/
Автор: Грипари П.
Теги: преводна литература библиотека вълшебници приказки детска литература сборник с разкази
Год: 1989
Текст
ПИЕР ГРИПАРИ
ПРИКАЗКИ
ОТ ИЛИЦА „БРОКА'
ИЗДАТЕЛСТВО ОТЕЧЕСТВО
ПИЕР ГРИПАРИ
ПРИКАЗКИ ОТ УЛИЦА „БРОКА"
БИБЛИОТЕКА „ВЪЛШЕБНИЦИ
ПИЕР ГРИПАРИ
ПРИКАЗКИ
ОТ /ЛИЦА ..БРОКА'
ПРИКАЗКИ
Преведе от френски Радост Владимирова
Художник Елиана Търновска
ИЗДАТЕЛСТВО ОТЕЧЕСТВО, СОФИЯ, 1989
©Радост Владимирова, преводач, 1989 г.
©Елиана Търновска, художник, 1989 г.
с/о Jusautor, Sofia
дч-з
PIERRE GRIPARI
CONTES DE LA RUE BROCA
© Editions de la Table Ronde, 1967
ПРЕДГОВОР
Децата разбират всичко, това е всеизвестно. И ако бях сигурен,
че само те ще четат тази книга,, и през ум нямаше да ми мине да на-
пиши предговор към нея. Но подозирам, уви, че й възрастните също
ще прочетат мойте приказКи. Ето защо се чувствувам длъжен да дам
някои пояснения.
Улица „Брока" не е като другите. Ако вземете картата на Париж,
ще видите — или пък ще си представите, — че улица „Паскал" и ули-
ца „Брока" пресичат под прав ъгъл булевард „Пор Роял". Ако се
доверите на нейното упътване и поемете с колата си по споменатия
булевард с надеждата да завиете по една от тези улици, дори сто пъ-
\и да кръстосате от Обсерваторията до „Гоблените", няма да ги на-
мерите.
Ними улица „Паскал" и улица „Брока" са мит, ще попитате вие?
Не, не са! Те наистина съществуват. Минават почти по права линия
от булевард „Арго" до улица „Клод Бернар". Затова би трябвало да
пресичат булевард „Пор Роял".
По картата няма да откриете тази особеност, защото картата има
1само две измерения. Подобно на света на Айнщайн на това място Па-
риж извива и се изкачва, тъй да се каже, над себе си. Извинете ме,
че употребявам жаргона на научната фантастика, но наистина няма
други думи: улица „Брока" както и улица i „Паскал" е хлътнатина,
жлеб, спущане в пространството с три измерения. А сега оставете ко-
лата си в гаража и тръгнете отново по булевард „Пор Роял", този
път пеша. Вървете от „Гоблените" по .който тротоар си харесате. В
един миг ще забележите, че редицата на къщите по булеварда пре-
късва. Вместо да минете както обикновено край някой магазин или
фасада на здание, вие минавате край парапет, който огражда голяма
яма и ви предпазва да не паднете. Недалеко от това място, на същия
тротоар, е зейнало стълбище, което подобно на вход за метро ся-
каш се спуща вдън земя. Слезте без страус. Щом стигнете долу, ще
се озовете не под земята, а на улица „Паскал". Погледнете ли наго-
ре, ще видите нещо, което напомня мост. Този мост е булевард „Пор
Роял", по който току-що сте се движили.
Малко по-нататък от „Гоблените" същото се повтаря с улица „Бро-
ка".
Странно, но е така.
Сега да оставим настрана улица „Паскал", която е много права,
много широка, а също и много къса, за да може да е забулена в тайн-
ственост, и да поговорим само за улица „Брока". Тя е крива, тясна,
лъкатушна. Макар че поради пространствёната особеност, която опи-
сах по-горе, двата й края водят в Париж, тя сякаш не е в Париж.
Не много отдалечена, но разположена в друг план, под земята и съ-
щевременно на открито, уличката сама по себе си е уединена като
селце. Това обстоятелство създава за обитателите и самобитна ат-
мосфера.
Преди всичко хората се познават и всеки знае какво правят дру-
5
гите, с какво се занимават, което е необикновено в град като Париж.
Освен това повечето от т$х са от различен прои&сод и рядко са
парижани. Срещал съм на тази улица кабили*, чернокожи, испанци,
португалци, италианци, един поляк, един русин... дори французин.
Най-сетне жителите на улица „Брока" имат още нещо, което ги
обединява: обичат прикажите.
Преживях доста злополучия в моето литературно поприще; по-
голямата им част отдавам на факта, че французинът и в частност па-
рижанинът не обича прикажите. Той иска всичко казано да е исти-
на или поне правдоподобно, реално. А пък мен ме интересуват един-
ствено случките, за който предварително зная със сигурност, че ни-
кога не са се случвали, никога не ще се случат, който просто не мо-
гат да се. случат. Считам, че една невероятна случка има всички шан-
сов е да 'съдържа много по-дълбока истина от допустимата случка са-
мо защото тя не търси никакво документално или идеологическо оп-
равдание. В това отношение — казвам го за свое успокоение, може би
аз съм по-голям реалист от всички хора, който уж от любое към ис-
тината цял живот глуповато приемат блудкави лъжи — колкото не-
правдоподобии са лъжите, толкова са по-блудкави.
А сега — по изключение — ето една истинска история. ч
На улица „Брока" номер шейсет и девет (зная, зная! Пак ще ме
обвинят бог знае в какъв намек! Ала нищо не мога да променя: но-
мерът е шейсет и девек а не шейсет и седем, нито седемдесет и ед-
но. Щом обичате достоверността, ето ви я!) Та казвах, на улица „Бро-
ка" номер шейсет и девет имаше една гостилничка, чийто собственик
беше татко Саид, кабилец, женен за бретонка. По времето, за което
разказвам, той имаше четири деца: три момичета и едно момче (по-
късно им се роди пето). Най-голямата дъщеря се казваше Надя, вто-
рата Малика, третата Рашида, а момченцето, най-малкото дете то-
гава — Башир.
До гостилничката имаше жилище. В него между другите наемате-
ли живееше някой си господин Рикарди, италианец, както се вижда
от името му, също баща на четири деца. Най-голямото се казваше
Никола, а най-малкото, по-точно най-малката, се казваше Тина.
Не споменавам други имена, защото би било излишно и ще обър-
ка читателите.
Никола Рикарди често играеше на улицата с децата на татко Саид,
тъй като баща му посещаваше гостилничката. Това продължи изве-
стно време и никой не би се сетил да опише всичко в книга, ако в
един прекрасен ден не се бе появила една странна личност.
Наричаше се господин Пиер. Беше едър, кестеняв, с щръкнала ко-
са, имаше кафяво-зеленикави очи и носеше очила. Брадата му вина-
ги бе небръсната от два дни (дори 1е чудно как я поддържаше в то-
ва положений, което за една брада би трябвало да е временно), а
дрерсите му сякаш всеки миг щя!ха да станат на парцали. Бе четирий-
сетгодишен, ерген и живееше горе на булевард „Пор Роял". Идваше
на улица „Брока само да хапне и пийне нещо, но идваше често и
по всяко време на деня. Той не бе взискателен: като че основната му
* кабили — алжирци, обитаващи планинските райони (Б. пр.).
6
храна бяха биоквити и шоколад, плодове, когато имаше, силно кафе
със сметана или ментов чай.
Когато го питаха какво работи, отговаряше, че е писател. Но тъй
като книгите му не се виждаха нийде, а още по-малко в книжарни-
ците, отговорът не задоволяваше никого и жителите на улица „Бро-
ка" дълго се чудеха от какво ли живее.
Като казвам „жителите", разбирам възрастните. Децата не си за-
дава/ха никакви въпроси, защото веднага разбраха, че щом господин
Пиер не открива картите си, значи не е човек като другите, а стара
магьосница.
Понякога, за да го разкрият, започваха да играят около него, кре-
щейки:
— Стара магьосница с кокосов орех!
Или:
— Стара магьосница с гумени накити!
Господин Пиер веднага сваляше маската и ставаше такъв, какъв-
то беше всъщност: загръщаше се цял в габардиненото си палто, са-
мо лицето му оставаше открито, спущаше големите си очила до вър-
ха на гърбавия си нос, кривеше се ужасно, нахвърляше се върху хла-
петата, показвайки остри нокти, и надаваше оглушителен носов рев
досущ като стара коза.
Децата се разбягвдха, сякаш много се страхуваха — ала всъщност
не се страхуваха чак толкова и ако магьосницата ги притиснеше по-
отблизо, те се обръщаха срещу нея и започваха да я налагат; имаха
право, защото така им се пада на старите магьосници. Те са страш-
на само ако се боиш от тях. Разобличени и обезоръжени, ставит по-
скоро смешна. Тогава човек може да ги опитоми.
Тъй стана и с господин Пиер. Щом децата го заставеха да раз-
крив истинския си лик, всички (начело с него) напълно се успокоя-
ваха и бързо установяваха обикновени отношения помежду си.
Един ден, когато господин Пиер бе седнал на маса пред вечното
си кафе със сметана, а децата го бяха наобиколили, ето че без да
иска, той захвана да им разказва приказка. На другия ден по тях-
на молба им разказа още една, после в следващите дни още и още.
Колкото повече разказваше, толкова повече децата искаха да го слу-
шат. Господин Пиер трябваше да препрочете всички сборници с при-
кажи, които бе чел в детството си, с една-единствена цел — да за-
доволи своите слушатели. Разказа им прикажите на Перо, на Ан-
дерсен, на Братя Грим, руски народни прикажи, гръцки, френски,
арабски прикажи... ала децата все искаха да го слушат.
След година и половина, когато нямаше вече какво да им разказ-
ва, господин Пиер им предложи следното: да се събират всеки чет-
въртък следобед и заедно да измислят съвсем нови прикажи. И ако
могат да измислят достатъчно, да издадат книга.
Така и стана. Ето как се появи на бял свят този сборник.
Прикажите в него не са творби единствено на господин Пиер.
Той само ги съчини с помощта на своите слушатели, а който никога
не е творил в подобии условия, трудно ще си представи колко мно-
го конкретни идеи, поетически открития и бори драматична положе-
7
ния с изненадваща понякога дързост могат да измаслят децата. Но
ще спра дотук, защото ще бъде прекалено все пак, ако в една книга,
предназначена за деца, предговорът за възрастни заеме повече мя-
сто от средно дълга приказка.
А и нямам какво повече да кажа, освен да пожелая приятно че-
тене на мойте малки приятели от улица „Брока", от другаде и от
всякъде.
8
МАГЬОСНИЦАТА ОТ УЛИЦА „МУФТАР“
Живееше някога на булевард „Гоблените“ в Париж ед-
ва стара, ужасно стара и грозна магьосница, която много ис-
каше да е най-красивата девойка на света!
Един прекрасен ден, когато четеше Вестника на м а-
гьосниците, погледът й попадна на следното съобще-
ние:
ГОСПОЖО!
Ако сте стара и грозна,
можете да се подмладите и разхубавите!
Затова:
ИЗЯЖТЕ ЕДНО МОМИЧЕНЦЕ
в доматен сос!
По-долу пишете със ситни букви:
Внимание!
Името на малкото момиче
задължително трябва да започва с буквата „Н“!
В същия квартал имаше момичеице, което се казваше
Надя. То беше по-голямата дъщеря на татко Саид (не зная
дали го познавате), собственика на гостилничката на улица
„Брока“.
— Ще изям Надя — каза си магьосницата.
Веднъж по пътя към хлебарницата една възрастна жена
спря Надя:
— Добър ден, мила Надя!
— Добър ден, госпожо!
— Искаш ли да ми направит една услуга?
— Каква?
— Да ми донесет у дома кутия доматен сос от гостилнич-
ката на баща ти. Ще ми спестиш ходенето, толкова съм умо-
рена!
Надя имаше добро сърце и веднага се съгласи.
Щом момиченцето се запъти натам, магьосницата — за-
щото това беше тя — силно се разсмя, потривайки ръце:
„Ей! Колко съм хитра! — каза си тя. — Малката Надя са-
ма ще ми донесе coca, с който ще я изям!“
9
Когато се върна в гостилницата с хляба, Надя взе от по-
личката кутия доматен сос и се накани отново да излезе. Но
тькмо в този миг баща й я спря:
— Хей, накъде така?
— Да занеса тази кутия доматен сос на една възрастна
жена. Помоли ме.
— Стой тук — каза татко Саид. — Ако възрастната жена
има нужда от нещо, да дойде сама.
Надя беше много послушна и не настоя. Ала на другия
ден, когато пазаруваше, старицата пак я спря.
— Е, Надя? Какво стана с доматения сос?
— Извинете ме — рече Надя поруменяла. — Татко не ми
позволи. Каза да дойдете сама.
— Добре — отвърна старицата, — ще дойда.
Още същия ден тя влезе в гостилницата:
— Добър дей, господин Саид.
— Добър ден, госпожо. Какво обичате?
— Искам Надя.
— Моля?
— Ох, извинете! Вместо да кажа кутия доматен сос...
— Веднага, госпожо! Голяма или малка?
— Голяма, за Надя...
— Моля?
— Не, не! Исках да кажа за спагетите.
— А, тъй ли? Тъкмо имам и спагети.
— О, не, не ми трябват, имам си Надя...
— Какво?
— Извинете, исках да кажа имам си спагети у дома...
— Тогава... ето ви кутията.
Старицата я пое, плати и вместо да си тръгне, започна
да я претегля:
— Хм! Тежичка е... Не бихте ли могъл...
— Какво?
— Да изпратите Надя да ми я донесе.
Ала татко Саид се усъмни.
— Не, госпожо, не доставяме по домовете. Надя е заета
с друга работа. Ако кутията ви се вижда тежка, оставете я!
— Добре — каза магьосницата. — Вземам я. Довиждане,
господин Саид!
— Довиждане, госпожо!
И магьосницата си отиде, отнасяйки доматения сос. Ко-
гато се прибра, тя си каза:
10
— Сетих се: утре сутринта ще се облека като продавачка
и ще отида на улица „Муфтар“. Щом Надя дойде да пазару-
ва, ще я хвана.
На другия ден, предрешена като месарка, тя стоеше на
улица „Муфтар“, когато оттам мина Надя.
— Добър ден, момиченце. Искаш ли месо?
— А, не, госпожо, ще купя пиле.
„Дявол да го вземе!“ — помисли си магьосницата.
На следващия ден тя се премени като продавачка на
птици.
— Добър ден, малката! Ще си купиш ли от мен едно
пиле?
— А, не, госпожо. Днес искам месо.
„По дяволите!“ — рече си магьосницата.
На третия ден тя се представи за продавачка на месо и
птици.
— Здравей, Надя, здравей, момичето ми! Какво желаеш?
Виж, днес продавам всичко: телешко, овче, пилета, заеш-
ко...
— Да, но аз търся риба!
„Мътните те взели!“
Ката се върна у дома си, магьосницата мисли, мисли и
най-сетне измисли:
„Е, щом е тъй, утре сутрин ще се превърна във ВСИЧКИ
продавачки на улица „Муфтар“!“
И наистина на следващия ден всички продавачки на ули-
ца „Муфтар" (точно двеста шейсет и седем на брой) бяха
все магьосницата.
Надя дойде както рбикновено, приближи се, без нищо да
подозира, до една сергия със зеЛенчуци, за да купи този път
зелен фасул, и тъкмо се готвеше да плаща, когато прода-
вачката я сграбчи за ръката, дръпна я и — хоп! — затвори я
в чекмеджето с парите.
Но за щастие Надя си имаше братче, което се казваше
Башир. Като забеляза, че Надя се бави, Башир си каза:
— Сигурно магьосницата я е отвлякла, трябва да ида да
я спася.
Взе китарата си и се озова на улица „Муфтар“. Като го
видяха, двеста шейсет и седемте продавачки (конто бяха все
магьосницата) се развикаха:
— Къде така, Башир?
Бащир затвори очи и отвърна:
12
— Аз съм беден, сляп музикант и искам да изпея една
песничка, за да припечеля някой грош.
— Коя песничка? — попитаха продавачките.
— Ще ми се да изпея „Надя, къде си?“.
— Не, не тази. Изпей някоя друга!
— Но аз не зная други песни.
— Тогава я изпей съвсем тихичко!
— Дадено! Ще пея тихо!
И Башир запя гръмогласно:
Надя, къде си?
Надя, къде си?
Търся’те вече
на толкоз адреси!
Отговори ми
ти пачаса,
за да те видя
и те спася.
— По-тихо, по-тихо! — извикаха двеста шейсет и седемте
продавачки. — Ще ни проглушиш ушите!
Ала Башир продължаваше да пее:
Надя, къде си?
Надя, къде си?
Изведнъж му отговори тъничко гласче:
Ах, Башир, Башир,
пасам приближи,
иначе тя ще ме
унищожи!
Като чу тези думи, Башир отвори очи и двеста шейсет и
седемте продйвачки се нахвърлиха върху него с крясъци:
— Лъже, че е сляп! Лъже, че е сляп!
