Текст
ЙОРДАН НИКОЛОВ
ИСТОРИЯ
НА СРЕДНОВЕКОВНИЯ
СВЯТ
Том второ
1994
ЙОРДАН НИКОЛОВ
ИСТОРИЯ
НА СРЕДНОВЕКОВНИЯ
СВЯТ
Том второ
1994
Всички права запазени!
Издателство „ИДЕЯ"
към „Тракия" ООД, Ст. Загора
6000 Стара Загора
ул. Ген. Столетов 113
тел.: 042/3 02 06
Гл. редактор ХРИСТО САНТУ ЛОВ
ИСТОРИЯ НА СРЕДНОВЕКОВНИЯ СВЯТ
Том втори
Първо издание
Copyright © Йордан Николов
Редактор: доц. Христо Сантулов, доктор по философия
Художник: © Марин Добрев
Коректор: Мария Сантулова
Технически редактор: Елена Герганова
СЪДЪРЖАНИЕ
Дял първи: ВЪЗХОДЯЩО РАЗВИТИЕ
НА СРЕДНОВЕКОВНО'ГО ОБЩЕСТВО
1 Класическо средновековие в Европа,
Азия и Северна Африка / 7
2. Средновековни градове /21
3 Цивилизацията в своя зенит /57
4. Възраждането като културно-исторически
феномен /110
5. Световни религии / 140
Дял втори: ЕВРОПА XI — XV В.
1. Католическа църква / 181
2. Кръстоносни походи / 247
3. Италия — от разпокъсаност към консолидация / 292
4. Свещена Римска империя на германската нация/332
5. Кралство Франция — централизирана държава / 360
6. Централизирано английско кралство / 400
7. Монархии на Пиренейския полуостров /425
. 1. Арабски халифат / 425
2. Кралство Испания /442
3. Кралство Португалия / 457
8. Кралства на Скандинавския полуостров / 465
1. Кралство Дания /471
2. Кралство Швеция /477
3. Кралство Норвегия / 482
9ч Западни славянски кралства /488
1. Кралство Чехия / 488
2. Кралство Полша / 524
10. Кралство Унгария /545
Дял трети: ИЗТОКЪТ IX — XIV В. / 573
1. Китайска империя /575
5
2. Индия — през султанат към империя /591
3. Японска империя / 605
4. Османска империя / 620
5. Монголска империя / 636
Хронологически таблица (Личности и събития) / 659
Извори и литература / 666
Дял първи:
ВЪЗХОДЯЩО РАЗВИТИЕ
НА СРЕДНОВЕКОВНОТО ОБЩЕСТВО
1. КЛАСИЧЕСКО СРЕДНОВЕКОВИЕ
В ЕВРОПА, АЗИЯ И СЕВЕРНА АФРИКА
Средновековният свят преминал първия, ранен етап
от своята история и навлязъл в нов, по-висш стадий на
развитие. Феодалният обществен строй се оформил
окончателно. Аграрната система господствала. Създали
се условия за динамизиране на икономическия живот.
Върху основата на постигнатия материален стабилитет
възникнали и укрепнали градовете. Превърнали се не
само в центрове на занаятчийска и търговска дейност,
но и в средища на културен и религиозен живот, те да-
ли тласък на производството и потреблението. Начинът
на живот получил по-разнообразни и съвършени форми.
При създадената обстановка продължила да процъфтява
цивилизацията, завоювала високи върхове. Настъпила
забележителната епоха на Възраждането. Нейните твор-
ци създали безсмъртни непреходни ценности на матери-
алната и духовната култура. Световните религии — бу-
дизъм, християнство, ислям — прокламирали своите
концепции за света като цяло, за природата, обществото
и човека в съответствие с принципите на хуманизма, с
повелите на Божественото и човешкото право.
През новия етап получил своите характерологични
очертания типичният модел за политическо устройство
на феодализма. Както на Изток, тъй и на Запад в основ-
ни линии приключили бурните демографски процеси,
7
настъпила известна стабилизация на установените соци-
ални отношения. Държавната система като орган за уп-
равление укрепнала. От феодално разпокъсана и раздро-
бена, тя се трансформирала в централизирана монархи-
ческа институция. Това се отнася не само за Европа, но
и за Азия. В Европа в централизиран тип държава се
превърнали Свещената Римска империя, Византия,
Франция, Англия, а в Азия Китай, Япония, Монголия и
др. Властта била съсредоточена в ръцете на монарха,
който управлявал административния апарат. Усъвър-
шенствали се обществените отношения. Възникнали
различии върховни органи на управление. През 1265 г.
в Англия бил създаден Парламент, през 1302 г. били
свикани Генералните щати във Франция. В края на XIII
в. в германските княжества се появили Лангтази. В им-
перията бил учреден Райхстагът. Халифът в Арабския
халифат провеждал своите решения чрез везир, в облас-
тите чрез емир, а в градовете чрез шейх. В съответствие
с учението на Конфуций в Китай императорът налагал
своята воля по силата на най-строгото подчинение:
младшия на старшия, децата на родителите, войника на
военачалника, чиновника на ръководителя, а целият
народ изпълнявал безпрекословно волята на императо-
ра. В Япония върховната власт принадлежала на импе-
ратора, който възлагал най-важните функции на управ-
лението на регенти и канцлери.
Хронологически граници. Европа, Азия и Африка
се развивали с различии темпове, но навлезли одновре-
менно в новия, по-висок стадий на своето обществено ус-
тройство. Европа встъпила в него около средата на XI
в., независимо от това, че градовете в по-напредналите
страни се появили значително по-рано: в Италия през
IX, а във Франция през X в. В Азия и Африка, където
обстановката била по-сложна, хронологията на събития-
та придобила по-широка амплитуда. Така напр. в Ки-
тай, най-могъщата държава в Азия, зазоряването на
развитого средновековие се сипнало към VIII — IX в., а
в Индия, втората голяма държава в региона — към XI
— XII в. Докато Япония отбелязала втория етап на фео-
дализма към IX — X в., Корея изживяла ранното сред-
8
новековие до VII в., а възходящият етап на феодализма
обхванал времето от VIII до XVIII в.
В Арабския халифат през 945 г. Абасидите били из-
местени от династията на Буидите (935 — 1055), конто
завладели Багдад и по време на своето управление поко-
рили Западен и Южен Иран, а също така и Ирак. Пред-
вождани от Тогрул бек (ок. 993 — 1063), селджуките
подчинили редица страни в Близкия и Средния Изток:
през 1038 — 1044 г. завладели Хорасан, 1042 — 1051 г.
— Западен Иран, 1043 г. — Хорезм, 1054 г. — Азер-
байджан, а 1055 г. — Багдад. Кайм, халифът на Абаси-
дите, присъдил на Тогрул бек титула султан, а след това
и званието „цар на Изтока и Запада".
По това време в Африка функционирали различии
държавни обединения. В Западната част на континента
се простирали Гана, Мали, Сонгхай, Моей, Ткрур, Фута-
Таро, Хауса, Канем и Борну, Йоруба, Етиопия, Судан. В
Източна Африка се намирали Китара-Буньоро, Буганда,
Анколе, Торо, Буха, Руанда, Бурунди, Суахили. В по-го-
лямата част от тези държави градовете, конто възпиава-
ли, се превърнали в търговски средища и в пристанища,
в управленски и културни центрове.
Хронологията на събитията в историята на населе-
нието в Централна и Южна Америка до появата на Хр.
Колумб все още продължавала да се детайлизира. До
средата на X в. майте, прогонени вероятно от масов глад
или природни бедствия, изоставили своите първоначал-
ни местоживелища, където процъфтявали градовете
Сейбал, Искун и др., и се установили в северните тери-
тории на полуостров Юкатан. В новата държава, конто
създали, възникнали градски центрове като Чичен-Ица,
Майяпан, Ушмал и др. Град Майяпан, основан 987 г.,
станал столица на държавата, навлязла през XII в. в по-
висп1 етап от своята история, продължил до към среда-
та на XV в.
През времето от XI до XII в. толтеките изоставили
своите домове в Тенаюка, Монте Албан, и се заселили в
северен Юкатан, където се включили в държавата на
ацтеките и преживели през XI — XV в. зенита на своето
могъщество. Империята на инките, обитаващи планинс-
9
ките плата на Андите, преминала динамичен път на
развитие. В края на XIV и началото на XV в. управля-
вал Инка Юпанки Пачакутека, конто разширил грани-
чите на своята държава. Столицата на империята Кучко
се превърнала в оживен център на политическия живот,
религията и културата.
Етнически потенциал. Човечеството застанало пред
прага на развитото феодално общество с увеличен жиз-
нен състав. Приема се, че около началото на XI в. насе-
ление™ на земята вече наброявало между 250 — 300
млн., докато към 1500 г. — възлизало на около 400 —
500 млн. души. По континенти приблизителната демог-
рафска картина получила конкретни очертания. Азия
продължила да държи палмата на първенството по ко-
личествени показатели: в нейните земи били съсредото-
чени към 250 млн. Европа достигнала 65 — 80 млн., до-
като Африка наброявала между 70 и 90 млн. Умножила
своето население и Доколумбова Америка, достигнала
около 50 млн. души.
По броя на своите поданици челно място в света за-
ел Китай, превишаващ в началото на XVI в. 100 млн.
души. През времето от XI до XV в. Индия се движела в
рамките на 50 млн., Япония — на 15 млн. В Африка на-
раснали поданиците на Гана, Мали и Сонгхай. В Доко-
лумбова Америка възпроизводството на населението
протичало добре в империята на инките (Перу) и в дър-
жавата на ацтеките (Мексике).
Възходящото развитие на демографските процеси в
Европа след Великото преселение на народите било пре-
къснато от чумната епидемия („Черната смърт"), поко-
сила през XIV в. около една четвърт от населението. В
началото на следващите столетия — XV и XVI, настъпи-
ло известно стабилизиране на възпроизводството на на-
родностите. Франция, най-многолюдната страна в Евро-
па по онова време, разполагала с повече от 15 млн. След
нея се нареждали Италия и Германия с около 11 млн.
души. Великобритания заедно с Ирландия не надхвър-
ляла 5 млн. жители.
В резултат на завоеванията на араби, монголо-тата-
ри, турци и др. намаляло населението в Азия. Общо взе-
10
то жизненият потенциал спаднал с около два-три пъти.
Настъпил период на застой. Не се забелязало нарастване
на хората от 1200 до 1300-та година. Както и в предиш-
ни времена, компактната част от населението на Земята
била съсредоточена в държавите на субконтинента Юж-
на Азия.
Настъпили положителни промени в биологичната
структура на обществото. Повишила се средната про-
дължителност на живота. В резултат от подобренията,
конто настъпили след появата на градовете човешкият
живот надмогнал 30-40 години и особено сред някои
среди достигнал по-високи граници. Достатъчно е да
приведем данни от живота на германските императори,
френските крале, както и за известии дейци на науката
и културата. Германският император Лудовик Баварски
(1314 — 1347) живял 60 г., Фридрих II Хохенщауфен
(1220 — 1250) — 56 г., Карл IV (1347 — 1378) — 62 г.,
Максимилиан I (1493 — 1519) — 60 г. Подобна била
картината и при френските крале: Филип II Огюст
(1180 — 1223) се радвал на живота 58 г., Луи IX Свети
(1226 — 1270) — 56 г., Филип VI (1328 — 1350) — 57
г., Луи XI (1461 — 1481) — 60 г.
Макар да водили напрегнат начин на живот, редица
представители на философската и теологическата мисъл
успели да достигнат до дълбока старост. Така Пиер Абе-
лар (1079 — 1142) завършил дните си на 63-годишна
възраст, Авицена (980 — 1037) — на 57 г., св. Тома Ак-
вински (1225 — 1274) — на 49 г., св. Бонавентура (1221
— 1274) — на 53 г., Алберт Велики (1206 — 1280) на 74
години.
Умножавали годините си и представители на оста-
налите социални групп. Това се отнася специално за
търговци, банкери, представители на патрициата, а съ-
що така и селяни.
През този период продължили своя естествен исто-
рически път големите империи на ранносредновековна-
та епоха — Китай, Япония, Делхийският султанат, Ви-
зантия, Свещената Римска империя, империята на ин-
ките в Америка. Зародили се нови големи държави:
Монголска, Турска. При управлението на Темучин хан
11
(1155 — 1227), провъзгласен през 1206 г. за „Велик
хан" (Чингис хан), се извършило обединяване на мон-
голските племена и татарите от р. Горен Амур до север-
ните граници на Китай. В началото на своето управле-
ние Темучин подчинил племената буряти, якути, кир-
гизи, обитаващи Южен Сибир и пристъпил към покоря-
ването на Източен Ираци обширните земи, простиращи
се от р. Сърдаря до планините на Иран и р. Тигър и
Оман. Подразделения на армията му подчинили Кав-
каз, преминали половецките степи и се разположили
при р. Дон. През 1223 г. монголците разбили руските
войски при р. Калка. Огромната им държава се прости-
рала от бреговете на Охотско море до Каспийско море.
Превърнал гр. Каракорум в столица, Чингис хан владе-
ел Северен Китай, значителни територии от Средне
Азия, Южен Сибир и обширни пространства на Задкав-
казието.
При монарсите след Чингис хан монголците продъл-
жили да покоряват нови земи и да провеждат победо-
носни завоевателни походи. През времето от 1231 до
1239 г. те присъединили Грузия, Армения и Азербайд-
жан. Внукът на Чингис хан, Батий (1227 — 1255) зав-
зел Рус. От 1236 до 1243 г. той провел опустошителни
набези в Източна Европа, преминал през Полша, Унга-
рия и Далмация и оставял навсякъде смърт, разруха и
пожарища. През 1243 г. се завърнал от Европа и при
Долна Волга основал прочутата „Златна орда", голяма
монголска държава, включваща земите от Иртиш до р.
Дунав. Хулагу хан (1217 — 1265), другият внук на Чин-
гис хан, покорил Иран и Ирак, Месопотамия и Сирия,
завладял Багдад. Третият внук на Чингис хан, Хубилай
(1260 — 1294) завзел Китай и поставил началото на
монголско-китайската империя, управлявана от динас-
тията Юан. През 1260 г. като император пренесъл сто-
лицата от Каракорум в Чжунду, днешния Пекин.
Друтата нова велика Държава в Азия, Османската,
се развила върху основата на множество — повече от
двадесет — бейлици (емирати) — в Мала Азия: Менте-
ше, Айдън, Сарухан, Кареси, Караман и др. Фактичес-
кият основател на Османската династия на турските
12
султани, Осман I (1299 или 1300 — 1326), наследил ед-
на облает в селджукската държава, завоювал обширна
облает от Византийската империя, отхвърлил господст-
вото на селджуките и обявил независимостта на своята
държава. За столица избрал Бруса (Бурса), силно укре-
пен град. Неговият син Орхан (1326 — 1361) разширил
граничите на държавата, покорил градовете Никея, Ни-
комидия (Изник) и достигнал проливите на Черно море,
насочвайки се към вътрешните територии на Балканс-
кий полуостров. Според свидетелството на Ибн Батута,
Орхан бил „най-могъщият от туркменските владетели,
най-богатият на съкровища, градове и войници", прите-
жавал около „сто укрепени замъци, конто обикаля пос-
тоянно". През 1352 г. турците превзели крепостта Цим-
пе. При земетресението 1354 г., което разрушило кре-
постните стени на Галиполи, те нахлули в града, възста-
новили разрушенията и продължили да настъпват.
Завладели Чорлу, Комотин, Димотика, османците
настъпвали. Султан Мурад I (1360 — 1389) превзел 1369
г. Адрианопол, пренесъл от Бруса столицата си тук и
насочил завоевателните си усилия към Македония. Сул-
тан Баязид I (1389 — 1402), наречен „Илдъръм" („Свет-
кавицата"), подчинил под своя скиптър Мала Азия и об-
ширни земи на Балканския полуостров. Завладял Со-
лун, територии от Сърбия и Тесалия, той присъединил
двете български царства: Търновското 1393 и Видинско-
то 1396 г. През 1444 г. при Варна султан Мурад II (1421
— 1451) разгромил кръстоносната армия на полския
крал Владислав III и на унгарския пълководец Янош
Хуняди. Малко по-късно, 1453 г. султан Мехмед II За-
воевател (1451 — 1481) завладял Константинопол, оку-
пирал Албания, ликвидирал суверенитета на Трапезунд-
ската империя и Кримското ханство.
Епохата на възходящото средновековие, конто изу-
чаваме, заблестява с плеяда велики личности — монар-
си, държавници, общественици, политици, учени-отк-
риватели, пътешественици, културтрегери, ръководите-
ли на религиозни институции. Върху талвега на събити-
ята изпъкват венценосци, монарси на Европа и Азия,
конто надмогват ограничените мащаби на своето време
13
и се опитват да променят хода на историята. С полити-
ческата си мощ надхвърлят граничите на своята държа-
ва германските императори Фридрих I Барбароса (1152
— 1190), Фридрих II Хохенщауфен (1212 — 1250), Зиг-
мунд Люксембургски (1410 — 1437). Континентални
мащаби придобило управлението на френските крале
Филип II Огюст (1180 — 1223), Луи IX Свети (1226 —
1270), на английските крале Уилям Завоевателя (1066
— 1087), Хенри II (1154 — 1189), Ричард I Лъвското
Сърце (1189 — 1199). Важна междудържавна роля иг-
рали чешките крале Пршемисъл Отокар II (1253 —
1278), Карл I (1346 — 1378), полските владетели княз
Болеслав II Смели (1058 — 1079), Кажимеж Велики
(1333 — 1370), унгарските венценосци Лайош Велики
(1342 — 1382) и Матиаш Корвин (1458 — 1490).
Силно въздействие върху двата континента — Евро-
па и Азия, упражнили монголските владетели Чингис
хан (1155 — 1227), Тамерлан (1336 — 1405) и Хубилай
(1260 — 1294), който станал император на Китай. Сул-
танът на турско-персийската държава Газна, Махмуд
Газневи (997 — 1030) създал огромна империя от Аму-
даря до Ганг и поречието на Инд. Турският султан Мех-
мед Завоевател (1451 — 1481) завладял през 1453 г.
Константинопол и преустановил историческото битие на
Византийската империя.
Великите личности в областта на религията намери-
ли проявление в сферата на големите исторически рели-
гии — будизма, конфуцианството, християнството, ис-
ляма и др. В Индия будистката мисъл достигнала висо-
ки върхове в научното дело на Шанкара (788 — 820), а
в индуизма — на Рамануджи (1027 — 1127), Мадхва
(1199 — 1278) и др. Етническата система на Конфуций
била развивана от Чжоу Дун-и (1017 — 1073), Чен Хао
(1032 — 1085), Чжу Си (ИЗО — 1200) и др. Между въз-
главителите на католическата църква се откроявали па-
пите Григорий VII Хилдебранд (1073 — 1085), Урбан II
(1088 — 1099), Инокентий III (1198 — 1216), Адриан IV
(1154 — 1159), Мартин IV (1281 — 1285). Западната
църква излъчила големи теолози от категорията на Ал-
берт Велики (1206 — 1280), св. Тома Аквински (1225 —
14
1274), св. Джованн Фиданца Бонавентура (1221 —
1274), Николай Кузански (1401 — 1464).
Икономически, политически и духовно-културни
връзки между континентите. Развитието на градовете
като първостепенен стопански фактор водело до разши-
ряване на търговките връзки не само между отделните
държави, но и между континентите. Универсалистките
тенденции, възникнали заедно с централизираните дър-
жави, разрушавали традиционната средновековна огра-
ниченост и изолираност и водели до установяване на ре-
гулярни, трайни взаимоотношения между империите в
Азия, Африка и Европа. Централизираните държави от
рода на Танската империя, Делхийския султанат, Япо-
ния, Корея, Багдадский халифат, разширявали търговс-
ките си операции с близки и далечни страни. Това била
всеобща закономерност, характерна и за Европа. Тър-
говците на Далечния изток, Средна Азия и Близкия
изток установили връзки с търговците на Африка, Ви-
зантийската империя, Свещената Римска империя,
Франция, Англия, Пиренейския полуостров, Чехия,
Полша, Ру сия.
Както сухопътни, тъй и водни търговски пътища
свързвали Далечния изток с Югоизточна Европа.'Пред-
мет на размяна били не само продукти на занаятчийска-
та дейност, селскостопански суровини, но и на лова и
риболова. Китайски търговци изнасяли копринени тъ-
кани, фарфор, злато, сребро, металически изделия, а
внасяли различии скъпоценни предмети, подправки,
слонова кост, благовония. Търговци от различии държа-
ви на Африка изнасяли злато, слонова кост, щраусови
пера, подправки, роби. Динамизирала се международна-
та търговия и в Европа. Търговци на италиански градо-
ве-републики — Венеция, Генуа, Флоренция и др. —
внасяли от страните на Леванта златарски произведе-
ния, коприна, памучни тъкани, различии видове подп-
равки: чер пипер, карамфил, канела, джинджифил. Ан-
глийски търговци разменяли желязо, олово, калай и
вълна, германски — ленени тъкани и вина, а чешки —
метални изделия, кожи и сукна.
Зачестили пътешествията на различии учени, дип-
15
ломати, мисионери, конто спомагали за взаимно опозна-
вала на страните, държавите и народите. В тази насока
положителна роля играели мисионери на християнство-
то, будизма и исляма.
По онова време бил извършен известен пробив в
официалната идеология на средновековното общество.
Върху основата на официалните идеологически системи
възникнали и се разпространили множество нови алтер-
нативни учения, конто представлявали опит за цялост-
но осмисляне на реалния свят. Тридесетте секти, обосо-
били се от будизма през I в. сл. Р. Хр., се увеличили.
Възникнал тантризмът, специфична мистична система.
През XI — XII в. се формирала тибетско-монголската
разновидност на будизма — ламаизмът. В исляма голя-
мо значение придобили различии секти: кармати, исма-
илити, суфисти и др. Нараснало значението на отделяй-
те школи: ханифи, шафити, маликити и ханбали. От
Римокатолическата църква отпаднали албигойци, ката-
ри, патарени, валденци и др., а от православната — пав-
ликяни, богомили, адамити и др. Разбира се, официал-
ните институции се стремели да задушават разпростра-
няването на ересите и сектите, но не винаги съумявали
да постигнат поставените си задачи.
Всеобщ характер придобило разпространяването на
хуманизма в неговите разнообразии форми. Разумът
триумфирал и подкопавал основите на традицията.
В условията на възходящия феодализъм аграрните
отношения започнали да отстъпват пред развиващата се
градска промишленост, която давала отпечатък върху
икономическата обществена система. Възникнало об-
ществено разделение на труда: занаятите се отделили от
селско стопанство. В градовете разцъфтяла динамична
занаятчийска дейност. Продуктите на труда, конто из-
работвали занаятчиите, служели не само за размяна, но
и за натрупване.
Три основни фактора оказали съдбоносно разруши-
телно влияние върху историческото развитие на Европа
и Азия по онова време. Това били арабите, селджукски-
те турци и монголите. След като в началото на VIII в.
присъединили към Халифата на Омайадите Северна Аф-
16
рика и се установили върху земите на Пиренейския по-
луостров, арабите се опитали да превземат Константино-
пол, покорили Бухара, Афганистан и достигнали до р.
Инд. По такъв начин териториите на Арабския халифат
обхванали огромни пространства от Атлантическия оке-
ан до Китай и Индия. В продължение на столетия (от
VIII до XV в.) в земите на Пиренейския полуостров бу-
шувала Реконкистата, борбата на местното население
против арабското господство, за освобождение. Едва
през 1492 г., когато испанците освободили Гранада, гос-
подството на маврите било окончателно ликвидирано на
полуострова.
Другият фактор, селджукските турци, през периода
от X до XI в. подчинил Багдадския халифат. По-конк-
ретно, през 945 г. селджуките завладели Багдад, а след
това паднали значителни територии на Византийската
империя, респективно почти всичките й владения в Ма-
ла Азия. По-нататък те подчинили Сирия, заплатили
Египет, присъединили Палестина, където се стичали
поклонници от всички страни. В Иерусалим се намирал
гробът на Иисуса Христа. Завладяването на свещените
за християните места за поклонение, тяхното поругава-
не от завоевателите, проявените издевателства и жесто-
кости предизвикали сериозни безпокойства в Европа.
По инициатива на папския престол били организирани
кръстоносни походи, в конто взели участие представите-
ли на обществеността в Западна Европа. Осемте кръсто-
носни похода, проведени от 1096 до 1270 г., призвани да
освободят гроба на Спасителя в Иерусалим от мохаме-
данско поругание, били свързани с понасянето на огром-
ни загуби и жертви. Изострили се отношенията между
Изтока и Запада. Религиозният фанатизъм взел невиж-
дани размери.
Що се отнася до опустошителните разорителни по-
ходи на монголците, проведени през XII — XIII в., те
нямали равни на себе си в историята. При управлението
на Чингис хан (Темучин), възглавявал монголската дър-
жава от 1206 до 1227 г., могъщата варварска империя
завладяла Южен Сибир, Северен Китай, Източен Иран,
Оман. В резултат от завоеванията Монголия включила в
2. История на средновековния свят
17
своите граници Северен Китай, огромна част от Азия,
Южен Сибир и големи територии от Задкавказието.
След смъртта на Чингис хан, неговият внук Вату (1235
— 1242) нахлул в Русия, а след това в Унгария, Чехия
и Полша. Златната орда, създадена през 1243 г. продъл-
жила нашествията. Там, където премине ли монголците,
оставяли развалини, пожарища и опустошения. При Ти-
мур (1389 — 1399) монголците навлезли в Индия, завзе-
ли Пенджаб.
Турската държава, провъзгласена през 1299 г. при
Осман I за султанат, прераснала по-късно в империя,
също така провеждала завоевателна политика. Възник-
нал в една от областите на селджукската държава, сул-
танатът на османците се превръща в огромна държава.
В нейните граници влизали обширни територии на Ви-
зантия, Североизточна Азия, а след това и на Европа.
Навлезли през 1352 г. на Балканския полуостров, ос-
манците покорили България, Сърбия, Трапезундската
империя, Кримското ханство, Албания.
Междудържавен и до голяма степей континентален
характер придобили противоречията между владетелите
на Франция и Англия, преминали през различии етапи,
докато намерят връхната си изява в Стогодишната вой-
на. Стремежите на двете страни да сложат ръка на
Фландрия се разразили в ожесточен военен конфликт,
започнал 1337 и продължил с известно прекъсване до
1453 г., когато било сключено примирив. По силата на
постигнатото споразумение английските владения във
Франция преминали в ръцете на френския крал, като
англичаните си запазили само гр. Кале.
Военните конфликта между Азия и Европа били съ-
пътствани и с вътрешни континентални противоречия.
През времето от XI до XIII в. в Европа възникнали кон-
фликта между Свещената Римска империя и папския
престол. Спорът между император Фридрих Барбароса
(1154-1155 — 1190) и папа Адриан IV (1154 — 1159)
бил изгладен, но противоречията на императора с новия
папа Александър III (1159 — 1181) придобили драмати-
чен характер. При понтификата на Инокентий III (1198
— 1216) римският папски двор успял да наложи своя
18
супремация в цяла Западна Европа.
Католическата църква се направила пред тежки из-
питания през следващото столетие, когато възникнали
противоречия с френската корона. Крал Филип IV Кра-
сиви (1285 — 1314), за да стабилизира финансовото по-
ложение на държавата след изтощителната фландърска
война, обложил духовенството с прекомерни налози. То-
ва го сблъскало с папа Бонифаций VIII (1294 — 1303),
горещ привърженик на теократичната идея. Започнал
съдебен процес срещу ордена на тамплиерите. Аресту -
вайки папа Бонифаций VIII, който починал в резултат
на униженията, на конто бил подложен, френският
крал наложил да бъде избран на негово място архиепис-
копът на Бордо, Бернард дьо Го, управлявал Църквата
под името Климент V (1305 — 1314). Понеже новият па-
па се страхувал да се установи в Рим, той пренесъл сто-
лицата на Църквата в Авиньон, град в Южна Франция.
Започнал нов период в нейната история, наричан „Ави-
ньонски плен" на папите, продължил от 1309 до 1378 г.
Папа Урбан VI (1378 — 1389) преместил столицата от-
ново в Рим, но трима папи, претендиращи за престола,
задълбочили противоречията в Църквата. Затова след-
ващият период от нейната история бива наричан „Велик
разкол", „Велика схизма". Авторитетът на институция-
та бил подкопан.
Както показва изложението на събитията, през раз-
глеждания период в живота на средновековния свят
протичали два вида процеси, неразделно свързани по-
между си. Единият вид, характеризиращ се с определе-
ни сходства в различните територии на Земята, обхва-
щал най-общите закони и закономерности в живота на
градовете, другият вид произтичали от конкретните ус-
ловия на живот в отделните континенти, региони и дър-
жави. Сходствата произлизали от зараждането и утвър-
ждаването на градовете, създали новия облик на чове-
чеството. В тясна връзка и зависимост от концентрация-
та на множество хора на едно място били създадени ус-
ловия за установяване на традиции, за развитието на
приемствеността във всички области на живота, за обо-
гатяване на натрупания социален опит, за култивиране
19
на историческата памет. На базата на градския стил на
живот се оформили хуманистичните системи, навлезли
в мисловността и поведението на хората. Човешкият ра-
зум разкъсвал оковите на традицията. Наред с официал-
ните светогледни теории се появили различии отклоне-
ния от господстващата идеология. В отделните държави
народите формирали свои схващания за природата, об-
ществото и мисълта. Всевластието на авторитетите на-
малявало.
2. СРЕДНОВЕКОВНИ ГР АД ОВЕ
Обикновено <грдц се нарича селище, заобиколено с
крепостни стени. За град, ограден със стена, се говори в
Библията, кн. Левит, 25, 29. Древните евреи не само
опасвали града със стени, издигали в тях кули, но го
превръщали в религиозно, стопанско и културно среди-
ще, възвисявали го в град-майка (2 кн. Царства, 20, 19;
Числа, 21, 32). В понятието „полис", „град" Омир вла-
гал триаспектно съдържание: първо, градско селище,
второ, политическа единица и трето, гражданска общ-
ност, образуваща едно цяло. За историците и писатели-
те на Елада градът бил социален организъм, върху кой-
то се изграждал светът. Аристотел обяснявал заражда-
нето на полиса като резултат от обединяването на ня-
колко селища, желаещи да живеят общо.
Римляните разбирани многообразните функции на
града и го обозначавали с различии термини. С поняти-
ето civitas, atis те давали характеристика на град, общи-
на, държава, гражданин, гражданско право. Много чес-
то те използвали думата urbs, urbis, с която наричали
град, обграден с крепостни стени, жители на град, кре-
пост, столица. В някои части на Римската империя си
служели с villa, ае, лятна къща, заграден селски дом.
Не рядко се среща и burgus, i, укрепено селище от град-
ски тип. В съчиненията на арабски историци и географи
от IX — X в. се употребяват найменованията „мадина",
„балад" и „карайа", конто притежават разнородно съ-
държание и се употребяват конкретно за селища от раз-
личен тип.
По интересен начин дефинирал града Прокопий Ке-
сарийски, който виждал в него три отличителни приз-
нака: притежаването на градски статус, съответстващи
постройки и многолюдно население. Това обстоятелство
го разграничавало от многобройните крепости.
Разбира се, в латинския език се употребяват и други
термини за именуване на укрепени селища, конто не ви-
наги се характеризират като градове. Става дума за
21
castellum, малка крепост, укрепление, убежище, пла-
нинско село, ферма, водохранилище, твърдина, и
castrum, многоаспектно понятие, употребявано в смисъл
на малка крепост, постоянен лагер, поредица градове,
възникнали на базата на укрепен лагер. Военните лаге-
ри, фиксирани с двата термина, могли да бъдат изграде-
ни на бряг на море за защита на кораби и отблъскване
на десант. Освен това те придобили и други значения
казарма, военна служба, военно дело, императорска ре-
зиденция. Етимологическият произход на понятието за
града обаче не може да разкрие в пълнота социалното
съдържание на явлението, което било много по-широко
и всеобхватно.
Теории за генезиса на средновековните градове. Ве-
че столетия наред поколения западноевропейски учени-
историци изучават зараждането и развитието на градо-
вете. Натрупана е огромна литература, превърната в са-
мостоятелен отрасъл на хуманитаристиката. Създадени
са редица теории за тяхната поява, за устройството и
управлението им, за икономическата им система, за
културните им функции. Лансираните възгледи за въз-
никването на градовете — романска, гилдейска, Марко-
ва, сеньориална, пазарна, за топографския думализъм
— притежават различна познавателна стойност. Марк-
систката теория отразява материалистического разбира-
не за обществения процес.
Представителите нц ромацската теория — абат Жан
Дюбо (1670 — 1742), Огюстен Тиери (1795 — 1856),
Франсуа Гизо (1787 — 1874), Карл Фр. Савини (1779 —
1861) и др. — абсолютизират влиянието на късноримс-
ките градове и с тях обясняват възникването на градове-
те в Западна Европа. Те правилно забелязват, че много
от средновековните центрове се развили върху основите
на римски центрове, но не оценили достатъчно различи-
ята в тяхното социално съдържание, обществени функ-
ции и пр. Те забелязали приемствеността в терминоло-
ги ята, но не отчели, че ново съдържание придобили в
средновековната епоха категориите муниципии, куриа,
куриали. Не взели под внимание обстоятелството, че
римските муниципии и сенати били вече историческо
22
минало, а средновековните сеньори и техните васали
представлявали значително по-различна политическа
сила. Подцепили немаловажния факт, че муниципиал-
ната система от периода на късната империя трудно мо-
же да бъде сравнявана с устройството на градовете, кон-
то разполагали с гарантирани свободи, права и пр. Сред-
новековната държава в лицето на своите империи, крал-
ства и пр. разполагала с по-различна фискална система
и финанси. м
Другата теория, гилдейската) основана от германс-
кий медиевист Ото фон Гирке (1841 — 1921), разглежда
градовете като резултат от образуването на гилдиите, на
свободния съюз на гражданите в защита на своите пра-
ва. .Сеньориалната концепция, наричана обикновено те-
ория за феодалното имение, отстоявана от Карл Фрид-
рих Айхорн (1781 — 1854), Томас Арнолд (1838 —
1841), Карл Вилхелм Нитцш (1818 — 1888) — търси на-
чалото на града във феодалното имение, откъдето воде-
ли своето устройство институциите и правото на града
като обществена система.
Марковата теория, свързана с имената и научното
дело на Георг Лудвиг Маурер (1790 — 1872), Ото фон
Гирке (1841 — 1921), Георг фон Белов (1858 — 1927),
приема, че началото на града се корени в общината мар-
ка. ТСакто показва и наименованието, пазарната теза от-
крива произхода на града нпазарното право. Това разби-
ране се поддържа от Рихард ТПрьодер (1838 — 1917), С.
Ритшел. Анри Пирен (1862 — 1935), следван от С. Рит-
шел, обяснява генезиса на града с появата на пазара, ор-
ганизиран в бурга, крепостта.
Английският историк Фредерик Уилям Метлънд
(1850 — 1906), заедно с някои други автори, лансира
известната бургова теория, според която градът възник-
ва на базата на крепостта, на бурга. Въз основа на топог-
рафски данни някои автори като X. Планиц, Ед. Енен и
др. търсят аргументация за доказване особения специ-
фичен характер на града като типично отражение на ис-
торията в Западна Европа.
Марксистката историопис, представлявана главно
от историци в бившия Съветски съюз и някогашната
23
ГДР, разработват проблема в съответствие с историчес-
кий материализъм. Издават се трудовете на В. В. Стак-
лицкая-Терешкович, А. Я. Левицки, С. М. Стам, В. И.
Рутенбург, Ф. Я. Полянски, А. А. Крилова, Т. С. Осипо-
ва, Н. П. Соколов и др.
Съветската медиевистика обяснява появата на града
конкретно с отделянето на занаятите от селското стопан-
ство, с развитието на парично-стоковите отношения,
бягството на селяните от феодалните имения и устано-
вяването им в нови местоживелища, с отделянето на се-
лото от града. Това са основните фактори, с конто се
разкрива зараждането и утвърждаването на градовете
като центрове на занаятчийска и търговска дейност. В
трудовете на медиевистите от марксистката школа посо-
чените предпоставки намират съответна обосновка било
с факти от изворите, било със социологическа аргумен-
тация.
Макар да са постигнати значителни успехи при пос-
тавянето и решаването на редица проблеми в историог-
рафията, много въпроси продължават да стоят нереше-
ни и очакват своите изследователи. По неписана тради-
ция изследователите се занимават предимно с развоя на
градовете в отделяйте страни и рядко в континентите
като цяло. По тази причина все още не са намерили на-
учна разработка общите тенденции в развоя на градове-
те в Европа, Азия, Африка и Латинска Америка, както
и своеобразията, конто характеризират сложната им и
динамична история. Повече внимание се отделя на гра-
довете като стопански и религиозни средища, а по-мал-
ко за тях като люлка на новата, средновековна цивили-
зация.
Извори и фактология. Историята на производител-
ните сили и производствените отношения изобщо и по-
специално на градовете, е отразена в множество свиде-
телства на епохата. Тяхното приблизително типологизи-
ране е непосилна задача. Невъзможно е да бъдат просле-
дени отделните извори и издания. Огромна информация
се натрупва в резултат от археологически разкопки.
Анали и хроники, както и разнообразии писмени мате-
риали разширяват знанията, с конто разполагаме за ма-
24
териалния и духовния бит на гражданите, за оръдията
на труда, за жилището и жилищната среда, за отделяй-
те видове занаяти и за тяхното практикуване. Свежи
факти съдържат миниатюрите, изобразяващи вътреш-
ното и външното устройство на градовете, техните кре-
постни стени, отбранителни съоръжения, мостове, стра-
жеви наблюдателни кули, часовници.
Особен дял извори образуват различии трактату за
занаятите и занаятчийската дейност. Такъв характер
има трактатът на монах Теофил „Описание на различни-
те занаяти", а също „Книга на епарха", „Записки за Ча-
нъан" на Сун Мин-цю, „Продукция на местного произ-
водство" и др. Особена стойност притежават хартите за
образуването на отделните градове, за откриване на па-
наири и пазари, издадени от императори, крале, сеньо-
ри и отделни други представители на аристокрацията.
Цеховите статута, уставите, са също така важно свиде-
телство за конкретного развитие на производствената
дейност. Специално отбелязване заслужават някои акто-
ви материали, отчети, закони и др. на градските съвети.
Поради своя обем и разпръснатост в различните ар-
хивохранилища на средновековния свят все още липсва
пълно цялостно издание на документацията за среднове-
ковните градове. Отсъствието на подобен многотомен
сборник се компенсира с издания на отделен род извори,
организирани от националните исторически школи в
света. Историците на Китай насочили своето внимание
към събирането и оповестяването на градското законо-
дателство. Според някои начисления около 1003 г. дейс-
тващото по онова време законодателство възлизало на
повече от 18 550 закона. През 1174 г. специално ведом-
ство по обнародването на закони оповестило „Кодекс за-
кони", отразяващ исторического развитие на икономи-
ката в Китай през X — XIII в. Привеждали се в извест-
ност и други извори: „Търговски закони", „Полезни из-
копаеми", „Коприна", „Продоволствие и стоки" и др.
Що се касае до Индия, тук издирването на извори за
градовете на средновековието продължава. Много голя-
мо внимание се отделя на вестите от археологически
разкопки, даващи знания за материалния и духовния
25
живот. Ийтерес предизвикват епиграфските паметници:
издирени са повече от 12 000 документа, но са публику-
вани едва 3500.
Нумизматичните материали са интересен и важен
извор. Писмените паметници обаче продължават да се
оценяват като най-ценни за изучаване развоя на средно-
вековния град в историята на Индия. Прочутите „Запис-
ки за Западния свят" на китайския пътешественик бу-
дист-поклонник Сюан Цзан", пропътувал през 630 —
645 г. огромни пространства, са един от най-често из-
ползваните извори поради уникалния характер на вес-
тите, съдържащи се в него. Информацията се разширя-
ва от „Житие на Сюан Цзан", подготвено от иегов уче-
ник. Фа Сян, друг китайски пътешественик, обиколил
Индия в началото на V в., допълва фактите за редица
процъфтяващи градове в страната. За следващите пери-
оди от живота на Индия изворовата база се разширява и
умножава. В началото на XII в. в правния коментар
„Митакшара" за старата Дхармашастра Яджанавалки се
включва голяма част от законодателството на Южна Ин-
дия през ранното средновековие. Описанието на китайс-
кия пътешественик Чжоу Жу-гуа за търговската дей-
ност и стопанските отношения в Индия около 1225 г. е
недостатъчно оползотворена съкровищница. Тази конс-
татация, направена от някои изследователи, се отнася и
за наблюденията на арабския географ Ибн Хаукал, кой-
то осведомява за множество търговски операции на ин-
дуси в Персийския залив. Венецианецът Марко Поло,
който посетил Индия 1292 — 1293 г., запознава общест-
веността на Европа с факти за различии страни от живо-
та на обществото в Индия: държавно устройство, касти,
търговия, стопански отношения. В тази насока интерес
пораждат и данните на монаха Йоан Монтекорвино,
член на францисканския орден.
От европейските исторически школи сравнително
по-пълни издания на изворите за средновековните гра-
дове организират медиевистите в Германия. През перио-
да от 1870 до 1871 г. в Страсбург в два тома излизат
„Хрониките на германските градове от XIV до XVI в.“,
едно добро издание. Фридрих Койтген (1861 — 1936) из-
26
дава през 1901 г. в Берлин „Извори към исторического
състояние на градовете в Германия". В четиринадесет
тома през 1879 — 1901 г. в Страсбург са оповестени „Из-
вори и актове на град Страсбург". През периода 1885 —
1893 г. в Берлин излизат в три тома „Извори към исто-
рията на град Вормс". Издадени са и наративни извори
за гр. Кьолн „Хроники на германските градове", т. ХП
— XIV, Лайпциг, 1875 — 1877; „Актове към историята
на положението и управлението на град Кьолн през XIV
и XV в.“, т. I — II, Бон, 1893 — 1895. Една интересна
публикация на цеховите статути на гр. Любек излиза в
самия град Любек 1864 г. под наслов: „Стари занаят-
чийски сдружения в Любек".
Френската медиевистика създала също солидни тра-
диции при издирването и отпечатването на извори за
градовете и гражданите. Един основен раздел образуват
т. нар. „харти", издавани от краля или сеньорите за об-
разуването на градовете. „Книга на занаятите", подгот-
вена 1268 г., включва цехови устави и дава изключител-
но полезна информация за устройството и управлението
на градското занаятчийство. Албумът на Виляр Гонекур
запазва за бъдните векове рисунки на сгради, площади,
мостове, кули, както и разнообразии чертежи. Многоб-
ройни „Търговски книги", съставени в големи количест-
ва от отделни търговци, осветляват множество подроб-
ности от състоянието на търговията и ролята на търгов-
ците. Прочутите „Кутюми на Бовези", подготвени около
1280 г. от прависта Бомануар (ок. 1250 — 1296) открех-
ват завесата за живота на различните обществени слоеве
в градовете. Такъв характер имат кутюмите на редица
други градове: Орлеан, Артуа, Пикардия, Бретан, Шам-
пан и др.
Цялостният живот на Франция, включително и на
гадовете, намерил отражение в редица хроники и анали.
Между тях заслужават да бъдат отбелязани хрониката
на Сен Дени, Голямата френска хроника и др.
Не останала назад в издирването на извори и анг-
лийската медиевистика. Както и в живота на Франция,
първите извори за развоя на градовете в Англия били
хартите за тяхното учредяване, дарени от краля и раз-
27
личните магната. За състоянието на градовете през XI
в. важни податки се срещат в известната „Книга за
Страшния съд". Сравнително богата известия са запазе-
ни за големите градове Лондон, Ливърпул, Бристъл,
Йорк. За външната търговия сведения се срещат в „Тър-
говска харта", „Трактат за дейността на корабната ком-
пания", „Свитъци за отчитането на митата", „Памфлет
за английската политика", „Черна книга на адмирал-
тействата" и др.
Медиевиста ката в Италия натрупва интересен и съ-
държателен опит в изучаването на изворите за история-
та на градовете-републики на Апенинския полуостров,
както и за останалите градските центрове, избрали дру-
ги форми на управление. Документите за образуването
на градовете — споменатите вече „харти" — са първия
документ от този род, открил важен етап от развоя на
Мантуа, Ферара, Пиза, Кремона, Генуа, Милано, Перуд-
жа и др. Друг вид извори били статутите за управление-
то на градовете. Свои статута притежавали всички гра-
дове, но особен интерес предизвикват тези на Парма,
Модена, Пистоя, Бреша, Лука, Венеция. Оформени през
XIII — XIV в., те били основен извор за развитието на
италианските градове. Свои цехови статути притежава-
ли всички градове, в конто били създадени занаятчийс-
ки организации: Венеция, Флоренция, Сиена. Заедно с
укрепването на градовете-републики била създадена
практиката да бъдат издавани специален род грамоти,
като напр. „Книга за правата на Генуезката република".
Комуната във Флоренция подготвила специална книга
(Либро деи провизионе) за приходите и разходите на ко-
муната. Флоренция запазва книга за раздаването на ми-
лостиня.
Привилегиите, предоставени на чуждестранните
търговци, са друг вид извори. Те са фиксирани в специ-
ални издания от категорията на „Книга за правата на
Генуезката република", както и в множество други из-
вори от подобно естество. Дейността на банките също та-
ка е отразена в редица документи. Издавани били „Кни-
га за коприната", „Книга за предачите", „Книга за бояд-
жиите", „Книга за работниците" и др. Научните тракта-
28
ти, посветени на един или друг въпрос от историята на
градовете, допълват общата информация, с която разпо-
лагат историците. Става дума за такива произведения
като „Трактат за цеха на вълнарите", в който са показа-
ни около 30 дейности при обработването на вълнения
продукт. „Книга за различните страни и търговски мер-
ки“ на търговеца от Флоренция Франческо Балдучи Пе-
голоти (края на XIII в. — към 1347) осветлява същест-
вени страни от функционирането на търговията. За пър-
вата половина на XV в. много голям интерес предизвик-
ва трактатът „Наставление за търговското дело“, изля-
зъл изпод перото вероятно на магната от Флоренция
Бернардо Уцано.
Както е известно, първите градове в историята на
човечеството възникнали през периода от IV-то до I хи-
лядолетие пр. Р. Хр. в Двуречието, Месопотамия, Дре-
вен Египет, Сирия, Мала Азия, Задкавказието, Индия,
Китай. Те се оформили като административни и религи-
озни центрове. Такъв характер придобили Урук, Киш,
Ур, Лагаш, Мемфис, както и някои други сред ища.
Обикновено те възниквали около храмовете и развитие-
то им било свързано с функциите на сакралните инсти-
туции. Най-големите градски средища били царски ре-
зиденции, крепости, религиозни седалища. В тях били
съсредоточени стопански институции, работилници и
пр
В процъфтяващото робовладелско общество градове-
те придобили ново социално съдържание и изпълнявали
по широки функции: те се превърнали в органи на соци-
ално-политическата система на обществото. р структу-
рата на града влизали не само гражданите, но и населе-
нието, обитаващо неговите околности. В гръцките поли-
си живеели не само коренните жители на града, но и се-
ляните от близките територии. Полисът бил формация
от свободни граждани земевладелци, част от конто орга-
низирали труда на населението, респективно на робите.
Водеща личност в полиса бил поземленият собственик,
свободният занаятчия. Това, разбира се, не означава, че
всеки полис бил град и всеки град притежавал характер
на полис. По характера на своето население Спарта на-
29
подобявала село, Пирея — търговско пристанище.
Италианските градове напомняли гръцките, но това
се отнася главно за селищата на етруските. След завла-
дяването на италийските градове от Рим обстановката се
изменила. Възникнало делението на граждани и селяни.
Важно значение за формирането на римския град имал
издаденият от Юлий Цезар Закон за муниципиите, об-
щините. Бил оформен социалният статут на римския
гражданин: освободен от налози. Възникнали специали-
зирани градски социални групи: магистрати, оформени
в градски съвет и пр.
Приема се, че след VII в. в историята на Европа и
Азия се оформили три основни типа градове. Единият
тип били европейските градове и по-специално италиан-
ските, вторият тип — арабските и третият — византийс-
ките. Използването на сравнително-историческия метод
при тяхното анализиране ще помогне за по-доброто
вникване в проблемите. Не е лишено от основание раз-
бирането на някои историци, според конто мюсюлманс-
кият град бил равноправен приемник на античния по-
лис, както византийският град — на европейския.
В Азия и Европа градовете се появили през ранното
средновековие. Ако в Азия, по-специално в най-разви
тите страни като Индия, Китай, Арабския халифат, на-
чалото им се отнася към VII — VIII в., в Европа карти-
ната била по-сложна: в италианските предели градовете
се появили към VII — VIII — IX в., докато в другите за-
падноевропейски страни зараждането им станало през
периода от X до XII в. Това е напълно разбираемо, като
се вземе под внимание обстоятелството, че развитието
на отделяйте страни и райони протичало неравномерно.
Една от причините за различията между мюсюлман-
ския и римско-византийския град се корени в обстанов-
ката, настъпила след завоеванията на варварите. Върху
основите на икономическия и политическия живот на
континента след падането на Западната Римска импе-
рия интензивното развитие на Арабския халифат оказа-
ло значително влияние. Концепцията на А. Пирен, спо-
ред когото причина за упадъка на Европа след нашест-
вието на варварите било образуването на Арабския ха-
30
лифат, прекъснал връзките с континента, едва ли може
да се приеме. Не подлежи на съмнение, че в продълже-
ние на няколко века обменът между Азия и Европа
включвал суровини, предмети на лукса, новости в об-
ластта на техниката. Напредъкът на Изтока не предотв-
ратил победата на Реконкистата, както и организиране-
то на кръстоносните походи. Не е за подценяване обсто-
ятелството, че докато рицарите на Европа проявявали
усилия да установят господство в Изтока, в Ломбардия
и Фландрия разцъфтявали градовете и занаятчийската
и търговската дейност достигнали големи успехи.
В Европа средновековните градове възникнали вър-
ху две социални основи. Едната била системата на ан-
тичните муниципии, претърпели катастрофален упадък
след нашествията на варварите, а след това тръгнали по
пътя на преобразуването в качествено нови формации.
Другата образували структурите на селищата на варвар-
ските племена и новите центрове на социалния живот:
политико-административните седалища, сакралните
пунктове, правителствените резиденции, военните и
граничните лагери, защитните фортове, кули и пр. Във
всички тези поселения се извършвала разнообразна за-
наятчийска и търговска дейност.
В тези два основни типа селища — римските муни-
ципии, от една страна, и новите центрове, от друга — се
превърнали в изходни пунктове за развитието на сред-
новековните градове. Различията в хронологическите
граници на този сложен процес на градообразуване в Ев-
ропа и Азия наистина са твърде широки: от I — II хиля-
долетие до IX в. Това било грамаден период от време,
през което се формирал градският строй, възникнали и
се утвърждавали структурите на новата обществена сис-
тема.
Появата на градовете отбелязала началото на нов
етап в историята на средновековното общество: завър-
шило ранното средновековие, настъпил периодът на
развития феодализъм. Границата между двата етапа от-
белязало зараждането и утвърждаването на градовете.
Възникнали веднъж, те не били само центрове на заная-
ти и търговия, но и на административна, военна, рели-
31
гиозна и културна дейност. Това определяло и тяхното
важно място в икономическата, политическата и кул-
турната история на човечеството. За разлика от Визан-
тия и страните на Изтока, където феодализмът възник-
нал върху основата на разлагащите се робовладелски от-
ношения и преустройството не засегнало съществено
градовете, в Западна Европа тяхната история била по-
сложна и противоречива. В редица страни на Изтока ка-
то Иран, старите градове продължавали да функциони-
рат. Константинопол, Александрия и Антиохия разцъф-
тявали като средища на занаятчийска и търговска дей-
ност, поддържали оживени търговски връзки. В Китай
имало редица градове, конто се развивали и процъфтя-
вали — Хуанчжоу, Чанъан, Лоян и други. В Индия съ-
що се развивали множество градски центрове — Налан-
да, Джилики, Каляни, Шривиджайа и други.
В Западна Европа пред преходната епоха от стария
към феодалния свят градовете в значителна степей за-
паднали. Намаляло и населението в традиционните те-
ритории на империята — Италия, Испания, Галия и
други. Това се отнася и за Изтока през периода на Вели-
кото преселение на народите.
Хронологически зараждането на градовете в Запад-
на Европа се отнася към X — XII в., когато, в резултат
от по-нататъшното развитие на производителните сили,
занаятите се отделили от селското стопанство. За тяхна-
та поява спомогнало и развитието на парично-стоковите
отношения, както и общото усъвършенстване на соци-
ално-икономическите и обществено-политическите отно-
шения. В страните на Изтока това станало значително
по-рано — през VI — VIII в.
Причини за възникване на градовете. В основни ли-
нии те се коренели в дълбоките промени, конто настъ-
пили в икономическия живот на обществото към края
на ранното средновековие. Производителните сили отбе-
лязали значителен подем.
Повсеместно било въвеждането на усъвършенстван
плуг на колела с режещо устройство, лемеж и приспо-
собление за размяната.
Занаятчийският отрасъл придобивал все по-нараст-
32
ващо значение. По-нататъшното развитие на производи-
телните сили неизбежно водело до обособяване на нови
занаяти, до усъвършенстване на техниката и технологи-
ята на производствения процес. Настъпил подем в обра-
ботването на металите, тъканите, кожарството, строи-
телството, мелничарството. Важна роля започнало да
играе желязообработването и производството на вълне-
ни тъкани. За нуждите на селското стопанство били из-
работвани плугове, палешници, копачи, лизгари, моти-
ки, пирони, а за военного дело — шлемове, ризници,
копия, мечове. Нараснало значението на металолеенето,
на сарачеството, дърводелството, на текстилното произ-
водство.
Подобрило се обработването на тъканите. Вълнените
дрехи масово навлезли в бита. В самостоятелен отрасъл
се превърнало сукнопроизводството. Фландрия, Фрис-
ландия, Североизточна Франция и Северна Италия ста-
нали традиционни средища на сукнената промишле-
ност.
Появата на специализираните занаяти се отразила
върху по-нататъшния възход на селското стопанство.
Въвеждането на по-съвършени оръдия на труда подоб-
рило обработването на селскостопанските култури и уве-
личило продукцията. Размяната между селото и града
се разширила и задълбочила.
Възникване на градовете. В резултат от отделянето
на занаятите от селското стопанство, бягството на селя-
ните от феодалните имения, цялостното развитие на
икономическите взаимоотношения, възникнала обек-
тивната потребност от градове и от градска организация
на производството. Наистина градовете съществували и
в старого робовладелско общество, но през време на вар-
варските нашествия те били до голяма степей разруше-
ни. Запазените от тях през ранното средновековие се
превърнали в административни центрове, епископски
седалища, крепости, конто бранели жителите си от на-
шественици.
Една част от избягалите от феодална зависимост и
експлоатация селяни, занимаващи се със занятчийство,
намерили убежище в старите градове на Италия, Фран-
s. История на средноврк свят 33
ция, Германия, Англия и другите страни. Възобновили
своя живот италианските градове Венеция, Генуа, Неа-
пол, Флоренция, Болоня, Милано, Рим. Оживила се
икономиката на френските средища Тулуза, Лион, Мар-
силия, Бордо, Париж, на германските Кьолн, Майнц,
Регенсбург. Разцъфтели английските центрове Лондон,
Йорк, Глостър, Честър.
Малкото по брой стари градове не били в състояние
да приютят многобройните маси занаятчии, конто тър-
сели не само пазари за пласиране на своята продукция,
но и средища, където да живеят. Били основани мно-
жество нови градове, конто се преустроили в центрове
на занаятчийската и търговската дейност. Названията
на някои от тях били свързани с местата, около конто
възниквали. Известна част се оформили около замъци и
крепости — Аугсбург, Страсбург, Бранденбург, друга
част се установили около мостове и реки — Брюге
(мост), Оксфорд (биков брод), Франкфурт на Майн,
Франкфурт на Одер и други. Известен брой градове из-
раснали около различии абатства — Сент Жермен, Сент
Етиен, Сент Олбанс, Сант Яго.
Върху по-нататъшния подем на селскостопанската и
занаятчийската дейност благотворно отражение дало въ-
веждането на редица технически новости. През времето
след IX — XII в. в Европа се разпространили впрегатни
принадлежности с хамут, конто усъвършенствали тран-
спорта и увеличили тегловата сила на конете. Започнало
съоръжаването на вятърни мелници, познати още от
древни времена, за мелене на зърно. Вятърните мелни-
ци, снабдени със зъбчати принадлежности, започнали
да се използват и в други сфери на производството..На-
ред с водните мелници, те се превръщали в източник на
енергия. В металургията внедрявали водното колело за
привеждане в движение на мехове, пълни с въздух, чрез
конто се движели ковашки чукове в ковачниците. Вод-
ното колело се използвало и при боядисването на Плато-
ве.
През XI — XV в. бил внедрен хоризонтален тъкачен
стан с педали, който увеличил производителността на
труда четири пъти. След като през XIII в. в Китай било
34
открито примитивно ракетно оръжие, то преминало у
арабите, а чрез тях в Европа. По това време арбалетът
изместил лъка и се превърнал в широко разпространен
вид оръжие. След 1320 г. в Европа се въвели първите
оръдия, стрелящи с барут. Усъвършенствало се отлива-
нето на чугун. Във Венеция се разширило производство-
то на стъкло. В Англия каменните въглища започнали
да се използват за отопление. За привеждане в движе-
ние на стругарски стан около 1350 г. започнала да се из-
ползва силата на водата.
Важно значение имали конструираните около 1450
г. часовници с пружини. През 1436 г. германският изоб-
ретател Йохан Гутенберг (1400 — 1468) поставил нача-
лото на книгопечатането в Европа. До 1500 г. броят на
печатниците достигнал 250, напечатани били 40 000
книги.
Градовете — центрове на занаятчийска и търговска
дейност. Местата, където избягалите селяни се заселва-
ли, били избирани в зависимост от много причини —
подходящи условия за упражняване на занаятите, си-
гурност за живота и продукцията на занаятчиите, въз-
можности за набавянето на суровини и за пласиране на
стоките. Най-рано се образували градовете в Северна
Италия и Южна Франция, където развитието на произ-
водителните сили протичало по-бързо и отделянето на
занаятите от селското стопанство станало необратимо.
След това, през X — XI в. се създали възможности за
поява на градове и в Северна Франция, Нидерландия,
Англия и Югозападна Германия. През XI в. се появили
градове във Фландрия, а през XII — XIII в. — в Сканди-
навские страни и Ирландия.
Компактната част от населението на новосъздадени-
те градове образували занаятчиите, конто напуснали
своите села, движени от желанието да отхвърлят лична-
та си зависимост от феодала земевладелец. Борейки се с
феодалната аристокрация, селяните, конто ставали
граждани, извоювали редица права и привилегии и осо-
бено своята свобода.
Макар да ставали граждани, занаятчиите продъл-
жавали да спазват селските си навици, връзките си със
35
селата. За разлика от селата, конто се наложили като
центрове на земеделие и скотовъдство, градовете се
оформили като средища на занаяти, на промишленост и
търговия. При все това селското стопанство продължа-
вало да заема важно място в живота на градовете. В ре-
дица градове бил отглеждан добитък, заради което собс-
твениците му притежавали ниви, пасбища и градини.
Занаятите, конто били упражнявани, зависели до голя-
ма степей от суровините, произвеждани в селата.
Броят на градовете в Европа и Азия трудно може да
бъде относително установен, но има известии данни, въз
основа на конто могат да се направят пррблизителни из-
числения. Приема се, че в края на XV в. в Европа се
оформили около 10 000 града, а в Свещената Римска
империя те достигали към 3000. През XI в. от 120-те
града в Германия 40 били епископски, 12 — кралски ре-
зиденции, а 60 — центрове на феодални владения. При
английския крал Едуард I (1272 — 1307) в Парламента
участвали представители на 166 града, от което може да
се направи заключението за техния брой в Англия по
това време. По списъка за налозите от 1377 — 1381 г.
'става ясно, че имало към 300 градски центрове, като
Йорк броял повече от 10 000 жители, а Бристол, Пли-
мут, Ковънтри, Норич и Линкълн достигали от 5 до 10
000 души, докато други 11 града възлизали от 3 до 5000
души. Към края на XV в. градовете в Швеция достигна-
ли около 80.
Оскъдната, откъслечна информация, разпръсната в
различии източници, дава известна възможност за възс-
тановяване картината на градовете в страните на Изто-
ка. Според един списък на Георги Кипърски от V — VI
в. в Сирия и Палестина градовете наброявали 138. Ако
се правят изводи от някои китайски сведения, би могло
да се заключи, че в Южна Индия имало 580 града, кон-
то китайският посланик в Харше, пълководецът Ван
Сюан-цзе, успял да покори по време на един наказате-
лен поход през 648 г. Това сведение се поставя под съм-
нение от някои историци, конто не приемат, че общо
взето малочисленият отряд, съставен от тибетци и не-
палци, конто се намирали във васална зависимост, е мо-
36
гъл да покори толкова много градове. За огромната Ки-
тайска империя могат да бъдат правени само приблизи-
телни изчисления за броя на градовете през отделяйте
етапи от нейната бурна история. Знае се, че през VII в.
империята била разделена на 9 големи окръзи. Самата
администрация включвала 190 области и 1255 околии.
Начело на вътрешната администрация стояли 12 губер-
натори, като цялото население достигало около 46 млн.
души. В Европа картината била по-друга: ако през пър-
вите столетия след нашествието на варварите градовете
не надминавали няколкостотин, през XV в. те достигна-
ли около 10 000.
В зависимост от своите мащаби, от броя -на населе-
нието, градовете в Европа и Азия, конто се появили в
началото на развития феодализъм, могат да бъдат разде-
лени на три групи — големи, средни и малки. Големите
градове надхвърляли от 80 до 100 000 жители — Па-
риж, Лондон, Милано, Венеция, Флоренция, Севиля.
Кордова броял 500 000, а Краков — 140 000 души. Сред-
ните градски центрове обикновено били населявани от
20 до 30 000 жители, а мал ките — от 1000 до 5000.
В навечерието на Великите географски открития —
в края на XV в. — италианските градове Милано, Вене-
ция, Флоренция, Генуа и Рим достигнали от 80 до 100
000 души. Париж наброявал повече от 100 000 жители,
а Лондон — около 80 000. В Германия в Кьолн живеели
40 000 души, в Хамбург, Любек и Нюрнберг — около
25 000.
Многолюдии градове по онова време се оформили и
в страните на Изтока. В Китай древните столици Лоян и
Чанъан, а след тях и редица други центрове от катего-
рията на Хайфин, Чанш, Хуанчжоу, Фучжоу, Цюанч-
жоу и др. достигали над 1 млн. души. За градовете на
Индия сведенията са сравнително по-оскъдни, но не
подлежи на съмнение, че те не отстъпвали на тези в Ки-
тай, макар да притежавали свои особености. Китайски-
ят пътешественик Чжоу Жу-гуа, който посетил Индия
около 1225 г., наброява 32 града в Караманделския
бряг, средища на оживена търговска дейност. Но общо-
то им количество било значително по-голямо.
37
В качеството си на основатели на градовете, занаят-
чиите образували компактната част от населението. Са-
мият занаятчия бил самостоятелен производител, конто
изработвал в своята работилница стоки за размяна, за
продажба. Броят на професиите, на занаятите, практи-
кувани в градовете, се увеличивал в тясна връзка с раз-
витието на производителните сили, на производствени-
те отношения. Относителна представа за това могат да
ни дадат някои данни, с конто разполага историческата
наука. В края на XIII в. в Париж имало около 300 зана-
ятчийски и търговски специалности. Това свидетелства
за сравнително голямото им развитие. През първата по-
ловина на XIV в. във Франкфурт на Майн съществува-
ли 173 професии, нараснали през втората половина на
579. Броят на професиите в металообработващата про-
мишленост през XIV — XV в. достигнал 35, а в дървооб-
работващата — 17, в текстилната — 17 и в строителна-
та — 19.
Големи възможности за развитие притежавала рудо-
добивната промишленост. Най-важен център за добив и
обработване на желязо станал Норик (по-късно Щирия
и Каринтия), където се добивало желязо. Желязна руда
се копаела в Британия, Източна Галия и Западна Герма-
ния. Сребро се добивало в Шварц (Тирол), Шнееберг
(Саксония). В Централка Европа основни рудодобивни
райони станали Щирия, Каринтия, Швеция, Чехия, Ти-
рол и Вестфалия.
Развивал се и добивът на драгоценни метали. Злато-
то се добивало чрез промиване на пясъка в реките Рона
и Рейн. Сребро копаели в Испания, Чехия, Харц, Ти-
рол, Саксония, Силезия, Трансилвания.
Като основен отрасъл в металургията се наложило
оръжейното дело, което широко се практикувало във
всички държави. В Европа голяма изйестност придоби-
ли оръжейниците в Милано, Толедо, Золинген, както и
Пасау, Нюрнберг, Аугсбург.
Поява на цеховете. Важно завоевание на занаятчии-
те било създаването на специални професионални орга-
низации, наричани цехове. Те се появили заедно с гра-
довете и целели да защитят интересите на занаятчиите,
38
да запазят монопола в производството на стоките в да-
ден отрасъл. Формирането на вески нов клон в занаяти-
те предизвиквал организирането на нов цех.
В началото цеховата организация дала тласък върху
развитието на занаятчийското производство. Тя ограни-
чавала стремежите на едни майстори да богатеят за
сметка на други, осигурявала еднакви условия за произ-
водство и продажба на продукцията. Постепенно обаче
цеховете изчерпали своите възможности да развиват
производството и започнали да задържат развитието на
производителните сили, забранявайки да се въвеждат
нови, по-модерни оръдия на труда. Те сковавали темпо-
вете на промишленото производство.
В хода на исторического развитие градовете били
разтърсени от нови борби. След като гражданите се ос-
вободили от феодалните господари, властта преминала в
ръцете на малка трупа богаташи, търговци и лихвари,
наречена патрициат. Патрициатът заграбил управление-
то и го използвал за своите цели, увеличавал данъците,
злоупотребявал с финансите, грабе л населението — за-
наятчиите и техните цехове. Това породило недоволство
и гражданите вдигнали бунт срещу неговите действия.
Борбата, известна под названието „Цехова революция",
продължила два века. Когато цеховете побеждавали,
патрициатът загубвал позиции и градовете преминавали
под ръководството на цеховата организация. В случай-
те, когато властта била разделена между цеховете и пат-
рициата, обстановката се променяла. В италианските
градове Венеция и Генуа, както и в немските градове
Хамбург и Любек той запазвал своето господство и съз-
давал патрициански републики.
През XIV в. настъпило изменение в цеховете, конто
започнали да страдат от нови противоречия. В еднород-
ната им по-рано маса настъпило икономическо и соци-
ално неравенство. Заможната цехова прослойка в лице-
то на майсторите започнала да експлоатира дребните
майстори, калфите и чираците. Това породило масови
надигания на градските бедняци. В редица градове на
Западна Европа като Флоренция, Перуджа, Сиена,
Кьолн избухнали въетания. Най-голямо значение при-
39
добило въстанието във Флоренция.
Социален климат и бит на градовете. По-нататъш-
ното развитие на занаятите в градовете породило укреп-
ването на търговията и банковото дело. Увеличило се
значението на панаирите. Оформили се_два района на
търговията в Европа. Единият, средиземноморският, об-
служвал връзките на търговците с Изтока, другият,
включващ териториите на Балтийско и Северно море,
свързвал руските търговци със Скандинавските страни,
Германия, Англия и други държави. В процеса на тър-
говските връзки и взаимоотношения възникнало лих-
варството, появили се сарафите, обменителите на пари.
В Ломбардия, Северна Италия, били създадени бан-
кови кантори. Появили се банките. Първата публична
банка възникнала в Генуа през 1407 година. След нея
били основани банки в други големи градове на Италия
и останалите страни на древния континент.
Оживяването на занаятчийската дейност, търговия-
та и парично-стоковите отношения дали отражение вър-
ху начина на живот на гражданите, върху техния бит и
култура. Оказали влияние върху жилището и жилищ-
ната среда, върху облеклото и обличането, върху храна-
та и храненето. Къщите били изграждани на два-три
етажа, като горните етажи надвисвали над долните и ги
затъмнявали. Жилищата били малки, тесни и неуютни,
а улиците — неудобии и мръсни.
Архитектурата на градовете отразявала неспокойна-
та, несигурна атмосфера, която съществувала през
средновековието. Градовете били оградени със стени —
по-богатите с каменни стени, по конто се издигали ку-
ли, а по-малките с дървени, заобиколени с водоеми, ро-
вове, конто предпазвали гражданите от нападения. Ко-
гато стените се окажели тесни, тогава новите граждани
— обикновено бедни и социално нестабилни — се засел-
вали от външната им страна и откривали работилници.
Щом броят на населението се увеличавал, тогава били
издигани нови крепостни стени, конто трябвало да за-
щитят имота и живота на гражданите.
В околността на крепостните стени се простирали
нови, градини, пасбища, собственост на гражданите, ко-
40
ито ги стопанисвали. Не били редки случайте, когато по
улиците и площадите на градовете пасял добитък, а из
локвите на улиците и по сметищата ровели свине.
В санитарно отношение средновековните градове би-
ли в лошо състояние поради неспазване на елементарна
хигиена. Много често пламвали масови епидемии, конто
покосявали живота на голяма част от населението. Из-
бухвали и пожари, конто обхващали къщите, прилепе-
ни една до друга. Така много бързо изгаряли цели квар-
тали.
Улиците носели названията на занаята, който бил
разпространен по тях — „Ковашка", Медникарска“,
„Сарашка" и други. В центровете на градовете се откро-
явали сградите на катедралата и градския съвет. Изди-
гала се и градската кула. Градовете били обграждадл с
крепостни стени, конто ги опасвали в два-три реда.
Възникването и утвърждаването на градовете имало
голямо значение в историята на обществото. Градовете
станали първостепенен фактор в икономическия, поли-
тический и културния живот. Изменило се съотношени-
ето на социалните сили. Под влияние на развиващите се
стоково-парични отношения в най-напредналите страни
на Западна Европа — Италия, Франция, Англия, Ни-
дерландия и Западна Германия — селяните били освобо-
дени от крепостническата зависимост. Това водело до
влошаване положението на най-бедните слоеве от насе-
лението, до изостряне на класовата борба, до избухване
на големи въстания, селски войни. В процеса на разви-
тие на градовете били създадени предпоставките за по-
литически централизация, за обединяване на държави-
те, за формиране на съсловната монархия, конто по-къс-
но се превърнала в абсолютна монархия. Феодалната
раздробеност и разпокъсаност отстъпвала пред новите
социални сили, свързани с образуването на нациите.
През късното средновековие, когато се зараждали
новите капиталистически отношения, настъпили значи-
телни изменения в цялостния живот на градовете. По-
добрил се начинът на живот. Повишило се равнището
на бита — обществен, семеен и личен. Нараснала култу-
рата на градското население.
41
Градовете и социалните конфликти. При своето за-
раждане занаятчиите сами продавали своите произведе-
ния, те били не само производители, но и търговци. То-
ва обстоятелство не само ги откъсвало от феодалната
аристокрация, но ги противопоставило на нея. Голям а
част от градовете се появявали върху владенията на фе-
одалите, конто товарели населението с всички данъци,
такси и повинности. Земевладелците много често си слу-
жели с насилия, за да увеличат своите печалби. Градо-
вете се вдигали на борба. В редица случаи гражданите
успявали да отхвърлят господството на феодалите и да
извоюват самостоятелност. Гражданите на Северна Ита-
лия и Южна Франция се освободили от земевладелците
и образували свои самостоятелни градове-републики. В
малки своеобразии държавици се превърнали градовете
Венеция, Генуа, Флоренция, Равена и други. Самостоя-
телност получили и т.н. имперски градове в Германия.
В резултат от извоюваните свободи гражданите при-
добили възможност да разширяват занаятчийската дей-
ност и да увеличават своите богатства.
В някои градове било постигано съгласие за мирно
уреждане на възникващите противоречия. Градските
власти се примирявали с частичното господство на се-
ньора — бил той херцог или епископ. Така напр. през
първата половина на XIII в. във Ферара епископът по-
лучил част от градските приходи, на пазарния площад в
града се намирал кантарът на епископа, с който се от-
мервал десятъкът. В Алби съществували мирни отноше-
ния между града, възглавяван от подест, и местния
епископ, като съгласно специалната грамота от 1283 г.
подестът трябвало да произнася клетва за вярност пред
епископа. Когато в Сиена настъпвали затруднения, за
тълкуване на градския статут, трябвало да бъде избирал
епископ. При завладяването на Тортон към епископа
бил отправен въпрос жителите на града не са ли „серви
на епископа и негови поданици". В отговор епископът
заявил, че бил „само пастир, ректор и страж на народа".
Всеобщего и неповторимого в градовеге. Като об-
ществено явление, дало облика на Изтока и Запада при
възхода на средновековния свят градовете притежавали
42
редица сходства, множество сходни черти, отразяващи
най-общите закономерности на историческия процес. По
начало градовете представлявали качествено нов фено-
мен в развоя на човешкото общество. В общо взето едно-
типното устройство на аграрната система през ранното
средновековие, градовете образували градско стопанст-
во, което предизвикало цяла поредица съответстващи
социални структури: градско право, пазар и търговско
право, административни учреждения, религиозни инс-
титуции, културни центрове.
Зараждането и развитието на града в Западна Евро-
па е засвидетелствано по особен начин от съвременници-
те. Хронистът Йоханес Лонги от Сен Бертен проследява
появата на гр. Брюге. Според хрониста „за нуждите и
потребностите на обитателите на замъка започнали да се
стичат при вратите на неговия мост търговци или про-
давачи на по-ценни неща, след това лавкаджии, след то-
ва съдържатели на ханове за хранене и приютяване на
онези, конто търгували в присъствието на владетеля,
който често присъствал там. Започнали да се строят къ-
щи и станноприемници, където да се подслоняват оне-
зи, конто не могли да се поберат в замъка. Станало оби-
чай да казват „да идем при моста", където селището се
разрасло толкова много, че скоро се образувал голям
град". Както се вижда, хронистът вярно доловил дина-
миката на градообразуването и го описал по неговите
външни белези.
Ако се опитаме да типологизираме средновековните
градове на Европа по обществено устройство, по начин
на живот, по форма на управление, можем да ги разде-
лим на няколко основни групи. Една част от тях се
оформили като имперски, друга като патрициански ре-
публики, трета — като градове-държави, четвърта като
градове-комуни. Всички те обаче функционирали като
повече или по-малко самостоятелни комуникации, като
своеобразии стопански системи.
Самото профили ране на градовете като самостоятел-
ни обществени институции не било постигнато мирно и
безконфликтно, а в резултат от мъчителни битки за сво-
бода и независимост. Имперските градове, наричани не-
43
зависими, свободни, се зародили в Германия на базата
на епископските седалища, превърнати през XIII — XIV
в. в свободни средища. В техния състав влизали Кьолн,
Страсбург, Любек, Хамбург, Бремен, Аугсбург, Регенс-
бург, Нюрнберг. Тези градове де юре били зависими от
императора, но де факто постигнали свое самостоятелно
управление. Това им гарантирало възможността да обя-
вяват война и да сключват мир, да секат монети. През
XIII в. броят на такъв род градове в Свещената Римска
империя достигнал Ukanpea 1489 г.^^80.
ПатрицианскитеГградове-републики се утвърдили в
Европа през XII — kill в. и се отличавали с някои спе-
цифични особености. Патрициатът, богатата социална
трупа граждани, определял състава на градския съвет,
магистратурата, финансовата администрация. Поради
това той регулирал размерите на данъците и налозите,
на митата. В страни, в конто властвала феодалната раз-
дробеност и разпокъсаност като Италия и Германия,
патрициатът разполагал с неограничени права. Така би-
ло във Венеция и Генуа, а също и в Ханзейските среди-
ща във Фландрия, Англия, Северна Германия. В тази
насока в типични ханзейски градове с патрицианска
форма на управление се превърнали Любек, Хамбург,
Щралзунг, Люнебург.
Градовете-дъ ржави били друг вид социални об разу-
вания, конто включвали в своята управленска система
цели области заедно със селата. Те били републики, въз-
главявани от градски съвети. В Италия такива градове-
държави, притежаващи самостоятелно управление, би-
ли Венеция, Флоренция, Генуа, Лука, Равена, Сиена,
Болоня и др., а в Германия — Аугсбург, Нюрнберг,
Франкфурт на Майн и др.
Наред с изброените типове градове, функционирали
и такива, конто се намирали под патронажа на кралете
и заемали поради това по-особено положение в икономи-
ческия живот на континента. В управлението им взимал
участие представител на краля или сеньора, конто огра-
ничавал до известна степей тяхната самостоятелност. В
същото време тези градове могли да избират свободно
своите членове на съвета, съда, военните и пр. В такъв
44
смисъл те разполагали с ограничены правомощия. В та-
зи категория центрове влизали множество градове във
Франция и Англия. Във Франция подобен статус извою-
вали Париж, Орлеан, Шартр, Нант, Бурж, Лорис, а в
Англия — Лондон, Оксфорд, Кембридж, Глостър, Лин-
кълн, Ипсуич и др.
Европейските градове, конто се развивали, не разпо-
лагали с еднакви възможности. Някои притежавали го-
ляма стопанска мощ, докато други разполагали с по-ог-
раничени възможности. По начало обаче създаването им
от бивши селяни, образувало действителен прелом в ця-
лостния живот на средновековния свят. Не само на За-
пад, но и на Изток, в Африка, а също така и в Доколум-
бова Америка зараждането и утвърждаването на градо-
вете като икономически, обществени, търговски и ду-
ховно-културни средища обусловило предпоставки за
нов подем в живота на народите.
Най-сетне ^радовете-комунй образували друга са-
мостоятелна трупа селища, конто разполагали със само-
управляващи се административни структуры: изборен
съвет, съд, финансы, военен потенциал. Това били сил-
ни формации, материално стабилни. Извоювали редица
права от сеньорите — не плащали оброци, ангария и
пр., те трябвало да му предоставят еднократна сума
ежегодно, както и да се включат със съответно военно
подразделение в армията му по време на война. При то-
ва положение градовете-комуни все пак се намирали в
определена васална зависимост от сеньора, върху чиито
земи живеели. Такъв тип градове били Лан, Амиен, Су-
асон, Реймс, Нуайон, Бове, Сен Омер, Сен Кантен.
Както могло и да се очаква, аристокрацията гледала
с недоверие и подозрение на дейността на градовете-ко-
муни. Това се вижда от едно изказване на хрониста Гви-
берт (1053 — 1124), абат на манастира „Св. Мария" в
Ножан. „Комуна, това ново, предизвикващо отвращение
слово — пише той в автобиографичното си произведение
„Моят живот". — Ето защо под него разбират: подлежа-
щи на облагане с поголовна талия, само веднъж в годи-
ната изпълняват обикновеното задължение спрямо се-
ньора. Ако те нарушат с нещо закона, те отговарят само
45
със заплащането на определената глоба, а що се отнася
до другите тежести и повинности, с конто е прието да
бъдат облагани селяните, те са освободени напълно от
тях“.
В страните на Изтока градовете били продукт на об-
щите закономерности, характерни за Европа. В страни-
те на Азия градовете изникнали значително по-напред,
още през ранното средновековие. В условията на възхо-
дящия феодализъм градовете в Китай, Индия и
Близкия изток вече процъфтявали.
Напредъкът в развитието на градовете в Китай нас-
тъпил през XI — XII — XIII в. В най-големите центрове
на империята — Хайфин, Чанш, Хуанчжоу, Фичжоу,
Цюанчжоу и др. — живеели по половин милион жите-
ли, конто се занимавали със занаятчийска и търговска
дейност. Гражданите обработвали желязо, сторели кора-
би, произвеждали копринени тъкани, фарфор, печатали
книги. В големите занаятчийски работилници, конто
възникнали, се създавала значително количество про-
дукция, която служела не само за задоволяване потреб-
ностите на вътрешния пазар, но и за износ. Това спомог-
нало за нарастване броя на населението. В някои от юж-
ните територии на Китай гражданите вече образували
повече от 10 % от цялото население, което било предим-
но селско и се занимавало с аграрна дейност.
Характерна особеност на градския живот отбелязало
преустройството на печатното дело, настъпило в средата
на XI в. При династията Сун шрифтът за печатане за-
почнал да се изработва от глина, макар все още да пре-
обладавало дъсченото печатане, ксилографията. Разши-
рил се кръгът на частните библиотеки. Увеличил се бро-
ят на читателите. Израснали множество нови комента-
тори на текстовете на стари историци. Специалистите по
съставянето на енциклопедически съчинения се множе-
ли. Нараснал съставът на образованите читатели.
През следващия период от развоя на градовете нас-
тъпила по-голяма диференциация и специализация на
занаятчийската дейност. В Хуанчжоу, Шенчжен, Цзен-
чечжан и др. градове се специализирали в производство
на копринени тъкани и на бубарство. Освен на коприна,
46
в центрове на памучната промишленост се превърнали
Сунцзян, Сучжоу, Шанхай, Фучжоу. Градовете Цзин-
дечжен, Дехуа, Динчжоу, станали средища за производ-
ство на фарфор. Град Уху се прославил с бояджийската
си промишленост, Фошан се наложил с железодобива
си, с ювелирните си изделия.
Специализацията на занаятите се задълбочавала.
Над 550 цехови и търговски организации функционира-
ли в Сучжоу, а в Пекин се обособили 132 отделяй зана-
яти.
По друг път на развитие поели градовете ^.Индиа.
Там те се оформили не само като жилищни средища,
центрове на занаяти и търговия, но и като средоточие
на управление, на военно-административна власт. В
държавата Харши през VII в. градът на санскритски
бил обозначаван с буквата „адхиштхана", „място за уп-
равление, за власт“. Този смисъл на понятието „град"
получил разпространение в средновековна Индия, къде-
то бил пуснат в употреба персийският термин „шахр",
което означава „власт". Тази дума водела началото си от
староперсийската „кшатра", „власт". Това обстоятелство
произтичало от една характерна особеност на града в
Индия през целия период от XIII до XVIII в., когато в
него била съсредоточена властта, управлението на об-
ществото.
За разлика от европейския градски модел, този в
Южна Индия се отличавал като специализирано занаят-
чийско-търговско образувание. Това бил .комплекс, на-
селен със занаятчии и търговци, конто изпълнявали
функции, различаващи се от аграрната дейност. Наис-
тина от гледна точка на организацията, на териториал-
ното разположение, този град наподобявал селска общи-
на, но се различавал от нея по своя социален състав.
Кастовата организация реализирала контактите между
населението от селото и града. Производствената дей-
ност била социален механизъм, свързващ в едно цяло
селото и града. Факторите, конто разграничавали града
от селото били свързани със стокообмена, с търговските
операции.
Южноиндийският град се намирал в зависимост от
47
феодалния господар, който събирал. от гражданите данъ-
ци и различии поземлени налоги. Действително градът
разполагал със значителна независимост, автономия, но
в резултат от спецификата на държавната организация
тук не могли да се образуват характерните за Западна
Европа форми на градско устройство от типа на „градо-
ве-държави“, „свободни градове" или „градски комуни".
Докато европейският модел бил до голяма степей еди-
нен, цялостен комплекс като населен пункт, архитекту-
рен ансамбъл, занаятчийско средище, този в Южна Ин-
дия представлявал сложен разнопосочен комплекс. В
него се пресичали разнородни тенденции: търговско-за-
наятчийски, селскостопански, управленски, сакрални,
военни. Това бил ансамбъл с разнородни и противоречи-
ви социални функции.
В Средня Азия градът при добил, както доказват из-
следователите, свой уникален облик. В своето мнозинст-
во градовете се намирали в зависимост от върховните
владетели: халифи, султани, емири, ханове. Една малка
част успели да достигнат самостоятелност, между тях се
откроявали Пайкенд, Искиджат, Бухара, Хорасан, Са-
марканд, Ташкент, Туркестан, Бадахшан. В най-новата
историография вече е преодоляно мнението, че градове-
те на Близкия изток и Средна Азия не могли да устано-
вят самоуправление, да завоюват свои специфични пра-
ва и свободи. Учените медиевисти установяват, че в
Средна Азия били създадени градски републики, конто
успели да извоюват известии права. Разбира се, те се на-
мирали на по-ниска степей на развитие от градовете-
държави в Италия, от градовете-комуни във Франция и
от ханзейските градове в Свещената Римска империя.
При все това редица центрове уверено крачели по пътя
на самостоятелното развитие.
В резултат от научните дирения на специалистите се
разкрива интересна картина за живота на градовете и
тяхното положение. Такива градове като Пайкенд,
Ания, Бухара, Ташкент и др. достигнали своя самостоя-
телност. Ако се съди по информацията, която изнасят
Ал-Якуби, Ибн ал-Факих, Ат-Табари и др., гр. Пайкенд
се различавал от множество други градове в този регион
48
по много показатели: нямал господар, бил търговска ре-
публика. В Средна Азия този „град на търговците“ бил
единственият свободен селищен център. За разлика от
Пайкенд, Искиджат бил по-малоброен, нямал мечет за
провеждане на петъчна молитва, но разполагал с уста-
новен пазар, провеждан един път седмично, продавали
се памучни тъкани. Съвременници представят Бухара
като независим град, който разполагал с политическа
самостояте лност.
Проведени проучвания позволяват да се създаде по-
пълна представа за Хорасан и Самарканд. В Хорасан до-
минирали представители на градския патрициат, силно
било влиянието на корпорациите на търговци, занаят-
чии и дребни земевладелци. Свое самоуправление изво-
ювал Ташкент, превърнал се в средище на занаяти и
търговия.
Устройство и управление на градовете. Заедно с
усъвършенстването на обществените отношения прота-
чало изграждането на социалното устройство на появи-
лите се градове, на техните органи на управление. Това
било изключително сложен и труден процес, защото са-
мите градове възниквали до голяма степей неправомер-
но и тяхното регулиране било свързано с множество
непредвидими обстоятелства. При все това в хода на
развитието постепенно се формирала градската управ-
ленска система в различните територии на средновеков-
ния свят.
Макар да възниквали до голяма степей стихийно,
градовете постепенно започнали да се развиват плано-
мерно. Изградено било градско право. Оформили се ор-
гани на управлението. Върховен орган на администра-
тивната система станал градският съвет, комплектуван
чрез избори. Неговото възникване и функциониране
регламентирало свободата на гражданите и на града ка-
то обществена комуникация. В Италия, където градове-
те се появили още през VIII — IX в., върховен ръково-
ден орган било общото събрание на всички жители. Те
решавали непосредствените практически въпроси за из-
бирането и назначаването на длъжностни лица в управ-
лението, за придобиване на жителство, за издръжката
4 История на срепновековния свят
49
на администрацията, за мерките и теглилките, за подд-
ръжката на укреплението и пътищата, на мостовете, за
защитата на населението. Общите събрания имали пра-
во да избират епископ, да решават молби по арендата,
както и редица други въпроси на общината. В Германия
съветът се оглавявал от бургемайстер, а във Франция и
Англия — от мер.
В структурата на градското устройство и в управле-
нието функционирал градски съд, отразяващ сравнител-
но висока степей в развитието на обществените отноше-
ния. Когато местният съд нямал компетенция да реши
някое дело, консултирал се със съдебни инстанции от
по-висш порядък. Финансовата служба се занимавала
със събирането на различий налози и такси, акциз. Раз-
вивало се кредитното дело, регулиращо равновесието в
стопанския живот. С управлението на военното дело се
занимавала специална институция на военната служба,
която направлявала военната повинност, организиране-
то на групите за защита на града, за поддържане и раз-
виване на укрепителните съоръжения. Показателно е
напр., че през 1379 г. гр. Кьолн осигурявал за военна и
дипломатическа дейност 82 % от своя бюджет. В някои
градове при военните корпорации били сформирани
гилдии на стрелците.
Градовете не могли да се освободят лесно от аграр-
ните традиции, с конто били свързани. Селянинът, кой-
то станал гражданин, продължавал да живее със селс-
ките си потребности, навици, бит, душевност. Занаятчи-
ята и търговецът продължавали да поддържат свои сто-
панства в околностите на новооснования град или в
близките села. Дори до XIV в. ударите за очукването на
зърното с бухалки отеквали в стените на общината в
Прага и Краков, в Аугсбург и Орлеан, в Глостър и Лин-
кълн. Дворовете на градските къщи били наистина мал-
ки, но в тях растели зеленчуци, зеле и моркови. Много
често домакинствата поддържали обор за отглеждане на
крава, коза, прасе, кокошки и др. домашни животни.
През деня животните били извеждани на паша в полето
и горите, а вечер градският пастир (кравар, овчар, сви-
нар) ги вкарвал в града.
50
В никои от градовете общината регулирала несъот-
ветствието между градския живот и аграрните злоупот-
реби. През 1452 г. общината на Регенсбург издала раз-
пореждане по случай Великден „всеки гражданин да из-
карва извън града оборския тор, а ако пред дома му има
нечистотии, незабавно да ги застели със слама и след ед-
на седмица да извози тора". В същия дух е разпорежда-
нето на Франкфурт от 1481 г., с което се забранява да се
отглеждат свине, разрешавало се само в Заксенхаузен и
Нов град. „Да се пускат свине само по обед между 11 и
12 часа" — гласи разпоредба на управата на гр. Улм от
1410 г. Едно предписание на Бургемайстера на Франк-
фурт от 1553 г. предвиждало на ковчежника да заплаща
на колача (касапина) да избива по улиците свинете и ку-
четата. Вече през 1490 г. са издадени стихове, прославя-
щи Нюрнберг за това, че всеки ден специален чиновник
обикалял по улиците и гледал да не би никой да изхвър-
ля на улицата умрели свине, кучета, котки, гниещи
петли или плъхове. Когато той ги открие, да ги изхвър-
ля в боклука зад вратата, за да бъде улицата очистена.
Под ръководството на своите управленски органи
средновековните градове се развивали и усъвършенства-
ли. Преди всичко гражданите придобивали редица пра-
ва, конто гарантирали техния начин на живот. Кралят
на Франция Луи VI Тлъсти (1108 — 1137) дарил на за-
селници на нов град Торфу „един арпан земя и четвърт
от един друг арпан, за да се установят на местожителст-
во, при условие, че ще ни внасят всяка година данък
шест дение, две кокошки и две сетие овес. Ние им пре-
доставяме също така свобода да не ни плащат нито за
паша, нито талия, да не ходят на война, нито да носят
повинност на кон, ако това не се налага от общ повик на
цялото християнство; да не работят никаква ангария,
нито да бъдат подсъдни въобще на наша земя, нито
властите в Д’Етамп, нито на този, на когото ще ги пре-
доставим в ръцете". Както се вижда, бъдещите гражда-
ни придобивали права и привилегии, каквито били не-
възможни по селата.
С една реч, гражданите ставали свободни хора. Това
право им било гарантирано не само с Хартата на Сен
51
Омер от 1127 г., но и от редица официални документи
от подобно естество. Всеки избягал от село жител на
град, прекарал 1 година и 1 ден в града, придобивал
лична свобода. Сеньорите, конто загубвали правото да
упражняват контрол върху бившия селянин, придобил
правото на гражданин, го освобождавали от всякакви
произволни плащания.
Подобрения настъпвали във вътрешния облик на
средновековните градове. Както в Европа, тъй и в Азия
и Северна Африка кривите и кални улици постепенно
били изправяни и почиствани. Градският площад и
сградата на ратуша, пазарът и неговите околности били
превърнати в обект на повече грижи и внимание. Ка-
менната настилка навлизала в улиците. Било въведено
и павирането на площадите. Градовете пристъпили към
изграждането на мостове: през 1310 г. в Любек, 1322 г.
в Страсбург, 1324 г. във Везел, 1331 г. в Прага, 1368 г.
в Нюрнберг. Примерът им бил последван от останалите
градски центрове на континента. Започнало прокопава-
нето на канали за изтичане на нечистите води, конто
разнасяли зловония.
В резултат от инициативата на съветите се увеличил
броят на обществените бани. Още през XIII в. в Рига ра-
ботали вече три бани. Следващото столетие положението
се подобрило: в Майнц функционирали 4 обществени ба-
ни, във Вюрцбург — 7. В края на средновековието във
Виена гражданите били обслужвани от 29 обществени
бани, във Франкфурт на Майн — от 15, в Нюрнберг —
от 12, в Улм — от 11. Градските жители пристъпили
към построяването на бани в своите домове.
В улиците и площадите на най-напредналите градо-
ве се появили фенери. През XIV в. в Кьолн започнало
паленето на фенери, в началото те били само три: един
на ратуша, друг на абатството и трети на Марсово поле.
Грижата за осветлението обхванала управниците и на
останалите градове.
Масовите епидемии, конто обхванали хората поради
лошата хигиена, предизвикали подобрения в здравното
дело. Създадени били специализирани органи за под-
държане на здравето. Болниците, конто се появили, би-
52
ли организирани от католическата църква, но през XIV
в. те преминали в ръцете на градските съвети. Появили
се аптеки. Организирани били специализирани звена за
защита на градовете: полицията.
Новите учебни заведения, университетите, издиг-
нали на по-високо равнище образователното^цёл’о, нау-
ката и културата. Q ценностната система на граждани-
те навлязло понятието професионална квалификация.
Нараснало значението на разума. Повишила се ролята
на труда.
Появата на градовете и гражданите изменила по съ-
щество ритъма на обществения живот. Променило се из-
мерването на времето. За разлика от селото, където про-
изводството било свързано със смяната на годишните
времена, гражданинът бил подчинен на друг порядък:
на механизми, формирани в процеса на овладяването на
природата. Човекът на новата гражданска цивилизация
се дистанцирал от природните ритми и превръщал обек-
тивната действителност в предмет на труда.
Като нова социална формация градът се превърнал
в извор на ново светоразбиране и светоусещане. В тясна
връзка с необходимостта от измерването на времето,
върху градските стени се появили механичните часов-
ници: те не били само белег за материално благополу-
чие, за гордост на гражданите, но и практическа потреб-
ност. Практиката доказала, че за занаятчията и търго-
веца времето било мярка на труда. Възникнала макси-
мата „времето е пари". Работилницата на занаятчията,
магазинът на търговеца се отваряли и затваряли в опре-
делено време. Това се отнася и за градските учрежде-
ния: вратите на градските крепости също така започна-
ли да се затварят през определен час на денонощието и
да се отварят в ранни зори при строго регламентирано
време.
Извършена била специфична революция в стопанс-
кия живот. Църковните камбани пак продължавали да
звънят и да призовават вярващите християни на молит-
ва, но те вече загубили функциите си на регулатор на
производствения цикъл. Наистина в продължение на
няколко столетия гражданите се опитвали да съчетават
53
църковното време с градските потребности, но секуля-
ризацията настъпвала.
Както е известно, механическите часовници били
изнамерени в края на XIII в. През следващите столетия,
XIV и XV в., върху градските кули вече били поставени
часовници. По такъв начин градските комуни превърна-
ли измерването на времето в стопански фактор.
Важна роля в развитието на средновековните градо-
ве играели чуждестранните етнически групи — еврейс-
ки, гръцки, сирийски, английски, фламандски, итали-
ански и др. Вълненото производство било пренесено в
Англия от търговците на Венеция и Морея. Херцог Кон-
рад Церингенски, движен от желанието да увеличи сво-
ите доходи, поканил много чужденци, с помощта на ко-
нто поставил началото на гр. Фрайбург в Брайсгау.
Шпайерският епископ Рюдигер поканил евреи, за да
увеличи значението на своя диоцез. В редица градски
харти на първо място се уреждало правното положение
на чужденците като най-компактна градска трупа. Поч-
ти всички градове през средновековието имали специал-
ни улици, свързани с една или друга народност — си-
рийска, гръцка, еврейска, английска, фламандска,
фризска, италианска и др. Имало случаи, когато улици-
те били обозначавани с името на отделни градове, конто
имали свои групи — генуезка, венецианска, аугсбургс-
ка, кьолнска и др.
Критичният преглед на научните изследвания, осно-
вани на съществуващите документални свидетелства,
позволява да се направи една сравнително по-точна ха-
рактеристика на средновековните градове, на тяхното
възникване, развитие и характерни своебразия. Не под-
лежи на никакво съмнение, че някои стари учебникарс-
ки щампи, битували в справочниците цели десетилетия,
очевидно трябва да бъдат изоставени и да се приеме ед-
на по-нюансирана оценка за събитията. Става ясно, че
броят на градовете, конто надживели опустошителните
набези на варварите и навлезли в ранное ре дновековната
епоха, били значително повече, отколкото се предпола-
гаше до не много отдавна. Сериозно пострадали, те за-
почнали да се възстановяват. Учени медиевисти, вели-
54
колепни познавачи на изворите и литературата, устано-
вяват, че в земите на Апенинския полуостров се залази-
ли в някаква степей повече от 300 градски центрове, ко-
нто продължили да се развиват при новите условия,
настъпили след падането на Западната Римска империя.
Сравнително по-малко, но все пак доста значително би-
ло количеството на градовете на Пиренейския полуост-
ров. В Китай и Индия, където обстановката била по-раз-
лична, също така се залазили множество градове.
Уточняването на историческата действителност дава
възможност да се изясни, че панорамата на среднове-
ковните градове в Европа и Азия не била резултат едиц-
ствено от запазените антични полней, а преди всичко и
главно от новопоявилите се градове, продукт на новите
икономически и политически условия. Наистина една
част от градовете на средновековието имали древен про-
изход, но по-голямата част от тях възникнали и се офор-
мили през времето, когато се извършвал преходът от
ранносредновековното общество към развитите феодал-
ни обществени отношения. В резултат от продължител-
ни научни анализи германският историк Карл Бюхер
(1847 — 1930) успял да установи, че в оредновековна
Германия се утвърдили 2300 средновековни града, но
броят на онези, конто се запазили от древността, възли-
зал една на няколко десетки.
По своите характерологични особености, по социал -
ния си типаж средновековните градове били качествено
ново явление в цялостния живот на човешкото общест-
во. Тяхната поява поставила началото на коренното пре-
устройство на средновековния свят. Аграрната система
престанала да бъде единствен фактор на прогреса. Наред
със селото като средоточие на производителните сили,
започнал да функционира нов проспериращ двигател на
развитието — градът, превърнал се в люлка на новите
отношения. От неговата институция во дел и началото си
структурите, конто определили облика на новото време:
градската община, финансовата система, пазарът, бан-
кового дело, парично-стоковите отношения, гражданс-
ката култура, новият, модерен начин на живот. В града
и чрез града станало възможно привеждането на образо-
55
вателната система в съответствие с потребностите на
възрожденската епоха. Многобройните университета,
конто възникнали, започнали да разработват основните
направления в науката и да провеждат научно-изследо-
вателска дейност. Наред с теологията, която през мина-
лото била единственият фактор на образователната сис-
тема, започнали да се развиват светски, граждански на
уки — хуманитарни и при родни.
В тясна връзка и зависимост от всичко това възник-
нал масов процес на урбанизация, обхванал Изтока и
Запада. Разделението на труда и техническият напредък
обусловили продължителното масово пресел ване на сел-
ското население от селото към града, което довело до
увеличаване броя на градовете. Започнала реконструк-
ция на старите градски центрове и изграждане на нови
жилищни комплекси. Получила тласък архитектурата,
която се модернизирала постепенно и започнала да задо-
волява потребностите на градското население. Поставе-
но било началото на водоснабдяването, постигнало голе-
ми успехи още в древния Рим, в изграждането на общес-
твени бани, библиотеки, астрономически обсерватории,
часовникови кули.
Възникването и утвърждаването на средновековния
град — във всички известните страни на тогавашната
земя — било изключително голямо, съдбоносно събитие
в мъчителното развитие на човешкото общество. В уста-
новената аграрна система на отношения навлязла про-
мишлеността, а заедно с нея и търговията. В новата об-
становка, създадена в градовете, станало възможно за-
раждането на цивилизацията, най-голямото завоевание
на човешката духовност. Започнала да процъфтява блес-
тящата култура на Възраждането. Основаването на уни-
верситетите в градовете усъвършенствало научния кръ-
гозор. Квалификацията на творците на материални и
духовни ценности нараствала. Монополът в мисленето
бил нарушен. Човешкият разум разкъсвал средновеков-
ните ограничения. „Градският въздух прави хората сво-
бодни" — тази изстрадана максима на германците син-
тезира тендеццията към разкрепостяване на разума от
мрачните призраци на средновековната мисловност.
56
3. ЦИВИЛИЗАЦИЯТА В СВОЯ ЗЕНИТ
Същностни особености на цивилизацията. Думата
„цивилизация", влязла в италиански, френски, анг-
лийски, немски и др. европейски езици, има латински
произход. От корена civitas, -atis произлизат понятията
civis — гражданин, civitas — град, държава, и civilitas
— гражданство. В по-широк, но най-често употребяван
смисъл терминът civilis, civiliter означава „гражданст-
во", „право на гражданство", „поданство", „градско на-
селение", „гражданско общество", „община", „народ". В
обръщение влизат и други нюанси: „политически",
„държавнически", „снизходителен", „вежлив", „любе-
зен".
В средновековната епоха смисълът на понятието се
обогатява. Появява се съчетанието civitabilis — „имащ
право на гражданство". Френският глагол civiliser ево-
люира в съществителното civilisation, английският гла-
гол to civilise се асоциира с немското zivilisiert, Zivili-
sation. И в двата случая думата свързва зависимостта на
гражданина от държавата.
За разлика от древното съдържание на термина, с
неговия оценъчен аспект, се зараждат други измерения.
В „За монархията" Данте Алигиери (1265 — 1321) кон-
струира съчетанието „човешка гражданственост"
(civilitatis humanae), изразяващо свръхестественото, бо-
гонасочващо единство на отделяйте хора, семейства и
държави.
Приема се, че френският юрист и историк Жан Бо-
ден (1530 — 1596) пръв употребил думата в нейното
съвременно значение. В книгата си „За държавата" той
оценява цивилизацията като най-важен признак от об-
ществения прогрес, като най-съвършена форма на орга-
низация на обществото. В друга книга — „Метод за леко
изучаване на историята" авторът обяснява, че цивили-
зацията е обект на изучаване от цялата световна исто-
рия, изяснява „началата на религията, науката, полити-
ката и изобщо на цивилизацията". През 1690 г. в своя
57
„Френски речник" Фюретиер отъждествява цивилиза-
цията с етиката, с показните форми на доброто възпита-
ние. Малко по-късно, 1694 г., френският глагол civiliser
започнал да означава светски маниери, придобити в ре-
зултат от градския живот, възпитаване на изискани и
изтънчени обноски.
Дискусионни проблеми. В научната литература са
давани различии определения на цивилизацията. Спо-
ред Зигмунд Фройд (1856 — 1939) цивилизацията се ос-
новава на постоянного регулиране на човешките инс-
тинкта и тяхното свободно задоволяване е несъвместимо
с цивилизованото общество. За Кенет Кларк, който
предварително декларира, че не знае какво е тя, циви-
лизацията е общество, в което наличието на минимум
материално богатство гарантира свободно време. Анг-
лийският историк Арнълд Тойнби (1889 — 1975), един
от най-големите специалиста по тази тематика, дава ня-
колко определения, две от конто заслужават по-специ-
ално внимание. Едната дефиниция оценява цивилиза-
цията като общество, при което е налице икономическа
нееквивалентност и разделение на обществото на две
класи. Другого определение я квалифицира като стре-
меж за създаване на едно общество, в което човечество-
то ще живее в хармония. Много интересна е конструк-
цията на философа Карл Ясперс (1883 — 1969). По него-
вите думи религията винаги е служила като свързващо
звено между умиращите и раждащите се цивилизации,
тя представлява зърно, от което израстват нови цивили-
зации и култури. Цивилизацията — заключава този
мислител — е служителка на религията.
Твърде убедителна теория за средновековната циви-
лизация развива английският историк и социолог Хен-
ри Томас Бакъл (1821 — 1862). В своя нашумял труд
„История на цивилизацията в Англия" (1857 — 1861),
присъединявайки се към позитивистичната концепция
на Огюст Конт, X. Бакъл оценява цивилизацията като
способност на човечеството да се освобождава от господ-
ството на природните сили, да изгражда култура, да
строи градове, да основава школи, да събира библиоте-
ки. Според него в най-образованите страни градското на-
58
селение навсякъде изпреварва селското население. Осно-
вания за това заключение авторът намира в обстоятелс-
твото, че прогресът, осъществен в научната облает, оси-
гурява нови средства за покоряването на природните яв-
ления. При това положение критерий за зрелостта на
цивилизацията служи тържеството на духа над природ-
ните сили. Основен фактор за възхода на цивилизация-
та са натрупаните богатства, бедните народи не могли да
станат цивилизовани.
Много интерес възглед за цивилизацията развива
руският философ-емигрант Николай Бердяев (1874 —
1949), автор на оригиналки трудове, оставил значително
изследователско дело. По принцип той оценява цивили-
зацията като „смърт на духа на културата, тя е явление
на съвсем друго битие или небитие". Разграничавайки и
противопоставяйки цивилизацията на културата, авто-
рът поддържа, че икономическият материализъм е „ха-
рактерна идеология за епохата на цивилизацията, най-
радикалната идеология на тази цивилизация. В цивили-
зацията неизбежно господства икономизмът; по своята
природа цивилизацията е технична, в цивилизацията
всяка идеология, всяка духовна култура е само надст-
ройка, илюзия, а не реалност...". Формулирал по такъв
начин своето виждане, авторът по-нататък привежда
други постулати на явлението. „Цивилизацията — про-
дължава той — преминава към „живота", към организа-
цията на могыцеството, към техниката като истинско
осъществяване на този „живот". В противоположност на
културата цивилизацията не е религиозна вече по сама-
та си същност, в нея неизбежно побеждава разумът на
„просвещението", но този разум не е вече отвлечен, а е
прагматичен. В противоположност на културата, циви-
лизацията не е символична, не е йерархична, не е огра-
ничена."
Николай Бердяев приема, че при цивилизацията,
както при капитализма и социализма, колективният
труд измества творчеството на човешкия индивид. „Ци-
вилизацията — твърди мислителят — обезличава. Осво-
бождението на личността, което уж цивилизацията
трябва да носи в себе си, е смъртоносно за личната ори-
59
гиналност. Личното начало се разкриваше само в култу-
рата. Волята за мощ в „живота" унищожава личността.
Такъв е парадоксът на историята".
Достигнал очевидно до негативно отношение към
най-голямото завоевание на човечеството, философът
изобщо не вижда позитивната му същност и роля и про-
дължава да открива други отрицателни характеристи-
ки. Наистина той отчита, че преходът от култура към
цивилизация е свързан с радикална промяна в отноше-
нието на човека към природата. „Ерата на цивилизаци-
ята — уточнява Н. Бердяев — започна с победното нав-
лизане на машините в човешкия живот. Животът прес-
тава да бъде органичен, губи връзка с ритъма на приро-
дата. Между човека и природата се настанява изкустве-
ната среда на оръдията, с който той се опитва да подчи-
ни природата. В това се проявява волята за власт, за ре-
ално използване на живота в противоположност на аске-
тичного съзнание на средновековието. От резигнация и
съзерцание човекът преминава към овладяване на при-
родата, към организация на живота, към увеличаване
на силата на живота".
Това, както заключава философът, имало отрица-
телни, а не положителни последици. Човекът не се
приближавал към природата, а се отдалечавал оконча-
телно от нея в процеса на технического й овладяване и
властване върху нейните сили. Настъпвало техницизи-
ране на живота. Системата на организираност умъртвя-
вала органичността. Върху духа на човека и неговата
дейност слагала своя отпечатък машината. „Цивилиза-
цията — обобщава Н. Бердяев — има не природна и не
духовна, а машинна основа. Тя е преди всичко техни-
ческа, в нея техниката тържествува над духа, над орга-
низма. В цивилизацията дори самого мислене става тех-
ническо, всяко творчество и всяко изкуство придобиват
все повече и повече технически характер."
При това разбиране за цивилизацията, Н. Бердяев
съвсем логично търси и открива следващите пораже-
ния, конто тя нанася в развитието на човечеството. Той
приема, че тя подкопава основите на културата, на ду-
ховността, умъртвява нейната същност. „Културата —
60
поддържа той — остава без душа и преминава в цивили-
зация. Духът преживява упадък. Качествата се заменят
с количествата. Човечеството запада духовно в своето
утвърждаване на волята за живот, за мощ, за организа-
ция, за щастие, защото без аскетизъм и резигнация не
може да има висш духовен живот. Такава е трагедията
на историческата съдба, такъв е фатумът. Познанието,
науката се превръщат в средство за осъществяването на
волята за могъщество и щастие, в изключително средст-
во за същата техника на живота, в украшение за орга-
низацията на живота. Цялата красота на културата,
свързана с храмовете, дворците и именията, преминава
в музеите, изпълвани само с труповете на красотата.
Цивилизацията е музейна, това е единствената й връзка
с миналото."
Приведох този сравнително дълъг цитат не само за
да покажа автентичния характер на схващането на Н.
Бердяев за цивилизацията, но и за да подчертая силата
на неговата аргументация, макар и лишена до голяма
степей от сериозни научни основания. Както се вижда,
цялостната концепция на учения философ е на пръв
поглед стройно изградена, аргументирана и в някои от-
ношения звучи твърде убедително. Преценявана кри-
тично обаче, тя страда от сериозни недостатъци, поради
което трудно може да бъде приета. Като философ, който
оценява глобално обществените явления, авторът нару-
шава основен научен принцип, принципа на историзма
при прегледа на феномена през различии периоди от ис-
торията на човечеството: древността, средновековието,
ново и най-ново време. По тази причина определението,
което той дава на категорията цивилизация е твърде аб-
страктно, лишено от конкретно съдържание. Неговата
дефиниция се отнася повече за периода на изграждането
на цивилизацията, а не за нейното зараждане и разви-
тие. Поради това и квалификациите за нейната роля са
лишени от силата на убедителността и звучат общо взе-
то неприемливо. Най-малко от разумни аргумента се
нуждае недоказаното твърдение, че цивилизацията
обезличавала. Още повече, че авторът прави своето ап-
риорно заключение на базата на капитализма и социа-
61
лизма. Твърдението, че цивилизацията не била религи-
озна, изказано аксиоматично, може да бъде дискутира-
но. Не е приемливо заключението за аскетизма на
средновековието: в него има не само аскети, но и сиба-
рита. Производно е също така противопоставянето на
културата и цивилизацията, два социални феномена,
конто са генетически свързани помежду си.
В тезата на Н. Бердяев обаче има аспекта, конто
заслужават по-особено внимание. Става дума за тенден-
цията към могъщество, за нарастващата роля на техни-
ката, на просветата и науката, на разума, на гражданс-
кий, на светския облик. Това са качествени особености,
конто авторът е успял да улови и да подчертае. Абсолю-
тизирането на отделните компонента на цивилизацията
обаче, тяхното откъсване от контекста на времето води
до известно объркване на понятията.
Материална основа. Както показват научните изс-
ледвания, през времето от XI до XV в. и насетне с е но-
вековната цивилизация навлязлд в нов, несъмнено по-
висок етап на развитие. Усъвършенствала се мате риал -
ната и духовната култура на човешкото общество на ба-
зата на урбанизацията. Възникнала в основни линии в
ранносредновековната епоха, тя продължила да се ут-
върждава в Европа, Азия, Африка и ДоколуМбова Аме-
рика. Както в градската икономика, тъй и в аграрната
облает техническите постижения слагали своя отпеча-
тък, давали простор за развоя на производителните си-
ли. Усъвършенствади се техникята и технологията на
производствения процес, а наред с него и на потреблени-
йто на матери алии и духовни ценности. Социалната ор-
ганизация на света също така придобивала нови мащаб-
ни измерения. Институционализирали се обществените
отношения. Големите централизирани монархии се пре-
върнали в решаващ фактор на междудържавните отно-
шения. Възникнали университетите, книгопечатането,
библиотеките. Офо мена била финансовата система,
банковото дело. Търговията придобила световец харак-
тер. Традиционните религиозни организации започнали
да се разделят и да пораждат формирането на нови, ал-
тернативни конфесии и деноминации. Научната мисъл
62
напреднала, разумът декларирал своите претенции.
Вторият основен етап в историята на средновековна-
та цивилизация — първият протича през ранното сред-
новековие — е неразделно свързан с процеса на урбани-
зацията на човешкото общество. Това необходимо пред-
полага и изисква да се спрем на въпроса за етимологи-
ческия произход на думата „урбанизация". Нейният ко-
рен е латински — urbs, откъдето произлиза прилагател-
ното „урбане" (urbane), което означава „по градски",
„градски", а така също „вежливо", „учтиво", „остроум-
но". Терминът „урбанитас" (urbanitas) притежава двуас-
пектно съдържание. Едното означава „градски живот",
другото „вежливост", „образованост", „остроумност",
„изящество", „остроумие", „дързост", „безсрамие".
Разбира се, латинският смисъл на понятието е зна-
чително по-широк и включва нюанси като „култур-
ност", „изтънченост", „приветливост", „възпитаност",
но същевременно „мошеничество", „хитрост", „наг-
лост". Ситуацията в човешкото общество в средновеков-
ната епоха се изменила, поради което латинските поня-
тия, употребявани в живота на градовете при господст-
вото на Римската империя вече не могли да отразят
адекватно настъпилите трансформации. Както показват
проведените научни изследвания, категорията „урбани-
зация" била въведена в употреба през епохата на Въз-
раждането, когато интересът към класическата гръко-
римска древност се засилил. За първи път думата „урба-
нитет" се появила през XIV в. В нея включвали процеса
на възникването и развитието на градовете, но по зако-
ните на римското устройство и управление.
С други думи казано, урбанизацията представлява
комплексен обективен процес, включващ не само мно-
говековната миграция на средновековното население от
селото към града, но и изграждането на нови поселения
от градски тип или реконструкция на старите градове,
разрушени от варварите. Тя обаче далеч не се изразява-
ла само или единствено в изграждането на самите гра-
дове, но и във формирането на нов, градски начин на
живот.
Крайъгълен камък на цивилизацията, нейна мате-
63
риал на основа били градовете, конто продължили да се
развиват. Урбанизацията по това време се превърнала’в
съществена особеност на живота. Доцатр В ранносрелно-
вековния период те били единична, не много разпрост-
ранена форма на общежитие и служели главно за столи-
ци, пристанища, крепости, религиозни средища, адми-
нистративни пунктове, сега те станали градове-центрове
на занаяти и търговия, градове-пазари, панаирни, кул-
турни огддща и пр. През XI — XIII в. градът в Китай
придобил своите на’й-характерни очертания. С одноти-
пен характер се оформили два града — Хайфин и Ханч-
жоу, столиците на Сунската империя, конто послужили
за образец при цялостната урбанизация на голямата
държава. Те се развивали като търговско-занаятчийски
седалища. „В Хайфин — пише съвременникът на съби-
тията У Цзи-му в „Записки за това какво сънувах дока-
то се вареше просената каша" — и маше много лавки,
търгуващи с готова храна. Сега в чайните на Ханчжоу
цари същата обстановка... Такива са обичаите при уп-
равлението на Петте династии, управлявали в Хайфин,
а от тук преминали в Ханчжоу".
В новите условия Хайфин бил изграждан в правоъ-
гълен, квадратен план с крепостни стени, дълги повече
от 26 км. При Сунската династия трисъставната компо-
зиция се залазила, но започнали да се прилагат модерни
тенденции, наложили се при изграждането на Даду през
XIII — XIV в. и на Пекин през XV — XIX в. Дворцови-
ят град бил издиган в самия център на столицата, къде-
то се подреждали учрежденията на правителството, как-
то и домовете на семействата на аристокрацията. Според
запазени статистически данни нарастването на Ханчжоу
протачало динамично: към 650 г. броял 153 729 души,
към 1170 г. — 552 607, към 1250 г. — 767 739, а около
1275 г. — 1 240 760 души.
През Хайфин и Ханчжоу протачали реки и канали,
по конто се разнасяли стоките на търговците: сол, зе-
ленчуци, плодове. Социалният състав на китайските
градове бил пъстър. Освен императорский дворец В СТо-
лицата се издигали жилищата на представителите на
административния апарат. Особено място заемало със-
64
ловието на учените, конто придобивали научни степени
и изпълнявали административни длъжности. Голямо
внимание се отделяло на дворовете, превръщани в гра-
дини. Жилищата се осветлявали с фенери и свещи. В
Хайфин и Ханчжоу правителството поддържало специ-
ална служба за гасене на пожари. Вода за пиене се оси-
гурявала от кладенци. В „Описание на Линан, подготве-
но в годините на Сянчун" са изброени 42 кладенеца в
Ханчжоу. Нечистите води се оттичали в канали. „Ули-
ците в границите на градските стени на Ханчжоу — пи-
ше съвременен хронист — са облицовани с камъни,
мръсотии няма“. Търговията със сапун била широко
разпространена, както и четки за зъби и парфюмерия.
Изградени били бани, наричани „ханове с ароматична
вода“. В емето се измервало с водни часовници, поддър-
жани в центъра на града.
Поради спецификата на града в Китай — преди
всичко отсъствието на градска община — държавната
администрация организирала всекидневния живот на
населението, на снабдяването, спазването на установе-
ния ред и пр. Не друг, а държавната власт, респективно
нейните местни органи за управление, регулирали стро-
ителството на пътища, мостове, прокопаването на отвод-
нителни канали, изкопаването на кладенци за черпене
на вода. В нейните ръце се намирала службата за проти-
вопожарна защита. Представителите й контролирали
разпределението на водата между гражданите.
Като се започне от XI в. насетне, в икономическия
живот на Китай се наложило занаятчийството. Превър-
нало се в основна самостоятелна облает на стопанската
система, то тръгнало по свой път на развитие. За задово-
ляване потребностите на селското стопанство и градския
начин на живот се породили редица нови занаятчийски
специалности, станали професии. Това били дрехарство,
бояджийство, тъкачество, обущарство, дърводелство,
ковачество, печатарство и др. Появили се специалисти
по приготвяне на порцелан, ювелирни изделия, свещи,
оръжие и др. Издирването, изкопаването и обработката
на метали достигнало невиждан до тогава подем. Според
изчисленията на някои китайски историци през XI в. в
5. История на средновековния свят
65
Китай били оформени 271 средища за топене на метал.
Желязо се произвеждало в такива градове като Лиго,
Хебе, Шенси, Хенани, Шанжо и др. Подобрила се техно-
логията на производството на метал. По нов начин за-
почнало топенето и обработката на продукцията. При
топенето на рудата се използвали каменни въглища и
кокс, различии химикали. При произвеждането на мед
били прилагани различии хидравлически приспособле-
ния. Към средата на XI в. производството на желязо се
увеличило 12 пъти. В края на XI в. то достигнало 150
ООО тона годишно.
Увеличил се добивът на злато, сребро, олово, мед,
каменни въглища. Злато се копаело в Шандун, Шанси и
в други центрове на Северен Китай. В Хебе, Шандун,
Шенси и Шанси се копаели каменни въглища.
Изключително богата информация за градовете в
арабския полуостров, като люлка на цивилизацията,
предоставя испано-арабският пътешественик Мухамед
Ибн Джубайр (1145 — 1217), посетил през 1183 — 1185
г. арабските страни и предал наблюденията си в книга-
та „Пътешествие". Трудът му е неоценим извор за мате-
риалната култура, а чрез нея и на арабската цивилиза-
ция. В него се дава единствена по рода си информация
за градове от категорията на Такрит, Мосул, Дунайсир,
Рас-ал-Айн, Харан, Манбидж, Буза, Халеб, Хам, Хим-
са, Дамаск, Баниас, Ака, Тир. Несъмнен интерес пре-
дизвикват описанията, конто той направил за гр. Меси-
на в Сицилия, Шафлуд, Сирма, Атрабуш, обогатяващо в
редица отношения фактологията на европейското изво-
рознание.
За Мухамед Ибн Джубайр Такрит е „голям град",
многолюден, с многобройни мечети и пазари, пълни с
народ. Жителите му превъзхождали обитателите на Баг-
дад по своя характер и по преимуществото на стоките.
Не скрива възторга си авторът и от гр. Мосул, „древен и
голям, укрепен и прекрасен", със „солидни защитни
приспособения". Мухамед Ибн Джубайр допълва, че
градът, разположен на брега на р. Тигър, имал шест или
повече медресета за обучение, те били добре изградени,
„светят като горди дворци". Град Дунайсир бил разполо-
66
жен в широка долина, около него се простирали дъхави
растения, напоявани от канали. Дунайсир бил център
на обЛаст в Сирия, Дийр Бакр, Амир и страната Рум,
имал много удобства, разполагал с многолюден пазар и
притежавал много запаси.
Описанието на гр. Харан, направено от Мухамед
Ибн Джубайр, ангажира с интересни и живописни под-
робности, направили силно впечатление на пътника.
Разположен бил на кервански път в Мала Азия, Сирия
и Палестина. „В този град — пише той — има пазари,
добре разположени и прекрасно устроени, всички те са
разположени под дървета, така че хората винаги са раз-
положени на сянка, която ги покрива и защитава като
дом.“ По-нататък авторът разказва подробности за обс-
тановката. На пазара били прокарани четири прохода,
издигала се голяма висока куда, покрита с гипс. В съ-
седство до пазара се намирал благороден мечет с древен
произход и бил необикновено красив. В двора на мечета
се кипрели три беседки под купол с мраморни колонади,
под всеки купол бил изкопан кладенец с отлична вода.
Красотата на мечета била необикновена. В града било
изградено медресе и две болници. Жителите му били за-
щитени с яка крепостна стена, изградена от дялани ка-
мъни.
Друг голям град, Манбиджа, привличал вниманието
със своя здрав климат, голямо пространство, защитено с
древна крепостна стена. Обграден бил с градини, в кон-
то растели различии плодни дървеса. Благодарение на
прохладата имало роса и нишите били очарователни.
Градът се пресичал надлъж и шир с течащи води, разна-
сящи прохлада. Във всеки дом били изкопани по един-
два кладенеца. Пазарите по улиците били широки и
просторни, а неговите дюкянчета и лавки, приличащи
на ханове, привличали със своята красота. Жителите на
Манбиджа били достойни и заможни, по вероизповед
принадлежали към сунитите шафиити. Благодарение на
тях градът — думите на пътеписеца — „е свободен от за-
щитниците на толкова нечестивите и вредни учения, ко-
нто се срещат в изобилие в тези градове". Търговските
им сделки били „честни, а поведението им достойно. Яс-
67
ният и широк път на тяхната вяра не им позволява да
се отклонят от правил път".
Според наблюденията на пътника гр. Бузаа бил раз-
положен в хубава и влажна местност, достатъчно изви-
сена за града, толкова подходящ за заселване. На пазара
могли да се намерят както провизии, необходими за пъ-
тешествие, тъй и разнообразии стоки. В горната част на
града се издигала крепост, голяма и надеждна. Гражда-
ните били сунити. Не може да сдържи възторга си пъте-
шественикът от гр. Халеб, „извънредно значителен и
славата му преминала през вековете". В него се издигал
дворецът на Хамданидите и поетите, конто ги възпява-
ли. Красотата на крепостта била толкова голяма, та Му-
хамед Ибн Джубайр признава, че е „невъзможно да се
опише". Тя била славна със своите защитни съоръже-
ния, забележителна със своята висота, нямала равна на
себе си. Крепостната стена била украсена с кули, разпо-
ложени в редици, имали високи помещения и дълбоки
амбразури. Прозорците били открити, кулите обитаеми.
В крепостта се намирали високи султански покои. Са-
мият град бил огромен, мястото на разположението му
било голямо, „зданията великолепии, красотата възхи-
тителна". Пазарите били огромни, всеки от тях „прив-
лича взорите със своята красота и довежда пътешестве-
ника в изумление". Градините, потънали в плодове,
грабвали погледа. Всеки ред лавки завършвал с врата на
мечет, а този мечет бил един от най-красивите и велико-
лепните. „Широкият му двор е обграден с голяма и ши-
рока галерия, вратата на която извежда в двор: броят
им е повече от 500". В западната страна на мечета се из-
дигало медресе на ханифите, характеризиращо се с ве-
ликолепие и съвършенство. Както мечетът, тъй и мед-
ресето били толкова красиви, че наподобявали градина.
„От всички медресета, конто ние видяхме — споделя ав-
торът, — това е най-значителното по начин на съоръжа-
ване и необичайност на своята постройка". Всяка стена
била обвита с лози, обвиснали с гроздове. Достатъчно
било всеки, който живеел там, да протегне ръка и да
вкуси без труд и усилие. „Градът има, освен това — спо-
деля авторът, — още четири или пет медресета и болни-
68
ца. Видът му е величествен. Това е столица, съответст-
ваща на Халифата. Цялата му красота е вътре в него, а
не вън".
Възторгът на Мухамед Ибн Джубайр достига своя
връх при описанието на гр. Хам. „Градът — твърди той
— е най-славният между другите градове, най-древният,
пощаден от времената, той заема не толкова голямо
пространство, не е знаменит със своите сгради." Вът-
решният град, заобиколен с крепостна стена, бил укра-
сен с мечет, прозорците му откривали гледка, „успокоя-
ваща душата и привличаща взорите". Околностите на
град Хам били покрити с мрежа от лозя.
Най-ярка картина рисува Мухамед Ибн Джубайр,
когато достига гр. Дамаск, наречен „Рай на Изтока, из-
вор на красота ярка и сияеща, той е връх на всички
страни на исляма, конто сме посетили. Невеста сред
градовете, конто сме съзерцавали. У красен е с цветове-
те на благоухании растения и представя в пълен бля-
сък копринените одежди на своите градини". Вода име-
ло в изобилие, ручеите бягали на всички страни. Све-
жият аромат на цветята възраждал душите. „Градини-
те му — забелязва авторът — го обграждат подобно на
ореол, обкръжаващ Луната, те го обграждат като чаш-
ка цвете". Като правоверен мюсюлманин авторът обръ-
ща специално внимание на достойнствата на мечета,
„един от най-славните мечети на исляма по своята кра-
сота и съвършенство на постройките, по необичайност
на своя облик, по великолепието на своята изработка и
украшение".
Припомняйки историята на неговото изграждане,
авторът подчертава, че мечетът бил замислен от арабс-
кия халиф-завоевател Ал-Валид Ибн Абд ал-Малик,
който отправил заповед до императора на ромеите в
Константинопол да изпрати 12 000 занаятчии от своята
страна, като го заплашил с възмездие, ако дръзне да от-
каже. Владетелят на ромеите покорно се подчинил на
заповедта. Между двамата монарси били разменени пра-
теничества за уреждане на подробностите по изпълнени-
ето на строежа. По данните на Ибн ал-Муала ал-Асади
за това съоръжение се изразходвали 400 сандъка, всеки
69
един от конто съдържал по 28 000 динара, а всичко
11 200 хиляди динара.
За построяването на мечета Ал-Валид отнел, кон-
фискувал половин църква, оставаща в ръцете на хрис-
тияните, а другата половина присъединил към мечета,
защото — по свидетелството на автора — „тя имала две
части: източна — за мюсюлманите и западна — за хрис-
тияните". Абу Убайда проникнал в града от западната
страна и достигнал до средата на църквата. По този по-
вод било сключено съглашение между него и христия-
ните. От Друга страна, Халиб Ибн ал-Валид влязъл със
сила в източната част на града и стигнал втората поло-
вина на църквата, която мюсюлманите овладели и пре-
върнали в мечет. Споразумението, което било сключено,
се отнасяло за втората половина на църквата, докато за-
падната част била запазена от християнската общност.
Като е известно, въпросът за подялбата на църквата
„Св. Йоан Кръстител" между християни и мюсюлмани
след арабската инвазия в Дамаск все още не е снет от
дневен ред в историографията, дискусията по него про-
дължава с нова сила.
Действително Ал-Валид предложил на християнс-
ките първенци да извършат размяна на частите, но му
отказали. След това той се разпоредил църквата да бъде
разрушена и сам се включил в нейното събаряне. Преда-
вайки всички тези подробности, опирайки се на хрони-
ката на Ибн ал-Муала, Ибн Джубайр изобразява външ-
ния вид и вътрешната структура на самата джамия. На
дължина от изток на запад тя достигала 200 крачки, а
на ширина от юг на север — 135 крачки. Самият мечет
се крепял на 68 опори. От тях 54 били колони, 8 — опо-
ри, покрити с гипс, а две ги облицевали с мрамор. Три
минарета се издигали над мечета: едно от западната
страна, друго на източната, трето — на северната.
След като се спира твърде подробно върху мечета,
изграден през VIII в., пътешественикът се занимава с
медресето „Нур ад-дин“, което — по собствените му ду-
ми — било „най-дивното зрелище". Насочва вниманието
на читателите и към двореца, оценен като „един от най-
великолепните дворци", „огромно здание, издигащо се в
70
небето. В неговата горна част се намират помещения,
най-хубави и по-високи от конто не са виждани. Разпо-
ложено е на половин миля от града и до него се намира
голяма градина". Един от тюркските владетели подарил
двореца на Нур ад-Дин, който го превърнал във вакъф в
полза на суфиите.
В съответствие с традициите на исляма, основани на
Корана и Шериата, мюсюлманите развивали градския
живот, награждали централизирани форми на своите
държавни организации: султаната, халифата, емирати.
Ала идеологическата платформа, призоваваща към
единство, не винаги смогвала да премахва различията в
пъстрата панорама от градове, конто съумявали да съх-
ранят своята уникалност.
Не би могло да се оспори мнението на онези автори,
конто поддържат, че индийската градска цивилизация
се нами рала в известно родство с китайската цивилиза-
ция. Върху характера на индЗтаската цивилизация вли-
яние упражнило покоряването на индийската облает
Инд през 711 г. от Мухамед Касим, един от пълководци-
те на Омайадската династия. Малко по-късно — около
10 г. след това — индусите отблъснали арабите и възста-
новили предишното положение. Продължила борбата на
религиозна почва. На исляма бил противопоставен ин-
дуизмът. Походите на Газневидите в Северна Индия до-
вели до покоряване на страната. От 997 до 1186 г. Мах-
муд Газневи властвал над полуостров Индия. Династия-
та на Гуридите обаче успяла да отблъсне Газневидите и
да установи своето господство. Столицата на новата дър-
жава станал гр. Делхи. През следващия XIII в. раздро-
бяването на страната продължило.
Върху развоя на цивилизацията в Изтока определе-
но влияние оказвали старите самостоятелни центрове на
древната цивилизация. В Западна Централна Азия меж-
ду 2300 — 1900 г. пр. Р. Хр. възникнали градовете Ал-
тин-тепе, Хисар-тепе и др., конто се родеели с култур-
ните средища на Древния Изток, Двуречието, Индия. В
Средна Азия около първото хилядолетие пр. Р. Хр. била
оформена култура от модела на източните общества. Из-
вестната култура Харапа с нейните градове-държави се
71
зародила в Индия около 2700 — 2600 г. пр. Р. Хр. В Ки-
тай прочутата култура Шан-Ин се появила между 1700
— 1100 г. пр. Р. Хр. Културата Шан-Ин се характеризи-
рала с утвърждаването на градове, с изнамирането на
писменост, с появата на нов модел държавност. Всички
тези традиции оказвали опосредствано въздействие вър-
ху градския живот на Индия.
Историкът Сюан Цзан (VII в.) разкрива някои ха-
рактерни своебразия на цивилизацията в Индия. Според
съвременника поради благоприятните природни усло-
вия цивилизацията успяла да неутрализира природната
среда и да я подчини на потребностите на човека и об-
ществото. След като описва плодородието на земята, на
почвата, авторът обръща внимание върху една харак-
терна черта на манталитета на хората: тяхната толеран-
тност, веротърпимост. „Почвата — пише Сюан Цзан — е
богата и плодородна, тук има изобилие от цветя и пло-
дове. Манго и банани има твърде много, и те се ценят
високо. Климатът е приятен и умерен. Поведението на
хората е открито и честно. Те обичат своята религия и
много уважават образоваността. Еретиците и вярвагците
живеят заедно."
В Западна Европа урбанизацията придобила специ-
фичен облик. От страните на континента в Северна и
Централна Италия тя взела най-широки размери. След
това се нареждали Византия, южните територии на
Франция, Фландрия, Брабант, Германия по двата бряга
на р. Рейн, а така също и Чехия. Историците медиевис-
ти, изучавайки различните градове на стария континент,
ги структурират по различии индикатори: по професио-
нален и стопански профил, по броя на жителите, по му-
ниципиална организация, по политически облик, по ад-
министративни функции и пр. Най-развити били градо-
вете, в конто процъфтявали занаятчийската и търговска-
та дейност, а също така и пристанищните градове.
Вниманието било насочено към изграждането на до-
ма на отделния гражданин. Както градовете се нуждае-
ли от крепостни стени за гарантиране живота и сигур-
ността на жителите му, тъй и гражданинът се стремял
да обгради своя дом със сигурни защитни съоръжения:
72
здрави стени, крепка врата, ключове. За разлика от
римското жилище, което било открито, жилището на
средновековния селянин и гражданин се изграждало
закрито. Дори до към XII в. в Европа домовете в градо-
вете не се различавали съществено от къщите по селата.
Това се дължало не само на несигурната обстановка в
Европа, създавана от нашественици, но и на трудното
трансформиране на селянина в гражданин. Вече към
XIII в. заможните граждани в Свещената Римска импе-
рия, по-специално в териториите на Германия, започна-
ли да пристрояват едноетажни каменни съоръжения за
съхраняване на по-ценни вещи.
