et ignara viarum Dei" прикрива в
действителност една много по-остроумна, отколкото би
могло да се предположи на пръв поглед мисъл, която е
пряко свързана с кирило-методиевския диспут за езика. Че
не сме пред продиктувано от една снижена полемична об-
стоятелственост охарактеризиране, а пред сериозен
аргумент, разискван в общия план на апостолската
практика в Централно-Югоизточна Европа от IX в. насам, се
доказва от факта, че откриваме това охарактеризиране,
засвидетелствано в неговата същина, в различни
документи, отдалечени един от друг по време, както и по
място на създаване. В една служба на Наум ученикът на
Кирил и Методий е прославен, защото е благовестил
учението божие на "люде/мъ злонрлвнылсь"106 и "...В/место
днкнхъ звЪрен" ги е превърнал в "швцы кротклгш
Хрт/Л"107. В Житието на Климент Охридски също се
набляга върху тази "feritas" ("...н звѣреміе нлѵЪлхв
Вбрвлрьское..."). В светлината на Изход 33,3, "Non
епів ascendum tecura, quia popuius durae cervicis es",
На Изход 33,5, "Dixitque Dominus ad Moysen: loquere
tiliis Israel: popuius durae cervicis es" и осо€>ено
(за да се подчертае варварството и зверската жестокост
на езичниците, противопоставена на носителите на
Истината) в светлината на произнесеното от св. Стефан,
"реди да бъде убит, слово в Деян. 7:51-52: "Dura cer-
235

vice, et mcircumcisus cord 1 bus, et auribus, vos sen-
per Spiritui sancto resististis; sicut patres vestn,
ita et vos. Quern prophetarum non sunt persecuti patres
vestn? Et occiderunt eos qui prenuntiabant de adventu
lusti...", тези характеристики са прекрасно обобщени
във формулата на Писанията "коравовратни люде".
Понятията idiota (=1бштг£) и "gens ignara viarum Dei", от
друга страна, ни отвеждат пряко към основната доктрина
на апостол Павел и главно към оня спорен пасаж от
Първото послание към коринтяните, в който апостолът
подчинява ползата от дара на езиците на тълкуванието
чрез откровение, чрез знание, чрез пророчество и чрез
поука (1 Кор.14). В него кирило-методиевската дейност
е намирала извор за вдъхновение (прилагателното idio-
ta, което четем в моравските Служба и Легенда, може би
е именно негова текстова реминисценция) и особено в
думите: "Nam si orem lingua, spiritus meus orat, roens
autem mea sine fructu est. Quid ergo est? orabo spiri-
tu, psallam et mente. Ceterum si benedixeris spiritu:
qui suppiet locum i d i o t a e ("6 &ѵ«яХтр«ѵ тоѵ
тодоѵтоО І6і«тос") quomodo dicet 'Amen' super tuae be-
nedictionem? quoniam quid dicas nescit (1 Kop.14-16).
"Простотата" на славяните заедно с тяхното "зверство"
показва, че те са останали извън пределите на римско-
елинистичната общност. Точно това оправдава и една
особена, цялостна употреба на апостолския дар за
езиците ■ Самата аргументация е заключавала в себе си
прехода по пътя на духовната синонимика от "Ібкотту;" кън
ауроццато;. Това става съвсем очевидно, особено ако не
се забравя значението - в смисъл на облагородявала
възхвала на християнската простота - на двата
взаимосвързани термина в контекста на разказа за Петър и
Йоан пред Синедриона, който четем в Деяния на
Апостолите: "Videntes autem Petri constantiam, et loanniSi
comperto quod homines essent sine iitteri5
et i d i o t a e, admirabantur..." ("oYl av&pwW1
(хуращиххоі eiaiv xai ібіОтоа" ) (Деян. 4:13).
Състоянието на «урощюгсос; е изисквало обучаването г
ура|дц<хтог, за да могат да се открият пътищата към Гос
пода: оттук и защитата докрай не само на славянски"
език като апостолски инструмент, но и на iitterae, ^
236

да могат да бъдат освободени славяните (благодарение
на пълното сливане на дара за езика с този на
тълкуванието според учението на апостол Павел) от състоянието
си на люде sine ietteris. В рамките на правилата за
изграждане на аргументации, основани върху екзегетика-
та на Писанията, кирило-методиевската дейност,
следвайки подобни синонимично-последствени връзки, намира
цялостно оправдание в съотношението между iitterae и
scnptura (от това произлиза и непрекъснатата
взаимозаменяемост в текстовете на православнославянската
традиция между вуквл, пнсл\л, грллютл (грллютл в смисъл
на урощих или на ypocptj). Така се стига и до висшето
ниво на Scriptura или на Scripturae (oci ypocqxxi, т\ ypot-
ф(\, Писание с произлизащото му по антономазия
значение). Това, че славяните са били подобно на апостолите
преди просветлението sine Ietteris et idiotae, в
крайна сметка създава цялостна концепция за известяване на
Словото. Тази концепция е блестящо синтезирана в
българска легенда: понеже славянските люде (т.е. според
Легендата - българите) не са били в състояние да
разбират гръцките писания ("осоѵѵётм; elxov х&* ё^-абі
хХяооті оиѵтедеіцёѵоѵ ypa<pGv"toe), "светилникът на
Писанията" не е проблясвал (...тоѵ Хѵууоѵ тыѵ уронрйѵ,
срв. Мат. 5:15, а за прототипа на изобразяването -
Йоан 5:35) и Кирил и Методий са страдали; затова те
отправят своите молби към Утешителя, "чийто първи дар са
езиците и помощта на словото" ("об лротоѵ бОроѵ at
yAfiaooa xal тоО лбуои pofVdeia"); така, чрез дара на
Благодатта, биват "изнамерени писмената" ("ураццата те
^ІеирёаѲоа"), способни да предадат "божествените
писания на езика на народа" C'xixc, Qeiac, ypa<pa<; яро<; тт|ѵ
«pwvfjv too e$vou;").
Понятието език на народа, или национален език,
несъмнено е изиграло съществена роля в утвърждаването
на припомнените вече значения на изыкъ; същевременно
обаче то е улеснило сливането на понятията народен и
обикновен, неграмотен в едно значение, което по-късно
в зависимост от новите апостолски нужди в границите на
латинско-гръцкото християнство ще бъде синтезирано с
ясна социална наситеност от термините вулгарен или
Простолюден, В този план можем да изтълкуваме например
237

изречението от Житието на Наум, в което се говори За
превода на Библията от гръцки на "прост 6ългарСКи
език" ("© еллшсклгш азыкл н& простын азыкъ виілг
109
скТн"109) като указание за една езикова национална а
рактеристика и едновременно за едно езиково ниво,
"Простын" е равностойно на народен, но също така и на
груб или по-скоро на rusticus (простолюден), както
подсказва между другото просъществуването на двете
значения, обединени в същия термин, чак до залеза на
църковнославянската традиция: например до първия
модерен деец - подбудител на въпроса за езика в България
през XVIП в. - Паисий Хилендарски110. Проблемът
заслужава по-задълбочени проучвания, особено що се отнася
до сливането (в онази епоха, която вижда в
апостолската практика утвърждаването на rustica romana lingua11)
на понятията sermo rusticus и простын азыкъ, Въз
основа на нашите текстове, отразяващи кирило-
методиевската проблематика, намирам все пак за напълно
оправдано отбелязването на значимостта на връзката
между състоянието на люде sine litteris и изявената
необходимост от по-широка употреба на националните,
или простолюдни говори в религиозната практика.
Във вдъхновените от кирило-методиевското движение
текстове обявената културна "примитивност" на
славяните има теоретично-полемично предназначение. Но ние не
трябва да пренебрегваме тълкуванието на посочения док-
тринален topos в текстовете на противната страна, За
водачите на противната партия той се превръща в
обвинително клеймо, използваемо в юридическите и
административните диатриби. Ето защо славянско-римската
полемика трябва да бъде разгледана, като се изхожда от
двете различни гледни точки. Папските усилия да се
обуздае славянското езиково-църковно движение и да бъде
задържано в общопризнатите на Запад граници на
зараждащите се "вулгарни" говори на Romania, или на lingua
teotisca, така че да не надхвърлят първоначалното си
предназначение на помощни инструменти в апостолската
практика (т.е. да бъде държано в постоянно подчинение
спрямо "свещените езици" и да бъде абсолютно недопус
тимо да им се признае литургично достойнство), са
добре документирани в посланията на Йоан VI1'
238

I»., .evangelium iatine iegatur, et postmodum sclavi-
njSca lingua transiatum in auribus populi, latina ver-
l,a non inteiligentis, adnuncietur sicut in quibusdam
«cclesiis fieri videtur . ,."lt2) и в тези на Стефан V
("...Divina autem officia et sacra ministeria ac mis-
sarum que idem Methodius Sclavorum lingua celebrare
presumsit, quod ne ulterius Faceret supra sacratissi-
eus beati Petri corpus juramento firmaverat, sui per-
jurii reatum perhorrescentes, nullo modo deiceps a
quolibet presumator..."*13). Преките полемични
отговори, които се противопоставят на кирило-методиевските
аргументи, не назряват в Рим, а главно в
крайграничните провинции и не се разгръщат в теологичен, а основно
в политико-културен план. На доктрината на учителите
на славянската църква се гледа като на нарушение на
законно учредения ред и дори като на бунтовна
пропаганда. Авторът на отправения от немската архиепископия
в Залцбург до папа Йоан VII пасквил пише: "...usque
dun quidam Graecus, Methodius nomine, noviter inventis
htteris, lmguam latinam doctrinamque romanam atque
litteras auctorales superducens fecit cuncto popu-
io..." Накрая подчертава, че никой в последните
седемдесет и пет години не си е позволил да оспори
признатите от Карл Велики права на "Salzburgenses rectores",
"... usque dum nova orta est doctrina Methodii phiio-
sophi"114. Почти двадесет години по-късно (в 9U0 г.)
Дитмар от Залцбург, подкрепен от другите баварски
епископи, пише на Йоан IX, за да защити същите немски
юридически права. Този жестоко антиславянски документ
и днес поразява с ранната формулировка на тезата за
защитна германска стена срещу славяните - неверници
или езичници, Намираме се всъщност пред един антикири-
ло-методиевски контрааргумент, в който feritas и
непознаването на пътищата Господни са противопоставени с
презрителна цел на благородната традиция на ползващата
латински език немска християнска аристокрация:
"...Progenitores namque serenissimi seniores nostri
Ludovici imperatoris et regis ex christiamssima fr'ran-
corum gente prodierunt. Moravi vero sclavi a paganis
et ethnicis venerunt: iiii potentia Komanorum rempub-
lican sublimaverunt, isti damnaverunt; iiii christia-
23У

num regnum confortaverunt, isti infirmaverunt; Шо
toto mundo spectabiles apparuerunt, isti latibuiis et
urbibus occultati fuerunt; lllorum consilio apostolica
sedes poliebat, istorum persecutione christianitatis
doiebat .,."ltb Тук, както ясно проличава, в разгара
на борбата за териториална власт и в светлината на
германизирането на императорската идея за военно-
мисионерски завоевания въпросът за езика се превръша
единствено в повод, в претекст за национален и
социален конфликт. Ако за възхваления в Моравската служба
Кирил славяните, бидейки "gens dure cervicis et idiota
et ignara viarum dei", са заслужавали особени
пастирски грижи (според духа на Новия завет), за баварските
епископи най-същественото е било да не се допусне
грубото моравско простолюдие, вечно живяло в простота и
невежество, да се приближи до стените на германските
църкви. Този национално-социален конфликт, типичен за
крайграничните зони, ще се повтори по протежение на
цялата демаркационна линия между Slavia и Latinitas,
от Моравия чак до Адриатическо море. В Германия идеята
за защитна антиславянска стена е съвсем ясно изразена
в съшата 900 година от Хатон, епископ на Майнц, в едио
негово писмо до папа Йоан IX: срещу моравските славяни
баварските прелати "... stant pro muro domus Israel,
ne aliqua vis inimica firmamentum ecclesiae
dissolvat"116. Двадесет и пет години по-късно, макари
в духа на no-различен идеологически климат, един
сплитски канон ще отрази подобни тревоги и намерения,
постановявайки: "...lit ulius episcopus nostrae provin-
ciae audeat in quoiibet gradu Slavinica lingua prcmo-
vere, tamen in ciericatu et monachatu Deo
deservire.,."lt7
Трябва да се отбележи все пак, че познатите днес
извори за очертаване на историята на кирило-
методиевския диспут за славянския език и за неговото
предназначение в сферата на християнството предостави
достатъчно много елементи, които позволяват да говори"
освен за резки разногласия и за съответствия с Рим>
Засвидетелстваните например в пространните жития данн11
позволяват различни интерпретации; за целите на кон'
кретното изследване е излишно да ги разглеждаме поД'
240

робно. Поне два пасажа от ПЖК обаче заслужават да
бъдат споменати: ПЖК VI,47 "пошбже рн/ѵѵшю/иь въсн длк-л^ь
длыь" и х,52 "мйшб бо царство ыѣсть рнлГско, мъ
ХрнстоВО". Изразената тук концепция за
християнизирането на римското наследство, концепция, която включва
и възприемането на провиденциалното тълкувание на
историята (според традицията, достигнала връхните си
точки с Евсевий Кесарийски и Павел Орозий) в
светлината на първоначалната и по-късно допълнена от съборните
тълкувания повеля "Отдавайте кесаревото на кесаря и
Божието на Бога" <"Мк. 12:17), трябва да бъде възприета
във вселенски смисъл. Липсва в действителност каквото
и да било противопоставяне от славянска страна на
Първия, както и на Втория Рим. Изразено е същевременно
историческо признание на утвърденото вече
преобразуване на властта, поради което въпросът на Спасителя към
фарисеи и иродиани "Чий е тоя образ и надпис/" (Мк.
12:16) е могъл да получи различен отговор именно
благодарение на новата идея за християнска империя.
Постановките в полза на папския авторитет са по-
многобройни в ПЖМ. Посланието на Адриан П до Рости-
слав, Светополк и Коцел признава в духа на едно
вселенско сътрудничество с император Михаил пълната
законност на дейността на Константин-Кирил и Методий в
границите на к>рисдикцията на Светия престол
(Vlii,8)118. Когато противниковата страна повдига
възражения от к>ридическо естество, Методий се обръща към
представената от Катедрата на св, Петър върховна
власт, на чието покровителство очевидно мисли, че може
да разчита: "...н азъ лціе выѵъ вЪдѣлъ, ико ваша іесть,
кролѵь быхъ \однлъ, нъ свлтаго Петрл іесть..." (ПЖМ
1М); накрая папата налага своя интердикт на гоните-
wre на славянската мисия (ПЖМ X,1). Клеветниците на
Методий могат да твърдят, че Светият престол е против
неговата дейност, единствено използвайки фалшиви
документи, но и тази дяволска маневра е разкрита и
папското доверие и благословия (срв. посланието Industnae
tuae119) биват потвърдени (ПЖМ XII).
Независимо от все още висящия въпрос относно
апостолското ограничение на употребата на славянския
език Рим е бил доброжелателно настроен към делото на
Рикярдо Пикио ... 241

Солунските братя в определен период от тяхната де^
ност. Това е потвърдено и от съдържанието на различи»
послания на Йоан ѴШ*20. Латинските документи, както
бе вече посочено, притежават по-сигурна традиция, Тов$
ги превръща в по-достоверни исторически извори и поз^
волява постигането на достатъчно голяма точност в хрск
нологическата перспектива, Затова днес можем да твър>
дим, че Рим не е бил против започнатата от солунските
учители славянска мисия до момента, в който въпросът
за езика не е започнал да заплашва принципите на
утвърдената вече традиция (за ориентировъчни дати
могат да послужат годините между 885 и 891, когато
папският престол се заема от Стефан V, или казано по друг
начин, до момента, в който Рим решава да осъди литур-
гичната употреба на славянския, защото Моравската
църква е била прекрачила традиционно разрешените
граници за употреба на местните говори (или диалекти,
които са били признати за апостолски инструменти от по-
ниско ниво, а не за свещени езици). Преди деветдесетте
години на IX в. въпросът за славянския език все още
не е заплашвал отблизо установената западна традиция в
областта на мисионерската политика. Затова и името на
Константин-Кирил се е радвало на апологетична
почтителност, както ясно проличава например от съчиненията
на Анастасий Библиотекар, който положително неслучайно
е говорил за "Constantinus Thessalonicensis philoso-
phus, vir apostolicae vitae" и е припомнял как фотий,
неблагоразумният поддръжник на доктрината за двойното
естество на човешката душа, "...a Constantino Philoso-
pho magnae sanctitatis viro, fortissimo eius amico,
increpatus fuisset..."
В действителност правилното поставяне и
следователно разглеждане на проблема за постановките за или
против Рим, характерни за вдъхновеното от кирилс
методиевската дейност течение, зависи изцяло от това<
дали се държи или не сметка до каква степен засвиде'
телстваните в нашите извори данни са наистина достс
верни и дали тяхната по-голяма или по-малка достовер"
ност е подчинена на съответния вид текстова традиции
Ето защо според мен е неприемливо всяко екзегетичн0
становище, което се абстрахира от фактическото положе'
242

окачествено по-горе като хронологическо изравня-
, и което е наложено от резултатите от самия ана-
на документите <от типа на славянските например,
твърде често не позволяват да се установи
точният размер на препредадения материал по отношение на
определени хронологически нива). Невъзможността
отделни тези и насоки, които извличаме от някои извори, да
бъдат отнесени към периода, на който принадлежат други
постановки, засвидетелствани в документи с различен
произход и естество, затруднява извънредно много
възстановяването на даден дебат, свързан с определена
фаза от развитието на въпроса за славянския език. Именно
в светлината на тази действителност намирам за
необходимо да подчертая още веднъж, че можем да се опитаме
да очертаем в рамките на доста широки хронологически
граници само най-типичните и
традиционни аргументи на
източната и западната тенденция, но
не и историята на разгърналата се между Изток и Запад
дискусия, Даже и да приемем, че описаните в
папските послания и в Моравската легенда или пък в ПЖК
постановки са били типични и от съществено значение за
развоя на прението, нямаме право (освен ако не търсим
съзнателно опростяване) да разглеждаме становищата на
противопоставящите се събеседници в едно точно
определено в пространствено и темпорално отношение поле, все
едно че става въпрос за пряк, разгърнал се в синхронен
план, словесен двубой (т.е. възражение и
опровержение)1",
Папското одобрение, на което според ПЖК XVII и
ПЖМ VI се е радвала литургичната употреба на
славянския, преди още да бъде възприето като извлечен от
изворите факт, трябва да бъде разгледано като
историографски мотив, който изисква старателна проверка в
Рамките на нашите обективни възможности; затова то ня-
* Да има решаващо значение за възстановяване на
диспута за езика, разгърнал се по време на
престоя на Солунските братя в Рим. Разглеждайки въпроса в
светлината на задължителното запитване "cui prodest"
(кому е от полза), трябва все пак да си даваме сметка,
Че всеки по-късен защитник на литургията на славянски
2*6

език е имал интерес да се позове на действителни
въображаеми, направени някога в Рим, концесии.
чайно Българска легенда, която не може да бъде д
зряна в благосклонност към Рим, припомня и подчертае^
"радостта" и одобрението, изразени от папа Адриан ц
когато му е представен преводът на Свещените писани^
"на език" ("еѵ у\иооті"), защото този превод е предста.
влявал "апостолско" творение ("осдоотоліхбѵ owotv
уёѵѵтца", вариант: "шюотоліхту; бѵтох; уихтѴ; Lxodj
123
лѵеицатіхгѴ;")123 . Остава все още лишен от от.
говор въпросът, как точно трябва да бъде изтълкувано
благославянето на това "апостолско" творение: в свет.
лината на кирило-методиевската теза за приемствеността
на апостолството или по-скоро според латинския принцип
за апостолското ограничение в употребата на диалекта,
т.е. кой именно е бил действителният предмет на папс.
кото одобрение. Какво точно трябва да разбираме под
"Писания", изхождайки от внимателно сравнение между
ПЖК XVII,5, където се говори за благословия, дадена на
кннгы словеь^скьие, и за една изпята ылдь nh/mh
литургия, и ПЖМ VI.1, където се казва "...свлтн оууеш
іего, положь словѣыьскоіе евлыгелніе ш
олтлрн сватллго Петрл апостола"1г*, след като, от една
страна, всички тези вести позволяват тяхното
тълкувание като потвърждение на "апостолските" ограничения в
областта на мисиите според римската доктрина, а от
друга страна, текстът насърчава и други изводи? Що се
отнася до конкретното изследване, не виждам никаква
възможност за извеждане на точни заключения за
състоянието на разискванията около въпроса за славянския
език през епохата на Адриан II. В състояние сме да
възстановим само отделни постановки, които вероятно са
характеризирали аргументациите на едната или на
другата страна, но в никакъв случай не можем пряко да ги
съпоставим или логически да ги противопоставим.
11. За да стигнем до правилна преценка на
засвидетелстваните в нашите извори данни, преди всичко
трябва да уточним как всеки един от източниците
възприема и определя интересуващия ни въпрос, т.е. ко*
именно е езикът, за който се говори във всекН
отделен случай1 5. Терминът славянски мени значението
244

си според това, с каква епоха и географска среда се
свързва. Когато се говори главно за свещените
текстова преведени на славянски, или за славянската
литургия г терминът славянски език твърде вероятно означава
езика, препредаден от писмената традиция на
вдъхновяваната от кирило-методиевската дейност религиозна
общност. Ако обаче въпросът е третиран от гледна точка на
пастирската пропаганда (например, че е по-уместно
Евангелието да се разяснява на народа на местен
говор), славянски език съвсем няма да означава
кодифициран, или, най-общо казано, утвърден от една
литературна дейност езиков изказ, а, напротив, съвкупност от
говори, чието единство (от Моравия до Балканите и по-
късно чак до руските земи) е общопризнато въз основа
на емпиричния опит (такъв е случаят с император
Михаил, който според ПЖМ v,8 е бил предварително убеден,
че двамата избрани мисионери, понеже са познавали
наречието на град Солун1гв, ще бъдат разбрани и в
Моравия). Значението на прилагателното славянски (с
различните си семантични варианти) се променя според
обстоятелствата. Затова - нека бъде подчертано още
веднъж - при четеното на отделните паметници е
наложителна извънредно голяма предпазливост, за да можем да
открием точното му място в съответното, както се опитах
да го дефинирам по-горе, историзирано семантично поле.
Налице са основателни съображения, които ни карат да
мислим, че цитираната от папа Йоан VI11 в писмото му
до Методий от 18 юни 879 г. "sclavina lingua"
("Audieus et jae quod eissas cantes in barbara, hoc
est in sciavina lingua.. ."' 27) за него се е
отъждествявала вече с един езиков инструмент, годен за
употреба в Панония, както и в България. За това
свидетелстват и мисиите, възложени на анконския епископ
Павел . Знаем също така, че по-късно същото понятие
славянски ще започне да придобива местен характер,
т.е. ще се българизира, после сърбизира, а още по-
късно русифицира до възникването на националните
варианти на въпроса за езика.
Това е един от най-трудните проблеми сред всички,
Поставени от нашето проучване. Твърде често е
невъзможно да се правят изводи за датировката на даден па-
245

метник, изхождайки от употребата на "славянски" t
определено значение. Все пак няма да е излишно д,
спрем вниманието си върху общата даденост, поради ко?и
то поставянето на понятието славянски език в граници^
на зараждащите се славянски nationes (не трябва да ^
забравя, че при възникването им се говори по-скоро ^
обща sclavorum lingua, която от зоната на гръцко,
латинското съседство с времето започва да се кодифиод,
pa в земите на византийското вероизповедание) обикна
вено отразява една по-напреднала фаза на езиково*
религиозно и политическо развитие.
Предвид тази действителност трябва да се изтъкне,
че доста голяма част от паметниците, на които обикно-
вено се приписва изворово достойнство за изучаване на
кирило-методиевската традиция, придават местна отсенка
на понятието славянски език и го пренасят в едно
(главно българоцентрично) разглеждане, което несъмнено
отразява оформили се след IX-X в. схващания.
Общият термин славянски (словѣыьсісь,
словѣыьскын) освен в пространните жития е редовно
употребен в латинските текстове - папски послания
(lingua sclavina, litterae sclaviniscae, lingua slavo-
nica, sclavoruB lingua), Моравска служба и Моравска
легенда (slavonica, sclavonica), Чешка легенда (slavo-
nica), както и славянските Пролог от Йоан Екзарх
(словЪыскы), Сказанието на Храбър (словѣыьскы н) или
пък в Похвално слово за Кирил и Методий
(словѣыьскын), но тук вече с тенденция към местна
отсянка, както сочи не само общата и повторена формула
"азыкъ nobV, върху която ще се спра по-нататък, но и
най-вече изразът "юзыісъ/ѵѵь Бохълштовѵ129, където
значението на юзыкъ намира своето място на границата
между понятията народност и език.
Това, което ние днес наричаме славянски (в смисъл
на старославянски или на староцърковнославянски) е
постоянно наречено "български" в гръцките текстове '
Българска легенда (11,6: "Ы тт^ ё\\осбо<; улиооту; eU
тт|ѵ Poukyapixffv"; IV,8: "ln\ тб |3ои\уаріх6ѵ ..."), Ох'
ридска легенда ("...ярос; тт|ѵ ёѵйабе p
біаХехтоѵ...") и Македонска легенда С...еіс
роиду<хріхт|ѵ біосХеитоѵ..."), а също така и в Славослс
246

вие за Кирил и Методий и техните ученици ("...й
грьѵьскаго езыкл п& влылрскын"), в Сказание за
превода на Свещеното писание ("с гръхжлго азыка въ
ьлъглрскі") и в споменатото вече Житие на Наум (първа
белградска редакция: "... s'ct кныге прѣводнлпе от'
грьѵьскы вь &лъглр'скын езыкъ"; втора белградска
редакция: "со еллТмскйги; азыіса нл простын азык
Бияглрскін"). Постепенно "българизирането" обхваша
цялата среда, в която се е развила кирило-методиевската
дейност (срв. например Успение Кирилово: "КѵрТль
ро&ніеліь в§і © Солена грлдл, роди) съ вльглрнмь...",
където "български" е крайният резултат на една вече
утвърдена равнозначност със славянски - понятие, което
се открива в текстовете, незасвидетелстващи местни
тенденции).
Като пример за по-късно русифициране на термина
славянски език може да се припомни онзи пасаж от Ска-
занието за славянските книги, пренесени на руска земя,
в който се говори за покръстването на Владимир "во
грлдЪ Норсоѵнѣ, ндѣже кннгн оБрѢтошасл роускнлѵь
іазыко/Wh пнсаны" (очевидна е връзката с ПЖК VIII, 15:
"...н овр^т' же тоѵ евлггеле н ч»йлтнрь, роськы
пнс/иеыь пнсйно...", изречение, което, тълкувано по
различни начини, заслужава според мене допълнителни
проучвания130).
И накрая няма да е излишно да се отбележат
случаите, в които славянският език - т.е. предметът на
полемиката между различните политически и църковни
юрисдикции, е посочен с различни, привидно неутрални
формули от типа на "юзыкъ новъ" в Азбучната молитва (със
съсредоточаване на двете значения на юзыкъ в смисъл
на люде, говорещи същия език, и на юзыкъ ыовъ в
съдите семантични граници, но - както бе изнесено вече -
с no-силна езикова значимост) и в Похвално слово за
Ц и Методий. Също така "юзыкъ ылигь" или "свон" -
••н сТа шврѣтшш^ словесл протнв8 изыкоѵ нлше/и8..."
открива в Сказание за превода на Свещеното писание,
а "свон іазыкъ" - в Пролог от Йоан Екзарх. В тези фор-
ЧУ независимо от това, дали се цели придаване на
отсянка на езиковата концепция, или се подраз-
един историко-доктринален възглед в духа на теза-
247

та за приемствеността на апостолството, можем да
вим по-определено, обусловено от контекста, значение ч
Макар и формално погледнато да остават извън ^
сега на нашите конкретни цели, дефиницията за юзик^ ч
народ-език, основана на етнически белези, все пак За^
служава известно внимание, защото допринася за уточня.
ване на нашето изследване. В тази връзка трябва да ^
спомене Служба на Наум, в която с различно позоваване
на feritas на новопокръстените се казва:
",..ПроповЪдателъ евлггелТе юсиЪншн волглрін 8l
к-оыиеідіъ былъ есн... звѣры тн ѵкротнл есн, н тищ
прТлѵЬснвъ іазыкн нбѵкр<шта€/ин лшсннскн въ плствѵ
Хртовѵ.'.. ,"131 (редуващите се означения "България"),
"Мизия" са прецедент, който не трябва да се пренебрег-
ва, когато се проучва генезисът на термини, станала
по-късно общоприети, със специфични хуманистични
значения - например Полша/Сарматия, Русия/Скития или Сло-
вения/Панония); подобен е случаят и със споменатия
вече израз "азыкъ Бо\ълш товъ"'J 2.
Различните значения на термина славянски език
винаги характеризират епохи, по-късни от тази на мисията
на Кирил и Методий. Предметът на въпроса за езика,
който тук се проучва (що се отнася до шестдесетте,
седемдесетте и осемдесетте години на IX в.), лесно може
да бъде отъждествен с кодификацията, отразена в кири-
ло-методиевските преводи и в изворите на говоримия
език, от който Моравско-Панонската мисия е могла да
бъде повлияна в своя лексикален, морфологичен и, най-
обшо казано, стилов подбор. Несъмнено поддръжниците на
славянската литургия са имали точно определена
представа за нормата, към която е трябвало да се придър-
жат, или, казано по друг начин, трябва да са били
убедени в съществуването на реалната възможност да се
граматизира славянският. Това граматизиране е трябвай
да осигури и възприемането на славянския наред с гръ"'
кия или латинския като библейски език. За съжалени6
обаче в това поле можем единствено да формулираме ра3'
лични хипотези. Нашите извори не ни представят дисп^а
в светлината на аргументите за или против действит^""
ното достойнство на славянския език,3
почти изключително от гледна точка на зако''
248

н 0 с т т а - дали да бъдат допуснати (наред с
утвърдените вече от употребата или от традицията езици)
нови езиии в литургичната практика.
12. Основният полемичен мотив се заключава в
упрека, който водачите на славянската мисия отправят
първоначално в Моравия и после в Италия срещу своите
противници, наричайки ги "триезичници" и "пилатовци".
Тршазыѵынкъ (може да се предполага, че терминът
съдържа и един явен намек за пзыѵмнкъ = ёЗѵіжк;,
следователно двойственото полемично значение е "три пъти
езичник"133) означава последовател на доктрината за
трите свещени езика - латински, гръцки и еврейски,
вдъхновена от екзегетичната схема на езиково и
политическо изключване, за която вече се каза. "Пилатовци"
отразява едно твърде разпространено, създадено с
нормативни цели, тълкувание на евангелския стих "А над
него имаше надпис: написан с гръцки, римски и еврейски
думи" (Лук. 23:38).
Употребата на двата термина в полемиката за
славянския език цели да докаже, че тезата за трите
свещени езика е чужда на християнската традиция. Тя
отразява престъпния закон, синтезиран от Пилат - официалния
представител на езичеството, в поставения над кръста
на Спасителя надпис. В него, за да угоди на Синедрио-
на, той е обединил еврейския и грыіко-римския закон.
Затова трите езика в пилатовското значение отразяват
три аспекта на богоубийственото езичество. Това
тълкувание е в унисон с доктриналната схема на славянското
движение, което, както видяхме, се е основавало върху
тезата за превъзходството на новата апостолска ера,
започнала с разкритието на Благодатта.
Изворите и естеството на онова, което ПЖК
посредством думите на умиращия Константин-Кирил окачествява
като "ереста на трите езика" (ПЖК ХѴПІ.У), както
неотдавна изтъкна К. Куев, все още не са подробно
проучени134. На принципа, въз основа на който "Tres autem
sunt linguae sacrae: Hebraea. Graeca, Latina, quae to-
to orbe иахіие exeilunt. His enim tribus linquis super
сгцсеш Doeini a Pilato fuit, causa ejus, scripta"135,
-е позовава още Исидор Севилски. За епископа на Севиля
Ученикът му Браулиус казва, че е "един посредник, чрез
249

когото отново ни са поднесени знаменитите творби
древните"136, а това означава, че Исидор Севилски
съмнено е ползвал авторитетни извори. Би било не щ
уместно, но и необходимо да се възстанови традицията
на която се е позовал с по-горе изнесения цитат. Не I
възможно да се предположи съществуването на една изо-
лирана екзегетична теза. В рамките на очертаните от
мен перспективи не трябва да се забравя и общият
процес на пренасяне на християнско-юдейско-елинистичнотс
наследство в западните средиземноморски и европейски
земи в духа на надълго разискваните принципи за
приемствеността между Стария и Новия завет и за
препредаване на божественото известие на императорската власт,
окончателно осветена от Константин. Необходимо е в до!
пълнение на изнесеното от К. Куев да се припомни, че
(както доказват изследванията на Сноупек137 и както
подчертава коментарът на Гривец1J в) концепцията за
трите свещени езика е можела да намери поддръжка и в
творбите на църковни отци и папи.
Сам Константин-Кирил според свидетелството на IUKK
XV,У, позовавайки се едновременно на Пилат и на
надписа на Кръста ("...мареѵе іе трнизыѵннкы, ако Пнллтоѵ
тлко илпнсавшз ыл тнтлЬ господин"), по време на своя
първи диспут в Моравия характеризира противниците си
като "триезичници [три пъти езичници]". В ПЖМ VI,4
формулата със също тъй осъдителни цели е произнесена
от самия папа Николай, След като и Йоан VIII в писмото
си до Светополк (Industriae tuae от 880 г.: ...quoniai
qui fecit tree linguas principales, hebraeae scilicet,
graecam et latinam, ipse creavit et alias omnes ad
laudem et gloriam suam"139) се позовава на въпроса за
трите свещени езика, можем да бъдем уверени, че около
него се е разисквало обстойно и в Рим. По-невероятно
изглежда някой предшественик на Йоан VIII да е
възприел дефиницията, която намираме цитирана във възхваля'
ващата Кирил агиографска творба140. Бихме могли да
вярваме в краен случай, че в периода между Николай 1 *
Йоан VIII в римска среда едно мнение е заместило дрг
го. Това обаче все оше не означава, че се е стигнал"
до открито осъждане на принципа, според който език*1
на Стария завет и езиците на гръико-латинската исторИ'
250

меска среда, в която Христос се е саморазкрил, са били
смятани за linguae principales. Несъмнено посланието
industriae tuae носи характеристиките на помирителен
документ; присъща му е обаче и известна резервираност,
която се стреми да ограничи литургичната употреба на
един нов език, който не е principalis в границите на
наложените от практиката нужди в определена
мисионерска област. Макар и да приема отслужването на
тайнствата на славянски, папа Йоан VIII заповядва
да се чете Евангелието на латински и след това да се
разяснява на онези, които не разбират латински, в
славянски превод, "sicut in quibusdam ecciesiis fieri vi-
detur"1* . Кои са били тези quedam ecclesiae, трудно
би могло да се каже със сигурност. Изразът "fieri vi-
detur" вероятно отразява местни обичаи, които папата е
познавал благодарение на конкретни фактически
сведения, но ни липсват всякакви точни данни, които биха
позволили извличането на обобщаващи норми. Бихме могли
да предположим, че става въпрос за западни примери,
основани на решенията, взети в Тур или в Майнц, както
и за източни примери (случаят с арменската църква
например, съвсем уместно припомнен от К. Куев14 ,
цитиран и в ПЖК XVI, където арменците се споменават наред
с други народи от християнския Изток, славещи Бога на
свой език).
Изучаването на триезичието обаче не може да се
ограничи само в предложения ни от полемиката за
славянския език аспект. Същността на диспута в
действителност не се е отнасяла до три свешени езика, а само
до гръцкия и латинския. В своята пламенна, литургично
стилизирана защита Блаженият Кирил (Beatus Cirillus)
от вече припомнената Моравска служба казва: "Cur pres-
byteri ellecti prohibetis missarum soiemnia decantare
in lingua mea siavonica, et verba graeca seu iatina
transferre in slavonicum?"143 Той не споменава
еврейския, така както обикновено не го споменават изворите,
които говорят за преводаческата и проповедническата
дейност на учителите от Солун. Уподобяването на
Тройната, присъщо на концепцията за трите езика, несъмнено
е било част от една много по-широка, древна и сложна
тьлковна традиция. Затова и по-късните разисквания
251

около езиците, чак до хуманистичната144 и Д° модернат-
епоха, ще продължават да са приковани към числото щ
- траен символ на тайнственото съвършенство. Истинско,
то противопоставяне няма да е срещу принцип^
на трите езика, а срещу изключването ^
трите езика. Ето защо по-късната славянска традиция
веднъж изключвайки еврейския, други път - латинския
ще се стреми да включи кирило-методиевския език в ези!
ковата триада. Дори граматикът Константин Костенечки
живял повече от петстотин години след Константин!
Кирил, в своя трактат върху славянските писмена145 Се
придържа към принципа на трите свещени езика, които в
неговото мировъзрение се отъждествяват с гръцкия,
сирийския и еврейския (с показателната промяна -
изключване на латинския). В това отношение може би най-
красноречивото указание ни е предложено от ПЖМ, където
четем, че когато се поминал първият славянски
архиепископ, неговите ученици извършили литургична служба
на три езика - на латински, на гръцки и на славянски,
като че ли са желаели да утвърдят свещеността на
славянския в рамките на избраната триада (срв. Ш
17,11).
Разграничаването в историческия аспект на
християнството от IX в. между формалния аспект (с чисто по-
лемично предназначение) на диспута около трите езика н
неговата същност на реакция срещу латинско-гръцкия
монопол не накърнява ни най-малко значението на самата
дискусия. Още веднъж същинският проблем се свежда до
противопоставянето между необходимостта от
благовестие, от една страна, и нуждите на църковната
администрация, от друга. В действителност нашите извори
предлагат само частични или косвени данни за поддържаните
от двете спорещи страни аргументи, що се отнася д«
разграничението между цялостна литургична употреба и>
славянския и неговото използване само за апостолски и
мисионерски нужди, Според свидетелството на папските
документи Методий се е опитал да заобиколи постигнато'
то споразумение и по този начин е дал поводи за недс
разумения или най-малкото за възможно отрицателно тьЛ'
куване на неговите изявления и на неговото държание
Не е обяснимо по друг начин как иначе Стефан V, койт"
252

е познавал добре решенията на Йоан VIII и който е раз-
яолагал с протоколите от дадените няколко години преди
това в Рим показания от Методий, би могъл да обвини
сзмия Методий в клетвопрестъпление, защото не е
удържал свещеното обещание да "Missas et sacratissima ilia
iinisteria sclavorum lingua... ulterius non praesume-
ге»1<6 (това "ulterius" оставя у нас впечатлението, че
се отнася до една действаща и само впоследствие
отменена практика). Източните извори (славянски и гръцки)
настойчиво подчертават полученото от Адриан II
одобрение, но същевременно охотно премълчават решенията на
следващите папи, поради което документалната традиция
не ни позволява да прехвърлим общото впечатление -
добре обосновано при това, че от една първична,
немного добре възстановима полемика впоследствие са се
разгърнали различни, вдъхновени от историографски
аргументи и затова именно пристрастни, полемични тези.
Не е излишно да се подчертае, че обвинението в
триезичие ще се превърне в един от основните мотиви на
православнославянската традиция, въпреки че, доколкото
можем да заключим от нашата документация, Римската
църква не е поддържала особено настойчиво тази
доктрина. Напротив, в посланието Industriae tuae ("...Neque
enia tribus tantum sed omnibus linguis Dominum laudare
autoritate sacra monemur... "*4') например дори я
лишава от съдържателност. Същевременно намира оправдание
мисълта, че по-късно в полето на антиримската
православна полемика понятието триезичие (три пъти
езичници) бива стилизирано във вид на topos, наследен от
една апологетична традиция, отдавна откъснала се от
характеризиралите диспута от IX в. обстоятелства. От
тази гледна точка едно четене, включено в по-широк
семантичен план, т.е. с всеобщо позоваване на
неприятелите на славянския език и на неговото въздигане до
нивото на гръцкия и латинския (а така също и на
еврейския, на сирийския, на арменския, на коптския), а не
само на поддръжниците на трите, използвани от Пилат,
^ика, е подсказано например от литургичните текстове
С/Ужба на Кирил (".. .строуіа/ин прнтъѵьыд/мн оудлвн
тРназыѵьынкы"14в и Служба на Методий ("... еретн кы
^н ца въстоцѣ н злпадЬ н съверн же н оѵзѣ
253

трни(зы)ѵмнкы прлвншн..."149). Текстовите съотв^
ствия с агиографско-историческяте паметници (простр^
ните жития) изискват също така преценка, която да Нб
губи от погледа си възможността за преминаването им 6
други контекстове, които са изгубили вече историчното
си предназначение, защото са се превърнали в колекциц
от topoi.
Впечатлението, че тезата за трите езика в
конкретната си същност за свещено ограничаване в рамките
на гръцкия, еврейския и латинския не е друго освен
един обстоятелствен полемичен претекст, е потвърдено»
от XVI глава на ПЖК. Ако изключим сказанието "За
буквите" на Черноризец Храбър, което, както ще имам
възможност да кажа в следващите страници, разгръща същите
мотиви, но не в гръцко-латинска среда, а вече вътре, в
границите на източното християнство (и по-точно сла-
вянско-гръцкото от балканската област), ПЖК е най-
същественият документ, с който разполагаме, за
проучване на проблема в епохата, последвала Кирило-
Методиевата мисия.
Шестнадесетата глава ни представя Константин-
Кирил в словесно стълкновение с латинските "епископи,
попове и черноризци", които, посрещайки го във
Венеция, се нахвърлят отгоре му - както се казва в Житието
- "ико н врлыы мл соколл н въздвнгоше трніезыумвю
іербсь"130* На техните аргументи, загатнати в един
обобщаващ и повърхностен намек, учителят на славяните
отговаря сбито. След това в главата е приведена дълга
поредица от цитати, поднесени като част от словото на
Кирил философ.
Преди около десетина години в една студия, която
разглеждаше съотношенията между компилация и
разказвателна основа в пространните жития131, имах
възможността да подчертая компилативния характер на тази глава>
Изглежда обаче, че същността на моите аргументи не в
убедила болшинството от учените. Според мене едно без'
пристрастно цялостно разглеждане на въпроса е все о#
възпрепятствано от разпространените колебания, за коИ'
то загатнах по-горе, в областта на критиката на тек^
товата традиция. По мое мнение и на ПЖК - паметник c*J
съмнителна и неизвестна авторска или авторитетна тр8'
254

ИІІия, от текстова гледна точка би трябвало да се гле-
.а като на плод на отворена традиция*S2. Казано по
друг начин, това е традиция, в която препредаването на
.,д'на, обусловена от тематичните мотиви, композиционна
едкница (условно можем да я наречем творба), не влече
сЛед себе задължително и цялостно препредаване на
текстовите единици, а напротив, оказва се лесно уязви-
чВ и поддаваща се на всякакъв вид намеси с променлив
или с редакционно-компилативен характер. Ако тази
забележка има някакво основание, несъмнено текст с
толкова късна документация и с тъй подозрителна традиция,
какъвто е ПЖК, изисква структурен анализ - във
формален, както и в композиционен план, за да се установи в
рамките на познатия ни контекстуален синхронизъм от
какви именно компоненти е съставен разглежданият от
нас текстов материал. Анализът на нивото на
контекстуалния синхронизъм, така както аз се опитах да го
осъществя по отношение на пространните жития, не трябва,
разбира се, да се смесва със специфични, посветени на
генезиса на текста, проучвания, макар
и резултатите от него да се оказват несъмнено полезни
за този, който би желал да подходи към проблема от
тази втора и изключително важна гледна точка.
Сега, преразглеждайки отново XVI глава на ПЖК за
целите на настоящето проучване върху въпроса за
славянския език в кирило-методиевска перспектива, мисля,
че трябва още веднъж да подчертая отсъствието на един
истински повествователен строеж. Всъщност многочисле-
ните цитати, които следват краткото съобщение за
венецианския диспут, разгледани в стилистичен контекст, не
се оказват интегрална част от една реч, а изглеждат
no-скоро "приложен материал"; освен това тяхното
аргументиращо предназначение се оказва твърде неясно.
Венецианските "врани" (във връзка с този обиден
епитет, окачествяваш прелати и учени с римско
вероизповедание, не мога да се въздържа да не подчертая, че
само един автор или компилатор, възпитан в климата на
*нтиримска полемика и омраза, какъвто в общи линии не
^ да се предположи, че е съществувал преди XI-
в-» би бил способен на толкова голяма грубост; ми-
че положението не се променя съществено, ако се
255

ограничи тази непрязън до тесните църковни среди в Ce^
вероизточна Италия), т.е. неприятелите на водача н*
Моравската мисия, казват: "...клко сн ты отворн/^
нынп Словѣыеліь кннгы н ovyhuih, н\'же нЬсть ннкто^
НИЬ ПрЪВѢіб ШБрЬЛЬ, НН ЛПОСТОЛЬ, МН рНЛГСКЫН ПйПЛ НН
богословь ГрнгорТе нн іероын/иь ын Явгустныь." Самото
изброяване на тези auctoritates (авторитети), на които
латинската партия се позовава, подсказва широкия обсег
на аргументите, с които тезата за липсата на едно ка-
нонично одобрение на славянските преводи е могла да
бъде представена и защитена. Нашият агиограф обаче не
привежда други подробности, а веднага преминава щ
предполагаемото основно заклк-чение: писмената употреба
на славянския е недопустима, защото ние признаваме за
свещени езици само еврейския, гръцкия и латинския
("...Л\Ы Ж6 ТрТН Т8КЛЮ 63НКЫ ВЪ/Vt' , Н/ѴШЖ6 ДШСТОНТЬ ВЪ
кннглѵь слйвнтн Богл, еврен, елниы, ллтнны", щ
XVI,1-3).
На това Константин философ отговаря (и отговорът
е поместен в контекст, който може да бъде цялостно
преценен само въз основа на двойствената значимост на
іазыкъ, т.е. език и народ) с три аргумента, стегнато
изложени: 1) вашите изключващи критерии се
противопоставят на повелята за обич без изключение, както е
формулирана от нашия Господ, когато казва (Мат.5:43-47),
че Бог дава дъжд на праведните и на неправедните:
затова вие не можете да осъдите на глухота и слепота
всички други езици-народи (."...& проунл\ь въсШ
езыколѵь н гілел\ено/«" - двата термина тълкуват "трін
Т8клю ьзыкы" на противниците, "...слЪіюл\ь келефе н
глоѵ\шл\ь", срв. Ис.32:4); 2) вие поставяте граници н»
Провидението (и тук е подчертано позоваването на
тезата за непрекъснатата дейност на Благодатта посреяствон
приемствеността на апостолството); 3) това, което вие
не бихте желали да признаете на славяните, вече е п°'
лучено от арменци, перси, абазги, ивери, сугди, готи.
авари, тирси, хазари, араби, египтяни, сирийци и "мнс
ГО други" ("...Н HNIH /V»NU)3hl", ПЖК XVI.4-8)153.
Описанието на диспута от гледна точка на сп0'
тичните пропорции в разказвателната основа би могло "8
завърши тук, В действителност обаче следват много Р8'
256

дове (над четири пъти повече от използваните дотук),
които съдържат библейската документация на изнесените
от Константин аргументи. формално този "приложен
материал" е въведен от едно безупречно и в риторически
аспект свързване. Според агиографа Кирил е изрекъл
следните думи: "...йцю лн ме чоціете ить снхь раз8л\Ьтн,
nONbwTh кынгъ познлнте соѵдѴю", ПЖК XVI,9, След това
Константин философ цитира пет пъти Стария завет
(Псалми: 95,1; 97,4; 65,4; 116,1; 150,5) и шест пъти
Евангелията (Йоан 1:12 и 17:20 сл.; Мат. 28:12-20 и 23:13;
Мак. 16:15; Лук, 11:52). Цитатите не са механично
изброени, между тях са вмъкнати изречения от типа на
"Аавндь бо въпніеть гллголіе..." или "въ еудггелТн
глйголкть", "Млт^ен жб рбУб", "л Млрко гійкы ..." и по
този начин читателят не се обърква сред приведените
цитати и винаги може да различи гласа на главния
герой, т.е. на Константин философ.
Това съблюдаване на риторично-логическите норми
обаче рязко изчезва в ПЖК XVI,21 (този преход е
отбелязан много уместно с нов ред и в изданието на Гри-
вец). Дългият цитат от 1Кор,14, свързан с предхождащия
текст само с едно "Корен'тншъ. же Пдвль реуе", по
никакъв начин не може да бъде включен в структурната
контекстуалност на главата, В това е убеден и Гривец,
който в бележка под линия в прекрасния си латински
превод коментира: "Vix credibile est, Cyrilium integ-
rim caput 14 (inde a v.5) ep. ad Corinthios citasse).
In commentario Cyrilli probabiliter notatum est hoc
caput (a v.5), sed поп excriptum. Scriptor VC, поп at-
tendens, quos versus C. omiserit, integrum caput е
versione iam existente transcripsit. Ceterae citatio-
nes biblicae in VC saepius liberae sunt; haec longa
citatio autem apprime cum textu vetero slavico
concordat, ergo е textu Slav, biblico deprompta est."*S4
Акуратната забележка на изключително вещия
словенски специалист следователно потвърждава
присъствието на компилаторски намеси, които нарушават
композиционната структура на ПЖК. Според мене обаче най-
ст>иественото тук не е в това да се установи дали Кирил
е нитирал, или не почти цялата 14 глава на Първо
посвие към коринтяните, Бих казал дори, че съвсем не
• Рикардо Пикио ... 257

можем да го изключим, ако изхождаме от и с т о р и
ческия факт- състоялия се във Венеция пн^
пут. Гривец вероятно свързва самото ораторско събитѵ
с неговото историко-документално отбелязване. Ако
както самият Гривец предполага, Константин-Кирил е по!
сочил откъса, който е имал намерение да използва
който вече е използвал) в един свой commentanum,
роятно го е оценявал като подходящ за цитиране или за
разискване по време на диспута. Но и това е само пред*
положение, и при това предположение, което съвсем не
разрешава нашите текстови проблеми. Какви сигурни дан-
ни ни карат да вярваме, че един scriptor е извлякъл
цитата от записките на Константин-Кирил? В теоретичен
план нямаме право да изключим възможността, но не
можем и да я докажем. Движейки се в същата плоскост на
недоказуеми възможности, бихме могли да предположим,
че един не по-точно определим scriptor в епоха, също
тъй неопределима (XI, XII, XIII, XIV в.), е преписал
буквално Павловия цитат - например при едно
преразглеждане, преработка на агиографската творба, което
може да се отъждествява с изходната точка на познатата
днес ръкописна традиция,
Предвид обективното състояние на документацията на
тази творба много по-уместно е още веднъж да се
ограничим в анализа на текста, така както е препредаден,
разглеждайки го в неговото конкретно
контекстуално предназначение.
След като веднъж сме установили неговата
формална характеристика - компилаторсй
прибавка, трябва да преценим и неговата
способност за логическо поместване в повествователнатз
основа на агиографския разказ. И от тази гледна
точка според мене преценката трябва да бъде отрицател-
на. Цитираните тук стихове от 1Кор.14 в действително^
позволяват - при обстойно разглеждане на проблема'
интерпретация, която се противопоста'
вя на защищаваната от Константин-Кирил теза. Cepf
озността на подобно съмнение ме кара да поставя <едаИ'
ствено за целите на една хипотетична "техническа" прс
верка) моята неголяма критическа находничивост в услГ,
га на нуждите на принципа "audietur et altera pars
258

/«нека бъде изслушана и другата страна").
1Кор.14:5 (ПЖК XVI,21):
"Желал бих всички вие да говорите езици, а повече
да пророкувате; и който пророкува, е по-горен от
този, който говори на разни езици, освен ако
тълкува, за да се назидава църквата. "
Принципът, че е полезно да се използват езиците,
съвсем не е бил оспорван от латинската църква, според
която най-същественото съображение за ограничаване на
тази употреба е било продиктувано от необходимостта да
се контролира ортодоксалността на тълкуванието. И не-
случайно папа Йоан VIII именно във връзка с Моравската
мисия подчертава този аспект: "prohibuimus ne in ea
lingua sacra missarum solemnia celebrares... predicare
vero aut sermonem in populo tibi licet"; ...Litteras
denique sclaviniscas ... jure laudemus et in eadem
lingua Christi Domini nostri preconia et opera ut
enarrentur jubemus; Jubemus tamen, ut in om-
nibus ecclesiis terrae vestrae propter majorem honori-
ficentiam evangelium latine legatur, et postmodo scla-
vinica lingua translatum in auribus populi, latina
verba non inteiligentis, adnuncietur..."*ss И самият
папа Стефан в писмото, в което обвинява Методий в
своеволие и настоява да не се чете литургията на
славянски, има грижата да уточни: "...Verum tamen si aliquis
sclavorum lingua tam doctus invenitur ut, post sacra-
tissimam evangelicam apostolicam lectionem, eius ex-
plicationem doctus sit dicere aut aedificationem eorum
qui non intelligunt, et laudat si fiat et concedit et
adprobat."156 И пак Стефан V в писмото, в което
потвърждава обвинението в своеволие срещу Методий,
прибавя и това към клетвопрестъпленията: "...Dei namque
nostraque apostolica auctoritate sub anathematis in-
terdicimus, excepto quod ad simplicis populi et non
inteiligentis attinet, si evangelii vel apostoli expo-
sicio ab eruditis eadem lingua annuncietur, et largi-
lur et exortamur, et frequentissime fiat monemus ut
omis lingua laudet Deus, et confideatur ei."is7 Както
ясно проличава от тези папски документи, създадени
след смъртта на Константин-Кирил, следователно и след
неговия венециански диспут, но вероятно известни на
259

някои scriptor (макар и несъмнено останали непознат^
за други scriptores) на Житието, основният мотив с$
заключава във възприемането на Павловото предписание;
"Желал бих всички вие да говорите езиците." И в унисон
със същото предписание (но не наложително единствено
като тълкувание към него) Римската църква защищава
пророческото разясняване за вярващите или за невежите,
освен ако "този, който говори разни езици", не е j
състояние да "тълкува"; а тази последна способност g
призната ех officio на архиепископ Методий. Тя обаче
може да бъде утвърдена за всеки тълкувател на славян-
ски език, доказал достатъчни знания и вдъхнал доста-
тъчно доверие, което е гаранция, че ще се възползва от
конкретния дар на славянския език за назидание (изпол-
зването на този термин от страна на Стефан V, измеж-
да, именно да е отглас от този пасаж на Първото
послание към коринтяните). Няма място за съмнение
следователно, че тези постановки чрез позоваване именно на
посочения цитат са представлявали още по време на
венецианския диспут силен аргумент против възхва-
лените в ПЖК позиции.
1Кор.14:6 (ПЖК XVI,22):
"Кажете сега братя, ако дойда при вас и говори
непознати езици, какво ще ви ползвам, ако ви m
съобщя или някое откровение, или знание, им
пророчество, или поука.
И тук очевидно сме пред един цитат, който е можел
да бъде използван против Константин-Кирил
благодарение на всички изнесени по-горе съждения; това
намира потвърждение във възраженията, изнесени в сбита
форма в ПЖК XV 1,2, на латинската страна. Венецианските
теолози са загрижени, защото славянските текстове,
преведени от един мисионер, в действителност са лишен»
от каквото и да било канонично одобрение, т.е. от
всякакъв авторитет. Безспорно можем да предположим, *
Кирил се е позовал на дадения му от императора автори'
тет; но след като проблемът се е свеждал до това да #
проконтролира способността му да "съобщава
"откровение или знание, или пророчество, или поука"'
Кирил е онзи, който е бил принуден да даде доказатеЛ'
ства за тази своя способност, а не неговите противни11"
260

ъдии. При всички случаи голият цитат от апостол Павел
1- нищо не е допринасял за обосноваването на
аргументацията в полза на употребата на славянските книги;
напротив, от полза е било умението на Кирил да
оправдае своята дейност именно в духа на този ци-
тат: и едно такова оправдание, можем да бъдем почти
сигурни, венецианските теолози са били служебно
задължени да изискват.
1Кор.14:7 (ПЖК XVI,23):
"Даже и бездушните неща като свирка или гъдулка,
като издават глас, ако не издават отличителни
звуци, как ще се познае това, което свирят със
свирката или с гъдулката. "
Даже и да приемем, че Константин философ е
възнамерявал да се позове на тези думи, за да оправдае
необходимостта славянските вярващи да чуват "о т -
личителни звуци" ,т.е. звуците на
матерния си език, как бихме могли да вярваме, че
неговите опоненти не са обърнали срещу него тази
аргументация, позовавайки се на очевидното, предложено от
прочитането на целия контекст тълкувание. В
действителност в следващите стихове четем:
1Кор.14:8-12 (ПЖК XVI,24-29):
''Защото, ако тръбата издадеше определен глас, кой
би се приготвил за бой? Също така, ако вие не
изговаряте с езика си думи с някакво значение,
как ще се знае какво говорите? Защото ще говорите
на вятъра. Има, може да се каже, толкова вида
гласове на света; и ни един от тях не е без
значение. Ако прочее не разбера значението на
гласа, ще бъда другоезичен за този, който говори;
и тоя, който говори, ще бъде другоезичен за мене.
Така и вие, понеже копнеете за духовните дарби,
старайте се да се преумножават те у вас за
назидание на църквата. "
Няма място за съмнение: венецианските теолози,
които положително са били добре обиграни диалектици,
са имали прекрасната възможност да се позоват именно
На тези предупреждения на апостол Павел, за да
мотивират своето противопоставяне на упот-
Ребата на един нов и недостатъчно добре контролиран
261

език (разбира се, еднакви възможности за също тъй остч
роумни възражения е имал и солунският философ). дКо
самият език не е друго освен един "неодушевен предмет»
и ако вече е било установено, че в света съществуват
много езици, чиито звуци притежават значение само при
условие, че онзи, който ги ползва, не е "варварин", а
човек, способен да си служи с езика за назидание в
духа на църквата, можем ли да не възприемем
въздържаността на събралото се във Венеция духовенство като
напълно оправдана и дори задължителна?
1Кор.14:13-19 (ПЖК XV1,30-36):
"Затова, който говора на непознат език, нека се
моли за дарбата и да тълкува. Защото, ако се моля
на непознат език, духът ми се моли, а умът ми не
дава плод. Тогава що? Ще се моля с духа си, но ще
се моля и с ума си; ще пея с духа си, но ще пея и
с ума си. Иначе, ако славословиш с духа си, как
ще рече Амин на твоето благодарение оня, който е
в положението на простите, като не знае що
говориш? Защото ти наистина благодариш добре, но
другият не се назидава. Благодаря Богу, не аз
говоря повече езици от всички ви; обаче ь
църквата предпочитам да изговоря пет думи с ума
си, за да наставя и други, а не десет хиляди дут
на непознат език. "
Ако, следвайки хипотезата на Гривец, трябва да
търсим quos versus Cyrillus omiserit, положително няма
да се спрем на централната част от тази аргументация,
която не е твърде ясна и която, използвана в отделни
цитати, е можела да послужи като аргумент в полза на
простия верующ ("idiota", както четем в латинския и
гръцкия текст - срв. по-горе), подразбирайки един
езиково осакатен човек в лицето на онзи, който не може да
отговори "Амин". Но и тук аргументацията, която се
извлича при по-внимателно прочитане, е против
защитените от Кирил във Венеция позиции. Безспорно
Константин е бил високо ерудирана личност и е притежавал
"дарбата на езиците" и в този смисъл е можел &
"славослови с духа си"; но опасността вярващият, който
го слуша, да не получи назидание по липса на подход**
тълкувание, е била напълно реална. Нека си ^
262

че един от венецианските теолози е отговорил на трите
основни Кирилови аргумента (Бог не прави разграничение
в своята обич; Провидението няма граници; вече много
народи се молят по християнски на роден език), просто
цитирайки апостол Павел: "...който говори на непознат
език, нека се моли за дарбата и да тълкува." Как
мисионерът е трябвало да изтълкува подобен цитат? Вероятно
като покана да докаже, че неговото дело на филолог и
езиковед е дар свише. Което е равностойно на това, да
му каже: "Понеже твоята дейност не е творение на един
папа, нито на един учител, ти, за да можеш да
упражняваш в пределите на Римската църква едно толкова
деликатно обучение, трябва да получиш разрешение от
папата; в противен случай не ни остава друго, освен да те
смятаме извън закона..." Никой не може да каже дали
въпросът е бил поставен точно така, но от една страна,
събитията, последвали диспута (Константин и Методий
отиват в Рим156), и, от друга - заинтересованата
настойчивост, с която славянските и гръцките извори
подчертават полученото от страна на папа Адриан II
одобрение, говорят, че тези разсъждения съвсем не са далеч
от истината. И ако нещата стоят наистина така, как
трябва да гледаме на присъствието на подобен текст
сред подбраните от Константин цитати за оправдание на
неговата дейност?
1Кор.14:20-23 (ПЖК XVI,37-40):
"Братя, не бивайте деца по ум, но бидейки дечица
по злобата, бивайте пълнолетни по ум. В закона е
писано: 'Чрез другоезични човеци и чрез устните
на чужденци ще говоря на тия люде; и нито така ще
ме послушат", казва Господ. Прочее, езиците са
белег не за вярващите, а за невярващите; а
пророчеството е белег не за невярващите, а за
вярващите. И тъй, ако се събере цялата църква, и
всички говорят на непознати езици, и влязат хора
прости или невярващи, не ще ли кажат, че вие сте
полудели?"
Съвсем непонятно е как предположеният от Гривец
8criptor не е осъзнал, че всяка от тези сентенции може
Да бъде схваната като конкретен обвинителен
4 к т срещу претенциите на Моравската мисия да въведе
263

един нов език, само от няколко години приспособен ^
евангелска практика и никога не проявил се като сре?
ство за тълкувание във върховния църковен орган. Пр),"
помненото от апостол Павел пророчество от Ис&
(Ис.28:11): "Чрез другоезични човеци и чрез устните^
чужденци ще говоря на тия люде; и нито така ще ме пое,
лушат';, изречено от ревностните "врани" и насочен0
срещу "сокола", е прозвучало като тежко и тревожно за-
клеймяване на дейността на солунските мисионери в Мо>
равия, които са били забравили, че "езиците са белег
не за вярващите, а за невярващите", Да се поставят
правата на езика над тези на пророкуването, т.е. на
дара, който се получава, когато се притежават
добродетели на Благодатта, каквито са били случаите със св,
Йероним и св. Августин, не е ли означавало да
предизвикаш простите и невярващите да кажат: "Вие сте
полудели"?
Жор. 14:24-25 (ПЖК XV 1,41-42):
"Но ако всички пророкуват, и влезе някой невярващ
или прост, той се обвинява от всички и осъжда от
всички; тайните на сърцето му стават явни; и тьй,
той ще падне на лицето си, ще се поклони Богу о
ще изповяда, че наистина Бог е между вас.
Възхвалата на пророческия дар, противопоставен на
дарбите за езиците - и това е основният мотив на
цялата 14. глава на Първо послание към коринтяните -
безспорно се е поддавала чудесно, за да бъде използвана
оше веднъж срещу малкото аргументи на Констан-
тин-Кирил (разгледани в полемичен план, те се свеждат,
от една страна, до общата теза за приемствеността на
апостолството и, от друга - до посочването на реални
положения, всяко едно от които трябва да бъде прокон-
тролирано в рамките на източното християнство), т.е.
за потвърждаване на превъзходството на доктриналното
обучение срещу практическото и езиковоинстрѵічентално-
то, възложено на мисионерите.
1Кор.14:26-28 (ПЖК, XVI,43-45):
Тогава братя, що става между вас? Когато re
събирате, всеки да има да предлага псалом, Ш
поучение, има откровение, има да говори непозно.1
език, има тълкувание. Всичко да става ®

назидание. Ако някой говори на непознат език,
нека говорят по двама или най-много по трима, и
то по ред; а един да тълкува. Но ако няма
тълкувател, такъв нека мълчи в църква и нека
говори на себе си и на Бога. "
Понеже в тези редове мисълта на възпитания в духа
на класическата риторика и екзегетиката на Свещените
писания апостол Павел се разгръща в своята пълнота и
прави осезаемо приравняването на езиковите дарби с
красноречието, на латинските противници на Константин
философ съвсем не е било трудно да открият в тях
повод, за да подчертаят отново границите, които
мисионерската дейност е била длъжна да съблюдава. Нагодени
към конкретната тема на диспута, думите на апостола на
людете са позволявали формулировката на една точна
норма: "Вие, които познавате езика на простите и не-
вярвашите в Моравия, използвайте го със сдържаност,
давайки смирено думата на онзи, който от доктринална
гледна точка е по-подготвен от вас, когато трябва да
се премине към тайнствата." Това възражение срещу
издигането на езиковия инструмент на простите славяни до
достойнството на свещен език е позволявало един-
единствен отговор: провъзгласяването на цялата
апостолска дейност на Кирил и Методий за дар свише. И
точно това провъзгласяване след окончателното скъсване с
Рим ще се превърне в основна цел, преследвана от
цялата апологетична традиция на славянската църква.
Отправената обаче от апостол Павел покана към онези, които
притежават дарбата на езиците, да мълчат в
присъствието на по-подготвени тълкуватели, във Венеция е била
съвсем неподходяща, защото не е била в състояние да
засили позициите на един мисионерски водач, който е
изисквал пълни права за който и да било език.
В светлината на направения дотук анализ на дългия
Цитат от апостол Павел, засвидетелстван във втората
половина на ПЖК XVI, по-горе изнесеното съмнение - че
сме пред текст, който лесно е позволявал да бъде
използван срещу поддържаните от
Константин-Кирил тези, се оказва
Напълно основателно. Цитатът в ПЖК XVI обхваща всички
стихове до края на 1Кор.14, но не намирам за необходи-
265

мо да бъде изцяло проследен критически и да бъде
лизиран дума по дума. Установените от апостол
норми за църковните събирания са могли също така ^
бъдат обект на разисквания в общия план на въпроса ^
езика, но тези разисквания са били с непряк характер
формулираната от апостол Павел норма (1Кор.14:29-31
ПЖК XVI, 46-48): "От пророците нека говорят само дэам^
или трима, а другите да разсъждават. Ако дойде откро.
вение на някой от седящите, първият нека млъква. Защо.
то един след друг всички можете да пророкувате, за да
се поучават всички и всички да се насърчават", като че
ли позволява и едно тълкувание в полза на кирило-
методиевската теза за приемствеността на апостолството
в смисъл, че на всички трябва да бъде дадена свобода,
за да опитат пророческото си предразположение. Още
веднъж обаче проблемът е могъл да бъде сведен до
неговите истински измерения: установяване на границите на
мисиите по отношение на учредената църква. И тогава е
могло да се каже на мисионерите: правете така, щото
"да се поучават -всички и
всички да се насърчават", но същевременно
внимавайте, щото вашето надценяване на дарбата за
езици да не създава бъркотия в църквата. Достатъчно е
било да се продължи цитатът, подчертавайки, че "...Бог
не е Бог на безредие, а на мир" <1Кор.14:33, Ш
XVI,50) и настоявайки върху идеята за йерархично
спазване на смирението, изложено веднага след това от
апостол Павел във връзка с жените, които трябва да
мълчат в църквата (1Кор.14:33-35, ПЖК XVI,51-52), за
да се намери доказателствена обосновка на тази
препоръка.
За да намерим приемлив отговор на въпроса, г$
категорично поставен от резултатите от това четене '
интерпретация на стиховете на апостол Павел в контекс
та на XVI глава на ПЖК, а именно - защо Константин-
Кирил е мислил, че може да намери точно в 1Кор.14 ар
гументи, които да подкрепят и да оправдаят неговат8
дейност, трябва да се спрем с повече внимание вър#
заключителните стихове на главата:
1Кор.14:36-40 (ПЖК XVI,53-57):
"Що? Божието слово от вас ли излезе? Или само f
266

вас ли е достигнало? Ако някой мисли, че е пророк
или духовен, нека признае, че това, което ви
пиша, е заповед от Господа. Но ако някой не иска
да признае, нека не признае. Затова, братя мои,
копнейте за дарбата да пророкувате и не
забранявайте да се говорят и езици. Обаче всичко
нека става с приличие и ред. "
Несъмнено и тези думи са предлагали на
венецианските латински прелати достатъчно много поводи, за да
могат да обвинят моравските мисионери в самонадеяност.
Наистина съвсем не е трудно да предположим как е могло
да се възрази, при това добре аргументирано, срещу
Константин и Методий, например: даже да приемем, че на
вас е даден дарът на пророкуването, ваш дълг е да
следвате всички дотук изнесени и разисквани повели на
апостол Павел, според които дарбата за езиците трябва
да бъде одобрена, ограничена, обусловена; и ако не
приемате тази заповед на Господа, със самия си отказ
потвърждавате това, че сте лъжепророци; никой не ви
забранява да говорите "и езици" в границите на вашата
мисионерска дейност, така, както е ваше и на всички
право и задължение да се копнее за дарбата на
пророкуването; още веднъж обаче внимавайте, щото всичко
"нека става с приличие и ред",
т.е. като се спазват традиционните закони, повелите на
писанията, предписанията на ръководните власти... (и
действително, както видяхме, след венецианската среща
Константин и Методий отиват в Рим). И на това
твърдение все пак е имало възможност да се възрази, но само
провъзгласявайки славянската мисия за резултат от нещо
желано и продиктувано свише. Следователно и думите на
апостол Павел е трябвало да бъдат произнесени срещу
венецианските "врани" в пряка реч, т.е. вече не под
формата на цитат, а направо, отъждествявайки гласа на
апостола на людете с този на апостола на славяните.
Само един свят апостол е можел да направи
свои думите на апостол Павел, за да каже на
събраните високопоставени личности във Венеция, при това с
тон на пряк апостроф: "Що? Божието слово от вас ли
излезе? Или само до вас ли е стигнало? ...Не забранявай-
267

те да се говорят и езиците!"
Едно подобно държание обаче подобава на с в е s
ти К и р и л, но не и на Константин философ*. И
според мене точно тази констатация трябва да ни ръковод,
при даването на отговор на поставения no-rope въпрос,
Само идеологическото виждане на един по-късен
апологет, повлиян от вече утвърдена иконографска апологе-
тична традиция, е можело да възприеме 14. глава на
Първото послание към коринтяните като текст, който е в
състояние да документира благословената свише
законност на славянско-византийския светец срещу увъртания-
та на латинските "врани" във Венеция. В конкретния
случай бих казал, че формалният - структурален и
логически - анализ на текста на ПЖК дава възможност да се
правят и генетични хипотези: в
смисъл, че трябва категорично да се изключи всякаква
възможност да се датира този откъс, оказал се с компила-
тивен характер при формалния анализ159, като
принадлежащ на епоха, в която култът към свети Кирил
- апостол на славяните, не е бил все още добре
утвърден.
Ако се ограничим с анализа на XVI глава на ПЖК,
така, както ни я предлага ръкописната традиция, т.е.
без каквото и да било пряко позоваване на пророческото
и на пълното апостолско достойнство на свети Кирил,
дори и току-що изнесената забележка с критико-
текстологически характер не е достатъчна, за да обясни
включването на този дълъг цитат от апостол Павел. Че
неговите думи, така, както са цитирани, т.е. без
какъвто и да било коментар, за читателя са само една
поредица от аргументи, ясно противопоставящи се на
тезата за свещена независимост на славянския, е
неопровержим факт, който тежи с цялата си смущаваща очевидност.
Това впечатление би трябвало да бъде коригирано от за-
ключителните думи на XVI глава на ПЖК: "...н пдкЫ
гллголіеть: н въслкь іезыкь нсповѣсть н, ико Господь
ІСОуСЬ ХрНСТЬ ВЪ СЛЛВОУ БОГОУ Н ОТЬЧОУ, d/VWNb. СНЛШ %i
словесн н HNtk/ин бол'шнлш посрллшвые, отнде шстдвлые'
(ПЖК XVI, 58-59). Прибавката на още един цитат of
апостол Павел, този път от Посланието към филипяните
(2:11), не променя много положението, защото предник
268

дълъг цитат не позволява да се възприеме самостоятелно
това различно позоваване на Павел на "вьслкъ юзыкь".
В този откъс от Посланието към филипяните апостол
Павел подтиква към пълно смирение по подобие на Христос,
така че насърчението "всеки език да изповядва, че Исус
Христос е Господ, за слава на Бога Отца", даже и да се
предположи смислова игра върху етно-езиковото значение
на азыкъ, трудно е могло да бъде изтълкувано по друг
начин освен като: всеки език/народ да бъде смирен,
както е бил смирен Исус Христос, който "смири себе си
и стана послушен до смърт, даже до смърт на кръст"
(филип. 2:8). Едно подобно насърчение-цитат е можело
да послужи еднакво добре и за завършек на изложението
на латинските теолози, които са искали от Кирил и
Методий да се смирят пред традицията и да не превишават
даденото им мисионерско поръчение (и макар и да не сме
сигурни, че точно това е била разискваната във Венеция
тема, знаем все пак, че това е било становището на
Латинската църква спрямо Моравско-Панонската мисия,
както ясно проличава от припомнените папски документи).
Заключението (с връщане към повестовователната
основа в евангелски дух, "...отнде шстлвль іе" - "vcoti
KatoXtnuv оо5тои<; &яг^Хдеѵ", срв. Мат. 16:4), според
което Константин-Кирил е засрамил своите противници, а не
обратното, за читателя, който се придържа към точното
изложение на текста, идва следователно като изненада,
т.е. като неоснователна размяна на ролите. При това
положение проблемът, който трябва да бъде разрешен, не
е това да се уточни (както подсказва Гривец) "quos
versus C. omiserit"150, a no-скоро да се разбере защо
една агиографска творба, в която свети Кирил (трябва
да го разглеждаме по-скоро в неговата роля на действа-
цо лице, а не на фона на историческата действителност)
би трябвало да излиза винаги победител от всеки
ораторски спор, притуря пасивно един документ, който -
ако не е опроверган точка по точка - прозвучава като
обвинителна реч срещу светеца.
Хипотезите, които могат да бъдат формулирани, са
Много, Понеже текстът в този си вид се оказва
неадекватен, можем да предположим различни недоразумения в
Препредаването, компилирането, преработването. Можем
269

да предположим, че кой знае в коя друга, непозната ц^
редакция или пък кой знае в коя друга историк^1
агиографска творба дългият откъс от 1Кор.14 е бил пр^
способен към описанието на ораторски турнир от типа ^
този, който ни е препредаден от ПЖК VI, и че един по-
късен scriptor е пропуснал свързващите повествованието
части. Бихме могли да предположим също така, че
откъсът от 1Кор.14 е бил част от някакъв вид "кирило-
методиевски архив" и че са били отбелязани обвиненията
срещу Константин философ, отправени му от латинските
свещеници на Моравия и Венеция (и едните, и другите ще
бъдат наречени триезичници), обвинения, основани
именно на този текст, и че по-късно съвсем механично (или
пък придружен от една "контрапаметна", а после
изгубена бележка) е попаднал сред използваните за
провъзгласяването му за светец документи... Подобни
предположения обаче ще се различават едно от друго само с по-
голямото си или по-малко остроумие. Никое от тях все
пак никога няма да може да излезе от дилемата "може и
да е било така, а може и да не е било така". Затова не
ни остава друго, освен да се ограничим в анализа на
текста, така както го познаваме днес, и в очакване на
по-задоволителни критически отговори да възприемем
дългия цитат от 1Кор.14 за това, което в
действителност е: една неясна компилаторска прибавка. А това
означава, че не трябва да се позоваваме на него за
целите на настоящото изследване като на достоверен
източник на данни за възстановяването на диспута върху
доктрината за трите езика. Освен това този конкретен
диспут съвсем не изглежда да е изиграл решаваща роля в
развитието на въпроса за славянския език в IX в., на
границата между византийското християнство и
латинското християнство. Неговото изтъкване с полемични цели
трябва да бъде отнесено към no-късните антиримски
тенденции в православния свят, тенденции, отразени
например и в припомнените вече служби, където между другото
заключителното насърчение от 1Кор.14 (срв. Моравска
служба и Моравска легенда: "Item quidem et beatus Par
lus inquit: loqui diversis linguis поШе
prohibere"181) е предложено под формата на мотив °т
енергична защита от страна на Кирил спрямо представи'
270

телите на Римската църква. И това последно обстоятел-
ство, ако разгледаме текстовата документация на обшия
фон на идеологическата традиция, ни отвежда отново към
зпологетичните тенденции, свързани с култа към свети
Кирил, но не и към първичните мотиви на разгърналата
се в IX в. по отношение на трите езика полемика и
борба срещу "пилатовци".
С това съвсем не искам да кажа, че "пилатовците"
от кирило-методиевската епоха са лишени от историческа
меродавност. Напротив, твърде вероятно е, следвайки
засвидетелстваната още в творбите на Исидор Севилски
традиция, една подобна теза да е била използвана в
германските земи с противославянско предназначение. В
този смисъл в един откъс от фотиевия трактат Пер! тйѵ
(pp&*/yuv xod tuv Хоіпш Xoctiwv, c основание привлякъл
вниманието на Ив. Дуйчев162, на Д. Ангелов163 и на К.
Куев164, обвинението да се ограничава правото за
възхвала на Бога само до трите свещени езика - еврейски,
гръцки и римски (ерроаат!, ёХЛтуѵіаті, рицоаоті), е
недвусмислено отправено срещу западното християнство.
Според мене и откъсът от Българската легенда, в който
враговете на Кирил и Методий в Моравия са представени
като оръдия на едно движение "6яЬ тйѵ <рросуу<оѵ"165,
може да бъде свързан с това гръцко-франкско разногласие.
Подобно разногласие обаче, породено от една франкска
теза с триезичен характер, не влиза в общата картина
на основния въпрос за езика, разискван от Римската
църква във връзка с литургичната употреба на
славянския. За истинско триезичие, основано върху
изключителното право на еврейския, гръцкия и латинския, е
могло да се говори по отношение на юридическото
съперничество между провинциите или мисионерските епархии,
но не и в полето на голямото доктринално разискване,
неопровержимо документирано в папските послания.
13- Историческият анализ на диспута за трите
езика няма да се окаже цялостен, ако не бъдат привлечени
и засвидетелстваните за него данни в сказанието "За
буквите", творба приписана от традицията на черноризе-
Ца Храбър*. Макар да е по-добре обоснована
(благодарение на относителната компактност на текстовата тради-
Ция) от други, също тъй свързани с православното сла-
271

вянско апологетично наследство, и тук авторската тр^
диция е недоказуема. Коя е историческата личност
отъждествима с "храбрия монах" (в границите на едн^
формална и пряка семантика това е всъщност значението
на прилагателното хрлвъръ, като се оставят настрана
всякакви съждения с историко-функционален характер от-
носно едно негово, все пак възможно, субстантивирано
значение), никой не е в състояние да каже с достатъчно
основание, формулираните вече хипотези166 (всички те,
без изключение, преследват отъждес твяването на
черноризеца Храбър с полемист от Симеоновата епоха, т.е.
целят да установят началото на авторска традиция,
зачената в България в зората на X в.) се основават само
на изводи, които не намират неопровержими текстови
съответствия. Единственият елемент, който не може да
бъде пренебрегнат, е, че името епитет Храбър за нас
звучи като псевдоним: това обаче съвсем не е
доказателство, че не се намираме пред епитет,
използван вече като собствено име. След като не знаем
кой е могъл да бъде този Храбър, няма да има
съществена промяна, ако кажем "един черноризец на име Храбър",
или пък ако го определим като автор, известен нам под
името "черноризец Храбър", а също и като "един
черноризец, наречен Храбър". Всъщност това, което ние
познаваме, е обозначаващото авторска атрибуция
"черноризец Храбър", което четем в различни
преписи на сказанието "За буквите".
Най-древният от тези преписи, дори и след като
ползотворните търсения на К. Куев удвоиха броя им167,
остава постоянно избираният за основен документален
извор ръкопис от 1348 г. (ръкопис FI376 от
Ленинградската публична библиотека, често цитиран с различни
имена: Иван-Александров препис, Синодален, Лавренти-
ев). Ръкописната традиция е продължена от три преписа
от XV в., три от XV-XVI в., десет от XVII в., два от
ХѴІ-ХѴП в, Изключителният интерес към Сказанието в
религиозно-културната среда на късния московски период
се доказва от съществуването на четиридесет и четири
ръкописа от XVII в., два от ХѴІІ-ХѴІП в., още шест
преписа от XVIII в., както и два от XIX в. (основавам
се на списъка от ръкописите, обнародван от К. Куев).
272

Когато след пълно критическо сравнение на
преписите и след подробен филологически анализ на този
текстов материал бъде осъществено критическото издание
на сказанието "За буквите", тогава ще сме в състояние
да изкажем по-обосновани от тези, които можем да
формулираме днес, мнения относно неговата историческа
изворова достоверност. При настоящото състояние на
проучванията намирам, че съществува препятствие, което
трябва да се преодолее, за да се потвърдят атрибуцион-
ните тези, които се стремят към една авторска
традиция, започнала в X в. Това препятствие е празнотата от
четири века, характерна за ръкописната традиция, която
датира от 1348 г. Епохата, към която възлиза
най-древният препис, направен от Лаврентий (оттук и едно от
наименованията на ленинградския ръкопис FI 376),
официалния преписвач на Иван-Александър16* предхожда
процъфтяването на Търновската, Евтимиевата школа. Един от
проблемите, които според мене трябва да бъдат по-точно
осветлени, се отнася до писмената техника на преписва-
ча Лаврентий и до главните филологически тенденции в
Търново в края на четиридесетте години на XIV в. Ако
(както е възможно) Лаврентий е работил, вдъхновен от
преписваческа точност, без да преследва корекционно-
филологически проблеми, повлияни от климата на
подготвящите се идеологическо-текстуални ревизии, които ще
бъдат приложени малко по-късно от Евтимий16, бихме
могли да вярваме, че възможността преписът от 1348 г. на
"За буквите" да предлага препредаден текстов материал,
възпроизвеждащ по-древни модели, е по-голяма. Трябва
все пак да се отчете и обратната възможност, т.е., че
редакционните методи, които по-късно ще характеризират
Търновската школа и впоследствие ще се разпространят
сред цялото православно славянство, давайки живот на
голямото филолого-литературно движение, наречено в
Русия второ южнославянско влияние, вече са били
съпътствани от ревизионни методи на работа, резултат от
византийското филологическо влияние. Едно такова влияние
се.оказва еднакво възможно (ако не губим от погледа си
засилването на връзките със Света гора, и в частност
ст>с Зографския манастир) особено след като Иван-
^лександър му издава грамотата от 1342 г.17°
18.
Рикардо Пикио ... 273

Годината 1348 фактически ни отнася към заражданвч
то на движението за филолого-екзегетично подновяващ
разгърнало се на общия фон на онова, което бе наречено
"предренесанс", свързан с културната реставрация щ
Палеолозите171, и за което при друг повод ^предложи*
определението "православнославянски подем" 2. След
като цялата следваща ръкописна традиция на "За букви*
те" се помества изцяло в културата на този вид филоло*
гически хуманизъм на православното славянсто, уместно
е да се прецени с максимална предпазливост всяко текс-
тово свидетелство, което би могло да е израз на успо-
редни традиции (и което ще означава, че вероятността
то да не носи следи от корекционни интервенции е по-
голяма), като например Марчевската преправка*73,
засвидетелствана в един ръкопис от XVI в. от Музея на
православната сръбска църква в Белград.
Възможността схващания от византийски
филологически хуманистичен характер да са били налице у
преписвана на най-древния познат днес препис на
приписаното на Храбър Сказание все още не означава, че той
непременно е внесъл идейно-редакционни промени.
Напротив , точно това филологическо съзнание може да го е
подтикнало към търсене на максимална достоверност в
препредаването на текста. Основният проблем
следователно се заключава в това да успеем да разберем от
какъв именно характер е бил в неговите очи текстът,
който е преписал, т.е. да установим дали го е смятал за
авторитетен документ, или пък е гледал на него като на
творба, разпространена в различни форми и нуждаеща се
от текстова кодификация, за да може да бъде използвана
за полемично-хомилетични цели например.
Във връзка с това намирам за необходимо да се
погледне с дължимото внимание (без, разбира се, да се
търсят обобщаващи доказателствени изводи) на факта, че
ръкописът от 1348 г., изглежда, е в основата на
напрегнати дискусии върху езика, разгърнали се на
територията на православното славянство, от Балканите
до руските земи. След Евтимиевата епоха на Търновската
школа един професионалист-филолог като Константин
Костенечки174, вече започнал дейността си в края н»
XIV в., ще почувства задължението да вземе отношение
274

по споровете, очевидно разпространени в онова време,
върху истинския характер на славянския
език. Според Костенечки онези, които наричат 6 ъ л -
rape к и славянския език на свещените текстове, не
са прави, защото авторите на светите преводи не са
били в състояние да предадат с "девелЬншн/иь іезыкоѵиь"
като българския тънкостта на гръцкия или на еврейския
(това ще бъде, както вече споменах, новият вариант на
доктрината за трите свещени езика). Еднакво грешат и
онези, които наричат сръбски този свещен език,
защото сръбският има прекалено "високи" и "тесни"
звуци ("высокыль гллсо/иь н TbCNbi/w"), Според него
онези "добри и прекрасни мъже" са избрали "по-тънкия и
красив руски език". Прибегнали са все пак и до
помощта на българския, сръбския и на босненския,
отчасти на чешкия, както и на хърватския, и така те
"състлвнше" един пречистен от грубостта на всеки
отделен говор език, един език, който не трябва да се
нарича "нито български, нито сръбски..., а славянски,
който е на всички тия люде, макар и най-много
руски"*75. По този начин Костенечки формулира
концепцията за съществуването на онзи език, който ние
днес наричаме църковнославянски (и чиято наднационална
употреба в границите на езиковата общност на
православното славянство съвсем не ми е понятно как може
да бъде поставяна под съмнение)175 според едно понятие
за културно койне, будещо сравнения с основните мотиви
на въпроса за италианския език, така както този въпрос
е развит през XVI в. от нашите филолози, изхождащи от
направеното от Данте изложение. Несъмнено този втори
въпрос за славянския език заслужава да бъде проучен
no-задълбочено в близко бъдеще, като бъде разглеждан
именно на фона на второто южнославянско влияние.
Същевременно не трябва да се пренебрегва и
предхождащото културно влияние от епохата на латинското
владичество в Константинопол, т.е. от периода, когато
Римската църква е заангажирана с преразглеждане на
езиковата политика в източноадриатическата област.
Това преразглеждане цели вселенски интервенции в
Политиката на Гръцката църква през целия XIII и през
"IV в., както красноречиво показват взетите от
275

Инокентий IV решения по отношение на глаголическата
литургия, датировката на първите църковни документи на
"вулгарен" език в Полша, църковнославянската политика
на Карл IV Чешки по отношение на далматинските примор,
ски земи, както и езиковите грижи на Рим, отново
свързани с пастирската дейност, например по време на
Четвъртия Латерански събор,
За целите на нашата преценка на творбата на
"черноризеца Храбър" основно значение придобива
фактът, че ръкописната традиция, след като не прехвърля
назад границата на 1348 г., се оказва изцяло включена
в обсега на новия въпрос за езика, разгърнал се сред
славяните през XIV-XV в. и несъмнено все още жизнен
през XVI в., както доказва например понятието църков-
нославянска езикова общност, подчертано от Руски хро-
нограф от 1512 г.: "Нонстлнтннъ фнлософъ н врлтъ его
МефодТе преложншл свіатыа кынгн отъ Греуесклго іазыка
нл словеыьскы, Болглре же н Словбне, н Сервы, н
фвлнлсы, н Блслне, н Русы - во всЪхъ. тЬхъ едннъ
юзыкъ ..."177
До каква степен стимулите на съвременния нему
"въпрос" са могли да повлияят върху редакторската (в
смисъл на самия избор на древен текст, който трябва да
бъде оценен отново посредством едно вярно копие или
пък чрез преработка на по-древен текстов материал)
дейност на преписвача Лаврентий е трудно - въз основа
на нашите настоящи познания - дори да се предположи,
Изхождайки от хронологията на самата текстова
документация, според мене не е излишно да се привлече
вниманието на учените върху възможността да се е получило
едно наслояване от първия (от кирило-методиевската
епоха и, най-общо казано, от периода на Симеонова
България) и от втория славянски въпрос за езика.
Сказанието "За буквите" често се цитира и като
апология на славянските писмена. В
действителност то е полемична защита на славянската писменост,
т.е. на славянските пнсл\енл, в смисъл на litterae
(букви) и на scripturae (писания), с често пъти неяс
ната разнозначност на славянските термини пнслШі
кннгы, вѵквы, пнслыне, грллютл, словл в границите на
една семантична гама, съответстваща на урацца - ура<рТ|.
276

Неясното значение на тези термини произлиза от интер-
(іретативните разночетения, засвидетелствани в
ръкописната традиция, а също така и от колебанията,
съществували в основната контекстуална структура на
изложението- Л, ^
Изнесената от черноризеца Храбър аргументация
може да бъде синтезирана както следва: 1) в древни
вредена славяните не притежаваха собствена писменост;
2) християнството им даде писмеността на гърците или
(но не във всички преписи) на латините; 3) накрая Бог
вдъхнови Кирил, който създаде една славянска
писменост, наподобявайки гръцката, която от своя страна е
подражавала на еврейската; 4) благодарение на това
доказано подражание на гръцката, както и на еврейската
писменост, славянската писменост се включва в една
провиденциална последователност и затова е безсмислено
да се твърди, че тя не е изначална, защото не може да
съществува изначална писменост, ако е вярно, че в
зародиша на всичко стои само и единствено Бог; 5)
безсмислено е също така и по същите причини да се твърди,
че само еврейският, гръцкият и латинският са желани от
Бога езици (както правят онези, които се позовават на
триезичния надпис на кръста): преди еврейския език Бог
е създал сирийския, на който е говорил и Адам; 6) при
всички случаи съвсем безсмислено е да се говори за
изначални езици: в действителност езиците на народите са
били размесени при разрушаването на Вавилонската кула,
след което и гърците са били принудени да си създадат
писменост, комбинирайки различни елементи (между
другото и финикийски букви) и сътворявайки собствена
графична система постепенно и с голям труд; 7) само
посредством провиденциалното дело на Седемдесетте бива
възстановено хармоничното съответствие между еврейски
и гръцки; 8) делото на Кирил обаче не е по-низше от
това на Седемдесетте, напротив, то ги превъзхожда, за-
Чото е резултат на пряко вдъхновение свише, и то във
Века на Благодатта, а не в този на езичеството: това
намира доказателство във факта, че докато за гръцката
и еврейската писменост са били необходими седем и
седемдесет души, за славянската е била достатъчна
вдъхновената дейност на един-единствен, избран от Бога
277

мъж; 9) славянската писменост превъзхожда гръцката
защото е творение на известен и почитан творец, докато
никой грък не е в състояние да посочи тъй точно и сщ
тъй свято бащинство на собствената си писменост;
10) всички ние знаем кога именно Кирил сътвори това
дело: в същия период, в който брат му Методий преведе
Свещените писания, т.е. по време на император Михаил,
на българския княз Борис, както и на панонския княз
Коцел (в различните преписи хронологическите
координати са дадени под различна форма)178.
Тези десет точки (съвсем излишно е да
подчертавам, разбира се, че не желая да докажа въз основа на
това мое деление, направено изключително с практически
и субективни цели, че непременно се намираме пред един
"декалог") приличат на тезисна схема с хомилитично-
полемично предназначение. Бихме могли да мислим съцо
така (ако излезем от чистото описание-анализ на
текста, ще попаднем в коварния водовъртеж на
хипотетичното), че става въпрос за един проспект и че
черноризецът Храбър може да е авторът на тезисното изложение,
както и авторът на едно по-обемисто съчинение,
впоследствие сведено до изброяване на основните точки, за
Да се отговори на конкретна практическа необходимост.
Несъмнено не можем да пренебрегнем пренаситеността с
аргументи в текст, който в модерните печатни издания
наброява 80-90 реда (ако трябва си представим четенето
на глас, без прекъсване, на този текст би продължило
не повече от петнадесет минути). Във връзка с това все
пак бих желал да отбележа (в противовес на казаното в
миналото и повтаряно и днес), че не смятам за възможно
да се направи някакъв сериозен извод (с цел да се
докаже, че стигналият до нас текст е само един фрагмент)
от заключителното изречение, в което черноризецът
Храбър казва: "сжтъ же н hnh отъвЪтн , лже н ннъде реубжь.
& ыьшЪ NfcCTb ept/wA." Тези думи обикновено биват
интерпретирани като "има и други отговори, които другар
ще кажем, а сега няма време". И според К. Куев "тов3
изречение показва недвусмислено, че във връзка с ка#'
ното преди това Храбър възнамерява да пише още, но 9
момента това^той не може да стори поради ограничено^
на времето»179t це намирам тълкуванието за съвсем С
278

н0| напротив, готов съм да мисля, че тук сме пред едно
недоразумение. Изразът е топически: намираме го
например в Сказанието за Борис и Глеб, и то съвсем не в
края, а в началото - проулю же іего довродЪтелн нндб
съклжеліъ, ыымЪ же Nfccrh врѣлѵ*180. Очевидно този слу-
чай не се отнася до ограниченост на времето и съвсем
ое бихме могли да формулираме предположението, че
текстът е само фрагмент. Аз съм на мнение, че изразът
"NtCTh врѣлѵь" не трябва да се интерпретира като "няма
време", а като еквивалент на гръцкото "йѵеи коароО",
т.е. "не е подходящият момент", "не е във връзка с
третирания въпрос"181. Врѣ/wa (врѣлѵМ в старобългарски
език превежда било ХРОѴ0;» било хоаро*;: това не трябва
да се забравя, за да не се изпада в интерпретативни
недоразумения, особено когато трябва да се преведат
фразеологични калки от този тип.
Интерпретацията, която предлагам, в случай че
намери сигурно потвърждение при критическото издание,
разкрива нови перспективи. Ако черноризецът Храбър или
изобщо създателят на този тезисен полемичен проспект
мисли, че други аргументи-"отговори" не са отговаряли
на целта, трябва да се запитаме коя е била целта.
Позоваването на "други отговори" сочи, че цялото
изложение представлява отговор на една противоположна
аргументация и именно тя е могла да стесни обекта на
дискусията. И тук обаче съвсем не намирам за благоразумно
no-дълбокото навлизане в областта на предположенията.
"Това не е моментът", "това не е подходящото време"
или други подобни изрази от рода на "не е във връзка
с..." биха могли да се отнасят до много и най-различни
неща: може да се намираме пред един topos (общо
място), пред един ораторски завършек, подсказан на
проповедниците като подходящ за какъвто и да било случай,
или пред една обикновена разказвателна връзка, какъвто
е случаят със Сказанието за Борис и Глеб.
Десетте точки, на които по-горе разделих апологе-
тично-полемичния трактат, предлагат много по-ясна
логическа взаимосвързаност, ако ги разглеждаме в
светлината на тяхната идейна същност (което е възможно
например в една наша схема-резюме), а не в контекста на
Изложението• Началото, както и встъпителната част на
279

ПЖМ, е с исторически или по-скоро историко-екзегетичен
характер, преследващ дидактически цели, поради което
аз съм склонен да го свържа с един "кирило-методиевскц
манифест"182. Всъщност и тук откриваме ядрото на онази
теза, която no-горе дефинирах като славянската теза э^
приемствеността на апостолството. Със същата формула,
изградена от библейски позовавания, концентрирани око*
ло водещия мотив на апостол Павел за божествената
милост, която желае спасението на греховното човечество,
тук бива провъзгласена надареността на свети Констан-
тин свише, изпратен от Бога, за да избави славяните,
излезли вече от хаоса на езичеството и влезли в гръц-
кото (и латинското) християнство. Спасението е изразе-
но чрез дара на писмената, т.е, на писмеността, ясно
представена като писмена техника или азбука, Създате-
лят на трактата в действителност преминава към
описанието на отделните букви, или по-скоро на фонетичната
стойност, изразена от всеки отделен знак; описанието
следва стила на дидактическите азбуковници. Изведнъж
обаче този историко-описателен начин на изложение бива
изоставен и се преминава jcbM едно неочаквано: "Други
казват..." ("ApoysHH же глать..."). Кои са тези
"други?"*83 До този момент не се е споменало за някакъв
събеседник.
Стилистичният скок позволява различни тълкувания.
Ако го възприемем като най-обикновен признак за
писмена несръчност, веднага бихме се озадачили от резкия
контраст между ясната логическа канава и съвсем
неподходящия начин на изложение. Бихме могли да предположим
и повреда в текста, възникнала било при препредаването
му, било като резултат от несръчна и прибързана
редакторска намеса. И в двата последни случая обаче не
разполагаме с конкретни данни, за да можем да говорим з»
едно предхождащо и по-органично структуриране на
текста. Следователно не ни остава.друго, освен да изкаже*
съмнението, че в познатия нам текст се откриват след"
от не по-точно определими "намеси", без, разбира се.
да можем да ги определим по-конкретно, както твт>рДе
предпазливо стори това Ватрослав Ягич184, изказвай"11
мнението, че са били направени спрямо една *
редакция на Сказанието". Понятието първична
280

ісоето е интегрална част от тематичното поле на онова,
ісоето филологията на позитивизма наричаше Urtext, в
действителност губи съдържателност в случаи като
конкретния, в който текстовата традиция не е подкрепена
от точно определена авторска или авторитетна традиция.
Цменно това обстоятелство не е трябвало да убегне в
теоретичен план на един голям учител по филология,
какъвто бе Ягич. Той обаче изхождаше от предпоставката,
че "по содержанию и тенденции статьи видно, что он
[Храбър! жил во время расцвета славянской письменности
у болгарских славян, приблизительно в X столетни"1es.
Каза се вече за невъзможността черноризецът
Храбър да бъде поместен в един точно определен
исторически период предвид съмненията около конкретността на
самата му индивидуалност. Даже да приемем все пак, че
някой черноризец Храбър може да е живял през X в. в
България, ние можем само да предположим
някакви връзки между творбата, която
тогава е създал, и познатия ни трактат. Липсват ни
същевременно неоспорими елементи, за да определим по-точно
от какъв характер могат да бъдат тези
в р ъ.з к и: дали може да се говори за препредаване на
текста в неговата композиционна цялост, дали за
препредаване само на една част от текстовия материал
посредством други писмени проводници, дали за
препредаване на отделни концепции (как можем да игнорираме
възможността, без, разбира се, да сме длъжни да я
приемем или отхвърлим, че нашият текст е резултат, пряк
или косвен, от превод от гръцки на славянски език).
Би могло да се възрази наистина, че самото обшо
теоретично понятие интервенция предполага
съществуването на нещо конкретно, върху което да се упражни
самата интервенция и следователно някаква предхождаща
традиция. На мнение съм обаче, че едно е да се мисли
(или предполага), че е съществувал някакъв не по-точно
определим текстов материал, хронологически предхождащ
препредадения в нашия най-древен препис текст, и
съвсем друго е да се утвърждава съществуването на
предвождаща редакция на Сказанието (или на статия, както
Го нарече Ягич, подразбирайки една структурна
последователност в писменото препредаване, за която в дейс-
281

твителност нищо не знаем)*86. Че ИЗВестен текстов
териал, свързан със стигналия до нас текст, е
вувал преди преписа от 1348 г., намирам за
приемливо. Това мое съгласие не е продиктувано
ствено от стилистично-композиционни съображения -
кото въвличане на "други казват..." е достатъчно р
норечив пример, но и от факта, че някои неясни пасажи
в нашия текст, изглежда, са резултат от неправилни че-
тения (подобен случай може да бъде съзрян например в
добре познатите встъпителни изречения, в които черно*
ризецът Храбър говори за славяните, още езичници, кои-
то "с черти и резки пишеха и гадаеха")1*7.
Следователно при липсата на достатъчно данни и за
идентифицирането на автора, и за отъждествяването на
предполагаемата първична редакция нямаме право да го-
ворим за интерполация, а евентуално само за следи от
"намеса", както вече бе изнесено по-горе. В
действителност още веднъж вдъхновените от методологическа
акуратност и предпазливост скрупули, на които се
позовавам, се оказват почти очевидни и съвсем не нови.
Всичко се свежда до това да не ги пренебрегваме в
нашата работа, твърде често тежка за читателите на
текстове, лишени от сигурна генеалогична документация, В
конкретния случай и опитът, и чувствителността на
Ягич, независимо от неговата снизходителност към
идеята за първична редакция, създадена от определен автор,
живял през X в. в България, чието първично текстово
изложение следователно би било възстановимо, ни карат
да подозираме присъствието на по-късни редакционни
намеси, т.е. един начин на препредаване, който, струва
ми се, не може да бъде сведен до основното понятие за
текстова традиция.
Неочакваната поява на "други", т.е. на
събеседници опоненти, предположими до този момент, но не и
пряко назовани, въвежда първия от непосредствените
"отговори", на които Сказанието ще се позове в зак.ДО'
чението, за да се каже, че "не е подходящият момент"■
за да се разширява аргументацията. Черноризец Хра6*Р
търси да докаже, че славянските писмена (под писмен'
все още се разбира поредица от букви, съставящи азбУ
ката) съвсем не се отклоняват от принципа за имитаИ*"1
282

на гръцките, защото в действителност и славяните,
както и гърците си служат с 38 букви (докато противниците
твърдят, че графичните знаци на гръцкия език са 24).
Тълкуванието на този пасаж е бил обект на много
дискусии, съсредоточени около проблема, дали черноризецът
Храбър е имал предвид кирилицата, или пък
глаголицата1* *. Още Ягич след прецизен анализ на
предложените от ръкописната документация варианти бе
стигнал до заключението, че е невъзможно да се установи
кое именно е било изначалното намерение на Храбър. Тук
за специфичните цели на настоящото изследване трябва
да отбележа, че този проблем има решаващо значение.
След изнесените вече от мен съждения върху ръкописната
традиция на текста не виждам как все още може да се
настоява върху това, какви именно са били намеренията
на предполагаемия автор от X в.; много no-редно би
било да се прехвърли вниманието върху функцията на този
пасаж в рамките на съответния исторически контекст, в
който се разгръща интересът към трактата от страна на
онези, които са го ползвали от 1348 г. насам.
Независимо от това, дали ще погледнем на използваните (за да
се постигне числовото съответствие между двете азбуки
- славянска и гръцка) аргументи като на последователни
или непоследователни, направените от Ягич изводи са
филологическо доказателство за възможността читателите
на черноризеца Храбър от XIV, XV, XVI, XVII, XVIII и
XIX в. да са възприемали тези аргументи, отнасяйки ги
към глаголицата (ако например между тези читатели е
имало привърженик на глаголицата1* ), както и към
кирилицата. Тази констатация намира потвърждение и в
редакционните варианти (Ягич изхожда от съждението, че
"если 6ы можно было доказать, что слова... принадлежат
действительно первоначальной редакции, тогда в этом
черечне заключалось бы неопровержимое свидетельство,
что Храбр имел в виду кириллицу.••"• Веднага след това
°6аче той отбелязва, че "этой важной по последствиям
Ставки в древнейших списках нет...").
На общия фон на въпроса за езика у славяните на-
за много по-необходимо да спрем вниманието си
у значението на загрижеността (тъй подчертано
избена в нашия текст) да се докаже съответствието, що
283

се отнася и до броя на буквите, между гръцката и ела*
вянската азбука1 °. Това доказва, че се намираме пред
диспут, изцяло разгърнал се в гръцко-славянска среда,
и че във фокуса на полемиката е стремежът да се опро-1
вергае обвинението за отклонение от традиция, която
именно в гръцкия намира един от своите най-
непосредствени и авторитетни представители. Към която
и епоха да възлиза генезисът на тази аргументация, тя
представлява съществена критическа помощ за проучване
на тематичното вариране, което е съпътствало след ки-
рило-методиевската епоха мигрирането на полемиките
около славянската писменост от граничните латинско-
византийски територии до сърцевината на гръцката
юрисдикция. Черноризецът Храбър, т.е. документът, който
no-късно се разпространява под неговото име чак до
Русия, ни уведомява, че писмената употреба на славянския
е срещнала в границите на източното християнство
възражения, които не са много по-различни от онези, които
Латинската църква бе формулирала срещу дейността на
Солунските братя.
Още Ягич бе отбелязал, че сказанието "За
буквите" изглежда делимо на две части: първата,
посветена на азбуката, т.е. на писмеността като графичен
инструмент, и втората, в която се отстоява славянският
превод на Свещеното писание191. Преходът между първия
и втория обект на полемиката може да бъде открит между
точка 4 (славянската писменост не се отклонява от
гръцкия модел и не е по-малко оригинална) и точка 5
(срещу трите езика) от моята резюмираща схема.
Критическото сравнение на най-древните преписи ме кара
силно да се съмнявам, че черноризецът Храбър, както и
неговите преписвачи редактори са осъзнавали важността на
подобна тематична промяна. В действителност между
двете части, за които Ягич загатва, липсва последователно
разграничение с цел да се постигне необходимото
отличително противопоставяне, което да предпази читателя
от объркване сред славянските термини, които означават
едновременно и писменост - графични знаци, и писменост
- литературна творба, сред онези, които могат да
означават писания и писания. Смесването (или двусмислената
употреба) на пнс/меые и на кынгн характеризира ръкопис
284

наТа традиция в нейната цялост, както и текста на
отделните ръкописи.
В началото на ръкописа от 1348 г. се казва, че в
доевни времена славяните не притежавали кынгн(ы). Ако
изтълкуваме думата като "книги", писменият мотив ще се
окаже вече оповестен. След това се говори за
отношенията между пнс/меые на славяните и на гърците,
като тук явно става дума за графичните знаци, Ко-
лебливостта се промъква именно когато трябва да се
премине към защитата на свещените "книги".
Разграничението между писание - със значение на графично
обозначена цялост, и Свещено писание наистина бива
подчертано: м.,.облу6 реуе/иь, отъ стть кынгъ,
вкоже..,"192, но само да се посочи авторитетният извор
на един нов аргумент, а не за да се изясни отношението
между пнс/меые и кннгн(ы) (което е много по-
съществено) и между различните значения на кынгн(ы).
В преломния момент, там, където изложението трябва да
премине от азбуката към Писанието, нашият текст гласи:
"...ЛроуБнн же глать: уесолюу же сжть словън'скы
кннгы нн тото бо есть въ сътворилъ, ын то лГглн, nh
сжть нждекоыын, ако жндовьскы н рнл\'скьі н
нжде штконл сжть, н прнжты сжть бліъ. f\
AlNATb ИКО БЪ ЫЛЛѴЬ бСТЬ СТВОрНЛЪ ПНС/МеИЛ. Н N6
вЦЪт са yto глюціе шкллыынн. Н ако трнлш жзыкы есть
въ повелълъ кынгллѵь бытн , ико же въ еуглн пншеть: н
б^ дъскл нлпнслыл жндовьскы н рнАГскы н бллнм'скы,
a CAOBlN'cKhi ыъстъ тоу. Тъл\ же ыъ сжть словъы'скы\
кннгы игг §л..." Изложението щеше да тече съвсем
гладко, ако думата к н и г и, използвана в началото,
изведъж не се превръщаше в писменё, т.е.
букви в смисъл на графични знаци, създадени
според противниците направо от Бога, и ако това
терминологично-тематично проникване не намираше
веднага след това свой пряк паралел в новия аргумент,
приведен от противниците триезичници, според които
славянските "книги" (кынгы) не възлизат към Бога,
понеже надписът на кръста е бил на "три езика". И тук се
Намираме пред неяснота в изложението, неяснота, която
•юже да бъде свързана с възможно риторическо неумение
На създателя на съчинението или с повреда, дължаща се
285

на не по-точно определими намеси от страна на някой
преписвач, на някой, който е резюмирал текста, или на
някой "редактор".
От друга страна, съзнателното разделение на трак.
тата на две части - едната, посветена на защитата на
графичната система, а другата - на защитата на
свещените преводи, - според мене съвсем не изглежда
очевидна, дори и ако го търсим, основавайки се на
резултатите от анализа на съдържанието. В действителност във
втората част - веднага след цитирания пасаж, в който
темите се преплитат - се сблъскваме с един нов рязък
тематичен скок, който ни отнася пряко, като че ли
следвайки позоваването на надписа на кръста, към
темата на езиците (точки 5. и 6. от моята схема). Говори
се за Вавилонския хаос и за божественото разпределение
на различните хитрости - изкуства, сред отделните
народи с обичайната двузначност на термина
езыкъ (жзыкъ) - език/народ. После следва връщане към
проблема за nHC/v\6N€ (графични знаци), за да се каже,
че "преди това" (прЪжде сего) гърците не са
притежавали собствени "писмена" (пнс/ѵгеыь) на роден жзыкъ
(език/народ) и са били принудени да пишат собствения
"говор" (и тук един нов термин рѣуь е използван, както
изглежда, именно за да се избегне недоразумението с
жзыкъ) с финикийски букви (nHC/vteNbi). Оттук
изложението се разгръща, за да опише постепенното, трудно
сътворение на гръцката графична система, т.е. на
, от Паламид, Кадъм Милетски, Епихарий Оратор,
р рр,
Дионисий Граматик и още други "в продължение на много
години"
Едва след този исторически екскурс понятията зв
език, за графично изображение и за превод на Писанието
на славянски се съпоставят с делото на Седемдесетте и
вдъхновеното свише дело на Кирил (точки 7. и 8. от
моята схема). Тук разграничението е ясно изразено: "...Н
пнс/меил створн н кингы прѣложн", "...з. нхь пнслш
оустрон, а О. прѣложеыТе", но само за момент.
Заключението към всички съждения гласи, че "тЬЛ^ *
СЛОВЪЫ 'СКЛЛ ПНС/И6ЫЛ СТЬНШН СЖТЬ Н УЬСТЫѢНШй, СТЬ Б*
лиикъ створнлъ и іест, а гръуьсклд €/v\hnh noruNH". И ту»
семантичното значение на пнс/Ибыл отново включва
286

^тературата" и нейния графичен инструмент за
изобразяване, ако се позовем на предшествващия текст. А че
тря6ва да се позовем на предхождащите редове, е
недвусмислено изразено чрез присъствието на тѣл\, което
03. стойност на едно заключително "затова".
Черноризецът Храбър (или който и да било на
негово място) представя веднага след това още един отговор
срещу онези, които клеветят, че славянската азбука
(обектът на конкретния спор не е ясно назован; според
мене обаче позоваването на пнс/иеыл, което го предхожда
непосредствено, не може да остави място за съмнение)
не е добре сътворена: "(\щ лн кто реуеть ако кьсть
оустронлъ доврЪ, понеже са пострліажть н еціе..."
Противно на Шафарик във връзка с тези думи Ягич поддържа
мнението, че Храбър тук се позовава на превода на
Писанието, а не на азбуката194: мнение, което според
мене е неприемливо, като се има предвид фактът, че
веднага след това следва препратка към Акил и Симах195 и
към много техни последователи. Не виждам как е
възможно да не се признае, че в тази препратка се крие
възобновяване на полемичния, отнасящ се до гръцките
пнс/меый, мотив.* Тук Храбър иска да оправдае още
веднъж (посредством успоредяване с гръцкия) факта, че
славянската писмена система все още е в процес на
усъвършенстване. За Ягич тоа е позоваване, което не може
да бъде свързано с писмената система, понеже
славянската писменост през X в. е била вече окончателно
фиксирана, а Шафарик използва този пасаж, за да отговори
на въпроса, дали Храбър е имал предвид кирилицата, или
no-скоро глаголицата1 6. Аз съм на мнение, че нито
текстът, нито общото състояние на неговата
документация ни дават право да поставяме проблема в тази
светлина. Придържайки се към текста, няма съмнение, че по-
лемичното изложение относно това, което не е добре
сътворено и все още е в процес на обсъждане, тук се
отнася до nHC/v\6Nu. Семантичното значение на пнсл\енл,
подразбрано в предното изречение (отнася се едновре-
Ненно и. до буквите, и до превода на свещените
текстове), в това изречение отново е сведено само до
"буквите" - графични знаци, като се има предвид препратката
Към темата, разгърната вече по-горе от Храбър, за бав-
287

ното и трудно съставяне на гръцката графична
от страна на много граматици и оратори.
Не трябва да прави впечатление, че в това
тено изложение на нашия полемист дори и големи слави^
ти са загубвали основната нишка. Още по-малко ще щ,
изненада липсата на последователност в употребата ^
термините пнс/меые и кынгн в другите преписи. Неяснота-
та обаче изчезва в заключителните редове на твор6атаі
където последователно е подчертан по-висшият авторитет
на славянската графична система и на славянски^
преводи спрямо гръцките (точки 9. и 10. от моята схе-
ма). Остава все пак недоказано според мене
предположеното деление на две части: едната, отнасяща се до
графичните знаци, а другата до Писанията, Двете теми
се преплитат в излагането на всички аргументи,
включително и в аргументацията, която се отнася до езиците,
Даже да приемем, че елементът език е трябвало да
бъде включен (според постановката на Ягич) в онази
"част", която се отнася до преводите на славянски, не
виждам основание за такова двучленно деление, защото
тогава и графичният елемент би могъл да бъде включен в
същия аргументационен абзац. Ако се спрем още за
момент върху проблема, ще стигнем по-скоро до
заключението, че Ягич е искал чисто и просто да намекне за
съществуването на два доминиращи идейни мотива. Ние
обаче трябва да се придържаме към структурата на
изложението, а не да се опитваме да въвеждаме "ред" според
нашата екзегетична схема в онова, което в самия текст
не ни е предложено със същата логическа
последователност. Ако оставаме с впечатлението, че логичността на
третираните теми контрастира с диахроничността на
изложението, трябва да разглеждаме възможните причини,
породили явлението, като непрестанно концентрираме
нашите търсения върху текста, така както ни е предложел
Държейки сметка за многочислените въпроси, въз'
никващи при внимателното прочитане на този полемичеі1
трактат, мисля, че все пак не можем да отречем негова'
та значимост като извънредно интересен документ, св*Г
зан с развитието на въпроса за славянския език във в"'
зантийска среда и в границите на ос новоположената пр63
IX в. от Кирило-Методиевата мисия традиция. Единств^0
288

на текстовите свидетелства във встъпителния пасаж
(където в духа на писанията на апостол Павел четем
позоваването на приемствеността на апостолството) с ПЖК и
доКМ е вече явен белег за неговата принадлежност към
тази традиция. И приписаните на гръкофилите аргументи
напомнят идейните постановки на славянско-римската
полемика - от времето на Адриан II до това на Йоан VIII
и Стефан V. Срещу "новия език" гърците, както преди
това латините, повдигат възражения за липса на една
авторитетна традиция и за отклонение от утвърдения
провиденциален ход на нещата, а също така изказват
съмнения относно техническите му данни, въз основа на
които би могъл да изпълнява функциите на писмен език.
Както в полемиката с папите, така и в тази нова
ситуация славянският отговор е вдъхновен от принципа за
превъзходството на света на Благодатта (т.е. на
християнския свят) над езическия. Сега обаче
аргументацията, макар и еднаква по същество, сменя формата си, за-
юто вече не се противопоставя епохата на Благодатта
на тази на Закона, а християнството - на елинското
езичество. Наистина юдейският свят е споменат във
връзка с еврейския език, с превода на Седемдесетте и с
въпроса за трите свещени езика, но това споменаване
сдужи no-скоро на целите на историческата
документация, отколкото на самото полемично противопоставяне.
Оставаме дори с впечатлението, че позоваванията на
еврейската традиция, извлечени от историко-екзегетични,
стилизирани вече модели, в нашия контекст целят по-
скоро снижаването на гръцкия престиж (именно
еврейският се използва като по-свещен и по-авторитетен модел).
Бих казал, че всъщност диалектическите компоненти до
голяма степен остават същите (т.е. онези, които бяха
използвани вече срещу Рим), но перспективата е
различна, и това е главният отличителен белег на явлението,
което можем да наречем ѳлинизиранѳ на полемиката за
славянския език.
Темата за трите езика, както отбелязах вече, тук
присъства чрез един-единствен намек и би било съвсем
неоснователно подчертаването на значимостта й в този
контекст. Черноризецът Храбър се позовава на тезата на
°Ния, които (според апологетичната традиция, отразена
' Риакрдо Пикио . .. 289

главно в пространните жития) свети Кирил бе нареіец
"пилатовци", като че ли единствено, за да припомни, ч$
гръцките обвинения срещу славянския език не са друго
освен един аспект на по-широката древна полемика,
Опровержението, което следва веднага, всъщност не $
отправено пряко срещу "пилатовците" (обвиненията из-.
глежда да са ликвидирани посредством два, изразяващи
възмущение, риторични въпроса: "къ тълѵь yto глел\ь? нлн
yto ръуел\ь къ тдцЪль везутине/иь?", които, подчертавайки
абсурдността на аргумента, косвено доказват как той
дори не заслужава отговор). То набляга върху генеало»
гията на езиците от Адам до потопа, от потопа до Вави«
лонското стълпотворение и после от размесването на
езиците до превода на Седемдесетте, за да стигне
накрая до темата за превъзходството на всичко онова, ко-
ето е пряко творение на християнската ера, освободена
от греховното клеймо на човешката епоха, предхождаща
Спасението. Това, изглежда, показва, че в средата, в
която е било сътворено Сказанието, принципът за трите
свещени езика съвсем не е притежавал дълбоки
идеологически корени.
Вече видяхме, че в гръцката традиция - от фотий
до автора на Българската легенда (архиепископ Теофи-
лакт, живял в края на XI - началото на XII в.)
съществува тенденцията да се гледа на триезичието като не
западна и в частност франкска ерес. И историко-
културните данни, които се извличат от външнокритичес-
кия план на разглеждане на сказанието "За буквите",
затвърдяват впечатлението, че събеседниците - опоненти
на Храбър (действителни или риторични), не са си
служили с подобна теза, а по-скоро са наблягали върху
техническото несъвършенство на славянския език и върху
"нововъведението", нарушаващо утвърдените вече
традиция и авторитет. Ето защо в позоваването на идеята з»
трите езика, което четем в полемиката на черноризеДО
Храбър, не трябва да търсим действително п р е Д'
назначение, а по-скоро трябва да осъзнаем н^
говата традиционност.
Впечатлението, че сказанието "За буквите" не С"
разява едио действително пренасяне на дебата вър#
трите езика от латинско-германските земи във византий'
290

А)сИте територии на влияние, а по-скоро съществуването
"а полвмична традиция, която следва утвърдени от про-
паГандната и апологетичната литература на кирило-
^етодиевската общност схеми, според мене намира под-
дуьжка и в други аргументи, отнасящи се до самата
композиционна структура на текста. Компилативният
характер на текста на творбата бе вече майсторски доказан
0Г Ягич, който откри гръцките идейни и текстови
източници на пасажите, в които се говори за аналогиите
между еврейската и гръцката азбука, както и за развитието
на елинските урочдцатос197. Не по-малко ясни са, от
друга страна, и идейно-текстовите връзки със самата
славянска традиция, представена от пространните жития,
както и от Похвалното слово за Кирил и Методий. Във
връзка с гръцките модели Ягич отбелязва, че не трябва
да се предполага едно тяхно системно издирване от
страна на компилатора на нашето Сказание, защото и той
е сторил ",. .то, что славянские переводчики
в подобных случаях обикновен но делали - он перевел
буквально один попавшийся ему в руки источник"19 . Аз
съм на мнение, че ако това се отнася до нормалната
дейност на славянските преводачи, то трябва да е в
сила и ще се отнася и до дейността на компилаторите.
Терминът преводачи, използван от Ягич във връзка с
дейността, включваща и работата на черноризеца Храбър,
открито говори за това, че границата между превод и
компилация съвсем не е била рязка. Затова позоваването
на теорията за трите езика се помества прекрасно в ед-
иа компилативно-резюмативна творба, в основата на
която могат да стоят гръцки, както (и най-вече) и
славянски извори. И ако това е вярно, не виждам защо трябва
да вярваме, че подобно позоваване представлява нещо
повече от един отзвук от минали полемики, потвърдени
от спомена за "първия въпрос за езика", разискван от
Кирил и Методий в Моравия, в пряк допир с
поддръжниците на онова, което Теофилакт в Българската легенда на-
Рича "ереста на франките", заклеймена още от фотий.
Изнесените дотук съждения имат за цел да уточнят
гРаниците (твърде широки в действителност), в които
*>*ем да се позоваваме на сказанието "За буквите" като
"а исторически извор. Мисля, че съвсем не е излишно да
291

бъдат подчертани още веднъж действителните данни (те
наложително трябва да бъдат приети като очевидни, но
остават често пъти извън зрителния обсег на много
учени): датировката на стигналия до нас текст
сама за себе си не включва никаква окончателна
преценка върху по-малката или по-голямата древност на
текстовите материали, за които
самият текст - явен резултат от една компилаторско-
резюмираща дейност - е носеща структура. В основата на
много недоразумения, не само що се отнася до Сказание-
то на черноризеца Храбър, но и до по-голямата част на
творбите на православната славянска литература, може
да се открие закостеняло объркване на
методологическите перспективи, отнасящи се до същността на критиката
на текста. Проучванията на традициите на класическата
литература са предоставили на модерните филологии
известни модели, които несъмнено не могат да бъдат т-
тирани, и това се отнася не само до по-голяма част от
ръкописното православнославянско наследство, но и до
онези сектори на другите "вулгарни" филологии - от
Иберийския полуостров до германските земи, в които на
мястото на творенията на определен auctores (автор)
традицията ни предлага творението (впоследствие
преработено) на преправячи, преразказвачи, компилатори.
Когато ни липсват каквито и да било сигурни данни за
съществуването на онова, което и тук се опитах да опи»
като авторска и авторитетна традиция, и когато не
разполагаме със сигурни указания, извлечени от текстовата
документация, че даден текст предлага в синхронен плаи
препредаден текстов материал, нашите критически
условия , вдъхновени от вътрешни критерии, очевидно не
могат да изхождат от един предполагаем "автограф", нито
от един предполагаем първичен текст, или Urtext. '
действителност точно това е проблемът, върху който»
добре известното ръководство по текстология на Д.С.А1'
хачов се спира с най-голямо усърдие, но за съжален*
без да успее според мене да осветли основното загрУ
нение*9 . Ако действителността ни поставя пред траД'1'
ция, която не е затворена, т.е. ако работим с траД£
ция, която не е истинска traditio textus, на която
е присъщо желанието да се препредаде (tradere) или"
292

g Подаде посредством точно преписване на целостта на
.0ра композиционно единство, на онази текстова кана-
а) която се нарича textus, не ни е позволено да тръг-
от един познат контекст към един непознат кон-
Следователно в конкретния случаи на нашия
трактат, приписан от една късна документация на един не
особено точно определим черноризец Храбър, ще бъде
винаги най-уместно (освен ако не бъдат открити нови
данни) Да се изследва всеки отделен съставен елемент на
текстовото единство, препредадено в различните преписи
от 1348 г. насам, без да пренасяме тези елементи от
контекста, в който ги откриваме, в други предхождащи
контекстове, за които ни липсват сигурни данни. С
други думи, синхронните граници, фиксирани първоначално
от всеки препис, могат да бъдат разширени въз основа
на резултатите от критическото сравняване на цялата
ръкописна традиция, но не и отвъд. Там, където свършва
документацията и заедно с нея всяко сигурно указание
за контекстуалност, преминаваме в полето на отношения
на препредаване в диахронно направление, отношения,
които не съдържат в себе си никаква гаранция за
цялостна traditio textus.
В светлината на тези методологически принципи
нека разгледаме и особения проблем на един текстов еле-
меит, засвидетелстван в три преписа на "За буквите"
срещу седемдесет и пет (според най-новите данни,
установени от К. Куев200), в който четем: "сжтъ во еше жн-
вн нже сжтъ вндѣлн ндъ." Ако преведем и изтълкуваме
буквално този израз, т.е. "още са живи онези, които са
ги видели", веднага сме готови да заключим, че сме
пред едно явно и недвусмислено указание за датировката
на творбата. Ако се позовем на годината, в която Кон-
стантин-Кирил умира, трябва да предположим, че
свидетелите са били живи, когато тези думи са били
написани, и че вече са възрастни, след като са успели да ви-
Аят създателя на славянската писменост преди 869 г.
(тези изводи ни отнасят горе-долу към епохата на Симе-
°н Български - 893-927). Преките свидетели на кирило-
^одиевското дело бихме могли да отъждествим с бегъл-
Ч от Моравия, които са намерили приют в България,
293