Но Башир беше смел, размаха малката си китара и я
стовари върху най-близката продавачка. Тя падна в несвяст
на земята. Тутакси се строполиха и останалите двеста шей-
сет и шест.
Тогава Башир обиколи всички магазинчета, като пееше:
13
Надя, къде си?
Надя, къде си?
За втори път гласчето отвърна:
Ах, Башир, Башир,
пасам приближи,
иначе тя ще ме
унищожи!
Вече нямаше съмнение: гласът идете откъм магазина за
зеленчуци. Башир прескочи тезгяха и влезе вътре точно ко-
гато продавачката взе да идва на себе си и отвори едното си
око. Едновременно с нея и другите двеста шейсет и шест про-
давачки отвориха по едно око. Башир забеляза това и с доб-
ре премерен удар с китарата отново ги приспа за няколко
минути.
После се опита да отвори чекмеджето, докато Надя не
спираше да пее:
Ах, Башир, Башир,
насам приближи,
иначе тя ще ме
унищожи!
Ала чекмеджето беше яко залостено и не помръдваше.
Надя пееше, Башир се мъчеше да го отвори, а през това вре-
ме двеста шейсет и седемте продавачки се пробудиха. Но
този път те не бързаха да отварят очи. Напротив, със затво-
рени очи започнаха да се приближават пълзешком към ма-
газинчето, където Башир напрягаше сили. Искаха да го об-
кръжат.
Когато изтощеното момче вече не знаеше какво да прави,
по улицата мина един съвсем млад и много юначен моряк.
— Здравей, моряко! Искаш ли да ми помогнеш?
— Как?
— Да занесет ей този шкаф у дома. Сестра ми е затво-
рена вътре.
— А какво ще получа като награда?
— Ти вземаш парите, а аз — сестра си.
— Дадено.
Башир повдигна шкафа и тъкмо щеше да го подаде на
14
<л»-,
моряка, когато продавачката на зеленчуци, конто се бе при-
ближила съвсем тихо, го хвана за крака и заскимтя:
— Ах, разбоййико, хванах ли те!
Башир загуби равновесие и изпусна шкафа. Той беше
много тежък, падна точно върху главата на продавачката и
от удара главите на двеста шейсет и седемте продавачки в
миг се сплескаха. Нямаше никакво съмнение, този път ма-
гьосницата наистина бе мъртва.
Но това не е всичко: от удара чекмеджето се отвори и
оттам изскочи Надя.
Тя целуна братчето си, благодари му и двамата се вър-
наха при родителите си, а морякът взе да събира разпилени-
те пари, опръскани с кръвта на магьосницата.
16
ЧИФТ ОБУВКИ
Имаше едно време две обувки, конто се бяха оженили.
Дясната беше мъжът и се казваше Никола, а лявата — же-
ната, и се казваше Тина.
Те живееха в хубава картонена кутия, увити в оризова
хартия. Бяха безмерно щастливи и се надяваха, че щастие-
то им ще трае вечно.
Ала ето че една сутрин продавачката ги извади и ги да-
де за проба на една жена. Тя ги обу, направи няколкЬ крач-
ки, после, като прецени, че са й удобни, каза:
— Купувам ги.
— Да ви ги завия ли? — попита продавачката.
— Не, ще си ида с тях — отвърна жената.
Тя плати и излезе, обула новите си обувки.
И така Никола и Тина вървяха през целия ден, без да
се видят. Едва вечерта се събраха в един тъмен шкаф.
— Ти ли си, Тина?
— Аз съм, Никола.
— Ах, какво щастие! Мислех, че си се загубила.
— Аз също. Ама ти къде беше?
— Аз ли? На десния крак.
— А пък аз — на левия.
— Сега разбирам — каза Никола. — Когато ти си била
напред, аз съм бил отзад, а когато си оставала назад, аз съм
минавал напред. Затова не сме се видели.
— И така ли ще живеем занапред? — попита Тина.
— Боя се, че да.
— Но това е ужасно! Да не те виждам по цял ден, ми-
ли мой Никола! Никога няма да свикна!
— Слушай, измислих нещо: понеже аз винаги съм от-
дясно, а ти — отляво, всеки път, когато отивам напред, ще
се накланям за миг към теб. Така ще можем да се поздра-
вяваме. Съгласна ли си?
— Съгласна съм!
Речено — сторено. На другия ден жената не можеше да на-
прави и три крачки, без десният й крак да не закачй тока на
левия и — бух! — тя се просваше на земята.
Сил но обезпокоена, още същия ден тя отиде да се посъ-
ветва с лекаря.
2. Приказки от улица „Брока"
/7
— Докторе, не зная какво става с мен. Сама си подла-
гам крак и се препъвам.
— Как така сама си подлагате крак?
— Да, докторе! На всяка крачка десният ми крак зака-
ча тока на левия и падам!
— Тежък случай — рече лекарят. — Ако продължава, ще
се наложи да ви отрежем десния крак. Ето ви рецепта — ле-
карствата струват десет хиляди франка. Дайте ми две хиля-
ди за прегледа и елате утре пак.
Същата вечер в шкафа Тина попита Никола:
— Чу ли какво каза лекарят?
— Да, чух.
— Това е ужасно! Ако отрежат десния крак на жената,
тя ще те изхвърли и ще ни разделят завинаги! Трябва да
направим нещо!
— Да, но какво?
— Слушай, имам една идея: тъй като аз съм отляво, ут-
ре ще се дръпвам надясно всеки път щом отивам напред.
Съгласен ли си?
— Съгласен съм!
Така и направиха. Цял ден левият крак закачаше тока на
десния и — бух! — горката жена се просваше на земята. Още
по-обезпокоена, тя отиде отново при лекаря.
— Докторе, не върви и не върви! Сега пък левият ми
крак закача десния!
— Положението ви се е влошило — каза лекарят. — Ако
продължава, ще се наложи да отрежем и двата крака! Ето
ви рецепта: лекарствата струват двайсет хиляди франка.
Дайте ми и три хиляди за прегледа и най-важното, не за-
бравяйте утре да дойдете пак.
Същата вечер Никола попита Тина:
— Чу ли?
— Чух.
— Ако отрежат краката на жената, какво ще стане с нас?
— Не смея да си го помисля дори!
— Но аз те обичам, Тина!
— Аз също те обичам, Никола!
— Не искам никога да се разделяме.
— Аз също.
Така си говореха те в тъмното, без да подозират, че же-
ната, конто ги бе купила, се разхождаше в коридора по пан-
тофи, тъй като от думите на лекаря сън не я хващаше. Ко-
18
гато мина край шкафа, тя чу целия разговор и понеже бе-
ше много умна, разбра всичко:
„Така значи — помисли си тя. — Не аз съм болна, ами
обувките ми се обичат! Колко мило!"
Тя хвърли на боклука лекарствата, купени за трийсет хи-
ляди франка, и на другия ден каза на прислужницата си:
— Виждате ли тези обувки? Няма да ги нося, но искам
да ги запазя. Мажете ги и ги лъскайте добре, винаги да
блестят и най-важното, никога не ги разделяйте!
Щом остана сама, прислужницата рече:
— Госпожата се е побъркала. Иска да пази обувките, без
да ги носи! След петнайсетина дни, когато ги забрави, ще
ги открадна!
И наистина след петнайсет дни тя ги открадна и ги обу.
Ала щом ги сложи, тя също започна да се препъва. Една
вечер, когато слизаше по задното стълбище да хвърли бок-
лука, Никола и Тина поискаха да се целунат и — бам, бум,
тряс! — прислужницата се намери седнала на едно стъпало,
засипана чак до главата с обелки от картофи, а една обел-
ка се виеше над челото й като къдрица.
„Тези обувки са омагьосани — помисли си тя. — Няма
повече да ги обувам. Ще ги дам на куцата си племенничка!“
Така и направи. Всъщност куцата й племенничка прекар-
ваше почти цял ден на стол, кръстосала крака. А когато от
време на време ставаше да се пораздвижи, тя крачеше тъй
бавно, че никога единият й крак не докосваше другия. И обув-
ките бяха щастливи, защото по цял ден прекарваха заедно.
Така живяха дълго. За беда племенничката накуцваше
и изтъркваше едната обувка по-бързо от другата.
Една вечер Тина каза на Никола:
— Чувствувам как подметката ми изтънява, изтънява!
Скоро ще се продупча!
— Не думай! — рече Никола. — Ако ни хвърлят, пак ще
бъдем разделени.
— Зная, но какво да се прави! — отвърна Тина. — Не
мога да избегна старостта!
И наистина след осем дни подметката се продупчи.
Куцото момиче си купи нови обувки, а Никола и Тина
хвърли в кофата за боклук.
— Какво ще стане с нас? — разтревожи се Никола.
— Знам ли? — отвърна Тина. — Да можех само да не се
отдели никога от теб!
20
— Приближи се и прихвани с връзката си моята — пред-
ложи Никола. — Така никога няма да се разделим.
Точно тъй и сториха. Заедно ги хвърлиха на боклука, за-
одно ги отнесе боклукчийската кола и заедно ги захвърли-
ха на едно пусто място. Там останаха до деня, в който едко
момиченце и едно момченце ги намериха.
— Я гледай! Обувки! Хванали са се под ръка!
— Значи са женени! — каза момиченцето.
— Щом са женени, нека тръгнат на сватбено пътеше-
-ствие.
Момченцето взе обувките, закова ги една до друга на
дъсчица и я пусна в близката река да плава по течението
към морето Докато се отдалечаваше, момиченцето махаше
с кърпичка и викаше:
•— С богом, обувки, приятно пътуване!
Така Никола и Тина, конто не очакваха вече нищо от
живота, все пак направиха едно чудесно сватбено пътеше-
ствие.
22
СКУБИДУ, ВЪЛШЕБНАТА КУКЛА
Живееше някога едно момченце, което се казваше Ба-
шир. То си имаше гумена кукла на име Скубиду и баща на
име Саид.
Саид беше добър като всички бащи, но пък Скубиду не
беше обикновена кукла: притежаваше вълшебна сила. Хо-
деше и говореше като жива. Нещо повече, тя знаеше мина-
лото, отгатваше бъдещето и познаваше къде има скрити не-
ща. Достатъчно беше да й вържат очите с кърпа и готово!
Често играеха на домино с Башир. Когато куклата гле-
даше, все губеше, защото Башир беше по-силен. Ала щом
й вържеха очите, винаги побеждаваше.
Една сутрин Башир каза на баща си:
— Татко, искам кол ел о.
— Не ми стигат парите — отвърна татко Саид, — освен
това, ако ти го купя сега, до идната година ще израснеш и
ще ти стане малко. След година-две ще поговорим пак.
Башир не настоя, но още същата вечер попита Скубиду:
— Нали виждаш в бъдещето, познай кога ще имам ко-
лело!
— Завържи ми очите — каза Скубиду — и ще ти отговоря.
Башир взе кърпа и превърза очите на Скубиду. Кукла-
та тута кси рече:
— Виждам колело, да. . . Но не скоро... Ще го получиш
може би след година или две...
— Няма ли да е по-рано?
— Не, не по-рано!
— Но аз го искам сега! — гневно извика Башир. — Хай-
де, нали имаш вълшебна сила!
— Имам — отвърна Скубиду.
— Тогава накарай татко да ми купи колело!
— Ще ми се да опитам, но няма да успея.
— Нищо! Пробвай все пак!
— Добре! Остави ми очите завързани и през нощта ще
опитам.
Същата нощ, докато всички спяха — татко, мама, Башир
и по-големите му сестри, — Скубиду затананика в ъгълче-
то си:
23
Татко,
всичко да е в ред,
ти купи велосипед.
С две колелца —
от бухал перца.
И със седло —
от птиче крило.
Вместо спирачки —
от заек мустачки.
А пък за фар —
гръб на омар.
А за звънец —
рак хубавец.
Да го кара безспир
синът ти Башир!
Пя вълшебната песен до разсъмване. Щом започна да се
зазорява, спря, защото магията беше свършила.
Сутринта татко Саид отиде на пазар на улица „Муфтар“
Най-напред влезе в хлебарницата:
— Добър ден, госпожо.
— Добър ден, татко Саид. Какво желаете?
— Едно колело — каза татко Саид.
— Какво казахте?
— О, какво говоря! Исках да кажа един хляб от два
килограма.
После татко Саид отиде при месаря.
— Добър ден, т^тко Саид. Какво ви е нужно днес?
— Едно красиво колело от килограм и половина — ре-
ме татко Саид.
— О, съжалявам — каза месарят. — Продавам телешко,
овче, говеждо, но колела не продавам.
— Ама какви ги приказвам! Разбира се! Исках да кажа
едно хубаво парче говеждо за печене.
Татко Саид взе месото, плати и влезе при зарзаватчий-
ката.
— Добър ден, татко Саид. Какво желаете?
— Един килограм добре узряло колело — изрече татко
Саид.
— Един килограм какво? — попита зарзаватчийката.
— Но какво става с мен днес! Килограм бяло грозде,
моля!
24
И така продължи цял ден. Всеки път, когато татко Саид
влизаше в магазин, първо питаше за колело. Никак без да
иска, против волята си. Той помоли за кутия бели колела
у бакалина, за голямо парче колело в млекарницата, за ши-
ше колело в бояджийския магазин. Накрая, силно обезпо-
коен, отиде на лекар.
— Е, татко Саид, какво ви носи насам?
— Ами — каза татко Саид — не знам какво ми става та-
зи сутрин. Щом вляза в някой магазин, първо питам за ко-
лело. Без да искам, съвсем не го правя нарочно! Каква е
тази болеет? Много се тревожа... Можете ли да ми предпи-
шете някакво простичко колело... Ето! Пак започва! Искам
да кажа някакво простичко лекарство, та да се евърши вед-
нъж завинаги.
— Хм — изеумтя лекарят. — Много интересно, много ин-
тересно наистина... Я ми кажете, татко Саид, да не би да
иматё момченце?
— Да, докторе.
— И това момче иска да му купите колело...
— Откъде разбрахте?
— Хе-хе! Такава ми е работата! И сигурно вашето мом-
ченце си има кукла? Гумена кукла на име Скубиду?
— Да, докторе!
— Така и предполагах. Пазете се от куклата, татко Саид!
Ако остане у вас, ще ви накара волю-неволю да купите ко-
лело! Струва три хиляди франка!
— О, не! Много по-скъпо!
— Не ви говоря за колелото, а за прегледа. Дължите ми
три хиляди франка.
— А, тъй ли?
Татко Саид плати на лекаря, прибра се в къщи и каза на
малкия Башир:
— Ще ми доставиш удоволствието да изхвърлиш кукла-
та си, защото, ако я намеря, ще я метка в огъня!
Веднага щом останаха сами, Скубиду каза на Башир:
— Виждаш ли, че стана както очаквах: няма да ми по-
тръгне... Но не се отчайвай! Щё замина оттук и ще се вър-
на след една година. Още с пристигането ми ще имаш ко-
лело. Но преди да тръгна, ще ми е нужно едно нещо...
— Какво е то? — попита Башир.
— Ами, като се разделим, няма да има кой да ми връз-
26
ва очите. .. Затова искам да ми направит непрогледни очи-
ла — дървени, а не стъклени.
— Но аз не умея да правя такива очила!
— Накарай баща си!
Татко Саид беше много доволен, че куклата си отива, и
се съгласи да й направи очила от дърво вместо от стъкло.
Изряза с трионче кръгчета от шперплат, сложи им рамка от
тел и каза на Скубиду:
— Я да видим, пробвай!
Скубиду постави очилата. Бяха съвсем по мярка.
— Много добре, господарю, благодаря ви.
— Хайде сега, изчезвай! — каза татко Саид.
— Разбрано! Довиждане, господарю. Довиждане, Башир.
И Скубиду потегли.
Куклата пътува дълго, дълго, вървеше нощем и се крие-
ше денем, за да не я забележат. След три седмици стигна до
едно голямо пристанище на брега на Ламанша. Беше тъм-
но. На пристанището имаше голям кораб, който призори
щеше да отплава на околосветско пътешествие.
Скубиду сложи очилата и прецени:
— Този кораб е тъкмо за мен.
После прибра очилата в джоба си, застана на корабната
стълба и зачака.
Щом удари три часът, преди да се развидели, към стъл-
бата се приближи, залитайки, един моряк и се накани да ми-
не по него, когато чу някъде откъм земята тъничко гласче:
— Господин моряк, господин моряк!
— Кой вика? — попита морякът.
— Аз, Скубиду! В краката ви съм. Внимавайте, ще ме
стъпчете.
Морякът се наведе.
— Виж ти! Колко смешно! Говореща кукла! И какво ис-
каш?
— Искам да ме вземете с вас на кораба.
— А какво умееш да правиш?
— Мога да познавам бъдещето и да предсказвам вре-
мето!
— Наистина? Щом е така, кажи ми какво ще бъде вре-
мето утре?
— Секунда, моля!
Скубиду извади очилата, сложи ги и каза уверено:
27
— Утре сутринта времето ще бъде лошо. Толкова лошо,
че няма да можете да напуснете пристанището.