Урбанизацията сложила отпечатък и върху характе-
ра на домостроителството. Жилищата включвали вече
работилница за майстора занаятчия, лавка за продава-
ча. Домовете се строели на два етажа. Възникнал извес-
тният романски стил. Появили се огромни комплекси
абатства със затворени дворове, клуатри. Храмовете се
строели в приетия базиликален модел, с монументални
кули, издигнати с изящество. През средата на XII в. се
появила готиката. Започнало строителство на нов тип
сгради: жилищни домове, дворци, ратуши, цехове на за-
наятчиите, гилдии. Великолепии постижения на строи-
телството били достигнати при изграждането на Париж-
ката „Св. Богородица", катедралите в Реймс, Кьолн,
Амиен, Кентърбъри.
По това време, XI — XIV в., жилищното строителс-
тво се съобразявало с условията на географската среда в
различните територии на стария континент. В равнин-
ните пространства нешироко били използвани глинени
строителни материали, особено кирпич, конто се наба-
вили сравнително по-лесно от камъка. В районите с го-
ри пък прибягвали до дървен материал, от който наг-
раждали домовете. Камък се използвал в земите, където
той се набавял лесно и се намирал в изобилие. В Запад-
на и Централна Европа масово разпространение получи-
ла т. нар. паянтова постройка. Стълбовидното издигане
на сградата се осъществявало чрез запълване на празни-
ните в строежа с каменни отломъци. През XIII в. в Лон-
дон, а след него и в редица други градове започнали да
73
измазват построените жилищни сгради. В сравнително
топлите страни и по-специално във Византия, Италия и
Южна Франция било въведено масово изграждане на
каменни постройки. Занаятчийски и търговски предп-
риятия: цехове, работилници, търговски магазини и пр.
били издигани с каменна зидария. От камък били стро-
ени и представителни здания — дворци, ратуши, архие-
пископства, епископства, абатства, църкви.
Подемът в строителството раздвижил научната ми-
съл. Възникнали проекти за строителство на „идеални
градове". Блестящи архитекти били Донато Браманте
(1444 — 1514), Микеланджело Буонароти (1475 — 1564)
и др. В гр. Прага бил издигнат прочутият „Летен дво-
рец", един от неоспорваните върхове на архитектурния
гений. Храмът „Св. Петър" в Рим бил друго завоевание
на строителството.
Необходимостта от подобряването на жизнените ус-
ловия ангажирала муниципалитета на най-големите
градове в Европа. Проявявана била грижа за обществе-
ната и личната хигиена. Кметствата на Лондон и Париж
издали постановления против замърсяването на въздуха
и водата в реките. Подобии решения взимали и остана-
лите кметства.
В градовете пристъпили към създаването на водос-
набдителни системи. В зависимост от своите материални
възможности кметствата ползвали подземни и надземни
източници. Големите градове поддържали акведукти и
водопроводи, малките — кладенци и каци за разнасяне
на водата. Още през X в. водопровод за цялото населе-
ние бил изграден в гр. Мадрид, а през XII в. — в Труа.
Канализацията започнала да се изгражда едва през
XV в.
В резултат от контактите с Източния свят по време
на кръстоносните походи в Западна Европа бил прене-
сен опитът в изграждането на бани с топла вода. В сту-
дените замъци, макар и сравнително рядко, започнали
да строят бани. Разбира се, традицията да се изграждат
бани от римски тип не била преустановена, тя продъл-
жила не само в Източната Римска империя, Византия,
но и в някои страни на Западна Европа, особено в онези,
74
в конто били съхранени старите римски традиции. През
XIII в. в Париж функционирали 32 обществени бани.
Научни мащаби на цивилизацията. E/jhh оцлощни-
те фактори на цивилизацията по онова време станала
научната мисъл, развитие? :> на нейните’ о^новни клоно-
ве на хуманитарните и природните науки. П.реа_периода
от IX до XIII в. в Европа физицй пристъпили към из-
ползване силата на вятъра. Вятърни мелници, познати
отце в древността, започнали да се строят по всички кра-
ища на отделните страни. Арабите ги пренесли най-нап-
ред в Испания след нейното завоюване от Омайадите и
от там те проникнали в останалите държави. Освен за
смилане на зърно, вятърните мелници били включени и
в други отрасли на производството. В системата на мел-
ниците били обхванати специални зъбчати колела за
равномерно регулиране на валовете, осигуряващи дви-
жението на механизмите. Това имало важно значение в
общата тенденция за механизиране на производствения
процес. През XII — XIII в. в районите, където постоян-
но духали ветрове, вятърните мелници били превърнати
в основен фактор за добиване на енергия. Както водните
мелници, тъй и вятърните започнали да играят много
голяма роля в живота на човешкото общество. В гр.
Прага, столицата на Чехия, била построена вятърна
мелница през 1277 г. Във Велика Моравия обаче подоб-
ии мелници се издигали още през IX в., както основа-
телно приемат някои автори.
Наред с вятъра започнало по-рационалното използ-
ване на водната сила. Върху предимствата, конто създа-
вали приливите и отливите били усъвършенствани мел-
ниците, движени от водна струя. През 1125 г. такава
мелница вече имало в Чехия. За подаване на вода или за
нейното по-бързо изтичане конструкторите включили
водното колело, превърнало се в значителна двигателна
сила. Все по онова време водните колела били внедрени
в металургията. Експлоатирали ги като механизъм,
чрез който задвижвали мехове, надути с въздух. Бодни
колела привеждали в движение ковашки чукове за об-
работване на желязо. Енергията на водата разкрила не-
широки възможности за изграждането на по-високи пе-
75
щи за производство на метали. Това създало още по-доб-
ри условия за усъвършенстване на механичните проце-
си. През XI в. била въведена пресата не само в селското
стопанство, но и в някои занаяти. Започнали да я из-
ползват за изстискване на грозде. Тя била включена при
изработката на по-съвършена, по-качествена хартия за
печатане. Така хартията изместила пергамента, неудо-
бен за печатане.
През следващия период, от XI в. насетне, водните
колела били включени в работата по тепането, валянето
на Платове, тъкани. Кожените каишки на водните коле-
ла били заменени с железни шайби. Това нововъведение
позволило набивката на тъканите да се извършва меха-
низирано. Производителността на труда се увеличила
десет пъти.
Подобрения били осъществени и в селскостопанска-
та техника. Орането на земята започнало да се извърш-
ва с плуг с железен колесник и подобрей лемеж за обръ-
щане на изораната пръст. Допълнителното приспособле-
ние, което било подготвено, дало възможност да бъдат
впрягани по няколко двойки коне. Триполната система
получила по-голямо разпространение.
През XIV в. били внесени нови механизми при вод-
ного колело. Практически подробности породили необ-
ходимостта водните колела да бъдат поставяни при во-
допади, за да се експлоатира по-пълноценно силата на
падащата вода. По такъв начин мощността на съоръже-
нието нараснала два пъти.
Опитът, натрупан в обработката на памука и памуч-
ните изделия в страните на Изтока — Индия, Китай, а
също така в Узбекистан, Самарканд, бил пренесен в Ев-
ропа. В Чехия започнали да съединяват памучната тъ-
кан с ленена и да тъкат бархет. При намотката на преж-
дата италиански майстори внедрили метални конструк-
ции, движени от водно колело. Самите нишки били на-
мотавани на совалки и бобини. По такъв начин било пос-
тавено началото на предачната машина, получила своето
окончателно устройство през следващите столетия.
Възходящото развитие на обработката на желязо в
Китай през XI — XII в. довело до интензивно строител-
76
ство на кораби. Компасът, използван от моряците, бил
непрекъснато усъвършенстван и подобряван. В Европа
той бил изобретен през XII в. Понеже съществуват раз-
личия между двата компаса по конструкция, има стано-
вище, че в европейския му вариант компасът бил пТЗЗНат
и в КйтаиТТГр тази причина някои изследователи са на
MUffinre*, че компасът бил пренесен на европейския кон-
тинент от Китай. По такъв начин научното откритие,
което гарантирало сигурност при морски и океански пъ-
тешествия, придобиласветовен характер...........
Черният димен < барут, открит още през ранното
средновековие, през XII б. в Китай се използвал във во-
енната облает. Ако преди това бил взривяван в отделни
случаи за военни цели и главно при тържества за фейер-
верки, в новите условия го включили във военни опера-
ции. Освен това барутът бил въведен в рудодобивната
промишленост: при ёксплоатацията на бловни, сребър-
нй и други метални находища. Добивът на сребро и оло-
во се увеличил многократно. Барутът влязъл и в мореп-
лаването, при нападението на чуждестранни кораби.
Включили го и в научните изеледвания.
Следващото столетие, тринадесетото, в Китай било
приложено в практиката елементарно ракетно оръжие,
легнало в основата на артилерията. Непрекъснато по-
добрявано и усъвършенствано, то било възприето от
арабите, който го използвали в настъпателните си бойни
операции. Все по това време арбалетът бил въведен във
въоръжение в Средна Европа и осигурил победа над про-
тивника. Лъковете и стрелите постепенно били изваде-
ни от употреба.
Понеже барутът притежавал огромна разрушителна
сила, използването му продължило. След.1320 г в Евро-
па започнало използването на димен барут в първите,
най-ранни оръдия, познати на Изток още през XIII в.,
едно несъмнено завоевание. Железните стрели, използ-
вани първоначално, били изоставени като недостатъчно
ефективни и заменени с каменни, а след това и с желез-
ни бойни глави. През 1338 г. се появили първите писто-
ле™, стрелящи с оловни куршуми. През първата поло-
вина на XV в. били изработени първите гранати за оръ-
77
дейна стрелба. Германският военен инженер Конрад Ки-
зер изнася информация за нови видове оръжие, въведе-
ни по време на Хуситските войни. Нова крачка в усъ-
вършенстването на артилерията направил италианският
инженер Доменико ди Матео, който през 1403 г. предло-
жил при обсадата на гр. Пиза да бъдат използвани мини
с барут. Те се оказали с голяма разрушителна сила. За
пръв път в граничите на Чехия започнало производство-
то на барут през 1432 г. Създавали го от калиева селит-
ра. За стрелба с оръдия било поставено началото на чу-
гунените гюллета.
Разбира се, усъвършенстването на огнестрелното
оръжие било свързано с развоя на техниката и техни-
ческата мисъл, с провеждането на съответните научни
открития. Тежковъоръжената рицарска конница, глав-
ната война сила на феодалното общество до появата на
артилерията, постепенно била изваждана от плановете
на командващите центрове. Военноморският флот също
така напредвал. Плавателните съдове, движени с гребла
и платна, не могли да издържат на продължителни пла-
вания и били заменени с големи платноходни съдове,
снабдени с огнестрелно оръжие, с оръдия. През 1470 г.
започнали да строят платноходни кораби с четири мач-
ти. С такива платноходни съдове били предприети Вели-
ките географски открития.
Армията била преустроена. Феодално-рицарските
подразделения, състоящи се от феодали и васали, не
могли да отговорят на изменилата се нова обстановка.
От XV в. насетне в Западна Европа паралелно с образу-
ването на централизираните държави протичало и обра-
зуването на специализирани държавни армии. Комп-
лектуването на армиите, провеждано обикновено в наве-
черието на войни, както може и да се очаква, ставало до
голяма степей насилствено, понеже поданиците отбягва-
ли да служат във войската. Формирането на бойните
подразделения се осъществявало по пътя на наемничес-
твото, широко разпространено по онова време.
През XIII в. бил извършен значителен прелом в раз-
личии други сфери на стопанския живот. В резултат от
широкото масово привеждане в действие на водните ко-
78
лела били активизирани и включени в работа редица
машини. Усъвършенствани и модернизирани, машини-
те смилали суровини за хартия, изпилявали железни
детайли, точели различии оръдия на труда: ножове,
брадви, мотики, лопати, лемежи. В рудниди и шахти
също така били използвани големите възможности на
водните колела.
Множество подобрения били направени в устройст-
вото на мореплавателните съдове. Включено било кор-
мило, което движено в окръжност, осигурявало по-голя-
ма маневреност. Здравите ленени корабни платна, конто
били въведени, изместили веслата. Надути от вятъра,
платната на корабите създавали възможности за далеч-
ни плавания по морета и океани. Снабдени с компйси,
корабите на отделните страни на Европа и Азия, органи-
зирани във флотилии, могли да извършват продължи-
телни пътешествия по широкия свят.
В хода на цялостното подобряване на оръдията на
труда настъпили съществени усъвършенствания в конк-
ретните сфери на материалното производство. Въведени
били нови методи за отливане на чугун, което създало
възможности да се отливат камбани за храмовете в голе-
ми размери, непознати и невиждани дотогава. Новости
навлезли и в грънчарската техника. Италиански майс-
тори възприели опита на арабите в производството на
майолика, специализиран вид керамика, произведена от
непрозрачна глазура. Това бил т. нар. фаянс, произвеж-
дан в страните на Изтока и по-специално в Египет, Ва-
вилония, Персия, а през средновековната епоха в Сред-
на Азия, Азербайджан, Иран.
През XIII — XIV в. в Чехия паралелно с известните
местонаходища на злато и сребро били открити нови. В
Ихлава и Кутна Хора наченало разработване на рудници
за сребро, а в Банска Щиавица и Банска Бистрица — за
злато и сребро. В Чехия и Словакия била прилагана но-
ва техника за добив на цветни метали. При наклонените
шахти, конто били изграждани, настъпили подобрения
в копаенето и транспортирането на откритите материа-
ли. Изкопаната руда се изсипвала в кожени чували,
спускала се по наклонената шахта и излизала на откри-
79
то на повърхността. От там на коне или по вода сурови-
ната се транспортирала за преработка. Открити били и
находища на олово. През 1300 г. бил приет първият за-
кон за рудодобива (Юс регале монтанорум), с който се
оставило началото на рудодобивното законодателство в
Европа.
Успехите на металопроизводството в Европа през XI
— XV в. улеснили откриването и внедряването на тъ-
качния стан с педали, едно несъмнено завоевание на
технологията на текстилното производство. Не особено
продуктивните вертикални тъкачни станове излезли от
употреба. Производството на плат се увеличило 4 пъти.
Домашните занаятчийски работа лници били изместени
от цеховата система на работа. Колелото за предене на
прежда, изработено най-напред в Индия, през XII в.
навлязло в Европа. Продукцията се увеличила 4 пъти.
Най-напредничави умове насочили вниманието си
към теоретичните и практическите въпроси на техника-
та. През 1245 г. френският учен Вилар дьо Гоннекур
оповестил един от първите изследователски трудове за
състоянието на техниката през средновековната епоха.
Английският учен Роджър Бейкън (ок. 1214 — 1292),
който развил редица смели технически идеи, изказал
предположение за създаване на самодвижеща се маши-
на. Към 1250 г. се пристъпило към използване устройс-
тво™ на педалите при извършването на различии дей-
ности. Специална връв, омотана около ланец, привежда-
ла в кръгово движение механизмите. Пружини осигуря-
вали възвратно движение. По такъв начин ръцете на
майстора се освобождавали и контролирали движението
на резеца, оформящ необходимите детайли.
Особен дял в икономиката на градовете образувало
производството на стъкло. Презвитер Теофил (XI в.) дал
пълно описание на цялата дейност за неговото производ-
ство, по-специално за самата пещ за топене на стъклото,
инструмента за надуване на стъклото, способите за при-
готвяне на стъкла за прозорци, разцветките за боядисва-
нето на стъклата и пр. През XIII в. се разширило произ-
водството на стъкло във Венеция. През периода от IX до
XV в. приготвянето на цветно стъкло получило известно
80
усъвършенстване в Узбекистан. Това обстоятелство не
могло да не се отрази благотворно върху начина на жи-
вот на хората.
Учени пристъпили към теоретична разработка на
проблемите на оптиката. Заслуга за това имал арабски-
ят учен Ибн ал-Хайсан Алхазен (ок. 965 — ок. 1039),
който подготвил специален труд по оптика, оповестен
на латински език под наслов „Оптице Тезаурус". В този
труд авторът квалифицирал лещата, позната значител-
но по-рано на специалистите, като сферична повърх-
ност. Освен това Алхазен обърнал внимание върху т.
нар. „камера обскура", своеобразна непрозрачна кутия с
малък отвор върху предната стена, считана за първичен
модел на фотоапарата. Направена била голяма крачка в
създаването на необходимите предпоставки за по-ната-
тъшния развой на техниката, намерил по-късно реали-
зация във фотографията и киното. Към 1254 г. се отна-
сят първите сведения за съществуването на стъклено ог-
ледало. Около 1300-та година в Италия били изработени
очила. Едни автори приписват това дело на Салвино Ар-
мати и приемат, че ги изработил 1299 г., други мислят,
че очилата били създадени едва 1350 г. Има историци,
конто подценяват ролята на човешкия разум и обясня-
ват възхода на науката през епохата на Просвещението
с изработването и използването на очилата. През 1420 г.
инженер Джованн Фонтана говори за „вълшебен фе-
нер", първичен модел на кинопрожекционен апарат.
През XI в. настъпил подем в производството на мно-
гоцветии тъкани, оцветявани с щампа от глина или
бронз. В Европа такива тъкани започнали да произвеж-
дат най-напред в Германия, където бил натрупан ценен
опит. След това постиженията на германците били възп-
риети от други народи, тръгнали по пътя на по-нататъш-
ния развой на производство и боядисване на Платове.
Към 1040 г. китаецът Пи-Шен (Би-Шен) изобретил
подвижни букви от камък за печатане. Макар камъкът
да създавал известии трудности при печатането, под-
вижните букви съдържали по-големи преимущества и
облекчили до голяма степей по-нататъшната работа при
усъвършенстването ца книгопечатането. През XII в. би-
в. Иепрп грецнтеек а иг 81
ли въведени дъски с печатни букви за печатане на цели
книги. Това било голямо, епохално постижение за циви-
лизацията.
Необходимостта от книжнина наложила по-ната-
тъшно усъвършенстване на печатарската техника. Дър-
вени букви започнали да се използват при печатането
през 1314 г. в Китай. В края на XIV в., около 1300 г. в
Корея били изработени подвижни металически букви за
печатане. През 1409 г. по такъв начин била изработена
първата книгА, йбследвана от други. Към 1450 г. гер-
Манскйят изобретател Йохан Гутенберг (1400 — 1468)
конструирал печатарска машина с подвижни букви и
матрица. Буквите били изработени ръчно с голямо ка-
лиграфско майсторство. Самата машина била резултат
от продължителни експерименти, завършили най-после
успешно. Своите опити Й. Гутенберг започнал още през
1436 г., продължил ги системно и ги увенчал с успех
към 1450 г. Откритието на германския експериментатор
дало благотворно отражение върху образователното де-
ло, науката и културата. Завоювана била голяма победа
на европейската, а чрез нея и на световната цивилиза-
ция. Чрез книгата постиженията на науката и техника-
та, новостите в различните области на материалния и
духовния живот станали достояние на хората по четири-
те краища на земното кълбо.
Тринадесетото столетие влязло в развоя на цивили-
зацията между другото и с масовото изграждане на ме-
ханични часовници по градските кули. Някои автори
пишат, че началото на монтирането им било поставено
около 1300-та година. Това твърдение обаче се опровер-
гава от съществуващите факти, конто не могат да бъдат
оспорени. Още Данте Алигиери (ок. 1265 — 1321) спо-
менава за часовници с колела, измерващи часовете с
ударник. В научната литература отдавна е установено,
че в Англия, по-специално в Уестминстър, през 1288 г.
върху градската кула бил монтиран механичен часов-
ник. Разбира се часовниците, закоитостава дума, били
само с една стрелка, която измервала само часовете: ме-
ханизъм за отброяването на минутите бил открит значи-
телно по-късно, но пак през средновековната епоха. По-
82
голямо съвършенство притежавали известните часовни-
ци, създадени в Страсбург през 1354 г. Те обозначавали
не само часовете, но и денонощието, празниците, пасха-
та, състоянието на Слънцето и Луната. Този часовник
бил несъмнено научно постижение.
Църквата, конто била единствената институция, ко-
ято регулирала времето, използвала въвеждането на ме-
ханичните часовници за целите на богослужебния ци-
къл, както и за решаването на редица практически въп-
роси. През 1355 г. кралският наместник в Артуа дал
съгласие да бъде изградена градска камбанария в гр. Ер
сюр ла Лис за отмерване времето на търговците на сук-
нени Платове. Това било истинско епохално събитие, ко-
ето спомогнало за по-тясно свързване на Църквата с
промените в икономическия живот на Европа.
Вече през XIV в. започнало по-регулярно да се отчи-
та времето, което вече броели по равни час;£>ве.»_деяят
стаТППГравен на 12_еднаощлояреме часаЕдва,дрез_ХУ
в.~било въведено понятието минута.
До появата на часовника господствало разбирането,
че в емето принадлежи единствено на Бога, то не било
подвластно на човека: не могло да се купува и продава.
През XIV в. занаятчии и търговци започнали да ценят
времето, то станало предмет на покупко-продажба. В це-
ховите статути била въведена регламентация на работ-
ния ден. С изкл^очёниё-на тъмните зимни месеци, тру-
дътТТрК запалени свещи се забранявал най-строго. В хо-
да на историческия живот градската кула с часовника и
църковната камбана се включвали при решаването на
възникващите проблеми. Разграничавайки се, матери-
алните и духовните феномени се опитвали да намерят
общ език при синхронизирането на астрономического с
работното време.
Както придобитият опит, тъй и потребностите на
живота породили нови успехи в измерването на време-
то. Италианският учен Якопо Донди (1290 — 1359) ус-
пял през периода 1344 — 1351 г. да конструира за Пала-
цо дела Капитано в Падуа сложен астрономически ча-
совник за кулата. Това било ново значително постиже-
ние в урбанизацията на градовете. Джовани Донди
83
(1381 — 1389), син на Якопо Донди, създал първия пла-
нетариум в Италия.
Прелом в измерването на времето настъпил около
1450 г , когато били създадени часовници с пружини.
Конструктор на преносимите часовници с пружини бил
холандският техник Петер Хенлайн (1480 — 1542). Била
направена голяма крачка напред по пътя на прогреса.
Времето, от една страна, и пространството, от друга,
увеличили своето влияние не само в практическия жи-
вот, но и в областта на теорията. Св. Тома Аквински
(1225 — 1274) развил становището, че споменатите две
субстанции, сътворени от Бога, проявявали своите
сложни функции: те съществували във времето и извън
времето, в пространството и извън пространството. Това
заключение имало голямо значение за теорията и прак-
тиката на средновековното общество, свързано с католи-
ческата църква, обединяваща цялото общество от и в
името на Христа, Спасителя на човечеството.
Цивилизацията внасяла подобрения и в други об-
ласти на материалното производство. В Италия начена-
ли производството на азотна киселина за пречистване на
златото, за неговото качествено производство. Азотната
киселина се получавала от стипца, от меден сулфат или
спирт. Открит бил начин за получаване на сярна кисе-
лина, но нейното широко използване се отнася към по-
късно време. Посредством дестилиране на вино бил по-
лучен чист спирт. Това откритие се дължало на френс-
кия учен Раймундо Лулу (Раймонд Лулий, 1235 —
1315).
В Европа започнали да добиват злато от дълбоки
шахти. По такъв начин копаели злато в редица рудни
находища в Чехия — Илове, Книн, Червена Хора, Каш-
персе Хори и др. Към 1350 г. бил включен в производс-
твото стругарски стан, движен с водно колело. Използ-
ването на педалите, с който се работело до тогава, посте-
пенно било изоставено. След 1350 г. в Германия пристъ-
пили към калайдисване на различии съдове.
Не изостанали в своето развитие и някои други кло-
нове на науките и по-специално медицината, механика-
та, физиката, астрономията и др. Разбира се, среднове-
84
ковните лекари продължавали да ценят Гален и Авице-
на, но полагали усилия да развиват различните клонове
на медицината. За обучението на студентите Медицинс-
кият факултет в Монпелие извоювал през 1376 г. право-
го да извършва ежегодно аутопсия на един човешки
труп. Подобии разрешения получили и другите Меди-
цински факултети на континента. Анатомията навлязла
в период на подем. Подготвени били първите атласи по
анатомия. Започнало извършването на сложни опера-
ции. Натрупали опит, хирурзите осъществявали т. нар.
трепанация: отваряне на черепната кухина, на костна
стена, очна роговица и пр., в резултат от която се стига-
ло до самите болни органи за провеждане на тяхното ле-
куване. Възможностите на медицинската наука нараст-
вали, увеличавали се.
Фармакологията, науката за качествата на лекарст-
вата и за влиянието им върху човешкия организъм, пос-
тигнала също така известии успехи. Испанският лекар
Арналдо да Виланова (1235 — 1313) подготвил прочу-
тия „Салернски кодекс", съдържащ данни за различни-
те видове отрови и за средствата за тяхното обезсилване.
В кодекса са описани различии видове растения, с кон-
то се лекувал човешкият организъм.
Експериментите в областта на алхимията довели до
откриване на метални сплави, растителни Цветове, кисе-
лини, соли, алкали. Постигнатите успехи, реализирани
в резултат от експериментите, били проведени в хими-
чески пещи с нови апаратури. Използвали се различии
дестилации и филтрации.
Цивилизацията в бита. В най-тясна и непосредстве-
на връзка с промените, конто настъпили в живота на
средновековния град, се усъвършенствали битовите от-
ношения. Като цялостна система от начини и форми за
задоволяване материалните и духовните потребности на
хората извън сферата на труда и политическите отноше-
ния, битът макар общо взето да бил консервативна фор-
ма на взаимоотношения, търпял положителното въз-
действие на цивилизацията. Това се отнася на първо
място до жилището и жилищната среда, до храната и
храненето, до облеклото и обличането. Отнася се и за ду-
85
ховната облает, за традициите, празниците и тържества-
та.
Първият основен компонент на матери алния бит —
жилището и жилищната среда, постепенно се освобож-
давал от средновековните традиции. За разлика от рим-
ския дом, където имало специално отделение за жените
— гинекей, в дома на средновековния гражданин се-
мейството живеело в обща спалня, която в зависимост
от материалното състояние на собственика придобивала
различии особености. Обикновено размерите на кревата
за спане не били еднакви, а зависели до голяма степей
от членовете на семейството. Богатите семейства разпо-
лагали с креват, широк до към четири метра. Самият
креват бил разположен на един-два ката. Креватът бил
покрит с балдахин, подпрян върху колонки. Дюшекът,
върху който сняло семейството, бил натъпкан със слама
или сено. Гражданите се покривали със сукнени одеяла,
конто били белег за принадлежност към заможния слой
на обществото.
Един от френските поети-ваганти Ги дьо Базош дава
интересно описание на своя дом. Според думите на пое-
та домът му не бил голям, но удобен за жилище. През
„глазираните стъкла" Ги дьо Базош виждал добре града
и простиращите се в долината ливади и лозя. В стъкла-
та се отразявала красотата на зеленеещата градина, дос-
тигало благоуханието на цъфтящите храсти. Килимите,
застлали стайте, и огнището създавали уют. Птиците,
затворени в клетка, по всяко време на денонощието пее-
ли и създавали хармония. В този дом стопаните не само
живеели, прекарвали нощите си, но приемали гости и
отглеждали своите деца, възпитавали ги.
Градовете представлявали пъстра картина от непов-
торими особености. В едно описание на германския гр.
Реймс, отнасящо се към XI в., се разказва, че градът
бил разделен на три части, а именно: църковна, кралска
и търговска. Ще рече, съсловната принадлежност на
жителите определяла особеностите на селището. За Па-
риж съвременници свидетелстват, че имал официална
част, а след това университетска и търговска. В края на
XIV в. в кметството на гр. Сиена било внесено предло-
86
жение представителите на различните занаяти да се за-
селват само в квартали, определени за тях. Етническите
групи получавали правото да се настаняват в предвари-
телно определени райони. В Свещената Римска империя
била въведена традицията славяните да живеят отделе-
ни от германците. Ломбардците също така трябвало да
се обособят в самостоятелна трупа.
Катедралната църква в града на Европа била общес-
твена институция, средище на религиозен, обществен и
културен живот. Камбаната на църквата изпълнявала
разнородни задачи: отмервала времето, давала знак за
пожар, за епидемии, нападения и пр. Това увеличавало
нейното значение като обществен орган. Другата страда
на града — Ратушът, изобразявал независимостта на
гражданите. Голямата концентрация на населението би-
ла всеобще явление, детерминирано от постоянен при-
лив на граждани и от съществуването на селяни, чието
духовно израстване изисквало много време.
Храната и храненето на гражданите зависели от
тяхното материално състояние, както и от снабдяване-
то. Според някои наблюдения отделните категории
граждани употребявали различии количества хляб: вой-
ници и моряци по 700 — 750 трама, обикновеният
гражданин по 1 кг, а монасите и монахините — по 1600,
1700 грама. Парламентът на Франция през 1279 г. гла-
сувал постановление за броя на блюдата, употребявани
за обед: супа, две втори и десерт. В едно фаблио, хумо-
ристичен разказ в стихове, се осмива обед на свещеник,
даден в чест на рицар, иегов приятел. Обедът започнал с
хляб и вино, преминал в ядене на свинско и заешко,
след това били сервирани гьска, петел, риба със сос от
пера и завършил с пастет. Обедът приключил с плодове,
вино, орехи, канела и джинджифил.
В различните части на Европа се употребявали раз-
личии напитки. Вино се употребявало във Франция,
ябълков сок — в Нормандия. В Англия пиели бира.
През XIV в. италианци приготвили ликьор от вино.
Както в Азия, тъй и в Европа развитието на земеде-
лието и скотовъдството протичало по аналогични пъти-
ща. На Изток, включително и в Югоизточна Азия, а съ-
87
що така и в Централните и Близкоизточни територии на
този континент, основа на селското стопанство до голя-
ма степей образувало поливното земеделие. Усъвършен-
ствало се поливното отглеждане на ориз. Масовизирало
се риболовството. В различните части на Изтока настъ-
пило подобряване в напояването на основните селскосто-
пански култури — пшеница, ечемик, ръж, овес, бобови
растения.
Оформяла се народностната кухня на населението в
сраните на Изтока и Запада, придобила определено раз-
нообразие, обусловено от конкретните исторически ус-
ловия, при конто живеели отделяйте народи. В блюдото
на хората от Изтока влизали зърнени продукти, ово-
щия, млечни изделия. В основни линии хлябът бил ос-
новна храна за редица народи. Изготвяли го от пшени-
ца, ечемик, ръж.
Цял спектър въпроси поражда информацията, с ко-
нто разполага медиевистиката за храната и напитките
на гражданина в Китай. Трапезата му през деня и вечер-
та включвала юфка, фиде, каша, питка, различии блю-
да, по-специално плодове, месо, риба. Брашнените яс-
тия обхващали каша, грис, банички, печено. Китаецът
обичал плодове, зеленчуци и варива — зеле, ряпа, тик-
ва, пълнени тиквички, бобови растения. Привличали го
също така различии други растения, плодове, семена,
диворастящи билки и подправки, листа от храсти и дър-
вета. Месо употребявал много. Ядял го печено, сушено,
варено, въртяно на шиш. Рибата поглъщал печена, пос-
тавена в сос. Понеже маслото се намирало рядко и труд-
но, употребявал го в малки количества.
Гражданите на Китай имали слабост към захарта,
вероятно някаква смес, сварена по примитивен начин.
Ядели мед. Те приготвяли сладолед, произведен от ня-
каква захарна смесица, плодове и сокове. Пиели чай,
въведен още в началото на християнската ера, но полу-
чил голямо разпространение през XI — XII в.
Ако се съди по някои сведения за градовете Хайфин
и Ханчжоу, може да се направи заключение, че двата
столични центъра били сравнително добре продоволст-
вани. В известните „Записки за процъфтяването, съста-
88
пени от стареца от езерото Сиху“ се споменава за повече
от 150 приготвени блюда, 7 вида ядки и 53 разновиднос-
ти на плодови десерти и сладкиши. Друг съвременник
на събитията, У Цзи-му свидетелства, че на сутрешния
пазар в Ханчжоу се предлагали 63 вида храни от разно-
образно естество.
В Иран, Афганистан, Турция значително място в
блюдото на населението заемало месото, предимно ов-
нешко, от което варели чорба. От месото приготвяли
различии храни — чеверме, кюфтета, кебап, пача. В
страните, в конто бил установен ислямът, всяка храна,
особено месото, се деляла на два вида: „позволена" и
„забранена". Свинското месо било поначало забранено за
употреба. Месото на останалите животни могло да се
яде, ако при прерязването на гърлото му главата му би-
ла насочена към гр. Мека. Самото гърло пък трябвало
да бъде прерязано на строго определено място.
Университетите и цивилизацията. Важен елемент
на цивилизацията станали университетите, възникнали
в тясна връзка с развитието на парично-стоковите отно-
шения и с общото повишаване на културата, с нараства-
нето на потребността от повече знания. Водеща роля в
тази насока играли градовете в Италия. През 1158 г.
университет бил основан в Болоня, 1205 г. — във Ви-
ченца, 1215 г. — в Арецо, 1224 г. — в Неапол, 1222 г.
— в Падуа, 1303 г. — в Рим, 1308 г. — в Перуджа, през
1349 г. — във Флоренция. Втората европейска държава,
която заночнала да открива висши учебни заведения,
била Англия. През 1169 г. бил учреден университет в
Оксфорд, 1209 г. — в Кембридж. Учебното дело получи-
ло тласък и във Франция: 1150 г. в Париж, 1289 г. — в
Монпелие. Не останала назад и Испания: 1243 г. бил от-
крит университет в Саламанка, 1254 г. — в Севиля. За-
почнала да изгражда своята образователна система Пор-
тугалия: откачало възникнал университет в Лисабон
(1290), а след това бил преместен в Коимбра.
Мрежата на учебните заведения се разширила в дру-
гите стани на Европа. В Прага бил открит университет
1348 г., в Краков — 1364 г., във Виена — 1361 г., в Печ
— 1367 г., в Хайделберг — 1386 г. Следващото столе-
89
тие, XV-то, се появили висши училища в Упсала (1477),
в Копенхаген (1479). Понеже през средновековието ни-
мало строго разграничение между средната и висшата
степей на обучение, младежите могли да постъпват във
висшите учебни заведения още на 15 — 16-годишна въз-
раст. Учещите се били наричани „студенти", от лат. гла-
гол „студео“, занимавам се усърдно. Отначало премина-
вали подготвителен курс в т. нар. Артистичен факултет,
наречен по-късно философски, и изучавали граматика,
риторика и диалектика. Завършилите успешно подгот-
вителния факултет придобивали научната степей „бака-
лавър на изкуството". Следващият курс на обучение,
висшият, бил разделен на три факултета: право, меди-
цина и теология. Във факултета се преподавали аритме-
тика, геометрия, астрономия и музика. При завършва-
нето абсолвентите получавали научната степей „магис-
тър на изкуствата" или „доктор на правото", „доктор на
медицината", „доктор на теологията". При университе-
тите имало общежития, при конто живеели както пре-
подаватели, тъй и студенти. По своя характер универси-
тетите били корпоративни организации с относителна
автономия. Функционирали върху принципите на само-
управлението. Те запазили своята независимост не само
от светската власт на държавата, но и от духовната на
Църквата. Университетите се превърнали в центрове на
хуманистичната мисъл, в люлка на рационализма. Яге-
лонският университет в Краков, Карловият в Прага, Ал-
кала де Енарес в Испания се превърнали в крепости на
науката и културата. В Пражкия университет Ян Хус
започнал своята борба за самостоятелно развитие на
чешката наука и култура. Витенбергският университет,
където преподавал Мартин Лутер, се превърнал в цита-
дела на Реформацията в Германия.
На Пиренейския полуостров възникнала и се утвър-
дила забележителна култура. В гражданските и църков-
ните учебни заведения на Толедо, Кордова, Севиля се
подготвяли специалисти по теология, философия, пра-
во, литература, история. Университетите на полуостро-
ва обучавали специалисти за цяла Европа. Прочути би-
ли преводачите от Андалузия, конто превеждали произ-
90
веденията не само на класическата гръко-римска древ-
ност, но и на арабските мислители: философи, теолози,
историци. Възникнали богати библиотеки. В Кордова по
време на Арабския халифат била изградена прочута биб-
лиотека, наброяваща повече от 400 000 свитъка.
В развоя на цивилизацията в Индия голяма роля
продължил да играе прочутият университет в Наланда,
създаден още при империята Гупта. Превърнат в център
на будистката култура, университетът се наложил като
средище на известната школа на будизма, Махаяна.
Владетелите от династията Пала, управлявали през VIII
— IX в., проявявали грижи за неговото развитие и про-
цъфтяване. Ала поради заглъхването на влиянието на
будизма през X — XI в. в Индия значението му намаля-
ло. Понеже бил притегателен център за учещите се от
близки и далечни страни, университетът в Наланда спо-
могнал за проникването на индийската култура в реди-
ца държави в Азия.
В университетите в Париж, Шартр се развивали мо-
дерните философски учения — томизъм и авероизъм.
Разпространявало се творчеството на Блажени Авгус-
тин, разработвала се мистическата концепция на св.
Джовани Фиданца Бонавентура (1221 — 1274). Процъф-
тявала Оксфордската школа, конто развивала естестве-
нонаучни схващания. В тази насока активна дейност
развивал Робърт Гросетест (1175 — 1253), Роджър Бей-
кън (ок. 1214 — 1292). В системата на философията се
включва делото на Алберт Велики (1193 или 1206/7 —
1280). Утвърждава се най-видният представител на тео-
логическата мисъл св. Тома Аквински (1225 — 1274).
Мотивирали своите схващания Пиер Ломбардски (1254
— 1256), Боеций (1257 — 1258). Особено място заел те-
оретикът на мистическия пантеизъм Майстер Екхарт
(1260 — 1237).
Важен компонент на християнската цивилизация в
Западна Европа образувала схоластическата философия,
достигнала своята зрелост през XIII в. Към средата на
XII в. в Толедо процъфтявала преводаческа школа, ръ-
ководена от епископ Раймунд. Друга школа била осно-
вана в Палермо. Двете школи превели от арабски на ла-
91
тински езикът трудове на Авицена, Ал-Фараби, Маймо-
нид, Ибн Рушд, Ибн Гебирол. Доминик Ундисалви, Ро-
берт Гросетест, Вилхелм от Мербек, Михаил Скот и др.
започнали да превеждат Платон, Плотин, Прокъл,
Секст Емпирик, Диоген Лаерций, Гален, Евклид и др.
автори. Преведени били и редица трудове на Аристотел.
Действително монголското нашествие нанесло сери-
озни поражения върху живота на покорените народи, но
при все това науката и културата продължили да се раз-
виват. Една част от владетелите на Монголия покрови-
телствали научната дейност. В това отношение показа-
телна била разнородната проучвателска работа на извес-
тния ирански учен Насиредин Мухамед Туси (1201 —
1280), който се утвърдил и като голям държавен деец.
Учен-енциклопедист, той започнал своята обществена
кариера при Аламут Хуршах, владетел на Исмаил. При
възхода на Монголия преминал 1256 г. на работа в дво-
реца на Хулагу хан като негов секретар и съветник. В
изпълнение на повеля на владетеля той се заел с изг-
раждането на прочутата астрономическа обсерватория в
околностите на гр. Мараги, наложила се като авторите-
тен научен център в арабския свят. Насиредин Туси се
утвърдил не само като астроном, но и като автор на ре-
дица трудове по метрология, финансово дело, филосо-
фия, теология, логика, психология. Написал и специа-
лен трактат за финансовото дело, оценяван от изследо-
вателите като основен извор за данъчната система в
Монголската империя.
За разбиране духа на епохата, както и за изяснява-
не редица подробности от историята на връзките между
Изтока и Запада голямо значение има научното дело на
Абдурахман Абу Зейд ибн Мухамед ибн Халдун (1332 —
1378), арабски историк и социолог, роден в Тунис. В ос-
новного си съчинение „Книга на проникновението и
свод от начала и съобщения за дните на арабите, перси-
те и берберите и на техните съвременници, притежава-
ли голяма власт“ той прави интересен опит да обясни
чрез еволюцията на икономиката историята на човеш-
кото общество. В развитието на човечеството авторът
вижда две фази: нисша, включваща селския живот, и
92
висша, обхващаща градския живот. Ако селският жи-
вот протичал в земеделие и скотовъдство, градският се
изразявал в занаяти и търговия, конто — по разбирани-
ята на автора — били генетически свързани помежду
си. Трудовите взаимоотношения между хората се реали-
зирали в стокообмена. Основно предназначение на поли-
тическата организация на обществото мислителят отк-
ривал в защитата на частната собственост на самостоя-
телните производители, както и на средствата за произ-
водство и на продуктите на труда. По такъв начин Ибн
Халдун достигнал до интересни оригинални виждания
за историческия процес.
Някои от трудовете му като „Книга на назидателни-
те примери", структурирана в три части, представлява-
ли основен извор за историята на арабските народи, на
Магриба и на Северна Африка. Това им придава особена
познавателна стойност.
Върхово постижение на научната мисъл в Източния
свят образувало колосалното научно дело на Фазлалах
ибн Абу-л Рашид ад-Дин (1247 — 1318), държавен деец,
историк, медик, теолог, енциклопедист. Натрупал со-
лидни знания по медицина и история, той постъпил на
работа при владетеля Абага хан (1265 — 1282) като
един от ръководителите на държавния апарат. Станал
везир при халифа Хазан хан (1298 — 1317) и наблюда-
вал осъществяването на реформите в империята. Про-
веждал политика на централизация, стремял се да ожи-
ви аграрния строй, от една страна, и занаятчийската
дейност и търговията, от друга. През 1318 г. при управ-
лението на Улджайту хан бил убит, понеже го наклеве-
тали, че организирал конспирация, заговор за отравяне-
то на монарха.
Учен-енциклопедист, Абу-л Рашид ад-Дин обогатил
различните клонове на естествените науки, специално
медицина, ботаника. Дал своя принос и за развитието
на техниката в селското стопанство и архитектурата.
Той съставил естественонаучна енциклопедия. На пер-
сийски език оповестил сборник хроники в три части, но
са запазени първите две части, третата била загубена
през вековете. В „История на Хазан хан“ са оповестени
93
множество сведения за XIII и XIV в. по развоя на Мон-
голската империя, по устройството на държавата. Обх-
ванати са основни моменти от историята на монголските
завоевания, на юдейския народ, на народите в Западна
Европа, на Китай и Индия.
Както се вижда от съдържанието на труда, Абу-л
Рашид ад-Дин направил опит да подготви история на
човечеството. За нейното написване привлякъл учени
специалисти от различии народности: монголци, китай-
ци, перси, индуси, ангажирал и историци от Европа. По
замисъл това бил модерен изследователски труд: в него
били обхванати всички народи без разлика на религиоз-
на принадлежност. За разлика от мюсюлманските исто-
рици, конто описвали живота само на ислямските наро-
ди, Абу-л Рашид ад-Дин преодолявал религиозната ог-
раниченост и се ръководел от по-либерални разбирания.
Освен това той отстоявал необходимостта от описване на
историята на народите в съответствие с принципите на
историческата наука: въз основа на извори, при спазва-
не на установените традиции за критичност, обектив-
ност и пр. Така Абу-л Рашид ад-Дин успял да преодолев
консерватизма на своето време и да достигне нови вър-
хове на научната мисъл.
Друг голям арабски учен-изследовател, пътешестве-
ник и пътеписец бил Абу Абдалах ибн Батута (1304 —
1377). Роден в гр. Танжер, Мароко, той бил образован
интелектуалец, истински енциклопедист, специалист по
икономика, теология, география, култура, бит. В про-
дължение на 25 години, респективно от 1325 до 1349 г.,
пътешествал по Арабия, Египет, Иран, Мала Азия и ре-
дица други страни. По време на пътешествията си прис-
тигнал в Крим, преминал Южна Русия. Насочвайки
внимание към Далечния изток, навлязъл в Средна Азия
и Афганистан, изучавал обстановката в Индия, Индоне-
зия и Китай. След като се завърнал в Мароко подредил
записките си, но не останал дълго в родината си. Прис-
тигнал в Испания, изучил обстановката на Пиренейский
полуостров. Натоварен с мисий от султана на Мароко,
той провел дипломатически мисии в Судан.
За историята на средновековния свят, за страните,
94
конто той посетил, голямо значение имат записките за
неговите пътешествия. Самият Ибн Батута ги диктувал
на Абу Инан, секретар на султана на Мароко. Написани
естествено и непринудено, записките предават обектив-
но и реалистично историческата обстановка в съответ-
ните страни, посетени и опознати от учения пътешест-
веник. Трудът на Ибн Батута е ценен не само или глав-
но като исторически извор, но преди всичко като мо-
дерно описание за живота на народите в Европа и Азия,
за техните традиции, поминък, култура, етническо съз-
нание.
Иранският историк и географ Хамдулах Мостоуфи
Казвини (1281 — ок. 1350) написал „Избрана история",
конто била по същество Обща история, в конто просле-
дил развитието на монголците и иранците, като наблег-
нал върху живота на великите личности. Друг негов
труд, „Книга на победите", съчинен в стихотворна фор-
ма, представлява своеобразно продължение на прочуто-
то произведение на Фирдоуси „Шахнаме". Забележител-
ното космографско творение „Наслада на сърцето" пред-
ставлява съкровищница като извор за икономическия
живот на Иран и на някои от съседните държави. Авто-
ръх осъжда феодалната раздробеност и призовава за ук-
репване централизацията на обществото. Хамдулах Каз-
вини проявява интерес и към историята на Европа, осо-
бено към нейните източни територии.
Около втората половина на XIV в. настъпила корен-
на промяна в знанията на хората за тогавашния свят.
Разширили се взаимоотношенията между Изтока и За-
пада, между Европа и Азия. Местната ограниченост би-
ла преодолявана и обект на изучаване и овладяване ста-
нали не само отделяй региони и континенти, а цялата
Земя. „Описание на света" на Марко Поло и „Описание
на източните земи на света" на Одорико от Пордероне не
са единственото доказателство за това. Към 1340 г. ита-
лианецът от Флоренция Балдучи Пеголоти оповестил
специално „Търговско дело", снабдено с карти, справоч-
на информация за търговците, конто развивали своите
операции в Азия и Африка. Увеличил се броят на дип-
ломатическите, мисионерските, търговските и полити-
95
ческите делегации, разменяли между водещите държа-
ви на Изтока и Запада.
За развитието на цивилизацията положително влия-
ние оказало превеждането на различии научни трудове
на езиците на народите в Европа. Така Герард Кремонс-
ки извършил първия превод от арабски на латински
език на труда на Клавдий Птолемей „Алмагест", а така
също и някои от трудовете на Ари стотел, по-специално
„Физика", „За Небето", първите три книги на „Метеоро-
логия". През XII в. в Толедо, при двора на епископ Рай-
мунд развивала активна дейност школата за преводачи
от арабски на латински език.
Взаимоотношения между Изтока и Запада. Върху
контактите на Изтока и Запада през това време влияние
оказали най-малко шест основни фактора. По-конкрет-
но, това били търговските връзки, арабската инвазия на
Пиренейския полуостров, нашествието на селджукските
турци, конто към средата на XI в. изменили историчес-
ката карта на Изтока. Огромна роля изиграли кръсто-
носните походи, конто не само противопоставили, но и
сближили Изтока и Запада. Опустошителният поход на
монголците в Северен Китай, Средна Азия, Южен Си-
бир, Задкавказието, Грузия, Армения, Азербайджан,
Източна Европа, Полша, Чехия, Унгария, изправило
народите на стария континент пред непозната истори-
ческа реалност. Агресията на Османската държава в Ев-
ропа също така упражнила известно въздействие върху
социалните процеси и явления.
Контактите между Изтока и Запада се разширили и
разнообразили, като след X в. те обхванали не само по-
литический живот, но и стопанската сфера, духовната
облает, културата. Западноевропейските страни и по-
специално италианските градове-републики Венеция,
Генуя, Флоренция, Пиза, Виченца, Болоня, Мантуа,
Пистоя поддържали регулярни търговски връзки с гра-
довете на Византийската империя, както и с големите
икономически средища на Изтока — Антиохия, Бейрут,
Триполи, Александрия. От Европа били изнасяни раз-
личии стоки: зърнени храни, желязо, дървен материал,
роби, а внасяни предмети на разкоша, изработвани в
96
страните на Изтока. На Запад проникнали сведения за
приказните богатства на Палестина и Египет. Христия-
ните в Европа знаели, че в Палестина се родил, живял,
проповядвал Своето учение и основал Църквата Спаси-
телят на човечеството Иисус Христос. Броят на поклон-
ниците в Светите места се увеличавал. Една част тръгва-
ли от Запад по реките Рейн и Дунав, преминавали през
Балканския полуостров в Мала Азия, друга се отправи-
ла от пристанищата на Италия и Византия."
Нашествието на турците селджуки под предводител-
ството на Тогрул бек (1038 — 1063) изтласкало през XI
в. византийци и араби от басейна на Източното Среди-
земноморие. Завоевателите нахлули в земите на Хали-
фата на Абасидите в Багдад, покорили го през 1055 г. и
заграбили от Египет Палестина и Сирия. Разгромявайки
армията на византийския император Роман Диоген
(1068 — 1071) при Манцикерт в Армения на 19. VIII.
1071 г., селджуките пристъпили към покоряването на
Мала Азия. Не след дълго — само след десет години —
почти цяла Мала Азия попаднала в техни ръце. В столи-
ца на Румския султанат бил превърнат гр. Никея, из-
дигнат недалеч от Константинопол.
Арабското господство на Пиренейския полуостров
(711 — 1492) не само разрушавало християнските тра-
диции, но приобщавало населението към постиженията
на Изтока в селското стопанство, градостроителството,
търговията, образованието, науката и културата. Араби-
те донесли на полуострова успехите в аграрната сфера и
градското занаятчийство. Разширили се контактите. За-
силило се взаимного влияние.
Основен фактор за развоя на цивилизацията като
световно-историческо явление били комуникациите, су-
хопътните и водните съобщения и връзки между Изтока
и Запада. За тях се съди по запазени описания на тър-
говци и мисионери от Европа, конто установили взаимо-
отношения с редица представители на Изтока, изучава-
ли живота на местните народи, техния поминък, начин
на живот, религия, бит и култура. Контактите се заси-
лили от XIII в. насетне, когато монголската опасност
надвиснала над народите на Централна Азия и Западно-
7. История на срвоноввкоения свят
97
европейската облает, притисната от мамелюците в ба-
сейна на Средиземно море, в Сирия и Палестина, се
вижда принудена да търси други пътища за поддържане
на контакта със страните на Източния свят. В тази на-
сока цяла плеяда италиански, френски и др. пътешест-
веници си поставили за цел да опознаят по-добре Азия и
особено водещите държави в нея, по-специално Китай,
Индия и др. Появата на Монголската империя улеснила
откриването на нови търговски пътища. Бил изоставен
търговският път по пристанищата на Средиземно море и
крайбрежието на Черно море. Вниманието вече било на-
сочено към столицата на Хулагу хан (1217 — 1265),
Тавриз, преминавало през Сарай, насочвало се към По-
волжието и продължавало напред към Далечния изток.
Сухопътните кервански пътища от Централна Европа за
далечен Китай следвали планините на Хиндокуш, Хи-
малаите и Байкал. Най-краткият път следвал долините
на Сърдаря, Амударя, Оби и Иртиш, след това пресичал
Монголия и достигал Китай.
Другият, морският път, бил сравнително дълъг. Не-
говият изходен пункт започвал от пристанищата на Бал-
тийске море, продължавал през нос Добра Надежда или
пък се отклонявал през Суец. Пътят преминавал от
Фергана, на юг през Небесните планини, Аралско и Кас-
пийске море. Достигнала тази точка на пътешествието,
експедицията на европейските пътешественици имала
две възможности. Едната била да избира пътя през р.
Волга, равнините на Русия, другата да продължи през
Персия, Армения и Средиземно море. Това били двата
познати пътя, използвани през вековете от пътешестве-
ници, търговци и завоеватели.
През времето до нашествието на монголите традици-
онен воден път от Европа за Азия станал пътят през
Червено море. Наистина той бил твърде продължителен,
изисквал много време, но притежавал редица други пре-
имущества: освободен бил от риска на опасности, мит-
нически такси, нападения на разбойници-грабители.
Според наблюденията на съвременници през XIII — XIV
в. пътуванията през Монголската империя били най-га-
рантирани, когато търговците образували трупа от око-
98
ло 60 човека. Това създавало известна сигурност.
В развитието на търговските контакти между Изто-
ка и Запада голяма роля започнал да играе Египет. Еги-
петского пристанище гр. Александрия по думите на
Вилхелм Тирски — било „световен търговски център".
Титмар Мерзебургски също така подчертава значението
на Александрия. „Преминават често — отбелязва хро-
нистът — индуси на своите кораби по Чернено море и
Вавилон или Египет по райската река Геон или Нил,
превозвайки свои стоки". За голямото влияние на Алек-
сандрия говори и биографът на френския крал св. Луи,
Жуанвил.
В основен търговски възел се превърнал гр. Сивас,
където търговците от Сирия, Палестина и Иконийския
султанат разпределяли стоките си, образували нови кер-
вани и ги изпращали от Трапезунд към северните тери-
тории на Понт. След като хан Хулагу опустошил Багдад
и избрал за столица Тавриз, било извършено известно
разместване на основните търговски центрове. Столица-
та на Монголската империя се превърнала в основно,
главно средище на търговията в Средна Азия, а чрез нея
и в останалите райони на континента. При новата обста-
новка стоките от Китай и Индия за Европа били превоз-
вани през владенията на империята и насочвани по нъ-
тищата, познати от древни времена.
В новата обстановка взаимоотношенията между Ев-
ропа и Азия били оживени с множество делегации, кон-
то изпълнявали определени задачи. Групите били изп-
ращани от монголския хан в Западна Европа и от импе-
раторите в Европа, кралете и папата. В резултат от уста-
новяването на официални връзки търговските операции
започнали да се провеждат по новооткрити търговски
пътища. Складова база станал гр. Трапезунд, откъдето
се отправяли търговците в далечните рисковани пъте-
шествия. Едни тръгвали към Централна Азия, други
към Европа. Италиански търговци от Венеция, Флорен-
ция, Генуа купували стоки и ги транспортирали с кора-
бите за Средиземно море. Първостепенна роля започна-
ло да изпълнява пристанището Аяцо в Мала Азия.
Стоките, произвеждани в Южна Азия били превоз-
99
вани за Басра през Персийския залив, близо до устието
на Тигър и Ефрат, а от там — за Багдад. Пристанището
Басра в Персийския залив станало централно пристани-
ще в оживената търговия на Европа с Азия. През него
били прекарвани стоки от Арабия, Нубия, Абисиния,
конто били разменяни за стоки от Китай, Индия и Се-
верна Азия. Пак през пристанището на Персийския за-
лив били пренасяни различии произведения в Европа за
пристанищата на Черно море и Средиземно море. От
Басра се отправили продукти за Армения от Багдад, от
Персия до Тавриз. Тавриз бил превърнат в естествено
средище на стоките на Европа, превозвани за Азия. Ма-
нифактурни стоки от крайбрежията на Черно море, по-
специално от Кафа, Судак, Тана, Херсон били транспор-
тирани от италиански търговци за Армения, Сирия и
Трапезунд. Азиатски продукти, пристигащи в Трапе-
зунд, били разпределяни и пренасочвани в две посоки.
Една част от тях била отправяна към пристанищата на
Черно море, друга — за пристанището Аяцо посредст-
вом Ерзерум.
За увеличената роля на Тавриз през втората полови-
на на XIV в. дава интересно сведение един гражданин на
Фриули, някой си Ордерико де Пордероне. По думите на
Ордерико, Тавриз бил „най-знаменит и най-добър по
търговия от всички градове в света. Защото сега не мо-
же да бъде намерен град в света, който да разполага с
толкова запаси продоволствие и всякакви стоки, както
Тавриз. Толкова много е знаменит той, че ти се струва
невъзможно да разкажеш за всичко, което има в него,
понеже то се равнява на търговията в целия свят. Хрис-
тияните свидетелстват за това, че ханът в този град по-
лучава повече доходи, откол кото френският крал полу-
чава от цялото си кралство". Според Ордерико де Порде-
роне в града живеели „много християнски нации, конто
господстват във всичко над самите сарацини“. На десет
дена път от тук се стигало Султание. „В този град —
заключава съвременникът — се намират в изобилие вся-
какви стоки за продажба."
Друг пътешественик, италианецът писател от пър-
вата половина на XIV в., Пеголоти, разказва за търговс-
100
кия път от Изток към Запад през Волга и Дон. По из-
численията на този италиански писател от Азов до Аст-
рахан се пътувало с талига, теглена от бикове за 25 дни,
а конски впряг изминавал пътя за 12 дни. Водният път
от Астрахан до Сарай в дневен преход по реката прота-
чал за 8 дни. На камили пътят от Сарай до Ургенч се
вземал за 12 дни. От Ургенч до Отрар се пътувало на ка-
мили за 35-40 дни. За 50 дни могло да се стигне напра-
во от Сарай до Отрар. Ако собственикът починел по пъ-
тя, стоката му ставала по право собственост на владете-
ля на страната.
През XIV в. център на търговия станал гр. Сарай.
Тук се возели стоки от Изтока посредством кервани.
При господството на Монголе ката империя притокът на
чуждестранни търговци в Китай се увеличил. Интересно
е да се отбележи, че великият хан Хубилай установявал
контакта с чужденци, привличал ги на служба в дворе-
ца си, без да се интересува от тяхната етническа и рели-
гиозна принадлежност.
Нараснало значението на гр. Аяцо, разположен на
обширно пристанище. Италианският пътешественик
Марко Поло подчертава значението на Аяцо като прис-
танищен център. По думите му търговци от Генуа, Вене-
ция и всички други градове превозвали тук стоки от За-
пада и ги разменяли за стоки от Източните страни.
За самата организация на търговията, за времетрае-
нето на дългите преходи по различните точки на Азия
известна любопитна информация предоставя италиане-
цът Пеголоти. Според неговите изчисления разстояние-
то от Отрар до Алмалик, столицата на Чагатайския
улус, се изминавало за 45 дни. Авторът добавя, че кер-
ванът срещал всеки ден по своя път военен пост. Така
пътят от Тана до Китай се пре ми навал безопасно не са-
мо денем, но и нощем. Това потвърждавали търговците,
конто пътували. Наистина пътят от Тана до Сарай бил
по-малко спокоен, но колкото и труден да бил той, кога-
то пътувал в компанията на 60 човека, търговецът мо-
жел да се чувства като у дома си.
В края на краищата взаимоотношенията между Из-
тока и Запада се изразявали не само в търговските кон-
101
такти, но и във взаимного опознаване, в разширяването
на информацията за различните страни и държави. За
разлика от периода VI — X в., когато в Западна Европа
разполагали общо взето с ограничени знания за Източ-
ния свят, в новия период положението в значителна сте-
пей се променило. Ако се съди по информацията на „Ра-
венски аноним", „Баварски географ", както и по данни-
те, конто изнася Алфред, кралят на англосаксите, може
да се каже, че представите били бледи, знанията недос-
татъчни. В края на X и началото на XI в. обстановката
се променила. Кръстоносните походи покрай всичко
друго, спомогнали за взаимно опознаване на народите от
Европа и Близкия изток, за установяването на непосред-
ствени контакти. Влияние оказало господството на Ви-
зантийската империя в някои територии на Западна Ев-
ропа, респективно темите Италия и Сицилия, включва-
щи Апулия и някои острови на Йонийско море. В отго-
вор на агресията на арабите — завладели Бари 866, а
870 г. Малта — император Василий I (867 — 886) пред-
приел контраофанзива. Германският император Лудо-
вик II, който образувал коалиция с Василий I, отвоювал
Бари от арабите, но го задържал. Това предизвикало
конфликт. През 876 г. византийците възстановили гос-
подството си в Бари, а през 885 г. установили своята хе-
гемония в Южна Италия. Те основали две нови теми:
Калабрия и Лангобардия. Традиционните взаимоотно-
шения били възстановени.
Арабите, конто още през 689 г. предприели завоева-
телни операции в Кайруан и Картагенска облает, се ус-
тановили в Тунис и продължили настъпателната си дей-
ност. След като се наложили на Пиренейския полуост-
ров през 711 г., те станали сериозна заплаха за импери-
ята. Обсадата на Константинопол през 716 г., организи-
рана от арабите под командването на прочутия пълково-
дец Маслама в продължение на около две години, завър-
шила с поражение за нападателите.
През XIII в. контактите между Изтока и Запада про-
дължили и придобили по-регулярен характер. Активи-
зирала се Римската курия. Пратеникът на папа Инокен-
тий IV (1243 — 1254) Плано Карпини (1182 — 1252),
102
францискански монах, италиански пътешественик, бил
натоварен със задачата да посети Монголия и да събере
информация за цялостния живот в империята на монго-
лите. Заседаващият 1245 г. църковен събор в Лион,
обезпокоен сериозно от агресията на монголите в Запад-
на Европа, взел решение да изпрати Плано Карпини в
Монголия, за да се запознае с бойната им мощ и да про-
учи възможностите за установяване на мирни отноше-
ния. Своето пътуване Плано Карпини, придружен от че-
ха Стефан и поляка Бенедикт, провел през периода 1245
— 1247 г. На 15 април 1245 г. той тръгнал на път от гр.
Лион, преминал Южна Русия, Хорезм, Седморечие, Тар-
багатай и успял да се добре до главната квартира на
монголския владетел, разположена в околностите на Ка-
ракорум, чието изграждане приключило. Монголците
трябвало да бъдат приобщени в борбата против турците.
Плано Карпини пристигнал в напрегнат момент от исто-
рията на Монголия. Боричканията за престола след
смъртта на Угедей (1229 — 1241), продължили около 5
години, вече били на приключване. През 1245 г., когато
папският легат пристигнал в Монголия, бил проведен
събор (курлутай). Следващата 1246 г. за хан бил избран
синът на покойния Угедей, Гуюк. Сам Плано Карпини
присъствал на церемонията. Новоизбраният хан обаче
управлявал сравнително кратко време. При организира-
нето на поход против хан Вату той починал 1248 г. Са-
мият папски легат, снабден с писмо от Гуюк, се отпра-
вил обратно на път. Своите впечатления от пътуването
легатът отразил в съчинението „Книга на историка", из-
вестна в историографията под названието „История на
монголите". Това е неоценим извор за живота и бита на
Монголия.
Не е безинтересно да се отбележи, че при тържестве-
ния събор на монголските князе (курлутай) през 1246 г.
за избиране хан на Монголия присъствали освен папс-
кия легат Плано Карпини, руският княз Ярослав Всево-
лодович, синовете на царя на Грузия, пратеник на хали-
фа на Багдад, Мустасим, делегата от Китай. Пристигнал
и Гийом дьо Рубрик, представител на френския крал
Луи IX Свети (1226 — 1270). В една или друга степей
103
коронованите глави на Европа и Азия искали да се осве-
домят за обстановката в новата империя и да установят
мирни отношения с нейния владетел. Както тайните,
тъй и явните намерения на делегатите останали напраз-
ни. Владетелят на монголите бил убеден, че венценосци-
те на Европа трябвало да станат негови поданици, а не
съюзници. Писмото на хан Гуюк до папата го призова-
вало както самият той, тъй и неговите „верни" да се по-
корят на „Великия хан на целия велик народ", който
притежавал „силата на Вечното небе".
Безрезултатната мисия на Плано Карпини, един от
най-големите дипломати на католическата църква, не
отчаяла папския престол от намерението му да включи
монголския владетел в коалицията срещу османските
турци. В изпълнение на задачата, която не била снета от
дневен ред, била сформирана нова делегация. Делегаци-
ята, ръководена от Анселм Асцелин, включвала трима
души: Александър, Алберт и Симон, но впоследствие се
включили още двама — Гвичардо от Кремона и Андре
Лонжюмо, делегат на френския крал Луи IX Свети. В
Иран, където делегацията успешно пристигнала, били
проведени разговори с Байду, изтъкнат монголски вое-
началник, но до реални резултати не се стигнало. До
мирен договор не се стигнало и след пристигането на
специална монголска делегация в Европа. Както се виж-
да, монголският венценосец продължавал да иска не-
възможното — превръщането на европейските държави'
във васални на монголския владетел.
През 1250 г. друга делегация, начело със спомена-
тия вече Андре Лонжюмо, брат му и Йоан Каракасонски
се отправила за столицата на Монголската империя.
Пристигнали благополучно, делегатите провели разго-
вор със съпругата на хан Гуюк, вече покойник. Преда-
вайки даровете на френския крал Луи IX Свети, делега-
тите изслушали монголските искания кралят на Фран-
ция да признае сюзеренитета на великия хан на монгол-
ците. Както могло и да се очаква, претенциите на мон-
голците не намерили положителен отзвук.
Нова делегация, сформирана от крал Луи IX и папа
Инокентий IV била изпратена за Монголия през 1253 г.,
104
но пътешествието продължило до 1255 г. Тя била възг-
лавявана от францисканеца Гийом Рубрук (между 1215-
1220 — ок. 1270), фламандец по произход. В послание-
то на крал Луи IX до великия хан на монголците се наз-
вало: „Съществува заповед на вечния Бог: на небето има
само вечният Бог, над земята има само един владика —
Чингис хан, Божият син“. С такава аргументация френ-
ският крал и римският папа се надявали да обезсилят
претенциите на монголците за господство в Европа и да
ги спечелят за борбата против турците. Делегацията
преминала през Константинопол, Палестина, Средня
Азия и достигнала Централна Монголия. В Каракорум
тя била приета от хан Мунке през 1254 г. Практически
резултати обаче не били постигнати. По обратния път за
Западна Европа Гийом Рубрук пътувал през Кавказ и
Мала Азия. Съчинението, което той написал, „Пътешес-
твие в източните страни", включва информация от ет-
нографско, географско и общоисторическо естество.
Делегация начело с царя на Киликия Хетум прис-
тигнала в Каракорум през 1254 г. Целта на посещението
била да осигури подкрепата на монголците за отблъск-
ване на турската опасност, застрашила независимостта
на Киликия. Хан Мунке приел цар Хетум. Проявено би-
ло разбиране за тревогите на царя. Постигнато било раз-
бирателство. Цар Хетум се срещнал и с Гийом Рубрук.
Италианският пътешественик Марко Поло (1254 -
1324) провел най-дългото и най-значително пътешест-
вие в страните на Изтока, продължило от 1271 до 1295
г. Целта на пътуването била да задоволи интересите на
италианските търговци от знания за икономическия по-
тенциал на източните страни. След като завладели Кон-
стантинопол (1202) по време на Четвъртия кръстоносен
поход, венецианците, а след тях и генуезците насочили
вниманието си към страните на Близкия, Средния и Да-
лечния изток. В състава на групата освен Марко Поло,
който бил едва седемнадесетгодишен, влизали неговият
баща Никола Поло и чичо му Матео Поло, търговци по
професия. Преди това Николо и Матео провели петнаде-
сетгодишно пътешествие (1254 — 1269) в Китай, откъ-
дето се завърнали през 1269 г. Тръгвайки от Венеция за
105
Пекин, групата в продолжение на три години и полови-
на преминала през Палестина, Мала Азия, Ирак, Иран,
Памир и Централна Азия, Китай. Посрещнати от Вели-
кия монголски хан Хубилай, който покорил Китай и
през 1271 г. преместил своята столица от Каракорум в
Пекин, пратениците на Европа пристъпили да решават
своите задачи. В продължение на седемнадесет години
Марко Поло престоява в Китай, изпълнявайки различ-
ии разпоредби на Великия хан. През 1295 г. се завърнал
успешно в Италия. Включил се във войната срещу гра-
да-република Генуа. В хода на конфликта в 1298 г. бил
хванат в плен и генуезците го хвърлили в затвора. В
затворническата обстановка диктувал на друг затвор-
ник, Рустичано от Пиза, своите спомени от пътуването.
Рустичано, който бил хронист, ги записал на стенограф-
ски език и им дал заглавие „Описание на света*4. Трудът
съдържа уникални вести за Иран, Ирак, Монголия и
Китай. В качеството си на пръв европеец, който дал
описание на Памир и Китай, Марко Поло оказал голямо
влияние върху развитието на картографията и геогра-
фията, а също и върху други клонове на обществените и
природните науки. Големият пътешественик починал
през 1324 г. Погребали го в църквата „Сан Лоренцо** във
Венеция.
За разширяване връзките и взаимоотношенията
между Изтока и Запада голяма роля изиграл францис-
канският мисионер Монтекорвино, който посетил Мон-
голия около 1289 г. и пребивавал в империята до към
1328 г. Той пристигнал в Монголия по водния път око-
ло южното крайбрежие на Азия. Неговата информация
била твърде полезна за римския папски двор. Опитът
от пътешествието на Монтекорвино бил осмислен и
приложен от друг пътешественик — Одорико от Порде-
нон (1316 — 1330), който оставил подробно „Описание
на източните земи на света44, интересът към което бил
голям.
С утвърждаването на цивилизацията получили тла-
сък съобщителните връзки, макар общо взето те да се
поддържали нерегулярно. Монарсите изпращали своите
послания по официален път. Частната преписка обаче
106
била общо взето рисковала. С едно свое решение Карл
Велики забранил на монахините да изпращат любовни
писма. Щом могъщият владетел трябвало да излиза с
подобно решение, по всяка вероятност монахините ще
да са писали масово любовни писма. През 960 г. дожът
на Венеция Пиетро Кандиано забранил на венецианците
да пренасят писма от Ломбардия, Бавария и Саксония в
Константинопол. Това означава, че по онова време ко-
респонденцията била пренасяна чрез частни лица, пора-
ди което оставала извън контрола на официалните влас-
ти. За бавните темпове, с конто се придвижвали писма-
та, свидетелства случаят с император Фридрих Барбаро-
са (1152 — 1190), който, заминавайки за Третия кръсто-
носен поход, изпратил на 19 ноември 1189 г. в Адриано-
пол писмо до своя син Хенрих, който го получил едва
през март следващата 1190 г. Писането на писма стана-
ло по-редовно. В началото на ХШ в. Лудолф от Хилдес-
хайм подготвил писмовник, в който препоръчал всяко
послание да включва пет части, а именно: приветствие,
увод, изложение, молба и заключение.
В самата Европа за поддържане на съответни връз-
ки бил използван сухопътен, речей и морски транспорт.
Старите римски пътища, изградени великолепно, при
добра поддръжка били използвани и през средновекови-
ето. Най-редовни били съобщенията на Апенинския по-
луостров и Галия, а до известна, макар и по-малка сте-
пей, в Испания и Англия. През XII — XIII в. в Италия
били изградени много нови пътища. Сухопътният тран-
спорт отнемал много време и често бил не особено сигу-
рен, поради което търговците предпочитали речния
транспорт. От XI в. насетне започнали строежите на ка-
нали. Първоначално такива канали били прокопани в
Ломбардия и Южна Франция, Нидерландия, Свещената
Римска империя и редица други страни. С канали били
свързани Милано и Павия, Любек и Хамбург чрез р.
Елба.
В сравнение със сухопътния и речния транспорт
морският бил много по-удобен и икономичен. Поради
това търговците го предпочитали. През XIV в. най-голе-
мите кораби могли да пренасят по 300 — 400 тона сто-
107
ки, а през XV в. — по 500 — 600 т. Транспортирането
на европейските продукти към страните на Леванта се
извършвало от италианските градове-републики — Ве-
неция, Генуа, Пиза, Амалфи. Всяка година Венеция из-
пращала по три кервана, включващи от 2 до 4 галери за
Константинопол, Бейрут и Александрия. Марсилия оси-
гурявала транспортирането на около две хиляди тона
стоки ежегодно. Монополът на търговията в Източното
Средиземноморие преминал в ръцете на Кипър.
В Европа пренасянето на стеките било организирано
главно по реките Рейн, Рона и Лоара. На Пиренейския
полуостров основните пътища преминавали през Лион,
Гранада, Кордова и Барселона. В Англия Лондон се пре-
върнал в главно транспортно средище, а във Франция
— Париж.
В условията на класическото средновековие светов-
ната цивилизация придобила своите най-характерни
черти, същностни особености, феноменални измерения.
Тя се формирала като сложен и всеобхватен жизнеут-
върждаващ социален комплекс, обхващащ както мате-
риалния, тъй и духовния живот на обществото, семейс-
твото, отделната личност. Включвала и институциите в
лицето на държавата, образованието, религията, отбра-
нителната мощ, сигурността. Средновековната цивили-
зация се характеризирала със световно-историческия си
характер, моделиран в структурите на Азия, Европа и
Доколумбова Америка. Продукт на града, на урбаниза-
цията, тя се развивала и процъфтявала заедно с него и
градския живот, основния източник на цивилизацията,
нейна солидна материална база. Ще рече, тя се отлича-
вала с многоаспектното си съдържание, сложна общест-
вена хуманитарна същност, но същевременно с единна
духовно-културна платформа, свързана с официалните
световни религии: будизъм, христианство, ислям, а та-
ка също и с локалните религиозни изповедания на воде-
щите народности — конфуцианство, шинтоизъм, ламаи-
зъм, даосизъм, юдейство и др.
През втория, по-зрял период от своето развитие,
средновековната цивилизация открила и предоставила
на човечеството плодовете на градския начин на живот,
108
на урбанизацията. По-конкретно, нейните творци отк-
рили Америка през 1492 г., епохално събитие, което из-
вършило прелом в различните области на живота. Освен
това те създавали стожерите на новото време: открили
книгопечатането, компаса, барута, банковото дело, фи-
нансовата структура на обществото. Мореплаването нав-
лязло в океанската си фаза. В резултат от откриването
на гьста мрежа от университети средновековните циви-
лизатори подготвили една нова сила — интелигенцията
с гражданско мислене, която се превърнала в решаващ
фактор на епохата. Ренесансовите идеи и идеали, въз-
никнали не само в Азия, но и в Европа, формирали нова
душевност, начин на живот, ново светоразбиране и све-
тоусещане. Времената се променили.
4. ВЪЗРАЖДАНЕТО
KATO КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКИ
ФЕНОМЕН
Средновековният град оказвал влияние не само вър-
ху възникването и утвърждаването на цивилизацията,
най-забележителният продукт на феодалната епоха, но
и върху генезиса на Възраждането. Без условията, съз-
дадени в града, било немислимо и невъзможно заражда-
нето и разцвета на възрожденската култура, самобитно
духовно-културно явление, упражнило огромно въз-
действие върху историческите процеси на Изтока и За-
пада. В наличните проучвания това разбиране се приема
за аксиоматично и не подлежи на никакво съмнение.
Поради всеобхватното си съдържание, както и пора-
ди огромното си отражение в живота на народите, Въз-
раждането се превръща в привлекателен обект за изс-
ледване от представители на различните клонове на ху-
манитарните науки. Изучават го не само историци, кое-
то е напълно естествено, но и философи, литератори, со-
циологи, политолози, психолози, педагози. Историците
разработват предимно факторите и предпоставките за
неговата поява, същностните му особености, обществе-
ната му роля. Философите се занимават главно с фило-
софските и социологическите учения, конто възникнали
през тази епоха, с ролята на схоластиката и хуманизма,
със светогледната му функция, с концепциите за разви-
тието на природата, обществото и човешката мисъл. Ис-
ториците на литературата насочват своите научни дире-
ния преимуществено към литературните явления, към
творците, конто развиват и обогатяват поезията и белет-
ристиката, към фолклора. Социолозите се спират върху
закономерностите на развитието и функционирането на
Възраждането, върху взаимната връзка и зависимост
между явленията, институционната му характеристика.
Политолозите систематизират политическите учения,
схващанията за държавата и държавното управление, с
отношенията между големите обществени групи: класи,
110
нации, религии. Психолозите хвърлят светлина върху
психическите процеси, възникнали в съзнанието и пове-
дението на обществото и личността, вътрешните особе-
ности на формираните динамични структури, отразява-
щи обществената действителност. Педагогиката изясня-
ва възпитателните възможности на Възраждането и не-
говите творци.
Разбира се, огромният комплекс научни трудове
продължава да се обогатява в резултат от разработките
на икономисти, изкуствоведи, етици, прависти, етноло-
зи, специалисти по естетика и много други учени, конто
доказват междудисциплинарния характер на науката за
Ренесанса. Така се формира относително самостоятелен
клон в общата система на обществознанието. Поради из-
ключително сложната същност на Възраждането, както
и поради редица други причини, разбиранията за него-
вото съдържание в огромната научна литература — ис-
торическа, философска, социологическа, литературовед-
ска, културологична — са доста разнообразии и в много
отношения противоречиви. Една част от изследователи-
те (Волф, Кардучи, Буркхарт и др.) приемат, че то било
единен, цялостен социален организъм, съвкупност, ком-
плекс, характеризиращ обществото от Данте до края на
XVI в. Друга трупа автори акцентират върху преклоне-
нието на възрожденските дейци пред класическата гръ-
ко-римска древност, определят го като най-съществена
черта на Възраждането и по същество подценяват нови-
те явления в него, конто го отделят от типично средно-
вековния светоглед, а в някои отношения го противо-
поставят на официалната традиция. Трета категория
търсят да открият началото на Възраждането в XI или
XII в. Четвърта трупа историци и философи и др. го
анализират като качествен скок в обществения живот,
като революционен преврат в културата и историята.
Това са основни схващания, конто обединяват опреде-
лен кръг учени и развиват по-нататък историографията.
Понятието „Възраждане". В медиевистиката отдав-
на е установено, че италианските хуманисти, конто жи-
веели през епохата на Възраждането не познавали тер-
мина „Възраждане" в неговия съвременен широк уни-
111
версален смисъл и не го употребявали. Действително от-
деляй мислители го използвали като специфичен аспект
на голямото явление. В своето прочуто съчинение „Жи-
вотописи на най-знаменитите художници, скулптори и
архитекти" Джорджо Вазари (1511 — 1574) за първи
път използва термина rinascitA, „възраждане", като упо-
менава изрично, че се появило възраждане на изкуство-
то, основано на изучаването на природата. Друг голям
представител на епохата, Николо Макиавели (1469 —
1527) в „История на Флоренция" говори за възраждане
на гр. Рим по времето на Кола ди Риенцо (Roma era
rinata). В този смисъл говори и Л. Гр. Джиралди (1479
— 1552), когато установява, че унгарският поет Янус
Паноний (1434 — 1472) проявил дух на възраждане на
поезията, дух едва ли не подложен на забвение през сто-
летията. Далматинският философ Франьо Патрич (1529
— 1597) свидетелства, че по времето на херцог Еркол в
гр. Ферара за първи път се възродило (rinasque) сценич-
ного изкуство, а заедно с него и писането на трагедии.
Сценичното изкуство се възродило в комедиите на Ан-
долфо, Коленучо и Лудовико Ариосто, а драматичного
— в трагедиите на Джовани Батиста Джиралди.
Нови аспекти на термина прибавят хуманисти от
ранга на Лоренцо Вала (1407 — 1457) и Марсилио Фи-
чино (1433 — 1499). Бележитият представител на хума-
нистичната мисъл Л. Вала отбелязва, че по негово време
литературата, живописта, скулптурата и архитектурата
се „оживяват и отново възраждат". Марсилио Фичино,
философът-хуманист, прославил своята епоха с възтор-
жени слова. „Това, несъмнено — пише той, — е златен
век, който върна на света свободните изкуства, до тога-
ва почти унизени: граматика, красноречие, живопис,
архитектура, скулптура, музика."
Не бил само М. Фичино единственият хуманист,
който се възторгвал от величието на своята епоха и я
прославял. Наред с него и след него редица други мис-
лители, конто се опитвали да проникнат в най-дълбока-
та същност на Възраждането и да обяснят неговата
действителна природа, развивали редица интересни
идеи. В своя „Исторически и критически словар" Пиер
112
Бойл оценява Възраждането на качествено по-различна
основа. Според него това било протест на просветни дей-
ци срещу средновековното варварство, нерелигиозно
движение.
В съвременния смисъл на понятието го употребява
френският историк Жул Мишле (1798 — 1874). „Пос-
редством Салерно, посредством Монпелие, посредством
арабите и евреите, посредством техните ученици — ита-
лианците — пише Мишле, — се извърши славно възк-
ресение на Бога на природата. Погребаният не в продъл-
жение на три дни, а в продължение на 1000 или 1200
години, обаче той проби своя надгробен камък. Той се
изкачи победоносен, неизмерим, с ръце, пълни с плодо-
ве и Цветове — с любов, утешителка на света. “ По такъв
начин авторът превъзнася Възраждането като обществе-
но явление. В този контекст го разглежда друг голям
французин, Франсоа Волтер (1694 — 1778), когато гово-
ри за възраждането на литературата при управлението
на крал Франсоа I.
Проблеми на европейската историопис. В огромна-
та, почти необятна литература за Възраждането, се отк-
рояват ясно няколко фундаментални въпроса, при ре-
шаването на конто си дават среща различии научни
схващания. Една част от изследователите, конто отстоя-
ват идеята за единството на световния исторически про-
цес търсят сходства, общи черти, тенденции в културно-
то развитие на Европа, от една страна, и на Азия, от
друга. Друга част от авторите, сравнително малобройна,
оценяват концепцията за общността на явленията като
историческа илюзия. Това разминаване във възгледите е
естествено и неизбежно, то е свързано с най-добрите тра-
диции на общата медиевистика.
Още през 1912 г. японският учен Кодзима Конкити-
ро открива в китайската литература от VIII до XVI в.
сходни черти с културата на Възраждането в Италия.
По-късно през 1928 г. германският китаевед Рихард
Вилхелм поддържа, че в Китай се развили два типа Ре-
несанс. Единият, първият, протекъл от II в. пр. Р. Хр. до
II в. сл. Р. Хр. Що се касае до втория Ренесанс, той обх-
ванал периода от VII до X в. По свой самостоятелен път
8. История на средновековния свят
ИЗ
на изследване тръгнал китайският изследовател Ху Ши,
който открил Възраждането в четири типа, а именно,
първи, от VII до X в., втори — включващ XI в., трети —
XII в., и четвърти и последен Ренесанс — XVII в. В лите-
ратурата започва усилено търсене и откриване на Въз-
рожденски черти и в редица други страни на Изтока.
В най-новата историография получи широко разп-
ространение становището за Източен ренесанс, застъп-
вано от Николай Конрад, III. И. Нуцубидзе, В. А. Кар-
пушин, Д. Е. Бертеле и др. В ня колко свои студии „Хан
Ю и началото на Китайския ренесанс", „Философията
на Китайското възраждане" и „За епохата на Възражда-
нето", включени в сборника „Запад и Изток" (първо из-
дание Москва, 1966 г., второ 1972 г., български превод
1979 г.), Н. Конрад обоснова разбирането си за Възраж-
дането като неизбежен, закономерен стадий в култур-
ния развой на човешкото общество. Авторът окачествя-
ва Китайския ренесанс като световно явление. В студия-
та си „За епохата на Възраждането" ученият разгърнато
мотивира тезата за аналогични явления в Италия и Ки-
тай. Като привежда термина, с който Джорджо Вазари
назовава Възраждането, Н. Конрад привлича понятието
„Фугу", използвано от Хан Ю, за да характеризира връ-
щането към древността. Транскрибирайки двете състав-
ки на понятието — едната „фу" („връщане"), другата
„гу“ („древност"), авторът обобщава: „Съчетанието на
тези компоненти може да се разбира като „връщане към
древността", а също така и като „връщане на древност-
та", т.е. възстановяването й“. В същата студия ученият
припомня, че Вазари живее през XVI в. (1511 — 1574),
докато Хан Ю — през втората половина на VIII и първа-
та четвърт на IX в. (768 — 824), когато в Китай начева
времето на Възраждането. Определена познавателна све-
жест притежава феноменологичната и топологична съ-
поставка на периодите в историята на Азия, от една
страна, и на Европа, от друга. Изследователят анализи-
ра наличието на аналогични, а в някои отношения и на
идентични стадии като древност, средновековие, Рене-
санс, Просвещение. Общи тенденции открива той и при
достигането на сравнително еднаква степей на цивили-
114
зованост на Изтока и Запада, общи черти на хуманност,
култура, начин на живот, култ към разума, уважение
към интелекта. Николай Конрад правилно заключава,
че общността на историческия живот на народите се
обективира, реализира в и чрез постоянните контакти
на междуетническо и междурегионално равнище. Типо-
логичното единство отразявало общия път на развитие
на човечеството.
Друг автор, Ш. И. Нуцубидзе, в книгата си „Руста-
вели и Восточный Ренессанс", 1947 г., търси и открива
единна философско-светогледна основа на Ренесанса
както на Изток, тъй и на Запад. По-конкретно, мисли-
телят стига до извода за хронологическото изпреварване
на Източния ренесанс, възникнал хронологически пре-
ди Западния. Той приема, че при Източния ренесанс съ-
ществували по-бързи темпове на развитие, по-динами-
чен преход от ранния фазис към зрелия. Освен това III.
И. Нуцубидзе приема, че съществуват сходства, общ-
ност между Източния и Западния ренесанс при решава-
нето на основния еретически въпрос в полза на земята и
на реалния живот върху основата на ареопагитската
система на отношение спрямо природата, обществото и
човешкото мислене. При анализа на събитията той по-
яснява, че когато говори за Източен ренесанс има пред-
вид не Ренесанс изобщо, а специално страните на хрис-
тиянския Изток. В тази връзка той детайлизира разби-
рането си с обстоятелството, че през XII в. Грузия се
превърнала в център на идеологическото развитие на
единното Задкавказко културно семейство на народите.
Аргументацията за идейно родство и генетическа
връзка между Източния и Западния ренесанс Нуцубид-
зе вижда в специфичната мистична форма на възприе-
мане на античного философско наследство. По-конкрет-
но става дума за учението на Псевдо-Дионисий Ареопа-
гит, легнало в основата на духовната култура на Изтока
и Запада. В този ред на мисли той заключава, че Източ-
ният ренесанс не може да не обхване и ислямското дви-
жение, свързано с Абу Али ибн Сина, известен в Европа
с латинизираното име Авицена, оценен от В. А. Карпу-
шин в студията „Абу Али ибн-Сина и восточный Ренес-
115
санс“ („Философия и история культуры", Москва, 1985)
като „един от най-крупните представители на Източния
ренесанс". В края на краищата нюансите в разсъждени-
ята на двамата автори — Нуцубидзе и Карпушин — сти-
гащи до известно разминаване в оценките, не противо-
речат на глобалния извод за Ренесанса като световно-ис-
торическо явление. Прекаленото акцентиране върху
езическите, народните и еретическите учения, изграде-
ни върху трудовете на ареопагитите не само не изключ-
ва, а необходимо предполага обхващането на ренесансо-
ви тенденции в Грузия, Армения, Западна Европа и ре-
дица други региони и държави. Материалите от Китай,
Япония, Корея и другите страни на Източния свят, раз-
виващи се без въздействието на Псевдо-Дионисий Арео-
пагит, не влизат в конфронтация с общата идея за вза-
имни аналогични тенденции в напредъка им, а я пред-
полагат по необходимост и допълват.
В интересната си монография „Армянский Ренес-
санс", Москва, 1963, В. К. Чалоян обогатява аргумента-
цията на базата на многобройни факти от културния
живот на Армения. Историографията се развива и обо-
гатява върху основата на многоброен доказателствен ма-
териал, натрупан от учените за различии други страни.
Освен от Н. Конрад, идеята за Китайски ренесанс като
световно явление се отстоява от Б. Б. Вахтин в „Разви-
тие китайского стихосложения — древност, средние ве-
ка, епоха Возрождения (к проблема перевода)" — Исто-
рико-филологические исследования, Москва, 1967, а та-
ка също и от О. Л. Фишман, „Гуманистические идеи в
китайской прозе (от Танской новеллы к просветительс-
кому роману)", „Идеи гуманизма в литературах Восто-
ка", Москва, 1967. Интересна мотивация за всеобщия
характер на Ренесанса въз основа на материали от исто-
рията на Индия привежда Е. П. Чалъйшев в цяла реди-
ца свои трудове: „К вопросу об эпохе Возрождения в ин-
дийской литературы" — В: „Тезисы и доклады симпози-
ума по теоретическим проблемам восточных литератур",
Москва, 1966; „О некоторых чертах Ренессанса в Ин-
дии. Проблемы истории и теории мировой культуры",
Москва, 1974.
116
Тематиката намира нова обосновка с материали от
ирано-таджикския ареал в трудовете на И. С. Брагинс-
кий: „К историографии Ренессанса. Теоретические проб-
лемы восточных литератур", Москва, 1969; „Проблемы
востоковедения: актуальные вопросы восточного литера-
туроведения", Москва, 1974; „Иранское литературное
наследие", Москва, 1984. Не може да се говори по тази
тематика, без да бъде отбелязан приносът на А. Н. Тен,
„Традиции реализма в корейской класической литерату-
ре", Алма-Ата, 1980. Друг изследовател А. А. Гаджиев в
труда си „Проблемы изучения азербайджанского Ренес-
санса", Баку, 1984 г., обогатява знанията, с конто раз-
полага общата медиевистика с нови, по-малко известии
материали и аргументи от разнообразно естество.
В привлечените монографични проучвания голяма-
та идея за сходствата в културното развитие на Изтока
и Запада намира солидна разработка и по-нататъшните
изследвания са невъзможни, без да се използват достиг-
натите вече обобщения. В това отношение несъмнен ин-
терес предизвикват характерните черти на Ренесанса,
разкрити от И. С. Брагински в съдържанието на Източ-
ния и Западния ренесанс. Според този автор сходствата,
формулирани тезисно, се изразяват в следното. На пър-
во място и на Изток, и на Запад се получило съчетание
на социално-икономическите фактори, значителен по-
дем на градската култура, разцвет на хуманизма, разви-
вая от оформена социална прослойка интелектуалци,
възникване на широки обществени движения. Освен то-
ва интелигенцията, творец на хуманистични теории, из-
разявала своите идеи в две основни форми: рационали-
зъм и мистицизъм, интелектуализъм и фидеизъм. За-
раждали се противоречия между аристократическото и
демократическото направление в културния живот.
Много съществена особеност се изразявала в невижда-
ния разцвет на изобразителното изкуство, както и в ли-
тературата, изграждани върху реалистични начала, под-
чинени на стремежа да бъде отразявана адекватно об-
ществената действителност. При разработването на но-
вите мотиви се пристъпвало към преосмисляне на ан-
тичного наследство, което получава нова трансформа-
117
ция. Поради незрелостта на обществените процеси,
включително и на културното развитие, властващите
политически сили задушавали идеите, конто вл и зал и в
противоречие с официалната култура. В заключение на
своите схващания И. Брагински изтъква, че изследова-
телят трябва да изостави предвзетото становище за не-
възможността от Източен ренесанс и да пристъпи към
реалното комплексно изучаване на културния живот в
Европа и Азия.
От само себе си се разбира, че реконструираният от
Брагински модел на универсален Ренесанс не се приема,
поради несъответствие с Италианското възраждане.
Смята се, че своите изводи той изграждал върху факти
от класическата поезия на Иранското възраждане през
X — XV в., писана на фарси. Поддържа се, че шестте
черти на Възраждането — любов към родината, остро
поставяне на етническите въпроси, справедливо управ-
ление, съчувствие към трудещите се, свободомислие,
волнодумство и култът към разума — не са типични ре-
несансови критерии, проявени в Италия.
Своя типология по повдигнатите въпроси предлага
Л. М. Баткин в „Тип культуры как историческа целост-
ность" — „Вопросы философии", 1969, 9. Според него
стремежът да се търсят сходства в явленията от различ-
ните части на света е безуспешен. Ренесансът се разсей-
вал във времето. Недостатък в проучванията било това,
че от италианския модел на Възраждането повече или
по-малко произволно се извличали такива признаци ка-
то „хуманизъм", „реализъм", „индивидуализъм", „обръ-
щане към древността", „светски черти". На всички тези
признаци се придава — по мнението на автора — много
широк, общочовешки смисъл, и се търсят там, където
не съществуват.
Основната концепция на Н. Конрад за общи черти
на Ренесанса на Изток и на Запад и за Ренесанса като
китайско не само регионално, но и световно-историчес-
ко явление, се посреща с противодействие и от страна на
редица автори като О. Л. Вайнщейн, А. Ф. Лосев и др. В
рецензия за статия на Н. Конрад в сборника „Из исто-
рии социально-политических идей", поместена във
118
„Вопросы истории", 1957, 2, О. Л. Вайнщейн изказва
разбирането, че съществуването на такъв преврат в
страните на Изтока, какъвто бил Ренесансът в Западня
Европа, още никой не бил доказал. Критикът изтъква,
че идеята за Източен ренесанс е несъвместима с общото
разбиране за Ренесанса като социален преврат. Що се
отнася до откритията на китайците, до постиженията
им в областта на културата, те са безспорни, но не ока-
зали влияние върху историческото развитие на човечес-
твото, каквото оказало Възраждането в Италия. С до-
пълнителни аргументи оспорва концепцията на Н. Кон-
рад и А. Ф. Лосев в работата си „Эстетика Возрожде-
ния", Москва, 1982 (стр. 16 — 20).
Не би могло да се поддържа, че разгорялата се дис-
кусия за Източния ренесанс е довела до някакво разко-
лебаване на първоначалните позиции на спорещите ав-
тори. Тя не придвижва напред и убедителното решаванс
на проблема. В хода на дискусията неизбежна изява по-
лучават и защитниците на двете течения — европоцент-
ричното и азиатоцентричното.
Значително по-различни виждания намират обос-
новка в богатата и разнородна по своята методологичес-
ка и фактологическа ориентация литература за Възраж-
дането в Западна Европа. Проявявайки постоянен стре-
меж да докажат несъстоятелността на възгледа за об-
ществено-икономическите формации, за класовата осно-
ва на явлението, историци-медиевисти, философи, тео-
лози, социолози, литератори, културолози и др. преоце-
няват прокараните в литературата възгледи. Учени от
ранга на А. Сапори, Дж. Канделаро, Федерико Шабо,
Фернан Бродел, Карло Чипола, М. Бекер, Фр. Мелис, А.
Дорен, Р. Ровер и др. разглеждат критично материал-
ния и духовния развой на Италия преди и след XIV в. и
го квалифицират като интензивно и прогресивно явле-
ние. Редица културолози и специалисти по история на
философията (Д. Джентиле, Д. Сайта, Г. де Руджеро,
Буджение Гарин и др.) разграничават Възраждането от
средновековието и изясняват неговите хуманистични
черти. Някои от авторите стигат до разбиране за дълбо-
ката противоположност между средновековие и Възраж-
119
дане. Една друга трупа автори (Дж. Сайта, К. Хаскингс,
В. Щайнен, Г. Вайзе, Г. Бертони и др.) намират, че
между средновековието и Възраждането нимало качест-
вена разлика, те били тясно свързани помежду си. Джо-
ванн Папини и Джузепе Тофанин мислят, че хуманиз-
мът започвал от Блажени Августин, твърдят, че христи-
янството, хуманизмът и контра реформ ацията образува-
ли единна цялостна еднородна линия в развоя на култу-
рата. Италианският автор Д. Гверцони пък фактически
отрича съществуването на Възраждане в Италия. Родст-
вено, но все пак различно мнение отстоява Р. Нисбет,
който намира, че Възраждането било ни повече, ни по-
малко мит, създаден от историците.
Не са малцина изследователите, конто отъждествя-
ват Възраждането със средновековието и не виждат съ-
ществена разлика между тях. Известният философ
проф. Етиен Жилсон не приема съществуването на фи-
лософски въпроси в цялостната концепция на хуманис-
тите. Той поддържа, че в хода на историята се оформи-
ла еднородна права безконфликтна философска плат-
форма, тръгваща от св. Тома Аквински и достигаща до
Рене Декарт. Това свое разбиране авторът развива не-
широко в труда си „Средновековният хуманизъм и Рене-
санса", оповестен още 1932 г. в Париж. По-друга трак-
товка на събитията дават Й. фон Ранке, К. Будрах и
др., конто защитават тезата за еднотипния характер или
обвързаността на Възраждането с Реформацията. Ернст
Трьолч и Е. Гарен стоят на противоположна позиция; те
намират, че между тях има неизгладими противоречия,
макар да признават хуманистичния характер на двете
течения в обществения живот на Западна Европа. Това
са оригинални схващания, плод на продължителни изс-
ледователски дирения, резултат от критично изучаване
на документалните свидетелства.
Естествено, различия съществуват и в други аспек-
та на социалното познание. В тази насока интерес пре-
дизвиква немаловажният проблем за периодизацията на
Възраждането, занимаващ редица изследователи. В ис-
ториографията трайно навлязоха трите големи етапа:
Треченто, Кватроченто и Чинквеченто, утвърдили се
120
стабилно, без опасност скоро да излязат от употреба.
Треченто, Четиринадесети век, включва първия етап на
Възраждането, времето на Фр. Петрарка, Дж. Бокачо и
Фр. Сакети, чието творчество се отличава с нов, жизне-
утвърждаващ светоглед, с хуманизъм и силни граждан-
ски и светски мотиви. Този период се предшества от Ду-
ченто, представляващо навечерие на Възраждането, и
обхваща втората половина на XIII в. Най-ярки предста-
вители на визираното време са Данте и Джото. Кватро-
ченто, вторият основен етап, започва от края на XIV и
приключва с края на XV в. Тогава творили Лоренцо Ва-
ла, Пико дела Мирандола, Марсилио Фичино. Ако през
първия етап на Възраждането се наложили две форми
на управление — популанска демокрация и градове-
държави, в новия период била установена отначало оли-
гархия, а след нея — тирания. Чинквеченто, третият
заключителен отрязък от време, обема XVI в. и се отли-
чава с невиждан подем на изкуството, достигнало пълен
разцвет. Изгряла звездата на Микеланджело, Леонардо
да Винчи, Рафаело Санти, Бенвенуто Челини, Джордано
Бруно, Ханс Холбайн Младши, Уилям Шекспир, Мигел
де Сервантес.
Трите основни етапа в историята на Италианското
възраждане, структурирани в посочената периодизация,
се наложила безпроблемно в европейската и световната
историопис, придобивайки официален характер. В една
или друга степей те се застьпват и от редица съвремен-
ни изследователи на великата епоха, нямаща равна на
себе си в многовековната история на човечеството. Пос-
тепенно в литературата навлиза и по-детайлно разграни-
чаване на Възраждането, като за индикатор се взема
степента на утвърждаване на хуманизма, по-специално
неговата зрелост. Така времето от 30-те до 90-те години
на XIV в. се разглежда като време на ранния хумани-
зъм, докато първата половина на XV в. — като негов
разцвет, превръщането му във възходящо социално-
културно движение. Отрязъкът от 60-те години на XV
до самото начало на XVI в. се оценява като етап на по-
нататъшно разграничаване и обособяване на хуманизма.
Неговото пълно идеологическо преобразяване като отно-
121
сително самостоятелна облает на хуманитаристиката за-
почнало през 20-те — 30-те години на XVI в. Най-сетне
през 40-те — 90-те години на XVI в. настъпил залезът
на хуманизма. Във всички области на хуманитарните
науки хуманистичната мисъл губела влияние, единстве-
на нейна крепост станала натурфилософията, онази об-
лает на познанието, която се занимава с изучаването на
природата и въз основа на получените сведения се опит-
ва да нарисува цялостна всеобхватна картина на света.
В различните страни на Европа хронологията на
Възраждането, осветлявана от цяла плеяда историци и
философи, протачала с нееднакви темпове и в относи-
телно самостоятелни граници. Това се обяснява с раз-
личните исторически условия, при конто протачали
възрожденските процеси, с динамизма на темповете,
степенна и духовно-културна зрялост и пр. Както ви-
дяхме, в Италия, където се обективирала най-динамич-
но, епохата обхванала XIV — XVI в., докато в една част
от страните — през двете столетия — XV и XVI в. Това
било естествено и неизбежно.
В резултат от множество причини, изучавани усиле-
но от специалистите, картината в страните на Източния
средновековен свят придобила по-различен облик. Кога-
то говорим за периодизацията на Възраждането в Близ-
кий, Средния и Далечния изток, не можем да не подчер-
таем заслугите на множество историци и по-специално
на Кодзима Конкитиро, Рихард Вилхелм, Николай Кон-
рад, В. К. Чалоян, В. И. Семанов, Н. Нуцубидзе, И.
Джавикашвили, Р. Молов, И. С. Рабинович, И. С. Бра-
гински, И. М. Филщински, В. И. Рутенбург и др. Всич-
ки те, макар в различии мащаби, допринасят за разра-
ботване проблемите на Ренесанса като световно култур-
но-историческо явление.
Ръководени от различии критерии, отделяйте авто-
ри предлагат свои виждания за граничите на Възражда-
нето в отделяйте страни на Източния свят. Докато К.
Конкитиро отнася Ренесанса в Китай в промеждутъка
между VIII и XVI в., Рихард Вилхелм разграничава два
етапа: от II в. пр. Р. Хр. до II в. сл. Р. Хр. От своя стра-
на китайският учен Ху Ши открива четири етапа в ис-
122
торията на Ренесанса в своята стана: първият от VII в.
др X в., вторият — през XI, третият — през XIII и чет-
въртият — през XVII в. Това са периодизационни схе-
ми, конто трудно могат да бъдат съгласувани, но при
тяхната мотивация авторите се ръководят от свои съоб-
ражения, конто не могат да бъдат подценявани или обя-
вявани за научно несъстоятелни.
Привлича вниманието моделът на Н. Конрад, пред-
ложен през 1935 г. за сходствата между Ренесанса в раз-
личните страни на света, за съществуването на общи
черти в културното развитие на Западна Европа, от една
страна, и Изтока, от друга. По-късно, вече през 1955 г.
този учен лансира идеята си за Световно възраждане,
започнало през VIII — IX в. в Китай, достигащо високи
върхове през IX — XV в. в Средна Азия и Индия, за да
намери реализация в културния живот на Европа през
XIV — XVI в.
Няма съмнение, че теорията на Н. Конрад — на
предшествениците и последователите му — за Световно
възраждане или Ренесанс притежава солидни научни
основания, неоспорими аргументи, конто трудно могат
да бъдат оборени. Това е оригинална, стройно изградена
система, лансирана отначало като хипотеза, която с те-
чение на времето придобива все по-убедителна обоснов-
ка и все по-голям брой привърженици и последователи.
В резултат от усилено изучаване на социалните явления
и процеси в общата картина постепенно навлизат кул-
турни модели в останалите страни на Източния свят.
След Ренесанса в Китай, учените установяват аналогич-
ни явления в Армения, където процесът бил локализи-
ран през XI — XIII в. След това били открити ренесан-
сови елементи в Иран (XI — XIV в.), Индия — XI — XV
в., Армения — X — XIII в., Грузия — XI — XII в.
В съответствие с разработки в по-старата историо-
пис, разпределяща Възраждането на Ранно, Високо и
Късно, някои автори прилагат тази схема и в границите
на източните държави. Така, обикновено в Ранното въз-
раждане включват китайското от VIII до XI в., японско-
то — от XIV до XVI в., индийского — XIV — XVI в.
Критично настроени проучватели виждат смесени черти
123
на Ранно и Късно възраждане в Турция през XV — XVI
в. и в Иран през X — XV в. Това са модели, конто се
представят обаче до известна степей в работен порядък,
без претенции за окончателни решения, конто имат за-
дължителен характер.
Феноменология на Възраждането. Под феноменоло-
гия обикновено се разбира учение или концепция за
развитието и усъвършенстването на духовните явления,
респективно на духовно-културната сфера. Да разгледа-
ме феноменологията на Възраждането, това означава, да
изясним неговите същностни особености, природата му,
характерните му своеобразия, закономерностите на раз-
витието му. Това уточняване разграничава медиевиста
от прочутата феноменология на известния германски
философ Едмунт Хусерл (1859 — 1938), на неговата
школа, поставяща си съвсем други, философски задачи,
излизащи извън границите на общата медиевистика. В
светлината на общата медиевистика поставянето на въп-
роса за феноменологията на Възраждането предполага
да се разисква ценн^стната система на епохата, характе-
ра на културата, на обществените структури, особено на
религията, на човешката личност и нейните идеали.
Възраждането, както показват най-нови научни изс-
ледвания, не било само европейско, но до голяма степей
световно историческо явление, дотолкова, доколкото
аналогични процеси намерили обективация както в Ев-
ропа, тъй и в Азия. В условията на времето хоризонтите
на духовността се разширявали и задълбочавали. Мис-
лителите на Запада направили най-малко три големи от-
крития: класическата гръко-римска древност, Изтока с
неговата култура и цивилизация и след Колумб — Аме-
рика. От своя страна учените в Азия, респективно Близ-
кий, Средния и Далечния изток, нямали потребност да
преоткриват древността, защото общо взето приемстве-
ността в традициите им не била прекъсвана, но те успе-
ли да открият Европа, а след нея и Новия свят. Това
взаимно опознаване се превърнало в един от факторите
на социалния прогрес и индивидуалния напредък.
Както уточнява Н. Конрад, най-характерна черта на
Възраждането като световно-историческо явление бил
124
хуманизмът, но неговото съдържание в отделяйте стра-
ни на Средновековния свят не било еднакво. Големият
учен разграничава китайския хуманизъм от среднеази-
атский и индийския. В същото време той обръща внима-
ние и на своеобразията на хуманизма в Европа. Това ди-
ференциране на явленията в отделяйте части на Земята
има съществено познавателно значение.
В страните на Изтока хуманизмът пронизвал произ-
веденията на историци, философи, литератори, теолози.
Отделяйте народи в зависимост от множество причини
обогатявали по нееднакъв начин цялостната концепция
за хуманизма. По начало китайците приемали, че чове-
кът е способен на безкрайно усъвършенстване. В Средна
Азия, особено в Иран, учели, че ценността на човешката
личност се състои във възможностите на разума и в
нравствеността, в морала на самия човек. Арабските ин-
телектуалци вярвали в разума и в неговите сили да се
справя с трудностите на живота. В Япония също така
обръщали особено внимание на човешката личност. Сек-
тата Нитирен проповядвала лично усъвършенстване на
човека. Друга секта, Дзен, издигала глас за самоусъвър-
шенстване на всички хора, за проява на благородство. В
Индия също така рбръщали внимание на хуманизма, но
пречупен през призмата на установените религиозни
системи: индуизъм, включително и неговите секти (ши-
ваизъм, вишнуизъм, бхактизъм, тантризъм) джайнизъм
и др.
Главно, основно съдържание на възрожденския про-
чее е било възникването и развитието на нова граждан-
ска култура като обективация на дълбоките изменения
в цялостния живот на човешкото общество, получил
своите импулси от урбанизацията. Самото Възраждане
представлявало синтез, съчетание на материални и ду-
ховни ценности, утвърждаващи модерни за своето време
стойности, духовност, мисловност, нравственост, начин
на живот. По-конкретно става дума за такива забележи-
телни категории на хуманитарността, който епохата из-
дига на преден план: човека и човечеството, знанието и
науката, разума и разумността. В произведенията на ху-
манистите непрекъснато се говори за „човешка наука",
125
„човешки знания", „човешка философия". В съответст-
вие с традициите на Аристотел и античността се акцен-
тира върху качествата на личността: индивидуалност,
мъдрост, ученост, достойнство, справедливост, умере-
ност, доброта, великодушие, щедрост, умение да владе-
ет себе си. Най-главно условие за добруването на хора-
та — според заключенията на хуманистите — било гри-
жата за държавните дела. По думите на Кастильоне „от
неумението да се управляват народите възниква толкова
зло, смърт, разрушения, пожари, развалини, с други ду-
ми, най-страшни беди, каквито съществуват на света".
Истинският придворен служител пренебрегва личните
си интереси, забравяйки за себе, си и отдава всички си-
ли на обществото, той служи не лично на господаря, а
на държавата.
Като изучават проявленията на хуманизма, истори-
ците търсят неговите характерни проявления в различ-
ните части на тогавашния свят. В хуманизма на Китай
напр. те откриват не европейски елементи, а концепции
на китайските мисХители за човека, техния тип мислов-
ност. Свой идеал за човека намира и Възраждането в
Индия. Някои автори пишат за сходство между култу-
рата на градовете в Китай и Европа. Както Бокачо и
Джефри Чосър, тъй и китайските разказвачи търсят сю-
жети на своите разкази из живота на гражданите, но
при описанието те използват различните методи на по-
вествование и стилистични похвати. Това се обяснява с
обстоятелството, че в страните на Изтока — Китай, Ин-
дия, Индонезия, Египет — градовете продължавали да
се развиват върху старите комуникационни центрове,
докато в Европа се появили нови средища на икономи-
чески живот. Разбира се, в Гърция полисите следвали
своя естествен ход, а в Рим оживели старите римски му-
ниципии.
Развоят на възрожденската култура получил тласък
не само от задълбочаващия се процес на урбанизация,
но и от възникването на нова обществена сила — инте-
лигенцията, която образувала специализирана прослой-
ка, занимаваща се с интелектуална дейност. Разбира се,
в различните части на тогавашния свят концепциите на
126
хуманистите притежавали твърде различен характер.
Това е напълно естествено и неизбежно, като се има
предвид многообразието на историческата действител-
ност.
В Китай, както и в някои страни на Европа, се нало-
жили автори, конто се прекланят пред традициите на
древността и проявяват стремеж да следват литератур-
ните идеи и форми на древните. Един творец от катего-
рията на Хан Юй (768 — 824) прославил тенденцията на
„възвръщане към древността" и повествователните про-
изведения, но призовавал те да бъдат приближени към
потребностите на реалния живот. Лу Цзун-юан (773 —
819), който поддържал възгледите на Хан Юй за „възв-
рат към древността", бранел религиозните традиции.
„Конфуцианството установи обреда благост и дълг, да го
загубим, това означава бедствие. Будизмът утвърдил в
догма съзнанието, да се лишим от това е гибелно." Лу
Цзун-юан включвал в учението Дао елементи от конфу-
цианството, даосизма и будизма. В тази насока той при-
лагал разбиранията на творците на китайската култура
от епохата на династията Тан да се възприемат положи-
телните чуждестранни постижения в религията, фило-
софията, традициите, обичаите, скулптурата, музиката
и танците. Едно разбиране, отразяващо несъмнени рене-
сансови виждания.
Творците на Възраждането не само в Азия, но и в
Европа, на теория и практика вече мислели и действали
като граждани на човечеството. В редица отношения те
преодолявали тесните граници на своето време и се
опитвали да решават въпросите, възникващи пред тях,
не само от гледна точка на конкретния момент, но и от
гледна точка на вечността, т.е. над времето и пространс-
твото. Показателен е „Прологът", откриващ книгата на
венецианеца Марко Поло (1254 — 1324) „Записки", за
пътешествията му в Южна и Източна Азия. „Господа
императори, крале, пълководци, управници и всички
вие, конто искате да научите за народите, хората, стра-
ните и местностите на целия свят — пише пътешестве-
никът, — прочетете тази книга: в нея ще намерите чуд-
ните и необикновени истории на народите в Армения,
127
Персия, Татария, Индия и на още много други области."
Току-що цитираният текст позволява да бъдат нап-
равени най-малко два извода, конто характеризират ду-
ха на епохата. Единият извод се отнася до нарасналата
потребност на хората да обогатяват своите знания за
другите народи, страни и континента и което е особено
важно да се подчертае — „на целия свят". Другото зак-
лючение се отнася до самочувствието и самосъзнанието
на автора пътешественик, който, преодолявайки огра-
ниченията на традицията, проявява мислене на личност
от нов ренесансов тип, самостоятелен в миелите си, кри-
тичен към заобикалящата го действителност, притежа-
ващ нов хуманистичен светоглед. Това обстоятелство
заслужава специално отбелязване, понеже само Марко
Поло пътува цели три години и половина от Бенеция до
Пекин, през Палестина, Мала Азия, Ирак, Иран, Памир
и Централна Азия. Цели 17 години той служил при
монголския хан Хубилай, който по това време бил импе-
ратор на Китай, премествайки столицата от Каракорум
в Кайпин, а след това в Чжунду, днешния Пекин.
Както на Изток, тъй и на Запад Възраждането по
начало преодолявало регионални и локални ограниче-
ния и изтикало на преден план вселенски, космически
критерии. В Изтока това се реализира чрез конфуцианс-
твото, будизма и исляма, а в Запада — чрез концепции-
те на св. Августин Блажени. Китайската империя изди-
гала като висша ценност Космоса, респективно Небето и
Земята, представлявани от държавата, сакрализирана
като висша ценност. По време на Възраждането чинов-
ниците на държавата, изповядващи конфуцианството, в
хрониките се представили като „агента на сакралната
активност", върховен представител на която бил импе-
раторът, „Пратеникът на Небето".
Кардиналните промени, конто настъпили в цялост-
ния икономически, политически, обществен, духовно-
културен и религиозен живот на тогавашния свят не
протачали мирно, безконфликтно. Възниквали противо-
речия, разгаряли се борби, изпълващи трагични страни-
ци от историята на епохата. Сблъсквали се новите тен-
денции с консерватизма на средновековната традиция,
128
младите обществени сили с феодалната аристокрация.
Разумът, науката разкъсвали ограниченията, изправя-
ни по техния път.
Като културно-историческо явление Възраждането
представлява продукт на средновековната епоха, макар
да преодолява някои типично средновековни традиции.
Това се вижда особено ясно в учението за държавата,
придобило в новата обстановка някои съществени особе-
ности. В Китай напр. върховна сакрална ценност предс-
тавлявал Космосът, Вселената, основен представител на
която била на Земята държавата и по-специално импе-
раторът и различните рангове на бюрокрацията. В кон-
фуцианството намират регламентация тенденциите за
съчетаване на духовната и гражданската власт. Що се
отнася до Европа, положението било сравнително по-
друго. Наред с католического разбиране за земния и не-
бесния свят, възникнала концепция за освобождаване
на държавната власт от влиянието на папския престол.
В това отношение достатъчно е да припомним ученията
на Данте Алигиери и Н. Макиавели за гражданския ха-
рактер на държавата.
Възраждане в Европа. В научната литература обик-
новено го делят на няколко основни етапа, диференци-
рани по темпорални показатели. Така в своя великоле-
пен труд „Эстетика Возрождения**, Москва, 1982 г., А.
Ф. Лосев говори за Проторенесанс, Ранно възраждане,
Високо възраждане и Късно възраждане. Всъщност въз-
приетата от учения философ типология не е нова, тя
столетия наред властва в трудовете на учените в Запад-
на Европа: специалисти по философия, естетика, лите-
ратура, история. Освен това в зависимост от пространст-
вени, географски показатели Възраждането било разде-
лано на Западноевропейско, Югозападно, Централноев-
ропейско, Източноевропейско и Югоизточно. В Западно-
европейского възраждане влизат Франция, Германия,
Нидерландия, Англия, в Югозападното — Пиренейския
полуостров, респективно Испания и Португалия, Апе-
нинския полуостров, по-специално Италия, люлката на
Ренесанса. Централноевропейските държави обхващат
Чехия, Унгария, Полша, Северна Европа — Дания,
9. История на средновековния свят
129
Швеция, Норвегия, а Източна Европа — Русия и Вели-
кого Литовско княжество, а Югоизточна Европа — юж-
ните славяни: България, Сърбия, Хърватско.
Всеки един от тези райони бил свързан с всички ос-
танали по редица общи черти, но заедно с това притежа-
вал и множество неповторими своебразия.
В родината на Възраждането в Европа, Италия, из-
куството на Проторенесанса започнало да се заражда
около средата на XIII в. в Тоскана. Най-ярко проявле-
ние то намерило в скулптурата, живописта, фреските.
Скулпторът Николо Пизано (ок. 1220 — между 1278-
1288) поставил началото .на ранните ренесансови еле-
менти в изкуството. Талантлив творец, той участвал в
изработването на баптистерия в Пиза, на фреските в Ка-
пела дел Арена в Падуа. Представители на тази школа
били Джовани Пизано (ок. 1245-1250 — след 1314), Ар-
налдо ди Камбио, П. Кавалини и др. Голяма роля играл
и флорентинецът Джото (1266 или 1267 — 1337).
Силни проторенесансови тенденции оживели в готи-
ческите миниатюри на Дучо, Симоне Мартини, братя
Лоренцети. Много нови жизнени детайли включили в
живописта творците на школата в Болоня. Постижения
на изкуството отбелязали площадите Маджоре и Неп-
тун, както и дворецът на крал Енцо, Палацо Комунале,
Палацо дел Подеста. Фреските на Кампосанто в Пиза,
творбите на Алтикеро и Аванцо в Падуа отбелязали дру-
ги успехи в изкуството на онова време.
В края на XIII и началото на XIV в. в Сиена (Пала-
цо Публико) и Флоренция (Палацо Векьо) намерили
частично отражение елементи на готиката. Катедралите
в Сиена и Орвието, храмовете Сан Петронио в Болоня и
Санта Мариа Новела във Флоренция носят отпечатъка
на вертикализма на специфичния културен декор на го-
тическия стил с неговата уравновесена съразмерност.
Изкуството на XV в., по-специално пластичното и
архитектурного, достигнало нов, по-висок етап като ес-
тетическа реализация и като техническо превъплъще-
ние. Ученият архитект и скулптор Филипо Брунелески
(1377 — 1446) и математикът, архитектът и литерато-
рът Леон Батиста Алберти (1404 — 1472) извършили
130
прелом в структурного изграждане на постройките. Лу-
чано Лаурани, Микелоцо, Б. Роселино внасяли яснота в
пространствените мащаби на строежите, извели на пре-
ден план усещането за изящество. Скулпторите от кате-
горията на Л. Гиберти, Донатело, Якопо дела Кверча,
Дезидерио де Сетиняно, Андрея дел Верокьо и др. ус-
пешно предавали пропорциите на човешкото тяло. Обо-
гатена била и живописта на Ранното възраждане. Фор-
мирали се отделни школи със своите бележити предста-
вители — Флорентинската, Венецианската, Ферарската,
Умбрийската. Разцъфтяло делото на творци като Маза-
чо, Андреа дел Кастаньо, А. Мантеня, Антонело де Ме-
сина, конто дали живот на природната красота, на мно-
гообразие™ на действителността. Беноцо Гоцоли, К.
Кривели, Паоло Учело усъвършенствали декорацията и
я превърнали в произведение на изкуството. Сандро Бо-
тичели, Фра Анджелико, Филипо Липи включили в сво-
ите творби явления от бита и живота, от всекидневието,
а Д. Гирландайо и Джовани Белини показали величието
на живота.
В Испания нови тенденции в изкуството възникна-
ли през периода от втората половина на VIII до начало-
то на XI в. Арабите, конто завладели Андалузия, изгра-
дили редица произведения на изкуството, конто предс-
тавляват своеобразен синтез между културата на Омайа-
дите и традициите на Вестготского кралство. В Голяма-
та джамия в Кордова в значителна степей били отразени
новите тенденции в архитектурата. Мавританского из-
куство, което възникнало по това време, упражнило
влияние върху различните форми на културата в градо-
вете Валенсия, Гранада, Севиля, Толедо и др. центрове.
Много силно, неизразимо било въздействието му върху
прочутите комплекси Алказар в Севиля и Алхамбра в
Гранада. Архитектурните паметници били създадени в
съответствие с принципите на стила „Мудехар", устано-
вок през XII — XVI в. Този стил обхванал произведени-
ята на архитектурата, монументалното и декоративного
изкуство и намерил приложение сред мюсюлманското
население в Кастилия, Арагон, Каталония, Андалузия.
По-специално неговите стилизирани форми се изявили в
131
паметниците на Толедо, Сарагоса, Кордова и Севиля.
В обстановката на Реконкистата били продължени
местните традиции в Испания и Португалия, съчетани с
тясното взаимодействие и взаимовлияние на Италия и
Франция. В живописта проникнали тенденции на аске-
тизъм и мистицизъм, на благочестие, характерни за
християнската църковна традиция. Положително въз-
действие упражнили мавританските мотиви на многооб-
разие на формите, особено в южните територии на полу-
острова, където обстановката била по-различна. Занаят-
чийските центрове, конто продължили да се развиват в
околностите на католическите абатства, пристъпили
към създаването на нови сгради, специфични градски
крепостни стени, оформени около градовете, своеобраз-
ии градски врати, отвеждащи към вътрешността на
градския център. Възникнали новаторски по строеж
площади, храмове, кметства, жилищни сгради. Появи-
ли се модели жилища от мавритански тип с дворове и
градини. Изграждани били галерии с интериор. В Ката-
лония обаче строенето на жилища протачало в съответс-
твие със строителните традиции на Бургундия и Про-
ванс. Тези традиции били продължени при граденето на
замъци и крепости.
През втората половина на XVI в. било поставено на-
чалото на издигането на парадни резиденции на магна-
та, конто утвърждавали своята икономическа независи-
мост и мощ. В околностите на Сеговия възникнал про-
чутият замък Ла Кока, отличаващ се с архитектурно ве-
ликолепие не само във външните си форми, но и във
вътрешното си устройство. Новият дух оказал влияние
и при храмостроителството. Каменните църкви в гр.
Овиедо, Сан Хуан де лос Прадос, Сан Мигел де Линьо,
Леон и др. разширили новия стал и показали тенденции
на изискан естетически вкус. Духът на възрожденските
критерии породил промяна в изработването на корнизи
и конзоли, куполи на църквите. В Каталония, освободи-
ла се от арабското господство сравнително рано, през XI
в., били построени своеобразии църкви-крепости: в Ри-
поло (Санта Мария), Сантяго де Компостела, в Саламан-
ка, Самора.
132
Романската архитектура, конто се възродила, се от-
разила върху характера на строителството. В църквите
се забелязва богатство в конструкцията, естественост и
простота в архитектурните форми. За разлика от роман-
ския стил, готиката по това време налагала по-голямо
разнообразие. Това проличава в катедралите в Бургос,
Толедо и Леон, построени през XIII в., както и в храмо-
вете на Каталония. Един архитектурен шедьовър предс-
тавлява катедралата в Жерон с нейния монументален
свод. Все в Каталония започнало строителството на ве-
ликолепии граждански сгради. В стил Мудехар започна-
ли да възникват архитектурни постройки, конто съпер-
ничели на останалите стилове по красота и изящество. В
новата обстановка готиката оказвала влияние в издига-
нето на катедрали в Севиля, Сеговия, Саламанка.
При вътрешното оформление на храмовете худож-
ниците проявявали стремеж да внасят повече красота в
олтарите. Скулптурните орнамента, живописните детай-
ли придавали по-голяма привлекателност на обстанов-
ката. Родоначалникът на школата в Барселона, Ф. Баса,
вложил много усърдие и талант при окончателното изг-
раждане на капелата Сан Мигел в абатството Педралоес
в Барселона.
Победата на Реконкистата поставила началото на
нов период в развитието на изкуството в Испания и Пор-
тугалия. Оформен бил специфичен стил, платереско.
При този стил, свързан най-тясно с развитието на Въз-
раждането в Италия, се обръща внимание на цветового
детайлизиране на декора, на многообразието на плоскос-
тните форми. Декорирането получило плоскостей облик
и съчетавало в едно цяло мотиви на Ренесанса, готиката
и арабските елементи на стала Мудехар. По такъв на-
чин чрез съчетаване на разнообразна стилистика се дос-
тигнало до по-съвършени синтезни творби. Наложила се
практиката да се постига значително богатство и пищ-
ност на формите. В произведенията на изкуството, сът-
ворявани в Храмове и абатства, се използвали широките
възможности на фигурната пластика, калиграфията и
хералдиката, както и комплексният арсенал на естети-
ката на Възраждането. Това може да се установи в Коле-
133
гията Санта Крус във Валядолид, в двореца Каса де лос
Пикос в Сеговия. Архитектът X. Б. де Ерера наградил
едко от най-красивите здания на онова време, резиден-
цията на крал Филип II, Ескориал.
По това време в Западна Европа възникнал и се ут-
върдил готическият стил, своеобразен начин на отразя-
ване на обществената и природната действителност.
Названието му принадлежало на италианските хуманис-
ти, конто нарекли „готическо" изкуството, създавано
отвъд Алпите, където живеели готи. Самото изкуство се
зародило през XII в., но залязло през XVII в.
По замисъл и реализация готическият стил предс-
тавлява обогатяване и усъвършенстване на романския
стил. Съществена характерна особеност на готическите
сгради е островърхата арка, с която завършват всички
постройки — от църквите до дворците. Ако в страните
на Арабския Изток арката представлява само декорати-
вен елемент, в Западна Европа тя придобила изключи-
телно важна функционална натовареност. Двете остро-
върхи арки, конто архитектите кръстосвали в диагонал,
създавали съвършено нов свод, закрепен върху подпор-
ни арки и стълбове, а не върху носещите стени на зда-
нията. По такъв начин могли да се правят широки про-
зорци, през конто да прониква слънчевата светлина. За
разлика от романските църкви, конто били изграждани
в ширина, готическите се издигали на височина. Ако
същността на романския стил се изразявала в колонна-
та постройка, готиката наподобявала островърха кула.
В историята на готиката могат да бъдат отбелязани
три основни етапа на развитие, всеки един от конто при-
тежава определени своеобразия. Първият период, ран-
ният, обхваща времето от 1140 до 1200 г. Началото му
поставя абатската капела в манастира „Сен Дени" до Па-
риж. През 1163 г. започва строежът на катедралата
„Нотр Дам дьо Пари", открит със специална церемония
в присъствието на крал Луи VII и папа Александър II,
завършена през 1250 г., като окончателното изграждане
продължило още цял век. През 1194 г. се поставя нача-
лото на катедралата в Шартр, а завършването й прик-
лючило в 1260 г. Едновременно с нея била издигната и
134
катедралата в Реймс, забележително постижение на
френската готика, дело на строителите Жан д’Орбе,
Жак дьо Лу, Гоше. Вътрешността на църквите била на-
ситена с богата скулптурна и архитектурна украса, с
живописни изображения. В катедралата в Шартр била
въведена цветната стъклопис.
Вторият етап от развоя на готиката, зрелият, вклю-
чва XIII — XIV в. Амиенската катедрала, този характе-
рен паметник на готиката, бил изграден между 1220 и
1269 г., от архитектите Робер дьо Люзаршес и Тома дьо
Кормон. Шедьоври на този тип архитектура във Фран-
ция са църквите „Света капела" в Париж, както и хра-
мовете в Руан и Алби. В Англия също така започва
строителството на катедрали, като първата от тях била
издигната в Уелс, започната, основите й се поставят
още през XII в., но окончателното й изграждане завър-
шило едва през XV в. След нея се пристъпва към стро-
еж на църкви в Линкълн, Солсбъри, Йорк, Ексетър,
Кентърбъри, Уестминстърското абатство и др. В средата
на XIII в. се появили първите готически катедрали в
Германия — „Санкта Елизавета" в Маргбург, последва-
на от импозантните църкви във Фрайбург, Кьолн,
Страсбург. В Прага била издигната капелата „Св. Вит"
(XIV — XVI в.). В Италия били построени редица църк-
ви — в Сиена, Милано и др. Скулптурната украса се
развивала и усъвършенствала. Порталите били богато
украсени с различии статуи и изображения. Наред с
култови сгради готиката обхваща и редица градски съ-
вети, домове и пр.
Третият период в историята на готиката, последни-
ят, обема времето от 1400 до 1600 г. Във Виена такава
църква е „Мария ам Гещад", чието начало се отнася към
XVI в. В Лондон паметници на късната готика са капе-
лата на Хенри VII, в Толедо — катедралната църква, в
Севиля — Апелсинския събор, Хиралда и др. Паметни-
ци на късната готика масово се награждали във всички
романски страни на Европа, в това число и в страните
на западните славяни — в Чехия, Полша и др.
Готиката отразявала икономическия възход на гра-
довете в Западна и Централна Европа, нарасналия есте-
135
тически вкус на утвърждавагцото се бюргерство, негови-
те усилия да реши въпроса за пространството. За разли-
ка от романските храмове с техния суров външен вид,
готическите били по-съвършени в естетическо отноше-
ние. Те станали жив символ на борещия се за свобода
човешки дух, макар да отразявали официалния средно-
вековен светоглед на католическата църква. Не случай-
но Виктор Юго окачествил готическата катедрала като
„симфония от камък, построена от народа". Тя служела
не само за религиозни, но и за граждански цели. Литур-
гическата драма и средновековните мистерии, конто се
разигравали пред порталите на църквите, поставили на-
чалото на театъра. Там се организирали тържествата
през средновековието.
В края на XIII и началото на XIV в. в изграждането
на катедралните храмове настъпили редица подобрения.
Архитектурните детайли минали на заден план, измес-
тени от декоративната стилизация на начупената изкри-
вена линия. Църквата Сен Клу в Руан била типичен па-
метник на новото направление. Замъците започнали да
се усъвършенстват, придобивали характер на дворци,
украсени богато. Това се вижда най-добре при двореца в
Авиньон, при замъка Пирфон, при двореца на Жак Кьо-
ра в Бурж.
В скулптурните фигури, конто се появили, започна-
ли да отделят внимание на физическите качества: есте-
тика, физическа сила, многообразие на формите. Бла-
гославящият Христос в катедралата в Амиен представ-
лява нещо изумително. Релефите и различните статуи в
катедралата в Шартр носят подчертана хармония. При
живописта навлиза хармонията на цветовете, силата на
витража. Това се вижда в катедралата в Шартр, в храма
в Сент Шапел, във вътрешната украса на двореца в Ави-
ньон. Във фреските започнали за навлизат граждански
сюжети, изобразявани по реалистичен начин. Миниатю-
рата, изпълнена готически, придобивала облик на прав-
дивост, на обективност.
Възраждането във Великобритания било предшест-
вано от утвърждаването на романския стил, от една
страна, и на готическия, от друга. Романският стил за-
136
почнал да се налага през XI — XII в. и обединявал в ед-
но цяло английски и нормански елементи при храмост-
роителството. Църковните постройки в Норидж и Уин-
честър притежават смесей англо-нормански облик: голе-
ми кули, трансепти и пр. Затворът Тауър в Лондон, из-
граден по онова време, се отличава с множество кули,
издигнати с известен естетически вкус. Катедралата в
Дарем, строена към ИЗО — 1133 г., притежава нервюр-
ни сводове. Катедралите в Кентърбъри, Солсбъри, Лин-
кълн, Йорк, Уелс, са в готически стил. При оформянето
на Уестминсгьрското абатство в Лондон са използвани
обикновени и масивни критерии, декоративна резба,
сводовете са украсени с нервюри.
В края на XII в. и средата на XIII в. започнала да се
налага специфична усъвършенствана готика, характе-
ризираща се с по-голямо изящество на изпълнението.
Умножавали се елементите с естетическа функция в ре-
шенията на архитектурата, развивала се скулптурата,
миниатюрите, отделяйте детайли. Капелата „Сент
Джордж" в Уиндзор, залите в различните колежи, носят
отпечатъка на неговите най-добри проявления. През
XIV в. напредък настъпил в портретната живопис. Въз-
рожденски дух започнал да съпътства тъкането на пла-
товете, подготвянето на ковьори. По-голяма изисканост
била проявявана при дърворезбата, при костните суве-
нири, при ювелирните произведения, в подготовката на
битови заведения. Продължила практиката да се задово-
лят изискванията за функционалност на сградите, за
привеждането им в съответствие с битовите потребности
на хората. При все това ренесансови усъвършенствания
навлизали в начина на живот, в жилищната среда. Вли-
яние в тази насока оказвали Германия и Нидерландия,
а до известна степей и Франция. Наложила се система
на изграждане центрични домове-чифлици, конто пора-
ди своята функционалност се запазили през следващите
столетия.
Възраждането представлява изключително сложно,
при всички случаи голямо, велико обществено явление,
което не се вмества в традиционните научни определе-
ния. До и след неговото възникване, развитие и залязва-
137
не историческата наука не познана друг феномен, който
в толкова голяма степей да изразява творческите съзи-
дателни възможности на хората. Една действително не-
повторима и несравнима историческа епоха. Опитите за
неговото обяснение с мащабите на средновековието поп-
речиха да бъдат разкрити качествен© новите характеро-
логични особености на това явление, създадено на пре-
дела между средновековието и Нового време. Непосил-
ният стремеж да бъде откъсната от феодализма и измер-
вана с критериите на Новата епоха, фактически затруд-
ни правилното оценяване на много елементи на ренесан-
совата култура, свързани генетически с манталитета на
средновековния човек. Ето защо спокойно можем да ка-
жем, че Възраждането е продукт на средновековната
епоха, но поради могъществото на силите, конто го по-
раждат, надхвърля граничите на своего време и придо-
бива такова съдържание, което е характерно за всички
хора и всички времена. Културата на Възраждането ня-
ма хронологически рамки, тя е вечна, както е вечно без-
смъртието, както е безграничен геният, който създава
Сикстинската капела, Двореца на дожите във Венеция,
катедралата в Реймс, Парижката „Св. Богородица**,
църквата „Св. Павел** в Лондон.
Поради изключително сложния и в много отноше-
ния непонятен образ на Възраждането историците дори
до днес срещат сериозни затруднения да обяснят непов-
торимата му същност. Не случайно италианските учени
търсят корените му в гръко-римското наследство, опло-
дило историята, философията, теологията, изкуството,
литературата, архитектурата, скулптурата, живописта.
Историците от епохата на Реформацията търсят и отк-
риват в явлението движение срещу католическата църк-
ва. Мислителите от XVII и XVIII в. откриват протест на
просветни дейци срещу средновековното невежество и
варварство. Учените от XIX столетие се упражняват в
семантични опити да разяснят съдържанието на поня-
тието и да го вместят в границите на отделни компонен-
ти на културата. Историците на католическата църква
гледат на Възраждането като на явление, което протича
в самата нейна организационна структура. В най-новата
138
историография Възраждането се разглежда като социа-
лен преврат, обхващащ икономическия, социалния, по-
литический и културния живот. Свързва се с разлагане-
то на феодалните отношения и зараждането на новия
капиталистически обществен строй, с капиталистичес-
ката обществено-икономическа формация.
Всички това е напълно естествено, нормално. В за-
висимост от своята методологическа принадлежност ис-
ториците търсят и откриват в комплекса на Възражда-
нето онова, което ги вълнува и занимава. В това се изра-
зява и неговото величие. Възраждането е сътворено от
представители на различии социални групи и по тази
причина принадлежи на всички, конто могат да разбе-
рат богатого му съдържание, неизразимата му същност.