водени от Климент, Наум и Ангеларий, още по времето На
Борис (853-889). *
Несъмнено това четене може да се яви доста
озно указание в полза на древността на традицията
свързана с полемичния трактат на черноризеца Храбър|
Трябва обаче да се установи дали подобна традиция сё
отнася до целия контекст на познатата ни днес творба в
синхронен план, или пък е само един елемент от текстск
вия материал в диахронно сечение. Също така трябва да
сме сигурни и в това, кое е истинското му буквално
значение.
Що се отнася до значението на думите "още са живи
онези, които са ги видели", може да се изрази
съмнението, че то е вариант на един topos (общо място);
тогава фактът, че са "живи" ще придобие духовен смисъл,
който отразява извънмировия живот на спасените думи:
тогава би могло да се интерпретира също, че онези,
които са видели Кирил и Методий и чрез тях са постигнали
спасението, са спечелили вечен живот; това
същевременно може да означава, че спасителното дело в полза на
славяните, започнато от Кирил и Методий, е "още живо",
Подобен топически вариант, вероятно препредаден чрез
агиографски творби и възвеличаващ кирило-методиевското
апостолство, би се поместил в една чисто християнска
традиция, възлизаща към прякото благовестие на
Спасителя, а също така и към Деянията на апостолите,
например 12, 18: "...И на езичниците Бог даде покаяние за
живот" (",..гау цетаѵоіаѵ etc; C<ot|v S&iivcev"), или пък
към апостол Павел (1 Кор.15:22: "Защото, както в Адама
всички умират, така в Христа всички ще оживеят";
2 Кор.4:11-12 във връзка със страданията и мисията на
апостолите: "Защото ние живите винаги сме предавани на
смърт за Исуса, за да се яви и животът на Исуса в
нашата смъртна плът. Така щото смъртта действа в нас, е
животът във вас"; 2 Кор. 5:14-15: "Защото Христовата
любов ни принуждава, като разсъждаваме така, че,
понеже един е умрял за всички, то всички са умрели: и че
той умря за всички, за да не живеят вече за себе си,
но за този, който за тях е умрял и възкръснал..." БиХ'
ме могли също така да предположим, че това е една фор'
мула с агиографско-документиращ характер, свързана п°
294

някакъв начин с началото на Евангелието на евангелист
Дука (1:2: "... както ни предадоха ония, които от
началото са били очевидци"). Тези или подобни позовавания
обаче са в състояние в най-добрия случай само да ни
помогнат да уточним генезиса и характера на даден сти-
листически похват, но не и да определим специфичното
му предназначение в нашия контекст. Даже и да успеем
да открием прекия образец на изречениеото и да
установим, че сме пред една формула, пак бихме могли да
предположим, че в нашия текст тя е използвана в
конкретното й историческо значение, т.е. като
свидетелство, приведено от онзи, който пише, за да се позове
на съвременни личности, имали възможността да видят
Кирил и Методий.
Следователно даже и да приемем за момент, че
въпросното разночетене (то е документирано в препис от
XV в. със среднобългарски, но вече русифицирани езико-
во-писмени характеристики, в препис от XVI в., който
се движи между Молдавия и Света гора, със
среднобългарски белези, както и в препис от XVII в. с руски
отличителни черти и използван в руска среда - късни
ръкописи, но без възможността да бъдат вместени в една-
единствена писмена традиция) ни отвежда към края на IX
или началото на X в., каква стойност може да има това
сведение? Ако това, което изложих и подчертах по-горе
във връзка с методологията на критиката на текста,
притежава истинност, не мисля, че могат да се правят
заключения от един откъснат текстов фрагмент, при това
заключения, които се отнасят до целия контекст. За да
се избегнат недоразумения, ще добавя и това, че тук
няма място дори и за определения от типа на
"интерполация" и че самото понятие вариант-разночетене тук има
конюнктурно значение и е основано само върху
статистически данни (три преписа срещу 75 представляват едно
Разночетене спрямо н о рм а т а, т.е.
спрямо по-голямата част от документацията, но не и
спрямо текста).
Като резултат от това трябва ли да заключим, че
се намираме пред един старинен елемент, вмъкнат в
текстов материал с различна и несигурна датировка? В
^ перспектива бих казал, че подобен извод, из-
295

глежда, да има висока степен на вероятност. Ако
глеждаме обаче текста в неговата синхронна
ност, трудно е да се каже кога именно този елемент с
архаичен вид в действителност е станал част от негоі
Ако сказанието "За буквите" е плод на компилативна ^
резюмираща дейност, понятието текст не може д^
бъде приложено към друго освен към контекстуално един.
ство, което ние познаваме и което (единствено и сщ
него) можем да изберем като конкретен обект на нашет0
проучване. Компилаторът е могъл всъщност да вмъкне то.
зи израз дори и в много по-късна от ІХ-Х в. епоха, из.
вличайки го от предшестващ апологетично-пропагандец
материал, вдъхновен от Кирило-Методиевата дейност,
Разбира се, и това е само една хипотеза, подобна к*
всичко онова, което (предвид характера на познатия нам
текст и на неговата документация) можем да кажем, из«
лизайки извън границите на най-древния ръкопис.
При това състояние на нещата единственото
заключение, което можем да направим, се отнася до културно-
идейното значение на Сказанието на черноризеца Храбър
независимо от точната хронология на текста. Даже да
гледаме на него като на резюме-компендиум с твърде
неясни хронологически граници, все пак можем да го
използваме, за да определим в най-общи линии, разбира
се, процеса на византинизиране на
въпроса за славянския език, разгърнал се първоначално в
гръцко-латинските земи.
14. Проучването на по-нататъшното развитие на
полемиката около религиозната употреба на славянския
език вътре във византийската общност и в новохристия-
низираните благодарение на предприемчивостта на
Константинопол земи остава извън целите на настоящата
студия. Анализът на полемичния трактат "За буквите" ни
поставя обаче пред един исторически проблем от жизнено
значение, фактът, че славянската писменост трябва дз
бъде отстоявана пред гърците и че основните точки на
полемиката са същите онези, които са характеризирали
диспутите с Рим, доказва неустойчивостта на всяка ехе'
матична интерпретация, която би желала да вмести то*1
първи голям въпрос за езика в културните граници и*
политико-идеологическата опозиция между източното '
296

падното християнство още през IX в. Ако обаче
постави целия исторически процес (разгледан дотук в
светлата на документи от различен произход и с
неопределена хронология) в общия план на една историческа пер-
сПектива, простираща се до началото на новото
хилядолетие, извлечените указания, които ще ни позволят да
оТісрием в кирило-методиевската епоха генезиса на раз-
дрояването на цивилизацията в две противоположни
посоки, съответстващи на самостойни политико-вероизповед-
ойчески общности, ще са различни. Когато създалата се
в Моравия религиозна общност със славянски литургичен
език се разпада вследствие на папските присъди и на
смъртта на Методий, останалите живи ученици търсят
убежище в територията на византийската юрисдикция и
сам императорът изпраща от Константинопол свой
представител във Венеция, за да бъдат откупени моравските
бегълци, които е трябвало да бъдат продадени като ро-
6и2ОІ (очевидно Венеция не е била благоприятен център
за защитниците на славянската независимост в лоното на
християнската църква). Други членове на Методиевата
моравска църква се отправят към България като към
обетована земя; някои от тях не продължават похода до
крайната цел и се установяват край Адриатичекия
бряг202, докато други, достигнали държавата на Борис
Първи, осъществяват едно translatio ad Bulgaros на ки-
рило-методиевското наследство и създават основите за
великото процъфтяване на културата в Симеонова
България. Само едно подробно проучване на това първо
разпръскване може да ни помогне да отговорим на най-
съществените проблеми, възникнали при четенето на
различните документи, разгледани дотук. Основният проблем
се състои в това да се съгласуват данните за едно,
макар и зараждащо се, противоречие между латинското и
византийското християнство с данните, които документи-
Р&т съществуването на твърде красноречивото
съответствие в становищата спрямо славянския въпрос.
Както, надявам се, успях да покажа достатъчно
°6основано, проблемът за употребата на нови езици съв-
c$i не е бил нов през IX в., напротив, трябвало е да
&Ьде разрешен в светлината на една все още жизнена и
СіК>жна доктринално-полемична традиция, която възлиза
297

към възникването на християнството в юдейско-елинскц^
свят. Ето защо в Европа в епохата след Карл Вели*),
въпросът вече не се свежда до чисто теоретични разнс^
гласия по отношение на ползата от "дарбата за езиците*
за апостолски нужди. Противоречията са били конюнктур,
ни и са се помествали в общия план на пренията, свър.
зани с юрисдикцията в териториите на мисиите. Както от
римските земи, така и от византийските тези мисии са
се отправяли към териториите на все още езическа Sla-
via c цел да бъдат завладени. Не трябва да забравяме
обаче, че нито източното, нито западното християнство
е било политически монолитно. Интересите на папата не-
винаги са съвпадали с тези на немските феодали, които
в действителност са ръководили мисионерската дейност в
крайграничните земи на източните франкски територии и
са възприемали тази дейност главно в нейния политико-
военен аспект, който в следващите векове ще стане
причина за разгръщане на големите германско-римски борби
от времето на династията на Отон чак до събора в Кон-
станца. От своя страна Константинопол е трябвало да се
справя със също тъй тежки проблеми по отношение на
"римско-варварските" власти в източните земи и особено
по отношение на България, която по времето на Симеон
ще направи опит да осъществи едно translatio imperii
ad Bulgaros, подобно на някога осъществената от Карл
Велики.
В мисионерско-езиковата политика на Византия се
забелязват (в периода между* края на IX и началото на
XI в.) две привидно противопоставящи се тенденции*. От
едиа страна, Константинопол се опитва да унищожи ези-
ково-религиозната независимост на българите и стига до
налагането (след победата на Василий II Българоубиец
над Самуил през 1018 г.) на едио всеобщо погърчване.
Почти едновременно обаче византийските мисии се
превръщат в проводници на кирило-методиевското "поела'
ние", като създават в руските земи църковна организз'
ция, основана на славянския литургичен език. От гледН3
точка на историята на нашия въпрос за езика следовз'
телно можем да говорим за гръцка репресия срещу въз'
никналото с translatio litterarum ad Bulgaros движб'
ние, както и за едно ново translatio ad Russos на с*'
298

"славянски писмена" по почина на Византия в края
на X - началото на XI в. Това translatio litterarum
sclavicarum ad Russos по-късно ще бъде назовано от
модерната историография "първо южнославянско влияние".
Названието прикрива практическия стремеж да се снижи в
историографски план политико-културното значение на
предприетата от Константинопол акция, за да може да се
<угнесе всеки фрагмент от историческата картина към
хармоничното единство на православнославянската
мозайка. Още веднъж следователно нашето критическо усърдие
трябва да се съсредоточи в разграничаването на
историческите данни от историографските постановки, като
същевременно не губим от поглед факта, че самите извори
на наше разположение са вече конкретни примери за
историографска интерпретация.
Въпросът за езика, възникнал през IX в. във
връзка с кирило-методиевското славянство, се
характеризира, както видяхме, не толкова с принципни
противопоставяния при навлизането на нови езикови общности в
християнското единство, а по-скоро с дискусии около
границите, в които е трябвало да се помести употребата
на славянския, като се е изхождало от апостолската
традиция. Само по-късното развитие ще позволи на
кирило-методиевското движение да се превърне в
самостоятелна църковна организация - първоначално в България и
след това (благодарение на сложна политическа игра) и
в руските земи. Константинопол не търси начин да
унищожи църковното славянско движение, а по-скоро да го
ръководи, при това винаги вдъхновяван от надеждата, че
"дарбата за езиците", приета като необходимо средство
за задоволяване на апостолските нужди, няма да доведе
До онези крайни последици, от които и сам апостол
Павел се е опасявал. Точно това всъщност обяснява, от
една страна, гръцкото противопоставяне на българската
независимост и същевременно упоритото просъществуване
на кирило-методиевските теми у гръцките автори на вече
покорената от Византия България след победата на
Василий II, както и употребата на "славянските писмена",
защитени вече от черноризеца Храбър, по време на миси-
^а в Русия.
Всъщност в периода между IX и XI в. основните те-
299

зи на школата на Кирил и Методий, както и практическо,
то им езиково осъществяване са били едновременно въз.
приемани и отричани от официалните власти според това
какви гаранции е предлагала политическата действител-
ност за прилагането им в границите на апостолските
изисквания, както и за осуетяване на възможностите за
създаване на опасна административна независимост.
Когато няколко века по-късно просъществуването на кири-
ло-методиевската традиция (първоначално благодарение
на translatio ad Bulgaros и след това на translatio ad
Russos) ще доведе до утвърждаването на Slavia ortho-
doxa, успехът на започналото с мисията в Моравия
движение ще бъде изтълкувано като явен признак за
божественото провиденциално Желание: тогава ще се разгърнат
и историографски мотиви, отначало израз на всеобщ
православен патриотизъм, насочен срещу "латините", а по-
късно и срещу византийците. Тези историографски
мотиви, често пъти грижливо разработени в духа на една
тайна (апокрифна) историография, ще се превърнат от
своя страна в идеологически извор на етническо-
държавния патриотизъм. Върху полемическия мотив,
възникнал с първия въпрос за езика, по-късно ще се укрепи
патриотизмът на "Свещена Рус", утвърден посредством
придобитото през XV в. самоуправление. Това е
патриотизмът на онази националновероизповедническа общност,
която намира своя първоначален център в Русия и се
разгръща от момента на зараждането на панславизма чак
до възраждането на южнославянските nationes - confes-
siones през XIX-XX в.203 Идеята за месианското
продължение на започнатото от първите славянски апостоли
дело (и пълното им уподобяване на евангелските апостоли)
ще бъде утвърдено от историографската традиция и ше
подскаже модели за все по-нови провиденциални transla-
tiones. В резултат на това въпросът за езика, поставен
в служба на политическите амбиции, ще се води под зна'
мето "Москва - Трети Рим", когато славянските бегълШ1
от окупираните от османците византийски земи ще пожб'
лаят да възвърнат "московските писмена" към чистотат*
на кирило-методиевските паметници. През XVIII в. рускИ
граматици и учени ще бъдат изпратени от Светия синоИ
сред сърбите на Войводина, за да пречистят204 езика н*
300

техните паметници от покварата, дошла от "вулгарната"
ѵпотреба, като се придържат към нормите на руския цър-
ісовнославянски език, смятан за по-благороден и по-
чист.
Успоредно с проследяването на проблемите,
свързани с въпроса за езика от първоначалното кирило-
цетодиевско славянство към оформянето на православно-
славянска традиция историкът на този въпрос трябва да
проследи развитието му сред всички славяни в
общността, която в началото дефинирах като Slavia romana и
върху която също оказват влияние идеологическите
матрици на Slavia cyrillomethodiana.
БЕЛЕЖКИ
По проблемите на въпроса за езика 6 Италия срв.
V i v a I d i, V. Le controversie intorno alia no-
etra lingua da 1 1500 ai noeiri giorni. Vol. 3. Ca-
tanzaro 1894-1898; Storia de11 е coniroversie lin-
guietiche in Italia da Dante ai noetri giorni. Ca-
tanzaro, 1925; Labande-Jeanroy, Th.
La questione de la langue en Italie. Strasburgo,
1926; S o z z i, B. T. Aspetti е momenti della
queetione linguistica. Padova, 1955; И i g 1 i o -
r i n i, B. La queetione della lingua. - In:
Problem i е orientamenti critici di lingua е letteratu-
ra italiana. Vol. 3. Milano, 1949, 14-42; Storia
della lingua italiana. Firenze, I960, 339-360;
Prose filologiche: La questione della lingua (a cura
di F. Foffano, nuova presentazione di F. Ageno).
Firenze, 1961; V i t a 1 е, М. La questione
della lingua (2 ed.). Palermo, 1962; 6ж. също
предговора и библиографската бележка на С. Graeei към:
А е с о 1 i, G. I. Scritti sulla questione della
lingua (nuova ed. ) . Torino, 1968; Становището на
Трисино, обявено още през 1524 г. 6 изданието на
Epietola delle lettere nuovamente aggiunte nella
lingua Italiana, е ясно очертано 6: Glovan-
Giorgio Trissino. La poetica. 1529.
След това 6 разгара на полемиката Трисино ще уточни
301

иоторическата перопектиба 6 диалога II Caetellano
отпечатан през същата 1529 г. Шо се отнася до среч
дата и формирането на Трисино, срб. М о г е о ,
1 i п, В. Giangiorgio Тгіззіпо. Monografia di ur,
gentiluomo letterato nel secolo XVI (2 ed. ) . Fi.
renze, 1Ѳ94.
2
HaO-go6pume подготобителни изоледбания, които могц
да послужат sa изходна точка на нашите проучвания,
са студиите на Dujcev, I. II problems dell«
lingue nazionali nel Medio Evo е gli Slavi. - Ru
cerche Slavistiche, VIII, I960, 36-60, и G r a .
c i o 1 t i, S. II problem della lingua lettera-
ria nell'antica letteratura croata. - Ricerche Sla-
vietlche, XV, 1967, 123-164; II problema della
lingua croata е la polemica tra Karaman е Rosa. -
Ricerche Slavietiche, XIII, 1965, 121-162.
Срб. между студиите, които са предизвикали наО-
ожибени дискусии през последните години: Вопросы
образования босточнослабянских национальных языкоб.
М., 1962; Отговори на бъпросите за научната анкеаа
по езикознание. Слабянска филология. Т. 1. С,
1963, 13-15; Виноградов, В. В. Осноб-
ные проблеми ивучения образования и развития дрзб-
нерусского языка. М., 1958; Проблеми литературни*
языков и эакономерностеи их обравования и развития.
М., 1967; Основные вопросы и задачи изучения
истории русского языка до XVIII Ь. - Вопросы языкоэна-
ния, 1969, No 6, 3-34; Г у т ш м и д т, К. 0
роли иерковнославянского яэыка в формироЬании со&ре-
менных болгарского и сербского литературных языкоб.
- Вопросы языкоэнания, 1969, No 6, 71-82; fl e -
мина, Е. И. "Начало" собременного болгарского
литературното языка в свете общей периодизаиии
истории литературното языка Ь Болгарии. - Вопросы
яэыкознания, 1969, No6, 83-93; Т о л с m о й, Н. И.
К бопросу о дребнеслабянском языке как обшем лише-
ратурном языке южных и восточных славян. - Вопросы
языковнания, 1969, No I, 52-66; М о I і п, V L
0 periodizacii гизко-juznosIavenekih veza. - Slovo,
1962, No 11-12, 13-130. Особен интерес възбудиха
изследванията на Б. Унбегаун, които иеля»
302

възобновяването на познанията относно един
преимуществено иъркобнослабянски речников фонд 6
модерния литературен руски език: срв. U п Ь е -
д а и п, В. Le гивзе litteraire est-il d'origine
гивэе? - Revue dee Etudes Slaves, XLIV, 1965,19-28.
4 За кирило-методиевските избори сред многочислените
трудове срб. Constaniinus et Methodius Thessaloni-
свпвев (fontes, recensuerunt et i11ustraverunt F.
Grivec et F. Toms id. - Radovi вtaros1ovenskog
Institute. No 4. Zagreb, 1960.
5 Всички приведени 6 настоящата студия иитати от
Пространното житие на Кирил са извлечени от цитираното
6 предната бележка издание на ф. Гривеи и ф. Том-
шич.
6 Един опит за подчертаване на важността на тези
елементарни принципи се съдържа б моята статия Compi-
lazione е trama narrative ne11 е "Vite" di
Constantino е Metodio. - Ricerche Slavietiche, VIII, 1960,
61-95.
Tesu проблеми бяха разгледани частично в моята
студия In merito alia tradizione testuale гизза anti-
ca. - In: Studi in onore di Arturo Cronia. Padova,
1967, 415-432.
Cpfc. Grivec - Torn! id. Цит. съч., c.
38: "Glagolita Clozianus v. 59-160 et Cloz. II, 1-
23 continet sermonem 8. Methodii, Textum VC 15 et
VH 11 illuetrantem ac conf i rman tern" . Пак там, с.
. 38: "Euchologiurn Sinaiticum, codex glagoliticus
eaec. XI ineunte transcriptue, in monasterio mentis
Sinai servatur. Prototypum ordinis poenitentiae
(fol. 66b-80a) eerie saec. XI in Moravia,
prototypum fragmenti liturgiae (missae) autem iam Constan-
tinopoli ante iter in Moravian) conecriptum est..."
Несъмнено това са документи с извънредно голяма
важност, но все пак лишени от пряка значимост, too
се отнася до конкретното им използбане като извори
за проучването на полемиките около първия бъпрос за
з езика от кирило-методиебската епоха.
Пространното житие на Методий се цитира според
•екста 6 изданието на ф. Грибеи и ф. Томшич (Ьж.
бел. 4).
303

За цитатите използвам издадения текст 6: "Сборни*
XII века Московското Успенского Собора", No \
(издан под наблюдением А. А. Шахматова и П. А. Лае,.
роба). Photomechanischer Nachdruck mit einer
Einfiihrung von Dmitrij Ciievskij (Anaphoreta Slav),
ca, I). Хага, 1957, 159-167, а така също и текста ь
Л а Ь р о в, П. А. Материали по истории возникнобе.
ния древнейшей славянской письменносщц
(Photomechanic Reprint). L'Ajа-Par I s, 1966, 77-93.
Използвам изданията на Теодороб-Ба.
л а н, А. Кирил и Методий. Т. 1, С, 1920; Т. 2,
С, 1934; Т. 2, с. 142; на J a g i 6, V. Codex
Slovenicus Rerum Grammaticarum (Рассуждения южно-
слабянской и русской старины о иерковно-слабянском
языке). Nachdruck dee Separatdrucks. Berlin, 1896,
Munchen, 1968 (Slavische Propylaen, 25), 32-37; на
Л а в p o t>, П. А. Цит. съч., c. 160.
Вж. Д у й ч е Ь, И. Иотория на българската
литература. Т. 1. С., 1962, 127-140 (съшо и
библиографията, цитирана на с. 429).
За текста срв. Ла 6 роб, П. А. Цит. съч., 199-
200. Шо се отнася- go атрибуцията на творбата - дали
тя принадлежи на Конотантин-Кирил или на Констанаин
Преславски - вж. : История на българската литераау-
ра, 115-117; Георгиев, Е. Кирил и Методий.
Истината за създателите на българската и славянска
писменост. С, 1969, 220-235; Киселкоб,
B. С л. Поуки и очерти по старобългарска литераау-
ра . С, 1956, 64-67; 3 ы к о в, Э. Г. К Ьопросу
об авторе "Азбучной молитви". - Известия на
Института за българска литература, 9, I960, 173-197;
К у е в, К. Към въпроса за авторството на
"Азбучната молитва". - В: Славистични студии.
Сборник по случай V международен славистичен конгрес.
C, 1963, 325-336.
Текстът Ь Лавров, П. А. Цит. съч., 196-
198. Сериозна аргументация в полза на абторстбошо
на Константин-Кирил бе изнесена от Я к о 6 с о н,
P. St. Constantine Prologue to the Gospels. - In:
St. Vladimir's Seminary Quarterly. Vol. 2. (Old
Series). New York, 1954; Стихотборные цитаты 6 бели-
304

коморавской агиографии. - Slavisticna revija, X
(Rajku Nahtigalu za osemdeset1 еtnico). Ljubljana,
1957, e. 112; Срв. и Trubetzkoy, N. S.
Ein altkirchene1avisches Gedicht. - Zeitschrift fur
slavische Philologie, XI, 1934, S. 52 и ся.
*5 За текстоЬете на тези тборби Ьж. Л а 6 р о 6, П.
А. Цит. съч., 93-95 СПохбално слово за Кирил);
100-104 (Приложни жития); 104-107 (откъс от
Хрониката на Нестор). По-голямата част от учените
споделят мнението, че Похбално слобо за Кирил е творение
аа Климент Охридски (срв. Л а Ь р о в, П. А.
Цит. съч., 32-33. Grivec - Тотвіс.
Цип. съч., с. 28). Все пак и солидните аргументи Ь
полза на тази атрибуция не успябат да разсеят всич-
ки съмнения около препредаването на текста.
Независимо от възможните по-късни намеси, свързани с апо-
логетично-литургичната употреба на паметника,
сигурно е обаче, че съществува твърде бисок проиент
вероятност по-голямата част от текстовия материал
да възлиза към един по-дребен вариант. Данните,
които се отнасят до приложните жития, са синтезирани
on Grivec - Тотііб. Цит. съч., 30-32:
•Brevle Vita 88. С. et M. поп multo posterior eet
Vitie longioribue... Вгеѵіогез Vita Cyrilli et Vita
Methodii posteriorie aetatis atque Bulgaricae
tradition!» prae se ferunt..." Откъсът от Хрониката
на Нестор трябва да бъде анализиран като част от
Ьсеобщия текстологичен проблем, поставен от
компилационния характер на руските летописи.
Вж. тевисно изнесените данни sa ръкописната
традиция на ПЖК 6: G г i v е с - Тотвіб. Цит.
съч., 16-17. За атрибуцията срб. пак там, 20-23.
Най-древният ръкопис на ПЖК е "ante medium ваес. XV
exaratus". В края на своята преценка Гривец
отбелязва: "Incommodum, quod nullue codex VC antiquita-
te eaeculum XV superat, non parum conpensatur lec-
tionibue breviarii glagolitici, traditione textue
usque ad ваес. X ascendentibus (?), atque condici-
bus breviarum (prolog) Vitarum Constantini sermo-
Dunque panegyricorum ваес. XII et XIII." Намираме
се несъмнено пред ценни помощни средстба за крити-
' Рикардо Пикио ... 305

ческа преценка на разновиден текстов материал
за различни тборби, но не и пред документи 6 СЪс ~
яние да хбърлят светлина бърху генезиса и традиц
те на цялото ПЖК.
Текстовете у Теодороб-Балан, А.ц
съч. , 51-102; Л а в р о в, П. А. Цит. Съ '
108-147; срб. и Grivec - Тотвіб. ц '
съч., 32-34; R a d o v i c h, N. Le periCo [
glagolitiche della Vita Constantini е la tradiZl0
manoscritta cirillica (Biblioteca Enrico D
diretta da N. Minieei, I, Testi е etudl).
1968; K у а в, V. Charvatekohl ahol eke text'
2ivota Konetantinova. - Slavla, XXXV, 1966, No /
530-553; текстът на Vaticano Slavi 19 бе отпечац^
от J a p и n d i i 6, M. Glagoljeki brevijar i2
g. 1465 (Vaticano Slavio 19). - U: Radovi Staroslo.
venskog Institute, No 2. Zagreb, 1955, 155-192.
Текстът 6 Теодороб-Балан, А. цив
съч. Т. 2, 123-131; Л а в р о в, П. А. Цив.
съч., 148-153; срв. и Георгиев, Е. Цив.
съч., 130-143.
Текстът 6 Теодороб-Балан, А. Цив.
съч. Т. 2, 115-122 и Л а 6 р о Ь, П. А. Циа.
съч., 154-157.
2О
Текстът 6 Л а 6 р о Ь, П. А. Цит. съч., 193-195.
Текстът 6 Теодороб-Балан, А. Циа.
съч, Т. 2, 196-201 и Grivec-Ton>8i<S
Цит. съч., 59-64 (за ръкописите, абтора и избориве
6ж. пак там, 42-51).
Текстовете 6 Теодороб-Балан, А. Нея.
съч. Т. 2, 211-243 и Grivec-Tomei15
Цит. съч., 67-77 (и с. 52-54).
Текстовете б Теодороб-Балан, А. ИиВ'
съч. Т. 2, 244-248 и Grivec-TomSi'5
Цит. съч., 64-67 (и с. 51-52).
Текстът б Теодороб-Балан, А. Чи"'
съч. Т. 2, 234-236. Срб. и Grivec-To"»'
S i 6 . Цит. съч., 54-56.
Текстът б Теодороб-Балан, А. ^и
съч. Т. 2, 202-207. Grivec-Toms'
Цит. съч., с. 57 .
306

гч
:»
29
Текстът
съч. Т.
Цит. съч
Текстът
съч. Т.
Текстът
съч. Т.
Цит. съч
Текстът
съч. Т.
Цип. съч
в
2,
• >
в
2,
в
2,
• >
в
2,
Т е о g
208-209.
56-57.
Т е о g
156-157.
Т е о g
179-187.
41-42.
Т е о g
177-178.
39-40.
оров-Балан, А. Цит.
Grivec - Тотвіс.
оров-Балан, А. Цит.
оров-Балан, А. Цит.
Grivec - Tomiic.
оров-Балан, А. Цит.
Grivec - Tomsic.
1 Казвайки това, съвсем не възнамерявам да приема
скептичното становище, споделяно от Й. Добровски
(срб. Grivec - Тотвіб. Цит. съч., с.
14: "...At J. Dobroveky istos fontee ut recenter
conearcitas fabulae immerito repudiavit...").
Благодарение на едно почти вековно дирене от страна на
видни специалисти славянските извори като цялост са
вече широко утвърдени. Това, което намирам за
необходимо да подчертая, е несигурността на текстовите
граниии, вътре в които е бил препредаден
разнообразен и иенен материал.
Срб. наО-вече изследванията на отеи ф. Дворник:
D v о г п i k, F. Les Slaves, Byzance et Rome au
IX eiecle. Paris, 1926; Les legendes de Conetantin
et de Methode vuee de Byzance. Praha, 1933; Le
echieme de Photius hietoire et legende. Paris,
1950; Byzance et la primaute romaine. Paris, 1964.
Срв. също: L a p 6 t г е, A. L'Europe et le
Saint-Siege a 1'epoque caro1ingienne, I, Le pape
Jean VIII. Paris, 1895; J a g i 6, V. Entstehungs-
geechichte der kirchene1avischen Sprache. Berlin,
1913; G r i v е c, F. Konstantin und Method, Leh-
rs.r der Slaven. Wiesbaden, 1960; L a c k o, M. Sv.
Cyril a Metod. Roma, 1963; D и t h i 1 1 е и 1, P.
L'evange1ieation dee Slaves. Cyrille et Methode.
Tournai, 1963. Сред изследванията, отбелязали чест-
(анията на 1100-та годишнина от Кирило-Методиевата
Мисия вж. Magna Moravia. Commentationes ad memoriam
Иівзіопів byzantinae ante XI saecula in Moravian)
adventus editae. Praha, 1965 (в частност Маси-
307

rex, J. La mission byzantine en Moravie au couf
dee annees 863-885 et la рог tee de son heritage
dans 1'hletoire de not pays et de l'Europe, 17-70^
богатата библиография, иитирана там, към която пр«.
пращам.)
Ср&. А и v г а у, P., P. Paulain, д
Blaise, Sacred languages (transl. from the
French by J. Teeter; оригиналът ми остана Hegocmt,.
пен). Hew York, 1960, 47-55; Crystal, o.
Linguistics, Language and Religion. London, 196$.
H a h n, L. Zum Sprachkampf im romischen Reich
bis auf die Zeit Justinian». - Philologue, Suppl.x,
4, 1907; Z i 1 1 i a c h и s, H. Zum Kampf der
Weltsprachen im ostromischen Reich. Helsinki, 193;.
I m p е 1 1 i z z е г i , S. La letteratura bizan-
tina da Constantino agli iconoclasti. Bari, 1965,
20-22.
В а г d y, G. La question dee languee dam
l'eglise ancienne, I. Paris, 1948; В о г s t, A.
Der Turmbau von Babel, Geechichte dee Meinungen
iiber Ursprung und Vielfalt der Sprachen u. Volker.
Bd. 1. Stuttgart, 1657-1963 (6tt. 2320 pp) 111-325.
Необходимостта да се подменят отношенията на
историческите перспективи посредством изтъкването на
конкретни историографски перпекти&и, сбърэани с
понятието романски произход, е красноречиво подчераа-
на от R о п с а д 1 i a, A. Le origini. -In: Storia
della Letteratura Italiana (dir. E.Cecchi е N.Sape-
gno). Vol. 1. Milano, 1965. "C една само привидно
парадоксална (а аз бих казал абсолютно непарадок-
сална) формула - пише Ронкаля - можем да определих
романското начало като нешо, в което се съдържа по-
малко действително начално и повече традиционално":
Roncagl i а, А. Пак там, с. 11. Същото
съждение е приложимо към произхода на "вулгарните* ела*
вянски литературни езици, които ще бъвникнат Ь »«"
мише на църкобнославянската езикова общност в мног"
по-късна епоха: в частност това се отнася до прои**
хода на модерния руски език, който позволява пара'
лели както с отношенията латински - вулгарен,
и с класически гръцки - "просюолюден" гръики.
308

3s За значимостта, често пъти реша баш а, на въпросите
за езика 6 първите векове Ьж. В а г d у, G. Цит.
съч. > с.31: "...La difference dee langues n'empeche
pae... l'unite de s'affirmer. Maie a d'autree
moments, elle eemble creuser d'infranchiззаЫез
foeeee."
3> Библейските цитати на съвременен български език са
приведени според текста на Свещеното писание на
Стария и Новия завет. Библейско дружество, 1969
(бел. прев.).
37 Срв. В а г d у, G. Цит. съч., с. 16.
3 Според Евсевий (Опотавticon) тези вярващи 6
Христос евреи са били "*е рЧадѵаіоі н<х*.оицеѵоі", срв.
В а г d у, G. Цит. съч., с. 13, бел. 2.
Създаването на християнска иърква сред юдеите 6
Рим, чието начало е поставено с пристигането на св.
Петър б столицата на империята през 42 г.
(пътуване, което във връзка с преместването на апостолско-
ао седалище от Антиохия б Рим we предостави на по-
хъсната екзегетика първия мащабен повод за
изграждането на историко-провиденциални схеми, основани
бърху концепцията за translatio; от транслацията на
римляните ще се стигне до тази на франките, на гър-
иите, "ad Bohemos" nog Карл IV, на "Москва трети
Рим" чак до последните сториософски течения с
посока Себерна и Южна Америка), е събитие, което все
ояе е предстояло да бъде осъществено, когато
апостол Павел е написал тоба писмо през 57 г. Основният
проблем, който е трябвало да бъде разрещен, се е
състоял о постигане на съглашение между християните
от еорейски произход и многочислените бече
християни с езически произход. Склонността на юдеите да се
опияоат да наложат един вид свой приоритет 6 рамки-
«в на юдейско-християнската традиция, схваната
капо праболинейна прогресия,оправдава упрека на апос-
Пол Павел, според когото пред безвъзмездния дар на
благодатта за спасение и произходът, и традицията
са лишени от значимост: и евреите, и езичниците са
гре«ниии, както грешни са всички люде, "изоставени
на собствените си сили" (Срв. С о j a z z I, A.
I'autobiografia e le lettere di S. Paolo (3 ed.).
309

Torino, 195~7.) Тази полемика (предимно с антие6рв(к
ски характер) Ь лоното на ранното християнство Чв
предостави различни аргументи на славянските пропа.
гандатори против мнимото възраждане на дискримина.
ционни тенденции с юдеОско-християнски отсенки сред
римските и елинските християни.
4 О
През II 6. бива поставено началото на превода н«
Новия завет и на цялата Библия на сирийски. Самия»
превод е бил направен от еврейски, но с влияния о«
превода на Седемдесетте (срв. А и ѵ г а у, P.,
P. Poulain, A. Blaise. Цит. съч.,
69-70) .
В а г d у, G. Цит. съч., 38-52.
В а г d у, G. Пак там, с. 75.
Вж. Roncaglia, А. Цит. съч., 153-156
(библиография - с. 259) и A v а 1 1 е, D'a. S.
Latino "circa romanicum* e "ruetica romana lingua*.
Padova, 1965.
Вж. В а г d у, G. Цит. съч., с. 16.
Вж. изданието на Р г 1 п z, O. Itinerarium Ege-
riae. Heidelberg,1960. Библиография б: Р о h I f е,
G. Sermo vulgarie latinue. Vulgar1 ateiniechee
Lesebuch. Tubingen, 1969, 24-26.
Значението на традииията на св. Ефрем Сирин в пра*
вославнослабянската духовност и в частност в
руската заслужава да бъде проучено по-сериозно. Бихме
могли да открием нови данни, които да осветлят аги-
ографския и хомилетичния стил на старата руска
литература и които от сбоя страна бъвливат към визан-
тиОско-сириОски образии, свървани с една апостолска
традиция, оказала се особено стимулираше за
поддръжниците на слабянската автономия б лоното на би-
зантийското християнство. Интересна изходна точка
за подобно проучване открибаме в книгата на Й.Р.
Кол - ерудиран германец на служба в Русия в
началото на XVIII в., който б сбоята Introductio in hie-
to г i am et rem litterarium Slavorum (Altona, 1729)
се позовава на авторитета на сб. Ефрем Сирин, вв да
докаже близостта между руската православна традиии»
и лутеранските тези (с. IV: "...Addam tamen verbu»
310

de binie, adhuc ineditie Ephremi Syri, in cal-
ce libri positie eermonibue. Hoe ipaoe Lutheranae,
de eanctissimo Eucharietiae Sacramento doctrinae
vindicee ac testes appe11avimus. Neque et immerito;
tarn aperte enin Ephremianum ex iis allatum teetimo-
nium pro Lutherana causa eiueque veritate pug-
nan...1*). Католически теолози от Сорбоната и Рим
отгобарят на Кол (срб. Antirrethicon, eeu confuta-
tio annotationum Kohlii ad S. Ephremi sermonee.
Roma, 1740). фактът, че 6 епохата на Петър Велики се
изхожда от писанията на сб. Ефрем, за да се
подчертае специфичност, присъща за руското християнстбо,
може да разкрие ноби хоризонти ва изследването на
една, бероятно дребна," идеологическа традииия
срб. моята статия La "Introductio in historian) et
rem litterariam elavorum" di J. P. Kohl. - Ricerche
Slavietiche, II, 1953, 3-28.
47 Вж. В а г d y, G. Цит. съч., 56-60.
48 Hotitia dignitatum orientie, 19; В а г d y, G.
Цит. съч., с. 147; Шести канон от Пърбия събор 6
Никоя (325 г.): "Antique coneuetudo eervetur per
Aegyptum, Libyam et Pentapolim, ita ut Alexandrinue
ерівсорив horum omnium habeat poteetatem, quia et
urbie Homae ерівсоро рагііів тов eet..."; трети
канон от Пърбия Константинополски събор (381 г.):
"Verumtatem Constantinopo1itanue ерівсорив habeat
honoris primatum praeter Romanum epiecopum, propte-
rea -quod urbs ipsa sit junior Roma (". . . 6ta «o
ctvat auiT|v veav *Р»цт)ѵ."). - В: Conciliorum Oscu-
яѳпісогит Decreta (edidit Centro di Documentazione,
4 2 ed.) Freiburg im Breisgau, p. 8, p. 28.
Относно конкретния проблем за употребата на един
слабянски езиков инструмент за мисионерски иели
срб.: Д у о ч е 6, И. Въпросът за бизантцйско-
слабянските отношения и бизантийските опити за
създаване на слабянска азбука през пърбата полобина на
IX б. - Избестия на Инст. за бълг. история, 1957,
7, 241-267; D и j с е v, I. II problema delle
lingue nazionali ne 1 Medio Evo е gl i Slavi. -
Ricerche Slavietiche, VIII, 1, 39-60; Bieanzio е il
Wondo elavo. - In: Dujiev, I. Medioevo bizantino-
311

slavo. Vol. 1. Saggi di etoria politica е cultura.
le. Roma, 1965, 3-22.
Срб. D u j c е v, I. II problems delle lingue na.
z i ona1i . . .
Срб. Obolenekij, D. Byzantium and ц,
northern neighbours. - In: Cambridge Medieval Щ8.
tory IV, 1 (2 ed.). Cambridge, 1966. Златар,
c k u, В. История на българската държава пре)
средните бекобе. С, 1927; Oetrogoreky
Г,. History of the byzantine state (revised ed.).
New Brunswick, H.J., 1969, 260-269, 300-303; за &„-
зантийската репресия след X б. срб. Д и н е к о (
П. Българската литература npee XI-XII 6. - В:
История на българската литература... Т. 1, 242-253.
s 2
Служа си с цитираното бече usgaHue на Т е о д о -
роб-Балан, А. Кирил и Методий... Т. 2.
Да се даде слобесен gap, m.e. пълноценна употреба
на езика, означаба да се осбободи от немотаяа
(аКоуса), която е съшебременно и материална (липса
на слова) и духобна (отдалеченост от Слобото). За
отбелязбане е сложната адноминация, изградена бърху
семантични препратки с различна значимост и бърху
етимологични бръзки-опозиции, чието присъствие у
един гръцки абтор от XII б. позболяба да се прабяі
паралели с разпространената по-късно при бтороао
южнослабянско блияние под формата на "плетени»
слобес" техника; сющо така - поне според мен - и с
избесни бидобе адноминаиия, присъщи ва пробансал-
ския trober clue. Тоба събпадение на риторични
техники, макар и с ра знобидности б начина на употреба
б гръцко-слабянските и романските земи, може да се
пребърне б предмет на ноби изследвания. Шо се отка-
ся до. понятието аКоуіа, б смисъл на отличителна
езикова импотентност, която се протибопостабя на
състоянието на човека Koyixo^ (m.e. съвнавав "
разсъждаващ - срб. апостол Пабел, Рим. 12:1 *••■
Коу\.у<.у\\ Kcetpelav", "... rationabile obeequ i urn" ), ■•
съществува интегрално пренесено б слабянския
посредством калката кесло кеснТіе (липса на слобо)'
Служба б чест на Наум например четем: Слово S*1C
вс* ѵелов%кн ХОТ* нзвйкнтн wt кезслокесѴ* (Ла*'
312

р о о, П. А. Циш. съч., с. 190).
4*Лаброб, П. А. Цит. съч., с. 197.
s* J a g i с, V. Codex Slov... (Рассужд...), 34-35.
5е За отношенията между ѵны-ъ и подкнгъ срб. коментара
на Ф- Грибец към негобия латински пребод на ПЖМ II,
1 (G г і ѵ е с - Т о т s i с . Цит. съч., с. 220,
бел. 3).
*1 Откриваме този мотиб б един спорен пасаж на Convi-
yio от Панте Алигиери (IV, V, 8); негобият смисъл,
цвглежда, да е "...сбетът бе изрядно подреден б мо-
ценма, f> който бсеки народ и онзи, който упражняба
императорската бласт, бяха подчинени на един и същ
закон, предстабен от гласа на единстбения упрабник
на Рий..." ( S i т о п е 1 1 i, M. Materiali per
un'edlzione critica del Convivio di Dante. Roma,
1970, 301-303; Alighieri, Dante. Con-
vlvlo edlzione critica, a cura di Marie Simonelli.
Bologna, 1966). Изборът, на който се позобаба и
Данте, е Лука 2:1-5, пречупен през екзегетичните
постанобки на отците и на историците на Църкбата,
от Еосебий до Орозий.
§evcenko, I. Three Paradoxes of the Cyril-
lo-Hethodian Mission. - Slavic Review, June, 1964,
220-236. Ясно и кратко са резюмирани (срб. с. 222,
бел. 8) измеренията на проблема, без да се прабят
сигурни заключения, но се заябяба: "I suspect that
the thinking in Rome was close to that of the
trilingual heretica." Безспорно съмнението е напълно
основателно, ако не се губи от поглед целият
"идеологически климат*. Що се отнася до полемичес-
ките позиции на иъркбата, бж. т. 13 б настоящата
59 свудия.
Относно бръзката народ-нация, присъща на термина
ізьікъ още б кирило-методиебската епоха, и по побод
яевите на Н.Paszkiewicz (The Origin of Russia.
London, 1954), срб. моята реиензия на Amman, A.M.
Untereuchungen zur Geschichte der kirchlichen Kul-
tur und dee religiosen Lebens be i den Ostslaven,
Heft I: Die ostslavische Kirche im juridik-
tionellen Verband der byzantinischen Rroseki r-
Che (988-1459). Wurzburg, 1955. - Ricerche
313

Slavietiche, 1957, V, 249-254.
6 o
Teogopoft-Балан, А. Циш. оъч. T. 2,
с. 166: "Народът на българите (...] поена истинския
и най-праб път, Христос, късно наистина и около
единадесетия или дванадесетия час, но бсе пак блезе
б лозето на Господа поради милостта на Призо&аба-
шия . "
61
Целите на настоящата студия не бключбат и
дискутиране на проблема до какба степен е опрабдано или не
вбаниѳто "апостоли на слабините", дадено на Кирил д
Методий от модерната историография, т.е. от йоброі-
ски насам (срб. например полемиката на ф. Сноупек
срещу А. Брюкнер б: S п о р ѳ k, F. Die Slavena-
poetel. Kritieche Studien, zuglaich ale Replick ge-
gen meinen Rezeneenten. Kremeier, 1918, 206-212).
Ясно е, че разграничението мажду апостоли и равни
на апостолите, което е неоходимо ва конкретния
анализ на нашите избори, губи по-голямата част от сбо-
ята бначимост, когато се пренесе ft полето на една
по-широка историографска или апологетична перпекти-
ба, разгърната на фона на обшото понятие за апос-
толстбо, схбанато като апостолска дейност.
Срб. Grivec-TomS i с. Цит. съч. , с. 1Ѳ.
63
ПЖК, 1, 4: "подовин ми% вьіванте мкожс н азь Хрнс-
тоу. "
64
Намираме се пред един цитат от слобото на ГригориО
Богослоб б памет на сб. Атанасии (срб. бел. 5 към
латинския пребод на ф. Грибец Ь: G г і ѵ е с -
Toms 16. Цит. съч., с. 221). И този пример
предостабя полезни податки за издирбане на
византийските избори на украсения стил, по-късно дал жи-
бот на т.нар. "плетение слобес" при бторото южно-
слабянско блияние.
Cpft. Деян. 13:36: "xal npotetedTj лроі; хоіл; яахера?
аихоО . "
66
Е и 8 е b і и 8. К i rchengeechich te (herausgegeben
von E. Schwartz, kleine Auegabe, 2 ed.). Leipzig,
1914, I, 5, c. 2: "...біате xota yeveav ёхаахтіѵ ay
; T) чаі «іа аиуу раццах«ѵ хоѵ «elov еярёоеиоаѵ
Българска легенда, 111,1-6, срб. Теодороб
314

с а л a h, А. Цит. съч. T. 2, c. 160.
6»тводоро6-Балан, A. Uum. съч. Т. 2,
c 184.
Ь9 цищцрам от критическия апарат към Sacra Biblia.
fi-aduzione dai teeti originali (a cura d i Sac. G.
c. Robaldo S.S.P., Sac. Dott. G. Caetildi S.S.P.,
Sac Dott. F. Patcuero S.S.P., Sac. Prof. F. Mulo-
ne S-S.P., Sac. Prof. F. Kardoni). Edizione Paoli-
пв) Roma, 1963, p. 1191.
1° за eosu последователен модел, който можем да си
рредомабим като един бид кирило-методиебски мани-
феса, срб. моята студия Compilazione е trama паг-
rBtiva. ..
71 Dee Hetropoliten Ilarton Lobrede auf Vladimir Hei-
ligen und Glaubenebekenntniв (nach dar Eretauegabe
von 1844 neu herauegageben, eingeleitet und
erlSutert yon L. MQller). Wiesbaden, 1962.
п Л а Ь p o 6, П. А. Цит. съч., 79-80.
73 За едно текстово сбидетелстбо със значение на
"седми бек" (осмият ще бъде бечен) б слабянската
традиция бж. Сревнебскии, И. И.
Материали для слобаря дрѳбнѳ-русского яаыка по письмен-
ным памятникам (photom. Nachdruck). Graz, 1955 (под
думата к%къ фрагмент от Житие Андрея Юродибаго).
Срб. Лаброб, П. А. Цит. съч., с. 80.
Сборник XII Ьька Носкобского Успенскаго Собора
(photom. Nachdruck). Пак там, с. 12.
Житие на Наум според текста на. един ръкопис от
Националната библиотека б Белград - срб. Лаброб,
П. А. Цит. съч., 182: "...н прнлепнсе равно-
&постолим КиімстадТи фТлосѵіфв н кратв емв
Лаброб, П. А. Пак там, с. 187: "Яптлоиъ едн-
т, "оравньв вьівъ, преподокне . . . "
л«6роб, П. А. Пак там, с. 193: "От Юрнла нже
„ «-• с •"
7, "стнммо вгомоудраго ы расмоапла wqa."
a * р о 6, П. А. Пак там, с. 109: "свьтодакьць
машь кьсемоу мнроу оуѵнтел* «бн н пост. ла та
Уѵнть тьмьньінх къннгамн закона мзьікьі
*п»Дьньі»"; с. 111: "Павьлоу клажеиоумоу оуѵеннк-ъ
к'сть, іегоже дьтельмъ посл%доум, пронде до кран
315

западьниь і н%ъ, слово расЬЕамЕЪ мзьіцгх1*-" Съц„
мотиб е разгърнат и б Служба на Методий (Л a j
роб, П. А. Пак там, с. 112). В тези
кониепиията за "равен на апостол" е изразена чре
пробъвгласябането на приемстбеността на сб . Iift
делото на Кирил и Методий. Разпространението „
Слобото на Запад също така подсилба концепцията ,
апостолат, изразена чрез една стилистична форц,
срещана бече б Българската легенда, поне п<|
същестбо (макар и не абсолютно недбусмислен0
изразена) протиб Рим.
Л а 6 р о 6, П. А. Цит. съч., с. 128: ". . .пророкн t
«постолн славнтсе." Тук формулата припомк,
споменатите оснобни мотиби на приемстбеността н«
апос-толстбото според текста на ПЖМ.
80
В този паметник, който отразяба станалата традицц.
онна практика да се ревюмират агиографските матерц.
али, същестбубаши 6 no-голямата си част и б npoci-
ранните жития, и който предстабя далото на Кирил I
един бече изияло български дух, Константин-КирилЬ
сбоята сбещена сбятост естествено е поместен 6 про-
биденииалното течение, докато приемстбеността на
апостолстбото е подчертана главно спрямо ученицшс
от Великоморабската школа. Срб. Л а 6 р о Ь, П. А.
Цит. съч., 154-156.
Срб. J a g i с, V. Codex Slov... (Рассужд. . . ), 20-
22. Текстът,макар и иеключително интересен,е изцяло
поместен б друг "идеологически климат" - напълно
русифиииран. Тук отнобо са подчертани оснобните
вези ' на руската абтономност спрямо византийско!"
християнстбо. Както и б "Слобо о Законе и Бяагоді-
ти" на Иларион Киебски, централната тема е, че
християнската сбетлина е стигнала б Киевска Рус не
посредством чуждестранен апостолат, а чрез осбеплі*
бащата благодат, дарена на Владимир. Апостолско-
то на Кирил на общия фон на тази картина е изисквг
ло no-скоро руско узаконяване, отколкото ис
торико-пробидѳнциално опрабдание б библейски ду*1
Ако например компилаторът на Успение Кирилобо е №'
гъл да разреши един подобен бъпрос н1
"национализация", заябябайки etc et eimpliciter, ч'
316

с*. Кирил е бил българин по рождение, един руснак
не е можел да процедира със същата лекота (тъй като
възможното "присъединяване" на Солун към
българските земи е било възможно да се отнесе и към руските
главно по очевидни хронологически причини). Затова
Сказанието пренася мястото на създаване на
славянските писмена на Кримския полуостров, в град Хер-
сон, т. е. в същите онези земи, в които Константин
философ бе осветил своята мисия благодарение на
откриването на мощите на св. Климент. Във въпросния
такст четем: *Владнмнр8 д Хъ скьтьін бдохн°У в*р8
прнжтн, а креціен Те ит грекъ н npov (и нарддъ цркок-
ньан, а грамота роуска* мвнлас бгомъ дана е Корсоу-
мь грлдь роусниВ, wt иегоже иаоуѵио* Кометаитннъ
фнлософ-ъ, а wt тоудв сложнвъ н ыапнсасъ кннгн роус-
кнмъ лзь I комъ . . . " Понеже руската патриотична
формула е изисквала авторът на едно "ивобрѳтѳниѳ" да е
руснак и тъй като Константин-Кирил не е бил руснак,
тук той бива лишен от своята най-голяма слава и от
изобретател на славянските букви е приниеен до рав-
просмранител на знание, което той е усвоил, разбира
се, от руснак. Очебидно е, че при тази категорично
ааиионалистична интерпретация е налице ивопачаване
ка изворите. Какъв вид връзки могат да съществуват
мажду тави формулировка и други текстове, според
които главно ПЖК, в (в което четем спорния пасаж ва
Псалтира, написан с "руски букви"), е въпрос, който
до момента е все оше без отговор. Въпреки различ-
яите проворливи хипотези (срв. най-ваче Jakob-
• о n, R. Seint Constantin et la langua eyriaque.
- Annuaire de l'Inetltut de Philologie et d'Hie-
toire Orientals et Slaves, VII, New York, 1944,
159-180) проблемът 6-сѳ още се нуждае от
допълнителни проучвания. За конкретните иели на настоящата
студия интересно е да се отбележи, че тевата за
приемствеността на апостолството е могла да бъде
Подема в по-късна епоха и по нов начин: сага Благо-
9&Вта действа пряко върху руските люде и от Русия
се равпространява посредством Константин-Кирил.
Срв. Лавров, П. А. Цит. съч., 173-174. И
•ози паметник е изияло русифиииран и приемственост-
317

ma на апостолската мисия е пренесена от кирило»
методиевската традииия б киебската държабна тради-
иия: Киеб е нобият Ерусалим и Владимир е ноб Мой»
сей и ноб Константин.
63
Теодороб-Балан, А. Цит. съч. Т.
2, с. 160. За отбелязбане е, че и тук според
интерпретацията на пристигането б Рим тоба пътуване
не се разглежда като поклонение пред папата, а
като уподобябане на апостол Павел, който съобщава on
ранга на началник благата чест на сбоите учениии:
един бид мисия на наместника на Пабел при
наместника на Петър, но без да се признаба официално аб-
торитетът на втория, а по-скоро б духа на Послание
към римляните.
Теодороб-Балан, А. Цит. съч. Т.2,
с. 164.
65
Пак там, с. 170.
ав
Пак там, с. 192.
Пак там, с. 222.
Пак там, с. 224.
Л а 6 р о 6, П. А. Цит. съч., с. 196.
Пак там, с. 102.
Пак там, с. 111 (бж. и пововабането на апостол Пі-
бел б споменатия бече пасаж от този текст, където
Кирил се прослабя за апостолстбото му сред
западните люде).
Пак там, с. 112.
Пак там, с.115. Тук отношенията бътре б свещената
йерархия (с успоредно изтъкбане и на апостолска*»
приемстбеност според примера на апостол Пабел, и
на почитта към бисокия римски абторитет, символи-
зиран от сб. Петър) са по-нюансирани, отколкото Ь
гръцките текстове и подсказбат no-малко отяблено
противопоставящи се на Рим повиции, ако не за
друго, то поне за да се опрабдае фактът, че мощите
на сб. Кирил се намират б Рим. Тоба обстоятелство
е съвдавало иввестно смущение, ясно отразено
например б Четвъртото четене на Моравската служба
(срб. Теодоров-Балан, А. Цит. съч.
Т.2, с.193).
Лавров, П. А. Цит. съч., с. 121.
318

*5 Пак там, 145-146. Може би тряб&а да се чете so
вместо вь. Препратката към апостол Пабел ще збучи:
■Както и апостол Пабел кавба: тяхна наистина е
плътта, и слаба е б отсъждането на онези, които
жибеят според духа" (срб. Рим. 8: 4-8).
96 Пак там, с. 182.
»Т Пак там, с. 197.
'* Пак там, с. 172, с. 173 Хронограф от 1512 г.:врата
же его свжтого МефодТа кнмзь Коѵюль постакн епнс-
коп-01 во НспанГн s град* Atopast. . . " ; същият текст е
засбидетелстбан и б Хронограф - бтора редакиия
(графични различия: /Me-e-од Гю, so градь). Би било
интересно да се реконструира отбъд чисто
техническите граници на една подобна Miseleeung
културният климат, който е позболил раждането на подобно
чемене, както негобото непокътнато запазбане б
една ноба редакиия на паметника.
99
Една частииа съмнение, що се отнася до пълното
признаване на слабянската литургия от страна на
Адриан II, бсе пак остаба и у най-доберчибите
читатели на ПЖК. Вж. например глабата, посбетена на
римския престой на Солунските братя, б: D и -
t h i 1 1 е и 1, Р. Цит. съч., 119-128: "...Tel
esl le temoignage de la "Vie de Cone tan t i n". II
nous permet d'aeeieter un peu surprie, avouone-le,
au triomphe de la liturgie slave..." (c. 119).
Теодороб- Балан, А. Цит. съч. T.2, c.
10l 160 (111,2).
, Л a 6 p o 6, П. А. Цит. съч., с. 190.
Теодороб-Балан, А. Цит. съч. Т.2,
„
10< Пак там, с. 193
,05 Пак там, с. 204 (VII ).
,Oe Пак там, с. 204.
i07 Л а Ь p o б, П. А. Цит. съч., с. 190.
іОв Л a 6 p o 6, П. А. Цит. съч., с. 190.
Теодороб-Балан, А. Цит. съч. T.2, c.
«09 158 (И) .
Я a 6 p o 6, П. А. Цит. съч., с. 185 (Житие на На-
Ум> белградски препис).
319

1 1 О
Срб. р i с с h i о, R. Lo elavobulgaro d i Рэіч
sij. - Ricerche Slavietiche, XIV, 1966, 77-122 ((
български пребод статията е бключена б настояшавц
книга - 6ж. "Славянобългарският на Паисий"). Нек,
да си припомним бъб бръзка с казаното думите >ц
Ростислаб б писмото му до Сбетополк според текстаі
цитиран б ПЖМ, V: "... а мьі Слокьин проста ѵ»дь.«
Срб. Roncaglia, А. Цит. съч.; Aval.
1 е, D'a. S. Цит. съч. с. IX (употребябам термин*
rueticue (простолюден) като стилистична катего.
рия) .
112
Теодороб-Балан, А. Цит. съч. Т. 2,
222-223.
Пак там, 230.
Пак там, 235-236.
Пак там, с. 238-239.
116
Пак там, с. 241.
Пак там, с. 252.
По този побод Duthilleul, P. Цит. съч.,
с. 2 пише: "Que faut-il penser de ce document?
Conine nous n'avone pas d'autre source que la "Vit
de Methode", il n'y a pas d'eepoir, pour le eo-
ment, de faire la lumlere par la critique externe.
Remarquone eculement que Jean VIII 1'ignore
completement et ne parait pas ee douter qu'un ptpe
ait jamais autoriee la liturgie slave par ecrit.*
Теодороб-Балан, А. Цит. съч. T. Z,
c. 222. "...Quodsi contumacee et inobedientes exi-
etentea, ecandalum aliquod, vel echiema facere
praeeumpeer i nt, et poet primam et eecundam admoni-
tionem se minime correxerint, quasi zizaniorum ee-
minatores ab eccleeiie et finibue veetria auctori-
♦.ate noetra praecipimue procul eeee abjicendoe,
secundum auctor i tatem capitulorum que illi dedieui
et vobie direximue". Стаба дума за дадените за
Методий capitula.
И не само Йоан VIII (срб. например писмото му д>
Херманрих, архиепископ на Пасау, б което палаи
осъжда екиесиите и насилията, избършени от немски»
клир срещу Traterem et coepiecopum nostrum Me'
thodium", Теодороб-Балан, A. Uui
320

съч. Т. 2, 217), но u Стефан V в своите препоръки
on ѲѲ5 г. към папските пратениии показва, че
притежава напълно ясна предства за "Sclavorum fines".
Едва по-късно латинско-германското християнство ше
се стреми да потопи в собствената си духовна кос-
мография славянските етно-езикови индивидуалности
посредством въоръжения напор на германивма.
*:* Тѳ одоров-Балан, А. Цит. съч. Т. 2,
с. 145. В писмото до Гаудерик Велетрийски
Анастасий уточнява, че "idem sapientieeimue vir (m.e.
Кирил), tacito nomine euo in etoriola eua qualiter
acia sit (откриването на мошите на св. Климент)
etrictim commemoret, ego tamen quae hinc ipee ver-
bie ѳпаггаге eolitue erat, compendio pandam".
Понеже е очевидно, че Анастасий резюмира едно гръико
пворение на Константин философ, цитираните думи
разкриват широки възможности за различни догадки
относно славянския превод на самия равказ за
откриване на мощите: сам Константин ли е превел на
славянски творбата си, за да я ползват учениците
му, или някой друг е превел текста в по-късно
време; дали пък от оригиналния гръцки текст не са
били направени славянски резюмета; каква роля е
изиграло при препредаването на документалния
материал самото латинско резюме на Анастасий. За пасажа,
който третира отношенията между фотий и Константин
философ, срв. Теодоров-Балан, А.
12 Цит. съч. Т. 2, с. 247.
За историко-идеологическата обстановка, в която се
разгръщат отношенията с Рим, най-съществени осна-
бат изследванията на D v о г п i k, F. (в
частност главата върху L'orthodoxie de Conetantin et
de- Methode) Lee legendee de Conetantin et de
Me thode vuee de Byzance... и Byzance et la pri-
naute romaine... Развитието на отношенията след
IX в. чак до кризата през XI в. и "катастрофата"
прев 1204 г. трябва да ни предпази от възможни по-
спано&ъчни грешки, шо се отнася до действителните
граници на полемиката около славянския език във
бремето на Кирил и Методий. За влиянието на
българския въпрос върху римската политика от IX в.
Рикардо Пикио

cpfc. Duthilleul, P. Uum. съч. (гяаі,
V).
Теодороб-Валан, А. Цит. съч. Т. 2
с. 160; "на евик" (III, 4: изразът като че ли се
отнася до едно понятие, Ьече тбърде близко до aoft8
на булгарен, или местен, областен език), "... коо.
то е апостолско тборение* (бариант: "бидейки с
апостолски произход и духобен дар"; и дбете разно.
четения ни отбеждат към една внимателна преценка
на произхода и на преднавначението на апостолска^
дейност).
ПЖК XVII, 5. В някои преписи (cpfc. Ла Ь р о ft,
П. А. Цит. съч., с. 34, бел. 25) липсба бметнато-
то изречение от "...н ѣъ дроугьін день* go *н
иттоудоу", т.е. позобабането на церемониите Ь "С6.
Петронила* и Ь "СЬ. Андрей". Докато текстът не
бъде проучен критически с по-голямо бнимание, т(ърд«
трудно бихме могли да прабим сигурни избоди.
Всички места, Ь които се гобори ва славянска
литургия, са носители на несигурни четения.
Пасажът не само се оказба тбърде труден за
критико-текстологична интерпретация, но е и Ь
контраст с общата панорама на папските документи.
Ясно е, че проблемът и Ь този случай ни UHmepecyftt
само от гледна точка на културната и литературна»!
история, отразена Ь документите, които са свързани
с бъпроса за евика, но не и на една същинска
история на езика.
126 •, ■
"вьі во кста СелоунАннна, да СелоунАне вьсн ѵнсто
словъньскн весгдоують."
127
Теодороб-Балан, А. Цит. съч. Т. 2,
с. 219.
12 8
СрЬ. Бильбасоб, В. Кирил и Методий,
СПб., 1868-1871, 19-20.
Л а 6 р о 6, П. А. Цит. съч., с. 84.
СрЬ. тук бел. 81.
13 1
П. А. ЛаЬроЬ (Цит. съч., с. 188) чете и От6еля»И
с едно sic собственото си озадачени*:
". . . волгар Тнвъ (sic) концевъ..." Според мен по*
грешното четене трябба да се търси 6 присъст(ие«о
на дЬете въ, разчетени от Лаброб като окончания
322

Ако откъснем първото въ u го интерпретираме като
предлог, бихме могли да предположим една грешка
(получена от механично повторение от отрана на
преписвача) в следващата дума, която в такъв
случай може да бъде четена като концеіхіъ или пък ка~
по кои[ь!ц[ь]: тогава въ коньць ше има вначение на
окончателно. Допуснатата в кон[?1 грешка е лесно
обяснима и с неточно развързване на едно
съкращение. Ако се приемат тези предположения, ше преве-
дем: "Ти беше окончателно най-знаменитият евангел-
ски разпространител на България" или пък "Ти беше
знаменит разпространител на Евангелието в
границите на България* ( въ концехь ■ в територията
на. . . ).
*зг СрЬ. тук бел. 129.
1 0войственото значение не се губи и в
прилагателната форма трнтэьіѵьньіи.
134 Срв. К у е 6, К. Черноризец Храбър. С, 1967,
о. 72 (бел. 1).
135 И i g п е, P. L. LXXXIII, col. 182.
136 Извличам цитата от Т a v a n i, G. Preietoria e
protoetoria delle lingue iepaniche, L'Aqulla,
1969, p. 80.
137 Cpt>. S n o p е k, F. Цит. съч., с. 109 (бел.
64). Теви наблюдения на Сноупек твърде често биват
пренебрегвани от учените, може би и защото се
четат в един полемичен контекст, вагубил вече общия
си интерес. В тави своя богато наситена бележка
Сноупек пише: *Nach dem Satze: Tree auiem eunt
linguae eacrae etc. eprioht Ieidor weiter: Unde et
proper obecuritatem eanctarum ecrlpturarum, ha rum
trium linguarum cognitio песеввагіа eet, ut ad al-
teram recurratur, si quam dubitaiionem nominie vel
interpretationie вегто ипіив lingune attulerit.
Isidorue behauptel Ыовв, dags die genannten drei
Sprachen durch die von Pilatue fur das Kreuz
Chrieti geechriebene Inechrift gewiввегтаввеп де-
heillgt wurden, und hebt die Notwendigkeit der
K»nntnie dieeer Sprachen bei der Erklarung der
he*Hgen Schrift wegen ihrer Undeutl ichkei t he-
r-* Отсъства все пак, отбелязва Сноупек, една
323

изключваща или ограничаваше концепция у Исидор,
така както липсва и в посланието Ad Heliodorиго оц
Йероним (М i д п е, P. L., XXII, cd. 590 и сл.)
"oder аив dent caput 15 dee Prologue zum Tractatu»
super pealtoe dee Hilariue von Poitiers"
(M i g n e, P. L. IX, cd. 241, и сл. ) . И накрая
Сноупек прибавя, че мотивът за трите евика 6
надписа на кръста е налиие още у св.Хиполит (III (.).
Но вече във времето на Юстиниан, както припомня
Борст (В о г в t, А. Цит. съч. Т. 1, с. 293),
"...die Voretellung von drei heiligen Sprachen war
in Byzanz durch Keieerlichee Dekret verboten."
Grivec-Tomeid. Цит. съч., CZ03, бел.
9: "...Olura collegit Snopek, Liet Hadriana (Sbor-
nik Velehradeky, 6, 1986), 99-101."
13 9
Теодоров-Балан, А. Цит. съч. Т. 2,
c. 222.
Проблемът е тясно свързан с този за папското npus-
нание на славянския език като литургичен език.
Срв. стегнатия критически синтев на аргументите Ь
полза на тави хипотеза в: L a c k о, М. Циа.
съч., 122-126.
Теодоров-Балан, А. Цит. съч. Т. 2,
с. 222.
К у е в, К. Черноризец Храбър... 74-75.
Теодоров-Балан, А. Цит. съч. Т. 2,
с. 192.
Хуманистичната култура от епохата на Еравъм Ропер-
дамски ще започне, до голяма степен подбуденв
пряко от него, да създава нови триади с класическо-
риторичен характер в опозиция - приспособяване към
библейската триада на трите свещени евика; те ■«
възникнат в земите и от Пиренейския полуостроб до
Полша. В Португалия (Joao de Вагго*.
Dlalogo em louvor da noeea linguagem. Lettura cri-
tica del 1' edizione del 1540 con una lntroduzione
eur La queetione della lingua in Portogallo (a cu-
ra di Luciana Stegagno Picchio). Modena, 1959, p.
27) ще изходи от възприемането на модерната триад»
- италиански, френски и испански, ва да стигне до
освещаването на португалския. Тави тенденция ■'
324

достигне бръхната си точка Ь началото на XVIII Ь.
Ь Русия с обнародването на триезичния Лексикон
(Поликарпоб - Яборский - Лихуды) през 1704-1705
г., Ь чийто латински предгобор (с. 4) четем: "Tree
linguae narrat Sacra pagina fuieee in cruce Salva-
torie noetri Chrieti domini, Hebraeam, Graecam et
Latlnam. Mysterium certe latuit in hie trilin-
guio... Equidem duae linguae, graeca scilicet et
latina, merae aunt crucie Chrieti notae. Pro ter-
tia vero lingua hebraea, noetram eubetituimue ela-
vonicam matrem certe multarum linguarum faecundie-
simam..." (И несъмнено жизнеността на онави, която
според ПЖК Константин философ е определил през IX
Ь. като ереста на "пилато&ци" трябба да се сЬърже
no-скоро с ерудирано-риторическата традиция, а не
с някакъб bug еэикоба политика на западното или на
ивточното християнство.)
14 СрЬ. Я г и ч, В. Книга Константина философа и
грамматика о письменехъ. - В: Codex Slov...
(Рассужд...) 78-293 (текстът на единствения
ръкопис от XV Ь. е на с. 95-199). Осбен тази
класическа работа на Ягич срб. също К и j e v, K. (Ки-
ev), Konetantyn Koetenecki w literaturze bulgar-
ekiej i eerbekiej. Krakov, 1950, също и К у е Ь,
К. Константин Костенечки. - В: История на
българската литература... 315-325.
Теодороб-Балан, А. Цит. съч. Т. 2,
,„.•■ 226.
Пак там, с. 222
Л а 6 р о 6, П. А. Цит. съч., с. 109.
Пак там, с. 115 (Востокоб препис). Тук полемиката
е разширена и обхбата четирите посоки на сбета,
бев да праби равграничение между гръики или латин-
15о ски протибници.
ПЖК XVI, 1-2: "Въ Венетнн же ЕЬів'ш8іем8 съвраше се
на нь епнекопн н попове н ѵрънорнз'цм мко н вр&ньі
на сокола н въэдвнгоше триезьіѵнвю іересь,
гл*голюціе: ѵловгѵе, скожн намь како сн тьі
сътаорнль ньінп Словьмемь кннгн..."
325

Срв. Compilazione е trama narrative nelle "Vit«»
di Coetantino е Metodio. (Uum. съч.) Моята аргу.
ментация, приемлива или не, се окавва преиначена „
от един обикновено тъй внимателен и точен читатв/і
като И. Шевченко, който се ограничава да отбележи
че ако на мен ми се струва, че Житието на Методиц
е по-забележително от Житието на Кирил, "our tat.
tee differ" (5 е v б е n k o, I. Three paradoxes
of the Cyri1lo-Hetodian Mission..., p. 234). Ho t
случая съвсем не се отнася до вкусове, а до обек.
тивна преценка на текстовия материал чрев конкрев-
ните инструменти, с които разполагаме. Това, ковво
мисля, че успях да открия, проучвайки белезите на
компилативната техника на двете жития, намери
потвърждение в езиковия анализ на В і гпЬаиц,
Н. Zur Sprache der Methodvita. - In: Cyrillo-
Methodiana... 329-361. Това, върху което желая gj
наблегна, не са моите лични аргументи, а по-скоро
общите методологически съждения, които са ги бдъх-
новили.
152
Казвайки "отворена традииия", as се позовавам по
аналогия на дадената от Дж. Паскуали формулировка
за "отворена реиензия" (Paequali, G. Sto-
ria dellm tradizione е critica del teeto (2 ed.).
Firenze, 1952). Понятието рецензия обаче определя
работата на критика, който може да открие текстоб
материал в равлични контекстуални единици. А
отворена традиция обовначава един вид преписбачес-
ка и компилативна практика, характерна за
препредаването, защото се откриват нови текстови индиби-
дуалности на равновиден текстов материал: 6 отво*
рената традиция често пъти контекстуалната
индивидуалност на оригинала е заличена, поради
което и критическите методи на examinatio придоби*
ват равлични функции предвид обстоятелствена»»
стойност на самата conetitutio textue, която е
ограничена от синхронните перспективи. За
терминологичните разисквания срв. А 1 b е г t i, G. в.
"Receneione chiuea* e "Receneione aperta". - I«;
Studi italiani di Filologia claeeica, nouva eeri«>
col. XL, 1-2. Firenze, 1968, 44-60.
326

(53 £рв. D u j £ е v, I. II problems delle lingue
„azionali . . .
^«дгіѵес-Тоті i, е. Цит. съч., с . 206, бел. 5.
»SS ^еодоров-Балан, А. Цит. съч. Т. 2,
0. 219 и 222-223.
»5в П»к там, с. 226.
*57 (1ак там, с. 230.
i*8 да това първо отиване на Солунските братя в Рим
срв. L а с k о, М. Prva ceeta Sv. Cyrils a Me-
toda do Rima. - In: Studi In onore di Ettore Lo
Gatto е Giovanni Ивѵег. Firenze-Roma, 1962, 375-
380.
<59 Срв. моята студия Compilazione е trama
narrative.-., c. 82.
i8° Лак там, с. 206, бел. 5 (орв. тук бел. 154).
ів1Теодоро6-Балан, А. Цит. съч. Т. 2,
с. 192.
*в2 fl у й ч е в, И. Ив cmapama българска книжнина.
Т. 1. С, 1943, с. 184.
' Ангелов, Д. Кирил и Методий и вивантийска-
па култура и политика. - В: Хиляда и сто години
славянска писменост. С, 1963, с. 63.
К у е в, К. Черноризец Храбър..., с. 73. Срв.
Hergenrdther, J. Monumenta graeca ad
Photiurn eiueque hietoriam pertinentia. Ratiebona,
1869, c. 68.
Теодоров-Балан, А. Цит.съч. Т.2, 168.
Срв. К у е в, К. Черноривец Храбър... 38-44.
Срв. К у е в, К. Пак там, 165-167, 167-179,
обнародваните текстове на с. 187-418, както и 12-те
фотоса на ръкописи на о. 421-448. Невависимо от
количеството и от характера на равногласията по
повод на ивнесените от Куев критически мнения
несъмнено този негов труд отбелявба съществен момент
1st * историята на нашите проучвания.
189 Срв. История на българската литература. Т.1,с.279.
Пак там (вж. главата, написана от П. Динеков върху
Евтимий Търновски, 285-306, и основната библиогра-
17о Фия на с- 435).
Пак там, с. 280.
327

Л u х а ч е в, Д. С. Некоторые.задачи изучени»
второго южнославянското влияния в Росии. - В: іу
Международный съеэд славистов - Докяады. М., 1958,
с. 68.
Срв. моята студия Ргегinaecimento eeteuropeo' в
•Rinaecita elava ortodoeea" (a propoeito di una
teei di D. S. Lichacev). - Ricerche Slavietiche,
VI, 1958, 185-199.
Срв. S t i p 6 е v i (5, B. Marcaneka varijanta
Skazanija o eloveeech Crnorieca Hrabra. - Slovo,
14 (Zagreb), 1964, 52-58.
За филологическите дейности през въпросния период
срв. С ы р к у, П. К истории исправления книг Ь
Болгарии в XIV веке. Т. 2. Спб., 1898; Р а д -
ч е н к о, К. Религиозное и литературное
движение 6 Болгарии в епоху перед туреиким вавоеванивм.
Киев, 1898; Киселков, В. Сл. Проуки и очер-
ти по старобългарска литература. С.,1956, 266-303.
J а д І 6, V. Codex віоѵ... (Рассужд. . . ), с.
110: "того радн н кннжекнКн син мн клъгарскоу нн
срьвскоу сію нарнѵають, нь словьи'скоу, №же ест
въсъ\ь сн\ь племень, нь weave роусь веціне."
Що се отнася go дискусиите, възникнали беледетбие
обнародването на изследванията на Б. Унбегаун
(срв. тук бел. 3), трябва да кажа, че онова, коеао
ме изненада най-много, е изненадата на
равлични учени пред отстояването на неопровержими
факти. Проблемът съвсем не е нов (и декларацияаа
на Константин Костенечки доказва съществуването му
отпр-еди повече от половин хилядолетие!). Както
имах възможността да подчертая многократно през
последните десет години, няма никаква надежда да с*
постигне сериозен напредък в областта на историява
на славянските литературни езици от територията на
православното славянство, ако не се вземе за и»-
ходна точка признаването на наднационалната езикс
ва общност на иърковнославянския. Мисля, че само
така биха могли да бъдат коригирани различните по'
грешни виждания на националните филологии по опно'
шение на историята на руския литературен, на сръб'
ския литературен, на българския литературен език-
328

i7? Cpb. Л а Ь р о 6, П. А. Цит. съч., с. 172.
Значението на мэьікъ е недвусмислено, що се отнася до
•гръцки език*. ВъЬ бтория случай Ьече се намираме
оред no-сложно значение - език-народ: но езикобата
общност, утбърдена на нибото на религиозен иъркоЬ-
цо-слабянски език, е тази, която поддържа
понятието (второстепенно и производно) за национална сла-
бянска общност.
*7в СрЬ. К у е Ь, К. Черноризец Храбър... (глаба II
и VII).
»79 К у е 6, К. Пак там, с. 45.
ів0 СрЬ. Сборник XII бька Москобскаго Успенскаго Собо-
ра. Вып. 1 (Цит. съч.), с. 12.
1(1 Или пък &яЬ чаСрои (Р 1 a t о п е: Theaetetue 187
е, Epietulae d), cpfc. L i d d е 1, H. G. A
Greek-English Lexicon (new ed. revised by H. Stu-
ard Jones and R. McKenzie). Oxford, 1961, sub
voce.
18 Срб. моята цит. студия Compilazione е trama
narrative nelle "Vite* di Constantino е Metodio.
Може да се предположи и едно риторично клише от
типа: "Едни казбат... други кавбат." В mosu
специфичен контекст обаче бъбеждането на "други казбат"
е носител на значителна риторическа грубост. Можем
да си го обясним като следа от намеса, преследваща
съкратителни цели, събсем не подхождаща на
епическото спокойстбие и на другите стилистични похбати,
които (може би прекалено оптимистично) и Куеб от-
криба у монаха Храбър (срб. К у е Ь, К. Черно-
1в ривец Храбър... с. 157 и сл.).
its ' а 9 ! ^ V. Codex Slov... (Рассужд...), с. 29.
1(в Пак там, с. 23.
,в7 Пак там, с. 29.
Вж. моята статия On the Textual Criticism of
Rrabr's Treatise. - In: Studies in Slavic Linguis-
tios and Poetics in Honor of Boris 0. Unbegaun.
Hew York - London, 1968, 139-147. (Сборникът е
даден за печат, преди К. Куеб да обнародба нобите
преписи, които разшириха значително базата: тоба
Ьсе пак не променя техническата същност на моите
дободи, които сочат бъзможността да
329

се намираме пред едно късно погрешно четене. В не*
формулирах хипотезата, че прословутия^
израз "ѵоътамн н ръэамн ѵът*х" н р«т««)(і" е резул»
mam на текстова еволюция, ва която са присъщи пие.
мено-редакторски намеси. Те съвсем не са рядкосц
особено в славянската традиция. Не вная дали тази
хипотеза ще намери или не потвърждение, но в очак.
ване на едно сигурно опровержение, надявам се, ц«
ще се въздържаме поне от това, да продължаваме да
цитираме този неразбираем израз, приписвайки му
достойнството на извор.
Най-общо за този проблем вж. Я г и ч, В. Графи,
ка у славян, III. Глаголическое письмо у славян. .
В: Энциклопѳдия славянской филологии. Вып. 3,
СПб., 1911; С е л и ш е в, А. И. Старослабян*
ский язык, I. M., 1951, 7-67 (no-специално пара.
граф 27, 64-67, посветен на Храбър).
Памирам, че не трябвт да се пренебрегва фактът, че
ръкописната документация на Скаванието на Храбър
възлиза към XIV в., т.е към една епоха, в кояао
при Карл IV в Чехия и отчасти при Владислав Ягело
в Полша бе въаобновен интересът към глаголическата
традиция.
1 до
Това, струва ми се, се включва в една генерална
концепция за gramatica като универсален модел, на
който auctoree и класическите (или свещени) езици
се явяват историческите модели. По същия начин и
Мелетий Смотрицки в края на XVI в. ще замисли сбоя
нормативен Syntagma на славянския като включбане
на славянските граматични категории в граматичнааа
схема, предоотавена от гръцката граматика.
J а д І 6, V. Codex Slov... (Рассужд...).
К у е в, К. Черноризец Храбър..., с. 189.
Срв. главата върху изворите на паметника в: К у "
е в, К. Пак там, 56-71.
194 J a g i 6, V. Codex Slov... (Рассужд...), с. 2в.
Пак там, с. 31.
За изследванията на Шафарик върху Храбър ср*'
К у е в, К. Черноризец Храбър..., 13-16.
197 J a g i 6, V. Codex Slov... (Расоужд...), 23-31
Твърде полезна и богата е и главата върху ивворит*
330

6: К у е в, К. Черноризец Храбър..., 56-71.
|9* ] a J І <>, V. Codex Slov... (Рассужд. . . ) .
<99 Срв. моите цитирани вече студии In merito alia
tradizione teetuale гивва antica (1967) и On the
Textual Criticism of Hrabr'e Treatise (1968).
2°° Срв. K у е ft, K. Черноривец Храбър..., с. 26.
Дължим на Куев откриването на третия препис, който
съдържа този интересен бариант: Соловецки препис
No 613, сега обнародван под No 44 6 неговата
монография (К у е ft, K. Черноривец Храбър..., 325-
326). Другите два преписа са: Московски от XV 6.
(втори по древност, сега обнародван под No 2 в:
К у е Ь, К. Пак там, 191-194) и Молдавски (Първи
Хилендарски) от XVI в. (No 8 в: К у е в, К. Пак
там, 210-214).
гоі Иввънредно полезно е изложението на събитията,
последвали прогонването от Иоравия, предложено от
проф. Динеков в неговия университетски курс (лито-
графски свезки): Динеков, П. Кратък курс.
Ч. 1. С. , 1950, с. 49 и сл.
За връзките между това първо мигриране на
бегълците от Иоравия и началото на глаголическата
традиция срв. статията Glagoljica. - U: Enciklopedija
Yugoelavije, 3, 1956.
гоз
За живнеността, ва границите и за раввитието На
яави традииия прев XVIII-XIX в., т.е. в епохата,
когато в Русия се възражда въпросът за евика, срв.
С о 1 и с с i, N. II peneiero linguietico е сгі.
tico di A. S. §i$kov. - In: Studi eulla queetione
della Lingua ргевво gli Slavi (a cure di R. Pic.
2o< chio). Roma, 1972, 225-277.
Срв. U n b е д а и n, B. Lee debute de la
langue litteraite chez lee Serbee. Paris, 193^.
Conetantini, L. L'influenza гивва eulla
lingua letteraria eerba del XVIII eecolo. - In:
Studi eulla queetione della lingua ргевво gli Slat,
vi..., 167-206.
331

ВЪВЕДЕНИЕ КЪМ ЕДНО СРАВНИТЕЛНО ПРОУЧВАНЕ НА
ВЪПРОСА ЗА ЕЗИКА У СЛАВЯНИТЕ
1. Историята на средновековните и на
модерните прения върху употребата на славянските езици като
официално комуникативно средство все още не е проучена
изчерпателно. Подобно изследване би ни оказало голяма
помощ, за да схванем по-точно влиянието, което са
имали етно-езиковите фактори върху формирането на
славянските културни системи в Централна и Източна Европа.
През 1972 г. група италиански слависти издаде
сборник, в който бяха разгледани някои съществени
страни на въпроса за езика у славяните1. В по-близко
време изследователска група на Йейлския университет,
работейки над National Slavic Languages Project , реши
да се заеме с едно по-систематично изследване на същия
проблем. Тези дирения целят да уточнят измеренията на
всяко прение, което се отнася до употребата на всеки
един от славянските езици. За да постигне по-пълна
картина, въпросното изследване трябва да се разшири и
да включи и паралели с други дискусии, родили се по
повод на други езици в други страни и други епохи.
Терминът въпрос за езика съдържа в себе си
концептуална връзка с questione della lingua на
хуманистите, която се е разгърнала в Италия и Западна Европа
в периода от XIV до XVI в. Самият факт, че същата тер-
тнологична формула бива приложена към дискусиите,
свързани със славянските езици, не трябва задължително
да ни води към мисълта за преки влияния, а също и за
съществуването на формални съвпадения. В
действителност при questione della lingua на хуманистите съвсем
не са се разисквали нови проблеми. Най-съществените
аспекти на същия проблем са били вече разисквани в
класическата и библейската античност, както и от
християнските писатели. Questione della lingua на
хуманистите може да бъде възприет като изходна точка в нашето
Изследване единствено защото предлага първото
систематично представяне на традиционните термини на този
333

проблем, свързан с европейските национални езици. Той
е предоставил на многочислени национални европейски
култури един концептуален модел в момента, в който
"вулгарните" езици са започнали да подриват
превъзходството на международните езикови средства, представени
от латинския и от гръцкия.
1.1 Може да се каже, че същността на въпроса за
езика, така както е била определена от главните
участници в класическите, средновековните и хуманистичните
прения, може да бъде съзряна в постоянната грижа в
течение на векове да се намери отговор на следните два
основни въпроса:
а) Кое езиково средство трябва да се превърне в
официален и/или литературен език на общността?
Служителите и писателите трябва ли да употребяват езика,
действително говорен от членовете на общността, или
пък трябва да си служат с друг език, който да
изпълнява функцията на традиционен проводник на религиозни,
философски, социални и поетични модели?
б) Ако местното езиково наследство се превърне в
основа на официалния и/или на литературния език,
обикновено каква част от това наследство трябва да бъде
приета и каква част трябва да се отхвърли като
неподходяща? Това отговаря на хуманистичните понятия за
dignitas и за norма на езика.
Dignitas (достойнство, годност) означава, че
даден език е напълно годен да изпълнява религиозни,
социални и литературни функции. Тази способност зависи
от техническата обработеност на въпросния език и от
неговата употреба, установена от учените и от
образованите люде. В това се е състояла например основната
грижа на Цицерон, когато се е опитвал да установи дали
латинският е бил в състояние да изрази концепциите на
гръцката философия и на гръцката риторика. Същото
понятие за dignitas е било изходната теоретична точка за
преводачите на Библията на гръцки, за разпространите'
лите на християнската вяра и за поддръжниците на
"вулгарния" език, както и за тези на латинския в Ита-
лия, франция, Испания, Португалия и Германия.
Нормата (погма) от друга страна може да зависи о?
подражаването на съществуващи вече модели, каквито с»
334

^р структурите на класическите езици, както и от
^приемането на известен вид езикова употреба от
^рана на онези социални класи, които са установявали
правилата.
Ако в нашите дирения възприемем тези две
традиционни понятия като типологични модели, можем да стигнем
д0 критическа преценка на пренията, които в различни
времена и епохи са били посветени на функцията и на
кодификацията на славянските езици. Ще третираме тука
риторични, философски, политически и социални
проблеми, които се отнасят по-скоро до външната
история на славянските езици, отколкото до
вътрешната история на тяхното формиране и развитие.
2. Появата на етно-езикови славянски формации,
носителки на твърде изявена културна индивидуалност, в
състояние да даде живот на самостоятелни езици, е
пряко свързана с образуването на зони на религиозно
влияние. Изходната точка на нашето проучване може да бъде
съзряна в разделянето на славянския свят на две
основни зони: едната под юрисдикцията на
източноправославната църква (Slavia orthodoxa = православно
славянство), а другата под тази на римската църква (Slavia
roaana = римско славянство)3.
Вътре в тези две големи зони на цивилизация
възприемането на определени езикови и културни системи от
страна на славяните е било пряко повлияно от
идеологическите и от езиковите модели, които са били въвеждани
като тяхно културно достояние от религиозните
организации. Както Източната, така и Западната църква
понякога са играли религиозна, а друг път политическа
роля, поддържайки или противопоставяйки се на политиката
на двете императорски власти, както и на тези на
местните владетели. В самото начало на славянската история
различието между културните модели, въведени от
християнските мисионери във всяка една от двете зони на
влияние, се подчертава от различните разрешения, които
биват предложени за онова, което можем да наречем
първи въпрос за езика у славяните.
2.1 Свидетелство за най-древното прение върху
dignitas на славянския език се открива в ПЖК и в други
СтЧ>и славянски, гръцки и латински паметници. Граници-
335

те на диспута са били ясно определени от риторичната ,,
от теологическата традиция: трябва ли да се разреши ц^
новата славянска християнска общност да си служи ст^
своя роден славянски език в официалните случаи, ущ
пък вярващият славянин трябва да си служи с един от
онези свещени езици, чийто авторитет е бил отдавна ут-
върден в наднационалната общност на всички християни,
И нещо повече - в случай че се приеме славянският като
културен и религиозен език, каква степен на
достойнство трябва да се признае на този език?
Ако разгледаме този диспут, използвайки термините
на западния въпрос за езика, можем да установим една
функционална еквивалентност. Както в случая с
латинския спрямо гръцкия по времето на Цицерон или с
гръцкия по отношение на еврейския при превода на
Седемдесетте, така и спрямо славянския статутът на един нов
език се е разисквал в светлината на възможното
достойнство. Теоретичните, установени вече от
класическата и юдейско-християнската традиции, прецеденти
са изисквали един език да бъде смятан за напълно
достоен само след като неговата културна годност е била
потвърдена от някой високо ценен "авторитет"
(auctoritas). В това отношение не трябва да правим
каквото и да било функционално разграничение между
auctoritas на големите поети и философи от
античността, от една страна, и авторитета на Свещените писания,
от друга. Противопоставянето християнски - езически е
било чисто формално, що се отнася до нашето типологи-
ческо дирене.
Последиците от първия въпрос за славянския език
не са засегнали славяните, които са били под
религиозната юрисдикция на Римската църква по същия начин, по
който са засегнали онези, които са били във
византийската зона на влияние. Разделянето на славянския свят
на две различни културни зони се очертава по-рязко
след схизмата между Изтока и Запада от 1054 г. Въпреки
многобройните политически кризи езиковата самостоятел'
ност на славянските религиозни общности, които са се
намирали в границите на мултинационалната система на
православното християнство, е била запазена. Докато
латинският се превръща в официален език на римското
336

славянство, славянският религиозен език става официа^
д@Н език на православното славянство. Това е санкцио-
нирало dignitas на новия свещен език. Било е
необходимо обаче фиксирането на погна. Така е установено
достойнството .
3. Изследването на теоретичните дискусии,
свързани с достойнството и нормата на църковнославянския, бе
възпрепятствано от една твърде разпространена в
модерните славистични проучвания тенденция да се отрича
наднационалната роля, която този език е играл в
продължение на векове в православнославянската общност.
Благодарение на желанието си да утвърдят историческото
достойнство на националните езици, които в крайна
сметка се превръщат в заместители на
църковнославянския в Русия, Белорусия, Украйна, Сърбия, България и
Македония, много учени раздробиха наследството на
православнославянската езикова общност. Въпреки че
подобна патриотична склонност съдържа силно изопачаване на
историческата действителност, тя се оказва извънредно
интересна за нашето проучване: позволява ни да съзрем
един модерен аспект на въпроса за
славянския език. В действителност, пренасяйки
достойнството на църковнославянския върху староруския,
старобългарския и старосръбския, вдъхновителите на този
модерен въпрос за езика в Русия, Сърбия и България
спазват същите закони, които са управлявали този вид
дискусии през вековете.
3.1 Във византийската общност достойнството на
църковнославянския е било непрекъснато поставяно под
въпрос*. Гръцката резервираност е била насочена главно
към "непригодността" на църковнославянския да предаде
концептуалната тънкост на догматичното християнско
учение. За да признаят достойнството на езика им, те
са изисквали от славяните да докажат, че техните
преводи на свещените текстове, както и екзегетичната им
литература не изопачават божествената истина за
вярата, разкрита от духа и от буквата на Писанията. По
този начин понятието за езикова точност се е
отъждествявало с това за ортодоксалност, т.е. за православно
Учение. С цел да се направи "по-православен" църковно-
славянският, славянските писатели са се ангажирали в
22. Рикардо Пикио ,.. 337

теоретични дискусии върху религиозната приемлив^
(т.е. религиозната dignitas) и върху техническата ^:т
ганизация (т.е. нормата) на своя официален език.
По време на Първото българско царство мона^
Храбър пише една апология на "славянските писмена"^
която е насочена срещу поддръжниците на гръцкия. Нег0^
вите основни аргументи ще се превърнат в модел на еру,
датски дискусии. Славянските "писмена" според Храбър
са заслужавали пълно признание (т.е. достойнство),
защото са били създадени от "учител", вдъхновен христня»
нин; тяхната норма е била обект на същото усърдно уче.
ние, което и гръцките граматици са посветили на коди.
фикацията на собствения си литературен език. Същите
идеи откриваме през XIV в. в България и през XV в. в
Сърбия, съответно у Патриарх Евтимий и у Константин
Костенечки, които установяват нови граматични методи с
цел да придадат на църковнославянския ниво на
достойнство, покриващо се с това на гръцкия, и за да повишат
ортодоксалността на езика, довеждайки неговия правопис
до съвършенство.
Тези опити да се установят точни правила за
ортодоксална (ортографска в широк етимологичен смисъл)
употреба на религиозния език на славяните, които са
принадлежали на източното християнство, са били
вдъхновявани от същите критерии, които са били разисквани
в Западна Европа приблизително по същото време.
Допълнителни изследвания биха могли да осветлят
съответствията между славянските диспути от края на
Средновековието и италианските дебати, т.е. дали езиковата
норма е трябвало да бъде установена въз основа на един
диалект, който превъзхожда другите (тосканският за
lingua volgare и руският за славянската църква), или
пък тази норма трябва да се яви краен резултат от
сливането на различни традиции. Езиковият идеал на
Константин Костенечки за славянско койнё, което да
включва традициите на българския и на сръбския църковносла-
вянски, но което трябва да възприеме за основа един
вариант на руския славянски, като че ли е вдъхновен от
същите гръцки теории, на които ще се позове Джанджор-
джо Трисино в Италия в началото на XVI в. 6
славянските земи, както и на Запад диспутите относно отношения-
338

fa между достойнство и норма на езика са били свързани
с особени теории и методи, които отвеждат към принципа
за подражание. Славянският е трябвало да подражава на
гръцкия, за да може да поеме от гръцките модели онази
светлина на божествената истина, която гърците от своя
страна са били наследили от евреите. Тази система на
духовна, генеалогия, неоплатоническа в своята същност,
понякога е включвала и други свещени езици на
християнството, като латинския или сирийския.
3.2 Друга аналогия между западните и православно-
славянските теории за подражанието е общата тенденция
да се приписва достойнството на древните класически
модели на "класическите модели" с местен произход.
Апологетите на църковнославянския са поддържали
тезата, че авторитетът на Кирил и Методий (именно защото
двамата братя са създатели на литературната традиция
на славянското християнство) не е бил по-малък от този
на "божествените книжници" от предходните епохи; кири-
ло-методиевските модели са били еднакво достойни за
подражание с моделите на гръцките отци на църквата.
Тези идеи са идеологически еквивалент на теориите,
поддържани от онези, които във въпроса за италианския
език са препоръчвали на писателите на "вулгарен" език
да имитират новите италиански "класици" като Петрарка
и Бокачо.
Равностойността на Кирил и Методий с библейските
пророци, от една страна, както и на Петрарка и Бокачо
с класическите auctores, от друга, показва
едновременно типологическо сходство и идеологическо различие
между въпроса за славянския и въпроса за италианския
език. Еднаквостта произтича от факта, че и двата
метода преследват облагородяването на местните "модерни"
традиции с цел да им предадат необходимата степен на
достойнство и на авторитет. Идеологическото различие,
от друга страна, се крие във факта, че православните
славяни отхвърлят авторитета на елинските класици,
както.и на цялата езическа литература. Без да
подценяваме важността на различието, трябва да признаем и съ-
Чествеността на сходството. За нашето изследване фак-
тът, че определени типологични инварианти са играли
еднаква роля във въпроса за езика на две различни кул-
339

тури, е несъмнено извънредно интересен.
3.3 На цялата обширна територия на православното
славянство в продължение на векове теоретичните основи
на въпроса за църковнославянския език не се променят,
Когато руските религиозни и политически центрове
поемат управлението на православнославянската култура,
новите нормативни тенденции, които се появяват в тази
област, продължават да се опират на основните принципи
за достойнство и за норма на езика.
В началото на XV в. литературният авторитет на
църковнославянския, който се е радвал на 500 години
живот, е бил вече добре укрепен. Неговото православно
достойнство нараства още повече след 1459 г., когато в
московските земи се създава автономна славянска
църква. Този религиозен бунт се ражда от желанието на
московските владетели да осигурят пълна независимост на
собствената си администрация. Московската независимост
обаче не е предвиждала разрушаването на йерархичната
система, която в продължение на векове е била опорният
стълб на християнските политически идеи. Напротив,
новото достойнство на Москва не е могло да бъде
осигурено по друг начин, освен чрез подражание на "двата Рима
от миналото". Един и същ идеологически принцип е
ръководил и въпроса за езика, и политическия въпрос,
защото политическите и езиковите идеали са се формирали от
еднаква по същество концепция за живота.
Че в московската култура зад основните принципи
за достойнство и за норма на езика са присъствали
активно и типологични инварианти,е ясно потвърдено от
грижите, положени от руските управници след 1459 г. за
запазване на чистотата на църковнославянския език. Не
са били направени никакви сериозни опити за създаване
на един московски език. Макар че според някои местни
писатели нормата на официалния език на тяхната държава
и на тяхната църква е трябвало да бъде установена въз
основа на московската употреба, политическата амбиция
на държавата и на московската църква е била насочена
към подражанието на моделите на утвърдената по-висока,
по-продължителна и по-добра традиция. Тази амбиция е
една от основните причини, довели до разпространението
в Русия на православните течения, които обикновено са
340

познати под името второ южнославянско влияние.
Първата официална агиографска творба на московската
автономна църква, Житието на митрополит Алексей, е
написана на църковнославянски от един вещ в риториката
сърбин - Пахомий Логотет.
3.4 Престижът на официалния език е трябвало да
бъде повишен, за да може да се използва като
инструмент на политическата и на религиозната власт. На
Изток, както и на Запад тази идея е била широко
възприета в средите на представителите на управляващата
класа. Въпросът за езика в Търново през XIV в. е бил по-
оцрен от политическите амбиции на българския княз
Иван-Александър. Същото би могло да се каже и за
диспутите върху езика в Сърбия по време на деспот Стефан
Лазаревич. Докато Западната империя и католическата
църква (църквата в ролята на наднационална власт) са
съзирали в латинския израз на тяхната свещена мисия,
флорентинският принц Лоренцо Великолепни е гледал на
тосканския език като на най-доброто сред възможните
оръжия, които са в състояние да осигурят експанзията
на "флорентинската империя" (fiorentino imperio).
Or гледна точка на този проблем църковнославян-
ският език е имал двояко предназначение. Ог една
страна, той е представлявал национална традиция,
противопоставена на международното разпространяване на
гръцкия и на латинския. От друга страна, той е станал
интѳрславянски език на една голяма общност, която е
съдържала различни етно-политически единици. Не
изненадва следователно фактът, че въпросът за езика е
изразявал, от една страна, конфликта между националното
достойнство на църковнославянския и латинския и
гръцкия, а от друга - конфликта между авторитета на общия
език на православното славянство и различните местни
славянски традиции, който обаче не оказва влияние вър-
*У пренията около достойнството. Откриваме го
единствено в разискванията върху нормата на
църковнославянския.
Когато през XIV в. в Търново се е разисквал
проблемът за побългаряването на църковнославянския, Евти-
^евата школа се е произнесла против местните езикови
°6новления и в полза на чистотата на кирило-
341

Методиевската традиция. Разискванията биват продължени
в началото на XV в. в Сърбия*. Обект на полемики е и
ролята на местните езикови традиции за формирането на
официалните образци на църковнославянския. Още веднъж
решението е в ущърб на местните традиции и в полза на
кирило-методиевската норма. Измеренията на проблема не
се променят от това, че авторът на най-важния трактат
върху "славянските писмена", Константин Костенечки,
отъждествява кирило-методиевската норма с един руски
прототип на църковнославянския. Това тълкование още
веднъж е било обречено да покровителства оригиналната
форма на общия език на православното славянство. Това,
на което според Костенечки е трябвало да се подражава,
е бил "оригиналният" модел, уж избран от първите
славянски апостоли за база на кодификацията на свещения
език на славяните. Все пак този "проторуски модел" не
е бил уподобявай от никоя от съвременните езикови
употреби, смятани за "нечисти".
Същите консервативни тенденции вземат превес над
местните езикови тенденции в руските области на
Москва, Ярославл, Новгород, Твер, Псков и Рязан в
момента, в който Москва става най-важният нормативен център
на православнославянските земи. Второто южнославянско
влияние довежда до възраждането на идеята за духовно
православнославянско единство, създадено от
съвкупността на литературните изонорми, обединяващи
църковнославянския език. Това положение ще продължи чак до
смутното време от началото на XVIII в. Накрая руско-
полските войни и последвалото присъединяване на
украинските и белоруските територии ще създадат ново
положение, с една дума, настъпват събития, които
отбелязват "началото на края" на традиционната цивилизация на
православното славянство.
3.5 Основните обновления, внесени в
идеологическата схема на църковнославянския въпрос за езика през
XVII в., са резултат от смесените течения, които
характеризират културния живот в "рутене ките" земи н*
полско-литовската държава. Докато културата на руските
територии, намиращи се в московската зона на влияние>
са едва докоснати от западния хуманизъм, украинско'
белоруските земи са изложени на прякото влияние на за'
342

„адноевропейския Ренесанс от XVI в. Интелектуалният
на тези страни влиза в контакт с теориите на
поддръжниците на "вулгарните" езици и с тези на
техните противници - латинофилите.
Брест-Литовската църковна уния от 1596 г.
отбелязва апогея на това идеологическо вълнение, В етно-
политическото и религиозното прение участват всички
главни европейски интелектуални течения на епохата.
Създаването на обединена римскоправославна църква не
само е поставяло сложни религиозни проблеми, но е
пораждало и сериозни езикови проблеми. Католици,
православни, протестанти - непоклатими последователи на
идеала на Еразъм за docta religio, поддръжници на
полския трон, русофили и местни патриоти - всички по един
или по друг начин са участвали в тази преломна фаза на
въпроса за езика. Основните ни информационни източници
са трудовете на видни граматици като Лаврентий Зизаний
и Мелетий Смотрицки. Една приемлива реконструкция на
целия езиков дебат ще ни задължи обаче да проучим
внимателно далеч по-различни съчинения, създадени от
вдъхновителите на украинския хуманизъм през неговата
следваща фаза. Не поредно с Вишенски или Скорина трябва
да включим в този свод на изворите Петър Скарга и
други представители на полско-римската група.
Резултатът от московската победа над Полско-
литовската държава, която отбелязва края на един
амбициозен опит от страна на полско-римската култура
да елиминира многовековния конфликт между римско
славянство и православно славянство, бе
присъединяването на хуманистичното наследство на
украинските земи към културата на новата панруска
общност. От политическа гледна точка мечтите за
независимост на Хмелницки, както и проектите на Скарга
за "озападняване" на Русия, не се осъществяват, но
може да се каже все пак, че с времето "Ucraina capta
fen» victorem caepit". В цяла Русия старата традиция
На православното славянство бе основно трансформирана
благодарение на множеството нови идеи, нахлуващи от
наскоро завладените от империята на Романовци
"югозападни земи". По този начин нови културни
обстоятелства извикват на живот новата фаза в полемиката
343

около достойнството и нормата на църковнославянския,
3.6 В средновековна Русия основните модели
развитието и запазването на литературния език са
представени или от гръцките авторитетни творби, или ^
текстовете на кирило-методиевската традиция. През пое-
ледния период на второто южнославянско влияние броят
на познаващите латински нараства в ограничените среди
на просветените, които се наемат с превода и ревизира-
нето на свещените книги. Благодарение на обучението от
страна на чуждестранни ерудирани мъже като Максим Грец
и на латинските сътрудници на новгородския архиепископ
Генадий в Москва се запознават с някои латински
граматики. Все пак латинският не е бил толкова популярен,
че да заплаши утвърдения гръцки авторитет. До края на
XVI в. руските прения върху правилната употреба на
литературния език на православнославянската общност са
посветени главно на риторичните проблеми. Техниката на
"плетение словес" и формалните похвати, които е
трябвало да се използват, за да се направи по-тържествен
благородният стил на официалните документи, са били
основната грижа на писатели и на преподаватели.
Тази действителност се променя радикално през
XVII в. Други модели, нови концепции и техники биват
въведени благодарение на украинското влияние.
Достойнството на църковнославянския вече не се измерва
само въз основа на традиционните гръцки модели.
Латинската култура взема превес в обширна част от
руските територии благодарение на училищата, които са
ръководени от или се намират под влиянието на
йезуитите и на местните поддръжници на християнското
единство с Рим. Дори и противниците на унията до
известна степен биват латинизирани благодарение на
тяхното културно съперничество с поддръжниците на
римската идея. За участниците в тази религиозна и
политическа борба, в която и протестантските църкви се
били пряко замесени, църковнославянският не остава
ограничен в изпълнението на своите традиционни ли-
тургични и административни функции, а се превръща е
език на културата. Това видоизменение на
църковнославянския се осъществява в момента, в който руското
общество се запознава с различните видове словесно из-
344

сТ0О, присъщи на светската западна литература.
Всички тези промени създават условия за
разгръщало на нов вид въпрос за езика. Новата украинска нор-
^ на църковнославянския бива широко възприета, но
полемиките на гръцко-славянските поддръжници, които се
противопоставят на латинските и западните обновления,
це продължат още години наред. И нещо повече - бива
поставено под въпрос и самото достойнство, т.е.
годността на църковнославянския да изпълнява своите
културни функции. Очевидно е било, че основният проблем
вече не се е състоял в това, да се контролира нормата
на един стар език, а по-скоро да се замени този език с
ново и по-резултатно средство за общуване. "Syntagma"
на Мелетий Смотрицки продължава да бъде официалното
помагало за обучение, но един западен наблюдател,
Хайнрих Вилхелм Лудолф, ще може да напише в своята
"Grammatica russica" (Оксфорд, 1698 г.): "Sicuti nemo
erudite scribere vel dissere potest inter russos sine
Slavonicae linguae, ita е contrario nemo domestica et
faailiaria negotia sola lingua Slavonica expediet...
Adeoque apud illos dicitur, loquendum est Russice et
scribendum est Slavonice..."5 Lingua russica все още
не е признат за литературен език, пригоден за културни
дебати и писания, но социалните условия са били вече
благоприятни за разгръщането на въпроса за руския
език.
4. Въпросът за църковнославянския език, така
както бе описан в предните страници, се отнася до
културната законност на един usus scribendi (начин на
писане). На църковнославянския винаги се е гледало като на
"език на текстовете". Същевременно никакво място не е
било отредено на дискусия върху usus loquendi (начин
на говорене), т.е. върху една литературна брѲоёяеіос,
разграничена от ортографията, Тази действителност се
променя в момента, в който започват да се вземат като
основни за езиковата норма модели, различни от тези в
свещените писания и от свода на християнската екзеге-
тична литература. Новите "потребители" на официалния
език са се нуждаели от друг вид граматика. Тяхната за-
Цача вече не се е състояла в това да известяват или да
тълкуват една установена истина, ав
345

това да изразяват човешкото дирене на истината
В цялата територия на православното славянство въпро!
еьт, който бива поставен, е по какъв начин да се под..
мени старият свещен език с нови езикови средства, кои-
то да изразят творческата дейност, на човешкия дух, а
не смирението на онези, които са получили Божествената
премъдрост. Тази концепция е била резултат от
културните промени, отчасти извършени от разпространението
на западни хуманистични идеи и методи. Различни
аспекти на онова, което днес се нарича европеизиране на
Русия и на другите страни на православнославянския свят,
могат също така да бъдат интерпретирани като разпрост-
ранение в тези земи на идеала за humanae litterae.
Подобни съждения ни отвеждат към заключението, че по-
голямата част от историята на пренията около
достойнството и нормата на новите литературни езици на
православните славяни от XVIII в. до наши дни може да бъде
очертана в светлината на опозицията между litterae
humanae и litterae sacrae.
Подчертаването на човешката природа на културата
е съдържало в себе си съвършено нова концепция за
езика. Такива славянски граматици от стария период (до
XVIII в.), като Евтимий Търновски, Константин Косте-
нечки, Зизаний и Смотрицки, са съзирали в litterae
(писмена, буквы) символа на Божествената премъдрост,
дарена на людете посредством действието на Благодатта,
А събеседниците в новия въпрос за езика са мислели,
напротив, че езиковите знаци са елементи на сътворения
свят, т.е. на "книгата на природата".
Човешкият характер на културата на православните
славяни, т.е. нейното "природно съществуване", е
съдържало различни културни изражения, които са били
игнорирани или презирани в продължение на векове. В
епохата, която вижда залеза на православнославянската
общност, разпространяването на humanae litterae
отбелязва също така раждането на светската литература и н»
лаическата политическата мисъл. Когато членовете н»
православнославянската общност осъзнават тяхното при'
родно право, спонтанно се ражда и желанието да дад&т
пълно достойнство и на своя собствен език. РуснаШ1'
сърби, българи, украинци и белоруси се впускат в 3'
346

исквания около техните национални въпроси за езика.
Последицата от тези национални въпроси за езика
не се изразява в цялостното отхвърляне на църковносла-
вянската традиция, защото всеки отделен национален
въпрос за езика винаги се е подчинявал на същия онзи
принцип за достойнство, който е имал толкова силно
влияние върху подобни дебати от миналото. Общата
амбиция, преследвана от националните общности, е била да
създадат един език, който да се радва на
достойнството, постигнато от църковнославянския благодарение на
неговата многовековна традиция. За постигането на тази
цел е било необходимо да се направи компромис между
възвеличаването на народа (natio/populus) и на
националното наследство. Въпросите за езика, които ще
се разгърнат през XIX и XX в. в Русия, Сърбия,
България, Украйна, Белорусия и Македония, са се стремили
главно към този компромис на нивото на достойнството,
както и на нивото на нормата. В по-голямата част от
случаите преходът от стария общ език на православното
славянство към новите литературни езици на местните
nationes/popoli се отличава в теоретичен план с
усилията за кодификация на смесени норми, включващи църков-
нославянски и национални езикови традиции. Тези норми
отразяват същите онези местни тенденции, които са били
осъдени през предхождащите векове - от Евтимий
Търновски, Константин Костенечки до времето на Мелетий Смот-
рицки. Полемиките върху естеството и функцията на тези
езикови норми, наричани славяноруски, славяносръбски и
славянобългарски, заслужават задълбочено проучване.
Тези полемики могат да ни предоставят важна изходна
точка за изучаването на националните въпроси за езика
у източните и южните славяни през модерната епоха.
4.1 Дебатите относно функцията, характера и
вътрешната организация на литературния език заемат
Централно място в културната история на Русия през
XVIII в. Пренията, въодушевявали членовете на Руската
академия през първата половина на XVIII в., са
анализирани от многобройни историци на руския език и лите-
torypa. Главните вдъхновители на тези дебати са били
Ъедяковски, Ломоносов и Сумароков, Направеният от Ло-
^ опит за кодификация на литературния език,
347

опит, вдъхновен от класическата схема на "трите сти-
ла", може да се разглежда като типична проява на
общото търсене на компромис между наследството на църков-
нославянския и езиковите тенденции, свързани с
разпространението на нови литературни техники. Основните
измерения на руския въпрос за езика се обособяват
именно в тези дискусии.
Най-напред западните литературни модели навлизат
в Русия посредством Полша благодарение на късния
украински хуманизъм. През първите десетилетия на XVIII в,
един от резултатите на културната революция на Петър
Велики се изразява в no-интензивното изучаване на
нахлуващите от Запад литературни техники, обаче
посредством преобладаващото влияние на немската култура. Към
средата на века едно ново поколение от европеизирани
руснаци се ангажира с амбициозното дело да направи
"руски синтез" на всички чуждестранни течения,
френският класицизъм е избран за главен модел на проекта
за идеен универсализъм, а въпросът за езика става
израз на този интелектуален кипеж.
Хуманистичната концепция за литературна дейност,
схващана като прагматична техника, преследваща целта
да завладее вниманието на читателя чрез умело подбрани
думи, е общоприет принцип в Западна Европа. В тази
концепция се съдържа връзка между това, което днес
наричаме теория на литературата и теория на езика. Двете
полета на изследване са представлявали съвкупност от
свързани помежду си проблеми, обединени от обща идея
за риториката. Понеже кодификацията на един
литературен език е зависела от теоретичното организиране на
многочислени "стилове", могло е също така да се
установи теоретично уравнение между нивата на говорите и
нивата на стила. Благодарение на системата от
концептуални съответствия формалното разграничение между
"въпроса за езика" и "въпроса за литература" е било
излишно. Използваната от Ломоносов традиционна схема
на Хораций за трите стилистични нива (популярна форму*
ла в Русия от началото на XVIII в.) се появява
единствено за да даде риторично оправдание на трите
езикови нива, произхождащи от сливането на нормите на аФ
ковнославянския с езиковите употреби на новата европб'
348

„зирана аристокрация и на говора на народа.
Едно цялостно изследване на въпроса за руския
език през XVIII в. (успоредно с проучването на
основната опозиция между църковнославянския и новите
течения на светския руски език) трябва да се съобразява и
със съвсем други фактори. И самият църковнославянски е
бил обект на дискусии през първите десетилетия на
века. .
Направен е опит да се установи нова славяноруска
норма, схваната като важен инструмент за религиозна и
политическа пропаганда в епоха, в която католическите
среди на Сорбоната и немските и шведските лютерани са
обсъждали възможността за съюзяване със Светия синод.
През 1709 г, И.Г.Шпарвенфелд написва поетическо
въведение към представената от М.Х.Берг от Университета в
Аобек дисертация "Религията на московчаните". Според
Шпарвенфелд понятието славяноруски приляга на "руската
вяра", т.е. на теологическата традиция на руската
църква, както ясно е изразено в неговия двуезичен текст
(славяноруски с немска ортография и успореден латински
превод): "...Aschte Slavjani-Rossijskuju vjiru / Cho-
tschet wyznati kto, tojas'chie mieru: /Sdje w'sej bey-
sedje obrjaschtschet konetschno / Jes'che dostojno
Chvality jest wietschno..." "...Qui nosse Fidei vult
Slaveno-Rossicae / Confessionis intimus sensus, librum
/ Isthuc perenni laude condignum, rei / Compendium to-
tius integrum, legat..."
Руският синод под политическото ръководство на
Теофан Прокопович взема под внимание идеята да
използва славяноруски модели, за да възстанови в
териториите на православното славянство езиково и религиозно
единство. Когато православните сърби, установили се
през 1690 г. във Войводина след "великата имиграция"
на патриарх Арсений, поискват от Руския синод учители,
Които да ги подпомогнат в съпротивата им срещу
австрийската католическа пропаганда, Теофан Прокопович
Им изпраща група учени, които е трябвало да ги обуча-
^т в правилната употреба на църковнославянския със
славяноруска норма. Този епизод осветлява въпроса за
бзика в онзи момент. Преди да се приеме идеята, че
барият език на православнославянския ареал се е пре-
349

върнал в мъртъв език, различни видни представители на
руския политически живот са правили опити да издигнат
значението на този езиков посредник в качеството му на
инструмент на славяноруска пропаганда. Главните труже-
ници на "светската литература" са се противопоставяли
и на идеята да бъде отхвърлено наследството на църков-
нославянския. В своето Първо послание върху руския
език Сумароков полемизира с неприятелите на стария
език, казвайки на своите литературни противници:
"Не мни, что наш язык не mom, что 6 книгах чтем,
КоторыО мы с тобой нерусским зовем.
Он mom же, а когда 6 он был иноО, как мыслишь
Лиаь только оттого, что ты его не смыслшяь,
Так, что осталось 6ы при русском языке?
От прабды мысль твоя гораэдо бдалеке."
Централният проблем на въпроса за езика през
XVIII в., т. е. статутът на църковнославянската
традиция в новата система на модерния литературен руски, е
бил разглеждан чрез термини за риторична изгода и в
светлината на Raison d'Etat, все по-силно и по-силно
присъстваща в руската култура. Главните участници в
дискусиите, които се разгръщат до времето на Карамзин,
Шишков и Пушкин, са споделяли именно тази грижа. Най-
същественият опит за компромис, направен с цел да се
разреши това дълго прение между високия стил на славя-
норуския и ниския стил на народния език, се съдържа в
издадения от Академията речник (1784).
Основните проблеми, отнасящи се едновременно до
достойнството и до нормата на руския литературен език,
са били свързани не само с църковнославянския, но и с
всички езици, които са имали авторитет. Преди да се
превърне в официален език на руската култура и на
руската обществена администрация, новият посредник, който
е бил в центъра на риторично-езиковите прения между
поддръжниците на една национална литература, е
трябвало да се сравни с трите велики международни езика:
латинския, немския и френския. Този преломен момент не
въпроса за езика в Русия през XVIII в. трябва да бъде
детайлно проучен. Частичните резултати от едно предва-
350

рителио изследване, извършено в Йейлския университет,
сочат, че немските членове на Руската академия са се
опитвали да докажат превъзходството на техния език над
руския, защото руският е бил лишен от научен
авторитет, т.е. от достойнство. Понякога се е стигало до
компромиси и е бил използван латинският (към този език
се е прибягвало първоначално за отчетите на
Академията) в'качеството му на общ Kultursprache (език на
културата). Благодарение на своето противопоставяне на
немския руските членове на Академията се превръщат в
открити поддръжници на достойнството на латинския,
достойнство, надвишаващо това на всички други модерни
езици6. По-задълбочени изследвания на тази латинофилия
. своеобразен израз на ранни славофилски тенденции,
биха могли да хвърлят нова светлина върху
пренебрегнати страници от руската културна история.
Отношенията между руския и френския, който е бил
универсалният език на просветена Европа, стават обект
на дискусии, центрирани върху достойнството и нормата
на литературния руски главно в края на XVI11 в. В
своите полемики Шишков и Карамзин са защищавали
противоположни виждания, що се отнася до избора на моделите
за установяването на една нова норма на модерния
руски, франкофилството на Карамзин и езиковото славяно-
филство на Шишков могат да бъдат проучени на фона на
същата идеологическа картина, която е характеризирала
въпроса за езика през предходните векове. Латинският,
френският и немският са били типологически еквиваленти
на онова, което гръцкият, латинският, сирийският и
еврейският са представлявали в езиковите прения на
старото православно славянство.
4.2 Различни историци на литературния руски език
изтъкват важността на литературните шедьоври на Пушкин
* установяването на езиковите стандарти. Според тях
"^етическият гений на Пушкин е предложил фактическо
Разрешение на въпроса за езика, който преди това е бил
Разискван от теоретична гледна точка. Интерпретацията
н Пушкин отразява романтичната вяра във вдъхновената
на поетите пророци - изразители на "гласа на на-
. Така "гласът на народа" се превръща в духовен
351

синтез на традицията на natio populus, така както тч е
изразена едновременно от непринуденото поетическо
творчество на народа (срв. между многото извори "Stie^
men der Volker in Liedern" от Хердер и сбирката от
руски народни песни, обнародвана от Ричард Джеймс пре3
1619-1620 г.) и от благородната дейност на хората на
културата. Пушкин е проводник на руската духовност,
Неговият поетически език удивлява като чудото на Пет-
десетница, защото обединява в себе си простия говор
"на децата на Бога" с пророческия дар на библейските
отци и с мъдростта на класическите философи.
Тази идея се превръща в идеологическа основа на
една нова фаза на въпроса за езика в Русия, както и в
други съседни страни. Идеята за модерен класически
модел, на който други писатели могат да подражават,
при самото възникване на концепцията за модерен руски
литературен език е моделирана върху свод от "руски
класици". Въпросът за езика се свързва с амбицията на
руската литература да утвърди достойнството на руските
модерни писатели. Провъзгласява се auctoritas
(авторитета) на техните езикови модели, равностоен на този на
класиците на други нации като например Данте, Петрар-
ка, Сервантес, Шекспир, Корней, Расин и Гьоте.
Не е трудно да се посочат концептуални съвпадения
между това патриотично виждане и аналогичните
романтични идеи, на които се дължи риторичното отъждествя-
ване на литературните езици на модерните страни с
"езика на Шекспир", "езика на Данте" или "езика на
Гьоте". От особен интерес за нашето изследване е
отбелязването на типологическата равномерност на тези идеи
в сравнение с основните елементи, управлявали съвсем
други въпроси за езика в течение на векове.
Можем да определим тези идеи като нов израз на
същите онези типологически инварианти, които са харак*
теризирали дискусиите около съпоставките Вергилий "
Омир, Мойсей и Христос - Платон, Кирил и Методий '
християнските апостоли.
Достойнството на латинския е било сравнявано с
това на гръцкия, гръцкото с това на еврейския и изхоД'
ната точка на questione della lingua е била да се Ус^
танови дали вулгарният италиански е бил г°"
352

да изпълнява същите културни функции, които е из-
латинският. В същите измерения (достойнството
на един литературен език и моделите, които трябва да
се изберат за неговата норма) е бил разискван
проблеят и в Испания, Англия, Германия и франция в периода
от началото на Ренесанса до епохата на Querelle des
anciens et des modernes.
Въпросът за кирило-методиевския език, както и
този, свързан с Реформацията в германските страни, е бил
основан едновременно върху авторитета на Свещените
книги и върху християнската идея за духовно
достойнство на езика, говорен от homines... sine litteris, et
idiotae (неграмотни и неучени човеци - Деян. 4:13).
русия в началото на XVIII в. на свой ред утвърждава
духовното достойнство на "неграмотните си и неучени
човеци" като основа за узаконяване на литературния
език.
формалните модели, установени, от една страна, от
руските класици и, от друга - от руския народен език,
се превръщат в универсално приети източници за нормата
на модерния руски. За да се постигне паралел с
поетическите триади на други традиции, авторитетът на Пуш-
кин, на Достоевски и на Толстой ще се сравни с
авторитета на "тримата увенчани" италианци (Данте, Петрарка
и Бокачо). В Италия възвеличаването на "тримата
увенчани" бе заместено от имитирането само на Петрарка и
на Бокачо, символи на съвършенството в царството на
поезията и на прозата. В Русия също се установява по-
цобно бинарно отношение: Пушкин се превръща във
върховен модел на руската поезия, а Толстой - в превъзходен
модел за проза.
4.3 Защитата на идеята за самостоятелен руски
литературен език през XVIII и XIX в. не е била изолиран
Факт в славянските земи на Източна и Южна Европа. Раз-
"адането на езиковата общност на православното славян-
ство поражда възникването на подобни въпроси за езика
в провинциите на древна Рутения, както и на Балканския
"о^уостров: сред сърбите, българите и накрая сред ма-
*еДонците.
Въпросите за белоруския и украинския език са били
тясно свързани с въпроса за езика в Русия.
■ Рикардо Пикио . . . 353