Морякът прихна:
— Ха-ха! Нищо не разбираш. Напротив, времето ще бъ-
де много хубаво и ще потеглим в зори!
— А пък аз ви казвам, че няма да можете да отплавате.
— Е, добре, искаш ли да се обзаложим? Ако тръгнем, ще
те оставя тук. А ако лошото време ни попречи, ще те взема
на кораба. Съгласна ли си?
— Съгласна съм.
На другия ден слънцето едва-що се бе показало, кога-
то от северозапад се появи голям черен облак, който расте-
те тъй застрашително, тъй застрашително, че за пет мину-
ти затули цялото небе. А бурята се изви толкова силна и
страховита, че корабът трябваше да остане в пристанището.
— Нищо не разбирам — каза капитанът. — Нали пред-
сказаха хубаво време!
— Аз пък познавам една кукла — заяви морякът, — коя-
то ми предвеща всичко.
— Кукла ли? Да не си пийнал, а?
— Пийнал съм, и то доста, но това няма значение — от-
върна морякът. — Кукличката е съвсем мъничка, гумена и
се казва Скубиду.
— И къде е тая Скубиду?
— Там, на кея, виждам я оттук.
— Повикай я!
Морякът се наведе и извика:
— Ей, Скубиду! Я ела! Капитанът иска да говори с теб!
Когато Скубиду се изкачи, капитанът я попита:
— Какво точно можеш да правит?
И Скубиду му отговори:
— Познавам миналото, гадая бъдещето и отгатвам къде
има скрити неща.
— Само това ли? Е добре, кажи нещо за семейството ми!
— Веднага!
Скубиду сложи очилата си и започна да реди бързо, ся-
каш четеше:
— Имате жена в Хавър и едно белокожо детенце. Имате
жена в Сингапур и две жълтокожи дечица. Имате жена в
Дакар с шест чернокожи дечица. . .
— Стига, стига! — извика капитанът. — Вземам те! Не
говори повече за това!
28
— А колко ще ми плащате? — попита Скубиду.
— Ох! Ти колко искаш?
— Искам пет нови франка на ден, за да купя колело на
Башир.
— Дадено. Ще ти платя, като се върнем.
Така Скубиду потегли на околосветско пътешествие. Ка-
питанът я окачи с розова панделка на стената в каютата си
и всяка сутрин я питаше:
— Какво ще бъде времето днес?
И благодарение на очилата си Скубиду отговаряше ви-
наги безпогрешно.
Големият кораб обиколи Испания, мина край Италия,
Египет, Индия, Сиам1, прекоси Тихия океан, премина през
Панамския канал, през Атлантический океан и взе посока
към Европа.
Вече приближаваше Франция, когато един хубав ден ко-
рабният готвач влезе в капитанската каюта. Скубиду попита:
— Какво правиш тук?
— Познай — каза готвачът.
Скубиду извади очилата си, сложи ги и завика:
— Идваш да откраднеш очилата ми!
— Точно така — отсече готвачът.
И преди още Скубиду да помръдне, той ги грабна, из-
лезе от каютата и ги хвърли в морето.
Няколко минути по-късно като че нарочно капитанът
влезе в каютата:
— Ха сега кажи ми, Скубиду, какво ще бъде времето ут-
ре заран?
— Не мога — отговори куклата, — готвачът ми открад-
на очилата.
Капитанът сбърчи вежди:
— С очила или без очила, ти си ми обещала да предсказ-
ваш времето. Какво си мислиш? Че ще ти плащам за нищо,
така ли?
Капитанът се преструваше на сърдит, ала всъщност той
самият бе изпратил готвача да открадне очилата, за да не
плати на Скубиду.
— Не знам какво ще правиш — каза той, — но ако не ми
кажеш какво ще бъде времето утре сутрин, ще те хвърля в
морето.
1 Днес — Тайланд (Б. пр.).
30
— Ами. .. Да речем... хубаво! — рече Скубиду.
Уви! На другия ден още в зори голям черен облак се
появи на хоризонта и взе да расте бързо, сякаш искаше за-
винаги да затули небето. В същото време се изви буря, ко-
рабът започна да танцува. Истински или престорен гняв об-
зе капитана.
— Ти ме измами! — кресна той на Скубиду.
И без да изслуша протестите й, хвърли я зад борда.
Пред очите на зашеметената Скубиду морето и небето
се сляха и тя падна във водата. Почти веднага една огромна
уста, пълна с остри зъби, се отвори пред нея и една акула,
която следваше кораба от няколко дни, я погълна.
Понеже акулата беше много хищна, глътна я, без да я
дъвче, та Скубиду попа дна бързо в търбуха й; е, не се чув-
ствуваше кой знае колко добре, но остана невредима. Пип-
нешком се опита да разбере къде се намира, като говореше
на себе си:
— Какво ще стане с мен? С горкия Башир, който чака
колело?
Ето че при тези думи ръцете й напипаха в тъмнината не-
що, което приличаше на мъничко колело: имаше две кръг-
ли дървени плочки, свързани с тел.
— Кълна се, че това са очилата ми!
Наистина бяха очилата, конто акулата бе глътнала пред-
ната вечер. Скубиду ги взе, сложи ги и веднага в корема на
рибата стана светло като ден. Тя извика радостно:
— Тук има съкровище!
И без никакво колебание се обърна към голямата мида,
която дремеше в една гънка на стомаха на акулата:
— Добър ден, мидо!
— Добър ден, кукло!
— Май имаш една едра перла?
— Уви, такй е! — отговори с въздишка мидата. — Толко-
ва едра, че ужасно ми пречи. Ако можеше някой да ме ос-
вободи от този боклук!
— Искаш ли да ти я махна?
— Е, ако сториш това, ще ми направиш страшно голяма
услуга!
— Само разтвори широко черупките си и ще видиш!
Мидата се разтвори колкото можа. Скубиду пъхна две-
те си ръце и изтръгна перлата.
31
— Ox! — изстена мидата.
— Дребна работа, свърши.
И Скубиду извади перлата. Беше едра, прекрасна перла.
Ако я продадеше, можеше да купи пет-шест колела! Скуби-
ду я сложи в джоба си и каза учтиво:
— Благодаря.
— Аз трябва да ти благодаря! Мога ли да направя нещо
за теб?. ..
— Може би ще ми дадеш съвет — каза Скубиду.
— Какъв?
— Как да се върна у дома?
— Много просто — отвърна мидата. — Щом имаш два
крака, започни да се накланяш ту на единия, ту на другия.
На рибата ще й прилошее и ще направи каквото пожелаеш.
— Благодаря ти, добра мидо!
И Скубиду се заклати ту на единия, ту на другия си крак.
След минута акулата се почувствува зле. След две — за-
хълца. След три й се пригади. След пет закрещя:
— Ей, ще престанеш ли най-после да се въртиш? Няма
ли да ме оставиш да храносмилам на спокойствие?
— Заведи ме в Париж! — извика й Скубиду.
— Париж ли? Друго нещо не щеш ли? Не изпълнявам
заповеди на храната си!
— Тогава продължавам!
— Не, не! Спри! Къде е Париж?
— По течението на Сена.
— А? Какво? Да плувам по Сена? Какъв позор! Аз съм
морска риба! Семейството ми познава само солената вода.
— Тогава започвам пак!
— Не, не! Милост! Ще ида където пожелаеш! Само стой
мирно!
И рибата потегли на път. Тя стигна до Хавър, после пое
по Сена, пресече Руан и продължи към Париж. Щом при-
стигна там, спря пред една каменна стълба, отвори уста и
извика с всички сили:
— Крайна спирка! Всички да слизат! Хайде, изчезвай и
да не съм те видяла повече.
Скубиду слезе, качи се на кея. Беше към три часът сут-
ринта. Нямаше ни минувачи, ни звезди. Скрита в тъмнина-
32
та, благодарение на очилата си куклата бързо намери улица
„Брока“. Щом утрото настъпи, потропа у татко Саид и му
даде перлата. Той й благодари, занесе перлата на златаря и
така можа да купи колело на Башир.
Оттогава никой не е виждал кораба, на който бе отпла-
вала Скубиду. Мисля, че е потънал.
3. Приказки от улица „Брока"
33
ЛЮБОВНОЮ ПРИКЛЮЧЕНИЕ НА ЕДНА ТИКВИЧКА
Имаше едно време една тиквичка — най-обикновена тик-
вичка, каквито виждаме всеки ден, ала тази се пръскаше от
самолюбие. Мечтата на живота й бе да стане пържена тик-
вичка. И може би това щеше да й се случи, ако малкото мом-
ченце, което живееше в същия дом, не бе я откраднало от
кухнята.
Щом се прибра в стаята си с плячката, момченцето из-
вади джобното си ножче и започна да дялка тиквичката.
Първо й направи очи и тя прогледна. После й изряза уши
и тя започна да чува. Накрая й направи уста и тиквичката
проговори. То я постави пред огледалото, накара я да се по-
гледне и каза:
— Виж колко си хубава!
— Какъв ужас! — извика тиквичката. — Хич не съм ху-
бава! Прилйчам на човек! Преди си бях по-хубава!
— А, тъй значи! Добре! — обиди се момчето. — Щом та-
ка смяташ...
И я хвърли в кофата за смет.
Рано сутринта изпразниха кофата и същия ден тиквич-
ката се намери в купища отпадъци сред голо поле.
— Красиво място — помисли си тя — и много оживено!
Идват интересни хора. . . Виж ти! Коя ли е онази личност,
която прилича на тиган?
Това беше стара, пропукана китара само с две струни.
— Добър ден, госпожо — поздрави тиквичката. — Как-
то ви гледам, много сте изискана, приличате досущ на тиган!
— Колко сте любезна! — отвърна китарата. — Не зная
какво е това тиган, но все пак ви благодаря. Вярно е, че не
съм коя да е. Наричат ме китара. А вас?
— А пък мене тиква. Но можете да ме наричате тиквич-
ка. От днес нататък вие ще ми бъдете близка приятелка. Бя-
ха ме избрали заради хубостта ми да стана пържена тиквич-
ка и щях да стана, ако за беда момченцето, което живееше
в същата къща, не ме беше откраднало от кухнята. Даже
след като ме открадна, хлапакът му неден, ме обезобрази,
като ми направи две очи, уши и уста...
И тиквичката зарони сълзи.
— Хайде, не плачете — успокояваше я китарата. — И
така сте хубава. И това ви дава възможност да говорите.
34
— Вярно — съгласи се тиквичката. — Това е голяма уте-
ха. Но нека да довърша... Когато видях какво бе направи-
ло с мен малкото чудовище, разгневих се, грабнах ножа от
ръцете му, отрязах му носа и избягах.
— Много добре сте сторили — отвърна китарата.
— На л и? — каза тиквичката. — А вие как попаднахте
тук?
— Аз — започна китарата — дълги години бях най-доб-
рата приятелка на едно младо и хубаво момче, което нежно
ме обичаше. Надвесваше се над мен, вземаще ме в прегръд-
ките си, галеше ме, потупваше ме, чешеше ми корема и ми
пееше чудно хубави песни.
Китарата въздъхна, после в гласа й зазвучаха горчиви
потки и тя продължи:
— Веднъж той дойде с една чужденка. Пак китара, ала
метална, тежка, груба и толкова глупава! Тя ми отне прия-
теля, омагьоса го! Сигурна съм, че не я обичаше! Когато я
вземаше, не й пееше нежни песни, о, не! Започваше силно да
я чеше, надавайки диви крясъци, търкаляше се по земята
с нея, сякаш се биеха! Впрочем той не й вярваше. Най-си-
гурното доказателство за това бе, че я държеше вързана за
каишка!
Всъщност хубавото момче си беше купило електрическа
китара и това, което китарата вземаше за каишка, беше ка-
белът.
— Едно е сигурно: тя ми го отне. След няколко дни той
виждаше само нея, а мен не ме поглеждаше. И аз, като раз-
брах всичко, предпочетох да си отида.
Китарата лъжеше. Не си беше отишла сама, господарят
й я бе изхвърлил. Ала тя никога нямаше да го признае.
Тъй или иначе, тиквичката нищо не разбра.
— Изумително! — каза тя. — Трогателно! Вашата исто-
рия ме разтърси. Знаех си, че сме създадени да се разбира-
ме! Колкото повече ви гледам, толкова повече ми прилича-
те на тиган!
Докато си говореха така, един минувач ги чу, спря се,
послуша ги.
— Това е необикновено! — помисли си той. — Една ста-
ра китара разказва живота си на стара тиквичка, а тя й
отвръща. Ако съм хитър, може да забогатея от тях.
Той нагази сред боклука, взе тиквичката, сложи я в джо-
ба си, после грабна китарата и се отправи към близкия град.
36
В града имаше голям площад, а сред площада се изди-
гаше цирк. Минувачът потропа на вратата на директора:
— Гос’дин директоре! Гос’дин директоре!
— Е! Какво има? Влезте! Какво обичате?
Пътникът влезе във фургона.
— Гос’дин директоре, имам говореща китара!
— А? Какво? Говореща китара ли?
— Да, гос’дин директоре! И тиквичка, която й отвръща.
— А? Какво? Какво означава всичко това? Да не си
пиян, приятелю?
— Не, не! Не съм пиян! Чуйте ги само!
Пътникът сложи китарата на масата, после извади тик-
вичката от джоба си и я постави до нея.
— Хайде сега! Говорете си!
Последва мълчание.
— Е, хайде де, все имате нещо да си кажете!
Мълчание.
— Ама говорете, де!
Пак мълчание. Директорът цял почервеня.
— Кажете, драги, да ме баламосвате ли искате?
— Не, не, гос’дин директоре! Те си говорят, уверявам ви.
Сега се инатят нарочно, за да ме ядосат, но. ..
— Вън!
— Но когато са сами...
— Вън ви казвам!
— Но, гос’дин директоре. ..
— Какво?! Още ли сте тук? Добре, ей сега ще ви изхвър-
ля!
Директорът сграбчи посетителя за дъното на панталони-
те и — фър-р! — запрати го навън. Ала в същия миг чу зад
себе си гръмък смях. Смееше се тиквичката, която не се сдър-
жа и каза на китарата:
— Е, и? Май го надхитрихме! Хи-хи-хи!
— И още как! — додаде китарата. — Ха-ха-ха!
Директорът се обърна:
— Значи вярно било! Вие и двете говорите!
Настъпи мълчание.
— Хайде, няма какво повече да се преструвате! Нали ви
чух! — каза директорът.
Пълно мълчание.
— Жалко! — добави хитро директорът. — Имах хубаво
предложение за вас. Артистично предложение.
37
— Артистично ли? — запита китарата.
— Мълчи де! — прошепна Тиквичката.
— Но мен Изкуството ме интересува!
— Отлично! — изрика директорът. — Виждам, че сте ра-
зумни. Да, наистина ще раббтите заедно. Ще станете звезди.
— Предпочитам да стана пържена тиквичка — възрази
тиквичката.
— Вие, пържена тиквичка? С вашия талант? Би било пре-
стъпление! Предпочитате да ви изядат, вместо да станете
звезда, така ли?
— Защо да ме ядат? Пържената тиквичка яде ли се? —
попита тиквичката.
— Че как иначе?! Яде се, разбира се! Защо миелите, че
я пържат тогава?
— О, не знаех! — рече тиквичката. — Е, добре, щом е
тъй, съгласна съм. Предпочитам да стана звезда.
Осем дни по-късно из целия град се появиха големи жъл-
ти афиши, на конто пишете:
ГОЛЯМ ЦИРК ТРИК
Клоуни! Акробати!
Ездачки! Еквилибристи! Дресура:
тигри, коне, слонове, бълхи!
Голяма световна премиера:
НОЕМИ, УЧЕНАТА ТИКВИЧКА,
И АГАТА, КИТАРАТА, КОЯТО СВИРИ САМА!
Вечерта на премиерата имаше много хора, защото никой
в този край не бе виждал дотогава подобно нещо.
Когато им дойде редът, тиквичката и китарата бодро из-
лязоха на арената, а оркестърът засвири марш. Най-напред
тиквичката сама обяви номера. После китарата изпълни са-
мостоятелно много трудно парче. След това тиквичката из-
пя една песен под съпровода на китарата, която сыцевре-
менно изпълняваше втори глас. След това тиквичката се пре-
стори, че пее фалшиво, а китарата започна да я поправя.
Тиквичката се направи на сърдита и двете уж взеха да се
карат, а зрителите много се развеселиха. Накрая те се пре-
сториха, че се сдобряват, и изпяха заедно последната песен.
Имаха огромен успех. Записаха номера за радиото и те-
левизията, тъй че за тях заговори целият свят. Султанът на
Петаусшнок, като ги видя по телевизията в информационния
38
бюлетин, още същия ден взе личния си самолет и отиде пра-
во при директора на цирка.
— Добър ден, господин директор!
— Добър ден, господин султан. С какво мога да ви бъ-
да полезен?
— Искам да се оженя за тиквичката!
— За тиквичката? Хайде де, та тя не е човек!
— Тогава я купувам.
— Но тя не е и предмет — говори, пее...
— Тогава ви я вземам!