То надживява граничите на епохите и представлява дос-
тояние на всички хора и всички времена. То е вечно и
неподвластно на времето и пространството.
5. СВЕТОВНИ РЕЛИГИИ
Р
Всеобщият подем във всички области на среднове-
ковното общество се отразил в определена степей и в по-
ложението на съществуващите религии, особено на оне-
зи от тях, конто по традиция се наричат световни. Това
са будизмът, християнството и ислямът. Започналият
процес на преодоляване на локалните ограничения и
мощното им победоносно навлизане междуконтинентал-
ните и междудържавни отношения сложил дълбок отпе-
чатък не само върху тяхното развитие и утвърждаване,
но и върху редица особености на тяхната догматика, фи-
лософски възгледи, ценностна система, нравственост,
регулативни функции. Заедно със световните религии се
усъвършенствали и местните регионални религиозни
групи с по-ограничено въздействие: конфуцианството,
индуизмът, даосизмът, юдействотр, шинтоизмът, лама-
измът и др. В различните страни на тогавашния свят те
засилвали общественото си влияние, спомагали за кон-
солидиране и интегриране на етническите общности, за
възхода на духовната култура на населението, което ги
изповядвало.
Будизмът, християнството и ислямът заели основно
място в соционормативната, обществено-политическата
и духовно-културната система на средновековното об-
щество. Те образували идеологическата основа на уста-
новените обществени отношения, формирали единството
на разнородните етнически и социални групи, осигуря-
вали интегритета на държавата. В качеството им на спе-
цифичен комплекс космологични, теогонични, философ-
ски, нравствени и др. норми на мислене и поведение
световните религии упражнявали позитивно влияние
върху усъвършенстването на социалните отношения,
правните, държавните и обществените институции и ор-
ганизации. Това обстоятелство детерминирало тяхната
роля като наддържавни и надетнически сакрални струк-
тури, чиято роля в редица отношения била по-голяма,
отколкото на управляващите държавни и администра-
140
тивни звена.
Будизъм. Действително неговата роля през този пе-
риод от развоя на човешкото общество в Индия намаля-
ла и мястото му било заето от индуизма, но като светов-
на религия функциите му не намалели, а нараснали. То-
ва се обяснява с широката мрежа от организации, конто
успял да създаде през изминалите етапи от своето съ-
ществуване, както и с някои вътрешни иманентни осо-
бености на неговата сакрална идеологическа система.
Специалистите по идеология обаче продължават да дис-
кутират причините, поради конто будизмът като типич-
но индийско явление възникнал и се разпространил
сред индусите, не намерил достатъчна почва сред тях,
бил изтласкан и заменен с индуизма. Все още не е наме-
рен задоволителен отговор на въпроса за тайната, пора-
ди която будизмът загубил почва в своята родина, но на-
мерил многобройни последователи в редица други стра-
ни като Китай, Япония, Тибет, Бирма, Индонезия, Ко-
рея, Централна Азия. Това е сериозен проблем, който
очаква убедителна разработка.
Действително при своето управление династията на
Маурите покровителствала будизма и подпомагала него-
вата религиозна дейност. При Кушаните управляващите
залазили патронажа над религията, изградена била ши-
рока мрежа от манастири и храмове. Не се променило
положението и при Гуптите през IV — VI в., когато бу-
дизмът излъчил крупни философи и теолози като Асан-
га, Васубандху, Кумараджива, Парамартха, Дигнага и
др. По това време получил тласък индуизмът, подкре-
пян от императорите и представителите на аристокраци-
ята. Владетелите на империята симпатизирали на бра-
манизма, но популярността на будизма все още не била
достатъчно ограничена. Формирането на Махаяна (Голя-
ма колесница, Широк път), основно течение в будизма,
наред с Хинаяна (Малка колесница, Малък път) про-
дължило. Предполага се, че изграждането на канона на
санскрит, започнато през I в. до Р. Хр. от големия бу-
дистки теолог Нагарджуна, е продължило до към IX —
X в. За разлика от учението на будизма през неговия
първи период митологичната концепция, легнала в ос-
141
новата на Махаяна, била модернизирана, включвала ре-
дица нови догматически елементи, породени от усъвър-
шенстването на теологичната мисъл, на науката по сно-
ва време и на политическата организация в Индия.
Макар до съвременните историци на будизма да дос-
тигнали на санскритски език само някои сутри от Маха-
яна — оригиналните текстове са изчезнали — реконст-
рукцията на будизма през средновековната епоха може
да се счита за успешно приключила. Затова спомогнали
онези раздели на Махаяна, всъщност целия текст, който
е запазен в превод на китайски, японски и тибетски
език, включени в книжовното наследство на будизма.
Конкретно става дума за „Сутра на благия лотос" (Сад-
хармапундарика), „Описание на щастливата земя“ (Сук-
хавативюха), „Влизане на Ланку" (Ланкаватара), „Осем-
хилядник" (Ащасахасрика), „Стохилядник" (Шатаса-
хасрика), „Елмазна сутра" (Ваджрачхедика), „Наставле-
ния на Вималакирти" (Вималакиртинирдеша) и др.
Фактически това са канонически текстове, който изпъл-
нявали ролята на Свещено Писание на будизма.
Освен тях през този втори етап от историята на бу-
дизма възникнали цяла поредица други текстове: т.н.
тантри, създадени през периода от III до VIII в. Това са
по-конкретно „Гухя-самаджа-тантра", „Хеваджра-тант-
ра“, „Ваджрабхайрава-тантра". Заедно с каноническите
текстове първостепенен извор за будизма са различии
други произведения, по-специално трактата, комента-
рии към каноничните книги, жития на различии светци.
Както в свещените книги, тъй и в нарастващата
книжнина за будизма, създадена от негови ръководите-
ли и идеолози, кристализирала цялостната митология
на тази религия. На първо място получила развитие
догмата за Буда, основателя на будизма. В самата лич-
ност на Буда започнала да доминира представата за Бо-
га, конто изместила образа на мъдреца. Зародила се и се
разпространила вярата в Буда Шакямуни (Гаутама).
Възникнал новият пантеон на будизма, населен с мно-
жество буди, от една страна, и с брамански богове, от
друга. Броят на будите нараснал неимоверно много.
Според някои начисления предмет на почитание стана-
142
ли над 1000 богове-Буди. Между тях 995 управлявали
света, 35 се занимавали с опрощаване греховете на хора-
та. Шакямуни, основателят на будизма, заемал първо
място в култа на религията и бил предмет на богопочи-
тание. След него се нареждал Буда Майтрея, бъдещият
управител на света, заместникът, който щял да застане
начело сред боговете. Ади Буда бил създателят на света,
Буда Манзушири — на мъдростта, Буда Амитаба — на
рая. Последният от множеството Буди: Буда Очирвани
завършвал цялостния цикъл на митологията.
След будите по значимост се нареждал Бодисатвата,
своеобразно свръхестествено същество, достигнало съ-
вършенство с цел да подпомогне спасяването на остана-
лите човешки личности. Санскритското „бодисатва" оз-
начава буквално „този, чиято същност". По точно „бо-
дисатва" било същество, което се превръщало от човек в
бог, Буда, който преодолявал жаждата за живот, преми-
нал в нирвана, но пребивавал временно в света. Вярвало
се, че Бодисатва живеел на небесата, окръжен с други
богове, но винаги, когато решал, можел да напусне не-
бесата и отново да слезе на земята, за да се превърне в
Буда. Една част от будистите приемат, че след Буда Гау-
тама имало няколко Буди и множество Бодисатви. Пос-
ледователите на Хинаяна приемат, че в Бодисатва може
да се превърне само монах, който е свободен човек, заво-
ювал святост, праведност. Това бил т.нар. Архат, на сан-
скритски „достоен човек". В обкръжението на Буда се
наредили 16 души, преминали в степей Архат. По уче-
нието на Махаяна всеки мъж и жена, когато постигнел
необходимите качества, можел да се превърне в Боди-
сатва.
В теорията и практиката на будизма Махаяна вклю-
чил допълнението за допускането до нирвана на миря-
ни, на светски лица. Санскритското название „нирвана"
означава „успокоение", но етимологическото съдържа-
ние на понятието трудно може да даде представа за сми-
съла на явлението. Нирвана, схваната в духа на будиз-
ма, представлява откъсване от живота, при което зако-
нът за кармата (по силата на който всички постъпки на
човека предизвикват съответстващи последици за душа-
143
та) престава да действа.
Поради обстоятелството, че учението за нирвана
притежавало до голяма степей абстрактен характер, на-
мирало отзвук главно сред образованите, а за обикнове-
ните селяни и граждани оставало общо взето недостъп-
но, неразбираемо. Теоретиците на Махаяна създали уче-
нието за рая, което се превърнало в привлекателен иде-
ал за будистите. Популяризирано било разбирането,
според което раят бил изграден в Сукавата, блажена
страна, царство на всякакви блага за човека, с разкош-
ни градини, обитавани от праве дници. В рая живее л Бу-
да Амитаба, който управлявал. Според учението на тео-
лозите, свързани с Махаяна, в рая Сукавата живеели
душите на онези праведници, чиито души вече са се
преродили преди да навлязат в нирвана.
Щом разработали учението за рая, будистките тео-
лози обосновали и теорията за ада, предназначен за
грешниците, конто погазили нравствеността, потъпкали
разпоредбите на Буда.
Така била създадена оригиналка митология, която
разграничила будизма от другите религии, конто офор-
мили различии нравствени ценности. За разлика от ос-
таналите религии будизмът придал на човека централно
значение в цялостната си система. В учението на будиз-
ма единствен човекът получавал правото да се спаси от
сансара, странстването, непостоянството, и да достигне
най-висшите степени на съвършенство: да се превърне в
Архат или Буда. Това обстоятелство имало голямо зна-
чение за успеха на будизма, за неговото разпростране-
ние извън граничите на Индия по цяла Азия. В това
между другого се изразявал специфичният хуманизъм
на будизма.
От философска гледна точка будизмът, еволюирал в
своята догматика, етика и култ, придобил много по-
сложно митичното съдържание, отколкото религиозни-
те системи, възникнали и утвърдили се в този регион на
древния, а след това продължили да се усъвършенстват
и в средновековния свят. Това се дължало предимно на
обстоятелството, че теоретиците му — теолози, филосо-
фи, политолози — проявили последователен стремеж да
144
дадат философска обосновка на неговото учение за про-
изхода, същността, развитието и закономерностите на
природата, обществото и човешката личност. В противо-
вес на другите религии, конто представят живота за ре-
ално съществуващ, будизмът обоснована теорията за не-
действителността на света. Философите Асангха и Васу-
бандху, конто учредили школата йогачари, обявявали
материалния свят за илюзорен, а за реално съществува-
що приемали само човешкото съзнание. По 1ази причи-
на теолозите от тази школа разработвали методите за
развиване и усъвършенстване на човешката личност, на
нейното интелектуално развитие.
В основата на света будистите поставили каузалната
връзка между предметите и явленията. Без да си предс-
тавят Бога като всемогъщо персонифицирано същество,
те поддържали, че всичко в света се намирало в непре-
къснато изменение и движение. Това диалектическо по-
ложение будистките теолози свързвали с концепцията
за вярата в едно духовно начало, Буда в себе си, Буда в
нирвана. Самият Буда, както е известно, се въздържал
да се изказва за вярата във върховния Бог. Когато го
питали по този въпрос, той не отговорил, поради което в
литературата за будизма този важен момент е известен
като „великото мълчание". Поклонението пред Бога се
приемало като нещо естествено, понеже древният ин-
дийски пантеон продължавал да се почита и не бил раз-
рушен. На Буда се приписват следните думи, звучащи
като завет: „Нека вярващият върши приношения на бо-
жествата на дадена местност. Бидейки уважени, те ще
уважат приносителя, бидейки почетени, боговете ще го
почетат". Това изказване е показателно в редица отно-
шения.
В хода на промените нараствала ролята на индуиз-
ма, разширявала се социалната му база, докато въздейс-
твието на будизма намалявало. Предполага се, че извес-
тно значение за това имало обстоятелството, че управля-
ващите владетели изповядвали браманизма, а будизмът,
свързан с големите държавни формации, конто запада-
ли, губел социална и политическа опора. Синкретизмът,
сливането на отделните вярвания, на нравствеността и
10 История на средновековния свят
145
обредността, както и еклектизмът във философията и
другите хуманитарни науки, изтиквали на преден план
индуизма. Самият индуизъм се модернизирал, неговите
проповедници разпространявали по-широки и по-прив-
лекателни идеи и идеали, отговарящи на интересите и
потребностите на различии етнически, социални и рели-
гиозни групи. Освен това будизмът се центрирал главно
в школата Махаяна, която се опирала предимно на ло-
кални култове и вярвания, до голяма степей архаизира-
ни и изчерпани. Въздействието на будизма намаляло и
поради неговото единение, сближаване с индуизма. Буда
бил включен в състава на аватара Вишну. Пречките за
сключването на брачни съюзи между семейства, изпо-
вядващи будизъм и брахманизъм, били премахнати. По-
явата на смесени бракове ограничавала старата религия.
При дворците на владетелите като съветници участвали
както будисти, тай и браманисти. Политеизмът на бу-
дистката религия престанал да привлича обикновеното
население, а монотеизмът трудно си пробивал път в
сложната философска митология на Махаяна.
По-нататъшното разпространяване на будизма в Ин-
дия било ограничено и поради обстоятелството, че про-
поведниците му насочвали вниманието към вътрешната
борба на човека със самия себе си, към духовните конф-
ликта, включително и към преодоляването на самото
съществуване изобщо. Върховният идеал на будиста, из-
разяващ се в равнодушието към действителността (нир-
вана), фактически формирал социална пасивност, без-
различие, апатия. Всичко това подкопавало социалната
платформа на тази религия.
Изтласкването на будизма от Индия ставало нерав-
номерно. Най-рано неговото изолиране протекло в юж-
ните територии на голямата страна. Тук през VIII в. ор-
ганизационните му структури изчезнали окончателно. В
столетието между VI и VII в. започнал периодът на него-
вото постепенно, но неудържимо и необратимо запада-
не. Едни автори мислят, че кастата на кшатрите (войни-
те) подкрепяли тази религия, но други поддържат, че
възраждането на кастовата система довело до оживява-
нето на браманизма в неговата индуистична форма. Ди-
146
настията на Палите в Бенгалия оказвала всестранна
подкрепа на будизма и създала условия за по-нататъш-
ното му процъфтяване. Университетът в Наланда про-
дължавал да подготвя служители на будизма: теолози,
учители, свещеници. В този град получавали своето об-
разование хиляди монаси, конто след завършване на
прочутия университет се отправляй за различии страни
на Изтока и отдавали знания и сили за утвърждаването
на будистката вероизповед. Професорите, конто препо-
давали в университета, въвеждали своите слушатели
монаси в теологическата система Хинаяна. Те четели
лекции по съдържанието на ведите, по различии въпро-
си на литературата, както и по езика пали, по грамати-
ка, медицина и астрономия. В библиотеката на универ-
ситета продължило събирането на много ръкописи. В
библиотеките на останалите манастири също така за-
почнали да се съхраняват голямо количество текстове:
религиозни и граждански.
Краят на будизма в Северните територии настъпил
към XII в., когато индуизмът се превърнал в официална
държавна религия. Само през периода от VIII до XI в.,
когато владетелите на Бенгалия, Палите, присъединили
Бихара, будизмът тук преживял време на нов подем.
Строителството на култови сгради се оживило.
Започнало невиждано шествие на будизма в различ-
ните страни на Азия. Загубил почва в своята родина, той
намерил прием сред близки и далечни народи, конто
посрещали с интерес неговите проповедници. Един от бу-
дистките поети, Шантидева, изразил по особен начин
стремежа на будистите да разпространяват своята веро-
изповед по света и да привличат нови последователи.
„Аз простирай ръце към всички просветени по всички
страни на света — пише поетът, влагайки миелите си в
устата на Бодисатва: — запалете светилника на вярата
за всички, конто страдат, бидейки привързани към жи-
вота! Аз умолявам всички мъдри, обуздаващи себе си:
„Почакайте да се отправяте в нищото, не оставяйте света
в тъмнина, без вашата светлина! И нека всички тези, ко-
нто я достигнет благодарение на своите усилия, всички
да се успокоят в пълнотата на страданието и скръбта".
147
По такъв начин в страниците на „Малката колесни-
ца" учението на Буда се представя като лекуващо, дава-
що самоизцеление. В „Голямата колесница" обаче Боди-
сатва се представя като лекар, който сам лекува болни-
те, независимо дали принадлежат към неговото учение
съзнателно или несъзнателно. При всички случаи Боди-
сатва лекува болните дотогава, докато ги излекува. Това
задължение намерило израз в „Обета на Бодисатва", къ-
дето се казна следното: „Колкото и безбройни да са жи-
вите същества, аз се кълна, че всички тях ще спася.
Колкото и неизцелими да са някои болести, аз се кълна,
че ще отстрани всички. Колкото и дхармата да е неизме-
рима, аз се кълна, че всички ще подчини на нейната си-
ла. Колкото и недостижимо да е просветлението, аз се
кълна, че ще го достигна с пълна сила".
При все това будизмът, свързан със старите тради-
ции на Индия, не успял да се преориентира в новата об-
становка, постепенно загубил позиции и се изолирал от
големите събития на времето. Възприел редица елемен-
ти на будизма, индуизмът още повече обезсилил негово-
то влияние. През XII — XIII в. неговото съществуване
почти замряло. Под формата на Махаяна будизмът на-
пускал пределите на първоначалната си родина, Индия,
и започнал да се разпространява в много страни на Цен-
тралка и Югоизточна Азия. Негови мисионери се уста-
новили в Китай, Япония, Бирма, Корея, Цейлон, Кам-
боджа, Лаос, Виетнам, Тибет, Монголия. В една част от
страните той получил голямо влияние, в друга се пре-
върнал в държавна религия. По такъв начин той про-
дължил да изпълнява ролята на една от световните ре-
лигии и да формира самостоятелен клон на световната
цивилизация.
Тайната за успеха на будизма в другите страни на
Азия очевидно трябва да се търси в неговата идея за ме-
сианската му роля в историята, за изключителността на
Буда като личност, боготворен от различните школи и
направления. Много голямо значение имал талантът на
будистките мисионери, теолози и проповедници да
приспособяват своето учение към хората от различните
религии. Оставайки верни на себе си, те отчитали наст-
148
роенията на друговерците. Това било най-важната га-
ранция за техния успех.
В самата Индия просперираща официална религия
станал индуизмът, успял да обедини най-широки слоеве
от населението. Поради обстоятелството, че не бил изг-
раден на централистичен принцип, той имал възмож-
ност да еволюира и да се съобразява с настроенията и
душевността на хората и така да ги привлича. Двете ос-
новни направления: вишнуизмът, култът към Вишну, и
шиваизмът, преклонението към Шива, получили най-
голяма популярност. Към края на XV в. търговецът На-
нак създал нова религия сикхизъм, чрез конто се опи-
тал да обедини върху философията на Веданта индуисти
и мюсюлмани. Известно разпространение получил и
джайнизмът, отстоявал вярата в Джин, победителят на
кармата, който — според преданието — премахнал
пречките за спасението на хората.
В най-голяма степей световните функции на будиз-
ма като религия се проявили в и чрез разпространяване-
то му в Китай, където се превърнал в голяма обществе-
на сила, упражнила своето въздействие във всички об-
ласти на живота. Не напразно някои изследователи пи-
шет за „китайски будизъм" и са прави. Индийски миси-
онери започнали своята проповед в Китай още през II в.
и постигнали значителни успехи. През времето от IV до
VII в. будистката религиозна организация създала свои
структури на много места в империята и се наложила в
духовния, културния и политическия живот. Масовиза-
цията на тази верска общност се намирала в определена
връзка с изоставянето на конфронтацията с другите ре-
лигии и възприемането на една по-либерална, а в някои
отношения и дружелюбна линия спрямо останалите
проповедници. Това не могло да не даде положителни
резултати. В изказванията на редица теолози, валидни
за средновековния период, много често се прокарва ми-
сълта за единство между религиите. С голяма популяр-
ност се ползвали указанията на проповедника Суан-чо
(300 — 380) за естествения Закон, определящ принци-
пите на земното и небесното битие. „Конфуций — това е
Буда, а Буда — това е Конфуций" — тази мисъл на Су-
149
ан-чо се превърнала в изходно начало на вярващите от
различните религиозни структури. Тя легнала в основа-
та на просперитета на будизма в Китай.
Друг теолог на ранносредновековния будизъм раз-
вил теорията, според която „великият път на съвърше-
ните мъдреци" е един за целия свят, а видимите разли-
чия между хората от различните епохи и части на света
са следствие от несходствата на времената и обстановка-
та: „Буда, Чжоу-гун и Конфуций не обясняват ли еднак-
во верността на синовната почтителност, вярата и по-
корността? Не са ли говорили те, че са щастливи вярва-
щите по пътя и нещастни отбилите се от него"?.
Голяма организираща сила на будизма в Китай ста-
нало течението дзен-будизъм, отличаващо се с рациона-
лен, интелектуален подход към обществената действи-
телност и с известен критицизъм. В идеал за постигане
дзен-будизмът издигнал свободата от задължения, отри-
чането на светските грижи, овладяването на способност-
та човек да живее сам за себе си. По такъв начин пред
китайците, свикнали с житейската философия на Кон-
фуций и неговата практическа етична система, възник-
нали множество затруднения. Много вярващи изостави-
ли будизма. Будистките монаси започнали да проповяд-
ват, че отрицанието на писаните догми и тяхното изуча-
ване пречело за достигането на истината. Книжовната
мъдрост, значението на авторитетите, били заменени с
интуицията. Теоретикът на дзен-будизма издигнал в по-
веля изискването: „Убивайте всички, конто застанат на
вашия път! Ако срещнете Буда, убийте Буда, ако срещ-
нете патриарха, убийте патриарха!". Такава позиция за-
силила изолацията на будизма.
Действително при династията Тан (VII — X в.) бу-
дизмът завоювал солидни позиции в Китай. Изградена
била система от манастири, в конто живеели по 150 —
200 монаси, без да се броят многобройните послушници.
Монасите станали собственици на значителни имущест-
ва, притежатели на материални ценности, включително
и пари. Това водело до разлагане на будистката религи-
озна институция. Срещу служителите на будизма вдиг-
нали глас представители на китайската общественост.
150
Ученият философ от епохата на империята Тан, Хан Юй
(763 — 824) се обявил против „лъжливите догми и обре-
ди“ на будизма и даосизма, затъмняващи „истинската
светлина на учението на великия Конфуций".
Срещу будизма в Китай било организирано силно
обществено движение. Император У-цзун издал декрети
срещу будистката религия. През периода от 842 до 845
г. императорът се разпоредил всички съмнителни еле-
менти, приели монашество — множеството бивши прес-
тъпници, избягали войници и пр., да напуснат манасти-
рите. Били закрити немалко манастири, а имуществото
им конфискувано. Специалистите, изучаващи епохата,
изнасят, че били затворени и разрушени 4600 манасти-
ри и храмове. Над 40 000 кумири и пагоди били срина-
ти из основи. Повече от 260 000 монаси, конто били об-
винени в недостойно минало — различии криминални
престъпения — били разстригани, отлъчени от религия-
та и прогонени. Над 150 000 роби, превърнати в собстве-
ност на манастирите, били освободени от робство.
Наистина с времето будизмът успял да възстанови
понесените загуби, но ударът, който бил нанесен на не-
говата организационна система, бил доста значителен.
При управлението на император Хубилай, монголския
властелин, будизмът възстановил своите позиции, зна-
чението му нараснало. Както будизмът, тъй и ламаиз-
мът, будистката разновидност в Тибет, получили подк-
репата на владетелите. През времето на своето функцио-
ниране в Китайската империя будизмът изиграл огром-
на роля за разцвета на китайската култура. Будистки
монаси дали тласък в развоя на храмостроителството.
Изградени били множество манастири и храмови комп-
лекси. Култовите ансамбли Лунмин, Юнган, Дунхуан и
др. с изящните си фрески и барелефи представлявали
високи модели на изкуството, несравними по красота. В
митологичния арсенал навлязъл лъвът, който не бил ха-
рактерен за символиката на Китай. Вече будистките мо-
наси обогатили развоя на класическата живопис, насе-
лена с природни картини: гори, реки, ручей. Развила се
художествената литература, по-специално новелистика-
та, а наред с нея и повествователната литература, исто-
151
рическите хроники. Великата и неизразима свежест на
природата се превърнала в основен мотив на художни-
ците.
Уникално явление в средновековния свят на Ки-
тайската империя, будистките монаси превърнали свои-
те обители в центрове на културата, единствени, непов-
торими, уникални за времето. Поради много причини,
конто излизат извън схемите на традиционното мисле-
не, в будистките манастири творели множество интелек-
туалци, конто създавали неповторими културни ценнос-
ти. Това били компилатори на сборници и компендиу-
ми, преводачи, калиграфи, конто преписвали с изяхцес-
твото на естети хроники и анали. В резултат от техния
неуморен и не винаги оценяван труд, били съхранени
великолепии ценности на тогавашната цивилизация. Не
само това. В тихите обители на монашеските общежи-
тия творели безсмъртни таланти, присъединили се към
различии клонове на тогавашната наука. Величавата и
безсмъртна будистка Трипитака, достигнала до наши
дни без да бъде накърнен нейният интегритет, дължи
своето запазване на техния неуморен труд, на техния
култ към историческите културни ценности, към сак-
ралните реликви. Не други, а китайските будистки мо-
наси създали книгопечатането с матрици: специални
дъски с изрязани върху тях йероглифни текстове. Само
тази заслуга на будизма в историята на човешката циви-
лизация е достатъчна да му извоюва безсмъртие.
Като самостоятелно, неповторимо явление в култур-
ния живот на тогавашния свят културата, създадена от
будизма, обогатила китайската митология, културоло-
гия, философия, история, литература с неповторими по
своята оригиналност творби. В основата на китайската
натурфилософия легнала будистката метафизика. Ву-
дистката традиция свързва появата на пиенето на чай с
традициите на монасите да бодърстват в продължение
на часове в храмовете по време на богослужение.
Наред с будизма по това време в Китай се разпрост-
ранили редица други религии: зороастризъм, манихейс-
ка християнска секта, несторианство, друга християнс-
ка ерес, исляма. Но функциите на световна религия ус-
152
пял да извоюва само и единствено будизмът, прескочил
граничите на отделните държави и навлязъл надълбоко
и нешироко в живота на редица народи от Източния
свят.
В Тибет под формата на Махаяна будизмът проник-
нал още през VII в. в историческо, преломно време за
страната. Извършвал се преход от старото към среднове-
ковното общество. Княз Срондзянамбо, обединителят на
Тибет, се обърнал към по-напредналите страни за опит и
поука. От Индия пристигнали будистки монаси, конто
се заели да приобщават тибетците към истините на сво-
ята религия. Друг владетел, Сонгцен Гампо (613 — 649)
утвърдил развоя на будизма. Според заключенията на
официалната историопис на Тибет, Сонгцен Гампо бил
обявен за Бодхисатва Авалокитешвара, покровител на
Тибет.
Формата, в която се разпространявало учението на
Була било Хинаяна, свързано със старите родови култо-
ве. Известната „религия бон" отстоявала древни шаман-
ски вярвания. Това обстоятелство ограничавало разши-
ряването на религията в средите на аристокрацията, но
макар и трудно, прониквала сред непросветените слоеве
от населенцето. Едва към IX в. във формата на Махаяна
будизмът получил популярност сред по-ши роки слоеве
от тибетския народ.
Превръщането на будизма в държавна религия се
извършило при управлението на Трисонг Децен, който
поканил от Индия известния проповедник Шантирак-
шита, но той не постигнал особени успехи. Едва след ка-
то приспособил будизма в неговата тантристка форма
към религията „бон“, положението се променило и нова-
та вяра завоювала известии победи. От Индия през VIII
в. — по препоръка на Шантиракшита — бил поканен
Падмасамбхава, който включил в пантеона на Тибет
традиционните божества. Монашество приели младежи
от местната аристокрация. Център на будизма в Тибет
станал манастирът Саме, открит през 779 г. В манасти-
ра била основана школа за разработване проблемите на
будистката теология. Монасите изучавали санскрит,
превеждали текстове от будистки канонични книги. Нов
153
етап в историята на будизма настъпил в 781 г., когато в
Тибет пристигнали по покана на правителството будис-
ти от Китай. Дзен-будизмът бил обявен за държавна ре-
лигия в Тибет. В резултат от засилването на китайското
влияние възникнали противоречия между индийския
будизъм и китайския. През 794 г. победили будистите
на Индия. Тибет бил с Китай във война и това предопре-
делило успеха на индийските мисионери.
Нови успехи завоювала будистката религия в Тибет
при управлението на Триде Сонгцен (804 — 815), оказал
ценна помощ на проповедниците в материално и мора л-
но отношение. Привържениците на будизма получавали
редица привилегии: освобождавали се от данъци, от раз-
личии видове зависимост. Издадени били правителстве-
ни разпоредби, обявяващи будистките проповедници за
„добри приятели". При новия владетел Тхицуг Децен
(815 — 838) превеждането на будисткия канон се пре-
върнало в държавна задача. Санскритско-тибетският
речник „Махавютпати" бил окончателно завършен и въ-
веден в употреба.
Междувременно в Тибет възникнали и получили
разпространение определени настроения против будиз-
ма. След като през 836 г. Тхицуг Децен бил убит, нови-
ят владетел Лангдарма (836 — 842) забранил будизма в
Тибет. Започнало преследване на монаси и теолози. Хра-
w ве били затваряни, монаси принуждавани да се отка-
жет от служението си. Будизмът, получил преди масово
разпространение в страната, не се поддал на изкореня-
ване. В 925 г. будистите организирали заговор и Ланг-
дарма паднал убит. През следващия XI в. започнал
проповядването на будизма в неговата тантристка изпо-
вед, основана от Падма Самбава, но продължена от него-
вия ученик Джу Адишу. Последовател на Падма Самба-
ва, Джу Адишу обявил Адибуда за върховно същество.
Възприета била системата на съзерцанието и магически-
те заклинания кАто предпоставка за успех в усъвършен-
стването на човешката личност. Философските тради-
ции на будизма отстъпили пред култовата съставка,
трансформирана в магьосничество.
Възникнали множество будистки школи: Нингмапа,
154
Кадампа, Сакя, Кагюпа. Това породило процес на децен-
трализация на страната. Манастирите придобивали го-
ляма икономическа независимост и започнали да поста-
вят в свое подчинение местната власт. Многобройните
монаси, живеещи в манастири, основани през XI — XII
в., започнали да се наричат лами, название, дадено на
служителите на будизма в неговата тибетско-монголска
разновидност. За това спомогнало управлението на мон-
голския владетел Хубилай, станал император на Китай.
С неговата подкрепа започнало превеждането на книги
от санскрит на тибетски език. Пагба лама, игуменът на
манастира Саса или Сажа, бил издигнат за наместник на
китайския император. Това имало голямо значение за
по-нататъшното утвърждаване на будизма в Тибет.
Монахът Дзонкава (1357 — 1419), брат в манастира
Гумбум в Амдо, поставил организационното начало на
сектата гелукпа, изградена върху традиционния морал
на ранния будизъм. Въведено бил > задължението мона-
сите да носят жълти дрехи: капилон. От тук сектантите
получили названието „жълтите шапки". Създадена била
практиката да се честват празници, да се организират
тържествени церемонии. В богослужението били въведе-
ни музикални инструмента, както и звъна на камбани.
Използвани били също така и хоругви. Будистката ре-
лигия била йерархизирана. Въведена била най-строга
дисциплина. Двамата висши йерарси: панчен лама и да-
лай лама поели управлението на сектата. Панчен лама
бил обожествен и наречен Буда Амитаба, а Далай лама
— Бодисатва Ава! китешвара.
Под влияние на будизма в различните му форми в
Тибет процъфтяла забележителна култура. Възприети
били плодовете на цивилизацията, създадена в Индия и
претворявана в съответствие с местните традиции. Заед-
но коментариите ламаистката енциклопедия „Ганжур"
обхваща 318 тома. Будистката култура дала отражение
върху архитектурата, облеклото, изграждането на жи-
лищната среда, бита, естетиката, начина на живот. В
това се изразявало световното значение на тибетската
култура, която развила придобитото, обогатила го и го
завещала на населението от монголската раса.
155
Цялостният възход на будизма в Тибет поставил на-
чалото на неговото възприемане в съседните страни,
включително и в Монголия. Първите мисионери на бу-
дизма пристигнали тук при управлението на Хубилай
(1260 — 1294) и той успял да се разпространи сред ши-
роки слоеве от монголското население. Месианската
идея за пришествието на Буда Майтрея подхранвала на-
деждата за настъпването на нова щастлива ера. „Общес-
твото на Белия лотос“, което възникнало, обогатявало
не само състава на своите последователи, но и на цялос-
тната си идейна система. Това общество издигнало идея-
та за въстание в Китай против монголското иго. Въз-
никналите междуособици обаче подкопали влиянието
на будизма в Монголия.
В Корея будизмът проникнал сравнително бавно, но
в резултат от позициите, конто завоювал, успял да се
превърне в държавна религия. Първите му мисионери
започнали да пристигат още през втората половина на
IV в., но едва в самото начало на VI в. започнало масо-
визирането на религията сред населението и обявяване-
то му за официална религия на целия полуостров Корея.
През следващите две столетия, VII и VIII, наченали сво-
ята дейност последователи на школата Махаяна, офор-
мени в няколко самостоятелни секти. През IX в. се раз-
пространил дзен-будизмът, основно течение в будизма,
чието название произлиза от санскритското „дихяна“,
съзерцание, размишление. Оформили се девет секти, ко-
нто от 828 до 931 г. водели борба за утвърждаване на-
равне с останалите религиозни течения.
Настъпателното възходящо развитие на будизма би-
ло улеснено от държавната власт. Понеже будистката
религиозна институция признавала установената общес-
твена система, владетелят на страната (ван) изразявал
своята принадлежност към будизма и подпомагал него-
вата религиозна и културно-просветна дейност. В бла-
гоприятната обстановка, която била създадена, бившият
монах Куне дал ново име на Буда — Майтрея (от санск-
ритски „Дружелюбен"), оформил вярата в неговото бъ-
дещо идване с цел да укрепи религията. Самият Куне се
представял за въплъщение на Майтрея, през 901 г. из-
156
вършил преврат и се обявил за върховен владетел, ван.
Друг обществен деец, Ван Гон (ван Тхеджо), организи-
рал свалянето му от престола и заел неговото място, пос-
тавил началото на нова династия, управлявала страната
от 918 до 1392 г. Ван Гон преименувал през 918 г. стра-
ната от Сила в Корьо, по-късно Корея. Новият ван, Ван
Гон, бил настроен положително към будисткото вероу-
чение и оказвал всестранна подкрепа на неговите дейци.
Така будизмът бил превърнат в държавна, официална
религия в Корея.
Изградена била структурата на будистката църква.
Укрепнала нейната институция. В управленската систе-
ма на държавата били назначени администратори, кон-
то уреждали възникващите въпроси. Създаден бил ад-
министративен апарат на религиозната институция
(сангха), възглавяван от специален глава — кутхан. В
управленския апарат на сангхата, наред с държавните
администратори били включени монаси, конто получи-
ли във владение големи парцели земя. Дейците на санг-
хата водели обществено-политическия живот, включва-
ли се в конфликтите. Предвождани от монаха Мьонч-
хон, аристократа и будистки духовници извършили ме-
теж, свалили от престола владетеля Ъджон и го убили.
Към края на XIII в. будизмът в Корея започнал да
губи своите позиции под влияние на династията Ли
(1392- 1910). В усилията на управляващите да наложат
своята воля били използвани не възможностите на бу-
дизма, а на конфуцианството, което започнало да се на-
лага във всички сфери на живота. Теоретиците на бу-
дизма се опитали да съхранят влиянието си, като изпол-
звали принципите на веротърпимостта. Опирали се и на
издигнатия на преден план тезис за липсата на разли-
чия между будизма и конфуцианството, но промяна не
настъпила. Конфуцианството измествало будизма и
привличало нови последователи.
Влиянието на будизма в културния живот на Корея
било силно. През XI в. будистки монаси създали извест-
ния кодекс „Теджангьон" (Голям кодекс будистки сут-
ри), излязъл от печат в повече от 80 000 страници. Въ-
веден бил металически шрифт за набиране и печатане
157
още през XIII в. Подготвен бил най-старият корейски
исторически сборник, хрониката „Самгук саги“ (Исто-
рически записки на три държави). Появило се и друго
историческо произведение — „Самггу юса“ (Забравени
дела на три държави), труд, подготвен от Ким Ирьон.
В Япония началото на будистката проповед било
поставено към средата на VI в., когато от Корея прис-
тигнали мисионери на тази религия. Те намерили естес-
твена опора в лицето на императорите, конто оказвали
многостранна подкрепа на тяхната дейност. От своя
страна новата религия, разпространявана във форма
Махаяна, дала своя принос в развоя на културата. Фи-
лософските концепции на Индия, разпространявани
чрез будистката вяра и теология, оказали силно въз-
действие върху живота на японците. Под нейно влияние
бил създаден институтът инке, задължаващ императора
да се откаже от властта, която предавал на наследника
си, да приеме монашество и да стане регент, за да учас-
тие в управлението.
Започнало усилено храмостроителство. В началото
на VII в. броят на храмовете достигнал 46. Към средата
на VIII в. японците пристъпили към изграждането на
големия храм Тодайдзи в столичния гр. Нара. В средата
на храма те издигнали грамадната 16-метрова статута
на Вуда Вайрочана, покрита със злато. Броят на храмо-
вете достигнал хиляди. Появили се множество секти,
конто образували специални школи за разпространява-
не на религията.
Будизмът включил в своята идеологическа система
шинтоизма, чиито жреци създали своята йерархия по
образеца на будистката общност. Сектите сано и рьобу,
появили се през IX в., си поставили за цел да обединят
будизма и шинтоизма в едно организирано цяло. Под
знака на синкретизма, на смешението между двете ре-
лигии, протичал религиозният живот на японците. Хра-
мът Тодайдзи в столицата Нара станал център на обеди-
нителните процеси. Сектата Сингон, основана от Кукай
(774 — 835), ръководела изкореняването на различията,
от една страна, и развитието на общите единителни тен-
денции, от друга. Сектата дзьодо, „Чиста земя", основа-
158
на от Хонен (1133 — 1212), си поставила за задача да
приведе идеологията на будизма в съответствие с душев-
ността и интересите на най-широките слоеве от населе-
нието. В тази насока полагал усилия и Нитирен (1222 —
1282), който изградил основите на секта, която придо-
била неговото име. В предмет на богопочитание той пре-
върнал Буда. Н ай-голяма популярност при добил дзен-
будизмът. В неговата модификация намерили проявле-
ние специфичната душевност на японците, техният на-
чин на живот и начин на мислене. Със своя нравствен
кодекс дзен-будизмът детермйнирал воинските доброде-
тели на японските самураи: чувство за чест и достойнст-
во, своеобразния „път на воина" (бусидо). В тази връзка
възникнала потребността от специално обучение на мла-
дежите и девойките във военни школи. Младежите били
обучавани да си правят харакири, а девойките да бора-
вят с кинжал. Фанатизмът бил синхронизиран с преда-
ността към патрона. Младите японци още в детски годи-
ни били обучавани и в дзен вежливост и възпитаност.
Естетиката, развивана от дзен-будизма, извършила
прелом в развоя на японската култура, особено в жи-
лищната среда, в живописта и литературата. Японската
архитектура, развивана в съответствие с естетически-fe
начала на тази школа, достигнала неподозирани върхо-
ве на прелест и изящество.
Разпространяването на будизма в отделните страни
на Азия притежавало не само общи тенденции, но и
множество особености, неповторими своеобразий, нала-
гани от конкретната историческа обстановка. Както в
Китай, Корея и Япония, тъй и в Монголия, Тибет и дру-
гите страни будизмът привличал масите със своите идеи
за бъдещото обществено устройство, за възмездието, ма-
кар и в отвъдния живот, за съществуването на рай като
вечен идеал за безправните на земята. Силно влияела и
абстрактната идея за кармата. Освен това устройството
на будистката общност представлявало известен модел
за държавите в страните на Изтока.
В Китай, от една страна, и в Индия, от друга, будиз-
мът се развивал по свои пътища. Нетрайността на импе-
раторската институция в Индия, кастовата обществена
159
система, затвореността и изолираността на отделяйте об-
ществени структури предопределили в значителна сте-
пей неговото изместване от индуизма. Що се отнася до
Китай, там върху религиозните формации влияели про-
дължителните традиции на императорската власт, съз-
дала силен административен апарат, сплотеността на
управляващите групи, своеобразията на феодалната раз-
дробеност и разпокъсаност.
В края на краищата, където и да проникнел, будиз-
мът преодолявал изостаналостта и спомагал за създава-
нето на нова култура и цивилизация, която притежава-
ла свой колорит, свое неповторимо съдържание. В Ки-
тай се развило изкуството — и при династията Сун, и
при управлението на империята Тан. По линията на бу-
дистките деноминации в отделните страни картината
придобила по-широки проявления. Будистките и конфу-
цианските монаси се включвали в живота на градовете
и участвали в подобряването на техния живот. Те имали
задължението в ранно утро с викове да събуждат граж-
даните и да ги осведомяват за характера на времето. В
същото време монасите имали за задача да упражняват
контрол върху поведението на подозрителни лица, оби-
калящи през нощите по пристанища, площади и храмо-
ве. Според свидетелството на У Цзи-му в Ханчжоу „все-
ки монах контролира свой участък и е задължен да съ-
общавана властите за всичко, което забележи. Със свои-
те викове те призовават чиновниците на служба, охра-
ната на двореца на дежурство'*.
Под въздействието на будизма израснали множество
учени и мислители, поети, писатели, конто обогатявали
културата и в Индия, и в Китай, и в Япония, и в Корея.
Манастирите в Тибет станали средища за съхраняване
на ръкописи, институции, в конто калиграфи преписва-
ли древни текстове. Дзонкава, основателят на школата
„Жълти шапки" спомогнал за развоя на цивилизацията
в Монголия, Тибет и др. страни.
За разлика от индуизма, утвърждаващ установения
ред, без право да бъде подлаган на критична самостоя-
телна оценка, будизмът държал сметка за измененията
в живота и се съобразявал с тях, макар понякога да пре-
160
насял мечтаното в сферата на прераждането, в нирвана.
Много съществено достойнство на будизма в разнород-
нее му модификации било откривано в неговия хума-
низъм, в уважението към човешката личност, в отрица-
ние™ на варварството като явление в обществения жи-
вот. Съществуващите обществени противоречия при-
нуждавали неговите теолози да тръгнат по пътя на ком-
промиссе. Така възникнала идеята за вечната будистка
държава. Пасивността на личността, склонността и към
подчинение била подсилвана от учението за кармата, от
цялото културно наследство, подчинено на специфична-
та космическа ценностна система на религията, която
изключва противоречията като начин на живот и ги
преодолява по пътя на примирението.
Ислям. Ортодоксалният ислям, наричан сунизъм,
обхванал представителите на официалната власт, отсто-
явал вярата в Мухамед като пратеник на Аллаха, като
негов пророк. Наред с него почитали и първите халифи:
Абу Бекр, Омар, Осман и Али. В основата на сунизма
лежи текста на Корана, както и разказите (хадисите) за
живота и дейността на пророка, а така също и неговите
речи. Началото му се отнася към втората половина на
VII и началото на VIII в. Ал-Бухари (810 — 870) и Мус-
лим (817 — 875), създали каноническите начала на уче-
нието. В каноническата литература били включени све-
дения за еволюцията на исляма през първите два века
от историята на Арабския халифат, както и факта за не-
говото обновление.
През периода от VIII до XII в. сунизмът се утвърдил
като господстваща идеология в халифата. В него се
оформили четири отделни школи: ханифитска, мали-
китска, шафитска и ханбалитска, конто получили наз-
ванията си по имената на своите основоположници. Ха-
нифите се борели за обединение на арабите и отстоявали
принципите на монотеизма и аскетизма, почитали Ал-
лах като върховен Бог. Маликитите и ханбалитите пра-
вели опити за по-либерално разбиране на исляма, пора-
ди което обхванали главно дейци на по-интелигентните
слоеве в обществото. Що се отнася до ханбалитите, те
били движени от краен фанатизъм, отнасяли се непри-
11. История на средновековния свят 161
миримо спрямо другите религии и изпадали във форма-
лизъм, догматизъм и буквализъм.
Другото основно направление в исляма наред със су-
низма бил шиизмът. Названието „шиизъм" произлиза
от арабската дума „шиа“, която означава „партия",
„секта", „схизма". Привържениците на шиизма приема-
ли, че Коранът има божествен произход, представлявал
божествено откровение. В същото време те поддържали,
че от Османовата редакция на Корана били изпуснати
аяти, отнасящи се за Али. Смятали се за последователи
на Али, „шиа на Али". За да попълнят съществуващата
празнота, те създали сборници (ахбари), в конто разви-
ли своите възгледи. Освен Корана, те обявили за източ-
ник на шериата и ахбарите. Шиитите учели, че право да
бъдат наследници на мисията на Мухамед имали единс-
твено неговите преки наследници и роднини: по-специ-
ално Али и Фатима. Това дало основание да започне
дискусия за броя на имамите. В резултат от възникна-
лите противоречия се появили няколко направления,
течения, групи: кайсанити, зейдити, имамити. Имами-
тите поддържали, че броят на наследниците, имамите,
бил, като се започне с Али, единадесет, а дванадесетият,
Мухамед ал Махди, в края на IX в. се скрил. Това бил т.
нар. „скрит имам", който обаче дал обещание да се за-
върне. Приема се, че Мухамед ал Махди, „скритият
имам" бил фактическият ръководител на шиитите.
Шиитите поддържали, че са законни наследници на
пророка Мухамед, а имамите, неговите наследници,
имали качествата на „избрани", носители на добродете-
ли, докато халифите били незаконни. Те не приемали
сунната, отхвърляли я, понеже намирали, че била със-
тавена неправилно.
На основата на шиизма се появили различии откло-
нения, секти — исмаилити, кармати, хашишиунити и
др. Сектата на исмаилитите, основана от Исмаил през
VIII в., поддържала, че имамите, конто образуват ней-
ното ръководство, съставляват династията на пророка.
Карматите образували демократично течение, докато
хашишиуните се отличавали с ненавист спрямо другите
религии.
162
Когато става дума за исляма като световна религия,
обикновено се разбират няколко аспекта на понятието.
На първо място, както пише френският арабист, ира-
нист и исламист Анри Масе (1886 — 1969), Мухамед
със своята проповед извършил религиозна и политичес-
ка революция, т.е. „въвел арабите в света". Освен това
отчита се обстоятелството, че самият ислям бил разпрос-
транен в границите на средновековния свят. Най-сетне
приема се, че днес това е една от най-разпространените
религии в границите на съвременния свят.
Един внимателен и критичен анализ на свещените и
канонични книги на исляма дава известии основания да
се направи заключението, че той притежавал възмож-
ности за надмогване териториите на Арабския полуост-
ров и за навлизане в необятните територии на земното
кълбо. Това била религия с несъмнени космополитични
заложби. В Библията произходът на арабите се свързва
с Авраам: северните с Исмаил, южните — с Кахтанд.
Данните, запазени в Светото Писание, се потвърждават
от етнологията. Групата на северните араби обединявала
низарити (маадити), на южните — йеменити.
Универсалният и същевременно уникалният харак-
тер на исляма се импулсира от текстовете на Корана.
„Аллах — казва сура 3, аят 16 и 17 на Свещената Книга
— свидетелства, че няма други божества освен него, ни-
то ангели, нито знаещи, конто непоколебимо защитават
справедливостта: няма други божества освен него — ве-
ликия, мъдрия! Наистина религията преди Аллах е ис-
лямът..." В същото време месианската идея е залегнала
дълбоко в догматиката на ислямската религия. Право-
верният мюсюлманин е длъжен да изповядва и да не се
съмнява в това, че има само един Бог — Аллах и Муха-
мед е негов пратеник, пророк.
Разпространяването на исляма в различните страни
на тогавашния свят намирало оправдание в сакралния
призив за организирането на непрекъсната свещена вой-
на, джихад, не само в защита на вярата, но и за нейно-
то разпространяване и утвърждаване. Това било основ-
но, първостепенно изискване за мюсюлманина, което
постоянно било поставяно на дневен ред. Какво значе-
163
ние имала свещената война за вярващия мюсюлманин
показва обстоятелството, че Коранът задължава вярва-
щия да воюва с многобожниците, неверниците, осей ме-
сеца от годината, като четири от тях се обявяват за заб-
ранени за война. В сура 2, аят 186 -189; сура 4, аят 76
— 78 на Корана се повелява неверниците да бъдат изт-
ребвани, а имуществото им заграбено. В Свещената
Книга се уточнява спрямо кои племенни общности и ре-
лигиозни групи трябва да се воюва. „О, вие, конто сте
повярвали! — гласи сура 9, аят 124 на Корана. — Сра-
жавайте се с тези от неверните, конто са близко до вас.
И нека те да разберат вашата непримиримост. И знайте,
че Аллах е с тези, конто го почитатГ Заповедта била из-
дадена и не подлежала на отмяна, тя имала сакрален
характер.
Идеологическата мотивация на арабската експан-
зия, реализирана чрез исляма, получила необходимата
санкция. Свещената война за победата на мюсюлманст-
вото била провеждана от и в името на Аллаха. Последо-
вателите му започнали за гледат на борбата като устано-
вяване на световна арабска държава. За изпълнението
на тази задача търсели основания в Корана, сура 25, аят
107, където Аллах повелява на Мухамед: „Ние те изпра-
тихме като милост за световете", като „напомняне за
света4*, сура 12, аят 104. Идеята за планетарната мисия
на пророка Мухамед получила нови измерения след не-
говите успешни походи, продължени от наследниците и
заместниците му.
В изпълнение на мюсюлманската свещена мисия
учението за джихада придобило разнородни икономи-
чески, политически, духовно-културни и специфично-
религиозни измерения. В края на краищата това не би-
ло само или предимно идеологическа задача, но и из-
пълнение на определени материални цели. В резултат
от завоевателните войни били решавани въпросите за
съществуването и изхранването на многобройни мохаме-
дански маси, лишени поради тежките географски усло-
вия от средства за съществуване.
Концепцията за свещената война, за джихада, при-
добила ясен апологетически характер. В светлината на
164
Корана светът, в който живеели, мюсюлманите започна-
ли да делят на две части или области. Едната облает би-
ла на исляма, другата — на войната. Областта на исля-
ма („дар-ал-ислам“) включвала страните, изповядващи
исляма, другата облает, „облает на войната" („дар-ал-
харб") обхващала онези народи, конто били управлява-
ни от „неверии владетели". Единият свят, светът на ис-
ляма, бил в постоянна война с този на неверниците, за
конто не оставал друг път, освен пътя на асимилацията,
на отказването от собственото народностно битие и въз-
приемане вярата на Мухамед, на ислямския пророк.
В цялостната концепция за свещената война, за
джихада, намира съответна разработка методиката на
воденето на самата война. В тази насока смъртта в име-
то на вярата се оценивала като подвиг, в резултат от
който се постига или завоюва беземъртие. В сура 2 на
Корана, аяти 149, 163 и др. се казва следното: „И никак
не бройте тези, конто са убити за Аллаха, за мъртви.
Не, те са живи! Те ще получат награда от своя Бог". Във
войната с неверниците мюсюлманинът е длъжен да заб-
рави за своите светски грижи и да вложи всичките си
сили, целия си живот в битката с враговете, която се
оценява като война за вярата. Индиферентното отноше-
ние към борбата за разгрома на друговерните или невер-
ниците се осъжда сурово. В Корана, сура 4, аят 97, се
казва, че Аллах „...на всички е обещал благо, а на усър-
дстващите Аллах е дал преимущество пред великата
награда".
Самите военни походи, организирани в страните на
тогавашния свят, протачали под знака на ограбването,
плячкосването на хората и техните домове и опожарява-
нето на цели градове и области. В Корана в специалната
8 глава, онасловена многозначително „Плячката", се
описва придобиването на военна плячка и се дават на-
пътствия за нейното разпределение между войниците.
Самата плячка се разделя на животни, скъпоценности,
пленници от двата пола и пр. Придобитото по време на
война предстояло да бъде разделено между участващите
в похода. Поради импулсиращото си съдържание сура 8
„Плячката" в Корана била четена преди започването на
165
самите сражения, за да повдигне духа на бойците и да
ги заинтересува от изхода на битката, конто трябвало да
завърши с победа на правоверните над неверниците.
Покорените от мюсюлманите народи, квалифицира-
ни като неверници, гяури, трябвало да плащат джизие,
т.е. поголовен данък. Това били особена категория хора,
наричани „ахл-аз-зимма“. При изпълняване на култови-
те си потребности те се ползвали с известии права, араб-
ската държава пазела тяхната автономия, почитала ре-
лигиозните им вярвания, отнасяла се веротърпимо към
тях. Според известния английски исламист У. Уот до
началото на VIII в. централната власт на арабите не по-
ощрявала преминаването на чуждоземните народи в мю-
сюлманство. Имало дори случаи, когато, за да не пона-
сят загуби от данъци (вярващите мюсюлмани се осво-
бождавали от задължението да плащат джизие, поголо-
вен данък), били ограничавани желаещите чуждоземци
да приемат исляма. Задължавали ги да спазват своите
религиозни вярвания. Това заключение на автора обаче
трудно може да се приеме поради обстоятелството, че та-
ка постъпвал халифатът в отделни случаи, който не да-
ват основание те да се обявяват за ръководен принцип.
Обект на ислямска инвазия станала Индия, където
още през втората половина на VII в. проникнали арабс-
ки търговци и предприели активна мисионерска дей-
ност. Системни настъпателни операции били извършени
през XI в. В южните територии на страната започнал да
проповядва учението на Мухамед Сайд Нахтар Шах (969
— 1039). Последователи на исляма се появили в окръзи-
те Мадура, Коимбатура, Северен Аркат, Тирунелвели.
Действителната експанзия на новата религия в Индия
обаче започнала по време на арабските нахлувания в
страната. През 711 г. Мохамед Касим нахлул в областта
Синд, разположена край Арабско море и успял за я по-
кори. Десет години по-късно, след като завоевателите
властвали и налагали исляма, били прогонени от Ин-
дия. Огнищата на исляма не били загасени, те продъл-
жили да тлеят, след като индусите възстановили поли-
тическата си независимост.
Нова ислямска инвазия била извършена в Индия
166
през периода от 997 до 1030 г., когато Махмуд Газневи
провел добре организирани настъпателни операции. С
подкрепата на империята Газна в Северна Индия се за-
селили многобройни тълпи афганистанци и турци, кон-
то привлекли към исляма местното население и посте-
пенно го претопили.
Мохамеданската проповед била динамизирана в
края на XIII и началото на XIV в., когато монголци нав-
лезли в Северна Индия и страната била разделена на по-
вече от сто самостоятелни държавици. Делхийският
султанат, обособил се през 1206 г. от империята на Газ-
невидите, бил залят от организации, групи мюсюлманс-
ки проповедници, който насаждали религията с огън и
меч. Султан Мухамед Туграк (1325 — 1351) покорил Де-
кан през 1306 — 1310 и си поставил за цел да покори
Индустан, а наред с него цяла Индия и Китай. В Индия
била въведена не само мюсюлманска вероизповед, но съ-
ответна система на земевладение: земята била обявена
за собственост на султана.
В хода на арабската ислямизация в Индия връхле-
тял монголският вожд Тимур (Тамерлан), управлявал
империята от 1370 до 1405 г. Възглавил огромна, пове-
че от стохилядна армия от 1389 до 1399 г., той разоря-
вал и опожарявал градовете и селищата на страната.
Напускайки Индия, Тимур поставил в Делхи свой на-
местник султан. Агресията на исляма продължила с ог-
ромна сила. Конфликтите между мюсюлманските на-
местници и индуските владетели се разгаряли нестихва-
ща сила. Раджите обаче не могли да се организират и да
извоюват независимостта на страната си.
Нахлуването на исляма в редица райони на Индия
било съпроводено с налагането на мохамеданското пра-
во, шериата. Започнало превеждането на мюсюлмански
теологически съчинения. Активизирали дейността си
различии шиитски секти. Изграждали се джамии и мед-
ресета.
Установени били взаимоотношения между дейците
на исляма, от една страна и индуизма, от друга. Местна-
та многовековна индийска култура представлявала ин-
терес за мюсюлманските преселници, а местните индуси
167
се интересували от постиженията на арабската култура
и цивилизация.
Ислямската религия успешно прониквала в азиате-
ките и в други страни. Такъв е случаят с въвеждането й
в Дагестан от X в. до инвазията на Тимур. При провеж-
дането на своята външна и вътрешна политика той се
опирал на подкрепата на имами и ходжи. Първоначално
новата религия покорявала представители на аристокра-
цията и по-специално на управляващите структури, ко-
нто декларирали своята лоялност спрямо монголския
властелин, а след това обект на ислямизиране ставали
другите слоеве от населението. Активна роля в ислями-
зирането на Дербент, Ахти, Шиназ, Цахур, Кумух, Хун-
зах играли газите, „воините за вярата". Налагането на
исляма в Дагестан приключило през XV в.
Така, възникнал на Арабския полуостров, ислямът
засилвал своето влияние на световна религия заедно с
утвърждаването на държавните системи, конто бил
евързан.
Владетелите организирали завоевателна политика в
Азия, Африка и Европа под знамето на исляма. В самия
Арабски халифат завоеванията достигнали невиждан
размах при двете управляващи династии — Омайади
(661 — 750) и Абасиди (750 — 1258). Съсредоточил в
ръцете си не само светската, гражданок ата, но духовна-
та, религиозната власт, халифът осъществявал външна-
та завоевателна политика. Под негово разпореждане се
намирала постоянна армия от около 160 000 души, коя-
то била в състояние на бойна готовност. Още един от
първите халифи, Омар (634 — 644) подчинил Сирия,
Палестина, Египет, Иран. Арабите удържали гръмовни
победи над различии войски: през 636 г. над византийс-
ката при р. Ярмука в Сирия, през 638 г. при Иеруса-
лим, през 637 г. при Кадиси и 642 г. при Нехавенд до
Екбатан над иранците. Под предводителството на хали-
фа Муавий (661 — 680) паднали Афганистан, Бухара,
Самарканд, западната част на Индия. Границите на ха-
лифата обхванали огромни пространства от бреговете на
Атлантическия океан до р. Инд, от праговете на р. Нил
в Египет до Каспийско море.
168
В хода на завоеванията били пленявани множество
хора. Ал-Белазури нише, че в Маверанахр били преселе-
ни 50 000 араби от Басра, Куфа и близките градове. По
сведения на хрониста Ибн ал-Асира халифът Кутайба
пленил около 100 000 души, конто превърнал в роби из
покорените територии на Средна Азия. Друг съвремен-
ник, Абу Хамид ал-Гарнати ал-Андалуси, пребивавал
през ИЗО г. в Дагестан, споменава за 24 000 семейства
от Мосул, Дамаск и други, конто били заселени в Дер-
бент в близките земи. Политика на асимилация чрез
пленничество, разселване и пр. били провеждани в Ис-
пания, Северна Африка и Иран. Жертва на войната за
вярата станали и поданиците на българския хан Алмуш
в Татария, принудени — по информацията на Ибн Фад-
лан — да приемат исляма. Българското ханство било
превърнато в център за ислямизиране на близките наро-
ди — чуваши, башкири, мари и др., конто били привле-
чени за новата религия.
Както изтъкват някои изследователи, завоеванията
на арабите не винаги водели до асимилация на покоре-
ните народи и до тяхното ислямизиране. Вярно е, че ис-
лямът се налага сред народите от Атлантическия океан
и Средиземно море до Индийския океан. Това се приема
в историографията като аксиома. Общо взето неговото
проникване е свързано тотално господство в огромен
ареал. Може би само Реконкистата на Пиренейския по-
луостров представлявала едно от мал кото събития, кон-
то довели до възстановяване на разрушените при завла-
дяването християнски традиции и до ликвидиране на
арабското господство, което вече не могло да намери
достатъчно социална опора на своите планове.
Няма историк, който изучава арабските завоевания,
без да стигне до правилното заключение за различната
степей на развитие, на която се намирали отделяйте на-
роди при покоряването. Правилно се обръща внимание
върху по-високата култура на византийци, перси, ис-
панци и др., конто се включили в изграждащата се ис-
лямска цивилизация на арабския свят. Налага се разби-
рането, че присъединените към халифата народи, в мно-
го случаи придобили правото да залазят своите религи-
169
озни вярвания. Продължили да изпълняват религиоз-
ните си обреди християни, юдеи, зороастрийци. Арабите
ги оценявали като „хора на Писанието", понеже почита-
ли Иисус и Моисей, обявявайки ги за равни на Муха-
мед. Така че отношението на халифата към вярващите
от другите религии било твърде сложно. В редица слу-
чаи то придобивало различии форми, продиктувани от
конкретните исторически условия.
Налагането на исляма сред покорените народи, на-
ред с пораженията от разнообразно естество — избиване
на огромни мае и население, разселвания, прекъеване на
естественото развитие на народностите, разрушаване на
традициите в бита и вярата — било евързано с някои
придобивки. По начало арабите дали тласък на търговс-
ките контакти. Те упражнили благотворно влияние вър-
ху селското стопанство. Там, където населението не поз-
навало изкуственото напояване на земята, то разбрало
нейното предимство и го възприело от арабите. В райо-
ните, където то било въведено в минали времена, след
инвазията било разширено и подобрено. Арабските за-
селници въвели нови селскостопански култури: лозя,
бадеми, овощарски и градинарски сортове.
Заедно с арабите навлизали придобивките на ислям-
ската цивилизация. Започнало по-доброто усвояване на
природните богатства. Открити били нови рудници за
полезни изкопаеми: цветни метали, желязо, злато, среб-
ро. Народите, присъединени към халифата, се запозна-
ли с постиженията на арабите в областта на математика-
та, медицината, астрономията, както и със завоеванията
на хуманитаристиката: философия, история, литерату-
ра. Творчеството на арабските учени-енциклопедисти —
Ибн Сина, Ал-Бируни, Рудаки, Ал-Фараби, Низами, Ха-
гани, Фелеки, станало достояние на народите от различ-
ните земи на тогавашния свят.
Функциите на исляма като световна религия били
разширени от тюркските владетелски династии: Селд-
жукиди (XI — ХШ) и Османци от втората половина на
XIV в. насетне. Формирана върху земите на Византийс-
ката империя, Османската империя израснала на базата
на различии тюркски номадски племена: огузи, селджу-
170
ки, ашвари, салури, кайъ, байандири и др. При провеж-
дането на своята огромна по мащаби завоевателна поли-
тика султаните нашироко използвали възможностите на
исляма. Както при разгрома на друговерците, тъй и при
тяхното управление след включването им в границите
на империята значението му било огромно.
Султанът, върховният владетел на държавата — в
съответствие с шериата — държал в ръцете си както
светската, тъй и духовната власт. Негов пръв помощник
бил главният мюфтия, наречен по-късно шейх-юл-ис-
лям. Мюфтията бил коментатор и пазите л на законите и
свещените книги. Ислямът бил превърнат в основен
идеологически фактор в усилията на султана да разши-
рява своите граници за сметка на другите държави и да
увеличава своята икономическа, политическа и духов-
но-културна мощ.
Завоеванията на османските нашественици в Азия и
Европа носели стопанска разруха, опустошения, унищо-
жаване на крепости, на градове и села, на неоценими
паметници на културата. Били избивани стотици хиля-
ди християни. Това прекъсвало закономерното развитие
не само на отделяй страни, но и на цели региони и меха-
нично ги включвало в своята политическа система, коя-
то се намирала на несравнимо по-ниска степей на иконо-
мическо, политическо и духовно-културно развитие.
Византийският историк Дука пише, че османците нах-
лували в Азия — от Фригия, Арменските планини, Ка-
падокия, Киликия, Ликия, и в Балканския полуостров:
от Галиполи до Дунав — за да обират християните, да
ги оплячкосват и избиват. Историкът допълва картина-
та, като изяснява, че чрез грабежите си турците превър-
нали в пустиня цяла Тракия до Далмация. Разорени би-
ли царствата на българи, власи, сърби, ромеи.
Християнство. Вселенската, универсалистка плат-
форма на християнството получила по-нататъшно раз-
витие и усъвършенстване. В условията на възходящото
движение на средновековното общество то обогатило в
най-голяма степей своите функции на „универсална ре-
лигия" (religia universalis). Това било естествен резултат
от налагането му във всички континенти на Земята: в
171
Азия, Африка и Европа.
Настъпили промели в структурата и устройството
на християнството, което не само оказвало влияние вър-
ху човешкото общество, но и самото то изпитвало въз-
действието на управляващите социални системи. Стари-
те патриаршески центрове: Йерусалимски, Антиохийс-
ки и Александрийски постепенно загубили първостепен-
ното си значение на крепители на православието, но не
престанали да изпълняват религиозната си мисия. През
цялата средновековна епоха доминирали двата престола
на християнските първосвещеници: Рим и Константино-
пол. Град Рим, седалището на папата, станал идеологи-
ческо средище на Западния католически свят, а Конс-
тантинопол — на Източно-православните държави.
Двете наименования на Църквите — католическа и
православна, отразявали определени тежнения на папи-
те и патриарсите. Названието „католическа църква"
произлиза от гръцкото „католикос" — „всеобщ", „веобх-
ващащ", „вселенски", и било свързано с претенциите на
палите да наложат своята супремация, върховната си
власт в целия средновековен свят. Що се отнася пък до
предиката „православен", той отразявал разбирането на
патриарсите, че Източната Църква „правилно мисли" и
„правилно възхвалява" Бога. Затова и някои историци я
наричат „музей от старики", без да влагат ироничен
смисъл в това определение.
Самостоятелният път на развитие, поет от Констан-
тинополската патриаршия, от една страна, и от Римска-
та курия, от друга, неизбежно водел до задълбочаване
на различията не само в областта на догмите, на вероу-
чението, но и на богослужебния култ, на нравствените
ценности и управлението. Поради своето средищно по-
ложение в Европа, както и поради политическата разпо-
късаност, подклаждана от феодалните противоречия,
Римският папски двор се наложил като единствен и гла-
вен религиозен център на средновековното общество. За
разлика от него Константинополската патриаршия зае-
мала подчинено положение в Изтока, детерминирано до
голяма степей от централизираната система на управле-
ние, от мощната императорска власт. Докато папата бил
172
фактически ръководител на църквите в западна Европа,
патриархът на Константинопол наистина притежавал
титула „Вселенски", но не можел да се меси във вът-
решния живот на отделяйте местни православии църк-
ви, защото те разполагали с право на независимост, на
автокефалия. Тези условия предопределили мястото и
ролята на световната Църква в живота на средновеков-
ния свят — Източния и Западния.
Разбира се, в идеологията, структурата и управле-
нието на двете религиозни институции, израснали вър-
ху основата на единната християнска общност, същест-
вуват много общи принципи, сходства, прилики. Това е
напълно естествено и обяснимо. Различията в полити-
ческите устройства на Запада и Изтока, както и някои
предпоставки, съществуващи в Рим и Константинопол,
предизвикали и определени различия.
Както католическата, тъй и православната църква
приемат за извор на вярата Светото Писание, Библията,
и Преданието, включващо решения на църковни събо-
ри, разпоредби на църковни настоятели и пр. С и вклю-
чение на някои допълнения от страна на католицизма и
двете Църкви приемат решението на Никеоцариградс-
кия събор, известния „Символ на вярата". Двете Църк-
ви практикуват седемте тайнства: кръщаване, миросва-
не, причастие, изповед, свещенство, маслосвет, брак.
Еднакъв характер притежават и провежданите обреди.
Макар да съществуват различия, еднакви черти се отк-
риват в организацията на религиозния живот, в йерар-
хията, култовите сгради — абатства, църкви и пр.
Различията на католическата църква с православна-
та засягат на първо място областта на догмите. За раз-
лика от православната църква, която учи, че Бог Дух
Свети, третото Лице на Светата Троица, изхожда само от
Бог Отец, католическата църква поддържа, че Той из-
хожда „и от Сина" (filioque). Добавката „филиокве" към
„Символа на вярата" приет на Първия (325 г.) и Втория
(381 г.) вселенски събори, католическата църква внесла
в решенията на църковния събор в Толедо през 589 г.
Своето нововъведение, регламентирано в Толедо, папите
преутвърдили чрез решенията на църковните събори,
173
проведени през VII и VIII в. По такъв начин Римският
двор сакрализирал личността на папата, обявен за „На-
местник на Иисуса Христа на Земята". Папа Григорий
VII (1073 — 1085) обосновал мисълта за непогрешимос-
тта на папата.
Нов момент в теологическата система на католичес-
ката църква е учението за „съкровищницата на светци-
те“. То имало за цел да разкрие спасителните заслуги на
Иисуса Христа, Св. Богородица и светците, застъпващи
се за опрощаване на греховете на хората. Въведено било
също така учението за чистилището, според което ду-
шите на покойниците могли да се очистят от греховете,
конто извършили докато били живи на земята, с по-
мощта на молитвите на свещениците и добрите дела на
близките и роднините на покойниците. На църковния
събор във Флоренция през 1439 г. учението за чистили-
щето било признато за догма. Наложена била продажба-
та на индулгенции (от латинския глагол „indulgerae",
„опрощавам" грехове, „оказвам снизхождение“). През
XII — XIII в. срещу предлагането на определени суми
на духовниците вярващите започнали да получават ин-
дулгенция за опрощение на най-различни грехове. Про-
даването на индулгенции се превърнало в широко разп-
ространена практика.
По различен начин било организирано извършване-
то на ритуалите. Православната църква осъществява
кръщаването чрез потапянето на тялото във водата, а
католическата — не само чрез потапяне, но и чрез обли-
ване. Духовниците на православната църква провеждат
миропомазването в детска възраст, а католическите из-
вършват конфирмация от 7 до 12-годишна възраст. Пра-
вославните извършват причастието с хляб и вино, а ка-
толиците причащават обикновените вярващи само с
просфора, а само духовните лица придобиват правото да
се причащават с вино.
При католическата църква била изградена диферен-
цирана система на взаимоотношения. Едни права имало
духовенството, други — вярващите. Възникнала три сте-
пенна йерархия: епископи, презвитери и дякони. Били
изградени религиозни ордени, организирани в конгрега-
174
ции. Значителна била ролята на следните ордени: карте-
зиански, комалдолски, цистерциански, кармелитски,
францискански, терциански, доминикански, августинс-
ки. Духовно-рицарските ордени се появили по време на
кръстоносните походи: тамплиери, йоанити, германски
рицари, меченосци, малтийски рицари.
В противовес на централизираната организация на
католическата църква православната била изградена на
децентралистичен принцип: на т. нар. поместии правос-
лавии църкви. Вселенският патриарх в Константинопол
нямал право да се намесва във вътрешния живот на от-
деляйте църкви, конто притежавали автокефалия. По
силата на 28-то правило на IV вселенски събор през 451
г. в Никея патриархът на Константинопол бил изравнен
по право с Римския папа, чиято катедра била най-стара.
Това предизвикало протеста на папските легати, конто
не желаели да отпадне ръководното положение на Римс-
кия понтифекс. Протестът им обаче се оказал безрезул-
татен. По такъв начин шестият канон на Първия все-
ленски събор от 325 г., даващ високи права на Римския
епископ наравно с митрополитите на Йерусалим, Алек-
сандрия и Антиохия, бил погазен.
През следващите столетия патриархът на Констан-
тинопол, стъпил върху политическата мощ на Визан-
тия, успял да заеме ръководно положение и да подчини
на своята воля източните патриарси. Под натиска на
империята Трулският църковен събор от 691 — 692 г.
приел известния 36-ти канон, уреждащ правното поло-
жение на Църквата. „Възобновявайки законоположени-
ето на сто и петдесетте отци, събрани в този Богопазен и
царствен град, и съгласно 630-те отци, конто се събрали
в Халкидон — гласи споменатият 36-ти канон, — опре-
деляме престолът на Константинопол да има равни пра-
ва с престола на древния Рим... понеже е втори след не-
го". По-нататък в списъка се включват престолите в
Александрия, Антиохия и Йерусалим. Така трите древ-
ни, най-старите в живота на християнството, източни
патриарший се оказали под юрисдикцията на патриарха
на Константинопол.
Заедно с източните патриарший възникнали после-
175
дователно и различии митрополии: Кесария Кападо-
кийска, Ефеска и Ираклийска, трансформирани в ек-
зархати. Още през V в. православна църква била учреде-
на на остров Кипър. Учредени били Българска (870 г.),
Руска (XI в.), Сръбска (1219 г.) и Грузинска (XI в.) пра-
вославии църкви. През 1359 г. патриархът на Констан-
тинопол, Калист I, интронизирал за митрополит на цяла
Влахия архиерея на Вичина и така поставил началото
на Угровлашката църква.
Отношенията между Рим и Константинопол след
трагичната схизма през 1054 г. почти били прекъснати,
но опити за сближение на Църквите в тежки моменти от
историята на двете седалища все пак били правени. На-
истина, след падането на Константинопол под ударите
на рицарите от IV кръстоносен поход през 1204 г. поло-
жение™ на патриаршията се влошило. Латинците све-
тотатствали над православии църкви, разхвърляли све-
ти мощи, разграбвали ценности, извършвали изнасил-
вания на монахини, избивали монаси. Това не могло да
не задълбочи и изостри съществуващите противоречия.
Обстоятелството, че папа Инокентий III (1198 — 1216)
осъдил безчинствата на кръстоносците, не променило
съществено положението.
За изглаждането на враждата били правени редица
опити. Император Мануил Комнин (1143 — 1180), а
след него и синът му Алексей II Комнин, се оженили за
католички, поради което установили взаимоотношения
с държави на Запада, свързани с папския двор. Пред-
ложения за сключване на уния направили императори-
те Михаил VII Парапинак, Алексей I Комнин, Мануил
Комнин, Йоан Ватаци. Римски папи изразявали съгла-
сие да възстановят прекъснатите взаимоотношения
при условие, че бъде призната супремацията, върхов-
ната власт на Римския понтифекс. Патриарсите на
Константинопол обаче изразявали пълно несъгласие.
Патриаршията противодействала и на условията на
император Михаил Палеолог да възстанови единството
на Църквата.
В заседанията на Лионския църковен събор, заседа-
вал от 7 май до 17 юли 1274 г., присъствали пратеници
176
на император Михаил Палеолог, конто предали на папа
Григорий X негово писмо с молба да се подчини на Рим-
ската църква при условие, че патриаршията ням а да бъ-
де принудена да направи към Символа на вярата добав-
ката за филиокве. В делегацията, ръководена от патри-
арх Герман III, били включени митрополитът на Никея
и Георги Акрополит. Исканията на императора били
приети от делегатите. В Константинопол обауе не прие-
ли решенията на Лионския събор и отхвърлили унията.
При все това на 16. I. 1275 г. унията била обявена по
време на литургия, отслужена в дворцовата църква.
В знак на протест патриарх Иосиф се отказал от пат-
риаршеския трон, но императорът поставил незабавно
на негово място Иоан Бек (1275 — 1282). Понеже срещ-
нал упорита съпротива срещу унията, императорът
предприел сурово преследване на противниците на еди-
нението със Западната църква. Новият патриарх приел
филиокве. Противниците на унията обаче свикали цър-
ковен събор, на който обсъдили възникналото положе-
ние. Унията била осъдена, а униатите анатемосани. По-
ради усложняването на обстановката, както и поради
пасивностга на императора, папа Мартин IV (1281 —
1285) го отлъчил от католическата църква и го обявил
за схизматик. Папа Мартин IV се разпоредил до владе-
телите да преустановят контактите си с него под запла-
хата да бъдат анатемосани. Унията загубила всякакъв
смисъл. Императорът се разпоредил името на папа Мар-
тин IV да бъде заличено от диптихите на Църквата.
В обстановката на засилващата се турска опасност
император Андроник III Палеолог (1328 — 1341) възло-
жил на архимандрит Варлаам да поднови преговорите
за уния. Архимандрит Варлаам пристигнал при папа
Бенедикт XII (1334 — 1342) в двореца в Авиньон, но ре-
зултати не били постигнати. В писмо до папа Климент
VI (1342 — 1352) от 1343 г. император Йоан V Палеолог
(1341 — 1391) отправил искане да получи подкрепа в
борбата против турците с деклариране преданост към
Западната църква.
Застрашен за сигурността на империята и за собст-
вения си престо^, Йоан V Палеолог пристигнал през
г
12. История на сред/рв^овния свят 177
1369 г. в Рим, където бил приет от папа Урбан V (1367
— 1370). По време на беседата с понтифекса той изразил
съгласие да приеме католичество. Това обаче не решило
въпроса, защото в Константинопол не искали да чуят за
уния. Съпротивата, която била организирана, имала ма-
сов характер.
По-късно император Мануил II Палеолог (1291 —
1425), западен възпитаник, в продължение на две годи-
ни и половина обикалял владетелските дворове в Запад-
на Европа и търсел съюзници в борбата против турците.
След като пристигнал в столицата, той изпратил през
1416 г. делегация до събора в Констанц, възглавявана
от патриарха на Константинопол Йосиф II (1416 —
1439). Преговорите с папа Мартин V (1417 — 1431) оба-
че не довели до разбирателство. Исканията на папата се
оказали неизгодни за империята и за патриаршията.
Инициативата на папа Евгений IV (1431 — 1447) да
бъде обсъден въпросът за единението между двете Цър-
кви, между Изтока и Запада, не могла да бъде осъщест-
вена. Готовност обаче от двете страни имало. На църков-
ния събор във Ферара — Флоренция, през 1438 — 1439
г. пристигнала голяма делегация начело с император
Йоан V Палеолог и патриарх Йосиф II в състав от около
700 делегата. Патриарх Йосиф II починал във Флорен-
ция и бил погребай в църквата „Санкта Мария Новела".
Унията между двете Църкви била подписана. Самият
акт на унията бил прочетен тържествено по време на об-
ща литургия, отслужена от православии и католически
архиереи на 6 юли 1439 г.
В страните на Изтока обаче унията била осъдена: в
Иерусалим през 1443 г., в Константинопол през 1450 г.
При последния император на Византия, Константин XI
Палеолог (1448 — 1453), в столицата пристигнал карди-
нал Исидор, папски легат, който провъзгласил тържест-
вено акта на унията. Последици обаче нямало. Османци-
те организирали успешни атаки и непристъпната столи-
ца най-сетне паднала на 29 май 1453 г. Започнало ве-
ковното господство на завоевателя. Конфликтът между
двете Църкви не могъл да бъде изгладен. Схизмата про-
дължила да ги разделя векове наред.
178
Навлизайки в по-висок етап на истордческо утвърж-
даване, трите основни религии — будизъм, христианст-
во и ислям — усложнили и обогатили своето идейно съ-
държание и се превърнали в първостепенен фактор в
живота на човечеството по онова време. Те определили
облика на цивилизацията, дали съдържание на етничес-
ките общности, конто движели историята и осъществя-
вали началата на приемствеността през вековете. Те ста-
нали стожерите на държавите, грижели се за оцеляване-
то на народностите в един свят, над който господствал
принципът: „война на всички против всички".
Опитът да се определи основният мотив на техните
регулиращи функции е изключително трудна задача.
Будизмът, а наред с него и индуизмът, изградили ори-
гиналка ценностна система, структурирана в съответст-
вие с йерархията на кастите. На първо място те постави-
ли свещените знания, разпространявани от брахманите,
на второ място — силата, отстоявана от кшатрите, а на
трето място, най-ниско: богатството. Това е много инте-
ресна структура, единствена по своята ориентация в
средновековния свят. Със своите силни конфуциански
традиции китайците по своеобразен начин йерархизира-
ли ценностите в познатата за всяка цивилизация триа-
да: престиж, свързан с личностната квалификация, ав-
торитет, породен от мястото на човека в обществото, и
на края: власт. Това е малко по-различно модифициране
на скалата на стойностите. Япония също така следвала
китайската схема, защото се намирала под силното вли-
яние на императорски Китай.
Наред с далекоизточните религии цивилизаторски
функции изпълнявал и ислямът. Действително при бу-
дизма съществувало известно конфронтиране на „този
свят" с „другия свят", но в края на краищата целта би-
ла достигането на освобождение. При исляма се форми-
рал принцип за равенство на всички вярващи. В тази
насока било осъществено известно взаимодействие меж-
ду брамини и ходжи.
В различните страни на средновековния свят — и
Източните, и Западните — влиянието на отделяйте ре-
лигии, включително и на световните, било общо взето
179
разнородно, не еднакво. Така например в политический
живот на Индия, Китай, Япония влиянието на будизма
било слабо, докато ислямът играел първостепенна роля
в Арабския халифат и Османската империя. Силно било
въздействието на католическата църква в Западна Евро-
па. Това обстоятелство не се нуждае от специално доказ-
ване.
Една част от религиите обаче сами участвали в жи-
вота на държавите, включвайки се при решаването на
основни политически проблеми. Служители на култа
обявявали императора на Китай за „Син на Небето". В
държавите, възникнали в Индонезия, владетелите били
обявявани за въплъщение на божествата. В Индия вла-
детелите също така били обожествявани. Жреците на
Зороастър в Иран поддържали, че династията на Селев-
кидите била надарена с божествена благодат.
В Европа някои папи оспорвали властта с императо-
ри и крале, като доказвали превъзходството на духовна-
та власт над светската. Борбата за инвеститура приклю-
чила с победа на гражданската власт. Папският престол
отстъпил.
Дял втори:
ЕВРОПА XI — XV В.
1. КАТОЛИЧЕСКА ЦЪРКВА
Прегледът на събитията в Западна Европа през този
период започва с католическата църква, а не завършва с
нея, най-малко по две основни причини. Това е факто-
рът, оказал най-силно влияние върху цялостния духов-
но-културен, обществен, политически и икономически
живот в установените държави на средновековното об-
щество като цяло. Без съответни познания за нея е не-
възможно да бъде разбран и оценен правилно духът на
цивилизацията на континента, начийът на живот, глав-
ните тенденции в исторического битие на народите, до-
миниращите събития. В разединена, политически раз-
покъсана, конфликтуваща Централна и Западна Европа
Римската курия била единствената обществена институ-
ция, която призовавала разнородните етнически, соци-
алки, класови и др. групи към единство, разбирателство
и съгласие.
Значимостта и въздействието на нейната многост-
ранна дейност нараствала от обстоятелството, че била
сакрализирана, провеждала се в и от името на Бога, на
Христа. Функциите й били не само душеспасителни, не-
бесни, но и социални, земни. Поради своето естество на
необикновен духовен организъм, Църквата вдъхвала на
слабите твърдост, на отчаянието — надежда, на злите —
благородство. Тя проявявала открит стремеж да провеж-
да своята дейност над ограниченията на времето и прос-
транството, да не се обвързва официално със „силните
на деня“ и да брани погазените права на онеправданите.
Обявявала се в защита на бедните и не рядко осъждала
тиранията и установената социална система. Това ук-
181
репвало нейния авторитет. Понякога обае отделяй ду-
ховни лица срещу благата на Земята забравяли идеали-
те на Небесата.
От XI до XV в. католическата църква преминала
през много важен, съдбоносен период на победи и пора-
жения. Непосредствено след разделението на Църквите
през 1054 г., след провъзгласяването на схизмата настъ-
пили напрегнатите неравностойни конфликта с импери-
ята, предизвикани от решаването на въпроса за инвести-
турата. Хронологически противоречията се разразили
през двете столетия — XI и XII в. Движението за рефор-
ми, предприети от абатството в Клюни, било Друго ма-
щабно събитие. Тринадесетото столетие отбелязало апо-
гея на папского могъщество. Следващите два века —
XIV и XV, били етап на видим упадък на католическата
църква. Настъпил Авиньонският плен на папите (1309
— 1377). Кризата се разразила още повече при т. нар.
„Велик разкол“ или „Велика схизма" (1378 — 1417). За
да разреши възникващите затруднения, папският прес-
тол през цялата първа половина на XV в. организирал
прочутите вселенски събори, образували цяла епоха.
Началото им било поставено със събора в Констанц
(1414 — 1418), протекъл под патронажа на император
Сигизмунд. Своя голям връх съборното движение дос-
тигнало в Базел (1431 — 1449) и Ферара — Флоренция
(1438 — 1445). Това били главните събития, конто мар-
кирали^нсторията на католическата църква на онова
време.
Извори за католическата църква. По форма и съ-
държание те могат да бъдат разделени на няколко гру-
пи. Една част от тях включват животописи на папите и
епископите, друга — документа на папската канцела-
дэия, трета — папски були, грамоти, бреве, четвърта —
документа за Църквата на императорски и кралски кан
целарии, пета — решения на църковни събори, шеста —
хроники и анали, седма — трактата на теолЪзи и фило-
4юфи, осма — дневници и др. '1'ова е грамадна докумен-
тация, съдържаща значителна информация, използвана
за реконструиране динамичната и съдържателна исто-
рия на Църквата и нейния върховен ръководен орган —
182
папския престол.
Най-древен източник за нейното минало е известна-
та „Книга за понтифиците на Римската църква". Съста-
вена в началото на VI в., тя е запазена в реакция, която
обхваща живота на папите от 483 г., като нейната втора
част достига до 682 г. По-нататъшните записи, доведени
до 891 г., продължили с известии прекъсвания. Съста-
вени от официални служители в канцеларията на кури-
ята, материалите представляват безценна съкровищни-
ца от факти не само за индивидуалния живот на папите,
но и за тяхната обществена дейност, в това число и за
цялостния живот на Църквата. Аналогичен характер
има и друга поредица „Дела на епископите". Както по-
казва нейното заглавие, тя обхваща биографии на вис-
шите духовни лица, епископите, и по тази причина
представлява несъмнен научен интерес.
През XII в., когато папският престол се превърнал в
първостепенна обществено-религиозна сила в Западна
Европа, възникнала потребността от създаването на под-
робни животописи на понтифексите. Така се появили
биографии на папа Адриан IV (1154 — 1159), Алексан-
дър III (1159 — 1181), Инокентий III (1198 — 1216), ма-
кар за него животописът да достига до 1208 г. Цитира-
ните биографии, написани сравнително подробно, са
много интересен и съдържателен източник.
По време на Авиньонския плен на папите през XIII
— XIV в. поради сложността на обстановката животопи-
сът на папите бил изработван по кратката процедура, но
през втората половина на XIV в. положението се проме-
нило. Тласък на изворовата продукция дал Урбан V
(1362 — 1370), който подготвял условията за напускане
на Авиньон и за завръщане в Рим. Амори Оже се заел да
подготви животописи на папите до 1321 г. Поре дицата,
която била подготвена, носела заглавие „Дейност на
римските папи". Това е нов ценен източник за участие-
то на папския престол при решаването на назрелите
въпроси на континента.
Много ценни моменти от дейността на отделни па-
пи, а така също и на Църквата като цяло и на нейните
органи в частност, са разпръснати в аналите и хроники-
183
те, писани в отделяйте държави на Европа. Съчинение-
то на чешкия доминиканец Мартин Онава (Тропау)
„Хроника на папите и императорите" съдържа любопит-
ни сведения за живота на Църквата. Поради обстоятелс-
твото, че Мартин Онава станал папски капелан, а след
това архиепископ на Гнезно, получил достъп до огромно
количество информация, която обработал и системати-
зирал. Запазена в многобройни преписи, хрониката на
Мартин Опава придобила голяма популярност и поста-
вила началото на специален род хроники, наречени
„Мартиниански хроники", наименование, доказващо
тяхното високо качество. Към 1320 г. анонимен автор
подготвил „Хроника на папите и императорите".
Широко използван извор от изследователите е един
особен тип документи, влезли в изворознанието под нас-
лои „Апостолически грамота". Под това заглавие се раз
бират не само грамоти, а и различии други произведе-
ния — були, разделяни от специалистите на отделни
групи: конституции, енциклики, декрети, декреталии.
Особен род образуват малките грамоти, наричани бреве.
Всички тези материали съдържат сведения от разнооб-
разно естество.
/ Една_друга~категория извори,-иритажаващи мзклю-
чителна ценное.!» са_дарствените грамоти на френските
крале, издавани по различии поводи. Понеже грамотите
на френските владетели Пипин Къси. и Карл Велики за
образуването на папската държава не са запазени, осо-
бен интерес предизвиква сред историците на Църквата
прочутият „Пакт потвърждение" на Луи Благочестиви,
грамота, потвърждаваща даренията на Карл Велики.
Актовете на църковните събори също така са неоце-
ним източник за възстановяване различии страни от
живота на средновековната Църква. В тази насока пър-
востепенно значение имат документите от съборите в
Пиза през 1409 г., в Констанц 1415 — 1418 г., в Базел
1431 — 1447 г., Ферара — Флоренция 1438 — 1445'г.
Фактите на някои от съборите се обогатяват от допълни-
телната информация, която изнасят участници в тях. В
„История на Базелския събор" на Еней Силви Пиколо-
мини, впоследствие папа Пий II (1458 — 1464), са вклю-
184
чени много сведения, конто не се срещат в официалните
актове. За съборите в Пиза и Констанц могат да се нау-
чат нови неща в трудовете на епископа Пиер Алиако
(1350 — 1420), Жан Жерсон (1363 — 1429) и други
участници в събитията.
Особен дял извори съставляват аналите. За периода
от Г0С1 до 1303 г. доминиканският монах Бартоломео
Лукски подготвил „Църковни анали", пресъздаващи съ-
ществени моменти от историята на Църквата по снова
време. Авторът наградил своето повествование въз осно-
ва на архиви, съхранени в абатства на Италия и Фран-
ция. Това повишава тяхната фактологическа мотивация.
В количествено отношение фактологията се обогатя-
ва от многобройните хроники, появили се в абатствата
на религиозните ордени. Техните автори записвали дос-
та подробно събитията, конто ставали по времето, през
което живеели. Такъв характер притежават различии
жития на светци, на основатели на ордени, статута на
ордени, папски були за тяхното учредяване, списъци на
абатите, на братствата и пр. Списъкът на братята в абат-
ството Клюни наир, претворява времето от 910 до 1244
г. и съдържа любопитни вести от разнообразно естество.
Друг извор за това абатство представлява „Клюнийска
хроника" за ордена през XIV в. Тя съдържа жития, пис-
ма, статута на ордена. Св. Бернард Клервоски (ок. 1091
— 1153), основател на абатството Клерво в Бургундия,
съставил статут на ордена на цистерцианците и огромно
количество писма, писани по различии поводи, съдър-
жащи много интересна информация.
Доминиканецът Бернард Ги, починал 1331 г., инк-
визитор в Тулуза, епископ, съставил различии творе-
ния: „Каталог на папите и императорите", „Цветя на
хрониките", както и отделна хроника на доминиканс-
кия орден. Този автор написал изложение върху дейнос-
тта на инквизицията, списък на доминиканските абатс-
тва, различии писма. Единствено по рода си произведе-
ние представлява трактатът му „Практика за разследва-
не на еретическите заблуждения", подготвен през време-
то от 1321 до 1323 г. Трактатът представлява ръководс-
тво на инквизитора за провеждането на разпити на об-
185
винените в ерес. Познавателната стойност на творението
се изразява не само в многобройните факти, конто съ-
държа за делата на инквизицията, за нейната организа-
ция, но и за учението на отделните еретически групи-
ровки във Франция.
В структурата на документацията, набирана през
столетията за католическата църква, влизат и дневници
на съвременници, конто описват подробно събитията.
Такъв характер има творението на Стефано Инфесура
(от. 1436 — ок. 1500) и Йохан Бурхард (ок. 1450 —
1506). Стефано Инфесура бил римски магистър, подд-
ръжник на антипапската коалиция на Колона. Негови-
ят „Дневник на гр. Рим" претворява живота на папство-
то от 1294 до 1492 г. Съвременник на събитията, авто-
рът предава подробно ежедневието на курията, но от
противникови позиции. Спира се подробно на моралната
поквара, обхванала ръководни среди на курията. ПТо се
отнася до Йохан Бурхард, той подготвил „Дневник на
Римската курия". Там се описват събитията от 1483 до
1506 г. Наред с данни, извлечени от дневника на Стефа-
но Инфесура, там са прибавени множество нови факти,
който хвърлят светлина върху политическата ориента-
ция на римските папи. Това придава на творбата уника-
лен характер.
Многобройните изворови колекции, описващи жи-
вота и дейността на Римската курия, на католическата
църква, са оповестени в авторитетни издания, конто ги
правят достъпни на специалистите и на всички, конто
проявяват интерес към историята на Църквата. Едва
част виждат бял свят в „Германски исторически памет-
ници", най-авторитетната поредица в Европа. Друга
част са оповестени в „Патрология Латина" на абат Мин.
Актовете на църковните събори са направени достояние
на света чрез меродавното издание на Йоан Батиста
Манси „Светите събори. Нова и пълна поредица". Инте-
ресуващите се от темата са улеснени от несъмнено по-
удобното за справки от тежките фолианти на Манси из-
дание на Карл Йозеф Хефеле „История на съборите",
немска и френска едиция. Двутомникът на А. Потхаст
„Регеста понтификум романорум" не се нуждае от спе-
186
циално отбелязване поради своята незаменимост. Шест-
томната поредица на Е. Кьолер и К. Шефер „Ватиканс-
ки извори за историята на папския дворец и управлени-
ето на финансите", 1316 — 1378 г., издадена от 1910 до
1937 г. в Падерборн.
Макар изворната база на католическата църква през
средновековието да е обогатена с вече огромни колек-
ции, трябва да се признае, че известии фактографски и
фактологически констатации, направени от френския
историк по църковно право Габриел льо Брас в доклада
му „Проблемът за институциите на средновековното
християнство", изнесен на 27 август 1960 г. на XI Меж-
дународен конгрес на историците в Сток холм, все още
не са загубили значение. Разбира се, не става дума за
известното конфесионално пристрастие на автора при
поставянето и решаването на проблемите, а за разглеж-
дането на целия комплекс от нерешени въпроси, конто
все още изпъкват пред историците медиевисти, изучава-
щи социалните функции на папството и свързаното с
тях движение на различните слоеве на населението в За-
падна Европа.
Медиевистьт изследовател може да се съгласи с кон-
статацията на Льо Брас, че макар книжният пазар в За-
падна Европа и САЩ да е наводнен с всевъзможни изда-
ния от католическо и прокатолическо естество, наложи-
телно е да се пристъпи към многотомна публикация на
документи по историята на Църквата. Уместно е пред-
ложението му да бъдат обнародвани ред колекции, съ-
държащи всички решения на папския престол, всички
постановления на съборите — вселенски и поместии,
данните за лицата, взели участие в съборите, а така съ-
що и резултатите от приетите решения. Приемлива е
идеята да бъдат издадени документи, характеризиращи
всекидневния живот на църковните диоцези, ръкописи-
те, съхранявани в абатствата, уставите на самите абатс-
тва, текстовете, конто регулират църковните церемо-
нии, каноните на Църквата заедно с коментарите на ка-
нонистите. Особено важно значение има искането на
Льо Брас да се издадат архивите на църковния съд, ре-
шенията на инквизиционните съдилища, разпръснати в
187
разнообразии картуларии и хроники, административни
и др. отчети, разпорежданията и кореспонденциите на
папите, архиепископите, епископите, абатите и лицата,
свързани с Църквата и нейната дейност.
Както може и да се очаква, източниковедческата
програма, предложена от Льо Брас, има за задача да до-
веде до обективно изучаване на социалните процеси и
явления, а не да служи на ограничени апологетически
задачи.
Това междувпрочем е обяснимо, като се държи смет-
ка за методологическата ориентация на историците на
папството, както и за целите, конто те преследват. Във
връзка с всичко това признанието, според което висшите
степени на католическата църква са изучени достатъчно,
но реалните отношения и връзки в Християнската църк-
ва на най-ниско равнище остават неосветлени, заслужа-
ва внимание. Според Льо Брас организацията на Църк-
вата като посредница между земния и небесния свят би-
ла един от най-важните обекти за изучаване, но структу-
рата и животът на институциите, на тайнствата, респек-
тивно кръщение, конфирмация, изповед, причастие,
погребение и др., в конто „протича всекидневният живот
на християните", все още не били станали предмет на
внимателно изследване, макар да били „същност на ре-
лигиозния живот". Ученият теоретик црепоръчва да се
пристъпи към изучаване живота и на нисшия клир, ка-
то се подхожда диференцирано, да започне осветляване
положението на енориашите. Това могло да помогне за
по-дълбокото разбиране на новите явления в живота на
феодалното общество — упадъкът на властта, развитието
на градовете, освобождението на селяните и др.
Безспорно при оценката на католическата институ-
ция следва да се изоставят някои традиционни предста-
ви, основани на повърхностното познаване на изворите,
и да се пристъпи към едно комплексно изучаване на со-
циалните процеси и явления. Така обикновените разби-
рания за тази епоха най-малко следва да бъдат кориги-
рани.
Историографски проблеми. Огромната литература
за историята на католическата църква през интересува-
188
щия ни период по научна ориентация, конфесионална
принадлежност и др. критерии може да бъде разделена
на различии основни групи. От конфесионална гледна
точка тя се дели на три части. Едната принадлежи на
католически автори, другата — на православии, третата
— на протестантски. Що се отнася до гражданската ис-
ториопис, която общо взето е бедна откъм автори и изс-
ледвания, в нея се открояват няколко течения, диферен-
цирани по научен признак и методологи ческа принад-
лежност.
Както трябва и да се очаква, групата на католичес-
ките изследователи е най-многобройна и разполага с
най-богата изследователска продукция. Тезите, застъп-
вани от тях, са известии. Отстоява се разбирането за все-
ленската власт на римския папа, за превъзходството на
духовната власт над светската, на папата над императо-
ри и крале. Разработва се и се обосновава схващането за
супремацията на папата, за неговата непогрешимост, за
отпадането на Източната църква от Западната, за схиз-
матичния облик на православната църква. През Късно-
то възраждане платформата на католическата църква се
разработва последователно и мащабно от служители на
папския престол като Цезар Бароний (1538 — 1607) в
неговите „Църковни анали“, като кардинал Белармин
(неизв. — 1621), Жан Бенин Босюе (1627 — 1704).
Големият въпрос за разделението на Църквата, за
схизмата, занимава учени от двете групи: прокатоличес-
ката и антикатолическата. В противовес на трактовките
на А. Гфрьорер, отстояващи позициите на курията за
вината на патриаршията, А. Пишлер в „История на
църковното разделение между Ориента и Запада", т. I —
II, Мюнхен, 1864 — 1865, мисли, че разделението било
породено от властническите амбиции на папите. В три-
томната си биография „Фотий, патриарх на Константи-
нопол", Регенсбург, 1867 — 1869 г. Й. Хергенрьотер об-
винява за схизмата патриаршията.
В настъпателна борба с историците на Реформация-
та разработват своите трудове Игнаций фон Дьолингер,
К. Хефеле, К. Хефлер, И. Янсен, X. Брук, X. Денифле,
X. Гризар. Разбира се, изброените автори са учени от
189
различен калибър, с не еднакъв принос в историографи-
ята, но стремежът на мнозинството от тях е да изграж-
дат своите изводи върху базата на документални свиде-
телства. Естествен© някои от трудовете на историците от
тази школа, свързана с Ватикана, носят голяма доза
конфесионална пристрастност, която им пречи да напра-
вят спокойно и приемливо своите изводи. На основата
на изворите пишат своите трудове А. Тайнер, А. Гфрьо-
рер и др.
Сравнително по-голяма толерантност, по-спокоен
академичен дух вее в проучванията на най-новите мо-
дерни изследователи на католическата църква. Това се
отнася за творци от ранга на Л. Брейе, А. Аман, Р. Мор-
ген, Р. Мансели, О. Капитани.
През 1954 г. в САЩ излиза монографията на като-
лическата монахиня Мери Жуст „Рим и Русия“. Френс-
кият католик Д. дьо Райнолд отстоява романтични тези
за мисионерската дейност на католическата църква в
Русия. Поради богатия документален материал, с който
оперира, интерес предизвикват трудовете на П. Пирлинг
за папството и Русия. Приносен характер притежават
също така разработките на О. Одолжилик, О. Халецки,
Н. Андреев.
Началото на антикатолическото направление в про-
тестантската историопис било поставено още през епоха-
та на Реформацията. Най-активни и последователни не-
гови представители станали лутерани, калвинисти, анг-
ликани. Автори от категорията на Филип Меланхтон
(1497 — 1560), Себастиан Франк (1499 — 1549), Матиас
Флаций (1520 — 1575), разработвали проблемите от по-
зициите на новата лутеранска теология и оценявали от-
рицателно цялата дейност на католическата църква, а
движенията против нея разглеждали като борба против
консерватизма, невежеството и тиранията. Първата
обосновка на новата платформа на Църквата била раз-
гърната в „Магдебургски центурии", тринадесеттомна
лутеранска история на Християнската църква, подгот-
вена от трупа теолози под ръководството на Матиас Фла-
ций, убеден последовател на М. Лутер. По същество тру-
дът представлява енциклопедия, в която събитията се
190
проследяват по векове. Написан на латински език, той е
отпечатан в Базел през 1559 — 1574 г. Подготвен е от
непримирими антикатолически и антипапски позиции.
Макар научного равнище на изданието да не е високо —
от постановките вее фанатизъм, проявен е субективизъм
в анализа на изворите, среща се елементаризация на яв-
ленията — то изиграва голяма роля в развоя на протес -
тантската историография и поставя фактически нейните
основи.
Критично се отнасят към миналото и настоящего на
католическата църква редица протестантски философи
и историци, конто изучават нейния живот, разработвай-
ки конкретни проблеми на протестантските деномина-
ции. С безспорно международно въздействие се ползват
трудовете на Ернст Трьолч (1865 — 1923), Макс Вебер
(1864 — 1920), Паул Тилих (1886 — 1965). Всички те
проявяват стремеж да развиват теоретичните основи на
различните течения на протестантизма посредством рет-
роспективния анализ, отричайки идеологията и практи-
ката на Църквата.
Историците на православието, конто засягат мина-
лото на католическата църква в своите трудове, не са
много, но те трябва да бъдат споменати, защото създа-
ват направления в историческата литература и лансират
тези, конто не могат да бъдат отминавани с мълчание. В
своите проучвания Евгений Голубински (1834 — 1912)
въз основа на изворови сведения засяга контактите меж-
ду католическата и православната църква. От позиции-
те на либерализма големият руски учен създава своя ак-
туален и днес основен труд „Краткий очерк истории
православных церквей болгарской, сербской и румынс-
кой или молдовалашской“, Москва, 1971, проследява
взаимоотношенията между папския престол и Църквите
в България, Сърбия и Влахия. В такъв дух е изяснена
тази тематика и в другия фундаментален труд на Е. Го-
лубински „История русской церкви", т. I — II, Москва,
1880 — 1917.
В много страници са проследени връзките между
католицизма и православните църкви в двутомника на
професора от университета в Черновиц, Евсевий Попо-
191
вич, „Onha црквена историка", Сремски Карловци, 1912.
В хронологи чес к а последователност и генетическа връз-
ка са описани вътрешни събития от историята на като-
лическата църква, притежаващи междудържавно значе-
ние. Това се отнася и за определена част от проучвания-
та на Иван Снегаров (1883 — 1971), по-конкретно за
„Кратка история на съвременните православии църк-
ви“, т. 1 — 2, София, 1944 — 1946. Валидно е и за „Кра-
тък исторически очерк за поместните православии цър-
кви: румънска, гръцка, албанска, полска, финландска,
чехословашка и бившите прибалтийски църкви", София
1948.
През епохата на Просвещението се зародило ново
направление в научната литература, направило опит да
оценява събитията, като се старае да надмогне двете ос-
новни концепции, сблъскали се дотогава — католичес-
ката и лутеранската. Последователите на сектата на пи-
етистите, Готфрид Арнолд (1666 — 1714), подготвил
„Безпристрастна история на Църквите и ересите от на-
чалото на Новия Завет до 1688 г. от Христа", оповестена
в Цюрих 1688 г. В този труд се отхвърлят установените
традиции на католицизма. Символите се обявяват за
чужди на истинското христианство. Причината за въз-
никналите отклонения Г. Арнолд търси в практиката на
католическата църква, от една страна, и в дейността на
М. Лутер и Ф. Меланхтон, от друга. В общи линии от
подобна гледна точка проследява събитията Вайт Лудо-
вик фон Зекендорф, а до известна степей Аугуст Херман
Франке и някои други изследователи.
Автори евангелисти, отличаващи се с великолепно
познаване на средновековната епоха, обръщат внимание
върху взаимоотношенията между Западна Европа и Из-
точната църква. В това отношение редица нови моменти
са разработени от Е. Бенц, Р. Щуперих, В. Шпулер и
др. В Германия Леополд фон Ранке (1795 — 1886) за-
почнал да пише многотомна „Световна история", но дос-
тигнал в 1885 г. до V том. В своето произведение, както
и в други свои работи, той доказва подкопаването на ав-
торитета на папата, проследява драмата на Великия раз-
192
кол, описва смутовете в Англия, Франция и Германия.
При все това той не проявява стремеж да описва прев-
ратно Римската курия. „В тази епоха на всеобще разло-
жение — пише големият историк — погледите отново се
обърнали към папството като единствен авторитет, кой-
то още се признавал почти навсякъде". Колкото и неве-
роятно да изглежда на пръв пог лед, Л. фон Ранке изди-
га на преден план идеята за близостта, за сходствата на
лутеранството с католицизма и се опитва да го докаже в
лекциите, конто четял на владетели, изповядващи като-
лицизма. Самата католическа рефлексия на Реформаци-
ята той обяснява с условията на времето, с особеностите
на епохата, с гъвкавостта, устойчивостта и приспособи-
мостта на Църквата. Ученият историк подчертава, че
Римската църква променила своята същност: формирал
се нов образ на папата. Сблъсквали се дейците на Рефор-
мацията и обновеното папство: две самостоятелни сили.
Една такава постановка на въпроса е интересна и заслу-
жена внимание, защото принадлежи на един от най-го-
лемите историци на Европа.
Между грамадата проучвания върху историята на
католическата църква, конто се отличават с безспорните
си научни качества, заслужават да бъдат отбелязани
множество монографии, написани от германски, итали-
ански, английски, американски и др. автори. Върхът на
научните изследвания по темата достига Лудвиг фон
Пастор (1854 — 1928) със своята написана на немски
език в 16 тома „История на папите в края на среднове-
ковието", изградена върху огромно количество извори,
неизползвани преди него в по-голямата си част. Първо-
то издание излиза 1886 — 1932, а от 1955 г. начева да
се печата осмото издание. Едицията на католика Л. фон
Пастор, който бил професор в университета в Инсбрук
от 1887 г., а до 1901 г. директор на Австрийския исто-
рически институт в Рим, е уникална, тя няма равна на
себе и в историографията както по своята мащабност,
тъй и по своите качества. Една друга публикация на
немски език в три тома е тази на Ерих Каспар „История
на папството от началото до върха на неговото световно
господство", отпечатана в Тюбинген — Дармщадт, 1930
13. История на средновековния свят 193
— 1956. Тя също притежава значителни научни качест-
ва.
Поредица животописни очерци за папите обогатява
не само институцията на курията, но и на цялата Църк-
ва. В тази насока специално отбелязване заслужават
„Гледището на папа Йоан XXII (1316 — 1334) за Църк-
вата и държавата" на Г. Фротшер, издадена в Грюнберг
1932 г., на Й. Халер „Григорий VII и Инокентий III",
Щутгарт — Берлин, 1922. Интерес предизвиква също
така и трудът на Г. Хофман „Папа Пий II и църковното
единство с Изтока".
В марксистката историография проблемите на като-
лическата църква се разработват в съгласие с възгледа
за базата и надстройката, за класите и класовата борба,
за религията като опиум за народите. Специализирани
проучвания за развитието на Църквата през среднове-
ковната епоха, изградени върху извори — познати и не-
познати — трудно могат да бъдат посочени. Три моног-
рафии, значително претоварени в идеологическо отно-
шение, заемаха централно място в съветската историог-
рафия. Едната е на С. Г. Лозински „История папства",
Москва, 1961, другата — на Д. Е. Михневич, „Очерки
из истории католической реакции (иезуиты)", Москва,
1955, третата на И. Р. Григулевич, „История инквизи-
ции (XIII — XX вв.)“, Москва, 1970. Както показва
прегледът на тяхното съдържание, те са далече от въз-
можността да представят обективно сложната и проти-
воречива история на Църквата през средновековието.
Малко по-различен облик притежава монографията на
Б. Я. Рамм „Папство и Русь в X — XV веках", Москва
— Ленинград, 1959. Тя е написана въз основа на изво-
ри, но притежава доста войнстваща непримиримост, ха-
рактерна за времето, когато е написана и обнародвана.
Едно изключение прави написаната на немски език
тритомна монография на Едуард Винтер „Папството и
Русия", Берлин, 1960 — 1961, 1972. Тя се отличава с го-
ляма познавателна стойност, изградена е върху значи-
телна фактологическа база и не страда от идеологическа
пристрастност, макар авторът да бил някога католичес-
ки духовник, напускал Църквата.
194
Настоящият преглед на съществуващата научна ли-
тература дава основания да бъде направено заключение-
то, че в историографията са натрупани значителен брой
изследвания за католическата църква през XI — XV в.,
написани от различии методологически позиции. Това
показва, че застъпените гледни точки отразяват различ-
ии светогледни схващания. Върху основата на постигна-
тото могат да се очакват нови многотомни изследвания,
конто да разкрият многостранната история на папството
в светлината на цивилизационните процеси, на културо-
логията, на новия начин на живот, изграждан чрез ур-
банизацията на човешкото общество.
Корени на промените. В началото на възходящото
средновековие в учението, организационната структура
и практическата дейност на католическата църква нас-
тъпили съществени подобрения. Времето, когато начело
на Църквата — според оценката на кардинал Цезар Ба-
роний — стояли авантюристи, шарлатани и убийци, от-
минало безвъзвратно в историята. Папският престол за-
почнал да се оглавява от държавници, стратези и такти-
ци, интелектуалци, хуманисти, културтрегери, конто си
поставили за задача да реорганизират институцията, да
укрепят нейния авторитет и да приведат цялостната й
дейност в съответствие с новия етап на развитие, в кой-
то навлязла Европа, а заедно с нея и човечеството. Дъл-
боко отражение върху преустройството на живота в
Църквата дали понтифексите Григорий VII Хилдебранд
(1073 — 1085), Инокентий III (1198 — 1216), Григорий
IX (1227 — 1241) и редица други големи нейни ръково-
дители, конто издигнали нейната мощ до неподозирани
висоти.
Върху икономическата, обществената, етническата
и духовно-културната структура на обществото голямо
влияние оказало преустройството в идеологическия жи-
вот, развитието на образователното и просветното дело.
Паралелно с августинизма, представян от Ал. Гелски и
св. Бонавентура, постепенно се наложил томизмът като
официална теология. Схоластиката като образователна
система процъфтявала. Създадена била изключително
сложна многоаспектна философска доктрина, която си
195
поставила за задача да синхронизира научното дело на
древногръцкия философ Аристотел с истините на хрис-
тиянството.
Папският престол и империята. Разделянето на две-
те Църкви през 1054 г. изострило още повече и без това
задълбочаващите се противоречия между Изтока и За-
пада, но не могло да отслаби могъществото на папския
престол, а заедно с него и на цялата католическа църк-
ва. В новите условия на живот, настъпили в Западна Ев-
ропа, укрепнала още повече курията в Рим, ръководни-
ят център на християнството в неговата западна форма.
Папа Стефан X, който заемал престола за кратко време
— от 3 август 1057 до 29 март 1058 г. проявил стремеж
да заздрави положението. Важна роля в оздравителните
процеси започнал да играе кардинал Хумберт, началник
на папската канцелария. При провеждането на новите
тенденции нараснало влиянието на субдякона Григорий
VII Хилдебранд, бъдещият папа Григорий VII, който ис-
кал да реформира Църквата.
Избирането на новия папа Николай II (1059 —
1061) разкрило още по-широки възможности за преуст-
ройство. Като потърсил подкрепата на онези обществени
сили, конто били недоволни от съществуващото положе-
ние: нарасналата разпуснатост на духовенството, увелй-
чилата се симония, продажбата и купуването на йерар-
хическите степени и длъжности и пр. — той пристъпил
към провеждането на известии реформи. Недоволството
на определени обществени кръгове не намаляло, защото
самият папа имал двойствена политика. Сам той станал
ръководител на Църквата под давлението на Германс-
кий император, който пък желаел да я освободи от сил-
ното влияние на едрите италиански магната.
Конфликтнее между папския престол и империята,
конто отдавна зреели, били подсилвани от много пред-
поставки. Основният въпрос обаче се свеждал до реша-
ването на въпроса за инвеститурата, за правото на импе-
раторите да въвеждат в длъжност и сан висшите духов-
ни лица — епископи и абати, което всъщност ги поста-
вило под зависимостта на светската власт. Църковници-
те проявявали вече нескрит стремеж да отхвърлят своя-
196
та зависимост от императора и да започнат самостоятел-
но да решават възникващите проблеми на християнст-
вото.
От друга страна в курията не били пресекнали наме-
ренията да подчинят светската власт на духовната, им-
перията на папството. Старата и лея за ,цд
световна катодическа монархия не слизала от дневен
ред. Теорията за двата меча била трансформизма И У40-
нието за двете глави — духовната и светската. Тенден-
цията, която се формирала, вече надхвърлила искането
за едновременно признаване на папата и императора, а
поставяла въпрсТса за превъзходството, супремацията на
папата като владетел на света. Тази идея получила опо-
ра в обстоятелството, че влиянието на папския престол
се разширило още повече след като били приобщени
към християнството нови народи и държави. Покръсте-
ни били унгарци, поляци. На него били вече подчинени
народите на Скандинавския полуостров: шведи, датчани
и^норвежци.
Проведеният пре4^1О59 г. Латерански събор издал
декрет, по силата на който единствен избмрател на папа-
та ставали не светските поземлени магнати, а конклавът
на кардинал-епископите. Императорът запазвал само
правото да утвърждава новоизбрания понтифекс. На
практика този декрет ликвидирал влиянието на едрите
земевладелци и на императора във вътрешния живот на
Църквата, в решаването на нейните устройствени и уп-
равленски проблеми.
В изпълнение на взетото решение започнало отделя-
нето на духовната институция от светската, от империя-
та. Симонията била отхвърлена. В движението за рефор-
ми нараснало значението на Клюнийското абатство в
Бургундия. Сам'ОТб ‘ПОйТеТЬо обединявало повече от 3000
абатства в Европа и прераснало в голяма духовно-поли-
тическа сила. Материалният стабилитет на монасите по-
раждал потребността от изграждане на могъща църков-
на институция, силна власт на папата, чиято воля тряб-
вало да бъде изпълнявана от всички светски господари.
Върховният ръководител на Църквата трябвало да се
превърне в абсолютен суверен. Освен това строгият ус-
197
тав на братята клюнийци, сплотил множество абатства в
Италия, Германия, Франция, Испания и Англия, изк-
лючвал всякакво вмешателство на светски сеньори и
епископи във вътрешния живот на абатствата. Братята
от абатството отправяли повелителни искания за въвеж-
дане на целибат, безбрачие на духовенството, за отхвър-
ляне на симонията. Те били радетели за духовна просве-
та. За тази цел основавали учебни заведения, откривали
библиотеки, конто постоянно обогатявали. Издигали ис-
кания за най-строга дисциплина и спазване на морала.
Идеите на клюнийското братство били реализирани
от брата на абатството Григорий Хилдебранд, който бил
избран за папа и управлявал Църквата под името Григо-
рий VII (1073 — 1085). Той бил дълбоко убеден привър-
женик на теокрацията, един от най-големите ръководи-
тели на католическата църква през столетието. Офор-
мил се като далновиден политик, стратег и тактик. Ста-
нал монах през 1047 г. и преминал на страната на клю-
нийците, защото намирал, че Църквата трябва да бъде
реформирана, за да може да ръководи цялостния живот
на Европа. Още при понтификата на Лъв IX (1049 —
1054) се превърнал във фактически ръководител на вът-
решната и външната политика на институцията. За
просперитета на папския престол използвал противоре-
чията на континента, като една част от борбите между
политическите господари сам инспирирал умело и прик-
рито.
През 1060 г. той въвел целибата, безбрачието на ду-
ховенството, като задължителен не само за монасите, но
и за свещениците. По такъв начин той гарантирал це-
лостта на църковната собственост върху земтцу. Заздра-
вил дисциплината, укрепил единството.
Вече като папа, той издал декрет прел 1075/Г. за от-
мяната на светската инвеститура. Отмени правоте на
императори и крале да утвърждават новоизбраните
епископи и абати. По силата на решението утвърждава-
нето на званията на духовните лица се предоставило
единствен© на папата. Отмяната на инвеститурата била
посрещната с недоволство от германский император
Хенрих IV (1056 — 1106), който предприел незабавни
198
мерки в защита интервенте на светската власт. По иска-
не на императора на църковния събор във Вормс през
1076 г., в който взели участие немските епископи и
аристокрацията, папа Григорий VII бил обявен за сва-
лен от престола. От своя страна папата провел църковен
събор на епископите от Франция и Италия в Рим, на
който обявил император Хенрих IV за отлъчен от Църк-
вауд, а поданиците му освободил от задължението да му
се покоряват. Започнал ожесточен конфликт между па-
пата и императора, от който умело се възползвали вра-
говете на императора.
Император Хенрих IV се оказал изолиран. Мнозинс-
твото от едрите феодали в Германия се отказали от него,
не го подкрепили голяма част от епископите и абатите.
Поради това той трябвало да търси опрощението на па-
пата. В началото на 1077 г., на 25 януари, Хенрих IV,
придружен от малка свита, облечен във власеница на
разкаян грешник, унизен, бос, в продължение на три
дни прекарал пред вратата на замъка Каноса, за да бъде
приет от папа Григорий VII. Най-сетне могъщият влас-
телин го приел и му простил греховете.
Помирение между светската и духовната власт оба-
че не настъпило. Големият конфликт не бил премахнат,
а само отсрочен. Не след дълго императорът възобновил
борбата. Папата отново лишил императора от своята
подкрепа, обявил го за свален, освободил князете от
клетвата за вярност и ги призовал да изберат нов импе-
ратор. След като разгромил новоизбрания император Ру-
долф Швабски, който паднал убит, Хенрих IV преминал
в атака. Настъпвайки победоносно в Италия, той прину-
дил папата да търси спасение в гр. Салерно, където през
1085 г. починал като изгнаник.
В резултат от дейността на папа Григорий VII Църк-
вата укрепнала и Римската курия се превърнала във ва-
жен фактор в политическия живот на Западна Европа.
През това време взаимоотношенията на Германия,
Италия и папството преминали сложен и противоречив
път на развитие и утвърждаване. Макар в различните
страни феодалните отношения да се налагали с различ-
на сила, в края на краищата те се укрепили окончател-
199
ното и започнали да определят начина на живот в гер-
манского и италианското общество. В процеса на разви-
тието и налагането на феодалните отношения Църквата
играела важна роля. В лицето на висшето духовенство
— папата, архиепископите, епископите и абатите — тя
се превърнала в едър феодален владетел, неразделна
част от управляващата феодална аристокрация. Проти-
воречията между германските императори и римските
папи, конто възникнали, имали инцидентен характер и
не изменяли сложната религиозна и социал на същност
на Църквата.
В нов етап навлязъл конфликтът за инвеститура
през последните години от живота на император Хенрих
IV. Неговият син Хенрих, бъдещият император Хенрих
V (1111 — 1125), още докато старият владетел бил жив
и воювал с Римската курия, установил връзки с против-
ниците му — папата и германските князе. Опрян на
тяхната подкрепа, през 1104 г. той вдигнал въстание.
Когато баща му починал, Хенрих V продължил борбата
за инвеститура. През 1111 година, по време на похода в
Италия, сключил договор с папа Пасхалий II (1099 —
1118), по силата на който архиепископите и епископите
се задължавали да върнат на императора получените ле-
нове и регалии. Срещу обещанието на краля да се отка-
же от инвеститура, папата се съгласил да го короняса за
император. Това породило недоволството на епископата
в Германия. Обстановката се усложнила и понтифексът
започнал да се колебае да изпълни обещаното. Вземайки
папата в плен, Хенрих V го принудил да го короняса.
Борбата за инвеститура приключила на 23. IX. 1122
г. с подписването на специален конкордат в гр. Вормс
между императора Хенрих V и папа Каликст II (1119 —
1124). Било отстъпено на папата правого на духовна ин-
веститура и прието за непоклатимо канонического изби-
ране на духовниците като изключително право на Цър-
квата. Папа Каликст II (1119 — 1124) дал съгласие им-
ператорът да присъства на церемониите при избирането
на архиепископите, епископите и абатите в граничите
на империята. Признал и правого му да дарява избра-
ния висш духовник с гражданска (светска) инвеститура.
200
В Италия, Бургундия и останалите страни на Свещената
Римска империя императорът бил лишен от намеса при
избирането на прелатите и при получаването на духовна
инвеститура. След като минали 6 месеца от получаване-
то на църковната, едва тогава той могъл да дарява свет-
ска инвеститура. Това на практика ограничавало власт-
та на императора в делата на духовенството и разширя-
вало относителната самостоятелност на Римската курия.
Папският престол бил принуден да се съобразява с
политическата обстановка в италианските земи, да ла-
вира, за да запази своите позиции. В началото на XII в.
крал Рожер, който наследил през 1101 г. Сицилия и
част от Калабрия, трябвало да отстояна своите права не
само в борбата с норманските нашественици, но и срещу
домогванията на римския папа. Военните успехи на Ро-
жер принудили папа Хонорий II (1124 — ИЗО) през
1128 г. да му даде титула херцог на Апулия. През ИЗО
г. папа Анаклет II (ИЗО — 1138) пък го признал за
крал на Сицилия, Калабрия и Капуа. Все през същата
година Рожер II (ИЗО — 1154) бил коронясан в Палер-
мо. Опрян на подкрепата на градовете, в борба с папс-
кия престол и норманските барони, Рожер II включил
във владенията си заграбените от норманите земи в Си-
цилия, а също и територии в Южна Италия. През 1139
г. папа Инокентий II (1130 — 1143), свързан с агресив-
ната политика на германските императори в италианс-
ките земи, бил принуден да го признае за крал, макар
да го бил отлъчил вече от Църквата.
Англичанинът Николай Брекшир, който бил избран
на папския престол под името Адриан IV (1154 — 1159),
бил привърженик на папската теокрация, активен бо-
рец против ересите. Когато през 1155 г. император Фр.
Барбароса му предал Арнолд Брешански, папата го ек-
зекутирал. Макар все същата година да коронясал немс-
кия крал с императорска корона, влязъл в конфликт с
него. През време на втория поход на Фридрих Барбаро-
са в Италия през 1158 — 1162 г. противоречията между
империята и папството се изострили. След смъртта на
папа Адриан IV конфликтите нараснали още повече.
В процеса на борбата бил избран нов папа — Алек-
201
сандър III (1159 — 1181), упорит защитник на теокра-
цията. Кардиналската колегия се разделила на две.
Компактната част, свързана с новия папа, била готова
да продължи борбата срещу императора, само една мал-
ка част изразила готовност за разбирателство. За да
обезвреди опасния привърженик на теокрацията, импе-
раторът свикал през 1160 г. в Павия църковен сбор, в
който взели участие предимно негови привърженици.
Съборът обявил Александър III за свален от престола, за
отлъчен от Църквата. За папа бил избран кардинал Ок-
тавиан под името Виктор IV (1159 — 1164). Папа Алек-
сандър III отлъчил Виктор IV и Фридрих Варбароса от
Църквата, заедно с техните привърженици. В края на
1160 г. всички държави в Западна Европа признали за
законен папа Александър III. През 1165 г. на сейма във
Вюрцбург, в който освен императора участвали германс-
ки епископи и князе, било обявено тържественото отде-
ляне завинаги от „схизматика Роланд" (гражданского
име на папата). За папа бил избран Пасхалий III (1164
— 1168). Към решението на Вюрцбургския събор се
присъединил английският крал Хенрих II, но това не се
отразило върху позициите на епископата в Англия.
През 1166 — 1168 г. император Фр. Варбароса за
четвърти път навлязъл в Италия и завладял Рим. Алек-
сандър III, преоблечен като поклонник, избягал в Бене-
вент. Заедно със съпругата си Беатрис император Фр.
Варбароса бил отново коронясан с императорска корона
в катедралата „Св. Петър" в Рим. Наскоро след корона-
цията сред армията избухнала опустошителна чума, ко-
ято заставила завоевателя да напусне с бягство Италия.
Това активизирало неговите противници, конто през
1164 г. образували известния Веронски съюз. Импера-
тор Фридрих Варбароса обаче продължил борбата. След
смъртта на Пасхалий III той организирал избирането на
нов папа, Каликст III (1168 — 1178). В същото време
той започнал преговори с Александър III. През 1174 —
1178 г. императорът преминал за пети път Алпите и
навлязъл в Италия. Поражението, което претърпял в
битката при Леняно (1176 г.), както и неуспехите, кон-
то понесъл, го принудили да признае Александър III за
202
I
законен папа. Мирът между двамата противници бил
сключен в 1177 г. във Венеция. Каликст III признал
върховната власт на папа Александър III. Следващата
1179 г. бил проведен третият Латерански събор. Меж-
дувременно бил издигнат нов антипапа, четвърти под-
ред — Инокентий III, но наскоро и той трябвало да
признае върховната власт на законния папа. Несломи-
мият понтифекс Александър III успял да се измъкне
невредим и от редица конфликти, отново победил в не-
равната битка с императора.
След смъртта на папа Александър III, който, както
видяхме, бил принуждаван неведнъж да бяга от „вечния
град", политическата конюнктура продължавала да бъ-
де нестабилна, а в някои отношения дори се влошила.
Папа Луций III (1181 — 1185), който наследил Алексан-
дър III, могъл да прекара сравнително кратко време в
столицата. За разлика от него Урбан III (1185 — 1187)
през двегодишния си понтификат не успял да влезе в
Рим нито веднъж. Папа Григорий VIII, който стоял на
престола само няколко месеца, също така не смогнал да
седне на апостолското седалище. Едва папа Климент III
(1187 — 1191) успял да се настани в папския дворец, но
отношенията между папството и светската власт не се
подобрили.
Папата и императорът отново се сблъскали във
връзка с наследството на маркграфиня Матилда. Не мо-
гъл да реши въпроса и Третейският съд, към който те се
обърнали с молба да ги помири. Различии позиции били
застъпени по избора на Трирския архиепископ. Не бил
посрещнат с добро чувство и годежът на Хенрих VI,
единствения син на император Фридрих Варбароса, с
Констанция, вуйна и предполагаема наследница на Вил-
хелм II, краля на Неапол и Сицилия. Папската облает
продължила да бъде ябълка на раздора за обединяване
на двете държави в едно цяло. При това положение Ур-
бан III (1185 — 1187) на два пъти отклонявал искането
на императора да бъде коронован неговият син Хенрих.
Поради очевидни прест'ъпления папа Урбан III решил да
привлече императора на съд, но германският епископат
застанал зад Фр. Варбароса и принудил папата да отстъ-
203
пи. Пораженията на кръстоносците в Йерусалим нака-
рали папа Климент III да даде съгласие да коронова
Хенрих, но това било направено от папа Целестин III
(1191 — 1198) едва след смъртта на Барбароса.
Най-висок връх в условията на развития феодали-
зъм достигнало папството при понтификата на Инокен-
тий III (1198 — 1216), властен и амбициозен аристок-
рат, поставил си за задача да наложи господството на
Римската курия над целия християнски свят, да подчи-
ни светската власт на духовната. В изпълнение на гран-
диозния теократичен план, който си поставил, той за-
почнал да се меси активно в живота на европейските
владетели и да ги привлича под папската власт. Като се-
ньор на Сицилийското кралство и наставник на Фрид-
рих II, той го подчинил на своите замисли. Борбата, ко-
нто се разгоряла през 1197 г. за императорската корона,
той използвал умело за отслабване на светската власт.
Поддържайки кандидатурата на Ото IV, той отлъчил от
Църквата Филип Швабски Хохенщауфен, убит през
1208 г., а неговият противник заел престола. Влиянието
на папата в Германия било утвърдено. Успял да ликви-
дира автономията на гр. Рим и да наложи своята воля
над пределите на Апенините.
Кралете на Франция, Англия, Португалия, Арагон
признали неговата върховна власт. Затвърдил своето
господство в Дания, Полша и редица други страни, папа
Инокентий III организирал Четвъртия кръстоносен по-
ход (1202 — 1204) като мълчаливо приел неговото отк-
лонение към Константинопол. След падането на Конс-
тантинопол през 1204 г. той пристъпил към покорява-
нето на Константинополската църква. Възползвайки се
от военните възможности на Латинската империя, той
пристъпил към осъществяването на своята идея за нала-
гане господството на католическата църква в православ-
ии я свят.
Папа Инокентий III водил безмилостна борба за
смазване на еретическото движение. През 1209 г. орга-
низирал кръстоносен поход срещу албигойците в Южна
Франция, влезли в историята под названието Албигойс-
ки войни, продължили с прекъсване от 1209 до 1229 г.
204
След като френският крал Филип II Огюст отказал да
вземе участие в похода, призовал германский император
и английский крал да се включат в акцията. Френският
владетел, който не желаел да се засили влиянието на
папския двор във Франция, респективно в Лангедок,
взел необходимите мерки и походът фактически пропад-
нал и не бил осъществен в онези мащаби, в каквито бил
замислен. Северофренските барони, начело със Симон
дьо Монфор, организирали 50 000 армия, която нахлула
в Южна Франция. Раздробеността, която съществувала,
както и социалното разслоение сред населението осигу-
рили успеха на кръстоносците. Паднали гр. Безе и Ал-
би, център на движението. Победите на Симон дьо Мон-
фор принудили графа на Тулуза Раймунд VII да влезе в
съюз с краля на Арагон Педро, който се безпокоял от
претенциите на ръководителя на бароните кръстоносци.
През 1213 г. при Мюра С. дьо Монфор разгромил коали-
цията и завладял Тулуза и Монтобан. Везмилостната
разправа с еретиците обаче предизвикала недоволството
на населението, което се организирало за отпор. Рай-
мунд VII, подкрепян от английския двор, освободил Бо-
кер и застанал начело на въстанието, което обхванало
Тулуза. През 1218 г. С. дьо Монфор бил убит. Крал Лю-
довик VIII решил да се включи в похода и да смаже ал-
бигойците. Борбата приключила с покоряването на зна-
чителна част от Лангедок.
През 1204 г. папа Инокентий III фактически поста-
вил началото на инквизицията като специална съдебна
институция за смазване на еретического движение. За
тази цел той възложил на ордена на цистерцианците да
създаде специален съд за изкореняване на ересите в
Южна Франция, макар папа Хонорий III (1216 — 1227)
да я въвел и в италианските земи. Инквизицията била
изградена като съдебна институция.
Смъртта на папа Инокентий III отбелязала края на
папското могъщество в Европа. Наследникът му Хоно-
рий III, бидейки отстъпчив по темперамент и характер,
се стремял да избягва конфликтите. Затова той се съгла-
сил да короняса за император през 1220 г. Фридрих II
(1212 — 1250), макар последният да бил дал обещание
205
пред Инокентий III да не осигурява за синовете си коро-
ните на Сицилия и Германия. Въпреки желанието си да
бъде организиран кръстоносен поход, одобрил решение-
то на Фридрих II да не участва в него независимо от то-
ва, че предварително обещал да се включи в тази иници-
атива.
Папа Григорий IX (1227 — 1241), който заел престо-
ла след смъртта му, действително проявявал по-голяма
решителност. Той не се подвоумил да отлъчи от Църква-
та император Фридрих, когато отказал да участва в
Шестия кръстоносен поход (1228 — 1229). В отговор на
този акт той вдигнал въстание в Рим и завладял някои
области от папските територии. Подкрепян от ломбард-
ците, папа Григорий IX навлязъл в Апулия. Като се за-
върнал от кръстоносния поход, императорът разбил
папските войски и ги прогонил от владенията, конто
считал за свой домен. Притиснат от неблагоприятната
обстановка, Григорий IX сключил през 1230 г. Сенжер-
менския мирен договор.
Продължавайки теократичната политика на своите
предшественици, папа Григорий IX смазал антипапски-
те движения, обхванали Рим през 1234 — 1235 г. През
1232 г. той поел ръководството на инквизицията, преус-
троил нейната организация, като я институционизирал
и я предал в ръцете на доминиканския орден. През 1232
— 1234 г. той провел кръстоносен поход против щедин-
гите, а през 1234 г. издал нов сборник на папските дек-
реталии.
Папа Целестин IV, който заел престола след негова-
та смърт, ръководил Църквата едва 17 дни и след това в
продължение на две години престолът бил вакантен.
Папа Инокентий IV (1243 — 1254), убеден привърже-
ник на идеята за папска теокрация, се сблъскал с импе-
ратор Фридрих II Хохенщауфен и воювал ожесточено с
него. В Лион, където избягал, той свикал в 1245 г. Все-
ленски събор, в заседанията на който обявил императо-
ра за еретик и призовал да бъде организиран кръстоно-
сен поход за залавянето му. В борбата срещу императора
използвал италианските градове, който искали да отх-
върлят диктата на завоевателя. Призовал за подкрепа и
206
германските претенденти за престола. Когато Фридрих
II починал, продължил да се бори с приемниците му —
Конрад IV и Манфред. Ако и да враждувал с германски-
те владетели, постигал разбирателство с тях в общата
борба за покоряване на прибалтийските славяни, дви-
жен от желанието да разшири влиянието на папския
престол.