Литовско княжество, са имали възможността да развият
един вид църковнославянски, който е съдържал
многобройни извлечения от местната "rustica lingua"
("простая мова") в района на Вилнюс. По този начин
различни съществени промени в принципите, които са
били установени от изонормите на църковнославянския, се
оказват нормализирани и на тази стандартизация бива
признат много по-голям авторитет, отколкото на други
варианти от общия език на православнославянските
територии. Благодарение на благоприятните условия,
породени от съперничеството през XVI в. между Вилнюс и
Москва, от тази езикова автономност се създава местна ру-
тенска норма, на която много модерни езиковеди гледат
като на първия израз на белоруския език.
Като имаме предвид казаното, можем да проучим
трите въпроса за руския, белоруския и украинския език
в общия идеен план на източния въпрос за езика, В
действителност към всяко едно от тези три езикови прения
могат да се приложат едни и същи компоненти: а) искане
за приобщаване към съответните части от църковносла-
вянското наследство* б) утвърждаване на достойнството
на тези три езика, тъй като са наследници на жизнените
аспекти на литературната традиция на "руските земи";
в) възвеличаване на отделни автори като "отци-създате-
ли" на новия национален език.
Дискусията върху избора на белоруски и украински
еквиваленти на "класическия" руски представлява една от
най-интересните глави в историята на източнославянския
въпрос за езика. Тарас Шевченко (1814-1861) е може би
украинският автор с най-голям авторитет.
На други писатели и учени, като П.А.Кулиш (1819-1897)
и И.франко (1856-1916) или преди тях, през XVIII в.,
на предшествениците на романтичното процъфтяване на
Украинската литература като И.П.Котляревски, също се
гледа като на модели за украинския литературен език.
Що се отнася до класиците на белоруския, името на
Янко Купала (1882-1942) често е определяно от съвет-
с*ите езиковеди и историци като най-видното сред
поредицата от имена, в която се срещат и тези на Якуб Ко-
^ (1882-1956), Цотка М.Вахданович и Змитрок Бядуля
(*886-1941).
355

4.4 Генералната схема за интерпретация, която
приложихме към въпроса за езика у източните славяни,
може да бъде използвана и за да опишем основните
параметри на въпроса за националния език в съвременните
Сърбия, България и Македония*. Всички те създадоха
своя собствен литературен език, установен въз основа
на достойнството както на местния вариант на църковно-
славянския, така и на национално-народната езикова
традиция. Разискванията върху достойнството и нормата
на тези литературни езици са били повлияни от същите
романтични концепции, които разгледахме вече по повоц
на въпроса за езика в Русия, Белорусия и Украйна.
Зедно със своето общо църковнославянско
наследство сърбите, българите и македонците споделят и
многовековния опит на люде, които са били подвластни на
Отоманската империя. Под турското владичество
културата и езиковата им самоличност са били заплашени от
религиозна асимилация от страна на Гръцката църква.
Техните въпроси за модерните езици, (от времето на
"източния въпрос" чак до XX в.) отразяват до голяма степен
вътрешните етно-езикови конфликти, предизвикани от
отоманския режим на Балканите. В продължение на дълги
години достойнството на всеки един от тези литературни
езици е било обект на прения, свързани с важността на
всяка от тези езикови общности спрямо "езиковата
власт" на гърците и турците. През XVIII и XIX в.
влиянието на Руската империя достига и до славяните от
Балканския полуостров. Тяхното езиково развитие
първоначално е свързано с опит да се установи сред южните
славяни общо славяно-руско "койнѳ" (по-късно, когато
се установяват новите литературни езици на южните
славяни, авторитетът на руската норма продължава да има
значение за тях).
Турското иго е било по-тежко за българите,
отколкото за сърбите. В продължение на близо петстотин
години българските християни не са имали никаква
религиозна автономност. Религиозната автономност на Сърбияі
напротив, е била призната от Сюлейман Великолепни пре3
1551 г. Тогава един сръбски патриарх установява сеДО'
лишето си в Печ, а неговият авторитет се разпростира"
356

рърху част от българските земи. Това различие в
религиозните условия на двата народа по време на турското
владичество - различие, продължило години наред, - из-
і«ня културните им връзки и следователно и
идеологическия климат на техния въпрос за езика.
Зараждането на въпроса за сръбския език възлиза
към "великата имиграция" на православните сърби през
1690 г. от турските територии във Войводина,
подвластна на Хабсбургите. С помощта на руски учители,
изпратени от Светия синод по времето, когато Теофан
Прокопович е бил прокурор, сърбите от Войводина са се
опитали да съживят своята църковнославянска традиция,
която е била заплашена от австрокатолическата
пропаганда. Същевременно въвеждането на славяноруския
вариант на църковнославянския създава друг езиков
конфликт. До началото на XIX в. въпросът за сръбския език
се свежда до дискусия между поддръжниците на
славяноруския, от една страна, и поддръжниците на местната
славяносръбска традиция, от друга. Важен аргумент в
полза на славяноруския е неговият международен
престиж, който е трябвало да възстанови културното
единство на православното славянство. Същевременно славя-
носръбският също се е радвал на международен престиж
поне цо се отнася до земите на Балканския полуостров.
През 1754 г. сръбският епископ Василие Петрович Негош
обнародва своята "История на Черна гора" на славяно-
руски. Тринадесет години преди това българският монах
Х.Жефарович публикува на славяносръбски "Стематогра-
фия". Като полемичен отговор на тези руски и сръбски
хегемонии тенденции в балканските езикови територии на
църковнославянския един български монах от славянския
Хилендарски манастир в Света гора, отец Паисий,
написва през 1762 г. своята "История славѣноболгарская" -
първи опит за придаване на литературно достойнство на
един славянобългарски вариант на църковнославянския.
Местният конфликт между славянобългарския и сла-
вяносръбския и многобройните усилия за
възстановяването на единството на църковнославянския въз основа на
славяноруския към края на XVIII в. са последните
проявления на мита за православното славянство, който е
продължавал да бъде жизнен сред южните славяни. Край-
357

ната победа на националноезиковата норма над славянск
руския в Русия в епоха, която се характеризира с раз>
пространението на романтичния национализъм в цяла
Европа, отбелязва и края на този мит сред балканските
славяни. Някои представители на процъфтяващия сръбски
национализъм, между които и Захари Орфелин (1726-1785)
и Доситей Обрадович (1742-1821) се превръщат в провод-
ници на националнонародните тенденции спрямо въпроса
за езика, въпреки че техният езиков идеал е клонял към
запазване на някои елементи на църковнославянския.
Триумфът на "езика на народа" е свързан с
дейността на Вук Стефанович Караджич (1787-1864).
Неговата "философска революция" отбелязва най-интензивния
момент от въпроса за езика у южните славяни. Той става
бащата основоположник на новия литературен сръбски
език; научната му известност засенчва славата на много
писатели - негови сънародници. Победата му е тъй
пълна, че модерната критика клони към забрава на
значителното дело на неговите противници (сред които
изпъква името на Лукиян Мушицки), продължавали да вярват в
историческата роля на славяносръбския. Допълнителни
проучвания биха допринесли за очертаване на една по-
обективна картина на тази основна фаза на въпроса за
сръбския език. Трябва да се обърне особено внимание в
това отношение на полемиките между Вук Караджич и чеха
Йозеф Добровски, "основоположника на славянската
филология" .
Славянобългарските езикови норми, които се
развиват между края на XVIII и средата на XIX в,, както и
дискусиите, които са характеризирали преминаването към
нова кодификация, основана върху "езика на народа", до
голяма степен са все още девствено поле за
изследователите. Новите стандарти на литературния език са
резултат от противопоставящи се усилия, чиято цел е би/»
да се придаде достойнство на говорения от българския
народ език и същевременно да бъде освободен този
език от неговите "вулгарни и нечисти" елементи.
Вдъхновителите на новия въпрос за българския език са
класифицирали като "нечисти елементи" най-вече гръцките и
турските форми, влезли в народната употреба. Българ'
ските прения по отношение на "ославянчването" на те*'
358

ния литературен език представляват интересна глава от
историята на въпроса за модерния език у славяните.
Последният от южнославянските въпроси за езика ни
отвеждат към твърде близките прения, свързани с
достойнството и нормата на официалния език на
Македонската република, която е включена в Югославската
федерация. За да се проучат сериозно тези прения и техният
идеологически фон трябва да се върнем към онези
събития и идеи, които са отбелязали края на езиковите над-
национални посредници като славяносръбския и
славянобългарския на Балканския полуостров.
5. За да се назоват основните термини на
националните славянски въпроси за езика, които са се
разгърнали в територията на римското славянство, не е
необходимо да се прибягва до толкова сложно от
методологическа и историческа гледна точка разглеждане на
онова, което в предните страници се наложи да бъде
направено за православното славянство. В различни случаи
принципите, които позволяват изучаването на въпроса за
езика в латинските и немските територии, могат да
бъдат приложени и към западната част на славянския свят.
Не трябва да се забравя обаче, че систематичното
описание на голям брой достъпни извори съвсем не е лека
работа.
Ако сравнителната история на въпроса за право-
славнославянския език е все още непроучено
изследователско поле, различни аспекти на езиковите прения,
разгърнали се в Чехия, Словакия, Полша, Словения и
Хърватско, както и у лужишките сорби, са били вече
обект на специфични изследвания. Едно подробно
разглеждане на тези приноси ще надхвърли целите на насто-
яцето изложение. Ще бъдат взети под внимание по-скоро
някои инварианти, които могат да се превърнат в гене-
Рална изходна точка за нашето сравнително проучване.
Що се отнася до проблема за dignitas
(достойнството), разгърналите се в православното славянство и
8 римското славянство въпроси за езика трябва да бъдат
"роучвани като израз на генералния конфликт между на-
Чионални и наднационални културни системи, конфликт,
Разразил се в Европа през Средновековието и в началото
Ча модерната епоха. В действителност латинският и цър-
359

ковнославянският са били два наднационални езика. Вс$
пак не трябва да се преувеличава тази функционална ей
вивалентност. Въпреки че църковнославянският е изпъ/к
нявал ролята на наднационален език вътре в православч
ното общество, твърде често Гръцката и Латинската
църква са гледали на него като на местен говор. Голямото
достойнство на латинския, напротив, се е радвало на
универсално признание. Това обстоятелство вероятно е
подлъгало много модерни слависти в техните проучвания,
За нашето изследване се оказва от съществено
значение необходимостта да се изтъкне различието в
опозицията между местния славянски говор и латинския, от
една страна, и църковнославянския, от друга. Местните
тенденции в литературната употреба на
църковнославянския преди XVIII в. са повлияли върху дискусиите,
посветени на международното достойнство и на
вътрешната норма на църковнославянския.
Различна е била ситуацията в римското славянство.
Достойнствата на чешкия, на полския, на словенския или на
хърватския са били независими от това на латинския и
нормата на латинския не е могла да бъде накърнена от
направените различни опити за кодификация на нормите
на местните славянски езици, Ако наднационалният език
на православното славянство е представлявал най-
високото ниво на кодификация на славянските езикови
традиции, латинският е бил един чужд език за
славяните, които са населявали териториите на римското
славянство, Това съждение ни отвежда към заключението, че
въпросите за езика на римското славянство се
различават от тези на православното славянство главно поради
това, че "римските славяни" никога не са притежавали
"славяноримски език", сравним с църковнославянския.
Дискусиите сред "римските славяни" относно
идентичността на автономните литературни славянски езици
следователно са следвали концептуалните модели на
западноевропейската questione della lingua. Статутът на
чешкия, полския, словенския, хърватския, сравняван с
латинския, се е отъждествявал със статута на
италианската lingua volgare. Тяхната малоценност е била Vе'
зултат от тяхната ниска степен на достойнство вътре 9
установеното социално-езиково наследство.
360

Друго съществено различие между православносла-
рянските и римските въпроси за езика се състои в това,
че езиците на славяноримските територии не са отричали
превъзходството и достойнството на
латинския преди края на Средновековието. Въпросите за
езика на римското славянство са плод на началото на
Хуманизма и на Ренесанса. Още веднъж този факт може да
ни подпомогне, за да схванем по-добре тяхната типоло-
гическа зависимост от западноевропейската questione
della lingua. B действителност по този повод са се
родили различни недоразумения - последица от
съвременните дискусии, които желаят да установят дали
"националната традиция" на православните славяни е п о - м л а-
д а или по-стара от тази на "римските
славяни". Тези недоразумения могат да бъдат отстранени
единствено ако припомним двойствения характер на цър-
ковнославянския, т.е. изпълняваните от него две роли:
едновременно на национален и на наднационален език.
Ако църковнославянският се разглежда като кодификация
на един "вулгарен" език, неговата традиция е несъмнено
по-древна от тази на който и да било език на римското
славянство, Но може да се стигне до съвсем друг извод,
ако се разглежда църковнославянският като славянски
еквивалент на латинския, който по-късно бива заместен
от "вулгарните" национални езици.
Тъй като за нашето проучване на генералните
въпроси за славяноримския език изходихме от общите
концепции на Хуманизма и на Ренесанса, трябва да изучим
също така и идейните съперничества, които са
характеризирали появата на нови европейски държави и на
центрове с различни видове власт в Европа през XV и през
Ш в. По-голямата част от тези конфликти са били
свързани с Реформацията и с Контрареформацията.
Със залеза на Средновековието и с началото на
Хуманизма настъпва и краят на Latinitas, който
предизвиква истинска революция в системата на
достойнствата на Западна Европа. Благодарение
На тази революция славяните от териториите на римското
славянство са принудени да се борят срещу традиционния
авторитет на латинствот о и същевременно
361

срещу зараждащите се амбиции на модерните "езикови
сили", за да успеят да запазят собственото си етническо
и езиково достойнство. В действителност някои от тези
новокодифицирани "вулгарни" езици достигат такава
степен на достойнство в ренесансова Европа,
че биват смятани за годни да изпълняват същата надна-
ционална роля, която е изпълнявал латинският (поне в
границите на собствената сфера на културно влияние),
Техните достойнство и авторитет
са изиграли съществена роля и във въпросите за езика
на други езикови общности.
Разгръщането на хуманизма от началото на Ренесан-
са въздига италианския до най-висок авторитет сред
"вулгарните" езици на Европа. По-късно, по време на
италианските войни, първенството на италианския бива
успешно засенчено от френския и от испанския.
Същевременно Реформацията и разпадането на римското влияние в
повечето територии на Европа придава ново културно
достойнство на немския, на английския и на други
национални езици на християнския Запад. Езиковата политика
на Контрареформацията цели, от друга страна,
възстановяването на достойнството на латинския и
преоценяването на езиковото богатство на всяка нация вътре в ера
обновена католическа система. Проучването на
конфликтите около достойнствата на "вулгарните"
езици на модерна Европа е крайно съществено за нас,
ако желаем да интерпретираме правилно въпросите за
езика, които се разгръщат сред римското славянство.
Успоредно с основната опозиция между "вулгарните"
езици на римското славянство, от една страна, и
латинския, от друга, трябва да се вземе под внимание и
съперничеството, което се разгръща между новоутвърденото
достойнство на тези славянски езици и това на новите
"класически" езици на модерна Европа - т.е.
италианския, немския и френския.
5.1 Едно изчерпателно изследване на езиковите
прения, разгърнали се в чешките земи в продължение на
десет века, трябва да вземе под внимание различни
проблеми, които надхвърлят границите на въпроса за чешкия
език strictu sensu. Първият езиков конфликт в история'
та на тези територии бе свързан със зараждането на
362

славянското християнство и с литературната традиция на
д^рковнославянския във Великоморавия през IX в. Латин-
^о-германското противопоставяне на мисията на Кирил и
дегодий създава идеологически модел за следващите пре-
ийя (обречени да продължават векове) между римските и
православните славяни. Основните измерения на този
„■ьрви етно-езиков диспут претърпяват минимални проме-
нй) когато кирило-методиевският славянски патриотизъм
5ива заместен от действителния въпрос за чешкия език.
В продължение на векове достойнството на чешкия език е
било непрекъснато заплашвано от същото латинско-
германско движение. Следователно можем да очертаем
историята на въпроса за чешкия език, изхождайки от един
вид концептуален триъгълник, който включва зоните на
влияние на трите езика: чешкия, латинския и немския.
Проучването на отношенията между тези три елемента на
едно смесено културно богатство не трябва да се
ограничава в полето на техните конфликти, а трябва да
обхване и преценката за взаимните им влияния.
Разискванията върху достойнството на езика често пъти са
противопоставяли чешкия на латинския или на немския.
Същевременно латинският и немският са послужили за
модели при разрешаването на някои проблеми, отнасящи се до
литературната норма на чешкия.
Първата фаза на тесни връзки между чешкия и
латинския се осъществява през първите години на
християнизирането. Първото кодифициране на езика на западното
славянско християнство в Чехия се разпространява в
други земи и в частност в Полша. Това е причината за
големия престиж на езиковата традиция на чешките земи,
престиж, който осигурява и главното оправдание за
утвърждаването на неговото по-високо достойнство. Дълго
време литературната норма на чешкия е изпълнявала сред
западните славяни роля, сравнима с тази на църковно-
славянския сред православните славяни. В
действителност чешката норма е притежавала такъв авторитет, че
се превръща в извор на езикови модели за литературна
Употреба в Чехия и Полша чак до XVI в. Създалото се
положение вследствие всеобщото възприемане на тази
jj°PMa може да бъде окачествено като първа стъпка към
Армирането на чешко-полско литературно койнѳ. С една
363

дума, на чешката литературна норма се гледа по-скоро
като на стилистично ниво, което произтича от общото
чешко-полско езиково богатство, отколкото на
кодификация на един чужд език. Важни дискусии точно по този
проблем се разгръщат между някои участници във въпроса
за полския език през XVI в.
Славянският престиж на чешкия все пак
не е централният проблем в пренията, които
характеризират възловите моменти на въпроса за чешкия език от
Средновековието до модерната епоха. За да утвърдят
достойнството на матерния си език, различни чешки
писатели са били принудени да полемизират с поддръжниците
на превъзходството на латинския и на немския. Едно
изчерпателно изследване на всички апологии на чешкия
език ше потвърдят нашето впечатление, че тези дискусии
са отразявали постоянната грижа за утвърждаването на
следните постановки: а) чешкият език дължи своето
достойнство на апостолската мисия сред славяните и на
славата на Regnum Bohemiae; 6) чешкият народ има право
да употребява своя роден (eloquium) език, защото
истинската вяра, т.е. Божието слово, не може да бъде
разпространявано чрез един "не роден", чужд език,
избран от международни институции като Римската църква в
Римско-германската империя.
През XIV в., по времето на император Карл IV,
културните условия в Чешката държава са благоприятни
за развитието на въпроса за чешкия език. Етно-
езиковата политика на императора спрямо кирило-
методиевската традиция (така както тя е била
оповестена от глаголическото наследство на хърватските монаси,
които са били поканени в Емаус) е оказала влияние
върху следващото развитие на езиковите полемики в латин-
ско-германско-славянското поле на религиозно
съперничество. Връхната точка на тези полемики е достигната с
делото на Ян Хус и последвалите хуситски войни. Латин-
ско-германската хегемония след битката при Била Хора
през 1620 г. отбелязва края на хуситско-протестантски'
те приноси във въпроса за чешкия език. В продължение
на дълги години свободни прения около достойнството и»
чешкия език не са възможни. Въпреки това въпросът #
езика не е абсолютно ликвидиран след новосъздалите се
364

сОциални и политически условия. Основните измерения на
този проблем е трябвало тепърва да окажат влияние
върху някои съществени идеи от философията на Ян Комен-
ски. През втората половина на XVII в. авторитетът на
чешкия език е поддържан от един патриот-йезуит - Боху-
слав Балбин, чиято Dissertatio apologetica (1763) е
третирала "precipue de Bohemicae, seu Slavicae linguae
in Bohemia auctoritate"7. По този начин
противопоставянето на привържениците на чешкия език на германско-
датинската власт на Хабсбургите се превръща в
национален въпрос, към който нито протестантите, нито
католиците са могли да останат безразлични.
Когато латинският авторитет залязва, прякото
съперничество между чешкия и немския довежда до пълно
отъждествяване на въпроса за езика с националния
въпрос. Сега цялото прение придобива политически
измерения. Различни "защити на чешкия език" през XVI11 в., в
частност тези на Кински, Ханка, Хръдличка, Рулик и
Пелцел, ясно отразяват патриотичната атмосфера, която
е характеризирала чешкото национално възраждане,
Понятието за езиково достойнство
съвпада фактически с това за национална
независимост. Откриването през 1793 г. на
Катедра по чешки език и литература в Пражкия университет
е посрещнато от нейния първи титуляр професор ф. М.
Пелцел,. както и от неговата аудитория като важна победа в
борбата за национална свобода. По този начин въпросът
за чешкия език представя типичен пример за "национална
революция посредством филологията". Този модел по-
късно ще бъде възприет от националните филологии на
Хърватско, Словения и Полша.
В началото на Романтизма "филологическата
революция" в чешките земи дава живот на великото дело на
Й.Добровски. Той не само утвърждава достойнството на
чешкия език, но прави и първия систематичен опит за
Установяване на неговата норма. Въпреки че Добровски
Ие успя да разреши различните съществени проблеми на
въпроса за чешкия език, неговият принос е общопризнат.
Границата на достойнството на чешкия
език (спрямо тази на словашкия), неговата функция и
Най-вече неговата норма са въпроси, останали
365

неразрешени до наше време.
5.2 За да проучим въпроса за езика, възникнал ^
Словакия през XVIII в., можем да използваме някои ти>
пологически инварианти, които са характеризирали въгк
росите за белоруския и украинския език в културни^
контекст на руските земи и които откриваме и във въік
роса за езика в славянските области на Балканския по-
луостров. Всички тези етно-езикови конфликти произтич
чат от разпадането на наднационалните структури. Тъй
като църковнославянският, латинският и немският са
били общопризнати за официални езици съответно в право-
славнославянските владения и в земите на Хабсбургската
империя, излишно е било да се установяват условия за
други езикови употреби вътре в границите на тези
културни и политически общности. В действителност
езиковите нива, които трябваше да родят новите литературни
славянски езици на модерна Европа, почти до края на
XVIII в. са били затворени в кръга на местните
традиции. Тяхното "откриване" като социално-езикови
индивидуалности бе последица от излизането на политическата
сцена на националните общности, които са си служили с
тях.
Откъсването на "вулгарните" славянски езици,
говорени в Словакия, от езиковата традиция на чешките
земи към края на XVIII в., се превръща във важно
събитие в онази част на Австрийската империя, която е била
под властта на унгарската администрация. Конфликтите
между протестанти и католици са главната причина за
това откъсване. Въпросните две религиозни групи са
искали да спечелят поддръжници сред по-низшите социални
слоеве. Историята на словашките земи е различна от
тази на Чехия и Моравия. Първоначално те са били
интегрална част от Великата Моравска държава и
следователно от кирило-методиевската общност от IX в. През XI в-
обаче те биват включени в пределите на унгарската
държава. Унгарското владичество продължава до 1918 г.
Тази политическа откъснатост от чешките земи е главната
причина за формирането на словашки културни схеми,
които се различават от тези в Чехия и Моравия. Все па*
до края на XVII в. не е съществувала ясно определена
граница между чешката езикова зона и словашката зона в
366

ёзик. В Regnum Bohemiae, както и в Regnum Hun-
^ въпросът за езика се е свеждал до
съперничество между литературния чешки и латинския или немския.
Западането на чешката култура след битката при
рила Хора от 1620 г, създава ново положение във връзка
с въпроса за езика. Тъй като обикновено най-високо
достойнство е било признавано на латинския или на
немския, въпросът, който възниква, е дали на чешкия
трябва да се гледа като на обикновен кодифициран вулгарен
говор, и ако е така, дали трябва да бъде заместен в
Словакия от кодификацията на един местен вулгарен
говор. Проблемът за функцията, която е трябвало да
бъде призната на чешката езикова норма след нейното
социално "западане", извиква на живот въпроса за
словашкия език.
Макар и да признаваме, че въпросът за словашкия
език се ражда под формата на вътрешно спречкване,
разгърнало се в пределите на езиковото владение на
чешката традиция, неговото следващо развитие е залегнало в
зародиша на разискванията върху отношенията между сло-
ваяката литературна норма и нормите на други езици,
чийто авторитет е бил утвърден в словашките провинции
на Унгария. Това проучване изисква изследването на пет
езикови традиции - латинските, немските, чешките и
унгарските, успоредно със зараждащата се словашка
традиция. Към края на XVIII в. техните индивидуални
състояния и техните взаимоотношения са отразявали неустано-
веността на една етно-езикова система, подлежаща на
многобройни обновления. Авторитетът на немския в
качеството му на общ за цялата аристокрация на Хабсбург-
ската империя език постепенно замества този на
латинския. В териториите с маджарска администрация унгарски-
ят от своя страна е притежавал по-висока степен на
достойнство, отколкото чешкият в словашките земи. Що се
отнася до "вулгарните" словашки говори, те са били
лишени от престиж. В унгарските католически организации
се заражда идеята да използват "вулгарния" словашки
^ато писмен език, за да отговорят на езиковата
политика на протестантите, които са поддържали чешкия. За да
Устоят на католическата пропаганда и на поунгарчване-
т°, словашките протестанти остават твърдо привързани
367

към чешката езикова традиция, представена от
та библия. Техният езиков пуризъм се материализира й
особени стандарти, които в края на XVIII в. са наречвч
ни biblictina, т.е. език на Библията. Тъй като на чеик
кия все още се е гледало като на литературен наддиа^
лектен език, тяхното бохемофилство е могло да бъде из-
тълкувано като израз на особен словашки патриотизъм,
обвързан от вероизповедническа (протестантска)
преданост към културните панчешки традиции на епохата,
предхождаща Била Хора. Обаче подобно отъждествяване на
словашкия патриотизъм с хуситско-протестантските
традиции на natio Bohemica не е могло да бъде прието нито
от католическата църква, нито от унгарския елит, който
е бил в коалиция с Хабсбургите.
В цяла Унгарска Словакия францисканците и
йезуитите се посвещават на интензивна апостолска дейност,
Преследваната от тях цел е да спечелят отново контрола
над словашкото селско население, до голяма степен
изложено на чешката протестантска пропаганда. За
постигане на целта францисканците използват способ, успешно
приложен вече в Босна в началния период на Контраре-
формацията. Тяхната езикова политика става още по-
протестантска (т.е. готова да приложи радикална
реформа към латиноцентричните концепции на миналото) от
тази на самите протестанти. По този начин традиционните
измерения на езиковата опозиция между протестанти и
католици в тези области биват основно преобърнати.
Протестантската biblictina става израз на религиозен
консерватизъм, противопоставен на народния радикализъм
на езиковата политика на францисканците.
францисканците и лутераните са били двата полюсэ
на етно-религиозното прение, което характеризира
първата фаза на въпроса за словашкия език. Но нито
ерата, нито другата от тези две религиозни организации е
представяла през XVIII в. съвкупността от езикови идеи
на католиците и на протестантите. Съществувала е едн8
"протестантска левица", включваща изолирани групи от
калвинисти, които не са спазвали biblictina-та и които
са започнали да си служат в писмената употреба с
местни форми на "вулгарния" словашки. Все пак тяхното влИ'
яние е било твърде ограничено. Съществувала е и умере-
368

ца католическа тенденция, представена от йезуитите.
Тяхната езикова политика е предвиждала употребата на
"вулгарния" словашки, но е отхвърляла за разлика от
францисканците използването на "вулгарни форми" в
писмената практика.
Интересът на католицизма към развитието на един
"вулгарен" език, който да позволи откъсването на
словашките селяни, говорещи славянски, от техните съседи
- протестантите в Чехия и Моравия, е в началото на
систематичното проучване на езиковите проблеми в края
на XVIII в. През 1790 г. Антонин Бернолак отпечатва
своята Grammatica Slavica ad systema scholarum
national ііш in Dictionibus Caes. Regiis introductum accomo-
data. Тази граматика не само косвено признава
достойнството на езиковата употреба на местния славянски (т.е
на словашкия), но е и първият опит за кодификация на
нормата на едно народно езиково средство. Нормата на
Бернолак е била установена въз основа на западните
диалекти на Словакия и по-точно въз основа на говоримия
език на Търнава. В същия град е бил вече публикуван
още през 1648 г. един латинско-унгарско-словашки
речник (Verborum in istitutione grammatica contentorum in
Ungaricum at Sclavonicum translatio secundum ordinem
alphabeticum).
друг съществен принос за изучаване на езиковото
богатство на словашката територия бе направеният от
Павол Долежал (1700-1778). Теорията му обаче не се е
основавала върху езиковата автономност на словашкия.
Неговата "Grammatica Slavico-Bohemica" (1746)
отбелязва началото на една нова идеологическа тенденция,
която се стреми към съхранение на чешко-словашкото
единство. Нито Долежал, нито Бернолак успяват да предложат
вироко възприети езикови модели. Въпреки това техните
трудове са били типични изрази на въпроса за
славянския език в неговия зародиш, както и на желанието за
чехословашка езикова независимост вътре в пределите на
мултинационалната общност на империята.
В периода на романтичния национализъм присъщите
на зараждането на въпроса за езика в Словакия през
ХѵПі в. идеологически течения са преразгледани и взе-
ти за изходна точка на една нова политическа дейност
Рикардо Пикио . . . 369

от страна на словашките патриоти. Дискусиите между
словашките автономисти и поддръжниците на чехословащ.
кото единство се превръщат в централен мотив на чешко.
моравската, както и на словашката литература. В своите
основни съчинения - "Narecja slovenskuo alebo potreb*
pisafija v tomto пѳгебі" ("Словашкият език, т.е. върху
необходимостта да се пише на този език", 1864 г.) н
"Nauka гебі slovenskej" ("Науката на словашкия език")
- Штур утвърждава достойнството и установява нормата
на славянския литературен език. Кодификацията на Штур,
наречена Sturovcina, която се основава върху
централните диалекти на Словакия, се е радвала на особен
успех. Предпочетена е пред старата "Ьегпоіабіпа", т.е,
пред литературния, кодифициран от Бернолак, език на
XVIII в.
Следващото развитие на въпроса за словашкия език
запазва и до днес всички сложни отличия, които са
характеризирали зараждането му и неговото политическо
преразглеждане през XIX в. Сред всички езикови прения
на модерния славянски свят това, което се отнася до
появата на словашкия литературен език, заслужава
специално внимание, защото е свързано с различни
национални, политически, религиозни и социални конфликти с
особен характер.
5.3 Голямото количество и високото качество на
научните изследвания, посветени на историята на
въпроса за полския език, улеснява проучването на главните
аспекти на този хуманистичен диспут, разгърнал се на
фона на европейския Ренесанс. До XVI в. в Полша не е
направен никакъв сериозен опит за утвърждаване на
литературното достойнство на местния "вулгарен" език
срещу латинския. Разбира се, това не означава, че
местният полски език е бил смятан за непригоден за
определен род писания. Неговото относително
достойнство, както и неговата норма не са били напълно
пренебрегнати от интелектуалния елит на Краков през XV в. "
полската църква е допускала употребата му за пасторски
цели. Като доказателство за този интерес може да се
цитира трактатът за полския правопис, написан от #•
Паркосиус (Jakub Parkosz z 26rawicy) приблизително
през 1440 г. Въпреки това високата степен на латинизи'
370

ране на полската култура в продължение на години не е
позволявала да се гледа на въздигането на "вулгарния"
език до достойнството на латинския, Би могло да се ка-
де, че йерархическите идеи, които са били изходната
точка на италианските прения върху dignitates lingua-
rui (достойнствата на езиците) през XIV и XV в.,
обикновено са били споделяни и в Полша. Въпреки това сред
полските литератури тази йерархия е имала още по-силен
авторитет, Докато полската вяра в универсалното
наследство на християнската и класическата Latinitas
остава непокътната, в Полша не е имало място за истинско
развитие на въпроса за езика.
Новата духовна атмосфера на Ренесанса създава
благоприятни условия за появата на теоретични дискусии
около статута на "вулгарния" полски език. Едно точно
описание на тези дискусии не трябва да изпуска от
поглед следните основни исторически компоненти: 1)
нарастващата власт на литовско-поле ката държава по време
на Ягелонската династия; 2) влиянието на Реформацията;
3) нарастващите контакти с италианската култура, която
е представлявала нова версия на идеала за Latinitas;
4) появата сред полското благородство на интелектуална
аристокрация с международна ориентация; 5) социално-
икономическото противопоставяне между градската и
селската цивилизация в цялата Rzeczpospolita.
Благодарение на политическата мощ и на големия
престиж на Ягелонската държава проблемът за
достойнството не накърнява езиковата самостоятелност на
полската култура, а по-скоро на другите славянски
общности иа римското славянство. Отношенията между местния
полски и латинския не се превръщат в конфликт между
родни традиции и чуждестранни културни употреби.
Латинският е бил общият език на управляващата класа.
Действителните интереси на тази класа, естествено, са
се противопоставяли на подронването на социалния
престиж на един езиков посредник, който е бил в състояние
да обедини представителите на различните
националности, принадлежащи на полската Rzeczpospolita. C една
ДУма, Ягелонската династия се е намирала в положение,
сравнимо само с това на императорската фамилия на
^бебургите. Наднационалната Latinitas polona е била
371

израз на политически идеал, който се е стремял към цоь
imperium, включващ освен Полша и Литва и чешките земи
Унгария и евентуално цялото православно славянство ^
Русия до Балканите. Тази императорска мечта не се пре,
връща в действителност. В периода от Владислав іц
Ягело, полско-унгарският крал, умрял през 1444 г. кщ
Варна в битка срещу турците, до Владислав IV (1595»
1648), чието царство отбелязва полско-католическите
опити за включване на Русия в една славянско-латинска
общност, международните амбиции на полската
аристокрация биват сведени до нула. Може да се установи
известна връзка между разпадането на политическата система
на Latinitas polona и възникването на национални
езикови тенденции в сърцето на Rzeczpospolita. Независимо
от това, че различни събития са допринесли за издигане
на литературния престиж на "вулгарния" полски език, не
трябва да се подценява фактът, че езиковото полонизи-
ране на полската култура е било свързано със
западането на латинската традиция в Полша и в други страни на
Централна Европа. Без пряка борба полският постепенно
замества латинския и неговата функция на литературен
език. Or тази гледна точка може да се каже, че
въпросът за полския език е бил no-скоро една дискусия върху
границите и функциите на различните "нива на израз-
ност", отколкото конфликт между противопоставящи се
литературни средства.
Протестантското влияние и културните връзки на
Полша с Италия през XVI в. са изиграли важна роля в
определянето на концептуалните измерения на въпроса за
полския език. Протестантският бунт срещу римското
превъзходство в името на свободното право на всички
християни да имат пряка връзка с божественото слово е
включвал възвеличаването на "естествените езици" в
цяла Европа. Or тази гледна точка въпросът за езика е
могъл да бъде възприеман в Полша, както и в друг"
страни, като борба срещу латинския в защита на "ези*8
на народа". Тази идеологическа схема все пак не е *
задължително противопоставена на концептуалните
ли, създадени от италианската questione della
от която многобройни полски пътешественици в
Болоня, флоренция и Рим са придобили пряк опит.
372

на народа", т.е. iingua volgare, следователно е
^ същото достойнство вътре в управляваната от
^тинския система, което би имал в която и да било
фуга система, създадена в опозиция на латинския. Or
r/іедна точка на италианския Хуманизъм не е било
необходимо да се отричат достойнството и авторитетът на
латинския, за да се утвърдят достойнството и
авторитетът на "вулгарния" език. Най-високият пример за поезия
на "вулгарен" език е даден от Петрарка, който е бил
едновременно и най-пламенният защитник на латинската
класичност. Теоретиците на questione della lingua през
XVI в. са съзирали в латинския и в италианския два
различни проводника на една и съща идея за класическа
хармония. Паралелът, който прави Пиетро Бембо между
авторитета на Вергилий и Цицерон, от една страна, и
между Петрарка и Бокачо, от друга, е бил най-добрият
пример за това, как трябва да се разисква всеки въпрос
за националния език (в това число и този в Полша)
вътре в една система, представена от определена традиция,
без да се прибягва до бунт срещу миналото.
Благодарение на космополитния полски елит,
вдъхновен от хуманистична толерантност, е избегната
конфронтацията между идеалите на Реформацията и общото
наследство на Latinitas. Въпросът за полския език
отразява едновременно свободата да изразяват възгледите
си, на която са се радвали всички идеологически
течения, основната грижа да се запазят главните елементи
на полското културно наследство. Последицата от този
компромис е, че полският "вулгарен" език се превръща в
проводник на почти всички духовни тенденции на
европейския Ренесанс. Неговото възприемане като
благороден посредник е било улеснено от протестанти
като Миколай Рей (1505-1569), който е поддържал
правата на "езика на народа" с типично евангелски
афоризми от типа на "Polacy nie gqsi a swoj jqzyk maja."
(Поляците не са гъски и имат собствен език). Но тази
идея е била поддържана и от проиталиански настроените
членове на католическото ръководство като Лукаш Гур-
чицки (1527-1603), чиято глава върху въпроса за езика,
Вк4очена в неговата полска адаптация на "Куртизанинът"
*"* БіКастильоне, представлява най-пълният полски
373

отговор на questione della lingua.
Това, което характеризира въпроса за полския щ
освен неговата генерална тенденция да обединява кож
цептуалните течения, произтичащи от хуманистична^
протестантска и католическа култура, е отсъствието н^
съществени етно-политически конфликти. Новата полсц
литература на "вулгарен" език се ражда и процъфтява
през XVI в., без да предизвиква полемики с поддръжник
ците на други езици. Полският се превръща в основец
проводник на културата на Latinitas polona, утвържда-
вайки своето достойнство вътре в една йерархична
система от риторични и езикови норми, а не
противопоставяйки се на други посредници. Достойнството на полския
следователно бива разисквано според измеренията на
литературните качества, а не според тези на националното
съперничество, Същото може да се каже и спрямо
дискусиите за мястото на полския сред другите славянски
езици и за отношенията му с други чужди езици, като
италианския, немския или френския. Не е имало сериозни
конфликти между онези, които са говорели немски, и
говорещите полски. По-голямата част от германците,
живеещи в Полша, са били протестанти; някои от тях, в
частност издателите от Краков, като Ветор, Унглер,
Шарфенберг, са били сред първите, които хвалят
"природната красота" на полския език.
Различни са условията, които характеризират по-
късното развитие на въпроса за полския език (т.е. след
епохата на Рей, на Гурницки, на Моджевски и на Ожехов-
ски), в годините след ягелонската власт и във времето
на Контрареформацията. Атмосферата на толерантност
изчезва, когато по-малко просветените групи на шляхтата
заменят градската цивилизация на Ренесанса със
селската икономика и с един "сарматски" начин на живот.
Религиозните конфликти, последвали Брест-Литовската уния
от 1596 г., отъждествяването на Latinitas polona c
източната политика на Конгрегацията De propaganda Fide.
общият залез на хуманистичния идеал за толерантност
предизвикват нови тълкования на въпроса за езика,
които са вдъхновени от вероизповеднически, национални И
социално-консервативни модели.
5.4 Въпросът за словенския език представлява с0
374

един пример за исторически компромис между
концептуалните схеми, предложени от questione della
lingua и присъщите за Реформацията принципи. Към средата
на XVI в. протестантските писатели за първи път
утвърждават литературното достойнство на "вулгарния"
словенски език. Примож Трубар (1508-1586) написва своите
Cathechismus и Abecedarius на език, основан върху
диалектите от Люблянската област. Диалектите на Западна
Словения, от друга страна, стават езикова основа на
трудовете на Себастиан Крел (1538-1567). Никой от тези
два първи опита за кодификация на "библейския език" на
Словения не е получил универсално признание. Напротив,
литературната употреба на писмения словенски от страна
на протестантите в продължение на дълго време следва
моделите на Южна Каринтия, установени от Юри Далматин
(1547-1589) в неговия превод на Библията. Престижът на
тази кодификация бива издигнат от граматическото
описание на диалектите на Южна Каринтия, направено от
Адам Бохорич през 1584 г.
В този първи период духовното достойнство на
словенския е утвърдено в присъщата за протестантското
движение атмосфера на евангелизация, която е устремена
към "гласа на народа". Същата апостолска грижа
(независимо от това, че е представлявала политическите
интереси на едно противопоставящо се религиозно течение,
което е поддържало австрийската Реставрация) е
вдъхновявала и езиковата дейност на някои католически групи
по време на Контрареформацията. По този начин в
Словения, както и в други страни на хабсбургска Европа
религиозните прения от края на Ренесанса създават един
вид "езиков триъгълник", включващ местния "вулгарен"
славянски, латинския и немския. По-късно, когато
социалният престиж на латинския започва да залязва,
прякото отношение между словенски и немски повдига един нов
вид въпрос за езика, който се покрива с националния
въпрос. Следователно през Романтизма диспутът за
националния език се превръща в инструмент за политическа
Дейност, Ето защо на литературното достойнство на
"вулгарния" словенски език се е гледало по различен
Начин според политическата ориентация на славянските
Патриоти.
375

Основният проблем се състои в това, да се
установи дали словенският е трябвало да бъде възприет като
общ литературен език, притежаващ степента на
достойнство на немския, или е било за предпочитане да се
признае пълното право на литературен израз на всяка една
от местните езикови традиции, развили се още по
времето на Трубар, Крел и Далматин. Второто разрешение е
признавало на словенските диалекти ограниченото
достойнство на официалната кодификация на местните говори
вътре в културната сфера на австрийската общност,
управлявана от немския. Този езиков компромис отразява
разпространената политическа тенденция,
покровителствала по-скоро една национална автономност, отколкото
една пълна независимост, която е водела след себе си и
откъсване от многонационалната общност на народи,
администрирани от наднационалния авторитет на империята,
Много словенски патриоти са били готови да предпочетат
това разрешение пред риска да бъдат включени в сферата
на влияние на други националности като хърватска и
сръбска, които също са подготвяли програми за
политическо откъсване от централната виенска власт. През
XIX в. всички тези политически и културни тенденции
предизвикват оживени дискусии сред словенското
общество. Понеже в тях участват видни филолози и писатели,
въпросът за езика се превръща буквално в елемент за
сцепление на словенското национално движение.
От политическа гледна точка тези проблеми се
превръщат в параметри на радикал-национализма, на общия
славянски патриотизъм (един вариант на австрославизма,
припомнящ теориите, обявени горе-долу по същото време
от видни историци и филолози като П.И.Шафарик и ф.Па-
лацки), а също така и на нарастващия престиж на южно-
панславянския патриотизъм (т.е. югославянски),
вдъхновен отчасти от традицията на наполеоновска Илирия. С
техническа гледна точка измеренията на въпроса за езИ'
ка намират израз във филологическите и риторичните
теории, широко повлияни от хуманистичната традиция на
questione della lingua. Достойнството на използваемото
в литературата езиково средство е зависело от фунда'
менталните принципи за авторитет и за подражание, 8
неговата норма е трябвало да бъде установена или 3
376

избирането на определен литературен диалект, или чрез
възприемането на един паннационален стандарт. Що се
отнася до първия проблем, разгърнали са се различни
дискусии - от една страна, около авторитета на някои
автори в качеството им на представители на сложна
национална традиция и, от друга, около авторитета на
един-единствен "модерен" класик като романтичния поет
франц Прешерн (1800-1849), който да бъде възприет като
модел за подражание в полето на прозата и в това на
поезията. Що се отнася до нормата, по-голямата част от
полемиките, разгърнали се между поддръжниците на
местните традиции (например тези на Каринтия и Щирия) и
поддръжниците на литературния пансловенски, следват
моделите, предоставени от италианския спор за или
против превъзходството на lingua toscana.
Въпросът за езика предизвиква всеобща дискусия
върху статута, функцията и вътрешната организация на
националната словенска култура в следнаполеоновия
период. Интересът на словенците към езиковото си
богатство ражда и граматическо прение, познато под името
словенска война на азбуките . През 1825 г. франц Ме-
телко (1789-1860) предлага нова правописна система,
чиято графична норма се отдалечава от установената
вече от неговия учител Йериней Копитар (1780-1844).
Полемиките, последвали тази публикация, обхващат цялото
словенско езиково и литературно поле. Най-
сензационният резултат от тези идеологически конфликти
е "отстъпничеството" на Станко Враз (1810-1851), видна
фигура на словенския интелектуален свят, който не само
се включва в наддиалектното и наднационалното юго-
славянско движение, ръководено от хърватския теоретик
Л. Гай, но и престава да пише на словенски. По същото
време много други писатели стават поддръжници на
модерното пансловенско койне, основано върху
подражанието на "модерния класик" ф. Прешерн. Сред най-типичните
произведения на тази преломна за въпроса за словенския
език епоха трябва да се цитира полемичният трактат на
Иатия Чоп. Неговото италианско-немско заглавие - "Nuo-
vo discacciamento di lettere inutili, das ist: Slove-
"ieches ABC Krieg" (1883), едновременно разкрива, че
въпросът за словенския език е зависел от хуманистична-
377

та традиция на италианската questione della lingua ц
че германско-протестантската традиция е продължавала
да бъде влиятелна в пределите на Хабсбургската империя
през XIX в. с всичките свои мултинационални тенденции,
Първата част от заглавието съдържа открито позоваване
на добре познатото съчинение на Аньоло фиренцуола,
публикувано през 1524 г. в полемика с Джанджорджо Три-
сино, - Discacciamento delle nuove lettere inutilmente
aggiunte alia lingua fiorentina.
5.5 Картината на основните течения,
характеризирали въпроса за езика на римското славянство, ще се
окаже непълна, ако не се обърне специално внимание на
езиковите прения, разгърнали се в хърватските земи в
периода от началото на Хуманизма до епохата на
националното пробуждане. Едно изчерпателно описание на
всички аспекти на тези прения ще надхвърли целите на
нашето проучване. В действителност въпросът за
хърватския език съдържа почти всички основни елементи на
литературната история на Хърватско от периода XVI-XIX в,
Паралелите, които могат да бъдат установени с
основните мотиви на въпроса за италианския език, са тъй мно-
гочислени, че в различни случаи трябва да се говори
по-скоро за една зона на обща цивилизация, включваща
Италия и голяма част от хърватските земи, отколкото за
влияния или за типологически съответствия. Or XVI в,
хърватите са се питали дали един "вулгарен" хърватски
е могъл да бъде въздигнат на същото ниво на
достойнство, на което са били латинският и италианският.
Италианският е представлявал едновременно пример за
"удостоен вулгарен" език и модел за създаване на нов вид
"модерна класичност". Триезичната литература на
латински, италиански и хърватски, която е процъфтявала по
време на Ренесанса в Далмация и в Рагуза - Дубровник,
предлага най-красноречивото доказателство, че
системата от dignitates linguarum (достойнства на езиците) е
била смятана за основа за развитието на хърватскатв
култура. Диспутите за установяване на това, дали "вуЛ'
гарният" хърватски език е в състояние да изпълнявв
функциите на литературен език, са зависели от един ос
новен въпрос: този "вулгарен" хърватски език бил лие
в състояние да "подражава литературно" на латинските'
378

на италианските модели. След като този въпрос е полу-
цкЛ положителен отговор по същите правила, които са
управлявали questione della lingua, се е преминало към
разискване на проблема за нормата. Хърватски теоретици
от епохата на Ренесанса и от края на Хуманизма са се
опитвали да намерят местен еквивалент, който да
отговаря било на lingua toscana, било на lingua italiana.
"Dietionariurn quinque nobilissimarum Europae lingua-
rui, latinae, italigermanicae, dalmatinicae et hunga-
ricae" (1595) от ф.Верантиус-Вранчич отразява
генералната тенденция да се съзира във "вулгарния" език на
Далмация "най-благородният" от хърватските диалекти.
Литературната кодификация на този разговорен език е
основана върху диалектите на Далматинското крайбрежие
н на Босна. Нормата следователно се отъждествява с
тази, присъща за далматинско-босненския език. Този
компромис между монодиалектното (изцяло далматинско или
изцяло босненско) и полидиалектното разрешение на
въпроса за езика ще остане изходната точка за всички
следващи разисквания чак до епохата на Романтизма.
Новата фаза на езиковите прения е свързана с дейността
на Л.Гай, който кодифицира един панхърватски и
случайно стига до споразумение с В.Караджич за създаването
на общ сърбо-хърватски стандарт.
в. Съществен дял от нашите сравнителни проучвания
на въпроса за езика у славяните би трябвало да включва
и описанието на многобройните опити за създаване на
изкуствено средство за вътрешнославянски общувания.
Това особено проучване би ни помогнало за по-доброто
разбиране на етно-езиковия план, в който идеята за
панславянски език бе поддържана последователно от
русите и от южнославянските теоретици. Сред южните
славяни - поддръжници на възраждането на православното
славянство и на модернизираната международна форма на
Църковнославянския, са религиозни и политически лич-
чости като Будинич, Крижанич и Волтич-Волтиджи, които
заслужават специално внимание. Това проучване би могло
to ни предостави и нов сравнителен материал за по-
"Равилна преценка на проблема за смесените езици -
с^рбохърватския и чехословашкия (последният е декрети-
"&н временно преди Втората световна война).
379

Тази студия беше замислена и написана през
1975 г. като "подготвителен документ", който иелеше
да определи концептуалните и методологическите
приниипи на едно колективно изследване, в което по-
късно взеха участие учени от различни страни (Ad-
стрия, Канада, Италия, Полша, федерална република
Германия, Съединените американски шати и Съветския
съюз). Цялостните резултати от това изследване бяха
отпечатани девет години по-късно от "Yale Conciliui
on International and Area Studies": Aspects of the
Slavic Language Question. Vol. 1: Church Slavonic,
South Slavic, West Slavic; Vol. 2: East Slavic (ed.
Riccardo Picchio and Harvey Goldblatt, assistant
ed. Susanne Fusso). New Haven, 1984. Понеже (ъ(
въпросното ивследване читателят може да намери
богата библиография (т. 1, 337-406; т. 2, 335-358),
която се отнася до различ-ните аргументи, третирани
в настоящата студия, тук липсват каквито и да- било
специфични библиографски препратки.
Studi sulla questione della lingua ргеззо gli Slavi
- Исследования о вопросе языка у славян. - In:
Studies on the Language Question among the Slave ('
cura di R.Picchio; saggi di H.Colucci, L.Constantl-
ni, G.Dell'Agata, S.Graciotti, I.Hamczarz,
R.Picchio), Roma, 1972.
Под ръководството на Р.Пикио, А.Шенкер, Е. Спанкв-
вич в Йеилския университет, Кънектикът (САШ), с
учаотието на фондацията "форд".
Срв. тук първата глава на настоящата книга.
"Превзета Украйна превзе своя варварски победител-'
"Както никой руснак не може да пише или разиск*'
ерудирано без иърковнославянския, така, в протибо'
вее, никой не може да се отдаде на домашните или
семейни грижи само с църковнославянския. . . Точно
поради това сред тях се казва, че трябва да се го*
вори на руски и да се пише на църковнославянски.'
Срв. Buck, С h г. D. The Russian Languag»
380

ввч"" in the Imperial Academy of Sciences. - In:
pecte of the Slavic Language Question. Vol. 2,
l87-233.
1 «главно авторитета на чешкия или на славянския в
381

II ПРОБЛЕМИ НА ЛИТЕРАТУРНАТА ТЕХНИКА

Функцията на библейските тематични ключове в
литературния код на православното славянство
1. Ако разглеждаме културното наследство на
„равославнославянската традиция като система от
концепции и като съвкупност от норми, които могат да
бъдат подведени под един общ идеологически знаменател,
самото проучване на характерните черти на това
наследство може да бъде основано върху неговите константни
величини. Същината на православнославянското
наследство в действителност се състои в еднаквостта на
принципите, вдъхновявали главните моменти на човешката
дейност вътре в границите на културната и езиковата
общност на православното славянство. От тази гледна
точка понятието православно славянство се отъждествява
с препредаване на културното наследство през
поколенията, или, казано с други думи, то се отъждествява с
традицията. За целите на нашите проучвания от
съществено значение е да се опише точно какво
именно е било лрепредадено през поколенията;
същевременно проблемът за строгото разграничаване на
териториите, в които самата традиция се е развила и
запазила, се оказва второстепенен.
1.1. Изхождайки от дадената дефиниция на
православното славянство, ще пристъпя към анализа на
неговата литература. Под език на литературата разбирам
системата от литературни знаци, чието съдържание се
обуславя от определена културна условност. За да
успеем да вникнем в известията, вплетени в творбите на
православното славянство, необходимо е да изучим
"правилата на играта" на неговата литература.
От съществено значение е фактът, че в течение на
векове сред православните славяни творческата
литературна дейност е била привилегия на религиозно
просветения елит. Използвайки формални способи, за да преда-
Ае даденото идейно известие, средновековният книжовник
е бил задължен да прилага онези принципи на риториката
н на поетиката, които са били в съзвучие с официалната
Аоктрина на православното християнско мировъзрение.
£т защо всеки опит за интерпретация на по-голямата
от православнославянското литературно наследство
' Рикардо Пикио ... 385

ще бъде обречен на неуспех, ако не е съобразен с осно.
вните доктринални постановки на славянското
православие.
В самата литературна традиция на православното
славянство свещените писания, творбите на отците на
църквата, решенията на вселенските събори, както и
всяка друга концептулна дефиниция, формулирана от
авторитетни християнски представители (в това число и от
свещените личности на императорите, князете или други
управници - ръководни лица в светската администрация),
са били използвани като крайъгълни семантични градивни
материали. Ако не сме запознати добре с
първоизточниците, истинското значение, действителният замисъл на
повечето творби ще ни остане непознат. Идеята за
"правилно писане" (ортография) е била неразривно свързана
с тази за "вярна доктрина" (ортодоксалност), поради
което нейното влияние върху литературната дейност е
надхвърляла, и то значително, границите на правописа
или на чисто граматичната правилност. Светото писание
съвсем не е било само източник на истина за
действителното значение на думите и на словесните
конструкции. То е представлявало и образец за подражание, т.е.
било е възприемано и като достоверен образец за
риторично майсторство. От тази гледна точка самото
подражание на каноничните и на авторитетните текстове на
християнската традиция се е превръщало в риторична
техника. Ако желаем да изучим "правилата на играта",
поетиката на староруската или на средновековните
балкански славянски литератури, именно към тази техника
трябва да насочим нашите критически усилия и внимание.
Несъмнено съществували са различни видове, нива и
практически приложения на тези правила. Тяхното
многообразие може да ни предостави конкретни данни, които
да ни подпомогнат при по-точното проучване на право-
славнославянската "граматика на поетиката" (Р. Якоб-
сон).
1.2. Как именно са създавали своите творби
книжовниците на православното славянство? Следвали ли с»
те точно определени правила на риториката и н»
поетиката, или просто са се уповавали на л par
тическото подражание на авторитет'
386

ните образци? Липсата на средновековни православносла-
рянски съчинения, посветени на теорията на
литературата, е много сериозна спънка за всякакъв опит да се
отговори на тези основни въпроси (а нека не забравяме,
че подобни опити неминуемо ще ни сблъскат и с други
технически проблеми). При това положение най-
целесъобразно е да се потърсят вътре в самите текстове
онези фактологически данни, които са в състояние да ги
осветлят. Не ни е известно кои именно способи право-
славнославянските книжовници са били задължени да
използват при създаване на творбите си. Ето защо най-
напред трябва да установим до каква степен съчиненията
на православното славянство се оказват подчинени на
действителното използване на някакъв вид (или видове)
формални способи. Ако съчетаем нашите познания за
идеологическите източници на православната славянска
литература с данните, които можем да извлечем
посредством структурен и формален анализ на творбите, ще
успеем да очертаем с достатъчно голяма точност онези
принципи, към които са се придържали православните
славянски книжовници при създаването на своите творби. Ние
знаем, че Старият и Новият завет са били основните и
най-възвишени модели за творчество; същевременно те са
били и свещени извори за интелектуално вдъхновение.
Какво обаче можем да кажем относно начина, по
който православнославянските книжовници са ползвали
тези образци и извори?
Би се очаквало (това поне е най-логичното
заключение) съсредоточаване на критическите усилия на
съвременните специалисти по средновековна славянска
литература именно върху тази основна изходна проблематика.
Колкото и учудващо да е, поне ако съдим по текущите
обзори на средновековната руска, сръбска или българска
литературна история действителността опровергава
очакванията. Правдиво обяснение на този пропуск можем да
съзрем в широко разпространената и присъща за много
съвременни слависти склонност да възприемат
литературата единствено като изблик на творческа фантазия,
^еждението, че създателите на средновековните
славянски паметници не са били в състояние да сътворят
съчинения с действителна литературна стойност, защото са
387

приемали пасивно предварително установени идеи и
мули, е останало прекалено дълго време господстващо,
Като последица от тази наистина неубедителна
постановка много изследователи на източно- и южнославянската
средновековна литература се опитаха или да отрекат
преобладаващия в тези творби религиозен догматизъм,
или пък тяхната литературна значимост. И в единия, и в
другия случай това, което можем да наречем поетика на
средновековната догматична православнославянска
традиция, е било пренебрегвано и точно това е
възпрепятствало тя да бъде избрана за основен обект на
изследване. Днес тенденциите се променят както в славистичните
изследвания, така и в много други области на
литературната критика. Днес трудно биха се намерили учени,
готови да отрекат действителната значимост на едно
безпристрастно изследване на формалните способи,
присъщи за по-голямата част от литературните паметници на
средновековното православно славянство1.
2. Много средновековни православнославянски
паметници могат да бъдат разгледани като примери за
библейска екзегетика. Тяхната композиция, лексика, образи
и тематика са вдъхновени от произведенията на
евангелистите и на отците на църквата или от тези на по-
късни авторитети в областта на християнското библейско
тълкование лица. Ето защо в тези творби се сливат
различни стилове, обединени от общ стилистичен
знаменател, и се създава композиционна схема, която може да
смути съвременния читател. Прилагането на понятието
литературни жанрове към този вид словесно изкуство се
оказва съвсем неудачно*. По-правилно е да се говори за
функционални техники на изложение на комплексни
известия, обусловени от главната тема, от характерните
особености на публиката и от конкретното практическо
предназначение на самата творба. Всеки книжовник е
имал възможността в рамките на традиционните видове
християнско красноречие - историческо повествование
(хроники и летописи), хомилии (проповеди и поучителни
слова), биографии (агиографски съчинения и жития не
други изтъкнати личности на православната традиция) '
да направи личния си избор от формални способи, де
подбере сред многочис лените образци, които библейските
388

текстове са му предлагали. Точно това постоянно
позоваване на образците превръща риторичните способи в
серия от знаци, чиято семантична функция е зависима от
един общ референт, стоящ извън пределите на отделните
творби. Възприемайки композиционните правила, присъщи
за "висшите" словесни структури, голяма част от
средновековната православнославянска литература е
носителка на двойно семантично ниво. А това означава, че
словесните знаци съдържат двойствена значимост и трябва
да бъдат изтълкувани според техния древен код,
съответстващ на двете нива на четене: 1) непосредствен
контекст и 2) неговите изходни модели. Всяка дума или
всяко изречение могат да съдържат в себе си намек (или
препратка) за други съвършени думи и сентенции,
написани от вдъхновени свише творци. Тези намеци могат да
намерят израз в отделни формални способи или пък да се
явят тематичен мотив на цялото повествование. В
последния случай цялата структура на повествованието ще
включва позоваването на моделите, или казано с други
думи, на образците и съвършените примери за подражание
според законите на библейската типология2. Всеки
просветен средновековен читател положително е знаел, че
тези две семантични нива, съответстващи на смисловите
равнища на Свещените писания, са били еднакво верни.
Написаните в този дух и според тази техника творби са
изисквали читателят да познава библейската екзегетика,
Но онези читатели, които не са били в състояние да
доловят "висшия смисъл", т.е. скрития или духовен смисъл
на творбата, не са оставали в неведение. Буквалният
смисъл на повествованието е притежавал своя
самостоятелна семантична структура в състояние да произведе
поучително-възпитателен ефект. От тази гледна точка
"правилата на играта" трябва да са били същите в
териториите на православното славянство и в земите на
всяка друга средновековна литературна цивилизация, разви-
% се в пределите на юдейско-християнската традиция,
При всички случаи неоспорим е фактът, че свеждането на
този тил литература само до нейния буквален смисъл во-
Ди единствено до ограничено и едностранчиво разбиране
На нейното действително значение. Като че ли точно та-
Ч ограниченост е все още присъща за нашата интерпре-
389

тация на много творби на средновековната православно^
славянска литература.
2.1. Само аналитичното проучване на голям брой
православни славянски творби може да покаже каква част
от тях в действителност е подчинена на смисъла, или
казано по друг начин, е изградена въз основа на раз*
личните семантични нива. За да се осъществи точното
тълкуване на тези творби, задължително трябва да
използваме екзегетичните техники, които обикновено се
прилагат при изследването на алегорични, иносказателни
или символични съчинения. На това крайно належащо
начинание (нека поне се надяваме) славистите би трябвало
да посветят полагащата му се част от своята
изследователска дейност. За момента дори ограничените резултати
от моите предварителни изследвания заслужават да бъдат
предложени на вниманието на специалистите.
В различни православнославянски творби се
забелязва последователното използване на един точно
определен композиционен способ. Неговото предназначение,
изглежда, се състои в това, да хвърли мост над
семантичния пролом между буквалния и духовния смисъл на
повествованието, За да се постигне този резултат,
книжовниците, придържайки се към точно определените
условни граници на риторичните структури, предлагат на
своите читатели главната тема, т.е. "възвишената"
тема, която разяснява скрития смисъл на всяко земно
събитие, изложено в съответната творба, Понеже
истинският смисъл, т.е. духовният смисъл на определен словесен
израз, може да бъде разкрит само и изключително в
светлината на вдъхновените свише слова, твърде често
библейските книги биват използвани като всеобщ
референт. Посредством всеобхватното тълкование -
разграничение, читателят трябва да установи точната семантична
връзка между буквалния и духовния смисъл, без, разбира
се, да отделя едното от другото. Аз наричам този
способ тематичен клюн. Той може да е съставен от буквални
цитати от Светото писание или от косвени препратки кѴ
свещени текстове.
С библейски цитати и позовавания в действителност
са осеяни различните творби от цялата православнослз'
вянска литература и затова самото тяхно присъствие еД'
390

ва ли би могло да се изтълкува като отличителна харак-
терна черта. За да успеят специално да привлекат вни-
нанието на читателя и по този начин да го подпомогнат
при разпознаването на тяхната изравняваща функция,
тези цитати и позовавания би трябвало да са поставени на
ясно обособено място. Несъмнено откриването на толкова
съществена композиционна особеност ще се окаже изклю-
чително ползотворна за точното очертаване на
композиционната семантика, залегнала в основата на
средновековната православнославянска литературна дейност.
3. Моето изследване е посветено именно на този
аспект на структурно-композиционната семантика. Това,
което аз наричам библейски тематичен ключ, се чете в
структурно подчертани места, обикновено в началото на
изложението (expositio), т.е. или в първите редове на
паметника, или непосредствено след неговата
встъпителна част. Библейските тематични ключове предоставят на
читателя главните указания за взаимовръзка между
смисловите нива. Благодарение на тези структурно
изтъкнати позовавания читателят е откривал ключовите
думи, които са го ръководили при разбулването на скрития
смисъл на двете нива (историческия и книжовния
замисъл) на православнославянските творби. След като мес-
топр(пожението на главния тематичен ключ е вече
установено, целият текст придобива нов смисъл за читателя.
Изнесената в началните редове тема може да бъде
разгърната под формата на лайтмотив, който управлява
цялата семантична система на произведението. Подбраните
от мен примери, които привеждам на следващите
страници, ще подпомогнат съвременния читател да разбере
начина, по който средновековният читател на
православното славянство вероятно е възприемал някои от
достигналите до нас паметници.
3.1. Един ясно изразен тематичен ключ четем във
встъпителните часи на Пространното житие на Кирил
(ffiWO и на Пространното житие на Методий (ПЖМ)3.
Пространно житие на Кирил:
1.1 Богъ ЛШЛОСТНВЬ Н І|іедрь!а), (а) Пс.85:5,15;Пс.102:
"^ндйіе ГКЖДДЫТе уловЪуьско , 8; Пс. 110:4; 114:5;
391

да выше въсн съплсеыьі вылн Изх.34:6-7;Неем q
н въ рлз8/иь HCTHN'NbiH прнш- 17,31; Йоил 2:іэ!
лн, N6 хожет' бо съ/ир'тн гръш- Йона 4:2. '
nhk8, ыъ поклюыію н жнвотв , (6) Йерем.26:13; де$^
лціе н Ыйнплѵб прнложнть ыл зло- 17:30;Мк.14:4 и \.
Б8, ЫЪ N6 ШСТйВЛЮіеТЬ YAOBbYU рО- 15. :
дл иггплстн игслдБЛібні€/№ н въ (в) 1 Тим.2:4 (Срв
сьбллзыь NenpHia3NHN8 прінтн н Нѳем.9:20; Сир.і!
погыБЫвтн , нъ № клвіждй л^- 17; Йона 8:32,йона
тл н врѣлѵбнд ые прѣстдіеть бллго- 14 и 16; 2 Кор,4-
Дііть творе ыл/иь /и»шго , ако 2-6; 2 Тим.3:і7-
нспрьвл длже н до ыыма, плт- Йоан 17:20-23), '
рнлрьхн жб пръв-Ьб н иггьцн н по (г) Йезек.33:11 (СрВі
ТЬхь пророкы, Л по снхь лпос- Йезек.3:17-21 и 5:
толн н л\8Убннкь1, прдвбдыыл\н 20). За покаянието
люужн н оуунтелн нзвнрліе [нхЗ вж. бел. (6).
шть /многолиьвылго жнтіл сего . (д) 1 Кор.10:б-13(срв,
Змлеть бо Господь свое, нже Мат.6:13; Як. 1:13-
іего соуть, акоже реуе: шв'це 14).
люіе гллсл лкиего слышеть н (е) Деян.14:1б-17;Ефес
ДЗЬ ЗЫЛЮ 16 Н HA\€N€A\b ВЪЗЫВДЮ 4:1.
іе н no /«Kb ходеть н ддю н/иь (ж) Ефес.4:11; 1 Кор,
ЖНВОТЬ B-bY'NblH . ІбЖб СЪТВО- 12:28; Ефес.2:19.
рТн н ВЪ ндшь родь, ВЪЗДВНГЬ (з)Йоан 10:3; 10:27-28.
ыд/иь оуунтеліл снце.нже просва- (и) Мат.5:14-15.
ТН бзыкь НДШЬ, СЛДБОСТІЮ ОМ- (й) Пс.77:10;Пс.85:11;
pAY'uie оумь. свон, пдуе льстію Ис.42:24; Вар.4:13
дГдволіею, N6 хотѣвшб въ свѣтѣ и 4:2.
божінхь здповѣдехъ ходнтн .
Пространно хктие на Иетодий (I и II)
1,12 ...№ь N6 остдвн Богъ велнкою (а) Вж.ПЖК:(»)
/ИНЛОСТНЮ Н ЛЮБЪВЬЮ ДО КОЫЬЦД Y/VO- .
вѣкъ , ыъ ыд ксхежьдо л-Ьто н вр^«А (6) Вж.ПЖК:|г
нзвьрл люужл н авн люльл\ъ дѣлд нхъ н (в) Вж.ПЖК:<е'
подвнгъ, дл с/к тіліъ пoдoБ/^фe вьсн ыд (г) Вж.ПЖК:
довроіб оустн лн г ...s (f
п,1. По снхъ же вьсьхъ19) Богъ (д) В
/ннлостнвын, нже хошеть дд бы вьсакъ
уловъкъ cbfHceNb былъ н въ рдзоулъ
392

нстнчьнын прншьлі^, въ ншѵ л*гЛ<*><е) вж.пжк:(в,
взыка рлдн нашбго13', о ме/иьже сл не (ж) Вж.пжк- в
БІ ИНКЪТОЖе МНКОЛНЖб ПОПеКЛЪ, ЫЛ ДО- (З) Вж.ПЖК:(и)
БрЫН УННЪ ВЬЗДВНЖН МЛШеГО ОуУНТбЛА (и) Вж.ПЖК:(ж)
бллжбылго /Иедодна, іегоже вьсл доврыіа
дЪтелн н подвнгы прнллглюфе снхъ оугодь-
ннцѣхъ по еднмолюу ые постыднлѵь са®.
Поразителното структурно съответствие, което се
открива между началните пасажи на двете жития, изисква
да се обърне по-специално внимание на хипотезата, че
тези две творби са създадени въз основа на общи
идеологически и композиционни образци7. Агиографьт (агио-
графите) иска да предложи на благочестивите православ-
нославянски читатели житията на блажените Солунски
братя като примери за подражание. Освен това,
провъзгласявайки подвизите на Константин-Кирил и на Методий
за достойни за подражание, житията обособяват тези
подвизи като вдъхновени от прякото действие на божията
Благодат, Това са двата основни момента, върху които
агиографските повествования трябва да насочат
вниманието на читателя. Ето защо авторите (или
компилаторите) на житията привеждат поредица от библейски цитати
или косвени позовавания. Извлечените от Светото
писание думи предлагат двузначно известие: от една страна,
буквалното, което се отнася до житието като
исторически разказ; от друга страна - алегоричното, което
обяснява теологическия смисъл на същия разказ в светлината
на божествената истина. Запознатият със Светото
писание читател не е срещал затруднение при декодификация-
та на това екзегетично известие. Тези встъпителни
редове в действителност са един прозрачно ясен тематичен
ключ. Мозайката от грижливо подбрани цитати изтъкна
Действието на Благодатта, която е ръководила
вдъхновеното свише апостолско дело на братята Константин-Кирил
н Методий. Следователно можем да изтълкуваме
изнесените в този тематичен ключ екзегетични мотиви както
Следва: приемствеността на божията Благодат, непрекъс-
чато изразявана по протежение на цялата човешка исто-
!*"» в наше време е представена от учителите;
6311 учители са духовни приемници на други из-
393

брани мъже: от пророците на Стария завет чак до апос
толите на Новия завет; Константин-Кирил и Методий са
учители, вдъхновени свише, избранници Божи, за да
бъдат оръдие на божествената Благодат и да
разпространяват Словото сред новоизбраните люде на славянското
племе*.
Значението на този, изнесен в началните части на
житията, мотив може да убегне от нашето внимание само
ако не открием присъствието на библейските думи (в
действителност някои от изнесените по-горе позовавания
са убегнали на съвременните учени) и ако не осъзнаем
тяхната контекстуална функция. Що се отнася до тази
функция, фактът, че онова, което аз определям като
тематичен ключ, се чете именно в описаното вече
структурно подчертано място, т.е. непосредствено преди да
се пристъпи към същинското изложение, е от решаващо
значение. Същевременно резултатите от едно задълбочено
изследване на текстовия материал на тематичния ключ ще
ни покажат, че в действителност се намираме пред
поредица или пред внимателно подбрана и умело построена
плетеница от цитати, които последователно и настойчиво
подчертават същия екзегетичен мотив.
Теологическото оправдание на апостолската дейност
на Кирил и Методий е изисквало да се обоснове идеята,
че спасителната намеса на божията Благодат в човешкия
живот не е била ограничена в точно определен
исторически период. Единствено провъзгласяването на
Константин-Кирил и на Методий за преки избраници божии, за да
се превърнат в оръдие на Провидението и на Благодатта,
е можело да осигури необходимата теолог ическа
подготовка на тяхното достойнство да бъдат равни на
апостолите. Точно тази необходимост е накарала агиографа да
се спре тъй подробно върху мотива за божието
милосърдие и състрадание. Библейският израз "Бог е милостив и
щедър", който се чете както в началото на ПЖК, така и
в един пасаж на ПЖМ (от композиционна гледна точка
изтъкнат по същия начин) придобива много по-широка
семантична значимост, ако разгледаме неговото
функционално значение в светлината на сложно преплетените
библейски цитати9. В песни 85, 402, 410 и 444 от
Псалтира възхвалата на Бога като "милостив и щедър" е пое
394

^едователно свързана с главната тема за божията
готовност да възстанови първоначалния мир със своите
покварени чада (Пс. 85:7: "В деня на неволята си ще призова
те6е, защото ще ме послушаш"; Пс. 102:10: "Не е
постъпил с нас според греховете ни, нито е въздал нам
според беззаконието ни"; Пс. 114:2: "Той приклони ухото
си към мене в деня, когато го призовах"), както и с
мотива за Бога, посочващ на грешника пътя за спасение
(Пс.85:11: "Научи ме Господи, пътя си, и аз ще ходя в
истината ти..."; Пс. 102:7: "Направи Мойсея да познае
пътищатата му, и израилтяните делата му"; Пс. 114:9:
"Затова ще ходя пред Господа в земята на живите").
Библейският израз "милостив и щедър Бог" не
подчертава само мотива за надеждата за човешкото
спасение; успоредно с това той намеква и за редица примери,
разказани ни от пророците, за намесата на божията
Благодат в историята на човешкия род. Въпросният израз се
чете например в самоопределението, което Бог дава за
себе си пред Мойсей - срв. Изх. 34:6-7: "Господ замина
пред него и прогласи: Господ, Господ, Бог жалостив и
милосърден, дълготърпелив, който изобилва с милост и
верност, който пази милост за хиляди поколения,
прощава беззаконие, престъпление и грях..." В книгата на
Неемия същият мотив изразява надеждата на потъналите в
скръб хора: "Но те и бащите ни се възгордяха, закора-
виха врата си и не послушаха твоите заповеди... Но
понеже си Бог, който обичаш да прощаваш, милостив,
дълготърпелив и многомилостив, ти не ги остави" (Неем.
9:16-17) ... "Обаче поради голямото твое милосърдие не
ги довърши, нито ги изостави; защото си Бог щедър и
милостив" (Неем.9:31). Тази вяра в божието състрадание
отеква отново като последно предупреждение пред
прииждащите скакалци в книгата на Йоил: "И раздерете
сърцето си, а не дрехите си, та се обърнете към Господа ва-
«ия Бог; защото е милостив и щедър, дълготърпелив и
^огомилостив и разкайва се за злото" (Йоил 2:13).
Милосърдието на Бога е дори по-силно от прилежанието на
"Ророците като Йона, който, възнегодувал от спасението
на Ниневия, в отчаяние изрича: "...Знаех, че си Бог
Жалостив и милосърд, дълготърпелив и многомилостив,
*ойто се разкайва за злото" (Йона 4:2). В съзнанието
395

на християнските читатели тази симфония от еднопосочѵ
ни, извлечени от Стария завет твърдения, които подчер-
тават управляващия мотив за божието милосърдие и щедѵ
рост, несъмнено е достигнала своята кулминационна
точка в екзегетичните думи на апостол Павел: "Такава
увереност имаме спрямо Бога чрез Христа" (2 Кор. 3:4).
Християнското тълкование на божието милосърдие и
Благодат е още по-ясно изразено в думите на ПЖК, които
четем непосредствено след това: "[бог, който] очаква
покаянието на хората." Цитатите от Стария завет,
изразяващи готовността на Бога да прости на онези, които
се вслушват в неговия глас, - както е казано у Йеремия
26:3: "Може би ще послушат и всеки ще се върне, за да
се разкая за злото, което възнамерявам да им сторя
поради лошите им дела" - от християнска гледна точка
трябва да се възприемат като предсказание, че
спасението ще дойде в епохата на християнското покаяние.
Според обръщението на апостол Павел към атиняните,
обръщение, което четем в Деян. 17:30 ("Бог, прочее, без да
държи бележка за времената на невежеството, сега
заповядва на всички човеци навсякъде да се покаят"),
понятието за покаяние е твърде близко до това за
покръстване или за промяна на съзнанието (в гръцкия текст на
Деян. 17:30 идеята, че за всички хора е настанало
време да се покаят е изразена посредством
глагола цетосѵоеіѵ). Така изразената тема за готовността
на Бога да изчака покаянието на хората, в контекста на
нашия тематичен ключ се превръща в намек за по-късното
покръстване на славяните. Божието търпение и замислите
на Провидението се превръщат в гаранция, че късното
(летосѵоіа, или, казано с други думи, скорошното
покръстване (обръщане) на славянските люде, съвсем не
издава духовна малоценност, отличаваща православносла-
вянската общност в сравнение с другите общности,
възприели християнството в благословените времена на
първите апостоли.
Авторите на ПЖК и на ПЖМ дават теоологическа
трактовка на търпението на Бога, позовавайки се на
един възлов цитат от Първото послание на апостол Павел
към Тимотей: "всичките човеци да се спасят и да
достигнат до познание на истината" (ПЖК, I; ПЖМ II; *
396

Тим. 2:4). Още веднъж изкусното вплитане на библейски
цитати в нов контекст, който е обяснително встъпление
към житието, преследва подсигуряването на библейско
оправдание на вдъхновеното свише дело на Кирил и
Методий. Бог, като оставил извън християнското паство
славянското племе в продължение на толкова много години,
съвсем не го изоставил, "защото той не иска смъртта на
грешника, а неговото покаяние и живот" (ПЖК, I; ПЖМ,
II). Тези божи слова на надежда са били предадени на
пророк Йезекиил (срв. Йезек. 33:11: "Заклевам се в
живота си, казва Господ Йехова, не благоволя в смъртта
на нечестивия, но да се върне нечестивият от пътя си и
да живее."). Истинският смисъл на тези думи е
потвърден и от апостола на езичниците в 1 Кор. 10:13:
"Никакво изпитание не ви е постигнало освен това, което
може да носи човек; обаче Бог е верен, който няма да
ви остави да бъдете изпитани повече, отколкото ви е
силата, но заедно с изпитанието ще ви даде и изходен
път, така щото да можете да го издържите." Славянският
агиограф от своя страна се спира подробно именно върху
този библейски мотив: "Ако и да е много склонен към
зла умисъл, той не оставя човешкия род да отпадне от
слабост, да изпадне в дяволска съблазън и да погине"
(ПЖК, I).
В тези встъпителни редове на ПЖК, които намират
свой паралел във встъпителните пасажи на ПЖМ, най-
голямо внимание заслужава майсторското разпределение
на извлечените от Стария и от Новия завет цитати. Ста-
розаветните цитати отразяват темата за упованието, а
новозаветните - сигурността за спасение. Благодарение
на изкусната употреба на композиционната семантика
цялостното изграждане на този библейски тематичен ключ е
Устремено към изтъкване на основната идея: преломния
момент в духовния живот на славяните. Спасението е
Щастливият резултат от този процес и затова последните
Изречения съдържат предимно новозаветен текстов мате-
Риал и по-специално изрази от писанията на апостол
Павел.
Ог учението на апостол Павел в действителност са
"Ропити не само възловите пасажи на този встъпителен
lt но и целият агиографски разказ, който следва.
397

Апостол Павел е висшият модел, на който кирило-
методиевската общност посредством култа към своите
учители е трябвало да подражава10. Кирил и Методий са
новите икони, изобразяващи апостолския идеал,
първоначално олицетворен от апостол Павел. Библейските
цитати, на които агиографьт се позовава последователно в
централната част на това догматично въведение,
съдържат оправданието на провъзгласеното им равноапостолст-
во. Идеята за непрекъснатото действие на божията
Благодат е предадена чрез думите: "Но през всички времена
и години той не престана да върши много добрини" (ПЖК,
I; ПЖМ, I). Тези думи могат да бъдат правилно разбрани
единствено в светлината на тълковните поучения на
апостол Павел. Както се разказва в Деян. 14:8-18,
изцелението на хромия в Листра от апостол Павел
въодушевява до такава степен езическите тълпи, че те искат да
направят жертвоприношения на християнските апостоли,
Но Варнава и Павел "извикаха ... И ние сме човеци със
същото естество като вас", заявявайки, че изпълняват
единствено волята на "живия Бог, който е направил
небето, земята, морето и всичко, що има в тях" (пак
там). Бог никога не е изоставял своите създания, "през
миналите поколения е оставял всичките си народи да
ходят по своите пътища, ако и да не е преставал да
свидетелства за себе си, като е правил добрини" (Деян,
14:16-17). Тези думи съдържат християнския отговор на
един основен момент от книгата "Премъдрост Соломоно-
ва", където в 13:1 четем: "Защото всички хора бяха
глупави по рождение, като живееха в невежество за
Бога, и от видените добри дела не успяха да разберат кой
е той." В същата глава на "Премъдрост Соломонова"
(стих 5) четем още: "Прочее от величието и красотата
на творенията чрез размисъл се разпознава и техният
оригинален създател." Апостол Павел привлича внимание'
то на езичниците именно върху този ключ. Следователно
фактът, че четем този цитат от "Премъдрост Соломонова'
в началото на уводната глава на ПЖМ I, съвсем не
изненадва1 л . На това място авторът компилатор на житието
въвежда своя основен теологически аргумент,
заявявайки , че непрекъснатата дейност на божията Благодат е
намерила последователно израз "както в началото,
398

в днешно време, първоначално посредством
патриарсите t после чрез отците, след това чрез пророците,
последвани от апостолите и мъчениците, а подир тях чрез
праведии мъже и учители, избрани от този метежен жи-
рот" (ПЖК I). Тук е ясно изразено позоваването на
основния екзегетичен мотив, вдъхновил посланията на
апостол Павел към ефесяните и към коринтяните. В
"Послание към ефесяните" 4:11-12 четем: "И той даде едни
да бъдат апостоли, други пророци, други пък благовес-
тители, а други пастири и учители за делото на служе-
нието, за назиданието на Христовото тяло..." За да
вникнем в общия замисъл на тематичния ключ, трябва да
осъзнаем колко съществено е използваното тук
позоваване на думите на апостол Павел, които представят
"пастирите у учителите" (тоо<; бе яоіцеЧчл; косі бібаох&Хоік;)
като приемници на пророците, евангелистите и
апостолите, Това осигурява на апологетите на славянските
"пастири и учители" (ылстлвьынкн н оуунтелн)12 онези
неопровержими библейски аргументи, които оправдават тео-
лргически желаната от самото Провидение мисия на Кирил
и Методий. Същото теологическо оправдание откриваме и
в думите на апостол Павел, които четем в "Първо
послание към коринтяните" (12:28): "И Бог постави някои в
църквата да бъдат: първо апостоли, второ пророци,
трето учители, други да правят чудеса, някои имат изцели-
телни дарби, други с дарби на полагания, на
управлявания, на говорене на разни езици." Тук обаче
достойнството на учителите е разгледано в общия план
на църковната йерархия. Като последица от това
представителите на кирило-методиевската общност в своята
полемика с общопризнатите църкви в Рим и
Константинопол са можели да отстояват правото си да изградят
собствена църковна йерархия в пределите на универсалната
църква. А самото предявяване е намирало поддръжка в
други думи на апостол Павел - тези, които четем в
стиховете 2:19-20 от "Послание към ефесяните": "Затова
бие не сте вече странни и пришелци, но сте съграждани
на светиите и членове на божието семейство: понеже
бяхте съградени върху основата на апостолите и
пророците, като е крайъгълен камък сам Христос Исус."
399

Всички разгледани дотук библейски цитати недвуѵ
смислено подчертават един лайтмотив: непрекъснатото
действие на божията Благодат по протежение на вековете
на човешката история, без каквото и да било
разграничение между людете, които са получили откровението в
миналото, и другите, които са били призовани и от Бог^
в последния момент1 . Оттук произлиза и приравняването
на учителите с апостолите. Изяснява се и
основната полемична задача на цялата теза, предложена
под формата на тематичен ключ, който да ръководи
читателя, за да може да изтълкува правилно житието.
Божията воля, а не волята на някоя земна власт определя кой
именно трябва да бъде спасен, кога и от кого, Тази
идея е прокарана отново в следващите изречения. Първо
агиографьт се позовава на Евангелието на Йоан, за да
изобличи духовната слепота на онези, които не са
прозрели истината на Отца в провиденческия замисъл на
Исус: "Защото Бог познава своите люде, както сам
казва: Моите овце слушат гласа ми и аз ги познавам, по
име ги зова и те ме следват и аз им давам вечен живот"
(ПЖК I и Йоан 10:27-28). След този цитат завършекът на
тематичния ключ отново привлича вниманието на читателя
върху боговдъхновения характер на апостолската мисия
на Константин-Кирил: "Това е, което той стори за нашия
народ, като издигна този учител, който просвети нашия
народ, чийто ум беше помрачен от собствената му
слабост, по-много от лукавството на дявола, така че не
искаше да ходи в светлината на божиите заповеди" (ПЖК
I). Нчителят е човекът, който просвещава народа
съгласно дефиницията на апостолството, последователно
разкрита от Словото (вж. по-специално думите на Исус в
Матея 5:14-16: "Вие сте виделината на света ...Също
така нека свети вашата виделина пред човеците, за да
виждат добрите ви дела и да прославят вашия Отец,
който е на небесата"). Помощта, която той оказва на
славянския народ, "за да ходи в светлината на божиите
заповеди", съчетава християнското откровение с
изпълнението на Стария завет, тъй както той е определен вт*
възхвалата на мъдростта от страна на пророка (срв. ВЗ'
рух 4:1-2: "Тя е книгата на наставленията на бога, зв-
конът, който трае вечно... Обърни се, Яков, и я полУ'
400

. ходи в нейната светлина към сиянието").
цИ' Несъмнено предложеното тук аналитично разчитане
встъпителните редове на ПЖК Скакто и тяхното
парад назоваване в ПЖМ), направено в светлината на
ите източници, ще ни помогне да доловим
духовия смисъл, скрит зад историческия разказ за делата на
Цонстантин-Кирил. Точно това в действителност е пред-
азначението на всеки тематичен ключ. Но едно цялостно
Избиране на семантичната функция на това обяснително
Сведение налага по-голяма широта на нашето
изследваме. Всяко позоваване на библейските източници включва
специфична интерпретация и на самия източник. Затова
контекстуалното значение на библейските цитати трябва
да се установи посредством уточняване на това, какво е
могло да бъде екзегетичното становище на автора-
създател на това въведение. А за да можем да го
установим, трябва да се обърнем към екзегетичните
източници на самия автор или, казано с други думи, към
авторитети от величината на отците на църквата, които
положително са повлияли върху интерпретацията на нашия
автор. "Езикът" на даден тематичен ключ в
действителност може да бъде разбран само посредством
изчерпателно изследване на неговия културен контекст, включващ
както идеологическите, съвременни на автора на
творбата, източници, така и онези източници, които вече са
се били превърнали в интегрална част от доктриналната
традиция. Използването на тези методи за текстов и
културен анализ вероятно ще ни доведе до разрешаването
и на други филологически проблеми: например проблема
за текстовата връзка между ПЖК и ПЖМ. От тази гледна
точка фактът, че текстовият материал на тематичния
клоч на ПЖК се чете и в две различни глави на ПЖМ
(именно I и II), се оказва лишен от значение. Той не
jP*Ba да ни смущава, защото ПЖМ всъщност има двойно
начало". ПЖМ съдържа общо изложение, което документи-
Р* много по-подробно (в сравнение с ПЖК) екзегетичния
^Ринцип на непрекъснатото действие на божията Благодат
*|°вешката история. ПЖМ II първо говори за
вдъхновели свише предшественици на Методий, споменати във
^Дението; после пристъпва към същинското житие,
изувайки част от текстовия материал на ПЖК I като нов
р«кардо Пикио ... 401

тематичен ключ. А този факт потвърждава моето
ние, че средновековните славянски книжовници са раз,
пределяли по различни начини семантично и структурНо
подчертания текстов материал и това разпределение е
било поставяно в зависимост от изискванията на самия
текст. Както ще се види в следващите страници на
настоящото изследване, наличието на повече от един
тематичен ключ в един и същи текст в никакъв случай не
трябва да се възприема като необичайно явление в пра-
вославнославянската литературна традиция.
3.2. Не се е изисквало от благочестивия
средновековен читател на православното славянство да бъде
изкусен тълкувател на Библията, за да може да вникне в
семантичната взаимозависимост между духовния и
историческия смисъл - взаимозависимост, върху която е
изградено староруското "Склзлыніе н стрлсть н похвллл сватюю
A\8Y6NHKOy Борнсл н ГлЬбл"14. В това агиографско
повествование сам книжовникът обяснява библейския смисъл
на всяко събитие, поради което не съществува никаква
видима семантична празнина, която читателят да трябва
сам да попълни. Библейските цитати са вплетени в
самото историческо изложение и му осигуряват непосредствен
екзегетичен коментар. По този начин двата "текста"1 s,
т.е. библейският и историческият, се превръщат в
интегрална част от един общ контекст, Благодарение на това
контекстуално разясняване самата "история", предложена
в нейното земно значение, се превръща в теологическа
истина, защото се явява буквална алегория на своя
библейски модел. Агиографът, излагайки събитията,
предлага и тяхната интерпретация, т.е. те са интерпретирани
като символи и това им придава непосредствена яснота
на откровение. Борис и Глеб съзнават висшия смисъл на
земната история, в която те самите играят ролята на
вдъхновени свише главни действащи лица. Именно тяхното
съзнание, че страданието им принадлежи на
повествованието, отразяващо земния човешки живот, доказва в
целия агиографски разказ тяхната святост.
Висшият смисъл на святата история на Борис и Глеб
- убитите от брат си Светополк синове на киевския княз
Владимир Святославич - може да се изрази чрез
формулата: по-добре да умреш за Бога, отколкото да се бориі
402

за нечестиво съществувание в тази земя. Двамата братя,
доделирайки съществуванието си според този нравствен
закон, утвърждават и един политически принцип. Тяхното
ученичество допринася за християнизирането на
политическите обичаи в Киев. Когато брат им Светополк след
смъртта на Владимир прибягва към насилие, за да се
освободи от тях - негови главни съперници, той все още е
подчинен на дохристиянските обичаи, които по традиция
са управлявали борбите за власт в киевските земи.
Апостоли на нова концепция за политически живот, Борис
и Глеб за първи път видоизменят "правилата на играта".
Вместо да се борят срещу собствения си брат, те
предпочитат да умрат, защото са знаменосци на един нов
закон, основан на християнската вяра. Тяхната апостолска
мисия ё ясно изразена чрез евангелските стихове,
приведени от агиографа към края на творбата, там, където
разказва за откриването на мощите им и за чудесата,
които бележат началото на култа към тях като светци:
"№ь акоже реуе Господь ые люжеть грлдь оукрытн с»
врьхоу горы стоа, ын свѣцгЬ въжьгьшб споудъ/иь гкжры-
влють, ыъ na свѣтнлѣ постллюють дл свЪтнть тьл\ьыый
(срв. Мат. 5:14-15); тлко н сн сТ&л постлвн свЪтнтн въ
лнрЪ преліыогын/ин уюдесы снатн въ роусьскѣн стороыъ
велнцін" (16в, 17-27)16. Прибавяйки към божествената,
употребена от Христос метафора (апостолството е "виде-
лина на света", която не може да бъде "турена под
шиника" Мат. 5:14-15), една контекстуална метафора
("светлината на двамата светци не е можела да бъде
скрита под незнайна земя"), агиографът приравнява
"светлината" на Борис и Глеб със "светлината" на
първите апостоли. Неговото сравнение (тлко) е ясно
изразен екзегетичен коментар, т.е. обяснителна бележка,
която осигурява на читателя правилното тълкувание на
библейския цитат. Същата обяснителна техника,
преследваща същите цели, е залегнала в основата на цялото
произведение.
Духовният монолог, изречен от Борис малко преди
Неговата мъченическа смърт, е изтъкан от библейски ду-
1и и картини, които невинаги могат да бъдат отъждест-
вени с точно определени цитати. Независимо от това,
Концептуалният лайтмотив е пределно ясен: сравнени с
403

вечния живот, земната власт и успех губят всякаква
стойност. Думите на Борис се отнасят до неговия "баща"
(т.е. Владимир), "преди да е приел светото кръщение",
когато е бил устремен единствено "сллвы рлдн н кмаже-
nh» лшрл сего н нже все /ннлю\однть н хоуже плоѵунны"
(9 г, 11-15). Теологически осведоменият читател лесно
е откривал в този контекст ясно подчертани позовавания
на точно определени библейски мотиви: "Така са пътища»
та на всички, които забравят Бога; И надеждата на
нечестивия ще загине, Надеждата му ще се пресече; Упова-
нието му е паяжина" (Йов 8:13-14) и "Мътят ехидни яйца
и тъкат пяжина,.." (Ис. 59:5). Но избраната от агио-
графа техника не се уповава единствено на тълковното
умение на читателите. Библейският смисъл на думите на
светеца е изнесен няколко реда по-долу, там, където
Борис се позовава пряко на библейския източник и
изрича следните думи: "Н ыъсть полюцін nh отъ кого же снцъ,
NH ОТЪ HAVbNHtt NH ОТЪ /ИНОЖЬСТВД рЛБЪ, NH ОТЪ СЛЛВЫ ЛШ-
рл сего. Тьліь н Сололюмъ все прошьдъ вьаа вндъвъ sen
сътажлвъ н съвокоупнвъ реуе: Рлслютрнвъ, вьсе соутета н
соутетніе соутетню боѵдн (10а, 3-13; срв. Екл. 1:2).
Веднага след това самото разяснение надхвърля границите
на библейския цитат. Провъзгласил чрез думите на
Соломон суетата на земния живот, св. Борис - главният
духовен герой, който не е само мъченик, но и учител,
поднася на читателите на Сказанието своето определение
за оправданието: "тъклю полюфь ш довръ дълъ н оть
прлвовърна н отъ нелнде/иърьыыш лювъве" (Юа, 13-16),
Точната формулировка на един толкова деликатен доктри-
нален принцип, представен като връзка, която трябва да
се осъществява между добри дела, вяра и любов, за да
се превърне в средство за оправдание, потвърждава
впечатлението, че авторът на това агиографско
повествование не е разчитал само на личното читателско
тълкование на теологическото известие, вплетено в творбата.
Всяко от различните събития притежава семантично
разкрит от гледна точка на теологическото и
историческото значение текст. При това положение можем ли да се
надяваме да открием едно ключово изречение, т.е. един
тематичен ключ, който да ни подпомогне, за да схванеН
404

генералното значение на съчинението? Отговор на този
доірос може да се даде само след като разполагаме с
резултатите от анализа на композиционната и
семантичната функция на редовете, които съгласно по-горе
описания принцип в нашия паметник предхождат същинското
изложение (expositio). Веднага може да се уточни, че
отговорът е положителен, тъй като онова, което
притежават характеристиките на тематичния ключ, се чете във
встъпителното изречение, което ни въвежда в самия жи-
тиен разказ. Това е цитат от Псалм 111:2-3: "Родъ
правынхъ блТословнть са - реуе пророкъ - н сіала нхъ
въ Блгсловлеынн боудеть" (86, 24-28). Ако
интерпретираме целия паметник въз основа на тези ключови думи,
лесно ще установим, че политическото известие, което е
вплетено в библейските теми, пряко разяснени в самото
повествование, в действителност е лайтмотив на цялата
творба. Святостта на Борис и Глеб е обект на основното
повествование, което е разгърнато по протежение на
целия разказ; това повествование обаче от своя страна е
подчинено на друга основна теза, която трябва да
докаже светостта на династията на Ярослав Мъдри. Ярослав
Владимирович е онзи, който, сразявайки убиеца на Борис
и Глеб, не само отмъщава за тяхната памет, но и
утвърждава един нов политически ред, вдъхновен от техните
принципи за християнска правда. От структурно-
повествователна гледна точка Ярослав действа като нов
герой на друга история, която - във формален план -
следва същия житиен разказ. А този нов епизод помества
цялото агиографско повествование в една по-широка
семантична сфера. Триумфът на Ярослав е крайната победа
на Борис и Глеб - представители от "рода на
праведните". Благодарение на Ярослав убитите братя са увекове-
чени, а техният убиец - Светополк - е заличен
завинаги.
Съгласно синтезирането във встъпителното
изречение - библейски тематичен ключ, тълкование, Светополк
6 нарушител не само на религиозния, но и на
политическия закон и именно с това нарушение той е подготвил
собственото си поражение. Следователно изнесеният в
Чачалния цитат от Псалм 111 лайтмотив обхваща една
МНОГО ПО-Ширика семантична сфера, която, обусловена от
405

появата на сцената с Ярослав, се разширява последов^
телно до края на произведението. За да подчертае то^
лайтмотив, агиографьт към края на своя рзказ привел^
още един цитат от Псалтира (Пс. 51). Този цитат комен.
тира слепотата на Светополк, нарушител на християнски^
закон в земите на Киевска Рус. Погубили Глеб, убийците
уведомяват Светополк, че заповедта му е изпълнена,
Светополк "възыесе си срьдьдь/иь" (15а, 23); агиографьт
коментира неговата арогантност както следва: "Ц
събысть си peyeNoie пслллюпѣвьде/нь Двдълѵь: Vtoj*
ХВЛЛНШН СНЛЬЫЫН 0 ЗЪЛОБѢ БбЗйКОЫНІб ВЬ Ch ANtj
мепрлвьдоу оуѵмыслн изыкъ твон, вълюбнлъ іесн зълобоѵ
плуе б/ГгостыыЪ ыепрлвьдоу ыеже гллголлл тн прлвьдоу,
ВЪЗЛЮБНЛЪ І6СН ВЬСИ F7\bl ПОТОПЬМЫИ Н ИЗЫКЪ ЛЬСТЬВЪ.
Сего рлдн рлздроушнть та богъ до коыьцл, въстъргиеть
та н преселнть ти отъ селл твсиего н кореыь твон оть
зелии жн воуфн хѴ (15а, 23; 156, 6; Пс. 51:1-7).
Очевидна е връзката между главната идея, изнесена в
първия тематичен ключ ("Родът на праведниците ще се
благослови") и последните думи от този цитат, който се
отнася до "корена" на Светополк: "ще те премести от
шатъра ти и ще те изкорени от земята на живите".
Лайтмотив - носител на политическото известие на този
паметник, може да се обобщи както следва: Праведното
"семе" на Ярослав Мъдри да бъде благословено, а
презреният "к о р е н" на Светополк да бъде изтръгнат
от земята на живите. Структурно подчертаният начален
ключ недвусмислено набляга върху библейското
оправдание на една политическа теза, която по всяка
вероятност се е развила в Киевска Рус на Ярослав, за да
защити свещената мисия на управляващата династия.
3.3. Несъмнено при създаването на своите творби
книжовниците не са подбирали библейските цитати,
уповавайки се само и единствено на собствения си
критически усет и преценка. Ако предприемем един систематичен
анализ на библейските цитати, които четем в различните
творби на средновековната православнославянска
литература, обхващаща областите от Балканите до руските
земи, бихме могли да уточним репертоара от постоянно из'
ползваните библейски цитати, за да се предадат предвз'
рително установени екзегетични известия. Определянето
406

на произхода, границите и функцията на този репертоар
оТ референти, изразяващи "висшия смисъл" на разнородни
творби, неминуемо ще допринесе за no-точното и по-
доброто разбиране на доктриналните принципи на право-
славнославянската средновековна поетика и риторика.
Резултатите от моя анализ на двата текстови
фрагмента от Пространните жития на Кирил и Методий
показаха вече, че един и същ библейски материал е могъл да
бъде използван в различни контекстове, с цел да се
предаде същото известие. В агиографската творба,
посветена на Борис и Глеб, също откриваме мотива на
апостолството, представено като духовен дар, получен
свише от онези, които божията Благодат избира за
учители в подходящия исторически момент. От съществено
значение е и фактът, че същите композиционни и
идеологически теми се откриват в сръбския паметник "Живот
светога Симеуна", сътворен от Доментиян през XIII в.
(приблизително 1210-1264 г.)17. Догматичното въведение
на Доментиян, т, е. встъпителната част към
агиографската творба, която предшества същинския разказ за живота
и делата на Стефан-Симеон, е кратък компендиум от
риторични и теологични аргументи, които в продължение на
векове са всеобщи за една голяма част от литературната
традиция на православното славянство. Присъщите за
това житие текстови съвпадения с руското "Слово о Законе
и Благодати" на Иларион Киевски и с "Живот светога Са-
ве" на самия Доментиян бяха вече изнесени в студиите
наВ. Корович, Е. Голубински и М.П. Петровски18.
Преките заемки от други творби всъщност отразяват
обичайния начин за създаване на литературни паметници сред
православните славяни. Ако се изключат най-
авторитетните и свещените текстове, идеята за
авторство, а още по-малко пък тази за "авторско право" е била
съвсем чужда на това общество. Авторите са съзирали в
себе си no-скоро разпространители на истината,
отколкото творци на оригинални мисли и образи. Ето защо
съвсем не трябва да ни учудва фактът, че те са
заимствали от установения репертоар от формули.
Първата грижа на Доментиян е да даде духовно оп-
на своята творческа дейност. Встъпителните
на Житието на Симеон Неманя изразяват безрезерв-
407

ното признание на божията Благодат за единствен
източник на Доментияновото литературно вдъхновение. Авторът
подробно излага принципите на своята "поетика",
следвайки нормите на православното учение. Понеже божията
Благодат е извор на всичко и чрез Благодатта всичко
"идва свише" (срв. Йоан 1:17), книжовникът трябва дд
се моли, за да получи от божията Благодат рлзоулѵь, за
да може Светият дух да "отвори устните му" (срв. Пс,
50:15 и 62:3), докато Господ сам "дава слово" (Пс,
67:11; Ис. 50:4) . Този красноречиво изразен принцип,
който има стойността на литературен манифест, може да
се възприеме като всеобщ теоретичен знаменател,
обусловил развитието на по-голямата част от православно-
славянската литература. Почти два века no-късно същият
принцип, изразен с подобни думи и посредством същите
библейски цитати, ще бъде предложен от Епифаний Пре-
мъдри в неговото "Житие на св. Стефана епископа Перм-
ского"20. Във встъпителните думи на Епифаний
авторитетът на цитираните вече от Доментиян библейски
източници (Пс. 50:15; Пс. 62:3; Пс. 67:44 и Ис. 50:4) е
подчертан още no-силно, защото руският книжовник изтъква
превъзходството на християнското вдъхновение над
"риторическите техники на Атина", вдъхновили
"произведенията на Платон и Аристотел" *. Този пример идва да
потвърди моето впечатление, че няма никакъв смисъл
главните източници на поетиката на средновековната
руска, сръбска и българска литература да бъдат търсени
извън доктриналната традиция на православното
славянско християнство: принципите на тази поетика са ясно
изразени в самите творби на средновековните книжовници
на православното славянство. Като са се придържали към
установените принципи на православната "теория на
литературата" , тези творци не са възприемали механично и
пасивно духовните изисквания на дадена традиция. Те са
изразявали и собствените си концепции1, съобразени с
вярата, и същевременно са отхвърляли полемично друг*
теории на поетиката и риториката.
Оправдал своя литературен труд като опит да се
превърне в проводник на истината, която "идва свише0!
Доментиян насочва вниманието на читателя към двойстве'
ното значение на своето слово, Той иска да съчетае ду
408

ровната енергия на "ангелите небесни" и на "рода чо-
репрси", за да възхвалят всички заедно божията
Благост, В светлината на Първото послание на апостол Павел
£ьм коринтяните това позоваване на "ангели и човеци"
|||0}ке да се изтълкува като обединяващо, от една страна,
риторичните и теологичните умения, които без божията
фав и вдъхновение са лишени от значимост (срв. 1
Кор, 13:1): "Ако говоря с човешки и ангелски езици, а
фов нямам, аз съм станал мед, що звъни, или кимвал,
Ю дрънка"), и от друга - свещената мисия на апостол-
ството (срв. 1 Кор. 4:9: "Защото, струва ми се, че Бог
изложи нас, апостолите, най-последни, като човеци,
осъдени на смърт; защото станахме показ на света, на
ангели и на човеци"). По този начин, използвайки
ангелски и човешки езици и следвайки божието
вдъхновение, писателят възхвалява действието на божията
Благодат:
"... СЛЫШН N660, Н ВЪМОуШЙ 36ЛИІ6, Н CHNH
йяьгельстнн оуднвнте се н родн уловеуьстнн
вькоугтЬ сьверЪте се, н възвелнунте бога сь ліыою,
н вьзнесѣ/иь н/нб іего вькоуттЬ, ыь дціе н дыьгелн
N6B6CbNHH н родн уловЪуьстнн събере/иь се въкоуттЬ,
Nb н тоу н іеціе по достовшню ые вьзлюже/иь
просллвнтн іего зл везунсльмоуто /инлость, юже
сътвори нспрьвл сь родо/мь ѵловѣѵьскылѵь оть
прьвлго (\а&№ н до Noa же н Лврддлиѵ Нсллкл же н
Иковл прЪждб злкоыл, н сь здкоыоліь же велнклдго н
воголюудрллго ЛѴэнсе», прьвддго злкоыоположьын кл,
просллвн ыл горѣ сныансцѣТ, здкоыь пр-Ьдлвь іелѵоу н
нзвраыынлѵь людел\ь свонлѵь, прьволюу Нзрлнлю, н
здкоыь положи вь н/нь, н пророкы прнстлвн [12]
ДрбвЬЫННКЬ ПрорОКОВЬ OCHHN Ѵ6ДН, Н HNbie [4]
Вблнкыіе, нслныоу уедь, н проундь [70] слоужнтн
светолюу злконоположемню; н по здконЪ
сллюсьврьшеыліа влдгодлть прншьдь Хрнстось
нстнньыын вогь ыдшь пльтю родн се оть пр-ьѵнстыіе
н прнсьыодЪвы Богородице, н по вьселюу ѵловѣко/мь
оутюдоБн се рдзвѣ грѣхд, н пожн ыд зелин сь ыдлін,
ѵловѣѵьскдп Atte ако уловѣкь н вожьствьыліа
сьврьшдіб ако богъ прьвын здкон нспльыпіб н
Пр%СЬВрЬШ6Ы0уЮ БЛДГОДЪТЬ ЙВН , Н СВеТСИб ІбВДЫЬГбЛНІб
409

положи, н прнстлвн врьховьыл [12] лпостола н
велнкыіе [4] ібвлыьгелнсты, н ввн ные [7оі
СЛОѴЖНТН NOBOH БЛЛГОДЪТН іеВЛЫЬГбЛЬСКОН , ВЬКОЩ
пншеть Нолыь велнкын іевлыыелнсть: ако злкоиь
ЛѴ>нсеол\ь длнь бысть, бллгодЪть же н нстныл Інсоу
Хрнсто/мь высть. вь тоТ же бллгодьтн /ыюзн
люБбфен Богл йвнше се, безьунслиа люууеннкь н
ыесвЪды светнтель н /иыожьство прЪподоБьньць н
BOTONOCbNblXb ОТЬЦЬ, ВЬ ЫНХЬЖе Н СНН СВ6ТЫН Н
ПрѢПОДОБЬНЫН Н БОГОЫОСЬНЫН ОТЬЦЬ NAUlb ЙВН С€ ВЬ
посл^дьыніеіб роды ылше, тоюжде божьстбьною
бллгодѢтню просвьтѣвь се, н богол\ь нзБрдыь
высть.. ."гг
Ако сравним това доктринално въведение към
Житието на Симеон Неманя с встъпителните редове на ПЖК и на
ПЖМ ще установим, че в основата на трите творби е
вплетен същият мотив: понеже божията Благодат
продължава да действа и в съвременната епоха, тъй както е
действала в предишните епохи, апостолската дейност на
тези вдъхновени свише мъже, на които е била поверена
задачата да разпространяват Словото сред славяните,
може да се приравни с дейността на първите апостоли,
Този екзегетичен мотив очевидно се е превърнал в докт-
ринална формула, използвана от православните славянски
книжовници в различни времена и в различни географски
среди. Откриваме я например и в сказанието "За
буквите" на Черноризец Храбър23,
И в пространните жития, и в Житието на Симеон
Неманя лайтмотивът за непрекъснатата, продължила до
съвременната епоха, приемственост на апостолството е
използван, за да докаже свещения характер на изпълнената
от главния герой на агиографския разказ мисия-подвиг.
И това потвърждава впечатлението, че е съществувал
репертоар от библейски цитати, към който различните пра-
вославнославянски книжовници са се обръщали през
вековете. Житието на Симеон Неманя очевидно не принадлеж11
на онзи тип жития, към който спадат ПЖК и ПЖМ. Главна'
та цел на Доментиян е да възвеличи делата на основопс
ложника на новата династия, която упралява Сърбия. То'
ва приобщава творбата му към Сказание за Борис и Гле&>
но не и към житията на първите славянски апостоли.
410

гук трябва да се запитаме дали по-горе цитираният
уводен пасаж може наистина да се окачестви като тематичен
ключ. Според установените от мен структурни критерии
това е невъзможно, защото той не предшества
непосредствено същинския разказ за живота на Симеон-Стефан Не-
,вня. Истинският тематичен ключ се чете тридесетина
реда по-долу, именно в точно определеното структурно
маркирано място, където бихме очаквали да го намерим,
т.е. там, където агиографьт приключва своето въведение
и преминава към прякото повествование за ранното
детство на своя главен герой. Този тематичен ключ съдържа
същия цитат от Псалтира (Пс. 111), който вече открихме
под формата на тематичен ключ и в Сказанието за Борис
и Глеб:
"... тлко же н сего прЪподовьнллго отьцл ылшбго
прозрЪ гоеподь хотецюѵю бытн вь міеліь бллгодЪть
свою н БЛйгоуьстнвын хотефе роднтн се оть шего н
ако ыоволюу Нзрлнлю сѣ/иеын іего авнтн се оть мкго,
н прЪвольшею бллгодьтню нл коньдь просвЪтнтн се
н/нь; гллго/четь бо вь пѣсыехь Длвндь вллжеын, іеже
нзврл гоеподь н прніеть іе, н пл/иеть ндь вь родь н
родь н енльно мл зе/илн воудеть сІ»лѵе ндь, н родь
ПрДВЫН^Ь БЛАГОСЛОВНТЬ С6, Н СЪ/№ Н^Ь ВЬ В^КЫ
нспрлвнть се..." (срв. Пс. lll:l-2)24.
Тази употреба на един и същи библейски тематичен
ключ в Сказанието за Борис и Глеб и в Житието на св.
Симеон Неманя трудно бихме могли да окачествим като
чиста случайност. Не би намерило оправдание и
предположението, че съществува някаква пряка зависимост
между двете творби. И в двата случая сме пред прослава на
свещената мисия на една нова династия и точно това ни
Дава основание да мислим, че сходната тема е наложила
и сходни тематични ключове. Ако това е така, моята
хипотеза, че в православното славянство се е оформил
еДин репертоар от библейски формули, подходящи за оп-
Ределен брой установени тематични мотиви, още веднъж
намира потвърждение.
. Зі4. Някои точки от моите изводи за характера и
Фикцията на библейските тематични ключове в среднове-
*°вната православнославянска литература намират пот-
^ в блестящия анализ на "Слово о Законе и Бла-
411

годати" на киевския митрополит Иларион (XI в.),
направен от Лудолф Мюлер25. Това авторитетно староруско
съчинение се е превърнало в риторичен модел и тематичен
източник за по-късните книжовници на православното
славянство26. Трябва да се припомни, че преминаването
на семантично изтъкнати текстови материали от една
област на православнославянската общност в друга съвсем
не е било изолирано явление. Ако сравним идейната
структура на това слово с идейната структура на
разгледаните по-горе творби, ще открием, че и главната
теза на Иларион се основава на очертания мотив-образец
за непрекъснатата приемственост на апостолството
благодарение на постоянното действие на божията Благодат
чак до новите времена. Даденото от апостол Павел
тълкование на християнската апостолска Благодат като
крайно откровение и като изпълнение на старозаветната
истина, предсказана от пророците, и тук, както и в
пространните жития на Кирил и Методий, е основен идеен
мотив. В словото на Иларион тази идея е използвана, за
да се докаже превъзходството на апостолската ера на
Благодатта над предшестващите периоди от човешката
история. Същото противопоставяне откриваме и в сказание-
то "За буквите" на Храбър; Храбровата "no-низша епоха"
обаче съвпада с езическата култура на класическа
Гърция, докато у Иларион ударението е поставено върху
превъзходството на християнската Благодат над ерата на
еврейския Закон. В това Иларионово риторично
противопоставяне лесно се открива зависимостта на староруския
автор от алегоричното Послание на апостол Павел към
галатяните. Централната част на "Слово о Законе и Бла-
годати" в действителност не е нищо друго освен едно
тълкуване, направено в светлината на най-традиционните
християнски проповеди, на стиховете 4:22-31 от
Посланието на апостол Павел към галатяните: "Защото е
писано, че Авраам имаше двама сина, един от слугинята и
един от свободната; но тоя, който бе от слугинята, се
роди по плът, а оня, който бе от свободната, по
обещание. И това е иносказание, защото тия жени
представляват двата завета,.. А ние, братя, както Исак, сме чаД*
на обещание. Но, както тогава роденият по плът гонеше
родения по дух, така и сега ... За туй, братя, ние не
412

сМе чада на слугиня, а на свободна майка."
Изхождайки от тези думи на апостол Павел, лесно
можем да вникнем в общото значение на предложената от
Иларион възхвала на новопокръстената от Владимир Рус:
чадата на Киевска Рус не са чада на "робиня, а на
свободна майка". Независимо от това, че библейското
позоваване се отнася до интерпретацията на
алегоричната тема, то не изпълнява функцията на
главен тематичен ключ в контекста
на словото. Главната тема на творбата е по-
красноречиво изразена под формата на теологична истина
(а не като екзегетичен мотив, зависещ на свой ред от
друга библейска тема) посредством евангелието на
Йоана, което Иларион привежда в самото начало на творбата
си:
"0 здконъ Монсеолѵь длыыЬл\ъ e/wv, н о вллгодлтн н
нстныъ Інсоусъ Хрнсто/иь бывшн/мь (Йоан 1: 17); н
КДКО ЗЛКОНЪ, БЛДГОДДТЬ Ж€ Н НСТННД ВСЮ 36/МЛЮ
нсполнн, н Вьрл въ вси азыкн простреш, н до
ндшего юзыкд Русскдго; н похвала Кдгдыд нлшблюу
Вллднмнру, отъ ыегоже крефбыу выколѵь, н люлнтвд
ісь Богоу отъ всед зелѵ/ма ыдшед. Господн Благослови
Отѵе"27.
фактът, че именно този начален цитат, извлечен от
евангелието на Йоан, е действителният тематичен ключ,
който осигурява точната интерпретация на двете
смислови нива на творбата, намира потвърждение малко по-долу
в неговата структурно подчертана нова поява към края
на встъпителната част. Иларион уточнява, че не се
обръща към онези, които не познават основите на
православната вяра, а към "нлследынкол\ъ ыевеснлго царства".
И на това място, преди да премине към главния предмет
на повествованието, той подчертава основната тема на
своето слово, привличайки отново вниманието на
читателите си именно върху цитата от Йоан (1:17), т.е. към
главния тематичен ключ:
"Я еже no/WHNATH въ пи сам и селѵь н пророуесклл
проповЪдлннл о Хрнстѣ, н йпостольсклл ууеынл о
вудуфелѵь вѣцѣ, то нзлндд есть н нл Тфбслдвне
скллмаи са. Нже во въ ннѣкъ кннгахъ пнслно н во/мъ
въдолю,тнн здѣ положитн,то дръзостн оврлзъ есть
413

н слдвохотню. Ne къ невъдуцінлѵь во пншеть,
прензлнхл нась1фф€/исп сллдостн кннжныіа; не
ВрЛГОЛѴЬ БОЖННЛѴЬ HNOBbpNbl/Wb, № СЛЛѴЬЛѴЬ
Ѳго; , ме къ стрлныылѵь, no къ
иевесилго цлрствнл. No o злкоыъ Монсеолѵь ц^
н о бллгодлтн н нстнмъ Інсусъ Хрнстолѵь вывшннліь,
повѣсть сн есть"28.
Цялото произведение, познато под наслова "Слово 0
Закове и Благодати", се състои от четири раздела,
съответстващи на темите, които Иларион изрежда в своето
кратко встъпление29. Първите два, които в
действителност са части от една по-обширна композиционна
единица, съдържат словото в тесния смисъл на думата, т,е,
разискванията за връзката между Закона и Благодатта,
Словото е последвано от възхвалата на Владимир и
накрая от заключителната молитва. Не е съвсем ясно обаче
къде точно завършва истинското слово и къде започва
възхвалата. В своето издание на староруския текст Л,
Мюлер изказва убеждението, че групата библейски цитати
(36:24 - 38:1), които в текста се четат в
заключителните редове, прославящи покръстването на Киевска Рус,
и в редовете, предхождащи непосредствено възхвалата,
принадлежат към заключението (Schluss) на словото. Но
в следващата си книга, в която издава немския превод
на Иларионовата творба, самият Мюлер е по-склонен да
определи завършека на словото преди тази група
цитати30. Нека анализираме тази група цитати от гледна
точка на тяхното контекстуално значение и функция:
"...Н съвыстьсю о ылсъ іазыцѣхъ peyeNNoe:
"открыеть Господъ /иышцу свою свіатую предъ bcUh
і&зыкы, н узрютъ всн концы зелѵча спдсбынб, еже
отъ Богл илтего" (Ис. 51:10). Н другое "жнву йзъ,
гллголеть Господь, ако /Иыъ поклоынтси всюко
колъыо, н всіакъ озыкъ нсповъстьси Богу (Ис.
45:22 и сл.). Н Нслныо: всикл деврь нсполынтаа, н
всо горы н клъд\н сл\нрлтсіа, н вудетъ крнвлл въ
прлвла, н острн въ путн гллдкы, н ивнтсіа слйвл
Господыиі; н всикл плоть узрнтъ сплсеыне Бога
ылшего (Ис. 40:4-5). Н Длыннлъ: всн изыцы,
людне, плел^ыл То/иу порлвотлютъ (Дан. 7:14). Н
Длвндъ: дл нсповъдютсіа Тевѣ людне, Божб, м
414

нсповЪдютса Тевѣ людн всн, дл възвеселатса н воз-
рлдуютсіа азыцн (Пс. 67:3-4); всн лзьщн въспле-
цінте рукл/ин ; въсклныЪте Богу гллсо/иъ рлдостн, «ако
Господь ВышынТ стрлшбыъ, Цлрь велнТ по seer зе/и-
лн (Пс. 46:2-3). Н no/иллЪ: поТте Богу ылше/иу,
поТте, поТте Цлревн ылшеліу, поГте, ико Цлрь всеТ
36/илн Богъ, поТте рлзу/wo. Вьцлрнса Богъ ылдъ
іазыкн (Пс. 46:7-9). Н:вса зелѵма дл поклоынть тн
са н поеть TeBtk, дл поетъ же н/неын твое/иу, Выш-
nhi. H: хвллнте Господл всн е\зыцн, н похвллнте
бго всн людне (Пс. 116:1). Н еціе: отъ въстокъ н
до злплдъ хвлльыо нлю Господые: высокъ ылдъ всѣ-
/ин пзыкн Господь, ылдъ невесы сллвл €го (Пс.
112:3-5). Н: no H/H6NH твое/иу, Боже, тлко н хвллл
твоа ыл коыцыхъ зе/илвѵ (Пс. 47:10). услышн ны
Боже Сплснтелю ылшь, уповлыне вс%мъ ксщемь зе/и-
ла, н суцінн/иъ въ люрн дллеуе (Пс. 64:5). Н: дл
позыле/иъ ыл зе/илн путь твоТ, н въ всѣхъ юзыцѣхъ
сплсеыне (Пс. 66:2).Н: цлревб зе/иьстнн н всн
людне, км&зн н вси зелѵ\еныи, юыошд н дѣвы стдрцы
съ юыотл/ин, дл въсхвллитъ нлю Господые (Пс.
148:11- 13). Н Нслныо: послушліте /VteN€, людне
люн, гллголетъ Господъ, н цлрне къ /Ѵ\кЬ выушнте,
ико злкоыъ отъ /VteNe нзыдетъ, н судъ /ИоТ съв^тъ
стрдыл/нъ: прнБЛНжлетса скоро прлвдл люд, н нзы-
детъ, ако свЪтъ, сплсеынб люе. /VteNe острвн ждутъ,
д ыл /иышцу люю стрлны уповлютъ..." (Ис.
51:4-5)".
Тези извлечени от Исай, Даниил и от Псалтира
цитати преследват единствено "симфоничното" подчертаване
на идеята, че покръстването на н а р о д и т е, т.е.
на езическите племена, е историческото осъществяване
на божието обещание и резултат от пряката
Намеса на Бога. Един политически паралелизъм
свързва първия цитат от Исай "...всички земни краища
*е видят спасението от нашия Бог"
със заключителните думи, извлечени от книгата на същия
пРорок: "защото закон ще излезе от мен." Следователно
главната тема, подсказана от тази група цитати, може
Ja се изтълкува като опит за доказване, че земите на
века Рус са били покръстени пряко от Бога. И понеже
415

възхвалата на княз Владимир, която следва непосредст-
вено, настойчиво прокарва точно тази идея, напълно
оправдано е заключението, че именно това е
действителният тематичен ключ. 6 подкрепа на моето становище можем
да изтъкнем, че въпросната група цитати не само че се
чете в структурно маркирано място и е предложена под
форма на изявление, предхождащо същинското
повествование, но се отнася пряко й към главната тема на
словото, което, както се каза, е първата композиционна
единица на цялата творба Този втори тематичен ключ
обособява структурната самостоятелност на възхвалата и я
разграничава от същинското слово.
3.5. Сред староруските литературни творби
съчиненията, приписвани от традицията на Даниил Заточник
(името може да назовава самия автор, един мним повест-
вователен глас, както и двете заедно), са типичен
пример за това, как рзлични цитати са могли да бъдат
риторично вплитани в нов литературен контекст. Микеле
Колучи и Анджоло Данти направиха с присъщата им
методологическа прецизност пълна критическа оценка на
познатата днес ръкописна традиция3 2. Резултатите от тази
оценка създадоха условията за точно вникване в
развитието на комплексното препредаване на паметника,
стигнал до нас в две различни текстови единици: Слово и
Моление Даниила Заточника. Нека се надяваме, че
допълнителни изследвания ще хвърлят нова светлина върху
общото значение на преплетените поредици от сентенции,
пословици, поговорки, намеци и неточно определими
цитати, с които Даниил Заточник е изтъкал своето
обръщение към средновековния руски княз. Критическото
издание на паметника не ни помага за определяне на дати-
ровката му; коя от двете редакции - Слово или Моление
- е по-ранна; то доказва обаче тяхната функционална
самостоятелност, тяхната текстово-композиционна
индивидуалност независимо от общия текстов материал,
залегнал в генезиса на двете редакции. И тук възниква
въпросът, какво в действителност би могло да се
определи като индивидуализираща черта в специфичния
контекст на всяка една от тези две текстово-композиционн"
единици. Този проблем може да бъде разрешен въз осно*8
на резултатите, предоставени ни от изследването н*
416