— Но вие нямате право!
— Имам право на всичко, защото разполагам с много
пари!
Директорът разбра, че ще е по-добре да изхитрува.
— Причинявате ми голяма мъка — каза той през сълзи. —
Аз обичам тази тиквичка, толкова съм привързан към нея...
— Разбирам ви! — каза султанът с лека ирония в гласа. —
Е, добре, в такъв случай ще я купя за един вагон диаманти!
— Само един ли? — запита директорът.
— Два, ако пожелаете!
Директорът избърса сълзите си, шумно издуха носа си,
после рече с треперещ глас:
— Чувствувам, че ако дадете три...
— Е, съгласен съм, три да бъдат и да не говорим по-
вече за това!
На другия ден султанът отпътува, отнасяйки тиквичката
и китарата, защото те бяха станали добри приятелки, и не ис-
каха вече да се разделят. Същата седмица един парижки
седмичник помести снимката на новата двойка под следното
заглавие:
НИЕ СЕ ОБИЧАМЕ
През следващите седмици същият седмичник публикува
други снимки с малко по-различни заглавия. Ето какви:
Ще посмев ли Парламентът да попречи?
Ще разбие ли сърцето на тиквичката?
Тиквичката ни каза през плач: „Не може повече да про-
дължава така!"
40
Китарата ни съобщи: „Предпочитам да си замина"
Но те се обичат!
Любовта е по-силна от всичко!
С последното заглавие излязоха и сватбените снимки
Следващата седмица вестниците вече говореха и пишеха за
други неща. А днес целият свят е забравил случая.
41
ФЕЯТА ОТ ЧЕШМАТА
Имало някога една добра малка фея, която живеела в
бистър извор, недалеч от едно село. Нали знаете, че праде-
дите ни, галите, боготворели феите. А по онова време жите-
лите на селото обожавали точно тази чудна фея. Те носели
при извора цветя, сладкиши и плодове, а в празничен ден
обличали най-хубавите си дрехи и отивали там да се веселят.
Но един ден свещеникът забранил на селяните да й при-
насят дарове и да се събират на веселба край извора. Уве-
рявал ги, че така щели да погубят душите си и че феята би-
ла самият дявол. Те знаели, че това не е истина, но не смее-
ли да му възразяват, защото се страхували от него. А по-
възрастните продължавали да ходят и скришом да оставят
за феята дарове край извора. Когато свещеникът научил
за тяхното неподчинение, цял почервенял от гняв. Тогава по-
ръчал да издигнат на мястото голям каменей кръст, устроил
шествие, после произнесъл над водата куп тайнствени слова
на латински език, та да прогони феята от извора, нейния
дом. И хората повярвали, че успял да я пропъди, защото
хиляда и петстотин години след това никой нищо не чул за
нея. Старците, конто я боготворели, измрели, младите мал-
ко по малко я забравили, а внуците им дори не знаели, че
е съществувала. Даже и нейните неприятели свещениците
престанали да вярват, че я е имало някога.
Ала феята не си била отишла. Все още била там, в из-
вора, но се криела, а и кръстът й пречел да излиза. Впро-
чем тя ясно разбрала, че никой вече не се интересува от нея.
„Търпение! — мислела си тя. — Нашето време е минало,
но тяхното време също ще отмине. Един ден този кръст ще
се разпадне на парчета и аз отново ще бъда свободна...“
Веднъж край извора минали двама души. Те били инже-
нери. Забелязали, че изворната вода е изобилна и бистра, и
решили да я откарат до съседния град.
Няколко седмици по-късно пристигнали работници. Мах-
нал и кръста, понеже им пречел на работата, после капти-
рали водата на извора и по тръби я откарали чак до града.
Така феята се озовала във водната канализация и из-
минала елепешком цели километри, питайки се какво ли се
е случило. Колкото повече се отдалечавала от извора, тол-
кова по-тесен ставал каналът, разделял се на множество още
42
по-тесни тръби. Феята завивала ту наляво, ту надясно и на-
крал стигнала до голям меден кран, затегнат здраво над
каменна мивка.
Феята имала късмет, защото можела да попадне и в кло-
зетно казанче и вместо феята от чешмата да стане клозет-
ната фея, но за щастие това не се случило.
Кранът и чешмата били в кухнята на едно жилище, къ-
дето живеело обикновено работническо семейство — баща,
майка и две големи дъщери. Дълго време феята не им се
показвала, защото феите не излизат денем, а само нощем.
В този дом всички си лягали най-късно в десет часа, тъй
като работать на бащата била тежка, на майката също, а
двете дъщери ходели на училище, и никой не пускал вода от
чешмата през нощта.
Но веднъж, когато часовникът отмерил два часа, по-го-
лямата дъщеря, която била лакома и невъзпитана, станала
и отишла да тършува в хладилника. Взела си пилешка къл-
ка, оглозгала я, изяла една мандарина, топнала пръста си
в буркана със сладко, облизала го, а после ожадняла. Взела
чаша от бюфета, отишла до чешмата, завъртяла крана...
но ето че вместо да потече вода, от чешмата изскочила съв-
сем мъничка жена, облечена в бледолилава рокля, с кри-
ла на водно конче, а в ръцете си държала пръчица, на чий-
то връх блестяла златна звезда. Феята (защото това била
тя) заставала на ръба на мивката и заговорила с напевен
глас:
— Здравей, Мартин!
(Забравих да спомена, че момичето се назвало Мартин.).
— Здравейте, госпожо — отвърнала Мартин.
— Бъди така добра, Мартин — помолила феята, — дай
ми малко сладко.
Мартин, както вече казах, била лакома и невъзпитана.
Но щом видяла хубаво облечената фея, с крилца на водно
конче и вълшебна пръчица в ръка, си казала: „Я да внима-
вам аз! Дамата е изискана, добре ще е да й се харесам."
Затова отговорила с престорено любезна усмивка:
— Разбира се, госпожо! Веднага, госпожо!
Взела чиста лъжица, гребнала от сладкото и я подала
на добрата фея. Тя махнала с крилца, закръжила около лъ-
жицата, близнала няколко пъти, сетне се настанила на бю-
фета и рекла:
— Благодаря ти, Мартин. Като отплата за добрината ще
43
ти направя чудесен дар — с всяка твоя дума от устата ти
ще пада по една перла.
И феята изчезнала.
— Ама че работа! — казала си Мартин.
Щом изрекла това, от устата й паднали три перли.
На другия ден разказала за случката на родителите си
и от устата й се изсипала цяла купчина перли.
Майка й отнесла перлите на златаря. Видели му се чуд-
но хубави, макар и малко дребни.
— Може би ще са по-големи, ако изрича по-дълги ду-
ми... — казал бащата.
Попитали съседите коя е най-дългата дума във френския
език. Една образована съседка им казала, че това е думата
„непротивоконституционствувателствувайте". Накарали Мар-
тин да я изговори. Тя се подчинила, но перлите не излезли
по-големи. Били малко продълговати и двувърхи. Освен то-
ва Мартин произнасяла лошо тази много трудна дума и пер-
лите били по-нискокачествени.
— Нищо — казали родителите. — Все пак натрупахме ця-
ло състояние. От днес дъщеря ни няма да ходи вече на учи-
лище. Ще седи до масата и по цял ден ще говори над фрук-
тиерата. И само да посмее да млъкне.
Мартин не била само лакома и невъзпитана. Тя имала и
други недостатъци, била бъбрива и мързелива. Затова от-
начало работата й харесала. Но след два дни й дотегнало да
си говори съвсем самичка и да стой като закована. На тре-
тий ден това се превърнало за нея в същинско мъчение, на
четвъртия — в изтезание, а в края на петия ден тя не издър-
жала и докато вечеряли, гневно започнала да крещи:
— Писна ми! Пйсна ми! Писна ми!
Всъщност тя изричала по-груба дума. И ето че на по-
кривката се изтърколили три едри, огромни перли.
— Какво означва това? — възкликнали родителите.
Ала веднага им станало ясно.
— Много просто — казал бащата, — трябваше да се до-
сетя. Когато изговаря обикновени думи, падат обикновени
перли. А когато ругае, плюва едри перли.
От този ден нататък родителите заръчали на Мартин да
произнеся над фруктиерата само ругатни. Отначало това до-
някъде я успокоявало, но скоро родителите й започнали да
я хокат всеки път, щом изговаряла по-прилични думи. За ед-
44
на седмица животът й станал непоносим и тя избягала от
къщи.
Цял ден обикаляла парижките улици и не знаела къде да
отиде. Надвечер, гладна и смазана от умора, се отпускала
на една пейка. Като я видял самотна, до нея седнал един
младеж. Косата му била къдрава, ръцете — бели, а изра-
зът на лицето — много благ. Заговорил й мило и тя му раз-
казала патилата си. Той я слушал с голям интерес, съби-
райки в каскета си перлите, конто падали от устата й до-
като му говорела, а когато свършила, погледнал я нежно в
очите и казал:
— Говорете още! Вие сте прекрасна! Ако знаете колко
обичам да ви слушам! Искате ли да останем завинаги за-
едно? Ще живеете с мен и никога няма да се разделяме. Ще
бъдем щастливи.
Мартин не знаела къде да се дене и се съгласила на дра-
го сърце. Младежът я отвел у дома си, нахранил я, накарал
я да поспи, а когато на следващия ден тя се събудила, й
рекъл:
— Сега, малката, да поговорим сериозно. Нямам наме-
рение да те издържам, без да правиш нещо. Аз излизам, а
теб ще те заключа. Като се върна довечера, искам да на-
меря големия супник пълен с едри перли, ако не, прави му
сметка!
Този ден и следващите дни Мартин била същинска зат-
ворничка. Трябвало да пълни супника с едри перли. Всяка
сутрин младежът с тъй нежния поглед я заключвал в стая-
та и се връщал чак вечерта. И ако дотогава супникът не бил
пълен, хубавичко я набивал.
Но да оставим засега Мартин на тъжната й участ и да
се върнем при нейните родители.
По-малката сестра, която била умна и добра девойка,
потресена от случилото се с Мартин, нямала никакво жела-
ние да срещне феята от чешмата. Но родителите горчиво съ-
жалявали, че голямата им дъщеря избягала, и всеки ден
повтаряли:
— Ако ожаднееш нощес, стани и пийни от чешмата.
Или:
— Вече си голямо момиче. Можеш и ти да направиш не-
що за родителите си. Ние толкова много сме направили за
теб...
45
Но Мари (забравих да кажа, че името й било Мари) се
преструвала, че не ги разбира.
Една вечер на майка й хрумнала една хитрост. Поднес-
ла за вечеря грахова супа, филе от херрнга, солено свин-
ско месо с леща и накрая козе сирене, та през нощта Мари
да не може да заспи от жажда. И наистина цели два часа
тя се въртяла в леглото и все си повтаряла:
— Няма да отида в кухнята. Няма да отида в кухнята...
Но накрая отишла, като се надявала, че феята не ще се
появи.
Уви! Едва завъртяла крана, феята изскочила, закръжила
и кацнала на рамото на Мари.
— Мари, ти си тъй добра, дай ми, моля те, малко сладко.
Мари била наистина много добра, но не била глупава и
отговорила:
— Благодаря! Не се нуждая от даровете ви! Донесохте
нещастие на сестра ми и това е предостатъчно! И бездруго
ми е забранено да бъркам в хладилника, докато родителите
ми спят.
Феята, която от хиляда и петстотин години била отвик-
нала да общува с хората, се обидила от отговора на девойка-
та и казала с огорчение:
— Щом си толкова нелюбезна, ще те дарувам тъй, че с
всяка произнесена дума от устата ти да излиза по една змия!
И на следния ден с първата дума, която изрекла, за да
разкаже случката на родителите си, Мари изплюла един
смок. Трябвало да млъкне и да напише на лист хартия за
станалото през нощта.
Обезумелите родители отвели дъщеря си при лекаря, кой-
то живеел в същия дом, два етажа по-горе. Той бил млад,
симпатичен, уважаван в квартала и способен лекар. Чакала
го чудесна кариера. Изслушал разказа на родителите, после
се усмихнал на Мари с най-очарователната си усмивка и ка-
зал:
— Хайде, не се отчайвайте! Не е чак толкова страшно.
Елате в банята.
Всички тръгнали към банята. Щом влезли, лекарят казал
на Мари:
— Наведете се ниско над ваната! Така. Сега изречете ед-
на дума. Все едно коя.
— Мама — произнесла Мари.
46
В този миг от устата й се изплъзнал дебел смок и цоп-
нал във ваната.
— Много добре — казал лекарят. — А сега изругайте,
за да видя...
Мари цялата се изчервила.
— Хайде — подканила я майка й, — една нищо и никак-
ва ругатня заради доктора!
Мари прошепнала срамежливо грубата дума. Тутакси
във ваната се извила малка боа.
— Колко е хубава! — рекъл лекарят разнежен. — Сега,
мила Мари, пак се напрегни малко и кажи още една лоша
дума.
Мари добре разбирала, че трябва да се подчини. Но би-
ла толкова добра, че й коствало голймо усилие да изговаря
лоши думи, дори без да влага никакъв смисъл в тях. Все
пак надмогнала себе си и произнесла тихо:
— Мръсно животно.
Начаса две дребни, навити на кълбо усойници изскочили
от устата й и цопнали с глух плясък върху другите змии.
— Така си и мислех — казал доволен лекарят. — След ру-
гатня излиза едра змия, а след груба дума — отровна.
— Какво да правим, докторе? — попитали родителите.
— Какво ли? Много просто! Драги ми господине, имам
честта да поискам ръката на дъщеря ви.
— Искате да се ожените за нея?
— Ако тя е съгласна, разбира се.
— Но защо? — запитала майката. — Миелите, че бракът
ще я излекува ли?
— Надявам се, че не! — побързал да отвърне лекарят. —
Знаете ли, аз работя в института „Пастьор“, който произ-
вежда ваксини. В службата ми има нужда от змии. За мен
една госпожица като дъщеря ви ще бъде цяло съкровище.
Ето как Мари се оженила за младия лекар. Той бил под-
ходящ съпруг за нея и я направил щастлива, доколкото мог-
ла да бъде с такъв недостатък. От време на време по ие-
гова молба тя му надумвала страшни грубости, за да му
достави ту някоя усойница, ту кобра, ту коралова змия, а
през останалото време не говорела нищо. Това за щастие
не й тежало много, тъй като била скромна и кротка.
След време феята от чешмата пожелала да узнае какво
е станало с двете момичета. Явила се пред родителите им
една съботна вечер след полунощ, когато току-що се били
48
върнали от кино и си похапвали, преди да си легнат. Раз-
питала ги и те й разказали мъката си. Феята се смутила, ка-
то разбрала, че е направила добро на лошата девойка, а
е наказала добрата, и че по една чиста случайност ужасният
й дар се е превърнал в изгода за Мари, а пък перлите ста-
вали за горкичката Мартин същинско проклятие, и че тя
била наказана по-строго, отколкото заслужавала. Клетата
фея изпаднала в отчаяние и си рекла: „По-добре да си бях
кротувала. Не познавам ни живота, ни хората. Всичко пра-
вя наопаки, дори не мога да предвидя последствията от по-
стъпките си. Трябва да намеря някой вълшебник, по-мъдър
от мен, да се омъжа за него и да му се подчинявам. Но къ-
де да го открия?“
С тези мисли излязла от къщичката и литнала над улица
„Брока“. Видяла, че гостилничката на татко Саид свети. Той
тъкмо обръщал столовете върху масите и се готвел да си
ляга.
Вратата била затворена, но феята съвсем се смалила и
влязла през пролуката на прага. Видяла, че по пода се тър-
калят дебела тетрадка и кутия за моливи, конто Башир бил
забравил да сложи на мястото им.
Щом татко Саид отишъл да си легне, феята откъснала
един лист от тетрадката (не сте ли забелязали, че в тетрад-
ките на Башир винаги липсва по някой лист?). Сетне изва-
дила цветните моливи от кутията и\започнала да рнсува.
Разбира се, преди да излезе, татко Саид бил загасил лам-
пата. Но феите имат силно зрение и на тъмно различават
дори и цветовете. Феята от чешмата нарисувала един въл-
шебник с голяма островърха шапка и широка черна мантия.
Когато свършила рисунката, духнала отгоре й и запяла:
Нарисувах те черен
с молбица една:
да ме поискаш
за своя жена.
Вълшебникът се навъсил:
— Не, не те искам — казал той, — много си дебела.
— Толкова по-зле за теб! — отговорила феята.
Духнала пак и вълшебникът вече не помръднал. Откъс-
нала още един лист (често в тетрадките на Башир липсват
4. Приказки от улица „Брока“
49
по повечко листове) и нарисувала друг вълшебник, с кафява
мантия. Духнала върху рисунката и запитала:
Кафяв нарисувах те
с молбица една:
да ме поискаш
за своя жена.
Но кафявият вълшебник извърнал глава:
— Не, не те искам, много си кльощава!
— Какво пък! Ако щеш!