Следващият папа, Александър IV (1254 — 1261),
макар да се опитвал да започне преговори с Конрад IV,
бил принуден да продължи войната с империята. В Гер-
мания било установено междуцарствие, свързано с бо-
ричканията за престола на двама претенденти — Ричард
Корнвалис и Алфонс X Кастилски. През 1258 г. сици-
лийските барони предложили на Манфред, който вою-
вал в Италия, корона. Наследникът на Александър IV,
папа Урбан IV (1261 — 1264), поставил короната върху
главата на Карл Анжуйски, който бил противник на
Манфред. Това не могло да не разпали още повече про-
тиворечията. Войната продължила с нова сила.
При Климент IV (1261 — 1264) войната приключи-
ла. Това станало след смъртта на Манфред през 1261 г.
в битката при Беневент. При Скуркол в 1268 г. Конра-
дин, племенник на Манфред, претърпял поражение и
попаднал в плен, а след това бил екзекутиран в Неапол.
Династията на Хохенщауфените преустановила своето
съществуване. Овакантената корона на Сицилия преми-
нала в ръцете на Карл Анжуйски.
Основната грижа на папа Григорий X (1271 — 1276)
била да освободи Божия гроб от неверниците. Приемни-
ците му Инокентий V, Адриан V, Йоан XXI (1276 —
1277) провеждали унията, сключена на Лионския цър-
ковен събор между православната и католическата цър-
ква. Новият папа Николай III (1277 — 1280) предявил
спрямо византийците редица искания, в това число и
признаването на филиокве, което пожелал да бъде
включено в Символа на вярата. Папа Мартин IV (1281
— 1285) решил да организира поход срещу Византия,
отлъчил от Църквата император Михаил Палеолог като
„виновник за схизмата и ересите". В отговор на папска-
та акция византийският император премахнал от дип-
207
тиха името на папата. При Хонорий IV (1285 — 1287)
Арагонската династия се утвърдила в Сицилия, а при
Николай IV (1288 — 1292) папството загубило своите
позиции в Палестина. След смъртта на Николай IV пап-
ският престол останал вакантен дълго време.
Монашески ордени. Паралелцо с укпепване мощта
на папството нараснала ролята на различните монашес-
ки ордени. По своето устройство по начина на живот,
който водели, ордените се оформили в три групи. Една
част от тяХ^ бедняшкитЭ, осигурявали своето препита-
ние чрез добровблните дарения, конто получавали от
вярващите. Абатствата, в конто водели организацион-
ния си живот, притежавали само най-необходимото за
поддръжка. Зародилиже се пак във връзка с кръстонос-
ните походи^рицарски ордени съчетавали рицарството
монашеския н'й’ган на живот. Изградени върху принци-
па на централизацията, те се ръководели от генерали,
гросмайстери, а в отделни области — от провинциали,
ландмайстери. Една трета трупа ордени притежавала
светски и, монашески черти. По начало техните членове
продължаваЛи дгг живеят сред хората, извън абатствата,
но се отличавали с провеждането на особени упражне-
ния, спазвали изискванията на аскетизма и пр.
Между бедняшките ордени важна роля играел ор-
денът на францисканцитё, основан от св. Франциск
Асизски (1182 — 1226) през 1207 — 1209 Г-JB Италия
върху основата на ордена на миноритите. През 1212”г.
било обособено женско отделение в ордена — на клари-
синките, а през 1221 г. към него се присъединили чле-
новете на братството на терциарите, специфичен светс-
ки религиозен орден. Уставът на францисканците бил
утвърден през 1223 г. от папа Хонорий III. Членовете
на ордена ходели облечени с кафяви вълнени раса, пре-
пасани с обикновени върви. Обути били със сандали на
бос крак. По такъв начин с личния си пример те иска-
ли да опровергаят обвиненията на еретиците за охол-
ния живот на духовенството, за неговата разпуснатост.
В борбата срещу еретиците те произнасяли проповеди,
организирали диспути. Участвали и в процесите на ин-
квизицията. В различните страни на Европа към среда-
208
та на XIII в. имало 1100 абатства.
Друг орден бил този на основан от
св. Доминик Гусман (1170 — 1231), но утвърден от папа
Хонорий ТП през 1216 г. Ако и да не давал обет за бед-
ност, той бил обявен за бедняшки. В борбата срещу ере-
сите доминиканците взимали активно участие. През
1227 г. им била възложена задачата да проповядват и
изповядват населението във всички страни. Малко по-
късно, през 1232 г. орденът поел организацията на инк-
визиционните съдилища, поради което се превърнал в
ударен юмрук на Църквата в нейните усилия да смаже
ересите. Доминиканци^те се ръководели непосредствено
от папата. Опрян на подкрепата на папския престол, ор-
денът упражнявал контрол върху дейността на универ-
ситетите. От редовете на доминиканците, който сами се
назовавали „псета господни", излезли крупни предста-
вители на католическата теология като св. Тома Аквин-
ски, Алберт Велики и др. Като се започне от XIII в. на-
сетне, орденът развил широка мисионерска дейност не
само в Европа, но и в Азия.
Наред с францисканците и доминиканците в исто-
рията на католическата църква значителна роля започ-
нал да играе кармелитският орден, основан от кръстоно-
сеца Бертхолд от Калабрия около 1156 г. в Палестина.
Към 240 г. орденът се преместил в Западна Европа и по-
ложил основите на свои абатства в почти всички страни.
Те развивали както апологетическа, тъй и мисионерска
дейност.
В структурата на големите бедняшки ордени се
включили и т. нар. вилхел^ити, основани около 1156 г.
от Вилхелм Аквитански, както и т. нар. ямбонити, на-
чалото на който поставил Йоханес Бон от Мантуа (1168
— 1249). Между вилхелмити и ямбонити възникнали
остри противоречия, конто подкопавали единството на
ордените. Поради това през 1256 г. папа Александър IV
обединил всички дребни ордени в едно общество, в ор-
ден на августинците. Покровителстван от папата, орде-
нът на августинците започнал да развива дейност в раз-
личните страни на Европа.
За разлика от големите бедняшки ордени, конто иг-
f Г*
14. История на средновековния свят 209
раели голяма роля в Горбата срещу еретическите движе-
ния, сравнително по-ограничено било въздействието на
картезианци, цистерцианци, премонстранци др. Jiame-
Зианският орден, основан през 1084 г. от Бруно от
Кьолн в'Шартрьоз, Южна Франция, бил официално ут-
върден през 1176 г. и се превърнал в един от едрите по-
землени собственици. Продажбата на известния ликьор
„шартрьоз", приготвян в абатствата на ордена, осигуря-
вал значителни доходи на Църквата.
Цистерцианският орден, основан през 1098 г. от
абат Роберт Моесм в Цистерциум, недалеч от Дижон във
Франция, спазвал устава на Бенедикт Нурсийски. Абат
Алберих заменил черните одежди на монасите с бели, а
приемникът му Стефан Хардинг въвел нов статут, по си-
лата на който бедността била издигната във върховен
идеал. Крупен представител на ордена бил св. Бернард
Клервоски, който написал нов устав на ордена. Конгре-
гацията на цистерцианците, наричани по името на св.
Бернард Клервоски бернардинци, се разпространила в
голяма част от страните на Европа. В началото на XIV в.
броят на абатствата на ордена, макар да надминавал 700
мъжки и девически, започнал да намалява.
Премонстранците, свързани с дейността на Роберт
Ксантски, коренят своето начало в 1120 г., когато се
създава самият орден. Укрепването му се намира във
връзка с издигането на Роберт Ксантски за Магдебургс-
ки архиепископ през 1126 г. Конгрегацията на премонс-
транците се разпространила в Германия.
Важна родя в утвържд аванетр на обществените от-
ношения играли рицарските ордени — йоанти, тампли-
ери, тевтонци. В отделяйте страни се наложили и някои
по-малки ордени като грандмонти, антонити, фонтефро-
ти, хумилиати, тринитарии, мерцедарии, хоспиталити,
сервити, бегини, бегарди и др.
В новата обстановка, свързана с кръстоносните по-
ходи, нов смисъл придобило и рицарството.
Теологична система на образование, наука и култу-
ра. Едно от най-значимите дела на католическата църк-
ва бйТОИзГраждането на учебните заведения, на универ-
ситетите, а чрез тях и на образованието и просветата, на
210
науката и цудтурата. Първите университети в Западна
Европа се появили по инициатива на духовенството, с
подкрепата на папския престол, на архиепископствата и
епископствата в най-напредналите държави. По прин-
цип образованието — висше, средне и начално, било
предоставено на Църквата, която се заела с неговото ор-
ганизиране. Като единствено образовано съсловие през
средновековната епоха, духовенството преподавало в
училищата и другите учебни заведения. Те, служители-
те на клира, преписвали различии видове документи в
административное служби на държавния апарат, под-
готвяли книги. Запазените от XII — XIII в. ръкописни
книги само във Франция надхвърлят десетки хиляди.
Усъвършенстването на обществените отношения
създало по-благоприятни условия за развитието на учеб-
ного дело и научната дейност. Наред с традиционните
средновековни учебни заведения с двете степени на обу-
чение: тривиум и квадривиум, започнали да се откриват
нови учебни звена. Следвайки традициите на Боеций и
Касиодор, нисшата степей на обучението, тривиум, обх-
ващала изучаването на граматика, риторика и диалек-
тика, а висшата, квадривиумът — аритметика, геомет-
рия, астрономия и музика. Ако през ранното среднове-
ковие доминирал тривиумът, през новия етап в истори-
ята на обществото, особено от XIII в. насетне, общообра-
зователната система започвала с квадривиум.
Самите средновековни университети били ново явле-
ние, действителен феномен в живота на западноевро-
пейского феодално общество. Наистина в Константино-
пол функционирала с известии прекъевания от 425 до
1453 г. прочутата Магнаурска школа. Но университети-
те, конто се появили в Европа през XII в. не продължи-
ли античните традиции в образованието, а представля-
вали продукт на новите условия изобщо и по-специално
на урбанизацията. Терминът „университет" (universitas)
първоначално означавал обединение на хора с общи ин-
те реси, извоювали свой правей статус в обществото.
През 1237 г. било въведено понятието studium generate,
висше учебно заведение, което си извоювало широка из-
вестност. В изграждащата се университетска общност се
211
оформили два типа университети. Първият тип били
обцкновени университети, признати по сыДёствуващия
обичай (ex cosuetudine), конто постепенно се усъвър-
шенствали и се налагали като авторитетни средища за
просвета и наука. Другият вид получавали привилегии
от Римската курия, от папата, от императора, от крале-
те и сеньорите. Завършилите придобивали правото да
преподават във всяко учебно заведение (jus ubique
docendi).
В италианските университети около средата на XIII
в. се оформили две конфедерации на студентите. Едната
била на учещите се от Италия (universitas
citramontanorum), другата — на студентите, конто прис-
тигали от другите страни (universitas ultramontanorum).
Макар преподавателите, от една страна, и градските
власти, от друга, да гледали с подозрение на студентски-
те гилдии и техните претенции, в края на краищата сту-
дентските организации поели ръководството на универ-
ситетския живот. В университетските събрания гласува-
ли само учещите се, докато преподавателите били лише-
ни от това право. Студентските власти контролирали
учебния процес и нарушенията, конто възниквали, би-
вали санкционирани.
Университетите се специализирали в различии кло-
нове на хуманитарните науки. Парижкият университет
държал палмата на първенството в областта на теологи-
ята, Болонският — на правото. В Парижкия универси-
тет била изградена солидна организация на преподава-
телите. Това оказало влияние върху характера на препо-
даването. Движени от желанието да издигнат нивото на
преподаването, професорите включили допълнителни
изисквания към подготвителния факултет по изкуства-
та. За разлика от конфедерацията в Болоня „нациите"
на факултета по изкуствата в Париж били разпределени
фактически в четири профила: френска, пикардийска,
норманска и англо-германска. В тях били включени
преподаватели с различии степени, като се започне с ма-
гистъра и се стигне до професора. До това структурира-
не на преподаването се стигнало поради обстоятелство-
то, че тук студентите не могли да участват в гласуване-
212
то, както и в диск усните.
Устройството на старшите факултети — теологичес-
ки, правей, медицински, не било извършено по „на-
ции", а било свързано с придобиването на научни степе-
ни. Подготвящите се магистранти се включвали в свои-
те „нации" едва с получаването на докторска степей, ко-
ято им гарантирала правото да станат членове на стар-
ши факултети. Университетите в Пиза, Флоренция, Па-
вия разделяли управлението между преподаватели, сту-
дента и муниципалитет. Уставът предвиждал участието
на студентите в управлението. По принцип обаче, про-
ректорите били натоварени с голяма власт, но понеже
били избираеми, характерът на взаимоотношенията
между студенти и преподаватели бил по начало демок-
ратичен.
Поради своите несъмнени образователни преиму-
щества Парижкият тип университет послужил за модел
при формирането на университетите в Оксфорд и Кемб-
ридж. В английските университети традицията на коле-
жите, създадени в Париж в края на XII в., получила
много добро развитие и утвърждаване. В Париж коле-
жите се появили под формата на благотворителни инс-
титуции при болниците за обучаване на социално слаби
служители на Църквата, духовници. Капеланът на крал
Луи IX, Робер дьо Сорбон, през 1253 г. основал колеж-
общежитие за магистранти по теология. Отначало били
приети едва 16, а след това — 36 души. В колежа-обще-
житие влизали не само бедни студенти, но и бакалаври,
доктори и др. Самоуправляващата се колегия, която би-
ла създадена, предоставила възможност за живеене не
само на студенти, но и на професори. В колежа се чете-
ли лекции, провеждали се изпити. Процесът на обуче-
нието продължавал десет годни и приключвал със защи-
та на докторат. По името на капелана Робер дьо Сорбон
този тип колеж-общежитие получил названието Сорбо-
на. По неин образец били изградени колежите в Окс-
форд и Кембридж. Възникнали и други видове универ-
ситети в Европа.
Университетите се развивали, усъвършенствали и
утвърждавали като висша форма на обучение за подго-
213
товка на специалисти в различните науки. В края на
XIV в. се появило съвременното значение на думата
университет. Това станало в Германия. Под университет
започнала да се разбира не само цялата школа, но и част
от нея, включително и отделен факултет, нация.
Средновековната наука, развивана от католическата
църква, включвала както природни — астроном ията,
физиката, геометрията, математиката, тъй и хумани-
тарни науки. Процъфтяла теологията, а в тясна връзка
с нея и философията, етиката, историята. Духовният
живот, регулиран от Църквата, поставял пред теолозите
задължението да обхванат и приведат в единство слож-
ността и многообразието, многоликостта и необхватност-
та на света като цяло. Природата, която в миналото не
винаги привличала достатъчно вниманието на учените,
се превърнала в предмет на повече или по-малко регу-
лярно изучаване. Не малка роля за промененото отно-
шение към науката изиграло обстоятелството, че начело
на духовната власт заставали папи интелектуалци, а в
някои случаи и хуманисти. Не става дума само за папа
Григорий VII или Инокентий IIIV. Един папа, Бонифа-
ций VIII, бил великолепен правист, голям познавач на
канонического право. Григорий XI познавал теорията
на социалното управление. Много интересен ръководи-
тел на Църквата бил папа Климент VII, който не бил ро-
мантик, а с целия си разум наблюдавал реалните проце-
си, конто се извършвали. Когато му представили млад
теолог, студент в Парижкия университет, папата казал:
„Каква глупост принуждава човека да губи толкова вре-
ме напразно. Всички тези богослови са същински фан-
тасти“. Германец по произход, този понтифекс изразил
настроенията на канонистите, привлечени в двореца на
Авиньон.
Науката, преподавана в средновековните универси-
тета, била наречена схоластика. Названието й произли-
за от гръцката духа „от]оХа<ткод“, която означава
„школски**, „школска философия**. Основна задача на
схоластиката била апологетическа: да докаже правота-
та, научната обоснованост на християнската вяра и да я
защити от нападките на еретици, отпаднали от Църква-
214
та, скептици и атеисти. В подкрепа на своите идеи схо-
ластиците използвали теоретичното наследство на древ-
ногръцката философия, присЪособявали теориите на
Платон и Аристотел и ги съобразявали със своето време.
Културата на Европа започнала да се обновява. Върху
основата на християнския светоглед различии съставки
на античната философия били обработени, осмислени и
придобили нов смисъл, християнски. Според оценката
на медиевиста философ Л. М. де Рийк, дадена в труда
му „Философията на средновековието", издадена в Лай-
ден през 1985 г., схоластическата философия била „ра-
ционално изследване на последните реалности, а също
така и на най-фундаменталните причини и принципи на
вещите". Рационалното познание се награждало върху
принципите на диалектиката, която започнала да се
изучава интензивно и задълбочено. Това направление
намерило своите изявени представители в лицето на Ан-
селм от Везата, Беренгарий Турийски и редица други
учени-философи.
В процеса на синтезирането на антични и среднове-
ковни знания, на изучаването на обективната действи-
телност при новите условия възникнали две философски
течения: номинализъм, представляван от Йоан Росце-
лин (ок. 1050 — 1122), Пиер Абелар (1079 — 1142) и
др., и реализъм със св. Анселм Кентърбърийски (1033
— 1109), Уилям от Шампо и др. Реализмът приемал
обективното съществуване на действителността и нами-
рал, че тя може да бъде превърната в обект на изследва-
не. Философите реалисти смятали, че общите понятия,
универсалиите, предхождали появата на единичните яв-
ления и определяли самата същност на нещата, тяхното
битие. Не друг, а св. Анселм Кентърбърийски отстоявал
тезата за абсолютното единство на света. За разлика от
реализма, номинализмът не приемал битието, съществу-
ването на универсалиите, на общите явления. Неговите
представители поддържали, че универсалиите представ-
лявали звукова проява на думата, те били създадени от
нашето мислене и не отразявали действителните качест-
ва на нещата. Реално съществували само или единстве-
но отделяйте неща и техните индивидуални свойства.
215
Дискусията за универсалиите, за общите идеи и
принципи, не протекла напразно. В усилията да се дос-
тигав до истината нараснало значението на човешкия
разум, на метода на анализа, на систематизацията на
натрупаните знания. Увеличила се ролята на дедуктив-
ния метод, предполагащ използването на няколко усло-
вия, а именно: съвкупност от основни понятия и поста-
новки, въвеждане на логически методи за достигане на
изводи и систематизиране на направените заключения.
Развила се силогистиката, обхващаща две предпостав-
ки, от конто се прави общо заключение.
В развоя на схоластиката се очертали два основни
етапа. Първият, предварителният, наричан период на
ранната схоластика, а вторият, приеман за разцвет на
схоластиката. Те били обаче неразделно свързани по-
между си и протачали под знака на единното законо-
мерно развитие на обществената мисъл, на философията
и теологията.
Кентърбърийският архиепископ св. Анселм, прие-
ман за баща на схоластиката, определил основната й за-
дача с историческите думи: „вярвам, за да разбера"
(credo ut intelligam). Вярата той схващал като процес на
търсене на знанието (fides, qu erens intellectum). По та-
къв начин архиепископът реабилитирал ролята на разу-
ма в цялостния процес на теологичното познание. В сво-
ите трудове той разглеждал догмата за изкуплението и
доказвал, че въплъщението на Божия Син, Иисус Хрис-
тос, било средство за възтържествуване на Божията
правда заради оскърблението, нанесено чрез грехопаде-
нието на прародителите.
Център на схоластичната наука станала Шартрска-
та школа, основана от Фулбер в края на X в. В нея се
изучавала библейската книга „Битие“, въз основа на ко-
ято се развивала християнската космогония. Проучвали
се също така трудовете на Сенека, Боеций, Макробий,
Беда Преподобии и особено на Августин Блажени. Ато-
мистиката на Демокрит също така занимавала умовете
на схоластиците. Много голяма роля за развитието на
образованието изиграли Гийом от Конш (1080 — 1145),
Иоан Солсбърийски (1115 — 1180). Жилбер дьо ла Пор
216
(1076 — 1154) разработвал гносеологическата проблема-
тика на натурфилософията.
Най-големият разцвет на схоластиката бил свързан
с Алберт Велики (1193 — 1280), св. Тома Аквински
(1227 — 1274), св. Джовани Фиданца Бонавентура (1221
— 1274) и др. В своето научноизследователско дело те
обогатявали идеологията на католическата църква, про-
явявали стремеж да я приведат в съответствие с инте-
лектуалното равнище на своята епоха. В преподавателс-
ката си дейност те използвали модерни методи на обуче-
ние, подкопавали несигурните авторитети и давали
простор на мисълта.
Алберт Велики бил бележит германски философ и
теолог, учен-схоластик. Роден в Лауинген, Швабия, в
семейство на граф, свързан служебно по всяка вероят-
ност с династията на Хохенщауфените. За първоначал-
ното му образование не се знае нищо положително.
Предполага се, че се е обучавал в едно от училищата при
местното абатство. Към 1212 г. постъпил в университета
в гр. Паду а, чийто юридически факултет се славел със
своите модерни методи на обучение в цяла Европа. Вре-
мето си посветил специално на изучаването на Аристо-
тел. Около 1223 г. бил приет за член на ордена на доми-
никанците, но продължил да се занимава с научна дей-
ност. Обект на научните му дирения станали трудовете
на църковните отци, конто студирал системно и задъл-
бочено. Изучавал и произведенията на еретиците Арий,
Савелий, Пелагий, Беренгарий, подлагайки ги на самос-
тоятелен критичен анализ.
През периода 1228 — 1230 г. Алберт Велики препо-
давал логика, етика и физика в университета на гр.
Кьолн. Коментирал също така текстове на Светото Пи-
сание и сентенции на Пиер Ломбардски. Изпълнявайки
задачи на ордена, четял лекции във Франция и Герма-
ния, респективно в университетите на Страсбург, Фрай-
бург, Регенсбург, Хилдесхайм, Париж. Алберт Велики
се прославил като голям преподавател и привличал слу-
шатели от различии страни на континента. През 1245 г.
по разпореждане на ордена негов ученик станал св. Тома
Аквински, който го съпровождал неотстъпно в различ-
217
ните му пътешествия. През същата година постъпил в
Парижкия университет и оглавил катедрата по теоло-
гия. Макар лекциите му да се ползвали с огромна попу-
лярност, през 1248 г. се завърнал в Кьолн, където про-
дължил преподавателската си дейност. Назначен през
1254 г. за провинциал на ордена на доминиканците, той
трябвало да посещена абатства и градове и да произнася
проповеди, да привлича нови членове на братството.
Оценил високо неговата разнородна дейност, в 1260
г. папа Александър IV го ръкоположил за епископ на
Регенсбург. През 1268 г. се преместил във Вюрцбург,
където развивал редовна проповедническа дейност. По-
чинал в Кьолн.
Кръгът на научните занимания на Алберт Велики
бил сравнително широк. Той разработвал проблеми на
астрономията, физиката, метеорологията, географията,
ботаниката, зоологията, физиологията, анатомията,
психологията, логиката, етиката, метафизиката, теоло-
гията. Между многобройните трудове, конто написал, се
открояват „Кодекс на теологията", „За причините и въз-
никването на всеобщото", „За растенията" и др. Всест-
ранно образован, учен-теолог, той давал солидна обос-
новка на тезите, конто разработвал. Привличал пости-
женията и на древните науки. Трудовете му разкриват
степента на научната мисъл в Западна Европа през XIII
в. Заради високата им стойност съвременниците го на-
ричали „универсален доктор".
Голям представител на средновековната схоластика,
Алберт Велики се стремял да преориентира традицион-
ния августинизъм съобразно изискванията на новия
етап, в който навлязло средновековното общество, етапа
на рационалната обосновка на обществените явления.
Свързвайки християнството с учението на Аристотел,
той обосновавал с аргументи на разума постулатите на
Откровението. Философ-рационалист, той тръгвал от
предпоставките, че науката като естествено Божествено
откровение се съгласува имплицитно със свръхестестве-
ното Откровение. Без да смесва науката и теологията,
знанието и вярата, мислителят проявявал последовате-
лен стремеж да мотивира тяхното единство. Осъждайки
218
принципите на авероизма, той отричал идеята за вроде-
ността на знанията и отстоявал разбирането, че била
вродена само способността на човека да опознава дейст-
вителността.
Според Алберт Велики душата била форма на безте-
лесна субстанция. В тази връзка той приемал, че най-
висша обективация на нематериалното е Бог, Причин-
ният Принцип. Поддържал тезата за сътворяването на
света от Бога и отхвърлял учението на Аристотел, спо-
ред което светът е вечен и безначален. За него Божието
съществуване могло да бъде доказано с аргументите на
разума. В подкрепа на становището си търсил доводи в
т. нар. космологическо доказателство за Божието съ-
ществуване, според което Първодвигателят е основна
причина за съществуването на света.
Алберт Велики търсил основанията на морала в доб-
рата воля, в знанията и разума, като към тях добавил
вярата, надеждата и любовта. Следвайки Блажни Авгус-
тин, той поддържал възгледа за свободата на волята, ка-
то приемал, че спасението зависело от благодатта Бо-
жия. В съответствие с духа на ранната схоластика той
възприемал редица принципи на платонизма и неопла-
тонизма. Първото пълно събрание на съчиненията му в
21 тома излиза през 1651 г.
Възприел учението за двойствения характер на ис-
тината, Алберт Велики отстоявал разбирането за несъв-
местимостта между науката и теологията. „Принципите
на физиката — писал той в труда си „Метафизика" — не
съответстват на теологията". Алберт Велики имал голе-
ми заслуги за популяризиране идеите на арабските ме-
дици и математици в Западна Европа. В резултат от
прочитането на неговдте произведения, Данте Алигиери
се запознал с идеите на Авероес и на редица други твор-
ци от арабския свят. Сложна и противоречива личност,
той оказал силно влияние върху св. Тома Аквински. За-
ради голямото си дело бил наречен „Велики": Doctor
universalis.
Св. Тома Аквински, ученик и последовател на Ал-
берт Велики, станал най-крупния теолог на католичес-
ката църква през средновековието, неин признат идео-
219
лог. Произхождал от семейство на италиански граф и
подобно на някои свои съвременници влязъл в ордена
на доминиканците. През 1245 — 1248 г. учил в Париж,
а през 1248 — 1252 г. — в Кьолн, където слушал лекци-
ите на Алберт Велики. В Парижкия университет, къде-
то постъпил 1256 г., се борил срещу гражданските тен-
денции в образованието и обосновавал идеята за превъз-
ходството на вярата над разума, за подчиняване науката
на теологията. В продължение на 10 години преподавал
теология в различии италиански градове — Анани, Ор-
вието, Рим, Витербо. През 1269 г. той отново се завър-
нал в Париж, където се установил като преподавател в
университета. Свързан с официалната линия на католи-
ческата църква, св. Тома повел борба срещу последова-
телите на Авероес. Дискутирал със Сигер Брабантски,
Джон Пекхем и др. Завърнал се в Италия, където жи-
вял до навечерието на своята смърт. Той починал, пъту-
вайки за Лион, за да участва в заседанията на вселенс-
кия събор, свикан в този град.
Св. Тома Аквински написал редица фундаментални
теологически и философски трактати: „Кодекс на теоло-
гията“ (Sumina theologiae), „Против езичниците" (Sum-
ma gentiles), „Университетски спорове" (Questiones dis-
putae), „За битието и същността" (De ente et essentia),
„За единството на интелекта против авероистите" (De
unitate intellectus contra Averoistos) и др.
Социално-политическите, философските и др. кон-
цепции на св. Тома Аквински били сложни и в редица
отношения противоречиви. Свързан с управляващата
аристокрация, бранещ официалните идеи на среднове-
ковието, той разглеждал установения строй като най-
добрия от всички възможни светове. Провеждайки пове-
че или по-малко последователно това разбиране, той
призовавал населението към подчинение и покорство.
В същото време „ангелският доктор" прокарвал ня-
кои разбирания, конто контрастирали на официалните
интереси на господстващата аристокрация. В неговата
концепция за държавата е развита идеята за правото на
въстание, насочено срещу деспотизма на управляващи-
те. В основното си произведение „Кодекс на теологията"
220
той пише ясно: „Наистина, всекиму е позволено да из-
бягва угнетението и насилията, т. е. човешките закони
не са задължително предписание за съвестта на човека".
В друго свое съчинение „Принципи на управление" св.
Тома обяснява, че от гледна точка на Църквата могат да
бъдат оправдани свалянето и убиването на тирана
(включително и на законния крал). Бележитият теолог
препоръчвал на влиятелните личности при определени
обстоятелства в интерес на обществото да прибягват към
убийството на тирана, рискувайки собствения си живот.
Неговото учение за познанието имало теологичен
характер. Действително, той се стремял да преодолев
традиционните схващания на Августин Блажени за ра-
зума, за знанието и науката, но в последна сметка обя-
вявал философията за слугиня на богословието. В про-
изведенията му се срещат елементи на диалектика, те
предразполагат към самостоятелно мислене, запознават
читателя с всички аргументи „за и против" дадена теза.
Като лайтмотив в тях е прокарана последователно идея-
та за Божиего битие. Св. Тома Аквински използвал
християнизираното учение на Аристотел за утвърждава-
не на светогледа на католическата църква.
Св. Джовани Бонавентура бил друг крупен италиан-
ски философ, теолог, роден в Баньореджо, недалеч от
Витербо, облает Тоскана. След като изучавал системата
на свободните изкуства, през 1238 г. той бил приет в ор-
дена на францисканците. Продължил образованието си
в Парижкия университет, където се занимавал с теоло-
гия. През 1248 г. постъпил на работа в този университет
и започнал да преподава теология и философия. Седем
години по-късно му присъдили научната степей „доктор
по теология". През 1257 г. той бил избран за генерал на
францисканския орден. За да го укрепи, той посещавал
монашеските братства в Италия, Франция и Германия.
Поради големия авторитет, който си извоювал, папа
Климент IV му предложил да заеме архиепископска ка-
тедра в Йорк, Англия. През 1273 г. папа Григорий X го
отличил с кардиналски сан и го ръкоположил за епис-
коп. На църковния събор в Лион през 1274 г. той прис-
тигнал, за да преговаря с делегати на Източната правос-
221
лавна църква за уреждане съединението на двете Църк-
ви. Поради неимоверните усилия, конто положил, здра-
вето му било подкопано и той починал неочаквано, по
време на заседанията.
Като учен философ и теолог св. Джовани Бонавенту-
ра разработвал различии проблеми, посветени на аполо-
гетиката, библеистиката, догматиката, омилетиката. За
първи път съчиненията му в 8 тома са публикувани по
разпореждане на папа Сикст V през времето от 1588 до
1596 г. През 1616 г. П. Трисис издава сборник с трудо-
вете му под наслов „Сумма теологика". Внушително
критично издание в 10 тома под редакцията на отци
францисканци от Куарачи излиза през времето от 1882
до 1902 г. Сред философските му произведения се откро-
яват „Коментарии върху 4-те книги „Сентенции" на Пи-
етро Ломбардски", „Избрани речи върху теологични
въпроси", „Хексамерон". Свое място заемат „Пътеводи-
тел на душата към Бога" и „Сто речи".
Крайъгълен камък на философските и теологичес-
ките му разработки представляват опитите да докаже
Божието съществуване, да достигне същността на Абсо-
лютного. Занимавал се с времевите измерения и прост-
ранствените мащаби на света като цяло. Основного вни-
мание при поставяне и решаване на въпросите било на-
сочено към вътрешния свят на човешката личност, ду-
шата и душевността, към религиозните преживявания,
мистериите, анализирани в светлината на Божественото
Откровение. Като се ръководил от принципите на теоло-
гията, св. Бонавентура награждал своята концепция
върху два главни принципа: екзампларизма и илюми-
низма. Според него екзампларизмът оценява света като
олицетворение на Бога, като Негова обективация, а
илюминизмът приема, че човешката душа достига до
Бога чрез просветлението на вътрешното съзерцание.
Крайня цел и върховен идеал на св. Бонавентура би-
ли пълното богонознание и съединяването с Бога, оце-
нявано като висша степей на битието. Постигането на
богопознанието могло да се реализира чрез постоянен
духовен стремеж, напрежение на разума и волята, чувс-
твата и съвестта. Постепенного достигане до идеала,
222
формулиран като върховно благо и блаженство, прота-
чало на три степени: символическа, собствена и мисти-
ческа. Така се овладявал видимият свят като огледало
на Божеството. Самото усъвършенстване на душата про-
тачало по пътя на своеобразна лествица, включваща
чувството, въображението, разсъдъка, разума, разбира-
нето, съвестта, чистото съзнание. Чрез тях човекът дос-
тигал до съзерцанието на Бога.
Според св. Джовани Бонавентура паметта, разумът
и волята представлявали чудодейна сума велики дарове,
чрез конто се постигало най-висше състояние на духа.
Той привел цялата система на науките в съответствие с
теологията. Истините на разума съчетавал с истините
на вярата.
Св. Джовани Бонавентура приемал, че теологията
притежава сакрален характер. Философската система,
която изградил, имала за цел да води личността на чове-
ка към Бога. Поради това тя имала мистичен характер.
Той се стремял да оформи цялостна теоретична и прак-
тическа система на християнството за обясняване на Бо-
га, света и човека. Възприел идеята на августинизма, а
до известна степей и на неоплатонизма, той се включил
в редовете на догматичната школа в историята на схо-
ластиката. Водил борба с онези направления, конто не
приемали Библията за извор на човешкото познание.
Св. Джовани Бонавентура написал редица съчине-
ния с литургически, екзегетически и общокултурен ха-
рактер: лирични стихове, псалми, химии, както и мно-
жество проповеди. Оставил дълбок отпечатък върху сво-
ето съвремие и върху развитието на философската ми-
съл през вековете. Папа Сикст IV го канонизирал за све-
тец (1482 г.) а папа Сикст V го включил в списъка на
петте най-велики учители на Църквата (1587 г.). По-
късно бил прославен като „доктор серафикум", сравня-
ват го с „доктор ангеликус" — св. Тома Аквински.
Разбира се, в утвърждаването на схоластиката, на
католическата теология, сериозни приноси дали и реди-
ца други творци като Роджър Бейкън (1214 — 1294),
Йоан Дънс Скот (1274 — 1308), Уилям Окам (1285 —
1349) и др. В своите виждания те тръгвали от различии
223
предпоставки. Един У. Окам бил член на ордена на
францисканците, но застанал на страната на светската,
гражданската власт срещу папата. В противовес на то-
мизма, той разграничавал прерогативите на разума и
вярата, на науката и религията. Друг мислител, Р. Бей-
кън, бил поклонник на експерименталната наука. Мар-
силий Падуански пък отстоявал тезата за зависимостта
на Църквата от държавата.
Общо взето във философската и теологическата ми-
съл били прокарани различии идеи, конто не винаги
влизали в синхрон помежду си. Доминирало разбиране-
то за съчетаването на вярата и разума, религията и нау-
ката. Под влияние на арабската философия и специално
на Авероес, популярност получила теорията за двойст-
вената истина или за двойната истина. По същество
нейните идеолози проявявали стремеж да се отграничи
науката от религията, философията от теологията. Кон-
цепцията за взаимната независимост на философията от
теологията се отстоявала от Дънс Скот (1265-1266 —
1308), У. Окам (1285 — 1349) и др.
От Рим до Авиньон. Преместването на столицата на
папите от Рим в Авиньон било резултат от влошаването
на взаимоотношенията между френската корона и папс-
кия дворец. При понтификата на папа Мартин IV (1281
— 1285) били установени нормални контакти с краля на
Франция. След като престолът бил зает от крал Филип
IV Красиви (1285 — 1314) положението се изменило.
Войната, обявена на Англия през 1294 г. изисквала го-
леми разходи, много средства. Финансите на фиска се
изчерпали. Загубите на Франция в конфликта с Фланд-
рия също така принуждавали краля да търси средства
за материално стабилизиране на държавата. За попъл-
ване на възникналите финансови потребности крал Фи-
лип IV решил да обложи духовенството с допълнителни-
те налози, без да иска за това предварителното съгласие
на папския престол.
Папа Бонифаций VIII (1294 — 1303), който заемал
по това време престола, в специална була, оповестена
1296 г., осъдил постъпката на френския крал и забра-
нил да бъде облагано духовенството с данъци без пред-
224
варителното съгласие на папата. За подобии своеволия
светските владетели били заплашвани с отлъчване.
Между Париж и Рим възникнал конфликт, разразил се
по драматичен начин. Кралят забранил да бъдат изнася-
ни от Франция зад граница злато, сребро и драгоценни
камъни. Интересите на курията били сериозно накърне-
ни. Противоречията взели още по-остър характер. В но-
ва була от 1297 г. папата декларирал, че дава разреше-
ние „отделяй духовни представители във Франция доб-
роволно да плащат и в извънредни случаи да не искат
разрешение”. Продължавайки линията на папа Григо-
рий VII Хилдебранд, папа Бонифаций VIII развил теок-
ратичните концепции за управлението на средновеков-
ното общество и подчертал идеята за превъзходството на
религиозната власт над гражданската. Това свое разби-
ране понтифексът обосновал с известния факт, че папи-
те коронясвали императорите и кралете, а не обратното.
Загубите от финансовите постъпления, пристигащи
в курията от Франция, папата решил своевременно да
компенсира, като се възползва от благоприятната обста-
новка. Във връзка с наближаващата 1300 г., той решил
да бъде обявена за юбилейна — 1300 години от основа-
ването на Църквата. На християните в Европа било
обленено, че в юбилейната година всеки грешник, който
прекара в Рим 15 дни и ежедневно се моли в катедрала-
та „Св. Петър”, ще получи пълно опрощаване на всички
грехове. Двуседмичните молитвени залягания на вярва-
щия грешник били приравнявани с подвизите на кръе-
тоносците. Привлечени от перспективата да получат оп-
рощение, в Рим пристигнали два милиона поклонници
от всички краища на света.
В Париж френският крал, нуждаейки се от допъл-
нителни средства, не си взел акт от предупреждението
за подчинено™ положение на светскатр власт, за пре-
възходството на папата, за неговото върхоренство над
крале и императори. Крал Филип IV Красиви отново об-
ложил духовенството с допълнителни данъци. Обстанов-
ката се нажежила още повече. В Рим били възмутени от
това, че във Франция владетелят се разпореждал така,
сякаш „на света няма папа”. Блестящ познавач на кано-
15. История на средновековния свят 225
ническото право, непримирим полемист, влизал неод-
нократно в единоборство с монарсите на континента, то-
зи път папа Бонифаций VIII променил тактиката и ре-
шил да отстояна своята кауза по-дипломатично. През
1301 г. той изпратил епископа на Памиер, Саисет, в Па-
риж с поръчение да убеди владетеля на Франция да се
включи в замислен кръстоносен поход. Ако откажел, да
го отлъчи от Църквата. Понеже централната власт в
страната вече била укрепена, Филип IV Красиви не про-
явил желание да става кръстоносец. Възползвайки се от
подкопания авторитет на папския пратеник, който бил
обвинен в редица престъпления, кралят се разпоредил
той да бъде арестуван и даден под съд.
Това преминало всякакви граници и засегнатият
понтифекс реагирал незабавно и остро. Обявявайки отк-
рито, че Църквата и нейните служители във Франция
са подложени на най-голямо тероризиране, той призо-
вая прелатите през есента на 1302 г. на събор в Рим. В
отговор на решението на папския престол кралят поста-
вил въпроса в Генералните щати на тяхно заседание от
10 април 1302 г. Ако се съди от протокола на обсъжда-
нето, кралят настоятелно искал да получи подкрепа от
делегатите. Искането било подложено на обсъждане.
След дълги разисквания представителите на аристокра-
цията и гражданите изразили готовност да подкрепят
честта и свободата в кралството и да не отстъпят от зая-
вената веднъж позиция. От своя страна един от прелати-
те направил опит да защити папата, като предложил да
се отсрочи обсъждането на повдигнатия въпрос. Френс-
кото духовенство било поставено в задънена улица.
При все това прелатите на Франция реагирали по
неочакван начин. От една страна те се отказали от отк-
рита защита на краля, но от друга страна в писмо от 10
април с.г. се опитали да убедят папа Бонифаций VIII да
запази съюза с кралството. Дали това писмо било про-
диктувано от безпокойство за съдбата на Църквата или
било наложено от краля, е трудно да се каже. Всеки
случай прелатите не могли да не се съобразят катего-
ричною предупреждение на Филип IV Красиви, че кой-
то се опита да се противопостави на неговата воля, ще се
226
квалифицира като враг на краля и кралството.
На 18 ноември 1302 г. папа Бонифаций VIII издал
историческата була Unam Sanctairt, в която доказва, че
папският престол е приемник на единната свята католи-
ческа църква, която има един глава — Христа, и един
заместник, св. Апостол Петър. В ръцете на папата —
продължава по-нататък понтифексът — се намират два
меча: „единият е подчинен на другия — светският на
духовния". След това папа Бонифаций VIII лансира ми-
сълта за сакралния характер на духовната власт, дадена
от Бога. „Духовната власт, наистина — подчертава той,
— е предадена на човека, но тя самата не е човешка, а
Божествена, и който не й се покорява, противи се на во-
ля на Божия и подлежи на принудително спасение".
Конкретно той изтъква, че по разпореждане на папата
кралете са длъжни да служат на Църквата и нейния
предстоятел. „Ние тържествено заявяваме, определяме
и утвърждаване — пише в заключение папа Бонифаций
VIII, — че подчиняването на римския първосвещеник е
за всяко човешко същество необходимо условие за спа-
сение".
Очакванията на курията да принуди крал Филип IV
Красиви да отстъпи не се оправдали. Отговорът на свет-
ския владетел бил непримирим и категоричен. „Нека
знае — писал той на понтифекса в Рим — твоя почтен-
нейше глупост, че ние никому не се подчиняваме в свет-
ските села". Разгневеният властелин преминал в нас-
тъпление. Импулс за своята акция кралят получил от
аристокрацията, която се солидаризирала с него и дек-
ларирала: „Нито под заплахата на смъртта, няма да се
откажем и няма да изменим на това дело и ще постъпим
така, както иска нашият крал". В писмото, в което на-
казали това мнение, магнатите на Франция жблаели да
привлекат на своя страна кардиналите, но опитът им
излязъл безуспешен. Съборът, който папата имал наме-
рение да организира, бил свикан същата 1302 г. и про-
текъл в съответствие с принципите на теокрацията.
За концила пристигнали мнозина от прелатите на
Франция, без да се страхуват, че могат да бъдат обвине-
ни, че проявяват неподчинение на краля, както съобща-
227
ва хронистът в „Големите френски хроники". За да ги
санкционира, кралят издал разпореждане участващите
в събора да бъдат арестувани, а имуществото им кон-
фискувано. В същото време той постановил на 9 февруа-
ри 1303 г. да бъде свикана нова асамблея, която да ре-
ши предстоящите въпроси. Един месец по-късно, на 12
март, асамблеята била открита в Лувъра. Замисляйки
да дискредитира папата, правителството преминало към
най-активни действия. Главен обвинител на папата бил
Гийом Ногаре, юрист по професия, един от служителите
на крал Филип IV Красиви, по-късно издигнат за пази-
тел на кралския печат. Във встъпителното слово, което
той произнесъл — както се вижда от протоколите на за-
седанията — квалифицирал папата за „лъжлив настав-
ник". Обвинил го, че станал папа през трупа на своя
предшественик Целестин: убил го, за да заеме неговия
престол. Престъпен характер имала цялата дейност, ко-
ято развил като престолел на Църквата. Понеже вършел
само зло, нямал нищо общо с името си „Бонифациус",
„Добротворец". Гийом Ногаре обвинил папата, че изпад-
нал в ерес, отстъпил от догмите. Приписал му симония,
разоряване на Църквата, разпалване на раздори, покро-
вителство на недостойни хора. При това положение Г.
Ногаре предложил да бъде свикан специален събор за
обсъждане престъпленията на папата-еретик. Освен това
настоявал за арестуването на папата и задържането му
под стража. В своята обвинителна реч той изтъкнал по-
нататък, че кралската власт е длъжна да решава задачи-
те, конто духовенството било изоставило. По-конкретно
споменал грижата за разпространяването на вярата и
процъфтяването на Църквата и нейното дело. След това
аргументирал прерогативите на краля да застава против
палите еретици. Много силно прозвучал призивът: кра-
лят да има като своя пряка задача да покровителства
Френската църква, останала без истински пастир.
При провеждането на новата асамблея, състояла се
на 13 и 14 юни 1303 г., взели участие заедно със самия
крал наследникът на престола Луи, графовете Сен Пол и
Дре, Гийом Плезиан. В първия ден на асамблеята, на 13
юни, Г. Ногаре отправил призив присъстващите да въз-
228
приемат неговото предложение за свикването на събор,
който да реши въпроса за свалянето на папа Бонифаций
от престола. Прелатите на Църквата, участващи в засе-
данието, пожелали духовните лица да проведат отделно
съвещание и да разискват направеното предложение.
Вторият ден на асамблеята, протекъл на 14 юни, за-
почнал с обширно изказване на Г. Плезиан, който под-
чертал главните мотиви на детронирането на папата. Об-
виненията в основни линии се свеждали до изпадането в
еретичество. Ораторът привел подробни теологически
аргументи за възгледите на Бонифаций VIII и ги подло-
жил на унищожителен анализ, привеждайки аргументи
от догматическо, апологетическо и патрологическо ес-
тество. Обвиненията засягали конкретни престъпления:
злоупотреби с финансови средства и служебно положе-
ние, безнравствени постъпки. Злоупотребите със средст-
ва били свързани с изразходването на големи суми, съ-
бирани за организиране на кръстоносен поход. Наруша-
ването на принципа за служебното положение се изразя-
вало в неоправдано намесване в отношенията между
Франция, Англия и Германия. Вменили му също така
във вина и интригантството на неговите родственици.
От своя страна крал Филип IV Красиви също така отп-
равил много сериозни обвинения, като призовал да бъде
премахната сериозната опасност от разкол и над всичко
да възтържествува истината. Очаквайки съпротива и за-
говори от страна на папския престол, кралят се обърнал
към членовете на бъдещия събор за подкрепа.
Делегатите взели решение — както се вижда от „Го-
лемите френски хроники" — да бъде свикан специален
нов събор за осъждане на папа Бонифаций VIII, чийто
простъпки в нарушаване догмите на Църквата, морала,
изпадане в еретичество се считали от краля и неговите
привърженици за доказани и не подлежали нй никакво
съмнение. От състава на представителите на първото
съсловие, присъстващи на асамблеята, 40 души изрази-
ли съгласие за свикване на събор и поставили подписи
под протокола. Съгласие потвърдили и редица прелати:
архиепископите на Санс, Нарбон, Реймс, Тур, епископи-
те на Осер, Лан, Амиен, Бове и др. Подписали абати на
229
Клюни и ордена на премонстрантите, на тамплиерите.
Представите лите на духовенството обаче залазили неза-
висима позиция. Изразявайки готовност да бъде свикан
и проведен събор, те поискали гаранции за запазване
честта и авторитета на Римската църква. Прелатите
недвусмислено заявили, че ако кралят желаел на събора
да възтържествувала истината за вината на папата, ду-
ховниците имали намерение да докажат неговата невин-
ност. Позицията на висшето духовенство получила по-
ясна форма след декларирането, че дават съгласие за
свикване на събора, но категорично отказват да вземат
участие в неговото организиране. Това не могло да не
предизвика сериозна тревога у краля и правителството,
конто взели незабавни мерки за преодоляване на конф-
ликта.
Едно писмо на прелатите от 15 юни, подготвено
един ден след закриването на асамблеята, подсказва, че
кралят по всяка вероятност е взел необходим ите мерки
в своя защита. Прелатите декларирали готовност да за-
щитят положение™, честта, достойнството и правата на
краля. За разлика от позицията, която заели на 14 юни,
когато предупредили, че нямало да участват в организи-
рането на събора, сега те изразили готовност да бъде
свикан събор и да участват при неговото провеждане. От
своя страна кралят, който по всяка вероятност играл ре-
шителната роля за категоричната формулировка на но-
вою решение, дал обещание да защитава духовенството
на Франция.
Обстановката в кралството се променила. В цяла
Франция била предприета разяснителна дейност за не-
обходимостта от свикването на събор, който да свали па-
пата от престола и да го осъди като еретик и престъп-
ник. Броят на духовниците, конто изразили несъгласие
да бъде свикан подобен събор, нараснал. Това обстоятел-
ство, по всяка вероятност, довело краля до решението от
27 юни да се откаже от мисълта за събора. До това ре-
шение той стигнал след задълбочена оценка на обста-
новката, която не предвещавала победа.
Това обаче не означавало отказване от неговите на-
мерения, а от тяхното директно осъществяване. Кралят /
230
се разпоредил своя служител Г. Ногаре да възглави
военен отряд, в който влизали двама кардинали, подло-
жени на санкция от папата, и да се отправи на път за
окончателна разправа с непокорния папа. Отрядът прис-
тигнал в папската резиденция Анани, където се нами-
рал папата, и Г. Ногаре го арестувал, подложил го на ос-
кърбления и му нанесъл побой. Както свидетелстват
съвременници, ударил му плесница. Папата, който бил
вече навършил 86 години, понесъл много тежко издева-
телствата. Възмутените жители на Анани се надигнали
да бранят папата против чужденците. В иегова подкрепа
пристигнало военно подразделение от 400 конници, кон-
то влезли в резиденцията, овладели положението и
придружили унизения понтифекс до Рим. Един месец
след покушението, на 11 октомври 1303 г., папа Бони-
фаций VIII починал.
На мястото на покойника бил избран набързо Бене-
дикт XI (1303 — 1304), безличен слаб монах, който по-
бързал да даде опрощение на всички съгрешили, окачес-
твени като „виновници за чудовищното престъпление".
Не било дадено опрощение само на Г. Ногаре и някои
други „разбойници". „Разбойниците" обаче взели мерки
за кардинално решаване на възниквалия нов проблем.
Свежите ягоди, конто млад човек, облечен в монашески
одежди, предложил на новия папа и той вкусил, поста-
вили край на живота му. Близо една година били под-
готвяни условията за избор на нов кандидат за овакан-
тения папски престол. Прелатът на Гаскония, Бертран
дьо Го, който заел престола под името Климент V (1305
— 1314) открил нов период от историята на католичес-
ката църква. Започнал т. нар. „Авиньонски плен на па-
пите'*.
Французин по произход, новият първосвещенйк
преместил резиденцията на папите от Рим в Авиньон.
Заел престола не без съдействието на френския крал,
той изпаднал под иегова зависимост, установявайки се в
двореца в Авиньон през 1309 г. В продължение на 70
години курията решавала своите въпроси в съответст-
вие с волята на френската корона. Вече всички папи би-
ли французи и се назначавали от краля. Самият Филип
231
IV Красиви разгромил ордена на тамплиерите, откъдето
чернел своите големи кредити, и сложил ръка върху не-
говите значителни имущества, включително и върху
касата му. Папа Климент V проявил стремеж да проти-
водейства на ликвидацията, но силите му били недоста-
тъчни. Кралят успял да придаде на борбата срещу там-
плиерите широк обществен характер и неколкогодиш-
ният процес приключил с неговата пълна победа. На
кладата на инквизицията били изгорени 54 ръководите-
ли на ордена. Хиляди негови членове изтърпели най-
тежки наказания: били осъдени на доживотен затвор и
заточени.
Поставен в ограничителните рамки на френската по-
литика, папа Климент V започнал своята дейност като
френски патриот. В състава на кардиналската колегия
включил няколко французи и осигурил приемственост-
та при избирането на бъдещите понтифекси. Цялата
дейност на крал Филип IV Красиви той оценил като
„добра и справедлива**. Без да изпитва каквото и да би-
ло смущение, той обявил краля за „шампион на религи-
ята**. В кръга на борците за делото на Църквата вклю-
чил не друг, а Гийом Ногаре. В изпълнение на поети за-
дължения прямо короната, папа Климент V освободил
краля от анатемата, която му наложил покойният Бони-
фаций VIII. Всички документа в канцеларията на папс-
кия престол, представящи в неблаговидна светлина кра-
ля, се разпоредил незабавно да бъдат унищожени, за да
се запази неговото добро име. Версията, която развил Г.
Ногаре за събитията, разиграли се в резиденцията Ана-
ни, станала официална: според неговите обяснения той
спасил живота на папа Бонифаций VIII и предотвратил
безредиците, конто могли да възникнат.
Като приели да живеят под патронажа на Франция,
Авиньонските пали не излизали извън нейните грани-
ци, но взимали мерки да ограничат влиянието на импе-
рията на Апенинския полуостров. Подкрепяйки кралете
на Неаполското кралство, те го превърнали във фактор
за обезсилване претенциите на империята върху тяхно-
то папство. Папа Йоан XXII (1316 — 1334) взел мерки
за подобряване положението на хазната на курията. За
232
да гарантира нормалното функциониране на институци-
ята, въвел данъка анати, присвояване доходите на ново-
избраните епископи през първата година от тяхното
епископство. Въвел и други данъци. Така той успял да
заздрави финансите на своята хазна. Продажбата на ин-
дулгенции придобила голямо разпространение. Поради
укрепването на църковните финанси папата предоста-
вил на френския крал през 1316 г. натрупаните средст-
ва от десятък и анати от четири години, за да може вла-
детелят да смаже недоволството във Франция. За начи-
на на управление, практикуван от Йоан XXII, свидетел-
ства нарастващото недоволство от него.
Поставянето на папите в зависимост от френската
корона водело до редица ограничения на правата на
Църквата и нейните служители. Съвременник на съби-
тията пише: „Фактически Париж диктува своята власт
в Авиньон и поради това всеки, който се домогва да по-
лучи някаква помощ от папата, трябва преди това да се
обърне към краля". Не случайно Николай Клеманж на-
зовава папата „раб на рабите на френските принцове".
Така на практика Църквата била подложена на натиск
от две страни: от служителите на короната и от обкръ-
жението на понтифекса. Двете групи се надпреварвали
да богатеят за сметка на Църквата и вярващите. Това
принудило краля през 1385 г. да оповести „Прагмати-
ческа санкция" за „защита абатствата и църквите" от
„ненаситната алчност на папи и кардинали".
Преместването на папската резиденция от Рим в
Авиньон дало трагичен отпечатък върху живота на ду-
ховенството в италианските земи. Борбата за власт меж-
ду отделите магнати водела до разоряването на занаят-
чии и търговци. Нарасналото недоволство подбудило
през 1347 г. Кола ди Риенцо да вдигне бунт за отстраня-
ване от власт на градските бюрократи в Рим и за даване
виновните под съд. След като за папа бил избран Кли-
мент VI (1342 — 1352) Кола ди Риенцо възглавил деле-
гация, която посетила Авиньон и отправила към ново-
избранна понтифекс молба да се завърне в Рим. Наисти-
на Климент VI не дал положителен отговор, но назначил
Кола ди Риенцо за римски нотариус. След като през
233
1347 г. бунтовникът повел недоволните, установил се в
папската резиденция на Капитолийския хълм, станал
трибун на Рим и взел властта в свои ръце, на 1 август
1347 г. възстановил правата на римляните. Започнала
конфискация на крепости и замъци. Водачът на бунта
обявил гербовете за отменени, като не посегнал само на
герба на папата и на гр. Рим. Веяния град обявил за
град на мира. Той издал указ за отмяна на сеньориата и
обявил „папата и Църквата за единствени сеньори на те-
риторията на Римска облает".
При все това, когато магнатите се обединили срещу
бунтовниците, папата писал през октомври 1347 г. на
своя наместник в Рим да вземе мерки против бунтовни-
ка. „Виж, няма ли да намерит повод да обвиниш Нико-
ла (Риенцо) в ерес или в покровителство на еретици —
писал понтифексът. — В такъв случай не изпускай въз-
можността да проведет процес против него: глупавият
не се поправя с думи, а се укротява с пръчка и бич." На
3. XII. 1347 г., когато феодалните сеньори предприели
въоръжени акции срещу бунтовниците, папа Климент
VI издал специална була, в която назовава Кола ди Ри-
енцо „предтеча на Антихриста, син на дявола, враг на
справедливостта, чудовищен звяр". За да не попадне в
ръцете на своите противници, бунтовникът избягал в
Неапол, но това не попречило да бъде осъден на два пъ-
ти за изпадане в ерес. За да избегне кладата, той напус-
кал Италия и през юли 1350 г. пристигнал в Прага под
чуждо име. Там помолил за аудиенция при император
Карл IV. Кола ди Риенцо мислел да поиска помощ за
римския народ срещу неговите угнетители. Понеже им-
ператорът забелязал в просителя „значителни семена
ерес", заповядал да го арестуват, а през март 1352 г. го
изпратил на папата в Авиньон. Това предизвикало спра-
ведливия гняв на Франческо Петрарка. „Императорът
— негодувал големият поет — го подари на папата, аз
не смея да нарека тази сделка с истинското й име".
Папа Инокентий VI (1352 — 1362), наследникът на
починалия наскоро Климент VI, се отнесъл държавни-
чески към затворника. Освободил го от затвора, назна-
чил го за сенатор, дал му кардинала-воин Алборнос с го-
234
ляма бойна групировка и го извратил в Рим. Под ко-
мандата на Алборнос гр. Рим бил освободен, а след него
и териториите на папската облает. Възстановена била
републиката. Кола ди Риенцо върнал погазените права
на гражданството. Той продължил да конфискува иму-
щества, но увеличил данъците и предизвикал недоволс-
тво и протести. На 8. X. 1354 г. пламнал бунт срещу не-
го и заговорниците го убили.
Велика схизма. След приключването на Авиньонс-
кия плен на папите започнала т. нар. „Велика схизма**
или „Велик разкол**. Така се нарича в историческата ли-
тература разцеплението, което настъпило в Църквата
подир смъртта на папа Григорий XI (1370 — 1378), пос-
ледният понтифекс, с когото завършвал периодът на
пребиваването на папите в Авиньон. Изборът на канди-
дат за овакантения престол породил много спорове и ос-
три противоречия. На 8 април 1378 г. избирателите да-
ли своя вот за неаполитанеца архиепископ Бартоломей
Приняно Барски, свързан с кардиналската колегия.
Името, което получил, било Урбан VI (1378 — 1389).
Провъзгласяването му обаче не могло да бъде осъщест-
вено понеже в конклава нахлули граждани, конто поп-
речили на процедурата. В настъпилата бъркотия карди-
нал Петър, римлянин, бил объркан с действителния из-
брания. Грешката била поправена, но бъркотиите не
евършили, те едва започвали. Интронизацията на ново-
избранна папа Урбан VI била проведена на другия ден, а
самото коронясване на 18 април.
Избирането на новия папа не решило проблемите, а
ги увеличило. Урбан VI бил опърничав човек, който по-
раждал недоволство. Желание да го свалят споделяли не
само магнатите на Рим, но и кралят на Франция Шарл V
(1364 — 1380). Обнадеждена от краля, кардиналската
колегия избрала Роберт Женевски под името Климент
VII (1378 — 1394) за първосвещеник. Изборът бил про-
веден в гр. Фокли. От 1378 до 1417 г., в продължение на
близо четири десетилетия, Църквата била управлявана
от двама папи: единият седял в Рим, другият в Авиньон.
Разделянето на Църквата на два управляващи цен-
търа довело до разделяне и на Европа. Докато Франция,
235
Савоя, Неапол, Испания, Ирландия и една част от гер-
манските княжества признавали Авиньонския Климент
VII, останалите страни — Северна и Средна Италия, Ан-
глия, Скандинавия, Унгария, голяма част от Германия,
се ориентирали към Римския папа Урбан VI. Заставали
в своите седалища, двамата понтифекси — единият на-
ричан папа, другият „антипапа" — си отправили анате-
ми и се обявявали за отлъчени от единната свята, събор-
на и апостолска Църквата.
Възникналото драматично положение било ненор-
мално и необходимостта от възстановяване на единство-
то се усещала остро. Назрявала идеята за свикването на
вселенски събор. В „Послание на мира" на Хенрих Ган-
генщайн от 1379 г. и в „Послание на съгласието" на
Конрад Хелнхаузен от 1380 г. се прокарвала мисълта за
провеждането на такъв събор като единствен© спасител-
но средство. В специално предложение на университети-
те в Европа от 1381 г. идеята намерила пълна подкрепа.
Замисленият събор се сблъскал с препятствията,
създадени от кралицата на Неапол Йоана, която се
включила в антипапската коалиция, та папа Урбан VI
не се двоумил и я анатемосал. Побързала да реагира на
анатемата и кралицата, предоставила на крал Шарл I
Дурацо и някои други градове. Получила съгласието на
краля на Франция и на папа Климент VII, тя осиновила
Анжуйския херцог Людовик, който заставал начело на
голяма армия и навлязъл в Италия. Това създало много
сериозна тревога в Римската курия. Пламнали неприяз-
нени отношения между папа Урбан VI и крал Карл, вла-
детелят на Неапол, поддържани след неговата смърт
през 1386 г. от сина му Ладислав, който заел престола.
В самия гр. Рим също така възникнал конфликт.
Военните подразделения, изпратени още при папа Гри-
горий XI от Франция и Англия се обявили против Ур-
бан VI и в подкрепа на Климент VII, като поставили под
свой контрол една част от вечния град. В областта Тос-
кана те заставили населението да премине на страната
на папа Климент VII. Поддръжниците на Урбан VI били
арестувани и изпращани в затворите. С подкрепата на
префекта на гр. Рим, който взел страната на Климент
236
VII, продължили да преследват неговите противници.
Материалното положение на двамата първосвещени-
ци не било еднакво. Докато Климент VII получавал в
Авиньон данъци от Франция, Кастилия, Арагон, Неа-
пол и Шотландия, в Рим Урбан VI постоянно обеднявал.
Умирайки през 1389 г., папа Урбан VI оставил празна
каса. Новият понтифекс, Бонифаций IX (1389 — 1404),
който бил избран на неговото място, срещнал сериозни
затруднения при нормализиране финансите на Църква-
та. Единствено се помирил с краля на Неапол Ладислав,
но с другите си врагове нямал намерение да възстановя-
ва отношенията си, защото смятал, че бил прав и не до-
пускал да прави съюз с престъпници. Той укрепил фи-
нансового положение на Църквата, възстановявайки да-
нъка на епископите анат, като го превърнад в постоя-
нен, а не само през първата година от въздигането в
епископски сан. В касата започнали да се стичат пос-
тъпления и от продажбата на бенефиции.
В Авиньон положението обаче се влошило. На мяс-
тото на починалия папа Климент VII през 1394 г. бил
избран Бенедикт XIII (1394 — 1423), който при заема-
нето на престола се заклел да работи за преодоляването
на разкола, за.възстановяване единството на Църквата.
През 1398 г. обаче понтифексът на Авиньон се отказал
от управлението на Църквите във Франция, Навара и
Кастилия, затворил се в двореца си и освободил колеги-
ята на кардиналите. Мярката, която приложил, т. нар.
субстракция, не дала резултати. Проблемите, който въз-
никвали не могли да бъдат решавани, поради което не-
говите противници се увеличавали. През есента на 1403
г. папата се видял принуден да възстанови частично сво-
ята власт. През следващата 1404 г. той пристигнал в
Рим за преговори, като предложил да се срещнат с Бо-
нифаций IX на безопасно място. В противен случай пра-
тениците му предупредили, че ще поставят въпроса за
законността на неговия понтификат в Третейския съд.
Папа Бонифаций IX отхвърлил направеното предложе-
ние, защото било депозирано в груба обидна форма, за-
сягаща неговото достойнство.
Обстановката се променила след като Бонифаций IX
237
неочаквано починал. Овакантеният престол заел новоиз-
браният папа Инокентий VII (1404 — 1406). Изникнали
нови въпроси, свързани със свалянето на император
Венцел и заместването му с Рупрехт Пфалцки (1400 —
1410). В противоречията около разкола се включила и
империята. Персоналии промени настъпили и в Рим,
където на мястото на починалия папа Бонифаций IX
бил избран кардинал Анжело Карарио, който заставал
начело на Църквата под името Григорий XII (1406 —
1415). Загрижен от тревожната обстановка, той замис-
лил не формално, а на дело да възстанови единството на
католическата църква. В главата му назрявала идеята
да се отрече от папския престол, за да бъде възстанове-
но единството. За тази цел той влязъл във връзка с Бе-
недикт. Направено било предложение двамата понти-
фекси да започнат преговори в Савона.
Изгледите за постигането на единство били добри,
но все още дългоочакваното разбирателство нямало ре-
алии шансове за успех. Силите, конто не били заинтере-
совани от установяването на траен мир в Църквата —
разни забогатели родственици и др. — започнали да
действат и да се организират. Намесил се крал Ладислав
Неаполски, който изпитвал тревога за своята власт. За-
това папа Григорий достигнал едва до Лука, а папа Бе-
недикт до Порто Венере. В 'настъпилия обрат на събити-
ята възникнали нови проблеми. Между папа Григорий и
кардиналите, конто очаквали своите промоции, настъ-
пил разрив, защото папата ги отменил и по този начин
поставил на изпитание нервите на кандидатите. Карди-
налите на Рим преминали на страната на папа Беце-
дикт. Разколът в Църквата не бил преодолян. Противо-
речията се разгорели и задълбочили с нова сила. Това
наложило да бъдат търсени нови средства за решаване
на конфликта. Единодушно било разбирането, че отно-
шенията могат да бъдат изгладени, а единството — пос-
тигнато, само на вселенски събор. И започнали да рабо-
тят за неговото незабавно сви кване.
Вселенски събори. Разколът в Църквата породил
толкова сериозни безпокойства, че потребността от него-
вото ликвидиране обхванала най-широки слоеве от като-
238
лическата общност: както духовници, тъй и миряни.
Безпокоели се кардинали, епископи и абати. Тревога об-
хванала университетите. Не могли да гледат спокойно
задълбочаващите се противоречия и владетелите в Евро-
па -императорът, кралете. Всеобщата грижа за излизане
от кризата породила масов кипеж, влязъл в историята
под названието „Съборно движение". В края на краища-
та то било продиктувано от необходимостта да бъдат
проведени реформи, конто да обновят Църквата и да я
освободят от разкола.
Всички реални обществени сили се обединили около
идеята да бъде свикан църковен вселенски събор през
1409 г. в гр. Пиза. В заседанията му трябвало да вземат
участие и двамата папи, но те още преди да получат по-
кана решили да не изпускат инициативата, да не бъдат
поставени пред свършен факт и сами свикали събори.
Папа Григорий призовая своите привърженици в Чиви-
дал, Аквилея, докато папа Бенедикт обявил своя събор
в Перпинян. Това на практика означавало, че двамата
понтифекси нямали намерение да обединят Църквата и
се обявявали против учението на Символа на вярата за
„единна свята, съборна и апостолска Църква". Това дало
сериозни основания те да бъдат квалифицирани като
еретици и схизматици и да бъдат обявени за свалени от
папските престоли. Бил избран за папа архиепископът
на Милано Пиер Филарг, управлявал Църквата под име-
то Александър V (1409 — 1410). Това поставило край на
съществуващиЯ разкол, понеже новоизбраният папа по-
лучил всеобщо признание. При все това неразбориите
продължили. На практика към двамата папи бил доба-
вен трети. Двупапството станало трипапство.
В обстановка на продължаващо разцепление пира-
тът Балтазар Коса заел престола на папите вместо почи-
налия Александър V Балтазар Коса получил името Йо-
ан XXIII (1410 — 1415) и влязъл в историята на Църк-
вата като антипапа. Влязъл в папския дворец в Рим,
Йоан XXIII не изоставил пиратската си дейност, обявил
война на неаполския крал, избивал безпомощното насе-
ление и го ограбвал. Това засилило антицърковните нас-
троения. Карловият университет в Прага е превърнал в
239
център на движението, възглавявано от Ян Хус. Аргу-
ментите за незабавно свикване на събор се увеличавали.
През есента на 1414 г. бил свикан XVI Вселенски цър-
ковен събор, продължил заниманията си до пролетта на
1418 г. Това бил най-многочисленият събор в историята
на Църквата. Присъствали повече от 1000 архиеписко-
пи, епископи и абати, кардинали, монаси, професори по
теология. Имало също така и множество князе, сеньори,
графове, магната, както и различии представители на
широки обществени кръгове. На заседанията присъст-
вал и император Сигизмунд. Обхванат от надеждата, че
може да му се размине присъдата на Църквата, пристиг-
нал и папа Йоан XXIII.
Дневният ред включвал три основни въпроса. Пър-
вият засягал единството на Църквата, вторият — ереси-
те, третият — рефо рми ран ето и. Пре латите проявили
особено старание да изключат от дневния ред обсъжда-
нето на третия проблем.
След обстойно обсъждане на учението на еретика от
Прага, съборът осъдил на смърт чрез изгаряне Ян Хус и
неговия съидейник Йероним Пражки. Присъдата била
приведена в изпълнение. През 1415 г. били отлъчени от
Църквата двама от тримата папи. Йоан XXIII избягал
от съда, но на 29 май, на XII заседание бил обвинен в
симония, съблазнителен начин на живот, и обявен за
свален от престола. На XIV заседание, протекло на 4
юли същата 1415 г., Григорий XIII се отказал добровол-
но от папската корона. След като не поискал да стори
това доброволно, през лятото на 1417 г. бил детрониран
и папа Бенедикт XIII.
На 11 (21) ноември се състоял избор за нов предсто-
ятел на папския престол. Бил избран кардинал Одо Ко-
лона, приел духовно име Мартин V (1417 — 1431). По
решение на събора новият папа бил лишен от постъпва-
щите доходи от вакантните длъжности в църковния
апарат. Отнето му било и използването на имуществото
на починалите духовни лица. С други думи, Констанц-
кият събор ограничил правата на понтифекса и разши-
рил прерогативите на прелатите. Това обяснява и изказ-
ванията на Мартин V срещу парламентаризма, както и
240
исканията му да възстанови старите абсолютистични
права на папата.
Детронираните пали се разпръснали в различии ра-
йони на Европа. Папа Бенедикт се установил в замъка
Пенискола, издигнат между Терагона и Валенсия в Ис-
пания. След като починал през 1424 г. за негов замест-
ник бил избран Муноза Барселонски с име Климент
VIII. Бил издигнат и друг антипапа, Бенедикт XIV. По-
неже броят на разколниците не надминавал повече от
2000 души, схизматиците папи не разполагали с жела-
ната социална опора. През 1429 г. Климент VIII се отка-
зал от своя титул. Заглъхнал и споменът за Бенедикт
XIV.
Поради усложняването на обстановката Констанц-
кият църковен събор взел решение в бъдеще подобии
събори да бъдат организирани по-често: първоначално
всеки пет или седем годни, а след това — на всеки десет
години. По силата на взетото решение следващият събор
бил заплануван да се проведе в Павия. Свикали го през
1423 г., но чумата, която се разразила, наложила да бъ-
де пренесен в Сиена. Острите спорове, конто възникнали
между делегатите за провеждането на реформите в Цър-
квата, не довели до никакви резултати. Пролетта на
1424 г. съборът бил закрит.
Хуситското движение в Чехия породило организи-
рането на пет кръстоносни похода за смазването на табо-
ритите, предизвикало свикването на нов XVII Вселенс-
ки църковен събор, проведен в Базел (1431 — 1449).
Там била обсъдена обстановката в Чехия и сключен до-
говор с чашниците, т. нар. Пражки компактати, по си-
лата на който било признато правото на миряните да се
причащават с чаша. Узаконена била и секуляризацията
на църковните имущества по време на събитията в Че-
хия.
Базелският църковен събор, протекъл при понтифи-
ката на новоизбрания папа Евгений IV (1431 — 1447),
решавал своите задачи при трудна обстановка. Самият
понтифекс се безпокоял от клаузите на договора, подпи-
сани още от папа Мартин V за свикване на събор с Пра-
вославната църква с цел подписването на уния между
16. История на средновековния свят 241
папския престол и патриаршията в Константинопол.
Тревога пораждала и обстановката в Базел и неговите
околности. Несигурните условия за работата на събора
дали основания на папата да закрие събора в края на
1431 г., по-точно на 18 декември. Заседанията трябвало
да продължат в Болоня през лятото на 1433 г.
Декретът за преместването на заседанията не полу-
чил одобрението на голяма част от делегатите. Кардинал
Цезарини, който се завърнал от поход против хуситите,
произнесъл пламенна реч, в която подчертал необходи-
мостта от отмяна на решението. Кардинал Николай Ку-
зански, както и някои други делегати, отстоявали теза-
та за подчиняване на папата на съборните постановле-
ния. Първосветителят отстъпил, но разбирателството
продължило кратко време. Недоверието, враждебността,
продължили да разделят духовниците.
Една част от делегатите предложили съборът да про-
дължи в някои от италианските градове, друга част
предлагала това да стане в Авиньон. На 29. V. 1437 г.
Евгений IV издал декрет за организирането на събора в
някой от италианските градове. Тогава делегатите ре-
шили да го призоват на съд, той разпуснал събора на 18.
IX. 1437 г. Базелският събор обаче свалил папа Евгений
от престола, а на негово място избрал Феликс V.
Свиканият от папа Евгений събор във Ферара бил
открит и започнал своите заседания. Задачата му била
да сключи уния между двете църкви: Източната и За-
падната. За тази цел тук пристигнала през 1437 г. деле-
гация от Константинопол, водена от император Йоан VI
Палеолог (1425 — 1448) и патриарх Иосиф II (1416 —
1439). Делегацията брояла към 700 души членове. От
тях 20 души били архиереи, презвитери, дякони и из-
тъкнати православии теолози.
Самият събор бил открит на 8. I. 1438 г., макар ре-
довните заседания да били отложени едва за октомври.
Понеже във Ферара избухнала чумна епидемия, делега-
тите се преместили в гр. Флоренция. Основният въпрос,
който ги занимавал, било съединението на двете Църк-
ви. Императорът и неговите приближени отстоявали
идеята за необходимостта от уния, чрез която Изтокът
242
могъл да получи военна подкрепа от Запада за отблъск-
ване на турската опасност. На 8. X. 1438 г. във Флорен-
ция пристигнала многобройна делегация на Руската
църква — около 200 души, начело с митрополита на
Москва, Исидор.
Дискусионните проблеми, конто разделяли правос-
лавии и католици — учението за филиокве, за чистили-
щето, за папската супремация и причащаването с безк-
васен хляб — станали предмет на оживена дискусия.
Против подписването на унията се изказали митрополи-
тът на Ефес Марк Евгении, Антоний Ираклийски и др.
В подкрепа на обединяването се затъпили и Висарион
Никейски, Исидор Московски, Григорий Мама и др. Ка-
толического учение за филиокве било прието от импера-
/ тор Й. Палеолог, патриарх Иосиф II и др. митрополити.
Един ден преди приключването на преговорите и под-
писването на акта на унията — на 10. VI. 1439 г. — пат-
риарх Иосиф II починал и го погребали в църквата
„Санкта Мария Новела".
Актът на унията бил прочетен на 6 юли, когато би-
ла извършена обща тържествена литургия. За патриарх
на Константинопол бил назначен Митрофан Кизички
(1440 — 1443), убеден защитник на унията. Първата ра-
бота на новия патриарх била да свали архиереите, конто
не приемали унията и да ги замести с униати. Провъзг-
ласяването на унията било посрещнато с недоволство в
страните на Изтока. Наследникът на патриарх Митро-
фан, Григорий III Мама (1445 — 1450) не могъл да на-
мери подкрепа при налагането на католицизма в правое -
лавния Изток. През 1443 г. на събор в Иерусалим трима
от патриарсите на Изтока — Йерусалимският, Алексан-
дрийският и Антиохийският — осъдили унията. На
друг събор, този път в Константинопол през 1450 г. уни-
ята била отново отхвърлена. Поради противодействието,
което срещал навсякъде, патриархът-униат Григорий
Мама се видял принуден да напусне Константинополс-
ката катедра и да търси спасение в Рим, където прека-
рал последните години от живота си. Нерадостна участ
сполетяла и Московския митрополит Исидор, когато се
завърнал в Москва като униат. След като прочел актове-
243
те на унията в Успенския събор на 11 март 1441 г. по
време на тържествена литургия, великият московски
княз Василий Василиевич заповядал да арестуват Иси-
дор и да го пратят на заточение под стража в Чудовия
манастир. Успял да избяга, митрополит Исидор прис-
тигнал в Рим, където бил ръкоположен за кардинал.
Византийският император Константин XI Палеолог
(1448 — 1453), надявайки се да получи подкрепа от За-
падна Европа в борбата против турците, изразил съгла-
сие с предложението на папата в Константинопол да бъ-
де провъзгласена тържествено унията, подписана във
Флоренция. Кардинал Исидор, който бил натоварен да
изпълни волята на папата, на 12. XII. 1452 г. в църква-
та „Св. София" прочел текста на унията. Богомолците,
конто присъствали на церемонията, реагирали многоз-
начително с думите: „По-добре турска чалма, отколкото
папска тиара". Така приключило делото на унията, коя-
то не срещнала привърженици и последователи в пра-
вославния Изток. Делото на папа Евгений не могло да се
увенчав с успех. Разделението между Църквите не било
премахнато. Схизмата продължила да раздела изтока и
Запада за векове.
* * *
Четирите столетия и половина — от средата на XI
до края на XV в. — били напрегнато, интензивно време
от живота на католическата църква и на нейния ръково-
ден център — Римската курия. Категориите, с конто си
служат някои медиевисти, за да квалифицират епохата
— „упадък", „Авиньонски плен", „Унижението в Кано-
са“, „Въздигане на папството при папа Инокентий III"
— по същество представляват опити чрез схематични
социологически фрази да се замъгли един съдържате-
лен, изключително сложен, но във всички случаи дина-
мичен, възходящ период, период на подем и на утвърж-
даване. Това заключение се налага от непредубедения
анализ на изворите, с конто разполага медиевистиката.
Потвърждава се и от извършените научни проучвания,
244
натрупани през продължителните векове на изследване
мин алого на човечеството през средновековието, вклю-
чително и на Църквата.
Става ясно, че в обстановка на задълбочаваща се по-
литическа раздробеност и разпокъсаност, обусловени от
развитаето на феодалните отношения, ролята на Римс-
ката курия започнала закономерно да нараства. От вто-
рата половина на XI в. нататък нейната мисия като со-
циално-религиозен и духовно-културен център на запад-
ноевропейского общество придобила значително по-все-
обхватни мащаби. Тя мотивирала теократичната кон-
цепция за управлението на Европа, на света. Липсата на
силна централна власт, включително и в Свещената
Римска империя, подготвила почвата за появата на па-
поцезаристичната идея оформена в управленска систе-
ма. Единствен папският престол бил призван да се заеме
с формирането на световна теократична монархия. Сам
папа Григорий VII Хилдебранд (1073 — 1085), един от
най-големите ръководители на Църквата, бил убеден, че
всяка власт получава легитимност дотолкова, доколкото
предизвика одобрението на Римската курия. Затова той
аргументирал тезата за подчиняването на светските вла-
детели — императори, крале, царе, сеньори, на предсто-
ятеля на католическата църква. За него и най-малкият
служител на духовната власт стоял значително по-висо-
ко от всеки владетел. Становището на папа Григорий
VII било до голяма степей осъществено от друг бележит
понтифекс, може би най-големия в историята на Църк-
вата през средновековието, папа Инокентий III (1198 —
1216). Не случайно той поставил във васална зависи-
мост императора на Свещената Римска империя, краде-
те на Франция, Англия и редица други страни. На прак-
тика на континента по това време нямало организирана
политическа сила, която да противостои на могъщата
папоцезаристична институция, провеждаща своята дей-
ност под знамето на сакрализацията.
Политическая победа на френския крал Филип IV
над папа Бонифаций VIII била резултат от настъпилите
промени в живота на Европа през XIV в., когато укреп-
нали централизираните държави, възникнали хуманис-
245
тичните движения, хуманизмът започнал да руши кон-
сервативните средновековни традиции и стереотипи. Аб-
солютизмът, формиран в папските дворове, вече не на-
мирал достатъчно социална опора. В резултат от конф-
ликтите, конто се разразили, се появили нови религиоз-
ни институции. През 1438 г. френският крал Шарл VII
(1422 — 1461) оповестил известната „Прагматическа
санкция", с която легализирал обособяването на Гали-
канската църква и водещата й роля на вселенските съ-
бори в решаването на верските въпроси. От своя страна
император Фридрих III (1440 — 1493) започнал диалог с
папа Евгений IV за обявяването на Църквата в Герма-
ния за национална. Германските князе протестирали
срещу опитите на императора да внесе разкол в католи-
ческий свят, но той заживял с убеждението, че извою-
вал отделянето на Църквата в Германия и обявяването й
в национална.
Опитите на някои историци да доказват залеза на
католическата църква през периода на възходящото
средновековие няма достатъчни основания. Противоре-
чията, конто се разгаряли между отделяй владетели и
папския престол, конфликтите, конто възниквали, били
изолирани явления. Все още съюзът между Църквата и
държавата бил достатъчно силен. Светската и духовата
власт не се противопоставили, а се взаимно подпомага-
ли, макар теократичната идея да загубила почва, а па-
поцезаризмът да заглъхвал постепенно, докато изчезнал
окончателно. Не може да се отрече обаче, че Авиньонс-
кият плен подкопал авторитета на Рим като духовен
бастион на католицизма, а Великата схизма му нанесла
такива поражения, конто се отразили значително върху
могъществото на Църквата, което вече трудно могло да
се възстанови в някогашния си блясък, сила и величие.
Католическата църква като социално-религиозна инсти-
туция и папският престол като неин върховен орган
продължили да бъдат единственият институт с голямо
континентално значение. Това се усеща достатъчно сил-
но след падането на Константинопол през 1453 г.
246
2. КРЪСТОНОСНИ походи
Катастрофалното поражение, което нанесъл селд-
жукският султан Алп-Арслан (1063 — 1072) над армия-
та на византийския император Роман IV Диоген (1068
— 1071) при езерото Ван, недалеч от арменския град
Манцикерт, на 26. VIII. 1071 г., имало исторически пос-
ледици за Изтока и Запада. Огромната войска на импе-
ратора от печенези, узи, нормани, а така също и от бъл-
гарски отряди, била напълно разбита, а самият владетел
попаднал в плен. В Константинопол побързали да избе-
рет на престола Михаил VII Дука (1071 — 1078), който
отказал да изпрати искания от султана откуп за осво-
бождаването на задържания в плен император. Не след
дълго Алп-Арслан освободил от плен бившия император
Роман Диоген, но като се завърнал той в империята, бил
заловен от агентурата на новия властелин. Не друг, а
сам император Михаил VII Дука се разпоредил той да
бъде арестуван, ослепен и затворен в тъмница.
Императорът отстранил съществуващата опасност
за трона си, но над Византия надвиснали застрашително
градоносните облаци на селджукската заплаха. Султа-
нът на селджуките решил, че смъртта на Роман Диоген
го освобождава от задължението да спазва мира и пред-
приел широкомащабни операции. През 1077 г. в Мала
Азия той поставил основите на Румския (Иконийския)
султанат, превърнат в изходна база на бъдещите завое-
вания. През 1078 г. селджуките за втори път завладели
Йерусалим. Под техните настъпателни удари паднала
Сирия. Заедно с нейните градове те присъединили Ни-
кея, Кизик, Смирна. Проникнали в Егейско море, те се
укрепили в островите Хиос, Лесбос, Самос, Родос.
Стабилитетът на Византия бил подкопан. Опасност-
та за империята ставала из ден в ден все по-реална.
Морският пират Чаха вече хазайничел в Мраморно море
и заплашвал не само Босфора, но и Константинопол.
Император Алексей I Комнин (1081 — Ш8), обезпоко-
ен от настъпленията на завоевателите, отправил поглед
247
към Запада за подкрепа. Основната надежда на василев-
са идвала от папата, който с огромния си авторитет на
духовен глава на Запада могъл да организира стабилна
защита на Византия. Той се обърнал към граф Робърт
Фландърски, както и към други владетели за помощ.
На Запад, особено след като селджуките разрушили хра-
ма „Възкресение" през 1009 г. в Йерусалим, следели с
увеличаващо се безпокойство събитията, конто се разра-
зявали в свещения град. Много тревога предизвикало и
второто падане на Йерусалим в ръцете на мюсюлманите.
Затова и сърцераздирателните призиви на василевса за
подкрепа срещу неверниците намерили широк отзвук.
Кръстоносната идея назряла в папския дворец и владе-
телските домове и сплотявала хиляди ентусиасти под
своите знамена.
Кръстоносните походи били масово социално-рели-
гиозно движение на западноевропейското общество, обх-
ванато от идеята да освободи Божия гроб, завладян от
селджуките. Осем на брой, те започнали 1096, а прик-
лючили 1270 г. Това била забележителна епопея, в коя-
то си давали среща основните противоречия между Из-
тока и Запада.
За тях в историографията са прокарвани най-раз-
лични определения, едни от други по-разнообразни и
противоречиви. Както представляват те като историчес-
ко явление? Може ли да се приеме, че кръстоносните
походи били военноколонизаторско движение на запад-
ноевропейската феодална аристокрация за покоряване
на Източноправославната църква, за заграбване на ней-
ните богатства, от една страна, а от друга, за завладява-
не на Източните държави? Основателни ли са определе-
нията за кръстоносците като „разбойници, подпалвачи
и убийци", както ги наричат някои автори от по-старата
школа. Има ли достатъчни основания да се поддържа,
че участниците в движението си поставили за цел само
да стъпят на Светата земя, където се е родил, страдал и
умрял Христос, да видят Божия гроб и да влязат в съп-
рикосновение със светините? Това са само една част от
въпросите, конто стоят пред историческата наука и ча-
кат убедителен отговор, приемлива аргументация.
248
Извори за кръстоносните походи. Те не са толкова
многобройни, но общо взето, доколкото ги има, позволя-
ват да бъдат реконструирани предпоставките, ходът и
завършването на походите. Най-общо могат да бъдат
разделени на западноевропейски и източни, включител-
но и византийски. И едните, и другите притежават необ-
ходимата познавателна стойност, защото са излезли из-
под перото на съвременници на събитията и спомагат за
разкриване на историческата истина.
Първият кръстоносен поход (1096 — 1099) е общо
взето богато документиран. Изследователите са единни
в заключението си, че най-голяма фактологична цен-
ност притежава хрониката „Дела на франките и другите
йерусалимци", написана от анонимен автор от итало-
нормански произход. В нея са описани събитията от
1095 до 1099 г., свързвани с отряда на Боемунд. Поради
обстоятелството, че след като подразделението на Бое-
мунд завладяло Антиохия и се установило в този град, а
авторът се присъединил към Раймунд Тулузки и заедно
с него влязъл в Йерусалим, информацията в хрониката
дава допълнителни знания. По форма съчинението
представлява дневник, воден сравнително подробно. По
всичко изглежда „Дела на франките и другите йеруса-
лимци“ са създадени от гражданско лице. Това определи
и мястото им в поредицата извори за събитията, който
ни интересуват.
От провансалския свещеник Раймунд Ажилски е ос-
танала друга интересна хроника, „История на франки-
те", в която той обрисува обсадата на Антиохия през
1098 г., както и събитията до края на 1099 г. Значимос-
тта на произведението нараства от голямата осведоме-
ност на автора, който бил духовник на граф Раймунд
Тулузки, а така също и близък на епископ Адемар Мон-
тейлски. Това му позволявало да се движи в центъра на
събитията и да разполага с широк достъп до тях.
Френският духовник Фулхерий Шартрски (ок. 1059
— ок. 1128) в качеството си на капелан на Балдуин Бу-
лонски наблюдавал събитията в Киликия. Включен от-
начало в групата на херцог Роберт Нормандски, той нат-
рупал богати впечатления и ги предал в „Йерусалимска
249
история**, едно от най-интересните произведения за
кръстоносните походи. Събитията обхващат предисто-
рията на кръстоносната държава в Иерусалим и дости-
гат до 1127 г. Понеже авторът пише като осведомен наб-
людател на протичащите събития, трудът му по общо
признание притежава голяма фактологична ценност.
Въз основа на „Дела на франките и другите йеруса-
лимци** са написани две други произведения, конто съ-
държат изобилие информация. Едното е „История на
йерусалимския поход** на Пиер Тудебод, другото — „Йе-
русалимска история** на Бодри Долски (ок. 1047 —
ИЗО), архиепископ на Бретан. Това са неравностойни от
гледна точка на фактологията творби, но те разширяват
сведенията, с конто разполага медиевистиката.
Компилативната хроника на Гвиберт Ножански
(1053 — 1124) „Дела на Бога чрез франките** отразява,
както показва и заглавието, провиденциалистическото
разбиране за историята. Нейното значение обаче не се
изразява в теориите, който развива, а във фактите, кон-
то изнася. А те са любопитни.
„Иерусалимец, или Книга за угнетяването, освобож-
даването и възстановяването на светата Йерусалимска
църква" на бенедиктинеца абат Екехард Аурийски отра-
зява пребиваването на автора в Палестина. Написана би-
ла след неговото завръщане от пътешествието в Иеруса-
лим, където натрупал богат материал, събран от очевид-
ци и свидетели на събитията. Хрониката била написана
между 1112 и 1117 г. Стойността й е вън от всякакво
съмнение.
Изпод перото на Раул от Кан (ок. 1050 — ИЗО) из-
лизат „Дела на Танкред в йерусалимския поход", творе-
ние не на непосредствен участник в събитията, но преда-
ващо спомените на очевидец, авантюриста Танкред, брат
на Боемунд Таренски. Самият Раул пътувал до Палести-
на след събитията и стигнал в Иерусалим, където от
1112 до 1118 г. претворил личния дневник на Боемунд
Таренски с разкази на Танкред и други кръстоносци
пресъздал събитията. Биди се, Раул бил бележит творец,
талантлив автор. Трудът е интересно, правдиво съчине-
ние, което пресъздава обективно хода на събитията.
250
Каноникът от гр. Аахен, Алберт, разказва за похода
в „Йерусалимска история" за възникването на кръсто-
носната държава, а след това рисува събитията до 1120
г. Трудът му обаче бил построен, както предполагат ня-
кои историци върху основата на някаква загубена хро-
ника, подготвена от великолепно осведомен участник в
събитията. Авторът възвеличава ролята на германцйте
в похода. Това се дължало на германската му принад-
лежност и е лесно обяснимо.
За Първия кръстоносен поход дава сведения архие-
пископ Гийом Тирски (ок. ,1130 — 1186) в „История на
делата в задморските земи“. В хронологично отношение
съчинението описва не само Първия кръстоносен поход,
но и Втория, проведен през 1147 — 1149 г. Нещо пове-
че, описанието излиза извън границите на Втория поход
и достига до 1184 г. По такъв начин творбата на Гийом
Тирски надхвърля границите на едно обикновено описа-
ние на Първия кръстоносен поход и придобива характер
на справочен труд за кръстоносните походи от 1095 до
1184 г. Качествата на произведението произтичат от ви-
соката образованост на автора: той владеел освен латин-
ски език, гръцки и арабски език. Освен това бил канц-
лер на кралството в Иерусалим (1174 — 1183). Изпъл-
нявал и функциите на възпитател на крал Балдуин IV.
Всички тези обстоятелства, както и сравнително про-
дължителното писане на хрониката, определили нейна-
та стойност като изключително важен неоценим извор
за събитията.
За първия кръстоносен поход били написани и ня-
кои поетически творби, конто включват известии под-
робности, представляващи интерес за историците. В та-
зи насока заслужава да бъде спомената „Песен за Анти-
охия" (на провансалски език), произведени на трувера
от Артуа, Ришар. Поклонник под същото това заглавие
сътворява „Песен за Антиохия". Появили се и различии
балади, хумористични произведения. Започнали да се
пишат и романи, претворяващи живота на рицари от
ранга на Готфрид Булонски.
Вторият кръстоносен поход (1147 — 1149) разпола-
га с по-малко произведения не само поради печалния си
251
край, но защото нямал специален аналист, който да от-
белязва събитията. Капеланът на френския крал Луи
VII (1137 — 1180) Ед Дейлски, който бил и негов секре-
тар, дава за похода сведения в своеобразния си дневник,
съдържащ материали до м. юни 1148 г., когато авторът
прекъсва повествованието. В Големите френски и немс-
ки хроники, засягащи живота на кал Луи VII се включ-
ват данни и за събитията. Това се отнася и за труда на
Ото Фрайзингски „Делата на Фридрих**. Материалите се
обогатяват с няколко писма на Сугерий и Вибалд, бивш
регент на Германия. Това е всичко, или почти всичко
по-съществено, отразяващо възникването и хода на Вто-
рия кръстоносен поход.
За Третия кръстоносен поход (1189 — 1196) много
важна документация включва епископът на Насау, Дит-
полд, в известното „Описание на азиатския поход на
Фридрих", хроника на пътуването. Авторът не могъл да
дочака края на похода, завършил дневника, който во-
дил до 21 юни 1190 г. и наскоро починал. Но това, кое-
то отразил, притежава висока познавателна стойност.
Описанието се цени от изследователите заради точност-
та, с която са предадени събитията.
Друга творба в този цикъл е хрониката на Ансберт,
австрийски духовник, „История на похода на император
Фридрих". Авторът предава сведения от началото на по-
хода до неговия завършек. Това е цялостно произведе-
ние. Ценността му се увеличава поради привличането на
няколко автентични писма на участници в събитията.
Арнолд Любекски в своята „Славянска хроника"
разширява сведенията, привличайки допълнителни ма-
териали. Предводителството на френския крал Филип
II Огюст и на английския крал Ричард Лъвското сърце
е описано в поредица хроники излезли изпод перото на
френски и английски автори. В този кръг влизат и пис-
мата на светски феодали и духовни лица, патриарси от
Йерусалим и Антиохия, конто се тревожат от хода на
събитията. Интерес пораждат и писма на консули, дей-
ци на религиозни ордени и други. Много писма на кня-
зе и духовници, включили се в бойните подразделения
на кръстоносците, изнасят съществени подробности,
252
конто закръгляват знанията за събитията.
За формирането на кръстоносните държави, за тях-
ното устройство и управление също могат да бъдат отк-
рити първостепенни документални свидетелства. В свое-
то съчинение „Антиохийски войни“ канцлерът на Анти-
охийского княжество, Готие, описва цялата му дина-
мична история. В творбата събитията започват с въз-
никването на държавата в Антиохия и достигат до 1119
г. Централно събитие са войните на княз Рожер, но са
проследени и други не по-маловажни събития. Своето
произведение авторът подготвил през периода от 1119
до 1126 г.
Някои от хронистите компилирали други произве-
дения и ги преписвали дословно в своите произведения.
Роберт Монах бил автор на самостоятелно произведение,
което било преписано дословно от Тудебод и от Бодри от
Бургейл, съставил хроника около 1107 г.
Жак Витрийски (ок. 1180 — 1240) подготвил „Из-
точна или йерусалимска история**, предаваща развоя
на събитията в Палестина до 1193 г., но засяга конф-
ликтите през 1211 — 1218 г., наситени с драматизъм.
За Петия кръстоносен поход Жак Витрийски свидетел-
ства в писмата, конто написал през времето от 1216 до
1221 г.
„Йерусалимски асизи** основателно се ценят като ос-
новен извор за управлението на Йерусалимското кралст-
во. В това творение са включени закони за управление
не само на Йерусалимското, но и на Кипърското кралст-
во. В структурата на тази поредица извори влизат и
„Кралски книги**, притежаващи характер на закони.
За Четвъртия кръстоносен поход и Латинската им-
перия са запазени няколко хроники с несъмнена стой-
ност. Произведението на маршала на Шампания Жоф-
руа дьо Вилардуен (ок. 1150 — ок. 1214) „Завладяване
на Константинопол** е едно от най-интересните в цялата
литература за кръстоносните походи изобщо. То анга-
жира не само с фактологията, която съдържа, но и с ве-
ликолепната си форма на изложение. Друг съвременник
и участник, рицарят от Пикардия Роберт дьо Клари,
подготвил „История на тези, конто завоюваха Констан-
253
тинопол". Като обикновен рицар той предал сведения,
конто били свързани с живота на обикновените бойци. В
този смисъл неговата хроника допълва творбата на Ж.
дьо Вилардуен, свързан с управляващите среди, с арис-
токрацията.
Събитията в Латинската империя били описани в
„Асизи на Романия", една много важна творба, сборник
със закони. Анонимната „Хроника на Морея“ предава
обстановката в Пелопонес по време на френското управ-
ление. Събитията, включени в повествованието, засягат
периода от 1204 до 1305 г. Марино Санудо Стари (1270
— ок. 1314), произхождащ от Венеция, подготвил „Ис-
тория на Романия", в която предал много подробности
за Балканския полуостров. Този автор написал и трак-
тат за Близкия изток, описващ историческото развитие
и географските особености на тези земи.
Вторият основен цикъл извори за кръстоносните по-
ходи включва произведения на византийски и арабски
автори. Между византийските историци на първо място
по време изпъква Ана Комнина (1083 — ок. 1153-1155)
с нейната „Алексиада". Никита Хониат (средата на XII
в. — 1213) в своята „Хроника" предава редица сведения
за Четвъртия кръстоносен поход. За падането на Конс-
тантинопол под ударите на кръстоносците пише и Г.
Акрополит (1217 — 1282) в своя труд за Никейската им-
перия, включващ данни за походите на кръстоносците
на Балканите. Специално в „Кратка хроника" той прос-
ледява събитията от 1202 г., от падането на Константи-
нопол под ударите на латинците до неговото освобожда-
ване през 1261 г. В „История" Георги Пахимер (1242 —
ок. 1310) пресъздава живота на империята от 1255 до
1308 г. и разказва за много важни моменти от кръсто-
носната инвазия. Първостепенен източник е „Кипърска
хроника" на Леонтий Махера за XIV — XV в.
Фактографията и фактологията за кръстоносното
движение в Изтока се разширява и закръглява от исто-
рическите произведения на различии арабски автори.
Достатъчно е само да бъдат отбелязани творбите на Ибн
ал-Каланиси (1073 — 1160) „Дамаскска история", на
Ибн ал-Асир „Пълен сборник всеобща история", на Абу-
254
л-Фарадж (Бар Евбрай) — „Сирийска хроника". Това са
различии по стойност съчинения, конто разкриват отно-
шението на източните народи към кръстоносните похо-
ди и по-специално към рицарите и техните опустоши-
телни набези.
В биографически произведения на арабски историци
като Кемал ад-Дин (1192 — 1262), Бег ад-Дин (1145 —
1234), Имад ад-Дин (1125 — 1201) също така са включе-
ни съществени данни за взаимоотношенията между за-
воеватели и завоювани.
Особен дял исторически извори образували произве-
денията на арменски автори. Между тях ярко се откро-
явал Матей Едески със своята „Хронография", Михаил
Сирийски (1126 — 1199) с „Всемирна хроника". Това са
уникални произведения, чиято информация все още не
е достатъчно оползотворена от изследователите на похо-
дите.
Сред представите лите на различните градове, конто
предават конкретната атмосфера, създадена в хода на
нашествията, също така могат да се открият автори със
свое виждане. Поетът от Халеб Ал-Хазими (1090 — ок.
1161) написал „Кратка хроника" за своя град, в която
предава обстановката от началото на походите до 1143
— 1144 г. В талантливо написаната си творба „Книга за
назидание" Усами ибн Мункиза (1095 — 1188) излага
изключително разнообразна информация за историята
на Изтока по време на кръстоносните акции. Тя е един-
ствена по рода си заради изобилието на сведения и по
начина на претворяване на историческата обстановка.
Един автор като Ибн ал-Асир изнася много данни за
живота в средите на арабските бойни подразделения, за
конфликтите, конто ги противопоставяли. Съвременни-
кът на Ал-Асир, Кемал ад-Дин пише хроника, в която
също говори за разединение, за слабости в организира-
нето на съпротивата. Ибн Джубайра предава тежестите,
конто трябвало да преодоляват арабите при изплащане-
то на данъците. Латинските господари искали от една
трета до половината от полученото зърно, от гроздето.
Ето защо обективната картина за същността на
кръстоносните походи може да бъде пресъздадена едва
255
след като се синтезират сведенията, който съхраняват
запазените хроники: не само латински, но и византийс-
ки, арабски и пр. По такъв начин могат да бъдат избег-
нати пристрастията, субективизма и да се получи една
по-правдива картина, която да отговори на историческа-
та действителност.
Обнародването на изворите за кръстоносните походи
започва паралелно с тяхното изучаване в историографи-
ята. Пристъпва се към подготвяне на отделни автори в
зависимост от конкретните интереси на националните
медиевистични школи в Европа. По начало изворите на-
мират място в авторитетни серии като германската по-
редица „Германски исторически паметници", френска-
та, на абат Мин, „Патрология Латина". Френската меди-
евистична трупа подготвя „Събрани истории за кръсто-
носците" в няколко много добре съставени томове: I —
V, Париж, 1841 — 1843. Много добре са издадени ви-
зантийските автори в „Бонски корпус". Появяват се в
преводи на езиците на Западна Европа арабски истори-
ци: „История на Дамаск" на Ибн ал-Каланаиси излиза
на английски в Лайден. Превежда се „Пълно събрание
на всеобща история" на Ибн ал-Асир. Появяват се хро-
никите на Матей Едески, на Михаил Сирийски и др.
Освен това значителна част от произведенията на
участниците в кръстоносните походи излизат в превод
на езиците на народите в Европа. По такъв начин те ста-
ват достояние на по-широк кръг читатели и позволяват
запознаване с характерните своеобразия на епохата,
вникване в действителната, неподправена същност на
социалните конфликти.
Проблеми на историографията. Те възникват непос-
редствено след появата на първите проучвания върху
кръстоносната епопея. Това, че отделните автори, свър-
зани с различии школи в медиевистиката, не мислят ед-
накво, а застъпват противоположив становища за ха-
рактера на походите, за тяхната роля в историята, е на-
пълно естествено и разбираемо. Вече в продължение на
пет-шест столетия тази тематика привлича вниманието
на голям брой специалисти от отделните клонове на ху-
манитарните науки и ги подтиква да проникват в нейна-
256
та най-дълбока същност. Огромного количество изслед-
вания пораждат необходимостта от библиографски спра-
вочници за ориентация в постоянно увеличаващия се
брой на проучвания. През 1960 г. в Хановер германски-
ят медиевист Ханс Еберхард Майер обнародва солидна
„Библиография по история на кръстоносните походи",
която само след пет години излиза във второ допълнено
издание. В библиографията са обхванати трудове на око-
ло двадесет езика: английски, арабски, български,
гръцки, датски, еврейски, испански, италиански, ки-
тайскиц латински, немски, полски, португалски, ру-
мънски, руски, сърбохърватски, сирийски, турски, ун-
гарски, френски, холандски, чешки, шведски и др. Това
показва солидния обхват на указателя.
След труда на X. Е. Майер се появява подобен труд
на американския медиевист А. С. Атия. През 1968 г.
италианският историк Ф. Гардини оповестява допълне-
ние към справочника на X. Майер, като обхваща цялата
литература, излязла през петдесетте-шестдесетте години
на столетнего. Както компендиума на германския исто-
рик X. Майер, тъй и наръчникът на италианския автор
Ф. Гардини не са пълни, в тях са допуснати известии
пропуски, но това не намалява тяхната стойност.
От по-други методологически позиции, но при всич-
ки случаи полезно монографично проучване е двутомни-
кът на покойния медиевист Михаил Заборов, който цял
живот разработва кръстоносната история. Единият том
„Введение в историографии крестовых походов (латинс-
кая хронография XI — XIII веков)", Москва, 1966,
представлява фактологически анализ на изворовата ба-
за, приведена в известност. Другият том „Историогра-
фия крестовых походов (литература XV — XIX вв.)“,
Москва, 1971, е естествено продължение на първия том,
но придобива облик на систематичен обзор на основната
научна и научно-популярна продукция за кръстоносни-
те походи. Макар да могат да бъдат направени редица
уговорки по един или друг проблем, по неговата интерп-
ретация, но не би могло да се спори за качеството на
проучването. Това е солиден справочник, лебедова песен
на един дългогодишен изследовател, посветил живота
17. История на средновековниясвят 257
си на изучаването на тези исторически събития.
Естествено, основните етапи в развоя на историогра-
фията са проблем, по който може да се дискутира, без
да се стигне до приемливо за всички учени решение.
Един закръглен цикъл образува хуманистичната исто-
риопис в лицето на италианските (Флавио Биондо, Бар-
толомео Саки, Павел Емилий), германските (Себастиан
Брант, Якоб Вимпфелинг) и др. учени. Историците ху-
манисти направили опит да развият традицията, без да
скъсват с нея. Те придвижили напред поставянето и ре-
шаването на проблемите на базата на критичността и
добросъвестността.
Както може и да се очаква, кръстоносната тематика
получава диаметрално противоположна трактовка в
трудовете на католическите и протестантските истори-
ци на XVI и XVII в. Двете направления се заемат с из-
даването на извори, което представлява несъмнен нау-
чен принос. Католическата линия (кардинал Цезар Ба-
роний, Луи Мембру, Пиер Утреман, Ж. Б. Босюе) има-
ла апологетически характер, обосновавала позицията на
папския престол, на католическата църква. Протестант-
ските историци (И. Авентин, М. Власич, Готфрид Ар-
нолд) подлатали на критика отношението на Църквата
към кръстоносното движение, гледали негативно на
кръстоносците.
Свои схващания застъпва просветителската и ро-
мантичната историография на XVIII и първата полови-
на на XIX в. Литературата на Просвещението (Ф. М.
Волтер, Й. Г. Хердер, И. К. Майер, К. Хелер) по начало
застъпвала възгледите на протестантите за Църквата и
нейните походи на Изток. Това разбиране пронизва ре-
дица проучвания, конто се намирали под влияние на во-
дещите представители на школата на Просвещението в
Европа.
Не само историци, но и философи достигнали до из-
вода за отрицателните последици от кръстоносните по-
ходи за Европа: безсмислена загуба на хора, от една
страна, и на средства, от друга. Просветителите подчер-
тават големите размери на загубите, конто имали катас-
трофални последици. Едуард Гибсън изчислил, че само
258
при обсадата на крепостта Антиохия паднали 50 000
кръстоносци. От своя страна Ф. Волтер заключава:
„Единственият резултат за християните в техните вар-
варски поХоди било изтреблението на други христия-
ни“. По-нататък мислителят детайлизира, че броят на
загиналите европейцы възлизал на два милиона души.
„Ако от двата милиона души, загинали на Изток —
обобщава Волтер, — всеки имал само по сто франка, то-
ва означава, че кръстоносните походи донесли загуби в
200 милиона ливри“. Не по-различно разсъждава и У.
РоберТсън, който заключава: загубени били „невероятно
множество хора и пари**. Френският просветител-ерудит
Ж. Б. Майи изяснява, че само от бедните слоеве през
1096 г. „загинали по дребни изчисления 300 хиляди чо-
века, не направили и крачка за осъществяването на то-
ва дело, за което се стремили, не стъпили на късче земя
и даже не успели да зърнат онези места, освобождаване-
то на конто били запланували**. След това авторът гово-
ри за обезлюдяването на Европа, за огромните загуби,
конто тя дълго не могла да възстанови.
В трудовете на историците от епохата на Просвеще-
нието кръстоносното движение се представя като голя-
мо историческо явление, резултат от действието на зем-
ни, а не на свръхестествени причини. Те обърнали вни-
мание на редица подробности, систематизирали множес-
тво факти, лансирали своите концепции. Учените под-
хождали към изворите общо взето критично,чне идеали-
зирали събитията. Това спомогнало за придвижване на
проблематиката напред, за навлизане на мисълта в но-
ви, по-големи простори.
В края на XVIII и първата трета на XIX в. в истори-
ографията на Франция и Германия възникнали нови
разбирания за кръстоносните походи. Френската Акаде-
мия на науките възобновила работата по издаването на
„Събрани истории на кръстоносците**. Френският мар-
киз Андре Дайкур публикувал работата „За влиянието
на кръстоносните походи върху състоянието на евро-
пейските народи**, а ориенталистът от университета в
Гьотинген И. Айхорн оповестил трактата „Излага се ис-
торията на войната на кръстоносците по съчцдението на
259
Абулфед, при това по такъв начин, че одновременно от
творенията на други писатели, както източни, тъй и за-
падни, се извлича това, което може да служи за оценка,
изправяне и поясняване на неговото повествование". В
случая, както се вижда, обширната формулировка на
заглавието е извършена в духа на германските тради-
ции от онази епоха, но същественото е, че авторът прив-
лича значителен брой наративни извор, анализирайки с
комплексните методи на ерудитската школа.
Противникът на Ф. Волтер, Фр. Шатобриан, в „Пъ-
тешествие от Париж в Йерусалим" разказва впечатлени-
ята, конто натрупал през 1806 г. по време на премина-
ването си по Гърция, Египет, Палестина. Той изказва
несъгласие с историците и философите на Просвещение-
то и застъпва различно становище. Според него кръсто-
носните походи били гигантско стълкновение между две
религии, едната от конто, ислямът, била въплъщение
на всяко зло, другата, християнството, напротив, побор-
ник на високите идеали на просвещението и свободата.
За Шатобриан походите били велико зрелище, битка на
две армии, на Европа и Азия, атакуващи под знамето на
своите религии, атакуващи Мухамеда и Иисуса Христа
в самата среда на техните почитатели.
От своя страна философът Фридрих Шлегел отстоя-
вал позициите на германската историко-философска
традиция. Изразявайки положително отношение спрямо
някои възгледи на просветите лите, в своите лекции ав-
торът не приема становището за позитивното въздейст-
вие на Изтока за издигане културата на Европа. Той се
отзовава позитивно за религиозния ентусиазъм на епо-
хата, изразява възхитата си от героичните подвизи на
християнските рицари за защита на ценностите на
християнската цивилизация. Представителят на гер-
манский романтизъм Фридрих Вилкен пък оценява
кръстоносните походи като религиозни войни, в конто и
западните християни, и източните мюсюлмани се сра-
жавали в защита на светил град Йерусалим и другите
свещени места. За него решаващ фактор за организира-
нето им било сблъскването между религиозните интере-
си на християнска Европа и ислямския Изток.
260
В своята „Философия на историята" германският
философ Г. В.. Хегел твърди предпоставките за кръсто-
носните походи в областта на кардиналните духовни
потребности и интереси на католическата църква. За не-
го те били войни с религиозен характер, чиято цел има-
ла за идеал да освободи Свещената земя, да придобие
светините. Според големия философ резултатите за са-
мата Църква не били положителни, а отрицателни.
„Църквата — по думите на Хегел — извратила принци-
па на християнската свобода, превръщайки го в безн-
равствено заробване на душите". В резултата от кръсто-
носните походи тя подкопала напълно своя авторитет
като институция.
В петтомната „История на кръстоносните походи"
на Ж. Ф. Мишо романтичното виждане за религиозната
епопея намерило разгърната обосновка. Както и други
историци от неговата школа, авторът акцентира на ре-
лигиозния фактор, на религиозния ентусиазъм, обхва-
нал населението в Западна Европа, желанието му да ос-
вободи от неверниците Божия гроб. По думите му най-
силен двигател на кръстоносците било благочестието. За
него идеята за избавлението от гнета и нищетата било
второстепенен фактор. В съзнанието му победите на
кръстоносците били дело не на герои от истинската ис-
тория, а по-скоро на епични герои. Романтизмът на този
автор достига до там да сравнява Първия кръстоносен
поход с Троянската война: „славата на нашите предци"
съставлява „реално благо на нацията".
Жозеф дьо Местр в трактата си „За папата" пише
апология на кръстоносните походи, величае подвизите
на рицарите. Авторът изказва благодарност на римския
понтифекс за организирането на тези войни. Съдържа-
нието и идейните насоки на научно-популярната книга
на П. Ф. Жиро „Красотата на историята на кръстонос-
ните походи" се подсказва от многозначителността на
заглавието. В книга за Танкред, пълководеца на война-
та за Йерусалим, Т. Делбара не може да сдържи възтор-
га си от подвизите на рицарите, от техния героизъм.
Възхвала на ордена на тамплиерите и на нашествието в
Източните страни се въздига и в книгата „Исторически
261
изследвания за кръстоносните походи и тамплиерите".
В двутомен труд „История на кръстоносците" Чарлз
Милз, английски историк, отстоява тезата, според която
походите били отражение на гнева на християнския За-
пад, на възмущението му от оскърбленията на мюсюл-
маните, нанесени на християнските светики, на гроба
Господен в Иерусалим.
Нов етап в изучаването на кръстоносната проблема
тика настъпва в края на ЗО-те и началото на 40-те годи-
ни на XIX в. В Германия медиевистите създали система
за диференциран подход към изворите и тяхната интер-
претация. Принципите на научното изворознание, раз-
работени за античната историография от В. Нибур, за-
почнали да се използват и в медиевистичната литерату-
ра. Подготовката на многотомната поредица „Германски
исторически паметници" привела в известност докумен-
тацията за походите. В Берлинския университет Лео-
полд фон Ранке през 1837 г. поставил на семинар нача-
лото на критика на изворите за Първия кръстоносен по-
ход. От този семинар излязъл Хенрих фон Зибел (1817
— 1895), който през 1841 г. издал своята „История на
Първия кръстоносен поход". В нея авторът анализира
критично изворите за движението, оценява го като „сре-
товно събитие" и прави сериозен опит да изясни пред-
поставките за неговото възникване. Според младия
учен, привърженик на позитивизма, причините за за-
раждането били три, а именно: първата той видял в
най-общите религиозни настроения на средновековната
епоха, конто се засилили особено много през XI в. в ре-
зултат на клюнийското движение. Съзнанието за гре-
ховност, обхванало обществото, пораждало увлечение
по аскетизъм, отшелничество и духовни подвизи, към
поклонничество на Божи гроб, към разработване на фи-
лософски и теологически проблеми. Следователно, посо-
чените настроения били първата обща причина за масо-
вото надигане на населението за освобождаване на Бо-
жия гроб. Втората предпоставка X. фон Зибел открива
във възхода на папската институция през XI в., респек-
тивно при понтификата на Григорий VII, който обосно-
вал идеите за организирането на кръстоносен поход. По-
262
ради обстоятелството, че те разкривали пред папството
широки възможности за разширяване влиянието в нови
страни, католическото духовенство възприело кръсто-
носната идея с отворени обятия. Намерението на папс-
кия престол да освободи Светата земя, да окаже подкре-
па на християните, неизбежно увеличавало властта му,
неговото могъщество. Най-сетне, третата причина се ко-
реняла в интересите на светските, гражданските власти,
раздвижили различните класи в обществото и го вдиг-
нали на борба. Обхванати от общия порив, феодални
аристократи, барони, рицари открили възможност да
задоволят своето славолюбие, войнственост и да увели-
чат своите средства. Селяните, конто били смазани под
тежестите на феодалното безправие, били обхванати от
религиозни чувства, но в самите походи те виждали
средство за освобождаване от условията на живот, при
конто били поставени. В кръстоносния поход, в който
проявили готовност да участват, те откривали възмож-
ност да получат отсрочване на времето за изплащане на
дългове, защита на семейството и неговото имущество и
освобождаване от греховете.
Свои интереси — по заключението на X. фон Зибел
— да участват имали гражданите, конто все още живее-
ли при трудни условия и не били решили социалните си
въпроси. Следователно за икономическия подем на са-
мите градове походите изиграли съществена роля, до-
колкото разширили икономическите контакти с Леван-
та, активизирали търговските операции на Изтока и За-
пада. Това, по изводите на този голям историк, имало
съществено значение.
Набелязаните от X. фон Зибел основни фактори за
появата на кръстоносното движение поради своята
правдивост в основни линии влизат в позитивната на-
учна литература и служат като модел за обясняването
на епохата, на събитията, процесите и явленията. Това
обстоятелство доказва голямото научно проникновение
на този историк-медиевист, неговата способност да
вниква в най-дълбоката същност на нещата и да ги ин-
терпретира с възможностите на изследователя. В този
смисъл „История на Първия кръстоносен поход" на X.
263
фон Зибел била научно завоевание, основополагащо
проучване, проправило пътища на мисълта, начертало
перспективи.
Крачка напред в изучаването на походите от протес-
тантска гледна точка направили историците X. Хаген-
майер, К. Клайн и др., конто натрупали голям брой
факти за опустошителния характер на движението, под-
лагайки на анализ позициите на официалната католи-
ческа историография. Следвайки тази линия нюансира-
но, съобразно възможностите на отделните автори, гер-
мански медиевисти като В. Хайд, В. Холцман, В. Нор-
ден обогатили фонда на научните изследвания.
Православните историци (П. И. Малицки, И. Снега-
ров, Е. Попович) акцентират върху пораженията, нане-
сени от рицарите върху православната църква. Обръщат
внимание върху избиванията на духовници, разрушава-
нето на църкви, изнасилванията на монахини.
Сериозни приноси дали цяла поредица френски уче-
ни от ранга на П. Риан, Л. Брейе, А. Люшер, Ф. Шалан-
дой, конто придвижили напред обсъждането на въпро-
сите, привлекли нови документални свидетелства, раз-
работили нови проблеми, посветени на икономическите
предпоставки, на социалната база на походите и пр. За-
силва се интересът към IV кръстоносен поход, ангажи-
рал научните дирения на Ш. Дил, А. Грегоар, Ж. Льо-
нон, А. Ваас, П. Топинг, конто се опитват да подложат
на комплексен анализ известните факти и да ги приве-
дет в научна система. Разбира се, има историци, конто
виждат в покоряването на Константинопол — както пи-
ше Р. Грусе — „международно разбойничество". Други
медиевисти като Е. Тилман поддържат, че папа Инокен-
тий III нямал друга мисъл, освен грижата да бъдат осво-
бодени Светите места, поругани от неверниците.
В потоците литература се въвеждат схващания като
това на американския медиевист А. С. Атия, който
твърди, че кръстоносните походи повлияли върху раз-
воя на цивилизацията и по-конкретно върху Възражда-
нето и откриването на Америка. В съгласие с тази пос-
тановка Ш. д’Айкура намира, че походите се превърна-
ли в основен фактор на прогреса. В тритомната си „Ис-
264
тория на кръстоносните походи" (1951 — 1954) анг-
лийският учен Стивън Р4>нсиман отхвърля мисълта за
някакво тяхно пряко участие върху развоя на Западна-
та цивилизация, но приема, че заедно с тях се родила
съвременната история.
Хронологически граници. Между учените медиевис-
ти няма установено единно мнение относно границите
на кръстоносните походи. Има автори, конто включват
в тях периода X — XI в., предхождащ и подготвящ тях-
ното възникване, както и XIV — XV в., времето след за-
гасването им. Така постъпва напр. германският историк
Ханс Еберхард Майер в своята цитирана вече „Библиог-
рафия по история на кръстоносните походи". В този
труд авторът обхваща всички събития от IX до XVI в., в
една или друга степей свързани с кръстоносната идея.
За крайна граница на походите той приема 1453 г., го-
дината на покоряването на Константинопол, с която
приключвали организираните експедиции в защита на
християнството. Ханс Майер сам стига до заключение-
то, че това е твърде разширителна периодизация, пора-
ди което я квалифицира като „малко удовлетворител-
на“, затцото през 1453 г. кръстоносното движение при-
добило друг характер, трансформирало се в „антитурски
войни".
Ползва се с гражданственост и друга хронологиза-
ция: 1096 — 1291 г., когато гр. Акра бил покорен от
султана на Египет и кръстоносците били изтласкани от
своята последна опора. Тази теза също страда от извес-
тен субективизъм.
При това положение традиционното периодизиране,
включващо времето от 1096 г., когато започнал Първи-
ят кръстоносен поход, и стигащо до 1270 г., когато про-
текъл последният, Осми кръстоносен поход, възглавя-
ван от краля на Франция Луи IX (1226 — 1270), про-
дължава да се отстоява в научната литература. То е най-
приемливо, поради което се радва на най-многоброен
кръг привърженици. Това е така, защото намира опора
в изворите и историографията.
Общи и конкретни предпоставки за походите. Как-
то е известно, идеята за обявяване на „све ена вой а"'
265
срещу мюсюлманството в Западна Европа се разпростра-
нила още по време на арабската инвазия в Пиренейския
полуостров в началото на VIII в. По-късно не друг, а па-
па Александър II (1061 — 1073) благословил кръстонос-
ния поход против маврите през 1063 — 1064 г. и обе-
щал да бъдат опростени греховете на всички, конто се
сражават за „делото на Светил Кръст“. В края на април
1073 г. следващият понтифекс Григорий VII (1073 —
1085) призовал французите на поход в Испания срещу
неверниците, обещавайки им да придобият земята, коя-
то освободят от завоевателите мюсюлмани. Своя призив
той мотивирал с факта, че „испанского кралство, макар
и заето от езичници, принадлежи само на папския прес-
тол".
Кръстоносното движение, което обхванало Западна
Европа в края на XI в., представлявало неразделна част
от взаимоотношенията между Запада и Изтока, от про-
мените, настъпили в цялостния социално-икономически
и обществено-политически живот, от големия колониза-
ционен процес. Върху обективния ход на събитията в
междуконтинентални мащаби отражение дало нашест-
вието на норманите. Предприемайки своите нашествия
от Херцогство Нормандия, основано през 911 г. в Север-
на Франция, те подложили на нападения Испания и
Италия. Разгромявайки арабските бойни единици, нор-
маните прогонили арабите от Сицилия, завладели отро-
ва и се устремили към Южна Италия. В защита на ви-
зантийските владения на Италия император Константин
IX Мономах (1042 — 1055) възложил на военачалника
Георги Маниак да спре напора на завоевателите. След
като през 1042 г. този пълководец загинал в бунта сре-
щу императора, норманите завладели византийските
градове на Апенинския полуостров. Норманският хер-
цог на Апулия Роберт Гуискар не се задоволил само с
покоряването на византийските градове, но се насочил
към вътрешността на Византийската империя. Преми-
навайки на Балканския полуостров, той завладял Дира-
хиум, остров Корфу, Йонийските острови. Неочакваната
смърт на Гуискар през 1085 г. поставила край на нор-
манската опасност и в Константинопол отдъхнали. От-
266
минаването на норманската опасност обаче не поставило
край на изненадите. Над империята надвиснала стихия-
та на селджуките и узо-печенегите. Император Михаил
VII Дука Парапинак (1071 — 1078), изпаднал в безизхо-
дица, изпратил до папа Григорий VII послание с молба
да му окаже подкрепа, в замяна на която обещал да бъ-
дат съединени двете Църкви. Папата възприел идеята и
откликнал положително на молбата. „Ние се надява-
ме... — писал понтифексът до Бургундския граф, — че
след покоряване на норманите ще се отправим към Кон-
стантинопол в помощ на християните, конто, бидейки
силно подтискани от честите действия на сарацините,
жадно молят да им протегнем ръка за помощ". Папата
решил да привлече за тази кауза и германския импера-
тор Хенрих IV (1056 — 1106). В писмото си до импера-
тора Григорий VII напомнял, че „голяма част от задмор-
ските християни биват изтребвани от езичниците в не-
чувани поражения... и ежедневно християнският род се
унищожава". Планът на папата обаче не могъл да бъде
осъществен.
Между другото в Западна Европа постоянно се зав-
ръщали поклонници от Палестина, от Йерусалим, конто
разказвали за тежкото положение на християните, под-
лагани на ужасни страдания и унижения, след като
през 1078 г. Свещеният град отново паднал в ръцете на
селджуките. Обстановката станала напрегната.
Масовите завоевателни войни на западноевропейс-
ките феодали в Близкия Изток, известии под название-
то „кръстоносни походи", започнали в края на XI в. То-
ва било фактически социално-религиозно движение, ор-
ганизирано под знамето на борбата на християнството
против исляма, на „Кръста против полумесеца". Т^били
всичко осей на брой. Първият започнал през 109£>., а
последният завършил през”1270 г.'Между тези години,
конто маркират една от най-продължителните кръвоп-
ролитни войни в историята на средновековна Европа,
били избити много хора. Народите на Балканския полу-
остров, на Византия, Сирия, Палестина и Египет понес-
ли огромни загуби. Забележителни постижения на кул-
турата и цивилизацията били разрушени.
267
Повод за организиранетр на кръстоносните походи
дали селджукските турци, конто след като превзели
Багдад, успели да покорят почти цяла Мала Азия,
включително Сирия и Палестина. В ръцете им паднал и
гр. Иерусалим, където бил погребай и възкръснал Ии-
сус Христос. Това създало в Западня Европа масова пси-
хоза. Разпространявали се слухове за оскверняване на
християнските светини, за избиването на християни, за
преследване на поклонници. Световната общественост
била подготвяна да се вдигне на борба и да освободи Бо-
жия гроб, осквернен от неверниците.
Това бил конкретният повод за организиране на
кръстоносните походи, но фактическите причини се на-
мирали в дълбоките промени, конто настъпили в живо-
та на западноевропейското общество.
В навечерието на походите социалните противоре-
чия в Западна Европа се изострили. б'Ч’Ясна връзка С
разцъфтяването на градовете нараснали стремежите на
магнатите да разширят именията си, да увеличат дохо-
дите си, което вече трудно се постигало чрез повишава-
не на рентата и чрез налагането на нови повинности на
феодално зависимите селяни. Разпределението на сво-
бодните земи в Европа вече приключило. Не случайно в
походите още в началото се включили всички едри зе-
менладелци, конто трудно увеличавали своите богатст-
ва. Гладът за земя се увеличил.
Въвеждането на майоратната система, по силата на
която след смъртта на земевладелеца единствен наслед-
ник по право ставал първородният му син, а останалите
синове били лишавани от наследство, довела рицарство-
то до тежко положение, до безизходица. Лишени от въз-
можността да се снабдят със земя и зависими селяни,
рицарите масово се стекли в кръстоносните походи, дви-
жени от измамната надежда да забогатеят.
Селячеството в Европа, което се намирало в много
тежко положение, масово откликнало на призива за „ос-
вобождаване на гроба Господен" и се включило в похо-
дите. Задушавано от феодалната експлоатация, която се
увеличавала заедно с развитието на парично-стоковите
отношения, то било изправено пред ужаса на гладната
268
смърт, предизвикана от неурожайните години, продъл-
жилиблизо половин век. Ето защо селяните изоставяли
домовете си и се опитвали да намерят избавление в рис-
кованите начинания. Освен това примамливо им дейст-
вали обещанията на Църквата за покровителство, за ос-
вобождение от закрепостяване и за придобиване на земи
и богатства в непознатите земи на Изтока, обвити в
тайнствена романтика.
Селяните, компактната част от населението в Запад-
не Европа, се включили в походите и по много други
причини. Поначало те били най-слабо защитени в соци-
ално отношение, страдали от неплодородии години,
глад, епидемии, болести. Екехард Аврейски свидетелст-
ва за „много неблагоприятни обстоителства“, конто тег-
нели върху живота на хората в края на XI в. Те били
подтискани от „обществени раздори", глад, огромна
смъртност от епидемии. Папа Урбан II казвал, че „денем
и нощем няма покой от грабители и разбойници".
В края на XI в., когато бил организиран Първият
кръстоносен доход, социалната безизходица, гладът, от-
чаянието, обхванали хората, били неописуеми. За вре-
мето около 1032 г. и след това хронистът Раул Глабер
(ок. 985 — ок. 1047) е оставил едно страхотно описание,
което дава реална представа за тежкото положение, при
което се намирало населението. В „История на моето
време в пет книги" авторът разказва как в резултат от
безплодни години настъпил голям глад и хората в свое-
то отчаяние изпаднали в канибализъм. „Това, което по-
рано рядко се случваше — свидетелства с горест съвре-
менникът, — към него подбуждаше сега бесен гладът:
хората поглъщаха човешко месо. Нападаха пътниците
онези, конто бяха по-силни, деляха ги на части и като
ги изпичаха на огън, ги изяждаха. Много хора, гонени
от глада, преминаваха от място на място. Тях ги прие-
маха за пренощуване, през нощта ги удушаваха и стопа-
ните ги употребяваха за храна. Някои показваха на де-
цата ябълка или яйце и като ги отвеждаха в уединено
място, ги убиваха и изяждаха. На много места телата,
изровени от земята, също така служеха за уталожване
на глада"...
269
Описанието на Р. Глабер по своя драматизъм няма
равно на себе си. Явлението, което той пресъздава, не
било единично, а типично през XI в. Това се дължало
главно, но не единствено на неурожайните години. Вли-
яело също така недостатъчното развитие на комуника-
циите, нередовното снабдяване на населението, слабите
пазарни връзки. Изследователи изнасят данни за непло-
дородии години през XI в. Единият път гладният пери-
од продължил 26 години, другият път седем години,
респективно от 1087 до 1095 г.
Подобно описание, датиращо от 869 г. за Франкска-
та държава и специално за Аквитания и Бургундия, се
дава и в „Анали на Санската църква „Св. Колумб". В
аналите гладът се свързва с появата на една комета, ко-
ято създала безпокойство сред хората. „Кометата — пи-
ше авторът — се появила към 29 януари и стояла около
25 дни, отначало при опашката на Малката мечка, а
след това преминала почти до Триъгълника. И възник-
нали в онази година глад и нечувана смъртност почти
по цялата държава на франките, а особено в Аквитания
и Бургундия, така че поради многото умиращи нимало
кой да ги погребе. В град Сан били намерени за един ден
56 мъртви. При това нещастие в същия окръг се нами-
рали мъже и жени, конто — о, злодейство! — убивали и
ядели други хора. Защото в мястото Пон дьо Шерю ни-
кой си, като дал подслон на знатна жена, убил я, наря-
зал я на парчета, посолил я и я сварил за храна на себе
си и за своите деца. В същия град една жена направила
същото с някой си юноша. И в разни други места праве-
ли същото, принудени от глад, както гласи мълвата".
Цитираното свидетелство е достатъчно силно като
илюстрация за историческата обстановка и показателно
в много отношения. Трагедията, изживявана от хората,
била страхотна. Както гладът бил масов, всеобщ, тъй и
желанието за търсене на изход от безизходицата било
неизразимо.
Положение™ на селяните се влошавало и по други
причини. Войните, конто бушували непрекъснато, разо-
рявали селяните, опустошавали и опожарявали техните
посеви, разрушавали къщиците им. „Жаждата за война
270
така свирепстваше, че селяните и мирните граждани не
можеха да остават спокойно по своите домове" — пише
за живота в Нормандия в края на XI в. хронистът Орде-
рик Виталий. Друг хронист отбелязва същата картина
през 1050 г. в района на Турен. „Вследствие на честите
войни — казва се в хрониката на едно абатство — тази
местност беше превърната в пустиня и почти седем го-
дини никой не можеше да живее върху нея“.
Много ражна .РОДЯ играли в походите италианските
градове-републикм — Венеция, Генуа, Пиза и др., контр
снабдявали кръстоносците с оръжие и муниции, органи-
зирали превозването им по море и пр. Това те правели,
защото искали да възстановят търговските си връзки с
Изтока, нарушени от нашествениците, да сломят своя
търговски съперник — Византия, и да вземат в свои ръ-
це пазарите на Изтока.
Католическата църква, която играела ръководна ро-
ля в кръстоносните походи, искала да ги използва за
своите мисионерски цели. Нейните папи се надявали да
покорят Православната църква и да сложат ръка върху
нейните богатства. Освен това разчитали и на възмож-
ността да разширят своето влияние в страните на Изто-
ка.
Клермонски църковен събор. За провеждането на
кръстоносния поход Църквата свикала голям събор в
гр. Клермон, Франция, състоял се през 1095 година. В
речта, която произнесъл папа Урбан II (1088 — 1099),
французин по народност, призовал участниците да взе-
мат оръжието и да отвоюват Божия гроб от неверници-
те. Заедно със спасението на душите папата им обеща-
вцл големи материални придобивкц: „Конто тук са го-
рестни и бедни, там ще бъдат радостни и богати“.
Блестящ оратор, познаващ великолепно вътрешния
духовен свят на своите съвременници, папата обещавал
на вярващите не само наградите на небето, но и благата
на земята. „На всички, конто отидат там, в случай че
загинат по суша или в бой с неверните — продължил
духовният ръководител на Западния свят, — още отсега
да им бъдат опростени греховете. Това обещание на за-
минаващите давам аз като пълномощник на Бога. Ка-
271
къв позор, ако тази презряна, покварена и служеща на
демоните порода хора би надделяла над проникнатия от
вяра в Бога и блестящ с Христовото име човешки род. С
какъв срам ще ни покрие сам Господ, ако вие не помог-
нете на тези, конто се признават за такива християни,
каквито сме и ние. Нека пристъпят против неверниците
в бой, който предстои да започне, в бой, който трябва да
даде в изобилие трофеи, тези хора, конто отдавна са
привикнали да злоупотребяват с правото на честна вой-
на против своите едноверци християни**.
Както се вижда, папа Урбан II поставя на преден
план общата християнска принадлежност на вярващите
от Изток и Запад. За да привлече своите слушатели,
стекли се от всички страни на католическия свят, за
кръстоносната кауза, той представя драматичното поло-
жение на християните, попаднали под игото на неверни-
ците, конто той нарича „презряна, покварена и служе-
ща на демоните порода хора**. При онези условия това
имало огромно значение за мобилизиране на вярващите.
Проповедта на папа Урбан II била посрещната с
пълно одобрение от слушателите. Вдъхновени от нея,
присъстващите решили да тръгнат на път. След закри-
ването на събора служителите на Църквата — еписко-
пи, абати, свещеници и монаси — продължили да при-
зовават населението да се включи в движението за осво-
бождаване на гроба Господен в Йерусалим.
Както съобщава в „Божиите дела чрез франките**
Гвиберт Ножански, след закриването на събора през но-
ември 1095 г. славата на Клермонския събор се разнесла
по всички провинции на Франция. Всеки християнин,
който научавал новината, бързал да убеди своите съседи
и роднини да тръгнат по „Господния път**. За каузата
били спечелени придвории графове, средни рицари. С
голяма ревност се възпламенили бедни селяни, конто
добили смелост. Вече никой от тях не обръщал внима-
ние на оскъдността на доходите, не се грижел за нале-
жащата разпродажба на къщи, лозя и ниви. Стопаните
продавали най-хубавата част от имота си на значително
по-ниска цена. Поради повсеместния недоимък от храни
имало голяма нужда дори сред земевладелците. Лихва-
272
рите се радвали, че в резултат от кризата ще могат да
увеличат своите постъпления. По такъв начин — по ду-
мите на хрониста, те се надавали да „притурят към нат-
рупаните планини от злато".