позиционната семантика на текстовете.
" Б.А. Успенски в книгата си "Поэтика композиции"
и3гьква, че "в някои случаи равнището на словесното
характеризиране, т.е. равнището на фразеологията, мо-
де да бъде единственото равнище на произведението, ко-
gro дава възможност да проследим промяната на гледната
тОчка на автора"33. В нашия случай промяната и
избирането на нова гледна точка може и да не се отнася пряко
до автора на творбата, ако под творба се разбира слож-
носъставна тематична единица, стигнала до нас осеяна
от текстови разночетения, които препредават същото
обръщение на Даниил Заточник към неговия средновековен
руски господар, Повратът може по-скоро да се дължи на
някой по-късен преписвач или компилатор, който е
съавтор на един нов текст. Качествената промяна обаче може
и да прдължава да отразява първичното авторско фразео-
логично ниво; това се постига, ако лексикализирането
на формули и цитати е направено според спецификата на
системата на Данииловия поетичен език. Проучването на
семантичната функция на наличните разночетения,
разгледани в общия план на употреба на библейските
цитати, ще допринесе и за едно по-точно разбиране на общия
литературен код на древна Русия, описан от Д. С. Лиха-
чов като творческа система, обусловена от литературни
"етикети"3*.
В текста на Слово, както и в текста на Моление,
ясно се разграничава добре обособена уводна част,
която можем да определим като обобщаващо изложение на
преследваната от автора цел. Тази част представлява
умело изработена комбинация от библейски цитати,
извлечени предимно от Псалтира, но не липсват и заемки
от Притчите, от други книги на Стария завет, както и
от Евангелията. Ако се изключат минималните различия,
текстовият материал, който четем в Слово и в Моление,
е еднакъв.
Встъпителните изречения предлагат стилистична
дефиниция на интонацията на произведението: "Въструвнлѵь
Ібрйтне]39, ако во златоковднныА трувы, в рлзулѵь у/№
С80€ГО Н N&YN6AVb БНТН В СрбБрбЫЫЛ ЛрГЛНЫ ВЪ НЗВНТН6
' нзвѣстнб]36 [...] /иудростн своел ...37 Въстлын
люа, въстлын въ псллтырн н в гуслех; [ ]
7> Рикардо Пикио ... 417

востаыу рано. Нсповълѵъ са, дл рлзверзу въ
ГЛДЛЫНЛ ЛЮА Н ПрОВЪфйЮ ВЪ АЗЫЦЪХ СЛйВу ЛЮК)3" рц
бо с/иыслбно укръплАетсА в телесн его крлсотою н
/иудростню."39
Библейският подтекст включва преки цитати и
тематични позовавания. Пс. 150:3: "Хвалете го с тръбен
глас...", очевидно съвпада с началния мотив, докато
Пс. 48:3: "...размишлението на сърцето ми ще бъде за
разумни неща", препраща към същия тематичен репертоар,
на който принадлежи и формулата "в рлзулѵь ул\а своего",
"СревреыыА лрглыы" освен че установяват паралел със
"златоковлыныа трувы", като че ли съдържат и намек
за "сребърния език на праведния", тъй както го
откриваме характеризиран в Притчи Сол. 10:19-20: "В многото
говорене грехът е неизбежен; но който въздържа устните
си е разумен. Езикът на праведния е избрано сребро,,."
Следователно интонацията на Данииловата творба
възпроизвежда възхваляващия Бога език на Псалтира и
дълбокомислената умереност на езика на Притчите. Тази
идея е изразена още по-красноречиво в пасажа, който
следва. Думите "Бъстлын слава люа, въстлмн въ
псалтырн н гуслех; востаыу раыо..." са буквален цитат
от Пс. 56:8 и Пс. 107:2, а тяхното функционално
значение е веднага и недвусмислено изяснено посредством
позоваването на Книгата на Притчите. 6 Притчи Сол. 1:6
четем: разумният "ще разбира притча и иносказание,
изреченията на мъдрите и гатанките им". Даниил от своя
страна желае "да разверзу въ прнтуах гадаинА люа" и по
този начин да привлече вниманието на читателя към
характера на своето слово. В действителност това е
"енигматична" творба, която трябва да четем и да
тълкуваме, придържайки се към екзегетични принципи, които
се прилагат към "з а г ад к и т е", т.е. към
"енигмите"40 на Соломоновите притчи. За да се
подчертае комбинираната употреба на тези два основни стила -
Давидов и Соломонов, главният герой говорител вплита
своя възлов цитат, извлечен от Притчи Сол. 1:6, в
контекста на изнесения по-горе цитат от Псалтира (56:8 и
107:2), който продължава веднага след това:
"...провъфаю въ азьщъх славу люю" (срв. Пс. 56:9 *
107:3). И след това позоваване на Давид разказвателни-
418

rt глас на Даниил-Соломон отново се връща към стила на
дигата на Притчите: "Сердце во смыслеыо укръпметсА
в тблесн его крлсотою н л\удростню" (Срв. Притчи Сол.
j:4-5: "...за да се даде остроумие на простите, знание
„ разсъждение на младежта, За да слуша мъдрият и да
стане по-мъдър и за да достигне разумният здрави
начала").
Веднъж определил "езика" на своето слово, т.е.
"Давидово-Соломоновия" стил на "енигматичното" си
съчинение, Даниил Заточник характеризира творбата,
изтъквайки връзката й с благородния адресант, комуто е
предназначена. Привеждайки стиха от Пс. 44:1 - "Бысть
азыкъ люн ако трость кннжынкл скоропнсцл", той
очевидно е разчитал на умението на читателя сам да
допълни този добре познат цитат, като си припомни началото
на стиха, което гласи: "...От сърцето ми извира блага
Дума. Аз разказвам делата си на царя" (срв. Пс. 44:1).
Това в действителност е и целта на автора: да посвети
произведението си на владетеля и да му го "каже",
Любовта на Даниил към владетеля оправдава и неговото
усилие да пише или да лее слова (Слово: сего
рш покушлхсА ылпнслтн..."; Моление: "тълѵь окушлхсА
нзрецін слово), описвайки различните лутаници на
сърцето си (всакъ съюз сердцл люего - срв. Йерем. 23:9:
"...Сърцето ми дълбоко се съкрушава ... поради Господа
и поради светите негови думи"). Неговите думи са се
оказали толкова жестоки, че проклятието от Пс. 136:9:
"...да хване и разбие о камък малките ти деца", може
«а бъде отнесено и до тях ("лкн древнАА /иллдеыцл о кл-
Затова и книжовникът се страхува от проклятието
на господаря си ("No боюса, господиN6, похулеынА твое-
го nu ЛИ/'). Очевидно той съзнава, че неговият главен
грях е недостигът на смирение и подчинение: "Язъ до
6С/№ ЛКН ONA СЛЮКОВЫНЦЛ ПрОКЛАТЛА: N6 НЛѴЬЮ ПЛОДЛ ПО-
К4ЛННЮ" (срв. Мат. 21:19 и Мк. 11:13-14)... (Слово:
^«Ью бо сердце лкн лнце везъ оуню - Срв. Пс. 113:13:
*°чи имат, но не виждат"). Н высть улѵь люн лкн ноф-
^ін врдыъ на ыырнцін (срв. Ис. 34:11 "...и гарванът
Оживее в нея" и Пс. 101:7: "...станал съм като враб-
^ усамотено на къщния покрив"); рлсыплса жнвотъ
419

лкы Хлылоыскын цлрь буестню (срв. Чис. 21: і-З: »ь
арадския цар, ханаанецът ... воюва против Израиля
И господ послуша гласа на Израиля и му предаде ханаан!
ците."), н покрын лмѵ ннфетд, лкн Ѵер/иыое море флрлощ
(срв. Изх. 14:28: "Защото водите се върнаха и покрих^
колесниците и цялата фараонова войска").
С тези думи Даниил осъжда своите грехове и се
разкайва чрез своята изповед. Следователно творбата,
която той желае да предложи на вниманието на княза, би
трябвало да изразява различна от изнесената по-преди
постановка. Стилистично-идеологическото въведение кън
Слово и Моление е почти завършено. И тук авторът има
грижата да изтъкне - пред своя адресат, пред
читателите си - "колко различно" ще бъде това ново
повествование. Ето защо редовете, които следват непосредствено
неговото самоосъждане и оправдание, задължително
трябва да съдържат точно определена и красноречиво
изложена целта на творбата, т.е. действителния тематичен
ключ на паметника.
Авторът говорител на това индивидуалистично
произведение, за да характеризира своя духовен и
литературен подход, използва сравнение, което положително е
било присъщо на литературната традиция на
православните славяни. "Се же вѣ ыдпнсд\ БЪжд - казва Даниил - от
лнцл художества люего [според Слово; но в Моление
четем: от лнца худостн лю€а], лкн йглрь рлвынн от Слры
госпожа своел." Като се има предвид фактът, че този
цитат, поне по времето на Иларион Киевски, се е
превърнал в общо място (topos) в руските земи, с
основание можем да допуснем, че неговият смисъл е претърпял
значителни промени в зависимост от конкретното му
контекстуално предназначение. Символичното му
съответствие съдържа идеята, че Агар е изобразявала предоткро-
вението на Закона, а Сара е била олицетворение на
Благодатта . В нашия специфичен контекст фактът, че Даниил
подчерава превъзходството на Сара спрямо Агар,
вероятно изразява намерението му да твори с християнско
вдъхновение, а не с нехристиянско риторично умение-
Различието между Слово, където четем художество, и Мо*
ление, в което е засвидетелствано худость, може,
разбира се, да е резултат от погрешно разчитане. Не е иэ-
420

( обаче разночетенето да е плод на различна ин-
герпретация, т.е на различно намерение на автора (или
ца съавтора, или на преписвача). С цялото си смирение
Даниил се уповава на "снизходителността" (Слово:
довросердне; Моление: доврорлзу/ине) и на
"любовта/милосърдието" ("притекох къ овыунен твоен
/\Ю6ве") на своя господар, Той знае, че князът няма да
(угхвърли молбата му, защото "Гллголетъ во пнслыне:
просуыре/иу у теве длн, толкуціе/иу отверзн, дл ые лншеыъ
ВуДбШН цлрствнл ыевесылго" (срв. Мат. 7:7; Лк. 11:9).
Дотук текстовете на Слово и Моление са или
тъждествени, или крайно близки било по словесен строеж,
било по семантична структура на общите им библейски
цитати. След току-що изнесения евангелски цитат, който
четем и в двете редакции, текстовата съгласуваност
изведнъж прекъсва. И в двата текста е налице един
библейски цитат, който обособява завършека на уводната
част; този път обаче приведените стихове са различни.
В Слово четем: "пнслью бо есть: возверзн ыл Господа
ПбУлль свою н тон та препи тлеть въ вЪкн", което е
буквална препратка към Пс. 54:22; а в Моление е
засвидетелствано: "ЛйВНДЪ p6Y6: N6 СуТЬ ptkYH NH СЛ0В6СД, И\
же N6 сльштса гласн и\" - пак буквална препратка към
Псалтира, но този път към Пс. 18:4.
Как трябва да си обясним тази разлика? Изборът на
два различни библейски цитата изразява ли една
целенасочена промяна на гледната точка на автора (или на
авторите)? И в двата случая, както се каза, библейският
модел е извлечен от Псалтира. А това идва да потвърди
впечатлението, че авторите (или компилаторите)
продължават да се придържат към формалните принципи на "Да-
видовия стил", обявен в самото начало. Това ни дава
основание да заключим, че независимо от това, кой е
произвел замяната на единия цитат с другия или е
избрал стих от Псалтира, различен от този, който е пре-
"редаден в другото разклонение на традицията, той
несъмнено е бил добре запознат с тематичната и със сти-
^стичната структура на творбата. Естествено, не можем
"а изключим напълно възможността текстовата подмяна да
6 била произведена случайно; но тази възможност е
ТвъРде невероятна.
421

Според Слово Даниил е готов да открие сърцето си
за своя княз, който, както и сам Бог би сторил, ще го
подкрепи. В славянския превод (то препитаетъ),
както и в оригиналния текст (vhu ykhallekha,
срв, Septuaginta схитос; ое біадрёуеі,
l/ulgata ipse te enutriet), този библейски израз
включва идеята за духовно и материално "препитание",
Затова предложеното от Даниил изложение на
преследваната от него цел може да се обобщи, както следва: "а3
бях грешник и сега се разкайвам. Искам да отворя
сърцето си за тебе, Господи, и ти ще ме подкрепиш
навеки."
Цитатът от Пс. 18:4, който четем в Моление,
предава съвсем друго известие: Говорът, или словата", за
които споменава псалмописецът, са изразени посредством
божиите дела и трябва да станат разбираеми (достъпни)
на всеки човешки език4 2. В специфичния контекст на
Моление това може да изразява вярата на Даниил, че
неговото библейско вдъхновение ще му подсигури
възможността да достигне до своя адресат.
И в двата текста съответните цитати се четат в
самия завършек на уводната част и непосредствено преди
началото на същинското обръщение към княза. В
следващите глави на Слово "заточеникът" описва настоящото си
положение и моли за конкретна помощ. В Моление
същинската "молба" започва със зов към княз Ярослав Всево-
лодович, зов, който е свързан с предшестващия го,
извлечен от Пс. 18:4 цитат чрез риторична антитеза СЛІЫ
же не улюлѵн/и, no возгллголел* къ господи щ свое/н^
вселшлостнво/иу князю Яросллву Всеволодовную")43.
Независимо от различната си тематична и риторична
функция и двата цитата действат като тематични клкно-
ве, всеки в своя специфичен контекст. Изтъкването на
тяхната индивидуалност ни позволява да разберем по-
добре функционалната разлика, която съществува между
текстово-композиционните единици Слово и Моление,
които са крайният резултат на различни текстови традиции.
Резултатите от моя формален структурен анализ в
действителност потвърждават заключителните данни от
критическото изследване на начина на препредаване на техния
текст.
422

3.6. Аналитичното изследване на тематичните
клюнове на средновековната православнославянска
литература може да се окаже много ползотворно и за очертаване
}ja историята на отделните текстове. Значителен брой
„зточнославянски творби вероятно са били създадени от
компилатори и редактори, които в повечето случаи са
придавали нов вид на съществуващи вече по-древни
текстови материали, включвани в нови композиции. Тази
широко разпространена техника е довела и до оформянето
на присъщите за староруската литература отворени
традиции44. Откриването на предхождащи тематични ключове,
които са подчертавали встъплението на други текстови
единици, предн още тези единици да са използвани като
повествователен материал в нови контекстове, ще ни
предостави серия сигурни данни, въз основа на които да
очертаем историческия процес на самото събиране на
главните съставни части на староруските паметници.
Видяхме по-горе, че този вид анализ е приложим и към
произведения като пространните жития на Кирил и
Методий и като "Слово о Законе и Благодати" на Иларион. Не
по-малко показателен е случаят със "Слово о житии и
преставлении великого князя Дмитрия Ивановича".
Общоприето е мнението, че оригиналът на този възпяващ
героя от Куликово панегерик е бил създаден малко след
смъртта на Дмитрий Донски, т.е. малко след 1389 г.
Стигналите до нас текстови свидетелства се четат в
староруските хроники и по-точно в Новгородская лето-
пись, в Софийская первая летопись, във Воскресенская
летопись и в Никоновская летопись4 5. фактът, че общият
за тези летописни повествования текстов материал е
претърпял преосмисляния и е бил оформен поновому от
различни редактори и компилатори, намира доказателство
в текста на Никоновская летопись, който се различава
значително от засвидетелствания в другите хроники
текст. Както изтъква В. П. Адрианова-Перетц4 в, това
слово се състои от две основни части: едната съдържа
Историческия разказ за живота и подвизите на Дмитрий
Чванович Донски, другата - посмъртния плач-възхвала.
& стила на тези две части се откриват съществени
разбия, Очевидно историческият разказ е бил създаден от
423

добре запознат с различните литературни и исторически
източници книжовник; той е владеел също така и новата
агиографска композиционна техника, която се е
разпространила в руските земи през периода от края на XIV д0
началото на XV в.
Ако изследваме композиционните черти на първата
част, т.е, на историческия разказ, така както ни е
предложен от Новгородская летопись4 , ще установим, че
той от своя страна съдържа два разказа: първият е
посветен на "живота и подвизите" на Лмитрий Иванович,
а вторият - на "неговия завет и смърт". Това недву-
смислено се потвърждава от факта, че в унисон със
същия структурно-композиционен принцип, който бе
установен чрез по-горе направените анализи, началото на
всяка една от тези две подчасти е ясно обособено и
подчертано от присъствието на два различни
тематични ключа.
В съгласие с общоприетите средновековни модели
началните редове на Словото съдържат една встъпителна
част, която, преди да навлезе в същинската тема на
повествованието, обобщава за читателя "предшестващата
история". Изложена е всъщност - в риторичен план - ге-
неалогията на княза, съчетана с обща възхвала на
неговите добродетели. Л>іитрий Иванович е син на
"благочестивия и достопочтен" княз Иван Иванович и на княгиня
Александра. Той е потомък на св. Владимир - "светия
княз избраник Божи", който е покръстил руската земя.
Сродник е на двамата "нови чудотворци" Борис и Глеб.
След смъртта на баща си и на брата си той царува в
Московието с религиозна ревност и военна храброст4'-
Всички тези добродетели са обобщени от книжовника
посредством цитат от Пс. 91:12: "...ако кедръ въ /ѴнванЪ
у7мьюжна& н ако фнннксъ въ древесъ процвъте."
Цитатът очевидно изпълнява функцията на тематичен
ключ. Интерпретирайки думите на този извлечен от Пса/г
тира стих, читателите на Словото лесно са вниквали И
във "висшия смисъл" на събитията, за които книжовникът
се готви да разкаже. Думите от Пс. 91:12 вещаят воен'
ната слава на куликовския герой, унищожител на
езическото високомерие, княз праведен, който ще възстанови
християнския ред в своята земя. За да се вникне 0
424

с1Сритйя смисъл на този библейски тематичен ключ, дос-
татъчно е да го прочетем в неговия първичен контекст:
»,,.Господи, твърде дълбоки са мислите ти. Скотски
човек не знае това, нито го разбира безумен. Че
нечестивите изникват като тревата, и всички, които вършат
беззакония, цъфтят, само за да се изтребят вечно. Но
ти, Господи, до века си на високо, защото, ето,
враговете ти, Господи, защото, ето, враговете ти ще
погинат; ще се разпръснат всички, които вършат беззаконие.
Но моя рог ти ще въздигнеш като рог на дивия вол; аз
ще бъда помазан с прясно миро; и окото ми ще види
повалянето на ония, които ме причакват. Ушите ми ще чуят
за възмездието на злодейците, които се дигат против
мене. Праведният ще цъфти като палма, ще расте като
кедър в Ливан" (Пс. 91, 5-12).
Не трябва да ни учудва, че според лайтмотива,
подсказан от това възлово позоваване на цитирания
псалм, Словото изобразява Дмитрий Иванович като новия
псалмописец и новия военен герой на "Москва - нов Из-
раил". Подобно на псалмописеца и очите на Дмитрий
Иванович виждат враговете му и ушите му чуват за злодея
Мамай, който се надига срещу неговия народ. Подобно на
псалмописеца той се уповава на дълбоките божи помисли
и знае, че езичниците и причинителите на беззакония ще
бъдат изтребени докрай. Те ще загинат. И той -
праведният княз - ще цъфти като палма. Ще израсте като
ливански кедър.
Втората подчаст на Словото започва непосредствено
след една дълга възхвала на победителя на езическите
сили на Мамай. Тези възвеличаващи героя думи звучат
като истински завършек (от логическа, както и от
риторична гледна точка) на разказа. Описал победата и
крайния триумф на княз Дмитрий, книжовникът завършва
повествованието си с хиперболичен апотеоз на своя ге-
Рой49. И тук съвсем неочаквано разказът продължава.
Повествователят преминава към ново въведение. На пръв
поглед то може да подлъже и да бъде възприето като
допълнение към заключението. На това вероятно се дължи и
фактът, че е могло да бъде пришито към предхождащия го
текст, без да смути незабавно читателя. Но ако сравним
Освидетелствания в различните преписи текст, ще от-
425

крием следите на текстовия кърпеж. Първите думи на
новото "въведение" звучат: "Ѳціе же [или "йфб се"] дръзну
несрл/vtNo рештн о жнтнн сего ылшего цлри Длштрни дл ck
слышлфб, цлрн н кмалзн, ылуунтесіа тлко творнтн .. ."5о
"€фе" се чете само в два преписа; в другите е за~
свидетелствано "лфе". В общия план на гореспоменатия
текстов кърпеж различната семантична стойност на тези
две тъй близки от палеографска гледна точка разночете-
ния придобива съществено значение. Независимо от това,
кое от двете разночетения трябва да бъде предпочетено
при изготвяне на критическия текст, неоспорим факт е,
че в ръкописната традиция се откриват следи от по-
късни намеси,
Второто "въведение" обобщава същите добродетели
на княз Дмитрий Иванович, които са били вече изложени
в предхождащата част. Преди да премине към описанието
на това, как Дмитрий е влязъл "в редовете на
светците" , книжовникът въвежда съвсем недвусмислено своя
тематичен КЛЮЧ: "ЕіОЖбСТВбЫЛГО ЙПОСТОЛД ПЛВЛЛ СЪБНСТЬСИ 0
ыелѵь гллголюфе еже реуе: Вы есте церквн Бога жнвлго
юкоже реуе [Бог]: вселюаа въш н по\ожу [въ на]"
(2 Кор. 6:16)51.
Този цитат прекрасно хармонира с текста, който
следва. Докато първата част на Словото, тъй както е
въведена от първия тематичен ключ, се разгръща изцяло
около фигурата на военния пълководец, тази нова част е
посветена на благочестивия княз - висш образец на
московското християнство и глава на неговата църква.
Благодарение на тези два много добре обособени
(логически и структурно) тематични ключа имаме
основание да мислим, че Словото се състои от отделни
текстови единици, събрани и подредени заедно от неизвестен
редактор компилатор. Резултатите от направения
формален анализ още веднъж показват, че той може да се
превърне в изключително ценен метод за работа при
изготвяне на критически издания,
4. За да можем да формулираме конкретни
окончателни изводи по отношение на тези характеристики нз
литературните техники, вдъхновили творческата дейност
на средновековните православнославянски книжовници,
трябва да разполагаме с резултатите от по-обхватни из'
426

следвания, които да анализират много по-голям брой
творби52. Достатъчно показателни се оказват обаче и
разгледаните в предните страници примери, които
доказват един неоспорим факт: описаните в настоящата
статия явления притежават съществено значение за нашите
изследвания. Според мене за момента могат да се напра-
вягг следните предварителни изводи: 1) голяма част от
средновековните литературни паметници на източните и
южните славяни е била управлявана от всеобщи принципи,
обусловени от догматичното учение на православната
църква в унисон с духовната традиция на православното
славянство; 2) този тип литература често е подражавала
на свещените модели и главно на Светото писание; 3)
Библията е била изходният модел за творческо
вдъхновение, залегнал в основата на много литературни творби
от средновековната традиция на православното
славянство; затова тези паметници са носители едновременно
на исторически и на духовен смисъл, а тяхната функция
е била твърде сходна с функцията на
сшслово-семантичните нива на Светото писание; 4) за
да улеснят разбулването на "висшия", т.е духовен
смисъл на техните творби, средновековните книжовници на
православното славянство са използвали структурно
обособени тематични ключове, които са се превръщали в
мостове, запълващи семантичната празнина между
различните смислови нива; 5) разграничаването на тематичните
ключове и точното определяне на тяхната функция ще
обогатят значително резултатите от филологическите
изследвания, защото ще допринесат за уточняването на
формалните структури на средновековните православно-
славянски творби; освен това ще доставят на издателите
един сигурен критерий за подбор между първични и
второстепенни текстови елементи при критическото
изследване на отделните паметници.
БЕЛЕЖКИ
t
Сред учените, които допринесоха за преоценяването
на среднобекобната слабянска поетика, трябба да се
споменат по-специално имената на В. П.Адрианоба-
427

Перетц, Й.Бешароб, А.Достал, И.Дуйчеб, И.П.Еремин,
Н.К.Гудзий, Р.Якобсон, Д.С.Лихачоб, A.Н.Панчвнко,
К.Таранобски, Д.Чижебский, Дж.Трифунобич, Н.С.Тру-
ёецкой, Л.И.Тимофееб, Н. Ван Вейк, В.В.ВиноградоЬ
(срб. моята студия Models and Patterns in the
Literary Tradition of Medieval Orthodox Slavdom- - In:
American Contributions to the Seventh International
Congress of Slavists, Warsaw, August 21-27, Vol. 2:
Liter, and Folklore, ed. by V. T е r r a e, The
Hague - Paris, 1973, 439-467). Книгите на Л и х а -
ч е 6, Д. С. Поэтика дребнерусской литератури. М.,
1967; Разбитие русской литератури Х-ХѴІІ бекоб.
Эпохи и етили, Л., 1973 предстаблябат авторитетен
опит да се предложи иялостна оценка на староруските
литературни техники.
1 Кор. 10:6: "taOta бе ібяоѵ -^цйѵ ІѵьѵтіѲ^ааѵ" (срб.
Vulgatd: "Haec autem in figura facta sunt nostri").
За цитатите и paвночетенията към тях от Пространно
житие на Кирил и Пространно житие на Методий съм
ивползбал глабно: Л а 6 р о 6, П. А. Материали
по истории бозникнобения дребнейшей слабянской пи-
сьменности (photomechanic reprint). The Hague-
Paris, 1966. Constantinus et Methodius Thessaloni-
censes Xtontee, recensuerunt et i1 1 ustraverunt
F.Grivec et F.Tomsi6). - Radovi Staros1avenskog In-
stituta, Zagreb, No 4, 1960. Климент
Охридски. Събрани съчинения. Т. 3. Пространни
жития на Кирил и Методий (подготвили за печат Б.
Cm. Ангелоб и Хр. Кодоб). С, 1973. Взех под бнима-
ние също така и нормализираните текстобе, издадени
от Lehr-Splawinski, T. Zywoty Kon-
stantyna i Metodego (obszerne). Poznan , 1957.
Хилендарски препис, издаден om Grivec - Tomsi<5.
Цит. съч., c. 95.
Успенски препис, издаден от Grivec - Тотзі<5. Цип.
съч., с. 148.
Пак там, с. 152.
Анализирах този проблем 6 сбоята студия
CompiIazlone е trama narrative nelle "Vite" di Constantino е
Metodio. - Ricerche Slavietiche, VIII, I960, 61-95.
За синтактично-прозодичните структури на ПЖК I>
428

cpft. моята студия Strutture ieocoliche e роѳвіа
elava medievale: a proposito dei capitoli III е
XIII della Vita Conetantini. - Ricerche Slavisti-
che, XVII-XIX, 1970-1972, 419-445 (по-спеииаяно
422-423).
' Срб. моята студия Queetione della lingua е Slavia
ciri1lometodiana. - In: Studi eulla questione
della lingua ргѳвво gli elavi. Roma, 1972, ЗѲ-4Ѳ,
какао и българския й пребод тук.
' Всеки библейски цитат или препратка би тряббало да
се тълкуба Ъ светлината на негобате дбойна контекс-
■уална функция, т.е. като интегрална част от нобия
текст, 6 който се ябяба "ваимстбан" компонент, и
едновременно като носител на онези пърбични
значения, които произтичат от библейската семантична
система. Тук Ьсяко повобабане на пасаж от Библията
бключба и бръзки с мрежа от кръстосани цитати, кои-
■о се отнасят до този пасаж Ь негобия библейски
контекст. Действителното Ьъздейстбие на тази канаба
от преки и косбени екзегетични "намеци" барира Ъ
ваоисимост от екзегетичната култура на читателя,
както и Ь зависимост от границите на един общоприет
екзвгетичен код.
10 ■
За да се докаже доминиращата функция на учението на
апостол Пабел 6 Кирило-Нетодиебата традииия, можем
да се позобем на ПЖК I, 1; I, 4; X, 90; XIV, 15;
XVI, 21 и сл.2; XVII, 9; ПЖМ I, 1; II, 1; II, 3;
VIII, 5; VIII, 14; VIII, 17; XIV, 2; XIV, 13
(според изданието на Grivec - ТотЗіс.Цит. съч.),както и
ка Българска легенда (издадена у Теодороб-
В ■ л а н, А. Кирил и Методий. Т. 2. С.,1934, 156-
176) III, 1; IV, 3; VI, 2; на Морабска служба
(Теодороб-Балан, А. ...190-195), In
ргіяо nocturno. 3 Lectio; Послание на Йоан VIII In-
dustriae tuae (Теодороб-Балан, А.
...220-223), c. 222; Commonitoriurn на Стефан V
(T е о д о р о 6-Б а л а н, А. ...225-226); Лаб-
Реятиебска хроника (срб. П. А. Ла Ь р о 6. Нате-
Риалы. . . , с. 106); Проложно житие на Кирил
(Л а 6 р о 6, П. А. ..., с. 102); Служба за Кирил
(Л а 6 р о 6, П. А. ..., с. 111); Служба за Нето-
429

guu (Л а 6 p o 6, П. A. .... c. 112) u gpyru fto.
кратки текстобе.
В Успенски препис (фототипно издаден от Б. А н
гелоб-Хр. Кодоб. Цит. съч. , 169-18^.
четем: "отъ велнкотьі во н довротьі дЬлъ По
размьіслу н роднтель н^ъ м ь р т в ъ ест ь.»
Предложената от Бодянски коректурна поправка
"моудръствоуетъ са" обикнобено биба бъзприемана от
съвременните издатели. Корекиията на Бодянски
бероятно се оснобаба на "dewpetton, " от текста на
Септуагинта.
Църкобнослабянските речници (6 тоба число и тези на
Никлошич, Срезнебски и Slovni'k
jazyka еtaroe 1ovenekeho, чието издабане Чехослобап-
ката академия на науките вапочна през 1958 г.) не
споменабат тази бръзка между яоьцт|ѵ и
"мастабьмнкъ". Аз съм на мнение, че тя не трябва да
бъде пренебрегвана. Осбен no-горе цитираното позо-
бабане на думите на апостол Пабел от Посланието към
ефесяните можем да прибедем и израза "пръвдго
нАставьннкА словенску юзъ i ку"(пребеден от ф.Г р и -
Ь е ц: "primi inetitutorie elovenicae gentie'),
които четем 6 заглавието на ПЖК. Тук "нлставьннкъ"
може да се тълкуба като екбибалент на "пастир*
(божд на славянския народ). С "настабник" е
преведено гръцкото яоіцт|ѵ Ь "йребногреческо-русский сло-
6арь" на И. X. ДЬорецкий (ивдаден под
редакцията на С. И. Соболебски 0). М.,
1958, където е приведен и един пример от Платон:
"noi|*£ve<; я6\ео>$" (срб. яоіцтіѵ, sub voce).
Срб. моята студия Queeiione della lingua..., c.34.
Прибеждам цитатите от ивданиѳто 6: Успенский
сборник ХІІ-ХІІІ 66. (издание подготобили О.А.Князеб-
ская, В. Г. Двмьяноб, Н.В.Ляпон, no peg. С.И.Котко*
6а). Н., 1971, 42-58. Други иедания: Д. И. А 6 -
р а м о Ь и ч. Жития сбятых мученикоб Бориса и
Глеба . Спб., 1916; Die a 11ruseieche hagiographi-
schen Erzahlungen und liturgiechen Dichtungen iiber
die Heilingen Boris und Gleb (nach der Ausgabe von
Abramovic in Auswahl neu herauegegeben und einge-
leiiet von L.Huller). - Slavieche Propylaen, Band
430

14, Munchen, 1967; Богуслабский, А. А.
Памятникы ХІ-ХѴІІІ ЬЬ. npo князиб Бориса та Глеба.
Киеб, 192Ѳ.
<s Текстобата индивидуалност на библейския материал
тук е запазена благодарение на негобата ясно очер-
■ана Ьръзка с "побестбобанието*.
<6 Сигнатурите Ь скоби се отнасял до листовете и редо-
бете Ь ръкописа, прибедени Ь цитираното издание на
Успенския сборник - срб. тук бел. 14.
17 Вж. изданието на Д а н и ч и ч, Д ж. Жибот сбето-
га Симеуна и сбетога Сабе. Написао Доментиіан. На
cbujem uegao Дж.Даничич. Београд, 1865.
18 Ъ © р о Ь и h, В. floneHmujaH и Данило. - Прилови
за книжебност, je3UK, ucmopujy и фолклор, 1921, 21-
23. Петробский, М. П. Иларион,
митрополит Киебский и Доментиан, йеромонах Хиландарский. -
Избестия Отделения русского явыка и слобесности Им-
пвраторской академии наук, 1908, XIII, 4, 81-133;
К а ш а н и н, Н. Српска книжебност у среднем
беки. Београд, 1975, с. 157.
0 а н и ч и ч, Дж. Цит. съч., 1.
20
Житие сб. Стефана епископа Пермского, издано В.
Дружининым (photomechaniс reprint with an
introduction by D.Ciievskij). Anaphoreta Slavica, II, 'S-
Gravenhage, 1959.
Вж. моята статия L'intreccio delle parole е gli
stili litterari preeeo gli Slavi ortodoeei nel tar-
do Hedio Evo. - In: Studi elavietici in ricordo di
Carlo Verdiani, Piea, 1979, 245-262 (6 български
прѳбод студията е бключвна 6 настоящата книга).
Един подробен анализ на този пасаж от Житието на
сб. Стефан Пермски (Дружинин - Чижебски, 2) ме до-
Ьвдв до убеждението, че Епифаний преследва
отричането на риторичния прийом на "измислената дума",
защото е срвдстбо на езическата, небдъхнобена лите-
п а н и ч и ч, Д ж. Цит, съч., 1-2.
*. . . Потом же ѵлколювецъ въ строжн вси н не иставлия
ѵлѵа родл везь рлзоума, мя в'смкъ разоумоу прнводл
н спАсенню, помнловавь родъ ѵлѵь, поела нмь стго
КинстантннА фнлософл марнцаемаго Кнрнла, мяжл
431

праведна...", "О пнсмеме^ь ѵрънорнзца Хрдвра". -Лаб-
рентиеб препис, 6ж. К у е 6, К. Черноризец
Храбър, С, 1967, с. 188.
Даничич, Q ж. Цип. съч., 4.
Dee Metropoliten Ilarion Lobrede auf Vladimir den
Heiligen und Glaubenebekenntniе (nich der Eretaus-
gabe von 1844 neu herauegegeben, eingeleitel und
erlautert von L.Miiller). Wiesbaden, 1962; Die Werke
dee Metropoliten Ilarion (einge1eitet, ubersetzl
und erlautert von l.Muller). Miinchen, 1971.
Коцубинский, А. Стилистические сближения
"Слоба о полку Игоребе" с "Слобом о законе u благо-
gamu" митроп. Илариона. - Торж. собр. Имп. Ноборос-
сийского Университета, 6 апреля 1885, Ogecca, 1885.
Kantorowicz, Е. X. Laudee regiae.
Berkley and Los Angeles, 1958. Е ф и м о 6, Н. И.
"Русь - нобый Израил". Теократическая идеология
сбоеземного прабослабия 6 допетробской письменнос-
ти. Казань, 1912. Адрианоба -Перещи,
В. П. Дребнерусские литературные памятники Ь юго-
слаоянской письменности. - ТОДРЛ, XIX, 5-27. За
бръзките със сръбските жития срб. тук бел. 18.
2 7
М 0 1 1 е г, L. (Hreg.)Dee Metropoliten Ilarion...,
с. 57 ■ Слобо 22, 1-8.
Пак там, 62-63 - Слобо 24, 1-12.
Пак там, с. 16.
зо
М 0 1 1 е г, L. (Hrsg.) Die Werke..., c. 39:
"Meiner Meinung nach hat dleee Rede dann bei 36,23
geendet."
31 M й 1 1 е г, L. (Hreg.) Dee Metr. Ilarion..., 95-
99 ■ Слобо 36, 24-38, 1.
3 2
C o 1 и c c i, M., A. D a n t i. Daniil Zatocnik:
Slovo е Molenie. - Studia Historica et philologies,
IV, Sectio Slavica, II, Firenze, 1977. Вж. също та'
ка: Слобо Даниила Заточника по редакциям XII и
XIII 66. и их переделкам (подготобил к печати Н.Н-
Зарубин). - Памятники дребнеруеской литератури,
бып. 3. Л., 1932.
Успенский, Б. Поэтика композиции. Струкпу
ра художеетбенного текста и типология композиииоИ*
ной формы. М., 1970, с. 28.
432

з« fl u x а ч o 6, a. C. Поэшика дребнерусской литера-
йуры... 95-108.
З9 Думите в квадратни скоби се четат само в текста на
Моление, установен от Колучи - Панти.
J6 Четенето въ мзвнтме (вместо возвнтне) четем 6 текс-
яа на Слово в изданието на Колучи - Панти, докато
четенето to нзвъстне е запазено 6 текста на
Моление.
J7 В Слово е засвидетелствано мудростн своеа. В
Моление своеа е изпуснато (6ж. изданието на Колучи -
Данти). В Моление са налични три колони 6 повече,
които се четат между мудростм и boctann.
3> Н о я m а слава вместо теб (или
твоята слава), както може да се очаква въз основа
на пекста на Пс. 57:10, остава енигматично разноче-
явне (вж. изданието на Колучи - Данти).
39 Срв. текстовете на Слово и Моление в изданието на
Колучи - Данти. Вж. също така С о 1 и с с i, M.
Le etrutture proeodiche dello "Slovo Daniila
Zato6nika. - Ricerche Slavietiche, XX-XXI, 1973-
1974, 83-124.
40
Притчи 1:6 в гръикия текст на Septuaginta:
". . . £t|oe l<; хе ооф&ѵ xccl alvtypata" .
Colucci, M., A. Danli. Цит. съч.
Това, изглежда, да е значението на този спорен
пасаж въпреки неговата не съвсем ясна контекстуална
фумкиия. "Ако това е глоса (в смисъл: "те не
говоря»' действително"), всичко, което сме в състояние
дв кажем, се свежда до това, че преписвачът може да
бъде обвинен в прекомерна педантичност: но ако това
в част от псалма, то е поезия." - срв. The
Interpreter's Bible. Vol. IV, New York - Nashville,
1955, p. 102. Според The New American Bible. New
York, 1968, която превежда: "Нито слово, нито реч,
Чийто глас да не е бил чут", това иввестие е толко-
fta ясно, че сърцата и умовете на всички люде не
мога* да не го чуят. Но някои коментатори тълкуват
•ови пасаж със значение: "Въпреки че не е чут
физически звук, небесата имат свой собствен език, който
«) « равбираем от край до край в света." .
Colucci, М., A. Danti. Цит. съч.
433

Cpft. моята студия Queetlone della 1 i ngua • • c- 73.
Полное Собрание Русских /ltnonuceu. T- IV, Спб.,
1848, 349-357, прибабление к с. 96: Новгородская
четбертая лыпопись, льто 6ѲЭ7, рукописи А и Т: Т.
VI, Спб., 1853, 104-111; Софийская пер&а* льтопись,
прибабление П; Т. VIII, 53-60; Воскресенска*
лыпопись, лыпо 6897, Т. XI, Спб., 1897, 108-121;
Пашриаршая или Никоновская лыпопись, льто 6897,
според Акад. XIV, Обол., Акад. X, Арх. II, Пуб.
(Строг.), Троиик. III и съшо така според Акад.
XVIII (йребн. лет.).
4 6
Адрианоба-Перети, В. П. Слово о жи-
тии и преставлении великого князя Дмитрия Иваноби-
ча, иаря Руськаго. - ТООРЛ, V, 73-96.
Полное Собрание Русских Лътописей. Т. IV. 1925
(2 изд.), 351-366.
Смисълът на тази встъпителна част, която е
построена под формата на духовно родословие, е ясно
подчертан от нейната ритмична структура. В
действителност и този текст, както и другите, които бяха
разгледани no-горе, е организиран Ь поредиии от колони
със съшия брой ударения бъз основа на общи правила
на изоколния приниип. За изоколните структури 6
литературната проза на православното славянство бж.
моите статии: The Ізосоііс Principle in Old Russian
Prose. - In: Slavic Poetics. Essays in honor of
Kuril Taranoveky (ed R.Jakobson, C.H. van Schoneveld,
D.S.Worth). The Hague - Paris, 1973, 299-331; On
the Proeodic Structure of the Igor Tale. - Slavic
and East European Jurnal, 16, 2, Summer 1972, 147-
162; Models and Patterns in the Literary Tradition
of Medieval Orthodox Slavdom...; Strutture isocoli-
che е poesia slava medievale. - Ricerche Slavisti-
che, 1970-1972, 419-445, както и C o 1 и c c i,
И. Le strutture prosodiche. . . и C o 1 и с с i,
M. , A. D a n t i. Цит. съч.
Полное Собрание Русских Лыпописей. Т. Іѵ, с. 351.
50 Пак там. Т. IV, с. 351; Т. VI, с. 106; Т. VIII, с.
55; Т. XI, с. 112.
Може би е полезно този пасаж да се прочете Ь него-
434

бия ритмичен контекст според моето изоколно
скандиране :
5) н се / еднмо / повьмъ / от жнтна / его
5) тьло / свое / ѵнсто / съ^ранн / до женнтвъі
6) церковь / севе / съвлюде / Свлтому / АУКУ
/нескверну
6) оѵнмд / зрАше / удсто / къ землн / отъ нелже
/взатъ въ ість
4) душю же / н умъ / простираше / къ мевесн
4) ндеже / л%по / ему / превъіватн;
4) Н по врлцъ / съвокупленнА / тожде / тгло
'4) ѵнсто / съвлюде / гр%х>' же / непрнѵ*стно.
6) Божественаго / Апостола / Павла / съвнтьсд
/о немъ / глаголюціе
6) еже / neve: / Въ I есте / церквн / Бога
/жнваго
6) Акоже. / peve: / кселюс* / въ на / н по^ожу
/[в на]
6) Царскнн / уво / сан / дръждше / н днгельскъі
/жнвашс.. .
Второто *въ ма", което трябба да бъде прибабено, за
да се придаде на цитата логически завършен bug, е
било изпуснато от преписбача. Моята попрабка, на-
прабена по конектурен път, е ясно потвърдена от
прозодичната структура.
Целенасочено подбрах произведения, които са, общо
(зето, познати на славистите, предвид преследваните
тук иели за едно тяхно най-общо представяне. Не
включих 6 тази статия моепо изследване бърху
тематичния ключ, който разкрива "Слово о полку
Игореве" като exemplum за наказание на изпадналия 6
греха на гордост Игор Святославич. Този аргумент ще
бъде отпечатан 6 друга статия, чиято публикация
предстои.
435

ГЛАВА XIII НА ПРОСТРАННОТО ЖИТИЕ НА КИРИЛ:
ТЕХСГ И КОНТЕКСТУАЛНА Ф9НКЦИЯ
1. Пространното житие на Кирил (ПЖК)1 ни ос-
редомява, че след като изпълнил религиозната си мисия
сред хазарите - приблизително през 861 г., Константин
философ се завърнал в Константинопол и там прекарал
известно време в безмълвие, "молейки Бога". Откъснат
от обществения живот, той се "веселял в Господа",
когато е избран от императора, за да оглавява специална
мисия сред моравските славяни. В контекста на житието
този кратък период на мистично уединение и съзерцание
придобива ключово символично значение. Може да се
предположи, че славянските читатели на ПЖК поколение
след поколение са свързвали екстаза на Константин с
предстоящия му избор свише за апостол на славяните. В
следващите глави четем, че "Бог му се явил" и му
разкрил славянските букви, защото, както е писано, всичко
е постижимо за онези, които "вярват и не се съмняват"
(Мат. 21:21 )г.
Смисълът на духовното уединение на Константин е
разработен със строго символични и следователно трудно
разбираеми изрази , ПЖК разказва, че по време на
своето откъсване от света Константин е разчел и разяснил
три стиха, които са били гравирани върху един
тайнствен потир, съхраняван в църквата "Света София".
Потирът и стиховете се приписват на Соломоновото
пророчество за идването на Христос. В съвременните издания на
Житието този пасаж се отпечатва като самостоятелна по-
вествователна единица, т.е. като "глава XIII".
Следвалите пет глави на ПЖК описват дейността на апостола на
славяните до момента на неговата смърт в Рим и
погребението му в базиликата "Свети Климент" (глава XIII).
От средата на миналия век до наши дни много
слависти са писали върху епизода със Соломоновия потир с
Чел да изяснят неговото историческо и/или символично
значение, неговото място в контекста на ПЖК, неговите
"звори и всяка възможна връзка с други религиозни и
'■Итературни традиции. Историята на Соломоновия потир,
437

нейното разпространение сред източните славяни, ка»;т0
и появата й в други творби са били проучвани от спецц^
алисти като И.И.Срезневски4, И.Я.Порфиров5, Н. Петров6 (
В.М.Истрин7, В.И.Ламански8, И.Е.Евсеев9 ^
П.А.Лавров1 . Най-същественото филологическо откритие
от последните години принадлежи на И.Шевченко, който
оповести единствения познат до момента ръкопис,
съдържащ гръцкия паралел на надписа, който според
свидетелството на ПЖК XIII Константин разчел върху Соломоновия
потир1*.
Преди повече от десет години в една моя статия,
посветена на ритмично-синтактичните структури на ПЖК,
изтъкнах обстоятелството, че третият стих от надписа
върху Соломоновия потир съдържа цитати от Исай 35:2 и
Йез. 34:24. Изненадващо е обстоятелството, че това е
убягнало от вниманието на другите учени. Пак там
подчертах също така, че в текста на ПЖК - в този вид, в
който е стигнал до нас - има текстово разместване
между думите на двата цитата1г.
В настоящата статия бих желал да анализирам
отново някои проблеми, които независимо от многочислените
изследвания все още не са намерили окончателно и
единодушно разрешение:
а) текстът на глава XIII;
б) връзките на този текст с другите славянски
паметници, в които се чете същата "История на
Соломоновия потир";
в) мястото на "История на Соломоновия потир" в
православнославянската ръкописна традиция;
г) мястото й в повествователния контекст на ПЖК;
д) значението на глава XIII за изследването на
историята на текста на ПЖК.
2. В текстовия материал на ПЖК XIII лесно се
откриват следи от различни ръкописни традиции. За
съжаление не разполагаме с достоверна филологическа
документация, въз основа на която да се направи достатъчно
сигурна критическа преценка на разночетенията.
Славистите, които работят при отчайващо трудни условия
(повечето преписи на тази ръкописна традиция в
действителност са им недостъпни), не са успели да изготвят
438

ритическо издание на ПЖК. Освен това и самата
ръкописна традиция все още не е определена със сигурност,
системното сравняване на текста на отделните преписи
с цел да се установи критически достоверен текст (соп-
titutio textus) до момента изобщо не е било
предприело, Направените опити за реконструкции са вдъхновени
единствено от езикови критерии и заслужават да бъдат
^белязани единствено защото са интересни хипотези,
които прилагат всеобхватно техниката за реконструктив-
но възстановяване (divinatio)*3.
Ако изберем издадения от Лавров14 текст на препис
No 19 (XV в.) от Московската духовна академия като
основа за сравняване и го съпоставим с другите познати
преписи, главните разночетения в глава XIII са следни-
1. фнлосш*ъ жб иде въ ЦАрьгрАдъ(а) L ](б) н
ВНДЪВЪ ЦДрЛ, Ж Н В А Ш 6 БбЗЪ ДІ П -
В Ы, /КОЛА БОГА, ВЪ ЦрЪКВН
свлтыхъ лпостолъ съда.
2. е с т ь жб в сватън ОофТн потнрь штъ
ДРАГАГО КАЛ\еШ Л, CCWVWONA ДЪЛЛ, N Л N 6 Л» -
Ж 6 9 С 0 у Т Ь П Н CAI6N Л(ж) Ж Н -
Д О В Ь СКА Н САЛ» 406 NCK4 ,
ГРЛЫН ЫйПН C4NH , Н Х.ЪЖ€ N Н -
Си)
кто жеиб ложлше nh по-
ѵбстн , нн скАзлтн. 3. Възел же ю
фнлософъ по v е т ъ н склзл [ ] .
(п)
4. е с т ь жб снце п р ъ в а л г р л -
ыър; ѵашл лой, ѵашл л» о л ,
ПрОрНЦЛН , Д0ЫД6Ж6 [ 1 БВѢЗДА. 5. Bh ПН BO
воудн, Господи t Гу пръвбыьцо у ф ,
БДАфоу ыошТю. 6. По сем жб дроуглд
г р а н ь ыл въкоушенТб господые
сътворен ЛСц) ДрбВЛ HNOTO. 7. ПіН Н
оупТнсл веселТелъ н възъпТн Аллнлоуе 8. Н
по сем т о е т Т и грд n ь I ] се
KNA3L [ J Н ОуЗрНТЬ Вб.СЬ СЪЫбЛЪ СЛЛВОу
бго н Длвыдъ цлрь посредъ нхъ. 9. Н по
439

селѵь ѵнсло ыйпнсйно девлть сотъ
девлтеро . 10. Рлсъѵбтъ же л(ю) no tonkov-
фНЛОСШ^Ъ [ ] рБрѢТб ШТЪ ДВ 4 Н 4 д 6 ч
САТй Л Ѣ Т Ъ ЦйрЬСТВй С р »
Л Ш Л» 0 N А ДО ЦйрЬСТВ а(">
ХрНСТОВй ДбВАТЬСОТЬ Н Д 6 В А Т 6 р 0(гг)
лЬть. 11. Н " се есть пророѵьст.
в о w ХрнстЪе.
РАЗНОЧЕТЕНИЯ: (а) ВЪ KONCTAHTHNb ГрйДЪ; (6)
[н дошедъ н прнлтъ бго цдрь рддостню
тлкожде н весъ свицюыын ѵныъ]; (ь)
ЦРЪКВН СВбТЫХЪ ДПОСТОЛЪ ВОГЛ /ИОЛ6|_^...80
Ббзъліолвнн богд люла; (г) Btoue; въ стЪТ же
Софнн БШе потнр ...; (д) ил неТжб; н на
нел»; (в) в^коу; (ж) пнс/иеыы; (З) жндовскылн
н слллрлнскылн; жндовскы н са/нарЪыскы; (U>
словесы; (о) NanHCuNA; мйпнслыы; (к) ие
л»ожлше ынктоже; ые /иоже; (л) проѵнстн;
проѵестн; (м) изп.; (н) проѵьте; (о) tie];
(п) Ббше; (р) изп. двете думи; (с) изп.
четирите думи; (m) [снце]; (у) [створенл
древл нного]; (ф) пръвеыьц; (х) вторш
грлыь; дроутын грлнь; дроугйй словесл; (ц)
сътвореылго; (ч) третнн грлыь; третне ѵнсло;
(ш) [Т]; («) [нхъ]; (ъ) изп.; и) н Дбвдть;
н девлтьсто сѣл\ъдесАТОГо; (ю) сего; (Я> [н];
(аа) ВТОрЛГОЫЛДбСАТЬ Л^ТЛ; (66) Щ&
Солсилонл; (ъъ) до рождьствл; (гг) н Дбвлть;
(gg) изп.; (ее> ѴНСЛО.
Несъмнено приведеният списък от разночетения,
извлечени от частичната, а понякога и противоречива
информация, предложена в различните дипломатически
издания на преписите, е неизползваем в рамките на едно
модерно изследване на ръкописната традиция. В него не е
уточнено в кой именно препис (или група преписи) е зв-
свидетелствано дадено четене. А пък и самата
информация относно разночетенията е полезна само ако се
основава на цялостна съпоставка на всички известни
преписи10. Независимо от това, що се отнася до конкретните
440

преследвани тук цели, този вид анализ е от значение,
^ащото чрез него може да се изясни характерът на
стигналия до нас текстов материал. Или, казано с други ду-
,Ш, ако анализираме мястото и функционалното значение
на текстовите пасажи, в които се четат отделните раз-
цочетения, можем да установим до каква степен зад
познатия нам словесен строеж на тази кратка глава стои
една действително компактна традиция, Думите, набрани
с разредка, носят ясно изразени следи от намесата на
преписвачите.
Първото изречение като че ли е претърпяло
значителни промени, Освен лексикалните разночетения (а, в),
то е било подложено и на съкращения или на разширения
(съответно пропуск/прибавка б), които можем да припи-
вем на самоинициативата на преписвани, редактори,
компилатори. Трябва да се отбележи, че това изречение
вероятно не е било интегрална част от повествователната
единица, която обикновено се обозначава като глава
XIII, а е принадлежало към предходната глава - срв.
например Загребски препис, направен през 1469 г, от
Владислав Граматик, факсимиле от този препис е
приложено към изданието на пространните жития на Кирил и
Методий от Ангелов и от Кодов през 1973 г. Във
въпросния ръкопис повествователната част, която започва с
думите "...В стЪТ же СофТ н вѣше потнрь" (срв. разно-
четене г) и завършва с думите "...Се іесть ѵнслш о ЗСь"
(срв, разночетене ее) е разделена от предния текст
(..."Бл /иоле") и от следващия (".. .Веселецюу же
се...") не само посредством голяма точка, но и с оста-
веи интервал17,
Очевидно второто изречение е създало сериозни
проблеми на преписвачите. Информацията за
съществуването на самия потир явно е била предадена без
затруднения, Единственото колебание, забелязващо се в
препредаването на повествователната част на това
изречение, се отнася до употребата на глаголните времена:
сегашно или минало (г, е, к - есть/вѣше ... потнрь; nu
Ne/иже соуть/вѣхоу пнс/иеыл... ;nhkto же ые люжйше/Ne лю-
te нн поѵестн). Променливата употреба на граматичните
Окончания, която е присъща за следващата част на изре-
(ж, з, и, й) отразява несигурността относно
441

това, какви именно са действителните граматични фуН)и
ции на отделните думи. Остава се с впечатлението, ^
ръкописната традиция отразява объркването на преписва,
чите, които не са били сигурни коя именно от двете ^
ми - дали пнс/иеыа, или грлын - е употребена като гра.
матически подлог. Смущавал ги е също така и фактът, Че
някои думи могат да се възприемат и като сказуемо, ц
като допълнение в творителния падеж (ж, з, и, й).
Разночетенията на третото изречение (м, н, о) не
отразяват някаква сериозна намеса в препредаването на
текста.
Четвъртото изречение, напротив, е било буквално
"малтретирано" от страна на някои преписвани,
Изпускането на някои ключови думи (п, с) подсказва, че общият
смисъл на "История на Соломоновия потир" не им е бил
напълно ясен. Тук трябва да се запитаме дали този вид
преписваческа неточност не е свързана по някакъв начин
с факта, че потирът, наречен именно потнръ в първото
изречение, тук е споменат като YAUid. Тази
терминологична непоследователност е присъща за цялата текстова
документация и вероятно отразява различни комлилативни
нива, възлизащи към различни гръцки модели. В гръцките
извори освен термина хрсггпр, който четем в Codex Scu-
rialensis, отпечатан от И.Шевченко^ може да са били
използвани и термини като яотѴІрюѵ* или KaXug. На
настоящия етап от нашите изследвания на ръкописната
традиция подобни хипотези се оказват обаче прибързани.
Единственото добре обосновано заключение, което може
да се направи при тази обща преценка на
разночетенията, е, че поне в едно разклонение на ръкописната
традиция тази част от "История..." се е превърнала в
неразбираема. Документацията води до убеждението, че
преписваните са се отнесли пасивно към работата си и
са преписвали механически (вж, по-специално разночете*
нето т). А това може би се дължи на широкото и сложно
разпространение на творбата. Нека подчертаем все пак,
че лопюкачественото преписване на даден текст, дори и
когато създава трудности за самото му възвръщане (гев-
titutio), съвсем не изключва възможността текстът да е
наистина препредаден (textus traditus).
Подобни съждения трябва да се изкажат и спрямо
442

ретото изречение. Несигурността на преписваните,
засегнала словореда (у), както и граматическата функция
ца ключови думи от това изречение (ф), вероятно се
jjb/DKM иа механични грешки, направени в процеса на
преписването.
Документираните в у разместени думи заслужават
по-специално внимание особено при преценката на
съответното разночетене (ц) в шестото изречение. Очевидно
е( че объркаването на преписвачите е свързано с
неправилното групиране на граматично-логическите единици,
Именителният падеж, ж. р. ед. ч. на сътворена
(отнесено към уашл - ж. р. ед. ч.) се превръща в роди-
телен падеж, ср. р . ед. ч. - сътвореылго, под влияние
на съседните думи древл ныого, които са в родителен
падеж, ср. р. ед. ч.
От седмото изречение нататък анализът на разноче-
тенията разкрива много по-малко неточности в
препредаването на текста. В самото седмо изречение няма следи
от колебания у преписвачите.
Осмото изречение съдържа гореспоменатите цитати
от книгите на Ис. 35:2 и Йезек. 34:24. Две (ц и ъ) от
четирите присъщи за това изречение разночетения
издават недвусмислено опитите на преписвачите редактори да
подобрят логическата връзка между думите кыазь и царь.
Наличието или отсъствието на съюз в началото на цитата
(|) може да е обусловено от различни техники на
цитиране; трябва да се отбележи обаче, че повечето от
преписвачите не са осъзнали, че тези думи са извлечени от
Светото писание. Разночетенето грлнь / унсло (ч) може
да се обясни със същата онази традиция, която е
произвела подобно разночетене и в последното изречение
(срв. ее). фактът, че независимо от тълковните
разночетения ръкописната традиция свидетелства в полза на
компактно препредаване на словесния строеж на тези
старозаветни цитати, е от съществено значение за нас-
тоячото изследване.
Единственото съществено разночетене (ь) в
деветото изречение потвърждава, че някои преписвачи тълкова-
тели, сблъсквайки се с този вид цифров символизъм,
Окончателно са се объркали и са реагирали на
засвидетелствания в преписа-извод или в преписите-изводи
443

текст "в състояние на пълно отчаяние"19. Същината на
текстовата документация обаче не отразява никаква по-
сериозна преписваческа аномалия.
Никое от разночетенията на десетото изречение (ю(
я, аа, 66, вв, гт) не създава впечатлението, че пре-
писвачите са се сблъскали с проблеми от характера на
тези, които са присъщи за първата половина на глава
XIII.
Подмяната на пророуество с ѵнсло (ее), която
четем в единадесетото и последно изречение, трябва да
бъде преценена на фона на преписваческо-
интерпретаторската традиция, произвела и разночетенето
унсло в осмото изречение (срв. ч). Независимо от
заключението, че е съществувала подобна редакторска
традиция, в това изречение липсват онези качествени
промени, които издават невъзможността да се разбере
смисълът на преписвания текст и които откриваме в първата
част на глава XIII.
2.1 Малкото читатели, които са изтърпели това
аналитично, все още непълно и в действителност
"онтологично" разглеждане на разночетенията на глава
ХШ положително ще споделят мнението, че очертаването
на историята на тези редове съвсем не е лека задача. 6
текстовия материал са налице следи и от грешки на пре-
писвачите, и от редакторска намеса. Някои механични
грешки може и да възлизат към паралелните редакторски
традиции (например ж, з, и, й, у). Но основното
затруднение се крие във факта, че ние не знаем дали
някои редакторски разночетения са плод само и
изключително на преписвачите на този текст, или пък - и
главно до каква степен? - са били повлияни от различните
версии на "История на Соломоновия потир", познати от
други, различни от ПЖК, паметници. Последното съмнение
е напълно основателно. В действителност "История нз
Соломоновия потир" е засвидетелствана в различни кон-
текстове, стигнали до нас посредством многобройни из-
точнославянски ръкописи, До момента не е направено
систематично изследване нито на това разклонение нз
ръкописната традиция на "История...", нито на неговите
444

теісстови съответствия с ПЖК. Повечето учени са на мне-
нле, че не по-точно определимата първична версия (Ur-
text) на ПЖК е общият първоизточник както на глава
, така и на свидетелствата, които можем да обозна-
0 като източнославянска апокрифна традиция. Някой
«ен тази хипотеза може да се окаже и правдоподобна, но
за момента трябва да признаем, че тя е недоказана.
Моето ограничено проучване на текстовата
документация на "История на Соломоновия потир", която се на-
^кра извън рамките на ръкописната традиция на ПЖК, се
основава на разпокъсана информация, изнесена от
различни учени по разнообразни поводи. Доколкото ми е
известно, досега са били открити и взети под внимание
следните ръкописи20:
А. Ръкописи на "Словеса святых пророк", които
съдържат "История на Соломоновия потир"2 *:
1. Библ. АН СССР - Ленинград, Но 22, сбирка
на А.И.Яцимирски (XV в.);
2. Кирилло-Белозерская библиотека No 67/1144
(XVI в.);
3. Библиотека Кразински, Варшава (XVII в.?)
4. Библиотека Костромской духовной семинарии
(XVII в.);
5. Библиотека Киево-Михайловскаго Златовер-
хаго монастыря, No 493/155 (XV в.);
6. Главный московский архив мин. иностр.
дел, No 478/958 (XVI);
Б, Ръкописи от други произведения и компилации:
1.ГПБ - Ленинград,Qn. 1, No 18 (XIII в.)22;
2.Троицкий стихирар No408 (1395) (XV в.)23;
З.Троице-Серг. Лавра Nol22 (XV в.)24;
4.Троице-Серг. Лавра No729 (1902) (XV в.)25;
б.Новгородский Софийский Собор No 1450,
Ленинград ГПБ (XVI в.)26;
б.Митр. Макарий No 119 (Аа 1285), Киев,
Централна библиотека при Украинската
академия на науките (XVI в.)27;
7.ПОГОДИН No 1558 (XVI в.?)2в;
в.Новгородский Софийский Собор No 1449
(XVI-XVII в.)29;
445

9. Соловецкий монастырь, Палея No 866
(XVII в.)3°;
10. Вилнюс No 80 от сбирката на Публичната
библиотека във Вилнюс, сега в Библиотеката
на Литовската академия на науките
(XVII в.)31;
11. Уваров No 1868 (40), датиран 1622 г.32;
12. Румянцев No 297, Москва ГБЛ (XVII в.)33;
13. Нваров No 1888 (157), Москва ГИМ
(XVII в. )3<'
14. Румянцев 367, Москва ГБЛ (XVII в.)35;
15. Погодин No 156036;
16. Барсов No 837;
17. Ундолски 1518 ;
18. ГПБ - Ленинград, Qn. 17, No 18439;
19. Сынодал. 267 (820)4°;
20. Троице-Серг. Лавра No 793**;
21. Новг. Софийский Собор No 1418*2.
Бъдещите издирвания вероятно ще разширят много
повече текстовата документация. Ще бъдат коригирани и
допълнени различни данни и около изнесените по-горе
преписи.
Тази макар и непълна ръкописна традиция доказва
вече, че "История на Соломоновия потир" е била
включвана в компилации с различен характер в продължение на
няколко столетия, обхващащи периода от XIII в, насам,
Всички познати днес ръкописи произхождат от из-
точнославянските земи, което може да се окаже от
съществено значение при изследването на текстовата
документация на ПЖК. Трябва да се изтъкне фактът, че
формалното разделяне на ръкописната документация на ПЖК
на две разклонения - източнославянско и южнославянско
- не означава непременно, че тези две традиции са се
разгърнали паралелно; самият факт при това е лишен от
доказателствена стойност и спрямо техния произход.
Южнославянската традиция на ПЖК може да е и разклонение
на източнославянската. При настоящето състояние на
нашите проучвания и докато едно всеобхватно изследване
на пълната ръкописна традиция не установи точната кар-
446

тина на взаимоотношенията между преписите (stemma со-
dicum), no този въпрос не може да се каже нищо
окончателно. Интересно е все пак да се отбележи, че
южнославянската традиция започва с два ръкописа, излезли
изпод перото на ерудирания книжовник Владислав Граматик,
съответно през 1469 г. и през 1479 г. в епоха, когато
руските земи са главното хранилище на православносла-
вянските традиции. В този период източнославянските
църкви се превръщат в центрове, които обединяват
усилията на православните славяни за съпротивителна борба
срещу католическите инфилтрации43.
При липсата на обща генеалогическа схема, въз
основа на която да се преценят по-точно пръснатите
южнославянски ръкописи, общото впечатление е, че
източнославянските над четиридесет преписа, възлизащи към
периода XV-XVI в., представляват компактна източносла-
вянска ръкописна традиция, Що се отнася до
изследването на глава XIII, уместно е да се изтъкне, че липсват
причини, които да оправдаят предположението, че някоя
част от нейната текстова история възлиза към
географски области, намиращи се извън пределите на
източнославянските земи. Ето защо намирам за най-разумно за
момента да се въздържим от възприемането на тезата, че
пълният текст на ПЖК в този вид, в който го познаваме
днес (т.е. включващ и глава XIII), се е
разпространявал в южнославянските земи, преди още да се превърне в
източник на стигналите до нас източнославянски
паметници, които предават "История на Соломоновия потир"44.
Вярно е, че някои литургични компилации, съдържащи
откъси от ПЖК, са непреки доказателства за ранното
разпространение на отделни текстови материали от това
житие в южнославянските области. Не трябва да се забравя
обаче, че тези откъси не включват "История на
Соломоновия потир"; същевременно южнославянските паметници,
които съдържат глаголически откъси от ПЖК, са извлекли
този текстов материал от онези части на житието, в
които се говори изключително за славянската мисия
(глави XIV-XVIII)45.
Ето защо докато нова документация не ни се прите-
* на помощ, най-целесъобразно е да се обърне сериозно
*н"мание на факта, че "История на Соломоновия потир"
447

принадлежи на източнославянската традиция.
2.2. Ограничената документация, с която
разполагаме, не позволява да се правят окончателни извода
върху текстовата връзка между ПЖК XIII и
източнославянската апокрифна традиция; но че подобна връзка
действително съществува, лесно може да бъде доказано
посредством сравнителен анализ на материалите, с които
разполагаме.
Ръкопис No 19 от сбирката на Московската духовна
академия, за който вече споменах, гласи:
".. ,т ие/иже соуть пнс/менл жндовъскл н сллюренска
грлын ыапнсйнн..."
Няснотата на това изречение произтича главно от
факта, че и пнсл\еыл, и грлын могат да се тълкуват като
граматичен подлог. Тяхната връзка, от една страна, с
прилагателните жндовъска и сл/идреискл и, от друга, с
глагола ылпнслнн е крайно неясна. Ако ограничим
анализа в полето на наличните в ръкописната традиция на ПЖ
разночетения (по-специално тези, обозначени с буквите
ж, з, и, й), единственият факт, който можем да
установим със сигурност, е, че някои преписи засвидетелстват
различни граматични форми или по-точно преписвачите са
употребили творителен падеж: пнс/меыы, жндовскылш и
сл/ѵ\лрЪнскы/ИН. Остава неясна функцията на четенията
жндовскы и са/марЪыскы.
Историята на текста на този откъс ще се разбере
'по-лесно, ако разгледаме текстовата документация на
"История на Соломоновия потир", засвидетелствана ни в
други паметници. В тези текстове на "История..."
откриваме същите думи, които са документирани в
посочения откъс от ПЖК. Въпросните думи са включени в
различни конструкции, всяка една от които пък налага и
различни граматични функции. Резултатите от
сравнителния анализ на тези конструкции ни позволяват да
прозрем общия контекстуален материал, на който
засвидетелстваният в ПЖК - ръкопис No 19 от Московската духовна
академия - текст се оказва вариант. Моят сравнителен
анализ се основава на следните разночетения:
А. (Имп. публ. библ. Qn. I, No 18): "...№
ыенже соуть ылпнсйын стнсн трые іеврЪнскы н
448

сллюрЪнскы пн с/иеыы..."
Б. (Новг. Соф. Соб. No 1449): "...н НЛ N6/W
соуть пнсліеыл жндовскл н сл/илрЪыскл н
грЪуескл грлнн нлпн слын..."
В. (Соловец. монаст., Палея No 866): "...въ
ыбнже соуть н ылпнслнн трн стнсн евренскын/ин
н сй/илреыскн/ин пнс/иеыы..."
Г. (Погод. No 1560): "...ВЪ Ы6НЖ6 суть
ылпнслнн трне евренскнлш н слл\лрннскн/ин
пнсліеыы..."
Д. (Барсов No 8): "...Суть Ж6 Н СТНХН Трнб
нлпнслнн пбрвын нл первон грлыЪ сллюрЪыскы,
БТОрЫН NU ВТОрОН грйКЬ бВрбНСКЫ, ТрбТНН NU
третьен грлын грѣѵескн..."
Е. (Имп. публ. библ. Q. XVII, No 184):
"...nu ыенжб соуть ылпнслыы стнсн 3 еврбнскы
н сллмренскн н еллныскы ылпнслыы..."
Лко изключим прибавката на прилагателното
грЪѵескл, четенето на ПЖК според ръкопис No 19 от
Московската духовна академия съвпада дословно с разноче-
тенето Б. функцията на пнсл\енл и на грлын в тези два
ръкописа се изяснява, ако вземем под внимание сходното
разночетене, засвидетелствано в Д. В общия план на
тази no-широка текстова документация разночетенето грлын
/ СЛ0В6СЫ (и) на ПЖК, като че ли отразява една
редакторска традиция, засвидетелствана и в други паметници,
които предават "История на Соломоновия потир". Това е
същата онази редакторска традиция, която е дала живот
нна разночетенията пнс/иеыл / стнхн / стнсн, както и
на гранн / словесы. Разночетенето от ПЖК - жндовскылш
и сшірдмскы/ин (з), очевидно принадлежи на същата
традиция, към която спадат и А, В, Г; другото разночетене
°т ПЖК (з) - жндовскы и са/иарЪыскы - е сродено с
текста на Д и Е.
Докато цялата традиция не бъде изследвана всеоб-
*Ватно, не е възможно да се отговори на въпроса, въз-
**>жно ли е очертаните връзки между текстовия материал
?4 ПЖК и този на другите източнославянски паметници да
^яат използвани като преки или косвени доказателства
^съществуването на първична творба, нито пък на тези
' Риакрдо Пикио ... 449

връзки да се гледа като на свидетелства, че един
текст, съдържащ "История на Соломоновия потир", се е
разпространил като интегрална част от различни повест-
вователни единици,
2,3 Вече бе изнесено, че втората част от глава
XIII на ПЖК (изречения 7-11) е препредадена по-
внимателно и разночетенията в нея са количествено по-
малко. Тази констатация се отнася по-специално до
цитатите от Исай 35:2 и Йезек, 34:24, които четем в
осмото изречение на глава XIII, Нказанията, които бяха
извлечени посредством анализа на текстовия материал на
част от второто изречение, подсказват, че същият вид
сравнителен анализ трябва да бъде приложен и при
изследването на това изречение.
ПЖК гласи:
"Се кыазь (разн.: пр. нхѵ) н оузрнть весь
съыелѵь сллвоу бго н Длвыдъ цлрь (разн,: изп.
цлрь) посредѣ нхь."
В "Словеса святыхь пророкъ" четем:
"Се кыдзь зрнть н весь соворь внднть славоу
бго н Длвыдъ царь посредн нхъ,"
В другите преписи е засвидетелствано съответно:
(Имп. публ. библ. Qn. I, No 18): "Сб KNA3b H
оузрнть н вьсь сворь н Давыдъ цеслрь посред^
(Новг. Соф. Соб. No 1450): "Н С6 KNA3h H
В€СЬ СОВОрЪ СЛАВОу 6Г0 Н ОузрНТЬ БО
бго н възрдть na нь.";
(Новг. Соф. Соб. No 1449): WH КІТдЗА Н НХ*Ь
оузрнт н весь соылѵь слдву его н Ддвыдъ цдрь
поср*Ьд нхѴ;
(Соловец. мон., Палея No 886): "Се KNA3b
узрнть н весь соворъ сллву его н Давыдъ цлрь
посредѣ уво HX"b»w;
(Барсов No 8): "Н се кмазь н оузрнть весь
СБОрЪ СЛАВу І6ГО Н ВЪЗрАТЬ NA Nb H ОуВОЛТЬС»*
й еже реуе н Ддвыдъ цеслрь посред^ нхъ..»*
Приведените текстови свидетелства отразяват
де ограничена част от ръкописната традиция. Те са
450

тагьчни обаче, за да докажат, че ПЖК и източнославян-
ската апокрифна традиция препредават същия текстов
материал. Разночетенията не са внесли значителни
изменения в текста. Само едно от тях - сънелѵь / соворъ - е
целенасочено: преписвачите съзнателно са заменили
традиционния славянски термин с по-често употребявана ду-
иа. Но дори и това изолирано лексикално обновление е
присъщо и за ПЖК, и за другите източнославянски
паметници. Разночетенията кназь / кндза, оузрнть / зрнть,
цлрь / цесарь и посредЬ н\ъ / посредн ндъ / посредн
оѵьо нхъ издават единствено обичайното отношение на
преписвачите към един утвърден вече текстов материал.
Същото можем да кажем и за допуснатите пропуски -
сдавоу 6Г0 и Давыдъ. Присъствието на двете прибавки -
н възврлт на ыь и н оувовть си, които четем в
контекста на библейския цитат, положително възлиза към една
от двете версии на "История на Соломоновия потир",
които са се разпространявали сред източните славяни.
Едната версия - предадена и в ПЖК, съдържа само разказа
за разчитането на надписа върху потира от страна на
Константин. Другата версия включва и тълкувание, т.е.
тълкуване и разяснение на самия надпис. Думите н
възрлть Nu нь н оувойхтьси очевидно са били свързани с
обяснителната част на разширената версия.
Сравнителният анализ, основан на текстовите
свидетелства на ПЖК и на източнославянската апокрифна
традиция, позволява да установим следното четене:
"Н се кназь н оузрнть (зрнть) весь сънелѵь (сово-
ръ)славоу его н Давыдъ царь(цесарь) посредЪ ндъ."
Тези думи са цитати, извлечени от: а) Исай 35:2 -
"те ще видят славата господ-
1 a" (Septuaginta): "Кос! 6 Хсю<; цоо біретаі ітѴ бо^огѵ
хоріои"); 6) Йезек. 34:24 - "Аз Господ ще
"м бъда Бог, и слугата ми Давид
Княз между тях" (Septuaginta: Kai eyw
^PLO<; ^аоцаі outoTq el<; Ѳеоѵ, каі Даиіб ар^иѵ ^ѵ цёочо
^тйѵ".) (Вж. и Йезек. 37:24 и 25.)
Очевидно е, че в славянския текст е допусната
гРешка. Началните думи н се кназь не принадлежат на
текста от Исай 35:2. В действителност те са част от
т&кста на Йезек. 34:24. Ако променим мястото на тези
451

думи, следвайки гръцкия библейски текст, ще получим
следното четене:
Исай 35:2: "Н оузрнть ВбСЬ СЪМ6Л\Ъ СЛЛВОуг его";
(каі біретаі о Хаос; цои іт|ѵ бб^огѵ кир ton)
Йезек. 34:24: "н се кмазь н Длвыдъ длрь посред
(каі eyw xuptoe. ... каі Долнб Spxwv ёѵ
айтОѵ)
Не съвсем буквалният превод на израза "моят
народ" (6 Ха6<; цои) от Исай 35:2, предаден с "весь
сънелсь", може да е резултат от адаптирането на този
цитат от страна на някой преписвам компилатор или пък
автор към специфичния контекст. Във всеки случай
славянският термин CbN€/Wb / соворъ е точен концептуален
еквивалент на "божи народ". Колкото до его, несъмнено
то се отнася до "Господ" (xuplou).
В славянския превод на цитата от Йезек. 34:24
съответствията кназь - хирюс. и дарь - йрхыѵ не са
напълно тъждествени. Ако разместим думите, четенето ще
придобие по-голяма яснота. Но безспорно е, че и се
кылзь е интегрална част от този цитат и че неговото
прехвърляне към предхождащия стих от пророк Исай е
грешка. Навярно почти синонимната взаимовръзка между
думите кыазь / цлрь и хирюе. / Spxwv е улеснила това
объркване в текста. Тълкуването, което четем в Новг.
Соф. Соб. No 1450, гласи "...й НЖ6 рбѴб Длвыдъ цлрь
посредн нхъ. С&м господь длрь посрѣдн нхѴ46. форі^ули-
ровката "салѵь господь длрь" може да отразява някаква
връзка именно с текста на Йезек. 34:24: "...хирю<; ...
el<; deov." .Освен това трябва да се обърне внимание на
онези преписи от традицията на ПЖК, които изпускат
думата дарь след Давыдъ (срв. ъ). Този пропуск може да е
бил предизвикан от добре известната несигурност на
преписвачите редактори за контекстуалната функция и
взаимовръзка между думите кназь и цдрь. Изменението на
текста, неизменно документирано във всички познати
преписи, може да е било предизвикано от механична
грешка - разместване на два реда например, или от ре'
дакторска намеса, или пък да е резултат от
комбинацията на двата фактора.
Независимо от това, дали разместването в библей'
452

сісите цитати се дължи на механична грешка, или не, не-
^порим е фактът, че се намираме пред сигурна грешка,
.опусната в процеса на преписване и последователно за-
еВидетелствана в ръкописната традиция на ПЖК, както и
р тази на източнославянската апокрифна традиция. Това
положение има решаващо значение за нашето изследване.
То доказва, че ПЖК XIII и източнославянските
паметници, които съдържат "История на Соломоновия потир",
възлизат към общ първоизточник, имащ грешката в текста
и рече увреден от погрешна интерпретация.
3. И тук трябва да се разгледа един друг, също
така съществен проблем: "История на Соломоновия потир"
р качеството си на повествователна единица каква
контекстуална функция изпълнява вътре в текста на ПЖК, от
една страна, и в текста на паметниците, обединени под
названието източнославянска апокрифна традиция, от
друга. Отговорът на този въпрос ще ни осветли и
относно някои текстови обновления, присъщи на "История на
Соломоновия потир" в този вид, в който е стигнала до
нас. В частност това се отнася главно до присъствието
на същата грешка във всички познати преписи, които
предават разгледаните по-горе библейски цитати.
3.1 Повечето източнославянски паметници, в които
е включена "История на Соломоновия потир", имат апо-
крифен характер. Те предлагат на православнославянски-
те читатели неканонични коментари на библейски откъси,
термини и концепции, на традиционни обичаи, на псевдо-
исторически и легендарни събития, на екзегетични
традиции и т.н. По-голямата част от този вид произведения
е представена от "Словеса святых пророк". Това е една
компилация от полемични изказвания върху провиденциал-
ната и месианична истина, разкрита от Исус Христос.
Както и други произведения с подобен характер, тази
компилация е построена под формата на диалог -монолог.
Звучи като диалог, защото разказвачът или по право
"гласът на учителя" се обръща към своя опонент -
евреин, инициатор на антихристиянската полемика. На
практика обаче отсъства действителен диалог, защото
евреинът никога не се появява пряко и нито веднъж не гово-
Ри. Монологът, създаден от тази ситуация, е риторичен
еквивалент на refutatio (оборване). Отсъствието на al-
453

tera pars (противна страна) подчертава - в духа на
древната традиция - условния и фиктивен характер на
творбата. Твърде съмнително е тя да се е родила като
действителен антиеврейски трактат, т.е. като документ,
отразяващ една конкретна антиеврейска пропаганда,
разгърнала се, следвайки точно определен исторически
период, "История на Соломоновия потир" е приведена в
началото на паметника заедно с другите, вдъхновени от
Соломоновите пророчества , аргументи contra judaeua.
В тази версия Константинопол, църквата "Св,
София" и другите, съществуващи и днес исторически
реликви, не са споменати. Потирът е бил направен от самия
Соломон и за него се говори като за паметник от
времето на Соломон. Всеки цитиран ред от надписа е следван
от непосредствен коментар обяснение, което е
интегрална част от контекста на "История.,.". Третият ред,
т.е. онази част от надписа, която съдържа цитатите от
Исай и Йезекиил в изнесената погрешна формулировка "н
се киазь зрнть", е придружен от следното обяснение:
"кнлзь зрнть Пнлдт, & звор жндове. \'зрЪшл
славоу его, въскрЬсемне его вндЪвше ужлсш
си. Давыдъ жб цлрь посрбдн нхъ, Хрнстосъ же
отъ пле/иенн Ддвыдд плотю рлспатне прнл
посредн вдс жндове... "4 в
Тези думи показват недвусмислено, че авторът на
"Словеса" дори не е подозирал, че коментира изрази от
Светото писание. Утвърдената погрешност на цитатите от
Исай и Йезекиил вече се е превърнала в източник на
един апокрифен тип екзегеза. Погрешно поставената дума
кназь е била отъждествявана с Пилат (!) и символът Да-
вид-Христос се превръща в обвинителен акт срещу
евреите. Полемичната структура на "Словеса" е изградена
върху идеята, действаща като лайтмотив на творбата -
християнската истина, преди да бъде разпространена
сред останалите народи, е била разкрита само на
евреите. Причината за историческото пренасяне (translatio)
на божието царство от древния Израил сред езичниците
се крие в отказа на евреите да приемат това разкриване
на истината: "вы ваа блдгдю преднвнаи вѣдѣвше н€
вЬровасте, & тл вндЪвше вѣровлхолѵь, тѣл\ь era влага»
прнйцолѵь, л вы злдю... "*9
454

Библейски изрази и апокрифни теми от всякакъв
характер се преплитат непрекъснато в цялата творба и да-
■Jax живот на една своеобразна псевдоекзегеза, която
положително не би срещнала одобрението на никой
просветен теолог. Този паметник може да се разглежда като
творба, свързана с т.нар. "народна библия", или може
да бъде охарактеризирай като апокрифен в най-широкия
смисъл на думата °. Най-същественото за нашето
изследване обаче е, че точно в подобен контекст лесно са
възниквали и са се съхранявали изопачени библейски
цитати и погрешни интерпретации. Криволичещият път,
залегнал в генезиса на една компилация като "Словеса",
може да се документира посредством един пример, който
е от особен интерес за нашето изследване. Както бе
изнесено вече, компилаторът или преписвачът, който е
записал "История на Соломоновия потир" в началната част
на паметника, не е разбрал, че коментира Йезек. 34:24.
И това незнание го е довело дотам, да припише на Пилат
титлата на кыазь, която в действителност е
принадлежала или на Давид, или на Господ-Бог. В края на "Слове-
са" обаче същата формула - "Давид князът", която четем
ив Йезек. 34:24 и в Йезек.37:27, е приведена отново и
този път като пряк цитат от Йезек. 34:24: "Пророуество
бзекнелево. Плстоухъ едннъ воудеть вселѵь... н Длвыдъ
рлвъ /йон кыазь нхъ воудеть оу векы."51 Компилацията
"Словеса", както се знае, е била преписвана в
продължение на няколко века в руските земи. Очевидно нито
един добре подготвен църковник не се е опитал да
провери нейното съдържание и нито един преписвач не се е
опитал да уточни връзката между библейските изрази,
цитирани в различните части на този компилиран текст.
По всяка вероятност произходът на "Словеса" е
свързан с "Тълковната палея", т.е. със славянската
редакция на една византийска компилация, пренесена от
Балканите в източнославянските земи приблизително през
ШІ в. Ние не знаем с точност каква част от апокриф-
ния материал на тези паметници възлиза към гръцко-
византийската общност, каква част е била прибавена или
Адаптирана от първите преписвачи на южнославянската
Палея и накрая каква част е пряк принос на
източнославянските компилатори. Това не ни позволява да просле-
455

дим към кой именно момент възлиза объркването на
текста на библейските цитати, които са приведени в "Исто-*
рия на Соломоновия потир". Текстовата документация
обаче показва, че тази грешка е била толкова дълбоко
вкоренена в източнославянската апокрифна традиция, че
е могла да създаде и специфична псевдоекзегетична
традиция. "История на Соломоновия потир" и един точно
установен тип тълкуване четем не само в
преписите на "Словеса", но и в ръкописите на други видове
компилации. В повечето преписи на източнославянската
апокрифна традиция, обхващаща времето от XIII поне до
XVII в. думата кмазь се отъждествява последователно с
Пилат, а съиелѵь / соворъ - с евреите, разпънали
Христос. В най-древния ръкопис на тази традиция - именно
Qn. I, No 18 от Ленинградската публична библиотека,
обнародван от А.Н,Петров, четем следното тълкуване:
"се кназь Пнллтъ; своръ
жндовскы; оузрлть сллвоу іего
оузрлть въскрьсеыніе Христово н оѵжлсыоутьсл;
н Длвыдъ цлрь пое put
н х ъ, Хрнстосъ плътью рлегмъе прнлть
посредЪ нхъ отъ пле/иемб Длвыдл плъть
прннлѵь..."
Същото тълкуване, изразено със същите думи,
откриваме например документирано през XVI в. в ръкописа
Соф. 1450: "кылзь есть пнллтъ, л съборъ есть вбеь
съішь жндовскнн..." и през XVII в. в ръкопис No 866 на
"Палея" от Соловецкия манастир: "кыазь есть Пнллть,
соворъ жн довскн н..."
Тази апокрифна екзегеза, обусловена от погрешното
разчитане и от неразбирането от страна на
преписваните, че се намират пред библейски цитат, е била толкова
силно утвърдена в източнославянската традиция, че дори
и едно пряко позоваване на Светото писание не е било в
състояние да накърни нейната достоверност. И това
заключение намира красноречиво потвърждение в текста на
ръкопис No 8 от сбирката на Барсов, обнародван от
Лавров. В този ръкопис четем: "Стнх 3 грЪѵьскнн^
PocnoAhNh стнх, гллголетъ. Н се кназь н оузрнть..«"
Дори и прякото позоваване на Светото писание - "Стихът
Господен гласи...", запазено в едно разклонение на Р**
456

кописната традиция, не е успяло да накърни авторитета
на апокрифната традиция.
Ако изнесените по-горе данни и съждения доказват,
че погрешното цитиране на Исай 35:2 и Йезек, 34:24 е
било постоянен текстов компонент на източнославянската
апокрифна традиция, имаме основание да мислим, че са-
іюто грешно цитиране е поне толкова старо, колкото е
стара и псевдоекзегетичната версия на "История на Со-
ломоновия потир", препредадена в тази традиция, Този
извод може да се превърне в изходна точка за едио ново
изследване на текстовата история на "История...", Но
преди да се формулират нови хипотези, трябва да се
установи контекстуалната функция на самото погрешно
цитиране на Библията в ПЖК XIII.
3.2 Очевидно "История на Соломоновия потир" е
била включена в повествователна фабула на ПЖК, за да
предаде едио символично известие. Мистичното уединение
на Апостола в навечерието на дадено духовно начинание
е добре очертан мотив, който срещаме често в
символичната структура на ПЖК. Константин прекарва шест месеца
"скрит в един манастир" край Босфора, преди да се
съгласи "да. преподава философия на сънародници и чуждо-
земци* , т.е. преди да започне своята дейност на
защитник на иконопочитанието в прение с патриарх Йоан54
и на опровежителите на мюсюлманските нападки срещу
християнската вяра55. Той "се отрекъл от целия този
живот, заселил се в уединено място и се вглъбил в себе
си" до пристигането на пратениците на хазарите56.
Константин отново изживявал период на размисъл и молитви
в църквата "Свети Апостоли" в Константинопол57, когато
славянският княз Ростислав помолил император Михаил да
изпрати в неговата страна "учител, който да ни разясни
на нашия език истинската християнска вяра"58. Този път
духовната подготовка и мистичното очакване на Апостола
биват осветени от специално събитие59. Разчитането на
надписа върху Соломоновия потир е доказало, че той
притежава "дар за езици". Тази дарба сама за себе си
See още не е достатъчна, за да му осигури пълно
апостолско достойнство. В своите наставления апостол Павел
Казва: "който говори на непознат език, нека се моли за
дарбата и да тълкува" (1 Кор. 14:13). Избрани-
457

кът, който ще бъде апостол на славяните, трябва да
получи тълковен дар, "за да се назидава църквата" (1Кор,
14:5). Константиновото тълкувание на
надписа върху Соломоновия потир "Вьзе/w же ю фнлосиюъ поует
н склзл..." е било част от неговата "молитва към Бога"
(жнвАШб Ббзъ /илъвы, люлА Богл"). Тогава като истински
апостол той достига необходимата висша степен на
"духовна благодат", за която говори апостол Павел ("Ще се
моля с духа си, но ще се моля и с ума си" - 1 Кор,
14,15)• Какво точно е разтълкувал Константин? Ако не
схванем скрития смисъл на надписа върху Соломоновия
потир, ще ни убегне и ключовият аспект на висшия
духовен смисъл на цялото житие.
Няма съмнение, че изразеното чрез надписа върху
Соломоновия потир известие представя Исус като
истински месия. Използването на Соломоновите пророчества
като библейско оправдание на този догмгт на
християнската вяра е било широко разпространено сред всички
християни, включително и сред православните славяни.
Но каква е била функцията на това позоваване на старо-
заветната мъдрост в контекста на ПЖК? Първите два реда
на надписа отразяват мистичното очакване на месията в
евхаристичния триумф, а третият ред - дните на
истината и царуването на Давид-Исус Целият надпис може да
се възприеме като заключителен отговор срещу юдеите,
които в описаните в ПЖК X спорове отказват да признаят
християнския Месия. Това символично известие обаче
може да бъде цялостно разбрано само ако си изясним
функцията на референта, която е изпълнявана от библейските
цитати.
Предназначението на първия цитат очевидно е да се
интерпретира Исаевото видение за Новия Израил като
символ на тържествуващото християнство. Библейският
контекст на Исаевото описание на благословените дни
тук действа като пряк контекст: "Пустото и безводното
място ще се развеселят, и пустинята ще се възрадва и
ще цъфне като крем... Укрепете немощните ръце... Ето
вашия Бог! Възмездието ще дойде с Божие въздаяние: той
ще дойде и ще ви избави..." (Исай 35:1-4). Това
позоваване на Исай е било замислено като намек за дните на
духовното спасение на славяните. Ако го изтълкуваме
458

ісато вид библейски встъпителен акорд, въвеждащ
читателите в повествованието, изложено в следващите глави,
неговата функция на лайтмотив веднага се изяснява. В
(ІЖК XV четем, че Константиновото апостолство в Моравия
е удовлетворило очакванията, възбудени именно от
цитирания в ПЖК XIII стих от Исай 35:2. В Моравия,
разказва ПЖК, "според думите на Пророка ушите на глухите се
отпушиха, думите на Писанието бяха чути и езикът на
гъгнивите проговори ясно" (срв. Исай 35:5 и 32:4).
Това ново позоваване на Исай помага на читателя да
схване висшия смисъл на агиографския разказ. Следователно
първият цитат от ПЖК XIII е приведен, за да изпълнява
функцията на тематичен ключ, който
обяснява онази част от Житието, която е посветена на
апостолската мисия сред славяните60.
Вторият цитат от ПЖК XIII - цитатът от Йезекиил,
притежава още по-силно изразено значение на референт.
Неговият контекст положително е бил добре познат на
no-голямата част от благоверните: "И ще поставя над
тях един пастир, слугата си
Давид, който ще ги пасе; той ще ги
пасе и той ще им бъде пастир. Аз
Господ, ще им бъда Бог, и слугата
ми Давид княз между тях" (Йезек, 23:24). Тези
думи на Йезекиил не само са очевидна препратка към
образа на Месията - добър пастир, но вероятно за
повечето от читателите те са звучали и като полемичен намек
за традиционното отъждествяване на лошите пастири със
старозаветните пастири в противовес на добрите пастири
от Новозаконието. Доктриналната същност на този мотив
се отъждествява с мотива, разгърнат от Иларион Киевски
в неговото "Слово о Законе и Благодати"64. Контекстът
. . п, загатнат от цитирания в ПЖК XIII стих от
Йезек. 34:24, е трябвало да бъде тълкуван в антиюдей-
ски смисъл. Представянето на Давид.., княз
сред тях е било възприемано като паралел на
божиите думи, препредадени непосредствено преди това от
самия Йезекиил: "И господното слово дойде към мене и
Рече: Сине човешки, пророкувай против Израилевите
пастири.,. Пастирите няма вече да пасат себе си, защото
1е избавя овцете си от устата им... аз ще избавя овце-
459

те си... и ще съдя между овца и овца... Аз Гос,
под... и... Давид княз между
тях..."
Според мен няма място за съмнение, че двете
библейски позовавания, които се четат в третия ред н&
надписа върху Соломоновия потир, са от съществено зна-
чение, за да се разбере описаната в ПЖК XIII символич-
на сцена. Тази кратка глава представлява един вид
пауза в повествователната структура на Житието*z. Като че
ли нейното предназначение е да открои поврата в
съществуването на възпявания герой, т.е. прехода от
живота на Константин - философа, който е защищавал
християнската доктрина срещу сарацини и евреи, към живота
на Константин - апостола на славяните. Двата староза-
ветни цитата от Исай и Йезекиил са крайъгълният камък,
върху който е изградена цялата конструкция на Житието.
Лошите пастири от старозаветната традиция
са отхвърлени, философът няма вече да има прения с
тях. Той ще обърне сега своето слово към езичниците на
зараждащото се царство на християнското спасение,
защото те ще видят славата
Господня и Давид ще бъде княз сред
тях.
Ако това тълкувание е вярно, очевидно функцията
на "История на Соломоновия потир" в ПЖК е била коренно
различна от функцията на "История...", която общият
контекст на източнославянската апокрифна традиция
налага. Докато въпросните източнославянски творби са
били изцяло подчинени на своята специфична псевдоекзеге-
тична традиция, ПЖК XIII е била предназначена да
предаде едно много точно определено доктринално известие.
4. Сега вече можем да се опитаме да обобщим
резултатите от сравнителния анализ на "История на
Соломоновия потир", която е включена, от една страна, в
ПЖК и, от друга, в източнославянската апокрифна
традиция. Следните факти са от съществено значение за пред*
ложеното тук изследване на текстовата традиция:
1) Неоспорими данни доказват съществуването на
взаимовръзки между текстовото препредаване на "Ист<^
рия...", засвидетелствана ни в ПЖК XIII, и другите и
460

версии, които четем в източнославянските паметници.
2) Присъствието на една и съща грешка в два важни
библейски цитата, грешка, която е присъща за цялата
позната днес текстова документация на "История...",
доказва, че текстът на "История..." в ПЖК и този в
язточнославянската апокрифна традиция възлизат към общ
първоначален текст.
3) Въпросната грешка е отличителен компонент на
нзточнославянската апокрифна традиция, която до
известна степен се обуславя именно от това погрешно
цитиране на Исай 35:2 и Йезек. 34:24.
4) Точното цитиране на Исай 35:2 и Йезек. 34:24 е
наложително, за да се разбере символичното значение на
"История..." в контекста на ПЖК XIII, а тази глава от
своя страна се явява крайъгълен камък на цялата
повествователна структура на Житието.
Първите две точки свидетелстват, че ПЖК и източ-
кославянската апокрифна традиция споделят същата
история на текста. Последните две сочат точно обратното, а
именно, че ПЖК XIII не може да възлиза към същия
първоначален текст, от който произлиза източнославянската
апокрифна традиция. В действителност докато в апокриф-
ната традиция самото погрешно цитиране на Исай 35:2 и
Йезек. 34:24 е обуславяло значението на приведената в
нея "История на Соломоновия потир", контекстуалната
функция на същата "История..." е притежавала някакъв
смисъл в повествователната структура на ПЖК XIII само
ако тези библейски стихове са били правилно цитирани.
Точно този факт затруднява извънредно много всеки опит
за очертаване на историята на текста на ПЖК.
Ако предположим, че една първична точна версия на
"История на Соломоновия потир", засвидетелствана в ПЖК
XIII, е била първоизточникът на източнославянската
апокрифна традиция, неизбежно пред нас възникват най-
Малко три основни въпроса:
1) Как е възможно правилата, т.е. теологически
обоснованата интерпретация на библейските цитати в ПЖК
Ші да не остави никакви следи в източнославянската
Апокрифна традиция? Едно нейно заместване с псевдоек-
Зегетичната традиция с апокрифен характер предполага
°пределени културни условия; много по-трудно е обаче
461

да се построи правдива хипотеза за тези условия,
отколкото да се потърси обяснението в една механична
грешка, произведена в процеса на писменото
препредаване.
2) Как е възможно авторитетното и теологически
безупречно изграденото житие на светия апостол на
славяните да бъде обект на текстови намеси, неопровержимо
свързани с използването на неканонични източници?
3) Ако апокрифната традиция наистина е взела
надмощие над ортодоксалната и при това в такива широки
размери, какво се е случило с оригиналното житие? До
каква степен текстовата документация, с която
разполагаме днес, е наистина достоверна и следователно
използваема за установяването на историята на текста на
това житие?
Според мен на настоящето ниво на нашите познания
трябва да се въздържим от извличане на окончателни
изводи, изхождайки от анализа на която и да е ограничена
част или отделен аспект на ПЖК. Това съвсем не
означава, че горните изводи не могат да ни помогнат да
разширим и задълбочим изследването и по този начин да
стигнем до една по-точна оценка за историята на текста
на този важен паметник. Въз основа на изнесения в
предните страници анализ на текста и на
контекстуалната функция на ПЖК XIII могат да се формулират някои
практически изводи относно методите на изследване.
Докато онова, което ни е известно, не ни позволи
да установим точно произхода на препредадения текст
{traditio textus) или условията, при които текстовият
материал на творбата е бил препредаван през вековете,
всяка теза, независимо от това, дали защищава първич-
ността или пък интерполационния характер, очевидно ще
бъде лишена от обосновка63. По същите причини и всеки
опит за датиране на целия текст на ПЖК ще се
окаже прибързан. Никога не трябва да се забравя, че
косвената информация, свързана с историята на ПЖК,
която го характеризира като раннославянска творба,
не може да се възприеме като свидетелство, отнасящо се
до стигналия до нас текст.
Най-сигурният начин да се хвърли нова светлина
върху историята на текста на ПЖК е да се определи рь-
462

дописната му традиция, да се сравнят критически всички
(флични преписи и да се установи дали те
засвидетелстват действително препредаден текст (textus traditus).
foraea ще могат да се преценят разночетенията, да се
установят родствените връзки и взаимоотношенията между
преписите на традицията (stemma codicum) и да се
изготви критическо издание. Тези принципи на критиката
на текста се прилагат задължително към всяка творба.
цямаме никакво основание да мислим, че ПЖК е
изключение.
Резултатите от предложеното изследване могат да
бъдат оценени и като отличителни белези, присъщи и за
историята на текста на други творби от православносла-
вянската литературна традиция, В конкретния случай с
ПЖК, както и в ред други случаи на православни
славянски паметници, някои текстови материали, първоначално
принадлежали към оригиналния текст на съответната
творба, може да са били предадени през поколенията
като интегрална част от различни текстове. Това
обстоятелство може да е дало живот на един твърде особен вид
текстово препредаване, формално погледнато, общият
текстов материал, предаден посредством разнородни
свидетелства, трябва да се разглежда като интегрална част
от препредадения текст (textus traditus). Независимо
от това наличието на този запазил се текстов материал
не ни упълномощава да приемем безрезервно цялата
контекстуална единица, която съдържа същия този материал
като действително препредаден текст (textus traditus).
Случаят с ПЖК XIII показва, че дадено произведение
може да си е възвърнало посредством други контекстуални
традиции части от своя собствен текстов материал, но
вече адаптиран към изискванията на новия контекст, в
който е бил използван. Това обстоятелство може извън-
Редно много да затрудни датирането и описанието на
някои паметници на православната славянска литература.
463

БЕЛЕЖКИ
НаО-обща информация за eiofta произведение и за него.
бия текст вж. у Л а в р о Ь, П. Кирило в«
Методій в давньо-слов' янському письменспбі . у
Киіві, 1928; Материалы по истории возникнобениц
дребнеашеи славянскоа письменноспи (фототипно изда.
ние). The Hague-Paris, 1966; Conetantinue et
Methodius Theeealoniceneee (fontes, receneuerunt et il.
luetraverunt F. Grivec et F. Tone id. - Radovi Sta-
roslavenekog Inetituta, Zagreb, 4, 1960;
Климент Охридски. Събрани съчинения. Т. 3.
Пространни жития на Кирил и Методий (подгопвили за
печат Б.Сп.Ангелов и Хр. Кодов). София, 1973.
2
ПЖК XIV, 12-14: "итвеціа іемоу пагьі цар*, н съ Вар'дом\
н оумомь свонмь: аціе twi ^очіешн, то можете то теві
вогъ ддтн, нже н ддіеть въсЬМк поосечінмк. весоумньми
н итарьздеть тлккоуірнмк. шъдь же по поьвомв WBbivtn
по молнтвв се наложи н съ ннъмн поспгш'ннкы.
■ъскоръ же іемоу вогъ мвн, послоушліе молнтвь сюнхь
paew..." (Този uumsm on ПЖК е даден по изданието на
Грибви - Томшич. В оригинала е прибеден английския*
превод, из.блечен on: The Vita of Conetantine and
The Vita of Methodius (translated with connentsriet
by M.Kantor and R.S.Whiate, introduction by
A.Doetal) Nichigan Slavic Materials, 13, 1976.
Библейските иитати привеждам според: Библия, или
Свещено писание на Спария и Новия вавеп. Библейско
дружеспво, 1969.
Според християнската екзегепика "неразбираемостаа*
на символипе е присъща за езика на опкровениеяо.
Тази "неразбираемост" е обусловена on самия
характер на "символа*, които се явява "collatio forearu»
visibilium ad invieibilium demonstrationen"
-Hugo d е S. V i c t o r, In Hierarchiam Coelet'
ten, P.L. CLXXV, 1053. Когато се използва симболи'
чен език, истинското иевеспие на Божествената
премъдрост не се изразява според общоприетия код н>
човешкапа реч. Именно разкритието на Премъдросмв
премахва загадъчната двузначносп на "делата на Все'
464

бишния" Си има две и две, едното срешу другото" -
Cup 33:15). В пози откъс on ПЖК символичният еэик е
ивползбан, за да се предспави една загадка. Според
думите на свети Исидор "aenigna est q и а е е -
tio obscura quae difficile intellegitur
nisi aperiatur" (Etynolog. I, XXXVII,
26).
*СрезневскиО, И. И. Сведения и эамепки о
ыалоиэвеспных и неиэвестных памятниках. - В:
Сборник спапеО, читанных в Опделении русскаго языка и
оловесноспи Импер. Акад. Наук, I, Спб. 1867, No XI.
5Порфирьев, И. Я. Надпись на чаши Соломо-
на. - В: Апокрифические сказания о вепхоёавепных
лицах и событиях, Спб., 1877, 240-241.
П е т р о в, А. Н. Апокрифическое пророчество
царя Соломона о Хриспе, находящееся в пространном жи-
■ии Св. Константина философа по списку XIII века. -
В: Памяпники древнеО письменноспи, СІѴ, Спб. 1894.
И с т р и н, В. М. Из области древне-русскоО ли-
■ературы, II. Древнерусские слобари: "Пророчвстбо
Соломона" - ЖМНПр, 349, 1903, 201-218.
ЛаманскиО, В. И. Слабянсков житие сб. Ки-
рилла как религиозно-епическое произведение и как
испорическиО источник. - ЖМНПр, VII, часть CCCLIII,
май 1904, Спб., 1904, 145-159.
Е 6 с е е 6, И. Е. Слобеса сбятых пророк - проти-
боюдвОскиО памятник по рукописи XV бека. - В: Дреб-
носпи. Труды Слабянскоо комиссии Импврапорскаго
Иоскобскаго Археологическаго Общестба. Том III.
(ред. М.И.Соколов). Москва 1902, 153-200 (текстът
на Слобеса на 171-200).
Лавров, П. А. Цип. съч., срв. тук бел. 1.
Sev6enko, I. The Greek Source of the
Inscription on Solomon's Chalice in the Vita Constan-
tini. - In: To Honor Roman Jakobson Essays on the
Occasion of His Seventieth Birthday 11 October 1966
[Janua Linguarum. Studia Memoriae Nikolai Van Wijk
Dedicate, Series Major XXXIIIl. Vol. III. The
Hague-Paris, 1967, 1806-1817. (Кратка история на
1г изследванията на с. 1807-1811.)
Р i с с h i о, R. Strutture ieocoliche е poeeia
• Рикардо Пикио ..• 465

elava medievale: a proposito dei capitoli in
XIII della Vita Constantini. - Ricerche Slavietj*
che, XVII-XIX, Roma, 1970-1972, 419-445 (резюме^
на английски и на руски на с. 444-445).
Тенденцията да се смесва понятието за текстово въа.
връщане (constitutio textus) c понятието реконстру.
кция все още е широко равпространена сред слависти-
те. Целта на критическото издание е да осигури кри.
пическото четене на текста, коОто ни е зае.
видепелстван в запазените до наши дни
документи. По правило възможно наО-близкото до
оригинала въввръшане (constitutio) на даден текст се
основава на критическия ивбор на едно разночетение
измежду различните, достигнали до нас под формааа
на варианти. Да се процедира по друг начин, uie
означава да се пренебрегне главнапа издателска
задача, която е: да се отдели предаденият текст (textui
traditus) on пова, което не е препредадено (tradi-
tum), или, кавано по друг начин, да се разграничи
"неподправеното" on онова, ковпо не е било
предадено вярно on преписваните, а е било прибавено,
премахнато или променено по някакъв начин. Само в
съвсем екстрени случаи издателят може да прибегне към
divinmtio, m.e. към избор на едно четене, различно
on докуменпиранипе в преписите. Тази проиедура,
приложима само по ивключение, е равнозначна на
реконструкция. Ако divinatio He беше използваема само
в изключително редки случаи процедура, цялата
логическа основа на критиката на пекста щеше да рухне-
Точно пова всъщносп и става, когапо даден текст
бива реконструиран в неговата цялосн
въ8 основа на абстрактни, т.е. екстрапекстуални
съображения, капо теви на историческото езикознание
например. В случая с ПЖК неговата реконструкция в
била замислена капо системапична корекция на
неговите евикови форми според една предполагаемо дребна
църковнославянска норма. Подобна операция обикнобе-
но се основава на убеждението, че оригиналния*
пексп на ПЖК е бил написан по време на древния цьр-
ковнославянски период. Но тави абсолютно
хипотетична постановка не може да бъде доказана, ако предба-
466

рішелно наличната текстова документация не бъде
изследвана според основните принципи на критиката на
текста. Във всеки случай очевидно е, че по съшестбо
реконструкцията не може да се смята за издание, ако
под издание разбираме обнародването на
съществувалия текстов материал. Тези съждения преследват
изясняването на основни методологически принципи и не
съдържат никакво осъждане на текстовите
реконструкции, взети сами за себе си. Тези критически
хипотези могат да се окажат полезни за други иели, при
условие обаче че не бъдат смесвани с критическите
издания. Добър пример за текстова реконструкция е
например направената от tehr-Spi awin-
в k i, T. 2ywoty Konstantyna i Metodego. Poznari ,
1959.
1 Л а в p o 6, П. A. Натериалы..., c. 26.
1 Давам разночетенията според данните, изнесени в
изданията и критическите апарати на Лавров, П.А.
Материали..., с. 26; Grivec - Тотёіб. Цит. съч., с.
128; Ангелов - Кодов. Цит. съч., 103-104 и 116-117.
16
Лавров в работата си е използвал около двадесет
преписа, но неговият апарат не регистрира всички
разночетения; Гривеи - Томшич предлагат иенна
дискусия върху разночетенията (variae lectionee)
цит. съч., 33-94, бъз основа на една част от
ръкописната традиция, без да си поставят за задача
цялостното критическо сравняване (collatio) и оиенка
на всички съществуващи преписки; Ангелов - Кодов
разглеждат основните разночетения, без да предлагат
пълен апарат. Всички тези издания възприемат за
основе наО-добрия препис (codex optimus, или
"основния текст"). В действителност на настоящия
етап от изследванията на ръкописната традииия не е
бъзможно да се премине към conetitutio textue
(въэвръшане на текста). Най-пълният списък на
познатите преписи със съответното описание е предложен
,, Ь изданието на Ангелов- Кодов, 34-59.
Ангелов- Кодов. Цит. съч., с. 80 (фотос
от лист 7326 на Загребския препис,снет през 1469 г.
1, от Владислав Граматик).
Терминът not.TJpi.ov се среща и в Scur i a 1 епв i в . III.
467

7, но не в самия текст, а в неговото заглави^.
'ЕяСурацца е 1<; г[6] noxvjpiov tou ZoX.opwvxot; . Как«,0
изпъква И.Шевченко, не е въвможно да определим то3ц
текст капо "източник" на славянския текст. Той $
no-скоро "почти абсолютен паралел на два on триц»
реда, написани върху Соломоновия потир" - срв. Ш е-
в ч е н к о, И. Цип. съч., 1811-1812. Имаме осно.
вание да предполагаме, че nosu документ цитира само
част on гръикия текст, сбърэан с една по-широка
гръцка традиция на "История ма Соломоновия потир".
Цокато не бъде открит допълнителен документален
материал, много малко бихме могли да кажем эа тази
традиция. Във всеки случай прябба да се проучи и
възможността пози "надпис" да е бил свързан с някои
липургични химни. Във F о 1 1 і е г І, Е. Initia
Hymnorum Ecclesiae Graecae. - Citta del Vaticano,
1962, III, c. 348, са посочени четири химна, които
са включени в стари липургични колекции и които
започват с думата noxtjptov.
И.Шевченко е на мнение, че пози пасаж on ПЖК XIII
се нуждае on корекция. Предложената on него хипоше-
за за четене допуска объркване между "и" и "п" нз
кирилица в момента, в които преписвачите са
изписвали обовначените с букви иифрови стойности (■ 980
вмеспо 909). Той предупреждава читателите
посредством следнапа бележка: "Аз предлагам следната
поправка, продиктувана on отчаянието..." (Цит. съч.,
с. 1816, бел. 50). Ако не ивпускаме on погледа си
обстоятелството, че източните славянски преписбачи
твърде често са се сблъсквали с различни нечини на
летоброене и че повечето on пях не са притежавали
ерудираната обиграност на Шевченко, възможностаа
"те да са изгубили ориентация" трябва да се вземе
под сериозно внимание. Впечатлението се подкрепя и
on онова, което четем в направеното on Срезнебски
описание на ръкописа on новгородския събор "Свепа
София", в коОпо е засвидетелствана същата версия на
"История на Соломоновия попир", която четем Ь ПЖК
XIII. Непосредствено преди "История на Соломоновия
попир" в пози ръкопис се чепе една серия от хроно-
логически изчисления, коипо очевидно са добели "9°
468

отчаяние" както преписбача, така и самия Срезнеб-
ски. Въо въпросните изчисления са срабнени, смесени
и някак объркани следните приниипи на летоброене:
(иваипиОско летоброене, руска хронология on
рождението на Адам, руско летоброене, латинско
летоброене според Исидор on Себиля и според "други латински
хронисти", "шестте епохи от създаването на обета до
император Хераклиус" или, по-почно казано, до по-
кръстбането н> испанските ебреи "сего сь пндтьдесд-
тое н ѵетвертое літо влдговіУнаго ндѵдлннга кріпкд-
го въ Нспдннн Нюдін креційютсл. Проѵее же шест&го et-
ка сремд еднному вогу есть відомо".- сро. С р е э-
неоскиО, И. И. Цип. съч., 95-96. Можем ga
се sanumaMe дали пози bug "confueio chronologia-
гиш", кояпо е характеризирала прабослабния слабян-
ски соят именно 6 периода, когапо са били направени
побечето -on познатите днес преписи на ПЖК, не е
засегнала - наред с преписбаческапа - и редакторската
дейност на преписбачипе.
Прекрасно съзнаоам, че моята компилация от данни,
проивтичащи on случайна информация и предложена Ь
изследвания с различен характер, не е абсолютно
доопоберна. fla се надяваме, че други учени we бъдат
насърчени да осигурят по-почно описание на
наличните текспоои изпочниии бъз осноба на една по-пълна
документация.
* Вж. Е б с е е б, И. Е. Цит. съч., 152-159. Ебсе-
еб изброяба други дба преписа на Слобеса (156-157),
а именно Ундолски No 12 on XVII 6. и "список, при-
падлежащий проф. М.И.Соколобу* (очебидно XVII б. -
"маленькиа сборничек") без посочбане на негобото
местонахождение. Но 6 тези преписи не е засбидетел-
2г стбана "История на Соломонобия попир".
Препис, описан on Л а 6 р о 6, сро. Описание семи
РукописеО И.П.Библиотеки. - Чпения 6 общестбе
истории и дребностей россииских, 1858, кн. IV, 17-24.
Текстът е публикубан у П е т р о о, А. Н.
>1 Цип.съч., 13-14 .
Срб. П е т р о 6 , А. Н. Цип. съч., с. 10, бе-
"ежка под черта. Препратката на Петроб към пози
"Репис е тбърде неясна. След описаниепо на ръкопи-
469

cune Q.n. I Ho 18 u Q.n. XVII No 184 «ofl пише:
•Тожв самое, берояпно (еіс), в шроииком
спихираре XV в. No 408." Какпо сравнипелно ранната
дапировка на ръкописа, така и фактът, че
"История..." е била включена в Спихирар, подсказват, че
това е един много интересен документ.
Срб . П е т р о в, А. Н. Цип. съч. , с. 10:
"Сказание, пометено в полковом апокалипсе Троиие-
Сергиевой лавры XV в., по "Описанию" No 122,
начинается такими слобами: "Въ се. Софнн есть к о -
мора Соломон», сьінд Давнда..." Здесь о погаире,
повидимому, не говорипся вовсе, как не говорится о
нем во веех иэвеспных нам списках И. Публичн.
Библиотеки . *
Срв. Ангелов-Кодов. Цип. съч., с. 49;
Петров, А. Н. Цип. съч., с. 10.
Публикуван on П е т р о в, А. Н. Цип. съч., с. 6
с разночепения on Погодинов No 1558 - срб. А 6 -
р а м о в и ч, п. И. Софииская Библиотека, ПІ,
с. 209 и Ангелов-Кодов. Цип. съч.,
с. 49.
27
Срв. Ангелов-Код
Срв. Петров, А. Н.
11.
Издаден от С р е з н е в
ния..., с. 96. Срв. А н
Цип. съч., с. 49.
зо
Обнародван от П о р ф и р
ческие сказания..., с. 240.
Срв. Ангелов-Кодов. Цип. съч., с. 53.
В пази версия потирът е наречен коѵвъкч:
"Толкованне свлтаго Кнрнла философа оѵѵнтел»
словенскаго о ко/вку Соломоновом достлтоѵне
■ ь I ложено."
3 2
Срв. Ангелов-Кодов. Цип. съч., с. 54;
Леонид, архим. Системапическое описание
собрания Убароба, IV, 1984, с. 203.
Востоков, А. Описание руеских и слобенских
рукописеи Румянцевскаго мувеума. Спб., 1842, с.
241: "В описании Соломонова иарепвования пометено
толкование прех спихов, которые якобы написани были
470
с
г
ь
о в.
Цип.
к
е
е
и
л
ь,
Цит
съч
0,
о в
И.
•
• >
И
•
я
съч
с.
. И
К
•, с. 50.
6, 7 и
Сбвде-
о д о 6.
Апокрифи-

ца драгоценноО чаше Соломоновой ебропеОскими u са-
царепскими писмены, ихже не можепь ніі кпо же испол-
кобапи "развѣ едннъ фнлософъ нже ct прнходнлъ
оуѵнтн велнкаго кндзд Владимира*. Срв. също Л н -
Гело6-Кодо6. Цип. съч., с. 54.
j4 Срв • Ангелов-Кодов. Цип. съч. , с. 54.
Леонид, архим. Цип. съч., IV, с. 2151.
з5 Срб. П е п р о в, A. H. Цип. съч., с. 8. В о с -
m о к о в, А. Цип. съч., с. 538. Ангелов-
К о д о в. Цип. съч., с. 54.
}б Началопо е отпечатано у Пепроб, А. Н. Цип.
оъч. , с . 10.
}1 Публикуван on Л а Ь р о 6, П. Мапериалы..., с.
XLVI.
'' Срб. П е т р о Ь, A. H. Цит. съч., с. 8.
39 Пак там.
40 Срб. Ангелов- Кодов, Цип. съч., с. 54.
Горский-Невоспруев. Описание, II,
3. Иосква, 1862, с. 296. Ангелов, В. Сп.
Ив старата българска, руска u сръбска литература.
Т. 2. С., 1967, с. 29.
Срв. П е п р о в, А. Н. Цип. съч., с. 10, бел.
под линия.
Пак там.
43
Вж. п а н ч е в, Г. Владислав Граматик,
книжовник и писател. С, 1969, 9-12.
Тексповепе на други произведения, които съдържан
"История на Соломоновия потир" във версии,
приближаващи се до пази на ПЖК вж. у А н г е л о в-К о -
д о в. Цип. съч., 47-59, къдепо са приведени капо
45 "Извадки из Кирилово житие".
R a d о v i с п, N. Le pericopi glagolitiche del-
la Vits Conetentini е la tradizione manoscritta ci-
4Б riliica. Napoli, 1968.
47 Срв. Петров, А. Н. Цип. съч., с. 6.
е в, И. Е. Цит. съч., 172-174.
пам, с. 173, редове 21-23.
176-177.
с. 160.
с. 199.
авров, П. Материали..., с. XLVI.
471
«a
«S
So
5,
Е в
Пак
Пак
Пак
Пак
Срв
с е
пам,
пам,
там,
пам,
. Л

53 ПЖК, глава IV.
54 ПЖК, глава V.
55 ПЖК, глава VI.
56 ПЖК, глава VII.
57 ПЖК, глава XIII.
58 ПЖК, глава XIV.
59 ПЖК, глава XIII.
Р i с с h i о, R. The Function of Biblical
Thematic Clues in the Literari Code of Slavia Orthodoxa.
- Slavica Hieroeolymitana, I, 1977, 1-31 (в
български превод и в настоящата книга).
И все пак пова все още не означава, че проповедта
на Иларион е "анпиевреаски трактат". За пълкуванеао
на пова проивведение въз основа на неговия темаши-
чен ключ, вж. моята студия, цитирана тук в преднапа
бележка, 20-23.
62
Р i с с h i о, R. Conpilazione е trama narrativa
nelle "Vite" di Constantino е Metodio. - Ricerch»
Slavietiche, VIII, I960, p. 60.
Инперполаиионнапа теза бе поддържана особено силко
on ЛаманскиО, И. Циш.съч., срв. и Ш в 6 -
ч е н к о, В. Цип. съч., 1809-1811. По-подробен
анализ на принципите на критиката на текста, коиао
прябва да се приложат при изследването на ПЖК, (ж.
в моята студия Questione del la lingua e Slavia
Сігі 1 lonetodiana. - In: Questione delta lingua
presso gli Slavi (R.Picchio, ed.), 1972, 8-120 (»
български превод е поместена и в настоящата книга).
472

ВЪРХУ ИЭ0КОЛНИТЕ СТРУКТУРИ В СРЕДНОВИСОВНАТА
СЛАВЯНСКА ПРОЗА
Целта на настоящата статия е да предаде в
обобщена форма резултатите от неколкогодишните ми
изследвания върху някои видове ритмично-синтактични
структури, срещащи се особено често в литературата на
православните славяни (от руските земи до Балканите,
както и в някои други южнославянски области, по-
специално в хърватската глаголическа област) през
цялото Средновековие - до началото на модерната епоха1.
Не смятам, че съм събрал изчерпателна документация и
нямам намерение да поддържам каквото и да било
определено становище, Бих искал даже да помоля читателя да
обърне внимание преди всичко на фактите, а не на
начина, по който аз ги представям и - в някои случаи -
обяснявам. Надявам се тези факти да станат обект на
дискусия. В очакване именно на такава дискусия бих
искал да предупредя изследователите да не обръщат
внимание на евентуално допуснати неточности, а да се
съсредоточат преди всичко върху същността на изследваните
от мен явления, тъй като не толкова моите изследвания,
колкото техният обект ми изглежда достоен за внимание.
Уверен съм, че ако колегите слависти се убедят във
важността на посочената проблематика, други, по-добре
от мен подготвени специалисти ще успеят да й дадат още
no-задоволителна методологическа формулировка.
Данните, които имам предвид, очертават в общи
линии историята на моите изследвания. Любопитството ми
бе привлечено от теоретичните и практическите
наблюдения, които немалък брой слависти са посветили в
миналото на формалната структура не само на староруската
проза (върху нея и аз се спирам най-вече), но и на
Други литературни паметници (предимно български) от
православнославянската област, в която църковнославян-
с*ите традиции и модели са оказвали векове наред из-
**чително влияние2. И аз, както и моите
предшественици, в началото си зададох въпроса - дали в староруска-
т литература и в тази на православните славяни от 6а-
област в предмодерната епоха наистина са
473

липсвали формалните структури на поезията, т.е. дали в
риторичната практика са прилагани систематично
изразните средства, отличаващи се от изразните средства на
прозата*. Вместо обаче да се спра върху разликата
между проза и поезия, проблем, твърде стар и основан на
разсъждения от общ характер, аз си поставих за задача
преди всичко да установя дали в литературните текстове
от православнославянската област съществуват формални
структури, срещащи се с такава честота и
закономерност, че да могат да бъдат поставени в зависимост от
един-единствен общ принцип. Според мен каквато и да
била обоснована преценка върху "поетичните" или
"прозаичните" качества на славянските средновековни
словесни техники е немислима без наличието на основен
"инвентар" за използването на тези техники. Именно
поради това насочих усилията си към обективно изследване
на всякакъв вид "често срещащи се структури" в
изучаваните от мен текстове.
В началото се осланях на донякъде смътни
хипотези, породени от мои лични впечатления. Тъй като
анализът на средновековните славянски текстове
потвърждаваше впечатлението ми за формална обработеност
(впечатление, подкрепено от мнението и на други
изследователи, подчертващи хармоничността, ритмичността и
поетичността на тези текстове), реших да приложа риторични
модели, известни от класическата и от
западноевропейската средновековна традиция, и да се опитам да
установя съответствия или поне аналогии с това, което ми
се струваше, че съществува в славянските текстове.
Особено ме привличаше хипотезата за един своеобразен
вид славянски cursus, т.е. за използването на ритмични
clausolae в края на всяко изречение3. Скоро обаче си
дадох сметка за опасностите, които криеше този подход.
Той би могъл да бъде ефикасен само в случай, че
използваните като модел категории биха имали универсална, а
не специфична описателна стойност, условие, което
класическите и средновековните западноевропейски модели,
породени от конкретните традиции на книжовната
практика, не можеха да ни гарантират. Техните функционални
съответствия в различните книжовни традиции (без Д*
изключваме евентуални влияния, връзки, аналогии) би
474