Феята духнала отново и вълшебникът пак се превърнал
в неподвижна рисунка. После поровила из цветните моливи
и забелязала, че е останал само още един — синият. Другите
били изпогубени.
„Този трябва да го спечеля непременно" — рекла си тя.
И много старателно нарисувала върху трети лист хар-
тия трети вълшебник, със синя мантия. Щом свършила, по-
гледнала го влюбено. Той наистина бил най-хубав от всички!
„Дано ме обикне!" — помечтала си тя.
Духнала в него и запяла:
Нарисувах те в синьо
с молбица една:
да ме поискаш
за своя жена.
— Искам те — промълвил вълшебникът.
Тогава феята духнала три пъти. На третия път вълшеб-
никът от картинката започнал да расте, отделил се от ли-
ста, изправил се на крака, хванал феята за ръката и два-
мата минали под вратата и полетели навън.
— Най-напред — решил синйят вълшебник — ще отнема
даровете на Мартин и Мари.
— Ще можеш ли наистина? — попитала феята.
— Това е първото нещо, което трябва да направя — ка-
зал той. И прошепнал някакво магическо заклинание.
На следния ден от устата на Мартин вече не падали пер-
ли. Като видял това, младежът с благовидного лице започнал
жестоко да я бие. Ала щом разбрал, че боят няма да помог-
не, я изгонил от дома си. Тя се върнала при своите роди-
50
тели, но преживяното й послужило за урок и тя станала крот-
ка и добра.
Същия ден Мари преставала да бълва змии. Институты
„Пастьор* отново изпаднал в затруднение да се снабдява
със змийска отрова, но съпругът й никак не съжалявал, за-
щото му било приятно да разговаря с жена си и се уверил,
че тя е не само добра, но и умна.
Вълшебникът и феята изчезнали завинаги Зная, че жи-
веят някъде, но не зная точно къде. Вече почти не правят
чудеса. Много са предпазливи и хич не искат да се говори
за тях.
Забравих да добавя още нещо: когато на другата сутрин
госпожа Саид, майката на Башир, отворила гостилничката,
намерила молнвите на сина си пръснати на пода, дебелата
тетрадка разтворена, а три листа били откъснати На два
били нарисувани вълшебници. Майката много се ядосала,
повикала сина си и му се скарала:
— На какво прилича това? Н те ли : срам? Затова ли
ти купувам тетрадки?
Напразно Башир обяснявал, че не го е направил той.
Никой не му повярвал.
52
МАГЬОСНИЦАТА ОТ КИЛЕРА
Това съм аз, наричат ме господин Пиер. С мен се случи
историята, конто ще ви разкажа.
Един ден, когато ровех из джобовете си, намерих монета
от пет нови франка. Казах си:
— Чудесно! Вече съм богат. Ще си купя къща.
Веднага изтичах при нотариуса.
— Добър ден, господин нотариус! Да имате къщичка за
около петстотин франка?
— Петстотин франка? Стари или нови?
— Стари, разбира се.
— О, не — каза ми нотариусът, — съжалявам! Имам къ-
щи за два милиона, за пет милиона, за десет милиона, но за
петстотин франка...
Все пак настоях:
— Наистина ли? Помислете малко. . . Дори да е съвсем
мъничка?
Изведнъж нотариусът се чукна с пръст по челото:
— О, да, сещам се! Почакайте...
Бръкна в чекмеджетата си и извади една папка:
— Ето, чуйте: продава се малка къщичка на главна ули-
ца, състои се от спалня, кухня, баня, дневна, тоалетна и
килер.
— Колко струва?
— Три франка и петдесет. С разходите по документите
стават точно пет франка.
— Съгласен съм, купувам я.
Сложих гордо монетата от пет нови франка на бюрото.
Нотариусът я взе и ми подаде договора:
— Ето, подпишете тук. А тук напишете инициалите си.
И тук. И тук също.
Подписах се и му върнах документа с думите:
— Това ли е всичко?
Той ми отговори:
— Да, всичко. Хи-хи-хи!
Погледнах го учудено:
— Защо се смеете?
— Нищо, нищо... Ха-ха!
Не ми хареса неговият смях. Беше сух, нервен смях на
човек, който току-що ви е изиграл. Попитах отново:
53
— Какво става, къщата съществува ли изобщо?
— Разбира се. Хе-хе-хе!
— А здрава ли е? Да не се стовари върху главата ми?
— Хо-хо! Разбира се, че не.
— Тогава? Какво смешно има?
— Нищо, нали ви казвам! Ето ви ключа, идете сам да я
огледате и да се уверите. На добър час! Ху-ху-ху!
Взех ключа и се запътих към къщата. Беше много хуба-
ва, кокетна къщичка с чудесно изложение; състоеше се от
спалня, кухня, баня, дневна, тоалетна и килер. Обиколих
я няколко пъти и си казах:
— Добре е да поздравя новите с.и съседи.
И тръгнах! Почуках на съседа отляво:
— Добър ден, съседе. Аз съм вашият нов съсед отдясно.
Току-що купих къщичката еъс спалня, кухня, баня, дневна,
тоалетна и килер.
При тези думи видях как човечецът пребледня. Поглед-
на ме ужасено и — бам! — без да каже нито дума, захлопна
вратата под носа ми.
— Виж ти! Каква скица! — казах си беззлобно аз.
Почуках на съседката отдясно:
— Добър ден, съседке. Аз съм вашият съсед отляво. Ку-
пих къщичката със спалня, кухня, баня, дневна, тоалетна и
килер.
Тук старицата скръсти ръце, погледна ме с безкрайно
състрадание и простена:
— Уби, бедни ми гос’дине, к’ва беда ви е сполетяла. Та-
кова хубаво момче! Но може пък и да се справиш... Доде
е жив, човек се надява, както се казва, и доде е здрав...
Обезпокоих се от тези думи:
— Но, скъпа госпожо, в края на краищата ще ми обяс-
иите ли? На когото и да заговоря за къщата, все...
Ала старата жена тутакси ме прекъсна:
— Извинете, драги господине, но месото във фурната...
Трябва да го наглеждам, че ще стане на въглен...
И бам! Тя също затръшна вратата под носа ми.
Вече се разгневих. Върнах се при нотариуса и се раз-
виках:
— Веднага ми кажете какво необикновено има в тая къ-
ща, та да се позабавлявам и аз! Иначе ще ви строша гла-
вата!
Щом изрекох тези думи, грабнах дебелия стъклен пепел-
54
ник. Този път нахалникът не се засмя:
— Хайде, хайде, по-кротко! Успокойте се, скъпи господи-
не! Оставете пепелника на мястото му и седнете!
— Първо говорете!
— Добре, ще говоря! Щом договорът е вече подписан,
мога да ви кажа.. . в къщата има призрак!
— Призрак ли? Какъв призрак?
— Магьосницата от килера!
— Не можехте ли да ме предупредите?
— Не, разбира се. Ако ви го бях казал, нямаше да купи-
те къщата, а аз исках да я продам на всяка цена. Хи-хи-хи!
— Престанете да се хилите или ще ви счупя главата!
— Добре, добре...
— Но обяснете ми. .. искам да си спомня. .. аз видях то-
зи килер само преди четвърт час... Нямаше никаква магьос-
ница!
— Защото тя не излиза през деня! Явява се само нощем!
— И какво прави през нощта?
— О! Стон си мирно, не вдига шум, прекарва кротко в
килера цялата нощ... но внимавайте! Ако имате нещастие-
то да изпеете:
Вещице срината,
пази си гърбината! —
в миг се появява... И тогава тежко ви!
Щом чух това, скочих и закрещях:
— Глупак такъв! Кой ви кара да ми ги пеете тия! Нико-
га нямаше да ми дойдат на ум подобии глупости. А сёга са-
мо за това ще мисля...
— Нарочно го направих! Хи-хи-хи!
Тъкмо се канех да се нахвърля върху му, когато нбта-
риусът се измъкна през една тайна вратичка.
Нямаше какво да правя! Прибрах се у дома и си казах:
— Не ми остава друго, освен да внимавам... Ще се опи-
там да забравя проклётата песничка!
Лесно е да се каже! Такива думи не се забравят! Пър-
вите месеци, разбира се, успявах. След година и половина
опознах къщата, свикнах с нея, чувствувах се добре, обик-
нах я... Тогава започнах да пея песничката денем, в часо-
вете, когато магьосницата отсъствуваше... Пеех я и навън,
55
защото нищо не рискувах... След това нощем, у дома, но
не цялата! Казвах само:
Вещице, вещице...
и спирах. Струваше ми се, че вратата на килера се разкла-
ща... Но понеже не изпявах песничката докрай, вещицата
нищо не можеше да ми стори. Като разбрах това, всеки ден
изпявах малко повече: пази... после паси си... и после па-
зи си гър... и накрая пази си гърби... и спирах съвсем на-
време! Нямаше съмнение, вратата потрепваше, разклащаше
се и аха да се отвори... Колко ли беснееше в килера ма-
гьосницата!
Забавлявах се по този начин чак до Коледа. Празнувах
у приятели и си тръгнах към четири часа в зори, леко замаян
от виното. По пътя затананиках:
Вещице срината,
пази си гърбината!
Навън нищо не ме заплашваше. Като стигнах на главна-
та улица, продължих: Вещице срината... Спрях се пред вра-
тата: Пази си гърбината! Извадих ключа от джоба си: Ве-
щице срината.. . Все още нищо не рискувах. .. Пъхнах клю-
ча в ключалката: Пази си гърбината... Превъртях ключа,
влязох, издърпах ключа, затворих вратата след себе си, тръг-
нах по коридора към стълбата. . .
Вещице срината,
пази си гърбината!
Дявол да го вземе! Край! Тозц път го изрекох! В същия
миг чух съвсем близо до мен тънък глас, писклив, кисел и
злобен:
— А-а-а, така ли? И защо трябва да си пазя гърбината?
Беше магьосницата. Вратата на килера зееше широко
отворена, а тя стоеше на прага с десния юмрук на хълбока,
с една метла в лявата ръка. Разбира се, започнах да се из-
винявам:
— О! Моля да ме извините, госпоже! Бях нещо разсеян. ..
Забравих, че. . . т. е. искам да кажа. . . Изпях го, без да мис-
ля.. .
•Тя се закиска:
— Без да мислиш ли? Лъжец такъв! От две години са-
56
мо за това мислиш. Хубаво ми се присмиваше, нали, когато
спираше на последната дума, на последната сричка! Ала
аз все си повтарях: „Търпение, миличък! Все някой ден ще
нзплюеш песничката си от начало до край. . . и този ден ще
дойде моят ред да се позабавлявам. .И ето! Така и стана!
Паднах на колене и започнах да я умолявам:
— Милост, госпоже! Не ми причинявайте зло. Не исках
да ви обидя! Много обичам магьосниците! Имам много деб-
ри приятелки магьосници! Горката ми майка също бе ма-
гьосница! Ако беше жива, щеше да го потвърди. .. И после,
днес с празник! Не, не ще ме погубите в такава нощ. . .
Магьосницата отвърна:
— Дрън-дрън. Не ща нищо да чуя! Но щом си толкова
красноречив, ще те подложа на изпитание: имаш на разпо-
ложение три дни да ми поискаш три неща. Три невъзможни
за изпьлнение неща! Ако са ми по силите, ще те погуби. Но
ако не мога да изпълня макар и едно от тях, ще си отида
оттук завинаги и ти не ще ме видиш повече. Хайде, слу-
шай те!
За да спечеля време, отговорих:
— Ама в момента не зная... Не се сещам... Трябва да
си помисля... Дайте ми един ден!
— Добре! — съгласи се тя. — Не бързам. До довечера.
И изчезна.
Почти целия ден умувах, размислях, напрягах си мозъка
и изведнъж си спомних, че моят приятел Башир има две
рибки в буркан и ми бе споменавал, че били вълшебни. Без
да губя и секунда време, хукнах по улица „Брока“ и попи-
тах Башир:
— Живи ли са рибките ти?
-> Да. Защо?
— Защото в къщата ми има магьосница, стара и зла. До-
вечера трябва да й поискам нещо невъзможно. В противен
случай ще ме погуби. Могат ли рибките ти да ми помогнат?
— Сигурно — каза Башир. — Ще ги попитам.
Той отиде в дъното на магазина, после се върна с бур-
кан, пълен с вода, в който плуваха две рибки, едната чисто
червена, а другата жълта на черни тсчици. Наистина имаха
вид на вълшебни. Настоях пред Башир:
— Поговори им още сега!
— О, не! — отвърна Башир. — Не мога да им говоря аз,
те не разбират френски. Нужен е преводач!
58
— Но аз не познавам никакъв преводач!
— Не се тревожи. Аз познавам един.
И Башир запя:
Мишко прекрасна,
приятелко драга,
тук сме в опасност,
прекрачи Прага!
Много те моля,
броя до три,
с рибките мои
поговори.
Като отплата
аз ще ти дам
награда богата —
парченце салам.
Едва-що бе свършил песента, една прекрасна мишка из-
топурка по тезгяха, седна на малкото си задниче до бурка-
на и изцвърка с тъничко гласче три пъти ето така:
— Цър-цър-цър!
Башир преведе:
— Каза, че е готова. Разкажи й какво ти се е случило.
Наведох се над ухото на мишката и всичко й обя'сних: за
нотариуса, за къщата, за съседите и килера, за песничката,
за магьосницата и за изпитанието, на което ме бе подложи-
ла. След като ме изслуша мълчаливо, мишката се обърна
към рибките и им каза на техния език:
— Ипи, ипипи, пипи, рипитипи...
И така пет минути. Те я изслушаха мълчаливо, после се
спогледаха, посъветваха се, пошушнаха си нещо на ухо и на-
крав червената рибка изплува на повърхността на водата.
Тя отвори няколко пъти уста. Чу се едва доловим звук:
— По-по-по-по. ..
И така нататък, една минута.
Щом свърши, мишчицата се обърна към Башир и отново
запипика:
— Пипири. пипи рипипи.
Запитах Башир:
— Какво ти разправя?
Той отвърна:
— Когато видиш магьосницата тази нощ, поискай й гу-
59
меня накити с блясък на истински, скъпоценни. Няма да мо-
же да ти ги даде.
Благодарих на Башир, а той даде на рибките щипка бод-
ни бълхи, на мишката парче салам и ние се разделихме.
Магьосницата ме чакаше в коридора:
— Е? Какво ще ми поискаш?
Отговорих самоуверено:
— Искам гумени накити, конто да блестят като истински!
Ала магьосницата прихна:
— Ха-ха! Тази измислица не е твоя! Но няма значение,
ето ти ги!
Бръкна в деколтето си и извади шепа накити: две гривни,
три пръстена и огърлица. Те блестяха като златни, искряха
като диамантени с всички Цветове, а бяха меки като хлеб-
ка гума!
— До утре — каза ми тя, — чакам второто желание! И по-
старай се този път да измислиш нещо по-трудно.
И хоп! Изчезна.
На сутринта отнесох дрънкулките на един мой приятел
химик, и му рекох:
— От какво са направени?
— Дай да видя • каза ми той.
Затвори се в лабораторията. След час излезе и произне-
се удивен:
— Това е необикновено нещо! Каучукови са! Никога не
съм виждал подобно нещо! Даваш ли ми ги?
Дадох му ги и се върнах у Башир.
— Не мина номерът с накитите — казах му. — Магьосни-
цата начаса изпълни желанието ми.
— Тогава трябва да започнем отначало — рече Башир.
Изнесе буркана, сложи го на тезгяха и запя:
Мишко прекрасна,
приятелко драга,
тук сме в опасност,
прекрати прага!
Много те моля,
броя до три,
с рибките мои
поговори.
Като отплата
аз ще ти дам
60
награда богата —
парченце садам.
Мишчицата дотърча при нас, описах й всичко, тя го пре-
веде, изчака отговора и предаде на Башир:
— Пипи, пиррипипи, ипи, ипи, ип.
— Какво каза?
Башир преведе:
— Поискай от магьосницата макаронено клонче, засади
го в градината си и виж дали ще порасне!
Същата вечер казах на магьосницата:
— Искам макаронено клонче.
— Хе-хе! Идеята не е твоя! Но нищо, ето ти!
И хоп! Извади от корсажа си цъфнал макаронен клон с
клончета от спагети, покрити с дълги листа от юфка: цве-
тът му напомняше мидички и зрънца във формата на букви.
Доста се изненадах, но все пак направих опит да се из-
мъкна.
— Това не е клон от дърво и няма да поникне!
— Мислиш ли? — запита магьосницата. — Е, добре, бод-
ни го в градината и ще видиш! До утре вечер!
Без да се двоумя, отидох в градината, изкопах малка дуп-
ка в лехата, посадих макароненото клонче, полях го и се
прибрах да си легка. На сутринта изтичах да видя какво е
станало. Клонът бе пораснал: почти цяло дръвче, с нови
клонки и двойно повече цвят. Стиснах го с две ръце и се опи-
тах да го изтръгна... невъзможно! Разрових земята около
стъблото и забелязах, че се е вкоренило в почвата със сто-
тици власинки от фиде... Този път се отчаях. Дори нямах
вече желание да се върна при Башир. Разхождах се по ули-
ците с изтерзана душа и виждах как добрите хора си шеп-
неха, щом ме зърнеха. Знаех, че си казват:
„Горкият младеж! Вижте го! Това е последният му ден.