Подготовката за похода напредвала. От кръстонос-
ната идея били обхванати бедните селски маси от Сред-
не и Северна Франция, а също така и от Западна Герма-
ния. Било запланувано да се използват традиционните
пътища на поклонниците за Божи гроб, минаващи по
Рейн и Дунав за Константинопол, а от там към Йеруса-
лим.
През пролетта на 1096 г. под ръководството на Пе-
тър Пустинника,‘Балтер Голтака и свещеника Готшалк
десетки хиляди бедняци от Франция и Германия се отп-
равили на Изток. Без да могат да се подготвят добре за
дългия рискован път — те били въоръжени само с брад-
ви, коси и тояги — в кръстоносния поход те очаквали
да намерят избавление. Наред с бедняците в отрядите се
включили и много рицари, авантюристи, жадни за
плячка и приключения.
Кръстоносците, конто ограбвали и разорявали насе-
ление™ по своя път, срещнали мъжествената съпротива
на унгарци, българи и византийци, конто защитавали
домовете си от нашествениците. Византййският импера-
тор бил обезпокоен от престъпленията на авантюристи-
те, конто пристигали в Константинопол и ги изпращал
набързо в Мала Азия. Поставяйки засади пред зле орга-
низираните и недобре обучените селски бедняци, селд-
жуките ги разгромявали и унищожавали. Мечтите на
западноевропейските селяци да се освободят не се осъ-
ществили. Първата инициатива пропаднала.
Походът на аристократите (1096 —-1099). Дейстри-
телният Първи кръстоносен поход бил организиран от
феодалите на Франция, Италия и Германия, конто били
добре въоръжени и снабдени с необходимите запаси и
съоръжения. Рицарите от Лотарингия възглавил Готф-
рид Булонски, на Нормандия Херцог Роберт. Тръгнали
по различен път, рицарите се добрали до Константино-
пол, откъдето на византийски кораби преплавали в Ма-
ла Азия. Разгромявайки отрядите на селджуките, те си
18. История на средновековния свят 273
пробивали път на Изток. Един след друг падали в ръце-
те на кръстоносците градовете Едеса, Антиохия. Превзе-
ли най-плг.ле и Иерусалим. Това станало на 15 юли 1090
г.^Създало се Йерусалимското кралство начело с Готф-
ррд Булонски, получило окончателното си оформяне
при Балдуин Фландърски. В "Неговия състав влизали
различии кръстоносни княжества, конто били васално
зависиМи — Едеското, Антиохийското и др. В завладе-
ните територии кръстоносците въвели западноевропейс-
кий феодален начин на живот.
Западноевропейските феодали — светски и духовни
— осъществили истинските цели, конто преследвали, и
присТЪПИли към разпределяне на придобитите богатст-
ва. В новооснованите кръстоносни държавици италианс-
ките търговци получили редица привилегии и организи-
рали широка търговска дейност, изолирайки византий-
ците. Църквата придобила огромни земи. Създадени би-
ли църковни ордени, конто се ръководели от папския
престол. Това били тамплиери, хоспиталиери и тевтон-
ци. Единствено селените не получили нищо и били зак-
репостени към земята.
Новият обществен строй, който бил установен от
аристократите на Западна Европа в Близкия изток, по-
лучил правно уреждане в своеобразна конституция, на-
речена „Йерусалимски асизи“. Те били своеобразен мо-
дел на феодално устройство. Местното население било
обложено с тежки данъци, задължения и повинности и
затова се отнасяло с омраза към чужденците и многок-
ратно се вдигало на бунт. Емирът на Мосул организи-
рал въстание и Едеса отхвърлила чуждоземното господ-
ство. Кръстоносците едва задържали властта си в Анти-
охия. Това създало сериозни безпокойства в Западна
Европа и папата призовал владетелите на нов кръстоно-
сен поход.
Втори и Трети кръстоносни походи. Втоцият кръс-
тоносен поход (1147 — 1149) бил проведен под ръковод-
ството на -католический абат св. Бернард Клервоски, но
фактическите му ръководители били френският крал
Луи VII и германският крал Конрад Щ^Неговите участ-
ници не могли да накажат неверниците и претърпели
274
пълен провал. Една голяма част от рицарите били изби-
тй? а онези, конто оцелели, едва успели да се спасят с
бягство.
Катастрофата, претърпяна във Втория кръстоносен
поход, била пълна. Загубени били най-важните опорни
пунктове на бойните подразделения. При разгорелите се
конфликти между Изтока и Запада се очертали слабос-
тите на воюващите страни. За владетелите на арабските
държави станало ясно, че основна причина за претърпе-
ните поражения било разединяването, липсата на поли-
тическо единство. През втората половина на XII в. за-
почнал процес на обединяване. Египетският султан Са-
лах ад-Дин (1171 — 1193), кюрд по етническа принад-
лежност, обединил не само разпръснатите територии на
Египет, но и значителни предели от Сирия и Месопота-
мия. Така възникнала могъща държава, която могла да
се противопостави на кръстоносците.
Самият султан Салах ад-Дин, основателят на динас-
тията на Аюбидите, бил син на прочутия военачалник
на сирийския султан Нур ад-Дин, Аюб ибн Шади, който
взимал участие в битките срещу кръстоносците. Той се
включил в цяла поредица акции на султана против ри-
царите от Западна Европа, по-специално 1164, 1167 и
1168 г. Поради качествата, конто показдл в битките,
султан Нур ад-Дин го назначал през 1169 г. за везир на
Египет. Като се възползвал от смъртта на последний
представител на халифата на Фатимидите, Аида, през
1171 г. незабавно се обявил за султан. Придобил качест-
ва на голям държавник, той съсредоточил в ръцете си
цялата власт. Когато починал султанът, през 1174 г.
завладял неговите имения в Сирия и ги присъединил
към своите. Покорил и някои територии в Ирак.
Разширил границите на своята държава, превърнал
я в голяма сила, която могла да противостои успешно на
кръстоносците, султан Салах ад-Дин преминал в победо-
носно настъпление. Под неговото лично командване обе-
динените сили на Египет, включващи различии мюсюл-
мански бойни подразделения, удържали съкрушителна
победа над рицарите. На 3 — 4 юли 1187 г. той нанесъл
страхотно поражение на кръстоносците под Хатин, бли-
275
зо до езерото Тивериада в Палестина. Победата оказала
непоправими последици върху бойния потенциал на ев-
ропейската армия, губеща своите възможности да по-
беждава. По-късно, на 2 октомври същата 1187 г., сул-
тан Салах ад-Дин смазал частите на рицарите и завла-
дял Йерусалим. Кралят на Йерусалим Гвидо Лузинян
попаднал в плен. Настъпил пълен обрат във взаимоотно-
шенията между двата военни блока, конто вече били не-
равностойни в жива сила и бойна техника. Двадесетхи-
лядната кръстоносна армия, включваща знатни рицари,
търпяла загуби. Продължавайки победоносните си нас-
тъпления, султанът завзел от рицарите на Запада голя-
ма част от Сирия и Палестина. Той превзел Акра, Яфа,
Сидон, Бейрут, Аскалон. При даден откуп населението
на Йерусалим могло да напуске града, като остави оръ-
жието и конете си. Всички, конто не могли да се отку-
пят, попаднали в плен и били продадени като роби по
пазарищата на Азия, Африка и Европа.
Зцгубата на свещения град Йерусалим, предхождана
и последвана от неизчислими провали на рицарите,
отекнали болезнено в Западна Европа и особено в римс-
кия папски двор. Като научил новината за поражение-
то, папа Урбан III (1185 — 1187), вече достигнал дълбо-
ка старост, не могъл да понесе загубата и скоропостиж-
но починал. Новият папа, Григорий VIII (21. X. 1187 —
17. XII. 1187), който живял много малко като понти-
фекс, призовал владетелите на Европа: „Да върнем Йе-
русалимГ. През 1188 г. — само два месеца след негова-
та кончина, заместникът му, папа Климент III ((1187 —
1191), възвестил свикването на нов, Трети кръстоносен
поход.
Третият кръстоносен поход (1189 — 1192) бил орга-
низиран след като на Изток възникнала новата държава
с център Египет начело със Салах ад-Дин, който разгро-
мил кръстоносците и превзел Йерусалим. В похода, въз-
главяван от германския император Фридрих Барбароса,
френския крал Филип II Огюст и английския крал Ри-
чард I Лъвското сърце, взели участие основните полити-
чески сили на Западна Европа.
Замислите на феодалите не се осъществили. Няма-
276
ло общ план за съвместни действия. След като импера-
тор Фр. Барбароса се удавил в една река, германските
рицари се върнали в родината си. Запътил се обратно и
Филип II Огюст. Ричард I напразно се опитвал да прев-
земе Йерусалим и в края на краищата сключил мир
със Салах ад-Дин. Не била загубена само земята от Тир
до Яфа. Така Третият кръстоносен поход не довел до
очакваните резултати и по същество спомогнал за изос-
тряне на противоречията между западноевропейските
държави.
Четвърти кръстоносен поход (1202 — 1204). Дейст-
вителният характер на кръстоносните походи като воен-
но начинание бил разкрит от Четвъртия кръстоносен
поход, който показал истинските намерения на участни-
ците. Папският престол, зает от Инокентий III (1198 —
1216), който си поставил за задача да създаде световна
апостолическа монархия, издигнал призива за отвоюва-
не на Божия гроб от неверниците, съсредоточени в Еги-
пет. В-дохода взели участие френски рицари, но се
включили и венециански търговци. Важна роля играл
дожът на Венеция Енрико Дандоло. Превземайки гр.
Задар в Далмация, силен съперник на търговците от Ве-
неция, кръстоносците се отправили не към Йерусалим,
а към Константинопол. На 13 април 1204 г. те превзели
столицата на Византия и я подложили на разграбване и
опожаряване. Били разрутпени неоценими многовеков-
ни паметници на културата. Византийската империя,
разбита от нашествениците, се разпаднала. Военният
ръководител на похода, италианецът Бонифаций, марк-
граф на Монферат, вдъхновявал изстъпленията. Така
постъпвал и Балдуин Фландърски.
Известна, макар и недостатъчно пълна представа за
разрушаването на Константинопол ни дава маршалът на
Шампания, Жофруа дьо Вилардуен, в „Завладяването
на Константинопол", неоценим извор за Четвъртия
кръстоносен поход, уникален по своето съдържание. Ав-
торът свидетелства, че поради страх от нападение на
гърците бил запален кварталът, отделящ рицарите от
гърците. Константинопол бил обхванат от страшни пла-
мъци, горял цяла нощ, дори до вече рта на следващия
277
ден. След като уточнява, че това бил третият пожар на
града след идването на франките, той дава следната
оценка: „изгоряха повече домове, отколкото се намират
в три от най-големите градове на кралство Франция".
Зает бил императорският дворец и бойците се пръснали
да събират плячка, която била „толкова голяма, че ни-
кой не е в състояние да ви определи количеството на на-
мереното злато, сребро, съдове, скъпоценни камъни, ка-
дифе, копринени материи, кожени дрехи и други пред-
мети". Това уверение на непосредствен участник в съби-
тията е показателно. За да потвърди сведенията, конто
привлича, маршалът на Шампания казва, че сам „сви-
детелства по съвест истината, че в течение на много ве-
кове никога не се е намирала толкова голяма плячка в
един град".
Хронистът не спестява подробности за по-нататъш-
ното разграбване. „Всеки — пише той — си взимаше къ-
ща, каквато му беше удобна, и такива къщи имаше дос-
татъчно за всички. По такъв начин войската на кръсто-
носците и на венецианците се настани по къщите и
всички се радваха на честта и победата, която им дари
Бог и следствие на което те преминаха от бедност към
богатство и наслаждения. „
Вести за неудържимите грабителства на кръстонос-
ците, убийствата, извършени още при разрушаването на
гр. Зара в Далмация и в Константинопол, достигнали в
папския дворец в Рим. В писмо до маркиз Бонифаций
Монфератски папа Инокентий III осъжда командването
за отклоняването на похода от първоначалното му пред-
назначение и предпочитането на „земните богатства
пред небесните блага". Първосвещеникът на Римокато-
лическата църква казва, че вината им била „още по-
тежка поради това, че вие не пощадихте никого, нито
религиозен сан, нито възраст, нито пол. Не ви беше дос-
татъчно да изчерпите до дъно богатствата на императора
и да оберете малките и големите знатни, но протегнахте
ръце и към имуществата на църквите, и което е още по-
лото, към техните светини, като взехте от олтарите сре-
бърните подноси, като разкъсахте ризниците, като си
присвоихте икони, кръстове и реликви. Заради това Ви-
278
зантийската църква се отказа да се възвърне към подчи-
нение на апостолическия Престол, като видя от страна
на латинците само фанатизъм и дяволски дела, затова
византийците имат право да се отнасят към латинците с
отвращение като към кучета".
Справедливият гняв на могъптия ппнтифекс остана л
без реалии последици. Рдз.рухата ц, рдзграбванетоде^и-
ли преустановени. Идеята за разгрома на Е пет и осво-
бождаването на Божия гроб била забравена. Византийс-
ката империя рухнала. Действително, през 1203 г., ко-
гато кръстоносците обсадили Константинопол, провъзг-
ласили възстановяването на престола на император
Исац II. След като той не могъл да им предостави сума-
та, която им обещал, постигнатото споразумение било
нарушено. В Константинопол кръстоносците основали
Латинска империя. За пръв неин император бил избран
Балдуин Фландърски (1204 —T2U5). ,Д|адваме~се~в Еога
и в могъществото на Неговата добродетел — писал папа
Инокентий III на новоизбрания владетел, — защото
Той, Който се противи на горделивите и на смирените
дава благодат, те удостой с постигането на такова вели-
ко и чудно дело за възхвала и слава на Божието име, за
чест и успех на апостолическия престол, за полза и въз-
дигане на християнството".
Латинската империя продължила да разширява сво-
ите граници и да включва нови земи. Под ударите на
рицарите паднали Тракия, Македония, райони от Теса-
лия, части от Средна Гърция, Пелопонес, различии кре-
пости в Мала Азия и острови в Егейско и Йонийско мо-
ре. В границите на империята влизали редица васални
държави: кралство Тесалоника, княжество Ахея, Атин-
ско-Тиванското херцогство.
Завоевателната политика на Латинската империя
предизвикала съпротивата на Балканските държави,
конто се организирали за противодействие. На 14 април
1205 г. българският цар Калоян (1197 — 1207) разгро-
мил при Адрианопол армията на кръстоносците. Латин-
ският император Балдуин бил пленен и отведен в столи-
цата Търново. Овакантеният престол бил зает от брата
на покойния император, Хенрих (1206 — 1216).
279
Недоволството от агресията на Латинската империя
кипяло в териториите на бившата Византийска импе-
рия, където се обособили самостоятелни държави. В се-
верозападна Мала Азия водела независимо съществува
не Никейската империя, в южното крайбрежие на Чер-
но море — империя Трапезунд, върху пределите на Ко-
ринтския залив — Епирския деспотат. Това били среди-
ща, в конто кипял ОЖйвен стопански, политически и
културен живот. Както владетелите, тъй и местното на-
селение не могли да се примирят със завоевателите и
очаквали да настъпят благоприятни условия за възста-
новяване миналото величие на империята, разрушена от
латинците.
Латинската империя, създадена в резултат от завое-
вателни операции, не могла да просъществува продъл-
жително време: едва около половин век — от 1204 до
1261 г. възстановяването на византийската империя
през 1261 г. от Михаил VIII Палеолог (1259 — 1282)
поставило край на Латинского господство. Във владение
на рицарите останали само някои имения в средна и
южна Византия.
Падането на Латинската империя подкопало кръс-
тоносната идея в Западна Европа. Ако в началото на
движението на Изток населението от различните соци-
алки групи с готовност тръгвало на път, сега вече поло-
жението коренно се променило. Увеличили се фактори-
те, конто започнали да задържат хората в родните огни-
ща, по домовете.
Върху отслабването на кръстоносното движение
оказали влияние и други причини. Около началото и
средата на XIII в. икономическият живот в Западна Ев-
ропа се стабилизирал и рискованите авантюри започна-
ли да губят почва и перспективи. Развитието на произ-
водителните сили в селското стопанство и по-специално
използването на технически новости, усъвършенстване-
то на оръдията на труда неизбежно обуславяло перспек-
тивността на селското стопанство. Земеделието започна-
ло да се изгражда в известна степей, дотолкова, докол-
кото това било възможно през епохата, на научни осно-
ви. Алберт Велики написал трактат „За растенията**. По
280
същото време — около средата на XIII в. — в Англия
били подготвени пет трактата от такъв характер: „Трак-
тат за стопанството" на Уолтър Хенли, „Правила за уп-
равление на стопанството“ на епископ Робърт Гросетест
и др. Италианският агроном Пиетро Крешенци написал
труд „За ползата от селското стопанство".
Тласък върху производите л ността на труда дали ре-
дица технически нововъведения. Водният двигател спо-
могнал за развоя на различните отрасли в селското сто-
панство. Растял броят на водните мелници, а в края на
XII в. на континента били изграждани вятърни мелни-
ци, с конто се запознали кръстоносците по време на сво-
ите походи в Арабския изток. Двата вида мелници — и
водните, и вятърните — служели не само за смилане на
зърно, но и за производството на сукно, за движение на
изтисквателните преси, за раздробяване на руда.
В селското стопанство земевладелците преминали от
двуполна към триполна система на обработване на земя-
та. В резултат от облагородяване на целинни земи, пре-
сушени блата, изсичане на храсти и пр. били увеличени
обработваемите площи. Внесени били усъвършенства-
ния на железния плуг. Възможностите на воловете при
орането на земята се увеличили след като започнали да
теглят плуговете не с рога, а с гърди.
В развитието на стопанския живот настъпили про-
мени и след като била въведена паричната рента, създа-
ла по-големи възможности за повишаване производи-
телността на труда. Възникнали по-добри условия за
натрупване на стоки и пари. Масовият глад, надвиснал
като Дамоклев меч над селяни и граждани през X — XII
в. започнал да намалява през XIII — XIV в. Селяните,
конто до кръстоносните походи нямали възможност да
се преселват от едно място на друго, започнали да се ус-
тановяват в градовете, където намирали по-добри въз-
можности за реализиране на своя труд. Възможностите
за изхранването на населението се увеличили и от разде-
лението на труда между града и селото. Разширяването
и специализирането на градското занаятчийство разкри-
ло още по-широки простори за ангажирането на селяни-
те в новите отрасли на разширяващото се производство.
281
Не маловажно значение имало укрепването на центра-
лизираните държави, конто под ръководството на импе-
ратори и крале били в съетояние да ограничават произ-
водите на местните феод ал и, техните злоупотреби. Вой-
ните, междуособиците, конто разорявали селяните, би-
ли ограничени. Настъпила по-голяма стабилност в об-
ществените отношения.
Заключителни кръстоносни походи. След катастро-
фалния Четвърти кръстоносен поход, който не подобрил
материалното благосъстояние на участниците и не довел
до освобождаване на Божия гроб, обстановката в Запад-
на Европа се променила. Голямата идея за освобождава-
не на Божия гроб от неверниците престанала да вълнува
широката общественост. Престанали да действат тради-
ционнее условия за организиране на масови континен-
тални кръстоносни походи. Вече само отделни крале
или едри магнати могли да оглавят подобно начинание,
което заплашвало да се провали още по време на самою
му провеждане.
Породили толкова кръвопролития, кръстоносните
походи загубвали не само своята привлекателност, но и
социалната си опора. Духовниците все по-трудно наби-
рали кандидата за Изтока. В духовата безпътица, в коя-
то изпадали проповедниците на движението, все по-ши-
роко разпространение получило мнението, че възрастни-
те хора поради своята греховност не могат да освободят
гроба Господен. Наложило се разбирането, че само чис-
тите неопетнени души на малките дечица могат да осво-
бодят Йерусалим от неверниците с Божията помощ. Та-
зи идея била подета от един невръстен пастир на име
Стефан във Франция, който успял да събере около себе
си 12-13-годишни деца, чийто брой достигнал около 30
хиляди. Те тръгнали на път и през градове и села били
посрещани и изпращани със симпатии и материална
подкрепа. Когато осведомили краля на Франция Филип
II Огюст за събитието, той не се двоумил и незабавно се
разпоредил младите кръстоносци да се завърнат при ро-
дителите си. Само малцина се завърнали, но по-голяма-
та част пристигнали в Марсилия, за да отплават на Из-
ток. Двама собственици на кораби, конто се оказали
282
търговци на роби, дали съгласие да прекарат със седем
кораба децата. По пътя два от корабите потънали при
буря, а другите седем достигнали до Египет и търговци-
те ги продали.
Освен във Франция кръстоносна трупа деца била об-
разувана и в Германия. Младите кръстоносци били отве-
дени в Бриндизи, град в Южна Италия, където местни-
ят епископ се разпоредил групата да бъде върната об-
ратно в Германия. При дългото пътуване за родината
по-голямата част от децата измрели от глад, болести и
преумора.
Петият кръстоносен поход (1217 — 1221) бил обра-
зуван от френски и германски рицари. Обхванати от
вътрешни противоречия, англичаните не взели участие.
Испанците, подпомогнати от кръстоносците на някои
страни от Европа, разгромили маврите при Лас Навас де
Толоса, поради което не могли да се включат. Единствен
унгарският крал Ендрю II (1205 — 1235) застанал наче-
ло на голяма армия и през лятото на 1217 г. от гр.
Сплит в Далмация отпътувал на кораби. Заедно с васа-
лите си тръгнал на път и корпусът на южногерманските
князе. Включили се австрийският херцог Леополд VI и
холандският граф Вилхелм.
Групата не била посрещната добре от франкските
рицари в Сирия, конто не били заинтересовани от нас-
тъпването на промяна в обстановката: те в продължение
на две десетилетия поддържали с Египет нормални тър-
говски отношения. Рицарите от германската и унгарска-
та трупа се установили в Акра, превърната в опорен
пункт на тяхната бойна трупа. От тук те възнамерявали
да се отправят за Египет, в чиито владения била вклю-
чена Палестина. Опитите да превземат Дамаск завърши-
ли с неуспех. Най-сетне паднал гр. Дамиета, крупен за-
наятчийски и търговски център. Унгарският крал Енд-
рю, напълно разочарован в начинанието, решил да се
завърне в страната си и не се стреснал от заплахата на
патриарха на Йерусалим, че ще бъде отлъчен от Църк-
вата. През 1221 г. останалите кръстоносни отряди на-
пускали Египет. Намеренията на рицарите и този път
претърпели провал.
283
Шестият кръстоносен поход (1228 — 1229) бил въз-
главен от германский император Фридрих II Хохенщау-
фен (1212 — 1250), но папа Григорий IX забранил про-
веждането му, понеже императорът бил отлъчен от Цър-
квата. Пристигнал в Палестина, императорът установил
дипломатически отношения със султана на Египет. В
резултат от преговорите, конто той провел, султанът се
съгласил да му предаде гр. Йерусалим срещу обещание-
то да не оказва подкрепа на християните в Сирия в тях-
ната борба против Египет. Император Фридрих II вля-
зъл тържествено в Йерусалим и бил коронясан в църк-
вата на гроба Господен. На пръв поглед светините на
християнството отново преминали в ръцете на кръсто-
носците. На практика така само изглеждало. След като
император Фридрих II напуснал Палестина и се отпра-
вил за Европа, положението се променило. Започнали
остри конфликта, пламнали ожесточени битки. Силите
на християните били недостатъчни и мюсюлманите по-
бедили. През 1244 г. Йерусалим отново паднал в ръцете
на мюсюлманите, конто повече не го отстъпили.
Следващият, Седми кръстоносен поход (1248 —
1254) трябвало да бъде насочен отново срещу Египет,
главната политическа сила на мюсюлманите в този ра-
йон на Изтока. Възглавил го френският крал Луи IX
Свети (1226 — 1270), но го организирал папа Инокен-
тий IV (1243 — 1254). В похода участвали малко рица-
ри и барони, кооптирани главно от Франция, а до извес-
тна степей и от Англия. В началото на 1249 г. кръсто-
носците на крал Луи навлезли в Египет, завзели гр. Да-
миета, а в началото на следващата 1250 г. превзели
Мансур с измама, в резултат от предателство. Мюсюл-
манската армия бързо се организирала и нахлула в гра-
да. Паднали неколкостотин рицари, включително и
граф Роберт Артуа, брат на крал Луи IX.
Кръстоносците понасяли поражение след пораже-
ние. Египтяните успели да потопят целия им флот, де-
баркирал в Мансур. В техни ръце паднал и гр. Дамиета.
Преследвани от настъпваща мюсюлманска армия, кръс-
тоносците отстъпвали по суша и по море. Мнозинството
от тях попаднали в плен. Заедно с двамата си братя бил
284
пленен и крал Луи IX Свети. Срещу голям откуп той
бил освободен, давайки обещание рицарите да освободят
Дамиета, където те се били укрепили. През 1251 г. крал
Луи се завърнал във Франция и призовал населението
на страната си да окаже подкрепа на страдащите хрис-
тияни в Палестина. За разлика от аристокрацията, коя-
то се отнесла мълчаливо към призива за нов поход, се-
ляните откликнали масово. В цяла Франция се разгър-
нало кръстоносно движение, което придобило характер
на въстание срещу аристокрацията и духовенството.
Между проповедниците, който учели, че Йерусалим
трябва да бъде спасен не от рицарите, а от бедняците,
ярко се откроявал един старец, наричан от някои съвре-
менници хронисти „Учителят от Унгария". Този учител
насочвал своите проповеди против свещениците и мона-
сите. Вдигнали се — според някои около 100 000 недо-
волни, очевидно цифрата е преувеличена — селяните от
Северна Франция за Париж, в Орлеан и Тур — срещу
официалната власт. Правителствените войски с големи
усилия успели да смажат бунта. В сраженията бил убит
„Учителят от Унгария". Заловените били съдени и изби-
ти, спасили се само онези, конто успели да избягат.
В средата на XIII в. положението на кръстоносците
в Сирия и Палестина станало много тежко. Разтърсвано
от вътрешните борби, рицарството от Западна Европа не
могло да даде отпор на султаната в Египет, а така също
и на монголите, конто нанесли тежки поражения на
княжество Антиохия. Династическите промени, конто
настъпили в Египет, укрепили неговата мощ. След като
през 1250 г. династията на Аюбидите била смъкната от
власт и начело на страната застанали военачалници от
султанската гвардия, държавата укрепнала още повече.
Бойците от гвардията били наричани „мамлюци", на
арабски език „робии, откъдето династията влязла в ис-
торията под названието „Мамлюци“. Под командването
на султана на Мамлюците, Бибарс, монголите били про-
гонени от Сирия, след което било взето решение да бъ-
дат ликвидирани окончателно рицарските подразделе-
ния на франките. В настъпателния си устрем султанът
Бибарс разгромил кръстоносците, освободил през 1265
285
г. Кесария и Арсуф, а 1268 г. — Яфа и Антиохия.
Настъплението на Мамлюците предизвикало про-
веждането на последния, Осмия кръстоносен поход.
Както стана ясно, той бил организиран пак от краля на
Франция, Луи IX Свети през 1270 г. поради това, че не
могъл да привлече доброволци, кралят се принудил да
събере наемници рицари. Върху похода не могло да не
се отрази обстоителството, че от 1268 г., когато починал
папа Климент IV, до 1272 г., когато бил избран папа
Григорий X — в продължение на 33 месеца — папският
престол бил без предстоятел, нямало папа. Новото кръс-
тоносно опълчение се отправило срещу Тунис, откъдето
идвала главната заплаха. Натоварени върху корабите на
Генуа, отплавали от пристанището Егморт в Сардиния и
на 17 юли 1270 г. дебаркирали на брега на Тунис. Под
техните удари паднал гр. Картаген. Армиите на крал
Луи и на брат му Карло Анжуйски победоносно напред-
вали в Тунис. Чумата, която неочаквано избухнала, по-
косила голяма част от рицарите. Починал крал Луи IX
Свети. Походът бил разбит, но настъпателните операции
продължили. В Тунис навлезли подразделенията на
Карло Анжуйски и на новия френски крал, Филип Сме-
ли, на Тибо Наварски. Емирът на Тунис не бил в състо-
яние да оказва по-нататъшна съпротива и бил принуден
да подпише мир. По силата на постигнатото разбирател-
ство емирът поемал задължението да изплаща в двоен
размер прекъснатия данък за краля на Сицилия, пре-
доставян преди това на династията на Хохенщауфените,
да възстанови всички загуби на християнските крале
във войната, да връчи на Карло Анжуйски 70 000 ун-
ции злато. Договарящите се страни гарантирали непри-
косновеността на търговците в Сицилия и Тунис.
Макар да настъпили основни промени не само в от-
ношенията между Изтока и Запада, в съотношението на
силите, макар да се подобрило материалното положение
на различните слоеве от населението, римският папски
двор не бил доволен от положението на светите места и
продължавал да подготвя нови и нови походи. Броят на
желаещите да заминат ставал все по-малък и по-малък,
но грижата за Божия гроб не могла да остане без отзвук.
286
Все пак отделяй владетели изразявали желание да пое-
мат кръста си, но на практика кръстоносен поход в поз-
натите мащаби не могъл да бъде организиран. Това ус-
ложнявало и утежнявало положението на кръстоносци-
те, конто бранели достойнството на западното христиан-
ство в страните на Изтока, свързани с мюсюлманството.
Владенията на франките, отслабени и изолирани в мо-
нолитните арабски територии, трудно можели да бъдат
удържани. Антиохия паднала през 1268 г. През април
1289 г. армията на султан Келаун зав ладя ла Триполи.
През май 1291 г. паднала и Акра. Сирия и Палестина
паднали под протектората на мюсюлмански владетели.
Малко по-продължително време рицарите удържали
своите владения в Кипър, чийто владетел от династията
на Лузиняните се титулувал „крал на Иерусалим*'. През
XV в. Венеция покорила острова и го включила в своите
владения. Вярата в освобождаването на Свещения град
окончателно била подкопана. Светините на християнст-
вото останали трайно под мюсюлманска доминация.
По-различна била съдбата на учредените на Изток
духовно-рицарски ордени, конто продължили да разви-
ват своята дейност. Един от най-старите ордени, този на
тамплиерите (храмовниците), основан около 1118 г. в
Иерусалим от френски сеньори, имал за задача да пази
поклонниците и да укрепва държавите на кръстоносци-
те в Палестина и Сирия. Наброяващ около 15 000 члено-
ве, в края на XII в. той се превърнал в могъща институ-
ция, чийто устав бил изработен през 1128 г. със съдейс-
твието на св. Бернард Клервоски. След усложняване на
обстановката на Изток, през 1291 г. неговият център
бил пренесен на остров Кипър, а от там във Франция.
Орденът на тамплиерите получил разпространение в
Италия, Испания, Португалия, Франция, Англия, Че-
хия, Унгария. В началото на XII в. в Палестина възник-
нал и орденът на хоспиталиерите (йоанитите). Задачата
му била да подпомага поклонниците с храна, жилища,
пари, да лекува болни. Главата му цел обаче била да во-
ди борба за разгрома на мюсюлманската религия. Пора-
ди разнородната дейност, която развил, орденът полу-
чил подкрепата на папа Анастасий IV (1153 — 1154),
287
който му предоставил през 1154 г. привилегии и мате-
риална помощ. Както орденът на тамплиерите, през
1191 г. и хоспиталиерите се преместили на о-в Кипър.
По-късно, 1306 — 1308 г. се установил на о-в Родос.
През 1530 г. турците подложили членовете му на изт-
ребване, но останалите живи преминали на о-в Малта.
Третият орден, тевтонският (германският), наричан
„Братя на дома на св. Мария в Иерусалим*', бил учреден
ок. 1190 г. Организационно бил изграден върху основа-
та на дома на св. Мария, за да обслужва германските
кръстоносци. Получил двукратното утвърждаване от па-
пите Климент III (1191) и Инокентий III (1198), орденът
укрепнал. В началото на XIII в. бил изтласкан от Палес-
тина и през 1226 г. се установил в Североизточна Евро-
па. Поради активната дейност, която развил в утвърж-
даването на своята социална и идеологическа платфор-
ма, срещнал съпротивата на поляци, литовци и руси.
През 1240 г. орденът бил разбит при р. Нева, а 1242 г.
— на Чудското езеро. Армията на ордена претърпяла
поражение в битката при Грюнвалд 1410 г. След 1525
г., в хода на Реформацията, земите му били секуляризи-
рани и орденът загубил материалната си опора.
Кръстоносен поход против полабските славяни
(1147 г.). При провеждането на Втория кръстоносен по-
ход германските феодали подели военна акция против
полабските славяни. Идеята за неговото организиране
принадлежала на саксонските светски и духовни магна-
ти, конто се опитали да възстановят своите имения зад
р. Елба, загубени след като славяните се вдигнали на
въстания през 983 и 1102 г. и ликвидирали германското
владичество. Обосновка на похода дал папа Евгений III
(1145 — 1153), който оповестил специална була на 11
април 1147 г. за свикването на похода.
В провеждането му се включили освен германски
аристократи и рицари от Дания и Бургундия. Ако са
верни сведенията на хронистите, очевидно преувеличе-
ни, срещу славяните се вдигнали 100 000 души войни-
ци. В земите на бодричите нахълтали рицарите на сак-
сонския херцог Хенрих Лъв и обсадили крепостта До-
бин. Предвождани от княз Никлот, бодричите защитили
288
успешно крепостта и преминали в атака, навлезли в
Любек и разрушили Вагрия, база на кръстоносците.
Плановете на рицарите се провалили. Германският хро-
нист Хелмхолд, който участвйл в похода, свидетелства:
„Този голям поход допринесе малка полза". Поражения-
та, конто претърпели, принудили нападателите да
сключат мир с княз Никлот.
Втората експедиция на кръстоносците, проведена
под предводителството на Албрехт Мечката, също не се
увенчала с победа и била отблъсната. Наистина, кръсто-
носците разорили земите на лютичите, направили опит
да завладеят крепостта Димин, както и да разгромят гр.
Щетин, опората на поморяните. През 1147 г. полабски-
те славяни нанесли последи ото сериозно поражение на
нашествениците.
Малко по-късно, през 50-те — 60-те години на XII в.
германски феодали отново нахлули в земите на полабс-
ките славяни. Поради своята разединеност, те не успели
да им дадат необходимия отпор и да защитят своята не-
зависимост. Рицарите покорили последните свободни те-
ритории на полабските славяни и основали маркграфст-
во Бранденбург в земите на лютичите и херцогство Мек-
ленбург в пределите на бодричите.
Значение на кръстоносните походи. Макар кръсто-
носците да не успели да осъществят своята програма: да
освободят гроба Господен и да сложат ръка върху богат-
ствата на Изтока — кръстоносните походи изиграли го-
ляма роля в стопанския и културния живот на Западна
Европа. Походите спомогнали да се ликвидира монопо-
лът на арабските и византийските търговци върху тър-
говията между Изтока и Запада и за утвърждаване гос-
подството на италианските, френските и испанските
търговци в Леванта. Икономическите взаимоотношения
между Изтока и Запада, конто по-рано били нередовни,
придобили регулярен, системен характер. Станало въз-
можно европейците да се запознаят с постиженията на
Източния свят в селското стопанство и промишлеността.
В земеделието били пренесени редица нови селскосто-
пански култури, непознати дотогава на Запада: ориз,
сусам, елда, фъстъци, дини, захарна тръстика. В гради-
19. История на сродновоковния свят
289
ните започнали да засаждат зарзали, лимони. Употреба-
та на захар получила широко разпространение.
В резултат от взаимоотношенията с Източните стра-
ни получили тласък и занаятите, усъвършенствала се
занаятчийската техника. В металургията били прило-
жени нови методи на закаляване на металите, рицарите
започнали да се въоръжават с арбалет, разширил се
кръгът на тяхното снаряжение. Обогатила се и текстил-
ната промишленост — под влияние на Изтока на Запад
пристъпили към изработката на финн източни тъкани
— Дамаска, муселин и др.
Кръстоносните походи оживили парично-стоковите
отношения. В своята книга „Божиите дела чрез франки-
те“ Гвиберт Ножански, съвременник на събитията, сви-
детелства: „Тогава стана нещо удивително: всички ку-
пуваха скъпо и продаваха евтино, а именно: скъпо ку-
пуваха това, което бе нужно за използване по пътя, а
евтино продаваха всичко, което трябваше да покрие из-
fl ръж к ата“.
Сравнително по-високият стандарт в страните на
Изтока оказал въздействие и върху бита и битовата
култура на западноевропейското феодално общество. В
замъците били изградени бани, в конто се къпели с теп-
ла вода. Рицарите, а наред с тях и останалото населе-
ние, започнали да се грижат за външността си, за под-
държане на тялото, косите, за изяществото на облекло-
то. Въведена била по-честа смяна на долното и горното
бельо. В резултат от засилване на стокообмена с Леван-
та в живота на феодалната аристокрация влезли редица
предмета на разкоша, както и изисканите маниери,
принципите на придворното изящество. Културата на
европейците се обогатила и разширила. Религиозната
принципност на католическата църква била сравнявана
с толерантността, проявявана от служителите на източ-
ните религии, и започнала да губи социална опора. Те-
ократичните претенции на римските папи също били
подкопани.
Макар и по косвен път кръстоносните походи пов-
лияли върху формирането на централизираните държа-
ви, върху по-нататъшния възход на градовете и граде-
290
кия начин на живот, върху развитието на хуманистич-
ната мисъл, оплодена от идейните традиции на Изтока.
Ако за развитието на Западна Европа кръстоносните
походи оказали положително влияние в материалния и
духовния живот, за страните на Изтока те имали гибел-
ни последици. Както за Западна Европа, тъй и за Близ-
кия изток те донесли смъртта на стотици хиляди хора.
Били разорени много градски центрове и селища в Мала
Азия. Рицарите унищожили или заграбили неоценими
паметници на културата.
3. ИТАЛИЯ — ОТ РАЗПОКЪСАНОСТ
КЪМ КОНСОЛИДАЦИЯ
Трите самостоятелни части на Италия — южната,
средната и северната, обособили се още през изминалите
столетия, продължили да се развиват като автономии,
независими обществени системи. Още от времето на
Римската империя централата територия не успявала да
превъзмогне разединението. При ранносредновековното
общество положението не се променило. В новите усло-
вия на възходящо средновековие политическата раздро-
беност и разпокъсаност се превърнали в характерно сво-
еобразие на обществените отношения в Италия, свърза-
но с полицентризма на градовете. Поради неравномерно-
то развитие на страната, обусловено от изключително
сложни вътрешни и външНи причини, разнороден мо-
дел на утвърждаване бил установен в Ломбардия, Сред-
на Италия, Папската облает и Южна Италия. Така в
италианските земи било изградено многообразно уст-
ройство на икономиката, респективно на аграрния жи-
вот, занаятите и търговията, на взаимоотношения в об-
щество™. В териториите, подвластни на Византия, гос-
подствала друга административна структура.
Когато приключили кръстоносните походи, формите
на управление се диференцирали. В основни линии въз-
никнали няколко основни типа държавни структури:
кралства, свободни градове-републики, сеньории и папс-
ката курия. Всяка една от тези обществени системи при-
тежавала свои закономерности, евързани с конкретната
историческа обстановка, при която се реализирали со-
циалните отношения. В редица големи градове управля-
вала колегия на консули, след това тя била изместена от
подестат, комунално управление, принципат.
Кралска форма на управление възникнала през XII
— XIII в. в Южна Италия и Сицилия, наричана Сици-
лийско кралство. Основано с коронацията на крал Ро-
жер II (ИЗО — 1154), родоначалник на Норманската ди-
настия, то просъществувало до известната „Сицилийска
292
вечерня" 1282 г., когато започнало да запада. Другото
кралство, Неаполското, се обособило от Сицилийското
след „Сицилийската вечерня" 1282 г. и по-късно билд
присъединено към владенията на Испания в 1504 г.
Свободните градове на Италия успели да създадат
разнородни управленски системи, свързани с полити-
ческого развитие на страната. Сдед като германскидт
крал Ото I (912 — 973) подчинил Ломбардия 951 г. Ц се
оженил за вдовицата на италианския крал Лотар, Адел-
гайде, положението на италианските земи се промени-
ло. Това станало с коронацията на германския крал за
император през 962 г., когато била възстановена „Све-
щената Римска империя". Наистина стремежът на им-
ператора да подчини Южна Италия (967 — 971) не ус-
пял, но Северната част признала неговото върховенство.
Натоварен с титула на римските императори и с корона-
та на лангобардските крале, Ото I поел в свои ръце уп-
равлението на разделената страна. Собствениците на зе-
мята — херцози, графове, маркизи, виконти и др. му
станали васали.
Прелом в съотношенията между дребните и едрите
собственици настъпил след като император Конрад II
(1024 — 1039) издал през 1037 г. известната „Конститу-
ция на феодите", която узаконила правого на дребните
собственици да наследяват ленове. Така било обезсилено
ръководството на магнатите и зависещите от тях васали
придобили самостоятелност и независимост. Кралската
власт укрепнала.
Формите на управление в Северна и Средна Италия
били детерминирани от гъстата мрежа градове, която
възникнала и се укрепила. Понеже нямало силна кралс-
ка власт, единна държава, а завоевателните походи на
германските императори били епизодични, градовете
получили възможност да изграждат крепостни стени, да
разполагат с охрана. Императорите гарантирали на ита-
лианските граждани безопасност и защита. Градовете
свързали своето развитие с интересите на занаятчии,
търговци, лихвари, банкери, конто изградили тяхното
величие. За мащабите на този процес известна предста-
ва ни дават изчисленията на италианския историк Е.
293
Серени, който изучил зараждането на 8000 селища. От
тях — по неговите заключения — 2689 водели началото
си от доримско и римско време. След това авторът прос-
ледява появата на новите градове в хронологичен поря-
дък: през VIII в. възникнали 228 града, IX в — 262, X
в. — 552, XI в. — 945, XII в. — 1014, XIII в. — 886,
XIV в. — 217, XV в. — 258, XVI в. — 207. Това означа-
ва, че основната част от градовете, най-многобройната в
Европа, повече от 42 % , била изградена през периода от
X до XIII в. Възникналите градове обусловили появата
на италианската градска цивилизация, определили ней-
ното характерно своеобразие. Не напразно Исидор Се-
вилски изтъквал, че „град се наричат не камъните, а
жителите, не просто типът постройки, а характерът на
човешката общност". Такива градове като Венеция,
Флоренция, Милано, Генуа, Верона, Пиза, Амалфи и
др. образували свои свободни общини, управлявани от
избираеми ръководители: подести, капитани, дефензо-
ри, дожи, гонфалониери.
Вечният град Рим, цакар да се изменил в редица от-
ношения, запазил своя сенат, префектура, а така също
и дванадесетте района, но муниципалитетът еволюирал.
Градовете на Северна и Средне Италия известно време
продължили да бъдат управлявани от сеньор: светски
Или духовен, но постепенно борбата против традицион-
ната власт обхванала най-развитите от тях. Тя се разго-
ряла към края на XI и началото на XII в. и довела до ос-
вобождаването на градовете в Ломбардия. Възникнали
градове-комуни, управлявани от колегия или консули,
избирани с едногодишен мандат. Създавайки градове-
комуни, гражданите продължили своята съпротива.
Най-силните градове се превърнали в градове-държави.
Такъв характер придобили Генуа, Пиза, Венеция, уп-
равлявани от представители на търговската олигархия.
Големият съвет, изпълняващ функциите на законодате-
лен орган във Венеция броял 242 души. Начело на из-
пълнителната власт стоял дож, подкрепян от градския
патрициат.
Когато император Фридрих Барбароса след съвеща-
нието в Ронкали през 1158 г. лишил градовете от неза-
294
висимост, поставил начело на управлението свои намес-
тници, наричани викарии или подести. Подестат бил ус-
тановок във Флоренция, Тревизо, Верчели, Виченца, Ге-
нуа, Арецо, Анкона, Парма, Падуа. Подестът, който уп-
равлявал само по една година, трябвало да е навършил
30 години, да притежава рицарско звание и да се ползва
с авторитет. След смъртта на император Фридрих II
(1212 — 1250) положението се променило. Подестът за-
пазвал формално своето място, но политическата власт
преминавала в ръцете на „капитан на народа".
В резултат от икономическия подем, настъпил в
градовете на Италия през'ХШ — XIV в., се зародила ка-
то форма на управление тиранията или синьорията, ус-
тановена в голяма част от градовете-държави. Институ-
циите на републиката губели влияние, измествани от
тираните, свързани с магнатите. В Милано се укрепила
фамилията Висконти, а във Флоренция — Медичи, уп-
равлявала три столетия. Лоренцо Медичи (1469 —
1492), наречен „Великолепии", се проявил като голям
дипломат, покровител на културата. По начало тирани-
те дали тласък в развоя на промишлеността и търговия-
та и спомогнали за по-нататъшния разцвет на икономи-
ката.
През 1347 г. в Рим била провъзгласена република,
но тя се радвала на краткотрайно съществуване. Кола
ди Риенцо, провъзгласен за трибун, се надявал да възс-
танови миналата слава на Рим, но макар да взел властга
през 1354 г. и да придобил титула сенатор, не могъл да
се задължи дълго на власт. Убили го и идеята за репуб-
лика пропаднала.
Така отсъствието на кралска власт в Италия, на
държава, било компенсирано до известна степей от си-
ньорията, установена в градовете. При съществуващата
децентрализация тя се наложила като най-разпростра-
нена управленска структура и била призвана да осъщес-
твява идеята за централизация на страната.
Извори и историография. В зависимост от динами-
ката на основните компоненти на историческия процес в
италианските земи изворите могат да бъдат групирани в
няколко основни раздела. Една част от тях обхващат
295
живота на градовете, друга — на селското стопанство,
трета — на политическите отношения, четвърта — на
духовно-културния живот. Това най-общо структурира-
не на изворовата основа на историята позволява да бъ-
дат осмислени и оценени същностни особености на сред-
новековната епоха, основни тенденции на развитието.
Източниците за градовете са богати по съдържание:
харти за тяхното основаване, статути, актове, законови
кодекси, цехови статути, различии анали, хроники.
Особен раздел образуват различии трактати, художест-
вени произведения, творения на материалния и духов-
ния бит, на възрожденските дейци.
Най-много харти за образуването на италианските
градове са запазени за периода XI — XII в. Обикновено
те са издавани от императорите на Свещената Римска
империя, конто давали съгласие за образуването на от-
деляйте градове: Мантуа, Пиза, Ферара, Кремона. Инте-
ресни документи за епохата представляват статутите за
създаването на Генуа, Падуа, Пиза, Милано, Бреша,
Верчели, Парма, Модена, Пистон, Лука и др. Хроноло-
гически статутите произхождат от различно време: от X
до началото на XIV в. По съдържание те представляват
записи на съдебни обичаи, разпоредби, регулиращи от-
ношенията между отделните обществени групи.
Животът на градовете-комуни намерил своята прав-
ка регламентация актовете, конто били оповестявани.
Болоня издала „Райски акт“, „Свети и светейши уста-
новления", Венеция — „Граждански статути на Вене-
ция", „Златна книга", Флоренция — „Постановления на
справедливостта", Сиена — „Народни статути". Това би-
ли разпоредби, регулиращи вътрешното устройство на
градовете, засягащи стопанския живот, взаимоотноше-
нията между хората, техните права и задължения.
Много интересни извори за живота в италианските
градове през XIII — XIV в. са цеховите статути. В тях
намирали регламентация процесите на производството в
професионалните занаятчийски организации, условия-
та, на конто трябвало да отговарят стоките, тяхното ка-
чество, взаимоотношенията между майстори, калфи,
чираци, състоянието на инструментариума. Уреждали
296
се също така условията на труда, управлението, правата
и задълженията. Във връзка с това особен интерес пре-
дизвикват статутите на Венеция от 1219 г., на Флорен-
ция от 1328 г., на Сиена от 1298 г. и др.
Животът на градовете намирал отражение в сключ-
ваните договори с различии владетели, грамоти, були на
папите. „Книга на правата на Генуезката република" съ-
държа вести за занаятите, търговията, политическата
дейност. Разпоредбите на дожите на Венеция разкриват
малко познати аспекти от нейната разностранна исто-
рия. „Книга за приходите и разходите" на Флорентийс-
ката република показва динамиката на търговските опе-
рации на града. Промишлените акции на градовете на-
мерили описание в конкретни документи, разкривайки
специализацията на различните дейности: „Книга за
вълната", „Книга за бояджиите", „Книга за предачите".
Това са извори, конто дават пълна представа за състоя-
нието на отделните отрасли на занаятчийската дейност,
трансформираща се в промишленост.
Знанията в тази сфера се разширяват още повече с
изучаването на специализираните трактати, конто били
подготвени за самостоятелните отрасли на производство-
то. Става дума за „Трактат на вълнарите", написан от
анонимен автор за производство на сукно в края на XIV
в. Произведението на Франческо Пеголоти „Книга за
различните страни и търговски мерки. Наставление по
търговско дело" въвежда в цялостната търговска дей-
ност на Флоренция. Един век след Пеголоти Бернардо
д’Антонио Уцано, друг специалист по търговията, издал
трактат „Наставление по търговско дело", включващ по-
редица нови раздели, особено по мореплаване.
Цяла поредица извори образуват различните кралс-
ки едикти, капитуларии, формули, книги. Сред тях се
откроява обобщителният сборник „Капитуларии", съ-
държащ разпоредби на владетелите. Съществено значе-
ние придобила правната школа в Павия, чиито препода-
ватели обогатили юридическата теория и практика. За
преподаването на професорите бил издаден сборникът
„Павийски книги". В него били включени поредица за-
кони: кралски едикти, формули, разпоредби на герман-
297
ски императори, а така също коментарии върху тях,
т.нар. глоси. В този кръг влиза и прочутото „Експози-
цио", коментар на законите, издадени от владетелите.
По-късно „Павийска книга" била допълнена, обогатена
и преработена и подготвеният кодекс бил издаден в една
книга под заглавие „Ломбарда", разделена на три части.
Промените, настъпили във феодалното общество,
получавали законова регламентация в редица кодекси:
„Ленен закон", „Книги на феодите", „Обичаи на феоди-
те“ и др. В тях получавали регламентация сложните от-
ношения във феодалното общество в Италия. Връх на
теоретичната мисъл отбелязали трудовете върху римс-
кого право, превърнало се в универсално право. То се
изучавало в Болонския университет и получило научна
разработка в трудовете на Булгарели, Мартин де Гози,
Якопо Уголино, Уго Алберичи и други създатели на
блестящи коментарии за средновековните закони.
Италианските градове-републики подготвили основ-
ни направления в правого: кодексът на Амалфи по мор-
ско право бил разпространен във всички страни, конто
се занимавали с мореплаване. През 1255 — 1256 г. свой
„Морски кодекс" оповестила Венеция. В законодателст-
вото се включили и норманските завоеватели. Крал
Вилхелм I (1160 — 1166) прокламирал т. нар. „Консти-
туции". Германският император Фридрих II Хохенщау-
фен издал „Мелфийски конституции". През 1283 г. Кар-
ло Анжуйски оповестил „Постановления на св. Мар-
тин", законов сборник, регулиращ установените при не-
говото управление обществени отношения.
Аграрного устройство в италианските земи получи-
ло законова регламентация в различии документи, изда-
дени от канцелариите на императори, крале, херцози:
харти, частни актове, грамоти, договори, завещания,
дарения. Статутите на селските комуни, законовите раз-
поредби на управленските институции, папските були,
архиепископските и епископските указания също така
разкриват основни моменти от аграрния живот, както и
поземлени преписи, кадастри. За Южна Италия и Сици-
лия неоценим извор представлява „Каталог на барони-
те" от 1152 — 1153 г., фиксиращ техния брой — 8620,
298
размерите на техните имения, както и редица подроб-
ности от устройството на феодалните домени. Кралство-
то на двете Сицилии и Неаполското кралство също така
разполагат с голямо количество запазени кадастри, гра-
моти, преписки, законови актове. Прочутият трактат на
Пиетро Крешенца (ок. 1233 — 1321) „За изгодите от
селското стопанство" е много важен извор за аграрното
устройство в Северна и Средна Италия.
Наративните извори обогатяват познанията ни с
много факти, позволяващи да бъдат реконструирани ре-
дица подробности от политическия живот на Италия.
Такава поредица от свидетелства се открива в „Делата
на Беренгарий", животопис за крал Беренгарий I за пе-
риода от 887 до 916 г. Хронологичните записки, водени
в по-големите абатства на Апенинския полуостров за съ-
битията в обществото, а също така и аналите на градове-
те, попълвани общо взето регулярно, образували добра
основа за продължаване на историческата традиция.
Люлка на традицията да се описват събитията, конто
протичали станало абатството Монте Касино, където в
края на X в. било поставено началото на историята на
херцогството на лангобардите. В изпълнение разпореж-
дане на абат Дезидерий, монах Лъв подготвил в края на
XI в. „Хроника на Касиненското абатство", продължена
от монаха Пиер Дякон.
Периодът на византийското господство в херцогст-
вата на Лангобардите също така намира своите хронис-
ти. В „Хроника на беневентските, салернските, капуан-
ските и неаполските херцогства", подготвена от анони-
мен автор около 965 г. са описани събитията от 518 до
943 г. Друга творба, „Салернска хроника", пресъздава
периода 747 — 974 г. В началото на XII в. била завър-
шена „Кратка хроника на делата в Неаполското кралст-
во" от анонимен автор, който засяга византийското,
арабского и норманского господство през времето от 855
до 1102 г. Приблизително същата хронология на съби-
тията, по-точно 855 — 1115 г. обхваща „Анонимна Ба-
ренска хроника".
По-големите градове на Италия се сдобили с по ня-
колко анали и хроники. Така напр. Милано разполага с
299
„Дела на миланските архиепископи" от Арнулф, завър-
шена в края на XI в., както и с „Миланска история" на
Ландулф и „Големи милански анали“. Не останала на-
зад и Ломбардия, която подготвила своите „Дела на им-
ператорите на Ломбардия". Ежедневието на херцогство
Милане било пресъздадено в труда на Джовани Симоне-
та „История на делата на херцог Франциско Сфорца",
описваща времето от 1421 до 1466 г. Бернардо Корио
написал „История на Милано", включваща периода от
средата на XIII в. до 1499 г.
Добре е засвидетелствана и историята на Венеция,
Генуа и Флоренция. Венеция обобщила своята „Венеци-
анска хроника" от анонимен автор, а така също „Кратки
венециански анали", „История на венецианските дожи",
„Хроника на венецианците" на Мартино Канале, „Хро-
ника на венецианците" на Андреа Дандоло, „Венецианс-
ки анали" на Доменико Малпиеро, „Животът на князе-
те на Венеция" на Марино Санудо Младши. Антонио
Морозини оставил за времето от 1404 до 1434 г. „Днев-
ник" за различии страни на Европа, конто той посетил.
За миналото на Генуа голяма стойност притежават
„Генуезки анали" (1099 — 1294), включващи цяла поре-
дица от серии, написани от различии автори в различно
време. Така че това е многотомна хроника с голяма поз-
навателна ценност. Свои исторически произведения сът-
ворила и Флоренция: „Дела на флорентийците" от ано-
нимен автор, „Хроника" на Джовани Вилани, „Флорен-
тийска хроника" на Маркионе Стефани. Един талантлив
професионален аналист, Леонардо Бруни (1369 — 1444)
написал две класически произведения, надживели сто-
летията. Едното е „История на флорентийския народ",
другото „История на съвременните събития в Италия".
Освен тях авторът оставил биографии на Данте и Пет-
рарка, блестящи образци на този модерен за времето
жанр.
Останалите градове на Италия следвали утвърдена-
та традиция и отразявали историческите събития било в
анали (Кремона, Пиза, Верона, Пиаченца, Бергамо), би-
ло в хроники (Болоня, Лука, Сиена, Падуа, Савоя, Пие-
монт). Салимбене Пармски написал „Хроника", едно
300
рядко произведение за духовния живот в Ломбардия
през 1167 — 1287 г. Монахът Аме подготвил „История
на норманите", в която отбелязал техните завоевателни
набези и опустошения. На тази тема е посветена и „Ис-
торически поема за делата на норманите в Сицилия,
Апулия и Калабрия" на Вилхелм Апулийски. Изпод пе-
рото на архиепископа на Салерно, Ромуалд, излязла
„Световна хроника", проследяваща историята на Сици-
лийските кралства, както и нашествието на норманите.
На тази тема са посветени „История на Сицилийските
дела" на Хуго Фалканда, „Хроника на Сицилийското
кралство" на Рикардо от Сен-Жермано, „Сицилианска
хроника".
В поредицата трудове, посветени на един или друг
проблем от бурната и динамична история на Италия се
открояват две съчинения, който заслужават специално
отбелязване: „За монархия" на Данте и „За тирана" на
Калучо Салутати. Това са епохални произведения, конто
маркират основни конфликта по онова време и им дават
оригинална интерпретация. В тях вее духът на новото
гражданско общество, разкъсващо политическите вери-
ги на средновековната епоха.
Историографията на новото и най-новото време по
основните въпроси от развитието на Италия през разг-
леждания период е значителна, необозрима. Естествено,
водещо място в изучаването на проблемите заемат итали-
анските историци медиевисти. Най-голям брой изследва-
ния са посветени на градовете, гражданите и градския
живот — на тяхното възникване, развитие, обществени
функции. След това ангажира темата за аграрния живот,
Възраждането, политическата система, Църквата.
Все по-голям брой автори се обединяват около мне-
нието на Армандо Сапори за комплексния характер на
средновековния град: историята не може да бъде само
икономическа или политическа, или литературна и т.н.,
но история на всичко това взето заедно. Едно разбиране,
което притежава широки възможности за показването
на нови страни от най-важния феномен от средновеков-
ната история на Италия, превърнал тази страна в най-
напреднала на стария континент.
301
Концепцията за континюитета в историята на градо-
вете, за непрекъснатата еволюция на градската цивили-
зация от древността към средновековието се споделя от
автори като А. Дюпон, Е. Енън, М. Беренго, Р. Лопез,
Дж. Луцато.
Появата на градовете-комуни като революционизи-
ращ акт се оценява от Р. Каджезе, Н. Родолико, Е. Сес-
тан, Г. Салвемини, Дж. Фазоли, Е. Кристиани, Дж. Лу-
цато. Автори като Н. Отокар, последван от мнозина ис-
торици, обаче мислят, че възникването им не довело до
никакви промени във феодалното общество.
Редица изследователи (М. Л. Абрамсон, Е. В. Вер-
надская, Л. А. Котелникова, Л. Т. Милская, В. И. Ру-
тенбург и др.) поддържат марксистката теза за появата
и същността на градовете като продукт на обособяването
на занаятите от селското стопанство, развитието на па-
рично-стоковите отношения, от бягството на селяните от
феодалните имения и установяването им в нови место-
живелища. Ловите поселения се разглеждат като цент-
рове на занаяти и търговия.
Аграрният живот привлича научните дирения на
все по-значителен брой специалисти. Еволюцията на
селската община и образуването на селски комуни зани-
мава Дж. Бонети, А. Кекини, Г. Роза, П. Силантини, А.
Солми, Дж. Менгоци, Д. Палмонери, Ф. Шнайдер, Дж.
Волпе. Състоянието на селото в Италия през XII — XIV
в. станало предмет на проучване в трудовете на Е. Крис-
тиани, Ч. Виоланте, Р. Ромео, Ф. Джонс, Дж. Фазоли,
Дж. Луцато, К. Чипола. Изследват се процесите на ко-
лонизирането на неразработени площи, прилагането на
технически новости, на нови оръдия на труда в обработ-
ването на почвата, диференцират се различните катего-
рии селяни, уточняват се формите на зависимост, маща-
бите на селските движения, въстанията, на рентата и
нейните видове. От европейските и италианските учени
приноси в различен мащаб внасят Г. Фазоли, М. Монта-
нери, Е. Конти, П. Лайхт, а от бившите съветски — М.
Л. Абрамсон, Л. М. Брагина, Л. А. Котелникова, М. Са-
маркин, С. Д. Сказкин и др.
Италианското възраждане с неговите характерни
302
черти, същностни особености и историческа роля вече
образува основно направление в научната литература,
придобило интердисциплинарен характер. Изучават го
не само историци медиевисти, но и философи, социоло-
ги, естетици, юристи, филолози, изкуствоведи. Това
произтича от универсализма на епохата на Възраждане-
то в Италия, от нейното многостранно, многоаспектно
съдържание.
Основополагащо значение имат две справочни изда-
ния: едното е „Библиография на историята на италиан-
ския град“ на Г. Монтеки, Болоня, 1982 г., другото —
„Ранний итальянский гуманизм и его историография",
т. 1 — 4,2 изд., Москва, 1914 г. на М. Карелин. Заслу-
га на авторите е, че доказват една основна теза, която се
налага трайно в литературата. Учените заключават, че
хуманизмът не е някакво обикновено „възраждане" на
класическата гръко-римска древност, а качествено ново
явление, свързано с дълбоките изменения в цялостния
икономически, политически и духовно-културен живот
на италианското общество. През 1919 — 1927 г. в Лайп-
циг излиза труда на Леонардо Олшик „История на но-
вите въпроси на научната литература. Т. I. Литература
на техническата и химическата наука от средновековие-
то до Ренесанса; Т. И. Образование и наука. I. Епоха на
Ренесанса в Италия". В това солидно проучване са
включени новите изследвания за Италианското възраж-
дане в различните клонове на природните и хуманитар-
ните науки.
От методологическа гледна точка в необятната лите-
ратура за Възраждането в Италия се налагат две основ-
ни направления, коренно различии по своя характер и
заключения. Една част от изследователите акцентират
върху неразкъсваемата обвързаност на Ренесанса със
средновековието, друга част отстояват тезата за едно съ-
вършено ново явление, насочено против средновековие-
то и католическата църква. В първия кръг влизат голя-
мо количество автори — историци, философи, социоло-
зи, теолози: Е. Жилсон, Дж. Тофанин, П. Дюхем, Л.
Торндайк, А. Кромби, Ф. Джонс, П. Лаведан, К. Бур-
дах, Й. Хьойзингха и др. Вторият кръг автори включва
303
Ж. Мишле, Я. Буркхарт, Е. Харин, Дж. Ларнер, Д. Бу-
не де Мискити, Ф. Диас, А. Вентури, Дж. Табако, Л.
Мартинес, Дж. Сайта, У. Дюрант, Г. Барон, Е. Гарен.
В най-ново време определени приноси в литература-
та правят Н. Н. Галенищев-Кутузов, В. Н. Лазарев, А.
К. Дживелегов, М. Алпатов, М. А. Гуковский, Б. Р. Ви-
пер, В. В. Соколов, Л. М. Баткин, В. И. Рутенбург, Л.
М. Брагина и др.
Монархически институция. При отсъствието на
единна, обединяваща държава на италианското общест-
во монархическата институция била един от основните
консолидиращи фактори на италианския народ. Значе-
нието му се определяло от мястото на италианците в ет-
ническата история на Европа. Според заключения на А.
Белетрини, направени въз основа на задълбочени проуч-
вания през 1500 г. в Италия живеели към 14 % от насе-
лението в Западна Европа. При положение, че по това
време тук живели към 69 млн. души, италианците обх-
ващали към 10 млн. Факт, който говори достатъчно.
След смъртта на Карл Велики през 814 г. Апенинс-
кият полуостров навлязъл в период на нестабилност и
несигурност. Действително по силата на договора във
Вердюн, Лотар (840 — 855), придобивайки титула импе-
ратор, наследил Италия, всички територии от устието
на р. Рейн до устието на р. Рона, включително и Фрис-
ландия заедно с владенията на Рипуарските франки. В
новата империя влизали градовете Рим, Милано, Маси-
лия, Лугдунум, Трир, Аахен, Кьолн. По такъв начин по-
лучили териториално оформление земите на италианс-
ката общност, макар да не представлявали хомогенно
етническо цяло. Това по всяка вероятност наложило
през 870 г. да бъде проведено ново преразпределение на
Карловата империя. Земите с германско население, по-
специално Лотарингия и Фрисландия, преминали в гра-
ниците на Източното франкско кралство, възглавявано
от Лудовик Германски.
Когато император Лотар починал през 855 г., коро-
ната на империята преминала върху главата на Лудовик
II (855 — 875). Неговата кончина поставила края на ди-
настията на Каролингите, но фактически реалната власт
304
принадлежала на едрите поземлени магнати. Кралят на
франките Карл Плешиви завладял Италия. През 875 г.
папа Йоан VIII (872 — 882) го коронясал за император и
той управлявал под името Карл II (875 — 877). След
смъртта на краля на Източната франкска държава Лу-
довик Германски (843 — 876) владенията му били.раз-
делени между тримата му синове: Карломан, Лудовик и
Шарл Тлъсти, внук на Карл Плешиви.
През 881 г. Карл Тлъсти бил коронясан на крал на
Италия, но това само разпалило тлеещите династически
конфликти. Короната била оспорвана от различии пре-
тенденти за престола: от един правнук на император Лу-
довик Благочестиви, Хуго от Бизон, зет на Карл Плеши-
ви. Боричкали се и различии маркграфове, херцози, ед-
ри собственици. Апенинският полуостров бил разтърс-
ван от противоречия.
В тази сложна тревожна обстановка Италия станала
обект на разграбване от различии страни. През целия IX
в. араби провеждали опустошителни нападения в Южна
Италия, завладели остров Сицилия, застрашили гр.
Рим. Навлезли дълбоко в италианските земи, те нахлу-
ли в Лациум и Кампания, проникнали в Пиемонт и Ли-
гурия. В края на IX и първите три десетилетия на X в.
в италианските земи връхлетели маджарите. Те опусто-
шили Фриули и Венецианска облает, Ломбардия. Само
след поражението, което претърпели при р. Лех 955 г.,
те преустановили своите нападения. Едва си отдъхнали,
италианците били застрашени от нови нападатели, нор-
маните, конто през 1030 г. се укрепили в Aifepc и Кам-
пания и продължили да разширяват своите владения.
Нашествениците били лЬгитимирани от папа Николай
II, който през 1059 г. провъзгласил Роберт Жискар за
граф на Апулия и Калабрия. Под опустошителните
пристъпи на норманите паднали Палермо, а след това
Ното, една от мюсюлманските крепости в Сицилия. Но-
вата норманска държава била обявена за кралство, уп-
равлявано от династията Отевил. Последователно на
престола застанали крал Роже I (1060 — 1101), Роже II
(1101 — 1154), Вилхелм I (1154 — 1166) и Вилхелм II
(1166 — 1189), чиято смърт поставила края на норманс-
20. История на средновековния свят 305
кото управление. Управлението преминало в ръцете на
Хохенщауфените.
Източната Римска империя, Византия, продължава-
ла да държи в подчинение и покорство Южноиталианс-
ките области Апулия и Калабрия.
Инвазия на Свещената Римска империя. Началото
на организираното системно нахлуване и укрепване йа
германските владетели в Италия започнало през средата
на X в., когато вдовицата на краля на Италия и Про-
ванс, Аделгайде, се обърнала към крал Ото I с молба да
й окаже помощ срещу попълзновенията на Ивреи Бе-
ренгарий, който искал посредством династически брак
да заграби овакантения престол на Италия. Откликвай-
ки на нейната молба, през $51 г, крал Ото I провел своя
първи поход в италианскиТе земи. ВъзглавИл огромна
армия, той навлязъл в Италия, разгромил князете на
Северна Италия, сключил брак с кралица Аделгайде.
Позициите на германския крал в Италия се засилили и
укрепнали. След като нанесъл страхотно поражение на
маджарите при р. Лех, кралят преустановил техните
нахлувания в Италия. При вторил си поход през 961 —
962 г. крал Ото I оказал неоценима Подкрепа на Римс-
кия папа Йоан XII (955 — 964), който бил свален от
престола и прогонен от Рим. При своето навлизане в
Рим крал Ото I го възстановил на престола. От своя
страна папата го коронясал за император на Свещената
Римска империя.
Отношенията между папството и империята били
уредени с договор. Императорът признал за законни
гражданските владения на папата в Италия, а папата се
задължавал да произнася клетва пред императора. Си-
нът на императора Ото II бил коронясан за крал. По та-
къв начин били установени крепки взаимоотношения
между императора и папата. При Ото II (973 — 983) им-
перията организирала поход за покоряване на Южна
Италия. В ръцете на завоевателите паднали Неапол и
Тарент. След претърпяно поражение Ото II починал в
Равена. През 966 г. папа Григорий V (996 — 999) коро-
нясал за император крал Ото III (983 — 1002).
Активна завоевателна политика в италианските зе-
306
ми провеждал германският император Фридрих I Барба-
роса (1152 — 1190), който бил привлечен от несметните
богатства на италианските градове, разцъфтели през
времето на кръстоносните походи. Когато бил коронясан
в Рим за император (1154 — 1155), той имал възмож-
ност да се запознае не само с икономическите възмож-
ности на градовете, с техните богатства, но и с вътреш-
ната слабост на. италианските земи. Той бил улеснен от
италианците конто не успели да изградят единен поли-
тически център, не разполагали с необходимата военна
сила и били разтърсвани от дълбоки вътрешни противо-
речия.
Първоначалните дружески отношения на императо-
ра спрямо италианската аристокрация и папския прес-
тол — през 1143 г. той предал на папата основателя на
Римската република, революционера еретик Арналдо
Бреша — постепенно преминали в ожесточена вражда.
На открито предявяваните претенции на императора за
господство в Италия понтифексът отговорил, че Фрид-
рих I получил императоре ката корона като бенефиций
от папата. Поради това следвало императорът да проя-
вява към него послушанието на васал. В заседанията на
райхстага в Безансон през 1157 г. папският легат Ро-
ланд, който по-късно станал папа под името Александър
III, прочел була на папата, в която се говорело за васал-
ната зависимост на германския император. Това засег-
нало амбициозния властелин, който решил да настъпва.
През 1158 г. Фр. Барбароса, който предварително
възнамерявал да подчини Италия, навлязъл с многоб-
ройна армия — по свидетелството на някои хронисти
100 000 души, цифра по всяка вероятност преувеличена
— в нейните земи. Милано и някои други градове в
Ломбардия, конто отказали да му се покорят и да приз-
наят властта на предлагания от него наместник — на
италиански подест — били наказани да платят огромни
контрибуции. В заседанията на голям сейм, свикан бли-
зо до гр. Пиаченца на 11 ноември 1158 г. с участието на
всички едри земевладелци и представители на градове-
те, били приети т. нар. Ронкалски постановления (по
името на Ронкалската долина, в която протекъл сей-
307
мът). По силата на постановленията Фр. Барбароса при-
добивал неограничена власт в Италия.
Германският император лишавал от управленски
функции и привилегии италианската аристокрация.
Той съсредоточавал в ръцете си правото да разпределя
поземлени владения, да назначава градски подест, кон-
сули, да сече монета. Заграбил също така законодател-
ната и изпълнителната власт.
Недоволни от политиката на завоевателя, градовете
на Ломбардия се вдигали на борба, въстанали. През
1162 г. Фр. Барбароса нахлул в Милано и го подложил
на опожаряване и разоряване — стените на града били
сринати из основи, а много сгради разрушени. Центъ-
рът бил разоран и засипан със сол, което означавало, че
бил напълно ликвидиран като град. Населението.'било
предупредено в осемдневен срок да напусне града и да се
засели по селата.
Засегнатите граждани образували съюз, Ломбардска
лига, в която влизали 15 града. В нея се включил и па-
па Александър III (1159 — 1181). Основната грижа на
лигата била да изгради отново гр. Милано и да отстрани
пречките за неговата занаятчийска и търговска дейност.
Когато през 1166 г. Фр. Барбароса, придружен от
огромна войска, за четвърти път минал Алпите и навля-
зъл в италианските земи, настъпило сериозно безпо-
койство. Императорът си поставил за задача този път да
смаже съюза на градовете и да свали непокорния папа
Александър III, като на негово място да постави своя
кандидат — антипапата Пасхалий III. Разтревожен и
изплашен, папата напуснал Рим и заминал на юг при
краля на Сицилия, който бил негов васал. Чумата, коя-
то неочаквано избухнала, покосила 25 000 души от гер-
манската армия и принудила Фр. Барбароса да напусне
Италия и да се завърне в Германия.
Готвейки се за предстояща среща с агресивния им-
ператор, Ломбардската лига обединила 18 града и акти-
визирала своята военна подготовка. Към нея се присъе-
динил градът-република Венеция, както и множество
италиански князе. В подготовката за борба водеща роля
играел гр. Милано, който бил отново изграден. Издиг-
308
нат бил нов град-крепост — Александрия, носещ името
на папата. Военните сили, който подготвила лигата, би-
ли значителни.
В изпълнение решението на имперския сейм във
Вормс, Фр. Барбароса пристигнал в Италия, но изгледи-
те за успех този път не били обнадеждаващи. Напразно
германските рицари се опитвали да покорят крепостта
Александрия. Шестмесечната обсада на града не дала
резултати и войската била вдигната. На 29 мац 1176 г.
при сражението в околностите на Леняно, на североза-
пад от Милано, германските рицари били разгромени, а
Барбароса едва се спасил от плен, бил само леко ранен.
Претърпял поражение в открития конфликт, импе-
раторът започнал мирна дипломатическа офанзива, на-
дявайки се да подкопае единството на лигата, да внесе
разкол сред своите противници. За да постигне това, той
се решил на отчаяна постъпка. През 1177 г. пред катед-
ралата „Св. Марко" във Венеция била извършена цере-
мония на помирението между императора и папата. Им-
ператор Фр. Барбароса бил принуден да целуне папския
чехъл и да съпровожда като маршал, качен на кон, сви-
тата на папа Александър III. Едва след това отлъчването
от Църквата било снето и той могъл пълноправно да
участва в преговорите за сключване на мир с градовете
на Ломбардия.
Мирният договор, сключен между враждуващите
страни в Констанц през 1183 г., предвиждал да се запа-
зи самоуправлението на градовете и техните свободи. От
своя страна италианците се задължавали да признаят
върховната власт на императора, да му дават клетва за
вярност и всеки пет години да получават ново потвърж-
дение на свободите стг. Те трябвало да му оказват военна
и финансова подкрепа при посещението му в Ломбар-
дия. Това обаче били задължения, конто имали до голя-
ма степей формален характер.
В обстановката на германската агресия норманското
господство в Южна Италия и Сицилия протичало в по-
други темпове и мащаби. Норманите, конто през X в.
основали по устието на Сена херцогство Нормандия,
през XI в. изтласкали арабите и се настанили в голяма
309
част от Южна Италия и Сицилия. Норманският херцог,
през XII в. завладял Беневент и Споле-
то, основал Сицилийското кралство и разпрострял своя-
та власт над цяла Южна Италия. Друг херцог, Рожер II
(ИЗО — 1154) получил от папата кралска корона. През
1186 г. император Фр. Варбароса оженил сина си Хен-
рих VI (1190 — 1197) за наследницата на престола в Си-
цилия — Констанция. В резултат от изгодния брак Хо-
хенщауфените включили в границите на кралството ця-
ла Южна Италия. Брачните връзки на императора обаче
засилили ненавистта на градовете в Ломбардия и на
папския престол.
Самият крал Хенрих не успял да спечели симпатии-
те на населението, което гледало на него като на натрап-
ник. След смъртта на Фр. Варбароса през 1190 г. Хгн-
рих VI включил в състава на империята и Сицилийско-
то кралс-геа. Това’засилило ненавистта на населението
към натрапника. Когато този император почивал през
1197 г. за крал на Сицилия бил провъзгласен неговият
тригодишен син, Фридрих II Хохенщауфен, който през
1212 г. бил провъзгласен от папа Инокентий III за импе-
ратор, обявен за васал на папата по линия на владение-
то си в Сицилия.
Император Фридрих II (1212 — 1250) се мъчел да
превърне Сицилийското кралство в силна феодална дър-
жава с централизирана бюрократична форма на управ-
ление, опирайки се на щиковете на наемни отряди мю-
сюлмани. През 1231 г. той издал конституция на Сици-
лийското кралство, с която узаконивая правата на арис-
токрацията И свободите на градовете в Южна Италия.
Ндчело на административните окръзи назначил губер-
натори.-Кралството разполагало с наемна армия и флот.
Следвайки традиционна завоевателна политика, им-
ператор Фридрих II Хохенщауфен положил неимоверни
усилия да утвърди германското господство в Италия.
При надвисналата външна опасност североиталианските
градове възстановили Ломбардската лига. В организира-
ния отпор взел участие и папата. В битката при Корте-
ново, пламнала през 1237 г. император Фридрих II раз-
громил италианските подразделения, но не смогнал да
310
наложи своята воля. При обсадата на гр. Бреша, предп-
риета следващата 1238 г., той претърпял поражение. Не
се увенчал с успех и опитът му да покори папството. В
отговор на неговите претенции папата му оправил по-
редната анатема. Папа Григорий IX свикал в Рим все-
ленски събор, движен от желанието да организира Цър-
квата за борба срещу агресията, но Фридрих II заловил
духовниците, пътуващи за събора и обсадил Рим. Нео-
чакваната смърт на папата не изменила изхода на бор-
бата. Новият папа, Инокентий IV, свикал вселенския
събор в грГ ион, който лишил император Фридрих II от
всички звания и привилегии и го отлъчил от Църквата
като еретик.
На мястото на анатемосания владетел, изоставен от
германската аристокрация, бил избран антикрал Хен-
рих Распе. Възползвайки се от новосъздадената обста-
новка, Ломбардската лига възобновила войната. Нап-
разно новият император Конрад IV (1250 — 1254), кой-
то заел престола на внезапно починалия Фридрих II, се
опитвал да подчини разбунтуваните италиански градо-
ве. В Сицилия, поканен от папата, пристигнал братът на
френския крал Луи IX — Карло Анжуйски, който се
включил в борбата срещу завоевателите. В разгара на
ожесточения конфликт нашествениците претърпели по-
ражение. В Неапол бил обезглавен последният предста-
вител на Хохенщауфените — Конрадин. През 1268 г. в
Сицилия и цяла Южна Италия била установена властта
на Карло Анжуйски.
Папският престол и неговата историческа роля. В
мащабите на Италия папството се утвърждавало като
център на католическата църква, който ръководел Цър-
квите в отделните територии. Решенията, конто взел
Вормският събор от 1122 г. дали възможност на курията
да заздрави епископствата в Италия, а наред с нея и в те-
риториите на Римската империя. Папският престол ук-
репил своите позиции и в останалите страни на Запада.
В териториално отношение папската облает непре-
къснато се разширявала. В нея били обхванати редица
градове-държави: Болоня, Ферара, Урбино, Перуджа,
Римини. Икономическото развитие на папските земи
311
било сравнително високо — те отстъпвали единствен© на
Ломбардия и Тоскана. Матери ал ните възможности на
Църквата нараствали непрекъснато. В касите на папска-
та курия влизали постъпления от архиепископствата,
епископствата и абатствата, от десятъка и пр.
Икономическото и политическото могъщество на
католическата църква достигнало най-високи върхове
през понтификата на папа Инокентий III (1198 — 1216),
който се стремял да наложи господството на Църквата в
целия свят. Той обосновал теорията за папската теокра-
ция. „Властта на папата — писал той — е като Слънце-
то, на императора — като Луната. Както Луната полу-
чава своя блясък от Слънцето, тъй и императорите по-
лучават своята власт от папите."
Ръководен от принципите за превъзходството на ду-
ховната власт над светската, папа Инокентий III се стре-
мял да подчини владетелите на Европа на своята воля.
Крадете на Франция, Англия, Арагон, Португалия,
Швеция, Полша, Армения признали своята васална за-
висимост от папата. Той се месел активно и в живота на
империята, като санкционирал избора за император на
Римската империя. Възползвайки се от противоречията,
конто разтърсвали Германия, Инокентий III провъзгла-
сил за император Фридрих II.
Папа Бонифаций VIII (1294 — 1303) бил друг голям
защитник на теократическата политика на католическа-
та църква. За увеличаване на нейните доходи била въве-
дена практиката да се продават на хората специални
грамоти — индулгенции за опрощаване на греховете.
Всякакво неподчинение се наказвало с отлъчване от
Църквата. Поради измененията, конто настъпили в жи-
вота на западноевропейското феодално общество, свър-
зани с укрепването на държавната власт, теокрацията
срещнала сериозна съпротива. Плановете на Бонифаций
VIII да осъществи теократическата платформа срещнали
противодействие. Френският крал Филип IV провалил
опитите за възтържествуване на духовната власт над
светската.
В разгара на конфликта, който взел остри форми,
папа Бонифаций се видял принуден през 1309 г. да пре-
312
мести резиденцията на папите от Рим в Авиньон, къде-
то десетилетия наред се намирал под контрола на френ-
ския кралски двор. Едва през 1378 г., след седемдесет-
годишно изгнаничество, папата се завърнал от Авиньон
в Рим — този период от историята на папството се нари-
ча „Авиньонски плен на папите". След него позициите
на Римската курия били в значителна степей подкопа-
ни. Някогашното могъщество не могло вече да бъде въз-
становено. Папите се отказали от теократическата прог-
рама за господство в цяла Европа.
В борбата срещу супремацията на католическата
църква възникнали множество ереси, конто изразили в
религиозна форма настроенията на вярващите. Бреста
на патарените, която възникнала в Италия, демаскира-
ла моралната поквара на някои клирици. Последовате-
лите на Арналдо Бреша — арналдистите, се борели за
преустройство на обществото, за въвеждане на републи-
канска форма на управление. Привържениците на Дол-
чино — апостолиците, се вдигнали на въстание и мечта-
ели за социална справедливост.
За да смаже съпротивата на селските бедняци и
градския плебс, католическата църква създала в края
на ХП в. инквизицията, специален съд, подчинен отка-
чало на епископите, а през XIII в. станал самостоятелна
институция, ръководена от папата. Инквизицията съз-
дала система от съдебни разследвания, конто имали за
цел да принудят подследствените да признаят, че са ви-
новни. Разпространено било доносничеството и клевет-
ничеството. Еретиците, конто отказвали да признаят
своята вина, били изгаряни по кладите, а разкаялите се
грешници се изпращали на заточение. Жертви на инк-
визицията станали милиони хора, представители на на-
уката, заподозрени от Църквата.
В Рим и неговите околности избухвали вълнения. В
папската столица властта преминала в ръцете на кому-
ната, която посегнала върху привилегиите на феодали-
те. Когато през 1347 г. аристократите се завърнали от
своите замъци, конто напуснали, за да се спасят от рево-
люцията, и започнали да възстановяват загубените си
права, населението се вдигнало на въстание. Бунтовни-
313
ците били предвождани от Кола ди Риенцо, образован
интелектуалец, талантлив opaWftj конто вдигнал на бор-
ба слушателите си срещу феодалите. На 20 май 1347 г.
Кола ди Риенцо повел въстаниците към Капитолий, къ-
дето се намирала правителствената резиденция и про-
възгласил републиката в Рим.
Под ръководството на революционера било извър-
шено преустройство на обществения живот. Аристокра-
тите били задължени да положат клетва за вярност към
републиката, да предадат на новата власт своите замъци
и крепости. Наложена била нона система на данъци.
Постъпленията в градската каса били използвани за
нуждите на града. Пусната била в употреба нова монет-
на единица. Приета била единна система на мерки и тег-
ли/Гкй. Опитът на Кола ди Риенцо да обедини всички
градове в Италия около Рим не получил поддръжка, за-
щото местническите интереси на градовете-държави, ко-
нто не искали да се лишат от своята независимост, над-
делели.
Системата на управление, въведена от „трибуна на
свободата" носела до голяма степей едноличен характер,
поради което не получила подкрепа и загубила влияние.
В края на 1347 г., бил извършен преврат и вождът на ре-
публиката бил убит.
Аграрен живот. В различните райони на Италия
селското стопанство се намирало на различен стадий на
развитие, обусловен от конкретната историческа обста-
новка. В онези райони, конто пострадали по-малко от
нашественици — араби, нормани, маджари и др., насе-
лението понасяло по-малко загуби. В незасегнатите ра-
йони продължавали да се развиват основните селскосто-
пански отрасли: лозарство, маслинопроизводство, зър-
нопроизводство. Апулия, Калабрия и Сицилия се утвър-
дили като райони за производство на великолепна пше-
ница, бобови растения. Лозарството и овощарството про-
цъфтявали в Южна Италия и Тоскана.
По долината нар. По още през X — XI в. започнало
строителството на напоителни съоръжения. Най-забеле-
жим подем на селското стопанство настъпил в Сицилия
през време на арабската инвазия, а след нея, когато би-
314
ли въведени нови култури, непознати дотогава — па-
мук, захарна тръстика, черничеви и цитрусови расте-
ния. В селското стопанство били отглеждани лук, че-
сън, ряпа, зеле, спанак, салати, дини, пъпеши, тикви.
Върху всеобщия подем силно влияние оказали не
само връзките с източните страни, но и необикновено
бързото развитие на градовете, разцвета на парично-сто-
ковите отношения. Потребностите на градовете от суро-
вини, от селскостопански продукти, породили разширя-
ването на обработваемите площи, откриването на нойИ,
по-съвършени оръдия на труда, въвеждането на напоя-
ването. Всичко това неизбежно водело до увеличаването
на производството.
За разлика от Германия, Франция и Англия, където
формите на зависимост приемали най-различен харак-
тер, в италианските земи сравнително по-рано започна-
ло ликвидирането на формите на подчинение. Отработ-
ната рента била заменена с парична. Въведена била из-
полицата, арендата. Градските магната закупували зе-
мя и я раздавали на обезземлените селяни срещу задъл-
жението да предоставят на собственика различии коли-
чества от продукцията: от половина до една трета, дру-
гата задържали за своите семейства.
По своето социално съдържание арендната форма на
стопанисване била преходен етап от феодалната към ка
питалистическата система. Тя характеризирала разви-
тието на селското стопанство в Северна и Средна Ита-
лия, докато в Южна Италия феодалната зависимост на
селяните продължила да господства. Изолираните опи-
ти за освобождаване през XIV — XV в. не могли да дове-
дат до сериозни промени. В редица случаи имало влоша-
ване на положението, увеличаване на експлоатацията.
При Хохенщауфените отработната рента достигнала 140
дни годишно. В именията на император Фридрих II бил
използван трудът на роби. Засилена била експлоатация-
та на селяните при управление™ на Анжуйците и Ара-
гонците. В границите на Папската държава се прилага-
ли традиционните форми на феодална експлоатация.
Арендаторите били длъжни да предават на Църквата
половината от произведената продукция, а в някои слу-
315
чаи била въведена паричната рента. В редица градове на
Североизточна Италия като Ферара, Верона, Парма, Мо-
дена, Урбино, Равена и др., традиционните отношения
били запазени. Запазени били в графство Савоя и хер-
цогство Монферат, където експлоатацията се засилила и
изострила.
Върху основата на нарастващия феодален гнет наз-
рявало недоволство сред селяните. През 1303 г. в Парма
избухнало въстание на селяните, възглавявано от Дол-
чино, бивш монах в едно католическо абатство, последо-
вател на сектата на „Апостолските братя“, основана от
Сегарели, по професия занаятчия. Заради революцион-
ната дейност, която развил, Сегарели бил осъден през
1300 г. и изгорен на кладата. Следвайки учението му,
Долчино проповядвал, че основните причини за злото в
света се дължат на частната собственост и богатството.
Затова той искал да бъде въведен уравнителен комуни-
зъм с общност на имуществата. Долчино призовавал
бунтовниците да избият всички богаташи и духовенст-
вото като крепител на съществуващите неправди. При-
върженик на хилиазма, той се борел за установяването
на хилядагодишно „Царство Божие на земята", в което
да тържествуват свободата, справедливостта и братство-
то между хората.
Когато въстанието обхванало недоволните от близ-
ките и далечните райони на Италия и армията на епис-
копата претърпяла поражение, папата свикал кръстоно-
сен поход срещу апостолиците. В помощ.на бунтовници-
те се стекли бедняци от различии райони на Италия, а
наред с тях — от Швейцария и Австрия. Укрепил се в
труднодостъпната крепост Цебело, Долчино успешно от-
блъсквал нападенията на кръстоносците. През март
1307 г. — след четиригодишна мъжествена борба —
апостолиците били разгромени, а Долчино заловен, под-
ложен на мъчителни изтезания и екзекутиран.
По-късно, през 1382 — 1387 г. пламнало друго въс-
тание, което вдигнало зависимите селяни в Савоя. Селя-
ните били обединявани от лозунга „тукин" („като
един**), те нападали господарските имения, ликвидира-
ли господството на феодалите и присвоявали тяхната
316
собственост. Не успял да ги разгроми, херцогът на Са-
воя бил принуден да прави отстъпки на бунтовниците.
Той им дал право да предават по наследство имущество-
то си и да встъпват свободно в брак. Савойският херцог
съкратил ангарията и отменил редица прекомерни обле-
гания на селяните.
Градове и граждани. В италианските земи градове-
те се обособили сравнително. рано. Една част от тях въз-
никнали върху основите на старите римски градове —
техният брой бил около 300. Такъв характер имали сре-
диземноморските пристанища Амалфи, Гаета, Бари, Ге-
нуа, Венеция, Палермо и др. Някои процъфтели върху
благоприятни географски места, където имало добри
условия за развитие: Верона, Бреша, Виченца, Неапол
и Павия били свързани с подходящи водни ресурси.
Много градове в Италия запазили силни антични тра-
диции. Това се отнася за Рим, Верона, Турин, Пиачен-
ца. Същественото обаче не били античните остатъци, а
качествено новото в средновековните градове, функции-
те им като обществени комуникации, ролята им като
центрове на занаятчийска дейност. Основното било зна-
ченето им в духовно-културния живот на италианското
общество.
В резултат от редица причини населението в итали-
анските градове много бързо нараствало. През времето
от 1200 до 1330 г., т.е. за 130 години жителите на Фло-
ренция се увеличили от 10 000 на 90 000 — увеличили
се 9 пъти. С много бързи темпове се множал град Мила-
но. През 1288 г. градът вече наброявал 200 000 жители
с 12 500 домакинства. В Милано по това време имало
200 църкви, 300 пекарни, 150 гостилници, 1000 кръч-
ми, 440 месари, 40 преписвачи на книги.
Възникналите градове-държави — Милано^Равена,
Флоренция, Пиза, Лука и др., се превърнали в първос-
тепенен фактор в историческия живот. „Почти цялата
тази земя — отбелязва през средата на XII в. германски-
ят хронист Ото Фрайзингски — е разделена на държави;
всяка една от тях принуждава жителите на своите об-
ласти да й се подчиняват и едва ли може да се намери
някакъв знатен или могъщ човек, толкова честолюбив,
317
че да не се подчинява на своята държава."
Црез XI — XII в. италианските градове били ограде-
ни с нови крепостни стени. Появили се нови селища, на-
ричани „свободни градове". Вътрешноградската търго-
вия се разширявала, нараствала ролята на панаирите.
През XII в. във Ферара панаирите се провеждали два
пъти през годината, а в Милано — четири пъти. Разви-
вала се занаятчийската промишленост. Милано, Пиа-
ченца, Сиена, Пиза, Флоренция се специализирали в
производство на сукно, Лука — на копринени тъкани, а
Кремона — на ленени, Венеция произвеждала кожуси.
Милано се наложил и като оръжеен център. В Ломбар-
дия и Тоскана бил в подем рудодобивът. Във Венеция,
Пиза и Генуа се сто ре ли кораби.
В процеса на своето развитие и утвърждаване като
центрове на занаятчийска и търговска дейност градове-
те в Италия придобили някои особености, който ги от-
личавали от градовете в другите европейски страни. До-
като напр. градовете в Северна Франция, Англия, Гер-
мания и др. се превърнали във фактори за политическо
консолидиране, градовете в Италия в редица случаи за-
държали обединителните тенденции и ги сковавали. За
това спомагало обстоятелството, че италианските градо-
ве били свързани повече с външния пазар, поради което
на тази основа възникнали остри противоречия между
тях. Известии са конкурентните боричкания между Ве-
неция и Генуа, Флоренция и Пиза, Сиена и Лука, както
и между Генуа и Пиза. Неведнъж се сблъсквали Милано
и Кремона, Болоня и Модена. Това слагало отпечатък
върху ориентацията на търговските центрове, върху
тяхната социална политика.
Както и в останалите европейски страни, тъй и в
Италия градовете били принудени да преодоляват съп-
ротивата на сеньорите, върху земите на конто възниква-
ли и се утвърждавали. В Северна и Средня Италия въо-
ръжената борба между сеньорите и гражданите започна-
ла още в края на IX в. и през XII в. тя, общо взето, за-
вършила успешно. В резултат от победата били създаде-
ни известните градове-комуни, управлявани от консули.
Законодателната власт се намирала в ръцете на специа-
318
лен „Съвет на доверени лица", избиран от гражданите.
Ако се съди по данните, съдържащи се в изворите, в
Кремона комуна съществувала още през 1078 г., в Пиза
— 1081 г., а в Генуа — 1099 г., във Верона — 1107 г. В
Лука, Анкона, Асти комуни били създадени в края на
XI в., а в Бергамо, Тревизо, Бассано, Падуа, Виченца —
в началото на XII в. През 1115 г. комуната се наложила
във Флоренция, Сиена, Ферара. Като орган на новата
власт консулатът се появил в редица градове-комуни —
към ИЗО г. в Кремона, около 1136 г. във Верона, към
1138 г. във Флоренция, около 1141 г. във Верчелла,
към 1150 г. във Фаенца.
Поемайки управлението на градовете в свои ръце,
гражданите трябвало да продължат борбата с феодални-
тё сеньори конто владеели тернториите около градските
степи и създавали редица пречки на населението, живе-
ещо свободно съгласно принципа „градският въздух
прави хората свободни". Феодалните замъци и крепос-
ти, конто се намирали върху непристъпни твърдини, се
превърнали в средища, от конто били извършвани гра-
бежи и нападения, поради което гражданите се органи-
зирали и разрушавали замъците. Ликвидирането на
опорните пунктове на грандите, конто събирали различ-
ии такси за преминаване по пътищата, мостовете и пр.,
осигурявало не само по-нататъшното развитие на градс-
ките центрове, но и създавало предпоставките за гаран-
тиране тяхното снабдяване със селскостопански продук-
та и суровини.
Преимуществата на градския живот били умело из-
ползвани от представителите на аристокрацията. В гра-
довете се заселили и богата земевладелци, дребни и
средни феодали, конто се съюзили с богатите търговци и
занаятчии. Настъпило своеобразно сливане между фео-
далите-граждани и пополаните-земевладелци. Това не
могло да не се отрази върху структурата на феодалната
система. В Италия поради липсата на централна власт
майоратната система почти отсъствала. Поземлените
владения могли да се делят между различните потомци,
да се отчуждават и пр. В резултата от всичко това фео-
далната аристокрация отслабнала и не могла да играе
319
роля в процеса на обединяването на страната.
В Ломбардия и Тоскана комуналното движение било
свързано с усилията за провеждане на църковни рефор-
ми. В обстановката на разпалващите се противоречия,
папите Александър II (1061 — 1073) и Григорий VII
(1073 — 1085), стремейки се да укрепят Църквата, из-
ползвали умело настроенията на гражданите и смазвали
сепаратистично настроените епископи. Архиепископите
на Милано, както и едрата аристокрация, заставали на
страната на империята и изменяли на интересите на
италианс^ите градове. Такава линия поддържали и дру-
ги архиепископи, поради което предизвикали недоволс-
твото на градовете.
Като се вземат под внимание социалните функции
на католическата църква като пазител на установените
обществени отношения, могат да бъдат разбрани причи-
ните, поради конто борбата против нея започва сравни-
телно рано. В най-тясна връзка с развитието на градове-
те още през X в. гражданите се вдигнали на борба срещу
епископите-сеньори, конто владеели мнозинството от
тях и задържали по-нататъшното им развитие. Следва-
щото XI столетие властта на епископите била отхвърле-
на в Кремона, Пиза, Асти, Лука и други градове на ита-
лианския север.
Един от върховете на борбата на недоволното граде -
ко население от установената феодална система отбеля-
зало въстанието на Арналдо Бреша (1100 — 1155) в Рим
през 1143 г., когато римляните се вдигнали против па-
пата, за република. В проповедите, конто произнасял
ръководителят на бунта, той атакувал Църквата, папата
и кардиналите. Изразявайки въжделенията на бюргерс-
твото за гражданска власт, независима от Църквата, А.
Бреша се борел за създаване на Църква, която да не взи-
ма данъци. Принуден да напусне Рим, метежникът-ере-
тик бил заловен през 1155 г. от император Фридрих
Барбароса и предаден на папа Адриан IV (1154 — 1159).
Арналдо Бреша бил осъден на изгаряне като еретик и
прахът му бил хвърлен в р. Тибър.
Като занаятчийски и търговски центрове, извоюва-
ли своята независимост от сеньорите, градовете не прес-
320
тавали да бъдат разтърсвани от противоречия и конф-
ликта. Когато приключила борбата срещу сеньорите, тя
преминала в друга насока. Изострили се конфликтите
между занаятчиите, калфите и чираците, от една стра-
на, и аристокрацията, от друга. В Милано, Павия и дру-
ги градове се сблъскали занаятчиите и едрите собстве-
ници, а във Флоренция — богатите граждани и плебсът.
Борбата обхванала и останалите градски центрове на
Италия.
Своебразията на градския живот в Италия не могли
да не се отразят в определена степей върху развитието
на селата, върху тяхното аграрно устройство, върху по-
ложението на селското население, върху характера на
класовата борба и пр. Макар развитието на производи-
телните сили в различните райони да протачало нерав-
номерно, селското стопанство като цяло отбелязало зна-
чителен напредък. В Тоскана, Ломбардия, Кампания и в
други области триполната система се наложила и била
въведена повсеместно. Усъвършенствала се обработката
на почвата. Развило се напояването. По долината на р.
По били изградени напоителни канали.
Изменения настъпили и в отглеждането на селскос-
топанските култури, конто били обогатени и разнообра-
зен». Наред с традиционните култури, като пшеницата,
просото и пр., били въведени различии технически рас-
тения. Сеел се лен, отглеждала се захарна тръстика. Мо-
дернизирало се лозарството. В подем било скотовъдство-
то, отглеждали се породиста видове овце и др. животни.
През XII в. практиката на феодалите да намаляват
своите домени и да ги предоставят под аренда на селя-
ните и дребните рицари се разширила. В обработването
на земята под аренда били включени и значителна част
от гражданите, конто започнали да купуват големи пар-
цели земя. Развитието на парично-стоковите отношения
се отразило върху въвеждането на комутацията, т.е.
върху налагането на паричната рента.
Закономерного отслабване на феодалната власт спо-
могнало за освобождаване на селяните от зависимост,
под влияние на ранното развитие на градовете, както и
на разцвета на парично-стоковите отношения. Започна-
21. История на средновековния свят 321
ли да бягат от селата още през XII в., селяните се осво-
бождавали от феодална зависимост и търсели защитата
на градовете-републики. В резултат от настъпилите бла-
гоприятни условия през XIII в. освобождаването на се-
ляните от крепостна зависимост приключило оконча-
телно.
В процеса на своето освобождаване селяните образу-
вали самостоятелни селски комуни, възникващи върху
основата на съседските общини-марки. Селските кому-
ни, ръководейки се от специални статута, създавали
свое самоуправление, разполагали с изборни органи,
съд и пр. По такъв начин комуните, изграждани в села-
та, защитавали интервенте на селяните от произволите
на феодалната аристокрация, грижели се за благоуст-
ройство™ на селищата и пр. Това обаче не могло да по-
добри напълно тежкото положение на селското населе-
ние. Отхвърлили гнета на феодалната аристокрация, се-
ляните изпаднали в известна зависимост от градовете,
конто започнали да ги подлагат на експлоатация и по-
тисничество.
Вече към XII в. компактната част от селяните, ли-
шени от земя, започнали да изпадат в зависимост от фе-
одалните господари. Селяните, наричани серви, не се
ползвали с никакви права, тях могли да ги купуват и
продават заедно със земята, към която били прикрепе-
ни. Поради недостатъчното развитие на пазарните връз-
ки, наследственото крепостно право не преставало да
господства. Полусвободните и свободните селяни, русти
ките, продължавали да съществуват, обединени в общи-
ни, конто оказвали съпротива на произволите на сеньо-
рите. Една част от лично свободните селяни, емфитевти-
те, обитавали пустеещите земи на феодалите при извес-
тии изгодни условия.
Недоволни от засилващите се процеси на закрепос-
тяването, на експлоатацията, селяните се борели срещу
установената феодална система, оказвали съпротива, ко-
ято взимала_разнообрази форми. Вдигали се и на въета-
ния, избухнали 1123, 1168, 1178, 1179 г. Разпространя-
вали се и еретическите учения.
Докато в Северна и Средна Италия феодалните отно-
322
шения се развивали сравнително добре, макар да не мог-
ла да се оформи напълно йерархическата система на фе-
одалната класа, в Южна Италия и Сицилия положение-
то било по-друго. В южноиталианските територии~фео-
далните порядки се налагали при господство на чуждо-
земни завоеватели. Това влияело върху обществените
противоречия.
Подем на промишлеността и търговията. Макар да
се развивали неравномерно в различните части на стра-
ната, градовете на Италия изпреварили градските цент-
рове в останалите страни на Западна Европа. По степей
на промишлено развитие Северна и Средна Италия били
значително по-напреднали, отколкото останалите стра-
ни на континента. Палмата на първенство държали гра-
довете на Ломбардия и Тоскана. Най-голям разцвет дос-
тигнали градовете републики Венеция и Генуа, а след
тях се нареждали Милано, Флоренция, Падуа, Верона,
Парма, Пиаченца, Пиза, Сиена и др.
Подемът, който настъпил в италианската промиш-
леност, бил свързан с оживената търговска дейност с
Изтока, с Леванта, процъфтяла във връзка с организи-
рането на кръстоносните походи. Италианските търгов-
ци, наложили своето господство в Средиземно море,
продължили да проникват в пристанищата на Мала
Азия и Африка и да разширяват своите връзки с моха-
меданите. Получавайки редица привилегии, венециан-
ци, генуезци, пизанци и др. създавали свои бази, откри-
вали фактории и награждали трайни, системни делови
контакти.
Запознавайки се с богатия опит на източната про-
мишленост, те започнали да прилагат натрупаните зна
ния в италианската занаятчийска дейност, да внасят су-
ровини за развитието на нови промишлени отрасли. На-
ред със старите занаяти се появили нови. Разцъфтяло
тъкачеството. Венеция, Генуа и Лука станали центрове
за производство на сукно, на вълнени, памучни и лене-
ни Платове. Във Венеция се произвеждало стъкло, в Ми-
лано — оръжие. Усъвършенствало се металолеенето и
металообработването, корабостроителството.
Паралелно с промишлеността, големи успехи дос-
323
тигнала и търговията. Пазарите и панаирите, конто би-
ли откривани, привличали не само италиански, но и
чуждестранни търговци. Търговците на Венеция, Генуа,
Пиза, Амалфи разширявали своите връзки с Алжир, Ту-
нис, Мароко и др. Това спомагало за оживяване на па-
рично-стоковите отношения.
Върху основата на постигнатите успехи в търговски-
те операции възникнало и се наградило банковото дело.
Първите стъпки в тази насока били направени във Вене-
ция, където се оформили счетоводството и банкерството.
В началото на XIII в. в Пиза за нуждите на счетоводст-
вото били въведени в употреба арабските числа и изра-
ботена съвременната цифрова система. В края на XIII в.
в пазарите на Западна Европа водеща роля започнали да
играят банкерите на Флоренция. В резултат от усъвър-
шенстването на банковото дело в Италия понятията, въ-
ведени от италианците, се употребяват в практиката до-
ри до днес — банка, банкрут, авизо, ажио и др.
Както в останалите страни на Западна Европа, тъй и
в Италия, градовете били разтърсвани от противоречия
и борби. В края на XI в. пламнала борбата на градовете
със сеньорите, приключила през XII в. В мнозинството
градове победа завоювали гражданите, конто създали
независими градове-комуни, като Генуа, Венеция и др.,
възглавявани от консули, избирани ежегодно. Консули-
те държали в ръцете си съдебната, административната и
финансовата власт, а законодателната се изпълнявала
от „Съвет на доверените лица“, наричан по италиански
„креденца**. Свиквали се при особени случаи общи съб-
рания (парламенте), конто решавали неотложни въпро-
си от живота на градовете.
Когато били изградени градовете-републики, разго-
ряла се ожесточена борба между патрициата, едрите
търговци, земевладелци, лихвари и др., наричани
,д^>анди“, конто заграбили управлението, и популарите
— дребните търговци, занаятчиите, рибарите, конто из-
дигали искания за повече права. Популарите, конто обе-
динявали търговско-занаятчийските слоеве, се борели
за участие в управлението на градовете. В защита на
своите интереси грандите укрепвали властта, предавали
324
я в ръцете на ггуэвия консул, а в края на XII в. — на по-
деста, чиновник, избирав ежегодно. Грандите не могли
да задържат властта. Вече към XIII в. популарите, опре-
ни на цеховете и на съюзите, в конто се включили, зав-
зели властта и създавали своя комуна, която изместила
аристократическата комуна на грандите В Парма попу-
ларите победили през 1144 г., във Флоренция — през
1250 г.
Причините за изострянето на борбите, конто разтър-
свали градовете, били твърде сложни и отразявали вът-
решните социалки противоречия. Значение имали гер-
манските нашествия и пр. Разбира се, основните конф-
ликта били свързани с противоречията между феодал-
ната аристокрация и селяните и занаятчиите. Те носели
отпечатъка на антагонизма между занаятчиите и дреб-
ните търговци, от една стана, и градския патрициат,
грандите, от друга.
Върху конфликтите давали отражение борбите меж-
ду императора и папата, породили оформянето на отдел-
ки партии. В резултат на редица предпоставки в градо-
вете възникнали политически партии — гвелфи и гибе-
лини. Защитниците на императора били наречени гибе-
лини, а враговете му — гвелфи. Названието „гвелфи"
произлизало от „Велфи", княжеската династия, която
оспорвала короната на Хохенщауфените, а названието
„гибелини" било свързано с името на родовия замък на
Хохенщауфените — „Вайблинген".
Гвелфите, свързани с търговско-занаятчийските
слоеве в градовете, поддържали папата, а гибелините
изразявали интереццте на Аристокрацията. Названията
гвелфи и гибелини станали нарицателни. Флоренция
била обявена за град на гвелфите, а Пиза и Лука — на
гибелините.
Борбата за външни пазари и за търговски бази в Из-
тока, Леванта, изострила противоречията между Вене-
ция и Генуа и между тях пламнала истинска война.
Сблъскали се Милано с Кремона, а Павия и Лука — с
Пиза. Малките градове воювали за отхвърляне господс-
твото на големите градове.
Противоречията и борбите, конто разтърсвали гра-
325
довете, били породени от господстващия търговски ка-
питал, който диктувал интересите на известна част от
гражданите. Една от основните причини за разпокъса-
ността на италианските земи произтичала от обстоятел-
ството, че външната търговия определяла насоките на
вътрешната търговия. Движени от своите въ^шнотър-
говски планове и интереси, редица магнати не били за-
интересовани от развитието на вътрешния пазар, от обе-
диняването на Италия, разпокъсана на множество гра-
дове-държави.
Противоречията в системата на зараждащите се ка-
питалистически отношения много ярко се разразили
във Флоренция, където предприемачите промишленици
подложили на ожесточена експлоатация занаятчиите,
обработващи вълна и вълнени произведения. В изграде-
ните около 300 сравнително големи предприятия за про-
изводство на сукно били заети повече от 30 000 работни-
ци. По същество това били манифактурни предприятия,
в който предприемачите експлоатирали наемните работ-
ници. При ниски заплати работниците се трудели от 14
до 16 часа дневно.
През 1345 г. пламнало въстание на четкарите на
вълна и на други работници, предвождани от Врандини.
Въстанието било смазано още в началото, а неговият ръ-
ководител — обесен. По-късно, през 1371 г. се надигна-
ли работниците и занаятчиите в Сиена и Перуджа. Как-
то и по-рано, бунтовниците претърпели поражение.
Най-масов характер придобило въстанието на чомпите
във Флоренция, пламнало през 1378 г., насочено против
цеховата аристокрация. В резултат от активността на
работниците, ръководени от даракчията Мекеле Ландо,
управлението на старите цехове било свалено и на тяхно
място била създадена нова Синьория, ръководна роля в
която играели бедните занаятчии.
Поради недостатъчна последователност, поради не-
решителност при осыцествяване на набелязаното преус-
тройство, както и поради предателство от страна на М.
Ландо, извоюваната победа не дала очакваните резулта-
ти. Започнал глад, появили се неуредици, саботажи. Бо-
гатите предприемачи, конто продължавали да бъдат
326
собственици на манифактурите, закривали предприяти-
ята и изнасяли оръдията на труда. При новосъздадената
обстановка цеховете отново се вдигнали на борба.
Между синовете на Италия през онази епоха едва ли
може да бъде посочена друга личност, в която да се от-
разявали в такава степей противоречията, конто разкъс-
вали Италия, както Джироламо Савонарола (1452 —
1^498). В неговата личност се синхронизирали единство-
то и разединението, разумът и вярата, Божественото и
човешкото, обединени по най-трагичен начин.
Виден обществено-политически деец, реформатор-
проповедник, член на доминиканския религиозен орден.
Роден в гр. Ферара, един от центровете на италианската
култура, той произхождал от лекарско семейство, от-
кърмило прочути учени-медици. Получил хуманистич-
но образование, оформил се като мислител-хуманист, но
постъпил в абатството на доминиканците в Болоня.
Свързал се с напредничавите кръгове на своето време.
Завърнал се отново във Ферара през 1479 г. и започнал
да изнася публични проповеди. Където и да пристигал
— във Флоренция, Сан-Джустиниано или Бреша — той
взимал активно участие в борбите, конто разтърсвали
обществото. Важен етап в дейността му настъпил през
юли 1491 г., когато бил утвърден за приор на абатство-
то „Св. Марко" във Флоренция. Като приор той въвел
строг ред в живота на абатството, възстановил погазени-
те регули на монашеския устав. Премахнал от употреба
златото и среброто. Принудил монасите да работят. Обе-
динил около себе си недоволните от управлението на
Медичите, той обосновал цялостна реформационна кон-
цепция за преустройство на господстващите обществени
отношения.
В книгите, конто издавал, в проповедите, конто про-
изнасял, Савонарола осъждал паразитния живот на ка-
толического духовенство. Атакувал безнравствения об-
лик на папството, бичувал начина на живот, воден от
ръководителите на Римската курия. Издигал глас за От-
немане богатствата на католическата църква, за рефор-
миране на богослужебния култ, за неговото опростява-
не. Савонарола критикувал тиранията, установена от
327
Медичите във Флоренция, порицавал установените со-
циални неправды. Обхванат от своеобразен религиозен
консерватизъм, Савонарола не могъл да приеме хума-
нистичната култура и я отхвърлял. Цялостната му об-
ществено-политическа и църковно-религиозна доктрина
страдала от средновековна ограниченост, макар по нача-
ло да притежавала редица положителни граждански ас-
пекта. Неговите реформационни идеи имали антиисто-
рически характер. Савонарола се борел за преустройство
в духа на утопичните принципы на ранното христианст-
во, не могъл да превъзмогне ограничените границы на
своето време. Като богослов бил ортодыи^лен католик.
В обстановката, настъпила преа^149| когато във
Флоренция бил извършен политически’преврат и власт-
та на Медичите ликвидирана, поел управлението на гра-
да. Силна личност, той се превърнал в диктатор. Ако и
да проявявал непримиримост в отстояването на възгле-
дите си, дал своя принос за установяването на републи-
канска форма на управление. Изразявайки интересите
на онези слоеве от населението, конто били недоволни
от властта на Медичите, той започнал да провежда ре-
формы, конто задоволявали техните искания. Освободил
бедняците от дългове, прогонил лихварите. Въвел ма-
настирски принципы в градския живот. Задължил насе-
лението да посещава църквите. Разпоредил се да бъдат
изгорени „езическите" книги, а музикалните инстру-
мента и картините — унищожени.
Напразно папа Александър VI (1492 — 1503) се
опитвал да го привлече с кардиналско звание. Като не
успял, забранил му да произнася проповеди. През 1497
г. го отлъчил от Църквата. Савонарола не признал от-
лъчването и излязъл с призив за свикването на църко-
вен събор, който да разгледа престъпленията на папата.
Поддавайки се на папските уловки, сеньорията във
Флоренция арестувала реформатора и го изправила пред
съд. Савонарола бил обвинен в прегрешения спрямо
Църквата и осъден на смърт. Бил обесен, а тялото му
изгорено.
Възраждане. Разцветът на градовете бил свързан с
възхода на Възраждането, което обхванало различните
328
форми на общественото съзнание в Италия. Цяла епоха
в литературата създали творци като Данте Алигиери
(1265 — 1321), Франческо Петрарка (1304 — 1374) и
Джовани Бокачо (1313 — 1375). Данте се прославил с
„Божествена комедия", Петрарка — със своите сонети,
Бокачо — с „Декамерон".
Наред с творците на литературнм ценности развили
своя талант цяла плеяда художници, конто изобразили
с багри и Цветове живота на своята епоха, радостите и
скърбите на хората, техните борби и идеали. В своите
картини Джото (1266 — 1337) претворил индивидуал-
ните образи на хората, най-характерните им черти. Ма-
зачо (1401 — 1437) предавал реалистично религиозни
сюжети, обезсмъртявал ценностите на християнската
нравственост. Донатело (1386 — 1488) създал блестящи
скулптурни произведения, особено статуята на Давид,
герой на Библията, който поразява със своя меч Голиат.
Брунелески (1377 — 1446), гениален архитект от Въз-
раждането в неговия ранен период, съчетавал изящест-
вото на формите, тяхната здравина и целесъобразното
използване на изкуството.
В областта на философията Николай Кузански
(1401 — 1464) изразил съмнения в неподвижността на
Земята, в това, че била център на Вселената. Лука Па-
чоли (1445 — 1464), блестящ математик, създал ръко-
водство по математика. Откритието на Йохан Гутенберг,
изобретяването на печатната машина, спомогнало за
разпространяването на просветата и книжнината.
Отбелязала напредък и историографията. Леонардо
Бруни (1374 — 1444) обогатил тематиката на научните
изследвания. Лоренцо Вала (1405 или 1407 — 1457)
поставил началото на критичното изучаване на извори-
^ге. Флавио Биондо (1392 — 1463) пръв развил идеята за
средновековието като отделен самостоятелен период рт
историята на човешкото общество.
Дейците на Италианското възраждане утвърждава-
ли принципите на хуманизма, издигали на преден план
човешката личност. „Бог е създал човека — пише Пико
дела Мирандола в творбата си „За достойнството на чо-
века", — за да опознава законите на Вселената, да обича
329
красотата и да се възхищава от нейното величие. Човек
може да расте и да се усъвършенства по свободна воля.
В него лежат кълновете на най-разнообразен живот.“
С цялостното си икономическо, политическо и ду-
ховно-културно развитие Италия, макар и разпокъсана,
преодолявала постепенно разединението и се утвържда-
вала в общността на европейската цивилизация. Разпо-
късаността, свързана със спецификата на установените
феодални отношения, отстъпвала в резултат от заражда-
нето на новите обществени сили, конто формирали ху-
манистичния начин на живот В италианските земи бил
създаден специфичен неповторим модел на средновеков-
ната цивилизация, отразяващ преходното и непреходно-
то, старото и новото.
Вцимателният критичен преглед на изворите на ис-
ториографията, а така също и анализът на обективната
действителност, отразени в документалните свидетелст-
ва, дава известии основания да се заключи че периодът
между средата на XI и края на XV в. в Цталия образу-
вал изключително сложно явление. Това било епоха, ко-
ято трудно може да бъде вместена в официалните кано-
ни на традиционната научна литература!, разпъвана
между различните школи и направления. Казано с дру-
ги думи, тя не била единна, а разтърсвана от противоре-
чия. Толкова търсеното единство в установената общест-
вена система, в ртопанския живот, в църковната инсти-
туция, в духовната култура било по-скоро един идеал,
който така и не могъл да бъде постигнат. За това спома-
гали борбите между империята и папството, между Из-
тока и Запада, християнството и исляма, между папоце-
заризма и цезаропапизма.
Затова са прави онези автори, който твърдят, че на-
чалото на новия етап в цялостното развитие на италиан-
ското общество, наука и култура извира от мрака на
лангобардската нощ, абсорбирала гръко-арабската и ви-
зантийската цивилизация. Не пораждат възражения, а
пълно съгласие заключенията за ролята на арабската
култура като преддверие на културата в Западна Евро-
па, включително в Италия през XII — XIII в. Научната
мисъл получила тласък чрез преводите от гръцки и
330
арабски на латински език на трудовете на Аристотел и
Платон, на Птолемей и Евклид, Гален и Хипократ.
Не е случайно, а напълно закономерно обстоятелст-
вото, че в Италия възникват първите средновековни
университети: в Болоня, а след това в Неапол и Падуа.
В тях се изучавали медицина и юриспруденция, матема-
тика. Знанията, конто били придобивани, служели на
социалната практика, на прогреса. Още през средата на
XI в. била открита медицинска школа в Салерно. Забе-
лежително пос+ижение на социалната мисъл е тракта-
тът на Данте „За монархия", в който се прокарва идеята
ва единството на човешкия род, идваща от мъдростта на
източната философия. Гвидо Вернари пък стигнал до
извода, че сред владетелите имало повече тирани и
грешници, отколкото праведници, а действителният мо-
нарх бил Иисус Христос.
Многобройните дребни държавици в Италия носели
върху своето безсилие единството на страната, разкъса-
на от външнотърговските интереси на градовете-репуб-
лики, конто родчинявали местните проблеми на проб-
лемите на външните сили. След дълги размирици двете
кралства се разпаднали: Сицилийското (на Рожер II;
ИЗО — 1154) през 1282 г. и Неаполското през 1504 г.
Останали папската държава, Венеция, Милано, Фло-
ренция, конто били разтърсвани от борби. Османската
инвазия ги принудила да се обединят през 1454 г. за
борба.
331
4. СВЕЩЕНА РИМСКА ИМПЕРИЯ
НА ГЕРМАНСКАТА НАЦИЯ
В зависимост от характера на династията, управля-
ваща империята, държавната система преминала през
няколко основни етапа на развитие. Първият етап бил
свързан с властта на Франконите (1024 — 1125), измес-
тила династията на Саксонците, вторият включвал Хо-
хенщауфените (1138 — 1254). Времето на Великото
междуцарствие обхващало 1254 — 1273 г. След него на-
чело застанала фамилията на Люксембургите (1308 —
1313, 1346 — 1400, 1410 — 1437), властвала с известно
прекъсване. Династията на Хабсбургите поела управле-
нието през 1438 г., когато Албрехт II (1438 — 1439) въз-
становил държавата. Наследил го Фридрих III (1440 —
1493), който пък бил заместен от Максимилиан I (1493
— 1519).
Ако се премине към същностен анализ на цялост-
ния период на възходящото развитие на средновековно-
то общество в империята, биха могли да се очертаят три
основни етапа. Единият обхваща борбата между импера-
тори и папи за инвеститура, разгоряла се от втората по-
ловина на XI до началото на XII в., оказала силно влия-
ние върху характера на политическата система. Втори-
ят включва стопанския подем през XII — XIII в. Най-
сетне третият период засяга времето на укрепване на те-
риториалните княжества и неизбежното отслабване на
императорската власт, породена от обективните процеси
на феодализацията.
Извори и историография. По водещи показатели из-
ворите за Свещената Римска империя на германската
нация могат да бъдат групирани в четири големи разде-
ла: политически, стопански, църковни и духовно-кул-
турни. Поради значимостта на политическата организа-
ция на обществото, наложително е прегледът да започне
с изворите, който отразяват състоянието на империята,
нейното устройство и управление.
Много важни сведения за това съдържат прочутите
332
Хилдесхаймски анали, създадени в епископството на
Хилдесхайм. Написани въз осова на по-стари хроники,
те отразявал цялостната история на страната. Всички
запазени записки били обработени през X в. в цялостно
съчинение, съхранено в две редакции. Едната, кратка-
та, довежда събитията до 1137 г. Аналите на абатството
Кведлинбург, подготвени по стари извори в абатство
Фулда, също предават много интересни факти за образу-
ването на империята и нейните първи венценосци.
Управлението на император Хенрих III (1039 —
1056), както и началните години от дейността на Хен-
рих IV (1056 — 1085) намерили описание в прочутата
Вюрцбургска хроника. Събитията били продължени и
доведени до 1104 г. в различии други анали, водени в
Аугсбург. Една хроника на Герман Паралитик (1013 —
1054), включваща събитията до 1054 г., намерила про-
дължение в аналите на Алтайх и Мелка. В Хилдесхайм
обстановката била предадена до 1109, в Майнц до 1137,
а в Корбей до 1148 г.
Една анонимна биография на Хенрих IV, подготвена
след неговата смърт като император, включва изключи-
телно интересна информация за неговата разнообразна
дейност и за състоянието на империята. В „Книга за
сдксонската война** на духовника от Мерзебурге ката ар-
хиепископия са включени събития от 1073 до 1081 г.
Борбата за инвеститура намерила отражение в аналите
на Ламперт, разказали събитията от 1069 до 1077 г.
За началото на XII в., респективно за 1101 — 1125
г., зйанията за историческото развитие на империята се
разширяват от Екехарт от Аурея, един от големите авто-
ри на епохата. Неоценим извор за конфликтите на импе-
раторите и папите са многобройните трактата — повече
от 100 на брой — оповестени през XIX в. ц сборника
„Памфлета за спора между императорите и папите“. И з -
лезли изпод перото на италиански, френски и германс-
ки автори, те съдържат вижданията на официалните по-
литически сили по онова време за инвеститурата и за
ролята на папската институция, а така също и за отно-
шението на монархията към курията.
В най-големите абатства в земите на Германия били
333
водени хроники и анали, описващи с най-големи под-
робности обществения живот. Това се отнася за аналите
в Магдебург, Мерзебург, Падерборн, Халбершадт, Ли-
еж, Утрехт, Трир, Кьолн, Майнц, Залцбург. Всички те
дават възможност на историците медиевиста да про-
никнат в най-дълбоката същност на обществените явле-
ния и да реконструират в максимални подробности съ-
битията.
Безспорно континентално значение имат някои съ-
чинения, включващи мащабни събития на епохата. То-
ва се отнася на първо място за „Саксонско огледало", за-
бележителен паметник на историята на правого, юриди-
ческата мисъл и обществено-политическия живот в Гер-
мания през XIII в. „Саксонско огледало" дава знания за
устройството и управлението на империята, за общест-
вения живот, стопанските отношения, духа на времето.
Епископът на Баварския гр. Фрайзинг, Ото (ок.
1113 — 1158) в своята световна хроника „Книга за две-
те държави" предава събитията, който протекли в света
и ги довежда до 1146 г. За времето, намерило отражение
в страниците, това е неоценима съкровищница от факта
и събития. Значимостта му нараства от обстоятелството,
че като съвременник, близък на династията на Хохен-
щауфените, изнася много уникални сведения, останали
непознати на други автори. В^друго свое произведение
— „Делата на император Фридрих", подготвено 1157 —
1158 г., авторът описва управлението на Фр. Варбароса
(1152 — 1190). „Кралски кьолнски анали", подгбтвеми
от монаси на абатства в Кьолн, наченати 1144 и доведе-
ни до 1249 г. В своето произведение „Делата на хамбург-
ските архиепископи" Адам Бременски обрисувал исто-
рията на германците от времето на Карл Велики до съ-
битията, на конто сам бил свидетел. Много важно значе-
ние има и „Славянска хроника" на Хелмхолд, свещеник
в Холщайн, починал ок. 1177 г. Неговата хроника била
продължена от Арнолд от Любек, абат на манастира в
този град, Любек. Анонимната „Саксонска световна хро-
ника", подготвена през периода от 1237 до f250 г., пред-
ставлява класическо повествователно съчинение с голе-
ми разказвателни достойнства. Наред с вестите, който
334
изнася, то поражда интерес и като начин на писане, ха-
рактерен за германе ката школа.
Стихотворната „Имперска хроника" на не м с к и ези к
от средата на XII в. действително е загубена, но благода-
рение на други извори^в които_тя намерила отражение,
в основни линии нейната фактология е запазена. Там се
съдържа описание на Хенрих IV, макар и представен в
негативна светлина. Образът на владетелите е описан в
имперска хроника, подготвена в Регенсбург. Свещеник
Конрад превел „Песен за Роланд" на немски език, обра-
ботил я и я допълнил, поради което тя придобила прав-
див облик. В нея са показани политическите борби в им-
перията през Х11 — Х111 в.
За аграрния живот в империята могат да бъдат
привлечени множество извори от типа на „Книги ко-
пия", „Книги за даренията", различии урбарии и др. От
XII в. насетне възникнала практиката да бъдат създава-
ни описи на сеньориите. Регистрите на леновете, „Лено-
ви книги", „Молителни грамоти", „Устави на марки"
позволяват да бъдат реконструирани особеностите на
собствеността, размерите на именията, формите на зави-
симост.
Изключително важни са трактатите, конто били
подготвени от специалисти по селското стопанство. През
XII в. абатиса Херада Ландсбергска от манастира Хо-
хенбург в Елзас написала „Градина на наслажденията",
своеобразен енциклопедически наръчник по селско сто-
панство, миниатюрите в творбата дават знания за мел-
ниците, за преса за изстискване на вино. По-късно, през
периода от 1254 до 1256 г. Алберт Велики (1193 —
1280) написал трактата „За растенията". В него ученият
доминиканец обрисувал продуктите, произвеждани в се-
лата на империята, технологията, практикувана в раз-
личните отрасли на селбкото стопанство. Друг учен мо-
нах, Теофил, оставил „Записки за различии занаяти",
своеобразно ръководство за занаятчийска работа, включ-
ващо редица указания за качествено производство на
стоките, за тяхното художествено изработване. Показа-
ни са и различните видове инструмент!!.
Регистрите на отделните градове позволяват да бъ-
335
дат разкрити редица сведения за занаятчийската дей-
ност, за икономическия живот в страната. Това са доку-
мента, конто дават информация за състоянието на про-
изводственна процес, както и за неговите съдебни ас-
пекта. Цеховите устави са друг вид извор, описващ уст-
ройството и управлението на занаятите, технологията
на производството, правата и задълженията на отделяй-
те видове занаятчии: майстори, калфи, чираци. Търгов-
ските книги, конто описват цялостния процес на търго-
вията, дават възможност да се види състоянието на про-
изводството от аспекта на покупко-продажбата, на раз-
мяната.
Развитието на феодалното право наложило да бъдат
диференцирани традициите при изграждането на собст-
веността в отделните територии на Германия. В тази на-
сока много голяма познавателна стойност притежават
законите на обичайното право и на ленното право. Лю-
бопитни вести се срещат за земите, стопанисвани по
франкского право в Австразия, Швабия, Бавария и Из-
точна Тюрингия. Това се отнася и за земите, управлява-
ни по саксонского право, господстващо в самата Саксо-
ния, Източна Фризия, Тюрингия и Северна Германия.
Запазените повече от 200 преписа на споменатото вече
„Саксонско огледало" разширяват знанията за икономи-
ческия живот в обществото. Същото се отнася и за из-
вестного „Германско огледало", завършено между 1235
и 1237 г. Това е сборник за общогерманското_право, ма-
кар да бил написан въз основа на „Саксонеко огледало".
Информацията се обогатява и от „Швабско огледало",
подготвено между 1274 и 1275 г.
J МногоЬройните видове законови актове се оценяват
от юристите като основен вид извори за стопанския и об-
ществения живот в империята. Това се отнася за закони-
те, издавани от крале и императори. Един много любопи-
тен сборник по същата тема е „Решение за суверенните
права" на Фридрих I Барбароса, взето на Ронкалския
сейм през 1158 г. Вормският конкордат от 1122 г. дава
информация по въпроса за инвеститурата. Фактологията
намира допълнително разширяване в решенията на събо-
рите в Констанц през 1418 г. и във Виена през 1448 г.
336
Известното Магдебургско право, въведено в зав л аде-
ните от империята страни на западните славяни, позво-
лява да се видят редица съставки от управленската сис-
тема: права, задължения и пр. Законите на Рёймските
градове са друг вид извори. В тази насока интерес пре-
дизвикват правовите статути на Страсбург, Аугсбург,
Фрайбург, Виена.
Освен „Памфлети за спора на императорите с папи-
те*' за историята на Църквата, голям интерес пораждат
различните анали на архиепископствата, епископствата
и абатствата. Това е валидно за „Делата на епископите**,
поредица, поддържана в Магдебург, Мерзебург, Падер-
борн, Щедербург, Халберщадт, Хамбург, Марбах. Хро-
ники се поддържали в епископствата: Мец, Вердюн, Ли-
еж, Утрехт, Трир, Кьолн, Майнц, Залцбург. Миозина
епископи и теолози оставили научни трактати. Такива
автори били Бернолд, епископ на Констанц, Гебхард,
епископ на Залцбург, Валрам, епископ на Наумбург,
както и Манеголд Лаутенбахски, обосновал в произведе-
нията си тезата на папа Григорий VII за супремацията
на папата.
За културата в Свещената Римска империя на гер-
манската нация паметници на духовния живот са про-
изведенията на поети, писатели, философи и теолози.
Майстер Екхарт (1260 — 1327) обосновал принципите
на схоластичната философия. Неговият ученик Йохан
Таулер (1300 — 1371) разглеждал в проповедите си со-
циалки въпроси на времето. В „Книга на истината**,
„Книга писма“ и „Биография** на Хенрих Зайзе (1295 —
1366) са дадени интересни сведения за състоянието на
културата. Трудовете на Николай Кузански (1401 —
1464) „За ученото незнание**, „За произхода** са памет-
ник на германския хуманизъм. Много важен извор за
културния живот са творбите на Конрад Вюрцбургски,
Хуго Тримбергски, Валтер фон дер Фогелвайде и др.
В историографията за Свещената Римска империя
на германската нация продължават да се сблъскват две
тенденции. Автори като К. Хамне, И. Халер, Д. Шефер
поддържат, че походите на императорите в Италия воде-
ли до укрепване на империята, докато изследователи от
22. История на средновековния свят 337
категорията на Г. фон Белов, Ф. Керн, М. Линцел отсто-
яват тезата, че италианската политика не укрепвала ро-
лята й в междудържавния живот и вътрешния й стаби-
литет. С други думи, пренесена в по-широки мащаби,
апологетическата и критичната линия при оценката на
империята не са заглъхнали, макар в най-новата исто-
риография да получават по-убедителна мотивация. Това
се вижда в проучванията на А. Бракман, Ф. Керн, Ф.
Хер и др.
Укрепване на империята. Основаната от германския
крал Ото I Велики (936 — 973) през 962 г. Свещена
Римска империя, чието главно ядро съставлявало Из-
точното франкско кралство, наречено по-късно Герма-
ния, се превърнала в най-голяма, централна политичес-
ка сила в Западна Европа. Тя играела решаваща роля в
уреждането на междудържавните отношения. Мястото й
в установената политическа система произтичало не са-
мо от голямата военна мощ, с която разполагала, но и от
функциите й като продължител на Карловата империя,
провъзгласена за единствен наследник на Римската им-
перия. В официалните документи на епохата титулът
„Римска империя** (Romanum imperium) бил употребен
спрямо новата, Германска империя през 1034 г., а сами-
ят император бил наричан „император аугустус"
(imperator augustus). Конструкцията „Свещена импе-
рия" (Sacrum imperium) започнала да се използва едва
през втората половина на ХП в., а от средата на XIII в.
придобива известност титулатурата „Свещена Римска
империя" (Sacrum imperium Romanum). В края на XV
в., когато съзнанието и самосъзнанието на германската
Национална общност нараснало, придобило гражданст-
веност триумфиращото „Свещена Римска империя на
германската нация", в латинска форма Sacrum imperium
Romanum nationis Germanicae, а в германски превод
Heiliges romisches Reich deutscher Nation.
Еволюцията в названието на империята не протача-
ла произволно, а отразявала нарастващата териториална
и политическа мощ на интегрираните политически общ-
ности. Първоначалното новата, възстановена Римска
империя включвала освен пределите на Източнофранкс-
338
кото кралство, и земите на Северна и Средна Италия за-
едно с Рим, но постепенно започнала да се разширява и
да се превръща в първостепенна обществено-политичес-
ка сила, да мери ръст с Източната Римска империя. То-
ва не било някакво изкуствено ефимерно образувание, а
голям блок на разнородни държавни структури. Това,
че тя се увеличавала не по мирен начин, с мирни средс-
тва, а по пътя на завоеванията, не било нещо необичай-
но, а реална практика, типична за феодалния строй. Та-
ка напр. покорените от Ото I западни славяни между
Елба (Лаба) и Одер (Одра) вдигнали през 983 г. въста-
ние, освободили се и отхвърлили властта на завоевате-
лите, а в империята останала само Сърбо-лужицката об-
лает, на която не достигнали сили да отвоюва независи-
мост. През времето от 1032 до 1034 г. империята присъ-
единила кралство Бургундия, макар владетелят на Из-
точнофранкската държава да се титулувал „крал на
Италия и Бургундия".
Възникнала върху основата на силна кралска струк-
тура, империята успяла да развие императорската инс-
титуция. Специално в италианските земи били създаде-
ни мощни управленски структури. Още пред 9QX г. Ото
I се коронясал за крал на Италия. На 3 май 996 г. папа '
Григорий V (996 — 999) короновал Qto III (983 — 1002) <<7 .