трябвало да бъдат изследвани въз основа на вътрешни
критерии, колкото е възможно по-самостоятелни и по-
обективни .
Избирайки този емпиричен подход на изследване,
най-полезно ми се струваше да се опирам върху анализа
на отделните текстуални компоненти и на техните
взаимоотношения. Тъй като изследванията ми бяха насочени
към установяване на възможни формални "константи" в
областта на композицията, опитах се да разложа
текстовете на логично-синтактични сегменти (единици). Така
можах да установя, че много често изреченията са
образувани от единици, съдържащи един и същ брой акценти в
различен род симетрични серии. Това заключение ми се
стори много интересно, защото от него произтичаше, че
за разлика от това, което бях склонен да предполагам
въз основа на досегашните изследвания върху изосила-
бичните структури, ритмичната симетрия се основаваше
на изотонизъм4.
След като допуснах възможността, че броят на
акцентите, а не този на сричките може да бъде основен
елемент на ритмично-синтактична симетрия, аз се опитах
да "скандирам" някои текстове с помощта на моите
студенти от Йейлския университет. Насърчен от
постигнатите резултати, реших да ги сравня с подобни явления,
известни в западната класическа и средновековна
риторика. Сравнението, разбира се, целеше да установи
аналогии, а не идентичност или (още по-малко) генетична
връзка между различни явления.
Не ми бе трудно да установя в изследваната от мен
славянска книжовна техника основните характерни белези
на стилистичната фигура, наречена от гръцките
теоретици Io6ku\ov (еднакъв брой колони), понятие, означаващо
изречения, състоящи се от еднакви сегменти-единици
(хй\а) . Примери от този род могат да се намерят у
Анаксимен, Горгий и Демостен. Дефиниция на понятието
намираме също у Аристотел. Латинският автор на Rheto-
fica ad Herennium назовава compar повторението на
еднакви membra. Други описания на същата стилистична фи-
гУра може да намерим в латинските трактати по риторика
°т Цицерон до Квинтилиан чак до Средновековието5. Ак-
йИла Романус (I в.) описва изокблона като "exaequatum
475

membris" и обяснява, че "...isocolon... fit autem quo-
tiens non pugnantibus inter se, sed paribus tantummodo
verbis, due vel plura membra, quae wSfax dicimus, ex-
plicantur"6. Основавайки се на това съждение, аз
използвам понятието изоколон, както и съответното
прилагателно изоколен, за да означа един специфичен вид
ритмично-синтактична славянска структура, която, както
по-горе вече казах, се характеризира от серия
синтактични сегменти ("duo vel plura membra"), ритмично
маркирани от еднакъв брой акценти. В нашия случай
функцията на всяка акцентирана единица може да бъде отъж-
дествена с една дума (verbum), Ако приложим понятието
verbum към лексикалните единици, съдържащи освен
акцентираните думи също и проклитиките и енклитиките,
свързани с тях, нашите изоколни структури ще се окажат
основани върху повторение на еднакъв брой думи (pari-
bus...verbis).
Публикувах резултатите от моите изследвания в
няколко статии на английски и италиански език7 и освен
това имах възможност да се занимая с тази проблематика
в изнасяните от мен лекции и семинари в американски и
европейски университети. В 1973 г. посветих на
изоколните структури част от реферата си, изнесен на
VI славистичен конгрес във Варшава8, и там имах
възможност да разменя идеи със съветските слависти9. До
този момент въпреки полезните контакти и обмяна на
мнения с известни специалисти, като Роман Якобсон,
Кирил Тарановски и Джордже Трифунович (от чиито трудове
и преди това бях черпил полезни сведения), както и с
Олга Неделкович и Владимир Колесов10, не мога да кажа,
че съм успял да включа моите изследвания в един по-обш
колективен труд. Изследванията на Микеле Колучи и Ан-
джоло Данти от Италия допринесоха немалко за
потвърждението на изокблния принцип11. Микеле Колучи е автор
на първата публикация за изокблно четен староруски
текст - "Слово Даниила Заточника"12. Изоколните
структури в хърватски глаголически текстове бяха
задълбочено разгледани от Едуард Херцигоня13 и без съмнение
изследванията на авторитетния хърватски медиевист ще се
окажат полезни за по-нататъшните проучвания не само на
глаголичната литература, но на цялата южнославянска
476

стилистика. Аз съм напълно съгласен с думите на проф.
ХерЦИгоня: "daje v interesu znanstvene objektivnosti,
potpunosti istrazivanja, neophodno ukljuditi i teksto-
ve s podrudja hrvatske srednjevjekovne knjizevnosti u
kontekst razmatranja o izokolidkim strukturaaa. Jer
hrvatska je knjizevnost srednjega vijeka - i pored
svojih razvojnih vlastitosti - u najznatnijem svom
dijelu (liturgijskom i neliturgijskom) oslonjena - za-
jedno s cirilickim knjizevnostima slavenskog Juga i
Istoka - na zajednidko izvoriste opceslavenske (staro-
slavenske е crkvenoslavenske) jezidno-knjizevne tradi-
cije."14
функцията на кблоните, влизащи в състава на едиа
серия, характеризирана от закономерното повторение на
еднакъв брой акценти, зависи в границите на всеки
сегмент от съгласуваността на ритмичната и на
синтактичната функция, Само в случай че групата от думи, които
смятаме за ритмична единица, представлява също логич-
но-синтактична единица, можем да установим
функционалната индивидуалност на акцентирания кдлон. В противен
случай "скандирането" губи смисъл, освен ако не се
отнася до самостоятелно маркирани поетични структури, в
които индивидуалността на стиховете е ограничена от
друг вид условни сигнали. Такъв вид структури не са
взети предвид в нашето изследване, тъй като ние се
занимаваме с текстове, които (поне на сегашната степен
на нашите познания) не притежават "поетични" структури
от този род. функцията на ритъма е именно да подчертае
определени логични единици, помагайки на четеца в
"скандирането". Струва ми се излишно да припомням, че
взаимоотношението между ритъма и синтаксиса не може да
бъде обяснено само въз основа на изолираното описание
на отделните компоненти на словесния израз
(закономерни повторения на акцентите, паралелизми, разпределение
на маркиращи знаци и т.н.). Принципите за структурален
анализ, станали по заслуга на големите руски и
славянки учени общо наследство на съвременната наука, ни
*арат да смятаме, че изокблните структури (както и
*°йто и да било изразен прийом) влизат в състава на
6дин общ, органичен семантичен процес. Струва ми се,
* не е безполезно да напомня тези общи принципи и в
477

рамките на това изследване, още повече че в стремежа
си да изтъкна някои видове изокблни конструкции често
ми се налага да използвам опростяващи графични схеми,
Тези схеми не трябва да бъдат възприемани като напълно
обективно отражение на текстуалната структура. Те имат
за цел да онагледят определени явления подобно на
контрастните вещества, използвани в медицината при
определянето на някои диагнози. В границите на това
сравнение бих искал още да подчертая, че използваните от
мен графични схеми припомнят по-скоро неподвижността
на фотографската снимка, отколкото динамичността на
филмовата лента.
Най-простият вид изоколно-тонична конструкция е
съставена от серия синтактично-логични сегменти,
съдържащи еднакъв брой акценти, например 2/2/2 или
3/3/3, или 4/4/4/... и т.н, В графичната схема си
служа условно със знака "/", за да отделя една от друга
акцентираните единици (verba) във всеки колон. Цифрата
вляво показва акцентите, които съдържа всеки колон,
Този вид "прости" изокблни серии се срещат в
многобройни текстове. Можем да започнем нашия анализ с един
цитат от "Слово о Законе и Благодати" на Иларион:
3 Къ жнвуфн/иъ БО / н& зе/илн / уеловько/иъ
3 въ плоть / одълвса / прнде,
3 къ суцінлѵь же / въ лдъ / рлсплтелѵь
3 н въ гровъ / полежлыне/иъ / сынде,
3 дл овон / н жнвнн / н лертвнн
3 посыуютъ / посЪфеыне / свое...15
Логично-синтактичната индивидуалност на колоните
в този староруски прозаичен откъс проличава не само
при специфичния анализ на отделните сегменти, тя е
маркирана и от други сигнали, които ни подканят да
"скандираме" текста, следвайки една изоколна схема с
три акцента (обърни внимание например на римата
"прнде... сынде", редуваща се с асонанса
"уеловъко/мъ... рлсттелѵь"). Това, което на пръв поглед
не е ясно, е дали първият и последният диколон трябва
да бъдат смятани за двойка колони с три акцента илй
по-скоро за колони с шест акцента. Принципно обаче *
478

двете решения могат да бъдат смятани за равностойни.
Ако обаче анализираме изокдлната схема като цяло, не
«юже да не забележим, че двата централни колона с три
акцента - "къ суцжлѵь же / въ лдъ / рлсплтелѵь" (което е
граматично и тематично обособено цяло) и "н въ гровъ /
полежлынелѵь / сынде" (което представлява също
граматично и синтактично цяло), трябва да бъдат
отделени с една пауза, още повече че за средновековния
читател тази пауза без съмнение е имала особено
значение. Именно думата "рлспдтеліъ", която подчертава
връхната точка и едновременно смъртта на Христос,
представлява кулминацията на този
наративно-символичен, подражаващ Веруюто откъс.
Творителната падежна форма "рлспдтелѵь" се свързва
както с "прнде", така и със "сынде". Семантичният й
заряд изисква тази двусмисленост: мъченият и разпънат
на кръст Христос е както Спасителят, който "прнде"
между живите, така и Христос-човекът "сынде" между
иьртвите. Само прекъсвайки след "рлсплте/иъ", т.е.
маркирайки края на триакцентния кблон с една добре
преценена риторична пауза, четецът тълкувател, добър
познавач на тайните на християнската религия, е бил в
състояние да "рецитира", както трябва, този текст.
Централните колони са, както се вижда, от основно
значение за определяне на ритмичния облик на целия
текст. За отбелязване е също, че анафоричното
повторение "Къ жнвуцінлѵь... къ суцінлѵь" разширява
функционално поради структуралната аналогия ритмичната
триакцентна индивидуалност на третия кблон.
Тези първи наблюдения ни насочват към изводи,
които бихме могли да постигнем и по теоретичен начин:
индивидуалните особености на ритмико-синтактичните
компоненти и по-специално на колоните придобиват
функционално значение в даден контекст и само това, което
е структурално обособено в общата ритмико-синтактична
Серия, може да ни послужи в нашето изоколно "скандира-
не" . Преди да преминем към анализ на други текстуал-
йи примери, може да направим още един общ извод въз
°снова на горепосочения пример. Изследването на
"зокблните структури губи смисъл, ако не се вземе
"Редвид съответната функция на колоните. Това е дока-
479

зано от факта, че разпределението на колоните
подчертава по-малко очевидно (в зависимост от естеството на
текста) семантичната функция на синтактичния паралели-
зъм. В много случаи, поставяйки всеки кблон на нов
ред, можем да дадем графична представа за семантичното
разпределение на текста. Това е осъществено например в
нашия откъс чрез вертикалното четене на думите, които
маркират началото и края на колоните. От логична
гледна точка семантичното значение на този откъс е явно
тричленно и е съобщено на читателя (слушателя) чрез
една двулинейна схема на наративен паралелизъм (А Б) ;
А:1) дойде за живите, 2) слезе сред мъртвите, 3) за да
го познаят живите и мъртвите; Б: 4) дойде като човек,
2) слезе до унижението на разпятието, 3) и мъртвите
посети. Вертикалното четене на нашия откъс,
подреждайки на А началните думи, на Б крайните думи на всеки
колон, подчертава именно това съобщение: А: 1) "къ жн-
вут|ін/ѵ\ъ... въ плоть", 2) "къ суфнлѵь же... н въ гровЪ",
3) "дл овон... поснуютъ"; Б: 1) "уеловъколѵь прнде", 2)
".. .рлсплтелѵь... сынде", 3) ".. .н /мертвнн... посЦюыне
свое".
Обобщавайки резултатите от изокблния анализ на
този пръв пример, можем да потвърдим, че се отнася до
една сложна словесна композиция, която предава едно не
по-малко сложно съобщение. Само изследвайки всички
компоненти на речта, техните функции и взаимоотношения
на различни нива - структурално, композиционно, прозо-
дично, синтактично и семантично-идеологично, - ще
осъществим задачата на това, което бих искал да нарека
интегрална филология. Само чрез интегрален анализ, в
рамките на който изокблното скандиране може да бъде
изходна или заключителна точка, ще може да постигнем
нашата най-важна цел, т.е. да вникнем в текста,
схващайки съобщенията, които предава всеки един от
неговите елементи поотделно, както и тези, които произтичат
едновременно от цялото, създадено от всички техни
структурални връзки.
Словото на Иларион може да бъде анализирано
изцяло на изоколна основа. Ето някои примери на прости
серии, които въвеждат други прости серии, осъществявайки
едно редуване на серии без вътрешно редуване в самата
480

серия (в такъв случай се получава, както ще видим,
^уг вид изокблна серия, която ще наречем "редуваща се
серия )•
4 .. .Беспрестлын / кллиаютсл / Херувнлш /
н Серлфнлш
4 ако прнзрл / прнзрѣ / na людн / свол
4 Н N6 ПОСОЛЪ / NH BfcCTNHICb / NO СЛЛѴЬ /
сплсе ны
4 N6 прнвндѣннелѵь / прншедъ / ыл зе/илю / no
HCTHNNO:
4 Пострлдлвъ / зл ыы / плотню / н до гровл
3 н съ Совою / воскреснвъ / ыы.
3 Къ жнвут|інл\ъ во / ыл зе/илн / уеловѣколѵь
3 въ плоть / одѣлвсл / прнде...17
4 Н yto успЪ / Злкоыъ // yto лн / Блдгодлть?
4 Прежде / Злкоыъ // потолѵь / Бллгодлть,
4 прежде / теыь // тн потолъ / нстныл.
4 Оврлзъ же / Злкоыу / Яглрь / н Слррл,
4 рлвотнлл / прежде / тн потолѵь / своводылл,
4 н дл рлзулѣетъ / нже / утетъ / ако:
4 ЙВрЛАЛѴЬ / ОуЪО / ОТ I0NOCTH / СВ06А
5 Сллру / н/wb / жеыж сн / своводыж / н ые
рлву
5 н вогь / оуво / прѣжде / вЪкъ / нзволн
5 н у/инслн / сыый / своего / въ /инръ /
посллтн...18
И тук се явяват някои забележки от общ характер.
Един интересен и важен проблем е пак този за
ограничаването на акцентуалните единици. Трябва да подчертаем,
це мястото на акцента върху една или друга сричка на
ЧУмата не е от значение за основната прозодична струк-
тура на кблона. Този факт ни освобождава от задьлжени-
^о за историческо възстановяване на акцентологически-
Те характеристики на текстовете, което при съвременно-
т° положение на акцентологията е без съмнение от прак-
т"Меска гледна точка положителен фактор, фактът, че
^ индивидуалност на колоните не се изменя с
■ Рикардо Пикио ... 481

изменението на акцента (може да четем например од
или вбда), има за нас и по-широк смисъл: запазвайки
броя на акцентите в даден текст, той е могъл да 6ъде
изокдлно "рецитирай", следвайки една и съща ритмична
схема в различни епохи и в различни области на църков-
нославянската езикова общност19. Този факт до голяма
степен обяснява широкото и продължително
разпространение на изокблните структури в цялата православносла-
вянска литература от руските до южнославянските земи,
Остава проблемът за клитиките. Въпреки че частици
като "же", "во" и подобни не пораждат съмнения, често
не е лесно да се установи дали форми като "ако"
"нже\ "нлсъ", "ны", "нл/ѵѵь", "оуъо", "всл", "всн" и
т.н. изискват самостоятелен акцент. В някои случаи
опозицията клитика - неклитика може да има
разграничителна стойност от семантична гледна точка °. В такъв
случай смисълът ще ни помогне да разрешим въпроса,
Струва ми се, че обикновено общият облик на изокблната
серия определя клитичността или неклитичността на
отделните думи. За тази цел обаче е необходимо да бъде
изяснен ритмичният контекст, в който се намира
поставената под съмнение дума, (Обърнете внимание например
на клитичността на "»ко" във втория кдлон на
горепосочения текст - "«шАірнзрж / прнзрѣ / nu людн / свод".)
В подкрепа на тази интерпретация бих могъл да посоча
някои стилистично-семантични доказателства. Не вярвам
да се отнася до една чисто и просто морфологична калка
от гръцки език21, а по-скоро до разграничаване между
универсалния (прнзрѣ) и конкретния божествен надзор
(прнзрѣ). Струва ми се, че в крайна сметка в синтагма-
та "лко^рнзрж" клитичността на "ако" е обоснована от
добре маркираната поредица на колони с четири
акцента22. В случая на "за ыы" четенето му като
акцентирана единица в петия кдлон ("пострлдлвъ / зл иЫ
/плотню / н до гровл"), което не е контекстуално
необходимо (следващите кблони са с три аспекта), е
оправдано не само от прозодична (противопоставено на "сплсб
ыы" в третия кдлон), но от емфатична гледна точка.
От Словото на Иларион е взета и следната проста
изоколна серия с шест акцента. Въз основа на моя
ограничен опит мога да твърдя, че рядко се срещат кблони с
482

„овече от шест акцента. От друга страна "дълги" колони
ронякога могат да бъдат четени като двойни или сложни
tno този начин могат да бъдат разглеждани и първите
іри от горецитираната втора серия). Нерядко дългите
колони биват използвани, за да подчертаят църковни ци-
тати или теоретични тези от особено значение, както
например в следващия откъс:
6 Блйгословеыъ / господь / богъ / ннзрлнлевъ //
вогъ / хрнстнамескъ
6 ако / посети / н сътвори / нзБлвлеыне // люделѵь
/ свонлѵь
6 ако / N6 презръ / твлрн / своел // до коыцл /
ГЫБЫуТН23
6 н ндольскылѵь / /ирлколѵь / одержнлѵь / бытн // и
бъсовскылѵь / служеыннлѵь
6 no опрлвдн / прежде / плелѵ^ / Яврллл\ле //
СКрНЖЛЛЬЛШ / Н ЗЛКОЫЫ,
ъ послъже / сьшолѵь / свонлѵь / вса азыкн //
сплсе / евлыгелне/мъ
6 н креціеынелѵь / н ввода / въ овновлеыне /
ПЛКЫБЫТНЛ // ВЪ ЖНЗЫЬ / 24
В случай че искаме да подчертаем не толкова рит-
мично-синтактичната и семантичната индивидуалност на
всеки един от тези колони 'с шест акцента', а по-скоро
особената функция на последните две акцентирани
единици във всеки колон (отделени с двоен знак), ще прибег-
нем до схема от следния вид:
4 Бллгословеы / господь / богъ / ннзрлнлевъ //
2 богъ / хрнстнимескъ
4 ако / посети / и сътвори / нзБдвлеыне //
2 люделѵь / свонлѵь...
Колоните с два акцента - "богъ / хрнстнаыескъ",
ЛЮДбЛѴЬ/ СВОНЛѴЬ", "ДО КОЫЦЛ ГЫБЫуТН", "Н БЪСОВСКЫЛѴЬ /
4*€NHHAVb"... и т.н,, се обособяват в този случай ка-
т° отделна изоколна серия в общия ритмично-синтактичен
^нтекст. функцията им може да бъде изследвана от
г^лични гледища. Ако рецитираме текста на висок глас
с литургична интонация (псалтирно песнопение), те
483

могат да придобият значение на "отпяване", отговарящ
на гръцкото &ѵт i<pwvetv. В този случай ще ги наречен,
антифонални сегменти. От гледна точка на връзката им с
първите четири акцентирани единици в общата структура
с шест акцента те могат да бъдат наречени полукблони,
Тези полу-кблони допълват и утвърждават съобщения,
съдържащи се в четири предшестващи ги единици, и в този
смисъл могат да бъдат наречени ритмично-семантични
"прибавки" или caudao 5,
Тези различни термини не трябва да бъдат
интерпретирани като синоними, а като специфични дефиниции,
които служат, за да уточнят различните семантични
функции на всеки един текстуален компонент в живата
структура на текста. Интегрално-филологичният подход,
за който по-горе загатнах, цели да съчетае отделното
"анатомично" наблюдение с общата физиологична реалност
на текста. Изследователят трябва да се стреми да
предаде жизнеността на словесното съобщение, без да го
умъртвява, подлагайки го на аутопсия. Съмнението,
което най-често се поражда у четеца, анализиращ тези
словесни композиции, е винаги едно и също: до каква
степен подобни разчленения или скандирания са оправдани
от вътрешната структура на текста, а не са плод на
произволни интерпретации, Още веднъж, струва ми се,
най-сигурната проверка идва от пълното съвпадение
между логично-синтактичните и ритмичните функции. В
основата на изследваните от нас явления стои симѳтрията на
словесната композиция. Тази симетрия (съвпадение,
плътно прилягане на величини) включва словесна
синтония (съвпадение на тонове) и има като резултат
хармония, т.е. "връзка", словесна и идейна, както от
фонична, така и от синтактична гледна точка. И в този
случай вертикалното четене потвърждава способността на
нашето "скандиране" да изтъкне не само синтактичната
симетрия и синтоничното разпределение на акцентите, но
също и общата хармония на съобщението от семантична
гледна точка. При вертикално четене на паралелните
серии с два акцента, които в общата шестакцентна
изокблна серия маркират началото и края (cauda),
получаваме две отделни семантични обособени съобщения: А>
"Да бъде благословен Господ, който дойде между нас *
484

не ни остави в мрака на идолопоклонничеството, но ни
даде най-напред Закона (опр<івьд<іыне), а след това ни
показа пътя чрез Христос и чрез неговото разпятие"; Б:
Бог даде на християните, на своя народ, за да не
стане жертва на дявола, скрижалите и други закони и го
спаси чрез Евангелието." Тези съобщения са повече от
очевидни при вертикалното четене на А - "Благословеыъ
господь... ако посети... ако N6 презрЪ... н ндоль-
скылѵь л*рлколѵь...ыо опрлвдн прежде... послЪже
сьшо/иъ... н креціеннелѵь н ввода"; Б - "вогъ \рнстна-
нескъ... людел\ъ свонлѵь... до коыцл гывыутн... н въсо-
вскылѵь служеыннлѵь... скрнжлльлш н злкоыы... сплсе
бВЛНГбЛНб/МЪ... ВЪ ЖНЗЫЬ ВЪУМуЮ".
Както в А, така и в Б централната тема е тази на
божествената милост, която чрез Христос спасява
човечеството. Б предава обаче основните понятия на А,
центрирани върху мотива за божията милост, която първо
идва на помощ, а след това спасява човешкия род чрез
Господния син, чрез средствата на божията милост:
Стария и Новия закон. Идейният паралелизъм, отлично
подчертан от изоколната структура, изтъква по този начин
равностойността на: опрлвдн - злкоыы, сьшолѵь -
бвлыгблне/иъ, KpeipeNH елѵь - въ жнзыь вЪуцую, Дори ако от
Словото на Иларион не би останало нищо друго освен
този откъс, резултатите от нашия изокблен анализ не биха
дали пълно право да заключим, че тази 'похвала на
бога" (разчленена в една сложна изоколна структура) е
характеризирана от едно както ритмично, така и логич-
но-синтактично подчертаване на ролята на божията
милост: от еврейския Закон до християнското спасение.
Знаем, че това е основната идея на Иларионовото "Слово
о Законе и Благодати".
Можем да направим поне още една забележка в
подкрепа на конкретността на нашето изоколно
"скандиране". Отнася се до повторението на един римов сигнал
във всеки втори колон: своииъ ... служениимь ...
Евангелиемъ. Трудно е наистина да допуснем при такова
пълно симетрично, синтонично и хармонично съвпадение,
Че нащият анализ се основава на случайни измамливи
съвпадения. В желанието да разпръсна съмнения от този
^Д аз се спрях доста надълго в анализа на малък брой
485

откъси. Струва ми се, че сега можем да преминем м
анализ на по-сложни изоколни структури, използвайки
една по-разнообразна документация,
Нюансите в интонацията и паралелизмите в
славянската средновековна проза - от турските земи до
Балканите - често се изявяват чрез редуване на изоколни
серии от вида на 2/3/2/3... 5/4/5/4... 3/5/3/5... H>fBj
3/3/4/4/3/3/4/4... и подобни. Ето някои примери:
5 ...N6 хофет; - бо / съ/кртн / гр^шинку / Мъ
покляшТю / н жн воту
4 ліре н / ылнплуе / прнложнть / ыл злову
5 Nh N6 иютлвлаеть / уловЪул / родл / иггплстн /
Б/меше/мь
4 н въ събллзыь / Nenpmu3NHNy / прнітн /
Н ПОГЫБЫутн
{Пространно житие на Кирил, I)"
27
5 ...стрлм'же / нѣкон / вѣ тоу / улѵЬе /
грллѵлтнкію
4 н къ мелюу / шьдь / люлаше / н
5 нл ыогу / іего / плдліет / н bwa са / le/wy:
4 довръ/ NuoyYH /we/ художьству/ грлл№тнуьсколу...7
(Пространно житие на Кирил, 111)
4 ...СЛЫШН / N6BO / Н ВЬЫОуШЛН
3 н yhnh / лыгельстнн / оуднвнте се
4 н родн/ уловЪуьстнн/ вь коупе/ сьверете се
з н възвелнунте / вогл / сь /имою
4 Н Blv3NeCfc/Wb / H/WA / ЕГО / ВЬ КОупѢ. . . „
(Живот светога Сшлеуна)
4 ...акоже / пншеть / светоггЬвьць / Длвндь:
4 н сьвероут / іелюу / пр^подобыыА / іего
5 злвѣштлвиюштеіе/ злвѣть/ іего/ о жрьтвлкь/
4 прѣжде во/ н вторллго/ прншьствню/ своего
5 н вь сѣ/мь/ вЪцЬ/ нзвнрл»еть/ прѣподовьыые/ ^
486

5 нлѵже / н снн / светын / отьць / подове се
4 н л\ллдь / възлюбн / слоужнтн / воговн
(Живот свѳтога Симѳѵна)23
4 .. .Нгорь / къ Доиу / вон / ведетъ.
5 уже бо / вѣды его / плсетъ / птнць / по дувню:
4 влъцн / грозу / въсрожлть / по вругллѵь,
5 орлн / клектолѵь / ыл костн / звЪрн / зовут,
4 лнснцн / врешут / ыл урълеыыА / цінты
5 0 Рускла/ зе/или/ уже/ зл шелоліишелѵь/ есн !...
(Слово о полку Игорѳвѳ)*0
3 ...Русклго / зллтл /
2 Ту Нгорь / KNA3h,
3 выслм^ / нзъ сЬдлл / зллтл,
2 л въ сЬдло / кофнево.
3 уыышл бо / грлдолѵь / злврллы,
2 л веселие / поынуе...
(Слово о полку Игорѳвѳ)2і
5 ...Прнтрепл / сллву / дЪду / своему / Всесллву
3 л сллѵь / подъ урълемымн / цінты
5 nu кровлвѣ / трлвъ / прнтреплыъ / лнтовскнлш
/ /«еѵн.
3 Н с \отню / ыл кровлть / н рекъ:
5 "Дружныу / KNAxyio / птнць / крнлы / прнодЪ,
3 л звѣры / кровь / полнзлшл."
5 Ш бысть ту/ врлтл/ БрАУАсллвл/ nh друглго/
Всеволодл...
(Слово о полку Игорѳвѳ)32
4 ВндЪвше / рлтынн / устремншлсл / ыл ыь,
5 н прнтнсыушл н / къ водѣ /н бншлса /съ ннлш/
крепко,
4 н бысть / съѵ& / злл / вел/ин,
5 друзнн / коыЪ / пустншл / къ ынлѵь / съсЬдше,
4 Н KONH БО / БА\у / ПОДЪ NHAtH / НЗЫ6ЛЮГЛН.
487

5 Н поБѣжеыы / вышл / ылшн / rNfcBo/wv / Божьнлъ,
4 KNA3H / ВСН / НЗЪН/VtuNH / БЫШЛ,
5 л воліаре / н веллюжл / н вс» /дружный /нзвнтл
4 л другл» / нзънлюыл / н тл/лзвеыл...
(Лаврѳнтиевская лѳтопись, г. 6694)33
3 ...л уже / бЪды / н\ъ плсошл:
4 птнцы / крнллтн / подъ овллкы / летжгь
3 BopoNbi / улсто / грлютъ
4 л гллнцы / своею / реуью / говорнть...
(Задонщина, список ГБЛ, собр. Ундольского, N 632 f
Броят на примерите може лесно да бъде удвоен и
утроен. Това, което бих искал да подчертая, е, че един
и същ тип ритмично-синтактични структури се повтаря в
текстове с различен характер и хронология,
произхождащи от цялата православнославянска област от Балканите
до Русия. При това бих искал да наблегна върху факта,
че този вид "скандиране" и графично онагледяване
подчертава само някои от основните структури на
словесната композиция, докато други, не по-малко важни
елементи остават в сянка. Условността на графичното
онагледяване може да смути читателя, незапознат отблизо с
реалната натура на ритмично-синтактичните явления, но
не трябва в никакъв случай да доведе до отъждествяване
на изоколната равномерност с изчерпателното описание
на структуралната динамика на текста. За да посочим
например съгласуването на двойки от триакцентни колони
с двуакцентни триколони в една обща шестакцентна
серия, можем да си послужим с широко разпространени
графични схеми, както в случая със следния откъс от
разказа за подвизите на Игор Святославич в Суздалската
хроника:
Г3 Naujh же / вндѣвшб / нкъ,
ІЗ н велнулмью / своего / отплдошл
Г3 N6 вЪдуіре / гллголе/ѵмго / пророколѵь:
•■3 NteTb / уеловЪку / /иудростн,
488

[2 nh есть / /иужьствл
2 nh есть / дул\у
2 протнву / Господевн.
(Лаврвнтиевская летопись, г. 6694)
Графичното представяне на съгласуваността на раз-
сегменти в една "по-високостояща" структура (от
функционална гледна точка "носеща ги") се основава
доху анализа на ритмичните и синтактичните
компоненти, влизащи в състава на изречението, Съгласуваността
на сегменти с два и с три акцента в "носещи ги" шест-
акцентни колони може да бъде представена и по друг
начин в зависимост от специфичните характеристики на
дадения текст, Графичното изтъкване на шестакцентните
изокблони ще бъде оправдано само в случай че
разлагането на по-малки единици не е необходимо за изясняване
на вътрешни семантични връзки, както например в
следващия откъс от "Слово о полку Игореве":
6 ... Ѵн лн / въспЪтн выло // вѣфен / Бовые //
Велесовь / BNyye:
6 "Нолюын / ржуть / зл Сулою // звеынть / сллвл
/ вь Кыеве
6 трувы/ трувлть/ вь МовѣгрлдЪ // стоать/ стазн/
въ ПутнвлЪ?..."36
В друг откъс от същото произведение се явява по-
подходящо следното двучленно "скандиране":
б гЗ Злгороднте / полю / воротл
ьз свонл\н / острымн / стрѣлллш,
[2 зл зе/илю / рускую,
2 зл рлыы / Нгоревы,
2 вуего / Свлтьсллвнул!"37
Изокблното "скандиране", т.е. разпознаването на
"зотонични серии от синтактични сегменти, е само нача-
*н стадий в изследването на ритмичната, синтактичната
" семантичната структура във всички нейни съставни
Ч&сти. Обединяването на различните семантични функции
6 системата представлява гаранция за валидността на
"скандиране".
489

Ако това, което досега изложихме, има някакъв
смисъл, изглежда ясно, че ще трябва да се стремим да
открием в различните текстове многобройни комбинации,
основани върху изокблно-тоничния принцип, отговаряци
на разнообразието в стиловите похвати, използвани от
отделните автори. Само анализът на един достатъчно
богат корпус от текстове може да ни позволи в бъдеще да
съставим типологичен инвентар на изоколните структури,
Засега въз основа на моя ограничен опит бих могъл да
посоча някои други типове освен "простите" и
"редуващите се", върху които вече се спряхме.
В някои случаи простата изоколна серия е
ограничена в началото и края, от кола или дикбла, различни
от самата серия, но еднакви помежду си. Аз нарекох
този вид изокблон конструкция в рамка. Ето някои
примери:
6 Слышдвъ же се / н реуе: // рлдъ / ндоу/ зл
вЪроу/ хрнстТвшскую;
5 уто во / лш есть / сллдьшн / Nd се/иъ / свШ
5 но зл сватою/ тронцу/ оу/иретн/ н жнвоу/бытн?
6 Прнстлвнхл же / къ Ne/vtoy / лснкрнтл / ГешргТи
// Н ПОСЛЛШЛ / А.
3 Дошедшн^ же / нлѵь / тллю,
4 н влхоу / OBpasH / нлпнслын / дѣлюыьстТн
4 вънѣоудоу / ыл дверехъ / всЪ^ъ / хрнстТлыъ,
3 ДНВЫ / ТВОрАфб / Н роуГЛЮфб СА... Je
(Пространно житие на Кирил, VI)
4 ВЖО / ПО Б6ДЫ / Н\Ъ / у
3 л птнцы / подъ овллкы / летлють
3 Л BOpONhl / ѴЛСТО / НГрЛЮТЬ
4 л гллнцн / своею / реѵью / говордть...
(Задонщина, список ГИМ, собр. Синодальное^
N 790, 0
5 Стрлииое / уудо / врлтье / днвл / нспо^
5 0 трепбтыое / вндѣыне / н ужлсъ / овдержлшб!
4 СЛЫШН / N6BO / Н ВМуШН / 36Л4Л6!
4 Клко / въспншу / нлн како / възгллголю
4 о престлвлеынн / сего / велнклго / ?
490

4 ОТЪ ГОрбСТН / ДУШЛ / ЛЗЫКЪ / СВАЗЛ6ТСА,
4 уста / злгрлжлютсл / гортлыь / прелюлклеть,
4 с/шсль / нзл^нюетсл / зрлкъ / опуснЪвлеть.
4 Крепость / нзмелюглеть: / ліре лн / прелюлую?
4 НуДНТЬ /ИЛ / АЗЫКЪ / BCNCC / рбфН :
4 бгдл же / успе / веѵыылѵь / сыолѵь
5 Велнкын - кмазь / зе/илн / Рѵсьсыа / Алштрен /
HBuNOBHYb,
5 леръ въз^утнсл / зелѵча / трлслшесл / н
/
(Слово о житии u о представлѳний
великого князя Дмитрия Ивановича)*
Трябва винаги да се има предвид емпиричната и
относителната стойност на тази и други евентуални
класификации. Разграничението между "редуваща се" и "серия
в рамка" ще клони към изчезване в един текст, пропит
от ритмично-синтактични паралелизми, както например в
този разказ за похода на Игор Святославич според Ипа-
тиевската летопис:
5 ...н бысть / пеулль / велнкл / в полкоу / его
5 н воеводоѵ / нл\ъкоуть /тотъ ылпередн /лзвенъ /
БЫСТЬ,
5 Н ТЛКО / БНШЛСА / крЪПКО/ ТОѴ' ANblO/ ДО ВбУбрл,
5 Н ЛМОЗНН / PUN6NH / Н /ИбрТВН БЫШЛ / В ПОЛКО\Ъ/
Роускн \ъ,
5 ылстйвшн же / NoqjH / соувотннн / н пондошл /
БЬЮѴНСА
3 Бысть же / свѣтлюфе / д,
4 ВОЗЛ\АТОШЛСА / КОВуеВС / В ПОЛКОУ / ПОБЪГОШй,
4 Нгорь же / БЪшеть / в то врі^мл / ыл
3 Злне / рйнеыъ /
5 понде / к полкоу н^ъ / \отл / возворотнтн / к
полколѵь
5 0уразоул\^въ же / ако / дллеуе / шелъ есть / от
людн,
5 н сонл«а / июлолъ / погъылше / опать / к
полколѵь,
491

5 тото / дяла / yto бышд / гкшллн / кхлзл
5 Н ВОЗВОрОТНЛНСА / БЫШЛ // Н ТЛКО / N6
возворотнсА / ынктоже...41
Веднъж установено присъствието на различен тип
изоколни конструкции в текстове от различно естество,
произход и хронология, ето че се поражда въпросът, на
какво се дължи успехът на тази особена литературна
техника. Най-вероятно това се дължи на факта, че
поради преобладаващото дидактично предназначение на
средновековната славянска литература тези текстове често
са били четени на висок глас в манастирска среда и
поради това ритмичното подчертаване на синтактичната
структура е спомагало за правилното рецитиране, още
повече, ако четецът е могъл да разпознава в текста
вече известни нему схеми. Книжовната практика влияе така
на читателската аудитория, че начинът да се четат
текстовете се превръща в модел за автори, компилатори,
редактори, но този факт създава също стилови традиции,
основани на обратния принцип. В този случай четенето
става на свой ред модел за книжовниците, съставителите
и преправителите на текстове.
Ако нашата хипотеза е валидна, можем да извлечем
поне две важни заключения: 1) Заздравяването на една
стилистична традиция, основана върху изоколен парале-
лизъм, е могла да създаде такива въздействащи
синтактични модели, че те да са били в състояние да повлияят
върху книжовната езикова норма. 2) Диахронното
изследване на различната употреба на изоколния принцип може
да ни послужи като основа за изучаване на развитието
на стилистичните традиции в литературата на
православните славяни. Много е вероятно писателите и четците
рецитатори от това време да са били привикнали към
един вид разчленяване на речта и това именно да им е
помагало да разпознаят супра- и инфрасегментални
връзки, които днешният четец не е в състояние да долови. В
текстове, в които преобладава паратаксисът, ритмичното
повторение е помагало да се установят логични връзки и
тогава, когато те не са били открито изразени, както
например в този добре известен откъс от "Повесть вре-
менных лет":
492

3 Оыьдрью/ уѵлфю/ е Сныопнн
3 н прншедшю/ €/иу/ въ Корсуыь
з увъдъ/ іако/ нзъ Корсуна
3 БЛНЗЬ/ УСТЬ€/ ДЫЪПрЬСКОб
3 н въсхотѴ понтн/ е Рнлѵь
3 н прондб/ въ устьб/ дыѣпрьское
з н оттоле/ пондб/ по МЬпру
з горѵ н по прнклюулю/ прндб
з н стл/ подъ горл/ин/ nu вербзъ
з н злутрл/ въстлвъ/ н реуб
3 къ суцінлѵь/ с ынмн/ уѵеынколъ:
3 внднте лн/ горы/ сна?
3 йко/ nu сн\ъ/ горлхъ
3 восниетъ/ вллгодлть/ вожыа ...42
Ако в този откъс подчертаните триакцентни
повторения помагат на четеца да свърже речта, то в по-
сложните текстове ритмично-логичната сегментация
спомага чрез разделянето на дълги изречения в по-
непосредствено възприемани единици да не се губи
нишката на разказа. Струва ми се, че който и да е
съвременен читател, поизмъчил се над сложната Бвтимиева
проза, ще бъде подпомогнат от изоколното ритмуване на
първата глава от "Похвално слово за Константин и
Елена":
5 С/ѵьыцй/ свѣтлЪнше/ ылстойфеб/ поклзлсе/
тръжьство,
5 въсъд/ просвѣфйюцін / /иыслн/ н доуше/ веселбфн.
3 Оно бш/ въ дьын тьѵію/ сілеть,
3 МОфТЮ Ж€/ ПОКрЬВбЫО/ БЫВйбТЬ,
з се же н дъыію/ н ыофію/ сілеть
3 н въсъхь/ къ ревыостн/ подвнжеть.
3 КТО БШ/ N6 ОуДНВНТ С€/ Н ПОХВЛЛНТЬ
3 ТОЛНКЫНЛ\Ь/ БЛЛГЫ/Wh/ ВНЫОВНЛГО?
5 Bhnu же/ бллгынмь/ въсьл\ь/ велнкын есть/
цлрь.
5 Велнкл же/ лзь/ цлрл/ ылрную/ соуцілго,
493

4 ВЪ HCTHNOy/ В6ЛНКЛ/ Н ВЪСѢХЬ/ ВЫШЬШЛГО,
4 егоже/ пръстоль/ невбсыын/ кроу-SH,
4 Зб/МЛЮ Ж6/ ПОДЫОЖУб/ ЫОГЛ/ИЛ/ 6Г0,
4 егоже/ свъть/ окроужлеть/ мепрнстоупыын,
4 елюуже/ воныствл/ прѣдстоет/ лггел'склл;
4 того бш/ вллдыкоу/ н господа/ н цлрл
4 ВЪДбТЬ/ nptkN6HCYbT6NNuu/ ОЫЛ/ /МЫШЖЬСТБй,
5 лнкове же/ лрхлггельсц ін / тлкождб/ хероувілш/ н
рфд,н
5 ылѵелл/ н господьствл/ н вллстн же/ н
пръстолн/ н снлы,
4 N1 Н ВЪСб/ ВЪС^ХЪ/ СВАТНХЬ/ СЪСЛШВіе
3 N6AV\bYNO6/ ВЪСГГЬВЛЮТЬ/ СЛйВОСЛШВІб
4 н urr прнсносоуфнйго/бго свЪтл/ лоуулл\н/ озлрйют
С€
3 слъыце же/ коупыо/ н лоуыл
4 Н ВЪСй/ ЙЖ6/ ПО N6B6CH/ СВЪТ/МЦЛЛ
3 съ л^огою/ слоужет/ крлсотою
4 н вллгоѵныТемь/ непръстйыны/и/ сі&ще/ свътл.
6 Воздоух же/ н въсе/ птнце/ небесыые/ н
ськоу-флл/ въздоухь
4 зелѵча же/ н слдн / съ плЪжефемн / въсьлн,
6 лѵорл же/ н нстоуынцн/ свол/ по ѵныоу/ иггдлють/
дѣнствл
4 не тъуТю же/ ыъ н въсь/ улов^уьскьш/ ршдь;
5 Н ВЪСЛ/ /МИШЖЬСТВЛ/ АЗЫЦН Жб/ Н ПЛ€Л\еЫЛ/ Н
стрлиы,
5 Н 6ДННОГЛЛСЫО6/ ВТѵЗСЫЛЛЮТЬ/ СЛЛВОСЛШВІ6/ ТОГО/
4 Н вллдыкоу/ н вогл/ вѣдеть/ ылд
5 Н ПрѢЖДе/ ВЪСЬХЬ/ Н ПО ВЪСЬХЬ/ Н 6ДН HOpU'AN0€/
его слово-
4 ПбУЛТЬ/ рЛВЫОШБрЛЗЫОуЮ/ ЫбВНДН/МЛГО/ ШТЦЛ
5 лрхТерел/ велнкллго/ съвѣтл/ штцл/ лггелл
5 егоже/ /шѵсн/ провъзвъстн / н пророцн/прорекошб
4 лпостолн/ ocesauje/ люуѵеыынцн/ нспов-Ьдлше,
4 сбго же/ н Бллжеыын/ проповѣдл/ Ншыстлытімь.
4 Сб/ѵюу/ въседоуішо/ вѣровл/ н въсь,
4 ТОГО/ ШСТЛЫЬ БЫСТЬ/ CBVTWM/ KUINCTUNTINb
3 ДОБЛіал/ БЛЛГОѴЪСТТЛ/
494

3 HwNCTdHTiNb/ лпостольскын/ ревынтель,
3 KWNCTUNTINb/ ЦрЪКШВЫОб/ ОѴТВрЪЖДбЫ16,
3 KWNCTUNTINb/ НДОЛСКЫН/ рЛЗДрОуШНТбЛЬ,
3 KWNCTUNTINb/ БЛЛГОвЪрІЛ/ ПрОПОВЪДМНКЬ,
3 KWNCTUNTINb/ ХрНСТОВЬ/ ПОДрйЖЛТбЛЬ,
3 KWNCTUNTINb/ KpbCTNhlH/ ЮВНТбЛЬ
3 Н - ѴТО/ /WNOTO/ ГЛЛГОЛЮ? -
3 KWNCTUNTINb/ ЦйрСКЛЛ/ ПОХВЛЛЛ.
6 №Ь ГрМН МН/ NHN»/ Н СЛМЬ/ KWNCTUNTIN6/ Н
c/\wbo/ длроун,
4 въ еже/ о тевѴ NUY6TH/ слшво,
6 ВЪСй БШ/ ТВОй/ УЮДЫй/ ВЪСй/ ТВОЛ/ K'puCNU,
4 въслкл/ цръквн/ товою/ оукрлсн се;
4 въслко/ царство/ тобою/ оутвръждлбт сб,
4 ВЪСЛКЬ/ НДОЛЬ/ ТОБОЮ/ ПОТрЪВЛІбМЬ БЫСТЬ,
ХРТСТТЛЫ'СКЛЛ/ ТОБОЮ/ 0yTBphXA6NA
БЫСТЬ43.
Четен по този начин, текстът ясно разкрива своята
богата и изтънчена формална композиция, Би било
интересно едно по-задълбочено изследване на всички фонич-
ни, синтактични и идейни сигнали, които тази
майсторски съчинена глава на Словото съдържа. Всеки, който
има търпение да се спре по-задълго върху този текст,
без голям труд ще може да проследи звуковия рисунък,
даден не само от римата в края на колона, но и от
похвати като асонанс, алитерация, анафора и епана-
лепсис. Тук ние можем да намерим всички по-горе
описани изоколни серии. Тяхното разпределение подчертава
измененията в идейното съдържание. Само един такъв
пример е достатъчен, за да покаже колко погрешна,
повърхностна и в крайна сметка произтичаща от
непознаване и неразбиране е тезата, според която
средновековната литература на православните славяни е лишена от
формални качества. Разбира се, посоченият пример не
може да бъде сметнат като стандарт за общото
литературно ниво. В една бъдеща обща литературна история на
Православните славяни на Евтимий Търновски, който е
Ьез съмнение един от най-големите (ако не дори и най-
големият) от писателите на славянското Средновековие,
4У5

ще бъде отделено специално място, Показателен е
фактът, че ритмично-синтактичните структури, които
описваме, се проявяват така ясно в поетичната проза на
този голям български книжовник, Що се отнася до нашето
изследване, трябва да подчертаем, че изоколният
принцип като норма и стилистично-риторичен модел намира
пълно потвърждение в творческата техника на Евтимий,
Когато формалните структури, на които се опитваме
да дадем тук едно общо описание, бъдат по-обстойно
изследвани, ще бъде може би възможно да се създаде една
история на стиловете в православнославянската
литература, която да обясни отделните риторични тенденции,
основани на изоколно-тонични повторения. От изоколното
прочитане на началото на похвалното слово, съчинено от
Григорий Цамблак в чест на търновския патриарх,
проличава по-ясно връзката между творчеството на тези
двама автори:
ь flijie ftopoNb/ древшн/ оыь/ злкоыыыа/
CBAIJieNNHKb,
6 жрътвллш/ Ббсловесыых/ н кръвіж/ юнуеж/ н
козліж/ н пепелш,
6 ЮЫНЦЖ/ КроПА/ ОСКВрЪЫбЫЫА/ Н ОСВАфЛШб/ К
TtoecNOH/ ѵнстоть,
6 н штсждоу/ пл/иатн/ сподовлЬбм/ слоугл/w/ божін/н/
КЛЮѴН/МОН,
4 ЛКО ВЪСеГДй/ ТОГО/ ВЪ KNHSV ¥й/\Л\НСТ6Н
4 поср^дѴ црькве/ по/инылтн/ пророкоу:
5 "ЛЧ>ѵсн/ н ftopoNh'7 гллголлфоу/ "въ ербех/ его"
5 н плкы/ "послл/ /ѴІоѵсел/ рйБй/ своего
4 н йлроыл/ ібгоже/ нзврл/ севЪ"
4 н плкы/ "нзвель/ есн/ йко швца
5 людн/ своѴ ржкож/ /VtovcewBO»/ н йлримеж",
5 N6 Л^ОГО ЛН/ ПЛУ6/ 6Ѵ-Ѳ-Н/ИІ6/ ПОЦВйЛЫ/ДОСТОНЫЬ?
6 TuHNHKb/ N€A00y/HbNNhlX/ ТЛНЫСТВЪ/ Н
CbnpHYACTNHKb/ СЛЛВЫ/ ЛПОСТОЬСКЫАі
4 В6ЛНКНА/ ОЫОЖ/ ЖрЪТВЫ/ СВАЦІбЫЫНКЪ
4 н оуунтель/ н лпостоль/ нстныы/ оиож
4 ВЪ ЫАЖ6/ Ж6ЛЛАТ/ ЛГГ6ЛН / ПрН NH КЫЖТН ,
496

б жже/ оуво/ ѵнсто/ съвлюде/ н ыепороѵыо/
ПрЪБЫСТЬ,
3 Н ПОСЛѢДЫ/ CUM С6БѴ СВАТНТбЛЬ,
3 рлдн/ мыогошБрйзных/ стрлдлыін,
5 свАфбы'ыж/ принесе/ жрътвж/ вллгооугодыж/
господевн.
5 ІЫ/ которыА/ похвллн/ слшвом/ прѣдстйвнм
6 нже/ плуе/ словл/ нспрлвлеыін/ вШж/
ЛЮБОСЛШВЫЫА
б лѵѵьѵлыТе/и/ вълѵьсто/ словл/ довродЬтЪль/
похвллнтн/ ыйклзлвшолюу?
4 Н сллюго/ естьствл/ прѣвъзшедшолюу/ /иеры,
4 н всъего/ вндѣыіемь/ въсхнфеынлго/ гшрынх,
5 н не hnuko/ жже/ въ тЬлѴ оувѣрѣлцій/ жнзыь,
4 рлзвѴ вогослшвылго/ азыкл/ оууеше/иь?
5 Ѳпоуже/ н ггЬвець/ плетж/ слово/ гллголллше:
4 "Азыкь люн/ тръсть/ кынжынкл/ скоропнсцл".
3 Дріѵзыбм лн/ оуво/ къ похвлллм?
4 Дргѵзмел\/ въс^ко/ оусръдію/ влѣкжфоу
3 ынжб во везБЪдыо/ ылмъ/ лиъултн
4 тлкшвл/ иггцл/ ылрекшТнлюА/ уадо/и.
6 Ne йко/ дл оыь/ ылшнмн/ похвллл/ин/ лоуушн/
вждет!
6 Клко вш/ нже/ съ лпостолы/ въдвлрѣжн са/ н тьх
ВТѵЗрЛфЛЛ/ УНСЛО?
6 N* дл слышлтелА/ къ ревыостн/ подвнгые/и/ н къ
подовнолюу/ желлыію/ въспллнл\ь.
6 Н поыеже/ /иыогл/ тоглвйй/ н ылшего/ азыкл/
ВЫШШй,
б лллы/мн/ NtkKOHMH/ въспо/инылыін/ оустронм/
позылтн / /ижжл
6 ІЙко вн/ рекль кто/ шрлл/ игг перл/ н «гг ыоктен/
лъва.
6 й ЙКО СЪ ЛПОСТОЛЫ/ ВЪДЛрЪбТ СА/ ЙК0Ж6/
прѣдвлрнх/, отсждоу/ йвлеыыо
6 поыбже/ н тьк/ жнтне/ игг слмыа/ юыостн/
нзволн,
6 Петроу/ поревыовлвь/ лпостольскол\у/ връху/ н
Зеведешвь/и/ сыыовол\.
4 Н ые игстлвль/ въсік/ просто/ ыж н възибийвидев:
6 послѣдовл/ нже/ ынфетж/ възлюблъиюулюу/ н
Рикардо Пикио ... 497

NUOyYHBUIUO/HOy/
4 н рлдн сего/ ыевбсылй/ оыл/ овътйвиюлюу,
6 юже/ свЪдЪлствовл/ Плвел/ до трбтТлго/ цн
БЫВЬ/ N€B6C6,
4 Грйждйыный/ севе ылпнсл/ вышыего/ Іеросолнлю
4 нжб/ urr жнвых/ кй/мешн/ состлвлеымлго,
4 елюуже/ хытрецъ/ н съдътель/ вогъ.
4 Огуьство/ въл&нлж/ едныо/ рлн,
4 древыее/ уловЪѵьсклго/ естьствлл/ селеыТе;
6 6ДНЫЖ Ж6/ рОДЛ/ ПОДВйЛй/ 6Ж6/ КЪ БОГОу/
присвоеше,
6 еже ыЪсть/ втѵзлюжыо/ нылко/ рлзвѴ urr оусрълій/
СТЖЖЛТН:
6 "€лнцн вш/ прілшл/ ero'V peve/ вожьствнын/
гллс,
6 ДЛСТЬ/ Н/И/ ОБЛЛСТЬ/ VACUUM/ БОЖТНМ/ БЫТН".
6 Тлковлго же/ вллгоршдТл/ yto/ оуво/ ѵьстньнше/
вждет?44
Ритмично-логичното разчленение спомага да вникнем
по-лесно и да схванем по-добре сложната структура на
Цамблаковия теологичен пролог. По този начин се
изявяват всички негови компоненти: тълкувания, библейски
цитати, доктринални поучения. Логичните сегменти,
отговарящи на ритмични колони, запазват собствената си
индивидуалност, макар и да са включени в общата тъкан
на речта. Това помага на читателя (слушателя) да
следва с помощта на установените от изоколния паралелизъм
паузи основните точки на Цамблаковата аргументация: 1.
Евтимий е достоен да бъде възхваляван като
християнски свещеник ( по-високостоящ дори от библейския жрец
Арон) и като проповедник и свидетел на вярата (като
апостолите и мъчениците).2. Правилно е да бъде
възхвалявано със словото делото на Евтимий, въпреки че той
самият е учел да се възхваляват добродетелите
мълчешком (според доктрината на исихазма), а не с украсената
реч на оратори. Славата на Евтимий,макар и неописуема,
може да бъде изразена словесно, ако тези слова са,
както поучава псалмописецът (Пс. 44:2), "вдъхновени" и
ако чрез тях не се проявява стремеж да се изрази не-
498

цзразимото, ала само то да се призове и да се
подскаже. 3. Евтимий е равностоен на апостолите Петър и Па-
0&л, защото и той е получил божията повеля (както
произтича от цитата, Йоан 1:2 - цитат, който подчертава
основната идея на цялото Похвално слово). Чрез ритмич-
цо-синтактичното разчленение на този текст ние
всъщност извършваме едно интерпретативно действие, чийто
смисъл надвишава границите на един чисто и просто
формален анализ45.
Трудно е днес да се каже до каква степен
откриването на други, още неизвестни славянски средновековни
словесни техники ще спомогне в бъдеще за едно по-добро
вникване в текстовете. Без съмнение още много може да
се направи в тази област. Моят скромен личен опит ме
кара да смятам, че различните православнославянски
писатели са си служели с много по-сложни формални
похвати (тясно свързани с тяхната теологична подготовка и
вероятно зависими от византийските модели) от тези, за
които досега се е предполагало. Във връзка с това ще
се спра накратко върху следния интересен пример, взет
от Устава на Нил Сорски:
5 Понеже/ мнози/ отъ святыхъ/ отецъ/ рекоша
6 о дЪланіи/ сердечномь// и мысленомъ/ блюденіи/
и умном/ храненіи,
5 различными/ бѳседами/ якоже/ кыиждо ихъ/
наученъ бысть:
5 отъ божія/ благодат/ единемъ же/ разумомъ/
преже,
5 отъ самого/ господа/ глаголъ/ приемше/ рекше:
6 "отъ серца/ исходитъ/ помышленіа/ зла/ -
и сквернятъ/ человЪка",
5 u внутрешняя/ съсуда/ научивша/ очищати/и еже:
6 "духомъ"/ рече/ "и истинною/ подобаетъ/ отцу/
кланятися".
4 Вь сие же/ приводитъ/ и апостолу/ глаголющю:
4 "аще молюся/ языкомъ/ сирЬчъ/ усты,
4 духъ мои/ молится/ рекше/ гласъмь
4 умъ же/ мои/ бесплоденъ/ естъ
4 помолюся/ убо духомъ/ помолю же ся/ и умомъ".
4 И се апостолу/ завЬщавшу/ о умнЪи/ молитвЪ,
499

5 u утвѳрдившу/ наипачек/ еже/ сице/ рекшу:
5 "хощу/ пять словъ/ умомъ/ моимъ/ рещи,
4 неже/ тму/ словъ/ языкомъ."46
Тук разграничаваме основните типове гореописани
изоколни серии: "проста", "редуваща се" и " в рамка",
Така още по-ясно изпъква изящната ритмична плетеница,
В началото различаваме един особен вид конструкция "в
рамка", построена с особен вид редуващи се "рамкови"
триколони, следващи една "огледална" схема (първо
5/6/5, после 6/5/6). Тя отговаря на идейната връзка
между двата трикблона: първо вдъхновеният глас на
отците, после потвърждаващият глас на светото Евангелие
(според Матея и Йоана).
Означените с курсив начало и край на колоните
спомагат за вертикалното четене на текста. Що се
отнася до семантичното значение, изявено от вертикалното
четене на текста, ние се намираме пред една "редуваша
се" схема: вертикално това е означено първо в началото
на колона, после накрая, след това отново в началото.
Да изследваме сега по-отблизо значението на тези
семантични маркировки. В първата вертикална серия, от
понеже... до рече, се изтъква,че: 1. Човешкото сърце е
било обект на размишления от страна на отците. 2.
Преди християнството божията благодат е стигала до хората
само по пътя на разума (единемъ же разумомъ преже...),
докато след това божият глас е стигнал до хората по
непосредствен път чрез живия глас на Евангелието (отъ
самого господа глаголъ приемше, рекше ...). 3.
Христос, показвайки още веднъж сърцето и вътрешните органи
като извор на прегрешението за човека (отъ серца исхо-
дитъ ... и внутрешняя съсуда), е подчертал очистител-
ната сила на духа (духомъ, рече ...). Вертикалното
четене добре изтъква всички тези аргументи4 7: понеже
мнози ... о дЪланіи сѳрдечномъ ... различными беседаш
... отъ божія благодати ... отъ самого господа ... отъ
серца исходитъ ... и внутрешняя съсуда ... духомь,
рече.
Втората изоколна серия насочва връхната точка на
идейното съдържания върху поученията на св. Павел (с
цитата на възловия пасаж от Първото послание към ко-
500

рцнтяните, в който се противопоставят дарът
л този на "пророчеството"). Думите, т.е.
на "езика
J човешкият
глас, нямат смисъл, ако не са вдъхновени, но само чрез
,^0/іитвата може да дойде вдъхновението: и апостолу
глагоАЮщ]о ... сирЬчъ/ усты... рекше гласъмь ...
(рсплоденъ естъ ... помолю же ся и умомъ, Известно е,
че този цитат4* е в основата на духовните поучения на
цял Сорски и оправдава практикуваната от исихастите
'умная молитва".
Третата серия подчертава, отново въз основа на
св. Павел, понятието "малко, но добри думи са по-добри
<уг хиляди празни думи": и св апостолу завЬцавшу ... и
утвердившу наипаче ... "хощу пять словъ ... не me
тму". За отбелязване е умишлената двусмисленост в
значението на "тму": превежда гръцкото "цорСоіх;"*9, но
запазва също духовното значение на "мъгла" в смисъл на
затъмнение на божията светлина.
Измененията в акцентирането отбелязват следната
прогресия: 1) съобщаващия глас на старозаветните отци
и евангелистите; 2) тълкуващия глас на св. Павел;
3) поучаващия глас на св, Павел.
Не трябва да ни учудва фактът, че акцентирането е
така Добре изявено от вертикалното четене. Бих казал
дори, че се отнася само до графическо, чрез което се
подчертава основната характерна особеност на
различните видове художествени езици, или, с други думи,
склонността към организиране на речта в синтактично
успоредни схеми, подсилени от функционалното им
съвпадение с ритмични или изобщо звукови паралелизми. Това,
което ни интересува преди всичко в нашия случай, не
е звуково-синтактичното разпределение от само себе си,
а систематичното използване на риторични средства с
чел да се обучи50 читателят (слушателят). Използването
на звуково-синтактични структури, организирани по из-
^тен принцип (в нашия случай изоколния принцип), да-
*а на читателя (слушателя) парадигматична схема, която
ty позволява да разпознае съставните части и функцията
"а риторичния похват на синтагматично ниво. В току-що
Тирания пасаж от Устава на Нил Сорски характеризира-
^ елемент на риторичната техника не е само редува-
501

щото се изместване на акцента върху сегментите от на.
чалото на края (и обратно), но преди всичко наблягане.
то посредством звукови паралелизми върху това изместч
ване.
Съобщението, предадено чрез специфични ритмично-
синтактични повторения, които вертикалното четене
графически онагледява, се реализира при декламация ца
текста, задържайки гласа върху съставните части на
всяка отделна семантична серия, с паузи, продиктувани
от изоколното разчленяване. Подобна декламация
позволява, например да се установи в уводната част на "Слово
о жизни и представлении Дмитрия Ивановича" една ясна
семантична серия, подчертаваща "родословието" на
героя:
4 Сии / оубо / князь / Дмитрии
4 родися / от благоверну / родитѳлю / и пречесщ
4 сын / князя / Ивана / Ивановича
4 и матере / его / княгини / Алуксандры;
Свнук же / бысть //православнаго//
князя / Ивана / Даниловича
събрате ля / Руской / земли:
4 Корени / святого / и Богом / насаженнаго
4 отрасль / благоплодна / и цвет / прѳкраснын
4 и царя / Володимера / новаго / Константина
гЗ крѳстившаго / Рускую / землю,
І6 сродник же / бысть // н о в о ю / чюдотворцу I
Бориса / и Глеба,
4 Вьспитан же / бысть / в благочестий /и в славѳ
3 с всяцем / наказаниѳм / духовным
4 и от самех / пелен / Бога / возлюби.
3 Отцю же его / великому - князю / Ивану
4 оставльшу / житие / света / сего
3 и приимъшую / небѳсное / селение,
4 сии же / оста / млад / сяи,
3 яко / лет / 9,
3 с любимым си / братом / Иваном,
502

3 потом же / и тому / преставлишуся...s *
Колонът с "великому-князю" като че ли прекъсва
Правилността на редуващата се серия 4/3/4/3... При ед-
ца емфатична декламация "великому-князю" може дори да
добие стойност на една дума. Тази хипотеза, макар и
подсказана от равномерността на ритмичния контекст, би
»югла да бъде сметната за произволна интерпретация на
текста с цел да го нагодим към нашата схема. Дори и да
не я възприемем, това не значи, че тази ритмична
неправомерност в колона трябва да бъде обяснена на всяка
цена като "прозодична грешка" на писателя. В случаи от
този род оправдано е да се запитаме (макар че трябва
да бъдем много предпазливи, преди да дадем отговор)
дали аномалията не е плод на преписвач-редактор. Не е
ли възможно "великому" да не принадлежи на епохата, в
която титлата "великий князь" се е била наложила вече
като политическа формула в Москва, замествайки
простата форма "князь", използвана в по-старо време52?
Отбелязал съм двойките колони, с които завършват
с огледален паралелизъм (6,3/3,6) двете изречения,
започващи със серия от четири акцента. Що се отнася до
двата шестакцентни колона, техният паралелизъм е
подчертан от повторението на "же бысть". Последните три
думи (князя / Ивана / Даниловича) на първия от тези
дълги кблони са от своя страна паралелни на следващия
триакцентен кдлон (събрателя / Руской / земли), който
явно има значение на cauda и на антифонален сегмент.
Прилагателното "православнаго" може да
бъде съгласувано с всеки един от триакцентните
сегменти: "православнаго / князя / Ивана Ааниловича" или
"православнаго / събрателя / Руской / земли". Това
създава аналогия с прилагателното "ново ю" във
втория шестакцентен кдлон (...новою / чюдотворцу / Бориса
I u Глѳба"), Точно това настойчиво повторение на гла-
голната (же бысть) и на прилагателната форма ни дава
основание да подчертаем в нашето изоколно скандиране
Значението на двата шестакцентни колона и тяхната
връзка със съседните триакцентни кблони. Първата двой-
*а(6, 3) има обаче по-сложен характер. Ако вземем под
503

внимание взаимозаменяемостта на "князя / Ивана /
Ааниловича) и "събрателя / Руской / земли", можем да
считаме деойката 6, 3 не само като ритмично-семантична
единица с cauda (6, 3), но и като шестакцентен колон с
повторение - риторична вариация на акцентираните
крайни единици. Този вид тълкуване е обоснован от
факта, че колони от този род се срещат сравнително често
в текстове, за които е характерна особена риторична
акцентираност. Отнася се до една обработена словесна
техника, израз по всяка вероятност на специфични фор-
малистични тенденции в литературата на православните
славяни.
Механичното скандиране на този вид текстове
показва понякога присъствието на "думи в повече", т.е,
на акцентирани единици, които на пръв поглед прекъсват
равномерността в разпределението на акцентите. При по-
внимателен анализ се убеждаваме, че всъщност се отнася
до един добре пресметнат стилистичен похват. "Думата в
повече" налага пауза, след която намираме или един
синоним, или една алитерация, така че гласът трябва да
се спре върху двете думи, за да ги свърже семантично и
да създаде у читателя (слушателя) впечатление за
"заместване". Резултатът, който се.получава, припомня
отблизо "риторичното изтриване". "Новата" дума след
паузата изпада в ритмичното течение на кблона. Същият
ефект, както ще видим, се получава при риторично
"заместване" на даден сегмент с една cauda или с цели
"вътрешни серии". На читателя (слушателя) изглежда, че
авторът се поправя или че се двоуми в избора на точния
термин, без обаче това да изменя в крайна сметка
ритмично- логичната структура на изложението. Като пример
за такъв и други подобни похвати ще цитирам началото
на "Живот светога Симеуна" от най-големия
южнославянски биограф от XIII в., сърбина Доментиян:
5 Помышлию / дѣло / сиіе / великое / и прЪславное
5 " nTgTyZ eel ' отъкоудоу/ начьноу/ прьвИб/
глагола^
5 Не обьштии / испръва / вьсЪмь / намь /
источьник*
504

5 божьствьньяе / благодати / прЪсвьтьяе / и
животворештиіе/ троице
5 іеиже / молеште се / и отъ ніеіе / разоума /
просеште?
Потеже ч
5 I / вьсакь дарь / съврьшен / съвыше /
от нюе J
съходит.
4 Тьжде / дарь / светааго / доуха
4 да и намь / отьврьзеть / оуста / разоумьнаю,
3 и испльнивъ / ны / благодЪтьнаю
3 и дасть / глась / благовЪствоуюштиимь
3 силою / свснею / многою,
3 и слово / дасть / намь
3 на отьврьзеніе / оустомь / нашимь,
r2 u разоум / добрь //
[оутврьждень/ благодЪтию/ высокоугльнаго/
камене,
Христа/ истиннаго/ бога/ нашего,
да възмогоу / u азь //
неключимый/ рабъ / светые / тройце
глаголати // яко довлит / тайна //
смотреніе / светаго / доуха...5 3
формалният разбор на този откъс е немислим без
познаване на идеологическата система на автора. Само в
светлината на определена мистична интерпретация на
словесния израз, която в творчеството на Доментиян
придобива стойност на доктрина, можем да разберем
смисъла на тази изтънчена ритмична проза и значението на
използваните формални похвати. Става дума за
средновековния християнски принцип, според който човешката
дума може да предаде истинския смисъл само ако е
"вдъхновена". Чудото на словесния израз според идейната
схема на Доментиян се състои в осмислянето на инак
несмислени звуци. Според учението на св. Павел в Първото
послание към коринтяните (ключов текст в изследването
"а цялата православнославянска литературна традиция от
Ц>ил и Методий до Нил Сорски, а и след него) "невдъх-
н°вениятл човешки глас е подобен на този, "който изда-
^т неодушевените предмети" Сбездушная гласю дающа".
505

I Kop. 14:6). Думите могат да придобият смисъл само
ако бъдат казани или написани с божия милост, чрез
Светия Дух. Оттук необходимостта за писателя да се
моли, за да бъде "обдарен от Светия Дух". Без този дар
не е възможно "глагалати" мъдро, понеже според семио-
тичния възглед на християнството думите придобиват
значение (т.е. престават да бъдат празни звуци и
стават знаци) само поставени във връзка с общоизвестно
означаемо, което вярващите отъждествяват с Бог.
В тази своя молитва увод Доментиян се старае да
даде истински смисъл (т.е. "вдъхновение") на своето
дело. Той не знае как да изложи с подходящи думи
живота на св. Симеон, който той смята за "дЪло... великое
и прЪславное". Думата "глаголати" се намира на
връхната точка на първото изречение и в края на неговото
мистично въведение. Това показва, че централно място
тук заема въпросът за подходящото използване на
думите. От гледна точка на светската риторика този мотив
отговаря на топическия. В този контекст обаче
значението на "топос" е силно обогатено от загатването за
една мистическа система. Тъй като авторът се моли, за да
бъде обдарен с вдъхновено слово (и не знае дали ще го
получи), неговото слово не може да бъде сигурно и
плавно. Първата дума на Доментиян - "помышляю" -
изразява именно мъката на търсенето. Авторът се двоуми и
не знае даже как да даде израз на своята несигурност.
Той знае, че ще трябва да съчетае сигурното с
несигурното, яснотата на модела с приблизителността на
словесното изложение, съвършенството на вдъхновението
(символизирано от Светия Дух) с несъвършенството на
този, който се моли, за да бъде вдъхновен. Този
контраст е изразен от гледна точка на формата,
използвайки точно определена ритмично-синтактична структура,
чрез която авторът дава израз на своите "колебания" и
"съмнения". Техниката, използваща повторение
(вариация) на дадена акцентувана единица, за която говорих
no-rope, упражнява така своето въздействие и създава
впечатление за риторични "замествания" и "изтривания*
на думи, които в противен случай биха нарушили хармо~
ничното разпределение на ритмично-синтактичните
сегменти.
506

Казвайки "и дивлю се: и недоу\&к> се", Доментиян
^ че ли казва: "и дивлю се. . ." (не\ това не е
точката дума - по-добре е да се каже: "и недоу*(Ъю се /
(Тгькоудоу/ начьноу / прьвЪіб / глаголати...").
Риторичното "изтриване" на първата дума ("и дивлю се") ес-
произтича от включването на втория подбран
("и недоун&ю се") в добре обособената петак-
центна изокблна структура. Разбира се, първата дума
^същност не е "изтрита", а даже остава в общия фонич-
цо-идеен контекст с една своя извънритмична акцентира-
ност.
Второто "колебание" е изразено чрез думите
"пошже / от ніеіе". Тук задържането на гласа (подобно
на плаха пауза) върху акцентираната единица се налага
от звуковите алитерационни връзки между двете думи54.
За отбелязване е освен това, че алитерационната игра,
кулминираща в "пониеже / от mm", е не само подсказана
от "киже" в началото на предходния колон, но е и добре
вмъкната в общата фонична постройка, в която
граматичните рими "молеште... просеште" са ярко изразен
сигнал,
Уводът молитва приключва с три сложни шестакцент-
ни двукблона (2-4, 2-4, 3-3). Първият от тези
двуколони е съставен всъщност от три, а не от два
колона (2-4-4). Както се вижда от графичната схема,
двата четириакцентни полукблона могат да бъдат четени
като повтарящи се сегменти, функционално
взаимозаменяеми. Използвайки подход, подобен на този, който
приложихме в "Слово о житии и о представлении Дмитрия Ива-
новича", можем да свържем първия полуколон както с
единия, така и с другия от двата "взаимозаменяеми"
полукблона, които го допълват: "и разоум / добрь //
Христа / истиннаго / бога / нашего" или "и разоум / добрь
Ч оутврьждень / благодЪтию / высокоугльнаго / каме-
"е". Този колон с повтарящ се краен сегмент може да
^ включен в една изоколна серия заедно със следва-
два колона, които имат еднаква основна композиция
(2-4), И тук проличава техниката на риторично "изтри-
ване» и "заместване".
Но какво ни гарантира, би могло да бъде възразе-
°> че това риторично заместване е подсказано наистина
507

от вътрешната структура на текста, а не от една
произволна интерпретация? Отговорът е даден, струва ми
се, от други "сигнали" които се налагат на вниманието
на читателя. За отбелязване е например, че трите
начални полуколона съдържат точно съобщение, изявено при
вертикално четене. Доментиян иска да му бъде дарено.,,
"и разоум добрь. . . да възмогоу и азь. . . глаголати".
Тази заключителна част, акцентирана също чрез ритмично
отделяне от предишната триакцентна изоколна серия,
свързва семантично трите сложни колона, подчертавайки
тяхната обща принадлежност към една серия.
Случаят с Доментиян, естествено, не е единствен,
Плетеници и словесни игри са характерни за немалко от
творбите на православнославянската литература.
Границите на тази статия не ми позволяват да разгледам
въпроса за значението на техники, подобни на
гореописаната за изследването на т.нар. "плетение словес"5в. Тук
ще отбележа, че някои автори, развивайки току-що
разглеждания тип "сложен кдлон", създават серии от
полукблони, организирани в конструкции от caudae,
които могат да придобият собствена функционална
обособеност. Подобни видове зависещи серии, породени от
разгръщането на повтарящи се полукблони и от употребата
на риторични "колебания" или "замествания", позволяват
сложни стилови виртуозности, без с това да се нарушава
основният ритмично-синтактичен паралелизъм.
Историческото тълкуване на тези факти ще бъде
възможно само след едно методично и задълбочено
изследване на стиловите средства, използвани от
славянските писатели. Днес можем само да кажем, че едни и
същи похвати се срещат в документи с различна датиров-
ка, произход и естество. Ритмично-синтактични парале-
лизми, основани върху емфатични повторения, върху
риторични "замествания", както и върху разпределение на
сегменти във "вътрешни серии", характеризират например
някои части на "Слово о полку Игореве". В този основен
паметник на източнославянската средновековна
литература неведнъж, когато "тълкуването" на разказвача надде-
лява върху простото описание на събитията, изокблните
серии се пречупват изведнъж, макар това пречупване Да
не нарушава общата ритмично-синтактична структура:
508

4 . . .ДруГАГО / ДЫН / В6Л/НН /
4 КРОВАВЫЮ / ЗОрН / СВЪТЪ / ПОВЪДАЮТЬ,
4 УРЪЫЫА / ТуѴА / С ЛЮр» / НДуТЪ:
4 хотлтю / прнкрытн / 4 / солыцй,
4 А ВЪ ЫНХЪ / ТрбПбфѴТЬ / CHNHH / At/VbNHH.
Ер Бытн / грому / вблнко/иу,
L нттн / дождю / стрълл/ин //
СЪ ДОЫу / ВбЛНКЛГО!
- гЗр Ту СА / КОПНбЛѴЬ / ПрнЛАЛѴЛТН,
I L ту са / слвяалѵь потрушнтн //
L2 0 ШбЛО/Ш/ ПОЛОВбЬКЫА
нл рЪцЪ / на НлйлѢ
у Доыу / Велнкдго!
5 0 РускАю / зелілъ // ужб / зл шелол«хм€л\ъ / есн!
3 Се вЪтрн / Стрнвожн / вмуцн
з вѣють / съ люра / стрглл/ин
з на хрлвры» / плъкы/ Нгоревн.
2 Зелми / тутыеть
3 рѣкы/ /иутно / текуть
3 поросы/ поли / прнкрывлють
2 СТАЗН / ГЛАГОЛЮТЬ:
3 "Половцн / ндуть / от Доыл
3 н от люріа / н от всѣхъ / стрдыь:
3 РуСКЫА/ ПЛЪКЫ/ ОСТУПНША!..."
И тук, както в горепосочените примери именно изо-
кблната закономерност на контекста ни позволява да
разпознаем естеството на стиловите варианти, както и
на друг вид тематични и формални отклонения:
6 гЗ Былн / вЪун / Трояшн //
1з мннулл / лѣтд / Иросллвлю,
5 рЗ БЫЛН / ПЛЪЦН / ОЛГОВН //
12 Ольгд / Сватосллвнул,
5 г2 тън бо / Олегъ //
13 пмеу€л\ъ / крдлюлу / ковлше
ч\ стрѣлн / по зел\лн /сШше;
5 рЗ СтуПАбТЪ / ВЪ ЗЛАТЪ / CTp€/W€Nb //
Ч В ГрАДѣ / ThA\OTOpAKANb.
6 гз Тон жб / звонъ / слыша //
длвнын/ Вблнкын/ Ирослдвъ.
509

.5 p2 fl сынъ/ Всеволожь// гВллднлшръ/по
L3 Ѵшн/ ЗЛКЛЛДЛШ6/
в
Борнсл жб / Ваѵесллвнѵл //
СЛЛВЛ/ NU СУДЪ/
рЗ н ыл KuNHHy (?) / зелеыу / плпололіу //
L3 -постлл / зл овнду / Ольгову
/ н /иллдл / кнази.
гЗ СЪ ТОИ Ж6 / НЛИЛЫ/ СВИТОПЛЪКЪ //
і-з полели / отцл / своего
л\еждю / угорьскн/ин / ныокодцы//
Но Свлтѣн / Софнн /къ
З Тогдл / прн ОлзЪ / горнсллвлнун //
3 сЪлшетсл/ н рлстлшеть/ усовнцлмн
2 ПогнБлшеть / жнзыь //
Длждь / Богл /
5 р2 въ кыажынхъ / крллюллхъ //
L3 вщ н / уеловѣколь/ стрлтн шлсь.
6 рЗ Тогдл / по Рускон / зе/илн //
L3 р^тко / рлтлеве / кнклхуть,
6 рЗ ыъ улсто / врлын / грлюкуть //
І-з трупнл / севъ / дъллуе.
6 рЗ fl гллндн / свою ръуь / говоріахутъ: //
L3 \otat / полептн / ыл уедне.
6 рЗ To было/ въ ты рлты / н въ ты плъкы //
Із л снцен / рлтн/ ые
2 Оъ злрлынл / до веуерл,
2 съ веуерл / до свЪтл,
3 летАтъ / стрМы/ клленыл,
3 Грн/«ЛЮТЬ / СЛБЛН / 0 Ш€ЛОЛ\Ы.
3 Трецілть / копнл / клрллужныл
2 ВЪ ПОЛЬ / N€3NA6/Wb,
3 средн / 36/илн / половецкын.
3 Ѵрьнл / зелѵча / подъ копытн
3 КОСТЬЛШ / БЫЛЛ /
Тези примери на изоколно скандиране са взети от
един пълен ритмичен прочит на "Слово о полку Игореве",
който подготвям заедно с Анджоло Данти и който скоро
ще бъде издаден*. Възможно е нашата интерпретация на
текста да предизвика съмнения и критики от страна на
510

специалистите. Държа все пак отсега да подчертая
пълното съответствие между ритмичната структура на
Словото и тази на много други староруски произведения. Изо-
кблният прочит показва, че този известен и така
оспорван текст не е никаква аномалия от формална гледна
точка. Общата закономерност в разпределението на
акцентираните колони и използването на изтънчени стилови
похвати позволяват да включим със сигурност Словото в
староруската стилистична традиция. Тази констатация
потвърждава мнението на защитниците на автентичността
на текста, допгьл до нас чрез печатното издание на
късния препис от изгубения за нас оригинал.
Понататъшните изследвания ще могат може би да ни покажат
до каква степен изокблните структури на Словото
"съжителстват" в текста съвместно с други видове
художествени похвати.
Трябва да имаме предвид и възможността авторът
или редакторът на един средновековен славянски текст
да е пригодил ритмичната структура на използвания
текстов материал към общата изокблна структура на
своето ново съчинение. Имах възможност да изследвам това
интересно явление в някои откъси от Пространно житие
на Кирил55. Тръгвайки от наблюдения на Н.С. Трубецкой
и P.O. Якобсон по повод някои "поетични приложения" в
текста на известното агиографско произведение, можах
да констатирам, че фрагменти от славянска силабична
поезия могат да бъдат включени в изоколно-тоничния ак-
центуален контекст на едно ново съчинение (в този
случай Пространно житие на Кирил). Достатъчно е на
равномерността в разпределението на сричките да отговаря
съответната изотонична равномерност. Подобно изосила-
бично и изотонично съответствие се наблюдава в
известната молитва за дарение на божията мъдрост (още веднъж
се срещаме с този лайтмотив на православнославянската
литература - ПЖК III). Стремейки се да "изтръгне" този
Поетичен текст от прозаичния контекст на агиографския
Разказ, P.O. Якобсон бе вече разделил молитвата на се-
*ем силабични стиха по следния начин:
Боже отьць ылшнхъ / н господи /инлостн /
нже есн сътвори ль / всѣклъ слово/иь, /
511

н прь/ивдростню свое» / създлвь уловъкл /
дл вллдет сътвореыл/ілн / tobow твлрьлш. /
ДлЬь л\н сжцко» въскрлн / твон\ъ пръстоль
прьлѵкдрость/
дл рлзоу/иъвъ, уто естъ / оугодяо тевъ сьплсж са,/
ЛЗЪ БО еСМЬ. рДБЪ ТВОН / Н СЫНЪ рЛБЫЫЛ ТВО6А./
От своя страна успях да констатирам, че същият
текст се включва отлично в общата изоколна структура
на контекста. Без да я отделям от ритмичната тъкан на
третата глава на Житието, можах да прочета Молитвата
по следния начин:
5 ...отрокъ же / оуслыншдвь се // рлдостыо /
поутн / се іеть,
5 н na поутн / noKAON'ce // люлнтву / сътвори /
ГЛЛГОЛК:
5 "Боже / штьдь / ылшнхь / н господн / /инлостн
5 нже / сътвориль / есн / въслклл / слово/иь,
4 н прЪлюудростню / своею / създлвь / уловШ
4 дл вллдеть / тобою / сътворбыы/ин / твлрьлж,
5 длждь /ин / соушую / въскрлн твон \ь / пръстоль /
npt/лоудростн
5 ДЛ рЛЗУ/ИЪЮ / ѴТО ІбСТЬ / ОУГОДЫО / ТбБЪ / Н
съплсу се.
5 Из, bo іес/мь / рлвь твон / н сьть / рлбы /
твоеіе."
5 Н къ селюу / проуеіе / сололюмю / люлнщ I
НЗГЛЛГОЛЛвЬ..'
Като оставим настрана правописните разлики,
дължащи се на факта, че аз се придържам към Хилендарския
ръкопис, моето изоколно-тонично четене съвпада със си-
лабичното на Р. 0. Якобсон. Това помага да разберем
по-добре техниката на "текстовите присъединявания* в
средновековната славянска литература.
функционалното съвпадане на изосилабичните и изо-
кблно-тоничните структури може да послужи като изходна
точка за интересни изводи от по-общ характер.
Естеството на староруските и на средновековните славянск"
изоколни структури изобщо потвърждава мнението на у^
512

, които отхвърлят хипотезата, според която
различни примери от средновековната славянска художествена
ироза биха могли да бъдат отнесени към определени
"стихотворни" структури. От своя страна съм напълно
съгласен с мнението на големия специалист и дълбок
познавач на староруската литература Д. С. Лихачов, върху
чиито изследвания за ритъма и формалните структури на
староруската литература и по-специално за "Слово о
полку Игореве" се опира и моето изследване. В 1961 г.
д, С. Лихачов пише в увода се към "Слово о полку Иго-
"В науке не раз делались попытки разложить текст
"Слова" на стихи, найти в "Слове" тот или иной стихо-
творный размер. Одни пытались разложить "Слово" на
трохеи и амфибрахии, другие находили в нем дактило-
хореических "дум", с аллитерационным стихом скандинав-
ских скалдов, с ритмом византийской церковной песни,
со стихом русских былин и т.д. и т.д. Уже одно пере-
числение тех стихотворных форм, с которыми сопоставля-
лось "Слово", отчасти разъясняет несостоятельность по-
пыток найти в "Слове" какую-либо определенную стихо-
творную систему. Оно ритмично, но ритмическая система
"Слова" глубоко своеобразна, принадлежить своему вре-
мени - XII веку - и не поддается разложению на какие-
либо современные нам стихотворные размеры. Ритм
"Слова" в основном связан с синтактическим построением
фраз, неразрьшен со смыслом, с содержанием текста...
Вместе с тем ритмичность "Слова" теснейшим образом
связана со всей его композицией.. ."57
Моите наблюдения потвърждават напълно думите на
известния руски учен. Освен това изследваният от мен
•йтериал хвърля нова светлина върху две основни точки:
1. В качеството си на композиции, свързани именно "с
синтактическим построением фраз, неразрывен со смыс-
*м, с содержанием текста", изоколните структури
определят конкретно и с филологическа обективност по какъв
"&чин един славянски текст "принадлежит своему време-
"и"; 2. Съвместното съществуване на изоколни и на друг
6Ид прозодични конструкции в рамките на по-сложни
тбкстови системи ни кара да зачеркнем от нашата мето-
'"ояогическа практика интерпретативни схеми, неизхожда-
• Риакрдо Пикио . . . 513

щи от конкретния анализ на вътрешните характеристики
на средновековната славянска литература, като например
противопоставянето между ''стихотворный размер" и други
видове ритмично-синтактични форми на речта.
Бих искал да подчертая, че досега избягвах да
противопоставям проза на поезия като рязко
разграничавани форми на речта, характеризирани респективно от
отсъствието или наличието на ритмично-синтактични
схеми. Освен това, изследвайки сложното явление ритмична
проза, имах предвид редом с многото и полезни
напътствия на модерните автори класическото изказване на Ци-
церон: "Sit igitur hoc cognitum in solutis etiam ver-
bis inesse numeros eondemque esse oratorios qui sini
poetici".58 Целта ми бе да изследвам ораторското
изкуство на православните славяни по емпиричен път и на
всички равнища. Да се установи съществуването на една
особена формална техника - акцентуалният изоколизъм -
може да бъде сметнато за положителен резултат, макар и
с това да не се изчерпва изцяло нашето изследване.
Един по-задълбочен анализ би могъл да доведе до
откриването на други, досега неизвестни художествени
похвати. Струва ми се, че широкото разпространение на
изоколните конструкции може да бъде обяснено въз
основа на функционалната приспособяемост на тази изотонич-
на парадигма в сравнение с относителната скованост на
силабичните размери.
Можем да предположим, че някои по-ранни славянски
текстове, създадени въз основа на силабична
стихотворна техника, са изгубили впоследствие произтичащото от
метриката им семантично въздействие: с други думи, че
те са загубили способността си да разкриват на
читателя (слушателя) същността на разчленяването (в резултат
на звукови, морфологични и лексикални изменения,
влезли в употреба през друг период или друга географска
област). За нарушение на метрическите закономерности
на един силабичен сегмент всъщност е достатъчно
изпадането на еровете, пълногласието, различната употреба
на местоименните форми или пък заместването на
остарели или чужди за средата думи. Нито едно от тези
явления не е било в състояние само по себе си да нару*1
семантичното действие на акцентуалните изоколни стрУ*'
514

тѵри. Достатъчно е било броят на акцентите в даден
grMeHT да остане непроменен - дължината или звуковият
, както и мястото на акцента в думите на колона
с могли да варират до голяма степен. Това е
позволявало не само да се поправят църковнославянските
текстове, но и да се произнасят по различен начин между
българи, сърби и източни славяни едни и същи думи, без
иоради това те да губят ритмично-синтактичната си
функция. Като оставим настрана всякакви обяснения за
произхода на явлението и за неговата зависимост от
социално- лингвистични фактори, изоколният принцип може
да бъде разглеждан като средство за улесняване
разпространението на текстовете и за запазване на
функционалното единство на църковнославянските езикови норми
сред цялото православно славянство въпреки
непрестанните местни изменения.
Менящото се отношение между общи ритмично-
синтактични образци (например изоколизма) и други
видове по-специфични риторични подчертавания на
логичните единици на речта представлява един от най-
интересните аспекти в историята на славянските
средновековни предмодерни формални структури. Както видяхме
в някои от горецитираните примери, самата изоколна
структура нерядко бива подчертана чрез специфични
сигнали от вида на рима, алитерация и др. Тези различни
маркировки могат да съществуват съвместно, но
преобладаването на една или друга от тях определя облика на
текста. В някои случаи акцентуално-изоколната
закономерност може да бъде потисната или даже заместена от
Фут вид маркираща система. Цитирам като пример един
откъс от "Новая повесть о преславном Росийском цар-
стве" (XVII в.). С цел да покажа по-ясно липсата на
"зокблна равномерност, използвам при скандирането на
тези редове горепосочената графична техника:
3 Преименитаго / великого / государства
4 матере / градовом / Росийскаго / царства,
2 православным / християном,
3 всяких / чинов / людем
6 которые / еще / душь / своих / от бога / не
отщетили
515

3 и от православные / веры / не отступили
5 и верою / прелести / не последуют // и держатся
/ благочестия
3 и к соперником / своим / не прилепился
2 и во отпадщую их / не уклонилися
7 и паки / хотят // за православную / свою /
веру // стояти / до крове,
Без съмнение римата (или почти римовият асонанс
"християном... людвм") тук е в основата на сигналната
система, маркираща разчленяването. Вътрешните рими
("прелести... благочестия, хотят... стояти"У по-скоро
подчертават, отколкото разделят логично-синтактичните
единици. В резултат на това броят на акцентите и на
сричките губи всякакво значение. Може ли да сметнем,
че този текст свидетелства за една преходна фаза, в
която от преобладаващия звуков изоколизъм се преминава
към нови техники, които ще стигнат връхната си точка с
вирши от бароковата епоха? Тази хипотеза не може да
бъде отхвърлена, макар да е все още трудно да се даде
точен отговор на въпроса. В рамките на нашето
изследване ще подчертаем факта (добре онагледен от горния
пример), че изокблните структури губят значение в
присъствие на други маркиращи стилови техники.
Упадъкът на изокблната традиция, предизвикан от
утвърждаването на други формални техники, изглежда
(поне доколкото се отнася до руските земи), не довежда
до пълното изчезване на тази стилна фигура от модерния
език. Типични изокблни конструкции са използвани,
макар и спорадично, от руски писатели през XIX и XX в.6
Това може да се обясни както с прерастването на
старата традиция в нова (както в случая е преходът от цър-
ковнославянски към новоруски), така и с жизнеността на
една синтактична схема, станала благодарение на дълго-
летното й използване постоянен фактор в езиковата
система. За подходящото описание на този процес са
необходими широки и задълбочени текстуални изследвания. A3
мога да посоча тук само някои първи наблюдения. Най-
интересни елементи в тази област можах да намеря у В.
516

Тредяковски, най-ангажирания в изследването на руските
отилни техники от писателите през XVIII в. Дворцовата,
бароково обработена проза на Тредяковски изглежда
моделирана по старите църковнославянски образци въпреки
разликите в интонацията и класическо-хуманистичните
амбиции на нейния автор. Начинът на построяване на
изречението е продиктуван от явна грижа за паралелизъм и
синтактично равновесие и понякога следва традиционния
ритмично-синтактичен план на изоколните конструкции,
де цитирам тук добре известния увод към "Новый и крат-
ісий способ к сложению российских стихов" от 1735 г.:
3 ВСЕМ / ВЫСОКОПОЧТЕННЕЙШИМ / ОСОБАМ
3 ТИТУЛАМИ / СВОИМИ / ПРЕВОСХОДИТЕЛЬНЕЙШИМ,
3 В РОССИЙСКОМ / СТИХОТВОРСТВЕ / ИСКУСНЕЙШИМ
3 И В ТОМ / ОХОТНО / ОТРАЖНЯЮЩИМСЯ,
3 МОИМ / МШЮСТИВЕЙШИМ / ГОСПОДАМ
2 Высокопочтеннейшие / господа!
2 Не без основательной / причины,
3 новый сей / и краткий / мой способ
3 к сложению / российских / стихов
3 вам / покорнейше / приписываю
6 Правил / которые / в нем / я положил / и по
силе / которьк
6 не прямими / назьюаю / стихами / старые / наши
/ стихи
3 кому лучше / как вам / искуснейшим
3 рассмотреть / надлежит / правость?
3 А охотно / в том / упражняющиеся
3 несколько / стихов / здесь,
3 доныне / в Росии / невиданних,
6 в пример / себе / найти / могут / и оные /
употребить,
6 буде / за благо / рассудят / им следовать / к
своей / пользе.
2 Вас / искуснейших,
4 ежели / правила / мои / не правы
4 или / к стихотворству / нашему / недовольны,
2 нижайже / прошу
517

5 и купно / исправить / и купно /
дОПОЛНИТЬ,
2 Но в том / упражняющиеся
5 чрез них же / повод / возымеют / тщательнее /
рассуждать
2 и стихи / наши,
2 чрез свое / рассуждение,
3 от часу / в большем / совершенстве
3 в российский / свет / издавать.
4 Одним же / и другим / но не полезен
4 правилами / моими / быть / уповаю,
5 что одних / вас / и других / новостию /
возбужду
5 либо / старые / наши / стихи /
освидетельствовать,
5 и по правде ли / те носили / имя / стихов /
доныне
2 разыскав / уведать.
2 Сие есть / мое намерение
3 в сем новом / и кратком / способе
3 к сложени» / российских / стихов
3 который / как достойнейшим / вам
3 в честь / вашу / посвящаю,
3 как благоразумнейшим / в исправление / отдаю.
5 Но как / во веем / так / либо / и в сем
5 правду / любящим / в покров / и защиту / вручаю
5 не больше / поистине / малую / и весьма /
недействительную
5 искру / моего / ума / показать / хотевши
5 коль вам / и услужить / и вас глубочайше / тем
почтить / желающий,
2 высокопочтеннейшие / господа,
2 ваш / покорнейши
2 и нижайши / слуга
2 Василий Тредиаковский61.
Както у майсторите на старото славянско ораторско
изкуство (Доментиян, Евтимий, Григорий Цамблак), така
и у този руски оратор от XVIiI в, изоколното
скандиране ни помага да оценим изисканата, грижливо обмислена
синтактична композиция. Имайки предвид индивидуалност-
518

а и менящото се взаимоотношение на колоните, можем
^сно да проследим ритмично-логичната основа на звуко-
писа. В тежкия бароков стил на Тредяковски, на пръв
поглед далеч от старите паратактични схеми, изоколната
техника служи, за да подчертае логичното единство на
някои колони. Това се отнася например до колона
"правил / которые / в нем / я положил / и по силе /
сторих", който служи като основна опорна точка на цялата
аргументация. Индивидуалността на този колон изтъква
емфатичността на следващия "не прямими / называю /
стихами / старые / наши / стихи". Тази индивидуалност
е подчертана по различни начини. Началото и краят на
колона подчертават основната мисъл чрез едно логично и
звуково повторение: "правил которые... и по силе
которых". Звуковото единство и компактността на колона
са подчертани и от вътрешните рими в окончанията:
"правил... положил".
Изоколно четен, текстът показва също някои общи
черти с поезията на Тредяковски: подобно техническо
усърдие, подобна надута тежест. Идва ни наум да се
запитаме каква е всъщност разликата между прозата и
поезията на този писател. Ако сверим теоретичното дело на
автора, лесно ще разберем, че "бащата на руската
поезия" е посветил голяма част от теоретичните си трудове
именно на този проблем. Търсенията на един нов, по-
съвършен и по-добре обособен поетически похват
отразяват до голяма степен прекия му личен опит на писател.
Като литературен деец и като кандидат-законодател на
руския Парнас, Тредяковски е трябвало в даден момент
от своята кариера да си постави въпроса за отношението
на новото руско изкуство към моделите на църковносла-
вянската и староруската традиция. И тогава, колкото и
това да изглежда странно за някой съвременен учен, той
схваща като важен момент в дискусията си за новото
стихописание именно, струва ми се, изоколната
традиция. В подкрепа на нашата хипотеза ще се спрем върху
един неизвестен пасаж от втория трактат върху стихо-
сдожението, написан от Тредяковски в 1752 г. като
допълнение и поправка на "Краткий и новый способ" от
1735 г.
519

Както се вижда, Тредяковски не само познава
риторичния изокдлон (което ни учудва, знаейки, че е
получил класическо образование), но, изглежда, има
предвид именно този вид изокдлон, който ни интересува:
изокдлон, който не е определен от броя на сричките, но
е съставен от почти равни части. Разбира се, тази
дефиниция може да е стигнала до Тредяковски или чрез
нему известни класически автори, или посредством някой
учебник (например Rhetorica ad Horennium, в която
фигурата compar е определена именно като "quod habet in
se membra orationis... quae constent pari fere numero
sillabarum"63. Сигурни ли сме обаче, че споменавайки
този вид изокблон, т.е. начин за паралелно построяване
на изречения с части, независими от точен брой срички,
Тредяковски не е имал предвид също и църковнославян-
ската и староруската традиция? Не е неоснователно да
го предположим, още повече като се има предвид, че
Тредяковски като възпитаник на Духовната академия е
бил запознат със славянската риторика. Ако прибавим
към това прякото свидетелство, което представляват
текстове като увода към "Краткий и новый способ", от
който произтича, че Тредяковски е използвал грижливо
построени изоколни структури в своите произведения,
нашата хипотеза придобива още по-конкретен характер. В
бъдеще нови изследвания ще ни дадат може би още по-
сигурни аргументи. Още сега разполагаме обаче с
достатъчно доказателства, за да можем да твърдим, че когато
по времето на Тредяковски и Ломоносов в Русия възниква
проблемът за нова кодификация на литературните
жанрове, старата и сложна изоколна традиция на литературата
отпреди Петрово време не е била още напълно залязла.
В началото на тази статия помолих читателя да
обърне внимание преди всичко на фактите, а не на
дадената от мен интерпретация. Надявам се, че тук
представеният материал ще послужи като основа за една
полезна дискусия върху проблема за славянските изоколни
структури. Струва ми се, че този проблем заслужава на'
шето внимание, защото систематичното изследване на та'
зи средновековна славянска формална техника би могло
да ни помогне да вникнем по-добре в един период от
520

^оГовековната литературна история и да ни насочи към
решението на много въпроси на стиловата и текстовата
критика*.
БЕЛЕЖКИ
Историческите и географските граниии на изследбане-
■о биха могли да бъдат no-точно определени 6 бъдете
бъз основа на резултатите on анализирането на по-
голям брой текстове. В дадения момент, струва ми
се, та бъде по-уместно да очертаем само в обши
линии рамките му. Шо се отнася до хърватската област,
аз съм се ограничил с малко примери. Същото се
отнася до чешката и до другите зони на смесени влия-
ния между църкобнославянската и западно- и
южнославянската традиция под влиянието на латински
лингвистични и културни модели. Изследваните on мен
ритмично-синтактични сярукяури се намирам Ь
"Легендата 8а св. Венцислав" според глаголическия ръкопис
6 Любляна No 161 on края на XIV 6. (Н е г z 1 -
д о п i j а, Е. Srednjevjekovna knjiievnost sred-
njega vijeka. - В серията: Pet etoljeca hrvatske
knjl2evno8ti, 1. Zagreb, 1969, 247-251). Този
пример подсказва, че плодоносни изследвания могап да
бъдап направени върху първите векове на
християнската славянска традиция въз основа на явления,
обай за чешката, хърватската и източнославянската
област. Шо се отнася до разпространението на
изоколните структури в хърватската глаголическа ли-
■ература, вж. Hercigonija, Е. Srednje-
vjekovna knJItеѵпозt.. . , 2. - В: Povijest hrvatske
г WnJitevnoeti. Zagreb, 1975.
В различни мои трудове (on 1959 насам) съм
използвал термините Slavia orthodoxa и Slavia готапа, 8а
да означа респективно областта на разпространение
На църковнославянската традиция и пази,подчинена на
Преките влияния на католическата и латинската
езикова традиция. Тази перминология бе обект на
дискусии, които днес ми се оярувая преодолени и които
521

във всеки случай не засягат по съшество настоящото
изследбане. Тази статия се основава върху днес
широко приеманата предпоставка, че кулшурните прояви
на източните и на южните славяни са намерили израз
6 различни периоди и на различни нива в рамките на
една иърковнославянска езикова обшност (6ж. между
другото основния труд на Л и х а ч е в, 0. С.
Поэтика древнерусской литератури. Л. , 1971, с. 7,
както и Plcchlo, R. Models and Patterns in
the Literary Tradition of Medieval Orthodox
Slavdom. - In: American Contributions to the
Seventh International Congress of Slavists, II,
1973, 442-443).
Курсусът в славянската средновековна проза трябба
да бъде изследван 6 рамките на общия проблем за
ритмичната проза, върху който толкова е било
написано (например известният труд на Томашеб-
с к и й, В. Ритм прозы. - В: Томашев-
с к и й, В. 0 стихе. Л.,1929), без обаче де са
били постигнати убедителни методологически ревулта-
■и. Тъй като курсусът, или подходът да се маркира
проэодично краят в простите или сложните изречения,
не е нищо друго освен един от многото стилови
похвати, почиващи върху общи ритмични схеми, струба
ми се, че е необходимо първо да бъде определено коя
ритмична схема е използвана в даден корпус от
текстове. От моя страна вярвам, че съм намерил очебийни
примери на курсус, основан върху гоническия
изоколизъм, не само у един средновековен писател
като българския Патриарх Евтимий Търновски, но също
(и това е още по-чудно) у един модерен писател капо
Н.М.Карамэин, чиято проза се окавва повлияна on
староруската традиция въпреки усилието на автора да
се приспособи към модерни и западни образци. Преди
обаче да представя на учените тези мои по-детайлни
наблюдения, мисля, че е необходимо едно задълбочено
разискване върху самото естество на изоколния
принцип .
Присъствието на метрични несилабични структури 6
славянската средновековна художествена проза и тях-
ното значение за изучаването на стиловите особенос-
522

щи, основани бърху синтактичната прозодия, е добре
известно благодарение преди бсичко на специалисти,
работещи ft областта на иэточнослабянското и на
южнославянското Среднобекобие (6ж. например Н а т т,
J. Starohrvatski prijevod Pjesme nad pjesmama. -
Slovo, 1957 (Zagreb), Ho 5-8; Trifunovi<5,
D j. Prilog poenavanju retorske ritmicnosti и sta-
roj ruskoj i srpskoj knjiievnosti (na primeru Kiri-
la Turovskog Teodosija Hilendarca). - Knjiievnosti
i jezik, XII (Beograd), 1965, Ho 3; Тараной-
c k и 0, K. формы обшеслабянского и иеркобносла-
бянского стиха Ь дре&нерусской литературѳ ХІ-ХІІ66.
In: American Contributions to the Sixth
International Congress of Slavists, I, The Hague,
1970).
За историята на иэоколона 6ж. убода на G.Barabino
към P.Rutili Ludi - Schemata dianoeas et lexeos. -
Pubblicazioni del 1'1stituto di Filologia Сіавэіса
del 1'Universita di Genova, 27, Genova, 1967, 17-19.
За описанието и дефиницията на тази фигура Ьж.
Lausberg, H. Elementе der Iiterariechen
Rhetorik. Munchen 1967 (3°), 110-112.
Вж. споменатия убод на G.Barabino. Цит. съч., с.
IB.
Р i с с h i о, R. The Іэосоііс Principle in Old
Russian Ргоэе. - In: Slavic Poetics. Essays in
Honor of Kiril Taranoveky (ed: R.Jakobson, C.H. van
Schoneveld, D.S.Worth). The Надие-Рагіэ, 1973, 299-
331; On the Prosodic Structure of the Igor Tale. -
Slavic and East European Journal, 16, Summer, 1972,
Mo 2, 147-162; Іэосоііс Constructions in Old
Serbian Prose. - Xenia Slavica (for Gojko Ruzieil), 149-
161; Sulla etruttura prosodies di una pagina roroana
<ti Gogol. - Strumenti critici, 20, 1973, 101-116;
Strutture isocollche е poesia slava medievale: a
Proposito del capitoli III е XIII della Vita Con-
etantini. - Ricerche Slavistiche, ХѴІІ-ХІХ, 1970-
^972, 419-445; Models and Patterns in the Literary
Tradition of Medieval Orthodox Slavdom. - In:
American Contributions...; Su alcune analogie fra la
tecnica scrittoria del Petrarca е gli stili della
523

letteratura elava balcanica del XV secolo. - In:
Petrarkizam u elavenskim narodima (nog рѳдакиията
на F.6ale). Zagreb, 1977; L'intreccio delle parole
е gli still letterari ргѳзво gli Slavi Ortodoaai
nel tardo medioevo. - In: Studi slavistici in ri-
cordo di Carlo Verdiani. Ріэа, 1979, 245-262.
P i c c h i o, R. Models and Patterns..., 457-
464.
Особено полезни no бреме на дискусията бърху моя
доклад на конгреса бъб Вартаба бяха забележките на
А.И.Ланченко, чиито изследбания и по-точно статията
му "Перспектибы последобания истории дребне-
русского стихотборстба" (ТООРЛ, XX, 1964, 256-273)
бях бѳче иэполэбал. Между другите събетски трудобе,
поябили се б последните години, особено полезни са
ми били Холшебникоб, В. Е. Русская и
польская силлабика и силлаботоника. - В: Теория
стиха. Л. , 1968, 25-48; Проблеми ритма, художестбе-
ного бремени и пространстба б литературе и искус-
стбе: Л., 1970.
1 О
Многочислените сърдечни раэгобори с колегите О.Не-
делкобич от Загреб и В.Колесоб от Ленинград по
бреме на престоя им като visiting professors при Йейл-
ския униберситет б 1975 г. допринесоха за изясняба-
нѳ на много аспекти на моето ивследбане. И
настоящата ми статия, целяща да разшири дискусията бърху
един проблем от общ интерес, е бъэникнала по бнуше-
ние на В.Колесоб.
М.Колучи и А.йанти са стигнали до интересни
заключения по отношение на ползата от анализа на
изоколните структури по бреме на работата им бърху
критичното издание на Слобо и моление от Даниил За-
точник (флорениия, 1977) б поредицата Studia hieto-
rica et philologies - Sectio Slavoa IV.
C o 1 и c c i, M. Le strutture prosodiche deile
Slovo Daniila Zatoenika. - Ricerche Slavistiche,
XX-XXI, 1973-1974, 83-123.
Heroigonija, Е. Цит. съч., с. 115 и
сл., а така съшо и 140-186.
Лак там, с. 191
Цитирам от изданието на М й 1 1 е г, L. Dee Met'
524

ropoliten Ilarion Lobrede auf Vladimir den Heiligen
und GIaubensbekenntniэ (nach der Erstausgabe von
1884 neu herausgegeben, eingeleitet und erlautert).
Wiesbaden, 1962, p. 60.
Много от читателите специалисти эдѳ намерят излишно
каблягането бърху факта, че изоколното членение на
текст, подчинен на ритмично-синтактичния паралели-
зъм забиси очевидно от самата ритмично-синтактична
функция, поради която индивидуалността на кблоните
може да бъде установена само бъз осноба на бътрешни
критерии, а не бъз осноба на абстрактни модели.
Въпреки тоба добре е да бъдем наясно по бъпроса,
още побече че недоразумения са бъзможни, както по-
кавба една, може би малко прибързана рецензия на
Daniel Lafarriere от Tufts University 6 Slavic and
East European Journal (vol. 20, Winter 1976, No A,
c. 488): "...what іэ to prevent из from dividing
any passage of Old Russian literature into "cola"?
The arbitrariness of the length of the "cola" is
indicated, for example, in the ways that Bicchie
divides the opening of Nestor's Life of Theodosi-
us... Granted, one intuitively senses a rhythm in
artistic prose, but an objective measure of this
rhythm is far from being establisced, if only
because so little is known about the rhythm of
ordinary speech, let alone artistic prose..." Върху
бъэможността (или no-скоро ползата) да се прибягба
към различните "скандирания", т.е. различни
графични опагледябания с иел да се даде по-ясна предстаба
38 функцията на ритмично-синтактичните компоненти,
имах бъзможност да се спра бече при друг случай
(бж. моите статии Models and Patterns..., c. 462 и
Sulla Struttura prosodica di una pagina romana di
Gogol...) Връщам се бърху бъпроса по-нататък б тази
спатия. Струба ми се, че бъб бсеки случай не може
да се разглеждат задоволително тези проблеми, ако
преди тоба не си дадем сметка, че "обективната
мярка" за ритъма (гоборейки за ритмично-синтактични
структури) може да бъде определена само като се има
предбид контекстуалната функция на ритмично-
синтактичните единиии.
525

Колоните, които следват, са иитирани в предния прц,
мер.
18 Вж. И и 1 1 е г, L. Цит. съч., 63-64.
Водещата роля на изокблната структура може да оста.
не непроменена въпреки пренасянето на даден текс*
от една област в друга на църковнославянската ѳэи-
кова общност; това не значи обаче еднаква рецитаии*
на всички равнища, фактът, че един и същ текст може
да бъде "рецитирай" по руски, по сръбски, по
български начин (или по църковнославянски начин 6 рим-
оките земи), улеснява разпространението му, но, ощ
друга страна, го подлага на изменения в ритмично-
синтактичното "акцентиране", които между другото
могат да повлияят на редакторските намеси на пре-
писвачите.
го
Например в известния пасаж от "Слово о полку Игоре-
ве": "...а княэи сами на ce6t крамолу коваху."
Изменя се смисълът, ако четем "сами" със
самостоятелно ударение, ако го присъединим в една ударена еди-
нииа с думата, която го предшества ("а кня»и
сЬми"), или с тази, която следва ("сами на себъ").
Що се отнася до друг пасаж на Словото: "...а он Ь
Kueftt эбон сльгаа", ако четем "а он" като отделна
ударена единииа, а не "а он Ь Киебъ", предаваме,
струба ми се, по-добре значението на тези бажни
слоба Ь легендата на Всѳслаб. И още много други по-
бажни дори различия се получават Ь друг контекст Ь
зависимост от това, дали четем енклитично, или ке
форми като их, его и под.
2 1
Вж. в текста на Septumginla употребата на
£яі рх.£п<оѵ. . . според една конструкция, която калка
се предава в славянското приаря. ВА.А. 1:11:
xupte iKiae aotfSa&e, £av
хт|ѵ xanetvwotv xfjc боб^я^ оои. . .
Забележете, че ако искаме да изтъкнем прозодичната
самостоятелност както на "яко" (в началото на
колона), така и на "ны" (в края на следващия), иво-
колната симетрия (4,5,5,4) ще остане маркирана от
една конструкция "в рамка". Това не означава, че
нашето скандиране е произволно - означава само, че
паралелизмът на колоните е маркиран и от симетрич-
526

ното разположение на "двусмислени* акцентирани
единици. Поради това още веднъж наблягам върху
факта, че основното е единствено функционалното
отношение между структуралните компоненти, и то е
решаваш фактор.
>3 Тыбнути" тук вероятно е включено в текста на
ръкописа А бъз основа на В, С, Сг по критическия апарат
на М й 1 1 е г, L. Цит. съч., с. 58 (...Dae Ьѳі
A fehlende "gybnuti" 1st schwer zu entbehren...).
Отнася се go една често срещана в православнослз-
вянските текстове форма (вж. Живот Константина, I),
ввета от апостол Павел (I Kop. 10:9-13). Това е
един от случаите, в който установяването на
ивоколната структура може да бъде много полезно при
текстовата критика .
24 И 0 1 1 е г, L. Цит. съч., 58-59.
2 С термина cauda (опашка) означаваме един ритмично-
синтактичен сегмент, логично и ритмично свързан с
предшестващия го колон. Това не значи, разбира се,
пълно отъждествяваме на тази ритмична и синтактична
фигура с ѵегЬиэ caudatus.
Цитирам no: Constnntinus el Methodius Theeealoni-
сепвеэ (Fontes. Recensuerunt et i11 ustrnverunt
F.Grivec, F.Tomeid. - Radovi Staroe1avenskog
Institute, Mo 4. Zagreb, 1960, p. 95.
Пак там, с. 98.
гв
Zivot evetoga Simeuna i evetoga Save. Napieao Do-
mentijan (na svijet izdao D j . Dani6i6). Beograd,
29 1865.
} Пак там.
Цитирам от текста на подготвеното заедно с Анджоло
Панти критическо издание на Словото. Вж. също
изданието на й.С.Лихачов и Л.А.Пмитриев "Слово о полку
Мгореве" (Библиотека поэта, Большая серия, 2 изд.).
3l Л., 1967, с. 46.
3гЛихачев-Дмитриев (ред.), с. 50.
33 Пак там, с. 53.
34 ПСРЛ. Т. І-ІІ. Лаврентиевская и Троицкая летопись.
Слову о полку Игореве u памятники Куликовского
цикла (под ред. на й.С.Лихачов и Л.А.ймитриев). М.-Л.,
1966, с. 537.
527

35 псрл, i-ii.
Лихачѳв-Дмитриѳв (peg.), c. 44.
Пак там, с. 53.
зв
По рък. No 19 на Московската духовна академия. Вж.
Л а 6 р о 6, П. А. Материали по истории возникно-
вения древнейшей славянской письменности.
3 9
Слово о полку Игореве и памятники Куликовского
цикла. .., с. 542.
ПСРЛ, IV. Вж. Fenel, J., D. Oboleneky.
A Historical Russian Reader. Oxford, 1969, 86-98.
ПСРЛ, Ипатьевская лѳтопись, 641-642.
4 2
Г у д з u 0, Н. К. Хрестоматия по древней русской
литературе (VIII изд.). И., 1973, с. 5. Този пасаж
е бил вече анализиран от мен в статията ми The Iso-
colic Principle in Old Russian Literature..., 307-
308.
Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius
(1375-1393) (nach den beaten Handschriften heraus-
gegeben von Е.Ka1uiniacki). Wien, 1901, 103-104.
Русев, П., И. Гълъбов, А. Д а 6 и д о 6,
Г. п a h ч е в. Похвално слово за Евтимий от Григо-
рий Цамблак. С, 1971, 112-123.
Ноята интерпретация на текста доста се различава по
някои точки от тази на горепосоченото издание. Тук
не е мястото, където да бъдат разгледани тези
различия. Това, което бих искал да подчертая, в, че
"скандирането", т.е. ритмично-синтактичното
разчленение на текста, не може да бъде друго освен
резултат на един задълбочен интерпретативен труд,
почиват върху приниипите на интегралната филология, за
която говорих по-горе.
Воровкова-Найкова, В. А. Нила Сор-
скаго Предание и Устав с вступительной статьей
(Памятники древней письменности, 179). СПб., 1912,
с. 11.
Вж. по този повод И а 1 о п е у, G. S. J.
Russian Нѳэуспаэт. The spirituality of Nil SorsMj.
The Hague-Paris, 1973 (по-специално гл. II "The Way
Back to God", 73-101.
Kop. 14:15.
4 9
Пак там 14:19: "...Ѳе\<о явѵге Ьоуоіх; г« Кои
528

|oat, Ivo xal &Uov; хагі)хт)ою, fj pv
ev у>.&оот\. "
s° Само разграничавайки ритмично-синтактичната
структура и вниквайки в нея, читателят се научава да
чете и да разбира текста.
slFen е 1, J., D. Obo I en з k у. Цит. съч.
5* Това не е единствен случай. Намираме 6 този текст и
други "неправилни кола", чиято ритмична
неправилност изглежда зависеща от интерполация. Явно
проблемът не се изчерпва само с прозодични критерии.
"Поправката на текста" с цел да бъде пригоден към
ритмичната схема (макар и да се отнася до ритмична
схема, която е характерна и преобладаваща за самия
текст), би била очевидно едно насилие. Няма
съмнение все пак, че дадената от прозодичната структура
насока трябва да бъде взета предвид заедно с други
фактори, произлизащи от проверката и от оценката на
вариантите, както и от всички нормални подходи на
текстовата критика с цел на ехатіпаііо и евентуално
на геэіііиііо textus.
D а n i е i <5 , Dj. Цит. съч.
За средновековния четец, добре запознат със Светото
писание, звуковото преплитане подчертава
недостатъчността на човешкото слово. Приниипът, според
който дарът божи (непостижим с човешки усилия) може
да бъде даден само от Бога, е изявен веднага след
кова с един цитат от Посланието на св. Яков (1:17):
*высакъ дарь съврьшен сьвише съходит."
С този проблем се занимавам в статията си L'intrec-
cio delle parole е gli эіііі letlerari ргеээо gl i
Slavi Ortodossi nel tardo Medio Evo, - In: Studi
elavietici in ricordo di Carlo Verdiani. Pisa,
1979, 245-262 (вж. българския превод в настоящата
5в Книга) .
Ricerche Slavistiche XVII-XIX (In Memoriam Giovanni
Haver), 1970-1972, 419-445.
Проф. Анджоло Данти почина преждевременно прев
І979 г. Споменатият труд върху "Слово о полку Иго-
37 Реве" не е завършен u не е издаван (бел. ред.).
Л и х а ч е в, Д. С. "Слово о полку Мгореве" -
>*ероическии пролог русской литератури (2 изд.).
■ Рикардо Пикио ... 529

М.- Л. , 1967, 93-95.
58 Cicero, Orater, LVI - 19O.
5 9
Г у g з u 0, Н. К. Хрестоматия. Цип», съч. , с ~
В доклада си, четен на Международния конгрес
сбетен на ф. М.Достоевски (Венеция, фондационе Чц
април 1972), се занимабам с бъпроса за "изжи6яР>а '
то" на изоколните структури Ь нобата руска лище
6,
Тредиакобски-й, В. К. Иэбранные прОи
бедения (Библиотека поэта, Большая серия, 2 изд \
М.- Л., 1963, с. 365.
6 2
Сочинѳния Трѳдиакобского (изд. А.Смирдин). СП6
1849, 1, с. 123.
Corni f i c i. Rhetorica ad C.Herennium (ed
G. Calboli). Bologna, 1969, IV, 27-XX, p. 173.
530

"ПЛЕТЕНИЕ СЛОВЕСЬ" И ЛИТЕРАТУРНИТЕ СТИЛОВЕ
НА ПРАВОСЛАВНИТЕ СЛАВЯНИ В ЕПОХАТА НА
КЪСНОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ
1. Разнообразен е характерът на
разискванията върху същността и произхода на т.нар. второ
ржнославянско влияние. Още от самото начало на нашия
век тази терминологична формула придобива голяма
популярност благодарение на изследванията на П.А.Сирку и
К.Радченко върху българската средновековна литература
и главно благодарение на предложеното от А.И.Соболев-
ски в една негова студия от 1894 г.* тълкуване на
отношенията между южните славяни и света на древната
руска литература. Руските литературни паметници от
края на XIV и началото на XV в. притежават различни и
съвършено нови характерни черти, които ги отличават от
паметниците, създадени в непосредствено предхождащата
епоха. Ето защо се е създало убеждението, че от
България и Сърбия са пренесени нови идеи и техники. В
южнославянските сръбски и български територии се е
разгърнала много широка литературна и филологическа дейност,
грубо прекъсната от отоманското нашествие в
балканските земи. Хронологическото съвпадение между
политическото утвърждаване на Москва (Куликовската битка -
1380 г.) и залеза на Сърбия и на България (битката при
Косово - 1389 г.; падането на Търново - 1393 г.) е
улеснило историческото включване на това южнославянско
влияние в една идеологическа схема, управлявана от
традиционната идея за културното translatio
(пренасяне) от византийско-балканските в руските земи.
Уточнението, че това е второ влияние, отразява желанието да
се подчертае продължителността на един процес, чието
начало се поставя още през X-XI в. с християнизирането
на Киевска Рус от страна на славянско-византийски
мисионери, осъществили първото влияние на южното
славянство върху руската култура. Стремежите на първите
руски учени, които са изследвали тези връзки, са били
насочени главно към разширяване на обсега на историчес-
Ните изследователски перспективи. Независимо от това
531

русоцентризмът - ако мога така да се изразя - на тезц
постановки е очевиден.
Най-новите изследвания предизвикаха редица
съмнения и относно обновителния характер на откритите
явления в късносредновековната литература на руските земи
(главно от XV в., но с развитие, което покрива и целия
XVI в.), и относно зависимостта на тези явления от
едно културно translatio от Балканите в Русия. Голям
отзвук в тази насока намериха тезите на Д.СЛихачов,
Според съветския учен и източно-, и южнославянските
литературни стилове от тази епоха трябва да се
разглеждат в контекста на едно повсеместно културно
обновление, което той определи като "източноевропейски
предренесанс"2. Възразявайки на критико-историограф-
ската традиция, която отъждествява първия център, в
който се създават и от който се излъчват характерните
за второто южнославянско влияние литературни техники,
с Търновската книжовна школа през XIV в., М.Мулич
привлече вниманието върху една славянска и в частност
сръбска традиция, която е предшествала литературния и
филологическия разцвет в България през XIV в. Други
учени подчертаха различни други компоненти на
културните явления, които обикновено биват обобщавани чрез
формулата "второ южнославянско влияние"4. Тенденцията,
най-общо казано, отразява мисълта, че много от
предполагаемите формални и идейни обновления, които
характеризират правос лавнос лавянс ката култура между XIV и
XVI в. в действителност са само резултат от развитието
на налични в по-древната традиция тенденции.
Културните събития и явления, които разглеждаме,
позволяват те да бъдат изтълкувани като "ново раждане"
или "възраждане". Като неизбежна последица в
тълковните схеми на славистите биват възприемани, повече или
по-малко изявено, онези историографски тези и
категории, които характеризират изследванията на присъщите
за византийската култура от IX и XIV в. "възраждания".
В действителност, като използваме, макар и частично,
схеми от рода на онези, които са възприети за
изследването на Byzantine Commonwealth (според дефиницията
на Д.Оболенски5), можем да говорим за една
православнославянска езикова общност, съответстваща на
532

общност на православното славянство. В ПОС-
15 години се спрях по-настойчиво именно върху
термините и върху понятията църковнославянска езикова
рбщност и православно славянство с цел, от една стра-
„а, да преодолея руско-, българско- или сръбскоцен-
трични интерпретации и, от друга, за да огранича в
пределите на една точна етно-езикова и духовна област
свръхнационалната концепция, предложена от Д.С.Лиха-
човв. Културните и литературните течения, изтълкувани
рече като резултат от второто южнославянско влияние
върху руската цивилизация, според мене могат да бъдат
по-обективно преценени, ако бъдат разгледани в общия
клан на православната славянска традиция, която да
включва южните, както и източните славяни и която е
намерила израз във всеобщия език на тяхната култура.
1.1 Може би в проучванията се отдава прекомерно
голямо внимание на културно-историческото ситуиране на
изследваните явления, или, казано с други думи, преди
оце да се даде точна дефиниция на тези явления,
основаваща се на аналитичното описание на съставните им
елементи, интересът е насочен към определянето на
техния произход и на техните вероятни зависимости от
различни политически или религиозни фактори. Най-слаба се
оказва онази точка, която преди около седемдесет
години бе възприета именно като изходна за самите
разисквания: т.е. описване на стиловете и на формалните
техники, които са се разпространили в литературата на
балканското и на източното славянство в периода XIV-
XV в. Специалисти от различни области изтъкнаха
промените, които стават в този период в: писмената техника
на преписвачите7, украсата на ръкописите8, правописа9,
граматичните норми10, някои начини на риторична упот-
Реба11, отношенията между "новия стил" и някои важни
з% целия православен свят духовни движения като исиха-
** , възможните влияния на държавни или династични
^иции върху идеите на писателите13, както и някои
сьответствия между литература и изобразителни изкуст-
** . Едва в последните години, и то по не съвсем
задоволителен начин, бяха сторени първите опити, за да
Се уточни в какво точно се състои "новият стил", т.е.
°вият (или смятан за такъв) начин на писане. В про-
533

дължение на години единствената грижа е била да се
отбележи, че в епохата на т.нар. второ южнославянско
влияние авторите, които създават творбите си на цър-
ковнославянски език (в различните му местни традиции,
повече или по-малко чувствителни към нормативни тен-
денции в периода XIV-XV в.), използват пищен, украсен
и сложен стил и се придържат към архаични норми, позо-
ваващи се на своеобразен езиков пуризъм.
Днес благодарение на проучванията на филолози и
изследователи с подчертана чувствителност към
литературната значимост - можем да цитираме О.ф.Коновалова,
Д.С.Лихачов, М.Мулич, ф.Визгел и В.П.Зубов - се стига
до едиа no-строго методологическа постановка при
разглеждане на проблемите за формалния анализ1 . Най-
съществените резултати от тези проучвания се отнасят
до семантичната функция на синтактичните структури, до
ритмичността като основен елемент на техниките,
използвани особено в омилетиката и агиографията, както и до
библейските и патриотичните модели, Но тези явления не
са типични само за т.нар. второ южнославянско влияние,
или "източноевропейски предренесанс", или по друг
начин казано, "православнославянското възраждане". В
действителност същите категории се оказват приложими
не само към различни области, но и към различни
периоди от православната славянска литература: от периода
на Киевска Рус, Сърбия на Неманичите и Търновска
България в епохата на т.нар. Палеологов ренесанс чак до
епохата на провъзгласяването на московската автокефал-
ност, на заличаването на Византия от политическата
карта и на процъфтяването на западния хуманизъм16. Ето
защо е необходимо да се проследи дали и по какъв начин
традиционни техники и методи, които сами за себе си не
притежават отличителна функция, са могли да се
съчетаят в обновяващи и функционално обособяващи употреби,
когато се намират в контекста на една точно определена
литературна цивилизация. Преди да се правят опити за
обобщаващи и заключителни интерпретации, проучването
на тези именно техники и на тези методи, проведено
според критериите на аналитичната филология, ще се
окаже наистина ползотворно.
534