Как си личи! Нощес магьосницата сигурно ще го погуби!“
На обяд Башир ми се обади по телефона:
— Е? Успя ли?
— Не, не успях. Загубен съм. Нощес магьосницата ще
ме погуби. Сбогом, Башир.
— Недей така, нищо не е загубено, какви ги разправяш?
Веднага ела, ще попитаме рибките!
— Има ли смисъл? Каква полза!
— А каква ти е ползата, ако не предприемеш нищо? Каз-
62
вам ти да дойдеш веднага! Позорно е да се отчайваш така!
— Добре, щом толкова настояваш, идвам...
Отидох у Башир. Когато пристигнах, всичко бе готово —
бурканът с рибките, мишчицата, седнала отстрани.
За трети път разказах патилата си и мишката преведе ду-
мите ми, рибките дълго се съветваха и този път жълтата
рибка се издигна на повърхността и започна отмерно да от-
варя уста:
— По, по, по, по, по, по, по...
Почти четвърт час.
След това мишката се обърна към нас и произнесе реч,
която продължи цели десет минута.
Попитах Башир:
— Какво толкова говорят?
Башир отвърна:
— Чуй добре и внимавай, тъй като не е просто! Тази ве-
чер, щом се върнеш у дома, поискай от магьосницата да ти
даде. жаба с коса. Много ще се затрудни, защото жабата
с коса е самата тя. Повтарям: магьосницата не е нищо друго
освен жаба с коса, приела, човешки образ. Затова тя ще е
принудена да търси изход, а има само два: или няма да по-
иска да ти я даде и в такъв случай ще трябва да си отиде
завинаги, или все пак ще поиска да та я покаже и ще бъде
принудена да се преобрази. Щом се превърне в жаба с коса,
хвани я и здраво я омотай колкото можеш по-стегнато с де-
бел канал. Тя няма да успее да се надуе, за да се превърне
отново в магьосница. След това й отрежи косата и тя ще
стане най-обикновена, съвсеМ безобидна жаба.
Сега надеждата ми се възвърна. Попитах Башир:
— Ще ми продадеш ли канап?
Башир ми продаде кълбо дебел канап, благодарих му и
си тръгнах. Щом настъпи вечерта, магьосницата тутакси се
появи:
— Хайде, миличък, дойде часът да те погубя. Какво ще
поискаш този път?
Като се уверих, че канапът стой размотан в джоба ми,
отговорих:
— Дай ми жаба с коса!
Този път магьосницата не се засмя, а изкрещя бясно:
— А? Какво? Това не е твоя идея! Поискай ми нещо дру-
го'
Аз настоях:
63
— Че защо друго? Не ща друго, искам жаба с коса!
— Нямаш право да ми искаш такова нещо!
— Не можеш ли да ми дадеш жаба с.коса?
— Мога, но тя не участва в играта!
— Значи не искаш?
— Не, не искам.
— В такъв случай махай се! Аз съм у дома си!
В този миг магьосницата зарева:
— А, така значи! Е, добре, ето я, щом толкова я искаш
твоята жаба с коса.
Видях как се сгърчи, смали се, взе да се изражда, да сла-
бее, загуби образа си, сякаш се топеше, и след пет минути
пред мен стоеше само една едра зелена жаба с коса, която
подскачаше по паркета и квакаше, като че ли хълцаше:
— Квак, ква, квак, ква!
Тутакси скочих отгоре й, притиснах я към земята, изва-
дих от джоба си канапа, хванах я, увързах я и хубавичко я
стегнах.. . Тя се гърчеше, задушаваше се, опитваше се да се
надуе.. . ала канапът бе здрав! Стрелкаше ме с яростен по-
глед и хълцаше както тя си знаеше:
— Квак, ква, квак, ква!
Без да губя време, я занесох в банята, насапунисах я,
обръснах я, развързах я и я оставих да пренощува във ва-
ната, където бях налял малко вода.
На следния ден я занесох на Башир в буркан. Вътре бях
поставил малък барометър. Башир ми благодари и сложи
буркана на полицата до аквариума с рибките.
Оттогава рибките и жабата безспирно разговарят. Жа-
бата казва: „Квак, ква!“, а рибките „По-по!“ и така по це-
ли дни! Един хубав ден запитах Башир:
-- Да беше повикал мишката си, та да разберем какво
си говорят!
— Щом искаш — съгласи се Башир.
И запя:
Мишко прекрасна,
приятелко драга...
Щом мишката пристигна, Башир я помоли да послуша
разговора и да ни го преведе. Но този път тя решително от-
каза.
64
4
— Защо? — попитах.
А Башир отвърна:
— Защото си разменят само ругатни.
Такава е историята с магьосницата от килера. Отсега на-
татък дойдете ли ми на гости през деня или през нощта в
къщичката, конто си купих, спокойно можете да си запеете:
Вещице срината,
пази си гърбината!
Обещавам, че нищо лошо няма да ви се случи.
66
ПРИНЦ БЛУБ И РУСАЛКАТА
Живееше някога един стар крал. Кралството му беше
прекрасен остров, разположен в тропиците, насред океана.
Кралят имаше син на име Анри Мари Франсоа Ги Пиер
Антоан, прекалено дълго за такъв мъничък принц. Затова,
когато беше дете, запитаха ли го как се казва, всеки път
отговаряше: Блуб.
И тъй всички започнаха да го наричат принц Блуб.
В тропиците няма студен сезон. Сутрин, вместо да се из-
мие криво-ляво на чешмата, което му бе досадно до смърт,
принц Блуб отиваше да се окъпе в морето. Имаше си соб-
ствен малък плаж сред скалите, на пет минута от двореца.
Там винаги срещаше една русалка, с която си играете от
дете.
Вие всички знаете какво е това русалка, нали? Това е
морско същество с тяло на жена и опашка на риба.
Русалката мяташе принц Блуб на гърба си и заедно оби-
каляха острова. Или го отвеждаше в открито море. Или пък
се гмуркаше с него за мидени черупки, за малки рибки, за
раци или за коралови клонки.
Когато не им се плуваше повече, излягаха се на скали-
те, тя му разказваше за чудесата на океана, а той се припи-
чаше на слънце.
Един ден, докато си говореха тъй, принц Блуб каза не-
очаквано на русалката:
— Когато порасна, ще се оженя за теб.
Русалката се усмихна.
— Когато пораснеш — отвърна тя, — ще се ожениш за
красива принцеса, която ще има два крака като всички, а
не грозна рибешка опашка, и ще наследиш короната на ба-
ща си, краля.
— Не — настоя принцът, — само за теб ще се оженя.
— Не се заричай — възкликна русалката, — не знаеш как-
во ще се случи. Когато станет на петнайсет години, пак ще
си поговорим.
Принц Блуб не настоя. Годините минаваха и той израс-
на снажен и красив момък. Веднъж й каза:
— Знаеш ли какъв ден е днес?
— Не, какъв?
— Днес ставам на петнайсет години.
67
— Какво искаш да ми кажет?
— Това, че аз още те обичам и искам да се оженя за теб.
Този път русалката се замисли.
— Слушай, Блуб — рече тя, — вярвам, че си искрен, но
не си даваш сметка какво означава това. Виждаш, че ня-
мам крака и не мота да живея на сушата като обикновените
хора. Ако се ожениш за мен, трябва да дойдеш в царство-
то на моя баща, в Морското царство. Ще станет воден дух.
Ще заменит хубавите си нозе с опашка на риба...
— Добре, прекрасно! — отвърна той.
— Не, не е прекрасно! — подхвана тя. — Не си първият
мъж, пожелал да се ожени за русалка! Но тези бракове ви-
наги са нещастни. Първо, в повечето случаи мъжете се же-
нят за нас от интерес. Женят се, за да не умрат, защото вод-
ните духове са безсмъртни.
— Но аз — възрази принц Блуб — не го знаех. ..
— Вярвам ти, но ме остави да довърша. Сетне започват
да съжаляват за смъртния живот, за краката си и за земята
на .тяхното детство. Искат отново да могат да скачат, да
тичат, мислят си за цветята и пеперудите, за животните и
старите приятели, конто са изоставили... Отегчават се до
смърт, ала добре знаят, че никога няма да умрат. ..
— Но аз те обичам — извика принцът — и съм сигурен,
че не ще съжалявам. . .
Русалката поклати глава:
— Не бъди толкова уверен. Когато станет на двайсет го-
дини, пак ще си поговорим.
Но този път принцът не искаше и да чуе за отлагане. Още
същия ден на обяд каза на баща си, краля:
— Знаеш ли, татко, искам да се оженя за една русалка.
— Не говори глупости — смъмри го кралят. — Добре
знаеш, че русалки не съществуват.
— Моля да ме извинит — не се съгласи принцът, — но
аз познавам една. Всяка сутрин се къпем заедно в морето.
Кралят не отвърна, но като изпи кафето си, отиде при
дворцовия свещеник:
— Кажете, отче, вярно ли е, че съществуват русалки?
— Уви, да, съществуват — потвърди свещеникът. — Те
са демони.
— Как така демони?
— Ще ви обясня: русалките са женски водни духове. А
68
водните духове не умират. Щом са безсмъртни, значи в тях
има нечиста сила. Значи са демони! Разбирате ли?
— Да, да... — изсумтя кралят.
И тръгна да.търси сина си:
— Нали ми каза, че обичаш една русалка?
— Да, татко.
— И искаш да се ожениш за нея?
— Да, татко.
— Не знаеш ли, че русалките са демони?
— Това не е вярно! — възмути се принц Блуб. — Зле са
те осведомили. Моята русалка не е демон. Тя е извънредно
мила!
— Да, да... — отвърна кралят съвсем объркан.
И пак тръгна да говори със свещеника:
— Хм! Вижте какво, отче... Преди малко не се реших да
ви призная... но синът ми се е влюбил в една русалка...
— Ах каква беда! — възкликна свещеникът. — Първо, ако
синът ви се ожени за нея, ще стане воден дух и вече няма да
има крака, а рибешка опашка. И ще трябва да живее зави-
наги в морето и няма да наследи короната ви. ..
— Но това е наистина беда! — извика кралят обезумял. —
Какво да правя?
— Кажете му, че русалките са демони. ..
— Вече му обясних, но не иска да ми повярва.
— Тогава трябва да ги разделите на всяка цена!
— Това е хубава идея — зарадва се кралят. — Ще по-
мисля.
И за втори път той отиде при принца.
— Нали ми каза, че обичаш една русалка?
— Да, татко.
— И искаш да се ожениш за нея, нали?
— Да, татко.
— Сигурен ли си, че няма да съжаляваш?
— Никога няма да съжалявам — отвърна принцът. — Ще
живея с нея в океана и ще бъдем безкрайно щастливи.
— Да, да.. . Е, щом е тъй... Кога ще видиш тази ру-
салка?
— Утре заран, татко, на морския бряг.
— Е, добре, кажи й, че вдругиден ще дойда с теб. Искам
да се запознаем.
На следния ден, щом отиде на брега, принцът тутакси
каза на русалката:
70
— Баща ми е съгласен да се оженя за теб. Утре ще дой-
де с мен да те види!
Русалката се засмя:
— Баща ти е хитър, подготвя хлопка!' Но нищо, нека дой-
де, ще го чакам! Каквото и да се случи, не се плаши, защо-
то аз съм безсмъртна. Дори да нй разделят, ще ти кажа как
ще се намерим.
— Как? — попита принцът.
— Слушай внимателно: щом искаш да ме видиш, иди там,
където има вода, колкото и малко да е тя. Важно е само да
има вода... .
— Дорк и далеч от .морето?
— Да, дори и да е далеч. Аз съм у дома си навсякъде,
където има вода. Защото навсякъде по света водата е една
и съща .и моят баща й е господар. За да ме повикаш, доста-
тъчно е само да има вода — дори не е нужно да я докосваш,
а само изпей тази песничка:
О, небеса, бъдете в слух!
Както едно са цвят и плод,
тъй аз съм твоят воден дух,
русалко, ти — моят живот!
Същата сутрин принц Блуб си повтори песента много пъ-
ти, та като се върна у дома, вече я бе научил наизуст.
На другия ден кралят отиде със сина си на морския бряг.
Придружаваше го многобройна свита. Но принцът не знае-
те, че свитата беше съставена от рибари, до един преобле-
чени като придвории, конто криеха под дворцовите си дрехи
въжета, мрежи, сопи и пищови.
Русалката ги чакаше изтегната върху една скала. Кра-
лят се приближи, взе ръката й, сякаш искаше да я целуне,
после извика на хората от свитата си:
— Хайде!
При уречения знак те се втурнаха, впримчиха я в мрежа-
та и здраво я завързаха. Принц Блуб понечи да я защити,
но преди още да успее да замахне, мнимите царедворци за-
ловиха и него, надвиха го, завързаха го, запушиха му ус-
тата.
Щом свършиха, кралят каза на рибарите си:
— Отнесете това чудовище, нарежете опашката му на
парчета и я продайте на пазара.
71
После се обърна към принц Блуб:
— А вас, прескъпи сине, ще ви изпратя с първия само-
лет при моя братовчед, императора на Русия, конто ще ви
задържи в двореца си, докато изтрезнеете от безумната си
любое!
И още същия ден принц Блуб отлетя за Москва, а русал-
ката, все тъй здраво вързана, лежеше върху цинковия тез-
гях на един голям рибарски магазин в столицата.
Тя беше спокойна, безмълвна и усмихната. Рибарят се
приближи до нея с дълъг нож в ръка, а тя продължаваше
да се усмихва. Той отряза опашката й, отнесе я на друга ма-
са, а после се върна. За голяма иегова изненада забеляза,
че опашката бе пораснала и сега бяло-розовата русалка бе-
ше цялата позеленяла, косите й също, а усмивката й бе за-
стинала и това будеше тревога.
Рибарят се смути, но отряза и втората, зелената опашка,
и я постави на другата маса, до розовата. Обърна се миг-
новено и този път видя, че русалката бе синя, от корена на
косите си до върха на новата си опашка! И вече не се ус-
михваше, а видимо се чумереше.
Разтреперан от страх, рибарят започна отново да я ре-
же. Ала щом отряза третата опашка и я постави до другите
двё, видя, че този път русалката бе почерняла: опашка, люс-
пи, кожа, коси, лице, всичко, бе черно, а изразът й бе тъй
зловещ, че човечецът, ужасен, излезе заднишката от мага-
зина, хвърли ножа и като стрела полетя към двореца, за да
разкаже на краля какво се бе случило.
Силно озадачен, кралят поиска да отиде в рибарницата,
за да види лично чудото. Но когато влезе, русалката бе из-
чезнала, а заедно с нея бяха изчезнали и розовата, и зелена-
та, и синята опашки.
През това време принц Блуб гостуваше на руския импе-
ратор. Той го бе настанил в Кремъл, в един апартамент, къ-
дето прислужниците можеха да го наблюдават.
Веднага щом остана сам, принцът отиде в банята, пус-
на водата във ваната и когато тя се напълни, запя:
О, небеса, бъдете в слух!
Както ед но са цвят и плод,
тъй аз съм твоят воден дух,
русалко, ти — моят живот!
72
В миг водата се разбушува и се появи русалката.
— Здравей, принц Блуб. Обичаш ли ме?
— Да, обичам те. Искам да се оженя за теб.
— Почакай, изпитанието едва сега започва.
Като каза това, тя се гмурна и изчезна.
Ала един прислужник видя всичко през ключалката. Той
веднага докладва на императора, а императорът уведоми
принц Блуб, че отсега нататък му е забранено да влиза в
банята.
На другия ден принцът поиска леген с вода, за да измие
ръцете си. Донесоха му. Той го взе, благодари, сетне го сло-
жи на пода сред стаята и запя:
О, небеса, бъдете в слух!
Както едно са цвят и плод,
тъй аз съм твоят воден дух,
русалко, ти — моят живот!
Водата тутакси закипя и русалката се появи. Беше мал-
ко по-дребна, защото легенът бе по-малък от ваната.
— Здравей, принц Блуб. Обичаш ли ме?
— Обичам те! Обожавам те!
— Потърпи още, тъй като изпитанието продължава.
Като изрече тези думи, тя се гмурна и изчезна.
Същия ден императорът съобщи на принца, че отсега на-
татък му е забранено да се мие.
Тогава принцът разбра, че прислужниците му до един са
предатели.
На третия ден се престори, че е жаден, и поиска чаша во-
да. Камериерът му донесе. Принцът пое чашата, постави я
на масата, после, вместо да отпрати слугата, му каза:
— Седни и гледай!
Той също седна пред чашата и запя:
О, небеса, бъдете в слух!
Както едно са цвят и плод,
тъй аз съм твоят воден дух,
русалко, ти — моят живот!
Водата се разпени и русалката се появи — съвсем мънич-
ка, дребничка, но беше тя.
— Здравей, принц Блуб. Все още ли ме обичаш?