с корона на римски император. През 1000 г., планирай-
ки да изгради универсална монархия, включваща Гер-
мания, Италия, Галия и Славония, Ото III организирал
събор в Гнезно, Полша, но плановете му не могли да се
осъществят. Наистина той избрал Рим за своя резиден-
ция, но починал наскоро, едва навършил 22 години, тя-
лото му било пренесено в Ахен и погребано тържестве-
но. Последният представител на Саксонската династия,
император Хенрих II (1014 — 1024), запазил сеньориал- „
ната си власт над италианските магната, но не успял да
постигне забележими успехи в борбите с владетелите на
Чехия и Полша.
Приемникът на Хенрих II, Конрад II (1024 — 1039)<5^—
бил коронясан за крал на 7 ноемв'ри 1024 г. в Коимба на
р. Рейн в присъствието на трима архиепископи, мно-
жество епископи и херцозите на Бавария, Швабия и
339
Франкония. С неговото възшествие на престола започна-
ло управлението на Франконската или Салическата ди-
настия (1024 — 1125). През 1027 г. Конрад II провел по-
ход в Италия и бил коронясан за император от папа Йо-
ан XIX (1024 — 1032).
При управлението на Хенрих III (1039 — 1056),
провъзгласен за император през 1046 г., укрепнала вър-
ховната власт на империята над Чехия, установена била
васалната зависимост на Унгария (1044 — 1046)*_Крал
Хенрих IV (1056 — 1085), коронясан за император 1084
г., прид|ьл.'и1'п.и борбау^ за инвеститура (1056 — 1076). В
отговор на решенията на папа Григорий VII Хилдебранд
(1073 — 1085) да отстрани императора и аристокрация-
та от участие в избора на папа, да отмени светската ин-
веститура, кралят свикал на 24. I. 1076 г. събор на гер-
манский епископат и аристокрацията в гр. Вормс. По
предложение на Хенрих IV съборът отменил канонич-
ния принцип за избор на папа, въведен от папа Григо-
рий VII и възстановил старото положение за подчинява-
нето на папата на императора. От своя страна понтифек-
сът незабавно реагирал и свикал събор в гр. Рим, в кой-
то взели участие не само италиански, но и френски
епископи. Папата предложил, а съборът единодушно ре-
шил да освободи поданиците на краля от клетвата, коя-
то са му дали. Конфликтът между папата и краля взел
драматичен характер.
Изолиран, крал Хенрих IV се видял принуден да
пристигне с малка свита в замъка Каноса и да моли за
прошка. Тя била получена, но борбата тепърва започва-
ла. Кралят смазал съпротивата срещу него в Германия и
на 25. VI. 1080 г. организирал събор в Бриксен, Тирол,
привлякъл делегата от Италия и Германия. Решенията,
конто били взети, оповестили свалянето на папа Григо-
рий VII. На негово място бил избран архиепископът на
Равена, Виктор, управлявал под името Климент III
(1080 — 1084). През периода от 1081 до 1084 г. крал
Хенрих IV провел три похода в италианските земи.
През 1084 г. той превзел Рим, влязъл победоносно във
вечния град и го поставил под свой контрол. Управлява-
щият курията папа Григорий VII напуснал столицата и
340
се установил в Салерно, където починал на 25 май 1085
г. На 31 март 1084 г. папа Климент III ко;юнясал Хен-
рих IV за император.
Правата и привилегиите на католическата църква
били узаконени с Вормския конкордат от 1122, сключен
между император Хенрих V (1190 — 1197) и папа Ка-
ликст II (1119 — 1124). По силата на постигнатото~раз-
бйрателство духовенството могло да избира епископите,
докато императорът запазвал светската инвеститура, из-
разяваща се в предаването на скиптъра като символ на
властта наепископя над земитев неговия диоцез. Що се
отнася до духовната инвеститура, тя се извършвала от
папата или негов представител, легат.натоварен с ней-
нотсГпровеждане. Конкордатът ограничавал правата на
императора над Църквата и укрепвал ръководните фун-
кции на римския папски двор.
Междувременно империята разширявала по разли-
чен път и с различии средства своите територии. В сре-
дата на XIII в., макар и формално, в нейните предели
влизали териториите на Италия. Присъединени били
още в стари времена пре делите на Швейцария, об ласти-
те на Нидерландия и Брабант, земи на Централна Евро-
па. В състава на империята били включени кралство Че-
хия, хер огство Горна и Долна Лотарингия. Върху тези
граници възникнали херцогствата Лотарингия, Люк-
сембург, Брабант, Саксония, Брауншвайг, Мекленбург,
Холщайн, Померания, Вюртенбург. Обхванати били ер-
цхерцогство Австрия с херцогство Щирия, Каринтия и
Крайня, маркграфство Бранденбург, Майсен, пфалцг-
рафство Рейн, графство Бургундия, Тирол, Клеве, Хене-
гау, а така също архиепископство Майнц, Трир, Залц-
бург, Бамберг, Бремен, епископства Мюнстер, Утрехт,
Тренто. Причислени били Великото херцогство Тоскана,
херцогства Милано, Савоя, графство Прованс.
Стопанско развитие. Новите обществени отноше-
ния, конто се наложили, създали възможности за разви-
тие както в селското стопанство, тъй и в промишленост-
та. Триполната система, която през ранното средновеко-
вие била прилагана много рядко, през развитого станала
господстваща. Обработваемата площ се увеличила — из-
341
сичани били гори, пресушавани блата, разоравани цели-
ли. Започнало наторяването на земята с оборски и рас-
тителен тор — по-специално пепел, шуплест варовик
(вергел) и др.
Разширен бил кръгът на селскостопанските култу-
ри, конто се отглеждали. Селяните сеели овес, ръж,
пшеница, просо, грах, ечемик. Овесът служел за пригот-
вяне на хляб, за фураж на добитъка. Пшеничен и ръ-
жен хляб употребявали главно заможните семейства.
Бил разпространен и ечемикът, от него приготвяли би-
ра, която се търсела много. Отглеждани били и техни-
чески култури — лен, коноп, хмел, вайда и др. От лена
и конопа получавали маслодайни семена, хмела използ-
вали за приготвяне на бира, а вайдата — за получаване
на растително масло, за боя, за фураж на животните.
Значителен напредък отбелязало и лозарството, кое-
то се радвало на голямо разпространение по долините на
реките Рейн и Мозел. Появили се нови сортове лози. В
резултат от прилагане на селекция започнало и отглеж-
дането на нови сортове пшенични, бобови и кореноплод-
ни растения. В Германия била пренесена и елдата, с ко-
ято рицарите се запознали по време на кръстоносните
походи.
Напредък отбелязало и скотовъдството. Отглеждан
бил едър рогат добитък — волове и крави, използвани в
селското стопанство и за получаване на месо и мляко.
Голяма роля започнало да играе овцевъдството. До края
на XIII в. конете били използвани главно за организира-
не на турнири, при водене на война, а след това били
включени и в селското стопанство. Свиневъдството, кое-
то било разпространено широко още през ранното сред-
новековие, през XII — XIII в. западнало. Значението му
се запазило главно в онези области, в конто растели дъ-
бови гори, конто давали жълъди за отглеждане на сви-
нете. По-голямо развитие получило птицевъдството.
Градове в империята. Важно значение в икономи-
ческия живот на Германия придобили градовете. Те по-
лучили значително развитие. Възродили се върху нови
обществени структури старите римски градове — Кьолн,
бившата Колония Агрипина, Регенсбург, някогашната
342
Регина Кастра, и др. В тясна връзка с отделянето на за-
наятите от селското стопанство възникнали много нови
градове. По мостовете на реките израснали Франкфурт
на Майн, Франкфурт на Одер, Цвайбрюкен, Швайнфурт
(„Свински брод“). По устията на реките се появили Хам-
бург, Бремен и др. По пълноводните реки като Дунав,
Рейн, Везер и Лаба изникнали множество нови градски
центрове. По Рейн се развили Кобленц, Майнц, Вормс,
Шпайер, Страсбург, Бон, а по Дунав — Регенсбург,
Улм, Аугсбург, Любек, Бремен, Магдебург.
Получили самостоятелен развой нови занаяти, офор-
мили се непознати дотогава професии. Те породили необ-
ходимостта от появата на цехови организации, конто се
увеличили в началото на XII в. Рудодобивното дело по-
лучило силен тласък в редица райони. Злато се копаело
в Голдбург, Силезия, а желязна руда в Шварцвалд'и Тю-
рингия, мед — в Манфелд, сребро — в Горна Саксония,
калай — в Рудните планини.
В резултат от икономическия възход на градовете
нараснала потребността от отхвърляне властта на князе-
те, конто забавяли развитието им. В края на краищата
една част от най-организираните селища успели да лик-
видират господството на териториалните магнати и под
покровителството на императора да започнат самостоя-
телен политически живот. По такъв път на развитие
тръгнали Кьолн, Вормс, Шпайер, Регенсбург, Майнц и
др. Основната част от градовете обаче не могли да отх-
върлят властта на сеньорите. Управлението им премина-
ло в ръцете на патрициата, по-специално на богатите
търговци. В някои градове като Фрайбург, Гослар, Улм
и др. начело застанали цеховите първенци.
Характерна особеност на урбанизацията в Германия
била нейната динамика. Към началото на X в. в страна-
та имало около 40 града, а в XI в. достигнали 400, в XII
в. — 2500, в края на XIII в. — 3000. Действително тех-
ните размери били малки. От всичките 3000 града около
30 не наброявали повече от 2000 жители, докато голе-
мите се движели в рамките на 20 — 30 хиляди души.
Това се отнася за процъфтяващи центрове като Мааст-
рихт, Вормс, Кьолн, Майнц.
343
В самите градове нараснала ролята на херцози, мар-
кграфове, пфалцграфове, бургграфове, конто извоювали
своята независимост и се превърнали в притежатели на
поземлени имения. Херцозите започнали да раздават ле-
нове на по-нисшестоящи феодали, конто ставали техни
васали. Поради това аристокрацията се разпаднала на
две категории: княжеска и некняжеска. В княжеската
трупа влезли херцозите на Бавария, Саксония, Швабия,
Лотарингия, Брабант, Австрия, Бохемия, Каринтия,
Щирия, а също и пфалцграфовете на Рейн, Саксония,
маркграфовете на Бранденбург, Майсен, Лужица, гра-
фът на Анхалт. Това били всичко 16 светски князе и
към 50 прелати: архиепископи, епископи и абати.
В хода на историческото развитие, макар и забавяно
от традициите на общината-марка, социалните отноше-
ния продължавали по-нататъшния си развой. Разцъфтя-
вало и се утвърждавало новото общество. Поземлената
аристокрация се наложила като господстваща. Във вла-
денията на най-едрите собственици се разпореждали аб-
солютни господари. Много важна роля играело католи-
ческого духовенство, съсредоточило в ръцете си огромни
земи. През XII в. се възприел принципът на майоратна-
та система. Оформили се отделяй имения, конто включ-
вали по 1000 — 1500 селски стопанства.
Важен елемент на обществената система в Германия
образувало фогтството. Самите фогти били светски собс-
твеници, главно графове, конто управлявали владения-
та на абатствата и църквите. Притежавайки голяма
власт, те се разпореждали в църковните стопанства,
присвоявали рентата и облагали селяните с допълнител-
ни задължения, разширявали формите на икономичес-
ката и политическата зависимост.
Движена от стремежа си да увеличава своите име-
ния, аристокрацията започнала да присвоява владения-
та на общините-марки. Поземлените парцели, обработ-
вани от свободните селяни, хуфите, също били включе-
ни в именията на господарите. В резултат от заграбва-
нията най-едрите стопанства включвали 1000 — 1200
хуфи, средните — от 300 до 600, а най-малките — от 20
до 50 хуфи. Отделяйте категории селско население —
344
зависимите (грундхьориге), лично зависимит'е (лайбай-
гене) и други, постепенно се слели в еднородна зависима
маса.
Политическо развитие. Изграждането на икономи-
ческата система на обществото в империята завършило
през XI в. и било свързано с формирането на нейното по-
литическо устройство. В началото на XII в. в основни
линии били въведени строги йерархически отношения.
В₽че през XIII в. ; нкционирала i-рманската йноохия
в лицето на т.на^. ..порядък на щитовете‘\ Върховнияч
j^. Tfaf императорът, бил сюзерен, в ръ-
цете на когото се съсредоточавала законодателната и из-
пълнителната власт. В „порядъка на щитовете" импера-
торът заемал първо място, а негови васали били князе-
те. На второ място се нареждали духовните князе — ар-
хиепископи, епископи, на трето място — светските кня-
зе, на четвърто — т.нар. „свободни барони". По-нататък
пето място заемали рицарите, шесто — министериалите,
седмо — „свободните хора, родени в резултат от сключ-
ване на брак".
Включването в тази йерархия било свързано с при-
добиването на ленове, на поземлено имение. Получава-
нето му ставало чрез специална церемония. Васалът,
придобиващ лен, полагал клетва за вярност на своя се-
ньор, който му връчвал знаме и скиптър.
В процеса на политического развитие в империята
продължила консолидацията на германските земи. Им-
ператор Конрад II (1024 — 1039) присъединил Бургунд-
ского кралство. Наследникът на Конрад II, Хенрих III
Черният (1039 — 1056) подчинил Чехия, принудил
Полша и Унгария да признаят неговата върховна власт.
При все това централната власт не могла да осигури
единство в обществото. За разлика от Франция и някои
други страни в Западна Европа, в конто кралската власт
сё наложила над местните князе,~в Германия единството
на империята било в значителна степей подкопано. Уси-
лията на императора да наложи своята воля над арис-
токрацията срещнали упорита съпротива. Това разкла-
тило позициите му и той не могъл да се справи с нарас-
тващата икономическа и политическа мощ на отделните
345
едри собственици — князе, архиепископи, епископи и
абати. Прлитическата децентрализация в Германия за-
пбчнала при управлението на Хохенщауфените (1137 —
1254), когато било поставено началото на разпадането
на>страната.
\/~Династията на Хохенщауфените. През 1125 г. за-
вършило управлението на Франконите. За престола се
сблъскали династиите на Велфите и Хохенщауфените.
Първите i 1ядеели херцогстватд Бавария и Саксония, а
вторите — имецията по средното течение на р. Рейн. Хо-
хенщауфените, конто се наложили-ярез XII в., получи-
ли названието си от родовия си замък в Швабия — Хо-
хецщауфен.
В борбите за завземане на престола за крал бил изб-
ран Лотар III (1125 — 1137), херцог на Саксония. Той
напразно се опитвал да заздрави позициите си. След не-
говата смърт овакантеният трлг^б» нога на
Швабия, Конрад III Хохенщауу ен (1137 — 1152)', поста-
вил началото на династията. При неготото "управление
бил направен опит да бъдат обвързани с кралския прес-
тол министериалите и рицарите, но без особени успехи.
Този владетел взел участие във Втория кръстоносен по-
ход, но не успял да получи императорска корона.
През 1152 г. кралският престол бил зает от Фрид-
рих I (ок. 1153.— 1190), наречен от италианците „Бар-
бароса** (Червенобрадият). Обявявайки се за продължи-
тел на Карл Велики, той се опитал да наложи волята си
в Западна Европа, като си служел не само със силата на
оръжието, но и със средствата на дипломацията. Крал
Фридрих I не успял да покори князете и да утвърди ва-
сално-ленните отношения. Постигнал известно разбира-
телство само с една част от най-силните князе, на конто
направил редица отстъпки. На своя най-голям против-
ник, Хенрих Лъв, отстъпил Бавария. През 1156 г. от
нея се обособила като самостоятелно херцогство Авст-
рия, превърната в наследствено владение. При провеж-
дане на своята политика крал Фридрих Барбароса нами-
рал опора в министериалите, а до известна степей и в
рицарите.
Като укрепил позициите си в страната, той насочил
346
вниманието си към италианските земи и положил неи-
моверни усилия да подчини градовете в Северна Ита-
лия, конто го привличали със своите богатства. Той ор-
ганизирал 5 похода в Италия: първият 1154 — 1155 г.,
вторият — 1158 — 1162, третият — 1163 — 1164, чет-
въртият — 1166 — 1168, петият — 1174 — 1178. По
време на първия поход през 1154 г. той смазал анти пап-
цкото въстание в Рим, вдигнато от Арналдо Бреша_и
спасил Римската курия от гибел. В знак на благодар-
ност папата го коронясал за император.
Поради обстоятелството, че Северна и Средна Ита-
лия били включени в Свещената Римска империя, Фр.
Барбароса смятал, че има право да се меси във вътреш-
ните работи на градовете в Ломбардия, завоювали пра-
вото на самоуправление. През 1158 г. той издал извест-
ните Ронкалски постановления, с конто лишил градове-
те от самостоятелност и ги подчинил на властта на свой
представител — подест. Град Милано отказал да се_по-
кори, но бил разрушен до основи. През 1167 г. недовол-
ййте градове образували Ломбардска лига, в която бил
привлечен и папата. В сражението при Леняно на 29
май 1176 г. армията на императора претърпяла пораже-
ние, а сам Фр. Барбароса бил ранен и едва успял да се
спаси.
Поражението, което претърпял, принудило импера-
тор Фр. Барбароса да капитулира пред папата. На конг-
реса във Венеция през 1182 г. бил сключен мир между
тях. Клаузите на договора били потвърдени следващата
1183 г. в Констанц, където било подписано споразуме-
ние. По силата на разбирателството била възстановена
политическата самостоятелност на италианските градо-
ве, а след, брака на неговйЗГ син Хенрих с Констанция
Сицилийска, сключен 1186 г., към империята били
присъединени Южна Италия и Сицилия. По време на
Третия кръстоносен поход император Фр. Барбароса се
удавил в р. Салеф.
Наследникът на императора, синът му Хенрих VI
(1190 — 1197), си поставил за цел да подчини във^ва^.
сална зависимост кралете на Западна Европа и импсра-
'тора на Византия. Плановете му обаче не могли да се
347
осъществят. Империята била разТ’Ерсвана от въстания.
Много сериозен характер придобил бунтът на населени-
ето в Сицилия, което се борело за своята независимост.
Неочакваната смърт на Хенрих VI дала повод на претен-
дентите да започнат борба за престола — Фридрих II,
който бил едва двегодишен, Филип Швабски и Ото IV
Велф. Папа Инокентий III (1198 — 1216) се възползвал
от династическите противоречия и поел управлението в
свои ръце.
В условията на настъпилото междуцарствие в Гер-
мания територи алыите княжества^укрепнали още пове-
че. Възникването им било свързано с политикана на им-
ператорите, конто се нуждаели от подкрепата им при
провеждане на външната завоевателна политика и задо^У
волявали техните искания. Князете черпели сили от
X развитието на парично-стоковите отношения и подчиня-
вали селското и градското население, укрепвали своята
самостоятелност. Икономическата раздробеност и поли-
тическата разпокъсаност на Германия се засилвала и за-
дълбочавала, а политическата децентрализация нараст-
вала.
През периода на формирането на териториалните
княжества престолът бил зает от Фридрих II Хохенщау-
__fT7 фен. Подпомогнат от папа Инокентий III, през 1212 г.
той поел управлението, а 1220 г. бил коронясан за импе-
ратор на Свещената Римска империя Като син на Хен-
рих VI и Констанция Сицилийска той се възпитавал в
Палермо и получил солидно образование: познавал~~ДОб^~
ре източната култура и привлякъл в двореца си визан-
тийски, арабски и еврейски учени.
Главното внимание на Фридрих II било насочено
х към превръщането на Сицилийското кралство в центра-
' лизирана държава. Поради това цялото си време той
_ - i прекарвал в Палермо, в разкошния си дворец, построен
I в стила на източните арабски традиции. През 1231 г.
А. л издал т. нар. „Мелфийски конституции", с конто зат-
\ върдил установените икономически и политически от-
ношения, ограничавайки самостоятелното развитие на
градовете.
Във вътрешния живот на Германия Фридрих II про-
348
веждал политика на отстъпки на териториалните князе,
която спомагала за раздробяването на страната. Със за-
коните от 1220 и 1232 г. той разширил правата на кня-
зете и забранил-ррадските съюзи. Съпротивата на граде -
кото население, оказана през 1235 — 1237 г. била спо-
давена.
Фридрих II започнал борба за подчиняване на градо-
вете в Ломбардия. В отговор на неговата политика през
1226 г. била възстановена Ломбардската лига. Макар
отначало да постигнал успехи, походите му не дали осо-
бени резултати. Изострили се отношенията му с папа
Григорий IX (1227 — 1241), който го отлъчил от Църк-
вата. През 1245 г. папа Инокентий IV (1243 — 1254)
свикал църковен събор в Лион, който го осъдил като
„еретик" и „клетвопрестъпник", обявявайки го за сва-
лен от императорския престол. По време на ожесточена-
та война с папския двор и Ломбардската лига през 1250
г. Фридрих II неочаквано починал.
Упадък на императорската власт. Овакантеният
престол бил зает от сина на Фридрих II, Конрад IV (1250
— 1254), но той скоро починал и князете отказали да
признаят за император малолетния му син Конрадин.
Папата, който търсел удобен момент да отхвърли гер-
манского господство в Италия, поканил в Сицилия Кар-
ло Анжуйски, брат на френския крал Луи IX. Във вой-
ната, започнала между империята и Карло Анжуйски,
Конрадин бил пленен и обезглавен. В Германия настъ-
пил продължителен период без император (1254 —
1273), междуцарствие. \
Свещената Римска империя губе л а опора, децентра-
листичните тенденции в нея се засилили и задълбочили.
Имперските князе, конто в началото били 23 на брой,
През XIII в. се оформили в самостоятелно съсловие.
Важна роля играели четирима курфюрсти — кралят на
Чехия, пфалцграфът на Рейн, херцогът на Саксония и
маркграфът на Бранденбург. Нараснала ролята на кур-
фюрстите на Църквата — архиепископите на Майнц,
Трир и Кьолн — всички те участвали при избирането на
дено с външни загуби. В края на XIII в. трите швейцар-
ски кантона — Швиц, Ури и Унтервалден сключили по-
между си „вечен съюз“ за борба ,<а свобода. В сражение-
то при Моргартен през 1315 г. армията на Хабсбургите
претърпяла поражение. В борба срещу чуждоземните на
шественици в Алпите бил изграден Швейцарският съюз.
Съюз на германските градове. В условията, създаде-
ни от междуцарствието, обхванало империята от 1254
до 1273 г., децентрализацията се засилила. Нараснали
своеволията на светските и духовните феодали. Занести-
ли грабежите, извършвани от рицарите. Съществуваща-
та анархия принудила градовете да се организират, за
да бранят своите интереси, самоуправлението си. Още
през XIII в. възникнали редица съюзи с търговски ха-
рактер, получили окончателното си оформяне през XIV
- XV в.
В средата на XIV в. по-точно през 1356 г. била изг-
радена Северногерманската Ханза, най-мощният съюз
на градовете в страната. Тя обединявала градовете по
бреговете на Северно и Балтийско море, както и по бре-
говете на ре ките по Северна Европа — Любек, играещ
водеща роля, Хамбург, Бремен, Щралзунд, Рощок, Вис-
мар, Кьолн, Гданск, Рига и др. Отначало в съюза влиза-
ли 77 града, конто достигнали към 80. Градовете, обеди-
нени в Ханзата, си поставили за цел да монополизират
търговските връзки със Скандинавските страни, Русия,
Нидерландия и Англия. Те изградили мрежа от търгов-
ски кантори в Стокхолм, Брюге, Лондон, Каунас, Новго-
род, Берген и други градски средища, значителни цент-
рове на занаятчийска и търговска дейност. В Сканди-
навските страни и Русия Ханзата внасяла металически
изделия, сукна, вино и др., а изнасяла зърнени храни,
мед, восък, риба, сол, кожи, кожуси и др. От Изтока би-
ли превозвани подправки и предмети на разкоша.
Върховен ръководен орган на Северогерманската
Ханза бил конгресът, заседаващ в гр. Любек, където се
наМИрало седалището на Върховния съд. Превърнала се
в значителна икономическа и политическа сила, тя ус-
тановявала съюзни отношения с редица държави. Обра-
зувайки съюз с Швеция, Холщайн и Мекленбургския
350
херцог, през 1367 г. Северогерманската Ханза обявила
война на Дания, понеже датският крал отнел някои
привилегии на градовете. По силата на мирния договор
от 1370 г., с който приключила войната, в ръцете на Съ-
юза преминали множество крепости в южните предели
на Скандинавския полуостров. Ролята на германските
търговци нараснала. Дания понесла сериозни загуби.
Макар и да притежавал значителни материални
възможности, Ханзейският съюз започнал постепенно
да запада. Една от причините за това била конкуренци-
ята, която му оказали Англия, Нидерландия и Дания.
Преместването на търговските пътища край бреговете
на Атлантическия океан подкопало неговото значение.
Самата му управленска система имала олигархически
характер: цеховете били лишавани от правото да участ-
ват при решаването на предстоящите задачи. Недоволс-
твото на плебса било сподавяно. Понеже градовете,
включени в Ханзата, се ръководели от своите местни
интереси, те не спомагали за укрепване единството на
империята. Поради всички тези причини значението на
тази организация намаляло, макар да продължила съ-
ществуването си през XVI и XVII в.
През XIV — XV в. се появили и други съюзи на Гра-
довете в Германия. Около 90 града, разположени по те-
чението на Горен Дунав, образували Швабския съюз с
главни градове Аугсбург, Нюрнберг, Улм. Недълго след
него възникнал и Рейнският съюз, в състава на който се
включили градовете по р. Рейн — Майнц, Страсбург,
Вормс, Шпайер и др. Двата съюза се обединили през
1381 г., за да защитят интересите си. Обединеният съюз
на феодалите в Германия, изграден през 1388 г., разгро-
мил организацията на градовете.
Макар и останали без организация, градовете в Гер-
мания продължили да се развиват. През XVI в. те не
престанали да поддържат оживени търговски връзки с
другите страни на Европа и Азия. Важна роля започна-
ла да играе търговско-лихварската фирма Фугер, която
отпускала кредити на монарсите и папския престол.
Политическа разпокъсаност през XIII — XIV в.
Политическата разпокъсаност на Германия се задълбо-
351
чила още повече при управлението на император Карл
IV (1347 — 1378), представител на Люксембургската
династия. През 1356 г. той издал специална Златна
була“, превърната в основен закон на обществото. Тя
'бсйг'УРйла правото на имунитет на князете в техните
имения. Уреден бил въпросът за избирането на импера-
тора от князете избиратели — курфюрстите, конто за-
почнали да играят важна роля в политическия живот в
империята.
В края на XV в. империята била преименувана в
„Свещена Римска империяна^^цщщ^ата нация", но
разпокъсаността нежила преодоляна. Действително, в
структурата на империята по това време влизали наред
с Германия Нидерландиа. Пиемоцт, Молена- Лу~
^а, Фло;>енп,ия, Мантуа, Монферат, Швейцария и Че-
хия, но те водели общо взето самостоятелно съществува-
"Пе. Дори самата Германия се състояла от отделяй кня-
жества, несвързани достатъчно помежду си. Династията
на Люксембургите управлявала^до 1437 г.* когато била
изместена от Хабсбургите. Сигизмунд, последният импе-
ратор от дома на ЛюксембзфТ'йФе, Тфисъединил Упгарйя
към империята, защото бил женен за унгарСка принце-
са, но от Свещената Римска империя ве шага след него-
вата смърт се обособила Чехия.
Смяната на импёраторската династия не могла да
заздрави огромната държава, която неудържимо запада-
ла. Според един съвременник на събитията при продъл-
жителното властване на Фридрих ITT (1439 — 1493) в
Германия започнали да’забравят, че в стр’аната имало
император. От империята се освободили редица други
държави и започнали самостоятелен начин на живот.
Пруският орден преминал към Полша, а Шлезвиг-Хол-
щайн — към Дания. Отхвърлила васалната си зависи-
мост Чехия, освободила се Швейцария, франция присъ-
единила Прованс. Хабсбургите не могли да задържат Ав-
стрия, която била тяхно наследствено владение. Унгарс-
кият крал Матиаш Корвин завзел Щирия и Каринтия.
Социални конфликти. Те били породени от противо-
речията между земевладелците, от една страна, и селя-
ните, от друга, между аристокрацията и градския плебс.
352
В селското стопанство германските селяни водели борба
с феодалите за общинните владения, за размерите на за-
дълженията и повинностите, конто трябвало да изпъл-
няват на господарите, за оброците, за арендата и пр. Зе-
мевладелците изострили недоволството на селското на-
селение през XI в., когато започнало усилено строителс-
тво на замъци, свързано с допълнителни задължения на
селското население. През 1073 — 1075 г. селяните в
Саксония и Тюрингия се вдигнали на въстание и започ-
нали истинска война против министериалите. През 1074
г. бил разрушен кралският замък Харбург, събаряни
били и крепостите на господарите. Те се борели и против
църковния десятък.
През XII в. сред населението по течението на Горен,
Среден и Долей Рейн била разпространена ереста на ка-
тарите, а следващия XIII в. — на валденците. През XI в.
с голям успех се ползвали проповедите на аскетите Хай-
мерад, Зебалдус, Удалрих, а през XII в. на Бертолд от
Регенсбург, на Давид от Аугсбург. Социалното съдържа-
ние на еретическите учения било насочено против офи-
циалната католическа църква и висшия клир.
В края на XI в. в Саксония и Тюрингия избухнало
въстание на селяните против архиепископа на Бремен и
графовете Олденбург. Въстаниците разрушавали крепос-
тите на господарите. През 20-те години на XIII в. срещу
военната организация на селяните „Съюз на щедингите“
(„брегови жители") се вдигнал новият архиепископ Гер-
хард II, но войските му били разгромени. Претърпели
поражение и акциите на магнатите през 1223 година.
Едва 1234 г. аристокрацията успяла да победи въстани-
ците. Ако и да претърпели поражение, селяните прину-
дили феодалите да облекчат формите на експлоатация и
да намалят задълженията им.
През 1336 — 1339 г. бушувало въстание на селяни-
те във Франкония, Швабия, Хесен и Елзас. В основните
райони въстаническите отряди били разгромени през
1339 г., но съпротивата продължила до 1345 г. Основна-
та причина за неподчинението се кореняла в увеличава-
нето на феодалните повинности, лихварството и неуро-
жайните години. На първо място експлоатираните сто-
23 История на средновековния свят 353
варили своя гняв върху лихварите, конто ги ограбвали,
а след това върху монасите. Въстанието имало стихиен
характер и бунтовниците в редица случаи действали с
разбойнически мето ди. Разгромявани били именията на
земевладелците и представителите на градския патри-
циат. В продължение на две столетия с прекъсвания и
нови избухвания горял пламъкът на недоволството във
Франкония, Швабия и Елзас.
През 1431 г. било организирано въстание на селяни-
те и във Вормс, насочено срещу феодалната аристокра-
ция и особено срещу лихварите. Размахът му породил
сериозни безпокойства сред аристокрацията, която се
страхувала, че под влияние на чешките хусити може да
се вдигнат всички обезправени и да ликвидират устано-
вената власт.
Ново въстание се разразило 1476 г. във Вюрцбургс-
кото епископство начело с овчаря Ханс Бьохайм. Под
знамето на бунта се събрали към 40 000 разбунтувани
селяни, конто планирали да разрушат замъка на епис-
копа. Опрян на аристокрацията, епископът успял да
смаже зле организираните и недостатъчно въоръжени
селяни. Водачът на недоволните, Ханс Бьохайм, бил за-
ловен и изгорен на клада.
През 1460 г. в Хегау се вдигнали селяните, обедине-
ни в организацията „Дървена обувка". През 1493 г. бил
организиран заговор на същата организация в Елзас.
Групата си поставила за задача да завладев гр. Шлетщад
и да предприеме всеобщо настъпление срещу феодална-
та власт. Крайната цел на въстаниците била да вземат
властта и да проведат реформи, с конто да защитят ин-
тересите на селяните и градския плебс. Плановете им
обаче не могли да се осъществят поради съпротивата на
аристокрацията, която смазала бойните отряди.
В движенията, обхванали градовете на Германия,
все по-нарастваща роля играели най-угнетените и експ-
лоатирани маси — плебсът. Бедняците се вдигнали сре-
щу патрициата, подмайсторите срещу майсторите, кал-
фите и чираците срещу ръководната върхушка в цехове-
те. В най-развитите промишлени райони плебсът изли-
зал със самостоятелни программ, включващи редица ис-
354
кания за коренно преустройство на установените общес-
твени отношения.
Политика на аристокрацията. В началото на XI в.
западните славяни, обединени в Полша и Чехия* напра-
вили опити да освободят земите, завладени от империя-
та. Поради изолирания характер на освободителните ак-
ции, както и поради проявена слабост, силите на импе-
ратора възобновили агресивните си планове спрямо зе-
мите на западните славяни.
Първоначално феодалите нахлули в пределите на
полабските, приморските и прибалтийските славяни.
Под знамето на идеите за кръстоносни походи рицарите
нахлули в земите по течението на Елба и Одер и по юж-
ните брегове на Балтийско море, но срещали мъжестве-
ната съпротива на местното славянско население. През
1147 г. саксонският херцог Хенрих Лъв нахлул в земи-
те на ободритите, но княз Никлот отблъснал нападате-
лите. В края на краищата обаче рицарите успели да сло-
мят съпротивата им и да ги покорят. Завоевателите изг-
радили Мекленбургского херцогство, включено в струк-
турата на империята.
Паднали и земите на лютичите. Албрехт Мечката,
сложил ръка на Бранибор, получил в дар от императора
Северната марка. По-късно било образувано маркграфс-
тво Бранденбург, включило владенията на шпревяните,
където бил изграден гр. Берлин, превърнал сс в голям
икономически, политически и културен център на Гер-
мания.
В процеса на настъплението срещу славянските на-
роди в началото на XIII в. бил основан орденът на^1ече-
носците, призван да завладев земите на Източна При-
балтика (днешните територии на Латвия и Естония).
Под прикритието на лозунга за разпространение на
християнството меченосците пристъпили към асимили-
рането на населението. в завладените територии: непо-
корните избили, а останалите претопили. В хода на раз-
грома на племената в Литва, организиран от прусите,
първостепенна роля играл Тевтонският орден.
В условията, създадени от опустошителното монгол-
ско нашествие в Русия, ге мански рицари нахлули в
355
Русия и завладели Новгород и Псков. Наред с тях нав-
лезли и шведите. През лятото на 1240 г. княз Алексап?-
дър нанесъл на шведскйте подразделения^набрега нГр.
Нева страхотно поражение — в чест на победата ТОЙ бил
наречен „Невски". На 5 април 1242 г. Александър Нев-
ски разгромил германските рицари на Чудското езеро и
поставил прегради срещу тяхното по-нататъшно настъп-
ление.
Мъжествени борби срещу рицарите тевтонци водили
и другите славянски народи — литовци и поляци. През
1409 г. тяхната смесена армия започнала война срещу
Тевтонския орден, опустошаващ земите и на двете дър-
жави. На 15 юли 1410 г. обединените полско-литовски и
чешко-руски войски разгромили Тевтонския орден при
Грюнвалд, Северозападна Полша. Навезите на рицарите
били преустановени. По си лата на мира, сключен в То-
рун през 1466 г., Тевтонският орден трябвало да приз-
нав васалната си зависимост от Полша.
Епични борби срещу чуждоземното проникване во-
дили и чехите. Забележителни заслуги за преодоляване
на германского влияние имал чешкият национален ге-
рой Ян Хус.
В условията на икономическото и политического
разцепление на Свещената Римска империя назрявали
силите, заинтересовани от укрепване единството на нем-
ското общество. Водеща роля в тази насока изиграли из-
вестии среди на бюргерството. В памфлета „Реформация
на император Сигизмунд", излязъл 1439 г., се разработ-
вала цяла програма за изграждане единна, централизи-
рана германска държава. Важен фактор за укрепване на
единството станали градовете. В края на XV в. затвър-
дили своите позиции и представителите на хабсбургска-
та династия. Император Максимилиан I (1493 — 1510)
възприел идеята за провеждане на имперски реформи,
но срещнал съпротивата на Рейхстага.
Култура и културен живот. Възходът на градовете в
империята, достигнал високи върхове, дал тласък и
върху процъфтяването на културата. В произведенията,
който възниквали, намирали отразййние събитията на
времето. През XI — XII в., когато идеите на реформира-
356
не на монашеството обхванали широки слоеве от общес-
твеността, възникнали различии творби, посветени на
тази тематика. Поетите пресъздавали сюжети от Библи-
ята. По модела на „Песен на песните" от Стария Завет се
появили различии варианти на библейската творба,
прославяща любовта, живота и делата на Спасителя, на
Св. Дева Мария.
Не закъснели да се зародят и граждански сюжети.
Възпявали се герои на древността, дейци на религиозни
ордени: йоанити, тамплиери, тевтонци. Светската любов
също така привличала вниманието на творците.
Разцъфтяла куртоазната лирика. В края на XIII в. в
Страсбург се появил „Малък хайделбергски сборник
песни". Около началото на XIV в. в Констанц бил завър-
шен „Вайнгартенски сборник песни". Между 1310 —
1330 г. в Цюрих бил пуснат в употреба „Голям хайдел-
бергски сборник песни". Потребността от развитието на
музиката извикала на живот прочутия „Йенски сборник
с песни", включващ нотни записи на различии песнопе-
ния.
Сюжетен център на ранните германски песни бил
героичният подвиг на бойното поле. Това се потвържда-
ва в „Песни за Хилдебрант", а така също и „Песен за
нибелунгите", великолепен германски поетически епос
на средногорнонемски диалект от края на XII в. Старин-
ните мотиви намерили по-нататъшно развитие в рицарс-
ката литература, достигнала небивал разцвет. В романа
на Волфрам фон Ешенбах (ок. 1170 — 1220) „Парци-
фал“ е прославен образът на герой, олицетворяващ дъл-
бока религиозност, човечност, благородство, вярност,
любов. В „Роман за Еней" на Хенрих фон Фелдеке (ок.
1140 — 1210), оценяван като родоначалник на куртоаз-
ния роман, се претворява любовта на Дидона към Еней
и на Еней към Лавиния.
Възникването на университетите в градовете на Ев-
ропа, включително и в Германия през XII — XIII в., по-
родило появата на песните на вагантите, прославящи
радостта и веселието. Те пеели за свободния живот,
осъждали всякакви ограничения, демаскирали лицеме-
рието. Минезингерите, творците на нежната любовна
357
поезия, излъчили цяла плеяда свои ярки представите-
ли. Между тях се открояват Хартман фон Ауе (1160 —
1210), Хенрих фон Морунген (ок. 1150 — 1220), Балтер
фон дер Фогелвайде (1170 — 1230), най-талантливият
творец от този кръг, Райнмар фон Хагенау (1170 —
1205). Късния етап от развоя на минезингерите дават
Улрих фон Лихтенщайн (1200 — 1275), Буркхарт фон
Хозенфелс (1190 — 1242), Готфрид фон Найфен (1200 —
1255), Улрих фон Винтерщетен (1220 — 1280). В тяхно-
то творческо дело любовната тематика получава голямо
значение и непознато дотогава изящество.
Цял един Артуровски цикъл в куртоазната епическа
поезия ангажира творческите дирения на множество ав-
тори, конто оставили и своя почерк. Великият поет Хар-
тман фон Ауе сътворил „Книжка", новелата „Бедният
Хенрих". В „Книжка" той претворява легендата за Гри-
горий, разкаял се грешник, а в „Бедният Хенрих" из-
ползвал познатия сюжет от старофренския поет Кретиен
дьо Труа за крал Артур.
В епическия раздел на ранната градска поезия се
оформили нови направления. През периода от 1205 до
1215 г. Готфрид написал романа „Тристан и Изолда",
чийто сюжет останал незавершен и трябвало да бъде до-
развит от Айлхарт фон Оберге. Към 1230 г. Фрайданк
издал своята творба „Разбиране", сборник народни пос-
ловици и поговорки. Поетът Райнмар фон Цветер (1200
— 1260) усъвършенствал поезията чрез разширяване те-
матичния обхват на хуманистичните мотиви.
Възникнали различии дидактически творби. Към
1300 г. Хуго Тримбергски (ок. 1230 — 1313) завершил
поемата „Състезателен кон", поема от 24611 строфи.
Конрад Вюрцбургски (1220/30 — 1287) написал три ле-
генди за папа Силвестър, за св. Алексей и за св. Панте-
леймон, а така също и романите „Златната ковачница",
„Енгелхард", „Рицарят с лебеда", „Партенопиер и Мели-
ур“. Това са произведения, конто развиват познатите
жанрове в литературата, но ги представят в тяхната по-
съвършена форма.
През това време забележителен напредък достигна-
ла лириката. Освалд фон Волкенщайн (1377 — 1445) ос-
358
тавил своя принос в нея. Хенрих от Майсен (1250 —
1318) създал оригинални любовни стихове, включени в
448 съчинения.
За размаха на културата в Свещената Римска импе-
рия на германската нация свидетелства не само литера-
турата, но и скулптурата, живописта и архитектурата.
В териториите на Германия възникнали местни тради-
ции, отразявайки конкретната обстановка. През XIII в.
Либфрауенкирхе в Трир и Санкт Елизавет в Марбург
поставили началото на готическия стил в Германия. В
храма на гр. Фрайбург в Брайсгау била изработена висо-
ка кула, украсяваща целия строителен ансамбъл. В се-
верните територии на Германия готиката придобила ку-
бическа характеристика. В Мариенкирхе в Пренцлау
архитектурата придобила нови естетически измерения.
В Корин започнали да доминират декоративните еле-
менти при фасадите.
В паметниците на култовата скулптура и архитекту-
ра, както и в живописта през XIV в. доминирали сюже-
ти от християнската църковна идеология. Забележител-
ни постижения отбелязали „Разпятие" в Бергхайм,
„Разпятие" в Санкт Мария в Кьолн. Живописта по това
време се движела в рамките на традиционния канон, но
обогатявала своите форми.
359
5. КРАЛСТВО ФРАНЦИЯ —
ЦЕНТРАЛИЗИРАНА ДЪРЖАВА
За разлика от Свещената Римска империя на гер-
манската нация, която продължила да се раздробява
икономически и политически, Френското кралство мъ-
чително преодолявало децентралистичните тенденции и
постепенно се формирало като силна и единна държава.
Върху политическою развитие на страната се отразило
управлението на три династии: на Каролингите след до-
говора във Вердюн (843 — 987), на Капетингите (987 —
1328) и на Валуа (1328 — 1589).
Началото на династията на Каролингите поставил
ЦД Шгри II Плешиви, който станал крал в 843, император
875 — 877, а края й — крал Луи V Лениви (986 — 978).
Били извършени значителни изменения в политичес-
кий, стопанския и културния живот на Западна Фран-
ция, както се наричала страната в изворите от онова
време. Положителна роля изиграло укрепването на дър-
жавния апарат, развитието на обществените отношения,
оформянето на едрото поземлено имение, синьорията,
усъвършенстването на законодателството. Обективните
процеси на феодализация водели до отслабване на крал-
ската власт, до засилване на политическото раздробява-
не и разпокъсване на страната.
Етническата картина продължавала да бъде сложна
и отделните народностни групи трудно намирали пътя
към единството. Баските в Гаскония, келтите в Бретан,
фламандците във Фландрия продължавали да живеят
обособено. Романоезичната общност, която обитавала ос-
таналите предели на кралството, била диференцирана в
двете народностни групи, наричани северофренска и
южнофренска (провансалска). Норманите, конто се ус-
тановили по течението на р. Сена, образували в начало-
то на X в. херцогство Нормандия. В Испанската марка,
основана още от Карл Велики, обитавали групи, предс-
тавляващи субстрат, от който възникнали и се утвърди-
ли каталонците.
360
В навечерието на своя исторически залез Каролин-
гите загубили социална опора и тяхното управление
фактически не се усещало. Те успели да запазят позици-
ите си сред населението в териториите на Северна Фран-
ция. Материална сила намирали главно, но не единстве-
но, в своя домен, включващ земите на средна Сена и Ло-
ара, по-специално в околностите на Париж и Орлеан.
Отначало кралският двор нямал постоянно местожител-
ство — сравнително по-продължително време бил уста-
новен в гр. Лан. Едва в края на X в. Париж бил превър-
нат в столица на Франция.
В административно отношение страната била разде-
лена на графства (комитати) и херцогства. Графства би-
ли Вермандуа, Валуа, Шампан, Невер, Блуа, Турен,
Марш, Оверн, Фландрия, Анжу, Мен, Пуату, а херцогс-
тва — Бургундия, Бретан, Тулуза, Аквитания, Гаско-
ния, Бурбоне. Графствата били управлявани от графове,
замествани от виконти, назначавани от краля. В края
на IX в., когато Каролингите изпуснали властта, нарас-
нало влиянието на най-едрите земевладелци от фамили-
ята Робертини, установени в Париж. Началото на рода
било поставено от Роберт с прозвище „Силният", който
бил маркграф на Нейстрия и граф на Париж, прославил
се с отбраната на Франция от нашествието на нормани-
те. Под иегова власт се намирали земите на Париж и
Орлеан. Родът на Роберт Силният започнал да съперни-
чи на династията на Каролингите и да им оспорва пра-
вата върху престола. През 888 г. синът на Роберт станал
крал, а синът на неговия брат, Хуго Велики (922 —
923), се превърнал в действителен владетел на страната,
макар да нямал кралски титул.
След смъртта на крал Луи V Лениви, последният
представител на Каролингите, през 978 г. съборът на
църковните и светските сеньори на Франция избрал за
крал сина на Хуго Велики, Хуго Капет (987 — 996). Са-
мото прозвище „Капетинги" идва от особената шапка,
която той носел.
Краят на Каролингите означавал край на историята
на франките. Излизането на Капетингите на историчес-
ката сцена поставило началото на французите, на модер-
361
It
ната френска държава. Наименование™ „Франция" би-
ло свързано с родово владение на Капетингите — Ил дьо
Франс.
Извори. Те се разпределят по основните показатели
на обществената структура на Франция: политическа,
стопанска, църковна, духовно-културна. Всяка трупа от
своя страна се дели на подгрупи в зависимост от дифе-
ренциацията на обществените отношения.
Аналите и хрониките, писани в графствата и хер-
цогствата, образуват основните извори за политическия
живот на кралството. За новия етап в развоя на аналис-
тиката във Франция, притежаваща богати традиции, го-
ляма роля изиграло абатството Сен Дени, недалеч от Па-
риж, където до началото на XI в. кипяла творческа дей-
ност. След това от Сен Дени средището на скрипториума
на аналистите било пренесено във Фльори. Тук „Големи
Сендениски хроники" били продължени и започнали да
се наричат „Големи френски хроники". Това е основен
извор за историята на кралство Франция. В началото на
XII в. монах Хюг съставил хроника, която била продъл-
жена в абатството на владенията, включени в кралския
домен на Капетингите. В края на XII в. в Сен Дени се
появила на латински език хроника под наслов „Съкра-
тено изложение на дейността на френските крале".
Абат Сугерий (ок. 1081 — 1151), който бил не само
абат на манастира „Сен Дени", но и личен съветник на
крал Луи VI (1108 — 1137), написал биографичен очерк
„Животът на крал Людовик", съдържащ богат факти-
чески материал, пречупен през призмата на възхвалата.
При все това произведението на абат Сугерий е уникал-
но по информацията, която изнася. В него били описани
общите начални тенденции на укрепване на монархи-
ческата институция, едно характерно явление в систе-
мата на управление.
В потока на събитията продължавали да се появяват
хроники в отделяйте области. Каноникът на абатството
Сен Кантен, Дудон (ок. 960 — 1043), оставил хроника
„За нравите и делата на норманските херцози", Гийом
от Жюмен (края на XI и началото на XII в.) — „История
на норманите". В херцогство Бретан били подготвени
* 362
„Нантска хроника", „Анжуйска хроника", „Дела на ан-
жерските графове", „История на анжуйските графове",
а в абатствата на Артуа и Фландрия — „Хроника на
Ламберт" и „История на нантските графове Гински", на-
писана от местен каноник. В Северна Франция била из-
дадена световна хроника на Сигиберт (ок. 1030 — 1112).
Раул Глабер (ок. 985 — ок. 1047) написал „Пет книги
истории" и „Житие на св. Бенигна".
Една особена трупа епистоларни произведения дава
солидна основа за възстановяване миналото на кралст-
вото от XII в. По-конкретно, това са 569 писма на крал
Луи VII и други представители на обществеността през
периода от 1159 до 1171 г., образуващи цял сборник,
подготвен от канцлера Хуго дьо Шанфлери. В този кръг
влизат множество писма на абат Сугерий, Пиер Абелар,
св. Бернард Клервоски, абатът на Клюни — Пиер.
За периода от XIII до XV в. историята на френското
кралство е засвидетелствана в множество хроники и
анали. Между тях на първо място еле два да бъде поста-
вено продължението на спомената вече „Хроника на
абатството Сен Дени", водена през този етап от Ригор,
Гийом Бретонски, Гийом от Нанжи и др. Мемоарите на
маршал Жуенвил (1225 — 1317) са друго ценно произ-
ведение, написано от талантлив автор, пресъздал съби-
тията с много богати наблюдения. Хрониката на Пиер
Монах „За делата и паметните победи на Симон, граф
Монфорски", разказва историята на албигойците и тях-
ното поражение.
Миналото на Тулузкото графство, описано твърде
свободно, а в някои отношения произволно, е предадено
от Гийом Пюироран в „История на албигойците". В „Ге-
неалогия на тулузките графове" от анонимен автор в по-
етична форма е обрисувана войната, разтърсила региона.
Въз основа на хрониката на Сигиберт от Жамбул Ро-
берт Оксерски (1156 — 1212) съставил световна хрони-
ка, в конто се опитал да разкрие редица тогавашни ас-
пекта на историческото развитие. Получила се интерес-
на разработка за 1175 — 1212 г. не само за Европа, но и
за Изтока по време на латинската инвазия. Това пови-
шава интереса към повествованието, което притежава
363
несъмнена познавателна стойност.
Появила се нова форма на изложение на събитията,
привлякла вниманието на творците през XIII — XIV в.
Това се вижда в труда на доминиканеца Винцентий от
Вове (1190 — 1264) „Историческо огледало**, което разк-
рива събитията, протекли при живота на автора. Специ-
ално той описал живота на католическата църква, алби-
гойските войни, социалните конфликта. По това време
редица автори като Фруасар, Пиер д’Оржеро и др. про-
дължили „Големи френски хроники**, конто били под-
готвяни не само в абатството Сен Дени, но и при двора
на краля. Около 1350 — 1414 г. анонимен автор в абат-
ство Сен Дени претворил историята на управлението на
крал Шарл VI (1380 — 1422). Жувенел Дезюрсен (1388
— 1437) преработил този труд и обрисувал събитията от
гледна точка на управляващата монархия. Отново я
преработил Жил Лебувьо (1386 — ок. 1454). Историята
на крал Шарл VII била описана от монаха Жан Шартио.
Великолепна хроника написал Жан дьо Венет (ок. 1307
— ок. 1370), оценявана като най-голямо постижение на
повествователната проза на онова време.
Събитията, свързвани с Жакерията и въстанието на
Етиен Марсел намерили описание в „Норманска хрони-
ка** и в „Хроника на първите четирима Валуа**. Това са
произведения с голяма фактологическа ценност. Дело
на скромни клирици, конто не отбелязали имената си,
те предават добросъвестно фактите и събитията. Пора-
ди това значението им за историческата наука е много
голямо.
Една поредица хроники отразяват драмата на Стого-
дишната война (1337 — 1453), по-скоро отделки епизо-
ди от войната. „Достоверна хроника** написал Лебел,
последван от Фруасар, който оставил „Хроники на
Франция, Англия, Шотландия и Испания**. Труверът
Кювелие подготвил стихотворна биография на конетабъ-
ла Дюгеклен. Италианката Христина Пизанска написа-
ла биография на Шарл V (1364 — 1380) — „Книга за де-
лата и добрите нрави на мъдрия Шарл Пети“, едно ряд-
ко интересно произведение, посветено на индивидуалии-
те качества на владетеля. Авторката се спира върху за-
364
ниманията му като учен и литератор.
Една серия дневници на големи съвременници на
събитията разкриват атмосферата на времето от гледна
точка на субективните преживявания на своите автори.
Става дума за дневника на Никол дьо Бе (ок. 1364 —
1419), секретар на Парламента в Париж. Касае се и за
дневника на анонимен автор, онасловен „Дневник на па-
рижки гражданин", духовник при университета в Па-
риж, който предава събитията, протекли в града по сно-
ва време.
В периода на Стогодишната война възникнали мно-
жество хроники: „Анонимна гиенска хроника", „Кратка
гиенска хроника", „Хроника на градовете Фуа и на се-
ньорите Беарн", „Арлска хроника". В Монпелие била
подготвена консулска хроника „Малък таламус", обхва-
щаща периода 819 — 1446 г. Тя проследява цялостното
развитие на този град. Хрониката на епископ Тома Ба-
зен (1412 — 1491) „История на делата на Шарл VII и
Луи в 12 книги" е написана от особени позиции, предс-
тавящи крал Луи XI като тирании. В творбата са допус-
нати множество неточности и грешки. За разлика от нея
„Скандинавска хроника" на Жан дьо Руа представя
сравнително обективно управлението на крал Луи XI.
Най-голям интерес обаче пораждат „Мемоари" на Фи-
лип дьо Комин (ок. 1447 — 1511), оценявани от някои
автори като най-забележителен паметник на френската
историческа мисъл.
През 1420 г. Ангеран дьо Монстрел (1390 — 1453)
започнал да пише хроника, която продължила повество-
ванието на Фруасар. Образован автор, Ангеран дьо Мон-
стрел проследил отношенията в Европа през 1400 —
1444 г. Достойнството на съчинението се изразява в
привличането на различии междудържавни договори,
кралски укази, епистоларни материали. Друг автор,
Оливие дьо Марш (1427 — 1502), пресъздал в своите ме-
моари събитията, протекли от 1435 до 1489 г. Това е
труд, описващ официалния живот при двора на владете-
ля в Бургундия, както и бойните акции на Шарл Смели.
Голям представител на бургундската школа бил Жорж
Шателен, който написал обстойна история на Европа,
365
включваща периода от 1418 до 1451 г. Освен това този
автор завършил ценни мемоари, „Огледало на френски-
те благородници". Това са произведения, конто привли-
чат много сведения и са ценно градиво за историята на
Франция.
Множество материали за дейността на Генералните
щати, а така също и на провинциалните щати, оживя-
ват различии изключително интересни явления и съби-
тия. Това са кралски грамоти, отчета, преписки, пети-
ции. Особено важен дял извори образуват дневниците на
сесиите, конто започнали да се водят от 1356 г. насетне.
За икономическите отношения във френското об-
щество, респективно за аграрния строй, за градовете и
търговията съществува богата и разнообразна докумен-
тация. Множество грамоти, картуларии, описи отразя-
ват живота на френското село, на абатствата и църкви-
те. От абатство Мармут е запазена „Книга на сервите**, а
разнообразии картуларии са останали от абатство Сен
Бертен. Запазени са и записи на частни актове и харти.
Абат Сугерий написал „Книга за делата на управление-
то**, която се отнася за абатство Сен Дени, но информ а-
цията в нея е показателна и извън конкретното си съ-
държание. Една интересна „Книга за ценза и повиннос-
тите** се отнася за 1240 г. Това е документ на две села,
принадлежащи на норманското абатство Свети Михаил.
Есту льо Гоз подготвил „Поема за версонските вилани**.
Жан дьо Бри съставил около 1349 г. „Трактат по овце-
въдство**, чийто оригинал Не е запазен. За съдържането
му отчасти се съди от един съкратен и преработен вари-
ант от началото на XVI в.
Многобройните извори за градовете във Франция за-
почвали да се натрупват в резултат от издаването на спе-
циалните харти (конституции) за тяхното образуване.
Хартите били обнародвани от сеньорите, върху земите
на конто възниквали самите градове, та заселниците
трябвало да получат предварителното съгласие от собст-
вениците на пространствата, върху конто се установява-
ли, за да живеят и упражняват своите занаяти. Типичен
пример за това представлява Лориска харта, дарена от
крал Луи VI Тлъста (1108 — 1137) за самостоятелното
366
съществуване на града, разположен в Орлеан. През 1182
г. в Шампан била издадена Бомонска харта, дарена от
архиепископа на Реймс за превръщането на село Бомон
в град. Интерес поражда грамота, издадена в 1270 г. от
графа на Пуату, Алфонс, за гр. Риом. През периода на
своята дейност като херцог на Нормандия (1160 —
1170) бъдещият крал Анри II Плантадженет оповестил
Руанска харта. През 1129 г. епископът на гр. Лан издал
харта на града за самоуправлението му. Подобна харта
получил и гр. Сен Кантен. Градски статути придобили
Монпелие, Тулуза и др. селища.
В хода на възникването и утвърждаването на сами-
те градове се появили множество допълнителни извори
за узаконяване правата и задълженията на гражданите:
решения и постановления на градската администрация,
протоколи за избори на градски органи, решения на ма-
гистратурата. Цеховите статути, конто регламентирали
процесите на производствения цикъл дават знания за
различии видове занаяти. Към 1268 г. била оформена
известната „Книга на занаятите". Тя била оповестена по
разпореждане на Етиен Буало, превб на краля. Макар
оригиналът на документа да изгорял, неговият прение
дава представа за характера на съдържанието му. „Кни-
га на занаятите" обхваща уставите на 100 цеха, разкри-
ващи общата картина на занаятите, практикувани в Па-
риж и региона по онова време.
През този период, особено през XIII в. и след него
социалната практика извикала на живот поредица нови
цехови статути и „Книга на занаятите", чието поименно
изброяване представлява непосилна и ненужна задача.
Голяма познавателна ценност притежават множеството
трактати за занаятите и занаятчийската дейност. Един
забележителен албум на инженер Виляр дьо Гонекур,
подготвен около средата на XIII в., разкрива визуално
кули, мостове, сгради, предадени с контури и геомет-
рични чертежи. Появили се безброй други албуми, кон-
то обслужвали занимаващите се с архитектура и строи-
телство.
В големите градове на Франция възникнали търгов-
ски дружества, конто били призвани да съдействат за
367
развитието на търговията и да защитават правата на
търговците. В съответни документи получили регламен-
тация новите форми на размяна: протоколи за образува-
не на ханзи, търговски договори, актове за създаване на
панаири, грамоти за извоювани привилегии, кредитни
декларации, тарифни таблици, търговски книги. Поя-
вили се документи на обичайното право, законови акто-
ве: кутюми, муниципални статута. В Нормандия бил
съставен „Древен нормански съдебник", написан първо-
начално на латински език, а през 1199 — 1200 г. преве-
ден на нормански диалект. По-късно бил изработен „Го-
лям нормански съдебник". Забележителен паметник на
законодателството е трудът на Бомануар (ок. 1250 —
1296) „Кутюми на Бовези“, отразяващ принципите на
християнския морал.
Към 1253 г. Пиер дьо Фонтен подготвил „Кутюми
на Орлеан". През XIII — XIV в. били съставени редица
други законодателни сборници. „Книга на правосъдието
и съда“ от анонимен автор влязла в употреба в Анжу,
Турен, Орлеан и други градове. Крал Луи IX оповестил
закони, включени в „Установления на Луи Свети". Съз-
дадени били кутюми в Артуа, Пикардия, Шампан, Бре-
тан. За цялата страна първостепенна роля изиграли про-
чутите „Кутюми на Париж", превърнати в модел на за-
конодателството. В края на XIV в. адвокатът Д’Аблеж
създал някои трудове, включени в „Голям френски съ-
дебник", забележителен паметник на правото.
Законите на кралете, оповестявани периодически,
образуват незаменим извор за държавното управление.
Това се отнася особено много за ордонансите на крал
Луи X. Ордонансът от 1413 г., влязъл в историята под
названието Кабошенски, съдържа незаменима информа-
ция за икономическия живот, обществените отношения,
за състоянието на занаятчиите и търговците в Париж и
цяла Франция от средата на XIV до началото на XV в. В
съдебните регистри, в ордонансите за реформите в уп-
равление™ на шатите на гр. Тур също така се откриват
изненадващи факти за функциите на съдебния трибу-
нал. Решенията на кралския съд, отразени в протоколи-
те на съда, в регистрите, изясняват много неизвестни ас-
368
пекти от ежедневието на гражданството, от неговия ма-
териален и духовен живот. Състоянието на морската
търговия било отразено в кодекса по морско право „Ор-
леански свитъци", подготвени към 1266 г. на остров Ор-
леан.
Аналите и хрониките, во дени в абатствата и църк-
вите, житията на светците, биографиите на архиеписко-
пи, епископи и абати показват съществени аспекти от
живота на Франция, не само духовен, но и граждански.
Това се отнася особено за аналите на гр. Реймс, респек-
тивно за архиепископския център, където се пресичало
стопанското, политического и духовно-културното би-
тие на френската общност. В тази насока цяла съкро-
вищница от факти са обхванати в преписката на Реймс-
кия архиепископ Херберт, в документацията на архие-
пископ Адалберон. Хрониката на монаха от абатство
Фльори, Хуго, от началото на XII в., легнала в основата
на прочутото „Съкратено изложение на делата на френ-
ските крале". То включва необятен обем от факти за ли-
ца и събития.
Изворовата база на френското кралство, приведена в
известност, е оповестена в редица авторитетни издания,
позволяващи да бъде използвана и пусната в научна
употреба. Една част от изворите са намерили място в ме-
родавната германска поредица „Монумента германа хис-
торика". Друга част са фиксирани в „Библиография на
основните френски картуларии и релации в историята на
Франция"; отпечатана през 1907 г. в Париж. Най-ценни-
те извори се появяват в отделни издания, снабдени с об-
п|ирни коментарии. Това улеснява тяхното ползване.
j Капетинги. Както родоначалникът на династията,
Хуго Капет, тъй и неговите приемници, Роберт II (996
— 1031), Анри I (1031 — 1060), Филип I (1060 — 1108)
не могли да се наложат като върховни властелини на
Франция, не всявали респект и уважение в средите на
аристокрацията. Това се вижда най-добре от репликите,
конто си разменили крал Хуго Капет и графът на Па-
риж, Алдеберт. При един разгорещен диалог излезлият
от нервите си монарх задал многозначителния въпрос:
„Тебе кой те постави да бъдеш граф?" Отговорът, който
24. История на средновековни» свят 369
последвал, не търпял възражения: „Ами тебе който те
сложи да бъдеш крал!“.
Репликите, разменени в афектирано състояние, по-
казват най-малкото, че в началния период на своето уп-
равление венценосците на новата фамилия намирали не-
достатъчна опора в аристокрацията, отделяй представи-
тели на която превъзхождали официалните владетели.
Хуго Капет, който управлявал едва 9 години, не поста-
вил короната върху главата си и не натрапвал званието
си. Кралете, конто наследявали престола, като върхов-
ни сеньори се намирали в парадоксално положение:
притежавали по-дребни имения от своите богати васали.
Упражнявали върховната власт, но изпитвали страх,
ако напускали своите замъци. Главното, ако не и единс-
твеното превъзходството на краля, което го разграничи-
вало от сеньорите, било неговото кралско звание. Нищо
или почти нищо друго.
Наследствените князе, конто възглавявали области-
те във френското кралство, превърнали своите владения
в малки независими държави. Титулували се дук или
граф „по Божия милост". Провеждали самостоятелна
политика, обявявали война или сключвали мир, секли
монета. Многото държавици във Франция зависели от
броя на наследниците, сключените бракове или бойните
успехи, постигната от сеньорите им.
Постепенно към края на XII и началото на XIII в.
кралската власт укрепнала. Владетелският домен Ил
дьо Франс разширил своите граници. Видимото начало
на възхода на кралската институция поставил Луи VI
Тлъсти (1108 — 1137), синът на крал Филип I. Продъл-
жавайки традицията на баща си, който подел борбата за
преодоляване на съществуващата анархия, той ликви-
дирал своеволията на дребните сеньори, разрушил замъ-
ците им и развил енергична дейност за укрепване на
държавния апарат. В усилията си да сломи опитите за
децентрализация кралят намерил опора в Църквата и
градовете. Успешният брак на сина му, бъдещият Луи
VII, с графинята на Аквитания, Елеонора, под формата
на зестра присъединил към кралския домен общирните
територии между р. Лоара и Пиренеите.
370
Като дарявал прелатите на Църквата с различии пра-
ва и привилегии, крал Луи VI ги привлякъл още по-тяс-
но в борбата за укрепване единството на Франция. Подк-
репян от градовете, той продължавал да разрушава замъ-
ците на непокорните васали и установявал органи на
властта — гарнизони. Неоценима помощ му оказвал аба-
тът на големия манастир „Сен Дени“ Сугерий, който из-
ггьлнявал функциите на канцлер. Той му написал хва-
лебствена биография „Животът на Луи Велики", съдър-
жаща несрещани в други извори свидетелства за епохата.
Централистична политика провеждал и крал Луи
VII (1137 — 1180). Застанал начело на Втория кръсто-
носей поход (1147 —1149), той поверил властта на ре-
гента, абат Сугерий, който бранел интервенте на кралс-
кия двор. След като се завърнал от похода, Луи се раз-
вел със съпругата си Елеонора Аквитанска, която през
1154 г. се омъжила за Хенри ПлантадженетГ5йе1Гкрй 1
ския престол в Англия. В резултат от брачната’Тфомяна
Аквитания била”присъединена към Англия. Започнала
борба между Капетинги и Плантадженети. Френският
кралски двор не могъл да се примири с понесените тери-
ториални загуби и водил продължителни кръвопролит-
ни войни за тяхното връщане.
Воювайки с Плантадженетите, значителни успехи
постигнал крал Филип II Огюст (1180 — 1223), подпо-
маган от средните и дребните магнати, от Църквата, от
градовете, конто дарявал“с права и привилегии. Много
гоЛЗГМ наПредък Постигнал той в борбата за ликвидиране
съпротивата на феодалите. Побеждавайки английските
войски на крал Джон Безземни, той успял да присъеди-
ни към Франция Нормандия, Мен, TypgH, Анжу и ос-
новните територии на Пуату. Договорът, сключен с анг-
лийский крал през 1206 г. го задължавал да се откаже
от правото да владев френските земи северно от р. Лоа-
ра. В сраженията при Ларош о-Моан и Бувине през 1214
г. крал Филип II Огюст разгромил отново английските
войски, а германският император Ото IV, който воювал
на страната на англичаните, едва успял да се спаси. За-
воеванията на френската армия били укрепе ни.
Албигойски войни. Така били наречени войните, ко-
371
ито водила феодалната аристокрация срещу населението
на Лангедок с център гр. Алби, изповядващо ученето на
катари и валденци. Недоволството на. селските бедняци
и^градските занаятчии намерило израа-иод формата на
борБа против католическата църква.
Наред с бедняците от селото и града към еретиците
се присъединили и представители на аристокрацията,
рицари, конто обявявали земнйя свят за дело на дявола.
Те отричали учението цд. Църкврта ц цризпвявади да бъ-
де отнето имуществото на духовенството и абатствата.
Еретик бил и графът на Тулуза Раймон.
Напразни били опитите на Църквата да задуши ере-
тического движение, което взимало все по-масови раз-
мери. Изплашена от активността на албигойците, Римс-
ката курия взела незабавни мерки. Папа Инокентий IJI
(1198 — 1216) организирал кръстоносен поход за смаз-
ване на ереста. През 1209 г. папски легат възглавил ар-
мията начело със Симон дьо Монфор, която нахлула в
Лангедок. Обхванати от яростен фанатизъм, рицарите
разруш авали южните градове на Франция и избивали
безмилостно населението. Във войната се намесил и
крал Филип II Огюст, който присъединил към Франция
редица градове, разположени по бреговете на Средизем-
но море. Когато войните приключили, градовете в Лан-
гедок, пострадали от кръстоносците, постепенно се възс-
тановили.
При крал Луи VIII (1123 — 1226), който бил женен
за внучката на"краля на Англия Хенри II Планта-
дженет, били направени опити за присвояване на анг-
лийската корона. Поканен от бароните, конто вдигнали
бунт срещу крал Джон Безземни през 1216 г., крал Луи
VIII хранел сериозни надежди да заеме престола на Бри-
танския остров. През април 1217 г. той претърпял пора-
жение при Дувър й се завърнал във Франция като френ-
ски крал, завоювал от англичаните Пуату, Лимузен, Пе-
ригор. За да привлече на своя страна градовете, ги даря-
вал с различии права и привилегии.
Следващият владетел, крал Луи IX (1226 — 1270),
провел редица реформи, с конто целял да ограничи фео-
далната анархия и да укрепи централната власт. Той
372
забранил воденето на частни войни и се разпоредил въз-
никващите конфликта да бъдат уреждани чрез кралски
съд. Била изградена кралска курия, централен орган на
управлението. Специална Счетоводна палата, урождала
паричните въпроси. Кралските доходи нараснали. Въве-
дена била единна монетна система. Законите, издавани
от краля, били задължителни за населението на цяла
Франция. Над администрацията в провинциите бил ус-
тановен строг контрол. Крал Луи IX починал от чума.
През 1297 г. католическата църква го канонизирала за
светец.
Нов етап в утвърждаване на френската централизи-
рана държава отбелязал крал Филип IV Красиви (1268
— 1314). През 1284 г. той сключил брак с кралицата на
Навара и присъединил кралството на своята съпруга
към Франция. Включил в кралския домен Шампан, Ан-
гумуа, Лион, крал Филип IV завладял Фландрия, но не-
отклонната съпротива на населението го принудила да
отстъпи През 1302 г. французите претърпели страхотно Q
поражение. В т. нар. „Брюгско утренно богослужение"
гражданите на Брюге изклали към 3000 френски войни-
ци. Разгромена била и новата кралска армия, изпратена
да проведе наказателна акция в Брюге. Френската коро-
на се отказала от плановете си да покори Фландрия.
Крал Филип IV укрепил още повече феодалната
власт във Франция. От 1302 г. насетне той започнал да
свиква Генералните щати като орган на държавната
власт, съсловно събрание, парламент. Посредством тях
кралят се стремял да си осигури подкрепата на феодал-
ната общественост при провеждането на своята вътреш-
на и външна политика. В Генералните щати заседавали
представители на висшето духовенство, светската арис-
токрация и патрициата. Поради установените традиции
трите съсловия — висшето духовенство, аристокрацията
и патрициатът — образували отделни камари и заседа-
вали самостоятелно.
При управлението на крал Филип IV Красиви започ-
нал Авиньонският период в историята на Църквата,
проведен бил процес срещу ордена на тамплиерите (1307
— 1312), а огромного му имущество — конфискувано.
373
След смъртта на владетеля управлявали последователно
тримата му синове: Луи X (1314 — 1316), Фидип V
(1316 — 1322) и Шарл_1У (1322 — 1328). Смъртта на
крал Шарл IV през 1328 г. поставила край на династия-
та на Капетингите.
В резултат от тяхното управлени!. възникнала и се
наложила съсловната монархия, Създали се предпостав-
ки за Политическо обединяване на-страната. Разширили
се търговските връзки между областите. Нараснала ро-
лята на панаирите в Шампан, Париж, Руан. Етническа-
та и езиковата консолидация на населението навлязла в
нов етап. Победата над папския престол и преместване-
то на седалището на католическата църква в Авиньон
укрепило международното положение на Франция.
След прекъсване управлението на Капетингите влас-
тта преминала в ръцеуе на династията Валуа (1328 —
1589), която била разклонение на рода на старата монар-
хическа'фйМИлия. Крал Филип VI (1328"— 1350), първи-
ят венценосец на новите властелини, поставил началото
на едно от най-трагичните събития в историята на Евро-
па — Стогодишната война (1337 — 1453) между Фран-
ция и Англия. Той предприел през 1349 г. настъпателни
Операции и сложил ръка на провинция Дофине.
ф Държавно устройство и управление. Формирането
на френската държавна система не било еднократен акт,
а продължителен процес на развитие, съзряване и усъ-
вършенстване. Крайната разпокъсаност, която се зала-
зила дори до началото на XII в. затруднявала укрепва-
нето на кралската власт, нейното управление имало до
известна степей номинален характер. Причината за това
се кореняла в запазването на натуралното стопанство,
което поради общо взето затворения си характер предс-
тавлявало материална основа на политическата изола-
ция на отделяйте области. Изпадането на селяните об-
щинници в различии форми на зависимост водело до
подкопаване властта на краля, който намирал в тяхно
лице известна обществена опора. Макар монарсите на
управляващата династия да мотивирали своите владе-
телски права върху принципа на наследството на коро-
ната, сеньори протягали ръце към престола. Имунитет-
374
ните права, завоювани от едрите магната, подхранвали
апетитите към трона. Единството на страната било под-
копавано и от етническата разпокъсаност, отсъствието
на общ език, разпространяването на диалекти, конто
разделяли населението.
Както в останалите страни на Европа, тъй и във
Франция кралят бил верховен собственик на земята в
държавата. Поради обстоятелството, че доменът на Ка-
петингите в периода на първите представители на ди
настията бил значително по-малък от именията на се-
ньорите, възможностите на краля били сравнително ог-
раничен^ Сеньорите на Фландрия, Бретан, Норман-
дия, Анжу, Аквитания, Шампан, Бургундия и др. били
значително по-богати от върховния владетел. ЕДна при
крал Луи VI (1108 — 1137) децентралистичните тенден-
ции на сеньорите били до известна степей ограничени и
кралският домен се разширил чрез присъединяването
на Мен, Анжу, Турен, Нормандия, Пуату, Аквитания.
Това обстоятелство променило коренно съотношението
на силите. Вследствие завоеванията на крал Филип II
-Огюст, който отвоювал от Англия владенията на крал
Джон Безземни (1199 — 1216) във Франция, по-специ-
ално домените в Нормандия и Анжу, икономическата
мощ на монарха се увеличила още повече. Специалис-
тите изчисляват, че доменът на краля нараснал четири
пъти. Владенията му заели голяма част от Франция
при крал Филип IV Красиви (1285 — 1314), който след
женитба получил в зестра графство Шампан. Провеж-
дайки политика на разширяване границите на страна-
та, този владетел присъединил през периода 1308 —
1309 г. графство Ангулем, Марш и земите по протеже-
нието на двете реки Дордона и Гарона, прочути с плодо-
родието си.
Органите на държавната власт били оформени вър-
ху принципа на васалитета. В началото, когато кралят
бил избирав, при интронизирането му взимали участие
неговите васали и ръководителите на Църквата: архие-
пископи, епископи и абати. След като кралската власт
придобила наследствен характер, положението се проме-
нило. За престолонаследник бил избирав първородният
375
сцн на краля. Майоратната система се_^ццло}4уу?'а като
официаЯна. “
Върховен орган на управлението, ръководен от вла-
детеля, бил Кралският ^вет, състоящ се от негорцтё~ва-
сали, а така също и от прелатите на Църквата. Предсе-
дателстван от самия крал, съветът бил свикван периоди-
чески, за да решава предстоящи, наи-важни задачТПГа
управлението на държавата. В процеса на укрепването
на централната власт и на ликвадирането на ПОТГПТХПГес-
ката раздробеност се утвърдила съсловно-представител-
ната монархия. Силната власт на крдля формирала нов
орган на управлението — Генералните щати, конто из-
пълнявали съвещателни ф VWitfflr*!'ЛнгЧ^стоятелство
дало тласък върху изграждането на единен пазар, а чрез
него и на по-нататъшното развитие на Франция.
Постепенно възникнали и се утвърдили централни-
те^оргдци на Държавното управление в лицето йа~Дтр-
жавния съвет, Сметната палата, Парламента. Държав-
ният съвет упражнявал общо ръководство и контрол в
управлението на кралството. Сметната палата се зани-
мавала с финансите, а Парламентът — със съдебните де-
ла. В управлението ръководно участие взимали канцле-
рът, конетабълът, камерарият, палатинът. Канцле ът
уреждал непосредствените въпроси на управлението, ко-
нетабълът в началото командвал рицарското опълчение,
а по-късно — армията в кралството. Що се отнася с ка-
мерарият, той ръководел разпределението на хазната, а
палатинът бил съветник на краля със специално пред-
назначение.
Около средата на XIII в. било изградено местното ад-
министративно устройство на кралството. О^ластите се
наричали превотаж^, окръзите — байажи, а" големите
имения — сенешалства. Превотажитё*бйличуправлявани
от т. нар. прево, баи^ките — от байли, а сенешалствата
— от сенешали. По-конкретно байажите обхващали Сан-
лис, Вермандуа, Амиен, Санс, Орлеан, Бурже, Макон,
Тур. Град Париж, столицата на Франция, бил издигнат
в превотаж с право на байаж. Нормандия се състояла от
5 байажа, а южните територии включвали 9 сенешалст-
ва. В края на XV в. броят на байажите достигнал 42.
376
Съдебните органи функционирали в структурата на
административное звена. Кралската курия упражнява-
ла контрол върху съдебната система. Административно-
Т'О’уГГравление на съда се осъществявало от министериа-
лите, а също така и от превото. Местната Църква също
така притежавала определени правомощия в съдебната
облает. Армията била изградена върху началата на васа-
лцтета. Тя била основна опора на кралската власт.
Конфликти с папския престол. Понеже крал Филип
IV засегнал интервенте на католическата църква и за-
почнал да облага духовенството с данъци, предизвикал
силното недоволство на папа Бонифаций VIII. Папата
обнародвал специална була, с която забранил на краля
да облага Църквата с данъци и го заплатил с отлъчва-
не, а духовенството задължил да не дава налози без не-
гово разрешение. Като забранил износа на злато, сребро
и скъпоценни камъни от Франция, кралят засегнал още
повече финансите на курията. Конфликтът между свет-
ската и духовната власт се задълбочил и взел още по-ос-
три размери.
Претенциите на папата за превъзходство на духов-
ната власт над светската не могли да бъдат реализира-
ни. През 1302 г. крал Филип IV свикал Генералните ща-
ти, конто го подкрепили, обаче представите лите на Цър-
квата, заемайки колеблива позиция спрямо претенции-
те на папа Бонифаций, фактически не оказали подкрепа
на папския престол. Легатът на папата, който пристиг-
нал във Франция, за да обяви отлъчването на френския
крал от Църквата, бил арестуван. Крал Филип IV изпра-
тил трупа въоръжени войници при папата в градчето
Анани и го подложили на оскърбителен разпит. Унизен,
със смазано достойнство, Бонифаций VIII неочаквано
починал.
Ликвидирал по такъв начин непокорния римски са-
модръжец, френският крал подчинил папския престол
и преместил седалището на папството от Рим във френ-
ския Град Авиньон. За папа бил избран архиепископът
на Бордо, Бертран дьо Го, управлявал под името Кли-
мент V (1305 — 1314). Новият папа преместил своето се-
далище в Авиньон. Поставено било началото на т.нар.
377
„Авиньонско пленничество“ на папите, продължило от
1309 до 1377 г., когато настъпил известният „Велик
разкол“ в историята на католическата църква (продъл-
жил от 1378 до 1417 г.). През времето, когато папите
пребивавали в Авиньон, ръководният център на католи-
ческата църква изпаднал в зависимост от френската по-
^литика.
Галиканска църква. Конфликтите между френската
корона и папската курия довели до обособяването на Га-
ликанската църква. Фактически тя се зародила на база-
та на галиканското движение през XIII в., обхванало
част от теолозите в Парижкия университет, конто се
включили в конфликта между папството и краля на
Франция и обосновали теорията за независимостта на
светската власт от духовната. Специални искания отп-
равили те за ограничаване папоцезаристичните претен-
ции на католическата църква. Основните платформени
искания на теолозите били оформени в известната Праг-
матическа санкция от 1269 г.
Голяма роля в борбата за извоюване независимостта
от Църквата във Франция изиграл крал Луи IX (1226 —
1270). Победата на крал Филип IV Красиви (1285 —
1314) над папа Бонифаций VIII подкопала влиянието на
Рим върху Франция. В нов етап навлязло галиканското
движение през XV в., когато крал Шарл VII (1422 —
1461) издал през 1438 г. Прагматическа санкция, с коя-
то провъзгласил независимостта на Галиканската църк-
ва от папския престол, подчинявайки я на короната. По
силата на споменатата санкция, оповестена в гр. Бурже,
решенията на църковния събор били обявени за пб-важ-
ни от волята на папата. Кралят на Франция възстановя-
вал старите си права чрез инвеститурата при назначава-
нето на висшите духовни лица, което било подсъдно.
Служителите на Църквата трябвало да се представят за
санкциониране пред служителите на Парижкия парла-
мент.
През 1516 г. бил сключен между краля на Франция
Франсуа I и римския папа Лъв X Болонският конкор-
дат. Конкордатът възстановявал някои права на папст-
вото, но запазвал привилегията на краля да назначава
378
духовните лица на съответните длъжности. През 1682 г.
крал Луи XIV (1643 — 1715) провел събор на френското
духовенство за уреждане положението на Лыщвата. фр*
борът По предложение на кардинал Босьре (1627 —
1704) приел „Декларация на галикацското духовенст-
во“. Декларацията включвала четири основни положе-
ния, узаконяващи върховенството на краля при решава-
не делата на Църквата и духовенството. Пддвата точка
обявявала независимостта на владетеля от духовните
власти във всички дела на държавата, ^торита проглася-
вала ограничаване правата на папата при решаване въп-
росите на църковния живот и издигала за решаващ ав-
торитет постановленията на църковния събор. Трехада
точка гласяла, че властта на папата се по дч и ня Аала на
законите и обичаите на кралство Франция и неговата
Църква. Най-сетне, четвъртият тезис гласял, че реше-
нията на папата по въпросите на вярата, непотвърдени
от Църквата, от събора, нямат непогрешим характер.
Папата се лишавал от възможността да обявява кралете
за свалени и да се меси в делата на гражданската власт.
Решенията му могли да бъдат валидни, ако не влизат в
противоречие^: каноните и обичаите на кралството. Та-
ка Галиканската църква придобила независимост.
Напразно римският папски двор се опитвал да запа-
зи своите позиции във Франция и да предотврати откъс-
ването на Църквата от Рим. Не помогнали анатемите,
нито заплахите с отлъчване. За укрепване линията на
галиканството спомогнало решението на църковния съ-
бор в Базел от 1431 г., който ограничил правомощията
на папата и провъзгласил примата на църковните събо-
ри, свободата на избор. Кралската власт подчинила Га-
ликанската църква и наложила своето господство в ней-
ния вътрешен живот.
Икономически строй на обществото. В тясна връзка
с развитието и укрепването на обществените отношения
във Франция, на кралската институция, на градовете,
се намирало усъвършенстването на двата основни отра-
съла на стопанството: аграрният и промишленият. Те си
влияели взаимно: градовете въздействали върху техни-
ката и технологията на аграрния живот, а селата снаб-
379
дявали градовете със суровини.
Социално-икономическото развитие на Франция по
това време протачало с нееднакви темпове, обусловени
от своеобразията в отделните райони на страната. Ако в
северните територии феодалният начин на производство
се налагал сравнително по-бързо, то в южните процеси-
те протичали общо взето по-бавно и новите обществени
отношения не могли да получат завършен характер. То-
ва спомогнало за запазването на традиционните разли-
чия: в Южна Франция продължавали да говорят на про-
вансалски език, а в Северна на северофренски.
Аграрии отношения. Франция навлязла във втория
основен период на епохата — развития феодализъм, с
оформени обществени отношения. Производителните
сили ц селското стопанство и промишлеността навлезли
в подем.
В селското стопанство била въведена триполна сис-
тема. Железният плуг постепенно измествал дървеното
рало. Запустелите през време на арабското нашествие
земи в Южна Франция през VIII — IX в. били усвоени и
включени в обработваемия фонд. Изсичали се гори, ра-
зоравали се целини. В тясна връзка с колонизацията на
земите започнало усилено строителство на замъци. По
хълмовете и в пресушените блата земевладелците издиг-
нали множество крепости. В областите на Северна Фран-
ция колонизацията придобила масов характер в края на
X в., но продължила и през следващите столетия. Като
се започне от средата на X в. и се стигне до XIII в. пле-
щите на обработваемите земи нараснали с около 15 %.
В началото обект на присвояване били целините и
изоставените земи, а след това горите, блатата, крайбре-
жията на океана и реките. Водеща роля при рйзчиства-
нето, достигнало най-висока точка през втората полови-
на на XII в., играели селските общини. В заграбването
се включвали и селяните, но основните земи били прис-
воени от сеньорите. Активно се включили и абатствата,
конто се превърнали в едри позем лени собственици.
Въведени били нови, подобрени сортове зърнени
култури, което спомогнало за увеличаване на добивите.
Увеличило се потреблението на пшеница, ръж, ечемик,
380
овес. Подобрило се отглеждането на фий, грах, коноп.
Важен отрасъл в селското стопанство станало лозар-
ството. Като традиционни лозарски центрове се оформи-
ли Бордо, Лангедок, Бургундия, Анжу, Сентонж, Про-
ванс и др. Усъвършенствало се приготвянето на виното,
изнасяно в Англия и в редица други страни. Подобрило
се и градинарството, започнало отглеждането на по-доб-
ри и по-разнообразни зеленчуци.
Много важни промени настъпили и в животновъдст-
вото. Увеличил се броят на конете, кравите, свинете и
овцете. Подобрили се техните породи. В земите на Лан-
гедок пасели многобройни стада, отглеждани за мляко,
вълна и месо.
Оформило се едрото феодално земевладение, сеньо-
рията, комплексът феддална поземлена собственост и
свързаното с нея господство на собственика над селяни-
на. В зависимост от установената система на производс-
тво се обособили три относително^дмостоятелни типд
сеньория. Единият вид, обявяван ,яд, ,ц; тцугичат.км, бил
свързан с градского стопанство. Сеньорията от този род
била сравнително обширна по размери и включвала ни-
вите на земевладелеца, обработвани от селянин, държа-
тел на земя, под формата на аренда. Най-широко разп-
ространение имала тя в централна Франция и в земите
северно от Париж. Вторият вид сеньория се характери-
зирал с малки по размери стопанства, изградени върху
основата на натуралната система, макар да била практИ-
кувана и паричната рента. Що се отнася до сеньорията
от третия тип, при нея доминирала политическата, ад-
министратийййта форма на управление, поземлената за-
висимост била сравнително ограничена. Разпространена
била главно в Южна Франция.
В процеса на икономическите промени във френско-
то общество земевладелците изоставили отработната
рента като по-неизгодна и започнали да практикуват на-
туралната и паричната. Самите селяни произвеждали
повече продукция от своите малки парцели земя, откол-
кото от земите на господарите. Поради това феодалите
започнали да раздават своите земи на селяните за обра-
ботване срещу определена аренда. През XII — XIII в.
381
ангарийният труд бил изоставен и заменен с други фор-
ми на зависимост — натурални, парични и пр. Това би-
ло свързано не само с установяването на по-развити об-
ществени отношения, но и с увеличаване на експлоата-
ята, с нарастване на данъците.
I, Развитие на градовете. През X — XI в. в резултат от
по’-нататъшното развитие на производителните сили,
обусловили отделянето на занаятите от селското стопан-
ство, във Франция възникнали градовете. Една -част-от
тях разцъфтели върху основата на стари римски.сради-
ща — Париж, Бордо, Тулуза, Лион, Марсилия, Нарбо-
на, Ним, Пуатие, Руан, Орлеан, Реймс и др. Друга част
били нови градски центров^. И й~Двата~елучая-тв-с1аца-
ли средища на занаятчийска и търговска дейност.
Занаятите във Франция се развивали динамично. В
края на XIII в. в Париж вече имало около 300 различии
занаяти. През XIII в. в Амиен те наброявали около 300
различии занаяти, в Абевил — 64, в Сен Кантен — 56. В
другите градове професиите варирали от 70 до 80. Важ-
на роля в икономическия живот започнали да играят
мелничарите, хлебарите, строителите, сарачите, злата-
рите, кожарите, коларите, металиците, книговезците,
дърводелците, текстилците и др.
Във Франция цеховата организация била изградена
върху сравнително по-свободни начала, отколкото в Гер-
мания. Ако се съди по данните, съдържащи се в „Книга
на занаятите" от Етиен Боало, съставена в 1268 г., по
това време функционирали към 120 занаятчийски кор-
порации, включващи около 5500 цехови майстори. При-
ведените данни свидетелстват за сравнително голяма ди-
ференциация в профилирането Па занаятите.
Неразделно свързана с развитието на занаятчийст-
вото била и търговската дейност. В „Книга на талията"
става дума за търговци на Платове, на вино, споменават
се и аптекари. През XII в. в Париж функционирала
Ханза на речните търговци, а в началото на XIII в. тър-
говците от Париж и Руан, конто провеждали своите
търговски операции по р. Сена, се обединили в общ съ-
юз, включил впоследствие и търговци от Бургундия.
Аналогични дружества възникнали и в другите предели
382
на френското кралство.
Нараснало значението на външната търговия. Уста-
новени били връзки с Леванта. Френските търговци из-
насяли пшеница, вино, вълна и др. Вината от Шампан и
Бургундия намирали добър прием в Англия, Фламан-
дия, а също и в страните на Северна Европа и Близкия
изток.
Оживили се панаирите, привличащи търговци от
близки и далечни страни. В средата на XIII в. се нало-
жили панаирите в Шампан и по-специално в Труа, Бри,
Бар, Лан и др., където пристигали търговци от италиан-
ските градове и Фландрия. Френски търговци продава-
ли платна, кожи, зърнени храни, добитък, вина и пр.,
италиански — източни стоки, предмета на лукса, флан-
дърски — вълнени Платове, а немски — металически
изделия, вино, кожи и др.
В резултат от развитието на занаятите и търговията
разцъфтели стоково-паричните отношения. Това довело
до т.нар. комутация, изразяваща се в замяната на нату-
ралната рента с парична. Отношенията във френското
село се свързали с пазара: селяните снабдявали гражда-
ните с хранителни продукти, а занаятчиите с различии
суровини. От своя страна сеньорите, водещи разточите-
лен начин на живот, се нуждаели от повече пари, пора-
ди което принуждавали зависимите селяни да плащат
данъците в пари.
В своето развитие градовете в различните части на
Франция придобили известии своеобразия. Градовете в
Южна Франция — Тулуза, Бордо, Монпелие, Нарбона,
Ним, Марсилия и др. залазили определени римски му-
ниципални традиции и извоювали самостоятелно управ-
ление било по пътя на въоръжената борба, било чрез па-
ричен откуп от сеньорите. Те се включили в транзитна-
та търговия с Леванта и дали тласък на развитието на
сукненото производство и оживен обмен с други стоки.
Градовете в Северна Франция — Арас, Бове, Амиен, Ну-
айон, Лан, Реймс и др. също водили упорити борби сре-
щу пречките, конто забавяли тяхното икономическо
развитие.
Както южните, тъй северните градове повели борба
383
срещу сеньорите за самоуправление и свобода. Въст_али-
ята им започнали в края на XI И-началото на XIII н.^но
завършвали с различен резултат. Гражданите на Камб-
ре, Сен Кантен, Арас, Амиен, Сен Рике, Корби, Нуайон,
Суасон, Лан, Бове, Санлис, Реймс и др. успели да йзво-
юйат победа над- управниците. Правата, за който се боре-
ли, били отразени с специални „харти на свободите**, да-
дени от сеньорите и утвърдени от краля.
Стогодишната война в историографията. Най-голя-
мото събитие през този период не само в историята на
Франция, но и на Европа — Стогодишната война (1337
— 1453), както може и да се очаква, отдавна занимава
изследователите на средновековната епоха. Изучават го
не само историците на Франция и Англия, което е на-
пълно естествено и разбираемо, но и на останалите стра-
ни в Европа, а също и в САЩ. В издадения през 1963 г.
в Париж труд на Ж. Ерс „Западът през XIV и XV в.“ е
обобщена цялата литература по тази тематика, която
обаче непрестанно нараства.
Големи са заслугите на френската и английската ме-
диевистични школи по издирването, обработването и
оповестяването на изворите за войната. Много ценни
сведения съдържа „Английска история** на Томас Уол-
сингъм, претворил събитията от периода 1377 — 1422 г.
Друг английски съвременник на събитията, Дж. Капг-
рев (1393 — 1464), пише „Английска хроника**, съдър-
жаща много важни факти. Произведението на френския
хронист и поет Жан Фруасар (ок. 1337 — след 1404)
описва събитията в „Хроники на Франция, Англия,
Шотландия, Испания, Бретан, Гаскония, Фландрия и
съседните страни**. В повествованието обаче са допусна-
ти много грешки, пристрастии оценки, субективизъм.
Затова Й. Хьойзингха подлага на критика неговия оп-
ростенчески подход към събитията, изпадането му в ба-
на лности.
Издавай е продължителят на Ж. Фруасар, Ангеран
дьо Монстрел (ок. 1390 — 1453), който описал събития-
та до 1444 г. В своята хроника Дьо Монстрел рисува
подробно битки, турнири, различии празници. Това по-
ражда недоволство у неговите критици, конто не одоб-
384
ряват витиеватия му език, риторичните отклонения.
Макар да използвал някои материали от други автори,
Жорж Шателен, представител на бургундската школа,
съобщава някои интереси факти за периода до 1475 г.
Френският хронист Томас Базен (1412 — 1491) подгот-
вил в два тома „История на Шарл VII“, издадена в Па-
риж, 1944, а Гийом Кузикно (ок. 1400 — 1484) обобщил
серия английски хроники и ги съчетал в едно цяло, ви-
дяло бял свят в Париж, 1859 г.
Интерес поражда „Хроника на първите четирима
Валуа" от анонимен автор. Тя съдържа ценни сведения
и е пропита с френско патриотично чувство. Роберт
Блондел и Жак дьо Бу вер съставили хроники, в конто
проследили събитията при управлението на крал Шарл
VII.
Както признават изследователите, изворите, с конто
разполага сега историческата наука, са ценни, но недос-
татъчни за написването на цялостна история на конф-
ликта между Франция и Англия. Всеобще е убеждение-
то, че са необходими допълнителни материали. Много-
томного издание на дипломатически документи за Сто-
годишната война на Т. Раймер до известна степей запъл-
ва някои празноти в документацията. Такъв характер
има и публикацията на Е. Косно „Велики договори на
Стогодишната война", издадена в Париж през 1889 г.
Материалите, конто се съдържат в публикуваните
документи, позволяват на историците да изяснят много
нови аспекта на войната. Впрочем вече могат да се счи-
тат за установени редица подробности от предпоставки-
те, започването, характера и хода на войната. Хвърлена
е светлина върху противоречията между Франция и Ан-
глия, произтичащи от териториалните им интереси.
Изучени са мотивите за противоборството — сблъсъкът
за Аквитания. Показани са претенциите на английската
корона. Подробно са проследени политическите ходове
на английския крал Едуард III (1327 — 1377), от една
страна, и на крал Филип VI (1328 — 1350), владетелят
на Франция, от друга.
Различията между френските и английските исто-
рици при интерпретирането на събитията са естествени
25. История на средновековния свят 385
и неизбежни. При оценката на военния конфликт двете
исторически школи достигат обаче до редица общи изво-
ди и заключения. Между медиевистите на Франция и
Англия не съществува спор относно сериозния между-
държавен характер на конфликта. При разглеждането
на събитията доминира правният подход, прилагая и
при анализа на гасконската проблема. В тази насока се-
риозни приноси в научната литература внасят френски
(М. Депре, А. Ковил, П. Камбер, Е. Перуар) и английс-
ки (Т. Таут, Д. Макин, М. Постан, А. Стил) изследовате-
ли. Характерна особеност на авторовата трактовка е по-
зитивистичният поглед при проследяването на събития-
та и влиянието на историко-икономическата или юри-
дическата принадлежност. Всички тези учени разработ-
ват генезиса на военния конфликт, корените на война-
та, социалното й съдържание, етапите и последиците.
Разбира се, в отделните изследвания могат да бъдат
открити конкретни виждания, конто противопоставят
или нюансират позициите на авторите. Така напр. анг-
лийският историк Дж. Патурел, следвайки друг свой
сънародник, Д. Теплемен, поддържа, че претенциите на
английския крал за трона на Франция били напълно
справедливи. В своя монография френският медиевист
К. Фаулер намира, че за Англия войната имала отбра-
нителен характер и приема, че била резултат от съпер-
ничество между двата владетелски дома. Самото загла-
вие на монографията му е показателно: „Векът на План-
тадженети и Валуа (борба за преобладаване)“.
В най-новите изследвания във френската научна ли-
тература (П. Камбер, Р. Бутрюш, А. Леже, Ж. Фуркен)
се отстояват позициите на френската историография,
противопоставени на английската официална линия за
законните основания на Плантадженетите. Това разби-
ране с различна мотивация се отстоява в изследванията
на Ж. М. Сойе, Ж. Бордонова, Ж. Фаве, Е. Бурасен.
Макар да не могат да бъдат посочени специални мо-
нографични трудове за Стогодишната война, в съветска-
та историография са прокарани редица интересни виж-
дания. Според А. Д. Люблинска конфликтът между Ан-
глия и Франция бил предизвикан от експанзионистич-
386
ните стремежи на френската феодална държава. Автор-
ката, изследователка от европейска величина, обръща
сериозно внимание върху факторите и предпоставките
за войната и разкрива добросъвестно характера на конф-
ликта. Друг учен, О. Л. Вайнщейн, се спира върху отра-
жението на войната в международните отношения. В
своята монография за възникването на Генералните ща-
ти във Франция Н. А. Хачатурян се спира върху вът-
решното състояние на Франция и акцентира върху екс-
панзионистичните стремежи на френските феодали. На
огромния патриотичен подем, обхванал Франция, обръ-
ща поглед Н. Н. Мелик-Гайказова в труда си „Француз-
ские хронисты XIV в. как историки своего времени",
Москва, 1970. С една реч, в съветската историография
се засягат материалните предпоставки за войната, ста-
диалните изменения в живота на Европа и на феодални-
те отношения.
В заключение на краткия историографски преглед,
който беше направен, може да се каже, че проведените
научни изследвания представляват сериозно постиже-
ние в изучаването на проблема. Приведени са в извест-
ност документалните свидетелства. Лансирани са реди-
ца концепции, конто се нуждаят от солиден научен ана-
лиз. Между френските и английските историци разли-
чията са просто непреодолими. При това положение но-
вите проучвания, конто неизбежно ще се появят, ще
разкрият обективно съдържанието и резултатите от
войната.
. Избухване на Стогодишната война (1337 — 1453).
Бушувала с известии прекъсвания 116 години, войната
била породена от противоречията между Англия и
Франция. Франция се стремяла да изтласка англичани-
те от Аквитания и да я включи в своите владения, дока-
то Англия искала да завладев Нормандия, Мен и Анжу.
Ябълка на раздора била и Фландрия, привличаща инте-
рвенте и на двете страни. Династическите разпри между
английската и френската корона подсилвали вече изост-
рените конфликти, конто могли да бъдат решени само
чрез война.
След избирането на Филип VI Валуа (1328 — 1350)
387
за крал на Франция претенции за френския престол
предявил английският крал Едуард III (1312 — 1377),
внук на Филип IV Красиви. Смъртта на тримата синове
на Филип IV откривала пътя към престола на Едуард
III, който бил единствен законен наследник. Ръководе-
ни от стремежа да запазят независимостта на своята
страна, френските аристократи побързали да нарушат
клаузите на средновековното право и да изберат за крал
Филип VI Валуа. При това положение войната станала
неизбежна.
Застанал начело на английската армия, през 1337 г.
крал Едуард III навлязъл в пределите на Франция.
Сравнително бързоподвижните английски стрелци и ри-
цари нанесли редица поражения на френските войници,
конто били свързани с традициите на феодалното военно
изкуство — провеждали своите акции недостатъчно ор-
ганизирано, не съгласували действията си, борели се на
отделни групи и пр. Затова французите търпели пора-
жение след поражение: през 1340 г. при Слайс, през
1346 г. при Креси, през 1347 г. при Кале. При Креси би-
ли убити повече от 1500 френски рицари, докато англи-
чаните дали много малко жертви.
В ръцете на англичаните паднали Гиен и Гаскон.
Синът на английския крал Едуард III, Едуард, наричан
„Черният принц“, нахлувал в централните райони на
Франция и подлагал на ограбване градовете и селата,
плячкосвал. През септември 1356 г. англичаните, макар
и по-малобройни, но по-добре организирани, победили
френските рицари при Пуатие. Франция понесла огром-
ни загуби. Паднал в плен крал Жан Добрият (1350 —
1364). Намерили смъртта си най-добрите рицари. За от-
купуване на краля и другите пленници били нужни
много средства, а хазната била празна.
Принуден от тежкйте условия, при конто бил поста-
вен като пленник, npe^l359j Жан Добрият подписал в
Лондон унизителен догойб^ГПо силата на поетите за-
дължения той отстъпвал на англичаните половината
кралство и за своето освобождение обещавал да заплати
4 милиона златни екю. Жан Добрият не успял да се за-
върне във Франция, а наместникът на престола Шарл,
388
който поел короната под името Шарл V Мъдрия (1364
-^~-)380) Отказал ла изплати обещания откуп. След
сключеното с англичаните примирие през 13б0"г. Шарл
VTe опитал да укрепи кралската власт, търсейки опора
в средните и дребните феодали. Той свикал още през
1356 г. Генералните щати, за да осигури средства, но де-
легатите поискали да бъдат проведени редица реформи:
упражняване на контрол, избор на нови членове на
Кралския съвет, ликвидиране на всякакви налози и др.
Дофинът не се съгласил с направените предложения и
разпуснал Генералните щати. Правителството загубило
контрол над управлението. Недоволството на население-
то нараснало.
Въстание начело с Етиен Марсел. На 22 март 1358
г. в Париж избухнало въстание, възглавявано от Етиен
Марсел, търговски прево, кмет на муниципалитета на
Париж. Той публикувал предварително т.нар. „Велик
мартенски ордонанс", включващ искания за коренни ре-
форми. Предвиждало се ограничаване правата на краля.
Дофинът обаче отхвърлил исканията за промени.
Недоволното парижко гражданство се събрало пред
двореца и нахлуло в покоите на монарха. Маршалите на
Шампан и Нормандия, конто подпомагали краля в уп-
равлението на страната, били убити, но дофинът Шарл
останал жив, понеже бил пощаден от Етиен Марсел. По-
късно дофинът организирал управляващите сили за
смазване на въстанието.
Жакерия. На 28 май 1358 г. избухнало едно от най-
масовите въстания във Франция, наречено от аристок-
рацията „Жакерия" (от селското име Жак, както били
нязовавани презрително селяните). Към бунтовниците
се присъединили и градските бедняци. Селяните напад-
нали един отряд рицари в областта Бовези и убили чети-
рима от тях. Вдигнали се на оръжие и селяни в Пикар-
дия, Ил дьо Франс и Шампан, подпомагани от градския
плебс. Над 100 000 недоволни се събрали под знамената
на въстанието. Революционните подразделения напада-
ли именията на феодалите, разрушавали замъците, раз-
грабвали имуществата им. Бунтовниците нямали специ-
ална програма. Те се ръководели от лозунга: „Да бъдат
389
избити всички знатни хора". Върху знамената на въста-
налите отряди била изобразена лилия, емблемата на
кралския двор. Това показвало предаността на въстани-
ците към династията. Парижкото гражданство оказвало
подкрепа на въстаниците. Господстващата класа изпад-
нала в неописуем страх.
Революционните битки на въстаниците били ръко-
водени от Гийом Кал, който служил в армията и прите-
жавал богат военен опит. Той изградил структурата на
военните подразделения. Под неговото ръководство бун-
товниците разгромявали кралската армия.
Под предводителството на краля на Навара, Шарл
Злия (1380 —-1422), аристокрацията се организирала за
отбрана. Отправяйки се за Париж, където се надявал да
заграби властта, той срещал въоръжените селски отря-
ди, но избягвал да влезе в сражение с тях. Гийом Кал
също така се отправил за Париж, но бил изоставен от
гражданите, конто не изпълнили обещанието си да му
окажат подкрепа. В продължение на два дни враждува-
щите сили — селско-плебейските отряди на Г. Кал, от
една страна, и аристократите, от друга, заели позиции и
очаквали началото на битката. Гийом Кал приел пред-
ложението да влезе в лагера на Шарл Злия, но го изме-
нили, заловили го, подложили го на мъчения и го екзе-
кутирали. Това нанесло непоправим удар върху изхода
на въстанието.
Започнала безмилостна разправа с оставените без
предводител селски отряди. В продължение на месеци
армията на управляващите преследвала бунтовниците и
ги изтребвала. Над 20 000 селяни паднали избити.
Причините за поражението на Жакерията лежат в
стихийността и недостатъчната организираност на въс-
танието. Бунтовниците нямали ясна програма, не разпо-
лагали с план за настъпателни операции, повече се отб-
ранявали, отколкото нападали. Жакерията не избухна-
ла едновременно в цялата страна. Въоръжението им би-
ло слабо. Въстаниците нямали достатъчен боен опит,
материална подкрепа. Катастрофално се отразила и чу-
мата, която бушувала в страната.
Макар и разгромена, Жакерията нанесла сериозен
390
удар върху феодалната обществена система. Тя разкри-
ла огромната революционна мощ на недоволстващите
маси. Изплашена от размаха на движението, аристокра-
цията не посмяла да увеличава повече задълженията на
селяните. Процесът на освобождаването от феодална за-
висимост бил ускорен.
Поражението на Жакерията не могло да постави
прегради пред недоволството на селяните и градските
бедняци. През 1379 — 1384 г. цяла Франция била обх-
ваната от поредица въстания, чието начало поставили
селяните в Лангедок. В Монпелие бедняците и занаят-
чиите, недоволни от новия данък, наложен от властта,
избили кралските чиновници, а след тях започнали да
нападат аристократите и особено търговците. Вдигнали
се недоволните в Але, Ним и Клермон, Амиен, Сен Кан-
тен, Лан, Суасон, Реймс и Орлеан. Пламнало въстание и
в Париж, където се хванали за оръжието градските бед-
няци.
Много важна особеност на въстанията била свързана
с тяхната антифеодална насоченост. Причините, поради
конто гражданите недоволствали, много ясно били посо-
чени от един кожар, който произнесъл реч през 1380 г.
„Хората, на конто сме принудени да се подчиняваме —
заявил този кожар, — мислят само как да блестят със
златото и скъпоценностите си, как да се обкръжат с
прислужници, как да издигнат богати дворци и да из-
мислят данъци заради благоденствието, от което ние
бедстваме". Въстанията били смазани безжалостно.
Като се започне от март 1382 г. и се стигне до юли
1384 г. в Оверн, Пуату и Дофине се разгоряло ново въс-
тание на селяните, конто били подкрепяни от градските
занаятчии. Това била истинска селска война. Въстани-
ците били наречени „тюшени“ (криещи се в гората) и се
борели срещу въвеждането на нови данъци, конто ги ра-
зорявали. Макар в началото да били господари на поло-
жението, в края на краищата били разгромени. Възтър-
жествувала управляващата аристокрация.
По-нататъшно развитие на Стогодишната война.
Войната срещу Англия продължавала. За това спомог-
нало преустройството във френската армия, извършено
391
от крал Шарл V. Като се възползвал от благоприятната
оббтановкЬ-след подписването на унизителния мир в
Бретини през 1360 г., кралят усилил артилерийските
подразделения, увеличил военноморския флот, възли-
защ на 120 кораба, привлякъл наемни отряди. В края
на XIV в. в английски ръце останали много малко тери-
тории: крайбрежието с градовете Бордо, Байонна, Шер-
бург, Брест, Кале. Крал Шарл VI сключцд црез 1396 г. с
англичаните примирие за 28 години.
Англичаните не се примирили с понесените загуби и
решили-да нахлуят във Франция. През 01^_г., когато
страната била разтърсвана _рт въстания* херцозите на
Бургуидйя' и Орлеан враждували, кралят на Англия
Хенри V (1413 — 1422Унавлязъл в Северна Фракция.
АнГлийският флот се насочил по водите на р. Сена към
Кале. През октомври в битквта при Азенкур армията на
Орлеаните била разгромна, а сфлеанският херцог пле-
нен. Пет години по-къоно, 1420 А френският крал бил
принуден да подпише уйрен до^дор, по си л ат а на кой-
то Англия и Франция 'гшт бв^И^а преминат под властта
на бъдещия крал ХенриУ^Усин на краля на Англия и
на една френска прцнцасд, През 1422 г. обаче двамата
крале, Хенри V и^Парл \1-уочина^и и френският дофин
заел престола под^ти^о^Шарл УЦ (1422 — 1461).
Франция била разпбйтеанаГв ръцете на Шарл VII
останали само териториите на юг от р. Лоара, а англича-
ните завладели земите на Север и Северозапад. В поко-
рените земи англичаните провеждали политика на гнет
и потисничество. Окупаторите налагали на населението
тежки данъци. Назрявало силно недоволство срещу анг-
лийските завоеватели. Започнала героична борба за отх-
върляне на чуждоземното господство, за свобода. Цен-
тър на освободителната съпротива станал гр. Орлеан.
Жана д’Арк (1412 — 1431). Както казва един исто-
рик, за нея са запазени много повече сведения, откол ко-
то за останалите дейци на епохата. През времето от 1841
до 1849 г. френският историк Жул Кишер публикувал в
пет тома всички извори за нейния живот и дело и при-
вел в известност цялата фактология. Широката общест-
веност, в това число и специалистите, разполагат с мате-
392
риалите по делото на Жана д’Арк от 1456 г., което пре-
разглежда смъртната присъда на инквизиционния три-
бунал от 1431 г., обявява го за съдебна грешка, а герои-
нята на Франция признава за невинна. Литературата,
посветена на нейния изумителен подвиг, расте постоян-
но. Продължават да излизат както сериозни проучва-
ния, тъй и сензационни заглавия от рода на прословути-
те „Тайната на Жана д’Арк", „Съществувала ли е Жана
д’Арк?".
За столетията е запазен вълнуващият образ на деви-
цата от Домреми, обрисуван от Персовал дьо Буленви-
лие в писмо от 21 юни 1429 г. „Тази Дева — пите съ-
ветникът на крал Шарл VII — е изящно сложена; дър-
жи се по мъжки, говори малко, в думите й се разкрива
необикновена разсъдливост; има приятен женски глас.
Яде малко, още по-малко пие. Харесват й бойните коне
и красивото оръжие. Тя предпочита обществото на бла-
городните воини и ненавижда многолюдните сборища.
Пролива обилно сълзи (макар че лицето й обикновено е
весело). С невиждана лекота понася и тегобата на бой-
ния труд, и тежестта на бронята, така че може по шест
дни и нощи подред да бъде в пълно въоръжение."
Цитираният откъс от писмото притежава достоверен
характер. Авторът му написал редовете, за да осведоми
миланския херцог Филипс Мария Висконти за обстанов-
ката на оживена подготовка за коронацията на дофина.
Францу зите, предвождани от Жана д’Арк, с а разгроми-
ли англичаните при стените на Орлеан. Славата на пред-
водителката се разнася по Франция, а след нея — по це-
лия тогавашен свят.
Истински прелом в борбата на френския народ за
свобода настъпил, ‘’когато"начело на борбата заставала
именно тя, обикновената селска девойка. Жана д’Арк се
превърнала в хода на борбата в национална героиня. Ро-
дена в село Домреми в Лотарингия през 1412 г., тя се
оформила като пламенна патриотка, неразделно свърза-
на с тревогите, мъките и радостите на своя народ. Като
наблюдавала хода на събитията, тя разказвала, че Бог й
възложил да спаси родината си.
След като Домреми пострадало от нахлуването на ан-
393
гличаните, Жана възглавила отряд бойци и се отправила
за Орлеан, завладян от англичаните през октомври 1428
г. На 8 май 1429 г. тя превзела града и удържала победа
над английските рицари. Популярността на народната
героиня, наречена „Орлеанската дева", нараствала.
Приета от кр^л Шарл VII през м. март 1429 г. в
един от неговите замъци, тя му отправила молба да я
подпомогне в борбата с враговете. Придружен от армия-
та на Жана д’Арк, Шарл VII бил коронясан по най-тър-
жествен начин в катедралата в Реймс, където традици-
онно били коронясвани френските монарси. Бургундс-
кият херцог го признал за законен владетел. Популяр-
ността на народната героиня изплашила френската
аристокрация, а също така и краля.
Когато прет, 1430 г. бургундците пленили Жана
д’Арк при отбраната на гр. Компиен, те не се подвоуми-
ли да я предадат срещу 10 000 лидри-ндангличаните.
Срещу нея бил проведен процес ВчСр. Руан> център на
английските владения. Осъдили йтгаПГеретичка и ма-
гьрсница на смърт чрез изгаряне на клада. На 30 май
14311*. Жана д’Арк била изгорена на клада, издигната в
центъра на гр. Руан. Кралят на Франция, Шарл VII, не
се застъпил за нейното оправдание.
Мощният патриотичен възторг, запален от Жана
д’Арк, вдигнал на всенародна борба селяните и гражда-
ните на Франция. В хода на Стогодишната война настъ-
пил пълен обрат. Крепостите, завоювани от англичаните
— Шапман, Мен, Нормандия и др. били освободени.
През 1436 г. кралят, Шарл VII, влязъл тържествено в
Париж. Възстаноцен бил държавният суверенитет на
Франция. През ^453 г. френските земи били напълно
свободни. В ръцете на англичаните останал само гр. Ка-
ле, присъединен към Франция едва 1559 г.
Завършване на обединението. В развитието на
френското общество в края на XIV и началото на XV в.
протичали сложни и противоречиви процеси. Голямо
значение имало антифеодалното движение на селските
бедняци и градските занаятчии, изразяващи недоволст-
вото на масите от феодалната експлоатация. В резултат
от селските въстания, както и на редица другхгттричй'-
394
ни, формите на феодалната експлоатация били смекче-
ни. Сервите били превръщани в лично свободни — във
вилани. Премахнати били и редица други феодални по-
винности, укрепващи личната зависимост — за наследс-
тво, за встъпване в брак, талията и пр.
В хода на Стогодишната война бил прекъснат зако-
номерният процес на обединяване на Франция. Центра-
ливацията била подкопавана и от съпротивата на хер-
цогствата Бретан и Бургундия, конто сключвали съюз-
ни отношения с Англия, движени от желанието да зала-
зят своята независимост. След загасването на войната се
създали още по-добри условия за укрепване на кралска-
та Власт,“зпт'разви'ййе на абсолютна монархия. Във вто-
рата половина на XV в. Франция сё утвърдила като най-
мощна държава в Европа.. Кралската власт се оформила
като абсолютна монархия.
Пръв владетел, който се характеризира като предс-
тавител на абсолютната монархия бил Луи XI (1461 —
1483). При неговото управление завършило териториал-
ното обединение на Франция. Създали се необходимите
предпоставки за формирането на френската нация. Въз-
никнало единно френски самосъзнание, общ литерату-
ре н френски език.
Както правилно отбелязва големият френски исто-
рик Ш. Сеньобоз в своята „Откровена история на Фран-
ция", това било най-плодовитото време в историята на
страната, когато се родила френската цивилизация.
Възникнали рицарството и куртоазията, общините,
гражданството, градските и занаятчийските сдружения,
обичайното право, възкресяването на римското право,
създаването на университетите, готическата архитекту-
ра, френският език и романският език на Юга. Това би-
ло — по заключенията на автора, естествен безпримерен
разцвет, който могъл да бъде сравнен с „гръцкото чудо,
благодарение на което се появила френската цивилиза-
ция, различаваща се от древната или тази на Средизем-
номорието". Шарл Сеньобоз локализира раждането на
френската цивилизация в областта около Париж, в пре-
делите на Нормандия, Пикардия и Шампан. В същото
време ученият историк уточнява, че не бива да се под-
395
веждаме по определението „романско" и „латинско", по-
неже романското било романско само по име. Макар че
френският език се определи като латински, на практика
латински е само речникът му главно като говорен език
на народа. По същество френският език — продължава
аргументацията си той — се различава коренно от ла-
тинския език по своята фонетика, по своята морфология
— изоставил падежите, по синтаксиса, придобил анали-
тична насока, и по обратите на изречението, форму лира-
но ясно и просто.
Културен живот. Върху основата на постиженията
през ранното средновековие в новия период френската
духовност придобила ново съдържание и форми: по-бо-
гати, по-сложни и в по-разнообразни форми, предизви-
кани от появата на гражданството като социална катего-
рия. През XII — XIII в. френската култура притежавала
уникално място в живота на Европа. Най-обща особе-
ност на съдържанието й било нейното многоезичие. На-
учните трактата, учебните занимания в школите, зако-
нодателството, официалната документация, богослуже-
нието били създавани на латински език. В писмовната
литература на базата на народните говори, използвани в
латинския език от късната античност, се появили диа-
лектате на старофренския и провансалския език. Вече
през XIII в. в Ил дьо Франс и Париж в хрониките и ли-
тературните произведения започнало да се създава слов-
ното богатство, оформило по-късно френския език.
Консолидираща роля в укрепването на френското
общество изиграло формирането на именната система.
Ако до XI в. населението на кралството носело само лич-
но име, след това постепенно към името, дадено при
кръщаването, било прибавено презимето, отразяващо
традициите в семейството. В едни случаи се обозначава-
ло занятието (Масон, Шарон, Мьоние), в други качества-
та на личността (Пти, Льогран, Льонуар), в трети се до-
бавило растение (Фужер), животно (Льобоф). В съответс-
твие с традициите, конто се утвърждавали в северните
територии към презимето се поставила наставка: славян-
ского -ов, -ич, английского -сон, скандинавского -сен.
През времето от XI до XIII в. разцъфтяла рицарска-
396
та литература. Възникнала цяла поредица „Песни за
подвизите", прославяща героизма и добродетелите на
рицарите. В този цикъл влиза „Песен за Роланд", знаме-
нита поема, развиваща мотиви на старофренския епос.
Специално в това произведение се обезсмъртяват подви-
зите на граф Роланд, паднал в битка при Ронсвалдската
клисура. В „Песен за Роланд" историческата правда би-
ла нарушена — фактически граф Роланд паднал убит от
християни-баски, а не от араби-мюсюлмани — но това
обстоятелство не намалява въздействието на творбата.
Натрупана била грамада рицарски романи: за „Трис-
тан и Изолда", за „Св. Граал", „Роман за Ланселот", „Ро-
ман За рОЗаТЗ". ПоЯВИЛа се цяла серия творби със сюже-
та от животине кия епос — „Роман за лисицата" и др.
Кретаен дьо Труа писал рицарски романи, Бернар дьо
Вентадорн, Маркабрюн, Пиер Видал — стихове, Арно
Даниел, Жофруа Рюдел, Гийом дьо Кабестан — пропо-
веди и различии религиозни произведения. Със своето
съчинение „Завладяването на Константинопол" Жофруа
дьо Вилардуен развил и усъвършенствал френската про-
за. Неговата хроника, пресъздаваща историята на Чет-
въртия кръстоносен поход, е една от най-талантливите
творби в литературата на Европа.
Настъпил подем в архитектурата и изобразителното
изкуство. Катедралните църкви в готически стил в Па-
риж, Шартр, Бурже, Бове, Амиен, Реймс и др. предс-
тавляват забележително завоевание на култовата строи-
телна техника. Готическата архитектура, развивана от
талантливи архитекти от мащаба на Виларе от Онекур,
свидетелства за високото техническо равнище, на което
се намирала строителната дейност във Франция. Тя от-
разявала не само натрупан опит, но и висока естетичес-
ка култура. Това се вижда от изпълнението на нервюри-
те в колоните, от контрафорсите в стълбовете, от блестя-
щата живопис върху стъклата (витражите).
Всеобщият строителен подем дал отпечатък и върху
изграждането на замъците. Характерна особеност било
тяхното вътрешно разкрасяване. Това се вижда в папс-
кия дворец в Авиньон, замъка Перфон, дома на Жан
Кер в Бурже.
397
Разцъфтяло изкуството на фресковата живопис, из-
пълнила не само църкви и абатства, но и дворците на
земевладелците и градския патрициат. Скулптурните
украшения на църквите в Шартр, Амиен, Париж и др.
разкриват естетическия вкус не само на творците, но и
на духовенството. В развоя на националната френска
култура голямо значение имало основаването на Париж-
кия университет през 1150 г., а след него на университе-
та в Монпелие. За развоя на образоването първостепен-
на роля изиграла и школата в Шартр. Парижкият уни-
верситет обхващал четири факултета: „свободни изкуст-
ва“, медицина, право и теология. През 1253 г. Робер дьо
Сорбон, духовник на крал Луи IX, поставил началото на
студентско общежитие при факултета по теология. В об-
щежитието били приемани не само студенти, но и бака-
лаври, доктори и професори. Обучението продължавало
10 години и завършвало със специална защита на науч-
ната степей „доктор".
Вече в началото на XIII в. Парижкият университет
се превърнал в притегателен център на образованието в
Европа. Не друг, а императорът на Византия се обръщал
към университета да му изпраща преподаватели за дело-
то на образованието и науката. Броят на студентите, ко-
нто се насочвали към него да получат образование, на-
раствал. Основан бил университет и в Монпелие. Въз-
никнали висши училища и в редица други градове.
Школата в Шартр, основана още през X в., станала люл-
ка на платонизма и привлякла множество видни инте-
лектуалци — Фулбер, нейният пръв ръководител, който
поставил началото й, Бернар, Жилбер. Прочула се и
школата в Тур, ръководена от Беренгарий, след това от
Анселм от Безата и др. големи учени на онова време.
Потребностите на духовния живот наложили през
XIII в. да бъдат създадени много школи за развитие на
живописта и книжните миниатюри. Парижката школа
се откроявала със съвършенството на своя рисунък.
Научната мисъл, свързана с откриването на учебни-
те заведения, разширявала своята мащабност. Превеж-
дането на трудовете на Аристотел от арабски на латинс-
ки език предизвикало тяхното интерпретиране. Засили-
398
ло се влиянието на Авероес. Израснали творци от кате-
горията на Пиер Абелар, св. Бернард Клервоски, Гийом
от Шампо. Те обогатили схоластическата философия,
написали поредица научни трактати.
Множество поети, отразявайки събитията на своята
епоха, издигнали на по-високо равнище мисловността,
литературата. Поетическото творчество на Филип дьо
Витри (1291 — 1361), Гийом дьо Машо (ок. 1300 —
1377), Есташ Дешан (ок. 1346 — ок. 1407), Кристин Пи-
занска (1363 — ок. 1431), Шарл Орлеански (1394 —
1465) оставили истински перли на поетическото твор-
чество. Талантлив поет, надживял вековете, бил Фран-
суа Вийон (между 1431 — 1463), пресъздал по своеобра-
зен начин контраверсите на своето време.
Наред с литературата се развивала и медицината,
тясно преплетена по това време с алхимията. Намирали
се лекари, конто преодолявали запрещенията на Църк-
вата и изследвали анатомията на човека чрез разрязва-
нето на трупове. На основата на натрупания опит била
развивана хирургията.
През XIV в. се оживила историческата проза. Жан
Жуанвил подготвил „История на св. Луи, крал на Фран-
ция". В своите „Мемоари" Филип дьо Комин подлагал
на критика средновековните концепции за управление-
то и отстоявал принципите на централизираната монар-
хия. „Римувана хроника" на Есташ Дешан показва на-
растващото съзнание и самосъзнание на гражданството.
Жофруа Парижки прокарал идеята, според която хора-
та трябва да бъдат оценявани не по техния произход, а
по личните им качества. Ален Шартие изказвал възму-
щението си от разпуснатостта, обхванала средите на уп-
равляващата аристокрация.
Цялата култура на Франция — и литературата, и
историята, и философията, и скулптурата, и архитекту-
рата — била преддверие на следващия действително за-
бележителен етап от нейното утвърждаване, епохата на
Възраждането. Със своите най-добри представители ат-
мосферата на развитото средновековие била преддверие
на Ренесанса и на хуманизма.
399
6. ЦЕНТРАЛИЗИРАНО
АНГЛИЙСКО КРАЛСТВО
През епохата, която изучаваме, кралство Англия
било управлявано от шест династии, определящи вът-
решната и външната политика на страната. Това били
династиите Англосаксонска (1042 — 1066), Норманска
(1066 — 1154), Анжуйска (1154 — 1399), Ланкастърска
(1399 — 1461), Йоркска (1461 — 1485) и династията на
Тюдорите (1485 — 1603), чийто първи представител бил
Хенри VII (1485 — 1509).
Премине ли се от династическия към феноменоло-
гичния принцип на периодизиране на английското
кралство, картината се усложнява. Не би могло да не се
отдели в самостоятелен период краткото управление на
Англосаксонската династия и по-специално на крал
Едуард Изповедник (1042 — 1066), който ликвидирал
владичеството на датчаните и прогонил завоевателите от
страната. Нов етап в историята на Англия настъпил на
28 септември 1Т)6(Г г., когато норманският херцог Вил-
хелм застанал начело на около 15 000 френски и нор-
мански рицари, преплавал Ламанш, разгромил на 14
октомври при Хейстингс армията на англосаксонския
крал Харолд, който паднал убит. Третият период започ-
нал с идването на власт на Хенри II Плантадженет, граф
Анжуйски (1154 — 1189). При неговото управление би-
ли прекратени настъпилите феодални междуособици. В
структурата на английското кралство били включени
домените на Анжуйците: Анжу, Мен, Турен, Пуату, Ак-
витания. Икономическото могъщество на английския
владетел нараснало. Създали се предцоставки за слива-
нето на различните етнически групи — нормани, фран-
цузи, в едно етническо цяло, англосаксонско. През след-
ващите столетия, тринадесетото и четиринадесетото,
настъпили забележителни постижения в селското сто-
панство и градското занаятчийство, в търговията.
Извори. Изворите, въз основа на конто се изучава
историческото развитие на Британския остров през раз-
400
вития феодализъм, могат да бъдат разделени на четири
отделни групи. Една част отразяват аграрните отноше-
ния, друга част — занаятчийската и търговската дей-
ност, трета — политический живот, четвърта — социал-
ните конфликта. Важни сведения за аграрния живот се
съдържат в „Книга на страшния съд“, „Велика асиза",
„Каларендонска асиза", „Манор на абатите Риптон",
„Мертонски статут", „Уестминстърски статут" и др.
Значителен интерес пораждат законодателните актове,
статутите, кралските ордонанси, съдебните протоколи,
манориалните описи и картуларии, папските разпореж-
дания, решенията на църковния съд и пр. За занаят-
чийската и търговската дейност богата информация мо-
же да бъде почерпена от „Статут на работниците", обна-
родван от крал Едуард III през 1349 г., „Закони на Уи-
лям", „Закони на Хенри I", два статута на Парламента
за работниците от 1351 и 1361 г., „Ковчежнически сбор-
ници", „Свитъци на кралската курия", „Разследвания в
абатство „Св. Августин", както и от многобройните це-
хови статути, кралски харти, даряващи градовете с раз-
личии права и привилегии. Неоценими извори са „Глос-
търски статут", „Уинчестърски статут" и др.
Обществено-политическия живот в английското об-
щество, а заедно с него и класовите конфликта са отра-
зени в „История на нововъведенията в Англия" на св.
Анселм Кентърбърийски, „История на английските кра-
ле" на Уилям Мемсбърийски, трудовете на съветника на
крал Хенри И, Хералд Камбрейски — „Описание на
Уелс", „Топография на Ирландия", „Завоюване на Ир-
ландия", „Автобиография", изнасящи интересни сведе-
ния за обществените взаимоотношения и политическия
живот в английското кралство. Първостепенен източ-
ник е „Велика харта на свободите". Знанията се разши-
ряват от „Английска история" на Уилям от Нюбург,
„Лондонска хроника" на Вас, „Хроника" на Ингалф,
„Хроника" на Флоренс Версберски, „Англосаксонска
хроника"и др.
Трактатите на Дънс Скот, Уилям Окам и Джон Уик-
лиф разкриват основните концепции на английски мис-
лители и учени от онази епоха и дават богат материал за
26. История на средновековния свят 401
изучаване равнището на обществената мисъл, на соци-
ално-класовите конфликта, за основните форми на бор-
ба между различните прослойки и групи. Първостепе-
нен исторически извор представляват трактатите на
Джон Уиклиф „За гражданската власт", „За длъжности-
те на краля", „За слугите и господарите", „За богохулс-
твото" и др. Прогремите на селяните, вдигнали се на
борба под ръководството на Уот Тайлър — Майлендска-
та и Смитфилдската, спомагат за изясняване характера
на исканията на революционните селско-плебейски ма-
си за преустройство на обществото.
Икономически живот. Социално-икономическото и
обществено-политическото развитие на Англия през пе-
риода XI — XV в. било тясно и неразривно свързано с
развитието на селското стопанство и градската промиш-
леност, с търговията. В края на краищата подемът в зе-
меделието и занаятите обуславял закономерния възход
на английското общество. Върху тяхното състояние оба-
че голямо влияние оказали няколко основни фактора.
На първо място, в историята на Англия през XI в. реша-
ващ фактор се оказало завоеванието на страната от
франкско-норманските рицари, предвождани от Вил-
хелм Завоевателя (роден 1027 или 1028 — 1087), херцог
на Нормандия. Освен това съществено значение имало
състоянието на природните и географските условия, ко-
нто били разнородни по характер. За разлика от редица
страни на континента, в Англия развитието на парично-
стоковите отношения в селското стопанство протичало
при недостатъчно укрепнали градове. На четвърто мяс-
то, в страната сравнително рано се извършил процесът
на централизация, обхванал целия Британски остров.
Влияние оказали външнотърговските контакти, демог-
рафските процеси и пр. Всички тези фактори сложили
дълбок отпечатък върху общите закономерности на
страната, върху особеностите на нейното историческо
развитие.
Норманско завоевание. През 1062 г. норманският
херцог Вилхелм присъединил към своите владения
графство Мен и една част от именията на Анжуйския
граф. На 28 септември 1066 г.’той застанал начело на
402
15 000 армия нормански, френски и италиански феода-
ли, към конто се присъединили рицари от други страни,
разни авантюристи, жадни за плячка, и нахлулв Южна
Англия. Основания за този голям поход херцог Вилхелм
намирал в известното „Завещание" на английския крал
Едуард Изповедник (1042 — 1066), въз основа на което
се обявил за наследник на овакантения престол. Идейна
опора за осъществяване на своите планове той намерил
в лицето на папа Александър II (1061 — 1073), който
благословил похода, надявайки се да подчини непокор-
ната Английска църква. Херцог Вилхелм бил улеснен
охпревъзходството на своята армия над англосаксонска-
та, от противоречията и борбите между английските
магнати.
На 28 септември 1066 г. херцог Вилхелм, разпола-
гащ с по-добре организирана армия, преплавал Ламанш
и дебаркирал в Южна Англия. На 14 октомври в битка-
та при Хейстингс англосаксонската войска била разби-
та. Рицарите и селското опълчение на крал Харолд,
който заел престола на покойния Едуард Изповедник,
не могли да отблъснат европейските нашественици. В
битката паднал убит и самият крал Харолд. Пътят на
завоевателите към вътрешността на Британския остров
бил открит.
Един след друг, оказвайки мъжествена съпротива,
падали градовете и селата на Англия. Като заобиколил
Лондон, херцог Вилхелм завладял Дувър, Кентърбъри,
Саутуорк, а след това се предал и Лондон. На 25 декем-
ври 1066 г. той бил провъзгласен за крал на Англия под
английското име Уилям I (1066 — 1087), наречен Завое-
вател. Норманските барони разгромили английската ар-
мия, но не могли да покорят населението на Британския
остров, което продължило да оказва съпротива. През пе-
риода от 1069 до 1071 г. избухнали редица въстания
срещу чуждоземните нашественици, в конто взели учас-
тие селяните в Северна и Североизточна Англия. Въста-
нията били смазани по най-безмилостен начин. Хиляди
селяни били избити, десетки градове и села опожарени
и сринати до основи.
Завоевателите установили нова централизирана во-
403
енно-феодална обществена система, изградена чрез пре-
разпределение на земята. Владенията на англосаксонс-
ката аристокрация били конфискувани. Уилям I Завое-
вател включил в своя домен повечето от градовете на
страната, голяма част от обработваемите земи, друга
раздал на духовенството, военната аристокрация, род-
нинй-Гё^си. Феодалите, конто получили имения, дали
на краля клетва за вярност. Това създало условия за
укрепване на централната власт. Йерархическият
принцип „васалът на моя васал не е мой васал", господ-
стващ в редица страни на Европа, в Англия не могъл
да бъде приложен. Поради централизацията, установе-
на чрез системата на поземлената собственост, феодал-
ният имунитет не могъл да намери приложение. Свобо-
дите и привилегиите, конто получили най-големите
графове и висшите духовни лица — правото да провеж-
дат съдебни дела в своите имения и пр., имали ограни-
чен характер. Калят упражнявал контрол, противопос-
тавил се на децентралистичните тенденции, ликвиди-
рал сепаратизма.
За по-нататъшното развитие на феодалните отноше-
ния важно значение имало описанието на земите, извър-
шено по разпореждане на краля през 1086 г. в цялата
страна. Описите, конто направили кралските пълно-
мощници, били извършени в резултат от показанията
на собствениците, дадени под клетва. Записани на пер-
гамент, текстовете били наречени от населението „Кни-
га на страшния съд". В книгата била упомената точно
собствеността на земите — на краля, на графовете, абат-
ствата, църквите. Характерно е това, че голяма част от
полусвободните и свободните селяни били записани като
вилани, т.е. поземлено зависими.
Провеждайки описите, кралят целял да установи
материалното състояние на своите васали, за да ги обла-
га със съответен данък. Освен това, установявайки раз-
мерите на тяхното имущество, той могъл да определи и
данъците, с конто облагал населението. Това обяснява и
недоволството на широките слоеве от населението от
преброяването. Били разширени формите на феодалната
зависимост.
404
Аграрии отношения. Според „Книга на страшния
съд" населението в Англия възлизало на около 1,5 млн.