2. Ритъмът и синтактичните структури в своята
ctdHOCT и в своето функционално взаимоотношение са ос-
н0Вни съставни части на стила, като под стил се
разбира изразният синтез на формалните способи. В
конкретния случай със средновековната литература на
православното славянство тези съставни части придобиват
специфично и разграничаващо значение, което е
последица от вековната устойчивост на основните ритмично-
синтактични структури, изградени върху тоническия
азоколон*7. Когато се намираме пред текстове, чиято
проза е ритмически скандирана от тонически изоколони,
съответстващи на логически и синтактични единици, ние
сме в състояние да разчленим стилистичната канава,
служейки си с подлежащи на обективен контрол критерии,
за да проучим вътрешната й изработка.
По-просто можем да кажем, че самото установяване
на присъствието на серийно подредени колони ни
позволява да изследваме изработката и функцията на
отделните части, за да установим как точно е построен и как
функционира формалният механизъм.
Самите изоколни структури не са типични нито само
за определен период, нито само за точно определена
област на православната славянска литературна
цивилизация. Тяхното присъствие обаче ни предоставя една
основа на поетическа граматика, т.е. една постоянна
структурна величина (константа) от голямо значение. Ако
успеем да установим съществуването на различни видове
изоколни структури, свързани с особени синтактични
функции и с конкретни семантични предназначения, ще се
приближим до основната цел на нашето изследване, която
се състои в откриването на отличителните за стила
черти.
Вярно е, че този вид проучване е все още твърде
нов, за да може да се очаква безрезервно приемане на
неговите методологически предпоставки от страна на
всички специалисти. Може да се възрази, че
действителната същност и значимост на изоколните структури в
прозата на православното славянство не са достатъчно
'оказани и че се намираме пред критически методи, кои-
то са все още в процес на изпробване1*. Надявам се все
"^» че предложеният и анализиран в настоящата статия
535

материал, придружен от конкретно позоваване на
стиловете на т.нар. второ южнославянско влияние, може да
предостави и нови доказателства за всеобщото значение
на изоколните структури за проучването на по-голямата
част от литературната православнославянска традиция от
момента на зараждането й до прага на съвременната
епоха19.
2.1 Изоколните структури, които изглеждат
характерни за по-голямата част от най-древната
средновековна славянска проза, ни се представят под формата на
ритмична канава, която подчертава и същевременно
обуславя синтактичната структура. Напълно оправдано е да
се мисли, че тяхното предназначение е било да
ръководят четеца рецитатор, за да може, следвайки една точно
определена схема на логическо скандиране, той да
схване смисъла на текста. Такъв е случаят с древната
"Легенда за свети Венцеслав" в глаголическия текст, който
четем в Люблянския бревиар No 461:
2 I vzrast / Veceslav
4 пабе / stroiti / ljudi / svoje:
2 Blagodetiju ze / bozieju,
2 Veceslav / knez
4 ne takmo / knjigi / navice / dobre,
2 na i veroju / svrsen be.
4 Vsem ie / пізбіт // dobra / tvoraSe,
4 nagije / odevaSe // Ia6u<5eje / piteaSe,
4 stranije / prijemaSe // po evan'jelsku / glastt.
3 vdovic ze / ne dadese / obideti
4 ljudi vse / ubogie / i bogatije / milovaSe»
3 Bogu / rabotajucim / sluzaSe»
4 crkvi / mnogije / krasa§e«
3 Veruje / ubo / v Boga
3 vSem / srcem / svoim
3 vsa / blagaja / tvoraSe
3 jaze / koliido / moiaSe. ..2°
536

рИтмичната специфика на колоните с две, три и четири
ударения тук е подчертана от явни алитерации и рими.
Онзи, който "рецитира" приведения текст, като се
доверява изцяло на ритмично-фоничната структура, е в
състояние да улови логическите връзки, или обратното, мо-
^ да "рецитира", без да подлага самия текст на
предварителен синтактичен анализ. С други думи, за да се
«разбере" текстът, достатъчно е да се умее да се
"рецитира", или обратното - може да се "рецитира", без
предварително да се "разбере". Трябва да се отбележи и
това, че годността на ритмичната канава е подсилена от
симетричното разположение на изреченията в три- и те-
тракблони като в строфи.
Даже и когато повествованието не е риторично
напълно издържано и когато основната ритмична структура
е трябвало да се нагоди към техниката на цитирането
(ограничавайки свободата на писателя-компилатор),
присъствието на даден вид изоколни серии, които твърде
бързо са били стандартизирани от традицията, е
позволявало на четеца да "рецитира" текста, извличайки
интерпретацията от правилното сегментиране на ритмичните
единици. Показателно в този смисъл е например началото
на глава осма от Пространното житие на Методий, в
която е цитирано едио прочуто (но с твърде съмнителна
автентичност) папско послание:
з Посъллвъ же / Коцель / къ лпостолнкоу
5 просн / /Ие^одню / вллжеылго / оуунтелю / ыдшего
? дл бы / н клюу / отъпоустнль,
? н реѵе / лпостолнкъ://ые теве / іедныолюу / тъкълю
5 нъ н вьсѣлѵь / стрлнй/ѵѵъ / тълѵь / словЪыьскынлѵь /
СЪЛЮ:
5 н оуѵнтель / отъ вогл / н отъ сватлго / лпостолл
/ Петрл
3 пьрвйго / нлстольынкл / н клюуедьржьцл /
цѣсдрьствню / ыевеснолюу.
| Н посьлл // н ылпнслвъ / епнстолню / сню:
* Якдрнлыъ / епнскоупъ / н рлвъ / вожнн
, къ Ростнсллвоу / н Сватопъл ' коу / н Ноиьлю
. СЛДВА / ВЪ ВЫШЬЫН^Ъ / БОГОу
н ыл зе/илн / лшръ // въ ѵеловѣіі^хъ /
вллговолеыне.
537

4 Илко / о влсъ / доуховьыап / слышлхолѵь
3 ыыма же / жлдахолѵь / съ желаыніе/иь
4 н люлнтвою / вашего / рлдн / съплсеыніа
3 КЛКО / ІбСТЬ ВЪЗДВНГЛЬ / ГОСПОДЬ
4 сьрдьца / ваша / нскатн / «его
5 н показалъ / валѵь / ако / не тькълѵо / вѣрою
5 ыъ н бллгынлш / дѣлы / достонть / слоужнтн /
БОГОу...21
И на самото придържане към скандирането, което са
предлагали добре познатите ритмични модели, е
подпомагало правилното четене-интерпретация на онези по-
сложни риторични формули, които (още в самото начало
на християнската традиция в Киевска Рус) славянските
творци са възприели от византийската омилетика, стре-.
мейки се да превърнат синтактичните сложности в серии
от ритмично-логични сегменти. "Ритмичният ключ" прави
много по-понятно например встъплението на "Чтение о
святых мучениках Борисе и Глебе" от Нестор:
з Владыко / Господи / Вседержнтелю
3 ОТВОрН ВЫЙ / Ы6Б0 / Н 36Л1ЛЮ
3 Н ВЬСЛ / АЖ€ / Na N6H
3 Ты / н NbiNt сы / Бладыко
3 прнзрн / ыа с/мнреыне / люе
4 н подай же / разулѵъ / сердцю / люе/му
4 да сьповѣдь / окаыьыый лзъ / всѣлѵь /
послуіиаюфн/кь
6 жнтнй / н /vtyveNHia / свлту / страстотерпцю /
Борнса / н ГЪ
6 Noo Владыко / в^сн / грувость / н
сердца /
5 no ылдЬюсл / твое/иу / /мнлосердню / н люлнтвы /
РМН
5 Сватою / /ѵуѵеынку / Борнса / н ГлЬва
5 елнко / слышахъ / оть ыѣхъ / хрнстолювецъ / то
да нсповМе.
5 N"b да послушайте / врати е / не зазьрнте /
грувостн 22
538

2.2 И в по-късните южнославянски текстове, в кои-
„0 обикновено се съзират първите характеристики на
^■ьвършенствания стил, който се е разпространил в
епохата на т.нар. второ южнославянско влияние от
балканските земи до Русия, тоничните изоколни структури
продължават да са в основата на синтактичния строеж. И
все пак лесно можем да се убедим, че тяхното риторично
устройство вече е различно. Изреченията са по-сложни,
лексиката е нюансирана посредством синонимни поредици,
системата на съчинените изречения е по-различна от
тази на по-дребните текстове, често подчинени на
съгласуването, сложносъставните глаголни форми се редуват
със зависимите именни форми и самата ритмична
структура, колкото и риторически усъвършенствана да е тя,
клони към изплъзване от контрола на четеца рецитатор.
Най-общо казано, характерно за тези текстове е това,
че те са изключително трудни. Неопитният читател
трябва да се съсредоточи много, за да ги разгадае. А
самото им "разгадаване" е трудно дело, защото не познаваме
шифъра, т.е. структурната схема, въз основа на която
са създадени.
В действителност никоя от по-горе изнесените
характеристики не може да се признае за истинска
характерна черта, отнасяща се изключително към създадените
в този определен културен период текстове. За да се
определят тези формални способи, обикновено се
използва една формула, извлечена от риторичната терминология
на един руски писател, живял в края на XIV и началото
на XV в. - Епифаний Премъдри, който говори за "плете-
ние глаголъ", т.е. "сплитане на словата"23. Ще има
възможност да се върнем върху действителното значение
на този израз. Веднага трябва да се изтъкне обаче, че
това е една дефиниция, която, ако бъде възприета като
критическа формула, ще се окаже жертва на тавтология.
Ако в действителност нашият проблем е да се разбере в
какво се състои своеобразието на определен начин на
писане, няма да успеем да постигнем неговото
разрешение, давайки условно наименование на същия този начин
Ч писане. При това положение естествено възниква
следният въпрос: кои именно способи на писателската
техника отразява т.нар. "плетение глаголъ / словесь"?
53У

Понеже понятието "плетение" не ни е съвсем ясно*
трябва да го определим посредством една обективна про^
верка на отношенията между "думите", които анализира»
ме, т.е. трябва да прибегнем до формалния анализ На
текстовете.
От у сръбските автори от XIII в. се долавя
известно предпочитание към конструкции, по-
усъвършенствани и по-нюансирани от тези, използвани
през първите векове на православната славянска
традиция. Това съвсем не означава, че в началния период на
християнската литература в земите на южното славянство
не са били познати различните способи на украсения
стил (хогсосохеиті), възприети от византийските модели. В
Сърбия на Неманичитё обаче тези стилистични
усъвършенствания придобиват no-точни функционални отличия,
главно благодарение на обособяването на местни видове
литературно изразяване, като например тържествените
биографии на политически и религиозни вождове. На този
културен фон, управляван от манастира-дворец,
придобива особено значение употребата на синонимната традиция
и на алитеративните връзки, за да се подчертае
търсенето на "истинския", т.е. идеалния израз, отвъд
конкретното значение на думите24. На пръв поглед този вид
словесно търсене, основано върху податки, които
произхождат от сближаването на термини и звуци, а не от
вярата, че е възможно да се изрази онова, което в
действителност трябва да остане неизразимо, за да не се
доближи прекалено много до човешкото, това очакване на
истинското, единственото в състояние да слезе от
божествената висота на нивото на човешкото
несъвършенство, цялата тази теологически контролирана техника на
изложение може добре да се пригоди към обобщаващата
формула "плетеыне словесь". Ако обаче от подобни общи
впечатления преминем към конкретния анализ на ритмич-
но-синтактичните компоненти на текстовете, ще
установим, че синонимното и алитерационното изследване се
помества в ритмични структури от традиционно изоколен
тип, но с подчертана чувствителност към паузите, което
прави по-динамична, т.е. по-гъвкава и по-плавна
ритмично-логическата индивидуалност на отделните колони.
Като пример може да се приведе встъплението-молитва,
540

четем в Житието на свети Сава от монаха Домен-
(XIII в.):
5Пол\ышлЪю/ дѣло / сніб / велнкое / н
прЪсллвыое
Й днвлю се ч/ отькоудоу / ылѵьыоу /
не доу/нію се-і
прьвѣіе /гллголлтн.
5 Не овшнн / нспръвл / вьсЬль / нл/иь / нстоѵьынкъ
5 вожьствьыыіб / бллгодлтн / прѣсвлтыіе / н
жнвотвор/М|іне / трон де
5 16 н ж е / люлеціе се/н оть Nieie/ рлзоу/ил /
рф
5 гП о n 16 ж е-1 / вьсакь длрь / съврыиеы / сьвыше /
Ч> Т N 16 16 ■» СЪХОДНТ... 25
Изоколната серия е ясно подчертана независимо от двата
колона, в които обозначих присъствието на една
двучленна начална прозодична единица. Строго погледнато,
бихме могли да възприемем тези колони като ритмични
сегменти с шест ударения, без това да променя схемата
на паралелизъм, вътре в която тези колони образуват
един нормален, завършен и прозодично оправдан вариант.
Очевидно е все пак, че играта на паузите, основана
върху синонимиката и алитерацията, тук е много по-
изящна и семантично по-силно подчертана спрямо общата
тоническа канава. 6 началото на втория колон гласът на
разказвача, или по-точно на молещия се, се спира, за
да подчертае търсенето на точните термини в понятийно-
то поле на началния глагол на първия колон: помышлЬю
(замислям, мисля за). "Мислейки за голямата и славна
творба", която започва да пише (или да описва, тъй
като значението дѣло е неясно и може да се отнася както
До биографията, така и до подвизите на свети Сава ),
авторът е уплашен (н днвлю се) и объркан (н ыедоуліЪю
<$) и не знае откъде да започне своето повествование.
, след като е изразил уплахата си, гласът на
Разказвача се спира и ритмически "заличава" казаното
^е и "заменя" първата дума с друга, нова дума, която
^ тогава поставя началото на ритмично-логическото
еОДнство на колона с пет ударения.
Същата техника, т.е. същият вид риторична пауза,
Ря последния кблон. "Подмяната" на ПОНКЖе
541

("защото") с от ніеіе (от нея, т.е. от Троицата) тук е
подчертана от алитерационната игра, която установява
фонична и семантична връзка с първата дума на предния
колон (іенже = която), подчертана от своя страна от фо-
ничната препратка към от меіе (от нея) в същия колон,
В противовес на това, което видяхме в примерите
на стандартизираните в най-древния период изоколни
структури, тук самата прозодична схема вече съвсем не
е достатъчна, за да се разкрие значението. Докато за
онези текстове е било достатъчно да бъдат "рецитирани"
въз основа на добре познатите ритмични модели, за да
бъдат и разбрани, тук е необходимо първо да се разбере
вътрешният семантизъм на синтактичната и риторичната
структура, за да се постигне едно правилно "рецитира-
не" на текста. Изглежда, се намираме пред съществено
преобръщане на отношенията между ритъм и семантична
функция. Този род явления могат да придобият
отличително значение, защото макар и в границите на
постоянните, възприети вече от традицията схеми,
характеризират един специфичен формален способ.
2.3 Този типичен начин на употреба на паузите
вътре в изоколната схема* е потвърден в рамките на
риторичния контекст на стиловете на т.нар. второ
южнославянско влияние от самото негово развитие и от все
по-настойчивото му подчертаване в творбите на
Търновската школа от XIV в. Ето един фрагмент от прозата на
българския Патриарх Евтимий:
3 .. .Врѣ/weNH же / не /иллоу / прѣшедшоу
3 прѣходн ть / юг тждоу / въ нно лѵЬсто
3 ндеже / пеціерж / оврѣть //,
{5) 3 гтелѵш / sb/Mu / н /мрлѵыж
2 L _тллю /въселн са//:
(3) П р Н Л & Г Л A // (2) ТрОУДЫ / КЪ
троудш/кь
(2) н къ желлиі» /
(5)
(3) с ъ л л г л a // (3)
(3)Н
Икоже /
/ ПУбЛЛ»
(2) ЛОДЫВЫЫА /СЪТЫ
ПОЛЛГЛА //(2) ВЪ СЪКрОВНфбф
/сръдеѵыых.
542

а този грижливо усъвършенстван начин на изразяване на
търновския патриарх идеята за "сплитане на думите"
придобива по-конкретно значение от това, което е
характерно за Доментиян. Върху структурна основа,
съставена от изоколни серии с дву- или тричленни тонически
сегментации, се преплитат второстепенни структури,
управлявани от глаголни форми, които от своя страна
вътре в подчиненото изречение се подреждат в изоколни
поредици. След трите начални триударни колона
четвъртият също така с три ударения се завършва логически в
един сложносъставен кдлон с пет ударения благодарение
на заключителната стойност - почти на крайна клауза -
на следващия колон / полуколон (ндеже / пефбрж /
оврЪТЬ // тл/но / ВЪСбЛН са), Същият колон-cauda обаче
е свързан и непосредствено със следващата серия от ло-
гично-ритмични сегменти, поради което можем да го
четем и като колон с пет ударения: тллю / въсблн са //
прнллгаА / троуды / къ троудшлѵь. Същите съждения са в
сила и що се отнася до следващите фрагменти,
управлявани от глаголните форми сълдгда и поллгла. Намираме
се всъщност пред вътрешни изоколни серии, породени от
логическата връзка между първата глаголна форма
(въсблн са) и деепричастията, които, следвайки я, я
допълват, прибавяйки нови информационни данни.
Същевременно трите деепричастия от своя страна управляват
ритмично-логически серии, скандирани от паузи, В
двукдлона, управляван от прнлдгДА, вторият колон
"замества" първия с ораторска техника, близка до тази,
която вече бе изтъкната във връзка с творбата на До-
чентиян. Затова можем да четем първо прнлдглА / троуды
/ къ троудшѵь и после іпрнллглА] / н къ желлш8 /
*шже, придавайки на подразбраното повторение на
глагола значението на ритмична пауза. И двата начина
на четене предлагат един колон с три ударения, колон,
*ойто въвежда нова вътрешна изоколна серия; същевре-
^ обаче той продължава да участва в ритъма на об-
логичен сегмент с пет ударения. Деепричастието
се свързва в един триударен сегмент с втория
от подчинения двукблон: сълдгда / /недывньіА /
. Но този начин на четене изисква да се подчертае,
543

че първият подчинен колон юкоже / любодЪлылл / публл е
вметнат. И това подчертаване е подсказано както от
същността, така и от самостоятелността, които този
колон / вметнат израз придобива благодарение на своите
три ударения: затова няма нужда да се включва в
ритмичното течение, породено от съллгла; напротив,
изисква две паузи - преди юкоже и след пуелл, - които
улесняват връзката между СЪЛЛГЛА и /иедывыьіА съты. Тази се-
мантично-ритмична игра е подчертана отново и завършена
от последния колон на вътрешната серия, управлявана от
деепричастията. След новия "регулярен" триколон с три
ударения същият начин на четене трябва да се приложи
към последните колони, управлявани съответно от прндб
и труждьсА и завършени от глаголната форма възлюжб
...оврЪстн, която се свързва също и с логичния парале-
лизъм на началния управляващ глагол: въселнсд...
възлюже... оврѣстн .
Независимо от това преплитане на ритмични и
синтактични структури откъсът не е прекалено труден за
"рецитиране": достатъчно е да се подчертае
равномерната последователност на изоколните серии и да се поспре
гласът върху управляващите глаголи, В действителност
ритмичното четене се осъществява с лекота само ако се
установи с точност водещата функция на глаголните
форми. Това потвърждава казаното вече по повод на Домен-
тиян: този вид усложнено риторично писане се отличава
от стандартните изоколни структури поради инверсията
на отношенията между ритъма и семантичната функция на
синтактичните компоненти. Тук ритъмът е обусловен от
значението. За да се "рецитира" добре, е необходимо
предварително да се схване добре логическият мотив.
Само онзи, който е разбрал правилно текста, ще успее
да изтъкне изисканата прозодична плетеница.
2.4 На този етап от нашето проучване се оказва от
съществено значение едно сравняване на стилистичните
способи, които са били използвани от южнославянските
творци като Доментиян (XIII в.) и Евтимий Търновски
(XIV в,), с тези, които са били използвани от авторите
в руските земи през епохата на т.нар. второ южносла-
544

Ра влияние. Споменахме вече името на Епифаний Пре-
[ѵТЬдри (починал през 1420 г.), представител на поколе-
ййето, все още близко до това на Евтимий Търновски,
вдна негова агиографска творба - Житие св. Стефана
Епископа Пермского27, заслужава no-специално внимание
„е само поради присъщите й стилистични характеристики,
но и защото именно в това съчинение Епифаний говори за
«плетеше гллголъ"; тази формула, както се каза, се
^адва на особен успех в нашата епоха. Уместно е тук да
се приведе в ритмично четене един обширен цитат от
встъплението на това Житие:
4 Нже / прѣподовыыхъ /люужен / жнтТе
4 довро есть / слышдтн / нлн / н препнслтн
2 ПЛЛ\ЛТН / рЛДН
5 ШБЛУб / ШТ С6ГО / npHNOCHT / ОусПЪДЪ / N6
хоудоу
5 н ползоу / ме люлоу/ посл8шлтел€/ѵѵь / н
склзлтелелѵь
2 СВ^Д8ф€ / НЗВѢСТО.
4 БндѣыТе бш / есть / вѣрыѣншн / слышлшл.
4 Оувѣрнт же / /итиглжды / н сл8\ъ / слышлцін/и
4 Лф€ / БОуДОуТЬ / BO HCTHNOy / ГЛЛГОЛбЛМкЛ;
5 рЗ лфб лн / ые ылпнслнл / воудоут //
1-2 пллілтн / рлдн
5 рЗ TU) / НЗЫД6ТО /НС ПЛЛѴКТН //
ч н въ прехомфлл / л^тл
6 г4 н преА\ѣн8юцінл\ь / родшл\ / оудшвь / сТл //
••2 злввеыл / воудоуть
Сдл &щ / вее пнслыТл / здБываелм /
БЫВЛЮТЬ //
то N6 полезыо / есть
5 еже / в здбыт / положитн / жнтТе / его
5 т лкы глоувныѣ / люлѵлыТю / предлтн /
толнкоу / пшлзв.
5 Пншет же / н велнкын / Влснлен / в
пооууеиТн / свобл\ъ
5 гллгола: / Б8дн / ревынтель / прлво /
ЖНВ8фНЛ\
Пикио ... 545

5 н снхъ. / н/иеыл / н жнтіл / н дЪлесл /
ылпншн //
2 NA СВОб/ИЪ / СРДЦН.
5 G/ww жб / лзъ / не достнгохъ / в тоу /Mtkpoy
/Н N6 ПрТНДОХЪ //
2 в сТе / прлслш
5 6Ж6 нбвнднлю // ыл рлзоутишх / скрыжллъх /
cpA6YNhlX / ЫЛПНСЛТН
5 no / ыл ѵювствбыыхъ / хлртТлхъ / нзволнх /
пнслтн
5 сбгш / рлдн / Т лзъ / хоудын / н
N6A0CT0HNblH //
2 оуБогын / ныижъ,
4 желлы елѵь / імвдержн/ин ес/иь / н любовТю /
подвнзлелѵь
4 хот^л бых / ылпнслтн / /мллш / ыѣѵто
4 ЮКО / UTT /ИМОГЛ / ЛМкЛШ / ЫЛ ВОСПО/ИНМЛЫІб
3 коушо жб / н пллілтн / рлдн
3 шт доврых / н ущдмдхъ / жнтТн
4 преполовили!» / иггцл / ылшего/Сте^лнл
4 БЫВШДГШ / 6ПНСКОПЛ / НЖ6 / В ПбрЛШ.
4 \il N6AWC6 / СЛОВО / НЗЫЛУЛЛЛ / ПрНХОДНТЬ..."
Както вече видяхме у Доментиян и у Евтимий,
традиционното разположение в изоколни поредици тук е усложнено
от един по-грижливо обработен синтаксис, въпреки че
ритмичната плетеница на това встъпление не е основана
на също тъй вещи игри между паузи и преходи към
подчинени серии. За нашите цели по-интересна се оказва
грижата на Епифаний да оправдае още в самото начало
личния си писателски труд. Позовавайки се на авторитета
на Василий Велики, агиографьт възнамерява да пише
"върху листите на чувството", за да се приближи до
върховния идеал на известието, идеал, който се
отъждествява с писането "в сърцето". Това не е само една
изповед на вяра, но е преди всичко изява в областта на
поетиката. Стремежът към "сърцето" съответства на
прилагането на писмена техника, вдъхновена no-скоро от
намерението да се вълнува с духовни позовавания,
отколкото да се убеждава с аргументите на разума. Този
мотив е по-цялостно разгърнат в увода на житието. СлеД
546

к е описал изворите, от които е черпил данни за на-
Пцсването на това житие, Епифаний настойчиво
подчертава своето придържане към повелите и моделите на
свещените писания и моли да му бъдат простени грубостта
н липсата на красноречение - със слова, които на пръв
„оглед могат да бъдат възприети като обичаен израз на
риторика в стила на традиционния topos modestiae (общо
то за скромност).
CfcfcTb же / дроутое
юко / н свонлш / wyh/vwl / вндѣхъ
нмое жб / н с' сллѵЬ/н / весѣдовлхъ /
і
6 .
H WT ТОГО / НАВЫКОХі
t
5 н проулл / елнко / в'прлшлхъ / шт стлрыхъ /
АЮуЖЪ
4 ЮКО Ж6 / p6Y6 / СВАТО6 / ПНСЛЫІб:
5 Вопросн / штцл / твоего / н възвѣстнт /
4 н стлрцы / твон / рекоут / тевѣ,
(Втз. 32:7)
г2 N0 ЛШЛЮ ВЫ СА / БОГШЛЮБЦЫ
6 М длднтб л»н / npuicTbiNro / н люлнтвоунте /
л
Йлз' bw / ес/мь / гроувъ / оулюл\
н словш/м / ыевѣжл...29
Дд се обявяваш за груб и неопитен в риториката,
несъмнено отразява риторичните правила на общото място.
Епифаний обаче надхвърля тези граници. В следващия
откъс (този текст е широко цитиран в литературата, защо-
то именно в него се говори за плетеыТе гллголъ) той
"астоява върху своята антириторична изповед с точност,
^оято независимо от формалния характер на общото място
^идава на цялото това признание значението на
неприкрито теоретично становище:
5 ...хоудъ / н/иѣл / рлзоу/и / н про/иысль /
врбдооулѵеы
547

N6 БЫВШОу /ИН / ВЪ Й4НЫѢХЪ / UTT oyNOCTH / ц
N6 НЛОуУНДСЛ / Оу 4НЛОСО*ОВЪ Нѵ
ын плетбыТл / рнторьскл / ын вѣтТнскщ /
4 NH ПЛЛТОЫОВЫХЪ / NH йрНСТ0Т6Л€ВЫХЪ / ^
/ N6 СТАЖЛД
4 NH 4НЛШСО*ТЛ / NH ХНТрорЪУІЛ / N6 ЫЛВЫКО^
/ нспростй
4 ШТНЫОУД / ВбСЬ / N6A00y/tfbNTu / ЫЛПОЛЫНХСА
4 HO NAAtJOCA / NA БОГЛ / ВС6/НН ЛОЛТН ВЛГО / f
всблюгоуфлго
4 шт ыегоже / вса / възлиюкыл / соуть
5 нже / длеть / ыл/мъ / /инлость / свою
5 БНЛЫО / СВОбЮ/БЛЛГОДЛТТЮ // Н ЛЛОЛЮСА / 6ЛЮ;
5 Преже / приюА / оу ыего / словл /
г4 Лф€ / ДЛСТЬ /ИН / СЛОВШ / ПОДОБЫО //
L3 въ штверБбыТб / оусть /
5 юкшжб / древле / ІслТл / пророкъ / реуе:
4 Господь / длсть /ин / азыкъ / склзлыТл
5 ВЪДЛТН / ВЫ6ГДЛ / П0Д0БЛ6Т' /ИН / рбфН /
слово (Исай 50:4)
ТЛК0Ж6 / Н ДЛВЫДЪ / ПрорОКЪ / P6Y6 //
Господь / длсть гллголъ...3 (Пс.67:і2)
Откритото признание на "поетическата вяра" на Епифа-
ний, т. е. излагането на принципите, към които агио-
графът възнамерява да се придържа при сътворяването на
творбата, следователно може да бъде синтезирано по
следния начин: "Не си служа с риториката, не съм
изучил риторичното плетеиТб на красноречивите думи, нито
речите на Платон, нито пък тези на Аристотел и съвсем
не съм учил (нспростл) нито философия, нито
красноречие; моето единствено вдъхновение произтича от Бога
посредством Свещените писания и в частност съобразно
учението на Исай (50:4) и на Давид (Пс. 67:12)."
Намираме се пред явно осъждане на риториката и на
езическото (или елинско) красноречие* и едновременно пред
ясно изразена възхвала на вдъхновения от Бога
книжовник в унисон с преди това изложения мотив посредством
548

цИтат от Василий Велики, от което следва, че целта на
^ературната изразност не е да убеждава с оръдието на
„одчиненото на разума слово, а да вълнува посредством
^етични позовавания31.
Ако това тълкувание на думите на Епифаний е пра-
вилно> пред нас възниква един любопитен проблем: въз-
,ржно ли е да се схване - както обикновено правят
тълкувателите на тази творба - изразът "плетеше гллголъ"
като формула, която синтезира начина на писане на
Епифаний? Ако се придържаме към no-горе цитирания текст,
бих казал, че това е невъзможно. Изглежда по-вярно
точно обратното. Епифаний в действителност съвсем не
възнамерява да използва риторични "плетеници", защото
подобен род изкуство му е чуждо.
Какво всъщност означава думата плетеше в този
контекст? Тъй като се говори за Атина, за Платон, за
Аристотел и за старогръцката риторика, напълно
оправдано е да се мисли, че славянската дума превежда един
гръцки термин. Гръцките термини, които могат да
намерят буквално съответствие в плетеыіе и които означават
"сплитане", ще бъдат съществителни, свързани с яХеха.
Еврипид (Rhesus, 834) и Платон (Aippias minor, 369 в)
употребяват пкёка... лоуоис; в смисъл на съчинявам
литературно. Платон (Sophista 262 d) употребява яХёуідос,
т.е. формално съответствие на плетеше, за да обозначи
едно съчетание от думи. А яАлж/і, дума, която е също
тъй точно съответствие на плетеше, притежава добре
документирана отрицателна стойност: у Еврипид (Jon
826) четем ллокад яХбиеіѵ в смисъл на изплитане на
лъжовна интрига. Би могло да се каже, че това "плбТбнТб
словбсъ", за което говори Епифаний, съвсем не
синтезира формалния метод на писане, възприет от автора на
Отнето, а, напротив, отразява опасността, която
трябва да бъде избягната на всяка цена, най-големия
възможен литературен грях, т.е. именно онова, което Епифа-
чий съвсем не желае да стори.
Че различните слависти (в това число и авторът на
страници3 г) са могли да тълкуват тъй неправилно
Чо момента програмните слова на Епифаний, ще озадачи
козина, но преди да се стигне до крайни изводи, няма
^ е зле да се разгледат отново някои аспекти на проб-
549

лема. Онзи, който чете Житие св. Стефана Епископа
Пермского, без да се замисли върху цитираното встъпи-,
телно изявление, но преценявайки стилистичната тъкан в
нейната цялост, има пълно основание да вярва, че Епи~
фаний предпочита словесните игри, сложните конструк„
ции, нюансираните от синтактичния контекст рими, т,е.
един вид орнаментика, която на практика би могла да
бъде окачествена като "плетеиТб словесъ". Тези
характеристики, почти заличени във встъплението, стават все
no-ярки към края на творбата. Нека анализираме
например един откъс от Пллуеве н похвала ныока спнслюфа,
с който Епифаний Премъдри завършва своето съчинение:
4 ЙЗЖе/ WTY6 / ГОСПОДИN6 / бПНСКОПе
4 &ф€ / ОуЖб / Н 0у/Ибр'Ш0у / ТН
3 хофоу / прныестн тн / хвллоу
3 нлн сърцблѵь / нглн^йзыколѵь / нлн^оулюлгь
4 НЖ6 /НИОГДА/ ЖНВОу / С8фОу ТН
. і-2 БЫ\ ТН / ДОСАДНТбЛЬ //
•■2 nI ь 1 n t> же / псдвллнтель
5 рЗ Н NHQT Д6 / С ТОБОЮ / СПНрЛ\ СА //
^2 Ш КЬКНХЪ/ W ПрНКЛЮѴШНХ' СЛ
рЗ нлн / w словѣ / етерѣ //
5 j(3l НЛН / W КО6Л0КДО /СТНСЪ //
*-2 нлн /ш строцъ
гЗ N0 ШБЛУб / П 0 /W Н N & & / NblNt //
5 І2 твое / долготерггЬніб
43) Н Т8О6 / ЛМиГОрЛЗОу/ИТб / БЛйГОПОКОрбИТб
2 С&М СА / С6Б6 //
- р2 оусрлл\ллю / н шклю
•■3 СА/Ц СА / ШБрЫДЛЮ / Н П Л & V Ю.
2 Оувьін/ м н t>
6 6 Г Д й / ПрбСТАВЛбЫТб / Y6CTN0T0 / ТЬЛЛ /
ТВ06Г0 / БЫСТЬ
6 т о г д а / л\ноженшел\ъ / н БрлтТлліъ /
иютоупльшн/иъ / шдръ / твон
Г2 ^ В Ь I / М И % //
Г
•■3 /W N t> / N€ СОУЦЮУ /
/ N€
N6 СПОДОБН\'СА / ПОСЛЪДЯАГО ТН Ц
Н KU)N6YNuro/
ТОУ
л//
550

лщ_Ь / N6 соуцюу / тоу
2 О У g h I / ЛІ Н t
5 клл / споил / иггторже /иа / шт лнца / твоето
5 Т лзъ рѣ\ъ: / иггрныоухсд / т лнцл / шѵТю /
ТВО6Ю
5 no прнлшжоу лн / оувш / п р н з р t> т н мн
/ в_н_д а т н та /"когдй?
г2 о у ж е би / n 6 н"лГа м ъ //
•■2 ВНДѢТНТА /КОЛН
[2 оуже/ыб н/wa лГ77
(2) ПрОУбб / KTO/W8
2 ОУЗри Н Т Л
Очевидно е, че се намираме пред едиа изящно изработена
риторична плетеница. Първите четири колона са свързани
от настойчиви фонични препратки между началните прозо-
дични единици, които се разгръщат както във
вертикалното (йз жб - Лфе - хофоу), така и в хоризонталното
(fb Жб - штуб // Лфе - оуже) и в кръстосаното четене
(fb Жб - оужб // хоцюу - ипѵб). Четвъртият кдлон
посредством повторението на нлн не само изисква
емоционално четене, поради което нлн придобива функцията на
клитика, но същевременно синтетично подчертава
възприетата поетическа програма. Бпифаний тук казва, че
желае да възхвали св. Стефан Пермски "било със сърцето,
било с езика, било с ума". Според реда, в който
термините са изказани (даже и да се абстрахираме от
връзките с духовната техника на исихазма), предимството на
сърцето е неоспоримо. Езикът и умът са също тъй съ-
Цествени инструменти. Това може да ни наведе на
мисълта, че Епифаний, след като е отхвърлил езическата
риторика, представена от "плетбыТб словесъ" (възприето
като лъжовна игра на невдъхновени риторици), приема
една християнска риторика, т.е. не отбягва
плетението", при условие обаче, че сърцето - изворът
на свещеното вдъхновение - ще остане водител на езика
Чума.
И в тази проза, както и в прозата на Евтимий
Търновски, основната изоколна структура не е достатъчна,
й да успее да ръководи четеца. И тук не се намираме
551

пред текст, ритмически "обяснен" на четеца рецитатор?
а пред ритъм, обусловен от логическата структура,
която се разкрива посредством синтаксиса. Ако гласът не
се спре върху водещите думи (които отбелязах с разред-
ка) и ако не се подчертаят логико-фоничните препратки,
изразени посредством римите, асонанса и повторенията
(които съм подчертал), не е възможно да се осъществи
правилно "рецитиране" на тази проза, т.е. не е
възможно да се прочете докрай едно цяло изречение, без да се
изгуби логическата нишка. Както у Евтимий, така и тук
откриваме двуколони в ролята на подчинени серии, както
и колони, които трябва да бъдат рецитирани като
заместители на други, "заличени" от пауза, единици. Този
откъс, погледнат от различни гледни точки, се оказва
още по-сложен от цитирания вече Евтимиев откъс. Освен
водещата глаголна канава, тук са налице по-подчертани
логико-синтактични съответствия (като например
"триъгълника" ныогдл - NbiNfc - ыѣкогдл във втората
изоколна серия). Все пак достатъчно ясно е изразена
близостта на техниката на Епифаний до тази на Евтимий.
Общата отличителна черта, която най-ярко се налага на
нашето внимание, е, че изоколната схема се подчинява
на водещата функция на синтаксиса.
Грешката в интерпретацията на "плетението" на
словата (така както терминът е засвидетелстван в
контекста на встъпителната част на Житието) е
следователно ясно обяснима. И във връзка с това трябва да се
добави, че сам Епифаний в друг всеизвестен откъс от
същото Житие като че ли изпада в противоречие, когато
говори за своето "плетение на словата" в смисъл,
оказващ се по-различен от този, който открихме в неговото
встъпление. В заключение на едиа дълга поредица от
риторични въпроси около мотива "как да те нарека, как да
те окачествя?..." според исихасткия вариант на общото
място за неизразимост (в смисъл на усилие и търсене на
вдъхновена дума) агиографът, описвайки сам себе си
като онзи, който безразсъдно "преплита словата", без да
съумее да достигне до истината, като че ли желае да
подчертае неподходящия характер на това свое словесно
дело. Следователно не сме пред противоречие, а преД
подчертаване на суетата на всяко риторично търсене:
552

5 ...no yto / та NupeK8 / ш епнскопе / нлн yto /
та H/weNoyio
5 НЛН / YH/И / ТА ПрнЗОВОѴ / Н КйКШ / ТА
ПрОВЪШАЮ
5 нлн/ун/и/та /иъыю /нлн yto /тн прнгллшв
1(2) КйКО / ПОХВйЛЮ //
(2) КЛКШ / ПОУТОу //
(2) КЛКШ / ОуБЛйЖЮ //
(2) КЛКО / рйЗЛОЖ8 // (+3) Н КйКО / ХВйЛОу/ ТН
съплетоу
4 тъл\ же / yto / та ылрекв? / Пророкй лн?
4 Ико пророуесклл / прореуешл / прштолковллъ
/ есн
4 Т глдйыіл / пророкъ / оуАСынлъ / есн
4 Т посредъ / людТн / ыевърыыхъ / н
4 ако пророкъ / нлѵь / былъ / есн...
3 . ..Дй Н ЛЗЪ / ЛѴЮГОГрЪШНЬІН / Н N€p&38/HNhlH
4 послъдоуА / словесе/иъ / похвллешн / твонхъ
4 СЛОВО / ПЛ€Т8фН / Н СЛОВО / ПЛОДАЦІН
3 Н СЛОВОМЪ / nOYTHTH / /ШЩИ
3 н шт словесь / похвллеыіе / съвнрлл
4 н прншврътйй / н прнплътйй / Пйкы /
гллгола:
3 yto ефб / та / ылрекоу?...34
Тук изображението на преплитането се явява три пъти. В
първия случай (и как ще ти сплета -т.е. изтъка
похвала? - н кдко хвалоу тн съплетоу?) сме пред един
°6ц израз, който не притежава решаваща значимост за
нашия терминологичен проблем. Във втория случай обаче
"летението се отнася именно до словата (плетей-
** словото... и от словата, подбирайки
^ята похвална реч - слово плетвфн... н шт словесь
1)°ХВйленТе съБнрлл). Същият е и случаят в завършека
"реплитайки"- прнплътлл, който се отнася
^° Словесното търсене на автора. Ето защо онези крити-
553

ци и историци на славянската средновековна литература,
които, основавайки се на това свидетелство на текста,'
са приписали на формулата "плетеыТе словбсь"
значението на техническо определение на стила на Епифании, не
трябва да бъдат много строго съдени. Трябва все пак да
се подчертаят още веднъж различните значения, които
тази формула придобива в различните контекстове, в
които Епифании я употребява, И би било по-добре занапред
да се избягва смесването - чрез една толкова
съмнителна формула - на идейния и на художествения аспект, с
който са свързани орнаментираните стилове както на
южнославянски творци като Доментиян и Евтимий, така и на
руски като Епифании Премъдри.
3. Откриването у тези автори на точно определени
формални способи, които се отнасят до жизнените
отношения между ритъм и синтаксис и които ни позволяват
въз основа на обективен анализ и на писмената техника
да определим общите характеристики на един стил,
разпространил се в славянските земи от балканските до
руските потвърждава, макар и частично, впечатленията
на първите учени, които са се опитали да
охарактеризират в литературен план т. нар. второ южнославянско
влияние. Намираме се обаче все още във фазата на
предварителните проверки. Много други аспекти, характерни
за този период на православнославянската литературна
цивилизация все още чакат осветление. До каква степен
стилът на Епифании например може да се приеме като
типичен за цяло течение в източнославянската литературна
през XV в.? Ако анализираме с внимание формалните
структури на двата текста - съчинението на Епифании и
например "Слово о житии и о преставлении великого
княза Дмитрия Ивановича, царя руськаго" - какви
действителни съвпадения или аналогии бихме могли обективно да
докажем? Няма ли да стигнем до заключението, че
писмената техника, анализирана в настоящата статия,
отразява само един от многото стилове, назрели в руските
земи през XV в. като резултат от културни първообразци,
по-многобройни и по-сложни от тези, които днес сме в
състояние да съзрем?
554

БЕЛЕЖКИ
С ы р к у, П. А. К ucmopuu испра&ления книг 6
Болгарии, I, 1. Время и жизнь патриарха Ебтимия
Тернобскаго, СПб, 1Ѳ99; II, 2. Литургически© труды
патриарха Ебтимия Тернобскаго. СПб, 1890. Р а д -
ч е н к о, К. ф. Религиозное и литературное дби-
жение Ь Болгарии 6 эпоху перед турецким забоебани-
ем. Киеб, 1898. Соболебский, А. И. Юж-
нослабянское блияние на русскую письменность 6 XIV-
XVII fteicax (речь,читанная на годишном акте Археоло-
гическаго института 8 мая 1894 г.) СП6., 1894, 2
изд. : Перебодная литература Москобской Руси XIV-
XVII ftexoft (библиографические материалы). СП6.,
1903.
Л и х а ч е ft, Д. С. Некоторые задачи изучения
бторого южнославянското блияния на России. - В: Ис-
сле-добания по слабянскомУлиюературобедению и фольк-
лористике (доклады coftemcxux ученых на IV Междуна-
родном съезде слабистоб) М., I960.
И и I i 6, М. I. Srpsko "pletenje sloves" 14 sto-
ljela. - Radovi za slavensku filologiju («RZSF), V,
Zagreb, 1963; Pletenje sieves i hesihazam. - RZSF,
VII, Zagreb, 1965; Сербские агиографы ХІІІ-ХІѴ ftft.
и особенности их стиля. - ТО0РЛ, 196в; Evtimije
Trnovski i uloga njegove ikole и stvaranju stila
"Pletenija sloves" и srpskoj i ruskoj knjizevnoeti.
- Zbornik za slavistiku, 3, 1972; Prilog pitanju
ruakogo па juzпое lavenske knjizevnosti и srednjem
vijeku. - RZSF, 12, Zagreb, 1971.
Cpft. богатата библиография ft книгата на Т а -
lev, I. Some Problems of the 2nd South Slavic
Influence in Russia. Munchen, 1973.
0 b o 1 е n s k i j, D. The Byzantine
Commonwealth. Eastern Europe 500-1453. Londra, 1971.
P i c c h i o, R. "Prerinascimento esteuropeo" е
*Rinascita Slava Orlhodossa". A proposito di una
tesi di D.S.Lichacev. - Ricerche Slavistiche, VI,
1958; 0 cerkiewnoslawiartskiej wspolnocie kullural-
no-j^zykowej. - W: Sprawozdania z poeiedzen Komisji
Oddzialu Polskiej Akademii Umiej^tnosci w Krakowie,
555

1 ipiec-grudzieri 1962; Die hi stariech-philo1ogische
Bedeutung der kirchenslavischen Tradition. - Die
Welt der Slaver», VII, I, 1962; Models and Pattern,
in the Literaty Tradition of Medieval Orthodox
Slavdom. - In: America Contributions to the Seventh
International Congress of Slavists, Warsaw, August
21-27, 1973; Literature and Folklore (ed: V.
Terras). The Hague-Paris, 1974. Вж. най-бече Ли.
x а ч е 6, fl. С. Несколько вамечаний по пободу
статьи Риккардо Пиккио.-ТО0РЛ,XVII,1961 и В і г П-
Ь а и т, Н. On Medieval and Renaissance Slavic
Writing. Selected Essays. The Hague-Paris, 1974.
Вж. Ш е n k и h, В. H. История русской палеогра-
фии. М., 1920, с. 11, 12 и 13. А
Т и х о м и р о 6, М. Н. Исторические сбязй рус-
ского народа с южными слабянами с дребнейших бремен
до полобины 17-го бека. - В: Слабянский сборник.
И., 1947. Соболебский, А. И. Цит. съч.
д
Соболебский, А. И. Цит. съч. Т а -
л е ft, И. Цит. съч.
Т а л е Ь, И. Цит. съч. Никела Йобин
подготвя 6 момента критически синтез на бсички
приноси към проучбането на т.нар. бторо южнославянско
блияние (докторска дисертаиия към Department of
Slavic Languages and Literatures, Yale University,
New Haven, Connecticut, USA), flpyra докторска
дисертаиия, изработена от X a p 6 и Голд-
6 л а т съадо тъй Ь Йейл, проучба основните
правописни проблеми от този период, като за осноба е
бэет трактатът на Константин Костенечки.
3 у б о Ь, В. П. Епифаний Премудры и Пахомий Сврб
(к бопросу о редакциях Жития Сергия Родонежского).
- ТОДРЛ, IX, 1953. К о н о Ь а л о 6 а, 0. ф.
Плетение слобес и плетеный орнамент XIV Ь. (к боп-
росу о соотношении). - ТОДРЛ, XXII, 1966; 06 одном
типе амплификации Ь Житии Стефана Пермского. Цитавы
из книг сбяѵиенного писания Ь сочинениях Епифания
Премудрого. - ТОПРЛ, XXVI, 1971. В р а н с к а, Ц.
Стилни похбати на Патриарх Ебтимий. С, 1942.
Ибаноба- Константинова, К.
Някои моменти на българо-бизантийските литератури»
556

(ръвки преэ XIV 6. Исихазмът u Heroftomo проникване
6 Вългария. - Старобългарска литература, 1971, No
31. S t i е г m a n, D. Bulletin sur le Palamis-
Ve. - Revue dee Etudes Byzantines, 30, 1972. M a -
I o n е y, G. Russian Hesychasm. The Spirituality
of Nil Sorskij. The Hague-Paris, 1973. П p o x o -
p o 6, Г. M. HcuxasM и обшестбенная мысль 6 Boc-
точной Eftpone 6 XIV 6. - ТОДРЛ, XXIII, 196В.
*3радченко, К.ф. Цит. съч. Л и х а ч е ft, fl.C.
Яекоторые задачи...
14 Л и х а ч е 6, fl. C. Культура Руси бремени Андрея
РублеЬа и Епифания Премудрого (конеи XIV - начало
XV &.). М.-Л., 1962. Л а з а р е ft, В. Н. Русская
среднебекобая жибопись (статьи и исследобания). И.,
1970. А л п а т о ft, М. В. Андрей Рублеб и его
Ьремя. М., 1971. V а і І 6, М. М. L'hesychasme
dans i'art dee ' Serbes du moyen Age. - In: L'art
byzantin chez les Slave* des Balcans. Paris, 1936.
<S Срб. тук бел. 3 и 11.
1 P i c c h i o, R. On Russian Humanism: The
Philological Revival. - Slavia (Praha), XLIV, 1975, 2.
17 P 1 c c h i o, R. The Isocolic Principle in Old
Russian Prose. - In: Essays in Honor of Kiril Tara-
novsky. The Hague-Paris, 1973; On the Prosodic
Structure of the Igor's Tale. - Slavic and Est
European Journal, 16, 1972, No 2; Strutture isocoli-
che е poesia slava medievale: a proposito dei capi-
toli III е XIII dell a "Vita Constantini". - Ricer-
che Slavistiche, XVII-XIX, 1970-1972.
Изоколният принцип беше обект на специални дискусии
по бреме на работата на Международния симпозиум по
слабянска поетика, състоял се ft Лос Анджелис npes
t септември 1975 г.
Върху общите характеристики на изоколните структури
Ьж. компетентните бележки (както и примера за
ритмично четене на иелия текст на Слобо от Даниил
Заточник, отпечатано ft приложение) на М. К о л у ~
ч и ft Heroftama статия Le strutture prosodiche
dello 'Slovo Daniila Zatocnika'. - Ricerche
г0 Slavistiche, XX-XXI, 1973-1974, 83-124.
Hrvatska knjizevnost srednjega vijeka, 1, Zagreb,
007

1969, транскрибираният глаголически текст на с.
247-251. С наклонена черта (/) означавам края ка
бсеки колон.
Служа си с текста, издаден 6: Constantinus et He»
thodius Thessalonicenses (fontes, recensuerunt et
i 1 lustraverunt F.Grivec et F.Tomii<5. - Radovi Sta-
roslavenskog Institute, Zagreb, 4, 1960.
2 2
Ивблякох цитата от Die a 1 trussischen hagiographi-
schen Erzahlungen und liturgischen Oichtungen uber
die heiligen Boris und Gleb (nach der Ausgabs von
Abramovi£ in Auswahl neu herausgegeben und einge-
leltet von L.MUller). - Slavische Propylaen. Band
14, Munchen, 1967.
Както ше се ftugu от цитатите, които ще прибеда
no-нататък, Епифаний си служи с термина глаголъ Ь
началото на сбоето агиографско произведение, а със
слово 6 крайната част. И дбата термина могат да
бъдат интерпретирани като екбибалент на дума. Но
слово като че ли се отнася no-скоро go verbun /
logos 6 духобно значение, докато глаголъ изразява
техническото понятие дума 6 смисъл на физическа
збукоба същност с равнообравна значимост.
Срб. Л и х а ч е 6, 0. С. Некоторые задачи.. .
Жибот сбетога Симеуна и сбеюога Сабв. Написао До-
MeHmujaH. Ha cftujem usgao Дж.Цпничич. Beorpag,
1865. Служа си с примери, които отчасти бече съм
ивполвбал Ь една друга моя студия, която преследба-
ше откриването на сходства между културата на
балканските славяни от XIII-XIV ft. и латинската
култура 6 Италия през съчия период (срб. Р i c с-
h i о, R. Su alcune analogie fra la tecnica
scrittoria del Petrarca е gli stili dell a
letteratura slava balcanica nel XIV secolo.
26
Werke dee Patriarchs von Bulgnrien Euthymius (E-
Каіибпіаскі, Hrsg.) Wlen, 1901.
Житие eft. Стефана Епископа Пермского (изд. В.Дружи-
ниным). Photomechanic reprint with an introduction
by D. Ciievskij. The Hague, 1959.
Пак там, 1-2.
Пак там, с. 2.
Пак там, с. 2.
558

з4 От библейските u'umamu, както и от цялата риторична
християнска аргументация на Епифаний, стана напълно
лоно бдъхнобението с исихастки характер, което 6е-
роятно съставя общата основа на прабослабнослабян-
скатв поетика от онази епоха както 6 руските земи,
така и на Балканите. Тук обаче не е най-подходящото
място за разглеждане на проблема, каква част от то-
ба специфично прилагане на исихастката поетика
произхожда от бивантийски модели и каква част е
славянско оригинална (според тезата на И. И у л и ч.
Цию. съч.). Преди да се изясняват
литературните явления, добре е да се направи опит да се
опишат с известна точност.
12 СрЬ- Р І с с h i о, R. La letteratura гивва ап-
tlca (2a ed.). Firenze-Иі1ano, 1968, 120-133.
33 Житие eft. Стефана... Цит. съч., 100-101.
34 Пак там, с. 102.
559

ЗА НЯКОИ ФОРМАЛНИ СЪОТВЕТСТВИЯ МЕЖДУ
ЛАТИНСКАТА ПРОЗА НА ПЕТРАРКА И ЛИТЕРАТУРНИТЕ
ТЕХНИКИ НА БАЛКАНСКИТЕ СЛАВЯНИ ПРЕЗ XIV В.
В различни изследвания на сравнителното
литературознание откриваме надживели времето си
предвзети историографски становища, чиито концептуални модели
са се формирали в края на Средновековието.
По отношение на литературните традиции на
Източна и на Западна Европа настойчиво се набляга върху
различията между латинско-германския Запад и славян-
ско-византийския Изток, все едно че се отнася до
перманентна и своеобразна опозиция, която включва не само
политически и религиозни насочености, но и самата
квинтесенция на двете културни системи. И все пак
разполагаме с данни, старателно проверени от модерната
историографска наука, които би трябвало да ни
подпомогнат да видим в нова светлина историята на развилите
се източно и западно от Адриатическо море литературни
цивилизации. Най-вече трябва да бъде преразгледан
проблемът за културните връзки между Италия и
балканските славяни, които са се разгърнали през периода,
предхождащ нахлуването на турските войски северно от
Гърция.
През XIV в., когато живее Петрарка, а и през
следващите десетилетия - чак до битката при Косово
(1389), връзките между латинския свят и византийската
общност са продължавали да бъдат интензивни. След
пропадането на формално решената през 1274 г. в Лион уния
диренето на съглашателство между двете църкви
предизвиква систематични съпоставяния между основните идеи
на източното християнство и тези на латинската
цивилизация. На събора в Лион св. Тома Аквински е трябвало
лично да изложи доктрината на Запада в прение с Георги
Акрополит, Той обаче умира през същата тази 1274 г.,
току-що отправил се на път за Лион, и св. Бонавентура
го замества в последния момент. Впоследствие в
продължение на век и половина по време на и след
"изгнанието" в Авиньон опитите за споразумение биват
^огократно подновявани, преди да се стигне до фераро-
Рикардо Пикио . . . 561

флорентинския събор през 1437-1438 г. Най-сигурното
доказателство, че тези срещи не са отразявали само
тревогите на теолозите, а са засягали, пряко или
косвено, както политическия, така и интелектуалния живот
в неговата цялост, е фактът, че този период завършва с
възприемането на един гръцко-латински модел от страна
на зараждащия се хуманизъм. 6 плана на конкретната
политика изиграните от папите, от Анжуйската династия и
от Палеолозите дипломатически ходове, вдъхновени от
една линия на компромиси, които са били продиктувани
от негласната и двувалентна боязън от турска агресия и
от нов кръстоносен поход, са налагали все по-
настойчиво всякакъв вид обмен, и на първо място
културен, между великите средиземноморски сили.
6 епохата на Петрарка следователно не са
съществували действителни бариери между римското
християнство и византийското християнство. Несъмнено гръцката
колония, населяваща Южна Италия, е била готова да се
включи с много по-голяма лекота в един нов елинско-
латински културен синтез; това обаче се е оказало
далеч no-трудно за цивилизациите на Северна Италия и на
франция, тъй пряко обвързани с римската и германската
традиция на западното Средновековие. Докато гръцките
ръкописи са затормозявали Петрарка и Бокачо,
съществуването на двуезични автори, владеещи еднакво добре и
гръцки, и латински, не е било рядкост не само в
Константинопол, но дори и в двора на Неапол1. В
перспективата на тази духовна осмоза между латинство и
единство през XIV в. връзките на балканското славянство с
Италия и Прованс (когато Авиньон е бил седалище на
папството) трябва да се превърнат в обект на специално
изследване. Славяните от България и Сърбия са били
най-преките антагонисти на Константинопол и успоредно
с това много важни членове на византийската духовна
общност. След изгубването на Мала Азия славяните са
били по-голямата част от източните християни,
населяващи европейската част на империята, които все още не
са били заробени от кръстоносците, През XIV в.,
особено след триумфа на Григорий Палама и на исихастката
доктрина, тяхната роля във византийската общност и
участието им в новите течения, които възникват сред
562

«точното християнство, придобиват все по-голяма важ-
jjocT, въпреки желанието на сръбските и българските
радетели да достигнат до пълна политическа
автономност2. По време на царете Иван-Александър (1331-1371)
и Иван Шишман (1371-1393) и на Патриарх Евтимий
Търновски (1375-1393) Българската църква е била разяждана
от вътрешни раздори и противоречия, чиито резултати са
били от решаващо значение за духовната общност на
православните държави. Сред славяните монаси исихасти са
изиграли ролята на реставратори на православието след
един период, който се е характеризирал с отцепнически
течения, нерядко открито еретични спрямо официалната
доктрина (твърде нестабилна) на Константинопол. От
България този вид ортодоксална реставрация в духа на
неоплатонизма на Григорий Палама се разпространява в
Сърбия и след отоманското нашествие достига до руските
земи в границите на едно велико културно translatio,
което модерната историография определя като второ
южнославянско влияние3. Въпреки всеобщото признаване на
мюго местни, т.е. типично славянски, характеристики
не е възможно основните философски и религиозни
отличия на тези течения да се изолират от всеобщия
контекст на византийската цивилизация. Същевременно
принадлежността на балканското славянство и особено на
неговата неоплатонична литература към онова, което
можем да определим като "владенията на византийството",
не е достатъчно подчертана в славистичните
изследвания. Породеното от историческата перспектива
отклонение се отразява особено отрицателно върху нашите
представи за история на литературата.В действителност,
макар че съзнаваме периферния характер на литературната
Цивилизация на балканското славянство през XIV в., не
трябва да забравяме, че се намираме пред особен аспект
«а цялата византийска цивилизация, която в периода от
събора в Лион до този във ферара - Флоренция се заема
с продължителната операция на диалектическа самопро-
^а по отношение на западното християнство.
Откровено казано, представата за един
византийци свят, "отчужден" от латинския Запад, вече се е 6и-
^ създала в културата на италианското Trecento и най-
в тази на Западна Европа от XIV в. Това е било
563

все пак една полемична теза, създадена в общност,
то независимо от своята разпокъсаност е продъжавала дд
бъде достатъчно единна благодарение на общите си тра~
диции и на (а това е било най-същественото) турската
заплаха. Едва след падането на Константинопол и като
последица от разобличаването на подписаната във ферара
- Флоренция уния тази полемична теза ще се превърне в
историографска доктрина. След изчезването на Византия
като християнска сила в епоха, отличила се със
западането на латинското единство пред нарастващия престиж
на културите, които са били подхранвани от
националните езици, "отчуждеността" на византийския свят се
превръща в идеологическа формула.
Тогава Западът започва да подчертава своето
откъсване от византийския свят и по отношение на
историческата традиция. Накрая тази антивизантийска теза
бива тласната до такава крайност, че се стига до отъж-
дествяване на Запада, т.е. на "латинската" половина от
континента, със самото понятие за Европа.
Особено интересно е например, че Данте Алигиери,
който не е изразил никакви конкретни идейни постановки
в това отношение, на практика игнорира не само
Източната църква, но и самата Византийска империя. Все пак
мълчанието на създателя на "универсалната" поема за
християнството относно "другата половина" от
християнската фамилия не ни изненада повече, отколкото липсата
на интерес у модерните изследователи на Данте към този
проблем. Симптоматичен е фактът, че никакво специфично
изследване не е било посветено на онова, което бихме
могли да наречем "източната граница на света на Данте
Алигиери". Ако се направи подобно изследване, то би ни
отговорило на въпроса, дали наистина прототипът на
модерната deietio memoriae (забрана да се спомня),
отнасяща се до православното християнство и до неговата
империя, е бил вече налице в произведението на Данте.
До такава степен сме свикнали да не разкъсваме
идейната "желязна завеса", спряла Данте на отсамния бряг на
един вид славяно-византийски limes, който се простира
от Чехия до Сърбия,а в хронологичен план отговаря на
епохата на Юстиниан (след която в "Комедията" пада
завесата на мълчанието по отношение на източното христи-
564

«щство), че никому не може да мине през ум да говори
за Данте Алигиери като за поет от "епохата на
император Андроник II".
Антивизантийската полемика не е била чужда на
мирогледа на Петрарка. Петрарка е оценявал гърците
като схизматици, които са били по-опасни за
християнската кауза дори от самите турци4. Известно е обаче, че и
той като Бокачо е полагал усилия за усвояване на
гръцкия под ръководството на Варлаам. Трудно бихме могли
да вярваме, че Петрарка по време на своите разговори с
калабрийския монах, който е бил отлъчен от Византия,
никога не е засегнал острия спор между "варлаамити" и
"паламити", чиито постановки са били в центъра на мно-
гочислени философски и теологически прения, разгърнали
се в славянско-византийския свят. Самият Варлаам е бил
най-типичният резултат от режима на опозиция-симбиоза,
който е управлявал отношенията между латинския и
гръцкия свят. Понеже този византийски сановник става
католически епископ на Джераче и благодарение на живия
интерес от страна на Петрарка, оправдана е нашата вяра,
че неговите идеи, неговото минало и неговите позиции
са били добре познати на ученика му покровител5. Макар
и да не са били достатъчно продължителни, връзките
между Петрарка и Варлаам могат да бъдат изтълкувани
като белег на епохата и като едно от многото
доказателства, че през XIV в. византийският Изток и
латинският Запад са могли да си служат с общ език,
вдъхновявайки се от общи модели.
Според тези съждения, несъмнено крайно схемати-
зирани, но все пак достатъчни, за да ни убедят във
възможността, че през XIV в. между цивилизациите,
набиращи се източно и западно от Адриатическо море, са
съществували контакти, можем да се опитаме да
предложим по-точно сравнение между литературния свят на Пет-
Щк& и съвременната нему литературна цивилизация на
6алканските славяни. Изхождайки от нашите сегашни поз-
Нания, няма да преследваме доказването на пряка при-
НаДлежност на двете култури към една интелектуална
^т. Ще бъдат изтъкнати по-скоро известни аналогии
двете културни зони, които въпреки разчленението
на многочислени държави все пак са били вдъхновява-
565

ни от едно и също идейно богатство (залегнало в
основата им), чиято обединяваща функция е продължила ^
момента, в който единството на средиземноморската
цивилизация е било отново разкъсано (както някога от
арабските нашествия), но сега от отоманското яокорява-
не на Югоизточна Европа,
В периода, в който словесното изкуство на Петрар-
ка е започнало да се разкрива в цялото си богатство
пред западните читатели (богатство, изтъкано от
новости и същевременно подхранвано от вещата имитация на
antiqui), същият вид обновление се е подготвяло и в
полето на литературните техники на балканските
славянски писатели. След възкачването през 1375 г. на
Евтимий на търновския патриаршески престол литературните
творения, които са плод на развитието на църковносла-
вянските стилове, придобиват достойнството на образци,
За съвсем кратко време Евтимий се превръща в уважаван
основоположник на "школа", т.е. на център, разположен
на върха на българската църковна йерархия, която в
онези години се е стараела да поправи литургичните
текстове и да установи единна езикова норма, Идейно и
методологически Евтимий се формира в исихастка среда.
Неговата политическа и религиозна дейност е насочена
към прилагането на практика на принципите на исихазма,
а самите принципи от своя страна почиват върху
авторитета на дълга традиция, увенчана с победата на Григо-
рий Палама и с осъждането на Варлаам през 1351 г. в
Константинопол. Основните положения на доктрината са
били извлечени от неоплатонизма и от онзи мистичен
гносис, срещу който Варлаам се е борил и е изгубил
своята идейна борба. Истината не е зависела от
точността на словесните изрази; филологическата точност
обаче е била призната в пределите на човешките
възможности. От тези предпоставки е произтичала и техниката за
православна проповед, която се е различавала
значително от прилаганата преди това техника в лоното на
православната църква (и особено в българската църква) в
течение на много векове6. "Подсказването" бива
предпочетено пред "твърдението" и налагането на
догматичната истина бива изместено от опита тя да се внуяи
чрез използването на подходящи средства за убеждение •
566

Истината в действителност не е била схващана като
интелектуално постижение, а по-скоро като спойка между
частичния човешки опит и единството на Бога.
Очевидната полемика срещу аристотелизма и вдъхновения от
Платон мистицизъм, които са отразени в тези принципи,
постепенно довеждат до създаването на нови писмени
техники и/в частност на нови литературни стилове. Без да
(угиваме твърде далеч в нашето сравнение и като се
ограничим в разглеждането на чисто типологическите
аналогии, можем да предложим известен паралел между
литературното изкуство на тези български исихасти, както и
това на техните сръбски и руски събратя, и западното
литературно изкуство, което през същата епоха се е
стремяло към постигането на платонично-цицероновската
синтеза. Отличителните характеристики на тези нови
славянски литературни стилове (тъй често определяни
като "плетение словес"7, за да се изтъкне посредством
една обобщаваща формула тяхната лексикална и
семантична сложност) са се изразявали в честата употреба на
фонични и ритмични игри, които са придружени от
различни семантични комбинации в полето на синонимните
спектри. По този начин литературното известие е
придобивало цялостно значение, произтичащо от съвкупността
от лексикални знаци, което не е могло да бъде изразено
посредством някой от морфологичните или синтактичните
сегменти, взет в неговата функционална индивидуалност.
Аналогията между интелектуален климат* и климата,
който на Запад е обусловил творчеството на Петрарка,
Че придобие по-ясни очертания, ако обърнем внимание на
следното. Търновската школа, както и последователите
на Евтимий (и най-вече Константин Костенечки, който в
началото на XV в. пребивава в Сърбия на деспот Стефан
Іазаревич) са защищавали превъзходството на църковно-
славянския и са желаели да му възвърнат оригиналната
чистота, която е била присъща на кирило-методиевския
*дел, защото църковнославянският е превъзхождал всяка
Нма на простолюден славянски, представена от местни-
Те Употреби в България, в Сърбия и в Русия. Със своята
^ на "класическия" авторитет на църковнославян-
и на неговата функция на постоянен и ненавредим
балканските славянски писатели са преследвали
567

осъществяването на две цели: 1) посредством правилни
четения да запазят действителното известие на
свещените текстове, които в религиозния контекст на
православната славянска цивилизация са играели роля,
аналогична на тази, играна от класическите текстове, имити-
рани от Петрарка; 2) чрез запазването на езиковия
инструмент да подсигурят единството на православното
славянство и най-вече единството на образования елит,
който зад манастирските стени или в седалищата на
митрополитите е бил пазител на наследството.
Все пак от този вид съждения около типологическа-
та съгласуваност между балканската славянска култура,
вдъхновена от исихазма, и духовния климат, който е в
зародиша на поетическото творчество на Петрарка, не
трябва да се правят крайни заключения. Очевидно
възможно е използването на еднакво убедителни аргументи и
за да се подчертае онова, което е разграничавало тези
две области на Европа през XIV в. Между светската
филология, упражнявана в средата на Петрарка, и
свещената филология на исихастите от Търново е съществувало
рязко различие, що се отнася до идеологическите сили,
Онова, което е свързвало двете култури, е бил техният
общ интерес към техническата същност на филологическия
метод. Вярно е, че Евтимий и неговите сътрудници са
прибягвали до техники на "убеждението", които спокойно
могат да бъдат сравнени с техниките на Цицероновата
риторика, които са били присъщи за първите хуманисти;
но това функционално съответствие не ни предоставя
никакви други податки за възможни сравнения, що се
отнася до филологическата същност на двете течения. Същите
съждения са приложими и към различията между чисто
християнския неоплатонизъм на българските монаси и
култа на Петрарка към Платон, който от своя страна е
бил класическият вдъхновител на "учителя" Цицерон. За
да се избегнат всякакви крайни схематизации, трябва ДО
се изтъкне и това, че е съществувало важно различие
между езиковия консерватизъм на реставраторите на
чистотата на църковнославянския и латинския идеал на
Петрарка спрямо проблема за "lingua volgare". Новите
езикови норми на "среднобългарския" и теченията със еьви*
характер, които са започнали да се разпространяват в
568

дц цялата територия на православното славянство, от
JL/псаните до руските земи, абсолютно не са достигнали
,0oto на достойнство, сравнимо с престижа на роман-
с|СйТе "вулгарни езици". Накрая трябва да се подчертае
ctno така и фактът, че Петрарка съвсем не се е основа-
^ на система от доктрини, която може да бъде
сравнена с доктриналния корпус на исихастките теолози.
Напротив, той е формирал своите идеи и своите тези в те-
цение на съвсем случайни полемики с поддръжници на
нултури (например тази на схоластиците), които са били
напълно противоположни на неговия вкус.
Без да изпускаме от поглед временния характер на
всяко историографско обобщение, можем да кажем, че съ-
(ествува известна конкретна културна основа, която
позволява да се направи сравнителен анализ между
усъвършенстваните от Петрарка западни литературни техники
н различните видове "плетение словес", присъщи за
балканската славянска литература от XIV в. Това, което ни
липсва, за да се запълни историческата празнота,
усложняваща нашия опит за уравнение, е главно
подходящото описание на разпространението на гръцките риторични
теории на Запад и сред балканските славяни през XIV в.
Може да се вярва, че някои от византийските автори,
като Никифор Григора например, са допринесли за
създаването на модели, които са били общи за литературните
цивилизации на латинския Запад и на балканското
славянство: не разполагаме обаче със сигурни данни.
Следователно трябва да се ограничим в изтъкването на фор-
иалните съвпадения в общия емпиричен план на анализа
на текстовете с надеждата това предварително
изследване в бъдеще да може да послужи за очертаване на по-
сигурни критически синтези.
Резултатите от направените от мене през
последните години изследвания върху ритмичните и синтактичните
структури на средновековната славянска проза ме дове-
Цоха до откриването на един принцип на формална техни-
*а, който според мене може да осветли някои досега не-
існи аспекти на стилистичната църковнославянска тради-
Пия9. Служейки си с термин, подсказващ известна
функционална аналогия с техниките, които са били добре
погнати на класическите и средновековните риторици, аз
569

го определих като "изоколен принцип"10. Чрез него
описах тенденцията на православните славянски писатели да
построяват своята проза въз основа на серии от
синтактични сегменти (т.е. от логически единици, които
участват в единството на фразата), образувани от
съотношенията на ритмически паралелизъм благодарение на
повторението на същия брой ударения. Трябва да се
подчертае, че тази форма на ритмично-синтактичен
паралелизъм е изцяло подвластна на еднаквия брой ударения.
Сричковата равномерност не е играела никаква
ограничителна роля. Благодарение на повторението на сегменти,
съдържащи същия брой ударения, средновековните
славянски писатели са създавали мрежи от ритмични
съответствия, които в рамките на конструкциите, привидно
управлявани от паратаксиса, са замествали самата
синтактична текстура, като са подсказвали на читателя
логическите връзки, които не са били очевидни. Могат да се
приведат много примери, извлечени от текстове с
различен характер и произход. Ето например началото на
Легендата за св. Венцислав (независимо от преките данни
на текстовата традиция създаването на творбата може
да се отнесе към X в. според редакцията,
засвидетелствана ни в един глаголически ръкопис, Люблянския бре-
виар No 161, от XIV в.11:
5 Bist ze / knez / v Ceseh / imenea / Vratislav;
4 zena ie / jego / naricajema / Dragomira.
4 I rofcdsa / sin / svoj / prvenac
5 krtista / i / i naresta / ime / Veceslav.
5 Vzrastu ze / jemi / jako / bisi / podstrici
4 i prizva / Vratislav / otac / jego
4 na podstrizenie / jego / blaienago / biskupa
5 imenem / Notara / sa svoim / jemu / klirom...
Тук откриваме две изоколни серии от "рамкирания"
вид, т.е. с два колона с по пет ударения, които "рам-
кират" един двукблон с четири ударения. Можем да
срещнем многобройни други комбинации от "прости" изоколни
серии (3,3,3,3... или 4,4,4,4,4,4... и т.н.), както и
"редуващи се" (3,5,3,5... и т.н.). Понякога ритмичната
основа е подчертана от препратки, които маркират фо-
570

личния паралелизъм: на римите, на началните, на край-
ците или дори на поместените вътре в колона асонанси.
Присъствието на тези средства в многобройни текстове
& кара да мисля, че бихме могли да декодираме голяма
паст от средновековните славянски формални структури,
възприемайки именно изоколните структури като изходна
точка.
Наблюденията върху текстовете от XIII-XIV в.
погазват, че българските и сръбските писатели са
сътворили различни вариации на основните ритмични теми на
средновековната славянска проза. Синтактичните мрежи
стават по-сложни и благодарение на играта със синоним-
ните комбинации създават по-обработени и силно нюанси-
рани и дори по-трудно разбираеми текстове. Като че ли
техниките, които са били по-пряко повлияни от
класическата и гръцко-византийската традиция, са
преследвали отстраняването на еднообразието на toox«\ov, раз-
дообявайки елементите на фонично-семантичната
структура и замествайки прозодичните изтъквания на думите с
виькването на лексикални фрагменти, маркирани в
симфонична канава, която е управлявана от свръхсегментни
структури. Първите примери за подобен способ възлизат
към XIII в., т.е. към епохата, предхождаща новата
вълна на неоплатонизма на Палама. Приведеният тук по-долу
откъс, извлечен от Житието на св. Сава от сръбския
монах Доментиян (XIII в.)12, отразява първоначалната
фаза на оформяне на тези нови техники:
5 По/иыш/маю / дЪло / сніе / велнкое /н пръсллвное
15) бн днвлю се/н ыедоу/иѣю се/
ОТЪКОуДОу/ NuYhNOy / ПрЬВЪК / ГЛЛГОЛЛТН
5 Ne ОБЬШТНН/ НСПрЪВЛ/ ВЬСЪ/Vth/ Nu/Wh/ НСТОѴЬННКЪ
5 вожьствьыыіе / вллгодлтн / прЪсветыіе / н
жнвотворештніе / тронце
5 іенже / люлеште се / н оть ніеіе / рлзоулм /
просеште?
І5)бПоыіеже/оть ыіеіе/ вьслкь длрь /
съврьшем / сьвыме / съходнт.
4 Тьжде / длрь / светллго / доухл
4 дй н нлл\ь / отьврьзеть / оѵстл/рлзоу/whNuia...
Повтарянето на акцентувани според изоколния прин-
571

цип сегменти тук, както и в многочислените други
литературни текстове на православното славянство играе
решаваща роля. Все пак откриваме и други способи, които
правят по-разнообразен и по-сложен текста. Че двата
кблона, отбелязани от мене като носители на по шест
ударения, са отклонение от основния ритмичен мотив с
по пет ударения, е само едно измамно впечатление. Лва-
та кблона с по шест ударения трябва да се четат с
пауза след първата ударена единица. След тази пауза бива
подновена рецитацията на кблона и по този начин вместо
две тонични единици в началото на кблона, се постига
едно "комбинирано повторение" на първата ударена
единица. Така бива възстановена ритмичната равномерност в
плана на основната серия с пет ударения. В първия
случай ефектът от "комбинираното повторение" след пауза
се постига чрез една синонимна връзка, поради което-
трябва да се чете: "Чудя се (н днвлю се), т.е. не зная
(н недоулѵЬю се)." Във втория случай алитерационната
игра, която маркира началото на кблона (помеже оть
ніеіе), обединява двете думи в едно фонично единство,
последвано от друга фонична игра (вьслкь длрь), която,
изисквайки друга пауза, превръща групите "поніеже - оть
ніеіе" и "вьслкь - длрь" в еквивалент на две ударени
единици в един кблон с пет ударения.
В творбите на Евтимий Търновски13 внесените в
основната изоколна мрежа риторични способи са вече по-
сложни. Това добре прозира във встъплението на
неговото Похвално слово за св. Неделя:
4 Съзывдеть ндс / вннл / нлстожфлго / прлздшш
2 къдоуховмо/иоу/тръжествоѵ
3 н трапези / прЪдстлвлЬет' / обнлнж
2 стрлстотръпнцж/стрлдлнін
4 не вефнылш / мѣклко / оукрлшенж / врлімы
2 NX С В О Н X Ъ / С Т р А Д А N Т Н
3 оупъціреннж / кръвыылш / строуыд/ин
*г п ШБрддовлмнЪ/веселлФ*/'
4 І2люБопрлздемстъвньін \ь /
-. Сія. / трлпезж / зрлціе
: веселих са/ лггелн
572

2 ЛНКЪСТВОУЖТЬ/ УЛОбЦ Н
2 стрлстотръпнцн/рлдоѵдт
С А
3 6AHNH Жб/ПбУАЛОѴЖТЬ/
Б Ь С Ш В €...
Подчертах с разредка колоните с две ударения, за
лд улесня читателя при схващането на тяхната двойна
функция: от една страна, на клаузули (от типа на ciau-
sulae на латинския cursus) и същевременно на елементи
йаемфатично повторение вътре в изоколната мрежа (срв.
в частност последната "рамкирана" серия: 3,2,2,2,3). В
приведения откъс откриваме също така и мрежа от твърде
ясно маркирани редувания, но тук декодирането на
нейната функция вътре в един ритмично-синтактичен
контекст, управляван от поливалентности, вече е по-
трудно, отколкото в случаите на традиционни изоколни
структури. Двойките 4,2 и 3,2 се редуват равномерно в
първите четири двукблона, все едно че са еквиваленти
на смесени колони от типа 4+2 и 3+2. Третото и
четвъртото редуване обаче са интегрална част от същата рит-
чическа и логична серия, чийто завършек е подчертан от
един колон 2+2 (4) с крайна клауза (люБопрйЗДеыстъв-
ііынхъ / доушА), която резюмира цялото риторично
встъпление посредством алитерационен синтез на
предхождащите фонични плетеници.
Подробният анализ на други Евтимиеви текстове ще
и убеди още по-силно в богатството на формални
мотиви, което характеризира изкуството на този майстор на
средновековната славянска проза. Ще се огранича в
цитирането на началото от въведението на неговото
Похвално слово за Константин и Елена. Изоколната равно-
*рност тук играе по-осезаема експлицираща роля, от-
*°лкото в току-що коментирания откъс. Това обаче съв-
Сем не трябва да ни навежда на мисълта, че се намираме
ЦРед "по-прост" текст. Вариациите върху централната
Те*Ъ на изоколната равномерност тук се разгръщат по
^гежение На един риторичен план, за който е присъща
.Личната за предния цитат сложност. Основното разли-
^ се състои в това, че вариациите тук не са реализи-
^и на нивото на синтактичната сегментация, а главно
573

на нивото на една фонична текстура, която благодарение
на плетеницата от рими и асонанси налага, като
същевременно и оправдава, абсолютно изкуствено подреждане
на думите:
5 Слъыца / свЪтлЪнше / нАстоафее / поклзл се /
тръжьство
5 въсЪх / просвЪфлюфн / л\ыслн / н доуше /
веселефн.
4 Ono бш / въ дьмн / тьуТю / сТлеть
3 ыоціію же / покрьвеыо / Бывлеть;
4 се же / н дъмТю / н моцпю / сТлеть
3 н въсЪхь / къ ревыостн / подвнжеть.
3 КТО БШ / N6 ОуДНВНТ С€ / Н ПОХВАЛИ ТЬ
3 ТОЛНКЫН/ИЬ / БЛЛГЫ/ИЬ / ВННОВНАГО?
5 Bhna же / благынл\ь / въсЪ/иь / велнкын іесть /
цлрь.
5 Велнкл жб / дзь / ц&р& / мдрную / соуфлго
4 въ нстныоу / велнка / н въсЬхь / вышьшлго
4 бгоже / прѣстоль / меБеснын / KpoysH,
4 зелѵча же / подиожТе / ыогл/ил / его,
4 егоже / свЪть / окроужлбть / ыепрнстоупнын,
4 елюуже / вонмствл / прЪдстоет / лггбл'склл.
4 ТОГО БШ / БЛЛДЫКОУ / Н ГОСПОДА / Н Цдрл
4 вЪдеть / пр^ыенсѵътеммАА / омл / л^шжьствл:
5 лнковб же / лрхлггельсцТн / тдкожде / Хероуві/ин
/ н Серлфілн
5 NAY€AA / Н ГОСПОДЬСТВА / Н ВЛАСТИ Ж6 / Н
прЪстолн / н снлы...
Ако, както съм убеден, примерите, които
анализирахме по-горе, са доказателство за високото техническо
ниво, достигнато от средновековната проза на
балканските славяни (легендата за нейната риторична бедност
не е друго освен резултат от липсата на чувствителност
у модерните критици), съществуването на съответствия
между литературата на тези земи, намиращи се на
периферията на византийския свят, и литературата на латин-
ско-романския свят на Петрарка няма да ни изглежда тъй
невъзможно.
Изследванията, които бяха посветени на използва-
574

нйТечОТ Петрарка формални техники, изтъкнаха някои от-
^цтелни черти на неговата проза, които се оказват
нзв*нредно полезни за интересуващия ни сравнителен
анализ.в края на своето бляскаво и проницателно проуч-
ване "Клаузули и ритми в разказвателната проза на Пет-
рарка"*4 Гуидо Мартелоти пише през 4951 г.:
"...специфичната хармония на фразата на Петрарка се ражда от
разноообразното пресрещане на лесно разпознаваеми то-
нически ритми с прозаичния ритъм, ако можем така да се
изразим, каденциран от курсус." В по-близко време из-
слеванията на Мария Пикио-Симонели15 доказаха, че:
"...тази грижа (на Петрарка - б.м.) за един свръхмеж-
дусегментарен семантизъм" трябва "по някакъв начин да
бъде свързана с поетики от платоновски тип..,", докато
"вдъхновените от Аристотел поетики са водели до
изтъкването на прекия семантизъм, което е включвало
известна небрежност по отношение на чисто фоничната
даденост" . Следователно в стила на Петрарка се откриват
прозаични ритми, основани върху ударението, както и
поетични способи, повлияни от една култура с
платонично вдъхновение. Ако приемем убедителността на тези
изводи, в тях можем да открием още едно доказателство в
полза на съществуването на известни аналогии между
риторичния свят на Петрарка и този на балканските
славянски писатели от края на XIV в. Резултатите от
направения от мене анализ на някои откъси от латинската
проза на Петрарка потвърждават това впечатление и в
конкретното поле на аналогиите и на стилистичните
съответствия. Изхождайки от изследванията на Мартело-
ш, мисля, че мога да потвърдя и дори да разширя него-
5ите наблюдения, възприемайки като типологически модел
-Ците онези изоколни принципи, с които си послужих
"Ри анализа на средновековните славянски текстове.
Мартелоти е разчленил един откъс от "Живота на
омул" на шест колона и го тълкува въз основа на
ритоните закони на курсус*6. Същите тези колони успо-
^Дно с това ни разкриват по-ясно тяхната симетрична
4>елация, ако обърнем внимание на броя на ударенията
"на тяхното разположение:
г4 neque / enim / tuto / poterat //
6 І2 molli / aere
575

tanta / rerun» / moles / imponi //
solum / stabile
•3 vehementisque / ducis / spiritus //
res / tanta / pascebat,
В този случай, както и в многочислени други
текстове, броят на ударенията се покрива с този на думите,
Остават само енклитиките и проклитиките, които могат
да създадат по-сложни ударени единици. Това съждение
ще ни помогне при нашия опит за декодиране на
правилата на литературната техника, която се основава върху
избора и разположението на думите в синтактичните
сегменти, позволяващи по-лесното организиране в
симетрични серии, отколкото ако са следвани генералните норми
на курсус или ако се е търсело адаптиране на
латинската проза към силаботоническите структури на поезията
на "вулгарен" език. Дори в случая с латинския
създаването на корелации от ритмични симетрии чрез
поместването на същия брой думи във всеки синтактичен сегмент
се оказвало по-лека работа от това да се подчини
фразата на хармонията на клаузулите или пък да се
подберат думите въз основа на техните срички и на мястото
на техните ударения. Основните структури на тоническия
taoxwXov не са налагали нито синтактичните сложности
на cursus planus, tardus или velox, нито
равномерността на сричките и на ударенията, която е била присъща
за романските стихове.
В откъс от De viris Мартелоти съзира комбинация
от романски метрични размери с курсус: три седмостъпни
стиха и един единадесетосричен; последният обаче,
добре обособен от пунктуацията, е удължен от прибавката
на interi'icit, за да образува една клаузула на cursus
tardus"17. Аз съм на мнение все пак, че същият този
откъс може да бъде четен според правилата на
тоническия laoxuXov.
3 Quibus / occurens / Romulus
3 hostes / in fugam / vert it
3 regnumque / hostium / Acronem
3 singulari / certamine / congressus
3 interficit / (2) urbemque / illorum
(2) et fuga / populi
576

3 et morte / regis // attonitam
3 faciii / capit / intercursu
Подобно четене не само потвърждава проницателното
наблюдение на Мартелоти относно специфичната роля на
interficit, но разкрива също така (по подобие на
моделите с ритмично-синтактична типология, твърде близки
до откритото вече в прозата на Евтимий Търновски)
присъствието на един подчинен двукблон, който е "породен"
от глаголната форма interficit. Тук глаголът
подчертава едновременно паузата и ритмичното обвързване. В
действителност паузата след interficit може да бъде
изтълкувана като цезура в един колон с три ударения
или като сигнал, който въвежда подчинения двукблон.
Предпоследният колон (et morte / regis / attonitam)
участва от своя страна в скандирането на двукблона с
две ударения, както и в основния ритъм с три ударения.
"Включването" в тази основна каденца с три ударения е
посочено от "attonitam" дума, завършваща не само
логически, но и ритмично паузата, която е била отворена от
"interficit".
Изиграната от тоническия to6xw\ov роля в този вид
латинска проза, създадена в атмосфера на латинско-
романска симбиоза, ни се разкрива в своята пълнота в
един прочут откъс от писмото, което Патрарка е
написал, за да коментира поражението на Кола ди Риенцо1":
5 Mestus / ut vides / ut qui / in iiio / viro
5 uitimorum / libertatis / italice // spem /
posueram
5 quem / diu ante // mihi / cognitum /
dilectumque
5 post / clarissimun / illud // opus/assumptum
5 colere / ante / alios // mirarique /
permiseram,
4 ideoque / quanto / magis / speravi
4 tanto / nunc / magis / doleo.
Изоколната подредба в "прости" серии тук съвпада
Най-типичните конструкции на средновековната славян-
с*а проза. Освен това според мене този вид четене из-
' Рикардо Пикио ... 577

тъква цялото богатство на риторичния арсенал на един
писател, чието литературно формиране (независимо от
идейното му предразположение, което го е превръщало в
последовател на класиците) е повлияно от
средновековните риторици. Изящната употреба на цезурите в сериите
с по пет ударения образува полуколони с редуващи се
размери (2+3, 3+2, 2+3), чийто завършек е маркиран от
една кадансирана двойка (3+2, 3+2). Последната секция
на всеки колон подчертава едновременно ритмичната
каденца и логическата каденца, създавайки фонично-
семантичен ефект, който е твърде близък до този на
курсус. Този вид логическо подчертаване придобива още
по-голяма очевидност при вертикалното прочитане на
всички финални полуколони. фразата, която се оформя, в
своята абсолютно строга граматичност ни предлага
квинтесенцията на известието: ut qui in illo viro зреш
posueram, mihi cognitum dilectumque, opus assumptun
mirarique permiseram: magis speravi, mag is doleo.
Началото на писмото на Петрарка до Роберт Анжуй-
ски - de laurea sua et contra laudatores veterum - ce
отличава с изключително сложна подредба на колоните,
Двутоничната каденца подчертава същността на
известието, докато тритоничната маркира в един вид антифон
коментара, който се съдържа в серията от отговори на
главните изречения19:
2 Quantum / tibi •» 3 iiberarium / et honestarun /
artiun
2 studia / deberent,
2 regnum / decus -» 3 quarum / te quoque / regei
2 industria / fecisti [2 aliquando ' njsi 'fallor
L3 quam /temporalis /regni,
2 dyademate / clariorem,
2 olim / mundo
2 noturn / erat.
И в този случай вертикалното четене на главната
серия от колони с две ударения ни предлага същността
на известието, синтезирано най-вече в двата начални и
двата крайни колона: "quantum tibi studia deberent.. •
olim mundo notum erat." Без да се преувеличава значи-
578

мостта на подобни съвпадения, не мога да не изтъкна по
повод на казаното, че съшият този вид вертикално
четене е приложимо и към различни литературни творби на
православното славянство. Този вид риторично
разпределение, което маркира една логична серия, вероятно е
продукт на една forma mentis, която е била присъща за
писателите на християнското Средновековие (на Изтока,
както и на Запада) чак до епохата на Петрарка и на
първите хуманисти,
В същото писмо до Роберт Анжуйски веднага след
току-що описаното начало откриваме (тъй сложно от
синтактична гледна точка) едно изложение, по-стегнато в
прозодичен и в структурно-логически план.
Индивидуалността на колоните и дори на някои полукблони е
маркирана от рими и от асонанси:
5 Novo / nuper / benet'icio / desertas / obligasti
6 quibus / hoc meum / quantulumque est / ingenium
/ solemm ter / consecrasti
6 ad hec / et urbem / Roman / et obsoletu» /
Capitolii / paiatium
5 insperato / gaudio / et insuetis / trondibus /
decorasti.
5 "Farva / res" / fortasse / dixerit / quispiam;
3 sed protecto / novitate / conspicua
C et Popuii / Romanl / plausu //
2 ac iocunditate / percelebris;
[3 Jauree / morem / non mtermissuin //
г modo / tot seculis
5 sed ibi / iam / prorsus / oblivioni / traditum
5 aliis / multum / diversis / cur is / ac studiis
2 in republica / vigetibus
nostra / etate / renovatun //
te / duce
2 me / mi lite.
6 Scio / quidem /et per italiam / et apud /
exteras / nationes
6 jngenia / clarissima / que nihil / hoc
proposito / nisi / desuetudo
6 long]or / et semper / suspecta / rerum /
novitas / arcebat...
579
C3
2

В последния триколон с по шест ударения вместо да
обособи завършека на колоните с рими или асонанси
(обаче едно асонансово преплитане маркира акцентувано-
то единство на двете последни думи в предпоследния
кблон), Петрарка маркира семантичната емфаза на
началните думи: scio ingenia longior.
Както и в различни църковнославянски текстове от
същата епоха (несъмнено отразяващи много по-древни
традиции), ритмично-синтактичните структури от този
тип като че ли заличават всяка възможна демаркационна
линия между проза и поезия. Що се отнася до Петрарка,
можем да сме сигурни, че следвайки предписанието на
Цицерон, той е осъзнал необходимостта да не се прето-
2 0 «—
варва ритмичната интензивност на прозата . Все пак,
ако вярваме, че съществува осмоза между ритъма на
неговата поезия и ритъма на неговата проза, няма да бъде
неуместно привеждането тук на пример от поезия,
управлявана едновременно от две прозодични системи:
6 Salve / сага / Deo / tellus / sanctissima /
salve
6 tellus / tuta / bonis / tellus / metuenda /
superbls
5 tellus / nobilibus / multum / generosior / oris
5 fertilior / cunctus / terra / lormosior /
21
omnis...
Ако в подобни случаи сме в състояние да определим
до каква степен текстурата на прозата формално съвпада
с тази на поезията, тогава ще можем да намерим много
други аналогии между латинската поетична проза и
формалните похвати в прозата на православните славяни.
БЕЛЕЖКИ
Роджър Бепкън определяше Италия като мост, който •
сбързбал латинския и гръцкия сЬят. Срб. G а г I п<
Е. La letteratura degli umanieti. - In: Storia
deila letteratura italiana (a cura di E. Cecchi е
580

N. Sapegno), 3, Milano, 1966, p. 37. Термините no
проблема бяха отчетливо изтъкнати от Р е г t и -
s i, A. Italo-Greci е Bizantini nello sviluppo
del la culture italiana de 1 1 'Umanesimo. - In: Vene-
гіа е l'Oriente fra tardo Medioevo е Rinascimen to.
Firenze, 1966, 35-52.
Тези аспекти на византийско-сла6янеката иивилизаиия
6 навечерието на хуманизма привлякоха вниманието на
модерните историци и филолози главно благодарение
на изследванията на С ы р к у, П. А. К истории
испрабления книг в Болгарии, Т, 1. Время и жизнь
Патриарха Евтимия Терно&ского. Спб., 1890. Вж. съшо
така V a s i I i e v, A. A. History of the
Byzantine Empire, 324-1453. Madison-Milwaukee, 1964 (1.
ueg. 1928). Oetrogoreky, G. History of
Byzanina State (revised edition). New Brunswick,
1969. 0 b o 1 е n 8 k y, D. The Byzantine
Commonwealth. New York-Washington, 1371.
Микела Йобин предложи изрядна трактовка
на този въпрос в дисертацията си The History and
the Historiography of the Second South Slavic
Influence (Yale University, New Haven, Conn., 1977).
Rerum senilium VII.
Mandalari, G. Fra Barlaamo Calabrese
maestro del Petrarca. Roma, 1888. L o P а г с o, F.
Petrarca е Barlaam. Reggio Calabria, 1905. l> е
No 1 h a c, P. Petrarque et 1'humanisme, nouvelle
edition. Vol. 2. Paris, 1907,134-139; В. C a 1 a b~
r o, Epietole greche. I primordi episodici е dot-
trinari delle lotte eeicaste (studio introduttivo е
testi a cura di G. Schiro). Palermo, 1954. G е п -
t i I e, G. Studi sul Rinascimento. Firenze, 1936,
p. 24 и сл.
Радченко, К. Религиозное и литературное
движение Ь Болгарии 6 эпоху перед туреиким забое&а-
нием. Киев, 1898. Попов, X. (Капнило Ь).
Евтимий - последен търновски трапеэински патрирх.
Пловдив, 1901. Киселков, В. Сл. Св. Теодо-
сий Търновски. С., 1928; Патриарх Евтимий. С.,
1938; Григории Синаит, представител на мистицизма
във Византия през XIV в. С, 1928. Иванова-
э81

Константинова, К. Някои моменти На
вългаро-византийските литературни връзки през ХІѴр,
Исихазмът и неговото проникване в България. - g.
Старобългарска литература. Изследване и материали
Т. 1. С, 1971, 209-242.
Л и х а ч е в, Д. С. Некоторые задачи изучени,
второго южнославянското влияния в России. - В: Ис-
следования по славянскому литературоведению и
фольклористике. йоклады советских ученых на IV Ме*.
дународном съезде слабистов. М., 1960, 95-151
Р j с с h i о, R. Prerinascimento esteuropeo e Rj_
nascita slava ortodossa. - Ricerche Slaviatiche
VI, 1958, 185-190. M и 1 i c, M. I. Srpsko
"pletenije stoves" 14 stolieca. - Radovi Zavoda га
elavensku filologiju, 5, 1965, 117-120; Pletenije
eloves i hezihazam. - Пак там, 7, 141-156; Сербские
агиографы ХІІІ-ХІѴ 66. и особенности их стияя. .
ТООРЛ, 1968, 127-142; Prilog pitanju ruskoga utje-
caja па juznos1aveneke knjizevnosti и erednjem
vijeku. - Radovi Zavoda za slavensku filologiju,
12, 1972. P i c c h i o, R. L'intreccio delle
parole е gli stili letterari presso gli Slavi orto-
doesi nel tardo Medio Evo. - In: Studi slavistici
in ricordo di Carlo Verdiani. Firenze, 1978 (тази
студия в български превод се печата и в настоящата
книга ) .
8
Най-общо върху исихазма вж. : Heyendorff,
J. Introduction a 1'etude de Gregoire Palamas.
Paris, 1959; Byzantine Hesychaem: historical,
theological and social problems.Co 11ected Studies, 1974.
Прохоров,Г. M. Исихазм и обшестбенная
мысль в Восточной Европе в XIV в. - ТОйРЛ, ХХІІЬ
1968, 86-108. М a 1 о п е у, G. S. J. Russian
Heeychasm. The Hague-Paris, 1973.
"Сказание за буквите" на Константин Костенечки,
обнародвано от В. Ягич в: Исследования по русскомУ
языку Академии наук . Отделение русского яэыка и
словесности, I, 1885-1895, дълги години е било
смятано за обикновен правописен наръчник, лишен 01"
критически преглед и несъдържащ почти нищо ориги
нално. В действителност то представлява твърде дъЛ
682

бока полемична творба, насочена срешу онези, които
са чзе>раша?>али иъркобнослабянската езикоба норма,
на която Костенечки е гледал като на пряк израз на
божествената истина. Негобото значение на
фундаментален документ на славянската филологическа мисъл
от епохата на предхуманиэма бе осветлен от
X. Голдблат 6 неговата дисертация
Orthography and Orthodoxy: Constantine Kostenecki's
Treatise on the Letters (Yale University, New Hawen,
Conn. 1977). (Публикувано като книга Ь поредииата
Studia Historica et Philologica. - Sectio Slavica,
Flrenze, 1987.)
<0 Cpf>. моите статии: The Isocolic Principle in Old
Russian Prose. - In: Slavic Poetics. Essays in
honor of Kiril Taranovsky (ed. R. Jakobaon, C.H. van
Schoneveld, D.S. Worth. The Hague-Paris, 1973, 299-
331); On the Prosodic Structure of the Igor Tale. -
In: Slavic and East European Journal, vol. 16, No
2, Summer, 1972, 142-162; Ieocolic Constructions in
Old Serbian Prose. - In: Xenia Slavica. Papers
Presented to Gojko Ruricic. The Hague-Paris, 1975,
149-161; Sulla struttura prosodica di una pagina di
Gogol'. - Strumenti Critici, 20, 1973, 101-116;
Strutture Isocoliche е poesia slava medievale: a
proposito dei capitoli tit е XIII della Vita Con-
stantini. - Ricerche Slavistiche, XVII-XIX, 1970-
1972, 419-445; Models and Patterns in the Literary
Tradition of Medieval Orthodox Slavdom. - In:
American Contribution to the Seventh International
Congress of Slavists, II, The Hague-Paris, 1973,
439-467. Изоколните структури Ь хърватската средно-
бекобна литература бяха проникновено проучени от
Hercigoni ja, Е. Povijest hrvatske
knjitevnosti, II. Srednjovjekovna knjiievnost.
Zagreb, 1975. M. Колучи и А. йанти предложиха цялостно
изоколно скандиране на текстовете на Даниил Заточ-
ник и проучиха Ь частност значимостта на изоколните
структури' от гледна точка на критиката на текста 6
тяхното критическо издание: Daniil Zatocnik, Slovo
i Molenie (edizione critic» a cura di M. Colucci е
A. Danti) Studia Historica et Philologica IV, Sec-
583

tio Slavics, 2°), Firenze, 1977.
Служа си е текста, обнародван ft Hrvat,.
knjiievnost srednjega vijeka (Pet stolje£a hrvatgL
knjiievnoeti, 1) (под редакцията на V. Stefani£)
Zagreb, 1969, 247-251.
Жибот cftemaro Симеуна и cftemora Cafte, написао д.
MeHmujaH, на cfcujetn издао Д. ДаничиЬ . Београ.
1865
Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius (137c
-1393) ...herauegegeben von E. Ka1u2niacki ) . Wien
1901.
"Studi petrarcheechi" IV, 1951, c. 45.
Picchio-Simonelli, M. La sestina
dantesca fra Arnaut Daniel е il Petrarca. - Dante
Studies XCI, 1973, 131-144; Strutture foniche nei
Rerun» Vulgarum Fragmenta. - In: F r a n c i 8
Petrarch. Six Centuries Later. A Symposium
(ed. A. Scaglione). Chicago, 1975, 65- 104. (същиав
студии сега са включени и ft Picchio-Si.
т о п е 1 1 І, И. Figure foniche dal Petrarca ai
Petrarchieti . - Studia Hietorica et Philologies,
VII, Sectio Romanica, 2. Firenze, 1978).
*6Martellotti,G. Цит. съч., с. 37.
Пак там, с. 43.
Цитирано от S а р е д n o, N. Francesco Petrarca.
Storia della letteratura italiana (a cura di E.
Cecchi е N. Sapegno). Vol. 2. II Trecento, Milano,
1965, p. 199.
Francesco Petrarca. Le Familiar!
(edizione critica per cura di V. Rossi). Firenze,
1933, 171-174 (Familiarum rerun», IV, 7).
го
Срв. Orator ad M. Brutum, 66-67.
Cpft. Sapegno, N. Francesco Petrarca. UuBl
съч., c. 202.
584

Ill ОТ СРЕДНОВЕКОВИЕ КЪН НОВО ВРЕМЕ

БЪЛГАРИЯ В "ЦЪРКОВНА ИСТОРИЯ" НА ЦЕЗАР БА-
РОНИЙ
На повечето от славистите е известно, че
д ecciesiastici ("Църковни анали") на Цезар Ба-
роний1 представляват един от най-важните извори на
исторически данни и че от тях през XVII и XVIН в, са
черпили информация различни славянски летописци и
компилатори. Намираме се всъщност пред един от най-
значителните примери за разпространение в земите на
европейския Изток на културните схеми, които са били
създадени в Италия в епохата на късния хуманизъм.
Независимо от това нито славистите, нито историците на
Източна Европа до момента са направили опити да съзрат
във внушителната архитектоника на Аналите специфичния
рисунък на една "история на Източна Европа" и на
съставящите я църковно-държавно-национални елементи.
Българистите познават Аналите главно като извор
на "История славянобългарска" на Паисий (4762). В този
план диренията на Велчо Велчев, синтезирани п^еди
повече от четиридесет години в една ценна книга",
остават основни. И моето изследвателско внимание бе
привлечено от съчинението на Бароний в качеството му на
извор за Историята на Паисий чрез посредничеството на
руския превод на полския компендиум на Петър Скарга, а
също така и защото е едно от най-съществените пособия,
използвани в Италия (повече от век преди Паисий - от
франческо Брачолини, политически стихотворец на служба
към Конгрегацията за разпространяване на вярата, автор
на поемата "Покръстена България")3.
Несъмнено присъствието на изработените от Бароний
схеми в произведенията, създадени през XVII и XVIII в.
и посветени на миналото на българите, трябва да се
свърже с интензивната католическа пропаганда, която
Именно в онази епоха е достигнала балканските земи.
Изследванията, извършвани от бъгарски и италиански
специалисти, които обработват нови архивни материали,
внасящи се главно до Конгрегацията за
разпространяваме на вярата, продължават да се вдъхновяват от методо-
^гическите модели, които Иван Дуичев установи преди
587

повече от четиридесет години4. Сред италианските сла-
висти пръв Артуро Крония в края на тридесетте годинц
изтъкна значимостта на католическата Контрареформацич
за появата на първите проучвания върху модерното
славянство и негово историческо наследство5.
Преценката на Аналите според мене не трябва да се
влияе прекалено много от идеологическата им окраска,
Това монументално произведение, вдъхновено от св. фи-
лип Нери, несъмнено е било замислено от Цезар Бароний,
римски кардинал, като инструмент за религиозна
полемика в духа на католическата Контрареформация.
Съвременниците са го изтълкували като доктринален отговор на
протестанските Centuriae, съставени в Магдебург в
годините след 4552 г, под ръководството на флаций Или-
рик6. Политическата и вероизповедническата насоченост,
на произведението не трябва да води до подценяване на
неговата стойност, която е обективно документална, и
най-вече до подценяване на многочислените нови
елементи, които лесно откриваме в плана на историческото
светоусещане. В историята на късната хуманистична
историография значението на Аналите не може да бъде
ограничено в рамките на църковната история. Намираме се
в действителност пред едно произведението с
политически характер, в което държавите, както и народите
(макар и в по-ниска степен) на зараждащата се
средновековна Европа са ситуирани в широка универсална
перспектива.
Нито читателите на полския компендиум на Скарга',
нито тези на руския Бароний8, а още по-малко пък
читателите на "История славянобългарска" са могли да си
създадат точна представа за това, каква голяма част от
произведението на Цезар Бароний е била посветена на
историята на техните земи. Многочислени информационни
данни са били сведени до минимум или направо
премахнати в цитираните компендиуми. А произведението на Ц.
Бароний от своя страна е продължавало да расте и да се
обогатява и след смъртта на своя автор. Отпечатването
на дванадесетте тома (във формат фолио) под редакцията
на Ц. Бароний през годините 1588 до 1606
(историческото повествование стига до 1198 г.) бива последвано от
продължение на Аналите,обнародвано от Одорико Райналди
068

Рим в периода 1646-1677 г.,което завършва о 1567 г.9
1728 и 1734 г. Джакомо Ладерки публикува своя
допълнителна притурка, обхващаща периода от 1567 до
1571 г.10
За целите на нашите изследвания "продълженият Ба-
роний" не представлява особен интерес; много по-
съществено е прогресивното съставяне през XVII и
XVII1 в. на коментари, изправителни анотации и добавки
ісъм оригиналния текст. От XVI11 в. насам различните
издания на Аналите биват предложени в научна и
допълнена форма благодарение на пространните анотации на
капуцинския монах Антонио Паджи, към които са били
добавени по-кратките бележки на Джовани Доменико Манси
от ордена на сомаските1*. Сравнителният анализ на
текста на Ц, Бароний с този на Паджи ни дава възможността
да си създадем твърде точна представа за това, как
именно апологетите на Контрареформацията са гледали на
най-древната история на християнското славянство. Съ-
чевременно той ни разкрива и съществуването на
специфични историко-филологически разисквания, които без
каквито и да било колебания бих определил като прото-
славистични. Моето мнение е, че една всеобща история
на европейската славистика неминуемо трябва да включва
и глава, посветена на различните дялове от Аналите, в
шито се говори за славянските народи.
Особено внимание заслужава предложеното от U.
Бароний, от Паджи, а понякога и от Манси тълкуване на
българската история, факт е, че в Аналите за никоя
друга етно-политическа формация, обитаваща земите на
изток от Илирия, не се говори тъй пространно и с
такова изобилие от сведения. Само историята на маджарите,
на тяхната държава и на тяхната църква, са обект на
подобно внимание; по-малобройни са обаче преките
позовавания по протежение на цялостното изложение. Намирам
този факт за особено съществен. Той ни позволява да
заключим, че през XVII в., а още повече през XVIИ в.
й християнската цивилизация, намираща се под прякото
Ми косвеното влияние на Рим, историята на
средновековна България съвсем не е била заличена от паметта на
ерудираните лк-де.
Този траен спомен за средновековна България, как-
589

то и появата в произведението на Ц. Бароний на един
истински "български въпрос", схванат според термините
на модерната политика, се противопоставят на
засвидетелстваната ни от Паисий ситуация в границите на сла-
вянско-балканската общност, Оказва се, че в Италия и в
Западна Европа са познавали много повече събития от
миналото на България, отколкото сръбските и гръцките
монаси от Света гора. Що се отнася до България,
излишно е да се настоява върху пристрастния и полемичен
характер на начина на виждане на Бароний или на неговите
коментатори. В това специфично поле на дирения от края
на XVI в. до времето на Паисий Хилендарски не са се
водили сериозни дискусии между католически и
протестантски историци. Изобщо не може да бъде повдигнат
въпросът за сравнение със tenturie от Магдебург
например по простата причина, че в тях, ако се изключи
един намек за fribeilius, christianus, съвсем малко
или почти нищо не се споменава за България12.
В историята на Ц. Бароний за българите се говори
за първи път в изложението на събитията от 499 г. Те
завземат Тракия, изпратени от папа Симах като
инструмент на божественото отмъщение срещу отстъпничеството
на император Анастасий и плачевното състояние на
Източната църква: "in deploratissimo statu collocatis
rebus Gnentaiis Ecciesiae. "*3 За да накаже императора
на Източната Римска империя, "Deus baroaros in eum mo-
vet"14. Българите са представени като люде, вселяващи
страх, нахлули от север и все още без точно име; "gens
igTiota nomine, ex intimis borealibus finibus palabunda
progressa, timenda cunctis."15 Ц. Бароний е в
състояние да ги идентифицира и да уточни името им
благодарение на един от своите главни източници: "tuerunt hi
baroan - пише той - Buigari nominati, de quibus
Romanes superantibns ita hujus anni consulatu Marceilinus
in Chromco."16 В унисон с документалните принципи,
вдъхновили цялото му дело, Ц. Бароний привежда
цялостно откъса на Марцелин, в който се говори за пълководе-
ца Арист, който "contra bulgaros ihraciam devastantes
progressus est"1 .
Коментарът, който Антоний Паджи добавя към този
пасаж, отразява неговата ерудиция, както и историчес-

,.ата му- и вече модерна чувствителност. След като е по-
івърдил отчасти и уточнил данните, които Ц. Бароний е
извлякъл от Марцелин, Паджи отбелязва, че в Хрониката
ца Касиодор се казва, че Теодорих, крал на Италия, е
ртнел Срем (Sirmiumi от българите, завзет от тях при
едно нашествие в Илирия. След това, засягайки
произхода на българите, Паджи цитира преди всичко Кратката
история на Никифор и Хрониката на Теофан, според
когото "Bulgaros primum incoiuisse Kegionem Maeotidi Paiu-
<ji conterminas, juxta Cophinum liuvium, Tanai
proxies"18. Онези първоначални седалища между Дон и Азов-
ско море са образували Велика България, чието име -
изяснява Паджи - произлиза от река Волга: "Adjacens
tiegio ad ortum Magna Bulgaria vocabatur, ldque nnninis
inde consecuta est, quod sese Volgam tiuvium pornge-
ret."19 Позовавайки се на De admimstrando imperio от
Константин Порфирогенет, коментаторът на Ц. Бароний
j-ведомява по-напред, че българите първоначално са
населявали земите, граничещи с Patzinaciti, т.е. с
територии в басейна на Днепър. Впоследствие българите са
стигнали до Дунава и по време на Юстиниан са опустоша-
вали многократно Тракия, преди да бъдат разбити от Ве-
лизарий.
Независимо от това, че нито Ц. Бароний, нито
Паджи се заемат с критика на изворите в модерния смисъл
на думата, и двамата извеждат твърденията си от богата
и точна документация. В края на приведената бележка
Паджи чувства като че ли нуждата да привлече
вниманието на читателя върху историческата важност на
българите, за които вече се съобщава, че са приели
християнството през IX в.го Многобройни позовавания и
препратки позволяват да видим отвъд механичните структури на
летописното изложение един по-широк историографски
строеж. По цялото протежение на повествованието - от
Велика България, предхождаща преселението на народите,
До времето на покръстването - в разказа на Ц. Бароний
и в този на Паджи се долавя желанието да се подчертае
Възникването на една мошна и стабилна държавна
организация, предопределена да изиграе важна роля в
историята на средновековното християнство след стихването на
варварските нашествия.