74
— Да, обичам те, искам да се оженя за теб.
— Още мъничко, изпитанието свършва.
Щом изрече тези думи, русалката се гмурна в чашата и
сякаш се стопи.
Тогава принц Блуб грабна чашата, плисна водата в ли-
цето на слугата и извика:
— Сега, предателю, върви и ме издай!
Сигурно го е сторил, тъй като още на другия ден импе-
раторът върна принц Блуб на баща му. И му написа след-
ното писмо:
С къ пи ми б ратовчед е,
Направил всичко, което бе по силите ми, но не е възмож-
но да попреча на сина Ви да вижда русалката, освен ако
трябва да го уморя от жажда. Връщам Ви го и бог да Ви
пази!
подпис:
Николай I
Всерусийски император
Кралят прочете писмото и отиде при дворцовия свеще-
ник.
— Императорът върна сина ми — каза той — и ето какво
ми пише.
— Щом ё тъй — отговори свещеникът, — виждам само ед-
но решение: да превърнем принца в пощенска марка и да
го залепим на стената на най-сухото място в двореца, за да
не го докосне нито една капка вода!
— Хубава идея! Стойте тук, ще ви го изпратя веднага!
Намери сина си и му каза с престорено равнодушие:
— Кажи, момчето ми, искаш ли да направиш услуга на
баща си?
— Разбира се — отвърна принц Блуб.
— Добре, повикай свещеника. Искам да поговоря с него.
Принц Блуб тутакси се запъти към апартамента на све-
щеника и почука на вратата.
— Кой е? — попита свещеникът.
— Принц Блуб.
— Влезте!
Принцът влезе и докато отваряше устата си, за да каже
„Баща ми ви вика“, свещеникът бързо и безпогрешно зана-
режда, като не откъсваше поглед от него.
75
Абракадабра,
плосък ста ни!
Абракадабри,
с очертани страни!
Абракадабре,
стами хартия!
Абракадабра,
и намажи я,
и намажи я с лепило, така че
марка стани,
непослушно юначе!
С последимте думи принцът се превърна в пощенска мар-
ка, закръжи и падна на плочите. Свещеникът я вдигна и я
отнесе на краля.
Беше чудно красива трицветна марка, с дантелени краи-
ща, с образа на принца и надпис:
„Кралска поща, 30 сантима"
Кралят я погледна отблизо и попита:
— Все още ли искаш да се ожениш за твоята русалка?
От марката се чу слаб гласец:
— Да, искам!
— Тогава — каза кралят — те те залепя на стената и ще
стоиш там докато се откажеш.
Но тъкмо се готвеше да наслюнчи марката, свещеникът
изкрещя:
— Нещастнико! Не я мокри!
— Право казваш — отбеляза кралят. — Слюнката е съ-
що вода.
Взе бяло лепило, и щипци и залепи марката на стената,
точно над бюрото си.
Минаваха дни, седмици, месеци. Всяка сутрин, преди
да се залови за работа, кралят поглеждаше марката и пи-
таше:
— Още ли искаш да се ожениш за русалката?
Гласецът му отвръщаше:
— Да, искам.
Същата година валя много. Паднаха обилии дъждове,
извиваха се бури, изливаха се порой. Мина и циклон, който
дойде откъм морето и опустоши целия остров от край до
край. Ала кралският дворец беше построен здраво и до бю-
рото на краля не достигни пито една капчица вода.
76
На следната година не валя толкова, но стана земетре-
сение, последвано от внезапен прилив. Част от острова по-
тъна, а брегът бе наводнен. Ала дворецът на краля оста-
на незасегнат. Той се намираше на хълм и никаква капчица
не достигна до марката.
На третата година избухна война. Президентът на репуб-
ликата от съседния остров изпрати един ден десетина са-
молета да бомбардират кралския дворец.
Кралят, кралицата и придворните успяха да слязат в ма-
зето, но когато бомбардировката спря и те излязоха оттам,
дворецът беше обхванат от пламъци.
Като видя пожара, кралят обезумя. Той обичаше нежно
сина си и колкото и тежко да му бе, предпочиташе да го ви-
ди жив, макар и женен за русалка, отколкото да го остави да
изгори. Докато мъжете се подреждаха във верига и започ-
наха да си подават кофи с вода, той, рискувайки живота си,
проникна в горящия дворец с чаша вода в ръка. Пламъците
танцуваха от всички страни, димът го заслепяваше и го за-
душаваше, обгорели отломки хвърчаха край него като оръ-
дейни гюллета, кралската мантия се превърна в опърлена
дрипа. За късмет кабинетът на краля бе още невредим. Кра-
лят потърси марката на стената, намери я и я целуна през
сълзи:
— Бъди щастлив, сине мой — прошепна той.
После понечи да плисне водата от чашата върху марка-
та, но. . . тя бе изчезнала. Една бащина сълза я бе намокри-
ла и това бе достатъчно — принц Блуб бе поел към царство-
то на русалките. Изведнъж се изсипа силен порой и потуши
пожара. Половин час по-късно намериха стария крал при-
паднал върху бюрото си, със счупена чаша в дясната ръка.
Вдигнаха го, отнесоха го, свестиха го, ала едва дошъл
на себе си, му съобщиха ужасна новина — появил се бе вра-
жески флот. Приближаваше се с пълна пара, за да дебар-
кира на острова.
Кралят свика съвета и заповяда всички бойни кораби да
излязат в морето. Малка беше надеждата да победи, про-
тивникът бе по-многоброен, по-добре въоръжен и по-боеспо-
собен. След като издаде необходимите заповеди и стори всич-
ко, което зависеше от него, кралят отиде да се поразходи съв-
сем сам край морето, където принц Блуб обичаше да се къпе.
Вървеше, ридаеше и нареждаше:
77
— Ах, сине мой, дете мое, как можа да изоставиш роди-
ната си!
Едва бе изрекъл тези думи и от вълните пред него изплу-
ва принц Блуб. Беше гол до кръста, а надолу имаше ри-
бешка опашка. Щом видя това, старият крал се разрида още
по-силно и не можеше и дума да изрече.
— Не плачи, татко — каза водният дух с нежен глас. —
Ти ми спаси живота и за моето щастие преглътна своя гняв.
Ала успокой се и не съжалявай за стореното. Защото сега
съм един от морските принцове и ще те закрилям. Погледни
към хоризонта!
Старият крал го послуша и изтръпна — първите враже-
ски кораби вече се виждаха и приближаваха с голяма ско-
рост.
— Господи! — извика той’
— Гледай, гледай! — повтори принц Блуб.
Корабите наближаваха, ала ето че около тях морето се
разпени, забушува, после почерня. Постепенно то се из-
пълни със странни живи и неспокойни същества. Тук-там се
различаваше някоя пляскаща перка, извиваше се опашка,
виждаше се зейнала паст. Вражеският флот сякаш плава-
ше по море от чудовища.
— Сега в атака! — полугласно изрече принц Блуб.
Започна истинско изтребление. От водата изплуваха пи-
пала, челюсти се разтваряха, издигаха се водни струи. Мо-
рето се разпени, побеля, закипя. Хиляди морски чудовища
се хвърлиха върху корабите, забиваха зъби, трошаха, смаз-
ваха, разкъсваха всичко на парчета. Корабите се издигаха,
накланяха се, като че губеха равновесие, после отново се
изправяха, люшкаха се, тресяха се, килваха се ту на една
страна, ту на друга, забождаха Носове, бранеха се, накла-
няха се като ранени животни, блъскаха се един о друг, а
някои от тях се търкаляха по вълните като хора, обхванати
от пламъци.
След половин час морето сякаш опустя, успокой се, хо-
ризонтът се ширна лазурен и безметежен, а вражеският флот
бе изцяло разгромен.
— Представям ти съпругата си — каза принц Блуб.
Кралят сведе поглед: русалката бе пред очите му, розо-
во-бяла, а принцът я бе прегърнал през кръста.
— Про.. .простете ми — каза кралят смутен.
— Не се извинявайте — отвърна усмихната русалката.
78
— Много сте добра... Кажете, ще имате ли деца?
— Не — каза принц Блуб.
— Но защо?
— Ние сме безсмъртни — обясни русалката. — А без-
смъртните нямат нужда от поколение.
— Правилно — рече кралят. — Но за жалост с мен не е
така...
Настьпи напрегнато мълчание.
— Вярно — каза принц Блуб на русалката. — Баща ми
няма наследник и се бои, че след смъртта му...
— Ще настане хаос — прекъсна го кралят. — Хаос и вой-
ни. Защото враговете ще се възползуват.
— Ако е само това — рече русалката, — ще уредя всич*
ко. Нека утре сутрин Ваше величество дойде на този бряг
да се изкъпе с Нейно величество кралицата. Когато влезете
във водата, ще видите как край вас си играе една сребър-
на риба. Оставете я, не се страхувайте от нея и след седми-
ца ще ви се роди малые принц.
Речено — сторено На другата сутрин старият крал и ста-
рата кралица се нзкъпаха на уреченото място. Една голяма
сребърна риба си играеше около тях и седмица по-късно им
се роди мъничък принц.
Това се случи много отдавна. И днес принц Блуб е още
морски дух Родителите му, разбира се, са си отишли от то-
зи свят, но техните внуци царуват над щастливия остров и
никакъв вражески флот не смее да нападне кралството им.
79
ХИТРОТО ПРАСЕНЦЕ
Имаше едно време една майка богиня, с нейния син, мал-
кия бог. Майката седеше в голямо кресло и кърпеше чора-
пи, а малкият й син пишете домашните си упражнения на
една голяма маса.
Той учете мълчаливо, а когато свърши, попита:
— Кажи ми, мамичко, разрешаваш ли ми да построй един
свят?
Майката го погледна.
— Написа ли си?
— Да, мамо.
— Научи ли си уродите?
— Да, мамо.
— Добре. Тогава може.
— Благодаря, мамо.
Малкият взе лист хартия и цветни моливи и започна да
рисува света.
Първо направи небе и земя. Ала на небето нямаше ни-
що, на земята — също; те тънеха в мрак.
Тогава момченцето създаде Двете светила — Слънцето и
Луната. И каза високо:
— Слънцето да бъде мъжът, а Луната — жената.
И тъй Слънцето стана мъжът, а Луната — жената. Ро-
ди им се момиченце, което нарекоха Зорница.
После малкият творец създаде растенията, дето никнат
по земята, и водораслите, дето живеят в морето. След тях
направи животните, конто ходят по земята, пълзят, плуват
във водата или летят във въздуха.
Накрая създаде' човека, най-умното от всички живи съ-
щества, конто населяват земята.
Когато сътвори всичко това, земята се изпълни с живот.
Ала небето над нея изглеждаше пусто. Тогава момченцето
извика с все сила:
— Кой иска да живее на небето?
Всички го чуха с изключение на малкото прасенце, кое-
то в този миг хрупкаше жълъди. Защото прасенцето е толко-
ва лакомо, че когато яде, нищо не чува.
И онези, конто искаха да живеят на небето, се отзоваха
на призива: овенът, телецът, лъвът, скорпионът, ракът, ко-
зата, наречена Козирог, лебедите и рибите, двата кентавъ-
80
ра, единия от конто назоваха Стрелец, двете мечки — малка-
та и голямата, а също и двете кучета — малкото и голямото,
китът и заекът, орелът и гълъбът, драконът, змията, рисът
и жирафът, една девойка, която нарекоха Дева, ловецът на
име Орион, цял куп гръцки букви, дори някои предмета ка-
то везните, например.
Събраха се и завикаха:
— Аз! Аз! Аз! Аз искам да живея на небето!
Тогава малкият създател ги взе един по един и ги зако-
ва на небесния свод с големи сребърни гвоздей, конто се на-
ричаха звезди. Мъничко ги заболя, ала всички бяха без-
крайно доволни, че ще обитават небето, и не обърнаха осо-
бено внимание на болката.
Когато всичко свърши, небесният свод се изпълни със
същества, а звездите ярко заблестяха.
— Всичко е много красиво — каза Слънцето, — но щом
стана от сън, живи ще ги изгоря!
— Вярно — отвърна малкият творец, — не бях помислил
за това!
Размисли една минута, сетне каза:
— Е добре, много просто: всяка сутрин малката Зорни-
ца ще става преди баща си и ще отковава небесните засел-
пици. И всяка вечер, щом той си легне, ще ги заковава на
мястото им!
Така и стана. Ето защо всяка сутрин звездите изчезват,
а настане ли вечер, те отново се появяват.
Щом подреди по този начин своя свят, малкият творец
го огледа доволен.
— Време е да си лягаш — каза майка му. — Утре си на
училище.
— Ей сега, мамо! — каза момченцето.
И тъкмо се готвеше да стане от масата, когато чу силен
шум. Беше прасенцето, което тичаше запъхтяно към него,
квичейки колкото му глас държи:
— Ами аз, ами аз?
— Какво ти? — запита малкият.
— Защо пък и аз да не живея на небето?
— Защо не поиска досега?
— Та никой не ми е казал, че трябва да искам!
— Как тъй никой? — извика малкият творец. — Не чу ли,
когато поканих всички?
— Не, не чух.
82
— А какво правеше?
— Май ядях жълъди — каза прасенцето и се изчерви.
— Е, толкова по-зле за теб! — отговори момченцето. —
Ако не беше тъй лакомо, щеше да ме чуеш. Доста силно кре-
щях!
Прасенцето започна да хленчи.
— Милост, господин малък съзидателю! Няма да ме оста-
вите така! Намерете и за мен местенце. Кажете на другите
да се сместят. .. Ако трябва, заковете ме върху някого! Са-
мо направете нещо, умолявам ви!
— Невъзможно! — каза малкият творец. — Първо няма
място, виждаш добре. Повече от това никой не може да се
свие. И най-сетне нямам време — мама ме вика...
Като каза това, малкият творец стана от масата и отиде
да си легне. След десет минути той вече спеше дълбоко в лег-
лото си, съвсем забравил за света, който бе създал, а пра-
сенцето се търкаляше и хлипаше:
— Искам на небето! Искам на небето!
Ала щом спря да се търкаля по земята, забеляза, че бе
останало съвсем само. Тогава се изтегна, положи зурличка-
та си върху предните крака и занарежда:
— Знам, че не ме обичат! Никой не ме обича! Всички ми
се сърдят! Дори създателят! Той е против мен по начало! На-
рочно е викал докато ям, за да не го чуя! И е побързал да
запълни небето, та да няма място за мен! И какво означа-
ва това — звездите не му стигнали? Че не може ли да напра-
ви други? Ще си отмъстя! Няма да оставя работата така!
Нимало за мен звезди! Ще видим!
То стана и заситни към малката Зорница.
Зорничка току-що бе станала, защото нощта преваля-
ше, и тъкмо се решеше, когато прасенцето влезе в стаята й.
— Бедна моя Зорничке — каза съкрушено то. — Колко
си нещастна!
— Аз нещастна? О, не!
— Ами да! — каза прасенцето. — Ти си много нещастна!
Родителите ти са тъй строги с теб!
— Строги, мойте родители? Как така?
— Как ли? Не е ли жестоко да карат едно дете да ста-
ва в зори, за да отковава пироните от небето? И да го за-
ставят нощем да не спи, а да ги заковава отново? Като си
помисля, просто яд ме хваща!
— Хайде, хайде — каза Зорничка, не трябва да се ядос-
83
ваш за толкова дребно нещо! Работата е по-скоро забавна...
Аз не се оплаквам. . . И после родителите ми не са виновни!
Това с заповед на малкия творец!
— Да не говорим за малкия творец — рече прасенцето с
горчивина.
— О, извинявай! Обидих ли те?
— Нищо, карай. . . Разбери, аз искам само едно — да ти
услужа. Но, ако ме презираш толкова, че да не можеш да
приемеш, тогава. . .
— Ама не, не те презирам! — запротестира Зорничка. —
Какво точно искаш?
— О! Нищо не искам! Само ти предлагам. . .
— Е добре, какво предлагаш?
Прасенцето сниши гласа си:
— Ами ако искаш, ще се кача с теб тази сутрин да ти по-
магам. . .
— Щом е само това, ще ти доставя удоволствие... — ре-
че Зорничка.
— О, не заради моето удоволствие — отвърна прасенцето
надменно. — А за да ти помогна! Само за да ти помогна!
— Добре, съгласна съм! Да вървим!
Зорничка остави гребена си, взе голяма торба, метна я
през рамо и тръгнаха.
Като се качиха на небето, започнаха работа. Прасенце-
то дьржеше торбата, а Зорничка мяташе в нея звездите ед-
на по една. И всички освободени небесни обитатели слизаха
да прекарат деня на земята.
— Ей че хубаво! Чудесно! — каза Зорничка. — Става два
пъти по-бързо! Благодаря ти, прасенце!
— Нищо, нищо! — рече престорено прасенцето, а тайно
ликуваше.
И докато Зорничка мяташе в отворената торба звездите
на Малката мечка, прасенцето рипна към най-красивата звез-
да, същата онази, конто сочи Север и се нарича Полярна.
Сграбчи я във въздуха, глътна я като трюфел и бегом из-
чезна.