души. Приема се, че около 95 % били селяни, а 5 %
граждани. Основното занятие на населението било земе-
делието, след него се нареждало скотовъдството, по-спе-
циално овцевъдството.
Според „Книга на страшния съд" компактната част
от селяните образували виланите, собственици на пар-
цел земя в размер на 30 акра. Виланите изпълнявалц
задължения под формата на отработна рента, натурални
и парични данъци, предоставяни на земевладелеца —
лорда. След тях се нареждали т.нар. бордъри, зависими
селяни, разполагащи с парцел земя 7 — 10 акра. Те ня
мали социална база, не разполагали със самостоятел-
ност, поради което през XII в. в основни линии се смеси;
ли с виланите. Наред с виланите и бордърите в английс-
кото село ит^ало и една трета категория — котъри, мало-
имотни селяни, държатели на малки парцели земя (2 —
3 акра). Средства за препитание те добивали чрез прак-
тикуването на допълнителни занаяти — ковачество,
дърводелство и др. Сервите били най-онеправданата со-
ццална трупа зависими селяни. Понеже не разполагали
със земя, те изпълнявали най-груби и тежки задълже-
ния в дворовете на земевладелците.
Развитие на градовете. В сравнение с Франция и
Германия градовете в Англия възникнали по-късно,
развили се по-бавно. В „Книга на страшния съд" са отбе-
лязани около 100 града. От края на XI в. до 1307 г. се
увеличили от 100 на 278, а през 1377 г. те наброявали
не повече от 300. По броя на населението английските
градове били по-малки, отколкото на континента. Насе-
лението на големите селища не надминавало 10 000 ду-
ши. По начало градовете на Англия били свързани с
вътрешния пазар, докато Лондон, Бристол, Лин и някои
други — с външния.
KjiKTo и в другите страни на Западна Европа, заная-
тите образували основата на живота в’градовете. Много
важна роля играела и търговията.
В резултат от разширяване връзките с континента
били създадени необходимите възможности за оживява-
405
не на външната търговия. Понеже Уилям Завоевател се
оженил за графиня от Фландрия, бил даден значителен
тласък на английско-фландърската търговия, покрови-
телствана от краля. Много важно значение имали и тър-
говските контакта с Германия и по-специално с гр.
Кьолн.
Английските градове, ос^бено Лондон, Дувър, Кен-
търбъри, Норич, Нотингам, Бъкингам, Колстър, Окс-
форд, Хентингтън, Бристол и др., се превърнали в сре-
дища на активна занаятчийска и търговска дейност. На-
селението им нараствало, увеличавало се с нови жители,
избягали от селата. Откачало търговците изнасяли въл-
на, а след това Платове, зърнени храни, желязо, олово,
калай и др.
В тясна връзка с разпространяването на лихварския
капитал, проникващ от Италия, Южна Франция и дру-
ги страни, в Англия възникнало и се развило кредитно-
то дело. В резултат от изостряне на противоречията
между местния и чуждестранния лихварски капитал за-
почнало преследване на евреите. През 1290 г. Парла-
мента взел решение за изгонване на около 16 000 евреи
от Британския остров.
Както в другите страни на Европа, тъй и в Англия
градовете станали центрове на социални борби. Понеже
голяма част от селищата се развивали върху земите на
краля, борбата между гражданите и сеньорите не взела
остър характер. Английските градове обективно подкре-
пили обединителните усилия на кралския дворец и спо-
магали за централизацията на страната. По-късно те
обаче изоставили краля и се влели в движението на фе-
одалните магн^ц^за формирането на Парламента, въз-
никнал през/1265 година.
ПолитичКц;о/развитие. Наследниците на крал Уи-
лям Завоевател, неговите синове, следвайки политичес-
ката платформа на своя баща, продължили да громят
съпротивата на англосаксонската аристокрация, да за-
душават недоволството на селяните. Крал Хенри I (1100
— 1135) изградил съдебната система, финансовата
служба. При крал Стефан Блуаски настъпил период на
междуособици. Положението на короната се заздравило
406
при крал Хенри II Плантадженет (1154 — 1189), който
включил в граничите на Англия“Нормандия, Анжу, Пу-
атуГТурёй, а също така и Аквитания. Опршгтта феодал-
ната-аристокрация, той започнал завладяването на Ир-
ландия, в която по това време господствали родовооб-
щинни порядки.
Във вътрешнополитическо отношение Хенри II под-
копал мощта на феодалните магнати, разрушил към 300
техни замъци. По-силата на съдебната реформа, която
провел, Кралският съд се превърнал във висшсъдза се-
ньорите. Краяскитедо^оди били увеличени. Дроведеца
била и военна реформа. Създала се възможност служба-
та на феодалите да бъде откупувана чрез т.нар. „Щито-
ви пари". Били наемани рицари, за да служат в кралс-
ката армия. Влиянието на крупните феодали намаляло,
нараснала ролята на краля. Народното опълчение било
възстановено.
Крал Хенри II влязъл в конфликт с Църквата. В
стремежа си да подчини духовенството той се опитал да
ограничи господството на папския престол в Англия.
През 1164 г. на събора в Кларендон били приети извест-
ните постановления, по силата на конто духовните ли-
ца, извършилр црестъпления. да бъдат подвеждани под
отговорност и изправяни пред-КраЛския сЪДт ^ентърбъ-
рийският архиепископ Томаё Бекет, подкрепян от папа-
та, епископата и някои барони, ги отхвърлил. Започна-
ла ожесточена борба. Архиепископ Томас Бекет бил
убит. В отговор на църковните реформи на краля папата
заплатил ХенрйТТ с отлъчване. За да запази престола
си, кралят трябвало да се покае публично за извърше-
ния грях.
Синът на крал Хенри II, Джон Безземни (1199
1216), обявил оезйё^спективна война на Франция, в ко-
ято претърпял поражение. Франция зав л адяла Норман-
дия, Анжу, Турен и някотт територии на Пуату. Недо-
волството на бароните нараснало. Засилили се и антифе-
одалните настроения на селяните и градския плебс, по-
родени от увеличаването на налозите.
Във връзка с назначаването на архиепископ на Кен-
търбъри възникнал остър конфликт с папския престол.
407
Папата наложил над Англия интердикт. Крал Джон
Безземни бил отлъчен от Църквата. Изолиран' от фео-
далната аристокрация, която престанала да му се подчи-
нява, кралят, останал без престол, се видял принуден да
положи клетва за вярност пред папа Инокентий III
(1198 — 1216). През лятото на^121^>. бароните се вдиг-
нали на въстание. Разбунтуваните магцати съставили
специален документ — Велика харта на свободите и я
поднесли на крал Джон Безземни да я подпише.
По същество Великата харта на свободите представ-
лявала своеобразен манифест на монархията, изразяващ
интересите на едрата феодална аристокрация — лордо-
вете, бароните. В нея се правят известии отстъпки на
рицарите, търговците и градовете. На първо място в
хартата е включено задължението кралят да се откаже
от всякакви произволни и несправедливи искания от ба-
роните, рицарите и търговците; исканията му трябвало
да бъдат в съгласие с обичаите. Фигурирало и задълже-
нието да се осигури свобода на Английската църква.
Великата харта на свободите въвеждала общи мерки
и теглилки, задължителни за цялатй страна. Освен това
в нейните статии се потвърждавали правата, привилегии
ите и свободите, дадени на градовете и по-специално на
Лондон. Според 20-та статия фрихолдърите, свободните
хора, получавали право на защита от злоупотребите на
държавните чиновници, гарантирала се тяхната непри-
косновеност. В същата 20-та статия се забранява да се
отнемат от виланите по съдебен ред добитък и оръдия
на труда. Чуждите търговци могли да пристигнат и пре-
бивават свободно в страната. Хартата потвърдила пъл-
ното безправие на зависимите селяни.
Кралят се лишавал от правото да налага нови по-
Г винности и задължения без съгласието на феодалите.
Щитовите пари и субсидиите той могъл да получава са-
мо чрез одобрението на общото събрание в кралството.
Кралят се задължавал да осигури правилен съд за всич-
ки. Кралските съдии се лишавали от правото да искат
редовни припаси от населението. Налаганите глоби не
трябвало да надминават състоянието на осъдения, за да
не се лишава от средства за съществуване.
408
Великата харта на свободите не била осъществена,
понеже следващата 1216 г. крал Джон Беввемни почи-
нал. При управлението на Хенри III (1216 — 1272) про-
тиворечията между враждуващите групировки се изост-
рили. Сключвайки брак с принцеса от Прованс, кралят
снабдявал с поземлени имения френските аристократи,
конто пристигнали в Англия и породил недоволството
на английските барони. В знак на протест английските
магната се събрали през 1258 гТв Оксфорд на конгрес.
Там били създадени т.нар. „Оксфордски провизии", спе-
цифична конституция, укрепваща властта на бароните.
Възникнал Парламентът. В неговите заседания взимали
участие както бароните, тъй и гражданите и рицарите.
По-късно в него се оформили две палата. Едната палата,
наречена горна, включвала лордовете, другата, долна,
обхващала общините.
Върху историческото развитие на Англия неблагоп-
риятно отражение дала гражданската война, избухнала
през 1263 г. и загаснала 1267 г. Тя била породена от
противоречията между рицарите, свободните селяни и
гражданите, възглавявани от Симон дьо Монфор, от ед-
на страна, и олигархията, едрите феодали с краля, от
друга. Симон дьо Монфор разгромил Хенри III в битка-
та при Люис през 1264 г., пленил краля и неговия нас-
ледник и взел властта в свои ръце, но положението не се
променило. В борбата, която продължила, се включили
широките селски маси и градските занаятчии. Изпла-
шени, една част от бароните се съюзили с краля. Симон
дьо Монфор бил убит и крал Едуард I (1272 — 1307)
свикал Парламента, за да реши назрелите въпроси. Ут-
върдила се парламентарната форма на управление, но
социалните противоречия не били изгладени, а продъл-
жили да разтърсват английското общество.
Антифеодално движение — фактори и предпостав-
ки. В резултат от по-нататыпното развитие на парично-
стоковите отношение манорът, феодалното владение, за-
почнал да се разлага. Натуралната рента постепенно би-
ла заменена с паричнйг лордовете извършили т.нар. ко-
мутация. Сравнително по-бързо протачала комутацията
в северозападната и голяма част от централните терито-
409
рии на Британский остров, където било развито овце-
въдството, а в югоизточните земи, където се разпростра-
нило зърнопроизводството, налагането на паричната
рента се извършвало общо взето по-бавно. Новите об-
ществени отношения трудно изтласквали старите тради-
ции, свързани с натуралната форма на експлоатация в
именията на едрите собственици и в земите на абатства-
та и църквите.
И* Въвеждането на комутацията се отразило различно
сред различните слоеве на населението: докато богатите
селяни, конто били свързани с пазара, имали интерес от
нея, бедните селяни, конто не могли да се снабдят с па-
ри, се отказали от паричната рента и предпочитали на-
туралната и трудова форма на зависимост. Увеличаване-
то на паричната рента водело до влошаване на положе-
нието на селяните и до засилване на недоволството им.
Лордовете продължавали да заграбват пустеещи земи,
пасища, а в някои случаи и ниви на бедняците.
Процесът на обезземляването нараствал и се задъл-
бочавал. Това водело неизбежно до изостряне на социал -
ните противоречия, до нарастване на недоволството.
Върху живота на селското население се стоварила и
чумната епидемия. През 1348 г. Британският остров
бил връхлетян от „Черната смърт“, покосила една трета
част от населението. Катастрофално намалял броят на
селскостопанските работници и на занаятчиите, на тру-
довите хора. Нямало достатъчно работна ръка. Дребните
земевладелци, конто разчитали на труда на волнонаем-
ните работници, изпаднали в тежко положение. Пред
сериозни затруднения се оказали и цеховите майстори.
През 1349 г. крал Едуард III (1327 — 1377) издал ордо-
нанс, с който задължил безимотните мъже и жени, не
по-възрастни от 60 години, да работят като наематели
срещу заплащане. През 1351 и 1361 г. Парламенты из-
дал статути, с конто потвърдил кралския указ. В също-
то време статутите предвиждали най-сурови наказания
за онези, конто напускали работа. Глобявани били и
собствениците, конто плащали по-високи заплати на ра-
ботниците.
Феодалното законодателство, уреждащо въпросите
410
на работниците, засилило недоволството на онеправда-
ните и спомогнало за изостряне на класовата борба. Ед-
на голяма част от лордовете възстановили натуралната
рента и изоставили паричната. Това засегнало както се-
лото, тъй и бедняците от градовете. Възтържествувала
феодалната реакция. Пораженията, понесени от Англия
през 60-те и 70-те години на XIV в. изправили правител-
ството пред необходимостта да предложи на Парламента
да въведе нови данъци.
При управлением на.крал-Едуард III аадочналаСто-
годишната война с Франция |^3}7 — 1453). Както ви-
дяхме, тя пламнала в резултат от териториалните конф-
ликта между френската и ангЯййската корона за някои
територии. Английските аристократи искали да си въз-
становят владенията в Нормандия и Анжу, а френските
— да изтласкат англичаните от Акйитания. ДвеТе Д^р-
жави протягали ръце към богатствата на Аквитания.
Сблъскали се претенциите на двете враждуващи страни
и за Фландрия, станала ябълка на раздора. Династичес-
ките съображения също така усложнили обстановката.
Самият крал Едуард III бил по майчина линия внук на
френския крал Филип IV Красиви и след прекратяване
управлението на династията на Капетингите през 1328
г. по права линия изявил претенции за френската коро-
на. Издигането на Филип VI Валуа (1328 — 1350) за
крал на Франция дало непосредствен повод за нахлува-
нето на английската армия във Франция.
Първоначалните успехи след победите при Слайс
през 1340 и при Креси през 1346 г., а след това и при
Пуатие през 1356 г. поставили Франция пред тежки из-
питания. Войната продължила с променлив успех. След -
като траялй 116 години, тя приключила на 19. X. 1453
г., когато английската армия капитулирала при Бордо.
Победила френската корона. В хода на завършека на
войната английският крал загубил през 1441 г. Шам-
пан, през 1450 г. Мен и Нормандия. Англия смогнала да
запази само Кале, като го запазила до 1558 г. Англия
излязла от войната с изтощени жизнени ресурси.
През 1377 г. при крал Ричард II (1377 — 1399) Пар-
ламентът взел решение да въведе поголовен данък, за-
411
дължаващ всеки мъж и жена на 14 години да плаща то-
зи данък. Данъкът, който засегнал многолюдните се-
мейства» породи^ мощна вълна на недоволство.
През 1381 г. английското селячество се вдигнало на
въстание. Въстанието било предшествано от проповед-
ническата дейност на Джон Уиклиф (1320 — 1384). В
своите трудове, както и в проповедите, конто произна-
сял, Уиклиф отхвърлял господството на католическата
църква и папския престол. „Кралят е получил своето
кралство непосредствено от Бога — казвал Уиклиф, — а
не от папата". Професорът осъждал богатствата на като-
лическата църква, култа и духовенството. Превеждайки
Библията на английски език, той отстоявал идеята за
извършване богослужението на английски език. По та-
къв начин той дал тласък за развитието на английската
национална култура.
Антипапската дейност на Дж. Уиклиф и неговите
последователи имала важно политическо значение в жи-
вота на Англия. Като се има предвид, че английската
общественост се отнасяла отрицателно към папския
престол особено през периода на т.нар. „Авиньонски
плен на папите", може да се разбере идеологическата
целенасоченост на борбата срещу папския престол. Пар-
ламента издал специален статут за забрана на църков-
но-съдебните функции на папския двор в Англия. Въз-
действието на Уиклифовото учение нараснало. Неговите
поцледователи, наречени лоларди, осуждали крепостни-
чеството в различните му форми и призовавали за пре-
устройство на обществото. В това отношение особена ак-
тивност проявявал народният проповедник Джон Бол.
„Мои скъпи приятели — казвал Дж. Бол, — положени-
ето в Англия няма да стане по-добро дотогава, докато
всичко не стане общо, когато няма да има ни васали, ни
лордове и всички различия между хората бъдат унищо-
жени, когато лордовете престанат да господаруват над
нас."
Заловен и изпратен в затвора за своите революцион-
ни възгледи, той бил освободен от въстаналите селяни
през 1381 г. в Кент и се включил в борбата против фео-
далната обществена система. Като един от ръководите-
412
лите на въстанието, Дж. Бол се борил за премахване на
социалните неправды, против социалното неравенство.
Въстанието, избухнало през 1381 г. в графство
Есекс, югоизточна Англия, обхванало графствата Кент,
Съфолк, Норфолк и заляло общо 25 графства. Признат
ръководител на вдигналите се на борба селски маси бил
Уот Тайлър, селянин по произход, зидар по професия,
добър познавая на военното дело. Срещу Лондон се вдиг-
нали основните отряди на въстаниците, начело с Уот
ТайлърГЛж- бол и Джек Строу. Атакували от юг бун-
товниците от Кент, а от североизток — революционните
подразделения от Есекс. Преминавайки през моста, се-
ляните навлезли в столицата и я завладели.. Започнала
сурова, но справедлива разправа с представителите ца
феодалната аристокрация. Министрите на краля били
избити. Затворите в Лондон били сринати до основы.
Разрушен бил дворецът на Ланкастърския херцог, а съ-
дебният архив — изгорен.
На 14 и 15 юни селяните се срещнали с краля и
представили последователи?) С'Й’ОИТё програми: Майленд-
ска (Есекска) и Смитфилдска (Кентска). Майлендската
програма, умерената, предадена на краля на 14 юни,
включвала четири основни искания: първо, отмяна на
крепостното право; второ, амнистия за въстаналите се-
ляни; трето, установяване свобода за търговията в стра-
ната, и четвърто, въвеждане евтина арендна такса за зе-
мята, не по-голяма от 4 пенса за I акър земя.
Майлендската програма имала умерен характер и
узаконивала интервенте на богатите селяни, конто про-
извеждали за пазара. Наистина, в нея било включено
искане за отмяна на крепостното право, но не съдържа-
ла призиви срещу феодалния строй като социална систе-
ма. По тази причина кралят изразил съгласие да изпъл-
ни исканията на селяните
Принципите на Смитфилдската програма, издигна-
ти на 15 юни, при второто посещение при краля, имали
по-революционен характер. „Всички отделены за ползва-
не'ТГЖЗПЬ'Чй’ТёЛНб 6Т СёПЬОрите горски и водни терито-
рии — се казва в програмата — трябва да станат общо
достояние, за да може както богатите, тъй и бедните
413
(J
навсякъде свободно да ловят риба, да ловуват за зверове
във всички гори и да гонят зайци във всички ливади...
Правата на сеньорите трябва да бъдат отнети и да бъде
установено равенство за всички, освен за краля. Нами-
ращото се в разпореждането на монасите, настоятелите
на енории, викарии и други църковни люде имущество,
трябва да бъде отнето от тях и разпределено между ено-
риашите. В Англия трябва да има един епископ и един
прелат, и всички земи и имущества на епископите и
прелатите трябва да бъдат отнети и разпределени между
общините."
Както се вижда, Смитфилдската програма изразя-
вала интересите на бедняците и обосновавала идеята за
премахване на крепостното право, експлоатацията и не-
равенството. Кралят изразил привидно съгласие да
удовлетвори програмата на селяните. Мерът (кметът)
на Лондон обаче вероломно убил в двореца У. Тайлър.
Бунтовниците, останали без ръководител, били прого-
нени от столицата, а въстанието — смазано. Наказател-
ните експедиции, изпратени в графствата, избивали
безпощадно селяните, вдигнали се на борба за социална
справедливост. Съпротивата продължила през цялата
година.
Макар и разгромено, въстанието от 1381 г., пред-
вождано от У. Тайлър, изиграло важна роля в истори-
ческото развитие на английския народ. Мощният рево-
люционен тласък на бунта, бушувал през следващата
1382 г. и след нея, разтърсвал основите на феодалната
обществена система. Изплашени от размаха на револю-
цията, лордовете били принудени да правят отстъпки.
Феодалните отношения били под копани. „В Англия —
пише Маркс — крепостната зависимост изчезва факти-
чески в края на XIV столетие".
Въстание на Джон Кейд. Това въстание било породе-
но от редица причини. Преди всичко върху неговото из-
бухване оказали влияние пораженията, нанесени на Ан-
глия в Стогодишната война, както и тежките налози
върху населението, наложени от династията на Ланкас-
търите и по-специално от Хенри VI (1422 — 1461). Не-
доволството било засилено и от политическия кризис,
414
разтърсил страната, от феодалната анархия, от произво-
дите на бюрокрацията, от злоупотребите на данъчните
чиновници. Социалните противоречия взели най-остри
форми в Южна Англия, където господствали сравнител-
но по-развити икономически отношения.
Въстанието избухнало пре 450 г. под ръководство-
то на Джон Кейд, васал на Йоркския херцог, богат фри-
холдър, който притежавал значителен военен опит.
Пламнал в края на май в графство Кент и обхванал
графствата Съсекс, Съри и др., бунтът привлякъл под
своите знамена не по-малко от 40 000 души. Движеща
сила на въстанието били селяните, най-експлоатирани и
недоволни от господстващите обществени отношения,
ратаите и градските калфи. В хода на борбата се присъ-
единили голям брой рицари и много граждади, kquto
издигали искания за промяна в установения строй, за
подобрение на положението. На 2 юни 1450 г. револю-
ционните маси влезли победоносно в Лондон и пристъ-
пили към изпълнение на програмата си, формулирана в
Манифеста, написан от Дж. Кейд, както и в „Жалби на
община Кент".
Крал Хенри VI, изплашен от гнева на масите, избя-
гал от столицата. Заловените кралски съветници, вклю-
чително и мерът на гр. Лондон, били екзекутирани.
Въстаниците отправили искания за въвеждане на ред в
централните и местните органи на управлението, за
ликвидиране на производите на властта. Под формата
на борба за възстановяване правата на краля, ограниче-
ни от лордовете и бароните, бунтовниците по същество
се стредеели да ограничат политическите привилегии на
едрите аристократи. Отправено било искане за ликвиди-
ране на реакционното законодателство, лишаващо ра-
ботниците от права. В програмата на бунта била вписана
специална точка за включване на Йоркския херцог в съ-
вета на краля.
Изплашено от размаха на въстанието, правителство-
то било п^инудено да отстъпва. Архиепископът на
Йорк, който бил канцлер на кралството, обещал на бун-
товниците амнистия, ако напуснат Лондон и се завър-
нат по домовете си. Когато въстаниците започнали да
415
излизат от града, властите на_Лондон, подпомогнати от
кралската армия, ги нападнали и прогонили. Смъртно
ранен, Дж. Кейд бил заловен, по пътя за Лондон почи-
цал. След неговата смърт въстанието било разгромено.
• Война на Червената и Бялата роза. След смазването
на въстанието, възглавявано от Дж. Кейд, противоречи-
ята между феодалната аристокрация се изострили в
крайна степей. Те намерили израз в борбата на власт
между двете династии, борещи се за кралския престол
— на Ланкастърите и Йорките. Поради това, че върху
герба на Ланкастърите розата била червена, а на Йорки-
те — бяла, войната, когато вапочнала, била наречена
война между Бялата и Червената роза.
С известии прекъсвания войната бущувала три десе-
тилетия: пламнала 1455 и приключил.11485 г Зад Лан-
кастърите се народили най-крупните «кидали на Север-
на Англия, а зад Йорките — феодалите от южните и из-
точните територии, конто били отстранени от власт от
Ланкастърите. Едните, феодалите от Югоизтока, се
нуждаели от силна кралска власт, която да ги подпома-
га в придобиването на нови богатства, другите, аристок-
ратите от Севера, искали да запазят своята независи-
мост.
Борбата между враждуващите групировки протича-
ла ожесточено и кръвопролитно. Поради заболяването
на крал Хенри VI през 1455 г. за регент на Англия бил
обявен херцогът на Йорк — Ричард, но Ланкастърите го
отстранили, а по-късно в едно от сраженията го убили.
Върху отрязаната му глава била поставена книжна ко-
рона и изложена на една от крепостните стени в гр.
Йорк. Съотношението на силите обаче се променяло.
През 1461 г. синът на падналия Ричард — Едуард, разг-
ромил армията на Ланкастърите и завладял Лондон.
Крал Хенри VI бил изпратен в затвора-крепост Тауър и
Едуард IV (1461 — 1483) заел престола.
Недоволни от настъпилата политическа промяна,
през 1470 — 1471 г. Ланкастърите организирали прев-
рат за връщане на престола на затворения крал Хенри
VI, но опитът им излязъл неуспешен. Едуард IV успял
да разгроми заговорниците, да залови излезлия от Тау-
416
ър заточеник и да го убие. Режимът, установен след то-
ва в Англия, имал деспотически характер. Крал Едуард
IV управлявал самостоятелно, изолирал Парламента -и
взел в ръцете си законодателната и изпълнителната
власт. Принуждавал градовете да му предоставят задъл-
жителни заеми, а феодалите — „доброволни подаръци".
Създавайки условия за развитие на промишлеността и
търговията, той забранил износа на сурова доброкачест-
вена вълна. Сукнарството разцъфтяло. Английските
сукна били изнасяни в Нидерландия и италианските
градове.
Братът на Едуард IV, Ричард III (1484 — 1485), кой-
то се разпоредил след смъртта на Едуард да бъдат убити
малолетните му синове, за да заеме престола, настроил
срещу себе си бароните от графство Йорк и защитници-
те на Ланкастърската династия. Започнала борба.
Пламнало въстание. На 22. VIII. 1485 г. в битката при
Босуърт Ричард III бил убит. Кръвопролитната война
между Червената и Бялата роза завършила. За крал бил
издигнат Хенри VII (1485 — 150Ь), родоначалник на ди-
настията на Тюдорите. В резултат от брака, който склю-
чил с дъщерята на Едуард IV — Елизавет, той факти-
чески обединил партиите на Ланкастърите и Йорките.
Създаден бил единен герб за двете групировки. Новият
владетел укрепил кралската власт. Централизираната
английска държава се стабилизирала. Социална опора
на монархията била новата аристокрация. Създали се
предпостав1£д за утвърждаване на английския абсолю-
тизъм.
Зараждане на английската нация. Развитието на со-
циално-икономическите и обществено-политическите
отношения през XIV — XV в. обусловило прерастването
на английската народност в нация. Единният англосак-
сонски пазар и централизацията йа държавата наложи-
ли заличаването на езиковите различия и налагането на
единен английски език._Френският език, на който се го-
ворело в кралския дворец, бил изоставен. Латинският
език на католическата църква продължил да се употре-
бява, но в богослужението и в университетите.
Наистина, още крал Хенри III трябвало\^£/се обръ-
27. История на средновековния свят 417
ща към населението на Британским остров на английс-
ки език, по-специално на лондонски диалект. По-късно,
през 1362 г. крал Едуард III издал разпореждане съдеб-
ните дела да бъдат разглеждани на английски език, по-
неже „френският език е твърде малко известен'*, но род-
ният език на англосаксите — английският — се нало-
жил окончателно през втората половина на XIV в.
Английският литературен рзик бил оформеп ? про
изведенията на Джон Уиклиф и Джефри Чосър, за£еле^.
жителей поет, автор на значително творчество. Важно
значение за по-нататъптноур^ развитие на англиискйя
език имало превеждането на Библията от латински на
английски език. Произведенията на Цицерон, Верги-
лий, Овидий, Езоп били преведени и разпространени в
Ан гл ия._В историята на литературата влязло творчест-
вото на илям Ленглънд, талантлив поет на селото.
Формирана била нова английска душевност, бит и кул-
.
Културно развитие. През новия етап, в който нав-
лязло английското общество след норманското завоева-
ние, в страната се засилило френското влияние. Френс-
кият език се превърнал в официален език. Употребява-
ли го в съда, Парламента, учебните заведения, с него си
служела и управляващата аристокрация. Преселниците
от континента също така говорели на своя език. Англо-
саксите употребявали англосаксонски, който бил техен
майчин език. Латинският език бил в употреба в богослу-
жението и в практиката на Църквата. По такъв начин в
живота и в литературата се употребявали три езика. На-
учни трудове по традиция се пишели на латински,
включително и исторически хроники. Рицарската пое-
зия се създавала на френски. Едва през XIII — XIV в.,
когато възникнала английската нация, официален език
станал английският.
На Латински език били написани редица историчес-
ки произведения: „История на нововъведенията в Анг-
лия“ на Бадмер Кентърбърийски, „Делата на английс-
ките крале" на Уилям Мемсбърийски, „История на анг-
лите" от Хенри Хентингтънски. Голямо значение имали
произведенията на Хералд Камбрейски „Автобиогра-
418
фия“, „Топография на Ирландия", „Описание на Уелс“.
Това били основополагащи трудове, конто очертавали
направления в развоя на хуманитаристиката. „История
на бритите" на Халфрид Монмаутски притежава не само
историческа, но и белетристична стойност. Уилям от
Нюбург оставил „История на англичаните", описваща
събитията от 1066 до 1198 г. Йоан Солсбърийски под-
готвил прочутото си произведение „Поликратикус. За
развлеченията на придворните и пътищата на филосо-
фа", едно великолепно описание на бита и нравите на
аристокрацията. Ценна е и незавършената му „История
на папите".
Англия се превърнала в едно от средищата на обра-
зованието в Европа. Още през втората половина на XII
в. започнало откриването на университети. През 1169 г.
възникнал Оксфордският университет, 1209 — Кемб-
риджският. В тях се развивала схоластическата наука,
а по-късно през епохата на Възраждането разцъфтяла
хуманистичната мисъл. В Оксфордския университет
преподавал бъдещият архиепископ Робърт Гросетест
(ок. 1175 — 1253), коментатор на Аристотел. Иегов уче-
ник и последовател бил Роджър Бейкън (ок. 1214 —
1294). Професор в Оксфордския университет бил друг
голям мислител на епохата, Дънс Скот (ок. 1265 —
1308).
В своите произведения Р. Бейкън се наложил като
предвестник на експерименталната наука. Като разг-
леждал трите източника на познанието: авторитет, ра-
зум и опит, той ограничавал ролята на авторитета и го
обявявал за недостатъчен, ако в своя подкрепа не прив-
лече аргументите на разума. Оригинален мислител, той
призовавал да се изучава природната действителност и
заключенията да се подл агат на проверка. Изучавайки
оптиката, той предсказал откриването на очилата, те-
лескопа и микроскопа. Роджър Бейкън се надявал да
бъдат приведени в движение корабите без помощта на
гребци. Той приготвял рецепти за правене на барут.
Другият представител на схоластиката, Д. Скот, бил
член на францисканския орден. Голям мислител, той
признавал зависимостта на разума от волята. Дънс Скот
419
развивал идеите на номинализма във философията. Не-
гово откритие представлява понятието „интенция",
„умопостигаем вид". Развивайки математическата логи-
ка, той обосновал максимата: „От неистината следва
всичко".
През следващите столетия — четиринадесетото и
петнадесетото, в английските университети проникнали
идеите на хуманизма и промените, исканията за рефор-
ми. В Оксфордския университет Уилям Окам (1300 —
1350) развивал тенденциите на номинализма. Отстоя-
вайки тезата за познаваемостта на обективния свят, той
поддържал, че познанието се развива чрез усещанията,
но започва с опита. Уилям Окам поддържал, че Божие-
то битие не може да бъде доказано с аргументи на разу-
ма, поради което се базира на вярата. Учението му било
обявено за еретическо и през 1327 г. папа Йоан XXII
(1316 — 1334) го отлъчил от Църквата. Учението на фи-
лософа било забранено.
Друг голям учен в Оксфордския университет бил
Джон Уиклиф (1320 — 1384), последовател на девног-
ръцкия философ Платон. Неговата общественополити-
ческа теория изключвала идеята за непогрешимостта на
папата, приемал, че глава на Църквата трябва да бъде
кралят, а не папата. Джон Уиклиф учел, че духовната
власт трябва да се откаже от земите, конто владев. Уче-
ният теолог поддържал, че култът към светците и про-
дажбата на индулгенции противоречу на християнското
учение. Той намирал, че посредством „преосъществява-
нето" хлябът и виното не могат да се превърнат в тяло и
кръв на Иисуса Христа. Понеже смятал, че вярващите
християни трябва сами да четат Библията, той я превел
на английски език. Това било свързано с разбирането
му, че Библията е единственият източник на вярата.
Схващането му, че Църквата и папството нямат права
над Англия и не трябва да вземат десятък отговаряло на
политиката на краля и магнатите. При тези възгледи
Дж. Уиклиф бил осъден като еретик. Вселенският цър-
ковен събор в Констанц през 1415 г. осъдил учението на
английския теолог като еретическо, а книгите му тряб-
вало да бъдат предадени на изгаряне. Не попаднал на
420
кладата поради обстоятелството, че по време на Стого-
дишната война папата заел профенска позиция, поради
което влиянието му на Британския остров било ограни-
чено. В защита на ересиарха застанал кралят.
Промените, конто настъпили в обществения живот,
създали условия за проникването и разпространяването
на хуманизма. Засилил се интересът към античните пи-
сатели. В началото на XV в. четири гилдии в Лондон ор-
ганизирали преписването на книги за масова продажба.
Разширила се практиката да бъдат създавани частни
библиотеки. Наред с писането на трактатите в мерена
реч, започнало тяхното съставяне в проза. Това спомог-
нало за по-нататъшното усъвършенстване на литератур-
ния английски език. Уилям Кекстън (1422 — 1491),
преводач и книгоиздател, въвел книгопечатането. През
1477 г. от Фландрия в Уестминстър била пренесена пе-
чатница, която започнала да издава книги на английски
език. Той обнародвал 100 книги. След Уестминстър пе-
чатници възникнали в Лондон и Оксфорд. Печатната
продукция се увеличила: до края на XV столетие в Анг-
лия били отпечатани към 400 книги: теологически, фи-
лософски, исторически, литературни. Броят на читате-
лите нараснал. Научните концепции започнали да влия-
ят на общественото мнение.
Много сериозни успехи достигнала и литературата:
белетристика и поезия. През XII в. на френски език се
появили произведенията на писатели като Вас, Бенуа,
Дьо Сент-Мор, Робер дьо Борон, Мери Френска. Вас из-
дал роман в стихове „Роман за Ру“, в който пресъздал
завладяването на Нормандия, а Робер дьо Барон — сти-
хотворния роман „Иосиф Ариматейски", в основата на
който била претворена легендата за Светил Граал. На
английски език също така започнали да се появяват
различии произведения: „Крал Хор“, „Песен за Хаве-
лок“, „Сър Хавей и Зеленият рицар“. Образът на крал
Артур бил използван за създаване на цяла серия романи
„Артур", „Артур и Мърлин", „Езерният Ланселот". Това
били творби, в конто се пресъздават победите на крал
Артур, завладял с меч в ръка множество земи. Томас
Мелъри (ок. 1417 — 1471), талантлив поет, събрал сю-
421
жетите за крал Артур и ги обобщил в творбата „Смърт-
та на крал Артур", отпечатана в печатницата на У. Кек-
стън 1485 г. „Смъртта на крал Артур" придобила огром-
на популярност и стенала най-търсената книга. Сюже-
тът за крал Артур раздвижил перата на творци от ранга
на Е. Спенсър, Дж. Милтън, Р. Саути, У. Скот, А. Тени-
сън, У. Морис и др.
През XIV в. се появили множество нови творци. Уи-
лям Ленглънд (ок. 1300 — 1400) написал „Видение за
Петър Орача", Джон Хауър — „Гласът на викащия".
Джефри Чосър (1340 — 1400), талантлив поет, конто
достигнал нови висоти в английската литература, съз-
дал обширно и многообразно творчество. Неговите „Кен-
търбърийски разкази" представляват едно от най-талан-
тливите произведения не само в Англия, но и в Европа.
През XIV — XV в. възникнали поредица балади.
Мотивът за Робин Худ послужил за създаване на мно-
жество произведения: „Малка песен за Робин Худ", „Де-
лата на Робин Худ" и др. С лирико-драматично съдър-
жание са пропити баладите „Две сестри", „Чайл Уо-
търс", „Жестокият брат", „Лейди Изабел" и др.
Литературните произведения, достигнали до мно-
жество читатели, формирали нов естетически вкус, нова
душевност, хуманистично мислене.
През XI — XII в. в Англия получил развитие роман-
ският стил, моделиран след норманското нашествие
през 1066 г. Храмовете, конто били построени в Норидж
и Уинчестър, снабдени с трансепти и големи кули, пред-
ставляват значително постижение на култовата архи-
тектура. Замъкът Тауър в Лондон, с неговите кулооб-
разни върхове носи своеобразна стилистика, рядка, уни-
кална по своя замисъл и реализация. Получила прием и
готиката. Нейни най-добри завоевания представляват
катедралите в Дарем, Кентърбъри, Линкълн, Солсбъри,
Йорк, Уелс. Уникално постижение е и Уестминстърско-
то абатство в Лондон.
Строителството на храмове и абатства породило усъ-
вършенстването на миниатюрите, с конто били украся-
вани църквите. Значите л ни естетически качества прите-
жават декоративните дърворезби на фасадите, нервюри-
422
те на сводовете. Рядко красиви постижения отбелязват
стенописите, скулптурните творби, надгробните камъни
с гравюри. През втората половина на XIV в. в храмост-
роителството навлезли редица светски, граждански тен-
денции, конто обогатили култовото изкуство с нови мо-
мента. Връх на архитектурного изящество представила
капелата „Св. Джордж" в Уиндзор, издигната от 1474 до
1528 г. Банкетните зали в колежите започнали да се ук-
расяват по нов начин. Възникнала и се наложила порт-
ретната живопис. Красотата навлязла в тъкачеството. С
рядък естетически вкус започнали да се изработват ко-
вьори, шевици, килими. Напредвало ювелирството. Из-
работвали се изящни предмета от кост.
Заслужава специално отбелязване обстоятелството,
че катедралите и абатствата в романски стил — само
през XI — XII в. по цялата територия на Англия и
Шотландия те наброявали 95 сгради — били изгражда-
ни сравнително продължително време. Монументални-
те кули, конто се издигали в различии часта на култо-
вата архитектура, не отразявали само нарастващата ма-
териална мощ на Църквата, но и повишаването на об-
щата духовна култура на прелатите. Извисявани край
брега на някоя река, обградена с високи дървета, при-
даващи завършеност на градските площади, катедрал-
ните църкви на кралството укрепвали религиозного са-
мосъзнание на различните слоеве от населението: на
лордове и плебс, на фрихолдъри и селяни. Влияела и
тържествеността на вътрешното устройство на храмове-
те: високите ниши, арките, внушителните сводове, сте-
нописите. Самого богослужение, провеждано по внуши-
телен начин, формирало специфична душевност, стил
на мислене.
В Англия готиката навлязла в архитектурата след
като била разпространена във Франция. За разлика от
френските катедрали, английските били строени на
сравнително по-обширни площи. На Британския остров
кулите били изграждани по-уравновесено. Храмовете
придобили по-земен характер. От XIV в. насетне готи-
ческите сгради започнали да се украсяват: западните
фасади получили по-разгърнат вид, сводовете станали
423
по-широки, стъклата по-големи. Паралелно с библейс-
ките мотиви в украсата на църквите влезли сюжета от
народното творчество, от фолклора. Символиката била
съчетана с реалистичния рисунък. Школата на английс-
ките миниатюриста придобила своите характерологич-
ни очертания. Най-ярък модел на миниатюрите е „Псал-
тирът на кралица Мария", украсен с 60 големи и повече
от 600 малки миниатюри, а така също и около 200 раз-
личии украшения.
В резултат от благоприятните исторически условия,
конто били създадени, английското кралство преодоля-
ло трудностите по своя път и се превърнало в силна цен-
трализирана монархическа държава. Изградени били
същностните особености на обществената система. Съз-
даден бил Парламентът. Моделирали се своеобразията
на английската национална душевност, бит и култура.
Ликвидирани били различните форми на зависимост на
селяните. Кралство Англия навлязло в последния пери-
од на своята средновековна история с процъфтяваща
икономическа система, с могъща централизирана форма
на управление, с авторитетна монархическа институ-
ция.
424
7. МОНАРХИИ
НА ПИРЕНЕЙСКИЯ ПОЛУОСТРОВ
Трансформацията на Кордовския емират (756 —
929) в халифат (929 — 1031) не могла да увековечи гос-
подството на арабите, наричани маври. В земите на ме-
тежния полуостров укрепвали своята мощ организаци-
онните структури на християнското население. След ка-
то през 718 г. армията на Палайо, пълководец от готски
произход, разгромила завоевателите при Кавадонга, Ас-
турия, неудържимотох настъпление на завоевателите би-
ло преустановено. Останали свободни, непокорени от
арабите, Баскония, Галисия, Кантабрия. Организирани
в графствата Стара Кастилия, Арагон, Рибагорса, Соб-
рарбе и др., астури, вестготи, баски, кантабри предпри-
ели своите съпротивителни и освободителни борби, дали
дълбок отпечатък върху историята на Пиренеите. В зав-
ладените от маврите територии закипяла величествена-
та и героична епопея на Реконкистата.
През тези съдбовни столетия от историята на Пире-
нейския полуостров доминирали различии политически
сили. В началото се утвърдил Арабският емират, но в
хода на социалните конфликти в борбата срещу маврите
се образували три християнски държави с не еднакво
въздействие върху събитията. Това били Кастилия,
Арагон и Португалия. Обособила се и Испания. По фор-
ма на управление християнските държави били кралст-
ва. Самостоятелното им развитие, както и конфликтите
им с арабската държава, очертавали насоките на исто-
рического развитие.
1. Арабски халифат
След като арабите се установили на полуострова и
превърнали Испания в провинция на халифата, Андалу-
зия (ал Андалуз), управленската система продължавала
да се ръководи от династията на Омайадите. Дори след
като в Багдад Омайадите (661 — 750) били заместени от
425
династията на Абасидите (750 — 1055), на Пиренеите
продолжили да властват представители на старата мо-
нархия. Абд ар-Рахман, спасил се от изпитанията на но-
вата власт, се добрал до Испания и образувал самостоя-
телен емират, управлявал от 756 до 1031 г. Преобразу-
ван бил в халифат през 929 г.
Извори. Някои автори наброяват 108 извора за исто-
рията на Арабския халифат за времето от VIII до първа-
та трета на XI в. За следващия етап, включващ дългия
период до края на арабското господство, те станали зна-
чително повече. Правени са опити да ги разделят на две
основни групи: историческа литература и биографични
произведения. Да се посочат техните названия, да бъдат
анализирани, е една непосилна и нереализуема задача.
Затова ще направим опит да набележим най-важните,
описващи управлението на арабите на Пиренейския по-
луостров.
Многобройните трудове на историка Абу Марван
Абд ал-Малик (ок. 797 — 852/53) са незаменим източ-
ник за интересуващите ни събития: за Арабския хали-
фат и неговото устройство и управление, за междудър-
жавните му връзки и взаимоотношения. Голяма част от
тях са наистина изчезнали по време на изпитанията, но
за тях се съди по откъслечни текстове, запазени в трак-
тата на съвременници, конто ги цитират. Това се отнася
напр. за „Книга за светската власт и начина на живот на
имама“, „Книга за действията на имама в отношенията
му с еретиците", „Книга за достойнствата на пророка",
„Книга за походите на пратеника на Аллаха", „Книга за
завладяването на Андалузия", „Книга за жените", „Кни-
га за генеалогията", „Книга известия за курейшитите и
техните родословия".
Както се вижда от непълния списък на трудовете,
написани от Абд ал-Малик, това са произведения с исто-
рически профил. Една всеобща история, известна в ме-
диевистиката с краткото название „История" се счита за
единствената иегова запазена творба. Фактологическата
стойност на „История" се заключава главно, но не един-
ствено в богатите сведения за стопанския живот, общес-
твените отношения, науката и културата. Материалите,
426
въз основа на конто е изградена книгата, били записани
от автора в Андалузия и извън нейните предели.
Научната критика обаче отнася труда на Абд ал-Ма-
лик към второстепенните извори поради компилатив-
ния му характер. Като цяло той действително не е ори-
гинален. За разлика от неговата „История", редица дру-
ги произведения привличат вниманието със своята поз-
навателна ценност. Това се отнася напр. за прочутата
„Книга за групата на секретарите" на Абу ан-Нахви, из-
вестен с псевдоним Августин. Трудът е загубен, но откъ-
си от него са запазени в съчиненията на други автори,
надмогнали изпитанията на времето.
За състоянието на арабската историопис в Испания
през халифата на Омайадите (929 — 1031) може да се
съди по активизацията на писателите, занимаващи се с
издаването на исторически трудове. Заслуга за това има-
ли халифите от рода на Абд ар-Рахман III (961 — 976).
По разпореждането на този халиф голяма трупа истори-
ци се заели с подготовката на исторически съчинения,
конто да прославят миналото и настоящето на Арабския
халифат. Халифът Абд ар-Рахман III основал специална
школа, която се занимавала с изготвянето на тези съчи-
нения. Съставени били модели за писане на хроники.
Между придворните аналисти се утвърдили Абу
Бакр Ахмад ар-Рази (888 — 955), който написал „Книга
за живота на традиционалистите", „История на владете-
лите", „Голяма книга известия за владетелите на Анда-
лузия, техните слуги, конници и походи", „Книга извес-
тия за андалузийците и история на династиите на тех-
ните владетели". Действително творбите на Ахмад ар-
Рази са изгубени, но части от тях са запазени чрез цита-
ти в трудовете на Ибн Хайан от XI в., както и в произ-
веденията на други автори. Това обстоятелство прави
наследството му особено ценно поради количеството на
трудовете и богатството на сведенията, конто те съдър-
жат. Не случайно името му се е наложило като водещо
сред изворите за мюсюлманска Испания.
Съчинението на Ариб ал-Куртуби, живял при управ-
лението на Абд ар-Рахман (912 — 961), починал вероят-
но 980 г., „Компендиум", изнася вести, конто не се сре-
427
щат в историческите работи на Ат-Табари, поради което
притежават голяма значимост. Конкретно засяга разви-
тието на Магреба, но описва управлението на Кордова:
йерархията на управляващите, съдържа списък на са-
новниците, стоящи начело на управлението. Ако и да е
запазен само в отделни свои раздели, „Компендиумът" е
необикновено интересен за възстановяване картината на
живота в Испания и Северна Африка.
Иса ар-Рази (починал 989) бил син на Ахамад ар-Ра-
зи. От съчиненията му са запазени „Книга за везирите и
везирствата" и „Книга за халифските хаджиби в Анда-
лузия**. Това са произведения, конто съдържат инфор-
мация зй живота на владетелите в Испания.
Разказите на Абу Сулайман (860/61 — 934) пресъз-
дават живота на съдиите и законоведите в Кордова.
Факти за подготвянето им той получил от свои учители,
поради което не пораждат съмнения в тяхната достовер-
ност. Абд ас-Салам (починал 981) подготвил „Кодекс по
генеалогия", незапазен, но цитиран от съвременници,
поради което заслужава да бъде споменат.
Ибн ал-Фаради (962 — 1013), законовед, поет, биог-
раф, написал „История на учените в ал-Андалус“, запа-
зена и издавана многократно. В нея са дадени сведения
за творците на духовни ценности. Друг голям биограф
бил Ибн Башкувал (1101 — 1182), изработил голям
сборник с биографии на учени от Андалузия.
Възход и упадък на арабското владичество. Налага_-
нето на арабската военна и политическа система на Пи-
ренейския полуостров срещнало упбритата съпротива на
местните християнски владетели, конто бранели своята
родна земя от нашествениците, наследеното от деди и
прадеди. С оръжия в ръце арабските подразделения по-
корявали Толедо и Севиля, Навара и Северна Месета, го-
ляма част от териториите на полуострова.
Завоеванието изменило етническата картина. Пове-
че от 30 000 преселници се установили в градовете. Това
били представители на различии народности: бербери,
наричани в латинските извори маври, сирийци. По-къс-
но от Сахара пристигнали алморавиди, а от Мароко —
алмохади. От Европа се преселили французи, главно ал-
428
бигойци от Лангедок, и се установили в Арагон и Нава-
ра, в градовете Хака, Бургос, Леон, Сантяго и др. Засе-
лили се също така евреи и славяни. Демографските про-
цеси породили масово преселване на мосараби и араби-
зирано християнско население, което се устремило към
Леон и Кастилия. Етническият облик на Пиренейския
полуостров обаче продължавал да се определя от заваре-
ното испано-римско население, което противостояло на
маврите. Свързано с местните традиции, то залазило
през столетията локалните си названия — кастилци,
арагонци, андалузци.
Компактната част от завоевателите образували бер-
берите, етническа трупа от семитско-хамитската общ-
ност, обитаваща страните на Северна Африка, но след
покоряването на Магреба от арабите приели исляма и
поради естественото си родство с тях били асимилирани.
Берберите се разселили по планинските предели на Ме-
сета, Нова Кастилия и Естремадура. Занимавали се пре-
имуществено със скотовъдство.
Самостоятелно място в етническата панорама заели
евреите. Понеже при управлението на вестготските кра-
ле били подлагани на различии ограничения, по време
на арабската инвазия те преминали на страната на заво-
евателите. В обстановката на арабското господство евре-
ите придобили право на самоуправление на своите об-
щини. Активни и находчиви, в резултат от умели тър-
говски операции те успели да забогатеят. Това им създа-
вало проблеми не само с алморавидите и алмохадите, но
и с кралство Испания.
Завоевателите араби извършили значителни проме-
ни както в аграрния живот, тъй и в управлението на
градовете. Арабската военна аристокрация получила
значителни поземлени владения, принадлежащи на
кралския фиск, на разгромените магнати, а така също и
различии запустели земи. В по-голямата си част земите,
присвоени от арабите, били превърнати в мюлкт или ик-
та, поземлена собственост, аналогична на бенефиция в
Западна Европа. Собственикът на икта бил задължен да
внася в държавната хазна една десета от отгледаната ре-
колта.
429
Мястото на поданиците на арабската държава в об-
ществената пирамида зависело от етническата и религи-
озната принадлежност, а така също и от професия^а. Зд-
варените испанци и римляни, както и готите в Андалу-
зия, постепенно се диференцирали. Онази част от тях,
която приела исляма, придобила известии привилегии,
данъчни облекчения. При все това те образували отдел-
на_социална категория с недостатъчно пълни права: в
армията били включени в специални отряди, модели се
в отделяй джамии и мечети, а когато в лизали в джами-
ите, заставали не в първите, а в последните редове.
Испанците, конто запазили християнската си вяра,
но по пътя на брачните връзки, социал ните контакта,
системата на образованието и пр. придобили арабски
имена, овладели арабски език, формирали друга катего-
рия поданици: „мосараби" („този, който желае да стане
арабин")- Трета група съставлявали християн.и_и_юден,
конто пазели вярата си. Арабите ги разг аничавали от
езичниците, отнасяли се толерантно с тях, но ги квали-
фицирали като „хора на Писането". В Кордова, Севиля,
Толедо, Мерида и др. градове мосарабите образували са-
мостоятелни общини, плащали поземлен данъ($ (ха-
радж)*и поголовен данък (джизие). В религиозно отно-
шение те изповядвали християнството, организирани
били в енории, образуващи самостоятелни църкви.
Арабите общо взето запазили социалната стратифи-
кация на полуострова. Завареното християнско населе-
ние продължавало да се дели на знатни, средни собстве-
ници и роби. Постепенно обаче знатните загубили ико-
номическата си сила, обеднели и намалели в количест-
вено отношение. В тясна връзка с утвърждаването на
властта, установена от завоевателите, започнало ограни-
чаване правата на християнското население. Дори моса-
рабите били заселени в отделяй квартали, оградени със
стени от пълноправните араби в градовете.
Настъпил подем в селското стопанство. Подобрения
били внесени в обработването на земята: въведен бил в
употреба плуг с три лемежа. Усъвършенствана била и
браната. В големите имения започнали да използват тег-
ловата сила на бикове, а в малките — на магарета. При
430
напояването, което се практикувало и по-рано, било
включено хидравлическото колело. Прокопани били на-
поителни канали. Периодично се сменяли есенни с про-
летки култури. Внесени били нови, източни култури:
памук, ориз, нар, палми, лимони, кайсии, черница, за-
харна тръстика. Особено внимание се отделяло на лозар-
ството и производството на вино. Животновъдството съ-
що така напредвало, особено овцевъдството.
Започнали да разцъфтяват и градовете, утвърдили
се като средища на разнообразна занаятчийска, търговс-
ка и културна дейност. Подемът им продължил върху
основата на римските муниципални традиции в Бетика,
Таракона и Южна Лузитания. В епохата на империята в
Бетика се утвърдили Гадес (Кадис), Гиспел (Севиля),
Кордуба (Кордова), в Таракона — Нов Картаген, Вален-
сия, Дертоза (Тороза), Таракон, Баркинон (Барселона), а
в Лузитания — Олизипон (Лисабон), Емерита (Мерида).
Според данни на И. С. Русел, Гадес броял 65 000 жите-
ли, Кордуба — 20 000, Таракона — 27 000, Гиспала —
8000, Картаген — 10 000, а Емерита — 15 000.
В периода на арабското господство на Пиренейския
полуостров функционирали неколкостотин средновеков-
ни града от нов тип — изследователите наброяват 400.
Кордова, превърнат в столица още през X в., бил с око-
ло 250 000, а по-късно достигнал 500 000 жители, Толе-
до — 37 000, Алмерия — 27 000, както заключава X.
Висенс Вивес. При положение, че по това време в други-
те държави на Западна Европа градовете — при това
най-големите — варирали по 8 — 10 хиляди жители,
може да се разбере преимуществото на градските среди-
ща в Испания.
В развоя на икономиката водеща роля започнали да
играят такива отрасли като обработката.на метали, тек-
стил, ювелирство, стъкло, хартия. Желязо, мед, олово,
злато, сребро, живак се произвеждали в Андалузия,
оръжие — в Толедо, Гранада, Севиля, Мурсия, Алмерия
и Кордова, хартия — в Хатива. Стъкларски изделия се
изработвали в Абае бен Фирнас, ювелирни стоки и пред-
мети на разкоша — в Севиля и Кордова, кожи и ленени
платна — в Сарагоса, коприна — в Алмерия и Кордова.
431
Малага и Калтаюд се прочули с великолепната си кера-
мика.
Поради тесните връзки на селата с градовете, на аг-
рарната система с промишлената, оживила се търговия-
та. Търгувало се с промишлени стоки, хлебни и други
хранителни изделия. Испанският историк Е. Леви-Про-
вансал сравнява испанския град при владичеството на
арабите със селскостопански окръг. Пазарите били орга-
низирани в градовете, по традиция близо до мечета, къ-
дето се събирали хората преди да влязат за молитва и
след изпълняването на култови церемонии. В обръще-
ние били златни динари и сребърни монети, дирхеми.
През X в. в циркулация влязла и златна монета.
Арабската държавна организация притежавала цен-
трализиран харгцстер. В Испания тя била възглавявана
до 929 г. от емир, а след това от халиф. Върховният вла-
детел притежавал абсолютна неограничена власт, преда-
вана по наследство. Органите на управлението в държа-
вата, по-специално на армията и финансите, били уц-
равлявани от дивани. Арабите разделили държавата на
окръзи, начело с валии. Съдебните дела се водели от ка-
дии. Предишното комплектуване на армията по племена
отпаднало. Въведена била наемна войска, кооптирана от
чужденци и освободени роби. Поради сложния неодно-
роден характер на халифата държавата постепенно, осо-
бено от края на X и началото на XI в., започнала да се
разпада.
Испанските историци споделят различии виждания
за характера на общественото устройство. Медиевистът
Е. Леви-Провансал намира, че въпросът за съществува-
нето на феодализъм в Испания стой открит, докато А.
Балестерос приема, че в края на IX в. в емирата на Кор-
дова съсловието на сеньорите и магнатите от феодален
тип било вече оформено. Една трупа автори поддържа,
че аграрната система по това време била продължение
на вестготската, но открива в Андалузия парична ико-
номика, стоково-парично стопанство. Тезата за феодал-
ното съдържание на обществения строй в арабска Испа-
ния се отстоява от марксистката историопис.
След като достигнала най-голямото си могъщество
432
при Абд ар-Рахман III (912 — 961), който превърнал в
929 г. емирата в халифат, арабската държава започнала
да запада. В края на X в. централната власт загубила
влияние. Управляващата аристокрация се раздирала от
противоречия и конфликта. Възникнали отделни еми-
рати, конто водели самостоятелно съществуване. Вече
към средата на X и началото на XI в. се обособили 23
държавици, конто притежавали различии форми на уп-
равление. Укрепнали емиратите Гранада, Малага, Ва-
ленсия, Барселона. Появили се и градове-държави или
градове-оедублики.
Настъпателното движение на християнското населе-
ние за свобода и независимост, появата на отделни крал-
ства, конто застрашавали властта на завоевателите, при-
нудили арабските емири да се обединяват и да вземат
мерки за запазване на своето положение. Непосредстве-
но след като испанците освободили гр. Толедо през 1085
г. емирите потърсили подкрепа от берберите-алморави-
ди в Северна Африка. Организирайки съпротивата, кас-
тилците спрели настъплението на завоевателите, конто
успели да залазят части от Испания и да се укрепят в
Маракеш, Мароко. Това обаче били временни успехи.
Нашествениците загубвали една след друга териториите
на полуострова.
Катастрофалното поражение на арабите, което им
нанесъл през 1212 г. кралят на Кастилия Алфонс VIII
(1158 — 1214), заедно с кралете на Навара и Арагон при
Лас Навас де Толоса, било последвано от нови загуби.
Арабите успели да се задържат единствено в Гранада. Те
изпуснали Андалузия, Кордова, Севиля, Валенсия и Ба-
леарските острови. В самия край на XIII в. арабите за-
държали емирата Гранада, но неговата богата икономи-
ка представлявала солидна база за тяхното съществува-
не. Интензивното земеделие, развивано върху най-пло-
дородната земя на полуострова процъфтявало. Матери-
алната основа на арабското господство било поливното
земеделие, градинарството, отглеждането на маслини,
както и разширяващата се занаятчийска дейност в гра-
довете, вътрешната и външната търговия. Всичко това
обаче не могло да гарантира дълговечносх на емирата.
28. История на средновековния свят 433
През 1481 г. укрепващото испанско кралство предприе-
ло настъпателна офанзива срещу завоевателите. Освобо-
дителното движение този път придобило облик на кръс-
тоносна акция срещу неверниците. Най-сетне — след
единадесетгодишна неравна борба — столицата на еми-
рата, Гранада, паднала под ударите на испанците и била
присъединена към тяхното кралство. Последната опора
на мюсюлманите преустановила своето съществуване.
Гранада станала вече християнска, но мюсюлманите
придобили право да останат да живеят в нея като запа-
зят своята собственост. Гарантирано им било и правото
да изповядват своята религия. Аналогични права придо-
били и евреите. Не минало много време и свободата на
мюсюлмани и юдеи била погазена. В отговор на насили-
ята подтиснатите се вдигнали на въстание. След като
въстанието било смазано през 1502 г., управляващите
предложили на бунтовниците да се покръстят, да прие-
мат християнството или да напуснат Испания. Една
част станали християни, но мнозинството мюсюлмани и
евреи се преселили в Африка и в някои страни в Евро-
па. Покръстените маври, наричани мориски, преминали
под патронажа на католическата църква.
Културен живот. Още през първите столетия от ус-
тановяването на арабската власт настъпил забележите-
лен подем във всички области на културата. Люлка на
новата духовност, която се формирала, станала Андалу-
зия, където били привнесени ценностите, създадени в
източните страни на мюсюлманския свят.
В тясна връзка с развоя на градовете в най-големите
центрове на романската и готическата архитектура за-
почнало да се усеща въздействието на арабската стилис-
тика. Възникнал т. нар. Мавритански стил, разпростра-
нил се в Северна Африка и Южна Испания, но придобил
своя специфика в Южна Испания и останалите държа-
ви. Конкретно в Испания неговите особености започна-
ли да се проявяват в VIII и началото на XI в., но до XV
в. придобил испанско-мавритански характер.
Може би най-убедително този тип архитектура на-
мира материализация в Кордова, превърната в истински
град-паметник, музей. В града били построени повече от
434
Ill 300 домове, 600 мечета, 800 училища, 80 висши
школи, 900 бани, 50 болници, 70 библиотеки. Само биб-
лиотеката на халифа Хакем II съдържала 400 000 тома.
В нея били събрани най-редки ръкописи. Ежегодно се
преписвали по 18 000 ръкописа.
Улиците на Кордова, наричана „втори Багдад", били
настлани с камък. Многобройни фонтани освежевали
въздуха и създавали рядко красива атмосфера. За бога-
тата част на града, в която живеели имотните, аристок-
ратите, поетът Ибн Хазм, сам роден в града, разказва:
„И струва ти се, че тези разпръснати домове и украсени
покои, сияещи, както силе слънцето, и разсейващи
прекрасния образ на своята грижа... станаха подобии на
разтворена паст на лъвове".
Разбира се, не бил само Кордова градът, където би-
ла събрана и извисена толкова красота и изящество. То-
ва подсказва и едно великолепно свидетелство на Ибн
Рушд (Авероес). „Когато в Севиля умира учен и искат да
продадат неговите книги — казва Авероес, — превозват
ги в Кордова. Когато умира музикант в Кордова и искат
да продадат неговите инструменти, превозват ги в Севи-
ля". Това диференциране на градовете е просто показа-
телно за влиянието и славата на отделните клонове на
културата и изкуството.
Най-ранните характерни своеобразия на арабската
архитектура намерили израз в прочутата „Врата на
слънцето" в гр. Толедо, в ансамбловите съоръжения в
Авила. Те се извисили в центровете на градовете Вален-
сия, Саламанка. Класически паметници на арабското
изкуство са дворците Алхамбра в Гранада и Алказар в
Севиля, джамията в Кордова.
Високи върхове достигнала арабската обществена
мисъл. Научното дело на древногръцкия философ Арис-
тотел намерило цяла плеяда последователи в Кордовс-
кия халифат, конто развили отделяй клонове на хума-
нитаристиката. Наред с теологията се утвърждавали и
философията, астрономията, физиката, математиката,
медицината. Перипатетикът Ибн Бажда (1070 — 1138)
създал трактатите „Книга за душата", „Прощално пос-
лание", „За начина на живот на уединилия се". В тях
435
той обосновава идеята за усъвършенстването на човеш-
ката личност, за ролята на разума, за щастието. Комен-
тирайки труда на Аристотел „За душата“, философът
изяснява въпросите за усещанията, за мисленето, за ро-
лята на естествознанието. Поетът, астрономът, филосо-
фът и медикът Ибн Туфайл, Абубацер (1110 — 1185) на-
писал многобройни трудове, в конто развил схващания-
та на Аристотел за природата, обществото и човека. В
романа си „Живият, синът на Бодърстващия" той пре-
създава разбиранията си за човека и неговото мислене.
Абу л-Валид Мухамед бну-Ахмад ибн Рушд (1126 —
1198) с латинизирано име Авероес, се родил в Кордова,
но поради широката популярност, която придобил, се
превърнал в гражданин на света, на човечеството. Изу-
чавал теология, философия, ислямско право, литерату-
ра и медицина. Написал около 50 фундаментални труда,
повечето от конто станали популярни в латински и ста-
роеврейски преводи. Енциклопедист на науката на свое-
то време, той разработвал проблемите на философията в
съчиненията си „Опровержение на опровержението",
„За единството на отделния интелект", „За съгласието
на религията и философията", „Размишление за времен-
ното и вечното същест^уване", „Проблемът за времето",
„Проблеми на науката за душата". В посочените съчине-
ния той разработва теорията на познанието, за причин-
но-следствените връзки и взаимоотношения, за ролята
на интелекта, за науката и религията, за вярата и зна-
нието. Много внимание отделил на антропологичните
въпроси. Засягал и редица проблеми на обществознани-
ето, като отстоявал тезата за демократично устройство
на човешкото общество, проявил се като противник на
тиранията и я осъждал като система на управление. Го-
леми били заслугите му за развитието на учението на
Аристотел по проблемите на гносеологията и онтология-
та. Авероес, взимайки отношение към вечния въпрос за
свободата на волята, приемал принципите на детерми-
низма. Той не приемал концепцията за абсолютною
предопределение, понеже оправдавала произвола, субек-
тивизма и волунтаризма. Хуманистичната философия
на Авероес оказала огромно въздействие върху възхода
436
на Ренесанса в Западна Европа, където мислителят при-
добил многобройни привърженици и последователи.
Ибн Халдун (1332 — 1406), родом от Тунис, бил
друг голям учен, развил теорията на историческото поз-
нание, философията, етиката, теологията, както и раз-
личии други области на науката. Според него „история-
та, това е изследване, установяване на достоверното,
точно изясняване на основите и начал ата на всичко съ-
ществуващо, дълбоко знание за това как и защо са про-
излезли събитията. Затова историята е една от основите
на философията и тя може достойно да бъде причислена
към философските науки". Мотивирайки с философски
аргументи естественонаучната концепция за изменения-
та в света, Ибн Халдун търси „причините, конто са
свързани със следствието, вселените се съединяват с все-
лението, едни съществуващи вещи се превръщат в дру-
ги и безкрайността на неговата дивност не познана гра-
ници".
Много интересно е разбирането му за промените в
обществото. „Това, което е природно — учи той, — е не-
заменимо". Измененията, конто настъпвали в икономи-
ческата, стопанската дейност на хората — по неговите
заключения — имат закономерен характер. В своето
развитие човечеството преминавало през два етапа: еди-
ният бил на примитивност (бидава), а другият — на ци-
вилизация (хидара). Ученият философ намирал, че два-
та етапа се отличавали помежду си по начина на придо-
биване и потребление на средствата за съществуване.
Появата на излишъците в средствата за съществуване
бележела границата между двата етапа. „Нравите, свър-
зани с цивилизацията и разкоша — заключава мислите-
лят, — това е самата извратеност, защото човекът е чо-
век, ако е способен да извлича полза и да се отклонява
от вредата, притежавайки при това прямота в нрава. А
човекът на цивилизацията не е способен сам да удовлет-
ворява своите потребности било поради безсилие, произ-
тичащо от изнеженост, било поради високомерие, свър-
зано с излишно благополучие и разкош."
Превъзмогвайки мисловността на своето време, про-
никвайки като пророк в бъдещето на човечеството, Ибн
437
Халдун обосновавал идеите на хуманизма не само в ис-
торията, но и във философията, етиката, теологията.
Според него строгият историзъм изключва измислиците
при оценката на събитията и объркването на фактите.
Трезвият и дълбок анализ на събитията изключва умоз-
рителните конструкции на мисълта, историята предпо-
лага и изисква научно аргументирано обясняване на яв-
ленията.
Плодотворно набирали скорост литературата и исто-
рията, писането на хроники. Арабският емират се нуж-
даел от укрепването на държавната институция, поради
което получили тласък онези форми на литературата, а
също така и на историята, формиращи етнополитическо
единство, специфична атмосфера, духовност. В столич-
ния град Кордова получили разработка различии хума-
нитарни науки: литературознание, история, право, ше-
риат. Обогатявала се арабо-испанската образованост.
Формирала се местна научна школа, която преработвала
постиженията на Изтока и ги приспособявала към усло-
вията на Пиренеите. Поставило се началото на интен-
зивно събиране на ръкописи, на материали от различен
жанр. Основана била специална школа за преводачи,
който превеждали от арабски на латински език творби-
те на учени от Изтока. Наред с университета в Кордова,
школата се превърнала в притегателен център на науч-
ного творчество. Започнало воденето на авали на халиф-
ските домове, на биографии на велики личности.
Реконкиста. Населението на Пиренейския полуост-
ров никога не се примирило с господството на арабите,
то ги посрещнало с оръжие в ръце. Мъжеството, прояве-
но в борбата, било легендарно. Арабският пълководец
Муса свидетелства за испанците: „Като лъвове се сража-
ваха те в своите крепости и като орли в своите гнезда".
Това изказване звучи като признание за високите бойни
качества на местните бойци и е показателно в редица от-
ношения.
В обстановката на арабското господство в Пиренейс-
кия полуостров, както видяхме, още през 711 г. пламна-
ла величествената и безсмъртна епопея на Реконкиста-
та, освобождаването на земите, покорени от завоевате-
438
лите. Самият термин „Реконкиста" (Reconquista), вля-
зъл в езиците на европейските народи, произлиза от ис-
панския глагол „reconquistar", „отвоювам", „възстано-
вявам", „възвръщам", и означава освобождаването на
завладения полуостров. Борбата, продължила почти
осем столетия, привлякла всички обществени групи на
Пиренеите: сеньори и васали, граждани и селяни. Мно-
зинството изследователи — не само испански, но и
френски, германски, италиански, английски, руски —
приемат, че Реконкистата била широко етносоциално
движение, което включвало както освобождаването на
земите и населението, тъй и тяхното заселване и коло-
ни зиране.
Историците медиевисти на Испания и Португалия,
конто най-добре познават миналото на своите народи,
поддържат, че владетелите на християнските държави
прилагали два метода в овладяваното на освободените
земи. В случайте, когато не могли да се укрепят в тери-
ториите, пристъпвали към разграбване и опожаряване
на селищата, макар местното население да оставало по-
някога в бащините си къщи. В повечето случаи обаче
опожарените земи запустявали. Ако християнските кра-
ле били достатъчно силни и могли да се задържат трай-
но, те пристъпвали към установяване на своя админист-
рация и към пълна колонизация.
Динамични промени обхванали и останалите свобод-
ни предели на полуострова. Като се започне от VIII в.
насетне в заварените райони, незаети от арабите — Бас-
кония, Галисия, Кантабрия, се формирали нови социал-
ни системи, графства. Това били Стара Кастилия, Ара-
гон, Рибагорса, Собрарбе, а върху известната Испанска
марка — Барселона. Появили се и кралства: Црвара, Га-
лисия, Овиедо. В началото на X в. Галисия и Овиедо се
влели в едно кралство — Леон. В напрегнатата обстанов-
к{1_между IX и X в. тези държавни образувания започна-
ли да се раздробяват, докато към XI в. върху основата
на съществуващите обединения възникнали двете крал-
ства: Кастилия и Арагон Укрепнали икономически и
политически, те Започнали да привличат съседните
кралства и графства и да ги присъединяват към себе си.
439
Това било позитивна съзидателна тенденция, която про-
меняла облика на тази част от Европа.
Целият многовековен период на Реконкистата, про-
дължил 781 години от 711 г., когато арабите нахлули.на
полуострова и започнала съпротивата, до 1492 г., когато
била освободена Гранада — преминал през два основни
етапа на развитие и размах. Единият. обхвянал. времето
от XI до XIII в. включително, а другият — XIV и XV сто-
летие. Това били фактически главните перипетии на ос-
вободителната борба. Щц се отнася до откъса от 711 г. до
XI в., той може да бъде окачествен като предварителен.
В резултат от множество обективни и субективни
предпоставки на полуострова се очертали три главны
центъра на Реконкистата. Първият център се утвърдил
в Астурия, където през 718 г. възникнало самостоятел-
но кралство. Второто средище било в Навара, отначало
графство, а след 860 г. — кралство. Що се отнася до тре-
тата опора, тя се оформила в Каталония, известната Ис-
панска марка, укрепнала като независима държава под
предводителството на графа на Барселона.
Изследователите са единодушии, че времето от сре-
дата на XI до средата на XIII в. отбелязало забележител-
ни победи на покорените и непокорените християнски
народи. Те станали възможни благодарение на укрепва-
щите организационни структури на християнските мо-
нархии. Не било. без«зндчение обстоятелството, че още
крал Алфонс I (739 — 75^’освободил Галисия, Алава и
Риоха, като принудил арабите да се оттеглят зад р. Ев-
ро, достигайки до Бургос, Леон, Валенсия. Крал Алфонс
II (791 — 842) Ьренесъл своята резиденция от ПраВиа в
Овиедо, провеждайки поредица настъпателни бойни
операции срещу завоевателите. Разширявал територии-
те на съпротивата и крал Ордоньо I (850 — 866), който
възстановил градовете, опожарени в хода на битките —
Амайо, Леон, Асторг.
Продължавайки полцтиката на своите предшестве-
ници, крал Алфонс III (866 — 910) изтласкал арабите от
освободёните терйТории и достигнал Дуеро, Самора, Си-
манка, Сан Естебан де Гомес, станали здрава непристъп-
на линия, отбиваща пристъпите на завоевателите. При
440
някои от следващите владетели настъпили противоре-
чия между християнските монарси и арабите завоювали
победи. Когато починал крал Алфонс III, кралството би-
ло разделено между тримата му синове: Гарсиа, Ордоньо
и^Рруела.
В периода от XI до XIII в. започнала консолидация
на съпоотивител^ите си ЛЯ. През 1035 г. графство Ара-
гон, възникнало още към края на IX в., се обединило с
Навара и от 1118 г. образували кралство със столица Са-
рагоса. Малко по-късно. 1037 г. владетелят на Леон,
Фернандо I (1035 — 1065) сложил ръка върху владени-
ята на арабите в Арагон. Възникнал пограничен район с
многобройни замъци-градове, наречен~Кастилия (от лат.
дума „каСТблгт^“„-замък“)г-Тяка-иа-т!стор1Т’геската сцена
се появила Кастилия, „страна на замъците", с центтуэ
гр. Бургос. Крал Алфонс VI (1065 — 1109) поставил под
своята власт Кабтилия и Леон, След както завзел гр. То-
ледо, кралят проникнал в Нова Кастилия и достигнал
Естремадура.
Възползвайки се от разгорялата се война между
Кастилия и Арагон след смъртта на крал Алфонс VI, ал-
моравидите вдигнали въстание и завладели Мадрид.
К >ал Алфонс VII (1126 — 1157) смазал въстанието, след
което освободил Нахера, цялата територия на Риоха и
Сарагоса, Кориа и в 1144 г. влязъл победоносно в Кордо-
ва. Негови васали станали Арагон, Навара, графствата
Барселона и Тулуза.- Установил своята власт и във френ-
ските земи, по-специално във Фуа, Монпелие, Коменж.
През 1135 г. бил коронясан за император, но не могъл
да запази своята власт над Испания. Наследниците на
крал Алфонс VII — Санчо III и Фернандо II разделили
кралството. Необходимостта от обединяване на силите
обаче налагала търсенето на пътища за разбирателство
между патриотичните сили от целия полуостров.
Противоречията между завоеватели и завоювани
обаче довели до коренна промяна в съотношението на
враждуващите политически и военни сили. В началото
на XII в. четирите християнски държави: Кастилия,
Навара, Арагон и Португалия вече освободили полови-
ната земи на метежния полуостров, R борбата на подтис-
441
натите за свобода подкрепа оказали християнските дър-
жави в Европа: Франция, Англия, Италия, Свещената
Римска империя. Важен фактор в хода на Реконкистата
станали католическите религиозни ордени. Наред с там-
плиери и хоспиталиери законите на борбата породили
появата на нови ордени. Създадени били ордените Сант
Яго, Алкантара и Калатрава. Като цяло Католическата
църква, ръководена от Римската курия, вдъхновявала
освободителните борби на християните.
Реконкистата намерила великолепно отражение в
най-големите паметници на испанския героичен епос
„Песен за моя Сид“. Поради високите си естетически ка-
чества и силно въздействие това произведение бива
сравнявано с „Песен за нибелунгите" в германската ли-
тература, с „Песента за Роланд" във френската. Истори-
ческата личност от XI в. Родриго Руис де Бивар (1030 —
1099), прославен под името Сид Кампеадор, е превърнат
в герой на поемата, но, както може и да се очаква, полу-
чава необикновена идеализация, поради което се отдале-
чава съществено от първообраза. Родриго Руис победил
няколко мавритански пълководци. Йзпаднали в поло-
жение™ на разгромени, те го призйали за свой господар
— една блестяща литературна емблема на освободител-
ния патос на епохата.
2. Кралство Испания
•г
Вече през XI в. християнска Испания, противостоя-
ща на арабските завоеватели, започнала динамично да
се консолидира и укрепва. Действително в края на сто-
летие™ Реконкистата срещнала противодействието на
алморавиди, през XII в. — на алмохади, но в началото
на следващото XIII столетие обстановката се променила.
Победата на коалицията на Кастилия, Навара и Арагон
под командването на кастилския „крал Алфонс VIII
(1158 — 1214) над алмохадите при Лас Навас де Толоса
променила коренно съотношението на воюващите сили.
Под победоносного знаме на Реконкистата се наредили
нови територии. През 1236 г. била освободена Кордова,
442
Д.248 Г,.— Севиля, 1262 г. — Кадис.
Извори. След Я1 в., когато броят на освободените
селски общини, наричани „бегетри", нараснал неимо-
верно много, се появили множество „Книги за бегетрии-
те“, конто представляват незаменим извор за аграрната
уредба. Такъв характер придобили известните „Харти за
свободите" (Фуерос), дарявани от кралете. След тяхната
поява селяните придобили лични свободи. Друг типи-
чен, с широка валидност извор за състоянието на общи-
ните били „Телешки книги на бегетриите". В тях се да-
ва описание на задълженията на селяните.
Характерът и размерите на собствеността получили
описание в т. нар. „Списъци", подготвени след освобож-
даването на Мурсия и Севиля. В Каталония били съста-
вени статистически списъци на различните категории
земи: кралски, сеньориални и др. Отделно били фикси-
рани именията на абатствата и църквите. Това са извори
с голяма фактографска и фактологична ценност.
Когато през XIII — XIV в. стоково-паричните отно-
шения се оживили и основното средство за производст-
во, земята, влязла в обръщение като стока, започнало
масовото издаване на актове за покупко-продажба. Но
понеже майоратната система пазела целостта на едрите
поземлени имения, възникнали друг тип документи за
уреждане на поземлените отношения. Това били т. нар.
„Договори за вечна аренда". Те, както и в нотариалните
актове, давали правна, законова регламентация на за-
дълженията на селяните, включително и техните права
върху арендованата земя. В Кастилия се появили специ-
ални грамоти, издавани от краля за стопанствата за отг-
леждането на животни. Подобии привилегии били дава-
ни в грамоти от крал Алфонс XV (1311 — 1350), а по-
късно от Изабела Кастилска (1474 — 1504) и Фердинанд
Арагонски (1479 — 1516), сключили брак през 1469 г.
Всички тези грамоти, разширяващи правомощията на
скотовъдците, били издадени в сборник през 1511 г.
По времето, когато градовете на Пиренейския полу-
остров навлезли в период на невиждан подем, кралете
започнали да издават специални „Харти на свободите"
(Фуерос). Хартите фиксирали различните права и при-
443
вилегии на гражданите. От X в. насетне започнали да се
появяват Фуерос на всички градове в Арагон и Навара
(„Фуеро Собрарбе**), в Леон, Кастилия, Каталония. Това
са документа, който постепенно разширявали своето съ-
държание: регламентирали се правата на краля в засе-
данията на кортесите, формите на зависимост на самите
градове от волята на монарха. В страниците на този род
извори навлезли данни за устави, различии декларации,
разпоредби. Много важен източник представляват дек-
ларациите на Съюзите (Ермендада) на свободните градо-
ве. Постепенно тенденциите били институционализира-
ни, през 1312 г. била учредена „Свещена кралска ермен-
дада Толедо, Талавера и Виляреал", а 1473 г. кралят ут-
върдил устав на ермендадата в Сеговия. В края на XIII
в. били създадени устави на градовете по северното
крайбрежие на океана, но те били загубени. Както ер-
мендади, тъй и кралски грамоти узаконявали правата
на градовете в Арагон. Аналогична документация — фу-
ерос и устави — били създадени в Сан Себастиан и Сала-
манка.
От XII в. насетне многобройни цехови устави утвър-
ждавали развоя на занаятчийските организации в гра-
довете на Каталония, Валенсия, Леон и Кастилия. През
XIII и XIV в. устави възникнали в Бургос, Толедо, Севи-
ля, Арагон, Навара, Сантяго. Серията закони за мореп-
лаването, изработвани през XIII в., били събрани в спе-
циален закон „Книга за морските консулата" и служели
на социалната практика. Кодексът на търговското право
под наслов „Обичаи" показва състоянието на търговията
по това време. Знанията, с конто разполага испанската
медиевистика за външнотърговските операции се увели-
чават от договорите, сключени с чуждестранните тър-
говци.
За аграрната система също така са запазени мно-
жество извори. Старият текст на „Вестготската правда"
от ранносредновековния период бил преиздаван многок-
ратно, но и последователно преработван: през XI, XIII в.
и след това. Преработката показва, че условията се из-
менили, но някои текстове продължавали да обслужват
обществените отношения. Потребностите на новите ета-
444
пи, в конто навлизало селското стопанство, били регу-
лирани с допълнителни титули. Несъмнено познавател-
но значение имат преводите на Фуеро Фузго от средата
на XIII в. на „Вестготската правда" на различии диалек-
ти. Като ръководство за управление тя запазила своята
действена сила до XV в.
Особен род извори образували законите, създадени
след XI в. в отделните градове на испанските земи. Та-
къв характер имат „Съдебни обичаи на Барселона", „Ус-
тавни грамоти", „Обсерванции", „Огледало", „Кралско
фуеро", „Книга закони" и др. Разнообразии по характер,
създавани по различи поводи, посочените кодекси дават
възможност да се разбере духът на обществените взаи-
моотношения, да се проникне в общите тенденции в раз-
воя на градовете, да се анализират исканията на отдел-
ните групи граждани, техните права и привилегии.
„Кралски разпореждания на Кастилия", оповестени
от кралица Изабела в самия край на XV в., съдържат
законовото богатството на кралството: решения на кор-
тесите, кралските укази, старите закони.
Основополагащо значение за историята на Испания
имат различните повествователни произведения: анали,
хроники, истории и пр. Сред неизброимите извори от то-
зи род, съставяни в абатствата и кралските дворове,
трябва да бъдат споменати „Анали на Албелдинг",
„Анали на Барселона", „Анали на Лузитания". Кралят
на Леон Алфонс III съставил „Кратка история", в която
описва събитията от края на X в. до своето време (883 —
910 или 911). „Корпус Пелагианум" подготвил еписко-
път на Овиедо — Пелайо. В него епископът събрал от-
къси от трудовете на Исидор Севилски, хрониките на
Сампио, епископ на Асторг, и др. Цялостна история на
Испания подготвил епископът на Толедо Ридриго де Ра-
да (1170 — 1247). Въз основа на стари анали и хроники
авторът комплектувал своя интересен и талантливо на-
писан труд. Под наслов „За испанските дела" епископът
завършил нов труд, преведен по-късно на кастилски
език.
Крал Алфонс X Мъдри (1252 — 1282) изработил
първата част на известната „Обща испанска хроника",
445
продължена през следващото столетие от други автори,
познавачи на миналото на своята родина. Много инте-
ресно произведение представлява трудът „Три хрони-
ки", при подготовката на който участвали няколко авто-
ри. Произведението обхваща историята на Кастилия от
средата на XIII до началото на XIV в. Естествено про-
дължение на „Три хроники" е монументалното съчине-
ние „Хроника на Алфонс XI". Канцлерът на Кастилия
Педро де Айала (1332 — 1407) написал „Хроника", коя-
то описва управлението на крал Педро I Жестокият
(1350 — 1369), продължена по-късно от Гусман, чиито
разкази достигнали до 1454 г., а Диего дел Кастильо
пресъздал дейността и живота на крал Енрике IV (1454
— 1474).
Обособяването на етническите групи на полуострова,
свързано с образуването на народностите, породило из-
ползването на различните диалекти в историческите съ-
чинения. Така в Барселона възникнала хрониката „Дела
на графовете на Барселона", в Каталония — „Книга за
делата на крал Хайме Завоевателя", в Арагон -г- „Хрони-
ка на управлението на крал Педро III Арагонски".
Едно обобщаващо произведение „Хроника на като-
лическите крале" на Ернандо дел Пулгара оживява обе-
диняването на Кастилия и Арагон. Толкова обширен
бил и трудът на Андреас Берналдес „История на католи-
ческите крале", който макар да повтаря Пулгара, прите-
жава мемоарен характер.
Както видяхме, изворовата основа на испанската ис-
ториография намира сравнително богата документация.
Мащабният облик на събитията, конто протичат на Пи-
ренейския полуостров, бил засвидетелстван подробно.
Това позволява на испанските медиевисти да възстано-
вят пълно и подробно историята на Испания по онова
време. Най-авторитетното издание на изворите е колек-
цията от документи по историята на Испания в 112 то-
ма, оповестени в Мадрид през 1842 — 1896 г.
Развитие на Испания. Испания, която се простира
върху по-голямата част от Пиренейския полуостров, в
XI в. била заета от редица държави. В южните земи бил
разположен Арабският халифат. Леон, Кастилия, Нава-
446
ра, графство Барселона и различии други земи били раз-
пръснати в южните предели. Бурно и динамично про-
текло столетието, което отбелязало края на ранносред-
новековния период и началото на новия етап в истори-
ческого развитие на полуострова. Династическите бор-
би, конто разтърсили управляващите домове, довели до
ликвидирането на едни кралства и до възникването на
други. Кралство Кастилия обединило Гэлисия, Леон и
Астурия. В резултат "от подписването на уния Катало-
ния се обедняй л а с Ддогон.
През следващи^е столетия, XIII и XIV, Кастилия
развявала знамето на Реконкистата. Настъпателните по-
ходи на християнските владетели довели до освобожда-
ването на почти целия полуостров. Кралство Арагон от-
воювало от Франция графствата Каркасон, Фуа, Руси-
йон, Бигор, Беарн, а така също и някои острови в Сре-
диземно море от Южна Италия.
Политическо устройство. Устройството и управлени-
ето на политическата организация в кралствата, конто
по-късно влезли в структурата на Испания — кралства-
та Кастилия, Леон, Астурия, Навара, търпяло въздейст-
вието на Реконкистата. £тремежът за отблъскване на
външната опасност пораждал обективната потребност от
консрлидацията на вътр шните сили и обединяване на
християнските кралства. В най-силното кралство — Ле-
оно-Кастилското, обединило се трайно 1230 г., монархи-
ята в лицето на кралската власт придобила наследствен
характер.
Кортесите, събранията на съсловията, обаче започ-
нали да ограничават правомощията на краля. В различ-
ните кралства те имали различии структури: в Касти-
лия провеждали заседанията си в три камари — на ду-
ховенството, аристокрацията и градовете, докато в Ара-
гон — в четири камари: на висшите аристократа, на
средните и дребни аристократи, на духовенството и нак-
рал — на градовете. При събранията на кортесите кра-
дете прогласявали волята си до поданиците на държава-
та. Законодателната им инициатива обаче била иззета
до голяма степей от аристокрацията.
Административного управление на страната било
447
сосредоточено в ръцете на краля, който притежавал
правото да издава- решенията за назначаване и освоёож-
даване' надЛ'Ьжностните лица, на ръководителите на уп-
равленския апарат. Кралството било разделено на окръ
зц, а окръзите — на графства. Най-високопоставеното
длъжностно лице бил графът, след това вицеграфът, ме-
рионо, сайон. През XII в. окръзите били заменени с ме-
ринанди, възглавителите на конто — т. нар. мерионо,
събирали съдебните глоби и налозите. По-късно мерио-
но бил натоварен със съдебната и политическата власт,
включително и с военната.
Отношенията между краля и длъжностните лица,
конто назначавал, притежавали сложен характер. Една
част от изследователите приемат, че това били отноше-
ния между сеньори и васали, други мислят, че в Касти-
лия кралската вддст, а наред с нея и политическото уст-
ройство, нямали феодален характер.
Изграждала се военната организация на кралствата,
но дорй до XIII в. кралете нямали" постоянна армия.
Комплектуването на военния контингент във военно
време протичало по четири линии. В личните отряди на
краля влизали служители в домените, бенефициарии.
Втората категория бойни подразделения били събирани
от сеньорите и изпращани в общия състав на армията.
Трета трупа образувало т. нар. опълчение, а четвърта се
състояла от членовете на ордените. В рховното команд-
ване на армията се намирало в ръцете на краля. Голяма
роля играело и духовенството, архиепископът на Толе-
до, а наред с него и епископатът участвали в бойните по-
ходи. Сеньорите командвали своите васали.
Материалната опора, на армията съставлявали аг-
рарната система и градовете. Разширяването на огром-
ните пространства в планинските райони на Централна
Испания осигурило разцвета на скотовъдството. Много
доходи носело овцевъдството, което подхранвало външ-
нотърговската дейност. Великолепната испанска вълна
намирала прием в Италия, Франция, Фландрия, а също
така и в Англия. Добитък, кожи, селскостопански суро-
вини, вино, риба, сол и др. стоки били изнасяни от Ас-
турия, Галисия, Каталония и Арагон.
448
Аристократа, рицари, граждани и селяни водили
решаващите битки срещу завоевателите. Езикът на на-
селението в Кастилия образувал основния лексикален
фонд, от който се оформил испанският език. Грандите
взимали активно участие в борбите срещу арабските за-
воеватели и поддържали непосредствени връзки с крал-
ския двор. Градовете-комуни, конто възникнали в про-
дъл;+:- ние на столетията, осигуря али материалната си-
ла за разгрома на нашествениците.
Селяните, конто се освободили от различии форми
на зависимост, получавали редица отстъпки от земевла-
делците и подпомагали борбата за свобода. В резултат от
обединените усилията на градските и селските общини
били оформени кортесите, общосъсловните представц-
телства в Кастилия. През XV в. в кортесите изпращали
свои представители 36 града. В стремежа си да сломи
съпротивата на непокорните магнати кралската власт се
облягала на подкрепата на градовете, конто играели все
по-нарастваща роля.
Противоречията между кралската власт и едрите
феодали, грандите, се изострили особено много през XIV
в., когато крал Педро I Жестокият (1350 — 1369) избил
много едри собственици и конфискувал земите им. Под-
крепяни от френската феодална аристокрация, грандите
успели да свалят крал Педро I от престола и да поставят
на неговото място Хенрих II Трастамара. Ако и да полу-
чили подкрепата на кортесите, кралете не успели да
смажат грандите, конто продължавали своята децентра-
листична политика. Настъпил период на междуособици.
Нараснала ролята на градовете. През XIII — XIV в.
се увеличило производството на копринени, вълнени и
памучни тъкани. Усъвършенствали се изделията от ко-
жа. Ковачите произвеждали великолепии оръжия. Раз-
цъфтяло ювелирството. Градовете Севиля, Сантяго, То-
ледо, Сеговия, Медина дел Кампо и др. се превърнали в
големи занаятчийски и търговски центрове.
За разлика от Кастилия Арагон .лае мал .малка тери,-
тория на Пиренейския полуостров, но владеел редица
имения в Сицилия, Сардиния, Неаполитанското кралст-
во, Балеарските острови и др. докато Кастилия била
29. История на ср
континентална държава, Арагон се оформил до голяма
стЙТген като морска федерация.
"В Арагон обществените отношения в резултат от ре-
дица причини не могли да получат пълно развитие.
Кралската власт била Слаба. Поземлената собственост
преминала в ръцете на т. нар. „знатни люде" („рикос
омбрес"), аристократи, конто разполагали с неограниче-
на власт.
Селяните се намирали в пълна зависимост от феода-
лите, грандите, конто имали дори право да им налагат
смъртни наказания. Лишени~5йли от всякакви права.
Не по-различно било положението и на селяните в Ката-
лония, която се присъединила към Арагон през 1137 г.
и на приобщилата се през 1238 г. Валенсия.
Различните области на Арагонското кралство се на-
мирали на различна степей на икономическо развитие.
С изключение на Сарагоса и някои други градове, град-
ските центрове изоставали в своето развитие. В градове-
те на Каталония обаче занаятчийската и търговската
дейност получили голямо развитие.
По-нататъшното развитие на парично-стоковите от-
ношения на Пиренейския полуостров довело до засилва-
не на феодалната експлоатация, а наред с нея и на недо-
волството. Селяните били третирани като безправни.
Въведени били т. нар. „глупави обичаи", като напр. из-
вестного „право на първата брачна нощ". В продълже-
ние на десет годни — от 1462 до 1472 г. в Каталония бу-
шувало масово въстание, възглавявано от обеднелия
благородник (идалго) Вернталят. На страната на въста-
налите селяни застанал крал Хуан II, който се намирал
във враждебни отношения с магнатите. През 1472 г.
кралят направил опит да примири въстаниците с феода-
лите, като успял да смекчи формите на експлоатация.
Вернталят получил титлата виконт и редица имения и
се примирил, но селяните останали недоволни.
През 1484 г. избухнало ново въстание начело със се-
лянина Педро Хуан Сала. Борбата се водела с голяма
непримиримост. След като Сала попаднал в плен, селя-
ните продължили да се сражават. Арагонският крал
Фердинанд се видял принуден да издаде указ за отмяна
450
на крепостното право и да смекчи „глупавите обичаи“.
Въстания пламнали в Балеарските острови и в дру-
ги региони. Настъпателните операции принудили маг-
нетите да направят редица отстъпки на селяните. Бун-
товете, макар в редица отношения да облекчили участта
на експлоатираните, не успели, но принудили аристок-
рацията да пристъпи към централизиране на държавни-
те институции.
Обединяване на Кастилия и Арагон. Изострянето на
борбата, разтърсила Кастилия и Арагон, подтикнала фе-
одалната аристокрация да пристъпи към обединявайе
на двете държави в една единна Испания. За това спо-
могнало родството на кастилци и арагонци по произход
и език, по съвместни борби срещу завоевателите. Обек-
тивна материална основа за обединяваието било разви-
тието на парично-стоковите отношения, сравнително ед-
наквата степей на напредък в сферата на стопанството,
бита, културата, политическите взаимоотношения.
Между двете кралства била установена уния чрез
сключване на брак между арагонския крал Фердинанд и
кралицата на Кастилия, Изабела. Бракът бил сключен
през 1469 г., но динй! нето на кралствата било осъ-
ществено едва през 1479^. В състава на новото кралство
— Испания — биЛт^жлючени освен земите на Леоно-
Кастилското и Арагоно-Каталонското кралство, също
така Балеарските острови, Сицилия, Сардиния и Южна
Италия. Градовете в Кастилия образували съюз — т.
нар. „света Ермендада" за борба срещу феодалите и за
защита на вътрешния ред и законност. Въведена била
инквизицията.
Кралската власт в Испания укрепнала. През 1492 г.
била освободена Гранада и арабите завоеватели — прого-
нени от Испания. Онази част от незаминалите араби и
евреи, конто отказвали да приемат християнството, би-
ли принудени да напуснат страната. Установена била
абсолютна монархия.
Културно развитие. Тревожните времена, конто из-
живявала Испания, не могли да попречат на испанските
творци да създадат многообразна и сложна култура. В
условията на Реконкистата католическата църква раз-
451
вивала активна дейност. Катедралите в Бургос (1221 —
1230) и Толедо (1227) били изградени в готически стил.
През втората половина на XIII в. великолепна катедрала
била издигната в Леон. Поразява със своето изящество и
тази в Сарагоса (1119 — 1550). Непреходна естетическа
ценност притежават стенописите в капелата Сан Мигел
на абатството Подралбес в Барселона (1346), дело на ху-
дожника Ф. Баса, основател на школа на художниците в
Испания. Свои шедьоври създала колегията на худож-
ниците в Санта Крус. Ескориал, резиденцията на крал
Филип II, строен от архитекта X. Б. де Ерера, също бе-
лежи високи върхове на строителното изкуство. Създала
се стилистиката с високи естетически критерии в архи-
тектурата, скулптурата и живописта на Възраждането,
което формирало цяла плеяда забележителни творци.
Реконкистата извикала на живот поредица епичес-
ки произведения. Прочутата „Песен за моя Сид“ в 3735
стиха била сътворена още 1140 г., а друго произведение
от този род се появило под наслов „Родриго" през XIV
в., но било преработено през XV в.
През време на съпротивата неподозиран разцвет дос-
тигнало устного народно творчество, фолклорните про-
изведения в литературата, конто пресъздавали величие-
то на освободителните битки с арабите. Пародии певци,
хуглари, възпявали подвизите на крале и рицари, пад-
нали в неравната, но величествена епопея на съпротива-
та. Родриго Руис де Бивар, героят на „Песен за моя
Сид“, намира описание в известната „Римувана хрони-
ка" от XV в. На неговия живот и безсмъртни подвизи са
посветени множество романи, анали и различии белет-
ристични творби. Предмет на претворяване станали и
освободителните подвизи на крал Родриго, на Бернардо
дел Карпио, на Фернан Гонсалес. Голяма част от това
богато творчество не е запазено, но безсмъртното произ-
ведение „Ронсевал", преработена хроника в едно от абат-
ствата, разкрива достойнствата на този литературен
жанр.
Клерикалната литература, както се нарича книжни-
ната, възникнала през XII — XIII в. в средите на духо-
венството, преследва определени цели на духовната
452
просвета. В тази проза и поезия се третират мотиви от
Светото Писание, както и различии житейски сюжети,
свързани със спасителното дело на католическата църк-
ва. Основоположникът на испанската религиозна пое-
зия, Г. де Берсео (края на XII — след 1246 г.) създал
жития на светци, стихове, както и догматически, екзе-
гетически и др. произведения на кастилски език. Кас-
тилската литература била обогатена и с оригиналното
книжовно дело на крал Алфонс X (1221 — 1284), оста-
вил „Първа обща хроника", лирични стихове, конто се
родеят с духа на провансалската лирика. Събрани в
„Песни за св. Мария", стихотворенията му са написани
с безспорен талант. Дело на крал Алфонс Хеи кодекс
закони в „Седем части".
Поредица романи са посветени на подвизите на раз-
личии рицари. Романът „Книга за Аполония", създаден
през XII — XIII в., обезсмъртявал смелостта на царя на
Аполония. Друга творба от този цикъл, създадена в
края на XIII в., е „Книга за Александър", обезсмъртява-
ща смелостта на Александър Македонски. Модел на ри-
царски средновековен роман в Испания, при това пър-
вият, представлява „Рицарят Сифар", пропит с нравст-
вени и битови мотиви, описващи духа на епохата.
Нравствено-дидактични идеи получили разработка в
динамичния подем на литературата през XIII — XIV в.,
когато градовете достигнали непознат дотогава разцвет.
Педро Алфонс (1062 — 1140) създал множество разкази
с назидателно съдържание. Хуан Мануел (1282 — 1348)
оставил поредица произведения „Книги за рицарите и
оръженосците", „Книги за лова". Те притежават голяма
фактографска стойност, понеже съдържат много ценни
сведения за рицарството и неговата нравственост, за би-
та и обичаите, за празненствата и атмосферата на онова
време. Това се отнася с особена сила за неговата най-по-
пулярна творба „Граф Луканор". Творец с хуманистична
ориентация бил Хуан Руис (1283 — ок. 1350), сътворил
„Книга за хубавата любов". Друг прочут автор бил П.
Лопес де Аяла (1332 — 1407), сътворил „Поема за дво-
реца", жигосваща нравствената поквара, проникнала в
средите на аристокрацията, на грандите и монарсите, на
техните семейства.
През XIV и XV в. настъпило преустройство в систе-
мата на просветата и образованието. Потребностите на
духовно-културния живот в кралство Испания породи-
ли основаването на различии учебни заведения: универ-
ситети, школи от различен тип. Последователно възник-
нала система от университети: 1300 г. в Лерида, 1334 —
в Уеска, 1346 — във Валядолид, 1450 — Барселона,
1500 — във Валенсия. Това били висши учебни заведе-
ния, в конто се преподавало богословие, различии хума-
нитарни науки: философия, история, астрономия, кар-
тография, география, математика, както и различии
други клонове на естествените науки. Схоластичната
мисъл, единствената форма на научна образователна
структура по онова време, намерила своя естествен цен-
тър в Саламанка, където още през 1215 г. бил учреден
университет, станал притегателен център за учените в
Европа. В този университет през XIII — XIV в. били
преведени трудовете на Ибн Сина (Авицена), Ибн Рушд
и редица други учени от арабския свят. В кралство Ис-
пания хуманистичната мисъл определяла научното дело
на поредица учени от категорията на А. Турмеда, А. де
Небриха, А. Тостадо и много представители на общест-
вената мисъл.
Укрепвало съзнанието и самосъзнанието на испан-
ците, конто формирали националния си характер, своя-
та душевност, традиции и обичаи. Самата испанска на-
родност, както е известно, се оформила върху основата
на етническите групи, заселили се по земите, върху ко-
нто възникнала испанската държава. Езикът на испан-
ците принадлежи към романската трупа на индоевро-
пейското езиково семейство. Компактната, най-много-
числена етническа трупа, легнала в основата на народ-
ността, били иберите. Голяма роля играли и келтите,
конто се заселили на Пиренеите. Влияние упражнили
също така отделни групи, установили се като колонисти
през различии времена: финикийци, гърци, картагенци.
От II в. пр. Р. Хр. до V в. сл. Р. Хр. се заселили римля-
ните, конто чрез т. нар. „народен латински език" поло-
жили основата на испанския език. При формирането на
454
народността важно значение имали свеви, ван дали, ала-
ни и вестготи. Те завоювали полуострова през V — VI в.
и се претопили в по-цивилизованата римо-испанска об-
щност. Арабите и берберите, конто нахлули в Испания
през времето от 711 до 714 г., също упражнили извест-
но въздействие върху интеграционните и консолидаци-
онните процеси.
Важно въздействие в развоя на испанската духов-
ност, моделирана от католическата църква, оказала ли-
тературата, създавана на каталонски език и неговите
диалекти. По това време творили писатели и поети като
Ф. Ешименис (1340 — 1409), В. Медже (ок. 1350 —
1410), а така също и най-талантливият каталонски поет
А. Марк (1397 — 1459). Голям писател и поет на мю-
сюлманска Испания бил Ибн ал-Хатиб (1313 — 1374),
обогатил историческата и философската книжнина.
Осъден като еретик, той бил затворен и убит.
Тежкият период, в който навлязло испанското об-
щество през първите три четвърти на XV в. оживили на-
родного творчество. Обогатили се романсите, поемите с
лиричен и епичен характер. Подвизите на героите, пад-
нали в борбите срещу арабите, отново раздвижили пера-
та на творците и активизирали песните на хулгарите.
През втората половина на XIV и XV в. се появили сбор-
ници с песни „Канцониеро". С високи естетически ка-
чества се отличавали „Кансьонеро Баени", „Кансьонеро
Стуниги".
Развила се и поезията. Първата испанска поетика
била написана от И. Лопес де Мендоса, маркиз де Сан-
тиляна (1398 — 1458). Поетиката носела заглавие
„Предговор и послание*' и подлегала на критичен ана-
лиз поезията в Галисия и Португалия. Изпод перото на
X. Манрике (ок. 1440 — 1479) излезли талантливите
„Строфи за смъртта на бащата", завършени през 1476 г.
Художествената литература намерила вдъхновен творец
в лицето на Ф. Перес де Гусман (ок. 1337 — ок. 1460).
Неговите „Поколения и портрети" са изпълнени с обра-
зите на редица съвременници на автора. В своя роман
„Гарван" А. Мартинес де Толедо (ок. 1398 — ок. 1470)
описва редица ежедневни събития и случки, но ги пре-
455
дава живо и увлекателно. Ново направление с психоло-
гизация на героите чертаят съчиненията на X. Родригес
дел Падрон (вероятно 1395 — 1452) „Роб, освободен от
любов", „Книга за почетната смърт“.
Така в периода, предшестващ Възраждането, в лите-
ратурата на Испания — проза и поезия — били прокара-
ни новаторски мотиви. Писатели и поети развивали и
обогатявали това национално творчество в жанрово и
съдържателно отношение. По такъв начин били създа-
дени условия за навлизане в новата епоха на развитие
на испанското общество.
Католическа църква в Испания. В епичната борба
за освобождението на Пиренейския полуостров католи-
ческата църква взимала дейно и ръководно участие. В
лицето на своите прелати — архиепископи, епископи и
абати — тя се сражавала в битките срещу арабите, про-
явявала патриотизъм и себеотрицание. Множество ду-
ховни лица паднали убити със смъртта на храбрите и се
обезсмъртили чрез смъртта. Това не могло да не обвър-
же най-тясно Църквата с живота на Испания, с нейната
съдба. Рицарите от нейните духовни ордени проявявали
чудеса от храброст. Архиепископите на Сантяго, Карта-
ген, Барселона се наложили като авторитетни и уважа-
вани прелати. Те били привлечени в управлението като
съветници на кралете на Кастилия и Арагон.
В изграждането на Испания .като нова европейска
държава давала своя принос и курията в Рим. Папският
двор и неговите служители на Пиренейския полуостров
провели акцията за покръстването на маврите, но Йили
нарушени принципите на хуманизма и толерантността.
През 1481 г. в Испания била създадена Инквизицията.
Когато Торквемада възглавил инквизиционния трибу-
нал, суровата разправа с еретици и другояче мислещи
взела огромни размери. Маврите и евреите, конто били
подложени на преследване, се видели принудени или да
се покръстят или да напуснат полуострова. След Вели-
ките географски открития и по-специално след открива-
нето на Америка от Христофор Колумб, духовенството
взело активно участие в процеса на колонизацията на
Новия свят.
456
3. Кралство Португалия
Португалия, която се оформила като самостоятелна
държава в борбата срещу арабите, през ранните етапи от
своето развитие не се отличавала съществено от другите
държави, свързани с християнството в неговия католи-
чески модел. Разположена в Югозападна Европа, на Пи-
ренейския полуостров, по крайбрежието на Атлантичес-
кий океан, тя се развивала като самостоятелен социален
организъм. Наименованието си „Португалия" получила
от гр. Портуш (Порту), превърнат първоначално в сто-
лица.
Извори. Една част от изворите, отразяващи истори-
ята на Испания, засягат и миналото на Португалия.
Както в испанските извори, тъй и в португалските са
включени документи от групата фуерос, градските ста-
тута, изворите за аграрната система на обществото.
През XIII в. и след това старите латински анали, а
също и тези на абатствата били преработени и приведе-
ни в съответствие с потребностите на обществения жи-
вот. Редица загубени хроники получили разработка в
„Хроника на Вицентес" и в абатството „Свети Кръст" в
Коимбра били включени редица нови преработки на ста-
рите анали. Бащата на португалската историография,
Фернан Лопеш (1380 — ок. 1454), започнал да подготвя
животопис на крал Жуан I (1385 — 1433), която развил
до 1415 г. Това произведение се основавало на солидна
документация и било написано по блестящ начин от го-
лемия хронист, наричан не без основание „Португалски
Фруасар".
Друг историк, който продължил неговите традиции,
Гомец Зурара (починал около 1479 г.), написал редица
хроники, в конто отразил събитията на своето време.
Той проследил управлението на кралете Дуарте и Ал-
фонс V (1433 — 1481). Трети хронист, Рюи де Пина (ок.
1440 — 1521) описвал следващите събития. Неговото
съчинение обхванало събитията до края на XV в.
Преписките на кралете с други владетели представ-
457
ляват незаменим извор за времето на тяхното управле-
ние. Решенията на кортесите са също много интересни
сведения.
Образуване на държава. Появата и развитието на
португалската държава било обвързано в най-тя'сна
връзка с Реконкистата, обхванала нейните предели още
през IX в., когато християните отвоювали областта Ми-
ню. Вече през X в. люлка на освободителното движение
станали северните земи на бъдещата държавна общност.
Алморавидите обаче преустановили настъпателните опе-
рации на краля на Леон, Алфонс VI (1065 — 1109), чии-
то войски били разгромени през 1094 г. при Лисабон. В
следващата 1095 г. крал Алфонс VI, движен от желани-
ето да поднови съпротивата, превърнал португалските
земи от р. Дуеро до р. Мондегу в самостоятелно графство
с главен град Порту<^£дде, днешният гр. Порту. Кралят
подарил графството като феод, лен, на своя зет, граф
Хенрих Бургундски, койтр по името на резиденпията в
гр. Портус-Кале придобил титула граф Португалски.
Новият граф, влизайки във функциите си, изпълня-
вал задълженията си на васал спрямо своя сеньор, кра-
ля на Леон. В същото време той провеждал самостоятел-
на политика, отстоявал независимостта на графството от
пристъпите на алморавидите. Нов етап в историческото
развитие на Португалия настъпил, когато синът на Хен-
рих Бургундски, граф Алфонс ЕнрикиШ, поел управле-
нието. През 1139 г. той разгромил арабите при Орики и
се провъзгласил за крал на Португалия, Алфонс I (1139
— 1185). Коимбра станала столица на кралството.
По препоръка на папа Целестин II (1143 — 1144)
кралят на Леон признал независимостта и законността
на кралство Португалия. Това станало през 1143 г. Кас-
тилия обаче намирала, че отпадането, откъсването на
Португалия от нейната организационна структура е не-
законно и не се примирила с промяната. Едва през 1385
г., когато португалската армия разгромила военните
подразделения на Кастилия, нейният владетел се при-
мирил с понесената загуба.
Извоювало своята независимост, получило призна-
ние, кралство Португалия продължило да разширява
458
своите граници. През 1147 г. бил присъединен гр. Лиса-
бон, а 1249 — 1250 г. — областта Алгарва. В освободе-
ните земи кралството извършвало обществено и стопан-
ско преустройство. В началото резиденцията на краля се
намирала в Коимбра, а след това в гр. Опорто, а накрая
— в Лисабон. Окончателният избор на постоянна столи-
ца бил направен през 1255 — 1256 г., когато кралят
пренесъл столицата в Лисабон, превърнат във всеприз-
нат център на политическия, обществения и духовно-
културния живот на страната.
Реконкистата в Португалия успяла да победи, защо-
то придобила маСОва социална "опора. В борбата за осво-
бождение се включили най'-широки слоеве от население-
то: от едрите земевладелци и рицарите, до духовните
лица, градските занаятчии и селяните. Голяма била
подкрепата на Римския папски двор. Дри2наваики.се^аа
васал на папата, крал Алфонс I Енрикиш придобил офи-
циална подкрепа, а авторитетът на католического духо-
венство неимоверно много нараснал. Увеличило се зна-
чението на религиозните ордени: Ависки, както и поз-
натите йоанити, тамплиери.
В общата борба срещу арабите, протичаща с победи
и поражения, двете страни — Португалия, от една сра-
на, и Навара, от друга, се обособили и тръгнали по са-
мостоятелен път. За разлика от Португалия, която бър-
зо набирала си ли и напредвала, Навара се развивала мъ-
чително бавно, търпяла доминиращо френско влияние,
поради което се затворила в тесните рамки на вътреш-
ния си живот и не могла да играе забележима роля на
историческата сцена.
В разразилите се конфликти между светските и ду-
ховните магнати авторитетът на монархическата инсти-
туция нараствал. Съсловната монархия се оформила
окончателно. В борбата за смазване на вътрешните кон-
фликти кралете намйрЬли ‘опбра в“г‘радовете. През XIII
в. възникнали съсловно-представителните събрдния,
кортесите, в заседЙнията на конто отначало участвали
представители на аристокрацията и висшето духовенст-
во, но впоследствие в тях влезли и представители на
градовете. През 1261 г. влиянието на градовете в корте-
459
сите нараснало: те можели да определят размерите на
налозите.
Когато починал крал Фернанду I (1367 — 1383),
преустановила господството си Бургундската династия.
Кастилският крал.-квйтпбид зет на покойния крал Фер-
нанду, женен за единствената му наследница, проявил
прдтедщии за овакантения престол. За да защити права-
та си, той изпратил в Португалия военен контингент.
Издигнал кандидатурата си за крал и Жуан, велик ма-
гистър на Авиския орден. В заседание на кортесите през
април 1385 г. в Коимбра за крал на Португалия бил из-
бран Жуан I (1385 — 1433). През август същата/Т385 г.
при Алжурбарота той разбил кастилските войски Това
осигурило укрепването му на престола. Запазена била и
независимостта на кралство Португалия.
Отбивайки пристъпи на нашественици, Португалия
отстоявал-а своята самостоятелност. Кралете поддържа-
ли регулярни връзки с римските папи и осигурявали
тяхната подкрепа при решаване на външните противо-
речия. Понеже кортесите подкопавали единството на
страната, разпалвали сепаратистки тенденции, недовол-
ството срещу тях нарасналоТГпридобило широк общест-
вен отзвук. Крал Жуан I (1418 — 1428), който провеж-
дал политика за укрепване на централната власт, не
свикал нито веднъж кортесите на заседание. Той въвел
абсолютистична власт.
При следващите владетели абсолютизмът като фор-
ма на управление започчйТГда се налага и да придобива
неповторимите си особености. Едрата родова аристокра-
ция била изолирана от властта. Намаляло значението на
кортесите. Бластта на монарха придобила неограничен
характер. При крал Жуан II (1481 — 1492) юрисдикци-
ята на кортесите преминала открито в ръцете на краля.
Абсолютизмът в Португалия укрепнал и се превърнал в
господстваща форма на управление.
Икономически отношения. Реконкистата в Португа-
лия завършила успешно. Развивали се феодалните отно-
шения. Крупните магнати: гранди и прелати, светски и
духовни — придобили голяма част од земята. Опряна на
градовете и дребната аристокрапия. кралската власт се
460
стремяла да подкопае могъществото на магнатите и да
гИТРД^ини
През X — XII в. селяните, конто били лично свобод-
ни, започнали да изпадат в зависимост. В южните тери-
тории обаче общините запазйли своите позиции и селя-
ните притежавали извечна лична свобода. През XIV в.
развитието на парично-стоковите отношения ликвиди-
рало ангарията и наложило паричната рента. Премахна-
та била феодалната зависимост на селяните.
Аграрната система получила оформеП вид. Кралят,
а наред с него и едрите земевладелци, ръководителите
на духовно-рицарските ордени, разполагали с правото
да определят налозите, данъците и размерите на рента-
та. В една част от страната формите на зависимост, в ко-
нто изпадало населението, били доста сурови, в друга
част стопаните запазили своята лична свобода.
Градовете на Португалия се развивали, импулсира-
ни от благоприятното географско положение на страна-
та. Занаятчийското производство процъфтявало в столи-
цата — Лисабон, а лед нея и в Порту, Коимбра, Брага,
Лагуш. Търговците поддържали контакти с Лондон,
Брюге и редица други центрове на европейската търго-
вия. Крал Диниш I (1279 — 1325) водил борба за огра-
ничаване присвояването на нови земи от представители
на грандите: светски и духовни.
Култура. Езикът, на който била създавана тази кул-
тура, бил португалският, принадлежащ към романската
трупа езици на индоевропейската общност. Етническият
субстрат на най-старото население включвал лузитани,
келти, конто били романизирани. В етническия процес
се включили също така свеви, вестготи и араби, дотол-
кова, доколкото през периода от VIII до XII в. населява-
ли южните територии на Португалия. Народността на
португалцйте възникнала след образуването на самосто-
ятелна португалска държава към средата на XII в. и на
базата на завареното население. Заедно с галисийците,
родствена по език и култура етническа трупа, била
сформирана португалската народност. Официална рели-
гия била католическата, португалцйте влизали в диоце-
за на Римската църква.
461
Най-важен цеНтър на образованието, просветата,
науката и културата станали учебните заведения. През
1290 г. в гр. Лисабон бил открит университет, но в на-
чалото на XIV в. го преместили в Коимбра. За степента
на общественото съзнание по онова време говори обсто-
ятелството, че през периода 1352 — 1388 г. бил основан
и комплектуван Национален архив „Тори ду Томби“ в
Лисабон, където се съхраняват документи от IX в. на-
сетне. През 1790 — 1824 г. в Лисабон са обнародвани
„Колекция извори за историята на Португалия" в 5 то-
ма, през 1856 — 1897 г. — в 12, а 1862 — 1936 г. — в
15 тома. Това е документалната основа на историческа-
та наука, съхраняваща историческата памет на порту-
галците.
В земите на Португалия се обогатявали и другите
компоненти на културата. През XIII в., когато в Про-
ванс бушували кръстоносните походи срещу албигойци-
те, мнозина поети били принудени да напуснат родните
си краища и да потърсят избавление на Пиренеите. Ед-
на част от тях намерили прием при двора на краля на
Арагон, в чиито владения през 1264 г. влизало графство
Барселона, Каталония. Това обстоятелство създало пред-
поставки за развитието на двуезична поезия и белетрис-
тика сред поетите на Каталония в продължение на ня-
колко столетия. В същото време възникнала тенденция-
та поетите и писателите да преодоляват двуезичието и
да започнат да пишат на роден език. Пътеводна роля в
тази насока изиграл талантливият каталонски поет, пи-
сател и философ Раймунд Лулий, който прекъснал тра-
дициите на провансалската школа и започнал да пише
на каталонски литературен език. С творбата си „Книга
за Бланкер" той поставил началото на литературния
език на Каталония. Езикът, на конто той създавал свои-
те произведения, бил излят в блестящи форми в поеми-
те „Разочарованият" и „Хам“. Раймонд Лулий разработ-
вал проблеми и на логиката.
Каталонската литературна класика била обогатена
от Гийом де Бергедан, Гираут де Кабрейра, Сервери де
Джирона, Раймон Видал. Макар те да били свързани с
разцвета на провансалската литературна школа, при-
462
надлежността им към КатаАония не подлежи на съмне-
ние. Видни първотворци на португалската национална
поетическа традиция били двамата братя Джаум Марк и
Пере Марк. Джаум Марк създал „Куплети за Фортуна",
а П. Марк творил стихотворения с любовни и полити-
чески мотиви. Кралят на Кастилия и Леон, Алфонс X
Мъдрият (1252 — 1284), писал стихове на галисийско-
португалски език. Запазени са негови „Песни за любов-
та" и над 20 „Песни на присмеха и хулите".
В комплекса на културните ценности влизат архи-
тектурните произведения, изграждани в готически
стил. В абатството на цистерцианците Алкобаса велико-
лепен паметник на тази архитектура била църквата
„Санта Мария" (1148 — 1222), оформена с бял камък.
Друга стилистика, по-разгърната и свободна, била при-
ложена при строежа на църквата „Санта Мариа да Вито-
риа" в Батала (1388 — 1402).
Романският стил също така намерил прием. Катед-
ралите в Брага, Визе, Евора, Лисабон отбелязват висо-
ките естетически принципи на романски стил. Дърво-
резбата била включена нешироко в храмостроителство-
то. Готическата пластика изпълва градския център на
Коимбра.
Укрепвайки централната власт, кралете на Порту-
галия взели участие при провеждането на Великите ге-
ографски открития. Още при управлението на Жуан I
португалските моряци предприели завоевания по брего-
вете на Африка. Синът на краля, принц Енрике (1394
— 1460), наречен Мореплавателя, командвал флотили-
ята, която открила Мадейра, Азорските острови, Гви-
нейския бряг, Зелени нос. При управлението на крал
Жуан II Бартоломео Диаш през 1486 г. с флотилия от
три каравели открил нос Добра Надежда. При крал
Емануил Велики (1495 — 1521) през 1498 г. Вашку да
Гама (1469 — 1524) с екипаж от 160 души успял да от-
крие морски път до Индия. Експедицията му имала ог-
ромно световно-историческо значение. Търговията с
Индия и другите страни на Източния свят била съсре-
доточена в пристанищата на Пиренейския полуостров.
На полуострова от X до XV в. броят на населението се
463
увеличил от 7 на 9 и половина милиона.
Възникването и утвърждаването на двете кралства
на Пиренейския полуостров — Испания и Португалия,
отбелязало нов етап не само в историята на полуострова,
но и на Европа. Било ликвидирано чуждоземното арабс-
ко господство. Създали се необходимите условия за фор-
мирането на нови държавни структури, конто определи-
ли облика на Югозападна Европа. Новият тип цивили-
зация, която се наградила в двете християнски кралст-
ва, обогатила формите на управление, начина на живот,
бита, душевността и културата на стария континент.
КРАЛСТВА
НА СКАНДИНАВСКИЙ ПОЛУОСТРОВ
Скандинавският полуостров, най-големият в Евро-
па, обхваща огромна площ от около 800 000 км. Брего-
вата му линия, започваща от Северно море, продължа-
ваща в Норвежко и достигаща Баренцево море, е дълга
около 27 500 км и се състои предимно от фиорди. Върху
климата на полуострова голямо влияние упражнява ге-
ографската среда на неговите територии, разположени в
Северозападна Европа. Балтийско море, Атлантически-
ят океан, от една страна, и Ледовитият, от друга, създа-
ват характерната атмосфера. Течението Голфщорм от
югозапад на североизток в основни линии обезеилва
мразовете на Севера и затопля температурата в Норве-
гия, а до известна степей и на Швеция. През мразовити-
те зими ледът сковава само Зундския пролив, но водите,
конто мият бреговете на Норвегия и Исландия, не се
поддават на замръзване. Климатът е умерен и субполя-
рен, но в някои части е твърде суров. Планинската ве-
рига, образуваща поредица плата, се извиеява от 400 до
700 м. Обширни територии на полуострова се оросяват
от реките Глома, Далелв, Танаелв, Улаелов. Езерата Ве-
нерн, Ветерн, Меларен и др. облагородяват земята и
създават условия за скотовъдство и земеделие.
Населението, обитаващо Скандинавския полуостров
— шведи, норвежци, датчани и др., принадлежи към
германската трупа на индоевропейската общност. По
време на масовите набези на народите от полуострова в
земите на Европа през VIII — XI в. те били наречени
„нормани", „северни хора“. Самоназванието им в Скан-
динавския полуостров било „викинги". В Русия ги име-
нували „варяги". Етимологичният произход на съчета-
нието Скандинавски полуостров отвежда към англосак-
сонското Scoeneg, Scedenieg, което в български превод
звучи „прекрасен остров". В някои извори от ранносред-
новековната епоха полуостровът е прославян като „утро-
ба на народите" (vagina nationum). Латинската форму-
лировка отразявала древната германска представа, че от
тук започнало Великото преселение на народите, разсел-
ването по Европа на вестготи, остготи, гепиди, вандали,
бургунди, лангобарди.
Културологични проблеми. Средновековното мина-
ло, както и цялостната история на полуострова е пред-
мет на комплексно изучаване от специализирана хума-
нитарна наука скандинавистика. Конкретен предмет на
нейната изследователска дейност е обществено-полити-
ческият, стопанският и духовно-културният живот на
народите в Дания, Швеция, Норвегия, Исландия, Фа-
рьорските острови и др. народностни групи, обитаващи
тези северноевропейски земи.
Основаването на скандинавистиката се отнася към
края на XVII и началото на XVIII в., когато в Западна
Европа трупа френски, холандски, италиански и др.
учени пристъпили към разработване на научните проб-
леми по история на икономическия и културния живот
на народите в Скандинавския полуостров. Между пионе-
рите в тази облает на научното познание се откроявали
П. А. Мале, Ж. П. Като-Калвил, Е. И. Потгитер, Дж.
Ачерби. Както се вижда, първите стъпки на новата нау-
ка имали предимно характер на исторически изследва-
ния. В това се заключава и тяхното значение.
Първоначалната ориентация на науката се обогатя-
ва с интереса към филологическите изследвания, предп-
риети системно през 30-те години на XIX в. В Германия
работят Я. Грим, К. Маурер, в Дания — А. Олрик, в
Норвегия — С. Буге, в Швеция — А. Нурен. Всички те
изеледват не само филологически, но и общокултурни
проблеми от миналото на скандинавците.
Постепенно учените диференцират характера на сво-
ите проучвания. Обособява се специализирано направле-
ние за изучаване на руните, сагите, скалдическата пое-
зия, митологията, католическата църква, Реформация-
та. Продължават изеледванията по история, обособява
се историко-географско направление в научните разра-
ботки на скандинавските езици. Особен дял образуват
филологическите трудове, монографиите по литература
на скандинавските народи и социално-икономическото
466
им развитие. Формират се голям брой специалисти от
различните национални школи.
Ценни приноси в скандинавистиката внасят от края
на XIX и първите десетилетия на XX в. германските
учени X. Лейнбург, П. Швайцер, Р. Хайнцел, Р. Майс-
нер, френските А. Жоливие, Ф. Масе, шведските Е. А.
Кок, А. Нурен, английските Б. Филпоте, В. Крейги, В.
П. Кер, холандските Р. К. Боер, Я. де Фрис. След загас-
ването на Втората световна война изследователската
дейност продължава с нови завоевания на научната ми-
съл. В САЩ проблематиката се обогатява от В. Валгрен,
В. Вуоринен, К. Лундин, в Англия — от Т. Дери, Е.
О’Дел, в Германия — от В. Хубач, В. Харпе. В бившия
Съветски съюз въпросите се проучват от И. П. Шаскол-
ский, В. В. Похлебкин, А. С. Кан, А. Я. Гуревич, А. А.
Сванидзе. В научната дейност участват датчани, нор-
вежци, шведи, италианци, чехи, поляци и др.
През 1964 г. е основана Международна асоциация за
изучаване на Скандинавия, чиято основна задача е да
координира научно-изследователската дейност. От 1962
г. излиза печатният орган, списание „Скандинавика“,
разпространявано в Лондон и Ню Йорк. Научни учреж-
дения функционират в Дания, Швеция и Норвегия, а
така също в САЩ, Франция, Германия, Англия, Ита-
лия, Япония и др. страни. При университета в Санкт
Петербург е открита катедра по скандинавски филоло-
гии, предметът се изучава и в университета „М. Ломоно-
сов" в Москва, а така също и в Тарту. В институтите за
история при Академията на науките на бившия Съветс-
ки съюз също се разработват въпроси на скандинависти-
ката.
Както би следвало и да се очаква, миналото и насто-
ящето на скандинавските народи се изучават усилено и
системно в самите държави на Скандинавския полуост-
ров. В Дания функционират Изследвания на литератур-
ного общество в Копенхаген, Кралското дружество на
събирателите на древностите на Севера, в Норвегия въз-
никват цяла поредица общества, дружества и институ-
та: Академия на науките и литературата (от 1857), Об-
щество за изучаване на древността (от 1844), Археологи-
467
ческо общество (1848), Географско общество (1882), Ис-
торическо общество (1895). Основаният през 1920 г. Ин-
ститут за сравнително изучаване на културата завоюва
международни позиции. Авторитет изграждат и научни-
те институти в Швеция, по-специално Академия на ху-
манитарните науки, основана в 1786 г., Кралско дру-
жество за издаване на ръкописи по скандинавска исто-
рия от 1817 г., Шведско историческо общество от 1880
г., Упсалско историческо общество (1862), Лундско ис-
торическо общество (1869). Научните институции започ-
нали да се специализират по отделни направления:
Шведското общество за паметниците на древността
(1869), Историко-библиографско общество (1905), Об-
щество по история на шведската култура (1918). Създа-
дени са и научно-изследователски институти било при
университетите в Стокхолм, Упсала, Лунд, Гьотеборг,
Умео, било при различии академии.
Написани от различии гледни точки, появяват се
фундаментални трудове по основни аспекти от сложната
и богата история на скандинавските народи. Солидни
трудове излязоха по история на викингите (А. Алберт
Пьотит, Е. Леонард, К. Бартелеми, О. Янсен и Д. Уил-
сон, К. Рандсборг, Й. Петерсен, Г. Лебедев). Някои авто-
ри подготвиха самостоятелни очерци за историята на
Скандинавските държави (Г. Т. Флом, Г. Францен, Е.
Лагутина, Н. Николаева, В. Сергеев, А. С. Кан). Мно-
жество трудове изучават отделните страни: Дания (Е.
Аруп, Й. Данструп, Е. Брих, К. Ален), Швеция (У. Да-
лин, Г. Гайер, К. Щюфе, Е. Берендтс), Норвегия (Е.
Саре, А. Мунх, А. Холмсен, М. Янсен, К. Ларсен). Спе-
циализирани разработки осветляват кралската институ-
ция (М. Ларсон, Й. Шрайнер, О. Моберг), държавната
система (У. Шпоронг, Г. Нафстрьом, А. Я. Гуревич, А.
Христиансен, П. С. Андерсен). Интерес поражда разп-
ространяването на християнството и устройството на
Църквата (С. Екстрьом, Р. Мурай, В. Густафсон, Е. Бек-
стон, Й. Химелструп, Г. Толдерлунд-Хансен, Й. Йорген-
сен, Г. Лунд, Й. Риан, К. Енгер, Т. Аустад, Ф. Биркели,
Е. Моланд).
Авторитетни изеледователи разделят историческото
468
развитие на Скандинавския полуостров на два основни
периода. Единият период бил епохата на викингите, за-
почващ на 8 юни 793 г. и завършващ на 14 октомври
1066 г. Вторият период обхваща времето от смъртта на
крал Кнут I Велики (1018 — 1035) до края на XV в.
В конкретни дати началото на епохата на викингите
бележи нападението на пиратите от Скандинавия върху
абатството Св. Куберт на о-в Линдисфарн, а края й —
битката при Хейстингс на 14. X. 1066 г., при която
франкско-норманските рицари на Вилхелм Завоевателя
(1066 — 1087) победили военните подразделения на ан-
глийския крал Харолд. В своята хроника „Цветовете на
историята" Матей Парижки предава с покъртителни
слова опустошенията на викингите при годината 836.
„Изпрати всемогъщият Бог тълпи свирепи езичници
датчани, норвежци, готи и шведи, вандали и фризи —
пише историкът, — цели 230 години те опустошаваха
грешна Англия от единия морски бряг до другия, убива-
ха народ и добитък, не щадяха ни жени, ни деца."
Казано с други думи, със залеза на епохата на ви-
кингите настъпил заникът на ранносредновековния пе-
риод от историята на народите в Скандинавския полуос-
тров. Вторият основен етап се определял от зараждането
на новите обществени отношения, определящи съдър-
жанието на живота в държавите на Скандинавия.
Дискусията за съществуването на феодализъм в Да-
ния, Швеция и Норвегия, за неговите същностни особе-
ности, за темповете му, вече не е актуална, може да се
счита за слязла от дневния ред на научните обсъжда-
ния. По принцип медиевистите на тези държави като
цяло не приемат теорията за феодализма. Отстояват я
историците от бившия Съветски съюз в отпечатаните си
трудове, а така също и някои полски изследователи, ка-
то напр. С. Пекарчик.
Общи тенденции и самобитни черти. Своеобразната
сходна историческа съдба на трите големи общности на
Скандинавския полуостров — датчани, шведи и норвеж-
ци не произтичала само или главно от общия им индоев-
ропейски корен, от принадлежността им към германска-
та етническа трупа. Една цяла поредица предпоставки
469
детерминирали тяхната душевност, характерология, на-
чин на живот, бит, обичаи, традиции. Основйият фак-
тор, определил нравите на скандинавците, било христи-
янството. Да се отбележи само това обстоятелство, без да
се обясни спецификата на мисията, която се заела да ги
приобщи към новата религия, означава нищо да не се
каже. Първият мисионер, който започнал да разпрост-
ранява християнската религия в Дания, бил бенедик-
тинският монах Ансгар (801 — 865), който през времето
от 826 — 827 г. разпръсвал семената на Христовото уче-
ние. През 829 г. шведският гр. Бирке отправил молба до
краля на франките Луи Благочестиви (814 — 840) да им
изпрати проповедник на християнството. В отговор на
искането им кралят на франките им изпратил монаха
Ансгар, приет благосклонно от крал Бьорн. По-късно
Ансгар, вече като архиепископ, посетил Швеция през
853 г., а следващата 854 г. пристигнал в Дания. Обстоя-
телството, че орденът на бенедиктинците се заел с въ-
веждането на датчани и шведи в истините на християн-
ството, имало много голямо значение. Това бил орденът,
който въвел спазването на дисциплината и упражнява-
нето на труд във върховно задължение и свързвал своя-
та мисионерска дейност с образованието, просветата и
книжовността. По тази причина добродетелите на хрис-
тиянството, утвърждавани от бенедиктинския орден,
формирали определено умонастроение сред скандинав-
ците.
Пространствата, конто разделяли скандинавците от
старите центрове на ранносредновековната цивилиза-
ция, не могли да не влияят върху начина на живот. Ог-
ромните територии с гори давали възможност за разви-
ване на скотовъдство, докато земеделието се развивало в
Южна Скандинавия и Ютландия, сред датчаните. Нор-
вежците, конто обитавали крайбрежието, а също така и
шведите по северния район упражнявали риболов и лов
на диви животни.
Скандинавците били организирани в големи патри-
архални семейства, конто представлявали основните
стопански структури. Те обработвали земята общо. Това
положение се запазило до към VIII — IX в. Запазило се
470
и кръвното отмъщение. Въпросите на социалното управ-
ление се решавали на общите събрания, наричани „тин-
ги“. Обществените отношения се регулирали от клаузи-
те на обичайното право. Населението изповядвало древ-
ната германска религия. Знанията за вярванията на
скандинавците изследователите черпят от „Старата
Еда", уникален литературен паметник, митологична ен-
циклопедия.
Скандинавците се наградили като великолепии мо-
реплаватели, конто смело и мъжествено се оправяли на
далечни плавания. Природните условия, сред конто се
раждали и живеели, формирали у тях издръжливост.
Викингите провеждали близки и далечни походи. Те на-
падали Британския остров, достигали Бискайския залив
и навлизали във водите на Средиземно море. До 911 г.,
когато била образувана Норманската държава, те напа-
дали земите на франките, плавали необезпокоявани по
р. Сена и Гарона, по Рейн и Елба, разграбвали Париж,
обсадили и Рим.
Образуването на трите държави — Дания, Швеция
и Норвегия, отразявало обективните процеси на съзря-
ване и усъвършенстване на обществените отношения.
Към IX в. започнало обособяването на народностите.
Датчаните се укрепили на полуостров Ютландия и близ-
ките острови, а шведи и норвежци — на Скандинавския
полуостров.
1. Кралство Дания
Произходът на названието на страната, Дания, дори
до днес не е получил задоволително решение. Историци,
конто се опират на Прокопий Кесарийски и Йорданес
(VI в.) приемат, че „дани" били наричани най-старите
племена, обитаващи Дания още в най-древни времена.
Според други автори, конто търсят обяснението в някак-
ви стари ръкописй, Дан бил първият крал на държава-
та.