Спрях се върху този пасаж от Аналите, в който се
говори за първи път за българите и за България,
единствено за да приведа пример за това, колко прецизно са
били пресети историческите извори от Ц. Бароний и от
неговите коментатори, сред които рязко се откроява
Антонио Паджи. Само в летописното повествование, което
обхваща времето от v в, до царуването на Борис-Михаил
и неговото покръстване, откриваме повече от тридесет
подобни честа. Всеки, който се интересува от българ-
ско-италиански връзки, би могъл да се размисли
например над откъса, извлечен от Павел Дякон - и с точност
приведен от Ц. Бароний в неговото изложение за 568 г,,
в който е изнесено, че една група българи заедно с
други хора от различни народи се е преселила в Италия,
водена от Албуин и че въпросните българи са основали в
Италия трайни "in hodiernum usque diem" общности21.
Главната тема, върху която най-силно набляга
българската история, вплетена от Ц. Бароний в
универсалния вътък на неговите Анали, е приемането на
християнската вяра от страна на този нов народ (popuius
novus), Неприкритата цел на католическия автор е да
докаже първоначалната вярност на българите спрямо
Римската църква. На България се гледа като на защитна
крепост на католицизма срещу първоначалното коварство
и последвалото схизматическо отстъпничество на Гръика-
та църква. Тази теза е отразявала конкретните експан-
зионистични цели на Рим в една епоха, в която след
постигнатата през 1571 г. край Лепанто победа над
турците от водената от Йоан Австрийски християнска коалиция
е изглеждало възможно разпростирането на решената в
Брест-Литовск през 1596 г. църковна уния в земите на
целия европейски Изток.
Ц. Бароний въвежда темата за изгряващото
българско християнство с тържествен тон, който стилистично
"освежава" неговия латински синтаксис, обикновено по-
скромен и почти канцеларски. "Започва - пише той -
осемстотин шестдесет и шеста година, четиринадесети
индикт, в която Римската църква се разраства и се
осветлява с един нов народ и един нов цар (quo novo po-
pulo et rege Roraana augetur et i1iustratur ecclesia:

църква за която е присъщо да се разпростира в
|Н!лте, според казаното от Давид: "In tribulatione di-
fre^[ mihi" (в утеснение ти ми даде простор - Пс.
Библейският цитат уточнява политическата стойност
на нейзказаната открито, но несъмнено поддържана от Ц.
дооний историческа теза. Както по времето на фотий
римската църква увеличава собствената си власт
благодарение на желанието на българите да устоят на схизма-
тическото отклонение на Гръцката църква, така и сега -
веднага след отхвърлянето на османското иго - възвръ-
ването на България в лоното на католицизма е щяло да
заздрави единството на църквата, отхвърляйки
въжделенията на протестантските и гръцките прелати (включващи
в редовете си и Кирил Лукарис), които са упорствали в
своите антилатински позиции.
Намирам за необходимо, що се отнася и до тази
част на Аналите, да наблегна върху съждението, че
очевидното политическо намерение на латинския автор не
трябва да ни пречи да оценим по подобаващ начин
богатството от документални данни, върху които е изградено
изложението на събитията. Често пъти U. Бароний цитира
дълги откъси, извлечени от най-значителните извори,
отнасящи се до покръстването на Борис-Михаил. Започва
с Анастасий Библиотекар, преминава през писмото на
папа Николай I до Хинкмар от Реймс, през Responsa
Nikolai (отговорите на Николай) и различни извадки от
Liber pontificalis, за да завърши с писмата на самия
папа Николай до императрица Теодора. И в този случай
документацията бива обогатена в бележките на Паджи и
отрасти в тези на Манси. В тези коментари откриваме
отражения от критическата полемика, която през XVIII в.
вече предизвестява някои от основните теми на
модерните славистични изследвания, включващи периода от
времето на Добровски до наши дни. Паджи, коригирайки Ц.
Цюний, определя 861 г. като дата на покръстването на
Ц>ис и установява известна връзка между това събитие
"апостолската дейност на "Sanctus Methodius Sancti
''yfilli frater". Паджи е на мнение, че Методий, кръс-
Нтелят на славяните, трябва да се отъждестви с Мето-
• Рикпрдо Пикио ... 593

дий Живописеца, който според разказа на ПорфиР°ген и
на Симеон Логотет е повикан от Борис, все още езичник,
за да нарисува ужасни ловджийски сцени, "secimdum do-
mini adventum graiice omnique artis conatu
depinxit"22. Манси в друга бележка под линия не приема
и тази датировка и основавайки се на Capituia Nikolai,
определя покръстването на българите като извършено
след 864 г.
В коментара на Паджи и в забележките към него на
Манси следователно можем да съзрем очертаващите се
критически дискусии, които ще се окажат в центъра на
по-късните славистични дирения: първата дискусия тук
се отнася до годината, в която се е покръстил Борис;
втората се разгръща около дейността на Кирил и Методий
и около възможността да се свърже Моравската мисия с
покръстването на България. Паджи се основава предимно
на Legenda Itaiica, отпечатана от Хеншениус, от която
цитира и възловия момент - времето от писмото на Рос-
тислав до пристигането на Солунските братя във Велико-
чоравия. Хипотезата, че Кирил и Методий са
проповядвали в България, е представена така: "Неизвестният автор
- пише Паджи - на едно по-къс но житие на светците
Кирил и Методий е прибавил към по-горе цитирания разказ
<т.е. към Legenda Itaiica, включена в агиологическия
календар под датата девети март) следните думи:
"hgressus itaque primo venit ad buigaros, quo divina
gratia cooperante, sua praedicatione convertit aa fi-
dem. Abinde autem procedens, venit in terram Moravi-
ara."2J
Несъмнено Паджи е проучил много внимателно всички
достъпни нему извори, в които се говори за българите и
за покръстването на славяните изобщо. Образцово е
направеното от него съпоставяне между свидетелството на
Анастасий Библиотекар и това на AnnaLes Bertiniani. B
работата на този капуцински монах се чувства зряло
критическо отношение, формирало се в школата ча
хуманистичната филология и усъвършенствано във
филологическите изследвания на свещените текстове благодарение
на ерудицията и опита на боландистите. Най-
същественото за нас е да установим до каква степен то-
6У4

д отношение към яиренето е допринесло за първоначал-
^тк>- създаване на научната традиция в полето на
еластичните изследвания.
Търсенето на връзки между зараждащото се
българко християетво и Кирило-Методиевата мисия разкрива у
\, Бароний, както и у неговия най-виден коментатор,
^рьрде точно осъзнаване на славянския характер на Бъл-
гария. Че българите, дошли от земите край Волга, за да
се установят на Балканския полуостров, са от тюркски
„роизход, е добре известно на Паджи, който,
коментирайки събитията от 817 г., изтъква, че с името хуни
;Hunni) no онова време са били назовавани българите.
Самият Паджи все пак е склонен да види, че българските
земи са първите, в които разгръща своята дейност
славянската мисия на Кирил и Методий. Ц. Бароний от свря
страна говори за тази мисия главно по повод на
контрола, който Светият престол е трябвало да упражнява вър-
\\ дейността на Методий. Методий е повикан в Рим, за
да даде отчет за извършеното: "Romam vocatus... ratio-
пеш reddere Fidei quam praedicabat."24 Това обаче не
накърнява достойнството на мисионера, който е наречен
"Apostolus Moraviae". Срещата между Йоан VI11 и
Методий дори бива сравнена с тази между св. Петър и
апостол Павел в Ерусалим: "sicut olim Paulus ex Arabia ve-
nit Hierosolymam Evangelium conferre cum Petro."25
За да изясни характера на проблемите, наложили
ювикването на Методий в Рим от страна на папа Йоан
«III, Ц. Бароний помества цялостния текст на
посланието до Светополк Industriae tuae. Този документ, явно
смятан от него за особено съществен, за да се разберат
срещнатите в апостолската дейност на Методий
трудности, Ц. Бароний придружава от кратък коментар, който
според мене е извънредно интересен: "Наес Joannes pa-
Pa, ita natam recens Ecclesiam lacte nutriens parvulo-
гов sperans opera ejus, qui linguas infantium facit
disertas (si qui, cum parvulus est, loquitur ut parvu-
ІЦ8, cum creveri in virum perfectum sit evacuaturus
luae parvuli erant) fore ut Moraviensis Ecciesia, Mat-
fis ex qua genita est, lingua perfecte loquutura es-
B риторичната фигура "мляко за младенци" се съ-
5У5

държа същността на доктрината на Римската църква за
употребата на това, което в други изследвания опреде»
лих като "апостолски диалекти" 7. Нпотребата на мест-
ния език не е била забранена, а, напротив, дори
поощрявана в границите на апостолата. На наричаните от
нас "народни" езици се е гледало като на linguae in»
fantium, като на временни дидактико-възпитателни
инструменти, които да се прилагат, докато християните,
деца на определен populus novus, не възмъжеят, т,е,
докато не се превърнат в отговорни членове на наднаци-
оналната общност на една-единствена църква, обединена
от употребата на един-единствен свещен език - символ
на изкуплението на вавилонското смешение.
Твърдението, че именно това е точното тълкуване,
което трябва да се даде на коментара на Ц. Бароний,
намира подкрепа и в начина, по който съставителят на
Индексите на Аналите резюмира откъсите, на които се
позовавам. В действителност на с. 730 от том втори на
въпросните Индекси, отпечатани в печатницата на
Леонардо Вентури в град Лука през 1578 г., четем:
"lingua vernacula uti possunt Moravi in divinis
officis permissu Joannis VIII papae, sed missa latine
dicenda."28
В заключение трябва още веднъж да отбележа, че
страниците от "Църковните анали", на които се позовах
по-горе, дават ограничена представа за начина, по
който Ц, Бароний и неговите коментатори разглеждат
българската история. В повече от четиридесет други откъса
са изнесени събития, които се отнасят до Първото
българско царство, т.е. до периода, завършващ с 1014 г.,
когато войската на цар Самуил бива ослепена от Василий
Българоубиец: "a Basilio vincuntur et quindecim иіііі-
bus eorum captivis oculi eruuntur."29 Второто
българско царство е засегнато само тук-там в прибавените от
Райналди томове.
Вместо критическо заключение, което в момента ще
се окаже прибързано, бих желал да завърша настоящото
изложение с едно конкретно предложение. Моята статия
желае да привлече вниманието на учените върху еднв
важна сбирка от данни и коментари, които се отнасят до
българската история. Тази сбирка, започната от Ц. Ба-
596

в края на XVI в., сега може да бъде извлечена от
летописен контекст и проучена в нейната ця-
като един вид история на средновековна България,
се роди една полезна книга.
БЕЛЕЖКИ
Служа си с фундаменталното издание, направено в гр.
Лука: Annalee Eccleeiaetici, autore C а е в а г е
В а г o n i o вогапо е congregation© Oratorii,
S.R.E. preebytero, Cardinali, tit. SS. Nerei et
Achillei et Sedie Apoetolicae biЫiothecario, una
cui» critics hietorico-chronologica A n t o n i i
P a g i, Ordinie Иіпогит Convent. S. Francisci, qua
rerun narratio defenditur, illuetratur, euppletur,
ordo temporum corrigitur, et Periodo Graeco-Romana
munitur. . . , Lucae, Typie Leonard! Venturini, 59
y«ll. (19 тома съдържат Аналите на Ц. Бароний, 15 -
"Продълженията*, 1 - предговорът), 1737-1759. За
едно тезисно представяне на живота и творчеството
на Ц. Бароний, както и ва изследванията около него,
срв. статията на Pincherle, A. Baronio,
Севаге. - In: Dizionario Biografico degli
Italiani. Vol. VI. Roma, 1964, 470-476.
Велчев, В. Отец Паисий Хилендарски и Цезар
Вароний (Studia Hietorico-Philologica Serdicensia,
euppl., vol. VIII). C, 1943.
P i c c h i o, R. Gli Anali di Baronio-Scarga е la
Storia di Paisij Hilendarski. - Ricerche Slavieti-
che, III, 1954, 212-233; La Ietoria 81аѵёnobo1 gar -
ekaja sullo efondo 1ingui8tico-culturale della Sla-
via Ortodoeea. - Ricerche Slavietiche, VI, 1958,
103-118; Lo elavobulgaro di Paieij. - Ricarche Sla-
vietiche, XIV, 1966, 77-112; Un Pamphlet epico de
Propaganda Fide: La Bulgheria convertita di
Francesco Bracciolini. - In: Relazioni storiche е
cultural i fra l'ltalia е la Bulgaria. Napoli, 1982,
157-195.
597

D u j 6 е v, I. II Cattoliceeimo in Bulgaria n«l
sec. XVI! secondo i proceeei informativi sulla no-
mina del veecovi cattolici (Orientalia Christiana
Analecta, 111). Roma, 1937.
C r o n i a, A. II Regno degli Slavi di Mauro Or-
bini (1601) е la Ietoria SIаѵёnobolgarskaja del mo-
naco Paisij (1762). - Bulgaria, I, Roma, 1939, No
1-3, p. 45-58 u 138-152.
Служа cu c базелското ивдание: Hietoria Eccleeiae-
tica, integrant Eccleeiae Christianae conditionea,
inde a Chrieto ex Virgine nato, juxta eeculorum ee-
riem, exponent: jam olim per Studioeie ac Pioe
aliquot viroe, in urbe Hagdeburgica, et alibi, ex ve-
tuetieeimi8 et optimie hietoricie, patribue,et ali-
ie 8criptoribue, diligenter congeeta; nunc denuo
per M. Ludovicum Lucium, Basileneis
Academiae Profeeeorem, fideliter receneita, Baeile-
ae, Typis et expensie Ludovici Regie Excuea, 1634.
Roczendzieie koellelne, Od Narodzenia Pans у Bogi
naezego IESUSA CHRISTOSA Wybrane z Rochych dzieiow
Kos6ielnych Ceeara Baronivsza
kardynala S.R.K. nazwanych Annalee Ecc les iestici,
Przez X. Piotra Skarge Sociatatie IE
SU, Z dozvroleniem tegoz kardynala у etarezych... W
Krakowie, и Drukarniey Andrzeia Piotrkowczyka, Roku
Partskiego 1603.
Срб. В е л ч а 6, В. Цит. съч., с. 16 и сл.
9
За другите "продължения" на Аналите, извън нук
цитираните, които no-пряко ни интересуват, срв.
Pincherle, А. Цит. съч., с. 471.
Срв. Per Севаге Baronio, ecritti vari nel centena-
rio della morte. Roma, 1912; G a 1 е n z i o, G. La
vita е gli ecritti del Cardinale Ceeare Baronio.
Roma, 1907.
Коментарите са отпечатани nog линия Ь no-горе иити-
раното ивдание на Аналите.
Hietoria Ecclee iaet ica, integrant Eccleeiae..., II,
Cap. II, c. 6 и Ь авбучния показалец под
"Tribelliue".
Annalee..., VIII, с. 626. Приведените 6 насшоящаав
студия цитати се откри6ат с лекота бъб Ьсяко едно
598

о* изданията на Аналите бъа основа на приведената
година, към която се отнасят. ("Защото 6 много ока-
яяо състояние бяха делата на Източната църква.")
I* "Бог повдигна варварите срещу тях."
Is "...Народ с неизвестно име, скитащ се, тръгнал от
крайните предели на севера, вселяващ всекиму
страх."
I6 "Тази бяха варварите, наричани българи, ва които
Иарцелин говори в Хрониката по «пови начин, в консу-
лата за тази година, когато римляните бяха
победени."
'' "...отишъл на поход срещу българите, които са разо-
рявали Тракия."
<( "Българите първоначално са населявали териториите,
граничещи с Иестида (Азовско море) край Кофис (Ку-
бан) близо до Танаис (Дон)."
1 "Областта на източната граница се е наричала Велика
България и оттам произлива и името й, защото се е
простирала чак до река Волга."
' "...бяха разбити от Велизарий"; както ще видим, по-
нвпред приемат християнската вяра през девети век.
"съществуващи до ден днешен."
"второто пришествие на Господа изобрази и с всяко
изкусно усърдие изрисува."
"И така замина и първо при българите отиде и с
помота на Божията Благодат чрез своята проповед ги
покръсти.После, тръгвайки оттам, отиде в моравската
"Повикан в Рим... даде свидетелство за проповядва-
!5 ната от него вяра."
"Както някога Павал пристигна от Арабия в Ерусалим
,6 и разисква с Петър върху Евангелието."'
"Това е пишел папа Йоан, хранейки по «пови начин
новородената църква с мляко за младании, капо се е
надявал да стори така, че благодарение на оногова,
Който развързва езиците на младенците (младенецът в
Эвйствителност говори като младенец, но когато въз-
**ъжава, се превръща в зрял човек, изоставя
присъщото ва младенците), моравската иърква в бъдеще да
*»оже да говори иврядно езика на Майката, която я е
Родила . "
599

P i c c h i o, R. II poalo dalla 1etteratura bUj
gara antica nella culture europea del Medio Evo.
Ricerche Slavietiche, XXVII-XXVI11, 1980-1981, 3?[
64; Мястото на старата българска литература 6 кул.
турата на средновековна Европа. - Литературна ^ц.
съл, 1981, N 8, 19-36 (същият превод сега е включе||
и 6 настоящата книга); Lingua d'apoetolato e lingUa
liturgica nella chiesa latina е nel Primo impero
bulgaro. - In: Atti dell'VIII Сопдгввво internati0.
nale di etudi sull'alto Medioevo, Spoleto, 3-6 No.
vembre, 1981. Spoleto, 1983, 269-279.
"Моравиите с разрешение, дадено им on папа Йоан
VIII, могат да си служат Ь божествените служби с
местния гобор, но тайнствата трябва да се изричам
на латински."
"от Василий биват победени и на петнадесет хиляди
техни пленници биват изтръгнати очите."
600

"ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБОЛГЛРСКЛЯ- НА ЕЗИКОВО-
ШТУРНИЯ фОН НА ПРАВОСЛАВНОТО СЛАВЯНСТВО
"История славяноболгарская", завършена окон-
^телно от Паисий Хилендарски през 1762 г. и разпрос-
гранявана в ръкопис чак до края на XIX в., притежава
всеизвестно и неоспоримо значение за проучването на
Българското възраждане в литературен и в културно-
исторически план. Обикновено разглеждана на фона на
цветната традиция и тълкувана от модерните критици из-
кяочително в национална светлина и въз основа на схе-
ни, вдъхновени от романтичните тенденции, тази творба
бива отъждествявана с началото на всестранното
пробуждане на българското съзнание и дори с литературно и
езиково обновление. Утвърдената вече риторическа
фигура на светлината, излъчвана от мъждукащата свещ на
атонската килия, светлина, която като че ли се мъчи да
прогони тъмата на вековно невежество и робство, не е
успяла да омае всички изследователи и някои учени
направиха опити за по-трезв филологически анализ на
"История славяноболгарская". Така например Б.Цонев,
изхождайки от езикови предпоставки, отрече, че Паисий е
наистина оригинален в сравнение с дамаскинарите, т.е.
по отношение на онези многобройни компилатори и пре-
сьздатели, които са работили през XVII и XVIII в.1
Независимо от това обаче цялата критическа литература
върху историческата хроника на Паисий си остава
поместена в проблематиката, засягаща политическото и
културното развитие на българската нация през периода,
който предшества непосредствено съвременната епоха. До
*мента все още не е била почувствана необходимостта
този текст да бъде разгледан в по-широк езиково-
културен план. И самото проучване на различните влия-
" и на използваните извори не успя да пренесе проб-
на полето на сравнителното изследване, защото се
^•"ьска с една предразсъдъчна и вредна - независимо от
^личните уговорки и ограничения - увереност в "ори-
*|&лността" на "първата творба" на новата българска
ур
Изнесените в следващите страници съждения желаят
601

да пренесат вниманието на изследователите на Паисий от
ограниченото поле на българската филология във
всеобхватното поле на славянската филология. Според мене
това е възможно, защото един по-задълбочен анализ
доказва, че "История славяноболгарская" не е плод на
специфичен вид местно творчество. Тя е крайният
резултат от постепенното наслояване на различни елементи,
пренесени по различен начин от една област на
славянския свят в друга и накрая споени в една единна
творба, ползвайки изработените през вековете с всеобщия
принос на цялата православнославянска общност
критерии. Ако възприемем руската историографска
терминология, можем да характеризираме тези критерии като
"древни"г. Естествено, това съвсем не означава, че
отричам новото, присъщо за отделни публицистични
постановки на хилендарския монах патриот, нито пък че
опровергавам правото те да бъдат тълкувани в български
национален дух; моят стремеж е насочен към определяне на
авторските (от която и да било гледна точка
погледнати), оригиналните страници, които са включени в тази
творба, компилирана според принципите на работа на
древните хронисти, без претенцията да излиза извън
схемите на колективната и наднационалната традиция,
Разграничението между оригиналните Паисиеви елементи и
онези, които са били включени в творбата му почти
механично, съвсем няма да намали престижа на първия
български автор; същевременно обаче ще позволи да се
очертае с повече яснота културната среда, в която той
е творил.
За целите на настоящото проучване анализът на
"История славяноболгарская" може да се направи въз
основа на два главни елемента: 1) произхода на
обработения повествователен материал и 2) езика.
Трябва да се изтъкне, че най-същественото по
отношение на първия елемент не е само това да се открият
изворите, които са били използвани; на различни места
се налага да се открие и оригиналният текст, на който
принадлежат цели откъси, преписани от хилендарския
монах, без да бъдат внесени никакви промени. От тази
гледна точка значителна част от хрониката на Паисий
може да се окачестви като историческа христоматия.
602

И от езикова гледна точка "История славяноболгар-
с1Сая" по необходимост е съставна творба, Остава обаче
р се уточни кои елементи надделяват, с какво езикът
U5 Паисий се отличава от този на неговите извори. Най-
рече трябва да се определи на какъв език
с8 написани отделни страници: всъщност резултатите от
Филологическия анализ (върху зараждането на текста и
доху неговите лексикални, морфологични и синтактични
характеристики) не позволяват цялата творба да бъде
окачествена като принадлежаща на южнославянската
езикова област или като написан на български език
паметник (даже и ако под "български" разбираме една езикова
норма, която е в процес на развитие).
Дадените от самия Паисий сведения отдавна са
осветлили изследователите относно неговите основни
извори: това са II regno degli Slavi на свещеника от
.Дубровник Мавро Орбини и Annales ecclesiastici на Баро-
ний . И двете творби, създадени в западния латино-
католически свят, стигат до Паисий чрез
посредничеството на Русия. Въз основа на тези главни модели Паисий
Хилендарски създава своето историческо повествование
до края на XI в.
Проблемът за връзките между "История славянобол-
гарская" и Аналите на Бароний е от изключителен
интерес за нас, защото в него се преплитат основните
въпроси, за които вече загатнах: в текста на българската
творба присъстват елементи, които мигрират от една
славянска зона в друга; оригинална ли е творбата, или
& идеологически и езиково зависима; как се помества
творбата в културния свят на православнославянското
Средновековие .
Преди четири години в една статия, отпечатана в
"Ricerche Slavistiche"3, очертах пътя,който Annales са
"зминали в земите на славянското християнство, преди да
стигнат до атонския монах. Там проследих и събитията,
*оито са накарали йезуита Петър Скарга да напише на
"ояски един компендиум на книгата на Бароний, публику-
^^Н в Краков през 1603 г. под заглавието "Boczne dzie-
^ koscieine". Успоредно с това подчертах и значението
** осъществения няколко десетилетия по-късно руски
603

превод на този компендиум. Руският превод, станал
твърде популярен сред староверците, е бил използван в
различни полемики с московския Синод, а този факт
доказва жизнеността на западнолатинското влияние сред
източното християнство. Във връзка с това сега бих
желал да подчертая, че католико-православната осмоза,
започнала в граничните полско-московски земи по
времето на Брест-Литовската уния, е улеснила
разпространяването на западните текстове сред руснаците през целия
XVII в. и е възбудила културни течения, които
заслужават да бъдат по-добре проучени. В периода на Контраре-
формацията съвпадащите политически интереси позволяват
да се гледа на Полша като на най-напредналия аванпост
на католицизма в земите на европейския Изток;
същевременно тя е и най-ефикасният проводник на католицизма в
православното славянство. Доказателство за това можем •
да съзрем в самия компендиум на Скарга, както и в
писмото- посвещение, отправено от кардинал Бароний в
единадесетия том на неговите Annales към полския цар Зиг-
мунд VII Ваза. Там Бароний изказва пожеланието не само
лутеранецът Карл Судермански, но и руският владетел
Борис Годунов да се подчинят на правоверното оръжие на
полския монарх ("Christus... qui tibi поп modo tyranum
haeretivum, sed ipsum etiam Principem infidelem, mi-
ustum Orientalis Imperij possessorem iustis armis su-
bijciat...")6. От гледна точка на руската национална
историография тези (както и други подобни) данни
естествено могат да бъдат възприети като доказателство
за агресивна и завоевателна западна политика.
Историкът на културата и славистът, за да успеят да очертаят
историческата действителност на дадени западни
влияния (съвсем не случайни, а, напротив, оказали се
плодотворни за православнославянската цивилизация),
трябва да се абстрахират от подобни оценки, фактът, че
полският компендиум на Annales е създаден от йезуит,
чиято дейност за осъществявянето на унията на църквите
е била значителна, ни дава право да се запитаме до
каква степен разпространението на руския Бароний7 сред
староверците може да се свърже с предприетото от
"Обществото на Исус" проникване в Русия. Първият руски
превод на Roczne dzieje на Скарга е бил направен през
604

ф1% Г, по нареждане на митрополита на Рязан и Муром,
това ни отвежда в зона, която изглежда отдалечена от
«яко повлияните от католическа Полша територии. Ана-
те на Бароний обаче са били познати сред руските
среди и преди това. Откриваме цитати рт Баро-
кй в "Книга о вЪре", която датира от 1648 г.в и това
„Л дава основание да предположим постепенното им раз-
„ространяване, започнало в първите десетилетия на века
„ вероятно улеснено от възможността руснаците да
„зползват направо полския текст, който от езикова
гледна точка е бил много по-достъпен от латинския;
освен това предвид неговия резюмираш характер той е
бил несравнимо по-лесен за ползване. Допълнителни
проучвания ще уточнят вероятно пътя, изминат от творбата
на Бароний от Полша до Русия; независимо от това днес
вече сме в състояние да посочим една обща насока,
която от славянските интереси към Контрареформацията ни
отвежда към полското проникване в Русия през XVII в.
Ако към това прибавим предложените ни в летописта на
Паисий Хилендарски данни, тази линия на еволюция от
Рим до Полша и до Русия се разширява и стига чак до
южното славянство. В цитираната статия, отпечатана
през 1954 г. (към която препращам за постигнатите вече
резултати), подчертах решаващата значимост, която - в
тази верига - притежава полското звено. Тогава не
разполагах с текста на руския превод и за очертаване на
частите, в които е явна зависимостта на Паисий от
Аналите на Бароний, бях сравнил полския текст на Roczne
dzieje с този на "История славяноболгарская". Едва
след като моето изследване бе отпечатано, получих от
София текста на едно подобно изследване, направено от
професор Велчо Велчев почти две десетилетия преди то-
&а, но за съжаление останало неизвестно за мене9.
Изследването на Велчев се основава на прякото сравняване
«а текста на Паисий с руския текст на Аналите на Баро-
1нй, Съответствията, които аз бях установил въз основа
"а полския компендиум на Скарга, се покриват с тези,
*оито е открил професор Велчев, работейки върху руския
Цоний. Днес мога да кажа, че моето непознаване на
"&нния принос, осъществен вече от българския славист,
to известна степен се оказа едно щастливо обстоятел-
Ь05

ство. Основавайки моето изследване по принуждеНие
върху полския текст (както казах, не разполагах с рус.
кия превод), не само открих в него истинския извор на
Паисий, но успях да изясня и един от най-интересните
въпроси относно влиянията, използваните източници и
компилативната техника на българския монах от Атон.
Някои от тези изводи бяха вече изнесени в моята
статия, други се оформиха окончателно след прочитането на
студията на Велчев.
И на мен (благодарение на съответствията с
полския текст), и на Велчев (въз основа на тези,
подсказани от руския превод) най-интересна и заслужаваща по-
специално внимание се стори зависимостта на първото
предисловие на "История славяноболгарская" от
компендиума на Бароний. Различните ръкописни редакции на Па-.
исиевата творба в действителност имат две предисловия:
едно общотеоретично върху ползата от историята и
другото - върху причините и върху методите, вдъхновили
компилатора. Велчев напълно обосновано отхвърля
формулираната от Крония хипотеза,че първото предисловие
може да бъде свързано с оригиналния текст на Annales
ecclesiastic!t0 (в действителност нищо от това, което
четем в предговора на Бароний, не може да напомни
изложените във встъплението на Паисиевата творба идеи).
Велчев пише: "...[това предисловие] не принадлежи на
Бароний, а на редактора или на преводача на руското
издание.. .'j11
Извлечените от анализа на Roczne dzieje данни
обаче не ми позволяват да се присъединя към това
твърдение, което се оказва неточно. Предговорът на
Аналите на Бароний с онези концепции, които четем и в
началото на Паисиевия текст, е бил написан от Петър Скарга
и под заглавието Wzyvanie do czytania Boczych dzieiow
koscielnych, у przestroga w nim е била поставен пред
текста на неговия .компендиум. Следователно за тази
част Скарга трябва да бъде признат за пряк и
самостоятелен, независим от Бароний, извор на Паисий12 .
Ако резултатите от моя анализ на полския текст
могат да се окачествят като достатъчно ясни и сигурни,
то отношенията между трите текста - Wzyvanie на Скар-
га, неговата руска обработка и формата, в която ни е
606

редяожено в Паисиевата творба - чакат уточнение. Един
JJ^wj анализ се е оказал неосъществим за Велчев, който
е познавал Roczne dzieje, както бе невъзможен за
^ при изготвянето на предното изследване, защото ми
0іпсваше руската база за сравнение.
Първата констатация, която сега се налага на на-
jgTO внимание, сравнявайки Wzyvanie,., на Скарга с
руския предговор на Бароний13, е, че не сме пред един
обикновен превод, а по-скоро пред една преработка-
резюме. Концепциите са същите и някои откъси са
преведени буквално. В своята цялост обаче руският текст е
ло-кратък и на някои места са изоставени цели пасажи
от полския оригинал, За обяснение на различията можем
да формулираме две хипотези: текстът на Скарга е бил
веднага съзнателно променен, за да бъде нагоден към
нуждите на руския читател; руската редакция, която ние
познаваме, е плод на по-късни видоизменения, внесени
вследствие на продиктувани от обстоятелствата причини
от преписвачи и разпространители на ръкописния текст.
Не е изключено и двете хипотези да са еднакво
правдоподобни, но само ако, отнесени към същия период, бъдат
свързани с различни среди: тази на църковните
теоретици и тази (от по-ниско културно ниво) на староверците.
На първите могат да бъдат приписани промени от
идеологически характер, на вторите - преосмисляния и скокове
от типа на онези, които се откриват във всички видове
апокрифна литература.
Полският превод започва с изявлението, че
Църковната история на "великия кардинал Бароний" е полезна,
забавна и препоръчителна за всички ("Praca szczesiiwa
У wszem stanom pozyteczna у wieku tego naszego dobrze
"stawiina w pisaniu dzieiow koscielnych wielkiego Kar-
Baroniusza ma bye kazdem przyemna у
14. В руската редакция е възприета концепция-
Ъ за ползата от познаването на историята на миналите
^ития, но без всякакво позоваване на католическия
<ардинал (ВІШТе преждевывшнх в' /wTpfc селѵь вещен н
^UnTh, жнввцылѵъ N4 36/илн N6 ток/иш полезно, no Бѣлш
^Трбвыо бсть...)15. Това навежда на мисълта за
4еленасочена цензура.
Руският текст, отдалечавайки се на пръв поглед от
607

полския, веднага след това продължава размислите върху
обогатяването с мъдрост и с добродетел, което всеки
може да получи от историческите познания. Последните
са сравнени със стари "съкровища", изоставени и
намерени отново (© сегш во прелйдростТю н доврод1тел/мн лкн
nIkTh/ин древынлш сокровнцін, ы& селЪ ОБрітеыыллн, вслкъ
обоглтнтнса люжеть... )і6. И тук обаче лесно може да се
съзре полският модел. Скарга малко по-напред разгръща
концепцията, че историята е извор за морално
обогатяване и нарича "съкровище" (skarb) онаследеното от
миналото богатство от знания ("...Na coz mu sie przyda-
dza: na co taki skarb zbierac ma: na to aby me-
drzym byl у sprawy swoje у ziwot swoy do dobrego konca
przywodzil")17.
Още в самото встъпление, позовавайки се на
авторитета на Библията, Скарга оправдава любознателността
към миналото. Неговите думи (...Pytay sie, mowi Різшо
s. o dawnych dniach starych ktore byly przed toba o
dniu gdy P.Bog stworzyl czlowieka na ziemli...) са
извлечени от Второзаконие 4:32 (Попитай сега за миналите
времена, които бяха преди тебе, от деня, когато Бог
създаде човека на земята). Основавайки се на тази
свещена сентенция, полският йезуит всъщност твърди, че е
възможно да бъде "разпитано" миналото само посредством
авторите историци, защото нашият живот е кратък и е
оскъден личният човешки опит. Риторичните идеи и
техника преминават почти цялостно и в следващите
изречения на руския текст, където на всеки въпрос от рода на
"искаш ли да знаеш?", "искаш ли да видиш?" и т.н. се
отговаря с формулата "прочети историята" (на полски:
czytay stare dzieie, на руски: чти исторТю)19.
Веднага след това в руския текст е използван един
интересен вариант. Скарга, продължавайки да черпи
примери от Библията, говори за Асуир, който помьдрял,
четейки нощем древни истории ("...Asswerus wielki swiata
Monarcha czytaiac w nocy stare у przeszle
historye...", Естир 6:1: "През оная нощ сънят побягна
от царя и той заповяда да донесат записната книга на
летописта..."), и за Дарий, който се вдъхновил от Кир
чрез историческите четива ("...Darius takze pan swiata
у wieia kroiestw przegiadaiac у czitaiac stare sprawy
608

pi-zodka swego Cyrusa: nauczyl sie Boga prawego poz-
flfl,wac..., срв. Ездра 6:1: "Тогава цар Дарий издаде
указ..."). В предговора на Бароний примерите с Асуир и
дарий са заместени от други, които говорят за Василий
църви Македонски и за неговия син Лъв философ:
*,,. вкрлтцЪ то н з' ав н лъ послі/ш н мъ зл вітолѵь,
прел^дрѣншел\8 сыы8 свое/и8 льв8 кёслрю Філософ8 Влсілій
кеслрь востбуиын: нже гю ныы\ъ достопл/иатыыкъ
словесЪхъ, ко yt6nVio Тсторін оувѢшлвла егш гллголетъ:
ІсторУю..."19 Тук "византинизирането" придобива
значение на "русифициране" или, най-общо казано, на нагодя-
ване на полско-католическия модел към изискванията на
православното християнство.
Сред най-значителните пропуски привлича внимание
отсъствието на дългото слово, което Скарга отправя към
читателите на народен език, за да ги покани да купят
книгата, да я прочетат и да я препоръчват за прочит,
защото напомня, полезното четиво подпомага в борбата
срещу най-лошите пороци ("...prosze czytaniem odga-
niaycie matke wszytkich grzechow proznowanie: odgdni-
aycie ouca wszytkiego ubostwa duchwego lenistwo ktore
waa skarbow madrosci zbierac nie dopusci... Przyuczay-
cie syny у corki swe у dom wszytek zabawiaycie takim
czytaniem; poznacie pomoc у poprawe у pokoy domow swo-
ich. A one wymowki niech nie ida: czasu nie masz.
Siech go nie bedzie na piianstwa у biesady na zbytne
tyslistwa у zle uczynki na oszukania inych na iakomst-
»a у zbiory у iichwey na kupiectwa nieprzystoyne у na-
Dycia lakome z ublizeniem biiznich. Na to czasu niech
lie bedzie... Nie mow iz drogie te Ksiegi Polskie pie-
fiiedzy nie mam. Masz na co proznec odkiaday na tydzien
kila groszy zbierzesz ..."). Вероятно руският редактор
"ли редактори са възприели този позив като пропаганд-
*о-о6стоятелствено изявление, обусловено от полската
:Реда, в която е действал Скарга, и затова напълно из-
"■ино за благоверния православен читател.
Ако сравняването на полския оригинал с руската
Справка на това предисловие позволява да се прозре
^вестна последователност или поне обща постановка,
^ оправдава разновидностите и пропуските, не можем
*ажем същото за отношенията между руския текст и
Рикардо Пикио ... Ь09

предложения ни в началото на "История славяноболгар-
ская" текст. Велчев в своята студия изнася
съответствията между Бароний и Паисий, без обаче да извлече от
този анализ всички налагащи се изводи. Налице са
наистина пасажи, в които българският монах, изглежда, се
отдалечава от руския модел, но това все още не ни
упълномощава (и след малко ще се види защо именно)
категорично да говорим за два текста, свързани
помежду си от обикновени "заимствания"20 или общ
произход. Това, което прави най-силно впечатление, е
абсолютната идентичност на по-
голямата част от изреченията: на тези места Паисий не
перифразира, не преразказва и дори не превежда; той
чисто и просто преписва. И това не е впечатление или
тълкувание, а констатация, която може да бъде
документирана например чрез следните цитати, изнесени в
съпоставителен план и извлечени от работата на самия
Велчев21
Паисий
ICTOpH A N6 ТОКЛЮ ВЪСЛКО/«8 КО вПрЛВЛбННЮ Сбвё НЛЙ
ду no н велнкнлѵь вллстнтелелѵь къ дов£О/и8 ювллдлмню
подлетъ рлзвлѵъ, клко възможно, Бглѵъ вървУбныхъ
подлныхъ съдръжлтн въ стрлсе вжТн...
Бароний
ІсторТл не ток/ми» вслкол\у ко оупрлвлёнію севе нлн
долу, но н велнкнлѵь вллстнтелем к1 дов£ол\у швллдлшю
подлет рлз8луъ, клкш возлюжно бГо/мъ вруѵеных поддлыыхъ
содержлтн в' стрлсѣ вжТн...
Минималните различия между тези две редакции,
макар и показателни за българската фонетична
чувствителност, са от чисто правописен характер и най-много
идват да потвърдят, че Паисий не е бил акуратен препис-
вач, напротив, почти небрежен, затова именно, както
сочи Йордан Иванов в предговора си към изданието на
Зографския препис, текстът на "История славяноболгар-
ская" е трябвало да бъде проверен от книжовно по-
61U

^играни монаси . фактът, че Паисий е писал Історнж
о ІсторТл, върууешахъ вместо вруѵеыых» съдръжлтн
содержлтн и стрлсе вместо стрлсЪ съвсем не може
д ни накара да твърдим, че се намираме пред два
текста; в действителност текстът е един и същ - този на
goczne dzieje, преписан дословно.
Как обаче да си обясним онези пасажи, в които
текстът на "История славяноболгарская" се отличава от
този на Бароний, и то не само по правопис. Първото
отклонение се чете в края на встъпителното изречение.
Бароний се обръща към читателя с формулата ЛЮБО/И8дрый
н прлвосллвыын унтлтелю; предговорът на "История сла-
вяноболгарская" носи само люБО/иудрнн унтлтелю. Можем
ли да мислим, че българският монах е заличил
целенасочено прилагателното православыын? И какви причини
са го подтикнали да го стори?23 Според мене по-
вероятно е пропускът да е случаен (просто забравяне)
или пък в използвания от Паисий извод прилагателното
прлвосллвыый да не е било засвидетелствано. Тази втора
хипотеза изглежда твърде правдоподобна: Велчев цитира
подготвения от Синода и отпечатан в Москва през
1719 г. текст, който предварително е бил пречистен от
всички елементи, които са били в противоречие с
официалното православие24. Това пречистено издание е било
вдъхновено от необходимостта да се въведе известен ред
сред различните редакции на Бароний. Знаем, че
ръкописите в обращение тогава са били много и често пъти
силно различаващи се помежду си23. Ако Паисий е
използвал един от тези ръкописи, различията между неговия
текст и отпечатания от Синода текст на Бароний намират
обяснение в използвания извод и няма причини да
приписваме обновленията на атонския монах. 6 цитирания
конкретен случай на прилагателното прдвослдвный с
основание може да се гледа като на прибавка, направена
от "ревизорите" от 1719 г.
По-значителни са различията между двете цитирани
°т Велчев редакции в редовете, които следват
непосредствено след първото изречение 6. Текстът на Паисий все
"& не изглежда да е оригинален, защото сме пред раз-
излагане на изнесената вече от Скарга концепция
по-нататък възпроизведена и в текста на Бароний от
611

1719 г.), според която който не познава историята на
миналото, е подобен на едно невежо дете (Скарга:
"...Dziecina zawzdy nieumietna a nigdy niedorosia zo-
siaie: kto niewie co sie przed nim dzialo..."; Паисий:
"... h N6 Б8дбшы вЪс/ил иеТсквсемъ. H /иллдТлѵь дётелѵь н
препростТлѵь уловѣколѵъ, везштвѣтемъ, егдд по слуулю
въпросітъ тъ. w прбждевывшіхъ еъ лпръ. цръковнлА
делміл...").
Останалата част от предисловието на "История сла-
вяноболгарская", с изключение на няколко реда, е
идентична с текста на Бароний (различията са тъждествени с
no-горе изнесените във връзка с приведените в
съпоставителен план цитати).
Даже и да не се възприеме предположението (според
мен напълно основателно), че малкото различия се
дължат на една ръкописна версия на Бароний, различна от
официалното издание от 1719 г., неопровержим е фактът,
че почти цялото първо предисловие на Паисиевата
хроника е буквално преписано от руското издание, А това ни
дава възможност за наистина значими размисли.
Когато казвам, че Roczne dzieje на Скарга са били
преведени през XVI в. от полски на руски, под "руски"
разбирам църковнославянския, използван в Русия. Това е
в сила и за текста на Бароний, толкова обичан от ста-
роверците, и за официалното издание, излязло в Москва
През 1719 Г. (ДЪАША IfpKlUBNUA Н ГрЛЖДЛЫСКЛА...
Преведеылл съ полсклго юзыкл ыл сллвеыскін...). Но до
каква степен "славенский язык" в Русия е бил
отклонение (в смисъла на тъй наречените "редакции" с
национални отсенки) от всеобщата езикова норма, която е
била споделяна от цялата православна славянска общност
благодарение на единния старославянски произход?
Примерът с Паисий може да допринесе да се отговори на
този въпрос, който има жизнено значение за общата
езикова история на източното и южното славянство в предмо-
дерната епоха. Ако съдим по това, как е пренесъл
предисловието на Бароний в своята хроника, без да има
грижата да го нагажда езиково, монахът от Хилендар
съвсем не е чувствал като "чужд" руския "славенски". И
все пак езикът, който самият Паисий е говорил,
положително не е съвпадал с църковния московски език. За Да

се убедим в това достатъчно е да сравним по-горе
цитираните откъси с което и да било изречение, извлечено
от второто предисловие27, поставено от Паисий пред
неговото историческо изложение, което несъмнено е
оригинално (както свидетелства не само езикът, но и
интонацията на самото предисловие): "... No CD цю С€ тТ
нерлзу/ииб срл/иншъ а> свон родъ н влйуншъ се нл ууждъ
изыкъ. но cu p6Y6 грцн по/иудрн н пополнтнунУ, а
болглре cu прости н глуплвТ н ые н/«€атъ рбѵн полнтнѵыТ
за то реѵе лнуше прнстйтн по грцн..."28
Синтактичната конструкция, формата ті' вместо ты,
възвратният глагол с предхождащо и отделено се (на
мястото на са), прилагателното ѵуждъ в кратка форма,
съкратената форма ей на трето лице мн.ч. на глагола
съм, сравнителната степен, изразена с по, приближават
изключително много този откъс към съвременния
български и същевременно го различават от руския църковно-
славянски в текста на Бароний.
Би могло да се мисли, че първото предисловие нё е
интегрална част от текста и че именно затова Паисий го
е смятал по-скоро за цитат, за авторитетно възвание,
което, намерено вече в готов вид, е поставено пред
хрониката, така както на Запад са (пред)поставяли
цитат на латински пред изложение на вулгарен език. Това
твърдение би намерило потвърждение във факта, че
например в Зографския ръкопис на "История...",
обнародван от Й.Иванов29, заглавието на творбата се чете след
това първо предисловие, Същата техника на пренасяне от
московския текст на Бароний в "История славяноболгар-
,скаям без езикови приспособявания обаче се появява по
протежение на историческото изложение. Като пример
могат да бъдат приведени следните редове:
Паисий
... егдл оуво волглрн съ велн кою сылою hu кеслра
"РнТдошй нзволнлъ прн/инрнтъ са...
Бароний
...бгда оуво съ велн кою снлою волгары н& кёсарА
Ы.З

пріндошл, нзволнлъ съ nh/mh прн/инрнтсА...
И тук незначителното различие (Болгйрн съ велнкою
сылою вместо съ велнкою снлою волглры) може да бъде
обяснено с невнимателно преписване или с използване на
различен ръкопис от страна на Паисий. Ако се позовем
на текста на Бароний и на руския текст на Орбини, ще
открием филологически доказателства, че различни
откъси, написани на църковнославянския, използван в
Русия, са били буквално преписани в Паисиевата
"История..." А това потвърждава впечатлението, че
българският монах не е гледал на руския "славенски" като
на чужд език. Езиковото съзнание на онзи, който е
четял или пишел творби на църковнославянски в земите на
южна Slavia през XVIII в., трябва да е било - ако
съдим по този пример - все още единно. А ние знаем, че
през XVIII в. църковнославянската езикова норма вече
навсякъде е в пълна криза, предизвикана от
прогресивното утвърждаване на светски, простолюдни, местни
елементи на отделните източни и южни славянски
националности. Какви са били в действителност отношенията
между църковнославянската традиция и местните тенденции
към обновяване в средата, в която е работил Паисий?
Внимателният анализ на цялата "История славяноболгар-
ская" би могъл да отговори на този въпрос. Засега е
извънредно трудно да се разграничат рязко оригиналните
Паисиеви страници от онези, които са преписани от
други творби или пък са повърхностно преработени. Самият
Паисиев език не е постоянен. В сравнение с полународ-
ния стил на първото предисловие стилът на други части
на хрониката, несъмнено оригинални, авторски, се
оказва по-близък до църковнославянската традиция. Ето
например полемичният фрагмент срещу сърбите: "No србне
мекон подобни ему по все/wy Внсокоулше/ѵѵь гкжрнвйютъ
дели егш н н/ме Nuchanh Стефйнъ нареклн пи Снлнн
Стефлы, н н/иеютъ егш зл свътйго зй цю увнлъ щ&
своегш..."30
Трябва да се отбележи, че понякога Паисий се
отклонява и от собствения си метод на буквално пренасяне
на текста на Бароний и цитира в превод3 *:
614

Паисий
въ_то лЪто со н (808) узёль © грцн грлдъ. Софнл
«З \ (600) ХН.ЛйДЪ СО ВОНСКй НнКНфбрОВй Н Б€ЗЪ ѴНСЛЛ
и простйго ыйродй.
Бароний
Сепн лЪтй Болгйры грлдъ cap днкТю взлшл: ...н
шесть тысАфь воевъ кеслрскнхъ оувншл, кроліъ простщъ
люден.
Но защо Паисий понякога "превежда" от руския
"славенски", а понякога - не? Вероятно в това
поведение липсва подтикът да се следва една съзнателно
избрана норма; по-скоро то е следствие от елементарна
непоследователност.
ч Отношенията между "руския славенски" и все още
неточно определимия "език на Паисий" съвсем не
изчерпват езиковата картина на "История...". Различни други
извори са оставили следи в този текст. Предложените от
самия Паисий данни ни уведомяват, че за "История
славяноболгарская" освен от Бароний и от Орбини авторът е
черпил три пъти данни от други руски извори32, два
пъти от български извори , два пъти от сръбски
извори34, девет пъти от гръцки извори35, един път "от
една кратка немска история"36 и четиринадесет пъти от
други, неточно определени извори37. Следователно в
полето на славянските влияния неминуемо трябва да бъдат
взети под внимание и сръбските езикови влияния.
Сърбизмите в "История славяноболгарская"
заслужават специално изследване. Те могат да бъдат обяснени
било с използването на сръбски извори, било с общата
склонност на Паисий да се помести в една стилистична
българско-сръбска традиция, все още жизнена
благодарение на дамаскините 8. За целите на едно първоначално
Разграничаване между онази част от "История...", в
която се откриват руски влияния, и страниците, създадени
&ъз основа на южнославянски езикови модели, можем да
Отбележим, че прякото използване на Бароний - Скарга в
615

руски превод и на Орбини е засвидетелствано в
пространната глава върху политическата история (Съврйше
нсторнѵеское ш ыйродѣ волгйрсте/ѵѵь) и в онази, която е
посветена на "славянските учители" Кирил и Методий39.
Други глави - като тази за сръбските царе (Здё въын/huh
унтйтелю [да] реѵелѵь въ крйтце рлдн срвскн крйлн),
тази за българските царе (Зде потребно съвоквпнтн
Зйедныо н/иенл крйло/ѵѵь н царолуь волгйрскн/иъ колнко се
швретйють н кон по коегш [[рствовллъ^- Съврйыое въ
крйтце колнко внлн 3nu/m€nhth крллн н Црн болгйрскнхъ)
и тази за българските светци (Т8 съврйхоліь вь крдтцЪ
н/иенй стнхь волгйрскнхь, колнко просТалн © волгарскн
вхзнк' вь послѣдыліа врелѵеый) не е изключено да са били
компилирани в различни периоди (без да са зависели от
един общ композиционен план) и въз основа на местни
извори. Главите за българските царе (вж. изданието на
Й.Иванов, 58-62 и 62-67) всъщност са двойници, което
може да се обясни с това, че Паисий е бил написал
едната, преди да успее да използва текстовете на Баро-
ний или Орбини, които му попадат под ръка едва през
1761 г., когато вече отдавна е бил започнал своята
работа. Тази хипотеза намира потвърждение във факта, че
изложението, основано върху Бароний и Орбини, не
следва реда на изнесения в първата глава за царете списък
(срв. Иванов, 58-62) и говори за Батой, преди да
говори за Вукич, Драгич и Борис. Първата схематична глава
за българските царе почти не познава русизми и ни
отвежда към "езика на Паисий", т.е. към местната езикова
употреба. Ето например следния откъс: "...не пнсл се
зде цю вн похвллнлн волгйрГ & грцн х8лнлн слютрн
ѵнтлтелю, no kuko се шврете делынл н\ъ, тлко н написа
С€ • • •
И втората кратка глава върху българските царе
(Иванов, 62-67) е писана на местен език (срв.
началото: "Вь ыйулле внлъ илн снленъ н зыл/иештъ кралъ
Бйтод...") и от тази гледна точка потвърждава обшото
деление между "русифицирана" част и южнославянска част
на "История...". Някой по-изявен русизъм, но винаги
спорадичен, е все пак възможен, защото тази глава вече
засяга онази част от "История...", която е вдъхновена
от Бароний - Скарга и от Орбини.
616

Изложените дотук наблюдения, които предлагам на
вниманието на изследователите на Паисиевата творба и
ца онези, които се интересуват от взаимните влияния в
земите на цялото славянство през XVII-XVIII в., не
преследват главно представянето на някои специфични
изследователски резултати; те no-скоро желаят да
подчертаят значението на един езиково-културен проблем,
ісойто все още не е изследван по подходящ начин.
Случаят с "История..." на Паисий, свързан с издирването на
изворите й, позволява да се открие едно културно
течение, което, след като се е породило в земите край
източно- западнославянската граница (която се
отъждествява с границата между католицизъм и руско православие),
се е разпространило до крайните предели на
южнославянските земи. Бе установено, че "славенский язык" е
представлявал едно изключително ефикасно комуникативно
средство, действало от Русия към България. Не сме в
състояние обаче да определим реалните функционални
различия между руския "славенский" и използвания в
южнославянските земи език, за да се напише една творба
като "История..." на монаха Паисий от Хилендар. Един
непълен анализ на Паисиевата творба създава
впечатлението, че се намираме пред мозайка, в която различните
езикови тенденции и традиции се кръстосват, без да се
изключват категорично и без да позволяват изпъкването
на едиа постоянна, ясно изявена българска основа. Тези
първи резултати ме карат да подчертая необходимостта
проучванията върху историята на езика да не бъдат
ограничавани единствено в националното поле. Трябва да
престанем да се опитваме да откъснем от един неточно
определим (обхващащ периода до XVIII в. включително)
фон това, което е "българско", "руско" или "сръбско";
напротив, трябва да проучим самия фон - т. е.
православната славянска общност, който е следвала църковно-
славянската норма - като една сама по себе си жизнена
езиково-културна същност, която от историческа гледна
точка е още по-конкретна. В светлината на тези
принципи текст като този на Паисий ще се окаже много по-
значим за общата славянска филология, отколкото за
българската национална филология.
Ы7

БЕЛЕЖКИ
Срб. Ц о н е б, Б. История на българский езиКъ
Т. 2. С, 1934. (глаба X: Произход и разбиеше „а
българския книжобен език).
2
Имам предбид периода, който предхожда формиранвщ0
на източните и южните слабянски литератури на пра.
бослабното слабянстбо и който, що се отнася до Ру.
сия, е определен с термина "д р е б н я я русская
литература".
За библиографията срб. Р i c c h i o, R. Gli an-
nali del Вагопіо - Skarga е la Storia di Paisij Hi.
lendareki. - Ricerche Slavietiche, III (in memorlam
Enrico Damiani), Roma, 1954, 211-233.
И тук, нагаждайки се към руската терминология, иа-
ползбам термина Среднобекобие, като обхващащ
периода до набечерието на XVIII б.
Р i с с h i о, R. Цит. съч.
Срб. В а г о п І о. Annalee eccleeiaetici (ed.
romana, Tip. vaticana) Vol. Xi. 1593-1607.
C БароииЛ обозначабам руския пребод на напрабения
от Скарга компендиум на Annalee на Бароний. Именно
като БарониЛ този текст е бил познат сред
староберците, които са го използбали б полемиките
си със Синода. Бароний се съдържа между другото и Ь
библиографските източници на "Поморские отбеты". На
Ио 32 от инбентара на библиотеката на манастира бъб
Виг (Выг), напрабен от Варсоб (срб. Летопись
занятий Археографической комиссии, 1872-1875, ч.
VI, отд. III, Прб., с. 31) открибаме регистриран
ръкописът in folio от XVIII б. - Барония дъйяния
иеркобныя, който обаче съдържа само периода on
раждането на Христос до 318 г. Срб. също така: f-
Johannes Chrieoetomue 0. S. В.
Die "Pomorekie Otvety* ale Denkmal der Anschauungen
der rueeiechen Altglaubigen gegen Ende des I-
Viertels dee XVIII Jahrhunderte. - Oriental!»
Christiana Analecta, 148, Roma, 1957, 128-129.
От препратките и от цитатите, които бяха открити 6
Кмнгл о ВЪ£Ъ едннон hcthnoh прлвосллвнон (И. 1648)
(листобе он [781, рма [158], рог (173), pns [18бЬ
7 р"п* [189], 7ун [198], "cZ [2401, сГ^« 1242)
618

не може да се определи дали Бароний е цитиран от
един съшестбубащ вече руски превод, или не. За
основа на евентуални бъдеши сравнения може да
послужи следният иитат, който,изглежда, че привежда
буквално думите: "...Н ткито лраіда, пок&зоую й
с&ромЪд, нжс ыапнса въ шсстомъ еѣкоу, снмн
слоіссы. бьілъ оіыѵдн в' костелЪ рнмскомъ,
нэвранньін папа, ме наѵннлюе vhn-ь свон дЪнстеоватн,
лціс непріндеть Zi црл подтвсржсы 1 с. . ." (л. рпз
(1861).
Кннга о stpt е един типичен пример за православен
текст, претърпял западно влияние в южноукраинските
културни области. Посредством Палинодия на киевския
монах 3.Копустенский (1621) в Кннга о stpt отекват
писанията на бившия архиепископ на Сплит Нарк-
Антонии де Доминис, приел протестантската вяра.
Както и в случая с Бароний спрямо Кннга о аЪрЬ ста-
роверците запазват отношение на доверие,
игнорирайки или пренебрегвайки латинските и извори. Срв. А.
И. А т т а п п, S. J. Storia della Chieea гивва е
del виоі раеві limitrofi. Torino, 1848, 228-229.
Срв. Велчев, В. Отеи Паисий Хилендарски и
Цезар Бароний, принос към изследване изворите на
Паисиевата история. С, 1943.
Срв. С г о п i а, А. II "Regno degli Slavi" di
Маиго ОгЬіпі (1601) е la "Ietorija в 1 avenobo1 gar-
ekaja" del monaco PaieiJ (1762). - Bulgaria, I, No
И 1-2, 45-48; No 3, 138-152.
Велчев, В. Цит. съч., с. 18.
За документацията около тови пункт срв. Р 1 с -
)3 с h i о, R. Цит. съч.
За руския текст на предговора на Скарга препращам
към цялостните иитати от Бароний у Велчев, В.
,4 Ция. съч. , 21-27
Цитатите от полския предговор на Скарга извличам от
Roczne - diieie ko2£ielne Od Narodzenia Pana у Вода
naezego... v Krakowie... 1603; ва това издание срв.
ij t> 1 c c h i o, R. Цит. съч., 216-217, бел. 3.
i, В е л ч е в, В. Цит. съч., с.21.
1, Пак там.
S k а г д а. Roczne dzieje...
619

В е л ч е в, В. Цит. съч., с. 24. Р i c c h i o, R.
Цит. съч., 223-224.
В е л ч е 6, В. Цит. съч., 25-26.
Понятието за " заимстване" (с. 23) е в основата на
коментара, направен от В.Велчев при сравняването на
двата текста.
Велчев, В. Цит. съч., с. 25.
Срв. ИсторТя славѣноболгарская собрана u
нареждена... Паис(емг Іеромонахомъ в' лъто 1762.
Стъкми за печатъ по първообраза Йор. Иванов. С,
1914, с. XLVII.
23
Велчеб мисли, че премахването на правослаінь ін
отговаря на желанието на Паисий да придаде на
изложението по-наиионално-светски, отколкото
религиозен характер.
Както четем в самото заглавие на изданието:
"...Кромъ м іныуъ с' иркоіію православно»
Г Г '
ioctovno» протніностсн рнмскнхъ оу варонТа н скаргн
2 S
Срв. статията "Баронии" в Энциклопедический слобарь
Брокгаусъ - Эфронъ, т. III.
Велчев, В. Цит. съч., с. 21.
27
Предисловие къ х°ТСЧ> ^мъ ■ . . , вж. в изданието на
Й.Иванов, с. 5-Ѳ.
Пак там, с. 6.
29 _
Пак там.
зо
Пак там, с. 47.
Велчев, В. Цит. съч., с. 52.
Вж. изданието на Й. Иванов, с. 8, 56 и 57.
Пак там, с. 57 и 69.
Пак там, с. 47 и 50.
3S Пак там, с. 39, 40, 40, 45, 47 и 61.
Пак там, с. 58.
37 Пак там, с. 5, 7, 7, 7, 24, 36, 40, 40, 47, 50, 57,
57 и 61.
Срв. Цонев, Б. Цит. съч., 287-290.
3 9
U 8ѵнтелжх"ь. слоаенскн^ъ. В тази глава откриваме
ясни препратки към Вароний и русиэми от рода на
"роснТскал" или "роенскн": "...Олга кнъгнн«
роен Тека* . . . " ; " . . . Еллд і'м іръ кмьзъ роенскн н
книвъскн..." - вж. изданието на Й.Иванов, с. 70.
620

СЛАВЯНОБЪЛГАРСКИЯТ НА ПАИСИЙ
Статията, която още през 1939 г. Артуро Кро-
иИЯ посвети на написаната от хилендарския монах
«История славяноболгарская" и на нейната зависимост от
»ц reguo degli Slavi" на Мавро Орбини1, е в основата
яа моя интерес към някои страни на славянската
културна история, видяна в перспективата на отношенията
между католическите и православните територии в периода,
който обхваща годините от края на дългото православно
славянско Средновековие до появата на първите
признаци, предизвестяващи настъпващия романтизъм в епохата
на Възраждането. Независимо от междувременно появилите
се в научната литература нови приносни интерпретации2,
идеята, предложена от Крония, се оказва все още
благодатна. Имам предвид подчертаната от него и днес вече
изтъкната по различни начини необходимост
историографското дело на Паисий Хилендарски да не се разглежда в
тесните рамки на местната традиция, а на общия фон,
обхващащ и европейското идеологическо съперничество -
особено в епохата на Контрареформацията3. Самият факт,
че пламенната патриотична защита на един монах от
Атон, чиято единствена цел е да прослави - в антила-
тински, изцяло православнославянски дух - величието на
собственото си племе, използва в средата на XVIII в.
посредством руски превод две исторически творби,
типични за католическата Контрареформация4 , не може да
бъде подценяван. Постановките на други южно- и източ-
нославянски автори, вдъхновени от продиктувани от
обстоятелствата амбиции, остават извън конкретния обсег
на изследването, както остават встрани и всички
възможности за тяхна по-точна отделна характеристика. На-
■ият пример все пак е достатъчно показатален, за да
потвърди общото впечатление, че православнославянската
°6щност е запазила чак до прага на модерната епоха
почти непокътната своята сплотеност, обусловена от
наднационалния характер на източноевропейското Средно-
^ковие. Ето защо много връзки и влияния биват осъ-
^ствявани между католическия свят и цялата православ-
621

на общност, а не между отделните езиково-етнически
единици5. Историкът - изследовател на тази предвъзрож-
денска епоха в земите на балканска Slavia, не трябва,
разбира се, да пренебрегва ролята на националните
традиции и стремежи. Напротив, именно българинът Паисий
ни предлага един пример на краен ксенофобски
патриотизъм - като не трябва да се изпуска от поглед и
културният хумус, който в края на XVIII в. продължава да
подхранва идейните борби на модерния национализъм6.
"История славяноболгарская",създадена през 1762г.
чрез компилативна техника, от която лъхат древните
времена, в действителност може да се превърне в
изходна точка за обобщаващи съждения върху значимостта на
някои принципи в областта на славистиката, формулирани
от модерните национални филологии. С други думи, от
конкретния пример можем да извлечем доказателствени
изводи, за да очертаем контурите на един период от
културното развитие, който до днес си остава
недостатъчно осветлен.
Присъщата на националните филологии и историогра-
фии склонност да търсят в XVIII в. предпоставките за
no-късните национални възраждания често пъти е карана
различни съвременни учени да подчертават "зараждането
на новия свят" и да пренебрегват "залязващия". Пряка
последица от този тип постановки е представянето на
личности и събития в един нереален климат на очакване
на бъдещето и отричане не само на миналото, но дори и
на настоящето. В конкретния случай - Паисий Хилендар-
ски' - с известна щедрост бива подчертаван съвременният
дух на неговите идеи и творба; стига се и до
предлагане на паралели между неговото просветител-
с т в о и духа на западните просвещенци7. Заслугите
на българския патриот от Атон не би трябвало да ни
попречат да преценим обективно неговата култура, която в
действителност - разгледана в сравнителен европейски
план - се оказва озадачаващо изостанала. Изхождайки от
културно-хронологически позиции, различието, което
разделя света на господата от "Енциклопедията" от този
на намиращото се в земите на Отоманската империя през
XVIII в. християнство, се оказва вековна. В нашата
съвременна епоха обаче ние се радваме на достатъчно го-
622

критическа независимост: и спрямо мита за прогре-
t който е вдъхновявал XVIII в., и спрямо идеализаци-
^ на националния дух, присъща на XIX в.
,Средновековността" на "История славяноболгарская",
рзета сама за себе си, не включва нито положителна,
„цто пък отрицателна оценка. Наша задача е да опреде-
дим нейната действителна роля в общия исторически
процес, който е довел до бързото присъединяване на една
културна зона, изостанала в продължение на векове -
каквато ни се представя балканска Slavia чак до
Възраждането през XIX в. - към новата европейска
цивилизация.
Централният момент на разискванията около
'История славяноболгарская" може да бъде открит в
проблема за езика, който е ползвал Паисий при създаването
на своя исторически трактат. Изхождайки от неоспоримия
факт, че с Паисий започва нова епоха в националната
българска история, този проблем често пъти бива
възприеман като рязко противопоставяне между "старо" и
"ново", противопоставяне, което интересува и в общ
план историята на езика". Идеята за стара традиция се
отъждествява с понятието черковнославянски език,
докато понятието модерен народен български език се
възприема като отражение на новите стремежи. Но един
наистина обективен анализ на изследвания тук текст не може
да не докаже невъзможността Паисиевият език да бъде
отнесен изцяло към едната или към другата от тези две
езикови категории. В действителност трябва да се
признае, че - ако го разглеждаме като църковнославянски -
този език е силно "покварен", т.е. той е осеян с
"вулгаризми". Същевременно всеки, който би желал да
съзре в новобългарския основата на Паисиевия начин на
писане, няма да може да пренебрегне изключителното
изобилие от черковнославянски елементи. Между тези две
крайности един компромис е бил вече посочен от Б.
Цонев, който прави опит да включи творбата на Паисий в
местната традиция, която от историческа гледна точка е
по-конкретна и е представена от дамаскините9. Това ре-
•ение не задоволява напълно историците на езика, които
не разполагат с достатъчно данни, за да определят
характерните за дамаскините норми или нормативни тенден-
623

ции. Същевременно това разрешение не може да задоволи
и историците на българската литература, на които
съвсем убягва фактът, че сравнена с анонимните компилации
на по-древните български книжовници, "История..." на
монаха Паисий притежава собствен, различен характер.
Следователно не ни изненадва това, че най-новите
и задълбочени изследвания върху Паисий, макар и да не
отричат присъствието на други, на пръв поглед
противоположни езикови компоненти, са вдъхновени главно от
грижата да се докаже, че в него преобладава един
езиков фактор. От тази гледна точка двете пространни
студии на Елена Георгиева - едната общо върху езика на
"История славяноболгарская", другата върху нейния
синтаксис - придобиват показателна значимост10. Намираме
се пред един фундаментален принос за изучаването на
текста на Паисий. Данните, подбрани от българската
специалистка, позволяват да поставим дискусията върху
основи, много по-конкретни от тези, които са били
използвани в миналото. Това несъмнено трябва да бъде
признато на авторката. Моите резерви спрямо някои
нейни заключения съвсем не целят полемика; аз по-скоро
искам да предложа други перспективи за допълнителни
дирения.
Отхвърлила "дамаскинската" теза, защитена от
Цонев1 4, Георгиева се спира предимно върху новостта на
езика на Паисий, обосновавайки се с аргументация,
която се приближава до омагьосания кръг: първата творба
на Българското възраждане съдържа ново послание, което'
задължително е изразено чрез нов език; ако не беше
така, рамата творба щеше до голяма степен да загуби
новаторското си значение12. Макар и да изхожда от тази
предпоставка, Георгиева все пак признава, че
характеризирането на езика на Паисий просто като
"новобългарски" би било съвсем неоправдано. Като заключение на
задълбочения анализ на всички съставящи текста
елементи обаче бива предложен един описателен синтез, който
отразява традиционната проблематика: "...затова е
възможно в Славянобългарската история да набележим три
главни стихии или пласта: 1) църковнославянски
(старобългарски); 2) смесен - църковнославянско-новобългар-
ски; 3) изцяло новобългарски"13.
624

Тричленното деление, което замества обикновеното
ротивопоставяне между "старо" (църковнославянски) и
"ново" (народен език), не само има преимуществото, че
ркдочва, макар и косвено, в общия план на проучването
(ако и в различна перспектива) опита на преходната
фаза (дамаскините), но същевременно е в полза на
новобългарския (а за едно схематично тълкуване на
възрожденската творба на Паисий това се оказва напълно
необходимо). Църковнославянският е по-малко застъпен
(едно срещу две) благодарение на спойката между онова,
което изглежда "изцяло новобългарско", и онова, което
е "смесица". .Движещата идея е, че народният език е
крайната цел, следователно всичко, което е смесица, е
израз на фазата на развитие: отдалечаване от църковно-
славянския. Казано с други думи, това явление може да
бъде класифицирано почти като новобългарски1 *.
Сериозна пречка, за да се докаже убедителността
на тази теза, можем да открием във факта, че докато
цьрковнославянският притежава своя нормативна
традиция, същото не може да се каже за народния български,
приспособяващ се през XVIII в. към една нова
литературна норма. Приведените от Георгиева факти за
народната нормативна тенденция, вдъхновила според нея
Паисий, невинаги са убедителни. Според Георгиева Паисий
се е придържал строго към екавото предаване на ят (Ъ),
нагаждайки по този начин църковнославянския към
родното си произношение13. Но самата Георгиева само няколко
страници по-долу16 сред българските народни елементи,
т.е. сред думите, които съставят основата на творбата,
цитира и едно маклде. Във връзка с това може да се
отбележи, че % > я е очевидно указание за българизъм,
Докато fc > е е елемент на една по-широка склонност към
екане. Разбира се, трябва да се отчете и възможното
влияние на сръбски местни езикови навици в рамките на
Църковнославянската традиция. Следователно, ако
властващата у Паисий тенденция е екава, самият факт, че
несъмнено якави форми се появяват тук-там, би могъл да
се приведе като аргумент в полза на преобладаващия
^кавизъм, по-близък до църковнославянската традиция,
°тколкото до нерегулираните отклонения с народен
характер (и тази контрааргументация, взета сама за себе
°- Рикардо Пикио ... 625

си, е лишена от доказателствена стойност, защото нищо
окончателно не е казано за диалектната основа на Пай-.
сиевият език; същевременно обаче тя е достатъчна, за
да се опровергае противоположното становище).
Подобни съждения могат да бъдат изказани и
относно мнимите български диалектни думи, носители на
изяснено Ъ В & (ВйПреКН, СДБрдХЪ, ОСЛЛѴЬ, OTANb,
блзелъ...), още повече че текстът е засвидетелствал и
форми от типа на сълювллстмл и сълюболыо, в които ъ на
мястото на л говори за друго (конкретно) българско
диалектно произношение. Вярно е, че ъ > л не може да се
приеме за сърбизъм, защото откриваме подобни примери в
различни български диалекти; знаем обаче, от друга
страна, че както и при Ъ > 6 графичното предаване на ъ
с Л е могло по времето на Паисий да се приема като
традиция, утвърдена в полето на писмените навици на
църковнославянския в сръбската книжовна школа. Такова
впечатление е оправдано между другото и от постоянното
предаване на първичната носовка ж с у (и тук в полето
на късния църковнославянски като че ли надделява
общата за сръбската и руската традиция тенденция).
По отношение на лексиката освен общите съмнения,
които трябва да бъдат изказани относно възможната
характеризираща функция на лексикалните данни за
определянето на дадена езикова система, учудва фактът, че в
предложената от Георгиева поредица от народни форми
четем и думи като реуе, з/\лто, грлдъ, гллдъ, ылродъ,
крллюлд, злобл17, които несъмнено не са могли да бъдат
почувствани като чужди в който и да било
църковнославянски контекст, както и в който и да било край от
територията на православното славянство.
Най-общо казано, Георгиева се опитва да
омаловажи присъствието на общи българско-сръбски езикови
характеристики независимо от това, какъв е техният
характер. В заключението си тя пише: "За сръбски
лексикални заемки почти не може да се говори, тъй като
крайно ограниченото им количество (позори ціе, жвпли)
показва, че Паисий малко е ползвал или не си е служил
със сръбски източници."1в
Тези сведения като че ли са продиктувани от
желанието да се подчертае независимостта на създаващата се
626

^обългарска норма, която според нея е вдъхновила
История славяноболгарская". Подобно заключение освен
^ конкретните, по-горе изнесени забележки може да бъ-
^ сериозно оспорено и от недвусмислените позовавания,
цоито четем в самия текст19. Че Паисий в действител-
„ост е използвал сръбски извори, ако не други, то поне
„яко* родослов, според мене е неоспорим факт: "унтлн
родословъ срвскн шврефешн въ кое врел\е бнлъ
Сй/ионлъ..." (с. 34); ...ме слютрелн въ родословъ клко
нлпнсллн првТ зл Nerw..." (с. 47); "...н й то врел\е
нліеютъ пнслью родословъ н жнтнл мл крллн нхъ..."
(с. 50); "...ме ѵнтллн родословъ срвскнхъ крллн..."
(с. 45)."
Изтъкването на естествената народностна основа не
е единственият критически инструмент, използван от
Георгиева, за да покаже правотата на своето тълкуване на
Паисиевия език като "новобългарски" по същество.
Анализът на синтаксиса на "История славяноболгарская"
(резултатите са обнародвани във втората студия на
Георгиева) се основава на предпоставката, че атонският
монах е познавал много слабо църковнославянския и че
именно поради това даже и когато си служи с
литературни форми, се усеща звучене, което вече не е "модерно".
На практика църковнославянският на Паисий се оказва
толкова развален и до такава степен осеян с грешки, че
се е превърнал в едиа колкото ясна, толкова и
непохватна имитация на традиционните стилистични тъкани20.
Доказването на този факт би трябвало да позволи на
историка на езика да класифицира навия текст като
отразяващ една преходна фаза, в която народният език се е
оказал вече властващ, макар и все още да не е създал
своя точно определена литературна норма *. Според мен
Цялата аргументация може да бъде опровергана въз
основа на общи теоретични съждения, както и чрез точни
езикови показания. След като основното различие между
Църковнославянския и новобългарския в морфологичен
План отговаря на различния вид флексия - синтетична в
Чьрковнославянския и аналитична в новобългарския -
Постановката, че цели изречения и цели страници са
*Югли да бъдат управлявани от употребата на
синтетичната флексия, без авторът да е осъзнавал функционална-
627

та значимост на употребените от него склонитбени фр
ми, е (напълно) невероятна. Хипотезата, че
присъствието на много "падежни форми може да се окачестви като
формално, защото много често се употребяват на места,
при които службата на дадена форма не отговаря на
фактическата й употреба"22, може би е най-загадъчната
между всичките, предложени от авторката, хипотези.
Какво всъщност означава това, че една форма е
употребена по различен начин или на друго, различно от това,
което, изглежда, да е наложено от "фактическата й
употреба" място? Тук според мен има объркване между
действителната функция на морфемата и функцията,
приписвана й от нормативни схеми, които не са послужили в
действителност за източник на нашия текст,
следователно (поне що се отнася до това, което тук конкретно ни
интересува) съвсем не са "фактическа" функция или
употреба. Възможно ли е да мислим, че Паисий употребява
едно съществително в родителен, в дателен, в творите-
лен или в звателен падеж с управлявана вече от
употребата на народната аналитична предложна флексия езикова
чувствителност? Възможно ли е наистина да се вярва, че
в неговия текст "падежните форми са загубили своето
истинско значение" и че авторът на "История славяно-
болгарская" продължава да ги употребява по силата на
"закостеняла писмена традиция и под влияние на
използваните източници, написани на църковнославянски
език"?23 Кои "живи форми в езика" се имат предвид тук?
Тези в езика, който е говорил Паисий, когато е отивал
да разговаря със своите сънародници "орачи и
копачи"24? Та този език не е обектът на нашето
проучване; ние всъщност разискваме върху езика на "История
славяноболрарская". И ако езикът, който ни интересува,
е този на нашия текст - единствено и само той - не е
ли очевидно, че начинът и мястото на употреба на
формите със синтетична църковнославянска флексия
притежават своя фактическа употреба именно защото изразяват
една конкретна значимост?
Постановката, че Паисий пише на неправилен
църковнославянски, може да отразява мнението на този,
който притежава много сигурни данни за действителната
норма на църковнославянския през ХѴП-ХѴІІІ в. (но аз
628

е познавам славист, който днес би могъл да каже, че
разполага с такива сигурни данни). Но и това все още
JJe би било достатъчно, за да докаже: 1) че неговият
„ачин на изразяване не му позволява да придаде
разбираемост на собствения текст; 2) че езиковите средства,
„зползвани от него, се поместват извън действителната
схема на църковнославянския. Веднъж установили в
теоретичен план недопустимостта на идеята, че конкретни
семантични функции могат да бъдат изразени от форми
със синтетична флексия, без същите тези форми да са
интегрална част от езиковата система на нашия текст,
нека видим сега по-конкретно в какво именно се състоят
грешките или направо несъстоятелностите на
църковнославянския на Паисий.
Не всички цитирани от Георгиева примери са
коментирани, вероятно поради убеждението, че тъй очевидната
грешка се набива веднага в очи. Нека прочетем
няколко примера. "Тллю бнлъ Ѳол\л нг8л\еыь л\8жъ ст(т)н
жнтТел\ь н ревмнтель по Бли)гчо)уестнвою н
прлвсюллвыою вѣр8, гллголдль свонл\ь люыйхол\ь."25 Къде
е грешката в употребата на падежите? Не е в първия
творителен, нито в последния дателен. Тогава трябва да
е в управлявания от по винителен. Тук обаче нямаме
право да разискваме върху по-голямата или по-малката
синтактично-стилистична "правилност" на Паисиевия език
спрямо онези граматични и риторични норми, които не
познаваме добре, или пък, както сам авторът заявява,
той не е спазил 6.
факт е обаче, че съществителното вЪрл и двете
прилагателни, които го определят, се оказват в типично
църковнославянски падежни форми, предшествани от
предлог, който може да управлява винителен падеж и в
църковнославянския, и най-важното след съществителното
ревынтель, почувствано като отглаголно от глагол за
Дрижение. Следователно било от гледна точка на
морфологията, било от тази на църковнославянския усет за
синтаксис, всичко е напълно нормално. Ето още един
пример, подбран между цитираните от Георгиева: "Хофешн
лн вндѣтн лкн нл позорнфб нгр8 лшрл сего пре/иенеыне н
плг8б8 велнкъ цріс)твъ н ц(л)рен н мепостАмое
БМл)гопол8Уне н\ь клко господъств8юцин)\ъ н гордецжх;

се ш нлродЪдъ азыкъ снлын н непреиідолѣыын по
caubnh н убснТн оу всехъ в-шезлпв нзмелюгошл слшрншл
се гмдошл погнбошл нсуезошд..."27 Този откъс несъмнено
не може да се нареди нито сред най-ясните, нито сред
най-показателните за стила на Паисий. Както вече имах
възможността да подчертая при друг случай, първият
увод (Ползл штъ нсторнн) не е плод на перото на автора
на "История славяноболгарская": това са чисто и просто
буквално преписани пасажи, извлечени от руския превод
на полския предговор на П. Скарга, предхождащ
компендиума на Бароний. Следователно още при установяването
на историята на текста разполагаме с доказателството,
че не става дума за "народен" език, нито пък за
"български" (текстът в крайна сметка е създаден въз основа
на усета за руския църковнославянски език)28. Някакво
съмнение от тълкователен характер може да се породи
във връзка с отношенията между прилагателните chanh,
непреодолени, сллвмн, vecTNH и предхождащите
съществителни. Петър Динеков в своя превод на съвременен
български29 отнася тези определения само към изыкъ;
според мене не само тези прилагателни, но и глаголите,
които следват, могат да бъдат отнесени също така и към
царстващите и към царствата. След изыкъ (родителен
падеж мн. ч., отразяващ най-чистата църковнославянска
традиция и съгласуван с г(оспо)дъств8юф(н)хъ н
гордештнх се) има пауза, която можем да отразим
посредством двоеточие. След като е било загатнато за не-
постоянството на тяхното (нхъ, т.е. на црствъ н цлрен)
благополучие, както (клко) и за това на господстващите
и гордеещи се между народите племена, завършекът
звучи: силни и непобедими в битките, славни и почитани от
всички [те, т.е. всички упоменати логически подлози -
царства и царе и племена] внезапно загубиха сила и мощ
(нзыблюгошд и т.н....). Независимо дали това е точната
интерпретация на откъса, или не, неопровержим е
фактът, че синтактичните връзки се управляват от точна
употреба на склонитбени форми, които от своя страна
следват църковнославянския образец, който тук е
абсолютно невъзможно да окачествим като "формален" и който
трябва да признаем за същностен.
Сред "очевидните грешки" откриваме цитиран приме-
630

т »С(вб)тн Инкодон/мь /инротоуець бнль вь стрлыв
Р^рН(д)скою..."зо. Ако това беше един изолиран случай,
^жехме и да приемем идеята, че е "грешка". Пълният
анализ на текста обаче доказва, че употребата на въ с
вцнителен падеж, за да се изрази местонахождение, е
обичайна (макар и да не изключва други възможности) в
езика на Паисий: например .. .жнвеюль въ гор8 Девнув...
(с. 79), люылстнрн съгрлднлъ /тоги въ Слнв^скою гор8
(с. 42), ...29 люуемнковь нл\емл овретб се вь БолгдрТю
(с. 83), ...© мего се поуело лозл крллевскл въ Срвню
(с. 45), ...Тлково вллгоуестне н лшръ N6 возлюгллъ
зретн днлволъ с Болгдрню (39), ...Вь вллгоуестТвою
ъЩ прбБНВлеть (с. 70). А това означава, че съвсем не
се намираме пред чисто механична употреба на църковно-
славянското склонение, а по-скоро пред един особен
усет за предназначението на склонените форми. Няма
противопоставяне между народностна склонност към ана-
литизъм и синтетична църковнославянска морфология, а
общо развитие вътре в самата езикова система на цър-
ковнославянския език.
Много по-сложни - но вдъхновени от същите
критерии - съждения могат да бъдат формулирани и относно
употребата на склонени или несклонени форми след
предлог. Преди да се оцени всяко отклонение от
предполагаемата, но в действителност неопределима норма като
обикновена "грешка", допусната от автора, който вече
не е в състояние да си служи със старите езикови
средства на една умряла за него традиция, редио би било да
се погрижим да установим кои именно са управленията,
отговарящи на присъщата за нашия текст норма. Не
всички предлози например, които не са управлявани от
косвени падежи, наистина сочат, както би желала
Георгиева, "аналитично изразени синтактични отношения"31.
Случаи от рода на н прншелъ в ysbctbo h влшлеше (въ
с вин. падеж с глагол за движение) или пък от рода на
...ш(т)стъпнлн волглрн шт хрнстнлнство н ииврлтнлн се
Ил пръвое погйнъство32 (отсъствието на родителната
форма след от съвсем не е изключение в текста на
Паисий и между другото съвсем не нарушава синтактичните
отношения в общия план на противопоставянето между
синтетизъм и аналитизъм; употербата на мл, последвана
631

от вин, падеж ср. р., е напълно обичайна с глаголи за
движение и в църковнославянския) съвсем не са
показателни, това е очевидно, за съществуването на симптоми
за преходност от синтетична към аналитико-предложна
флексия,
В действителност всеки аргумент, изнесен в полза
на преобладаването на народния език в текста на
Паисий, може да бъде опроверган или най-малко
неутрализиран от не по-малко съществени съждения върху основната
функция на структурните компоненти, които действат в
границите на езиковата система на църковнославянския,
И това е в сила и що се отнася до изследванията на
Елена Георгиева, както и до други проучвания,
преследващи различни цели33. Затова забележките, които
изнесох дотук, трябва да бъдат преценявани като нагледни
примери, отнасящи се до общата критическа насока,
която изхожда от една според мене прекалено схематизирана
проблематика. Моето впечатление е, че да се поставя
въпросът, дали "История славяноболгарская" е повече
църковнославянска или повече новобългарска, означава
антифилологическа склонност или - както имах случая да
я дефинирам другаде - склонност, "центробежна" спрямо
текста34. Всъщност езикът на дадена творба не може да
бъде преценяван въз основа на абстрактни модели, а
трябва, напротив, да бъде схващан в неговата конкретна
функция на съставен елемент на текста. Само след
сигурна интерпретация на творбата, направена от чисто
"текстоцентрична" гледна точка, имаме право да
преминем към опити за езикова или литературна историзация.
По този начин понятието литературен език придобива
историческа конкретност, защото е език на литературните
паметници, език, който не трябва задължително да
съвпада с което и да било от нивата на обикновения език.
В конкретния случай с "История славяноболгарская"
недоразумението се оказва още по-очевидно: факт е, че
двете нормативни нива, към които се отнася езиковата
текстова действителност, не отговарят, и това е
предварително признато от всеки изследовател на тази
епоха, на съвременните на самия текст форми на развитие.
Езикът на Паисий е обект на въодушевени проучвания
точно защото не познаваме кои именно са били норматив-
632

тенденции в езиковата и културната сфера на онази
ц която обстоятелствата ни принуждават тавтоло-
гцчно да наречем епоха на Паисий. Следователно, ако
преследваната от нас цел е да извлечем от "История
(^яноболгарская" елементи, въз основа на които да
^пълним една бяла страница в историята на езика, ка-
0Р смисъл има да се преценяват същите тези елементи с
фитериите за преценка, извлечени от други глави,
различни (и вече написани въз основа на друг вид матери-
jji) от тази, която ни интересува?
От направените до този момент изследвания можем
да извлечем само едно заключение, което между другото
намира потвърждение в това, което самата Георгиева
казва , преди да премине към опит за насилие над
вътрешното равновесие на текста. Това заключение ни
отвежда към изходната точка на настоящото изложение:
монахът Паисий не се е придържал към една еднородна
езикова норма, отговаряща на познатите нам исторически
категории (църковнославянски, народен език),
Следователно, ако желаем да класифицираме езика на "История
славяноболгарская", остават ни само две възможности:
или да се ограничим в признаването на съставния й
характер, защото представлява документ, отразяващ
преходна между "старо" и "ново" фаза, или пък да издирим
описателна формулировка, която да характеризира
достатъчно текста, изхождайки от присъщата му в ъ т р е ш-
н а езикова структура. Като поставям проблема по този
начин, разбира се, съзнавам, че се сблъскваме с въп-
Рос, чиято значимост за славянската езикова история
Далече надхвърля конкретния пример със самата "История
славяноболгарская" - текст, сам за себе си несъмнено
важен, но който не излиза извън тесните рамки на една
ограничена и, погледната от различни гледни точки, до-
Ри второстепенна културна среда. Ако се предпочете
втората възможност, т.е. ако си поставим за цел да от-
Чмем вътре в нашия текст една норма или поне
отражението на нормативна насока, негласно ще се признае и
възможността (както и надеждата) да се напише някой и
Ф нов ред върху онзи бял лист на езиковата история,
който споменах по-горе.
633

Преди да премина към характеризиране на езика на
Паисий отвътре, т.е. въз основа на неговата конкретна
функция в самия текст, намирам за необходимо да добавя
още няколко уточнения относно композиционната
структура на "История славяноболгарская". Идеята, че
нормативната тенденция, към която Паисий се е придържал,
може да бъде характеризирана чрез статистическо
изчисляване на пръснатите по целия текст форми - църковно-
славянски, смесени, народни - според мене е
неприемлива; казано по друг начин, идеята, която вижда в
честотата на езиковите елементи доказателство за
преобладаването на известна норма36, трябва да бъде отхвърлена.
Подобно изчисление би могло да има известна значимост
само ако можем да установим единството на целия текст.
Знаем обаче, че той е крайният резултат на невинаги
точно определима резюмираща дейност; затова "История
славяноболгарская" - от една страница в друга, от една
глава в друга - постоянно се колебае между "по-
църковнославянското" и "по-народното". От тази гледна
точка да се говори за каквато и да била средна
величина, е в противоречие със самия характер на текста.
Съвсем не е трудно в действителност да се подберат
отделни откъси, илюстриращи противоположните езикови
употреби, на които разискванията около нашия текст
често се позовават. В една антология, обхващаща
първите паметници на народен български, без ни най-малко
затруднение бих включил например редове от този тип:
". . .Л /М8ДРТ Н ПОЛНТНУНН (ГрЦН ) TO HIK4KO N6 ТВОрЛТЪ N0
Т oTNH/илютъ 0 прости н похТфлютъ NenpaBbANO н вТше
грехъ л не полза со ннднл людростъ н политика
прне/клютъ. Нлн се срллшшъ предъ людрн н трговцн н
славні мл зел\лн отъ свон родъ н юзыкъ злфо сл волгаре
прости н не/ил отъ нТхъ /wnoto трговцн н кннжьшцн н
хТтрн н сллвш нл зе/илн нл товл вреле но сл повЪуе ю
жхъ простн шрлуе н коплуее н швулре н простн
злнлатлн н ..." (с. 6). Със същата лекота бих включил
обаче в една антология с текстове, документиращи
късния църковнославянски, следните редове, извлечени от
634

сщата "История славяноболгарская"; "...ТретТн стш
<рЬ, ДДВНДЪ ШСТДВНЛЬ Ц^рСТВО В0Л6Ю БрДТ8 СВО€Л\8 СДЛЮНЛ8
^тншель вь^люыдстнрь н вьспрнёль люыдшбскн уннь, н
цожнвіль сто Б~гооугодж> вь /илло вре/we н престдвнл се
кь Бг8 н бнлн люцш бго нетлѣиын извадени н вь Охрндь
(]()ННбСбнн ..." (с. 75). Тези примери са предостатъчни,
за да предотврати всякакъв опит за обща интерпретация
rta текста въз основа на статистически изчисления и на
една "средна" езикова величина.
Всеобщият анализ на "История славяноболгарская"
разкрива пред нас едно съществено разделение на
третираните аргументи, разделение, на което съответстват и
различни езикови отношения. Творбата на Паисий се
състои от две части, всяка една от които притежава свое
документално и полемично предназначение: първата
разглежда политико-държавната история и може да бъде наи-
иенувана, позовавайки се на програмното авторско ядро,
•История на царете"; втората част е компендиум на
църковната история, който, използвайки Паисиевата
терминология, можем да наречем "История на светците"37.
Това двучленно разделение до момента не е било
достатъчно добре осветлено нито по отношение на анализа на
структурата на текста, нито като показателен елемент
за възможен генезис на "История славяноболгарская"
като резултат от различни компилативни стадии, сравними
с процесите, довели до създаването на аналогични
творби в териториите на балканското славянство и в
частност на родословите. Ав действителност
сам Паисий подчертава двете основни цели, които
неговата дейност на събирач и разпространител на
исторически вести преследва. Политико-държавната история в
заглавието е обозначена с два термина (ш ылроде н ш
Черен), докато църковната само с ш стых. .цвата секто-
Ра на издирване обаче са много ясно уточнени в
[ЬсдЬсловТе (с. 84): ".. .нсторТд... родд Нйіиего н
стнхь н ч~рн", както и по протежение на изложението:
'•..Йе са бнлн мдшн волгдрскн цдрове н патриарси и
4РХнерен Без летопнсын кннгн н конднкн... н н/иллн сд
"сторнн цдрскн н КОНЛ.НКН архиерейски све нсвесыо н
"^ н правилд за стых волгдрскн /тоги ; .. .турцн...
н попдлнлн црквн люндстнрн цдрскн н
635

архнере[н]скн дворове..." (с. 7); "...нсторнУл
Млврввнрова за сбрвне н волгарн вь кратце зл Гррн а за
с"тн мнкако N6 пнсал..." (ПослЪсловіе, с. 85).
Последната формулировка, която изтъква, че за "Историята на
царете" (ш цлрн ) е бил открит и използван много по-
обилен материал и че този, използван за "История на
светците" (зл светн) е бил далеч по-оскъден, явно
желае да оправдае очевидната композиционна несъразмер-
ност, присъща на "История славяноболгарская".
Политическата и държавната история се разгръща в обем, почти
четири пъти по-голям от този, зает от църковната
история (съответно с. 8-67 срещу с. 67-84). Но тази несъ-
размерност от гледна точка на композиционната ц е -
ленасоченост ще се окаже много
по-несъществена, ако спрем вниманието си върху конкретното
предназначение, което имат в творбата на Паисий
компендиумите с резюмиращ характер. Привидната цел на патриота
преразказвач е да създаде един вид "р о д о с л о в"
на българските царе и един вид "р о-
дослов" на българските светци.
Ето защо веднъж изложил разнородния документален
материал, Паисий чувства нуждата да приведе своите
заключения в синоптично-генеалогична форма.
"История славяноболгарская" се оказва съставена
от: 1) дълго документално предисловие (с. 8-58), в
което са "събрани" свидетелствата за "История на царете"
(ш цлрствЪ волглрстЬ/ѵѵь"), история, която познаваме
именно под заглавието "Историческо събрание" (пълното
заглавие - Сьврлше нсторнуескоб ш иародЪ волгарстелѵь,
на което съответства общоприетото заглавие w цдрствЪ
БОЛГлрстЪлѵъ - потвърждава, че всеобщата формулировка
на заглавието - НсторнА сллвЪыоволглрсклА ш ыароде н ш
цлрен ..,, обединява в едно понятие нацията и
българските управници, повествователната програма на
"История на царете"); 2) обобщаващо резюме (с. 58-62) на
това "събрание" (Зде потревно съвок8пнтн зледныо
р
кралолѵъ н jjupo/wb волглрскнлѵъ колнко се швретлютъ н кон
по коегш црствовалъ); 3) ново кратко "събрание" (с.
62-67) на същия материал (Съврлыое въ крлтце колнко
бнлн 3Nd/M€NHTH крллн н Е[рн волглрскн\ъ) 4) една глава
върху славянските апостоли (ш 8УнтелАХЪ словеыскнѵь)
636

(с. 67-74): 5) кратко "събрание" (с. 74-84),
отразявало историята на светците (Т8
сьбрахо/иь вь крлтцѣ нл^еыл стнхъ волглрскнхъ, колнко
просмолн ю волглрскн азнк'вь последыліа врел\еыл).
Посветената на сръбските царе глава (с. 45-
58) не е включена в моето преброяване на отделните
части, защото тя представлява едно приложение, напълно
съответстващо на началното историческо събрание; не
включвам също така двете предисловия (с. 3-4 и 5-8) и
ПослЪсловТе (с. 84-85).
Анализирайки по-конкретно предназначението на
тези пет дяла в общия композиционен план на творбата,
може да се направи рязко разграничение между една ком-
пилативно-документална част от друга - синтетично-
повествователна, Първата обхваща дялове 1, 2 и 3 -
т.е, завършва със "събрание" на встъпителното СьврйнТе
нсторнY6CKO6, или, казано с други думи, завършва с
един компендиум, в който е обобщен намереният за
"История на царете" документален материал. Цялата втора
част на "История славяноболгарская" е обобщаващо-
повествователна и обхваща компендиума "История на
царете" (дял 3), както и компендиума "История на
светците" (дялове 4 и 5, т.е. самият компендиум плюс
историята на славянските апостоли, възприета като
задължително встъпление към българската църковна история). 6
съотношението между "История на царете" и "История на
светците" във втората част на творбата няма явни несъ-
размерности в повествованието: 6 страници (с.62-67) за
политическата история и 11 за историята на светците
(с. 74-84). Към обобщаващото "История на светците"
повествование са прибавени 6 страници с история на
славянските апостоли. Дисхармонията, която в рамките на
втората част на творбата изглежда в полза на
църковната история, в действителност намира широка компенсация
в пространната трактовка с чисто политико-държавен ха-
Р&ктер, включена в първата част. Композиционното рав-
н°весие не се обуславя от действителното разпределение
*ь материала (напротив, "История славяноболгарская",
вгледана в нейната цялост, е крайно нехармонична,
^ото в даден момент се е изплъзнала от контрола на
к°Ипилатора обобщител, недостатъчно надарен, за да се
637

превърне в истински автор), а по-скоро от
прогресивната изява на един композиционен
стремеж. Паисий се стреми към изработването на две
обобщения - едното отнасящо се до царете, другото - до
светците на неговото племе. В процеса на работа обаче
политико-историческият материал, на който попада,
нараства прекомерно, докато, както при Орбини например,
данните с църковно-исторически характер се оказват
оскъдни (Л ЗЛ СТН NHKAKO N6 ПНСАЛ. . . ) (С. 85).
Втората част на творбата предлага цялостна
равносметка за извършената от компилатора работа, чиято
крайна цел е била написването на една "История на
царете" и на една "История на светците": само ако не
губим от поглед това намерение, ще успеем да оправдаем
двете последователни и различни обобщения, и двете
обаче отнасящи се до "История на царете" (с. 58: "Зде
потревыо съвокёпнтн зледнно нл^еыл крллолѵь н цлролѵь", и
с. 62: "Сьврлное въ крлтце колнко внлн знй/неннтн крллн
н 1|1рн ..."). В действителност първото обобщение
принадлежи на първата част, на общото Събрание историческое,
докато втората се включва в заключителната обобщаващо-
повествователна трактовка като паралел на църковно-
историческото обобщение.
Двучленната композиция на "История славяноболгар-
ская" - първа компилативно-документална част,и втора -
обобщаващо-повествователна, както и програмното
разделение на материала според схемата на двете истории -
на царете и на светците, до голяма степен оправдават
резличията в езиковата интонация, която характеризира
паметника, Намираме се пред една мозайка и не
е трудно да се установи нейният рисунък38. Ако в общия
архитектоничен план, който може да ни послужи при
опита за възстановяване на генезиса на текста, не губим
от погледа си функционалните различия между отнасящите
се до историята на славянските апостоли или до
историята на светците дялове, от една страна, и от друга -
дяловете на първата част на творбата, обединена под
общото заглавие ш цлрствЪ волглрстЬ/иъ, няма да ни
учуди фактът, че на различните дялове отговарят различни
езикови нива. Неоснователността на резултатите от едно
абстрактно, основано на "целия текст" на "История сла-
638

ряноболгарская" изследване на формите, тогава ще се
окаже още по-очевидна. Ще си обясним между другото и
заДО след изнесените от Георгиева примери на
аналитични форми, извлечени от първите 30 страници на нашия
текст са многобройни, докато значително по-малко са
тези от вторите 30 страници и фактически незначителни
тези от последните 25-30 страници. Последната част на
'История славяноболгарская" всъщност е "черковна" -
такава е преобладаващата тема, такова е и основното
езиково структуриране. Ако се промъкват "вулгаризми",
те са намерили място главно в свързващите изречения,
внесени от компилатора в текстовата тъкан, извлечена
от ерудираната традиция на използваните текстове.
Примерите за аналитизъм, изнесени в приведения от
Георгиева списък, са само три39. Те заслужават
внимание. Първият се чете на с. 68: "КогДй Віделъ цлръ WNO
нлпнслже оустрлшнл се н прншелъ въ ysbctbo h
8жнлеыТб". Според мене тук не са налице достатъчно
елементи, за да се признае такова аналитично предаване
на синтактичните отношения, че да се открие опозиция
между църковнославянски и народен език. Традиционната
цьрковнославянска норма според мене е допускала в
своите граници такова синтактично решение, т.е. в
границите на това нормативно поле би могло най-много да се
говори за стилистично ниво. Вторият пример "NTkako
N6/M. N1 8 ЛЛТТЫСКН N1 8 ГрЪУбСКН ЛЬТОПТСН ЗА СрВТб
fifcaNO въ кое вреле крстнлТ ндъ рн/илйне" (с. 74)
несъмнено е по-типичен за новата народна тенденция
(изразът нелм... пнслно е буквален пример), но това е
именно едно от свързващите изречения на Паисий, които
съвсем ясно се открояват в контекста на творбата. Съ-
*ите съждения са валидни и за третия пример: "Йзь вьсн
'«омастнрн... до повнше не юврете се зл ци)рн
Еолглрскн пнслыо" (с. 84 - това е добре познатият па-
с&ж-оправдание, който се чете преди ПрЪднсловТе). Даже
"да се приемат приведените от Георгиева примери, ана-
''Итичните тенденции в последните 30 страници на "Исто-
^ славяноболгарская" се оказват почти без значение:
1 това потвърждава резултатите от моите общи наблюде-
"Чя върху отношенията между композиционната структура
"* текста и езиковата му форма.
63У

Следователно не ни остава нищо друго, освен да се
опитаме да установим от езикова гледна точка кое е
било действителното намерение на автора на
"История славяноболгарская". Трябва да се запитаме
дали едно просто възприемателно равнодушие е накарало
Паисий да се колебае между различните езикови нива,
или, напротив, някакъв дискриминационен критерий по
отношение на езика на използваните извори е
вдъхновявал неговата резюмираща дейност. В случай че втората
хипотеза се окаже напълно неоправдана, съвсем не бихме
могли да намерим обяснение на това, как се е породило
у толкова много учени и у толкова много читатели
впечатлението, че съществува един "Паисиев език", който
притежава съществено значение за историята на
българския език. В полза на първата хипотеза би могъл да се
приведе аргументът, че "История славяноболгарская"
дължи успеха си преди всичко на националния дух, който
е в основата й, и на патриотично-агитационния начин на
написването й, но не и на езика, защото "...езикът на
Паисий не може да се похвали с ученост и установеност"
според думите на Йордан Иванов4 . Но даже да приемем,
че значението на езика на Паисий е било преувеличено и
това преувеличение е било продиктувано от идейната
оценка, на която творбата се радва, даже и да се
съгласим с Б. Цонев41, че езикът, на който Паисий твори,
се помества в една преходна традиция, чиито крайни
точки са, от една страна, дамаскинарите, а от друга -
Йосиф Брадати или Тодор Врачански, това все още не е
достатъчно, за да се ограничим, както именно прави
Цонев, в констатацията, че и Паисий пише на някои места
на народен език, а на други на книжовен език42,
Анализът на текста доказва, че Паисий не се приспособява
към нормите на народния език (липсва членната
употреба, постоянната, последователна употреба на аналитична
флексия, замяната на инфинитива с описателни
конструкции не е всеобхватна норма и я откриваме главно в об-
640

стоятелствени изрази за цел, т.е. в една характерна и
за църковнсславянския език употреба), така както не се
Придържа и към нормата на църковнославянския. При това
ръзниква въпросът: възможно ли е изобщо да не се
придържа към някоя от нормите, които познаваме (и които
вероятно отразяват само една наша недостатъчно
разчленена историографска схема, която не е в състояние да
отрази вярно историческата действителност), възможно
ли е това колебание, това объркване, смесване на
разнородни елементи да е резултат единствено от
невежество и равнодушие? Онези, които не приемат тази
хипотеза, се стремят да припишат на Паисий намерения, които
в действителност са му чужди. Нека се опитаме тогава
да спрем вниманието си върху онова, което сам авторът
на "История славяноболгарская" ни казва относно своя
трУД.
В ПослѣсловТе, с което завършва творбата, Паисий
пише: "йзь, ПлнсТл Теролюнлць н пронг8/иень
ХНЛйНДЛрСКН , СЬВОК8ПНХЬ Н НйПНСЛ\Ь, CO pSCKH рбУН
простн шврлтнхь Nd волглрскн простн реун н
словенски..." Веднага трябва да се каже, че точният,
буквалният превод на съвременен български език не ни е
от особено голяма помощ. Необходимо е да се проследи
конкретното значение на всяка една от тези думи вътре
в самия Паисиев контекст. Разположението на глаголите
в това ключово изречение, в което авторът описва
извършената от него работа, притежава очебийна значи-
Юст, Първите два - съвок8пн\ь и нлпнсл\ь - се отнасят
до композиционната структура, която бе вече очертана
по-rope, третият глагол - оврлтнхь - характеризира
езиковата форма, която Паисий е желал да даде на
своята "История..."
Глаголът съвоквпнтн е настойчиво употребен от
Паисий само в заключителното описание на извършената (с
Чел компилиране) работа осем пъти - на с, 84 и 85. В
предхождащите 83 страници го срещаме само четири пъти:
"а с, 5, 8, 58 (в заглавието) и 77. Общото и постоян-
Чото значение изглежда много близко до това на
"събирам", Съответствието съвоквпнтн - съвнрлтн е съвсем
'•оно изразено в повествованието: ".., н /иного тр8дъ
^(т)ворн\ъ съБнратн ю рлзлнунн кшгн н Тсторнн
'• Рикардо Пикио ... 641

доидеже съврауь н съвквпн\ъ делше родл волглрскаго въ
кыѴжнив сТю..." (с. 5); "...о того Млвр8бнрй н со лміого
другн Тсторнн саврлхъ зл /иного врел\е по прнлнка н
пораспрострлжЛъ н съвъквпнхъ сню Тсторннц8..."
(с. 8); "...no не люглн съвоквпнтн толнко реуН'Нзреднн
ю сллвенскін азнкь н состлвнть псллтнрь пбрво... н
совралн p6YH_no грллілтнкл грбУбскли... спротн шын реун
соврллн cd Fee сллвеыскн изнкь н состлвнлн перво
\|»ллтнрь..." (с. 77). От приведените примери става
ясно, че съвнрлтн и съвокёпнтн се отнасят до самото
събиране на документалния материал; това е
потвърдено и от заглавията на отделните части на
"История...": 1) СьврйнТе нсторнубское...; 2) Зде потревно
съвоквпнтн...; 3) Съврлыоб въ крлтцѣ...; 4) Т8
съврлхо/и въ крлтцЪ... В общото заглавие на творбата
обичайната двойка съвнрлтн - съвоквпнтн е заместена от
".. .съврлно н Нйреждеыо Пднсіелѵь Тбролюнл^ол\ъ...",
което може да изразява (благодарение на подразбралата
семантична връзка между нлреждлтн и съвоквпнтн в
рамките на два аналогични израза с по два глагола всеки
един) специфично значение на съвоквпнтн спрямо по-
общото значение на "събирам", изразено от съвнрлтн.
Тази специфична семантика е уточнена на с. 84, където
Паисий казва: "...колнко сьвоквпнтн н* вьсн вь кепе вь
сТю нсторінцв крлткою...", а също така и на с. 85,
където същият глагол с представка за свършен вид се
отнася до крайния момент на събирането на материала:
"...н прнсьвоквпнхь н сконулхь реуенли вь сТю
нсторТнцв..." Глаголът съвоквпнтн, употребен тъй
настойчиво от Паисий в заключителните редове на "История
славяноболгарская", следователно изразява "събиране
заедно" (въ кепе), или казано с други думи,
"подреждане на събрания материал".
Глаголът нлпнслтн означава "пиша" и притежава
конкретно значение, свързано с неговия свършен вид. В
текста на "История славяноболгарская" той е употребен
почти тридесет пъти със значения, близки до това,
което на пръв поглед изглежда, че притежава в ключовото
изречение, чието съдържание искам да изясня. Ако
изразените от съвоквпнтн "събиране и подреждане" могат да
бъдат отнесени към компилативно-документалната част
642

според посоченото вече от мене разделение на две
части, характерно за композиционната структура на
творбата, "писането" на ылпнслтн добре съответства на
синтетично- повествователната част. Паисий, казвайки
"съвоквпн \ъ н ылпнслхъ", намеква за характера на своя
труд: резюмиране и излагане. Следователно още веднъж
по мое мнение тук се открива взаимната зависимост
между композиционната структура на текста и неговата
езикова форма. Паисий не е направил само извлечения от
различни извори, за да събере необходимата му
документация, но и е написал (или написал отново, т.е.
резюмирал) със съзнателна авторитетна амбиция (ambitio
auctoritatis) различни части на своята "История...".
Точно това оправдава впечатлението за съществуването
на различни езикови нива, съответстващи, от една
страна, на страниците-извлечение от различни творби, а от
друга - на свързващите пасажи или преразказани
синтези, създадени от автора. Още в началото на
творбата, в ПредословТе къ хотецп/иъ yhtuth... (c. 5),
значението на ылпнслтн - глагол, отразяващ
редакторската дейност на Паисий, е ясно изразено: "Тлко н лзъ
вллѵь ылпнслхъ по редв..." (срв. с. 6), "...по редз све
въ сню історТю Ыйпнслхъ...", както и "...съврлхъ, н
съвквпнхъ... н похвллл вллѵь ылпТслхъ..." (с 5); тук
отношенията между съвнрлтн - съвоквпнтн и ылпнслтн в
посоченото от мене значение са образцово изразени.
Често пъти значението на "съставям" е свързано с това
на "резюмирам", или казано по друг начин, с "написвам
отново" или "преписвам накратко": "Т8 въ крлтце
шнслхо/иъ..." (с. 33), *\..въ крлтце илпнсл се
здб..." (с. 48), "...зл то се тлко въ крлтцъ н
нлпнсл..." (с. 67), "...no въ крлтцъ ылпнслхь зде..."
(с. 84). В други случаи ылпнслтн може да бъде
изтълкувано в обикновения смисъл на "записвам": "...зылто
бстъ н NanHCANo кон де се е престлвнлъ н де с8
NHXNH н гровн" (с. 34), "...мо како се шврете
нхъ тлко н ылпнсл се..." (с. 61), "...клко ылпнслыо зл-
то въ прологв н въ превЪлегнн нзогрлфскне" (с. 66).
Тук трябва да се обърне внимание между другото и на
Това, до каква степен езиковото ниво на тези примери
Отговаря на личната редакторска дейност на Паисий.
643

Значението на млпнслтн , отразяващо най-добре
авторската амбиция на Паисий - не само събирач, но и редактор
на "История славяноболгарская", е най-ясно
документирано в онези пасажи, в които значението на "пиша" е
недвусмислено свързано с авторската дейност: "...Сллѵь
Т8Н МЛВр8БНрЪ НЛПНСЛЛЪ ТЛКО КЛЖ(Л)ТЪ ГрЦЫ R
ЗйВНСТЪ..." (С. 8), "[СТН 6Ѵ*НЛ\ТЛ]. .. /ИЫОГО KNHTH
напнслль н жнтТе стнхь прнвель на волгарскн изнкь н
похвала сГтнмь л\ыогнл\ь написал..." (с 76), "...вкоже
ыапнсаль въ жнтТе его прострлыо стн еѵв-нлОа патрнаркь
Терыовскн..." (с. 78). В съответствие с цялата
православна славянска традиция понятието автор тук не се
отдалечава значително от това на Scribe Dei (писач на
Бога), поради което значенията на напнсатн не само не
могат да се променят, но дори и да се смесват едно с
друго в семантичния диапазон от "записвам" до
"съставям": "...Н/И6ЫЛ ЕГГЬ ВЪСТЬ, Н WNb НДЬ ЫЛПНСйЛЬ ВЬ
кынглхь жнвотын^ь" (с. 82), "...нлн ыекон срвннъ нлн
гркъ п£б/иеынлн н хотели покрнтн родъ егш както е ©
родл царн Болгарскн \ъ ылпнсллн клко дл е внлъ с родл
С£БСКЛГО..." (С. 66), "...ЗЛ ТО ЗД6 НйПТСЛ\Ъ Nu WNH
оцбр8Гйтелн... ылпісйхъ да 3NU6T6" (с. 7). Независимо
от нюансите според мене значението на Ыйпнслхъ -
глагол, изразяващ редакторската дейност на Паисий в
рамките на синтетично-повествователните части на "История
славяноболгарская" - в ключовото изречение на
Послѣсловіе е достатъчно ясно4 3.
Значението на третата глаголна форма, която
управлява изложително-резюмиращата структура на
ПослЬсловТе - т.е. на овратнхъ, може да се предаде с
"приспособих" - термин, който изразява извесно "нагаж-
дане", но не и "превеждане" (превеждането е
противопоставяне на два различни езика). У Паисий е било
налице именно чувството, че трябва да се направи езиково
приспособяване към нуждите на местната
употреба, но не и необхдимостта да се прави истински
превод, и това намира потвърждение в различни примери от
рода на ".. ./Много кынгн напнслль н жнтТе стн*ь прнвель
на волглрскн юзыкь... (с. 76), където се намеква за
превод, направен от гръцки, или на "...Р8сн н
люскові... nu свон іазнкъ /иыого реун овратаютъ..."
644

(С, 71), където е изразена възможността нови и приспо-
с06ени форми, дори калки, гръцки и латински чуждици,
ла се употребят в черковнославянския на Русия.
Значението на ОБрлтн\ъ в конкретния контекст, който ни
интересува по-отблизо, би могло да се уточни по-добре,
ако го разгледаме във връзка със значението на
съществителното и на прилагателните, към които се отнася.
От направения дотук анализ на глаголите е ясно,
че Паисий описва своя труд по следния начин: 1) събрал
е> подредил е и е "положил заедно" (съвок8пн\ъ;
разновиден документален материал; 2) въз основа на този
материал е "написал", т.е. "редактирал" в нова форма
(NanHCdVb) своята "История..."; 3) нагодил е езиковата
форма на използвания материал (оврлтнхъ). Остава да
установим в какво точно се състои работата по
езиковото нагаждане, т.е. какво именно означават думите:
"...от р8скн реун прости... нл волглрскн прости реун и
словенски ."
Най-същественото е да се установят отношенията
между последното прилагателно - словеыскн , и
предхождащото - волгарскн. Не намирам, че трябва да приема
предложеното в превода на съвременен български,
направен от Петър Динеков, четене: "от руски прости речи
преведох на български и славянски прости речи." Чрез
думите "... преведох на български и славянски прости
речи" се признава съществуването на "български прости
думи" и на "славянски прости думи", а това според мене
е в противоречие и с реалното значение на "прости
реун", и с конкретното значение на прилагателните
волглрскн и словеыскн , както и с предхождащото
прилагателно рвскн , което се отнася също така до "прости
P6YH". Веднага ще подчертая, че затруднението
произтича от израза "славянски прости речи" в предложения от
Динеков превод-интерпретация, защото самото понятие
славянски език, отразявайки църковнославянския, не мо-
*е да се отъждестви с народен език, т.е. прости реун .
^местно е да се спрем по-обстойно върху конкретното
значение на всеки един от тези термини.
Какво означава прости реун ? За да отговорим на
този въпрос, трябва да се позовем едновременно и на
°6щата за цялата църковнославянска общност традиция, и
645

на текста на "История славяноболгарская". Значението
на "прост", отнесено към "език" или "думи", като
равностойно на народен, местен говор, lingua rustica
(вулгарен език) е добре документирано в земите на
православното славянство поне до момента, в който
(XVI в.) съзнанието за противопоставяне между църков-
нославянски и говорим език се превръща в обект на
проучвания и на нормативни препоръки. Във връзка с това
ще припомня само два примера, твърде показателни: едно
насърчение на Вишенски (".. .бвлыгелніа н Япостолл въ
церквн nu лнтургнн простил и з ы к о л\ ме
выворйУлТте; по лнтургнн же д/ча вырозулеыъіа людского
попросту толкуТте н выкладйТте")44 и
заглавието на граматиката на Лаврентий Зизаний ("Лекснс снреу
рбУбынл въ кратцѣ съБрлыыы, н нз словеыскйго іазыка
Hd П р О С Т Ы Т р у С К Н Т ДНЛЛ6КТ
нстолковлыы")45. В "История..." на Паисий Хилендарски
значението на същото прилагателно "прост" не е така
ясно изразено: не защото можем да се усъмним, че в
конкретната определителна функция за "език" или за
"думи" значението му може да бъде различно, но защото
Паисий с охота употребява "прост" в буквалното
значение на "вулгарен", т.е. "груб", "обикновен",
"необразован", когато характеризира своите български люде,
Нюансировката, с която прилагателното е употребено в
различните и многобройни случаи, може да заблуди
относно истинското значение на прости peYH , защото това
е израз, употребяван вече по традиция от риторите
(подобно на латинските формули: от тази на класическата
епоха - sermo rusticus, до формулата на събора в Тур -
rustica romana lingua) c по-изявено описателно
значение, отговарящо на "прости думи" за груби и
необразовани люде. Към тази интерпретация може да насочи
например добре познатият израз: "...а волгаре сл прости
н гл8павТ н не нлбАТЪ реун полнтнynT..." (с. 6), който
на същата страница е подсилен от определението за
българите като "прости wpaye н коплуее н швулре н прости
ЗЛНййлтлнн", а в следващите страници още поне на
десетина места се разгръща по подобие на полемично-
емоционален припев. Въпреки Паисиевото настояване
върху прилагателното "п р о с т" не намирам все пак, че
Ь46

да се породят съмнения относно значението на
прости реун в специфичния контекст на ПослЪсловТе.
Паисий възприема понятието "прост език" или "вулгарен"
в противовес на църковнославянския и именно в този
смисъл употребява "п р о с т": това е ясно
документирано в текста и съдейки по стилистичния характер на
израза, се намираме пред една оригинална редакционна
формулировка на автора, която той посвещава на
въвеждането на литургични текстове на вулгарен език46 в
румънските земи - "...Тлко © то вре/ие вллсн юврлтнлн се
плкн въ прлвословне н унтллн по волглрскн іазнкъ до
СКОрОб Вр€/И6 NINA ПЛКН НЗВДДНЛН НЛѴЬ р8СН Ий В Л Л Ш -
КН ЙЛЗНКЪ ПрО(С)ТН nHCUNH6w (С. 37).
Както вече видяхме, Паисий заявява, че е превел,
т.е. "пригодил" думи от "руски" вулгарен (от р8скн
fеун лростн ). Прилагателното "руски" не предлага много
точни указания, защото не принадлежи към обичайно
употребените в творбата на монаха от Атон думи. В
съвременния смисъл (на XVIII в.) на "руски" Паисий
употребява формите "роен Тскн н " или "р8сн unckh н ": "...кь
Светосллвз KN63K) росТн сколю ..." (с. 30); "...Олгд
KNfcrHNu рОСНІСКЛА. .."(C. 70); ". . ./ИЛЛО УЛОВЪКОВЪ ©
родл ршенсклго..." (с, 70); "...прежде рзен/шеклго н
люсковсклго NupoAu..." (с. 71); въпреки че изолирана в
друг пасаж думата руски четем и така: "...Н
нспрво тако мпнсллн летописци нхъ, но р8скн н
ЛЮСКОВСКН n€YuT6NH ІСТОрНН ПОКЛЗЗЮТЪ..." (С. 56). По-
нятието "руски" както в този последен пример
обикновено е съчетано с "московски". Но в "История славянобол-
гарская" "руски" се изразява и със съществителна
употреба: "...рлзлнуш нсторін рвкопнсын н флл\вн yto
НЗВЛДНЛН р8СН Н ЛЮСКОВ6..." (С. 8); "[C/NOBtNt,]...
пошлн плкн въ зеллю /Иосковскую no люскллн н р8сн не
П8СКЛЛН нхъ..." (с. 11); "...въсенлродло весъ млродъ
рвскТн н люсковскн крстТл се..." (с. 71). Общият
извод, който може да се извлече е, че казвайки "шт р8скн
P6YH прости оврлтнхъ...", Паисий има предвид местни
форми, които не са църковнославянски, т.е. "прости" в
смисъл, че принадлежат към lingua rustica - вулгарния
на руските земи.
Още в този стадий на разглеждане подробното тъл-
647

куване на заключителното изявление, което четем в
ПослЪсловТе, предлага вече наистина интересни според
мене резултати. Достатъчно ясно се очертава едно:
Паисий потвърждава съществуването на един свой
дискриминационен критерий, въз основа на който не може да
приеме вулгарните "руски" думи. Той заявява, че е
използвал друга езикова форма за тези думи. Коя езикова
форма no-точно? Отговорът се чете в последната част от
изречението: "...па волглрскн прости реун н
словенски". Но двете прилагателни - Болглрскн и
Caokunckh , както видяхме по-горе, не могат да бъдат
отнесени заедно към реун прости . Следователно можем да
предположим, че приетата от Паисий езикова форма, към
която той пригажда "руските" думи, от него смятани за
чужди, е представена било от волгарскн прости реун,
било от словѣнскн реун . Възможно ли е наистина да се
възприеме един нормативен критерий,
основан на подобна симбиоза между народен местен език
и църковнославянски език? Като поставям този въпрос,
наблягам върху понятието нормативен
критерий. Всъщност основното не е в това, да се
докаже емпирически нещо, което само произтича от
очевидната действителност, т.е. че българските народни форми
съжителстват с църковнославянските форми. Напротив,
трябва да се установи дали крайният езиков резултат,
документиран в този текст, е плод или не на определен
авторски подбор, извършен с програмна целенасоченост,
или пък е последица от едно негово пасивно включване в
езиково-културната среда, от която сам е бил
интегрална част.
Остава да се проконтролира действителната
употреба и на прилагателните Болглрскн и словѣыскн в
светлината на семантиката, която те притежават в самия текст
на Паисий, както и това, какво именно е тяхното
взаимно отношение. Славенскн (или славЪнскн , словеыскн,
сллвлннскн , славіанскн ) и съответстващата съществителна
форма (сллвйлнн, словйлы^, словеые) са засвидетелствани
двадесетина пъти в първата част на "История..." (от с.
6 до с. 24) и тридесетина пъти в заключителната част
(от с. 67 до с. 84) в главите, отнасящи се до
славянските апостоли Кирил и Методий и до българ-
Ь48

сісите светци. Не откриваме обаче понятието
^славянски" в близо четиридесетте страници, които са
дентралното ядро на "История славяноболгарская". Този
факт като че ли не е случаен. Паисий говори за "славя-
ни" само в онези части, в които неговото изложение
разглежда общи исторически предпоставки, т.е,
събитията, "предшестващи" неговата национална история. В
последствие обаче употребява този термин с особена
настойчивост в страниците, в които разглежда църковната
история и в частност делото на апостолите-благовести-
тели, т.е. в онези страници, в които местната история
намира отражение в една по-широка перспектива, която
обхваща и мястото на българите в цялото православно
славянство. Именно в тази последна част Паисий
настоява върху значението на пригателното сллвеыскн (с
цитираните вече варианти) в езиков план. Още на с. 11
проблемът за "славянски език" е бил разгледан веднъж
недвусмислено във връзка с етническия произход и във
връзка с християнизирането, извършено благодарение на
делото на Кирил и Методий: "Н ылселнлн се тллю покрлн
Брлнднвврл шнн склндлвллые д по то н/не игслндлвллые
после ылреклн шнн родъ сллвлыТ н до дыесъ. CJnh цю
иістллн талю зоват се сллвлын, крстнл гн сты Кнрнль н
Меводнл н порлдн ындъ. ылреклн ылшн кынгн н весъ родъ н
взнкъ сллвйынскн родъ. (Jnh ылнпрлво н nuhyhcto
Бесбдлтъ сллвлыскн юзнкъ н тюго реун подовыТ нл
волглрскн реун вбседлтъ..."; "...Тнл словакЬ едныъ
(Юдъ н іазнкъ съ волглрн..." Едно загатване на този
проблем, което четем на с. 22, е отзвук от Храбровата
традиция47: "...Оствпнлн волглрн © хрнстнАЫСтво н
«врлтнлн се ыл пръвое поглыъство злшо еціе ые внло въ
то врели» пнс/ио словѣыское no волглрн ллтныскн унтллн н
ПНсллн ..." Едва в главата О 8унт€Лахъ словеыскнхъ
обаче значението на слйвеыскн като атрибут на езика на
кирило-методиевската традиция е рязко и полемично
характеризирано благодарение на неговото отъждествяване
с волглрскн: "...Сты Ме^однл стллъ воевода сллв^ыскн
нлн волглрскн н илзуил се изнкъ сллвѣыскн..." (с. 67);
*«..н /тото нлродъ волглрскн кръстил се въ то вре/ме
lONexe Меводнл гллголллъ нл\ъ н 8унлъ н^ъ іазнкол\ъ
^олглрскнл\ъ..." (с. 68); "... въспрнллГ Меводн л н
649

КТрнль епнскопство дл ндлтъ дл 8ултъ волглрн н
СЛЛВАНЪ ВЪр8 ХрНСТНАЫСКОЮ Н ЫЛрбКЛН НДЪ йИОСТОЛН
волглрскне..." (с. 68); "...доде сл сьставнлн ч»ллтнрь
н <=1злТе н дрзгн кынгн ... волгарскн, клко н до ннии
В i''
р
греун то знають. Вее ылрод н уетнрн nuTpi'dp'ce,
Іерлн/иь, Сныліа, Стл гора вьсн говорвють кннгл
волгарска нлн ворглрскл л N6 сервекй нлн словенски..."
(с. 69). Това отъждествяване на сллвеыскн, възприет
като църковнославянски език на цялата славянска
религиозна общност, вярна на кирило-методиевската
традиция, с волгарскн език, възприет като
църковнославянски, а не като местен говор4 , е недвусмислено
потвърдено и по отношение на триадата латински - гръцки -
славянски, която, особено през XVIII в. (срв. например
Триезичния лексикон49), програмно замества в
православната църква класическата триада латински -
гръцки - еврейски: "...[СтТн Ѳбшфнллкть]... н& трн іазнкл
пнеаль кмнгн полЪзнн [[рквн н нсторТн лиюго по
греуескн, ллтныскн, волглрскн, много кынгн прнвель нл
БОЛГЛрСКН ЙЗНКЬ..." (С. 75).
Следователно за Паисий думата сллвеыскн означава
църковнославянски (срв. и "...ые 8л\еллТ р8сн бфе тогдл
ыѴклко уТтлтТ caubanckh...", с. 70), но не се
противопоставя в това си значение на волглрскн , защото
езиковата църковнославянска традиция е характеризирана
именно като българска. В изречението от ПослѣсловТе,
което ни интересува, съчетаването на волглрскн със
словеыскн би било възможно само в случай, че тези
прилагателни (и двете) се отнасят до църковнославянския.
Болглрскн в неговото общо значение включва и
значението на сллвеыскн и това обяснява защо Паисий в
централната част на "История..." - там, където са изложени
аргументи с наднационален характер - си служи само с
прилагателното волглрскн, изоставяйки на близо 40
страници термина сллвеыскн и свързаните с него форми.
В специфичния контекст, който главно ни интересува,
обаче не е приемливо отъждествяването на волглрскн със
сллвеыскн в смисъл на църковнославянски, защото тук
това отъждествяване би включило противоположното
понятие, т.е. прости реун, нито пък включването на
значението на сллвеыскн единствено в волглрскн (терминът
650

тук притежава твърде добре определено
значение, защото характеризира прости реун). Следователно
цзборът се стеснява и остава само едно възможно чете-
ое-тълкование: волгарскн прости реун отговаря на
"български народни думи", а сллвеыскн - на "църковносла-
вянски думи".
Обобщавайки резултатите от анализа на
изречението, което избрах, защото пояснява постановките на
Паисий, бих могъл да заявя, че след като е описал
собствения си труд на събирач на материали и на редактор-
яреразказвач, авторът на "История славяноболгарская"
уточнява своя езиков замисъл по следния
начин: възприети са 1) българските народни форми и 2)
църковнославянските форми, защото и едните, и другите
са част от българската национална традиция; напротив,
не са възприети и затова се нуждаят от "превод" на
народен български език или на църковнославянски (ыл
волглрскн реун прости н nu словѣыскн: две езикови
нива, които съжителстват в същата нормативна тенденция)
руските народни форми. Това ме кара да изведа
заключението, че сам Паисий описва нормативните граници на
езика, който използва, чрез формулата, отговаряща на
църковнославянски и народен български, като изключва
всичко, което се намира извън тези граници.
Пак в ПослЪсловТе, на с. 85, четем още едно
изречение, което описва извършената от автора на "История
славяноболгарская" работа: "...Н © /тото вре/меыл
погревбыліа н злввеыаіа едвам совлкзпндь nu€ano - реун н
словл ыйпнсахь. Ne 8yhx се nh грл/илтнкй, nh политика
ннклко, по простиMh волгароли* просто н нлпнслдь: N6
внсть /mt. т'флшел\ь зл реун по грлл\лтнкл сллглтн н
словл ылл\бфлтн, но совак8пнтн ыледно сТю нсторшцз."
Това е изявление, което, поставено пред заключителната
И завършваща с благочестивото амин на средновековната
Традиция бележка, притежава характера на общото място
(topos) за обичайното извинение (excusatio), Едновре-
651

мен но с това обаче изречението е ценно указание за
границите, в рамките на които Паисий е могъл да
направи собствения си стилистичен подбор, а след
констатираната вече зависимост между езикови нива и авторска
композиционна структура то е от съществено значение,
защото подпомага уточняването на нормативната
тенденция, към която Паисий е могъл да се приобщи.
Тук откриваме употребената в предното изречение
глаголна двойка соваквпнкь ... млпнслхь, които
изразяват и двете дейности на автора - на събирачи на
редактор. Тук глаголите също така се оказват едновременно
разграничени и свързани както в посочения вече от мене
по-горе смисъл. По-конкретният намек, който се отнася
до "редакторската" страна в работата на преписвача
(реун н слова напнслхь), може да се схване по-точно,
ако се сравни с пасажа на с. 57, в който се говори за
постигнатите от руските щамповчици резултати в полето
на графиката, ортографията и външния вид изобщо:
"...Тлко н р8сн нспрво просто н ме врло h(c)kocno
фл/ипалн кынгн no nhh^ раз8лѵЪлн н повкрлснлн н
нзвЪстнлн н реун по граматика н слова пнсл\был лбпо
ыареднлн н 8крлснлн ." Отношението между реун и словл в
поместеното в ПослЪсловТе изявление съдържа една
"граматическа" (срв. с. 57: "реун по гра/Млтнка") и една
"правописна" загриженост (срв. с 57: "словл
пнсл\быа"), която също се отнася до редакторската
работа, изразена с ыапнса\ь. Непосредственото повторение
на този глагол подчертава пояснителния характер на
второто изречение. Паисий казва, че не е вещ нито в
риториката (т.е. в граматиката и в политиката - срв.
с. 6: "...а волгаре са прости н гл8павТ н N6 нл\еАтъ
реун полнтнунТ. .."), нито в правописа, а това
означава, че той не се е придържал към една литературна
норма, а е бил вдъхновен от единствената грижа да изготви
текст, който да е разбираем за неуките българи
(простилѵь волглролѵь), Още веднъж се налага да се
прецени отношението между двата водещи глагола, които
четем в изявлението: от една страна Паисий твърди, че е
писал просто (просто н ыапнсацъ), което би могло да
потвърди хипотезата, че той е написал цялата си творба
на народен език (просто); от друга страна обаче, вед-
652

нага уточнява, че неговата основна грижа е била тази,
да стъкми (съвоквпнтн мл едио) своята "История...".
Повторението на едни и същи глаголи с равномерна
настойчивост ни насочва към двата основни момента, от
които се ражда самият текст: от една страна, самото
събиране и съкращаване, от друга страна -
редактирането. В действителност в този пасаж глаголите ылпнсйтн и
соваквпнтн съответстват на предхождащото указание,
което се съдържа в волгарскн прости реун н славенскн
(peYH ]: "редакторът" се чувства упълномощен да си
служи с "вулгарни" форми, както и да предава с "прости
български думи" "простите руски думи", докато
компилаторът има правото да включва в текста всякакъв вид
църковнославянски форми и да предпочита последните
пред всякакъв друг небългарски вулгаризъм.
Същевременно формулата, на която се позовах по-горе -
църковнославянски и народен български - запазва своята
значимост в общия план на една желана стилистично-
граматична (реун по грл/илтнкл сллглтн) и правописна
(словл Nu/vtecTuTH) небрежност и една подчертана компи-
лативна загриженост. Надмощието на компилативния
момент над всякаква авторска амбиция несъмнено снижава
оригиналността на езика на Паисий; същевременно обаче
скицираната нормативна тенденция, която се разкрива
пред нас, придава на "История славяноболгарская" по-
широка документална значимост, що се отнася до
възможните езикови употреби, които са действали в една
определена зона на балканска Slavia през XVIII в.
Ако се върна към изходната точка от моето
изследване - характеризиране на езика на Паисий посредством
преценка ототвътре, а не само като преходен
Документ между два крайни исторически момента, криста-
■'Шзирали във формулировките "старо" (църковнославянска
традиция) и "ново" (новобългарския в своя зародиш),
трябва да призная, че двата основни, установени дотук
Компонента - църковнославянски и народен български
653

(прости реѵн ) - съвсем не са достатъчни (взети в
тяхната обективна форма), за да се характеризира
присъщата за текста нормативна тенденция. Това,
което е важно и заслужава да бъде подчертано и по-
обстойно илюстрирано, е тяхното специфично
"дискриминационно" предназначение вътре в рамките на едн"а
самостоятелна система, т.е. в полето на езика на Паисий.
Най-ценният извод, направен от изследвания материал е,
че редакторът компилатор на "История славяноболгар-
ская" възприема дадени форми, защото според неговите
възгледи и чувствителност те са част от единна (по
традиция и действаща в момента) широкобългарска
употреба. Бихме могли да кажем, че той по свой начин (и
този начин не е друго освен дълбоко осъзнатата
вътрешна нормативна тенденция, която в действителност
търсим) пише на български. Този български
обаче не е съвременният български, нито опит за
литературна кодификация на народния език от онази епоха.
Обективният анализ на текста ни показва, че основните
характеристики на църковнославянския (флексия,
синтактични връзки) запазват своята решаваща функция, макар
и "волглрскн прости реѵн", т.е. формите на народната
употреба на езика да придават на текста (в различните
му части и дялове съответно в по-голям или по-малък
мащаб) подчертано местна багра. Намираме се
следователно пред един славѣыскн изнк, чиято употреба в
текста се обуславя от убежденията на Паисий, че това е
волглрскн изнк в най-широкия смисъл на термина.
Езиковият фактор, изразен чрез прилагателното сллвенскн, не
се противопоставя на изразения от прилагателното
волглрскн фактор, напротив, прониква в него и се
стреми да се слее с него. Ето защо непринудено възниква
прилагателното сллвЪыоБОЛГлрскн , използвано от Паисий
и избрано от него като синтезиращо определение на
езика на патриотичната му "История...". Следователно, ако
желаем да означим езика на Паисий с термин, който да
съдържа и намерението на автора, не разполагаме ли с
достатъчно доказателства това да е славянобългарски
език.
За да бъде положителният отговор на този въпрос
достатъчно добре обоснован, преди всичко трябва да се
654

убедим, че: 1) единството на системата, в основата на
"(соето е по-горе посоченото славянобългарско сливане,
отразява възможност, която наистина е съществувала в
езиково-културния свят на Паисий; 2) терминът
славянобългарски (що се отнася до XVI11 в.) може да
характеризира и езиково, а не само етническо, историческо,
политическо или вероизповедническо явление.
Видяхме вече, че преобладаването на църковносла-
.вянския елемент (онова славяно-, което характеризира
първата част на сложното прилагателно) спрямо народния
(т.е. български) не може нито да бъде доказано, нито
пък оспорено въз основа на едно чисто (и абстрактно)
статистическо изчисление. Същественото не е това, да
се установи колко църковнославянски и колко
народен български се съдържа в текста на Паисиевата
творба, а да се уточни кои са езиковите
компоненти, които действително създават системата. Според мене
в това конкретно търсене, което обхваща и общи
проблеми на историческото езикознание, може да се окаже
ползотворно съпоставянето между традиционния литературен
език и зараждащите се вулгарни езици в териториите на
латинско-романските земи. Прогресивното навлизане на
вулгарни форми в средновековния латински се оказва
възможно благодарение на непрекъснатото отслабване на
нормативната строгост, присъща на латинската
граматика: преди да отстъпи пред вулгарния, т.е.
преди да признае неговата самостоятелност, латинският
се стреми да го асимилира, да контролира неговото
развитие в рамките на собствената си система; за тази цел
самата латинска система започва да клони към
максимална "свобода" и затова и еволюира във вулгарен
леегински. Едва когато се стига до определен стадий, в
който вулгарните елементи в рамките на подобна езикова
система (обновена и максимално разширена) се оказват
по-способни да създадат своя собствена система (в
сравнение със самите латински елементи, които
образуват система), т.е. само когато се стигне до това
крайно преобръшане на вътрешните отношения на равновесие,
вулгарният се откъсва напълно и независимостта на
двете системи се оказва завършена. Характерните черти на
тенденцията към асимилаторско "либерализиране" на ла-
655

тинския се откриват в много смесени текстове, особено
що се отнася до християнския латински: от латинския
circa romancum до rustica romana lingua, Аналогията
със славянската действителност, която в един момент на
разнородност е могла да създаде сложни системи от типа
на славянобългарски, придобива значение най-вечё
когато общата картина на промените не се анализира с
ограничаващи и едностранчиви критерии. Очевидно е, че (ако
се изразим с терминологията на конкретния историзъм)
продължителността на латинско-вулгарната симбиоза в
рамките на една разширена и свободна латинска система
не е попречила вулгарният да придобие собствени
културни възможности. Духовната и политическата енергия,
на която средновековният латински е носител, е все още
господстваща в Европа, когато при Вилхелм IX, херцог
на Аквитания, бива оповестена самостоятелността на
провансалския литературен език, който е израз на
преждевременно узрелия (понеже е подхранван от собствения
си хумус, съставен от вековно феодално благородство)
нормативен синтез. По същия начин продължителността на
нормативната функция на църковнославянския в
православния славянски свят, продължителност, обхващаща и
XVIII в., не е в противоречие с предхождащото
създаване (в отделни зони, но в границите на същата област)
на местни койнета, по-рязко управлявани от народната и
от светската езикова употреба.
Славянобългарският на Паисий Хилендарски се
преценява на фона на един напреднал процес на вътрешно
"освобождаване", т.е. на засилена склонност на църков-
нославянската система да се асимилира. Че езикът
сллвбнскн , т.е. традиционната езикова литературна
норма на православното славянство, е основата на
писмената техника на Паисий, е очевидно не само от
резултатите от анализа на текста, но и от езиково-културния
климат, в който е получил "литературното" си
образование монахът и протоигуменът
Паисий, "прншедъшй вл Стые горн fteoNCKHe ю еплр\Тн
Сллюковскне въ лето [1745]..." И Паисий като всеки
млад монах се е научил да пише, да чете и да компилира
извлечения от различни текстове. Понятието писа-
н е в манастирските училища се е отъждествявало с то-
666