— Прасенце! Какво правиш? — викна Зорничка.
Ала прасенцето се правеше, че не чува. С всички сили
се втурна към Земята и скоро изчезна.
Какво да стори? Зорничка би го догонила, ала преди
всичко трябваше да откачи звездите, защото на изток небе-
54
то светлеете. И продължи работата си. Едва когато при-
ключи, тръгна да търси Полярната звезда.
От изгрева до обяд преброди Азия. Но никой не бе виж-
дал прасенцето. От обяд до четири часа обходи Африка. Пра
сенцето не се бе появявало там. След четири часа тя обико-
ли Европа.
Прасенцето, което знаете, че го преследват, се. бе укри-
ло във Франция, в град на име. . . — как се казваше?.. . —
а, да, на име Париж. Като прекоси Париж, тръгна по една
улица на име — как се казваше? — а, да, улица „Брока“! И
на номер шейсет и девет хлътна в едно отворено дюкянче.
Беше гостилничката на. . . Ех, как му викаха?. .. Ами да, на
татко Саид!
Татко Саид го нямаше. Мама Саид също. И двамата бя-
ха излезли, но не зная по каква работа. Магьосницата на
улица „Муфтар“ пък бете отвлякла по-голямата им дъщеря
'Надя, а брат й Башир бе тръгнал да я търси. Затова в го-
стилничката бяха останали само двете по-малки дъщери Ма-
лика и Рашида.
В ранния следобеден час те си стояха там мирно и тихо,
когато видяха как в стаята връхлетя едно красиво прасенце.
Гладката му кожа излъчваше мека розова светлина (свете-
ше звездата в корема му). То ги помоли задъхано:
— Спасете ме! Моля ви! Спасете ме!
— Но от какво да те спасим? — попита Малика.
— От едно момиченце! Зорничка! Тя ме гони! Иска да
ме убие! Да ме изяде!
— Как е възможно?! — извика Рашида.
— Да! Да! Преследва ме от сутринта! Ако не ме скриете,
ще ме погуби!
И прасенцето се обля в сълзи.
Момичетата се спогледаха:
— Горкото животно — каза Малика.
— Трябва да направим нещо! — реши Рашида.
— Дали да не го скрием в избата! — предложи Малика.
— Да, добре го измисли!
Те свалиха прасенцето в избата и щяха да спуснат капа-
ка, когато то ги спря:
— Значи, ако ме търсят, не сте ме виждали. Разбрано?
— Разбрано! — рече Малика.
— О, да, забравих! Сигурно Зорничка ще ви разправи
една измислена история за някаква звезда, която съм бил
85
изял... Ясно като бял ден, че е глупост над глупостите: пра-
сенцата не ядат звезди. Надявам се, че няма да й повяр-
вате...
— Разбира се, че не — отсече Рашида.
— И още нещо! По-добре да не казвате нищо на роди-
телите си за мен.. . Нали знаете какви са родителите — ни-
що не разбират от живота.
— Ясно! — рекоха момичетата.
И пуснаха капака. После се спогледаха:
— Защо ли не иска да кажем на родителите си? — про-
шепна Малика с подозрение. — Нещо ме съмнява!
— И защо блести тъй в тъмното? — попита Рашида. —
Видя ли го в зимника, докато говореше? Прилича на лампа
с розов абажур!
Малика сви устни: размишляваше.
— Може и да излезе вярна историята със звездата. . .
— Ако е така, защо трябва да го крием? — запита силно
разтревожена Рашида.
— Вече е късно! — рече Малика. — Трябваше да мислим
навреме. Сега вечр сме го приели и нямаме право да го пре-
дадем!
Към пет часа следобед малката Зорница влезе в гостил-
ничката.
— Добър ден, момичета! Да сте виждали случайно едно
розово прасенце?
— Цялото розово и блестящо ли? — запита Малика.
— Точно такова!
— Не, не сме го виждали.
— Тогава извинете — рече Зорничка. — Довиждане, гос-
пожици.
И излезе. Ала пет минути по-късно се върна:
— Извинете. Идвам пак за онова прасенце... Щом не сте
го виждали, откъде знаете, че блести?
— Защото е глътнало звезда — отвърна Рашида.
— Точно така! Виждали ли сте го?
— Не, не!
— А, тъй ли?
И Зорничка излезе. Но едва прекрачила прага, сбърчи
вежди и отново влезе:
— Извинете, момичета, пак съм аз... Съвсем сигурни ли
сте, че не сте виждали прасенцето?
— О, да! Съвсем сигурни! Абсолютно сигурни! — казаха
в хор Малика и Рашида и се изчервиха като божури.
86
Зорничка ги изгледа подозрително, но понеже нямаше
доказателства и не смееше да настоява повече, този път на-
истина си отиде.
Б шест часа татко и мама Саид се прибраха. Попитаха
дъщерите си:
— Случи ли се нещо днес?
— Да — рекоха те. — Лошата магьосница отвлече Надя.
— Ох! А после?
— После Башир тръгна да я търси и я спаси.
— А, много добре! Нищо друго ли не се е случило?
— Не, нищо друго...
— Чудесно! Хайде да хапнем.
След няколко часа денят започна да догаря. Напразно
Зорничка бе обходила целия свят, а ето че настана време да
върне небесните обитатели на местата им. Тя взе торбата със
звездите, повика небесните животни и започна да ги зачук-
ва. Щом стигна до Малката мечка, закова я криво-ляво със
звездите, конто й бяха останали, и понечи да отмине нататък,
но Малката мечка я спря:
— А Полярната ми звезда? Къде е Полярната ми звезда?
— Шт! — прошепна Зорничка. — Май съм я загубила. Ама
не го казвай никому. Обещавам ти до утре вечер да я на-
меря. . .
Но Малката мечка не искаше и да чуе. Започна да реве:
— Оле-ле-е-е! Полярната ми звезда-а-а! Искам си По-
лярната звезда-а-а-а! Момиченцето загубило Полярната ми
звезда-а-а-а!
Вдигна такава голяма врява, че Луната дотича:
— Какво става? Какво се е случило?
Зорничка засрамено разказа всичко на майка си.
— Защо не ми каза по-рано? — попита Луната.
— Не посмях, мамо. . . Мислех, че ще я намеря сама. ..
— Е, това не е много умно! Сега трябва да кажем на ба-
ша ти! А той никак не обича да го събуждат, щом вече си е
легнал!
Зорничка, хлипайки, свърши раббтата си с майчина по-
мощ. После двете отидоха да събудят Слънцето.
В тази хубава ясна нощ на небето на мястото на Поляр-
ната звезда зееше черна дупка. И много кораби, поели към
Америка, се озоваха в Африка или чак в Австралия, защото
не виждаха звездата, която им сочи Север.
— Ах! По дяволите! — изкрещя Слънцето със страшен
88
глас, изригвайки пламъци на всички посоки. — Как можах да
се доверя на една малка глупачка. . . Питам се какво ме спи-
ра да...
— Хайде, не се гневи — каза Луната припряно. — Какво
ще спечелиш?
— Вярно — рече Слънцето, — но все пак.. .
Сетне се обърна към Зорничка и я попита:
— Разкажи ми точно как се случи всичко!
И когато малката Зорница свърши разказа си, Слънце-
то каза:
— Сигурно прасенцето е у татко Саид. Момиченцата са
го скрили. Дайте ми бързо голямото черно наметало, чер-
ната ми шапка, черния шал, черната маска и черните ми очи-
ла. Отивам там.
Слънцето се загърна в черното си наметало, сложи чер-
ната си шапка, черния си шал, черната си маска и черните
си очила. В тези дрехи никой не можеше да го познае. То
слезе на Земята и се запъти право към татко Саид.
Щом влезе в гостилничката, татко Саид го попита:
— Какво желаете, господине?
— Нищо — рече Слънцето. — Искам да говоря с вас.
Като чу това, татко Саид си помисли, че е някой до-
ставчик.
— В такъв случай, елате утре! Защо идвате по такова
време? Виждате, че имам доста клиенти, трябва да ги об-
служа!
— Не съм този, за когото ме миелите — каза Слънцето. —
Търся прасенцето, което глътна Полярната звезда.
— Какво говорите? Тук няма никакво прасенце!
— Аз пък съм сигурен, че е тук — отсече Слънцето. —
Вашите деца са го скрили.
Татко Саид повика четирите си деца, конто гледаха те-
левизия:
— Какво означава това? Вие виждали ли сте някакво
прасенце?
— Цял ден не бях в къщи — отвърна Надя. — Магьосни-
цата ме бе отвлякла.
— Аз също не бях тук — рече Башир, — ходих да осво-
боди сестра си.
А Малика и Рашида стояха с наведени глави и не пророн-
ваха нито дума. Татко Саид попита:
— Ами вие? Виждали ли сте някакво прасенце?
89
— Прасенце ли? — попита Малика едва чуто.
— Прасенце ли? — повтори Рашида.
Татко Саид взе да губи търпение.
— Да! Прасенце! Не хипопотам! Да не сте глухи?
— Ти виждала ли си прасенце? — попита сестричката си
Малика.
— Аз ли? Не! — отвърна Рашида. — А ти? Виждала ли
си някакво прасенце?
— Не, и аз не съм. Няма никакво прасенце. ..
— Така ли? — попита Слънцето. — Сигурни ли сте? Ед-
но такова зелено прасенце. .. преследваше го възрастен чо-
век с дървен крак?
— Не е вярно! — възмути се Малика. — Розово беше!
— И освен това — живо додаде Рашида — търсеше го не
възрастен човек, а едно момиченце! И то не беше с дървен
крак!
В същия миг те млъкнаха, спогледаха се и се изчерви-
ха до ушите, защото разбраха, че са се издали.
— Ето доказателството — рече Слънцето.
— Какво означава всичко това? — развика се татко Са-
ид. — Да криете прасе в къщата ми! Без да ми кажете? И
на всичко отгоре — да лъжете!
Двете момиченца се разплакаха:
— Не сме виновни!
— Мислехме, че постъпваме добре!
— То ни се моли тъй горещо!
— Тъй ни умолява!
— Каза ни, че момиченцето искало да го погуби!
— Искало да го убие и да го изяде.
— Стига лъжи! — викна татко Саид. — Приближете се
да си получите заслуженото.
Но този път Слънцето се намеси:
— Не ги бийте, господин Саид, сигурен съм, че казват
нстината. Познавам това прасенце: то е голям лъжец и е
напълно възможно да им е казало всичко това!
После се обърна към двете момичета и ги попита добро-
душно:
— И къде го скрихте?
— В избата — прошепна Малика.
— Можете ли да ми покажете избата си? — попита Слън-
цето татко Саид.
— Ами... не ми се иска — каза татко Саид. — Не оби-
90
чам такива работи. Може да си имам неприятности. От-
де да зная кой си?
— Аз съм Слънцето — отвърна то.
— Ако е така, докажете го. Свалете си очилата.
— Не мога — възрази Слънцето. — Ако ги сваля, ще
пламне цялата къща!
— Тогава недейте — съгласи се татко Саид. — Минете
зад тезгяха.
Той вдигна капака. Клиентите, конто бяха чули целия
разговор, се приближиха да видят какво ще стане. През от-
вора струеше мека'розова светлина.
— Тук е! — извика Слънцето.
И без дори да слиза по стълбата, то протегна дълга, дъл-
га ръка, вдигна прасенцето за ухото и го сложи на мрамор-
ния тезгях. Прасенцето се съпротивляваше, гърчеше се и
крещеше с всички сили:
— Оставете ме! Пуснете ме! Искам тук да остана!
— Ти стой където си щеш — отвърна Слънцето, — но аз
искам звездата.
— Звездата ли? Каква звезда! Не познавам никаква звез-
да! През живота си не съм виждал звезда!
— Лъжец! — разгневи се Слънцето. — Дори през корема
ти се вижда как блести!
Прасенцето погледна корема си, забеляза светлината и
отстъпи.
— Е, добре, вземете си звездата! — каза то. — Притряб-
вала ми е. Звездите никога не са ме интересували. Без да
искам, я глътнах!
— Не говори толкова — каза Слънцето, — ами я изплюй,
ако можеш.
Прасенцето се помъчи да изплюе звездата, ала не успя.
— Трябва да повърне — каза Слънцето.
— Сетих се! — извика татко Саид.
И той сложи кафе, горчица, сол, сок от нар, ром, масти-
ка, коняк и бира в голяма чаша. Прасенцето изгълта сместа,
пребледня и започна да повръща тъй силно, че щеше да из-
хвърли и вътрешностите си, но звездата не излезе.
В три часа сутринта събудиха един ветеринарен лекар,
който даде на прасенцето конска доза очистително. Набли-
жаваше пет часът, прасенцето направи каквото трябваше, а
звездата все не излизаше и не излизаше.
Към пет и половина Слънцето се провикна:
92
— Жалко! Нямам повече време за губене! След малко
ще трябва да се покажа. Ще прибегна до последното сред-
ство, няма как! Господин Саид, имате ли нож?
Татко Саид, комуто също бе досадило протакането, из-
вади гблемия нож. Слънцето го грабна и без да мигне, го
заби в гърба на прасенцето, като направи широк разрез. Пос-
ле пъхна два пръста в разреза, извади Полярната звезда и я
сложи в джоба си. Прасенцето ронеше едри сълзи и мълче-
ше. Нищо, че бе ужасен лъжец, все пак беше добро пра-
сенце.
— Благодаря, господин Саид — каза Слънцето, — и из-
винете ме за безсънната нощ. Сбга трябва да вървя, защото
Зорничка вече е започнала да сваля звездите от небето. Не
зная как да ви се отблагодари за лЮбезността.
— Аз зная — рече татко Саид. — Грейте тъй силно, та
хОрата да ожадняват. Така търговията ми ще върви.. .
— Разбрано, ще направя каквото мога!
Сетне се обърна към прасенцето и добави:
— А ти ще си получиш наказанието: щом толкова много
обичаш да ядеш лъскави неща, ще се превърнеш в касичка.
През дупката на гърба ти господин Саид ще пуска бакши-
шите и ще те освободи чак когато се напълниш!
— Чудесно! — възкликна прасенцето. — Бързо ще стане.
— Мамиш се! — рече Слънцето.
И произнесе тихо вълшебно заклинание. Прасенцето ве-
че не помръдна — беше се превърнало в касичка.
Клиентите се наведоха да го огледат отблизо. В това вре-
ме Слънцето излетя през вратата. Всички, и децата също,
тутакси излязоха навън да видят как се отдалечава. . . След
няколко секунди то изчезна.
Този ден бе мрачен, защото Слънцето беше уморено. Ала
следващата нощ Полярната звезда зае мястото си на небе-
то и корабите, поели към Америка, стигнаха в Америка.
Слънцето с право се съмняваше, че прасенцето бързо ще
се напълни. Наистина, случваше се посетителите да оставят
някой бакшиш. И татко Саид никога не забравяше да го
пусне в касичката. Но понеже децата си взимат парички от
касичката, не казвам всеки ден, ами по няколко пъти на ден,
страхувам се, че прасенцето никога не ще се напълни.
93
Сканиране: Ем и, 2021 г.
СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор 5
Магьосницата от улица „Муфтар" 9
Чифт обувки 17
Скубиду, вълшебната кукла , . 23
Любовното приключение на една тиквичка 34
Феята от чешмата . . 42
Магьосницата от килера . 53
Принц Блуб и русалката . . . 67
Хитрото прасенце « . 80
БИБЛИОТЕКА „ВЪЛШЕБНИЦИ"
ПИЕР ГРИПАРИ
ПРИКАЗКИ ОТ УЛИЦА „БРОКА“
ПРИКАЗКИ
Преведе от френски РАДОСТ ВЛАДИМИРОВА
Превод на стиховете СЛАВЧО ДОНКОВ
Рецензенти ЛИЛИЯ РАЧЕВАиАНИ СТАЛЕВА
Художник ЕЛИАНА ТЪРНОВСКА
Редактор ДОБРИНКА С А В О В А-Г А Б Р О В С К А
Художествен редактор ИОВА ЧО ЛАКОВА
Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ
Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА
КОД 11
9537625231
6287—1789
Френска. Първо издание. Изд. № 987. Дадена за набор 21. XI. 1988 г. Подписана за
печат 20. II. 1989 г. Излязла от печат 26. IV. 1989 г. Формат 16/70x100. Печатни
коли 6. Издателски коли 7,75. Условно издателски коли 6,13. Цена 0,51 лв.
ДЪРЖАВНО ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО14 пл. „Славейков* № 1, София
ДЪРЖАВНА ПЕЧАТНИЦА „Димитър Найденов* — В. Търново
През 1989 година ще излязат следните книги:
Пиер Грипари „ПРИКАЗКИ ОТ УЛИЦА ПБРОКА“
Уолтър де ла Мар „ГОСПОДАРЯ РИБА“
През 1990 година ще излязат следните книги:
Ервин Лазар „ЧЕТИРИЪГЪЛНАТА КРЪГЛА ГОРА
Л. Франк Баум „СТРАНАТА 03°
0,51 л в.