0а да се възпроизвеждат формите, които полека-лека са
0или заучавани чрез сричане на псалтира или на други
дитургични книги. Несъмнено не е съществувала никаква
програмна разлика между литературен език и народен
език в основата на обучението на учениците от един
дентър на балканското славянство, намиращ се под
административната управа на Самоковската епархия.
Писменият език, поне в теоретичен план, не е могъл да бъде
-нищо друго освен църковнославянски по простата
причина, че единствено църковнославянският е притежавал
своя писмена традиция. Възможностите за избор, които
при онези обстоятелства са се разкривали пред новите
автори, са се обуславяли от по-голямото или по-малкото
съблюдаване на граматическите и риторичните правила:
имало е такива, които са знаели и са желаели да пишат
строго граматически, както и такива, които или не са
знаели, или не са желаели да се заемат с упражнения за
езиково усъвършенстване ("...N6 8YHX се nh гра/илтнкл,
nh политика... не бнсть /тЪ т^лШе/иь за реун по
грл/илтн кл сллглтн н словл нл/иефлтн..."). Отказът
(какъвто е случаят с Паисий) да пише правилно и според
принципите на риториката все още обаче не означава
възприемане на различна норма, т.е. на една "вулгарна
граматика", а единствено свобода да се нарушава (по-
правилната) църковнославянската норма.
Според разновидността на нивата, свързани с
резюмиращата дейност на автора и със съставната структура
на текста, езикът на "История славяноболгарская" се
оказва сллвеыскн , готов да възприеме всякакви бълга-
ризми, но с безспорната склонност да погълне тези бъл-
■гаризми и да ги помести в своя разширена и
"освободена" система. Казах вече, че Паисий по свой н а-
ч и- н пише на един особен вид български език и че сам
той го смята за равностоен на славеыскн . Затова мисля,
че мога да го определя като славянобългарски. Остава
да се уточни кои са нормите или нормативните
тенденции, които управляват този негов конкретен н а-
Ч и н на писане. Понеже изходната точка се
отъждествява със системата на църковнославянския, трябва да
открием постепенно установените от Паисиевата
чувствителност граници на възприемане. С
Рикардо Пикио ... Ь57

граници на възприемане определям крайните точки на
разграничение между това, което може да бъде внесено в
системата на езика, и това, което трябва да бъде
отхвърлено, защото звучи като чуждо. В общия план на
историята на църковнославянския границите на възприемане
са обусловени от амплитудата на пояса на азонорми,
т.е. от онези норми, които се обединяват в езика на
наднационалната култура на православното славянство и
които гарантират пренасянето на текстове в цялата тази
географска среда (от източното славянство до
балканското славянство); един сърбизъм или един българизъм,
или един русизъм, или един украинизъм независимо от
факта, че са израз на местни норми, могат да бъдат
разбрани и употребени и от други автори по протежение
на цялата православнославянска територия, създавайки
вътре в традиционалната система нови изонормиъо в
зависимост от това, доколко самите местни норми
отразяват дадена, присъща за цялата църковнославянска
общност, употреба. И обратно: в случаите, когато даден
текст е създаден въз основа на нормативните изисквания
на църковнославянския, но с преднамерено ограничена в
рамките на една местна зона предаваемост, границите на
възприемане се обуславят от това: 1) до каква степен
общата църковнославянска норма е действаща в местната
езиково-културна среда; 2) до каква степен местните
вулгарни форми могат да се промъкнат в църковнославян-
ската система, запазвайки същевременно собствената си
функция; 3) до каква степен местни форми от други зони
могат да бъдат разбрани благодарение на тяхното
осъществено вече възприемане в пояса на църковнославянските
изонорми или вследствие на тяхното осъществено вече
включване в местната езикова употреба чрез прякото им
препредаване посредством други нива.
Ако следваме тази схема, според мене можем да
разберем по какъв начин славянобългарското сливане (в
уточнения по-горе смисъл) гарантира на езика на Паисий
неговото единство, което го превръща в система.
Авторът на "История славяноболгарская" възприема всички
форми, които чувства като църковнославянски, защото
църковнославянско е неговото писмено обучение и защото
църковнославянска според него е самата национална ези-
658

традиция. Той възприема и онези "вулгарни" бъл-
^ри форми, които не се противопоставят рязко на
^пісовнославянската употреба, защото именно тези форми
^антират по-голяма достъпност и разбираемост на кни-
гата му и същевременно подчертават - не повече, но не
t по-малко от формите на църковнославянския - нацио-
||влния характер на езика, с който той си служи. Освен
$в& авторът възприема сръбски или руски форми, но са-
ф дотолкова, доколкото тяхната разбираемост е
осигурена или от местния обичай за сръбско-българска цър-
ковноезикова симбиоза, или от сходството между
българския и руския на народно езиково ниво, или пък от
принадлежността на тези форми към общото езиково
наследство, възприето вече от местното църковнославянско
съзнание.
След като сме установили по този начин границите
на възприемане на славянобългарския на Паисий и сме
определили неговия обхват, можем да си обясним как в
различните пасажи, в които контекстът създава
впечатление за подчертан "вулгаризъм", синтетичната флексия
на църковнославянския може да запази своята основна
функция. Еднакво оправдано се оказва и отсъствието на
членувани форми, които не е можело да бъдат включени в
границите на възприемане, защото не са били обусловени
ет църковнославянската чувствителност и са налагали
фактическо преминаване към една нова система с
вулгарна основа. Не по-малко логично се оказва и
ограничението по отношение на рвскн прости p€YH, които трябва да
бадат подменени или с волглрскн прости peYH, или със
СЛОбѢыскн peYH , за да се остане в границите на
възприемане на славянобългарския на Паисий.
&горото условие, за което споменах по-горе, също
п>й необходимо, за да се узакони определянето на езика
ва Паисий като славянобългарски - т.е. да се докаже,
Че терминът славянобългарски, отнесен към XVIII в.,
•На и езиково значение, а не само културно-
Чсторическо, - би могло да се открие посредством об-
•фната трактовка на общите условия, характеризиращи
Чьрковнославянската общност в нейната заключителна фа-
fc Тук ще се опитам да синтезирам поне най-
аргументи.
659

Терминът славянобългарски в "История..." на
Паисий освен в заглавието се появява само още веднъж на
о. 13: "...Къ тла вре/иена прво са проклныалн грцн црд
Оѵллбытл злфо пвстнлъ волглрн презъ Д8ылвъ въ рнлгскою
држлвв no то внло волл вжна дл се ылселн тон с л л -
веыоБолглрскн ылродъ въ tua зел\л<к.."
Като се има предвид подчертаната вулгарна структура на
функцията му на връзка-коментар, откъсът безспорно не
принадлежи на Паисий преписвана и преразказвача и
трябва да се причисли към създаденото от Паисий автора
и редактора. Въпреки че терминът славянобългарски може
да се окачестви като hapax (т.е. авторски израз,
засвидетелстван един-единствен път), неговата безспорна
синтетична функция, успоредно с предложеното от
заглавието свидетелство, не може да бъде пренебрегната,
фактът, че Паисий не си служи повече с този термин в
другите части на "История...", наистина не ни
предоставя необходимите доказателства за неговата употреба в
текста. Същевременно обаче това съвсем не ограничава
значението му само в историко-културното поле:
съжденията на Паисий върху езиковото значение на двата
компонента на този термин - сллвенскн и волглрскн - ни
подтикват към нарушаване на равновесието на нашата
несигурност в обратен смисъл.
Предлагайки езикът на Паисий да бъде
характеризиран като славянобългарски, съвсем не възнамерявам да
поддържам хипотезата, че сам Паисий е могъл да си
послужи с този термин в същия смисъл. Желая само да
предложа едно определение, което да отговаря и на
езиковата същност на текста, и на общите условия на
езиково- културния свят, които са обусловили и самото му
създаване. Това, което аз се опитавам да докажа
посредством една по-широка трактовка, в действителност
изразява тезата, която макар и мимоходом, но с
щастливо прозрение Йордан Иванов е изказал още през 1914 г.
в своя предговор към "История..." на Паисий: "...
езикът на Славенобългарската история е удавен в новобъл-
гаризми и представя в своята целина изкуствен славено-
български извод..."51
Това,с което не мога напълно да се съглася, е, че
в дадената формулировка славянобългарският на Паисий е
660

дефиниран като изкуствено явление. Видяхме
че че славянобългарската норма е с крайно голяма
и податливост и зависи от чисто пасивни граници
в възприемане, на които е чужда амбицията за
създаваме на нова стилистична индивидуалност. Това, което
липсва в действителност, е точно "изкуството", или аг-
tificium: Паисий се движи в рамките на широки граници
де възприемане именно защото отбягва
изкуството на риториката, не се стреми реѵн по грллмтнкл
сллглтн, а единствено да сглоби (совлквпатн) своята
'История..." по общодостъпен начин, просто, пишейки на
език, лишен от типичните за най-издържаната църковно-
славянска норма орнаменти, подбирайки според нуждите в
полето на една широка славянобългарска норма или
болглрскн прости реун, или славеыскн реѵн. Бих казал,
че славянобългарският на Паисий, чийто характер и
Иванов най-общо е схванал, е най-малко изкуствената и
най-емпирично антириторичната форма на писане за онази
епоха.
Терминът славянобългарски, що се отнася до
езиковата и литературната практика на 60-те и 70-те години
на XVIII в., съответства на термините славяносрьбски и
славяноруски. Историята на тази терминология трябва
тепърва да бъде написана. Що се отнася до балканското
славянство, най-доброто ръководство, с което
разполагаме до днес, е представено от проучванията на Йован
Скерлич - по-точно XI глава от неговата история на
сръбската литература през XVIII в., глава, посветена
на "литературния език" 2, и от тези на Борис Унбегаун,
изнесени в дисертацията му на тема Les debuts de la
langue litteraire chez les Serbes. В нея с
последователност е описан и проучен проблемът за отношенията
Между "Le slavon serbe langue litteraire" и "Le slavon
russe langue litteraire" като предпоставка за
проучването на "Les debuts du serbe litteraire"53. Най-
същественият резултат от тези проучвания - особено от
Това на Унбегаун - се състои в установяването на фак-
Та, че между залеза на църковнославянската традиция и
Началото на езиковото възраждане, олицетворено от де-
JIoto на Вук Караджич, съществува период, в който една
Нова норма, основана на църковнославянската традиция
661

(в конкретния случай на Сърбия) благодарение на новото
лансиране на славяноруския в съперничество със славя-
носръбския, се стреми да се обособи като литерат\рен
език преди една друга традиция, основана на народния
език, да успее да вземе надмощие. Това е едно ядро от
традицията, която е все още жизнена в епохата (1817)
на писмовната дискусия между Добровски - поддръжник
именно на един църковнославянизиран сръбски език - и
Вук. Епохата на новото лансиране на славяноруския във
Войводина и на неговото съперничество със славяносръб-
ския според мене предлагат достатъчно аналогични
характеристики, за да се направи опит за запълване на
бялата страница в българската езикова история,
страница, в която като мой принос бих желал да поместя
тезата за славянобългарския на Паисий (този език може да
бъде проучван и в паралел с бегло очертаните
нормативни тенденции, които освен в дамаскините откриваме и в
Србулье)54.
Ако в модерната филологическа традиция терминът
славянобългарски (несъмнено свързан с по-древната
употреба на термина славянобългарски) изхожда от
предложения от Вук Караджич в неговите Primjeri srpsko-
slavenskog jezika 5 смисъл, терминът славяноруски може
да намери своето място във филологическата култура на
балканското Възраждане от XIX в. Самият Вук, когато не
се стеснява (той, народностно настроеният до крайност)
да упреква руснаците, че са пренебрегнали и развалили
"техният църковнославянски език" - прави опит да
повиши стойността на српско-славенски и заедно с него на
бугарско-славенски в. В навечерието на националното
освобождение, т.е. в годините, когато сред българите
се разгръща истинският въпрос за езика, се ражда и
школа, по-склонна да запази в новия литературен език
връзката с църковнославянската традиция; тази школа е
наречена именно славянобългарска.
Значението на термина славянобългарски в тази фаза на
филологическата култура на миналия век не съвпада с
онова, което тук се опитах да определя във връзка с
"История славяноболгарская" и с примерите за конкретна
нормативна тенденция, която тя съдържа. Бих казал
дори, че точно тези значения, които са назрели в по-
662

късната епоха, вероятно са причината значението на Па-
,ісиевия славянобългарски от XVIII в. да убегне от
погледа на модерните учени. При все това терминът
славянобългарски може да намери едно свое законно място в
полето на историята на езика даже и когато се отнася
до един твърде отдалечен от романтично-възрожденската
^поха период. Още в края на XVII в. например Джордже
|ранкович (чиито култура и езикови схващания
заслужават по-конкретни проучвания и в светлината на
проблема, на който творбата на Паисий е едно от многото
отражения) в едно възвание оправдава собствената си
политическа мисия "рлдн нзБавлбнна народа нашего
Серво-Бослнского н вуглро-сллвбнского юзнкд"57.
Естествено, не може да се търси пряка връзка между това
понятие за Буглрско-сллвеыскн юзнк и славянобългарския
на Паисий в смисъла, в който се опитах да го докажа.
Трябва все пак да се опитаме да възстановим целия
културен и езиково-традиционен фон на Slavia baikanica,
защото именно на него по-добре -ще се открои
преходната фаза на развитие на литературната употреба в
периода между залеза на църковнославянския и решителното
утвърждаване на една нова норма с народен произход.
БЕЛЕЖКИ
Преглеждах коректурите на тази статия, след като
узнах за смъртта на Артуро Крония (1896-1967). Тази
сбоя дискусия с един научен принос на покойния учен
сега бих желал да пребърна 6 израз на почит пред
неговата памет.
С г о п І а, А. II "Regno degli Slavi" di Иаиго
Orbini (1601) е la "Istorija SIavenobo1garekaja"
del monaco Paisij (1762). - Bulgaria, I, Roma,
г 1939, 1-3, 45-58 и 138-152.
За оснобната критико-библиографска информаиия, об-
хбащаща периода до 1961 г. 6ж. Трайко 6, В. и
И. Д у 0 ч е 6. Паисий Хилендарски. Литературни
избори за епохата, жибота и дейността му. - В: Пай-
663

сий Хилендарски и неговата епоха (1762-1962). С,
1962, 605-644. Срб. също подбраната от П. йинеко(
библиография 6 Паисий Хилендарски.
Славянобългарска история. С, 1966, 111-116, както
и бележките б книгата на Арнаудов, М
Паисий Хилендарски, личност, дело, епоха. С., 1962,
133-154.
Тоба разширяване на хоризонтите обаче добеде и до
противоположни крайности: пребъзмогбането на
местните виждания, с други думи, доведе до сравнения,
които независимо от привидни хронологически
оправдания изпадат 6 грешката на очевиден антиисторизъм.
И тоба е 6 сила, що се отнася до Бсеки опит за
поместване на Паисий или на иялата българска култура
от XVIII 6. 6 европейската панорама "от Ренесанса
до Просвещението* или между "Просвещението и
романтизма на Рисорджименто". Срб. напр. Георги-
е 6, Е. Паисий Хилендарски и негобата епоха (1762-
1962). Срб. съшо така изказванията на П. Динеков и
Р. Пикио по повод културата на южните славяни през
XVIII 6. - In: Les тоиѵтепіэ dee idees chez lee
Slaves pendent la seconde moitite du XVIII siecle.
- In: Асіеэ du Symposium Slaviatique organise par
la Соттіээіоп Internationale d'Etudea Slaves a
Uppsala, aofit 1961. - Collana di Ricerche Slavieti-
che, II, Roma, 1962.
За западните (Мавро Орбини и Цезар Бароний) и за
славянските избори на Паисий, както и за историята
на проучванията върху тях срб. С г о п i а, А.
Цит. съч. и П е н е б, Б. Паисий Хилендарски. -
Периодическо списание, 1911, N 71 (отпечатано и
самостоятелно 6 преработено издание под същото
заглавие - София, 1918). В е л ч е б, В. Отец Паисий
Хилендарски и Цезар Бароний (Studia Hietorico-
Philologica Serdicensia) , эиррі. Vol. VIII. C,
1943. P i c c h i o, R. Gli "Annali" del Baronio-
Skarga е la "Storia" di Paisij Hilendarakli -
Ricerche Slavistiche, III, 1954; La "Istorija slave-
no- bo 1 gar эка Ja" sullo sfondo 1inguistico-culturale
della Slavia Ortodoasa. - Ricerche Slaviatiche, VI,
1958 (сега Ь български пребод бж. 6 настоящата кни-
664

га). За реконструкцията на "историографията" 6
Русия, Украйна и Белорусия, както и сред южните
слабини 6 периода XVI и XVIII Ь. като обща
предпоставка за славянобългарската история на Паисий срв.
Робинзон, А. Историография славянското воз-
рождения и Паисий Хилендарски. - В: Вопросы
литературно- исторической типологии (йоклады советской
делегации - V Неждународный съеэд славистов). М.,
1963. Вж. също така за критическото преразглеждане
на изследванията (в това число резервите на А. Н.
Робинзон - цит. съч., по отношение на взетите от Р.
Пикио становища - цит. съч.). Bechyri ova, V.
Histo Paisije Chi 1 endarзкёho v віоѵапзкусп litera-
turach. - Slavia, XXXIV, Praha, 1965, N 2.
За тези понятия срв. P i c c h i o, R. А ргорозі-
to della Slavia ortodossa е della comunita linguis-
tica зіаѵа ecclesiзtiса. - Ricerche S 1 avi3tiche,
XI, 1963, 105-127.
flo момента липсва една история на културата на
славянството през XVIII Ь., която да осветли по
подходящ начин контраста между националните и реставра-
торските тенденции на православнославянската
общност и в езиков план. Значими следи от унимарни
концепции, възлизащи към края на XVIII в., все пак
лесно се откриват 6 теоретичните постановки на
самите създатели на общата славянска филология, както
и в националните славянски филологии. Нека си
припомним полемиката между Добровски и Вук Караджич по
повод изполбването на църковнославянския или на
негови по модерному нормализирани форми като свръхна-
ционален литературен език (срв. по този повод В е-
л и h, А. Око нашег кмижевног jesuKa. Веоград,
1951, 38-45). За да стигне, изхождайки от
постановките на Вук, до ясна формулировка на понятието за
език, национално "чист", различаващ се от
"замърсените" от иърковнославянския езикови изразявания,
трябва да се реализира програмното сливане с
немския романтизъм: и това се очертава пределно ясно
например в предговора на Якоб Грим към немския
превод на граматиката на Вук (Wuk's Stephanowitech
kleine Serbische Grammatik verdeutecht und mit ei-
665

ner Vorrede von Jakob Grimm... Leipzig u.
Berlin, 1824). Митът за един славянски език с af>-
густейша традииия, т.е. класично възприет според
термините на ерудицията през XVIII 6., е жизнен ЬъЬ
фантастичната книга на Данковски, който, след като
заявява, че "Homerus зіаѵісэ dialectis cognata
lingua scripait Iliados, liber I, versus 1-303» и
илюстрира "die Griechen ale Stamm- und Sprachverwandte
der Slawen", прави опит за историко-срабнителна
конструкиия бъз осноба на френския, на италианския
и на латинския (Matris Slavicae filia erudita vulgo
lingua graeca seu Grammatica cunctarum эіаѵісагит
et graecarum dia'lectorum in эиіэ primitivue elemen-
tia et inde conflatis organicis Гогтіэ exhibits
gallicae italicae et latine linguae habitra ratio-
ne. Autore Gregorio Dankowaky,
literarum graecarum in R. Academia Posoniensi pro-
fessore, Posonii, 1836); срб. 6 частност, що се
отнася до препратките към no-горе цитираните тборби,
"Praefatio" . Именно благодарение на една негова из-
вестна "идеологическа законност" въпреки очевидните
чудноватости на изложението му Данкобски
продължаваше да бъде цитиран от авторитетен учен като Шафа-
рик (Gesch. d. Slav. Spr . v. Lit., S. 491).
Срб. no-скоро защото е синтез на ияло течение на
мнения, а не толкоба като израз на лични тези пред-
гобора на П. йинекоб към юбилейното издание на
Паисий Хилендарски.
Славянобългарска история (издаба се за дбесмагодишнината от на-
писбането й). С., 1963. "Като просветителите от
XVIII 6. - пише проф. йинекоб - и особено 6
съгласие с идеите на Русо Паисий бисоко зашишаба "ес-
тестбеното прабо" на българския народ и издига
простите български орачи, копачи, обчари и занаятчии
над "учените" и "славните" на земята..." (с. 17).
Понятието има бече традиционно прабо на жибот било
6 учебните помагала, било 6 изследвания, които имат
амбицията да предлагат историографски синтез. Срб.
например Стоянов, С. Граматика на
българския книжовен език. С, 1964, с. 22. Георги-
е 6, В. Опит за периодизация на историята на бъл-
666

гарския език. - Изб. Инсш. бълг. еэ., 2, 1952,
271-117.
9 Ц о н е 6, В. История на българский език. Т. 1.
С., 1934, с. 288 и сл.
*° Г е о р г и е 6 а, Е. Наблюдения бърху езика на
Паисиебата славянобългарска история. - В: Паисий
Килендарски и негобата епоха..., 345-377;
Синтаксисът б Славянобългарска история на Паисий.- Изб.
Инст. бълг. ез., 9, 1962, 747-139.
11 Ц о н е 6, Б. Цит. съч.
1 Георгиеба, Е. Наблюдения..., с. 346. Като
изходна точка за потвърждаване на нейната схема на
езикоба и културна история абторката цитира дбе из-
следбания: Андрейчин, Л. Някои бъпроси
около бъзникбането на българския книжобен език бъб
връзка с историческите услобия на нашето бъзражда-
не. - Български език, 1955, No 4, 308-315; Т о -
пенчароб, В. Мисли за Паисий. - Език и
литература, I960, No 1, 3-18.
Георгиев а, Е. Синаксисът..., с. 137.
Пак там, 67-74.
Георгиев а, Е. Наблюдения..., с. 352.
Пак там, с. 358.
Пак там, с. 357-358.
Пак там, с. 358.
13
Служа си с изданието: Исторія Слабьноболгарская
собрана и нареждена Паисіемъ іеромонахомъ 6' льто
1762 - стъкми за печатъ по първообраза Й о р д.
И 6 а н о 6. С., 1914. За един по-широк поглед
бърху ръкописната традиция 6ж. и История слабено-
болгарская, Никифороб препис (под редакцията на В.
f Cm. Ангелоб). С, 1961.
Георгиеба, Е. Синтаксисът..., с. 136.
Пак там, с. 67, 71 и 136.
г Пак там, с. 136.
г Пак там, с. 136.
Пасажът, който имам предбид (История..., с. 6),
като че ли наистина е объркал идеите на различните
модерни читатели. В сбоето Предислобие Паисий се
обръща към националното чубстбо на сбоите читатели,
приканвайки ги да не се срамуват нито от сбоя род.
667

нито oiti сбоя езикю обаче позобабането на езика,
който е гоборен от "прости ораче и копаче и обчаре
и прости занаятлии", т.е. на бедните люде, които са
състабяли българската нация, няма никакба програмна
стойност, що се отнася до езика на "История слабя-
ноболгарская" ■ Конкретно погледнато, неоспорим е
фактът, че Паисий се обръша към людете от този род
и на този език и че именно поради тоба трябба да
ама грижата да бъде разбран. Оста 6 а сега да се
уточни как за постигане на тази иел абторът се
обръша към сбоята публика (без да възлизаме към
говоримата употреба от страна на абтора или на
публиката, употреба, която остаба отбъд тези техни
специфични функции) .
Георгиеба, Е. Синтаксисът..., с. 68.
26
Върху конкретното значение на крайната деклараиия
на Паисий "...не 8ѵн\ се мн граматика, нн политни
ннкако. . . не бнсть мнЬ т'цілніемь за реин по
граматика слагатн..." (с. 85), бж . по-нататък б
настоящата статия. Тук трябва да се отбележи, че
несъмнено се отнася до изрази, които се поместват ЬъЬ
формалността на риторично-изложителни традииии
(срб. например рязката литературна нереалност на
общото място - topos, Ь Епифаний П р е -
м у д р и й. Житие Сб. Стефана Пермскаго, 's-Gra-
venhage, 1959, с. 2: "...не науѵнхсл у фнлосовъ нх
ин плетеннл рнторъска, нн вЬтннскьіх глъ..."), но
които 6 нашия текст, изглежда, придобибат (предбид
индибидуалния език на абтора), бъпреки използването
на традиционни изразни инструменти стойността на
пълноиенна и истинна информация, функиионално
отърсена от бсякакъб топически орнамент.
Георгиев а, Е. Синтаксисът,.., с. 68
28 Р і с с h i о, R. Gli "Anneli"...
2 д
В иитираното юбилейно издание, с. 23.
Георги еба, Е. Синтаксисът..., с. 70.
Пак там. с. 75.
3 2
Пак там. с. 75.
Измежду най-съшестбените приноси 6 зашита на
модерния и вече оснобно нобобългарски характер на езика
на Паисий бж: Андрейчин, Л. Разказбател-
668

нищ е наклонения 6 историческото побестбобание на
Паисий Хилендарски. - Изб. Инст. бълг. ез., 11,
235-328. И тук търсенето на една народна норма
изхожда от постулата за западането на цялата иъркоб-
нослабянска система .
J* Р i с с h i о, R. Die historisch-phi1o1ogiзспе Ве-
deutung der Уiгспепз1avischen Tradition. - Die Welt
der Slaven, 1962, Ho 6, 1-27.
"** Имам предбид по-акредитираните критически постаноб-
ки, нарочно крайно схематиэирани. Поддържаното от
Георгиеба (срб. например Георги еба, Е.
Наблюдения..., 375-377: "...яэык Истории слабено-
болгарской предстабляет и иеркобнослабянских языко-
бых черт...", т.е. "...ein Gemi3ch. haupteachlich
von volкзЬиіgari3chen mit kiгспепз1avi3chen Sprach-
elementen...") ce окаэба б протиборечие с
изказаното мнение от К и р и я н о б, А. Народностни
елементи б езика на "История славянобългарска". - В:
Паисий Хилендарски и негобата епоха..., 379-399. В
резюметата на руски и френски четем: *...В оснобном
яэык Истории иеркобнослабянский . ..", ". . .L'I8torija
з 1 avjanobolдагзка repose зиг le elavon d'Eg 1 iзе. .."
Тук бсе пак най-същестбеното не са отделните поста-
нобки, а по-скоро оснобните напрабления на едно
проучбане, прабено бинаги според присъщите за
националните филологии методи.
Към тоба, изглежда, че се стреми Е. Георгиеба,
когато отбелязба, че примерите със "смесена"
синтактична структура са по-голямата част, докато тези от
аналитичен тип (т.е. "народни") се оказбат около
една трета от материала: с постигнатия желан
резултат да бъдат постабени решително б малцинстбо "иър-
кобнослабянския тип със запазени падежни форми"
(срб. Георгиеба, Е. Синтаксисът..., 67-
>, 76)-
Тук продължабам и разгръщам някои бележки,
започнати б моята статия Gli "Annali" del Baronio-
5> Skarga..., 230-233.
j9 Срб. моята цитирана б предната бележка статия.
Георгиеба, Е. Синтаксисът..., 74-76.
669

Исторія славьноболгарская. . . стъкми за печатъ Иорд.
Ибаноб, с. VII.
Ц о н е 6, Б. История на.... Т. 2, с. 290 и сл.
Пак там, с. 295.
От примерите, които привеждам тук, може да се набие
в очите на читателя един друг факт, който
потвърждава структурното различие между "История на иаре-
те" и "История на светиите": преобладаването на
малкия ер 6 Църковната история и преобладаването на
големия ер 6 Светската история. До каква степен
тази даденост трябва да се припише на някои, все още
не съвсем осветлени аспекти на Зографския препис,
обнародван от Й. Ибаноб като "абтографен" u
оригинален на "История славяноболгарская", а не на меха-
ничността при преписването от страна на Паисий,
сега е трудно да се каже. Затова се ограничавам Ь
простото посочване на този графичен' аспект на Паи-
сиевата редакционна "мозайка".
Извличам цитата от проучването (встъпителната
лекция, четена във Варшава на 17 март 1926), все още
незагубило своя приносен характер, на 0 д i jen-
k о, I. Jqzyk cerkiewno-з I owiапзкi па Litwie i w
Polece w ww. XV-XVIU (Odbitka z prac filologicz-
nych, t. XIV, c. 336).
Вилнюс, 1956.
«a
Опозицията литургичен-простолю-
g е н език несъмнено не е по-малко очевидна 6 този
пасаж от отъждествяването на "българския" с "иър-
ковнославянския* (срв. малко по-горе на същата
страница, 37: "...н повелелъ нмъ «нтатн по
во(л)гарскн н содржатн вьру православнѵю..."; с
красноречиво позоваване на "българския" като език
на православната вяра). Само 6 качеството си на
църковнославянски "българският" може да бъде
противопоставен на "простолюдния влашки език".
Откъсът от Храбровото "Сказание. . . " е обикнобено
познат 6 т.нар. "Българска редакция от 1348 г.":
"...прЬжде оуво словЬне не нмЬХ" кннгъ... кръстнвше
же са рнмскамн н гръѵьскьімн пнсменьі нжждлх* се
словЬнскьі рЬ"ъ везь оустроенна..." формулировквта
на Паисий, която намеква само за римската
670

писменост, но не и за гръцката, може да се окаже
бторостепенна податка за реконструирането на
изборите на едно местно препредабане. Този откъс от
Храбър е б действителност един от най-силно
променените б текстобата традиция. Трябба да се
отбележи, че между текстобете, предадени от
южнославянските преписи на Зографския ръкопис от XV-XVI б.
(обнародбан от И б а н о б, Й. Български старини
из Македония. С, 1931, 442 - 446), четем израза
"рьімскнмн пнсменьі" (без "гръѵьскь імн*, както е
засбидетелстбано б Хилендарския ръкопис от XV б.,
обнародбан пак от Й. Ибаноб б същапа книга).
В сбетлината на тези примери и пасажът, цитиран по-
горе по побод отношението между иъркобнослабянски-
български-местен румънски (с. 37 б текста на
Паисий), придобиба по-силна очебидност.
4 9
Имам предбид труда, който обикнобено се сбързба с
името на фьодор Поликарпоб (но за който са
допринесли не по-малко и Стефан Яборски,и братята Лиху-
ды), отпечатан Ь Иоскба през 1705 (1704) г., без да
са отбелязани абторипе, под эаглабие на три езика:
Лексикон треязычный сиречь речении слабенских, ел-
линогреческих и латинских. Сокробище изъ различных
дребнихь и нобыхъ книгъ собраное и по слабенскому
алфабиту б чинъ разположеное...; На стр. 4 От пред-
гобора (цитирам от латинската секция на триезичния
текст) четем: "Тгез linguae narrat Sacra pagina
fuisee in cruce Salvatoris nostri Chri3ti domini,
Hebraem, Graecam et Latinam. Hysterium certe latuit
in hie tri1inguio... Equidem duae linguae, graeca
scilicet et latina, merae synt crucie Christi no-
tae. Pro tertia vero lingua hebraea, no3tram зиЬ-
3tiruimu3 slavonicam, matrem centre multarum lln-
s guarum faecundiззimam..."
Опитах се бече да ивясня тези идеи и да опрабдая
тази терминология {граници на приемливост,
иаонорми, пренасяне на текстове) Ь статията Slave
ecclёзiastique, эіаѵопз et redactions. - In: To ho-
. nour of Roman Jakobson. The Hague, 1967.
"...езикът на Слабенобългарската истерия е удабен б
нобобългаризми и предстабя б сбояюа целина изкуст-
671

бен слабенобългарски избод..." - В: Исторія
ноболгарская . . . стъкми за печатъ. . .Йорд . Ибаноб..
с. VII .
СкерлиЬ, J. Српска книжебност у XVIII 6еку
(иитирам от: нобо испраблеко издание у редакци.]и
Владимира Боробипа, Београд, 1923). Шо се отнася д0
развитието на литературния език, историческото
биждане на Скерлич не би могло да се окачестби като
достатъчно ясно. Очертабайки картината на езиковите
употреби от края на XVII до края на XVIII 6. , щОи
подхвърля дефинииии, които небинаги са достатъчно
документирани, а понякога изобщо не е възможно да
се документират - като тази, отнасяща се до Га6рило
венклобич (срб. например с. 141-142), - или пък
остабя читателя 6 недоумение относно стойността
"положителна" или "отрицателна" било на славяно-
сръбския, било на слабяноруския (срб. с. 142-153).
Unbegaun, В. Lee debuts de la langue
litteraire chez Іез Serbes. Рагіз, 1935.
Шо се отнася до българската традииия, една
прекрасна изходна точка за проучбания разпространението и
нормите на славянобългарския,
както бе' предстабен тук от мен, се откриба 6 дбата
тома с критично-антологична постанобка на
Ангелов, Б. С т. Съвременници на Паисий. Т. 1.,
С, 1963; Т. 2, 1964, които съдържат текстобе от
Йосиф Брадати, Никифор Рилски, Янул Хрелкобски,
Стоян Кобанлъшки, Дойно Граматик, Йосиф Хиленда-
рец, Партений Палобия, Тодор Врачански, Теофан
Рилски .
S3
Виена, 1-857.
К а р а I) и h, Вук Стеф., Цит. съч., с. 3: (на
руснаците] се не може опростити, що су за неко шо
година свой иркбена je3UK тако заборабили и нань
омрзнули. . . "; срб. с. 4-6 по побод на "булгарско-
слабянски jesuK".
С к е р л и h, i. Цит. съч., с. 175.
672

БЕЛЕЖИ НА РЕДАКТОРА
Проф. Рикардо Пикио се радва на заслужена
популярност сред българската научна и културна обшест-
беност като един от най-бележитите съвременни палео-
слависти. Но определено трябва да се каже, че той е
популярен повече като личност - благодарение на
участието си 6 редииа международни научни форуми, състояли
се през последните десетина години в България, и
благодарение на присъдената му международна награда
"Братя Кирил и Методий" с неизбежно съпровождащите я
интервюта, представяния и пр. В същото време научното
му творчество, включващо около 200 заглавия, не е дос-
патъчно добре познато дори на преките му български
колеги. Знаят се и се цитират 4-5 студии, статии и
доклади, публикувани на български език от 1980 г. насам,
и още толкова от публикациите му на други езици
(преобладаващо на италиански и английски, но още на
френски, немски, полски, руски). Разбира се, за това
положение има ред обективни причини: липса на някои
периодични издания и сборници в българските библиоте-
кию по-слабо познаване на италианския език от страна
на българистите и др.
Настоящата книга запълва (само донякъде, разбира
tee) празнина и дава възможност на най-широк кръг
читатели да се запознаят с някои от най-значителните
студии на Р. Пикио в областта на палеославистиката. Ес-
«ествено, подборът е направен и с оглед на обяснимия у
нас приоритетен интерес към старата българска
литература . От включените 13 изследвания 4 вече са
публикувани в България, в се появяват за пръв път на
български език, а първата студия, която до голяма степен е
«бобшение на идеите и методите на работа на Р. Пикио,
се публикува в настоящия том за пръв път.
При разпределянето на материала в книгата не е
следван хронологическият приниип. Студиите са
обединени по тематика: в първия дял се разглеждат общи
проблеми на езиково-литературно-културната история на
сРедновековното славянство и на България като част от
Него; във втория са включени изследвания върху литера-
Рикардо Пикио . . . 673

турната техника, т.е. върху поетиката и стилистиката
на средновековната православнославянска литература; Ь
третия са застъпени три от най-важните студии на Р.
Пикио, свързани с проблематиката около Паисий Хилен-
дарски и неговата "История славянобългарска",
респективно с прехода от Средновековие към Ново бреме в
българската литература и култура. Читателят трябва да има
предвид, че това е именно сборник от изследвания,
групирани тематично, а не цялостна монография. Поради то-
6а, а и понеже студиите не са осъвременявани (някои
единични актуализации са отбелязани било в
библиографските бележки, било в редакторските бележки към
съответната студия), неизбежно на места има някои
повторения, а понякога могат да се намерят и противоречия
между твърдения на автора, изказвани в различно време.
Но аз не намирам, че това е недостатък на книгата. Р.
Пикио винаги е демонстрирал живо, полемизирашо
присъствие в научния живот, винаги е бил - и е - чужд на
закостенелите схеми и формулировки, винаги е готов както
да оспори другия, така и да коригира себе си. Така че,
запознавайки се с текстовете на студиите такива,
каквито са били публикувани през последните десетилетия,
читателят ше може да си създаде по-ясна представа
както за развитието на научната проблематика, така и за
естественото развитие на кониепииите на самия Р.
Пикио .
За този, който не познава лично проф. Рикардо
Пикио, може би не е излишен един трих от психологическия
му портрет. Р. Пикио е изключително духовит и шеговито
настроен събеседник, готов да доведе - в порядъка на
експеримента - тезата си до крайност, за да я провери
или пък за да провери партньора си в диалога. И тъкмо
когато човек, макар и с вътрешна емоционална
съпротива, е отстъпил пред доводите му, тезата може да бъде
обърната на 180 и да се приведат не по-малко
убедителни доводи за противното. И когато си вече съвсем
объркан, чуваш добродушното: "Сега вече да говорим
сериозно." И започва безпошадното разнишване на нещата
във всички посоки,за да се търси - и невинаги намери "
обективната историческа истина. Това намира
отражение и в студиите му - за съжаление, не навсякъде бъл-
674

гарскѵіят превод успява да предаде тези нюанси, а и ед-
6а ли е възможно те да бъдат напълно предадени в
превод. И owe нето. Макар и славист, Р. Пикио е възпита-
ник на итало-европейската хуманистична традиция, към
която - както е добре известно - православнославянски-
те култури започват да се приобщават бавно и мъчително
(поради сложните исторически обстоятелства) едва от
XVII в. насам. Това обуславя някои трудности и невина-
ги пълната адекватност както при превеждането на
терминологията (с такива трудности неведнъж се сблъсквах
при редакторската работа), така и при възприемането на
методиката на научното изследване. Не бива да
забравяме, че израсналата през XIX в. наука славистика,
особено то се отнася до наследниците на православносла-
бянската културна обшност, има зад гърба си по-други
традиции. Никога никой православен богослов не е
започвал трактата си с думите: "Нека допуснем, че Бог не
съществува", за да приведе после доказателствата за
съществуването на Бога. И затова не бива да се
смущаваме, когато някои постановки, допускания или
твърдения на Р. Пикио ни звучат "еретично* - това е
комплексно отражение на изследователската традиция, в
която е възпитаван, и на личния му характер. И според
мен в това именно е най-иенното на неговите
изследвания: вечното съмнение, непрекъснатото подлагане на
проверка на всичко, като се започне от историческите
извори, търсенето на нови, други аспекти на изследва-
Іне, готовността за толерантна дискусия. Трябва ли да
see припомня колко открития в науката се дължат на то-
jfia, че някой си е задал почти наивно звучащия въпрос:
*гАми ако това не е така?" А трябва да признаем, че
'Много неща в нашата наука, в палеославистиката, само
нрибидно изглеждат ясни, а всъщност се крепят на
несигурни факти и на авторитета на няколко поколения
учени, който ние от криворазбрана почит често не смеем да
'Пипнем с пръст, макар че нови факти или ново вглеждане
Ь познатите извори ни навеждат на вътрешно несъгласие
« традиционните твърдения.
И една последна уговорка: много пъти, включително
t публикуваните тук студии, Р. Пикио настоява, че тър-
Си дискусия и настоява за по-задълбочен анализ на фак-
675

mume, а не се опитба ga наложи окончателно една
система от бъзгледи, която да. измести други. Именно като
побик за задълбочаване на изследванията и за
компетентна и толерантна колегиална дискусия трябба да се
приема тази негоба книга. А че не бсички не с бсцчко 6
нея биха били съгласни, се разбира от само себе си -
иначе тоба не би било наука.
Редакторските бележки към отделните студии имат
за иел преди бсичко да информират читателя за първото
и (евентуално) за други издания, както и да го насочат
към сбързани с тази проблематика изследбания на Р. Пи-
кио, публикувани след пърбото отпечатване на дадената
студия. В някои случаи се посочват и чужди (глабно
български) изследвания от наи-нобо бреме, сбързани с
третираните проблеми. На отделни места си позволявам
някои реплики по обсъжданите въпроси, основавайки се
на собстбена работа по дадената проблематика или пък
на постиженията на български колеги от последните
години. Но тоба са именно само реплики, единични
"закачки*, маркиращи някои от пунктобете на един бъдещ
научен диалог - но за него е необходимо да се напише
не по-малко обемна книга. Последният бид бележки са
съсредоточени наи-бече бърху пърбата студия, понеже тя
е ноба и - обобшабайки много от концепциите на Рикардо
Пикио - демонстрира днешното му биждане по тези бъпро-
си. С "бчерашни* биждания, много често променени от
самия абтор б по-нобите му работи, мисля, че е излишно
да се спори, осбен да се упомене нобооткрит избороб
материал, с който при написбането на дадената студия
абторът не е разполагал.
Преди бележките към отделните студии се налага да
бъдат уточнени дба термина, използбани често б
книгата. Пърбият е "модерен* (модерна епоха,
модерни бремена, модерни абтори), който не трябба да се
бъзприема като синоним на "съвременен*, а като адекба-
тен на употребяваното у нас понятие "ноб* б смисъл на
"несреднобекобен* (Нобо бреме, ноба литература и пр.)<
Вторият термин е "н а и и я* и негобите производни
(национален и пр.) - той трябба да се бъзприема б
смисъл на "народност" ("народностен", но не и на
"народен"!) .
676

"Православно славянство" и "римско славянство".
(Литературно-историографски въпроси)
Написана специално за настояваща книга, тази
студия представлява великолепен увод не само към нея, но
и изобщо към приносите на Р. Пикио в областта на па-
леославистихата. Тя е синтез на вижданията на
настоящия етап от научното му развитие. Разбира се, при
написването й са използвани някои вече публикувани други
трудове, които авторът цитира на съответните места
(6ж. по-спеииално в библиографията бел. 1 и 2). Поради
значителния обем на отудията правя бележките си според
параграфите, на които е разделена.
1. По настояване на автора бяха възприети
преведените термини православно славянство и римско
славянство с уговорката, че те трябва да се възприемат
именно и само като п р е в о д (т.е. като адекватни)
на използваните в другоезичнияе му работи латински
яермини Slavia orthodoxa и Slavia готапа. Личното ми
мнение е, че славянският (български или руски) превод
на тези термини не е напълно адекватен, тъй
като славянство за славянското езиково съзнание носи
яака или иначе повече етническа натовареност, докато
цялостната концепция на Р. Пикио набляга върху Slavia
като културна общност. Двата термина и производните им
(напр. православнославянска културна общност) се
употребяват в кавички до момента, в който Р. Пикио им да-
■ва определение (т.е. до 2.3), след което кавичките са
изоставени.
л л *
1.1. Терминът предмодерен (предмодерен славянски
свят, предмодерна епоха) се употребява от автора в
съгласие със западноевропейската историографска традиция
за означаване на времето на преход от Средновековие
към Ново време, оя Реформацията до индустриалната
революция, т.е. приблизително (средно за Европа) XVI-
XVII в., макар че в различни региони хронологията е
Различна (по отношение на българската литература
например това е периодът XVII-XVIII в.).
677

л о *
1.0. Относно "пребилата на играта", т.е. нормите
и нормативните тендениии, дейстбаши Ь средновековните
прабослабнослабянски литератури, си позболябам да
насоча читателя и към моята книга (С т а н ч е Ь, К.
Поетика на старобългарската литература. С., 1982),
глабата "Норматибност и традииионност на
средновековното художествено тборчестбо" (с. 31-39), където с»
npafju опит за разграничабане/бзаимооббързбане на
понятията "канон" и "етикет" и за изясняване на тяхното
отношение към традииионността.
2.1. Твърдението, че духовната обшност на прабо-
слабните слабяни "е имала наднационален характер и се
е оснобабала бърху употребата на един специфичен сбе-
щен между национален език" и че mofca "е било пределно
ясно 6 продължение на бекобе на многочислени поколения
слабяни и неслабяни" е сред най-оспорбаните от страна
на българските учени. Р. Пикио съзнателно и
декларативно не се занимаба с произхода на този
език, а съсредоточба вниманието си само бърху неговата
ф у н к и и я ("междунационална", "наднационална") .
Същеоременно той небеднъж изтъкба, че този език е бил
нормагоибно оформен като книжобен език с пълно
"достойнство" (dignitas) Ь Борисобо-Симеоноба
България. Тук се поражда ноб спор (частично намерил място и
на странииите на настоящата книга): различно нешо ли
са "Кирило-Методиебият език" (т.е. езикът, употребябан
ЬъЬ Великоморабия и Панония през 863-885 г.) и
"старобългарският книжобен език", т.е. книжовният език
на Борисобо-Симеоноба България. Както читателят сам ше
се убеди, отгоборът на Р. Пикио е утвърдителен: те са
различни по функиия (пърбият е по не-
rofcomo определение апостолски диалект, a другият е
вече език с утбърдено култово-литературно "достойнство",
равностоен Ь този смисъл на гръикия и латинския), а за
езиковата същност на пърбия знаем малко, понеже той
почти не е документиран с паметници от Кирило-
Методиебата епоха.
Разгръщането на една по-пълна дискусия би изиск-
бало написбането на една ноба книга, поне толкоба фак-
тологически и логически обоснована като тази на Р.
Пикио, който по-нататък Ь книгата неведнъж се бръша към
678

този въпрос (вж. no-спеииално студиите "Литературни и
езикови аспекти на старата българска традиция",
"Въпросът за езика и кирило-методиевското славянство"
и "Въведение към едно сравнително проучване на въпроса
за езика у славяните". Засега мога да насоча читателя
към изследването на проф. Мирчева (вж. бел. 7. на с.
188), както и към студията на проф. А. Минчева
"Аспекти на формирането на нормите на старобългарския
книжовен език". Изследвания по кириломеяодиевистика.
С, 1985, 174-191. Ще си позволя да цитирам и един па-
оаж от издателската рецензия на доц. Иван Вуюклиев за
книгата на Р. Пикио: "Прекаленото изтъкване на
"общността" на православното славянство рискува да
заличи обаче литературната и най-вече лингвистичната
спеиифика на всяка отделна страна. За съществуването
на тази спеиифика, която често им създава значителни
трудности при превеждането или адаптирането на един
чужд текст, най-добре говори самото признание на кни-
жовнииите. Това много добре ни е показано от Джузепе
Дел'Агата (срв. D е 1 1* A g a t a, G. Unite e dl-
veraita nello slavo ессіезіазіісо: il punto di vista
del copiata. - In: Studia Slavics medievalia et huma-
nietica Riccardo'Picchio Dicata. Roma, 1986, 175-191).
Терминът рутени, употребяван в изворите и в
западноевропейската историография (от лаго. ruthenus),
визира източнославянското население в земите на днешни
Украйна, Белорусия и Литва, което след XIV в. не е
било под властта на московските владетели и което в
голямата си част е свързано с униаяскаяа църква.
2.2. Р. Пикио е съвсем прав, когато твърди, че
"е неуместно прилагането на понятия и символи, типични
за една епоха, към други, далечни и различни
исторически обстоятелства". Но понякога - както читателят ше
види по-нататък - и той не устоява на това
"модернизиращо изкушение", макар и в друг план,
различен от този на "националните филологически школи*. В
Частност в изследванията му има тендениия
изследователското понятие
православно славянство (Slavia orthodoxa) да бъде приписано
На самия обект на изследване като елемент от неговото
679

самосъзнание: нещо, което за бремето npegu
исихазма трудно може да се аргументира.
2.4. Напоследък разкопките 6 Преслаб и особено е,
култобия комплекс край с. Рабна разкриха много ное»
епиграфски материал от IX-XI 6., който сбидетелстба,
че дори и Ь най-ранната епоха на християнската иибили.
заиия 6 България е имало доста "грамотни лаиии"
(Пикио), при mofca не непременно иъркобно образовани.
Тооа, разбира се, не променя оснобната характеристика,
от която Р. Пикио се интересува: че 6 прабослабносла-
бянския сбят литературните норми са се диктубали от
иъркбата, респективно от религиозната доктрина.
Дали хърбатите глаголаши "бъпреки римохатоли-
ческото си бероизпобедание са останали сбързани с иър-
кобнослабянския литургичен език, бодеш началото си от
епохата на Кирил и Методий", или са се сбързали с него
към средата на XIII о., когато (през 1248 г.)
получават разрешение да служат на слабянски, е бъпрос, чийто
категоричен отгобор 6 настоящия момент би бил
прибързан. Искам само да подчертая, че с изключение на един
д е л о 6 и паметник (Башчанската плоча), с който Р.
Пикио се занимаба по-нататък Ь книгата и който е
написан именно на "местен език", бсички литературни
паметници на хърбатите глаголаши, избестни днес, се датират
(като ръкописи, а, изглежда, и като тборби) от края на
XIII-началото на XIV Ь. нататък.
2.6. Трябба да се отбележи, че Ь българската (а,
обшо бзето, и Ь руската) езикобедска терминология под
църковнославянски се разбира "синодалният" (по
определението на Р. Пикио) иъркобнослабянски.
По бъпроса за ивонормите трябба да се
произнесат колегите езикобеди след подробно обсъждане на ар-
гументаиията на Р. Пикио. Тук бих искал да изтъкна
друго: може би предложението да се rofcopu (и мисли!)
за една прабослабнослабянска езикобо-литературна
система, състояща се от местни (държабно-народни)
подсистеми, е един бъможен изход от дилемата, как да не се
пренасят съвременните ни национално-културни предстаби
Ь миналото и същевременно да се отчита спецификата на
културните ябления Ь среднобекобна България, Русия,
680

Сърбия и gp. И в този смисъл Р. Пикио е съвсем прав,
•ів - противно на едно разпространено и защитавано
мнение - трябва да вървим не от обстойно проучване на
"народностните литератури" към евентуалното бъдешо
написване на цялостна история на средновековните
(православни) славянски литератури, а да проучим обши-
ще особености на системата, за да можем после по-ясно
да видим спецификата на подсистемите.
2.7. Това, което Р. Пикио много точно нарича
съзначност (синсемия, противоположно на полисемия), ав
Ь своята "Поетика" съм разгледал като "двуслоиност на
художествения образ", имайки предвид и макро- и
мипреобразите. На употребяваните тук понятия историческо
ниво и духовно ниво у мен съответстват "конкретно-
изобразителен" и "митологично-символичен" пласт на
значението (вж. Станчев, К. Поетика на
старобългарската литература. С. 1982, I, 2). Приведеният
пример с руския княз-мъченик Глеб не ми се струва най-
убедителният за илюстриране на разглежданото явление,
но това не значи да се омаловажава самата теоретическа
постановка. Тук по-скоро се сблъскваме с един обикнат
от Р. Пикио похват - да привежда не най-типичните
примери, а такива, които с ъ ч о - но с известни
уговорки - се отнасят към разглежданото явление. С
подобни примери читателят ше се сблъска и по-нататък (в
частност при разглеждането на съчинението на Храбър
"За буквите*).
Относно библейските тематичните ключове и изоб-
чо ролята на библейските елементи в средновековните
славянски произведения вж. тук студията на Р. Пикио
•функцията на библейските тематични ключове в
литературния код на православното славянство", а също и
книгата на полския палеославист Ал. Наумов (N а и т о w,
А 1. Biblia w strukturze artystycznej utwordw cerki-
lewnoslowianskih. Krakow, 1983).
2.8. Относно изоколната сегментация вж. тук
студията "Върху изоколните структури в средновековната
.славянска проза"; в бележките към нея ше изкажа и
някои свои съображения.
2.9. Вече споменах, че Р. Пикио обича "не най
681

уместните примери" - то6а е част от прабилатз нз него-
fcama "игра*. Такъб е, cmpyfca ми се, и случаят със "За
букбите". С този текст и проблемите около него Р. Пи-
кио се занимаба и 6 други сбои студии (от
публикуваните Ь настоящата книга най-подробно ЬъЬ "Въпросът за
езика и кирило-методиебското слабянстбо". Отлагайки за
друг случай една бъзможна дискусия, ше прибеда само
мнението на А. Джамбелука-Коссоба, оснобано на
обстойно проучбане на цялостната ръкописна традииия на ска-
занието; "Според мене песимизмът на Пикио е
неоснователен. Компактното сбидетелстбо на по-голямата част от
традииията позболяба да се предположи, че авторитетът,
който е предпазил текста от системно и продължително
приравняване към схемите, бластбаши 6 историко-
политическата и културната среда, 6 която е бил пре-
писбан от XIV до XIX Ь., е оказал cfcoemo бъздейстбие и
през бекобете, предхождащи познатите днес текстови
сбидетелстба" (Черноризец Храбър. 0
пнсменехь. Критическо издание, изготбила Алда
Джамбелука-Коссоба . С., 1980, с. 23). Разбира се, общата
постановка на Р. Пикио отнобо е прабилна: не биоа да
смесбаме хипотезите с документираните факти. А
документацията на много произведения наистина е толкоба
комплицирана, че ние често - по израза на Р. Пикио -
"не знаем какбо точно четем". В mofca
отношение могат да се прцбедат множестбо примери.
3. Доколкото ми е избестно, Р. Пикио за пръб път
Ь настоящата студия така обстойно праби характеристика
на римското слаоянстоо. Този пърби синтез, разбира се,
не е лишен от някои ублечения, за които ще стане дума
по-долу.
3.S. В този параграф, както Ь студията "Въпросът
за езика и кирило-методиебското слабянстбо* (5 14) Р.
Пикио, спорейки с традиционната теза, че
Константинопол е бил по-либерално настроен към употребата на
местни езиии, отколкото Рим, прибежда един и съши
пример: че когато през XI-XII Ь. процъфтява пробансалска-
та литература, Ь България, покорена от Византия, се
осъщестбяба политика на културна елинизаиия. Мисля, че
тук се сблъскваме с един от примерите за прекалено ус*
поредяоане на gfceme области на среднобекобния хрисгои-
682

ниски сбят, които, така или иначе, се развиват по дос-
яа различни пътища. На Запад употребата на латинския
като офиииален културен (и култоб) език е проблем на
наддържабната институция на папстбото. На
Изток отдабна се е създала традицията б рамките на
дадена държабно-църкобна юрисдикция да се бораби с
нейния език - за славянските държаби б
източноправославния сбят първият пробив б лоба отношение осъщест-
$яба България, но Борис неслучайно се обръща към
Константинопол след неколкогодишно църкобно подчинение на
Рим: той добре е разбрал, че на Запад не същестбуба
понятието "абтокефалност", което само източната иъркба
може да му осигури. И ако се бърнем на примера, той б
случая не е показателен. Пробансалската литература
разиъфтяба под покриба на непипнатия от никого бсе още
"панлатинизъм", съхранил бсички сбои праба б иъркобно-
религиозната сфера. Включената б границите на
Византийската империя след 1018 г. България дотогаба е
имала друг статут, юридически е била незабисима от
Константинопол, затоба при нобите услобия, когато стаба
част от Византия, тя естествено попада, така да се
каже, и под нейната културно-езикоба юрисдикиия. Кеслу-
чайно след бъзстанобябането на българската държаба
през 1185-1187 г. и особено след бъзстанобябането на
патриаршията през 1235 г. между България и Византия
никога побече не е бъзникбал "бъпрос за езика" - бклю-
Чително и б периода, когато Реформаиията разтърсба из
осноби западноевропейската Latinitas. Впрочем именно
недостатъчното отчитане на различните взаимоотношения
между държаби и иъркба на Запад и между държави и
1Г ъ р к б и (сбои, държабни) на Изток боди и до някои
други неточни тбърдения б трудобете на Р. Пикио.
3.7. Евангелизатор, евангелизация, евангелизира-
не се употребябат б смисъл на приобщаване на бече по-
кръстени народи и обжности към оснобните възгледи и
Понятия на християнската религия (б този смисъл
евангелизация е понятие, no-тясно от християнизаиия,
която предполага покръстване плюс ебангелизиране).
Към бярната постанобка, че "конфликтът между
Методий, римски епископ б Морабия, и папската курия не
683

се е отнасял go апостолската употреба на славянския, а
go неговата литургична употреба", трябва да се добави
owe нещо. Проблемът за противоречията между Методий и
папството, изострили се около 879-880 г. не без актиб-
ната роля на Вихинг, се комплииира допълнително от
неяснотата по въпроса, какъв точно богослужебен ритуал е
прилагал Методий: източен, западен или архаизиращо
компромисен (литургията на апостол Петър). Впрочем
този момент пътем е засегнат Ь началото на следващия
параграф на студията (3.8.).
3.8. Примерът с фраизингенските фрагменти
действително е най-красноречивото свидетелство за съшестбу-
ване сред западните слабяни на "апостолска" употреба
на славянския език. Но съпоставката с Киевските листо-
be, а също и редииа разсъждения както тук, така и 6
следващите студии, пораждат един въпрос: на една
плоскост на разглеждане ли трябва да се постави един
паметник, записващ "вулгарен" славянски говор с латински
букви, и един ръкопис, написан със слабянска
(глаголическа) азбука, създадена специално за Мораб-
ската мисия? Изобщо малко Странно впечатление остабя
фактът, че Р. Пикио . при изострения си интерес към
"въпроса за езика" почти никога не поставя
"въпроса за писмеността" - може би зашото
на Запад,където се е родил и самият "въпрос за езика",
и обслужващата го терминология, такъв въпрос почти не
е стоял. Това, че Рим е гледал на езика на Кирило-
Методиевата мисия като на "апостолски диалект" и само
Ь това му качество е можел да го признае, наистина
личи от документите, а се потвърждава и от анализите
както на Р. Пикио, така и на други учени (напр. Вито-
рио Пери). Но това, от своя страна, съвсем не
означава, че Кирил и Методий не са тръгнали за Моравия с
един подготвен езиков инструмент, снабден и със
с Ь о я графическа система, т.е. годен и претендираш
направо да заеме място редом - или вместо - латинския.
На фона на тези разсъждения лично за мен малко странно
звучи фразата Ъ 3.8: "Твърдението, че използваният от
кирило-методиевската мисия славянски език е
съответствал на многочислените "апостолски диалекти"
684

(германски и романски), не само призна&ани,но и
препоръчвани от Римската църква, може да породи известно
съмнение у онзи, който смята, че Кирило-Иетодиевият
еэик не е свързан с апостолските традиции на западното
християнство, а е бил "изработен" от византийски
мисионери на слабяно-балканска основа." Не само известно
съмнение, но и доста енергично възражение. Убедил се
лично, че не става дума за грешка в превода, трябва да
призная, че според мен тук авторът изпада в грешката,
о» която сам нееднократно иска да предпази: смесване
на произход и функция. В случая no-скоро има
разминаване между замислена, предвиждана функция на новия
еэик, изразен с нова азбука, и призната (от Рим)
функция, с коямо по силата на обстоятелствата Нетодий е
ярябвало да се съобразява. Но това разминаване между
замислена и реализирана функция не трябва да ни води
до елиминиране на възможностите и качествата на
"замисъла", т.е. на предварително подготвения - поне Ь
основните си структурни характеристики - езиков инс-
шрумент. Все пак всички извори свидетелстват, че Кирил
и Мелодии идват във Великоморавия с преведени книги,
сиреч с един вече реализиран за пръв път книжовен
еаик. Че ние днес не го познаваме в чистия му вид,
понеже е смигнал до нас главно чрез преславско-
охридските паметници от края на IX - началото на X в.
(и то в no-късни преписи), е вярно. Но това не вначи
да отричаме свидетелствата на изворите, че византий-
Фките мисионери "изработват" този език именно на сла-
бянско-балканска основа и едва след това се налага да
го адаптирам по същност към моравските и панонските
говори, а по функция към нормите на Рим. Нека все пак
Не приписваме заслугите на византийския дипломатически
страяег - патриарх фомий - на неговия заклет враг папа
Николай, независимо от по-на«атъ«ния ход на събитията,
Продиктуван от обстоятелствата. (Отчитайки чувството
*а хумор на проф. Пикио, искам да го помоля - в духа
На Алеко Константинов - да не ни изкарва
По "европейци" (западни), отколкото сме.)
3.10. Латинияъм превежда на български термина
Latinitas и е конструиран по подобие на термина
'елинизъм".
685

Мястото на старата българска литература в културата
на средновековна Европа
Студията представя пълния текст на пленарния
доклад, четен от проф. Р. Пикио на Първия международен
конгрес по българистика (София, май 1981) и
разпространен по бреме на конгреса в две брощурни издания - на
български и на италиански. Скоро след конгреса и двете
версии излязоха от печат както следва: българската -
Пикио, Р. (под същото заглавие). - Литературна
мисъл, XXV, 1981, No 8, 19-36, а италианската - Р i с-
с h i о, R. II posto della letteratura bulgara anti-
са nella culture Europea del Medio Evo. - Ricerche
Slavietiche, XXVI I-XXVI11, 1980-1981, 37-63. Спрямо
обнародвания вече в България превод тук са направени
само редакционно-езикови (и някои терминологични)
промени .
Един bee one неизлязъл от печат анализ,
направен от проф. Виторио Пери, потвърждава наблюденията на
Р. Пикио, че в папските документи няма противоречие
относно употребата на славянския език във Великомора-
бия. Впечатлението за противоречивост, изглежда, се
поражда от различните акценти - папа Йоан VIII в
известното си и често цитирано послание от 880 г.
набляга върху "праведността" на Методий и дейността му
(т.е. оправдава го срещу обвиненията на Вихинг) и 6
тази връзка отдава заслужена почит на Кирил, докато
Стефан V поставя ударението върху това, че Методий е
нарушил обещанието, дадено именно на Йоан VIII - да не
прилага славянски там, където според Рим е могло да се
използва само латински.
При всички резерви, изразени в бележките към
предишната студия (Ц 3.8), не мога да не се присъединя
към мисълта, че именно в България при Борис и Симеон
старобългарските книжовници "са направили ой
старобългарския един официален език, притежаващ пълно
достойнство (dignitas) и управляван от една
граматическа и риторична норма". Както е известно, това биба
686

утвърдено и с един държавен акт от 893 г., за
съжаление документиран само в no-късни паметници. Едва ли
може да има спор, че социалната
функция на старобългарския език в България след 893 г.
е различна от тази във Великоморавия и Панония - а то-
6а безусловно се е отразило и върху нормативната му
система. Обширни изслед&ания върху "преславската
норма" напоследък извършва проф. Иван Добрев u ръководен
от него научен колектив. Не смятам, че признаването на
обективния факт на различните функиии, които пози език
има сред западните славяни и в България, боди до
изкуствено разкъсване на неговата лингвистична същност -
стига наистина да не се бъркат функция и произход.
Литературни и езикови аспекти на старата българска
традиция
Доклад, четен от Р. Пикио на пленарно заседание
на Втория международен конгрес по българистика (София,
май 1986) и публикуван на български във: Втори
международен конгрес по българистика. Пленарни доклади. С,
1986, 79-101. Този доклад събуди доста дискусии,
породени все от споменатото вече смесване (разграничаване)
на функция и съ«ност, свързано в
случая и със самото название на езика - старобългарски,
фьрковнославянски или др. (един стар и без изгледи да
приключи скоро спор в палеославистиката).
Относно корелацията старобългарски език-отара
българска литература трябва да се каже, че напоследък
все по-често се лансира по-точното определение
-'средновековна българска литература" или "литература
На българското Средновековие".
687

Въпросът за езика и кирнло-методиевското славянство
Студията е печатана първо на италиански език:
Р i с с h i о, R. Questione della lingua e Slavia
сігі 1 1 ometodiana. - In; Studi sulla questione della
lingua preaso gli slavi (a cura di Riccardo Picchio).
Roma, 1972, 7-112, c обширни резюмета на руски
(112-116) и на английски (116-120).
3. Под "Обретение" авторът разбира паметника,
известен у нас побече като "Херсонска легенда". Що се
отнася до авторската традиции на този текст, б науката
отдабна е изказано мнение, оснобано на анализи, че
всъщност лоба е славянска компилация от Кирилобите
произведения на гръики език, написана б чест на
Климент Римски по повод откриване мощите му от Кирил 6
Херсон: вж. Трифонов, Ю. Две съчинения на
Константина философа (сб. Кирила) за мощите на сб.
Климента Римски. - Списание БАН, 48 (23), 1934. В
текста се употребяват малко популярни днес названия на
гръики избори за Кирило-Нетодиебата епоха: Българска
легенда - за Пространното житие на Климент Охридски
(най-вероятно дело на архиепископ Теофилакт), Охридска
легенда - за Краткото житие на Климент Охридски (дело
на архиеп. Димитър Хоматиан) и Накедонска легенда -
Гръикото житие на Наум (анонимно дело на охридски
гръцки книжовници).
5. Тук авторът вярно изтъкба, че "за разлика от
латинския Запад обаче източното християнстбо запазба
сбоите по-широки бъзгледи по отношение на дребния ет-
ническо-езикоб плурализъм" (осбен сирийският и ебрей-
ският тук могат да се споменат оте арменският,
грузинският и други езици, при тоба бсеки със сбоя
писменост). Срб. бел. към параграф 3.5. от пърбата студия.
12. Обстойният анализ на глаба XVI от ПЖК
(Венецианският диспут) е един пример за блестящото
анализаторско майсторстбо на Р. Пикио. Не мога да не
се присъединя напълно към избода, че описаното Ь
житието победение "подобава на сбети К и р и л
588

(m.e. на агиографския repoQ - К.С.), но не u на
Константин философ". Изобщо надиенябането на изборобата
стойност на житията, което относно ПЖК и ПЖН се срета
често, издаба недобро бникбане б поетиката на житийния
жанр. х
13. Въпреки изследобателската актибност, добела
до поябапа на такиба значителни трудобе бърху "За бук-
бите", като монографията на К. Куеб "Черноризец
Храбър" (С., 1967). и цитираното бече издание на А., Джам-
белука-Коссоба (1980), проблемът около личността на
абтора на скаэанието е далеч on ре«абане. НаО-нобите
изследвания (напр. дисертацията на Т р е м 6 о -
больский, Я. Л. Проблеми атрибуиии, устаноб-
ления и распространения текста дребнего слабянского
памятника "0 пнсмене^ь ѵрьнорнзцд ХРаБРа"< абторефе-
раш, Минск, 1985) се бръщат към изказбаната бече хипо-
иеза, че "О писменехь чрьноризца храбра" прябба да се
разбира като "За писмената на храбрия черноризец",
където "храбрият черноризец" е Константин-Кирил, чиито
писмена се эащипабап б тборбата. Така или иначе, ясно
е едно: фактически тави тборба ва нас е бсе още
анонимна, Черноризец Храбър, под чието име я
поместбаме и за чиято личност гоборим б литературноис-
торическипе трудобе, бсъщносп е едно услобно
обозначение на неизбестния ни абтор. Дори да се окаже бярна
шезапа, че поба е име - "монах Храбър" (срб.~ Куеб),
анонимността на тборбата фактически се запазба, понеже
за Храбър ние не знаем нищо. Друг е бъпросъп, че
- след Алда Коссоба - бих побпорил: б случая стойност
има друг момент - доказаната абтор цдо е т -
кося на текста, съхранила го през бекобете без съ-
Честбени промени (ако изключим дбепе преработки)
срб. бел. към пърбапа студия, 2.9. Шо се отнася до
старинността на преписите, бих- искал да обърна бнима-
Ние ма един факт: най-старият препис на компактната
Ярадииия наистина е Лабрентиебияп от 1348 г., но
единният препис на Българската препрабка е поместен б
Берлинския сборник, който според най-нобипе проучбания
Оатира от пърбите десетилетия на XIV б., т.е. ако не
'•-ранен, той е най-много събременен на Лабрентиебия
пРепис от 1348. Според мен е напълно логично, че цом
Рикардо Пикио . . . 689

on едно u съю бреме имаме основен текст и преправка,
значи традицията на основния текст е поне малко по.
стара. А яова малко вече ни оявежда към бремето преди
XIV 6., я.е. към период, 6 който условия за възникване
на такъв (яакива) текст има на два пъти: при
"българския въпрсс за езика" (ІХ-Х Ь.) и при "втория
български въпрос за езика" през епохаяа ма Ъизантий-
скояо владичество. В това отношение аз лично съм
привърженик на една досяа утвърдена вече историческа вьз-
сяановка: основният текст на сказаниеяо възниква Ь
края на IX в., най-вероятно в навечерието или около
събитията от 893 г., а преправката (допълнена с друг
текст, отихотворен с азбучен акростих - в изданието на
Коссова той е изоставен, понеже тя се интересува само
оя текста на Храбър) или компилацията, от която тя е
част, най-вероятно е продукя на XI-XII в.
Съображенията на Р. Пикио мога да приема само като едно логическо
упражнение, целящо да държи мисълта ни будна и да ни
напомня, че винаги може да се появи едно "ако" или
едно "дали", дори при най-ясните случаи (я.е. смятани за
ясни).
14. Твърдението, че "в мисионерско-езиковата
политика на Византия се забелязван (в периода между края
на IX и началото на XI в.) две привидно прояивопоста-
вяци се тенденции", ни връ«а към въпроса, посяавен
вече в бележките към първата студия (3.5). Ситуациите
отново са различни: след 1СИ8 г. българските земи са
част оя ВизаняиОскаяа империя и елинизиранеяо на
официалния религиозен и културен живот в тях е нормален
акт; същевременно ситуацията 6 наскоро покръстилата се
Киевска Рус е много сходна с тази във Великоморавия
през 60-те години на IX в. и политиката на Византия,
естествено, е същата както яогава (допълнително
улеснена or развитата вече в България през IX-X в.
книжовна традиция).
690

Въведение към едно сравнително проучване на въпроса
за езика у славяните
Студията е публикувана два пъти: на френски език
- Introduction a une etude сопрагёе de la Queetion de
la Langue chez lee Slaves. - In: P i c c h i o, R.
Etudee Litterairee slavo-ronanes. Florenze, 1978, 159-
196 (Studia Hietorica et Philologica, 6. Sectio Slavo-
готапіса, Э) и на английски - Picchio, R.
Guidelines for a Comparative Studi of the Language
Question among the Slave. - In: Aspects of the Slavic
Language Question (ed. Riccardo Picchio and Harvey Gold-
blatt). Vol. 1. New Haven, 1984, 1-42. Поместеният тук
превод е no френското издание.
3.1 Твърдението, че "във византийската общност
достойнството на църковнослабянския е било непрекъсна-
яо поставяно под въпрос", ми се вижда преоилено. Капо
оставим настрани вече споменатия факт, че npes 1018-
1187 г. Византия, владеейки българските земи, съвсем
нормално налага в пях гръцкия език като офиииален,
npes всички останали периоди пя е гледала поне
"примирено* на развиващата се църковнолитературна
дейност в България, Русия, Сърбия и др. Повикът за
сближаване (отново и отново) с доояойнсявояо на гръцкия и
ламеняациияе, че на славянски не може да се предаде
шака тънко мисълпа какпо на гръцки, идват on славянски
(вкл. български) книжовници, а не on византийците.
,. Налко по-надолу в същия параграф чепем
позоваване на Храбровояо скаэание, коепо е в противоречие с
изказваните Ь предшанияе спудии съмнения в неговата
ранна поява: "По време на Първопо българско царство
монахът Храбър пи«е една апология на "славянските
писмена
3.4. "Когато npes XIV в. в Търново се е разиок-
бал проблемът за побългаряването на иърковнославянс-
Кия, Евтимиевата «кола се е произнесла против местните
«зикови обновления и в полза на чистотата на кирило-
691

методиевската шрадииия. Paзисквтнията биват продължени
в началото на XV Ь. Ь Сърбия." В пози пасаж има според
мен д6« неточни твърдения. Едва ли през XIV в. някой Ь
Търново е обсъждал въпроса за "побългаряването" на
"църковнославянския" (дори и да приемем тоэи термин в
случая): обсъждал се е въпросът за булгаривирането и
"парцелизиранепо" на езика на писмеността през
XIII - началото на XIV в. (плод на исторически
обстоятелства) и необходимостта да бъде установена/въастано-
вена неговата норма. Архаизиращипе тенденции при
привеждането ма езика към единна норма са били нормални
(срещаме ги и 6 много по-късни периоди) между другото
и затова, эащото са се премирали капо връщане към
"чистата" книжовна форма на същия кози език. Същите
теви норми са били "не съвсем нормални* ва книжовници-
пе в Русия, коипо преэ XV в. обвиняват Киприан и Цам-
блак, че "били гърци (!) и запоба не знаели добре т е
х н и я език" - понеже са бъбеждали българските по
същността си норми на Евтимий. On друга страна,
Константин Коспенечки, капо сочи занемарената упопреба на
юсобеме 6 сръбската писменост и с основание ги нарича
"търновски", не настоява за тяхната упопреба сред
сърбите, т.е., борейки се за нормапибносп на книжовния
език, пой допуска компромис с "местните езикови
обновления", спига пе да бъдат също подчинени на общи
правила, т.е. да бъдат включени в нормата.
4.4. В качилото на пози параграф читателят може
да остане с впечатление, че въпросъп за националните
езици в съвременна Сърбия, България и Македония е
поставен в синхронен план. Налко no-наяатък и особено в
края на параграфа спава ясно, че в съгласие с
историческите факти въпросъп за "нормата на официалния език
на Македонскапа република, кояпо е включена в
Югославската федерация", се разглежда капо "последния от
южнославянските въпроси за езика", а не успоредно с
формирането на новобългарските и новосръбскипе
(впоследствие сърбохърватските) норми през XVIII-XIX в.
692

Функцията на библейските тематични ключове в
литературния код на православното славянство
Студията е печатана първо на английски език:
Р І с с h 1 о, R. The Function of Biblical Thematic
Clue* in the Literary Code of Slavia Orthodoxa. - Sla-
vica Ніегозоіутіtana, 1, Jerusalem, 1977, 1-31. В
поместения тук превод при редактирането бе направено
едно несъществено съкращение: отпадна началната част на
С.1 (две страници машинописен текст), тъй като
повтаряме неколкократно даваното вече пояснение какво
авторът разбира под православно славянство и римско сла-
бянство и как неговата терминология е била възприета
от палеославистите през 70-те години. В текста има и
други моменти, пренесени в първата студия на
настоящата книга, но те не са съкращавани.
[ 2. "Прилагането на понятието литературни жанрове
гКЪм тоаи вид словесно изкуство се окаава съвсем
неудачно." Това твърдение е вярно само ако се свърава
понятието за жанр (както очевидно се прави тук) с
"фикционалнагаа" литература и с представата аа стил,
«зразена от максимата "стилът - това е човекът". От
круга гледна точка може да се изкаже твърдението, че
(всъщност в модерната литература няма жанрове, а само
['авторски текстове", докато най-устойчива е жанрово-
Ісомпозиционната структура именно в нормативни области
§ta словесното изкуство като средновековните литератури
(европейски и източни), фолклора и пр. Разбира се,
рсичко опира до въпроса "що е жанр". Без да
задълбочавам повече дискусията, бих си позволил да насоча чита-
реля към своята книга: Станчев, К. Стилистика
М жанрове на старобългарската литература. С, 1985,
•отествено, без претениията, че там ще бъде намерен
•лгобор на всички въпроси.
693

Глава XIII на Пространното житие на Кирил: текст и
контекстуална функция
Студията е печатана първо на английски език:
Р i с с h i о, R. Chapter 13 of Vita Conatantini:
Ita Text and Contextual Function. - Slavica Hieroeoly-
mitana, 7, Jerusalem, 1985, 133-152.
Върху изоколните стуктури в средновековната
славянска проза
Студията е публикувана първо на български език:
Литературна мисъл, XXIV, 1980, No 3, 75-107 и после на
италиански - Picchio, R. Sulle atrutture iso-
coliche nella letteratura alava ortodoaaa. - Annali
del 1'iatituto Univeraitario Orientale, Sezione Lette-
raria-Artiatica, Nuova aerie, 2, Napoli, 1984, 7-50.
Тук е публикуван преводът на йориана и Ожузепе
Дел'Агата от сп. "Литературна мисъл" с незначителни
редакционни поправки, аасягаши най-вече терминологията
(колон - колони, а не "кола" и някои други производни
от колон).
На общите проблеми на ритмиката 6
старобългарската поеаия. и ораторска проза, както и на тридялбата
поезия-риторика-проза, която смятам, че трябва да
замени по отношение на средновековната славянска
литература двудялбата поеаия-проза, се спирам 6:
Станчев, К. Поетика на старобългарската литература...
(IV, 1); Силистика и жанрове... (III, 1-3), използбай*
ки и натояшата статия на Р. Пикио.
Българският читател ше намери най-системно
изложение на античната теория аа колона в руския пребод
на съчинението на елинистическия автор Деметрий (I 6.)
"За стила" - вж. Античние риторики (собрание текстов,
694

статьи, коментарии и обздая редакция проф. А. А. Тахо-
Годи). М., 1978 (fl е м е m p и й, 0 стиле, I).
Проф. Анджоло Панти почина преждевременно през
1979 г. Споменатият труд върху "Слово о полку Игореве"
не е завършен u не е издаван.
Изследванията на проф. Пикио върху изоколните
структури продължават; в последните години с подобни
проучвания се заеха и други изследователи, така че
процесът е "6 пълен ход". Отчитайки това, тук няма да
отбелязвам отделни неточности в изоколното членение на
цитираните текстове - такива неточности са били
посочвани и друг път, но не те са важни, а принципното съ-
шествубане на тези структури, което анализите на Р.
Пикио доказват убедително.
"Плетенне словесь" и литературните стилове на
православните славяни в епохата на късното
Средновековие
Студията е публикувана първо на италиански:
Р i с с h i о, R. L'' intreccio delle parole' e gli
atili letterari ргеззо gli Slavi ortodoaai. - In: Stu-
di slaviatici in ricordo di Carlo Verdiani (ed. A.H.
Raffo). Різа, 1979, 245-262.
2.2. Шо се отнася до понятието-термин "плетение"
6 средновековната православнославянска литература, не
бцх казал, че то "не ни е съвсем ясно". Наблюденията
върху балкански материал показват, че то
последователно се свързва с понятията за "стих" и за "пеене", т.е.
с поезията. Във връзка с това още през 1972 г. бях
изказал предположението, че определението "плетение сло-
вес" вероятно трябва да се свърже с осъзнаване на
"вертикализирането* и в този смисъл "поетизирането" на
ораторските текстове през XIV-XV в., т.е. с тези
явления на промяна в ритъма (бкл. и изоколните структури),
за които говори в настоящата студия и Р. Пикио - срв.
Станчев, К. Старобългарската поезия - графично
695

оформяне и термини sa означаването й. - Български
език, 1972, No 3, 221-224.
2.3. Употребата на "паузи вътре в иаоколната
схема", която в повечето случаи (вкл. в приведения тук
пример) се свежда до загатната и недоразвита анафора,
е обичаен похват в ораторските текстове на Евтимий.
Блестяща серия от раалични начини аа неговото
прилагане ни предлага похвалната част на Житието на Петка
Търновска (вж. един дълъг иитат, разделен ритмично
според пунктуацията на най-ранния, Зографския препис,
вЮ С т а н ч е в, К. Поетика..., 162-164).
2.4. Трудно ми е да се съглася, че в случая с
Епифаний Премъдри ое намираме "пред явно осъждане на
риториката и на еаическото (или елинско) красноречие*
(тази мисъл Р. Пикио ивкаава и във встъпителната си
студия към настоящата книга). Защо ламентацията на
Епифаний (много подобна на тааи у нашия Паисий Хилен-
дарски по-къоно), че не е учил в Атина и затова не се
е научил "нито на ораторско плетение, нито на витиеват
говор", да се приема като осъждане на
древното риторическо наследотво (видяно като теория, не като
конкретни текстове)? Извинението може би съдържа един
нюанс на "отдръпване" от езичниците - "надявам се на
всемилостивия и всемогъщ Бог" - но едва ли на
декларативно отграничаване от техния опит. Напротив,
споменаването на античните ритори и витии, на Платон и
Аристотел - според мен - крие и едно задочно съпоставяне с
тях, предопределено в полза на християнския автор,
защото неговият труд е боговдъхновен. Разбира се, всичко
това са положения, заети от византийската литература.
Но това, че - за разлика от Византия - в славянските
страни античната литература не е била задължително
изучавана именно като образец за словесно майсторство
(нещо постоянно в образователната практика на
Византия), не значи, че те "програмно са я отричали". По-
скоро, без добре да я познават, но чрез
посредничеството на византийската литература православнославянски-
те книжовници са наследили основните антични
риторически похвати (вкл. и изоколизма). С това съвсем не
искам да кажа, че Епифаний осъзнато определя своя стил
чрез ивраза "плетение... глаголъ*. Р. Пикио е прав, «е
696

тук той се отнася no-скоро go това, което Епифаний не
е научил (поне според него самия) от античните автори.
Но от друга страна неведнъж в източноправославната
литература (имам предвид и византийската) се декларира
"неученост", след като се демонстрира "ученост", т.е.
идейно се разграничават от елинската древност, но се
учат от нея. Един великолепен пример е широко
известният "Акатист на Богородица", в който се говори как
"многословесните" ритори и витии аамлъкнали "като риби
безсловесни" пред лика на Богородица - и всичко това в
изящен поетично-риторичеоки стил, който не отстъпва по
нищо на древните. Впрочем малко по-нататък самият Р.
Пикио пише, че Епифаний "не отбягва плетението при
условие обаче, че сърието - иаворът на свещено вдъхнобе-
ние - ще остане водител на езика и на ума". (Впрочем и
Ь -случая се сблъскваме с любимия похват на Р. Пикио да
иаведе една теаа до крайност, аа да я "оголи", а после
да отчете и другите възможности и добродушно да потупа
опонента си по рамото - cpft. края на този параграф.)
За някои формални съответствия между латинската
проза на Петрарка и литературните техники на
балканските славяни през XIV век
Студията е печатана на френски: Quelquee
coincidences Гогтеііез entre la ргозе latine de
Petrarque et Іез techniques literairee dee Slavee bal-
kaniques au ХІѴёте зіесіе. - In: P i c c h i o, R.
Etudes Literairee эІаѵо-готапез. Firenze, 1978, 23-42,
и на италиански: Su alcune analogie fra la tecnica
scrittoria del Petrarca е gli stili della letteratura
slave balcanica del XIV зесоіо. - In: Radovi Medjuna-
rodnog simpozija. Petrarca i Petrarkizam и зіаѵепвкіт
zemljama. Zagreb, 1978, 411-424.
697

България в "Църковна история" на Цезар Бароний
Студията е публикувана първо на италиански:
Р i с с h i о, R. La Bulgaria nella atoria
ecclesiastics del Baronio. - In: Per Valdo Zilli. (Annali del
Dipartimento di Studi dell'Europa Oriental© (Napoli).
Sezione etorico-sociele, 4-5, 1982-1983)» Roma, 1986,
41-52, и на български в: България, Италия и Балканите,
йоклади, ианесени на Четвъртата българистична българо-
италианска конференция, София, 22-25 май 1984 г. С,
1988.
"История славяноболгарская" на езиково-културния
фон на православното славянство
Студията е публикувана първо на италиански:
Р i с с h i о, R. La "Iatorija slavenobolgarekaja*
eullo afondo 1 inguiatico-culturale della Slavia Orto-
doaaa. - Ricerche Slavistiche, VI, Roma, 1958, 103-
Повечето от темите и идеите на тази студия са
раавити в следващата - "Славянобългарският на Паисий",
аатова някои мои съображения те бъдат иакааани в
коментара към нея.
Славянобългарският на Паисий
Студията е публикувана първо на италиански:
Р i с с h 1 о, R. Lo alavobulgaro di Paisij. - R>'
cerche Slaviatiche, 1966, 77-112.
Към изходните постановки на автора (тук и *>
698

предишната студия) оих добавил само ед.на думичка:
Историята на Паисий да не се разглежда само "в
тесните рамки на местната традииия". Както се вижда от
по-нататъшните разсъждения, и самият Р. Пикио не
отрича значението на изследванията върху Паисий като
преломен момент в развитието на българската литература.
Приемайки напълно убедителната интерпретация на
Р. Пикио, че Паисий говори не за "български и
славянски прости речи", а аа превеждане на "български прости
речи и на славянски" (в смисъл на църковнославянски),
все пак ми е трудно да се съглася с идеята еаикът на
Паисий (т.е. на неговата "История...") да бъде
определен като славянобългарски. Че когато Паисий говори за
"славянски език", раабира църковнославянски, това Р.
Пикио убедително е показал. Но в цялостния
историографски контекст на творбата му заглавието "История
слаоянобългарская", така или иначе, визира именно сла-
вяно-(пра-)българския етнически синтеа, породил
българската народност. В тоаи смисъл, макар и рядко, се
употребява тоаи термин и в модерната историография.
Затова едва ли е уместно да го пренасяме в сферата на
езиковата история, оше повече че "иъркоонослаоянски",
поне за епохата на Паисий, е нещо повече или по-малко
определено, а "славянски евик" остава един достатъчно
«ирок и лишен от конкретно историческо аначение
термин, който Паисий може да си поаволи, но едва ли и ние
6 края на XX в.
Доц. к.ф.н. Красимир Станчев
699

АЗБУЧЕН ПОКАЗАЛЕЦ НА ЛИЧНИТЕ ИМЕНА
Абелар, Пиер - 153
Абрамобич, и.И. - 430, 470, 558
Абгустин, eft. - 106, 264
Абраам (библ.) - 229, 412
Агар (библ.) -420
Адалб?рт (Войтех) - 94
Адам (библ.) - 277, 290, 294, 469
Адамнан от Йона - 113
Адаукт, eft. - 114 ,
Адриан II, папа - 148, 216, 232, 241, 244, 253, 263
289, ЗІ9
Адрианоба-Перетц, В.П. - 423, 427, 432, 434
Александра, княгиня - 424
Александър Невски, моок. княа - 52
Алексей, моск. митрополит - 341
Алипий (Гаманобич), йеромонах - 62, 127
Алкуин - 108, 113, 152
Алпатоб, М.В. - 557
Анаксимен - 475
Анастасий Библиотекар - 202, 242, 321, 593, 594
Анастасий I, биаант. император - 590
Ангеларий, ученик на Кирил и Методий - 294
Ангелоб, Б.Ст. - 164, 167, 172, 173, 188, 428, 430
441, 464, 467, 470, 471, 667, 672
Ангелов, й. - 271, 327
Андрейчин, Л. - 667, 668
Андроник II Палеолог, биаант. император - 44, 565
Арекиаи, съдия Ь Капуа - 105
Арист, пълкободец - 590
Аристотел - 408, 475, 548, 549, 575, 696
Арнаудов, М. - 664
Арон (библ.) - 498
Арсений, царигр. патриарх - 349
Арсений, римски архиепископ - 87
Асуир, персийски иар - 608
Атанасий Александрийски - 314
Афанасий Никитин - 53
Балбин, Бохуслаб - 365
701

Барди, Г. - 6ж. Bardy. G.
Бароний, Цезар - 28, 179, 189, 587-598, 603-612,
615-620, 630, 664
Барсоб, Е.В. - 446, 449, 450, 456, 618
Bamucmu, K. - 10
Батой - 616
Беда йостопочтени - 112
Бейкън, Р. - 580
Бели?) , А. - 665
Бернар Клербоски - 153
Бернар, Р. - 8
Бернолак, А. - 369, 370
Бембо, Пиетро - 373
Берг, М.Х. - 349
Берталанфи, Л. фон - 39, 40, 87, 124
Бешароб, Й. - 428
Билбасоб, В. - 322
Бирнбаум, X. - 6ж. Birnbaum, H.
Блахослаб, Ян - 121
Богуслабски, А.А. - 431
Бодянски, О.М. - 430
Бокачо (Джобани) - 109, 153, 339, 353, 373, 562, 565
Бонабентура (Йоан (йжобани)] фиданиа - 153, 561
Бонифаций, eft. - 112
Борис (Бусар), владетел на българите Ь Панония - 616
Борис (Владимиробич), княа, сб. - 402-407, 410, 411,
424, 431, 558
Борис Годуноб, руски цар - 604
Борис I, бълг. княз - 24, 29, 43, 140, 149, 150, 152,
176, 177, 182, 278, 294, 297, 592-594, 686
Боробич, В. - 672
Борст, А. - 135, 205, 308, 324
Бохорич, Адам - 375
Брамер, М. - 8
Бранкобич, йжордже - 663
Брачолини, франческо - 29, 587, 597
Брюкнер, А. - 314
Буюклиеб, И. - 679
Бядуля, 3. - 355
Вайан, А. - 8
Байнгарт, М. - 62
702

Вайнтрауб, В. - 9
Ван-Веок, Н. - 428, 465
Варлаам (Калабриоски) - 565, 566, 581
Варна&а (библ.) - 398
Варух (библ.) - 400
Василий Велики - 151, 546, 549
Василий I (Македонец), бизант. император - 609
Василий II (Българоубиец), бизант. император - 298,
299, 596, 600
Вахданобич, Цотка И. - 355
Велизарий, бизант. пълкободеи - 591, 599
Велчеб, В. - 587, 597, 605-607, 610, 611, 619, 620,
664
Верантиус-Вранчич, ф. - 379
Вергилий (Иарон Публий) - 109, 352, 373
Вердиани, К. - 10, 524, 529, 582, 695
Ветор, Йероним - 374
Визгел, ф. - 534
Вилибалд - 112
Вилхелм IX, хериог на Акбитания - 656
Виноградоб, В.В. - 62, 127, 185, 302, 428
Вихинг, немски духовник - 684, 686
Вишенски, И. - 343, 646
Владимир I (Сбятосла&ич), киевски княз - 247, 316,
318, 402-404, 413, 414, 416, 424
Владислав Граматик - 441, 447, 467, 471
Владислав Ягело, полски крал - 330
Владислав III Ягело (Варненчик), полски крал - 372
Волтич-Волтиджи - 379
Воробкоба-Майкоба, В.А. - 528
Востокоб, А.Х. - 46, 61, 470, 471
Враз, Станко - 377
Вранска, Ц. - 556
Вукич - 616
Вячеслаб (Венцеслав), сб. - 94, 536
Гай, Л. - 377, 379
Гал Аноним - 153
Гаспарини, Е. - 13
Гаудерик Велетрийски - 321
Генадий, нобгородски архиепископ - 344
703

Георги Акрополиш - 561
Георгиев, В. - 666
Георгиеб, Е. - 304, 306, 664
Георгиева, Е. - 624-627, 629, 631, 632, 633, 639,
667-669
Глеб (Владимиро(ич), княз, сб. - 73, 74, 402, 403,
405-407, 410, 411, 424, 431, 558, 681
Гогол, Н.В. - 14
Голдблаш, X. - 6ж. Goldblatt, H.
Голубински, Е.Е. - 407
ГоргиО - 475
Горски, А.В. - 471
Готфрид фон Страсбург - 153
Грамоти, С. - 13, 131, 168, 302
Грапеба, Л. - 172, 177, 188
Грек, Максим - 344
Грибец, ф. - 131, 164-166, 250, 257, 258, 262, 263,
269, 303, 305-307, 313, 314, 324, 327, 42Ѳ-430,
464, 467, 527, 55Ѳ
ГригориО Вогослоб - 314
ГригориО Палама - 562, 563, 566, 571
ГригориО Синаит - 582
ГригориО Цамблак - 14, 65, 87, 174, 496, 518, 528, 692
ГригориО VII, папа - 183
ГригориО XIII, папа - 125
ГригориО XV, папа - 124
Грим, Я. - 665, 666
ГудзиО. Н.К. - 428, 528, 530
Гурницки, Л. - 14, 94, 131, 373, 374
Гутпмидт, К. - 302
Гълъбов., И. - 528
Гьоте, Й.В. - 352
flaftug (библ.) - 419, 451, 454, 455, 459, 460, 548, 593
Дабидоб, А. - 528
Далматин, Юри - 375, 376
Дамиани, Е. - 7, 10, 13, 306, 618
Даниил (Дан.), пророк - 414, 415
Даниил II, архиепископ - 87
Даниил Заточник - 416-422, 432, 476, 524, 583, 584
Даничич, Дж. - 431, 432, 527, 529, 558, 584
704

Занкобски, Г. - 666
Данюв Алигиери - 109, 134, 153, 192, 206, 275, 313,
352, 353, 564, 565
Данми, А. - 31, 8Ѳ, 130, 416, 432-434, 476, 510, 524,
527, 529, 5ѲЗ, 695
Данчев., Г. - 471, 528
ДариО I, персийски цар - 608, 609
Дборецки, И.Х. - 430
Дборник, ф. - 307, 321
Дебояо, Д. - 10
Дел'Ага«а, Дж. - 31, 123, 168, 186, 190, 380, 679, 694
Дея'Агата, Дор. - 694
Демина, Е.И. - 302
Демияноб, В.Г. - 430
Демостен - 475
Джамбелука-Коссоба, А. - 31, 83, 89, 129, 130, 168,
179, 682, 689, 690
ДжеОмс, Р. - 352
Джексън, Р. - 9
Джусти, В. - 13
Димитър Хомаяиан - 202, 688
Димоб, Г. - 9
Динекоб, П. - 160, 164, 172, 312, 328, 331, 630, 645,
664, 666
Диодати, Дж. - 179
Диоклеяиан - 145, 210
ДионисиО Граматик - 286
Дионисио (Псебдо-)Ареопагит - 78, 216
Дитмар, епископ от Залцбург - 239
Дмитриеб, Л.А. - 128, 527, 528
Дмитриеба, Р.П. - 85, 129
ДмитриО (Ибанобич) Донски, моск. княз - 423-426, 434
Добрев., И. - 687
Добробски, Й. - 46, 60, 61, 307, 314, 358, 365, 593,
662, 665
Дограмаджиеба, Е. - 168
Долежал, Пабол - 369
Доментиян - 87, 407, 408, 431, 504-506, 508, 518, 527,
541, 543, 544, 546, 554, 571, 584
ДосияеО Обрадобич - 358
Достал, А. - 62, 428, 464
45. Рикардо Пикио ... 705

Достоевски, ф.И. - 14, 353, 530
Драгич - 616
йружинин, В. - 558
ДуОчеб, И. - 130, 167, 172, 271, 302, 304, 312, 327,
428, 587, 598, 663
Ебрипид - 549
ЕбсебиО Кесарийски - 210, 241, 309
Ебсееб, И.Е. - 438, 465, 469, 471
ЕбшимиО Търновски, бъяг. патриарх - 14, 22, 27, 87,
154, 159, 160, 162, 169, 273, 338, 346, 347, 495,
496, 498, 499, 518, 522, 542, 544-546, 551, 552,
554-556, 563, 566-568, 572, 577, 581, 582, 692
Ездра (библ.) - 609
Енох (библ.) - 224
ЕпифаниО Премъдри - 87, 408, 539, 545-554, 556-559,
696, 697
ЕпихариО Оратор - 286
Еразъм Ротердамски - 324, 343
Еремин, И.П. - 428
Ерлих, В. - 9, 124
ЕрмолаО-Еразъм - 85
Ефимоб, Н.И. - 432
Ефрем Сирин - 210, 310, 311
Жефаробич, Христофор - 357
Загиба, ф. - 176, 188
Зарубин, Н.Н. - 432
Збонимир, хърватски княз - 106
Зигмунд VII Ваза, полски крал - 604
ЗизаниО, ЛабрентиО - 343, 346, 646
Зикоб, Е.Г. - 304
Златарски, В. - 312
Зубоб, В.П. - 534, 556
Ибн Кхурдадхбих, арабски географ - 146
Ибан-Александър, бъяг. цар - 84, 154, 273, 341, 563
Ибан Грозни, руски иар - 53
Ибан Ибанобич, руски княз - 424
Иван Шишман, бълг. иар - 563
706

Ибаноб Й. - 610, 613, 616, 620, 640, 660, 661, 667,
670-672
Ибаноба-Константиноба, К. - 556, 582
Ибаноба-Мирчеба, п. - 175-178, 181, 188, 189, 679
Игор Сбятослабич, нобгородски княз - 76, 435, 488, 491
Иларион Киевски - 87, 221, 227, 229, 316, 407,
412-414, 420, 423, 431, 432, 459, 472, 478, 480,
482, 485
ИнокентиО IV, папа - 183, 276
Ириней, сб. - 210
Исай (Ис), пророк - 216, 256, 264, 392, 404, 408,
414, 415, 438, 443, 450-452, 457-461, 548
Исак (библ.) - 221, 412
Исидир Севилски - 249, 250, 271, 324, 469
Исмаил (библ.) - 221
Истрин, В.И. - 438, 465
Исус (6ж. Христос)
Йезекиил (Йезек.), пророк - 392, 397, 438, 443, 451,
452, 454, 455, 457, 459-461
Йеремия (Йерем.), пророк - 392, 396, 419
Йероним, сб. - 183, 264, 324
Йефтимия, монахиня - 76
Йоан, ебангелист - 73, 237, 257, 392, 400, 408, 413,
499, 500
Йоан Австрийски - 592
Йоан Дамаскин - 200, 201, 216
Йоан Екзарх - 79, 87, 151, 152, 160, 200, 201, 202,
216, 246, 247
Йоан VII (Анис), иаригр. патриарх - 457
Йоан VIII, папа - 131, 143, 146-149, 179, 230, 238,
242, 245, 250, 251, 253, 259, 289, 307, 321, 492,
595, 599, 600, 686
Йоан IX, папа - 239, 240
Йоб (библ.) - 404
Йобин, И. - 31, 128, 556, 581
Йоия, пророк - 223, 392, 395
Йона, пророк - 392, 395
Йосиф Брадати - 640, 672
Кадлубек, Винсент - 121, 153
707

Кадъм Иилетски - 286
Кант, И. - 39, 124
Карабелоб, Л. - 14
Караджич, В. - 358, 379, 661, 662, 665
Карамзин, Н.М. - 350, 351, 522
Карл Валоа - 44
Карл Велики, франкски крал, император - 106, 112, 138,
148, 152, 204, 206, 239, 298
Карл Плешиби, френски крал - 104, 132
Карл IV (Чемки), император, чешки крал- 94, 98, 183,
276, 309, 330, 364
Касиодор (флабиО Иагн Абрелио) - 591
Кастильоне, Б. - 373
Каманин, И. - 431
Кбинтилиан (Марк фабий) - 475
Киприан - 65, 87, 174, 692
Кир, персийски иар - 608
Кирил Лукарис - 593
Кирил Туробски - 87, 523
Кирияноб, А. - 669
Киселкоб, В. Сл. - 304, 328, 581
Климент Охридски - 27, 87, 148, 152, 159, 160, 162,
164, 166, 168, 174, 175, 178-180, 184, 185, 189,
201, 216, 235, 294, 305, 428, 464, 688
Климент Римски, папа, сб. - 201, 234, 317, 688
Князебска, О.А. - 430
Кодоб, X. - 164, 428, 430, 441, 464, 467, 470, 471
Козма Пражки - 121, 153
Козма Презвитер - 160
Коя, Й.Р. - 310
Кола ди Риенцо - 587
Колас, Я. - 355
Колесоб, В.В. - 476, 524
Колумбан, сб. - 113
Колучи. Н. - 6ж. Colucci, И.
Коменски, Ян Амос - 365
Комодила, сб. - 114
Конобалоба, О.ф. - 534, 556
Константин I Велики, римски император - 212, 219, 250
Константин VII Порфирогенет, бизант. император - 591
Константин-Кирил философ - 6ж. по-специално студията
708

Тлаба XIII на Пространното житие на Кирил: текст
и контекстуална функция"
Константин Костенечки - 44, 62, 65, 79, 80, 87, 154,
184, 252, 274, 275, 328, 338, 342, 346, 347, 556,
567, 582, 692
Константин Преславски - 151, 160, 304
Константини, Л. - 6ж. Conetantlni, L.
Копитар, Б. (Й.) - 46, 61, 377
КорнеО, Пиер - 352
Коробич, В. - 407
Кот, С. - 8
Коткоб, СИ. - 430
Котляребски, И.П. - 355
Коханобски, П. - 14
Коханобски, Ян - 14, 121
Коиел, панонски княз - 231, 241
Коиубински, А. - 432
Крея, С. - 375, 376
Кретиен дьо Троа - 75, 153
Крижанич, Ю. - 379
Крония, А. - 10, 12, 303, 588, 598, 606, 619, 621,
663, 664
Куеб, К. - 89, 130, 167, 172, 249-151, 271, 272, 278,
293, 304, 323-325, 327, 329-331, 432, 689
Кулиш, П.А. - 355
Купала, Я. - 355
Курбски, Андрей МихаОлобич, руски княз - 87
Курц, Й. - 62
Кюхелбекер, В.К. - 14
ЛабрентиО, монах - 84, 85, 154, 273, 276
Лаброб, П.А. - 89, 130, 304-306, 313, 315-319, 322,
323, 325, 329, 428, 429, 438, 439, 528
Ладерки, Джокомо - 589
Лазареб, В.Н. - 557
Ламански, В.И. - 438, 465, 472
Лаузберг, X. - 69, 128, 523
Леонид, архимандрит - 470, 471
Лихачоб, й.С. - 38, 79, 126, 128, 129, 139, 164, 171,
172, 187, 188, 292, 328, 417, 428, 433, 513, 522,
527-529, 532, 534, 555-558, 582
709

Лихуди, Йоаникио и Софроний - 325, 671
Ло Гато, Е. - 7, 10, 13, 327
Ломоносов, М.В. - 347, 348, 520
Лоренио Великолепни - 341
Лука (Лук.), евангелист - 181, 249, 257, 295, "313
Лъв философ - 609
Людовик Благочестиви, франкски крал - 147
Людовик Немски, източнофранкски, германски крал - 104,
132
Ляпон, И.В. - 430
Мавер, п. - 7-11, 13, 30, 58, 127, 327, 529
Иазон, А. - 8
Иакарий, митрополит - 445
Иалала, Йоан - 161
ИамаО, "золотоординскиО темник" - 425
Мамзарз, И. - 168, 380
Манси, Джовани йоменико - 589, 593, 594
Марк-АнтониО де Доминис, архиеп. на Сплит - 619
Марко (Ик.), евангелист - 392, 419, 421
Марконич, франческо - 45
Иартелоти, Г. - 575, 576, 584
Иарти, Р. - 130
Иариелин - вж. Marcellinue
ИатеО (Мат.), евангелист - 221, 237, 256, 392, 400,
403, 419, 421, 437, 500
Натея, принц на Вламко - 45
Иатиесен, Р. - бж. Mathieeen, R.
Мериджи, Б. - 10
Иетелко, ф. - 377
Методий - вж. по-спеииално студията "Въпросът за езика
и кирило-методиевското славянство*
Мешко I, полски княз - 94
Миклошич, ф. - 430
Милев, А. - 189
Минчева, А. - 679
Михаил III, визант. император - 149, 241, 245, 278,
457
Михалек, Е. - 184, 189
Миикевич, А. - 14
Младенов, Cm. - 186
710

Моджебски, А. - 374
HoaceO, пророк - 209, 233, 318, 395
Мулич, М.И. - 532, 534, 555, 559
Мушиики, Л. - 257, 269, 358
Нюлер, Л. - бж. Muller, I-
Наум Охридски - 151, 233, 235, 237, 248, 294, 313, 688
Наумоб, А. - 681
Небоструеб, К.И. - 471
Негош, Василие Петробич, сръбски епископ - 357
Неделкобич, 0. - 476, 524
Неемия (Неем.), библ. - 392, 395
Ненчиони, Д. - 10
Нери, филип - 588
Нестор, книжобник - 87, 201, 305, 538
Никифор Григора - 569, 591
Никифор Рилски - 672
Николай I, папа - 250, 593, 685
Нил Сорски - 499, 501, 502, 505, 557
Нитард - 103, 104, 105, 132, 147, 165
Оболенски, Д. - бж. Obolensky, D.
Обрадобич, ДоситеО - бж. ДоситеО Обрадобич
Ожехобски, С. - 374
Орбини, Мабро - 598, 599, 603, 614-616, 621, 638, 663,
664
ОрозиО, Пабел - 241, 313
Орфелин, Захарий - 358
Остромир, нобгородски пърбенец - 52
Пабел, апостол - 147, 148, 179, 180, 207, 208, 215,
217, 221, 223, 225, 229-234, 236, 261, 263,
264-269, 280, 294, 299, 309, 310, 313, 316, 318,
319, 396-399, 409, 412, 413, 429, 430, 457, 458,
499, 501, 505, 527, 595, 599
Пабел Анконски, епископ - 143, 144, 147, 245
Пабел Дякон - 592
Паджи, Антонио - 589, 590-595, 597
Паисий Хилендарски - 14, 29, 174, 175, 184, 185, 238,
357, 587, 590, 591, 597, 598, 601-672, 674, 696,
699
711

Паламид - 286
Палацки, ф. - 376
Панченко, A.M. - 428, 524
Парчевич, Петър - 8
Паскуали, Дж. - 326
Патрикееб, Васиян - 87
ПахомиО Логотет (Серб) - 65, 87, 341, 556
Пелиел, ф.М. - 365
Пенеб, Б. - 664
Пересбетоб, И. - 53
Пери, В. - 684, 686
Петканоба-Тотеба, Д. - 172
Петрарка, франческо - 109, 153, 162, 339, 352, 353,
373, 561, 562, 565-569, 574, 575, 578, 580, 584
Петроб, А.Н. - 465, 469-471
Петров, Н. - 438
Петровски, И.П. - 407, 431
Петухоб, Е.В. - 89, 130
Петухоб, Н. - 438
Петър, апостол - 135, 179, 226, 230, 241, 309, 318,
499, 595, 599, 684
Петър Велики - 311, 348
ПиО 11, папа - 97
Пикио, К, - 6
Пикио, Р. - бж. Picchio, R.
Пилат (библ.) -.249, 250, 253, 456
Платон - 408, 430, 548, 549, 567, 568, 696
Погодин, М.П. - 445, 446
Поликарпоб, фьодор - 325, 671
Попоб, X. (Капнилоб) - 581
Порфириеб, И.Я. - 438, 465, 470
Препери, ф. - 377
Примоб, Б. - 168
Притиак, 0.-9
Прокопобич, Теофан - 349, 357
Прохороб, Г.И. - 557, 582
Пушкин, А.С. - 14, 350, 351-353
Радченко, К.ф. - 328, 531, 555, 557, 581
РаОналди, Одорико - 588, 596
Расин, Жан - 352
712

РеО, М. - 121, 373, 374
Реиар, Ж. - 76
Реиие дьо Сен-Лоран - 162
Рипелино, А. - 13
Роберт Анжуйски - 578., 579
Р.обинзон, А.Н. - 665
Ронкаля, А. - 6ж. Roncaglia, A.
Ростислаб, моравски княз - 149, 215, 241, 320, .457,
694
Рубльов, Андрей - 557
Руис, Хуан - 153
Рулик, Ян. - 365
Румяниеб, Н.П. - 446
Русев, П. - 528
Русо, Ж.-Ж. - 666
Сава Сръбски, св. - 52, 87, 431, 541, 558, 571
Салвини, Л. - 13
Самуил, бълг. иар - 298, 596
Сантоли, В. - 10
Сара (библ.) - 420
Сбетополк (Окаянный), руски княз - 73, 402, 403, 405,
406
Сбетополк, моравски княз - 115, 143, 144, 230, 241,
250, 320, 595
Светослав (Ярославич) - 89
Селищев, A.M. - 330
Серапион Владимирски - 89, 130
Серванмес, Сааведра Мигел де - 352
Силвестър, X. - 168, 169
Симах, папа - 590
Симеон, бълг. иар - 24, 29, 43, 62, 89, 140, 150-152,
176, 177, 201, 293, 298, 686
Симеон Логомет - 594
Симеон Неман (Симеун Неманя) - 87, 431, 506, 558
Симонели, Н. - вж. Picchio-Simonel1i, Н.
Сирку, П.А. - 64, 128, 328, 531, 555, 581
Скарга, Петър - 46, 343, 587, 588, 598, 603-609, 611,
612, 615, 616, 618, 619, 630, 664
Скерлич, Й. - 661, 672
Скорина, ф. - 343
713

Скрипил, Н.О. - 130
Слабейкоб, П.П. - 7, 8, 14, 29
Смирдан, А. - 530
Смотрицки, Нелеший - 46, 330, 343, 345-347
Сноупек, ф. - 250, 314, 323, 324
Соболебски, А.И. - 531, 555, 556
Соколоб, М.И. - 465, 469
Соломон (библ.) - 404, 419, 454, 465
Срезнебски, И.И. - 315, 430, 438, 465, 468-470
Станкебич, Е. - 9, 127, 128, 380
Станчев, К. - 38, 78, 129, 678, 681, 693-696
Стефан, сб. (библ.) - 235
Стефан V, папа - 114, 144, 145, 148, 150, 230, 239,
242, 252, 259, 260, 289, 321, 429, 686
Стефан Лазаребич - 53, 341, 567
Стефан Пермски, епископ - 551, 556, 558, 559
Стефан (Пърбобенчани), сръбски крал - 87
Стоян Кобанлъшки - 672
Стоянов, С. - 666
Сумарокоб, А.П. - 347, 550
Сюлейман Великолепни, султан - 356
Талеб, И.В. - вж. Talev, I.V.
Таранобски, К.ф. - 428, 434, 476, 523, 657, 583
Тахо-Годи, А.А. - 695
Теодора, визант. императрица - 593
Теодорих, остготски крал - 591
Теодороб-Балан, А. - 164, 166, 304, 306, 307, 312,
314, 318-320, 322, 324, 326, 327, 429
ТеодосиО Търновски - 682
Теодулф Орлеански, епископ - 106, 146, 147
Теофан, бизант. хронист - 591
Теофан Рилски - 672
Теофилакт Охридски - 148, 174, 178, 179, 180, 202,
216, 290, 291, 688
Тимотей (Тим.), библ. - 392, 396
Тимофеев, Л.И. - 428
Тихомиров, М.Н. - 566
Тодор Врачански - 640, 672
ТолстоО, Л.Н. - 353
ТолстоО, Н.И. - 62, 127, 185, 190, 302
714

Толстоа, Н.И. - 62, 127, 185, 190, 302
Томашебски, Б. - 353
Томшич, ф. - 6ж. ТогоЗіё, F.
Топенчароб, В. - 667
Трайков, В. - 663
Тредякобски, В.К. - 347, 617-620, 530
Трисино, Дж. - 191, 301, 302, 338, 378
Трифонов, Ю. - 688
Трифунобич, Дж. - 62, 428, 476, 523
Трубар, П. - 375, 376
Трубеикоо, Н.С. - 62, 305, 428, 611
Убароб, А.С. - 446, 470
Унбегаун, Б.О. - бж. Unbegaun, В.
Унглер, флориан - 374
Ундолски, В.М. - 446, 469
Успенски, Б.А. - 62, 127, 417, 432
Ушакоб, Д.Н. - 134
феликс, сб. - 114
фиренцуола, Аньоло - 378
флации Илирик - 588
фотий, бизант. патриарх - 242, 290, 291, 321, 593, 685
франко, И. - 355
Фридрих II Хохеишауфен - 93
Хайка, В. - 365
Хатои, епископ на Майни - 240
Хердер, Й.Г. - 352
Хермаирих, епископ на Пасау - 321
Хериигоня, Е. - 125, 126, 131, 133, 476, 477, 521,
524, 583
Хиикмар Реймски - 593
Хиполит, сб. - 324
Холшебиикоб, В.Е. - 524
Хоматиан - 174
Хораций (флак Кбинт) - 348
Христос, Исус - 73, 74, 135, 149, 180, 181, 219-221,
226, 251, 269, 294, 309, 314, 396, 399, 400, 403,
437, 453, 454, 466, 458, 466, 479, 486, 500, 618
Хуго (Юго) от Сен Виктор - 153, 464
715

Хус, Ян - 96, 364
Цицерон (Марк Тулий) - 84, 129, 334, 336, 373, 475,
514, 530, 568, 580
Цонев, Б. - 601, 618, 620, 623, 624, 640, 667, 670
Черноризеи Храбър - 83, 84, 89, 130, 164, 160, 16в,
216, 246, 254, 271, 272, 274, 276-284, 287-299,
329-331, 338, 410, 412, 671, 681, 682, 689-691
Чехов, А.П. - 14
Чижебски, Д. - 6ж. Ciievekij, D.
Чоп, М. - 377
Шарфенберг, Марек u МачеО - 374
Шафарик, П.Й. - 287, 331, 376, 666
Шахматоб, А.А. - 173, 304
Шебченко, И. - 313, 326, 438, 442, 465, 468, 472
Шебченко, Т. - 366
Шекспир, Уилям - 352
Шенкер, А. - 9, 380
Шишкоб, А.С. - 331, 350, 351
Шлайхер, А. - 61
Шпарбенфелд, И.Г. - 349
Штур, Л. - 370
Щепкин, В.Н. - 556
Юстиниан I, бивант. император - 206, 324, 564, 591
Яборски, Стефан - 325, 671
Ягич, В. - бж. Jagi<5, V.
Якобсон, P.O. - бж. Jakobaon, R.
Якоб (Як.), апостол - 392, 400, 529
Ярослаб Владимиробич (Мъдри), киевски княз - 52, 405,
406
Ярослаб Всеболодобич, бладимирски княз - 422
Ячимирски, А.И. - 445
Abramovi<5, D.I. - 6ж. Абрамобич, Д.И.
Ageno, F. - 301
Alberti, G.B. - 327
Alipij (Gamanovi<5 ), jeromon. - бж. АлипиО (Гаманобич)
716

Амтапп, A.M. - 313, 619
Ascoli, G.I. - 301
Auvray, P. - 308, 310
Avalle, D'a. S. - 310
Barabino, G. - 523
Bardy, G. - 165, 205, 308-311
Barlaam, Calabro - 6ж. Варлаам (КалабриОски)
Baronio, Caesare - 6ж. Бароний, Цевар
Bechyrtova, V. - 665
Beker, M. - 126
Bertalanffy, L. von - 6ж. Берталанфи, Л. фон
Birnbaum, H. - 62, 123, 169, 188, 326, 556
Blaise, A. - 308, 310
Boris - 6ж. Борис (Владимиробич)
Boret, A. - 6ж. Борен», А.
Bracciolini, Francesco - 6ж. Брачолини, франческо
Buck, Chr. - 380
Calboli, G. - 530
(ale, F. - 524
Castellani, A. - 132
Caslildi, G. - 315
Cecchi, E. - 165, 308, 580, 584
Cicero - 6ж. Цицерон
€izevskij, D. - 304, 428, 431, 558
Cojazzi, A. - 310
Colucci, M. - 31, 123, 168, 331, 380, 416, 432-434,
476, 524, 657, 583
Constantini, L. - 168, 331, 380
Cronia, А. 6ж. Кроиия, А.
Crystal, D. - 308
Damiani, E. - 6ж. Дамиани, Е.
Оапісіб, Oj. - 6ж. Даничич, Дж.
Daniil Zatocnik - 6ж. йаниил Заяочник
Oankowsky, G. - 6ж. Даикобски, Г.
Dante Alighieri - 6ж. Данте Алигиери
Danti, A. - 6ж. Данти, А.
Debreczeny, P. - 124
Dell'Agata, G. - 6ж. Дел' Агата, Дж.
717

Dobrovsky, J. 6ж. Добробски, Й.
Dolezel, L. - 129
Dementijan - 6ж. йоментиян
Dostal, A. - 6ж. Поспал, А.
Dujcev, I. - 6ж. ПуОчеб, И.
Duthilleul, P. - 308, 319, 320, 322
Dvornik, F. - 6ж. Оборник, ф.
Erlich, V. - 6ж. Ерлих, В.
ЕизеЬіиз - 314
Feicht, H. - 136
Fenel, J. - 528, 529
Flier, M.S. - 123, 169, 188
Foffano, F. - 301
Follieri, E. - 46Ѳ
FU33O, S. - 380
Galenzio, G. - 598
Garin, E. - 580
Gleb - 6ж. Глеб (Владимиробич)
Goldblatt, H. - 14, 30, 62, 123, 124, 127, 168, 184,
189, 190, 380, 556, 683, 691
Gorka, 0. - 124
G6rnicki, L. - Ьж. Гурниики, Л.
Graciotti, S. - 6ж. Грамоти, С.
Grassi, C. - 301
Grimm, i. - 6ж. Грим, Я.
Grivec, F. - 6ж'. Грибеи, ф.
Hahn, L. - 308
Ham*, J. - 523
Havranek, B. - 136
Hercigonia, Е. - 6ж. Хериигоня, Е.
Hergenrdther, J. - 327
Hrabak, J. - 136
Hugo de S. Victor - 6ж. Хуго (Юго) от Сен Виктор
Impel 1izzeri, S. - 308
Jagi<5, V. - 129, 173, 190, 280-284, 307, 313, 328,
718

329, 331, 582
Jakobson, R. - 9, 11, 62, 124, 128, 304, 317, 428,
434, 466, 476, 611, 623, 583, 671
Japund2i<5, M. - 306
Joao de Barros - 324
Jovine, M.S. - 6ж. Йобин, М.
Kaluz niacki , Е. - 528, 558, 584
Kantor, M. - 464
Kantorowicz, E.X. - 432
King, J.E. - 134
Kiril Тигоѵзкі - Ьж. Кирил Туробски
Kohl, I.P. - 6ж. Коя, Й.П.
Kos, M. - 136
Kujev (Kuev), K. - Ьж. Куев, К.
Куав, V. - 306
Labande-Jeanroy, Th. - 301
Lacko, M. - 307, 324, 327
Laffariere, D. - 526
Lapotre, A. - 307
Lauer, Ph. - 132, 166
Laueberg, H. - 6ж . Лаувберг, Х.
Lehr- Splawineki, T. - 428, 467
licha<5ev, D.S. - 6ж . Лихачов, Д.С.
Liddel, H.G. - 329
Lo Gatto, E. - 6ж. Ло Гато
Lo Parco, F. - 681
Ludovicum Luciu», M. - 598
Macurex, J. - 308
Maloney, G. - 628, 667, 582
Mamczarz, I. - 6ж. Мамзарз, Й.
Mandalari, G. - 581
Marcellinue - 590, 691, 599
Martellotti, G. - Ьж. Мартелоти, Г.
Marti, R. - Ьж. Марти, Р.
Matejka, L. - 129
Mathiesen, R. - 62, 127, 181, 189
Haver, G. - Ьт. Мабер, пж.
McKenzie, R. - 329
719

Mengaldo, P.V. - 134
Meyendorff, J. - 582
Michalek, Е. - 6ж. Нихалек, Е.
Migliorini, В. - 301
Migne, P.L. - 323, 324
MirfceVa-Ivanova, D. - 6ж. Ибаноба-Мирчеба, Д.
Могзоіin, B. - 302
Hoiin, V. - 302
НбПег, L. - 315, 412, 414, 430, 432, 524, 526, 627,
558
Mulone, F. - 315
Nahtigal, R. - 305
Hardeni, F. - 315
Nil Sorskij - 6ж. Нил Сорски
Nithard - 6ж. Humapg
Nolhac, P. de - 581
Niirnberger, A. - 134
Obolensky, D. - 312, 528, 629, 532, 655, 581
Ogi jenko, I. - 670
Orbini, Mauro - 6ж. Орбини, Мабро
Oetrogoreky, G. - 312, 681
Ostrowska, E. - 136
Pagi, A. - 6ж. Паджи, Антонио
Paisij Hilendarski - 6ж. Паисий Хилендарски
Panizza, M. - 131
Parkosz, J. - 370
Pascuero, F. - 315
Pasquali, G. - 6ж . Паскуали, Г.
Paszkiewicz, H. - 313
Paulain, P. - 308, 310
Pertusi, A. - 681
Petrarca, Francesco - 6ж. Петрарка, франческо
Picchio-Siroonelli, M. - 30, 134, 136, 166, 313, 575,
584
Picchio,. R. - 123-125, 164, 168, 187, 188-190, 320,
331, 380, 466, 472, 622-624, 665-669, 682, 697,
600, 618, 619, 664, 665, 668, 669, 673-699
Pincherle, A. - 697, 698
720

Pohlfs, G. - 310
Pollak, R. - 131
Prinz, 0. - 165, 310
Radovich, H. - 306, 471
Raffo, A.M. - 695
RamovS , F. - 136
Robaldo, G.E. - 315
Roncaglia, A. - 165, 308, 310, 320
Rossi, V. - 584
Rudy, S. - 124
Ruz ici<5 , G. - 623, 683
Sabatini, F. - 136
Sagiba, F. - 6ж. Загиба, ф.
Sapegno, N. - 165, 308, 581, 584
Scaglione, A. - 584
Schenker, A.M. - 127
Schoneveld, C.H. van - 434, 523
Schwartz, E. - 315
Sevcenko, I. - Ьж. Шебченко, И.
Silvestre, H. - 6ж. Силбестър, X.
SiSkov, A.S. - 6ж. Шишкоб, А.С.
Skarga, Piotr - 6ж. Скарга, Петър
Snopek, F. - 6ж. Сноупек, ф.
Sozzi, B.T. - 301
Stankiewicz, Е. - 6ж. Станкебич, Е.
Stefani<5, V. - 133, 584
Stierman, D. - 557
Stip£evi<5, B. - 328
Stolz, В. - 129
Syrku, P.A. - 6ж . Сирку. П.А.
Talev, I.V. - 62, 127, 555, 666
Taranovsky, K. - 6ж. Тараиобски, К.
Tavani, G. - 323
Terras, V. - 128, 428, 556
Teeter, J. - 308
Titunik, I. - 129
To»8i<5, F. - 131, 135, 164-166, 303, 305-307, 313,
314, 324, 327, 428, 429, 464, 467, 527, 568
721

Trifunovi<5, D j . - Ьж. Трифунобич, Дж.
Trieeino, G. - 6ж. Трисино, Г.
Troet, К. - 127
Trubetzkoy, N.S. - 6ж. Трубецкой, Н.С.
Тигоѵвкі, Кігіі - 6ж. Кирил Туробски
Unbegaun, В. - 302, 328, 331, 661, 672
Van Wijlc, N. - 6ж. Ван ВеОк, Н.
Vasiliev, A.A. - S81
Ѵаііб, Н.М. - 557
Verdiani, С. - 6ж. Вердиани, К.
Vitale, M. - 301
Vivaldi, V. - 301
Weingart, M. - 127
Whiate, R.S. - 464
Woronczak, J. - 136
Worth, D.S. - 169, 434, 523
Wright, R. - 133
Zilliachus, H. - 308
722

СЪДЪРЖАНИЕ
Рикардо Пикио (Г. Димов) 5
Предговор 31
I Език - литература - култура
"Православно славянство" и "римско
славянство" . (Литературно-историографски
въпроси) 35
Мястото на старата българска литература
в културата на средновековна Европа 137
Литературни и езикови аспекти на старата
българска традиция 171
Въпросът за езика и кирило-методиевското
славянство 191
Въведение към едно сравнително проучване
на въпроса за езика у славяните 333
II Проблеми на литературната техника
функцията на библейските тематични
ключове в литературния код на православното
славянство 385
Глава XIII на Пространното житие на
Кирил: текст и контекстуална функция 437
Върху изоколните структури в
средновековната славянска проза 473
"Плетение словесь" и литературните
стилове на православните славяни в епохата
на късното Средновековие 531
За някои формални съответствия между
латинската проза на Петрарка и
литературните техники на балканските славяни през
XIV в 561
III От Средновековие към ново време
България в "Църковна история" на Цезар
Бароний 587
723