Ако се съди по археологически данни, Ютландия
била заселена с германски племена кимври, тевтони,
471
амброни и др. Още в началото на третото хилядолетие
пр. Р. Хр. племената на даните се преселили в Ютлан-
дия от островите на Зеландия. Поради своята многоб-
ройност и добра организация те успели да се наложат
над останалото население и да го асимилират. Племето
на даните послужило за основа на формиращата се датс-
ка народност. Това се потвърждава от факта, че към
VIII в. те вече доминирали над другите племенни общ-
ности. Нараснала ролята на конунгите.
Основна, преобладаваща сила в обществото дори до
края на VIII и началото на IX в. продължавали да бъдат
бондите, свободните самостоятелни общинници. Про-
веждането на пиратските нападения на викингите по то-
ва време по всяка вероятност било свързано с изменени-
ята, конто настъпили в цялостния живот на датчаните.
Установено е, че около IX в. започнало обособяването на
датската етническа общност.
Извори. Когато медиевистът се запознае с изворовия
комплекс на народите на Скандинавский полуостров,
включително и на датчаните, не може да не установи, че
те са обособени в две основни групи. Едната, додържав-
ната, обхваща предимно народно творчество, песни, пре-
дания, легенди, оформени едва след появата на писме-
ността в по-късно време, поради което тяхната автен-
тичност, интегритет и пр. пораждат въпросителни. Вто-
рата категория свидетелства, появили се след XII в.,
включват писмени извори, археологически паметници,
произведения на изкуството и пр. Това структуриране
може да страда от известна едностранчивост, да тръгва
от формални показатели, но позволява да се пристъпи
към изучаването на документалните свидетелства по ин-
тересуващия ни въпрос.
Всички медиевисти, конто говорят за изворите на
Скандинавия, се чувстват задължени да започнат прег-
леда с хрониката на Адам Бременски „За делата на хам-
бургските архиепископи", както и с аналите на северо-
германските, англосаксонските и ирландските автори, с
житието на Ансгар от Роберт, неговия ученик. Поддър-
жа се, че това са произведения, в конто се намират ин-
директни вести за Скандинавия и нейното население,
472
организирано в съответни обществени структури. След
това проучвателите се спират на археологическите па-
метници. Те анализират паметниците на културата на
викингите, на формиращите се етнически общности. Го-
лямо внимание се отдели на руническите надписи, из-
ползвани за религиозни потребности, своеобразии надг-
робии текстове.
Характерна особеност на голяма част от запазените
и открити писмени свидетелства за дългия период от
XII до XV в. е техният правей, законов характер. Това
били съдебници, кралски укази и разпоредби, кодекси,
законници, различии преписки за администрацията и
управлението. Самобитен, уникален извор са древните
скандинавски саги, отразяващи ежедневието на населе-
нието: бит, традиции, обичаи, оръдия на труда, произ-
водствени отношения.
За Дания, която заела първо място сред държавите
на Скандинавия, изворовият комплекс е в основни ли-
нии приведен в известност, в смисъл — открит и систе-
матизиран, обработен и отпечатан. Разбира се, значи-
телна част от документацията, като може и да се очак-
ва, била свързана с общото развитие на трите кралства.
Не става дуьуа само за текста на Калмарската уния от
1397 г., оповестяващ подчиняването на Швеция и Нор-
вегия на кралство Дания. Касае се за множество цър-
ковни кодекси и анали, съдържащи общо информация
за трите страни. Това е напълно разбираемо, като се от-
чете всеобщоизвестният факт, че трите народности има-
ли общ път на развитие, сходна историческа съдба.
Конкретно за светската власт, за нейната вътрешна
и външна политика интерес предизвиква известната са-
га за Кнут I Велики (1018 — 1035), съдържаща вести за
държавата и за нейните външнополитически набези, за
нейната история. Аналите, водени в различните абатст-
ва от XII в. насетне съдържат много ценни, но все още
недостатъчно оползотворени сведения. За периода от
ИЗО до 1300 г. интерес поражда „Аналес Витесколен-
сес“, а за времето от началото на християнската ера до
началото на XIII в. — „Аналес Валдемариани". Датски
монах, който не посочил името си (Анонимус Роскил-
473
денсис) написал „Датска хроника", описваща времето от
826 до 1157 г. Приема се, че това е най-древният извор
от такъв род.
Грамотите на кралете са друга поредица документи,
възникнала в края на XI в. През 1085 г. крал Кнут II
Свети (1080 — 1086) дал дарителна грамота на катедра-
лата в Лунд. За състоянието на поземлените владения
много голяма стойност има подготвеният през 1231 г. по
разпореждане на крал Валдемар II (1202 — 1241) опис
на имуществото в Дания („Книга на именията в Да-
ния"). Именията на абатствата и църквите били запис-
вани в специални регистри като напр. „Регистър на по-
винностите, дължими на епископа в Родскилд", дати-
ращ около 1370 г. Към 1420 г. се появила „Книга на
владенията на епископа в Шлезвиг". Тя отразява систе-
мата на стопанисване в именията на католическата цър-
ква. „Поземлени закони", подготвени при крал Валде-
мар II през 1241 г., поставили началото на поредица ма-
териали по обичайното право, написани на датски език.
В този кръг влизат „Зеландски закони". На латински
език излиза „Книга закони на Сканиа", принадлежаща
вероятно на архиепископа на Лунд, Андрей. Поради
своя всеобхватен характер и далновидност тези закони
били валидни в кралство Дания дори до XVII в.
В градовете на Дания били приети и въведени в
употреба законите на градовете в Шлезвиг от 1200 г.
Около 1284 г. в гр. Хленсберг било записано местно пра-
во. Търговските гилдии също така подготвили свои ус-
тави. Стопанските взаимоотношения в градовете на
Скандинавия са отразени в множество документи на
Ханзата, която поддържала с тях търговски контакти.
В „Датска история" („Дела на датчаните") могат да
бъдат открити ценни сведения, събрани от автора Сак-
сон Граматик (1150 — 1216), един от големите историци
на Дания. Това е драгоценен справочник за развитието
на страната. Хронологичните граници на произведение-
то започват в древността и достигат до 1185 г. Включе-
ни са древни легенди, както и разработки за историята
на епископство Лунд.
Латинските извори за историята на кралство Дания
474
са издадени в седем тома в „Дипломатически репертори-
ум на кралство Дания през средновековието". В шест то-
ма излиза „Акта понтификум Даника“. Отпечатани са и
редица други поредици, както и самостоятелни извори с
голяма значимост.
Образуване на кралството. Династията, която пос-
тавила началото на кралската форма на управление в
Дания, била Горма, чийто първи представител бил Горм
Старият, а последният — Хердекнут Кнутсен (1035 —
1042). Кога Горм заел престола не може да се установи,
знае се, че починал около 950 г. За столица бил избран
гр. Елинге, в Централна Ютландия. Усилията на гер-
манските крале да поставят в ленна зависимост Дания
породили ответна реакция. Кралят на Дания организи-
рал отбранителните сили и укрепил държавната систе-
ма. Аристокрацията, която се замогвала, се превърнала
в могъща военна сила, която противостояла на завоева-
телите. За обединяването на силите определени заслуги
имал кралят Харалд I Синезъбият (починал ок. 985).
Могьщ владетел, който увеличил външнополитическото
влияние на Дания бил крал Кнут I Велики (ок. 995 —
1035). Кралския престол в Дания той заел още през
1018 г., но от 1016 г. станал крал на Англия, а от 1028
г. — на Норвегия.
В страната било усъвършенствано общественото уст-
ройство. Поради увеличаването на данъците възникнало
недоволство. Незаетите земи били обявени за собстве-
ност на краля. Нараснало значението на рицарството. В
резултат от установяването на задължителен десятък,
както и от дарения на земи архиепископствата, епис-
копствата и абатствата заздравили своето положение.
Укрепнала вътрешно, Дания започнала да провежда
завоевателна политика. В ръцете на кралството при
Валдемар I, Кнут VI и Валдемар II паднали редица земи
в Прибалтика. През 1166 г. превърнали князете на Ру-
син във васали. Присъединена била Източна Прибалти-
ка, а след това Северна Естония.
Засилването на аристокрацията подкопало позиции-
те на краля. През 1282 г. крал Ерик Клипинг (1259 —
1286) се видял принуден да свиква ежегодно Парламен-
475
та. При крал Кристоф II (1320 — 1333) свикването му
ставало редовна практика. Привилегиите на аристокра-
тите и висшите духовници били превърнати в неотнима-
еми.
Кризата, обхванала политическия живот на страна-
та, била преустановена при крал Валдемар IV Атердаг
(1340 — 1375), който възстановил миналото величие на
Дания. Армията била реорганизирана. Той накърнил
интересите на северногерманската Ханза. Срещу него
обаче била организирана коалиция от множество градо-
ве в Швеция, Мекленбург и Холщиния. Победена, Да-
ния сключила през 1370 г. в Щралзунд неизгоден мир.
През 1380 г. била подписана уния между Дания и Нор-
вегия при доминацията на Норвегия.
В кралство Дания се развивали градовете. През XI
— ХП в. на полуостров Ютландия израствали градовете
Слезвиг (Шлезвиг), Олборг, Охбус, Рибе. На остров Зе-
ландия процъфтявал гр. Роскиле, на о-в Фюн — Оденсе,
а в Скандинавия — Лунд. Оживяването на занаятите и
търговията през следващите столетия породило появата
на нови градове. Копенхаген възникнал през 1157 г. В
областта Сконе били организирани големи есенни пана-
ири. Търговци продавали риба и различии селскосто-
пански продукти.
След като починал крал Валдемар, дъщеря му, Мар-
гарита Датска (1387 — 1412), поела управлението на
страната. Тя подчинила Швеция и Норвегия, като нало-
жила племенника си Ерик за крал на Норвегия, а след
това на Дания и Швеция. През 1397 г. на специален съ-
бор на аристокрацията — светска и духовна — в Калмар
била сключена едноименна уния. Крал Ерик УП.Поме-
рански (1412 — 1439) бил коронясан за крал иа Дания,
Швеция и Норвегия с Исландия. Макар унията да изра-
зявала интересите на Дания, тя вдъхвала известии на-
дежди на магнатите в Швеция и Норвегия да извлекат
някакви изгоди, поради което се примирили с положе-
нието.
В Швеция обаче управлението на датските владете-
ли възбуждало недоволство, поради което на събрание
през 1435 г. крал Ерик бил обявен за незаконен владе-
476
тел. В Норвегия обаче била проявявана търпимост. Ако
формално унията с Швеция била отменена през 1523, с
Норвегия била преустановена едва през 1814 г.
Културен живот. В кралство Дания към XV в. раз-
витием) на градовете дало тласък върху процъфтяването
на културата. Производството на зърнени храни и месо
осигурявало значителни количества излишък за износ.
Търговците търгували земеделски продукти и риба за
Северна Германия. Оживените контакти повишавали
научните и културните интереси на аристокрацията.
През 1479 г. в Копенхаген бил основан университет.
С утвърждаването на кралството се стимулирало и
строителството на дворци, абатства и църкви. Откачало
започнали да изграждат дървени, а след XI в. каменни
църкви. Това се вижда от църквата „Св. Богородица" в
Роскил. Паметници на романския стил са църквите в
Риба и Виборг. През периода, когато навлязла готиката
— началото на XIII в., били издигнати най-големите ка-
тедрали в Роскил и Одене. Около 1335 г. на остров Зе-
ландия бил изграден великолепен готически храм. Стро-
ени били и отбранителни съоръжения: кули, стени, мос-
тове. Започнало украсяването на църквите със стенопи-
си и мозайки.
2. Кралство Швеция
Основа на шведската народност дали германските
племена свеви, гаути, герули, готи, установили се в
Швеция през II — I хилядолетие пр. Р. Хр. Самата
шведска етническа трупа се диференцирала от останали-
те скандинавски народи през I — II хилядолетие, когато
възникнало самоназванието „швенскар". Вече през пе-
риода VI — VII в. се зародила първата шведска държа-
ва, Свейското княжество.
Извори. Кралските дарителни грамоти, конто започ-
нали да се появяват през XII в., изразяват една типична
тенденция, характерна за останалите скандинавски дър-
жави: формирането на поземленото имение чрез бенефи-
ций. Първата редакция на т. нар. „Вестиетски закон" се
отнася към началото на XIII в., а втората — към края
на XIII в. или началото на XIV в. Това е извор за стопан-
ската структура на държавата. Все по това време въз-
никнали поземлените закони. Кодекс от норми на Уп-
лан били утвърдени от крал Бригер Магнус (1270 —
1318) през 1296 г. Една от запазените редакции на Еси-
етския кодекс е от 1285 — 1303 г. Кодекс закони от
Смолан е утвърден от крал Магнус Ериксон (1319 —
1363) през 1327 г. По-късно, в 1350 г. крал Магнус опо-
вестил „Устав за правата на краля", сборник закони, за-
дължителен за цяла Швеция. Това е фактически спра-
вочник за правата и задълженията на аристокрацията.
Неговият вариант, появил се през XV в., отразява уси-
лията на едрите собственици да ограничават правомо-
щията на върховния владетел.
В Стокхолм градското право било създадено към
1300 г. След това получило оформяне и в останалите
градове с известии харти, подписани от краля.
В „Датско-шведски анали" по времето от 916 до
1263 г. е фиксирана последователността на управление-
то на кралете по години. През XV в. монахът Ерик Йо-
хан обработил аналите на абатството Вадстен (1040 —
1450). Много любопитен паметник, научен трактат „За
управлението на кралете", бил подготвен към 1321 г. от
канцлера Рагвалдсон. Това е документ на управленската
мисъл на епохата.
Един специфичен извор представляват „Откровения
на св. Бригита" от XIV в. Самото съчинение било под-
готвено от Бригита (1303 — 1373), основателка на деви-
чески монашески орден във Вадстен. Откровението
представлява извор за живота на Църквата, за нейното
устройство и управление.
През XIII — XIV в. били писани масово анали като
повествователна проза. Анонимен автор през 1320 —
1330 г. написал на шведски език „Хроника на Ериков-
ците" в стихотворна форма. В нея са описани събития от
1230 до 1319 г. Естествено продължение на това произ-
ведение представлява „Хроника на Карл", подготвена от
няколко придвории автори при управлението на Карл
Кнутсон (починал през 1470 г.). Една „Голяма римувана
478
хроника" описва политический живот в кралство Шве-
ция през XIII — XIV в. Най-старата част на произведе-
ние™ представлява „Хроника на Енгелбрект", отнасяща
се за периода 1389 — 1436 г. В преработен вариант тя
била продължена след неговата смърт и достигнала
1452 г.
Епистоларните произведения също навлезли в жи-
вота на кралството. Едно писмо на търговеца Бернард
Озенбрюге от Данциг от 1 август до градския съвет на
Данциг описва подготовка на въстание, както и програ-
мата му. Великолепна проза е запазена в „Поема за Ен-
гербрект" от епископ Томас от Страгнес (починал в 1443
г.). В нея се съдържат данни за управлението на датча-
ните, описани с очевидна ненавист.
Възникване на държава. През VI в. център за обе-
диняване на шведските земи станало езерото Меларен, в
областта Упланд. Племенни вождове, конунги, възгла-
вявали областите. Липсата на конкретни данни затруд-
нява реконструкцията на събитията с точност. Предпо-
лага се, че в края на VIII и началото на IX в. конунгът
на свевите Ерик Емундсон възглавил викингите при
техните набези в източна Прибалтика. Хронистът Снори
Струлсон уточнява, че конунгът воювал с краля на Нор-
вегия, Харалд Харфагр, за Вермланд, облает, локализи-
рана в Западна Швеция.
Житието на св. Ансгар от неговия ученик Римберт
изнася, че когато мисионерът посетил за първи път
Швеция през 829 г., бил приет от крал Бьорн, поддър-
жан в управлението си от князете. След като през 853 г.
той отново посетил гр. Бирке, вече управлявал крал
Олаф, който сменил стария крал Анунд.
Държавното устройство, както се вижда, имало при-
митивен характер. В границите на държавата обаче би-
ли обхванати най-напред поданиците на Упланд, а след
това цялото останало население. Кралете се избирали от
фамилията на Инглингите на общи събрания — тинги,
свиквани на религиозни тържества в Упсала. Ръководна
роля в тингите, свиквани в областите, бил лагманът, чо-
векът на закона. Избирая от родовите бонди, той орга-
низирал събранието и ръководел неговите заседания.
479
Обществените отношения в Швеция навлезли в по-
висок етап на развитие "През втората половина на XII в.,
когато се разгоряла борба за кралския престол. Ранно-
феодалната централизация на страната приключила при
родоначалника на династията на Фолкунгите (1250 —
1363) — Валдемар Биргерсон (1250 — 1275). Крал Маг-
нус Ладулсом (1275 — 1290) освободил от всякакви за-
дължения вбините от личната му гвардия, както и от
армията на брат му и епископите. Военните лица се за-
дължавали да изпълняват васални функции спрямо
върховния сеньор, краля. Общественото, политическото
и военното значение на монарха нараснало.
Приемане на християнството. Разпространяването и
укрепването на християнството протачало в идейна бор-
ба с езическите религиозни структури. Официалното
покръстване на крал Олаф Шьотконунг (995 — 1020), а
след това на семейството и военната му гвардия през
1008 г., не създало прелом в живота на кралството. Ези-
чеството като религия било осъдено едва към края на XI
в. Езическото капище в Упсала, където се извършвали
жертвоприношения, било разрушено и на негово място
била построена църква. Люлка на християнството сте-
нал гр. Сигтуна близо до Упсала.
Формирало се църковното устройство. До учредява-
нето на архиепископията в гр. Лунд в Дания през 1104
г. Църквата в Швеция се намирала под юрисдикцията
на Бременския архиепископ. След трайното укрепване
на християнската религия папският престол основал в
Швеция шест епископства: Скара, Линчвопинг, Стренг-
нес, Векшьо и Упсала.
Под знамето на новата християнска религия крал
Ерик Свети (1156 — 1160) провел походи във Финлан-
дия, за да я приобщи към Евангелието. Териториите на
Финландия били присъединени към кралство Швеция.
По-късно, през 1240 г., шведите навлезли в руските зе-
ми, но били разгромени от Александър Невски. През
1152 г. в гр. Линчьопинге бил свикан църковен събор,
първият в страната, председателстван от папски легат.
Взето било решение Швеция да придобие правото на
папска провинция. Папа Адриан IV постановил да се
480
внася ежегоден данък в хазната на Римската курия.
През 1164 г. папа Александър III (1159 — 1181) решил
да бъде основано архиепископство в. Швеция със седали-
ще гр. Упсала. За пръв архиепископ бил интронизиран
монахът от абатството на цистерцианците Алвастре Сте-
фан. Действително, архиепископът на Лунд продължа-
вал да бъде примас на Швеция, но на практика шведс-
ката църковна организация, издигната в ранг на архие-
пископия, придобила самостоятелност.
Швеция през XIII — XV в. През 1284 г. кралят за-
почнал да свиква риксрода, съвет на аристокрацията и
висшето духовенство. Влиянието на магнатите нарасна-
ло. Създадени били редица закони. Страната била разде-
лена на ленове, начело с наместници на монарха. Лен-
ниците събирали налозите и данъците от населението.
Започнало изграждането на замъци. В средата на XIII в.
замък бил издигнат в Стокхолм. Кралете присвоили го-
леми парцели земи от общинските, от горите и пустее-
щите територии.
Нарастващата роля на краля, който укрепвал цент-
рализацията, срещнала недоволството на едрите собстве-
ници, конто през 1319 г. го прогонили от Швеция. На
неговото място избрали малолетния крал на Норвегия
Магнус Ериксон (1319 — 1363). Обявена била персонал-
ка уния между Швеция и Норвегия, продължила от
1319 до 1363 г. Законите били променени: на мястото на
обичайното право влезли в сила новите закони на държа-
вата. В процеса на преустройството, конто извършвал,
крал Магнус Ериксон започнал да засяга привилегиите
на шведската аристокрация. Това предизвикало нейната
съпротива. Разбунтуваните велможи прогонили Магнус
от страната. За крал бил избран германският курфюрст
Албрехт Мекленбургски (1363 — 1398). Засилило се гер-
манского влияние, което проникнало в рудодобивното
дело, занаятчийската дейност и търговията. Това прину-
дило шведската аристокрация да потърси подкрепата на
Дания. Сключването на Калмарската уния (1397 —
1523) обаче довело до доминацията на Дания. Недоволс-
твото от крал Ерик Померански предизвикало въстание
през 1434 — 1435 г. начело с Енгелбрект Енгелбректсон,
31. История на средновековнийхйят 481
рицар по принадлежност, притежател на рудник. Дате-
ките бойни подразделения били разгромени. а крал Ерик
— детрониран. В разгара на битките един от магнатите,
швед по произход, убил предводителя на недоволните
Енгелбректсон. Въстанието загаснало. Управлението на
Швеция преминало в ръцете на регентския съвет, обра-
зуван от членове на аристокрацията.
Калмарската уния била формално възстановена, но
противоречията между двете страни не били изгладени,
продължавали да бушуват. Избирането на аристократа
Карл Кнутсон за крал (1448 — 1457, 1464 — 1470) дове-
ло до фактическо разпадане на унията. Шведската дър-
жава тръгнала по пътя на саыостоятелното развитие.
Култура. Развоят на културата в Швеция бил нераз-
делно свързан с настъпилия подем във всички области
на живота след възникването на градовете. Стокхолм,
Упсала, Калмар, Сьодьорчьопинг, Льодьосе се превърна-
ли в първостепенни средища на занаятчийство и търго-
вия. През 1477 г. в Упсала бил открит университет. Ед-
но от големите постижения на архитектурата станала
катедралата в Лунд, изграждана от 1080 до 1145 г. Тво-
ри Е. Олаи (ок. 1420 — 1486), първият историк на Шве-
ция. Развива просветив реформаторска дейност О. Пет-
ри (1493 — 1552).
Катедралните църкви в редица градове отбелязали
несъмнено постижение на строителното изкуство. Пър-
вите християнски църкви били изградени в правоъгъ-
лен план, с правоъгълна абсида. Забележителна била
катедралата „Санкта Мария Минор" в Лунд, църквата в
Стара Упсала, храмът в абатството Вастаден. Голямо
влияние отбелязала романската архитектура: катедра-
лата в Упсала.
3. Кралство Норвегия
Норвегия се простира в западните предели на Скан-
динавския полуостров. В антропологично отношение
норвежците принадлежат към атланто-балтийския тип
на голямата европеидна раса. Наименованието „норма-
482
ни** за първи път се среща в старинен английски извор
от IX в., където е записано понятието „нордман**, „севе-
рен човек**. Ранносредновековната държава на норвеж-
ците възникнала около X — XI в.
Извори. Първите вести за норвежците се съдържат в
древните саги и археологическите паметници. За развоя
на обществените отношения научаваме от законника на
Църквата, написан при крал Олаф Свети (1015 — 1024),
за да обслужва въвеждането на християнството. Друг
документ, „Грамота на златното перо** от 1174 г., разк-
рива практаката на духовната власт да събира десятък.
През 1263 г. при управлението на крал Магнус бил
издаден сборник „Поправка на законите**, включил
всички обичайни разпоредби, употребявани до XI в.
Друг кодекс, „Сборник закони**, подготвен през 1274 —
1276 г., бил приет на общи събрания и по такъв начин
представлява законодателството на социалния ред, уста-
новен в Норвегия. Градското право в Берген било разг-
ледано, преработено и през 1276 г. пуснато в обръще-
ние. Много важен паметник са кралските саги, приети
при крал Свер. Неоценима стойност притежава сагата за
управлението на крал Харалд, обединителя на Норве-
гия. „Сага за Фритьоф Смели**, подготвена в края на
XIII в. и началото на XIV в. за събитията от VIII — IX в.
Както в другите страни на Европа, тъй и в Норвегия
възникнала поредица повествователни съчинения, хро-
ники. „История на древностите на норвежките крале**,
написана от 1183 до 1188 г., претворява събитията през
периода 1177 — 1180 г. Тя принадлежи на монаха от
абатството на бенедиктинците в Надхолм, Теодрик, кой-
то я написал на латински език. „Кралско огледало** съ-
държа сведения за народите на полуостров Скандина-
вия. Макар да представлява компиляция, съдържа цен-
ни материали.
Обществено устройство. За разлика от Дания и
Швеция, конто достигнали по-висока степей на разви-
тие на обществените отношения, Норвегия по-бавно нав-
лизала в епохата на цивилизацията. Това се дължало на
планинския релеф и гористите масиви, конто пречели
на социалните контакта, на характера на крайбрежие-
483
то, а така също и на изключително сложната брегова
линия, прекъсвана от фиорди и заливи.
Преодоляването на традиционния патриархален на-
чин на живот и установяването на новите обществени
отношения протекло по своеобразен начин. Поради мал-
ките площи, удобни за обработване, земеделието не мог-
ло да се развие в желаната степей. Дълго време се зала-
зила общата собственост върху земята, особено върху
необработваемите земи: целини, блата, гори. Арендната
обработка на земята трудно си пробивала път и не нами-
рала привърженици. Традициите на общината векове
наред оставали непроменени. Свободните селяни трудно
добивали средства за препитание.
Изграждането на политическата система на общест-
вото наченала в епохата на викингите. Първият крал на
норвежците, конунгът Харалд Хорфагер Прекрасни
(872 — 930) успял да покори съпротивата на отделните
управители на области, но властта все още продължава-
ла да страда от самоуправството на местните властели-
ни. Едва след въвеждането на християнството като офи-
циална религия и след основаването на църковната ор-
ганизация държавата се заздравила и кралската инсти-
туция закрепнала.
Покръстване на норвежците. Да преодолее езичест-
вото и да покръсти норвежците се опитал още крал Ха-
кон Добрият (934 — 961), но усилията му не дали резул-
тати. Едва крал Олаф Трюгвасон (995 — 999) получил
кръщение в Англия и предприел по-активни мерки за
въвеждането на християнството. За тази цел той довел
със себе си свещеници от Британския остров. Крал Олаф
Харалдсон (1015 — 1028) продължил по-упорито и нас-
тойчиво да разпространява Благовестието. През 1024 г.
той провел първия църковен събор в Мустер за изграж-
дане устройството на християнската църква в Норвегия.
Срещу неговите методи на покръстване се вдигнали на
въоръжена съпротива бондовете и крал Олаф паднал
убит. Католическата църква го канонизирала за светец.
Самата Църква в Норвегия получила своето организаци-
онно устройство при крал Олаф Спокойни (1066 —
1093). Учредени били четири митрополии (епархии): в
484
Нидарос, Селя, Осло и Ставангер. За задоволяване мате-
риалните потребности на духовенството крал Сигурд
Кръстоносец (1103 — ИЗО) въвел задължителен деся-
тък.
Окончателното устройство на Църквата в Норвегия
завършило през 1153 г., когато папският престол се раз-
поредил да бъде основано архиепископство в Нидарос
(Тронхайм). През 1163 г. крал Магнус Ерлигсон (1162
— 1184) подписал заедно с архиепископ Айстен конкор-
дат, по силата на който кралството признавало своята
зависимост от Църквата. При катастрофалните противо-
речия, конто разтърсвали полуострова през следващите
столетия, духовната власт съумявала да запази своята
самостоятелност.
Обществени отношения. В борбата против външни
нападения, а така също и в защита от вътрешни изнена-
ди, в Норвегия се оформили две партии. Едната партия,
партията на биглерите, била създадена от светската и
духовната аристокрация, втората била на биркенбойне-
рите и била на селяните и гражданите, недоволни от ус-
тановената обществена система.
През 1184 г. избухнало въстане против Църквата и
аристокрацията, възглавявано от Свере. Отменени били
привилегиите на Църквата, поради което епископите се
изселили. Недоволен от хода на събитията, папа Ино-
кентий III отлъчил водача на въстанието Свере и нало-
жил над Норвегия интердикт. Отнетите имения на духо-
венството били възстановени. Крал Магнус кодифици-
рал обичайното право и заздравил позициите на земев-
ладелците.
Норвегия XIV — XV в. Поради недостатъчни съпро-
тивителни сили Норвегия не винаги смогвала да запази
своята независимост от по-силните си съседи. През 1387
г. Маргарита Датска присвоила титула кралица на Да-
ния и Норвегия, защото още през 1380 г. между двете
кралства — датското и норвежкото — била установена
уния. По-късно, през 1397 г. била подписана Калмарс-
ката уния, диктувана от най-мощните групировки на
магнатите по онова време. Ерик II, внук на кралица
Маргарита, бил наложен за крал на Дания, Швеция и
485
Норвегия. По това време позицията на Норвегия в уни-
ята била твърде слаба. Недоволството на населението,
включително и на аристокрацията, от установения ре-
жим започнало да се засилва.
Датската корона поставила в неравноправно поло-
жение Норвегия. Държавният съвет бил попълван от
датчани. Монетната система на Норвегия била обезцене-
на. Шотлаидските и Оркадските острови, конто принад-
лежали на Норвегия, били предоставени на Шотландия.
Това предизвикало избухването на голямо въстание през
1501 г. начело с Кнут Алфсен. Подпомагана от норвеж-
ките магната, Дания смогнала да го потуши. Клаузите
на Калмарската уния били запазени, а заедно с тях и
датского владичество в Норвегия.
Норвежка култура. След въвеждането на християнс-
твото започнало изграждането на норвежката материал-
на и духовна култура. Разбра се, залазили се старите
песни и предания, съхранени в „Старата Еда", в „Ислан-
дските саги". Възтържествувало в борбата с езичество-
то, християнството започнало да дава своите обилии
□лодове и в архитектурата. През XI в. започнало строи-
телството на особен тип дървени църкви: в Урнес (1060
— ИЗО), Боргун (ок. 1150) и др. През XII — XIV в. по
модела на английската архитектурна школа се развил
романският стил: катедралата в Свангер (ИЗО — 1300).
Великолепен готически паметник е катедралата в Трон-
хайм (ок. 1140 — 1320). По това време разцъфтява изоб-
разителното готическо изкуство — скулптура, миниатю-
ри, живопис.
Трите големи кралства на Скандинавския полуост-
ров — Дания, Швеция и Норвегия — преминали тру-
ден, но плодоносен етап в своето развитие като христи-
янски държави, включени в организационната система
на средновековната цивилизация. Установили се в спе-
цифична географска обстановка, кралствата успели да
преодолеят превратностите на живота и да залазят своя-
та форма на управление, начин на живот, обичаи и тра-
диции. Изоставили езическото изповедание, което вли-
зало в противоречие с духа на средновековната епоха,
етническите общности на полуострова възприели Еван-
486
гелското благовестие и започнали да претворяват добро-
детелите на Библията. Това обстоятелство променило
тяхната душевност и определило пътя на тяхното посте-
пенно усъвършенстване.
9. ЙАП АД IIИ СЛАВЯНСКИ КРАЛСТВА
В края на ранносредновековната епоха и началото
на новия, възходящ етап от своята динамична история
западните славяни продължили да се развиват и утвър-
ждават. В лицето на трите си етнически групи, органи-
зирани в държави — чехи, словаци и поляци — те наг-
раждали своята духовно-културна и етносоциална само-
битност. Католическият модел на християнството изт-
ласкал окончателно езическата традиция и посредством
регулативните механизми на нравствеността, на ценнос-
тната система формирал нов начин на живот, издигал
идеали. Западните славянски държави, управлявани от
кралете си, успели да създадат свой аграрен строй, зана-
яти, градска уредба и структура, бит, обичаи, традиции.
Дворците, кметствата, университетските сгради, катед-
ралите, абатствата, живописта, дърворезбата, мозайки-
те, скулптурните произведения маркирали многообрази-
ето на естетическата школа със свое неоспорвано място
в европейския културен живот. Новият тип интелиген-
ти, професионалисти, конто се обучавали в университе-
тите, в различните учебни заведения разкъсвали вери-
гите на традиционните ограничения и се устремявали
към висините на съвършенството, на абсолютисте. Пър-
вите проблясъци на Ренесанса в Чехия, Словакия и
Полша обогатили обществознанието, литературата, фи-
лософската мисъл, историята. Западнославянската ци-
вилизация, изграждана като неразделна част от средно-
вековната цивилизация в Европа, придобивала своите
характерни черти, неповторими измерения, облик.
1. Кралство Чехия
Новият етап, в който навлязла Чехия, създал въз-
можности за превръщането на княжеската форма на уп-
равление в кралска. През 1085 г чешкият княз Вратис-
лав II (1061 — 1092) бил удостоен от императора на Све-
щената Римска империя Хенрих IV (1056 — 1106) с
488
кралска титла. Действително тя не могла да се предава
по наследство, била лично отличие за владетеля, но
имела огромно значение за укрепване международного
положение на страната, която по онова време влизала в
системата на Свещената Римска империя. По-късно им-
ператор Фридрих I Варбароса (1152 — 1190), отблагода-
рявайки се на чешкия владетел Владислав II (1140 —
1173) за участието му в италианските походи, го дарил с
кралска корона. Това станало през 1158 г. Васалната за-
висимост придобила формален характер, Чехия факти-
чески получила независимост. При походите на импера-
тора чешкият крал поемал задължението да се включва
в армията му с подразделение от 300 конници, ако не
участва — да внесе триста гривена. Чешкият крал тряб-
вало да присъства на заседанията на Рейхстага в импе-
рията ако се провеждали близо до границата на Четко-
го кралство. Включили го и в състава на курфюрстите,
конто избирали императора. —Н
Начело на управлението на Чехия заставали после-
дователно три кралски фамилии, конто дали тласък
върху политическия стопанския и духовно-културния
живот на страната. Династията на Пршемисловците
властвала от 995 до 1306 г., когато последният неин
представител, крал Вацлав III (1305 — 1306) бил убит.
След това чехите избрали за крал Рудолф Хабсбург
(1306 — 1307), който не могъл да се задържи на престо-
ла. Под въздействието на папа Климент V (1305 —
1314), за крал бил интронизиран Йохан Люксембургски
(1310 — 1346), син на император Хенрих VII. Влродъл-
жение на 127 години (1310 — 1437) управлението се на-
мирало в ръцете на германската династия Люксембур
ги. Крал Сигизмунд (1436 — 1437), последният предста-
вител на този владетелски дом, управлявал кратко вре-
ме. Не успял за се задължи дълго на престола и негови-
ят зет Албрехт II Хабсбургски (1438 — 1439). В краткия
период на междуцарствие управлявали хетмани. През
1444 г. източночешкият съюз на хетманите избрал най-
богатия пан, Иржи Подебрад, за владетел, а на 27. II.
1458 г. Сеймът го узаконил за крал (1458 — 1471). Ко-
гато починал, на престола заставал Владислав II Ягело
489
(1471 — 1516). Ягелонската династия управлявала до
1526 г.
Извори. Общо взето те са многобройни. В хроиоло-
гическа последователност най-напред се появили дари-
телей грамоти на владетелите за уреждане на имущест-
вени отношения в четкого общество. Известната „Лито-
мержицка грамота", възникнала към 1057 г., поставила
началото на правните актове в Чехия, съдържащи дан-
ни за състоянието на поземленото имение. Запазена в
оригинал, грамотата била издадена по повод основаване-
то на капитула в Литомержиц. Оповестените след това
имунитетии грамоти за отделяйте абатства маркират
процеса на създаването, развоя и укрепването на имени-
ята на Църквата. В тази насока несъмнен интерес пре-
дизвикват дарителните грамоти за абатствата: през 1144
г. на Оломоуц, 1160 — на Градище, 1176 г. — на Кладо-
рубинск и др.
Наред с актове за имуществото на Църквата възник-
нали множество извори за различии владетели на земи,
принадлежащи към гражданската аристокрация. Цяла
поредица грамоти, издавани въз основа на т. нар. „гер-
манско право", оповестени в края на XII в., уреждат
правата и задълженията на собствениците. Появата на
такива грамоти придобила масов характер през XVIII в.
Написани на латински език, те се квалифицират в исто-
риографията с различии названия — „урбарии", „опис
на владения", „книга на ценза", „опис на имущество".
Обикновено в документите се упоменават селата, прида-
дени към някой едър стопанин или абатство. През вре-
мето от XIII до XIV в. били издадени петнадесетина та-
кива, но по-късно се появили значително повече. За
1374 — 1389 г. едрите собственици земевладелци Ражм-
беркови придобили документи за притежанието на над
350 села. Запазени са описи на абатства: от 1378 г. на
Тшебонского, от 1414 г. на Лихтенщайн.
За уреждане на отношенията в чешките села били
пуснати в обрыцение документи за ползването на раз-
личии полски и горски имоти. По съдържане те наподо-
бяват уставите за общините-марки в Германия, но в Че-
хия те придобили по-друг характер, съобразен с облика
490
на славянската община.
Възникването и укрепването на градовете извикало
на живот нов цикъл извори, издавани по различии пово-
ди. Едва грамота, приемана за най-стар документ от по-
добно естество от 1178 г. носи заглавие „Привилегии на
германците, преживяващи в предградието на Прага*4.
Както се вижда и от самого заглавие, грамотата урежда
правата на германските колониста в столицата на чеш-
ката държава. Безспорна фактологична стойност прите-
жават хартите за основаването на градове, издавани от
краля. За положението в Прага може да се съди от
„Пражка книга по право", издадена на немски език и
пусната в употреба в края на XIII и началото на XIV в.
Решенията на градския съвет в Прага през 1314 — 1418
г. са включени в споменатата книга като допълнение.
Цехови статута, издавани в цеховите организации
на различните градове, хвърлят светлина върху състоя-
нието на производството в различните отрасли на заная-
тите. Интерес предизвикват поредицата устави, цирку-
ли ращи в Прага, Оломоуц, Бърно. За външната търго-
вия дават знания договорите с италианските градове-ре-
публики, с градовете на Полша и Литва.
„Статута на Конрад" от 1189 — 1191 г. откриват по-
редицата паметници иа обичайното право. Неизвестен
автор от XIV в. подготвил „Книга на стария пан Рожм-
берк", представляваща кодекс за местно право. От XIV
в. излиза друг труд от неизвестен автор „Ред на местао
право". Прочутата „Майестас Каролина" на Карл IV по-
казва усилията на централната власт да укрепи държав-
ното управление и да обуздав своеволията на местните
магната. В отговор на тази тенденция се подготвя „Из-
ложение на четкого местно право" на Андрей от Дуба.
През 1380 г. излиза „Приписка" иа Вацлав IV, в която
намерили място принципите на правото, практикувано
в Чехия в края на XIV и началото на XV в.
Една поредица анали маркирали началото на чет-
кого исгориописание. Център за водене на аналите ста-
нала катедралата „Св. Вит" в Прага. Първото произведе-
ние от този род е „Пражки анали", описващи събитията
от 894 до 1220 г. Една част от аналите са възпроизведе-
491
ни по други съчинения, друга част, по-точно от 997г., са
писани непосредствено при живота на самия автор, кой-
то наблюдавал събитията. При гр. Оломоуц, в абатство-
то „Св. Стефан" са водени „Градиценски анали" (893 —
1150), а в абатството Опатовице са писани „Опатовицен-
ски анали" (1150 — 1158).
Началото на чешката историопис обаче поставил
Козма Пражки (1045 — 1125). Неговата „Чешка хрони-
ка" предава събитията от стари времена до 1125 г. В то-
ва забележително произведение намерили отражение
много важни подробности от историята на чешкия на-
род, позволяващи да бъде реконструирано миналото. Ес-
тествен© продължение на „Пражка хроника" представ-
ляват добавките за следващите събития, правени от уче-
нолюбивия монах Гервазий, който извлякъл много фак-
ти от ръкописи в Прага, Краков, от Регинон. Хрониката
на Козма мила продължена до 1162 г. в Сазовския ма-
настир, а до 1142 г. във Вишехрад. Двама автори про-
дължили да описват събитията, единият Винценций
Пражки, другият — Герлах, абат на манастира при Ми-
лович. Произведението, което подготвили, получило
наслов „Анали или хроника на чехите". В стихотворна
форма събитията били предадени в известната „Далими-
лова хроника", отразяваща миналото на чехите до 1310
г. Авторът не е написал името си, но се предполага, че
това бил епископ Гинек Жак от Дубе. През 1320 г. Да-
лимиловата хроника била преведена на германски език.
„Анали на кралския дворец" били подготвени в абатст-
вото на цистерцианците в Кьонигзаале, отразяващи ста-
тута и властта на империята.
Разширявала се и жанровата форма на исторически-
те произведения. Биографията на крал Вацлав II (1283
— 1335) започнал Ото Тюрингски, а я завършил абат
Петър от Цитау, който преработил текста на „Хроника
на кралския двор". Събитията за краткото време от
1341 до 1353 г. били отразени в „Хроника на чехите" на
каноника Франтишек по разпореждане на крал Карл I.
Все по волята на този владетел Прибика Пулкава напи-
сал хроника. В тази връзка заслужава да се отбележи
обстоятелството, че Карл IV (1346 — 1378), който ста-
492
нал император на Свещената Римска империя, подгот-
вил своя автобиография, едно изключително интересно
произведение, автентично свидетелство на онази епоха.
Въз основа на автобиографията, както и на други произ-
ведения, Бенеш от Крабице сътворил своя хроника на
събитията.
Възникването и развитието на Пражкия универси-
тет, Карловия университет в Прага, основан 1348 г. е
отразено в редица извори. Това са „Хроника на Праж-
кия университет" (1348 — 1420), както и някои други
произведения на Кутнохорския едикт от 1409 г. Тракта-
тът на Ян Хус „За чешката ортография" съдържа неоце-
нима информация за правописната реформа. Целокуп-
ното творчество на големия чешки реформатор е велико-
лепен извор за събитията по онова време. Процесът сре-
щу Ян Хус на Констанцкия събор е засвидетелстван по
неповторим начин в писмата на италианския хуманист
Паджо Брачолини (1380 — 1459) и Петър от Младено-
вац (ок. 1390 — 1415). Трудът на Младеновац „История
на съдбата и делото на Ян Хус в Констанц през 1414 —
1415“ представлява подробно описание на цялата драма.
Без неговото оползотворяване е невъзможно да се разбе-
ре, а още по-малко да се възстанови процесът срещу го-
лемия чешки реформатор.
За разбиране цялостната атмосфера на чешкото
кралство и особено на хуситското движение, учението и
делото на самия Ян Хус първостепенно значение има
произведението на магистър Вавржинца от Бржезове
(1365 — 1437) „За делата и различните събития в чеш-
кото кралство". В него са описани събитията от 1414 до
1422 г. Обстановката от 1419 до 1443 г. намира изложе-
ние в труда на Бартошек от Драгоница „Чешка хрони-
ка". Най-пълно и подробно описание на конфликтите
обаче намираме в „Таборитска хроника", подготвена
според някои автори от двама творци — Йоан от Лука-
вец и Николай от Пелгржимов. Предполага се, че произ-
ведението било написано около 1443 г., поради което
фактите, предадени в него се приемат за достоверни.
Трудът на Еней Силви Пиколомини „История на Чехия"
предава събитията от 894 до 1458 г. и отразява възгле-
493
дите на католическата църква. В съчинението на гер-
манский търговец Мартин от Болкенхайм „За хуситска-
та война в Силезия и Лужица" можем да намерим мно-
го интересни подробности за похода на хуситите в Силе-
зия. Събитията са предадени от непосредствен очевидец.
За разбиране различията между чашници и табори-
ти, на сходствата между тях, великолепен справочник
са „Пражки статии" от 1420 г., „Пражки компактати"
от 1433 г. Песните, конто прославят победите и пораже-
нията на таборитите могат да се прочетат в „На плани-
ната“, „Поздрав на победителите", както и в бойния
химн на таборитите „Кои сте вие, Божи воини". Тракта-
тът на Ян Пшибрима, декан в Карловия университет в
Прага, „Животопис на таборитските свещеници", предс-
тавлява справочник за различии детайли от личния жи-
вот на реформационните дейци в Чехия. Научната кри-
тика обаче намира, че авторът проявявал субективизъм
при оценката на събитията.
Едва ли подлежи на съмнение, че в количествено и
качествено отношение документалистиката върху исто-
рията на Чехия е приведена в известност и представля-
ва солидна основа за реконструиране на събитията. Съ-
ществуват критични издания на изворите, снабдени с
нужния коментар.
Историческа обстановка. Възходящото развитие на
Чехия през X в. било спряно след въвеждането на хрис-
тиянството в Полша, от политическото укрепване на ун-
гарската държава, от една страна, и на полската, от дру-
га. Обвързването им с католическата църква до известна
степей засенчило славата на Чехия като крепост на но-
вата християнска цивилизация в този район на Европа.
Могъщият владетел на Полша Болеслав Храбри откъс-
нал от Чехия гр. Краков и областта около него, Моравия
и Западна Словакия. Външните териториални загуби на
княжеството били предшествани от остри вътрешни
конфликта. В страната бушувала непримирима битка за
княжеския престол в Прага. Княз Болеслав III бил сва-
лен от престола и прогонен от Прага. Болеслав Храбри
покорил Чехия.
Плановете на Болеслав Храбри за създаване на
494
единна западна славянска държава не могли да бъдат
осъществени поради противодействието на империята.
Тази идея не намерила подкрепа и от чешките магната,
макар едиа част от тях да заставали на страната на пол-
ския владетел. Подпомогнати от император Хенрих II,
през 1004 г. чешките шляхтичи прогони пи од -Цпяга за-
воевателя. Вторият син на Болеслав ПУЯроми^ поел
управлението и успял временно да овлаД^е- сЪ'битията.
Пламналото през 1012 г. въстание довело до свалянето
му от престола и до издигането на по-малкия му брат,
Олдржих.лсойто намерил подкрепа в средите на широ-
ката чешка общественост, заинтересувана от защитата
на държавната независимост.
Политическата криза започнала да се преодолява.
Боричканията между аристократите намалели. Княз
Олдржих успял да заздрави престола и предприел нас-
тъпателни бойни операции за освобождаването на завзе-
тите земи. През 1019 г. той върнал Морцвия. При уп-
равлението на неговия син^Бруетис лав L41035 — 1055)
централната власт укрепнала още повече. Нараснало
нейното влияние на континента. Навлизайки в Полша,
той подчинил Силезия, Малка Полша, завладял гр.
Гнезно, седалището на полската архиепископия.
Ръководейки се от предварително набелязан план,
княз Бржетислав I пренесъл от Гнезно в Прага мощите
на св. Войтех. Това той направил с мисълта да убеди па-
пата да учреди чешка архиепископия в Прага. Палата
обаче не приел посланиците на княза в Рим и идеята
пропаднала. През 1041 г. император Хенрих III прину-
дил княз Бржетислав да произнесе пред него клетва за
вярност, да признав васалната си зависимост. Императо-
ры желаел да си осигури подкрепата на Чехия в борба-
та против Унгария, която пораждала сериозни тревоги.
В отговор на провежданата стратегия Бржетислав I из-
дал „Закон за сеньорията". Законът предвиждал да се
гарантира приемствеността на династията.
Образуване на кралство. Много важно събитие в ис-
торията на Чехия било обявяването на държавата за
кралство. Това станало през 1085 г. при княз Вратислав
II, но големият обществено-политически акт отразявал в
495
края на краищата борбата за инвеститура между папст-
вото и империята, разразила се през 50-те — 80-те годи-
ни на XI в. Междудържавният авторитет на страната
нараснал. Четкого кралство се утвърдило като първос-
тепенна политическа сила в Централна Европа.
В тясна връзка с династическите конфликта, конто
продължавали да разтърсват страната, наследии кът на
крал Вратислав II, княз Бржетислав II (1092 — 1100) се
обърнал към император Хенрих IV с молба да осигури
предварително, т.е. преди да бъде избран за крал, прес-
тола на неговия син. Това дало основания на императо-
ра да се меси в управлението на Чехия. Положението
обаче не било стабилизирано. Династическите борби
продължили да разтърсват страната. Едва княз Собес -
лав (1125 — 1140) успял да заздрави обстановката. През
1126 г. в битката при Хлумца княз Собеслав разгромил
армията на император Лотар, която нахлула в Чехия.
1\лемият брой рицари, конто паднали от страна на гер-
манската войска, принудил императора да поиска мир.
Исторически прозвучали предупредителните думи на
Собеслав към императора, предадени в обръщението,
което му изпратил. „Знай, императоре — писал чешки-
ят владетел, — че съгласно древното право и обичая
върху главата на чешкия народ принадлежи правото да
избира княз и господар, а на императора само правото
да го потвърждава. Ти нямаш право да го обременяваш
с нов закон. Ние предпочитаме гибел в справедливо сра-
жение пред новия закон."
В усилията си да укрепи завоюваните позиции Со-
беслав уредил отношенията с император Лотар по мирен
път: признал сюзеренитета на императора, декларирал
васалната си зависимост. Уредил успешно междудър-
жавния конфликт, той трябвало да се справи с вътреш-
ния метеж, вдигнат от магнатите. Така през ИЗО г. сви-
кал организаторите на бунта Мирослав, Собеслав и др.
във Вишеград на сейм и ги осъдил. Княз Владислав II
(1140 — И73), който наследил престола на Собеслав,
опрян на подкрепата на императора и Църквата, успеш-
но преодолявал междуособиците. Участвайки в походи-
те на иьщератор Фридрих Барбароса (1152 — 1190) в
496
Италия, той си осигурил неговата подкрепа при урежда-
не международного положение на Чехия. С помощта на
императора стан ал крал на Чехия. Коронацията била
проведена в 1158 г. От тази година в междудържавните
договори, а така също и в официалната документация
Чехия запоудзл.а са се титулува кралство. В историчес-
кого развитие на страната родът на Пршемисловците ве-
че предавал короната по наследство. Чехия се превърна-
ла в наследствена монархия. Номиналната зависимост
на кралството от империята намаляла.
Вътрешните противоречия в кралството обаче не би-
ли изгладени. Междуособици продължавали да разтърс-
ват Чехия още четвърт век: от 1173 до 1197 г., когато се
сменили десетина владетели. Кризата, обхванала чеш-
ката политическа система, била преодоляна едва към
кра,я На XII в. Споровете между членовете на управлява-
щата 11ршемисловичева династия били най-сетне преус-
тановени. През 1197 г. синовете на крал Владислав I —
Пршемисъл Отакар и Владислав — постигнали съгласие
да разделят страната. Пршемисъл Отакар наследил Че-
хия, а Владислав станал маркграф на Моравия. Чешки-
ят крал Пршемисъл Отакар (1197 — 1230) получил
признание на кралската титла от германския император
Филип Швабски. Потвърден бил и суверенитетът на Че-
хия. През 1212 г. император Фридрих II (1211 — 1250)
оповестил Сицилийската златна була, уреждаща взаи-
моотношенията между империята и кралството. По си-
лата на клаузите, залегнали в нея, чешките магнати
придобили правото сами да избират своя крал, при по-
ложение, че управляващата династия преустанови про-
дължаването на рода си. Кралят се задължавал да учас-
тва при избирането на императора и при неговата коро-
нация. Трябвало също така той да присъства в заседани-
ята на Сейма. С една реч, Сицилийската златна була на
император Фридрих II потвърждавала суверенния ха-
рактер на Чешката държава, а също така и законността
на владетеля в качествотодау на крал.
По такъв начин XIII в. открил нова епоха в истори-
ческия живот на Чехия. Поставен бил край на вътреш-
ните междуособици. ^олитическата криза била преодо-
32. История на средновековни/сМт 497
С Й
I
ляна. Укрепнало международного положение на държа-
ватаТЬ границите на Чехия влизали, освен самата Че-
хия, Моравия и Лужица, Кладска облает, Виторазска
облает, част от Силезия, Хебека облает. Това означава-
ло, че границите на Чехия съвпадали с тези на Чехия и
Моравия.
Укрепили своите позиции, кралете на Чехия започ-
нали да взимат участие при избирането на германски
императори. Влиянието им в живота на империята на-
раснало — през XIII в. чешкият крал влизал в състава
на седемте курфюрсти-избиратели. Това обстоителство
повишавало стремежите им да разширят пределите на
своята държава. Роднинските връзки на кралския двор
на Чехия, установени при крал Вацлав I (1230 — 1253)
с австрийский род на херцозите Бабенберг разкрил въз-
можности за проникване в Австрия.
Крал Вацлав I организирал борбата против нашест-
вието на монголо-татарите, нахлули в Централна Евро-
па. През 1241 г. те били принудени да се изтеглят от
Моравия. Синът на Вацлав I — Пршемисъл Отакар II
(1253 — 1278), при когото Чехия достигнала голямо мо-
гъщество, бил поканен от австрийки феодали да им ока-
же помощ след смъртта на последний херцог на Бабен-
бергския двор — Фридрих Храбрият и той нахлул в Ав-
стрия. С подкрепата на духовенството Вацлав I завладял
по-голямата част от територията на Австрия, докато ун-
v гарският крал Бела покорил значителна част от Щирия.
През 1260 г. крал Пршемисъл Отакар принудил крал
Бела да освободи цяла Щирия и да му я отстъпи, а по-
късно присъединил като наследство и Хорутанското
херцогство. В границите на Чехия били включени Авст-
рия, Щирия, Хорутания, Крайня. По такъв начин пре-
делите на чешката държава достигнали бреговете на Ад-
риатическо море. Крал Пршемисъл Отакар II фактичес-
ки отхвърлил немското господство и застрашил целост-
та на империята. Провеждайки редица реформи, той от-
слабил позициите на магнатите, укрепил централната
власт и реорганизирал армията. Когато започнал война
с император Рудолф Хабсбург, срещу него се опълчили
не само немските князе, но и чешката аристокрация,
498
поради което загубил войната. В усилията си да възста-
йови ответите територии на Чехия, в битката при Дюр-
нкурт в Моравия бил убит. Той при добил прозвището
„Златен крал“. Хабсбургите завладели Австрия.
Напразно синът на Пршемисъл Отакар II — Вацлав
III (1273 — 1305), се опитвал да върне заграбените зе-
ми. Династията на Пршемисловизщщ приключила със
смъртта на крал Вацлав III (1305 — 1306), който бил
1310 г
оуц.
________________ цравлението на чешката държава пре- |
1 мин о в .цете на ге_рманския двсцта Люксембургите,
който се намирали под френско влияние. Първият крал
на чехите от рода на Люксембургите — Ян, сключил
брак с Елишка Пршемисловна, но прекарвал по-голяма-
та част от времето си в чужбина, поради което си оста-
вил чужд за своите поданици. В битката при Креси през
1346 г. той паднал убит. Наследникът му, Карл IV, кой-
то управлявал Чехия като Карел I (1346 — 1378) бил
коронован в Рим през 1355 г. за император. При негово-
то управление била издадена т. нар. „Златна була“, наг-
радила основите на чешката конституция и уредила по-
ложението на чешките земи в империята. Чешкото
кралство било признато за суверенно.
В качеството си на император Карл IV преместил
столицата на империята в Прага, където още на 30. IV.
1344 г. била учредена архиепископия и Чешката църк-
ва, освободена от юрисдикцията на Майнцкия архиепис-
коп. При управлението на императора чешката държава
достигнала върховете на своето политическо могъщест-
во, икономически просперитет и културни. успехи. В из-
пълнение на неговите планове, през $348 г. в Прага бил
основан университет, наречен „Каргов университет",
първият в Централна Европа. Карловият университет
послужил за модел на университетско устройство и по
неговите стъпки тръгнали университетите в Краков, Ви-
ена, Хайделберг.
Знанията, конто Карл IV придобил през годините на
своята младост при двора на френския крал Филип VI, в
папския дворец в Авиньон, прилагал в управлението.
Опирал се на съветите на църковните прелати — на
499
пражкия архиепископ Арнош, на Ян Очко от Влашим.
За канцлер избрал епископа на Оломоуц — Ян. Широ-
ките му общокултурни интереси дали тласък върху обо-
гатяването на материалната и духовната култура на
страната. Проявявайки стремеж да укрепи централната
власт, обновил законодателството, превърнал Чехия във
водеща държава на империята. Още преди да стане им-
ператор, през 1350 — 1351 г. под неговия патронаж бил
подготвен известният кодекс закони „Майестас Кароли-
на", утвърждаващ върховната власт на краля и ограни-
чаващ правомощията на магнатите. Поради съпротива-
та, която срещнал, през 1355 г. трябвало да отмени този
манифест на централизираната държава.
При все това Карл IV взимал мерки за консолидира-
нето на чешкото общество. Той дарявал градовете с ре-
дица права и привилегии. В Прага предприел строител-
на дейност: върху р. Вълтава построил мост, останал
под името „Карлов мост", издигнал великолепен дворец,
както и поредица други сгради. Оживило се изкуството
— скулптурата, живописта. Организирал събирателска
дейност на различии свети мощи. Провеждал шумни
придвории церемонии.
В икономическия живот на Чехия Карл IV провеж-
дал политика на планомерно развитие на занаятите и
селското стопанство. При неговото управление в страна-
та имало повече от 200 вида занаяти, докато в края на
XIII в. те достигали едва 40. Успехите на страната били
огромни, неизмерими. Много голяма подкрепа оказвал
той на производството на вино, на стъкларството и сук-
нарството. Станал меценат на книжовната дейност, по-
специално на литературата и историята. Сам Карл IV
написал своя „Автобиография". При него бил нарушен
монополът на_латинския език в книжовността и в кул-
турата навлязъл народният чешки език. Проявил жела
ние да възстанови забравената славянска литургия.
Плодотворни резултати дава дейността на владетеля
за развитието на селското стопанство. Хронистът Бенеш
от Вайтмил свидетелства в своята хроника за Карл:
„Около Прага заповяда да засадят лозя, а също... пано-
вете и владиците, духовните лица и простите хора да об-
500
работват градини". По думите на този автор, императо-
рът проявявал грижи за зеленчуковите градини, ово-
щарството, рибарството. Той спомагал и за въвеждането
на нови селскостопански култури. През XIV в. парична-
та рента повишила материалната заинтересованост на
селяните и ги увлякла да произвеждат повече и по-ка-
чествена Ttdlikuirowiiiiiia ирвдунция “тсатЛ'Ц а лични
нул?дМ,*'гъй и за задоволяване на пазара.
При управлението на Карл IV били разширени гра-
ниците на кралство Чехия. Присъединени били Долна
Лужица, части от Силезия. През юни 1373 г. Карл IV
навлязъл победоносно с войските си в Бранденбург. На
15 август с. г. бил подписан мирен договор във Фюрс-
тенвалд, по силата на който Бранденбургу се_црисъеди-
нявал към Чехия, която се превърнала отдавна във во-
деща държава ТГструктурата на империята. Доволни от
управлението му, чехите го наричали „баща на отечест-
вото“.
Достигнал върховете на своето политическо могъ-
щество, Карл IV решил да поиска от папата да коронова
неговия син Вацлав за крал. Искането било отправено в
началото на 1375 г., но папа Григорий XI (1370 — 1378)
забавил решаването на въпроса. На 10 юни 1376 г. бил
свикан Райхстаг във Франкфурт, избрал единодушно
Вацлав за крал на римския престол. Курфюрстите осве-
домили папата за проведения избор и отправили искане
избраникът да бъде коронован на 6 юли. Това наистина
станало, но без папата и дори против неговата воля. За
да не разгаря започналия конфликт с Римската курия,
императорът направил отстъпки на Църквата и проти-
воречията били изгладени. На 27. XI. 1378 г. император
Карл IV починал. Историците медиевисти оценяват вре-
мето на неговото управление като „златен век" в истори-
ята на Чехия.
Наследникът на починалия император, синът му
Вацлав IV (1378 — 1419) поел управлението като крал
на Чехия и император на Свещената Римска империя. •
Сложността на обстановката, нажежавана от претенции-
те на Люксембургската династия, наложила обширната
монархия да бъде разделена. Вацлав IV продължил да
501
уцравлява Чехия, докато брат му Сигизмунд наследил
по-късно кралската корона в Унгария. Така династията
на Люксембургите увеличила своето влияние, полити-
ческата й мощ нараснала неимоверно много.
Панорама на обществените отношения. Движен от
желанието да преустрои икономическия живот настра-
ната, да даде тласък на нейиото развитие, чешкият крал
Пршемисъл Отакар II привлякъл за работа множество
германски колонисти— селяни и граждани. В страната
се преселили и голям брой представители на феодалната
аристокрация — светска и духовна. Аристократите пре-
минали на служба в управлението: от кралския дворец
до следващите звена на администрацията. Великолепии
специалисти в различните области на стопанството, гер-
манските_колонисти предавали на чехите своя_опит при
усъвършенстването на земеделието, при повишаване
културата на стопанисване, на техниката, на оръдията
на труда. Много подобрения направили и в рудодобива,
в минното дело.
Влиянието на германските преселници нарастнало
във всички сфери на живота. В двореца на краля настъ-
пило известно германизиране: за да се приравнят с гер-
манците, домакините говорели немски език, а чешките
магнати усвоявали езика им наред с опита им в управле-
нието. В резултат от германската колонизация, започна-
ла още с покръстването на четиринадесетте чешки вел-
можи в Германия през 845 г., били създадени голям
брой германски абатства и църкви, конто се превърнали
в едри феодални собственици и владеели многобройни
села заедно със зависимото население. Немските духов-
ници заели архиепископските и епископските престоли,
а наред с тях в страната нахлули и множество членове на
различните духовно-рицарски ордени. Решаваща роля в
управлението на Карловия университет в Прага, основан
през 1348 г., започнали да играят немските теолози.
Заели важни ръководни места в чешката феодална
система немските колонисти привличали множество ри-
цари и селяни, конто се заселили в пустеещите необра-
ботваеми земи. Ръководени от желанието да трупат до-
пълнителни доходи, чешките крале дарявали немските
502
колонисти, особено занаятчиите и търговците, с различ-
ии привилегии. Тази политика улеснила чужденците в
усилията им да сложат ръка на различните рудници —
сребърни, златни и др. и да ги експлоатират. В^градове-
те немските колонисти заели господствашо положение в
занаятчийската промишленост и Управлението.
*"• Устяновявайки своеобразен монопол в промишле-
ността и търговията, немците провеждали политика на
асимилация и подтисничество Те не само подлагали на-
сеЙетгието-на експлоатация, но и го угнетявали, задър-
жали неговото самостоятелно етническо развитие. Това
пораждало силно недоволство сред широките слоеве на
обществото.
Кризата, обхванала чешката управленска полити-
ческа система била преодоляна към края на XII в. Спо-
ровете за престола между членовете на Пршемисловия
род били преустановени. През 1197 г. синовете на крал
Владислав I — Пршемисъл Отакар и Владислав — пос-
тигнали съгласие да разделят страната. Пршемисъл
Отакар наследил Чехия, Владислав станал маркграф на
Моравия.
В основата на подема в чешкото общество в крайна
сметка лежало развитието на производителните сили,
дало мощен тласък на селското стопанство и градската
промишленост. В края на XII в. в аграрното стопанство
и занаятчийското производство в Чехия настъпили дъл-
боки помени. Започнало масово култивиране на горите.
Усилено се обработвали пустеещи земи. Основани били
много нови паланки, села и градове. Наред с местното
чешко и словашко население в процеса на усвояване на
целините се включили много чужденци и преди всичко
немци.
Наред с увеличаването на посевните площи се по-
добрявало обработването на земята. Наложила се окон-
чателно триполната система, която включвала последо-
вателно редуване на есенни посеви, пролетници и угар.
Въведени били в употреба големи колесни плугове с дво-
ен лемеж, теглени от две, а понякога и четири двойки
волове. В селското стопанство се употребявали брани,
сърпове, бухалки за очукване на зърното. В своите инс-
503
трукции за кралските имения крал Пршемисъл Отакар
се разпореждал да се уреди управлението на стопанство-
то. Според свидетелството на хронистите този крал по-
лагал грижи за развитието на земеделието, за подобря-
ване на лозарството. Започнало отглеждането на нови
култури. През XIII — XIV в. напредък отбелязало гра-
динарството, овощарството, лозарството, рибовъдството.
В изворите се говори за добив на пшеница, овес, просо,
грах, ряпа. Широко било разпространено отглеждането
на лен и коноп.
В чешкото феодално имение се развили редица нови
занаяти — зидарството, бакърджийството, оръжейни-
чеството. В Чехия и Словакия нараснал добивът на зла-
то, сребро и желязо. Главни миньорски средища стана-
ли Ихлава, Немеки брод, Кутна Хора, Илове, а в Слова-
кия — Банска Щиавница, Кремница, Смолник, Банска
Бистрица и Гелница. Злато се добивало в околностите
на градовете Книн, Илове, Помук, Седлчани, а сребро —
в Немеки брод, Бела, Хотеборж, Пршибислав и др. В на-
чалото на XIV в. били открити редица нови златни и
сребърни рудници в Моравия.
Започнало сеченето на сребърни монети пражки
грошове, превърнати в платежно средство не само в Че-
хия, но и в редица европейски страни. Създали се усло-
вия за преминаване от натурални форми на стопанство
към парично-обменни. Паричната рента се наложила
като господстваща. Грубите феодални степени на зави-
симост били заменени с по-меки форми на обществена
йерархия.
Променила се и структурата на чешката феодална
аристокрация, в която се обособили две съсловия — ед-
ното, на крупните собственици, наречено панско, и дру-
гого, на рицарите, владическо. В панското съсловие би-
ли включени най-богатите земевладелци, конто взимали
участие в управлението на страната и ръководели най-
важните учреждения. Макар и многобройни, рицарите
нямали решаващ дял в управлението, но играели важна
роля в армията. През XIV в. в Чехия господствали 40
семейства на Панове, а в Моравия — към 80 и всички
притежавали имунитетни права и привилегии.
504
Оживяването на паричн.О-стоковите отношения се
отразило върху по-нататъшното развитие на градовете.
Старите центрове укрепнали и получили от феодалните
господари редица привилегии. Възникнала гъста. мрежа
от нови градове, конто се превърнали в центрове на за-
наятчийска и търговска дейност. Много от тях нарасна-
ли и по броя на населението. През втората половина на
XIV в. Прага наброявала около 40 000 души, Бърно —
8000, Хебе — 4500, Будейовица — 2700, Хрудиме —
3000 души.
В процеса на своето развитие и утвърждаване градо-
вете получили редица привилегии от стопанско и поли-
тическо естество, както и от сферата на търговското
право. Придобивали и т. нар. право от една миля, която
забранявала в разстояние на една миля от градовете да
се упражняват занаяти. Градовете извоювали правото да
варят бира, да издигат градски стени, да имат самоуп-
равление, лична свобода на гражданите и пр. Основащь
те върху кралски земи градове притежавали по-големи
права и привилегии, те получили статут на привилеги-
ровани политически общности наред с аристокрацията
— панството, рицарството, духовенството. Онази част от
градските центрове, която израснала върху земите на
аристокрацията и духовенството, нямали кралски при-
вилегии и били зависими от сеньорите.
В резултат от укрепването на градовете гражданите
започнали да взимат активно участие в политическия
живот на Чехия, в развитието на нейния духовен жи-
вот. През XIII — XIV в. се увеличил износът на чешки
стоки. Чешките търговци изнасяли риба, мед, вино, жи-
вотни, особено коне и волове, кожи, хмел, восък, плат-
на, а внасяли сол, тъкани, лен, вълна, подправки и др.
Редовни контакти били поддържани с немските градове
Регенсбург и Нюрнберг, с унгарските градове, с Вене-
ция. Увеличил се стокообменът с Полша и Русия, както
и с други по-далечни страни.
Компактната част от градското население били зана-
ятчиите, конто работели по поръчка за задоволяване
потребностите на пазара. Занаятчиите от един профил се
обединявали в свои професионални организации — цехо-
505
ве, конто възникнали през началото на XIV в. Цеховете
поставяли к ал фите в зависимост от майсторите. Те га-
рантирали монопода върху дадено производство, ограни-
чавали конкуренцията, подпомагали по-бедните. Стопан-
ският разцвет на Чехия се отразил благотворно върху
нейното политическо състояние. В края на XIV и нача-
лото на XV в. тя станала една от най-могъщите държави
в Централна Европа. Столицата на страната — Прага —
мерела ръст със столиците на най-големите държави на
континента. Благосъстоянието на Чехия било осигурява-
но от труда на селяните и занаятчиите, творците на ма-
териалните блага във феодалното общество.
Социално-религиозни противоречия. Икономичес-
кият възход на чешката държава бил неразривно свър-
зан с труда на селското население и градския плебс. По-
нататъшното развитие на парично-стоковите отношения
водело след себе си нарастването на социалните противо-
речия. Основного противоречие във феодалното общест-
во било противоречието между зависимите селяни и зе-
мевладелците. Светските магнати, а наред с тях и цър-
ковните прелати, увеличавали повинностите на селяни-
те, данъците, задълженията.
Самото налагане на парично-стоковите отношения
водело до по-нататъшно задълбочаване на имуществена-
та диференциация. Увеличил се броят на безимотните и
малоимотни селяни. Магнатите продължавали да заг-
рабват земите на дребните селяни и шляхтичите, да уве-
личават размерите на рентата, с която облагали населе-
нието.
Много по-тежко било положението на селяните, ра-
ботещи в именията на Църквата, която в началото на XV
в. присвоила около половината от обработваемата земя в
Чехия. Пражкият архиепископ владеел 14 града и 900
села. Духовенството облагало населението с десятък,
както и с многобройни други данъци и такси. Затова не-
доволството на селяните от клира, като и от немските ко-
лониста, било голямо и нараствало непрекъснато.
Наред със селяните, недоволни от господстващите
отношения били и градските бедняци. Задълбочавали се
противоречията между феодалите и градовете. Недовол-
506
ството на бюргерство™, което включвало занаятчии,
средни и средни търговци, от градския патрициат на-
раствало. Като се има предвид, че ръководният състав
на градския патрициат обхващал предимно немци, а
бюргерство™, компактната част от населението, се със-
тояло от чехи, социалните противоречия придобивали
народностей характер. Заедно с това те се изразявали и
в религиозна форма поради социалната роля на католи-
ческата църква като едър феодален собственик и експ-
лоататор. Недоволството назрявало и поради обстоятелс-
твото, че ръководството на духовната власт в Чехия се
намирало в ръцете на немски прелати.
Междуетническата и социалната борба взела форма
на еретическо движение. През 60-те години на XIV в.
започнал проповедническата дейност монахът Конрад
Валдхаузер (1320 — 1369), насочена против католичес-
ката църква, изменила на древното христианство. На-
ред с него срещу духовенството се опълчили Ян Милич,
който проповядвал на чешки език. Друг проповедник,
Матей от Яно (1350 — 1393), скъсал с официалната
Църква и подлагал на критика основни положения в
Библията. Срещу папството дигнали глас и други об-
ществени дейци.
Нараснало опозиционното съзнание на селските бед-
няци и градския плебс. Между населението се движели
народни проповедници, конто подлагали на безпощадна
критика злоупотребите на католическото духовенство и
особено на висшия клир.
Ян Хус и неговото дело като реформатор (1371 —
1415). Идеолог и ръководител на чешкото реформацион-
но движение бил Ян Хус, забележителен учен, крупен
мислител, голям обществен деец. Той се родил в бедно
селско семейство в с. Хусинец, Южна Чехия. През 1393
г. завършил университета в Прага. Защитил магистърс-
ка научна степей през 1396 г. и постъпил на работа ка-
то преподавател в Карловия университет.
Ян Хус превърнал в център на своята кипяща ре-
форматорска обществена дейност Витлеемската капела в
Прага, където започнал да проповядва от 1402 г. В на-
чалото той подлагал на критика покварата и корупция-
507
та на отделяй духовни лица, а след това нападнал и
официалното учение на католическата църква. Речите,
конто произнасял, имали ярък патриотичен характер,
били насочени срещу немското господство в политичес-
кий и духовно-културния живот.
В своите проповеди Ян Хус осъждал феодализирана-
та Църква с нейните богатства, призовавал духовенство-
то да се откаже от събиране на десятък и да възстанови
реда на древнохристиянската Църква. Той смело осъдил
търговията с индулгенции и издигнал глас за преуст-
ройство на духовната власт. Реформаторът отхвърлил
необходимостта от многобройно паразитно духовенство,
оспорвал несъстоятелността на католическото учение за
папата като наместник на Христос на земята. Ян Хус се
утвърдил като представител на бюргерската ерес и отс-
тоявал идеята да създаване на народна Чешка Църква,
отхвърлила господството на папския престол.
Ян Хус развил огромна културно-просветна дейност,
написал редица съчинения на чешки език, включително
и чешка граматика. Превел и Библията на народен чеш-
ки език. По такъв начин дал своя принос за развитието
на образованието и културата.
Когато Ян Хус се обявил открито в защита на анг-
лийския реформатор Джон Уиклиф, архиепископът на
гр. Прага го обявил за еретик. Поради конфликта меж-
ду крал Вацлав IV и архиепископа Хус успял да си оси-
гури защитата на върховната политическа власт. В ре-
зултат от неговата дейност през 1409 г. бил издаден из-
вестният Кутнохорски едикт, по силата на който били
ликвидирани привилегиите на немските професори в
Пражкия университет. Най-сетне ръководството на това
висше учебно заведение преминало в ръцете на чехите.
През 1409 — 1410 г. Ян Хус бил избран за ректор на
Пражкия университет.
През 1412 г. стълкновението между архиепископа
на Прага и Ян Хус се разгоряло с нова сила и реформа-
торът бил отлъчен от Църквата. Това не изплашило сме-
лия трибун на чешката Реформация и той продължил
да осъжда злоупотребите на католическата църква. В
проповедите, конто произнасял, поддържал, че ако пап-
508
ските разпоредби влизат в противоречие с ученето на
Христос, вярващите не са длъжни да ги изпълняват.
Лично папата наредил Хус да бъде анатемосан, аресту-
ван и хвърлен в затвора, а Витлеемската капела, където
изнасял проповедите си, разрушена до основи.
В защита на смелия реформатор се вдигнали граж-
даните на Прага, конто защитили народния проповед-
ник. През есента на 1412 г. Ян Хус напуснал Прага и
живял в провинцията до 1414 г., където продължил
книжовната си дейност. През 1414 г. папата го призовал
на събора в гр. Констанц, за да даде обяснение за своите
възгледи. Той пристигнала на събора, защото очаквал,
че ще може да се изкаже и да защити правотата на уче-
нието си.
Актовете на събора обаче дават основание да се зак-
лючи, че върховната управа на католическата църква не
му създала условия да докаже своята невинност, прав-
дата на своето дело. „Вместо да предоставят на пропо-
ведника свобода да изложи своето учение — пише Айн-
бекен, представител на Саксонския курфюрст на събора
— те му запушиха устата с шум и вик, за да не дадат
възможност никому да разбере желанията и стремежите
му.“ След като оценява, че „в Констанц е дадено на це-
лия свят такова зрелище, от което нашият брат (свеще-
ник) трябва да се срамува", Айнбекен допълва, че „до-
пуснатото от нас голямо безправие и нарушение на неп-
рикосновеността на личността на чужденеца може да
навлече на цялото наше духовенство тежко наказание и
мъст несравнимо по-големи, отколкото ние можем да
помислим“.
В духа на разбиранията на представителя на Сак-
сонския курфюрст са позициите на друг член на събора,
Винченцо Ферери. „Вече няколко дни аз присъствам на
съборните заседания — казва той, — но от целия шум и
брътвежи аз не видях нито едно показание срещу Хус,
което той да не оправдае. Вследствие на това вие нямате
право да то заточаване, да го оскърбявате и хулите, а
още по-малко да го горите. Да се покрие с вечен позор
вашето поведение към него; аз с пренебрежение плюя на
това поведение... Вие сте по-слепи от слепородените, по-
509
упорити от езичниците, и нима миелите, че с изгаряне-
то на Хус ще загине светата почва на неговото учение?
Не1 Казвам ви! Ако със своя пламък вие изгорите класо-
ве, ще заплачат камъните; ако стопите камъните с огън,
тогава от тях ще се излее стъкло, което в хиляди отбля-
съци ще ви покаже истината, провъзгласена от Хус“.
Според свидетелството на Поджо Брачолини речта
на Ферери разгорещила противниците на Ян Хус и те
още по-ядовито, отколкото преди се нахвърлили върху
него. „Ако този чех имаше десет живота — казал архи-
епископът на Лондон, — тогава аз бих отнел от него се-
дем живота за неговата реч за тайнствата на причастие-
то. Но и останалите три живота аз не бих му оставил:
първо за това, че той унижи наместника на Христа; вто-
ро за това, че той оголи духовенството, като не му оста-
ви нито едно парче, за да прикрие своята голота; трето
за това, че той отклони от пътя много народ, като пре-
достави на народа право сам да съди за делата на вяра-
та; между това за народа е по-спасително нищо да не
знае и простодушно, сляпо да вярва. Нека да загине то-
зи чех.“
Становището на Лондонския архиепископ изразява-
ло позицията на Римокатолическата църква. Не само,
че не се разграничил, но се присъединил към предложе-
ние™ за осъждането на Хус чрез изгаряне на клада и
император Сигизмунд, който му дал защитна грамота
преди да отпътува за събора. След като делегатите гла-
сували и 45 души дали своя вот за осъждането на Ян
Хус, трябвало да каже своята дума и императорът. По
всяка вероятност той не бил много убеден в правотата на
присъдата, та проявил известии съмнения. По думите
на съвременника „император Сигизмунд, който като из-
слуша окончателния резултат, побледня и се разтърси
като че ли беше длъжен да произнесе присъда над са-
мия себе си: той знаеше, че от него зависят свободата и
животът на Хус“. Затова той заявил, че Хус е еретик и
заслужава смърт чрез изгаряне. След като казал тези
думи, той станал и пожелал да се оттегли. „Едри капки
пот се появиха по челото му“ — свидетелства наблюда-
телният хронист. Римският легат Михаил Ле-Санзия
510
помолил император Сигизмунд да остане, докато бъдела
подготвена присъдата, за да я утвърди с подписа си.
В паузата, която настъпила, Ян Хус се обърнал към
владетеля с покъртителни думи за защита. „Ваше импе-
раторско величество — казал осъденият, — нима вие
можете така да постъпите и да унижите своята корона и
немската чест? Нима вие сами ще унищожите своята за-
щитна грамота, потвърдена с вашия печат и подпис, ка-
то вземете върху себе си престъплението и вероломство-
то? Касае се не за моя живот, а за вашето честно име и
истинско величие, който вие искате да погребете при-
живе от страх да се възпротивите на мойте безбожии
съднициГ*
Изслушвайки молбата на обречения патриот на Че-
хия, императорът отвърнал, че му дал грамота само за
пътуване до Констанц, а за пътуване обратно до Прага
не бил давал никакво обещание. Обявявайки искането
му за неоснователно, той допълнил, че съборът го бил
осъдил с мнозинство. Повече нищо не могло да бъде
направено. След като папският легат подал на импера-
тора кървавата присъда, тогава Хлюм, един от участни-
ците в събора, му казал покъртителните слова: „Госпо-
дарю! Не подписвай! С това вие ще опозорите себе си и
името на своя народ и ще поемете върху себе си хулите
заради плача на безчет християнски сърца. Моля ви в
името на Светата Троица да не подписвате. Господарю,
господарю! Кървав и мръсен ще бъде вашият подпис!"
Настъпила голяма суматоха. „Всички бяха толкова
разгорещени — пише П. Брачолини, — че чупеха маси-
те и хвърляха парчетата им. По време на този шум гос-
подарят се оттегли. Можеше да избяга и Хус, ако би по-
искал. Той обаче се завърна в тъмницата". Противници-
те му изчакали да излязат от храма всички и тогава за-
почнали да го търсят. За да не може осъденият да избя-
га, църковните камбани забили тревожно, а градските
врати били завардени. Влизайки в затвора, те намерили
Ян Хус да се моли, коленичил на земята. „Пазачите до-
ри не бяха затворили вратите на затвора, — заключава
хронистът, — а се любупаха на благородството на душа-
та на Хус“. Ца 6 юлй 1415 г. го изгорили на кладата.
511
Следващите 1416 г. пламъците на кладата обгърнали и
неговия съратник Йероним Пражки.
Хуситски войни (1419 — 1434). Вестта за гибелта на
Ян Хус породила масово недоволство сред населението в
Чехия. В защита на неговите идеи, проникнали дълбоко
сред вярващите, се вдигнали различии слоеве на чеш-
кия народ, който разрушавали абатствата и църквите,
избивали духовенството. Пламнали хуситските войни,
конто бушували 15 години.
На 30 юли 1419 г. в Прага избухнало въстание. На-
чело с Ян Желивски бедняците навлезли в сградата на
градския съвет и изхвърлили през прозорците членовете
на градската управа. Властта в столицата преминала в
ръцете на бедняците и занаятчиите.
Наред с тях пановете също така се включили в об-
себването на църковните имущества.
Разбунтувало се населението в Пилзен. Въстанали и
други градове в Чехия. Патриотите взели властта в Жа-
тец, Лоуни, Клатови. В едни от тях победили недовол-
ните бедняци, в други — аристокрацията. Страната би-
ла залята от мощна революционна вълна. Вдигнали се
на борба против феодалите масите от селото и града.
Римският папа Мартин V (1417 — 1431) обявил кръсто-
носен поход против хуситите. Начело на похода заста-
нал император Сигизмунд. Около сто хиляди кръстонос-
ци нахлули в Чехия и подложили градове и села на
огън и меч.
Защитавайки родината си, чехите, предвождани от
прославения пълководец Ян Жижка, разгромили кръс-
тоносците в околностите на гр. Прага. През лятото на
1421 г. бил свикан Сейм, който лишил император Си-
гизмунд от чешката корона и установил републиканска
форма на управление. Начело на държавата застанали
20 представители на аристокрацията. Сред тях бил Ян
Жижка.
Таборити и умерени. В процеса на борбата в състава
на въстаниците се оформили две основни направления.
Едното направление издигнало умерени искания и обе-
динявало богати занаятчии и търговци, крупни феодал-
ни собственици. Наричани „чашници" (на латински ка-
512
ликстинци или утраквисти), те се борели за изгонване
на немците от Чехия, за разпределение огромните земи
на католическата църква.
Програмата на умерените, обоснована в „Четири
пражки статии", искала богослужението да се провежда
на народен чешки език, причастието да се извършва с
хляб и вино, привилегиите на духовенството да бъда*г
отнети. Включено било задължението тайнствата и об-
редите да се извършат безплатно.
Другото направление сплотявало селски бедняци,
дребни занаятчии, градски плебеи. По името на гр. Та-
бор, където се събирали, те били наричани таборити. Та-
боритите се борелг з I тиквидиране на крепостиичество-
то, за премахване на данъците и повинностите. Те отх-
върляли гнета на католическата църква, господството
на немските колонисти.
Исканията на таборитите имали революционен ха-
рактер. Заедно с реформирането на Църквата, те се бо-
рели за преустройството на икономическите и Ттолити-
ческите взаимоотношения. В бъдещия живот те мечтае-
ли да няма богати и бедни, а всички да бъдат равни по-
между си. Като осъждали експлоатацията, те искали да
бъде ликвидиран феодалния ред.
Военните части на таборитите, предвождани от Ян
Жижка, громели кръстоносната армия. Те проникнали
в Бавария, Саксония, до Балтийско море и Австрия. За
да сломят съпротивата на чешкия народ, римският пакта
и германският император организирани 5 кръстоносни
похода. Макар да нанесли големи опустошения в Чехия,
походите завършили с неуспех. Антифеодални селски
въстания пламнали в Германия и Унгария.
Ян Жижка се опирал на артилерията и подвижната
пехота и съумявал да провежда изненадващи нападения
върху мъчноподвижната немска конница. Артилерийс-
ките оръдия, въведени в неговите подразделения, били
използвани за бой при полеви условия. Каруците, конто
обслужвали армията му, били превърнати в подвижни
крепости, всяващи ужас сред рицарите. Щом чуели тех-
ния грохот, рицарите ужасени се разбягвали, за да се
спасят. ft _
‘У
33 История на срегдновекое1ниЯ'р6д'г> 513
( с*'1’
В хуситского движение, обединяващо таборити и
умерени, настъпило разцепление. Умерените изменили
на таборитите, с конто воювали съвместно и преминали
на страната на католический блок. В битката при Липа-
ни на 30 май 1434 г. обединените сили на рицарите-
кръстоносци нанесли катастрофално поражение на табо-
ритите. Възтържествувала феодалната аристокрация.
Макар отделни таборитски отряди да продължавали
за оказват съпротива и след поражението, борбата вече
била обречена на провал. Паднали и последните крепос-
ти на хуситската организация.
Със своите победи и поражения хуситското револю-
ционно движение изиграло важна роля в историята на
чешкия народ. Под знамето на антифеодалната борба
застанали бедняците от селото и града и нанесли силен
удар върху установения ред, укрепван от католическата
църква.
Хуситското революционно движение укрепило чеш-
ката народностна общност и оказало положително въз-
действие върху антифеодалните освободителни борби на
словаците. Предвождани от Петр Аксамит, словаците се
вдигнали на борба за отхвърляне на унгарското господс-
тво, за извоюване на своята свобода.
Революционните антифеодални идеи на хуситите
имали не само вътрешно, но и международно значение.
Те намерили отзвук сред населението на Унгария, Пол-
ша, Литва, Русия, Германия, Франция и останалите
държави на Европа.
Чехия след конфликта. След загасването на разори-
телните войни настъдил период., на възстановяване. По-
бедата на европейските бойни подразделения над патри-
отичните сили в кралство Чехия не била тотална. В ре-
зултат от стълкновението настъпили значителни проме-
ни, конто придобили необратим характер. Преустроена
била установената феодална система. Настъпил прелом
в имуществените отношения. Едрата поземлена собстве-
ност на католическата църква била преразпределена
между пановете от двата блока — хуситският и католи-
ческият. Израснали големите земевладелски имения на
фамилиите Рожъмберк, Кунщат, Подебрад и др. Забога-
514
тели и множество хуситски хетмани, конто станали соб-
ственици на латифундии. Възползвали се от обстановка-
та и голям брой бюргери, рицари. Преустановено било
плащането на десятък в полза на Църквата.
Демократизирало се общественото устройство. В
градското самоуправление били създадени нови органи
като Общото събрание, в което взимали участие всички
граждани. Голямото събрание противостояло на муни-
ципалния съвет в традиционните управленски структу-
ри, съставени от представители на патрициата. Зависи-
мостта на градовете от магнатите намаляла. Извоювали
пълно самоуправление значителна част от кралските
градски средища.
Не могли да не се променят и методите на управле-
ние, използвани от върховната власт на страната. Синът
на император Карл IV, Сигизмунд I (1419 — 1436), пос-
леДният представител на Люксембургската династия,
имал странна съдба. През 1378 г. той наследил маркг-
рафство Бранденбург и се стремял да теме не само
кралската, но и императорската корона. През 1387 г.
сключил брак с Мария, дъщеря на унгарския крал Ла-
йош I Велики, поради което станал крал на Унгария.
След това Като син на Карл IV го избрали за император
на Свещената Римска империя (1410 — 1437), измест-
вайки император Вацлав IV (1378 — 1419), който управ-
лявал Чехия, но през 1410 курфюрстите го свалили от
императорския престол. В изпълнение на функциите си
като крал на Унгария през 1396 г. крал Сигизмунд зас-
танал начело на кръстоносния поход на западноевро-
пейский свят срещу османските турци. Поради непрео-
доляната традиционна рицарска военна тактика, както
и поради противоречията между магнатите, командва-
ната от него кръстоносна армия претърпяла поражение
при Никопол през 1396 г. Според оценката на един съв-
ременник в тази битка загинал „цветът и гордостта на
европейските рицарски страни".
Вече катр император на Свещената Римска империя
Сигизмунд взел участие в заседанията на Констанцкия
събор и, както видяхме, узаконил с подписа си изгаря-
нето на Ян Хус на кладата, макар санкцията му да
515
срещнала неодобрението и дори противодействието на
някои членове на събора. След смъртта на крал Вацлав
IV през 1419 г. с военна сила, защото се сблъскал с не-
доволството на широките слоеве от чешкия народ, заел
престола. Заедно с папа Мартин V (1417 — 1431), който
безрезервно го подкрепял, организирали пет кръстонос-
ни похода за смазване на хуситското движение. Плат-
формата на Ян Хус за преустройството на обществото
претърпяла провал. Наистина т.н. Базелски компактати
показват, че бил постигнат известен компромис с като-
лическата църква. Компромисът обхващал два въпроса.
Единият включвал примирението на Църквата с разг-
рабването на нейните огромни имущества в хода на ху-
ситските войни и след тях. Другият въпрос се заключа-
вал в съгласието на папството вярващите да бъдат при-
честявани в двата вида: с хляб, както било до тогава, и
с вино, което било привилегия само на духовенството.
Завоюваната привилегия поставяла в особено положе-
ние чешкия народ, който по такъв начин бил разграни-
чен от останалите народи, изповядващи католицизма.
По тази причина това право имало временен характер.
Папският престол отказал да го утвърди.
Поради противоречията на Сигизмунд с определени
политиески среди в Чехия, както и поради участието му
в осъждането на Ян Хус, той настроил срещу себе си го-
ляма част от чехите. Загубил социална опора, каквато и
да било популярност, императорът се видял принуден да
назначи за владетелка София, съпругата вдовица на по-
чиналия крал Вацлав IV. Тактиката му обаче претърпя-
ла фиаско. Свален от престола през 1421 г., той бил обя-
вен отново за крал в заседанията на Сейма през 1436 г.
в гр. Ихлава. По това време (1431 г.) били провъзгласе-
ни Базелските компактати, подписани от папството и
чашниците, и чехите отново били признати за истински
синове на католическата църква. Понеже разбрал, че не
е в състояние да устои на всеобщата ненавист на чехите,
решил да обяви за свой наследник зет си Албрехт Хабс-
бургски (1437 — 1439), германски и унгарски крал,
който действително заел престола. Принудил се да избя-
га от Чехия, но неочаквано по пътя за Унгария същата
516
1437 г. починал. Управлението на страната преминало в
ръцете на Сейма.
Наскоро починал и Албрехт Хабсбургски. Синът му,
Ладислав, който се родил след смъртта на баща си, на-
речен поради това Похробек, бил признат за крал по-
късно. Настъпил период на междуцарствие. Под ръко-
водството на хетманите в градовете започнали да управ-
ляват политически съюзи на хетманите. Източночешки-
ят съюз на хетманите избрал през^ 1444 г. за владетел
Иржи Подебрад,, чашник, богат чешки пан. Завладявай-
ки след четиригодишно управление гр. Прага, той пред-
приел победоносни операции срещу политическия съюз
на южночешките велможи Олдржих и Рожъмберк. Ус-
пял да се наложи и започнал да се титулува „владетел
на страната", титул, който му бил признат през 1452 г.
Стратег и тактик от висока класа, Иржи Подебрад
подкрепил кандидатурата за крал на Ладислав Похро-
бек (1453 — 1457), защото бил малолетен, поради което
могъл да упражнява фактическата власт в Чехия. При-
надлежността на невръстния крал към католическата
църква създавала възможност за помирение с папския
двор, както и за консолидиране на онази част от подани-
ците на кралството, която изповядвала католицизма.
Когато крал Ладислав неочаквано починал, Иржи По-
дебрад успял да се опре не само на чашниците утраквис
ти с архиепископа на Прага Ян Рокицан, но и на широ-
ките среди на шляхтата и различии слоеве на градовете.
Намерил широка обществена подкрепа, той успял да не-
утрализира петимата претенденти за кралската корона в
Чехия: император Фридрих, Казимир, полския крал,
Албрехт Австрийски, Вилхелм Саксонски и френския
принц Шарл. Земанският сейм, състоящ се от предста-
вители на нисшата аристокрация, на 27. II. 1458 г. изб-
рал Иржи Подебрад за крал на Чехия (1458 — 1471).
Давайки клетва да се подчинява на Римската курия, го
короновали. В историята той влязъл обаче с прозвището
„Хуситският крал".
Една година преди неговото избиране за крал, към
1457 г. в с. Кунвалд при Жамбрек, Източна Чехия, бил
образуван известният Съюз на чешките братя (Братски
517
съюз). В платформата на съюза се изключвали всякакви
връзки с католическата църква, а така също и с утрак-
вистите. Следвайки традициите на таборитите, те се обо-
собили през 1467 г. в самостоятелна Църква и започна-
ли да водят активен организационен живот. Макар да
декларирали, че се подготвят за задгробния живот, те
започнали да участват в политическите конфликти. Зас-
трашавайки устоите на обществото, предизвикали без-
покойството на властите, поради което започнали да ги
изправят на съд.
За кратко време крал Иржи Подебрад успял да ста-
билизира положението си и да се укрепи на трона.
Единствено в гр. Вроцлав патрициатът от германски
произход не се приобщил към неговата политическа ли-
ния. Поради улесненията, конто дал на търговците и за-
наятчиите, той спечелил на своя страна градовете.
Привлякъл и селското население. Много грижи поло-
жил за възстановяване на стабилитета на държавния
фиск. Сребърните рудници в Кутна Хора и Ихлава били
възстановени. От 1469 г. започнал да сече пражки гро-
шове. Рибните стопанства в Пардубице, Товачов, Трше-
бон и др. получили голямо развитие и се превърнали в
източник на приходи.
Исканията на папа Пий II (1458 — 1464) кралят да
предприеме мерки да изкореняване на ересите, т.е. на
хуситите, срещнали противодействието му и довели до
конфликт с римския папски двор. В отговор на папски-
те претенции Иржи Подебрад и архиепископът Ян Ро-
кицан отговорили, че утраквизмът бил вероизповеда-
ние, признато от държавата и католическата църква.
Двамата владетели на Чехия — гражданският и духов-
ният, поддържали, че под ереси и секти следвало да се
разбират само онези групи, конто се намирали под зак-
рилата на компактатите, издадени от Църквата. Кралят
се борел както против тях, тъй и против Съюза на Чеш-
ките братя, оформили своята организация в 1457 г. Па-
пата не могъл да се примири със съществуването на две
вероизповедания в Чехия — едното на Църквата, друго-
го на утраквистите и на 31. III. 1462 г. отменил компак-
татите.
518
Актът на папа Пий II заплашвал за подкопае меж-
дународния авторитет на чешкия крал и му създавал се-
риозни проблеми. По тази причина той взел предохра-
нителни мерки за неутрализиране както на вътрешните,
тъй и на международните компликации. Заедно с краля
на Унгария Матиаш Корвин и с краля на Полша Кажи-
меж Ягелонски през 1463 — 1464 г. подготвил предло-
жение за съвместно мирно съжителство чрез подписва-
нето на международна уния за борба срещу турците.
Сам Иржи Подебрад възглавил делегацията, която
пристигнала в Париж при крал Луи XI, за да го убеди
да подпише унията. Под въздействието на папския прес-
тол обаче френският владетел отказал да я подпише. По
инициатива на чехите обаче Франция и Чехия подписа-
ли договор за дружба. Освен това била оповестена и гра-
мота за верността на крал Иржи Подебрад към католи-
ческата църква.
Това обаче не задоволило Римската курия, която
очаквала повече лоялност, и през 1466 г. папа Павел II
(1464 — 1471) анатемосал краля на Чехия и освободил
поданиците му от задълженията на клетвата, която са
му произнесли. Католическите Панове в страната се
вдигнали на борба против своя владетел. Крал Иржи
Подебрад спешно изпратил делегации до европейските
държави за избягване на опасността от кръстоносен по-
ход, заплашващ суверенитета на страната му. Делегати-
те имали за цел за изяснят на заинтересованите страни
същността на взаимоотношенията между римския папа
и чешкия крал. По-конкретно пратениците отстоявали
разбирането, че папският престол се намесва във вът-
решните дела на чешкото кралство. Дипломатическата
офанзива обезсилила до голяма степей плановете на
кръстоносците. Единствен кралят на Унгария Матиаш
Корвин, чиято дъщеря била омъжена за сина на Иржи
Подебрад, движен от желанието да сложи ръка върху
земите на чешкото кралство, се отзовал на призива на
папата. През лятото и есента на 1468 г Матиаш Корвин
успял да проведе поредица завоевателни акции. В ръце-
те му паднали Моравия, Силезия и Лужица. През зима-
та на 1469 г. положението се променило коренно. Крал
519
Иржи Подебрад обградил армията на Матиаш Корвин в
Източна Чехия, при Вилемов, и го пленил. При разгово-
рите, конто били проведени през април 1469 г., М. Кор-
вин дал обещание да окаже подкрепа при уреждане вза-
имоотношенията с папата, като срещу това получи сво-
бодата си. Компактатите трябвало да послужат за база
на помирението.
Почувствал се на свобода, крал Матиаш Корвин-про-
дължил да провежда сепаратистична политика, направ-
лявана от папа Павел II и император Фридрих II. Само
един месец след постигнатото споразумение с крал Ир-
жи Подебрад, унгарският крал го нарушил, като орга-
низирал заговор с католическата опозиция в Чехия. На
13 май същата 1469 г. в Върно Матиаш Корвин бил из-
бран от трупа чешки магната за крал на Чехия. Папски
легат извършил интронизацията и го коронясал. В отго-
вор на извършения преврат крал Иржи Подебрад обя-
вил за наследник на чешкия престол Владислав Ягелон-
ски, син на полския крал Казимир. Същата година чеш-
кият Сейм гласувал избирането му за крал на Чехия.
Така бил оформен военен блок Чехия — Полша за борба
против унгарската инвазия.
Агресивната война на Матиаш Корвин усложнила
обстановката. Опирайки се на противниците на Иржи
Подебрад, той опустошил градовете и селата на Мора-
вия, Силезия и Източна Чехия. Като лавирал, той успя-
вал да задържи за известно време покорените земи, но в
сражение през август 1470 г. армията на чешкия крал
му нанесла сериозно поражение. Чехия освободила Мо-
равия. Нарастващата опасност от агресията на турците
принудила враждуващите страни са се преориентират. В
обстановката на благоприятен изход за чешката армия
във войната Иржи Подебрад неочаквано починал. Ова-
кантеният престол бил зает от избрания вече от чейткия
Сейм крал — Владислав Ягелонски (1471 — 1516). Под-
крепян от баща си, крал Казимир, той предприел мерки
за стабилизиране, опрян на една част от шляхтата. Ма-
тиаш Корвин обаче успял да привлече на своя страна
по-голямата част от католическите Панове, конто се съб-
рали през 1471 г. в Ихлава и го избрали за крал на Че-
520
хия. Започнала борба между Владислав и Матиаш Кор-
вин. Зад Владислав застанали неговия баща крал Кази-
мир и императора на Свещената Римска империя Фрид-
рих III. Най-сетне, след непрекъснати конфликта, кон-
то продължили седем години, в гр. Оломоуц бил склю-
чен мир. Това станало през 1478 г. По силата на компро-
мцсното споразумение Моравия, Силезия и Лужица пре-
минавали в ръцете на М. Корвин, след смъртта на кого-
то могли да бъдат отстъпеци на Чехия срещу голям от-
куп: в размер на 400 000 жълтици. Крал Вла ислав^про-
дължавал да, владее Чехия. Когато п< чинал .крал. М.
1£орвин пре 1490 г., Владислав Ягелонски бил избран
за крал на Унгария при условие, че премести своята ре-
зиденция в Буда, столицата на Унгария. Така и станало.
Културен подем. Широката мрежа от католически
абатства, конто възникнали през ранносредновековния
период, както и великолепните катедрални църкви про-
дължавали да се утвърждават като средища на латине -
ката материална и духовна култура. В тази насока носи-
тели на сравнително висока образованост станали члено-
вете на различните религиозни ордени, конто получили
разпространение в страната: бенедиктинци, цистериан-
ци и премонстрати.
Отначало дървените сгради доминирали в култовите
средища, но каменните катедрали започнали да се обли-
цоват с дялани блокчета и представлявали несъмнено
завоевание на архитектурната мисъл. Величествените
ротонди в гр. Прага и Зноймо, а така също и в Слова-
кия, респективно в Дехтице и в Скалице, представляват
интересни модели на изкуството. Храмовете „Св. Геор-
ги" в Прага, в Тршебич в Моравия са значителни памет-
ници на базиликалния тип култови строежи. В края на
XII и началото на XIII в. броят на храмовете нараснал
на няколко десетки.
Оживила се гражданската архитектура: дворците в
Прага, Вишехрад и Оломоуц отразяват забележителните
ценности на чешката строителна традиция. Прочутият
Юдитин мост в Прага, издигнат към средата на XII в. е
уникално завоевание на строителството не само в Че-
хия, но и в Европа. Цялостният архитектурен облик на
521
комплекса на Пражкия град бил оформен през периода
от 1150 до 1250 г. Романският стил, достигнал ярка
обективация в множеството строежи, в основни линии
получил своите същностни особености през първата по-
ловина на XIII в. Сградите в готически стил започнали
да се строят под влиянието на френската школа. Типич-
но проявление на този тип архитектура представляват
комплексите на Анежкото абатство, на абатствата и хра-
мовете във Висши Брод, Злата коруна.
През времето от XI до XIII в. изобразителното из-
куство в Чехия се развило под благотворного въздейст-
вие на Германия и Византийската империя. Това се
вижда в миниатюрите на „Вишехрадския кодекс", в сте-
нописите на църквата „Св. Катержина" в Зноймо, както
и в други църкви в кралството.
Все по това време — от XIII в. насетне, дори до XV
столетие — в градовете израстват множество готически
постройки. През XIV в. била достроена източната част
на катедралата „Св. Вит", правоъгълният площад в
Чешка Будейовица, Чешки Крумлов, както и множест-
во други строежи носят характерните особености на та-
зи стилистика. Конкретно става дума за Емауското абат-
ство, Тинския храм, храма „Дева Мария", Каролинума,
свързани с културната политика на Карл IV, комуто
принадлежи идеята за изграждане на великолепния за-
мък Карлщайн, запазен до днес. Готиката намира своя-
та обективация също така в църквите в Колин на Лаба,
в Пълзен и Кошице.
Изобразителното изкуство, живописта и скулптура-
та оживяват и показват нарасналите възможности на са-
мобитната чешка школа. В библиотеката на крал Вац-
лав IV са събрани ръкописи, свързани с чешката калиг-
рафска трупа. Абатиса Кунхута създава своя прочут Па-
сионал. Едно рядко явление представлява Вилиславова-
та Библия. Изявявали се различии художници живо-
писци като Дитрих Пражки, а също така и някои твор-
ци, не записали своите имена, но оставили произведе-
ния в Тршебон, Вишеброд и в Мадоната на Крумловск.
Дал своя принос французинът Матиаш от Арас, който
заедно с П. Парлерж изградил катедралата „Св. Вит".
522
Г'
Възхождала и латинската книжнина. Прочутата
„Чешка хроника" на К. Пражки си остава най-талант-
ливото произведение не само на XII в., но и през следва-
щите столетия, един от върховете на историческата про-
за в Европа. В хрониката са описани събития не само от
живота в Чехия, но и на Моравия, Унгария, Полша, а
също и в Свещената римска империя. Забележителна
творба е „Збраславска хроника", написана на латински
език от монаха Ото.
Обогатявала се рицарската епика за Александър Ве-
лики. Анонимен чешки автор написал „Александриа-
да“, в която прославил управлението на династията на
Пршемисловичите. Появили се баснописци като Смил
от Пардубице, оставил сборник с пословици и басни със
сатирична тематика. В края на XIV в. се появила сати-
рата „Коняр и студент", в която под формата на диску-
сия се обсъждат важни житейски проблеми.
В житийната литература, обогатила се през XIV в.
като постижение могат да бъдат отбелязани „Легенда за
св. Прокоп", „Легенда за св. Екатерина" и др. В тях се
третират въпроси на християнската нравственост.
Епохата на Ян Хус породила извънредно богата кни-
жовна дейност — латинска и чешка. По форма написа-
ните книги били теологически трактати, хроники, ана-
ли, манифести от разнообразно естество, епистоларни
творби, памфлети. Създадени били цяла поредица трак-
тати, истинска библиотека, която се открива с трудовете
на Ян Хус „Огледало на грешния човек", „Кодекс на вя-
рата", „За съпружеството", в конто авторът обосновава
своето учение за светската и духовната власт на папата.
В „Книга за симонията" се разисква стопанската дей-
ност на Църквата. Морални проблеми се разработват в
трактата „За познаване истинския път за спасение".
„Повествуване за светите неделни четения" включва
проповеди. Трудът на Ян Хус „За чешкия правопис" ре-
шава основни въпроси на езиковата реформа. Съчинени-
ята на реформатора, изградени върху солидна теологи-
ческа и философска основа, представляват научно обос-
нована платформа на промените, конто трябвало да се
проведат в цялостния политически и духовно-културен
523
.)
живот на чешкия народ. В идеологическо отношение те
нямали за цел да рушат католическата църква, а да я
обновят и преведат в съответствие с принципите на ран-
ного християнство и с обективните потребности на епо-
хата, в която се родил, живял и се бори за осъществява-
не на своите идеи Ян Хус.
Един интересен цикъл песни, изпълнявани от наро-
да, прославят гибелта и делото на реформатора. Това се
отнася за популярните творби „Въстани, въстани, вели-
ки граде Прага", „Кои са те, Божиите воини", „В Божи-
ята надежда", „За събора в Констанц" и др. Това са хим-
ии, в конто се възпяват идеалите и борбите на Ян Хус и
неговите последователи, борбите им за изграждането на
един нов свят, приведен в съзвучие с истините на Свето-
то Писание.
Свое място в произведенията на хуситите заемат
творбите на Петър Хелчицки (ок. 1390 — ок. 1460).
Става дума за „Мрежи на вярата", „Постила" (комента-
рии съм Светото Писание), в конто се разработва систе-
ма за преустройство на обществото, осъждайки устано-
вения режим, по-специално държавното управление,
Църквата, смъртното наказание и пр.
2. Кралство Полша
Единадесетото столетие изправило Полша пред се-
риозни изпитания. След смъртта на Болеслав Храбри
(992 — 1025) страната била принудена да отстоява не-
веднъж своята независимост от настъпателната инвазия
на империята. Полско-германската война, разразила се
през 1007 — 1013 г. протекла с променливи резултати.
Не се изменила обстановката и при войната, бушувала
1015 — 1018 г., когато поляците успели да отблъснат
германската армия от своите пре дели. По силата на
мирния договор, сключен в Буджишин в границите на
Полша останали Лужишко и Милско. Кралството устоя-
ло и на германско-руската коалиция, организирана в
1031 г. През тази година двамата братя на полския крал
Мечеслав II (1025 — 1034) — Безприм и Ото, недовол-
524
ни, че останали без владения по силата на майоратното
право, образували коалиция с княза на Киевска Рус —
Ярослав Мъдри. Притиснат от коалицията, изоставен от
аристокрацията, крал Мечеслав се видял принуден да
емигрира в Чехия. На империята той отстъпил Лужиш-
ко, а Ярослав Мъдри завзел Червенските градове. Наче-
ло на Полша застанал Безприм, чиято неочаквана смърт
създала условия за връщането на Мечеслав II в Полша и
за възстановяването му на престола.
Следващият владетел, княз Кажимеж I Обновителят
(1034 — 1058), бил принуден да капитулира пред мете-
жа на пановете срещу него през 1037 — 1038 г. и вре-
менно да напусне родината си. В създадената обстановка
страната се разделяла на области, възглавявани от маг-
ната. В Мазовше се обособила самостоятелна държава
начело с Маслав (Мецлав), придворен администратор на
крал Мечеслав II- Нови изпитания настъпили през 1038
— 1039 г., когато могъщият чешки княз Бржетислав I
(1035 — 1055) се възползвал от вътрешната слабост на
Полша и нахлул в страната, завладял Шльонск в Силе-
зия и влязъл в гр. Гнезно, седалището на Полската цър-
ква. Чешкият княз взел мощите на св. Войтех, а наред с
тях и голямо количество от богатствата на Църквата и
ги отнесъл в Прага. Опустошителни набези в полските
земи организирали пруси и поморяни.
През 1039 г. княз Кажимеж I, подкрепят от герман-
ския крал Хенрих III (император от 1046 до 1056) и ки-
евския княз Ярослав Мъдри, се завърнал тържествено в
Полша и освободил Великополша, заедно с териториите
на висляните. Значително завоевание постигнал той и с
присъединяването на Краков и Краковската земя. Про-
веждайки последователна политика за освобождаването
на всички земи на Полша, княз Кажимеж I съумял за
присъедини и Мазовия. Подкрепян от киевския княз
Ярослав Мъдри, през 1047 г. разгромил армията на Вац-
лав. Авторитетът на полския владетел нараснал. През
1054 г. на събора в Кведлинбург император Хенрих III
официално признал завоеванията на Кажимеж I, рес-
пективно Шльонск, срещу задължението на Полша да
плаща на Чехия ежегоден данък.
525
Извори. Както за първия, тъй и за втория период от
историята на полското общество изворите продължават
да се групират в два големи дяла. Единият обхваща ар-
хеологическите, веществените, а другият дял — писме-
ните паметници. Провежданите археологически разкоп-
ки обогатяват информацията за икономическия строй,
за начина на живот, за социалните отношения. ПТо се
касае до писмените извори, те са отдавна оповестени и
представляват здрава основа за реконструиране на исто-
рическите събития, за явленията и процесите в Полша.
От средата на XII в., когато фактически се появили
първите повестователни извори за историята на Полша,
започнали да се създават документи за аграрния строеж
на обществото, за имуществените отношения. Както и в
останалите страни на континента, тъй и в Полша изво-
рите от този род образуват т. нар. дарителни грамоти на
князете, с конто те снабдявали абатства и църкви, как-
то и представители на светската аристокрация. Модел
на такъв документ представлява дарителната грамота на
княз Мечеслав от 1145 г. на Лендското абатство. Подоб-
ии грамоти се появили в големи количества през следва-
щите векове, като с тях се гарантирали права на арис-
токрацията от светски и граждански тип. Друга катего-
рия извори образуват описите на големите имения на
абатства и църкви. В началото ги наричали „Книги на
основата" или „Книги на даренията", но по-късно при-
добили конкретни наименования като напр. „Книга на
Вроцлавското епископство".
Самостоятелен дял извори образуват частните акто-
ве за купуване и продаване на имения, завещания, даре-
ния и пр. Значителна част от тях са включени в извест-
ния „Краковски капитул", съдържащ множество карту-
ларии, датиращи от XV в. и след това столетие. Много
документи от този разред са поместени в поредица ко-
декси: „Кодицес дипломатици". Оригинален извор,
свързващ развитието на Полша с останалите страни на
Западна Европа, образува т. нар. „Полска правда" (Елб-
лонска книга), законови разпоредби, уреждащи аграр-
ните отношения в полското общество. Тя била съставена
към 1270 г., но най-старият ръкопис, запазен през сто-
526
летията, датира от XIV в. Изследователите оценяват
„Полска правда" като много ценен извор за живота в
полското село от XIII в. В нея се дава информация за ус-
тройство™ на общината, за поземлените порядки, за ос-
новния поминък на населението, за неговата социална
структура. В този кръг влиза и един друг, не по-малова-
жен извор — „Конституция на Ленчицката земя", разк-
риващ германската колонизация в Ленчицко.
Множество извори засягат възникването и развити-
ето на полските градове. В своята „Книга на Рожер"
арабският географ Идриси (1099 — 1164) предава зна-
нията, конто натрупал по време на посещението си в
Полша през 1154 г. Завоеванията на градовете получили
регламентация по модела на германского Магдебургско
право, приложени конкретно към отделните градове.
Борбата за повече права, подета през началото на XIII в.
в Силезия, обхванала редица градове в Полша. През
1253 г. били отправени нови искания на гражданите в
Познан, през 1257 г. движението вдигнало на крак жи-
телите на гр. Краков, през 1317 г. — на Люблин, през
1414 г. — във Варшава. Във всички тези градове били
издадени искания на жителите им за правата и приви-
легиите на гражданство™. В окончателен вид исканията
на отделните градове били оформени в общополско пра-
во при управлението на крал Казимир III (1333 —
1370). Градовете получили правото сами да решават наз-
релите въпроси в тях. Регистри на градските съвети за-
почнали да съставят Краков, Познан, а след тях и дру-
гите градове на кралството. Оформен бил и „Малополс-
ки кодекс", след като преди това бил оповестен „Кодекс
на Велика Полша". Появили се „Вислицки статут",
„Петроковски статут" и др.
Повествователните извори за Полша, намерили сво-
ите първомайстори в лицето на Видукинд Корвейски,
Ибрахим ибн Якуб и др., продължили да се обогатяват.
Както и в другите страни на католическия Запад, тъй и
в Полша писали анали, хроники, истории. Към 1122 г.
било поставено началото на известните „Анали на Све-
тил Кръст", предполага се в Гнезно, и продължени до
1410 г. Между многобройните анали на градовете ярко
527
се открояват тези на гр. Краков, Меховиа, Познан, Ку-
ява, Каменец и др. Между изворите от такъв характер
специално отбелязване заслужават „Стари полски ана-
ли" (730 — 1309), „Вроцлавски анали" (1238 — 1308),
„Хенрихови анали" (977 — 1293). Освен данни за ико-
номическия, обществения и политическия живот на
градовете, някои от тях включват жития на полските
светци: на св. Войтех, св. Ото Бамбергски, а така също
и на някои светици: св. Ядвига, св. Станислава, св. Са-
ломея и др.
Започнали да се появяват големи автори историци,
конто отразявали събитията на своето време. Гал Ано-
ним написал „Хроника на поляците", оценявана едино-
душно от медиевистите като най-важен извор за истори-
ята на тази държава. Винцент Кадлубек, епископ на
Краков, завършил „Хроника на поляците", запазена в
повече от 50 преписа. Тя не само продължила традиция-
та на Гал Аноним, но включила много нови сведения,
особено за времето от 1113 до 1202 г. Това са уникални
произведения, конто обогатяват историческата картина
и същевременно чертаят насоки в обществената мисъл,
поставят основите на полската историческа мисъл.
През XII — XIII в. повестователната проза в Полша
достигнала нови висоти. Наред с локални хроники въз-
никнали мащабни исторически произведения, постави-
ли си за цел да отразят живота в Полша като цяло. Та-
къв характер има „Великополска хроника", описваща
събитията до 1271 г. Задачата, която анонимният автор
преследвал, била да разкрие заслугите на владетелите
на полската държава. По това време била подготвена и
друга хроника със същото заглавие „Хроника на поля-
ците". Някои историци изказват предположението, че я
е написал Петър от Бичин. Нейно продължение предс-
тавлява „Хроника за началото на Полша", доведена до
1370 г., претворила събитията от 1202 до 1285 г. в Силе-
зия. Не се знае кой бил действителният автор на произ-
ведението, защото не е отбелязал името си.
Прелом в историческите съчинения в Полша настъ-
пил през XIV в., когато авторите започнали да изоста-
вят латинския език и да пишат своите работа на полски
528
език. Към началото на XIV в. по всяка вероятност няка-
къв монах от бедняшки орден написал бележки на сла-
вянски език към текста на „Великополска хроника".
Характерна особеност на бележките е, че те представля-
ват опит да интерпретират от позициите на полската об-
щественост протичащите събития. Анонимният автор
предал в полска транскрипция имената на славянските
народи и на географските наименования.
Познанският архидякон Янко от Чарнков (ок. 1320
— 1387), подканцлер на крал Казимир III, подготвил
хроника за периода от 1370 до 1384 г., обръщайки вни-
мание главно върху политическата история на страната.
Авторът прославил делата на владетеля, като включил
много сведения, до конто се добрал в резултат от общес-
твеното си положение като служител при двора на вла-
детеля. Това повишава в значителна степей фактологи-
ческата стойност на повествованието.
Вън от всяко съмнение, най-голяма ценност прите-
жават трудовете на Ян Длугош (1415 — 1480), каноник
в гр. Краков, изтъкнат учен, чиято значимост надмогва
границите на Полша и придобива общеевропейски ма-
щаби. Като историк изеледовател, като служител на ка-
толическата църква, той изпълнявал отговорки църков-
но-политически мисии: в Чехия, Унгария, при Тевтонс-
кия орден. Най-голямото му произведение представлява
дванадесеттомна „История на Полша" на латински език.
Трудът проследява цялото историческо развитие на по-
ляците от най-стари времена до самата смърт на автора.
При написването й Ян Длугош оползотворил множество
сведения от германски, руски, чешки, унгарски и др.
произход. Блестящ стилист, талантлив писател, той
проявил своите големи възможности във фабулирането
при описанието на битката при Грюнвалд. Фактологич-
ните достойнства на труда нарастват поради обстоятелс-
твото, че една част от използваните извори са загубени и
Ян Длугош ги запазва за науката.
Статутът на княз Болеслав Кривоусти (1106 —
1138) от 1138 г. поставя началото на друга поредица из-
вори, регулиращи управлението на държавата. Той е ва-
жен поради сведенията, конто изнася за политическите
отношения, за функциите на владетеля, за ролята на ар-
мията. За обществения строй може да се съди и по мно-
гобройните привилегии, предоставени от кралете на па-
новете, шляхтичите и прелатите през XIV — XV в. Спе-
циален интерес предизвикват привилегиите, дадени от
крал Владислав II Ягело (1386 — 1434): Червински, Ед-
лински и др. Това се отнася и за „Петроковския статут"
от 1496 г., предоставен от крал Ян Олбрахт (1492 —
1501).
През двете столетия — XIV и XV — материалите на-
растват и трудно могат да бъдат групирани по съдържа-
ние и форма. Това са грамоти, издавани от императори,
крале, князе, папския престол по различии случаи. Опо-
вестяват се законови актове за избирането на крале. Из-
лизат решения на Полския сейм: централния и област-
ните. Обогатява се и публициста ката. „Мемориал за ус-
тройством на Реч Посполита" на Ян Остророг (1436 —
1501) е пример, разкриващ състоянието на обществена-
та мисъл.
Изворите за този период от историята на среднове-
ковна Полша са пуснати в употреба в меродавни изда-
ния, както в миналото, тъй и в най-ново време. Това
позвоЛява тяхното своевременно оползотворяване.
Както и Чехия, Полша продължавала да се развива
като самостоятелна държава. В нея се утвърдили фео-
далните обществени отношения, господствали в иконо-
мическия, политическия, обществения и културния жи-
вот. В селското стопанство решаваща роля играели ед-
рите феодални имения, обработвани от зависими селя-
ни. В градовете социалната диференциация се задълбо-
чавала. Изострили се противоречията между майстори,
калфи и чираци. Политическата система на феодалното
общество навлязла в нов етап на развитие — преодоляна
била децентрализацията, поставени били прегради пред
немското влияние. Укрепнали позициите на монархия-
та, кралският двор се утвърждавал като ръководен цен-
тър на политическия живот в страната.
Кралете осъществявали законодателната, съдебната,
административната и военната власт. В управлението те
били ограничавани от кралски съвет, в който влизали
530
шляхтичите, едрите феодали, можновладците — светс-
ки и духовни. Страната била разделена на воеводства,
конто през XII в. били 7, управлявани от наместници,
назначавани от краля.
Феодални отношения през XI — XIII в. В началото
на развитото средновековие феодалните порядки в Пол-
ша продължили да се утвърждават. В резултат от смаз-
ването на бунта, обхванал полските земи през 1037 —
1038 г., господстващата аристокрация заздравила свое-
то положение. Укрепнала и централната власт в лицею
на кралския двор.
Феодалният обществен строй бил изграждан заедно
с развитието на производителните сили. ОформянетО-на.
едрата поземлена собственост било свързано с обезпра-
вяването на свободните селяни-общинници. Земевладел-
ците разширявали своите имения по пътя на даренията,
получавани от кралския двор, и чрез заграбване земите
на свободните селяни. Те произлизали от средите на
кралските дружинници и били наричани Панове, а сред-
ните и дребните собственици, рицарите, били назовава-
ни шляхтичи. През XII в. средните феодали се превър-
нали в наследствени собственици на земята, условният
характер на владенията прераснал в безусловен. Наред
със светского владение нараствало и п.ърковното..
Изпадането на селяните във феодална зависимост
протичало по различии причини — в едни случаи за не-
изплатен дълг, в други — за получен, но невърнат инвен-
тар, в трети — за заселване в именията на феодала и пр.
Трудът на робите станал неизгоден за господарите.Лоби-
те били разселени по обработваемите участъци земя и
постепенно се превърнали в зависими селяни. Както в
Киевска Русия, тъй и в Полша в началото,доля1Н1то об
щинници били наричани „смерди", л след това« „кмето-
ла" Закреплстените -сааяни се наричали .^серви-хлопи".
Натуралната рента продължавала да господств? ка-
то основна форма на експлоатация в селското стопанст-
во. Наред с данъци в продукти селяните изпълнявали
редица повинности, който се увеличавали. Те участвали
в поддържането на пътищата, в изграждането на кре-
пости и мостове, в поддържането на домакинствата на
531
господарите. Една десета от получените доходи селяните
давали на Църквата.
Паралелно с развитието на феодализма широко раз-
пространение получила практиката князът да дарява
магйатите с имунитетни грамоти. Върховният владетел
освобождавал едрите земевладелци от редица задълже-
ния и им давал разрешение да упражняват съдебни и
административни функции в своите владения.
В тясна връзка с развитието на градовете разцъфтя-
вала промишлеността. Като важни центрове на занаят-
чийска и търговска дейност се оформили Краков, Поз-
нан, Гнезно, Вроцлав, Серада, а в Поморие — Щецин,
Колобжег, Гданск и др. В подем била ювелирната, грън-
чарската, дървообработващата, металообработващата и
леярната промишленост. През XIII в. значителни успе-
хи били постигнати в производството на сукно. Разцъф-
тели парично-стоковите отношения.
Важна роля в икономическия живот започнали да
играят външнотърговските връзки. Полските търговци
поддържали контакти с Русия, Скандинавските страни,
Чехия, Германия, Фландрия, Англия и др. Развита била
и транзитната търговия.
Възникнали върху земите на пановете, градовете
трябвало Да им плащат данъци, а за обмена на стоки —
мито. Това засилвало материалните им интереси, пора-
ди което се улеснявали разширяването на градовете, а.
на занаятчиите и търговците предоставяли определени
права и привилегии.
Представителите на феодалната аристокрация —
крале, панове и др. привличали в своите земи немски
търговци и занаятчии, като им осигурявали редица
улеснения и привилегии. Във връзка с това бил затруд-
нен притокът в градовете на местни полски селяни, уп-
ражняващи занаяти. Започнал процес на понемчване на
много полски градски центрове. Колонизацията засегна-
ла не само градовете, но и селата. Преселвайки се от
Германия, колонистите започнали да управляват селата
и градовете по немското право. Една част от градовете, в
конто било въведено т. нар. „Магдебургско право" полу-
чили вътрешно самоуправление, както и някои приви-
532
легии. Немската колонизация засегнала в най-голяма
степей западните територии на Полша, особено
Шльонск (Силезия), а така също Малополша и Голяма
Полша.
Наред с немските търговци и занаятчии, в Полша
пристигнали и много католически свещеници и монаси,
конто започнали да понемчват полското население и да
го разделят на религиозна основа. Пораженията засегна-
ли особено много югозападните области.
Феодална раздробеност. Развитието на феодалните
отношения довело до подкопаване на икономическото и
политическото единство в полското общество. Самата
феодална класа се разпаднала на различии групи — Па-
нове, шляхтичи, средно и дребно рицарство и др., конто
били разтърсвани от противоречиви интереси и стреме-
жи. В отделните воеводства властвали феодални магна-
ти, конто провеждали самостоятелна политика и про-
карвали децентралистични тенденции. Обособили се Си-
лезия, Мазовия, Куявия, Голяма Полша, Сандомирска
земя, Краковска земя и др., конто станали малки дър-
жави. Немските колониста, конто сложили ръка върху
основните стратегически звена на полската икономика,
на политическите взаимоотношения подсилвали разцеп-
лението в страната.
Наистина, след смазването на антифеодалното въс-
тание от 1037 — 1038 г. феодалната аристокрация —
светска и духовна, изплашена от гнева на недоволните
селяни, се обединила около централната княжеска
власт, но процесът на разцеплението се задълбочавал.
Немската империя продължавала да заграбва полски зе-
^и. Синът на Мешко II — Казимир I (1038 — 1058)
признал васалната си зависимост от императора, но с
помощта на руския княз Ярослав Мъдри освободил Си-
лезия и Мазовия.
Икономическата база на полската феодална арис-
токрация била изградена след първата половина на XI
в. При двора на Пястите се наложили няколко можнов-
ладски родове, конто оказвали значително влияние в об-
ществено-политическия живот на страната. Родовете
Старжи-Топорчици, Авданци, Одровожнжи, Грифита и
533
др. играели важна роля в Малополша. Приема се, че от-
носителният брой на можновладските родове в Полша
възлизал на няколко десетки. Една част от тях произ-
хождали от племенните княжески фамилии, друга — от
близките на княза след възникването на държавата —
трети — оформили се в резултат от даренията, получени
от княза за лични заслуги.
Устройство и управление на Полша. През този пе-
риод от историята на Полша. управлявали два владетел-
ски рода: цй. Пястите и Ягелоните. Пястите, чието нача-
ло поставил Мечеслав I (ок. 960 — 992), възглавявали
страната до 1370 г., когато починал крал Казимир III
(1333 — 1370). Що се отнася до Ягелоните, те насочваяи
съдбините на кралството от 1386 до 1672 г.
Наследникът на Казимир I, БЗлеслав II Смели (1058
— 1079), следвайки политиката на баща си, продължил
да заздравява единството на държавата, да се бори за за-
воюване на пълна независимост, чрез отхвърляне на ва-
салитета към Свещената Римска империя. Възползвай-
ки се от конфликта между Хенрих IV и папа Григорий
VII, княз Болеслав бил коронясан от папата през 10 Й г.
за крал на Полша. Това обаче довело до засилване на ду-
ховно-културното и социално-религиозното влияние на
католическата църква.
Под ръководството на краковския епископ Станис-
лав пановете и шляхтичите вдигали бунт срещу крал
Болеслав, който трябвало да намери прибежище в Унга-
рия. Неговият брат Владислав Херман (1079 — 1102),
който заел престола, не могъл да провежда самостоятел-
на политика, управлението преминало в ръцете на маг-
натите. Кралската власт отслабнала и загубила влияние.
Полша се разпаднала на воеводства, в конто фактичес-
ки владетели станали пановете.
Процесът на феодално раздробяване, задържащ по-
нататъшното развитие на страна, бил временно забавен
от Болеслав III Кривоусти (1102 — 1138), син на В. Хер-
ман. Поради надвисналата над Полша немска опасност
той успял да обедини политическите сили в обществото.
Подпомогнат от Русия и Унгария, през 1108 г. Болеслав
III обединил полските земи. Големият поход срещу Пол-
534
ша, организиран от император Хенрих V, завършил бе-
зуспешно. В сражението, разразило се близо до Вроц-
лав, императорът бил разгромен и трябвало да се завър-
не в Германия. Западно Поморие било присъединено
към Полша, а поморските князе признали върховната
власт на Болеслав III.
Феодалната раздробеност, временно задържана, про-
дължила да подкодава единството в полската обществе-
на система. През 1138 г. Болеслав IJI разделил държава-
та между своите четирима синове. Първородният му син
ВлаД1Гслав наследил върховната власт и титула „велик
княз“, като получил Шльонск (Силезия), Западна Мало-
полша и територии в Централна Полша. За столица той
избрал Краков. Княз Владислав поел върховата власт,
останалите братя получили други области. Въведена би-
ла майоратната система. Настъпил период на раздробя-
ване на страната, изправила полския народ пред сериоз-
ни изпитания.
През 1146 г. пламнала гражданска война. Княз Вла-
дислав бил свален от престола и принуден да напусне
Полша. Малко по-късно, през 1157 г. немският импера-
тор Фридрих Барбароса нахлул в Полша. Полските кня-
зе признали върховната му власт. Маркграф Албрехт
Мечката покорил Бранибор. Германските феодали под-
чинили полабско-прибалтийскитё славяни. ПрИЙОТТго ва-
салната си зависимост от империята Западно Поморие.
Полският княз Конрад Мазовецки, за да противодейства
на езическа Прусия, която застрашавала независимостта
на страната, предоставил на Тевтонския орден областта
Хмелно. Подпомаган от папския престол и Немската им-
перия, орденът завоювал Прусия, образувал своя държа-
ва и започнал да покорява полските земи. Бил отрязан
из.чазът на Полша към Балтийско море.
Сцриозни поражения върху историческото развитие
на страната нанесли нашествията на татаро-монголите,
започнали през 1241 г. и разорили териториите на Юж-
на и СреДна Полша. В сражението при Легница в
Шльонск полският княз Хенрик II Благочестиви бил
убит и неговите отряди претърпели поражение, но пред
опустошителните татаро-монголски набези били поста-
535
вени известии прегради. Следващите им нахлувания
през 1259, 1287 г. и др. също разорявали населението и
рушали села и градове. Опожарени били Краков и Вроц-
< лав.
През XIII и XIV в. в Полша господствали едрите зе-
мевладелци, пановете-магнати, наричани обикновено
можновладци. Полша се разпаднала на отделяй самосто-
ятелни княжества, конто управлявали самовластно.
Формално начело НВ държавата стоял представител на
кралската династия на Пястите, но фактически властта
му имала номинален характер. В историята този период
от живота на Полша бил наречен'йожновладство, власт,
господство на аристокрацията.
Както външните нашествия, тъй и вътрешните про-
тиворечия отслабили полската държава. Немските фео-
дали продължили настъпленията си в полските земи.
Засилил агресивните си действия и Тевтонският орден,
уз^конени със специална папска була от 1234 г.
Начало на обединението на Полша. Опустошител-
нйте нападения на татаро-монголите, както и непрес-
танната агресия на Немската империя не могли да поп-
речат на обединението на страната. В началото на XIV в.
се създали условия за заздравяване на държавното
единство. За това спомогнало развитието на производи-
телните сили в селското стопанство и градската про-
мишленост. По-нататъшното разцъфтяване на градовете
довело до укрепване на връзките между отделните вое-
водства.
Градовете навлезли в нов етап на развитие. Увели-
чили се различните отрасли на занаятчийската дейност,
нараснал броят на работниците. Появили се цехови ор-
ганизации. Възникнали търговски гилдии, своеобразии
обединения за защита и взаимопомощ. Разширили се
търговските връзки със Западна и Източна Европа. По-
ляците изнасяли зърно, кожи, риба, и др., а внасяли тъ-
кани, подправки, ювелирни изделия, килими, вино и
др. Те поддържали оживени търговски връзки с близки
и по-далечни страни, особено от IX в. насетне. За разви-
тието на полското стопанство голямо значение имали
търговските контакта с Русия, откъдето се внасяли раз-
536
лични видове оръжие — шлемове, украшения, както и
различии занаятчийски произведения. От другите сла-
вянски страни поляците търгували с Чехия. Полша из-
насяла зърно, риба, кожи, керамични и ювелирни про-
дукти в Германия, Унгария и Скандинавските страни.
Богатите суровини в полските предели, както и раз-
витието на селското стопанство и занаятчийството сда-
вали възможност на страната да поддържа оживен об-
мен и с Близкия изток. Като се възползвали от удобни-
те търговски пътища в руските земи, полските търговци
достигали до Арабския халифат, както и до Византийс-
ката империя. От там внасяли подправки, килими, ви-
но. В резултат от изгодната търговия разцъфтели при-
морските градове и важна роля в живота на поляците
започнало да играе мореплаването.
Необходимостта от обединение на Полша била обус-
ловена от закономерного развитие на икономическите
взаимоотношения, но тя била породена и от опасността,
която пораждала агресията на Тевтонския орден. Рица-
рите, чиито интереси били накърнявани от можновлад-
ците, се нуждаели от силна централна власт. Компакт-
ната част от населението също не била доволна от свое-
волията на пановете. Полските духовни лица искали да
се освободят от диктата на немските епископи и абати,
конто ограничавали техните икономически интереси и
политическо влияние. В лицею на селските бедняци и
градския плебс полският народ бил заинтересуван от
ликвидирането на съществуващото разделение, подсил-
вано от едрите феодали и от създаване на единна власт,
която да им осигури закрила.
В края на XIII в. започнала целенасочена борба за
обединяване на полските земи, възглавявана от велико-
полските князе, макар още през първата половина на
това столетие княз Хенрик Брадати и неговият син Хен-
рик Благочестиви да се стремели да ликвидират разцеп-
лението. През 1295 г. княз Пшемисъл II се коронясал за
крал и обединил голяма част от полските земи, но в
следващата 1296 г. паднал убит. Князът на Куява, Вла-
дислав I Локетек (1306 — 1333), бил коронясан за крал
в Краков преа 1320 г Периодът на феодалната раздробе-
537
ноет приключил.
По пътя на централизацията. Синът на Владислав I
" Локетек — Казимир III (1333 — 1370) направил серией
зен опит за изгради централизирана полска държава и
да обедини населението във всички полски земи. Като
се отказал от правата на Полша върху Силезия, той
сключил договор във Вишеград с Ян Люксембургски,
който дал съгласие да не предявява никакви претенции
за полския престол. По си лата на договора в Тевтонския
орден, сключен през 1343 г., Куявия и Добжинската зе-
мя били присъединени към полската държава.
В границите на Полша влизали Голяма и Малка
Полша, Краковската земя, Куява, Галиция и част от Во-
линия. Силезия продължавала да бъде владение на им-
перията и била превърната в херцогство. В Поморие
продължавал да властва Тевтонският орден. Завладяна
била и Галицка Русия. Крал Казимеж, провеждайки
централистичцд политика, укрепил държавния апарат.
В централното управление той включил представители
ц^Шляхтата. Начело на воеводствата поставил губерна-
торй. Зя да укрепи боеспособността на армията, награ-
дил мрежа от замъци, начело с кралски служители, на-
речени каштелани. Въвел единна монетна система. За-
почнал да сече монети — краковски грошове.
Феодалните отношения получили правка регламен-
тация. Около 1347 г. били издадени два съдебни сборни-
ка — единият, Вислицкият, за Малка Полша, а други-
ят, Петроковският — за Голяма Полша. Цисшият съд в
Краков бил обявен за върховен съд. Магдебурге кото
право, по което се уреждали дотогава правните въпроси
да полско-немските градове, загубило значение. За под-
готовка на юристи и дейци на просветата и образование-
то през513б4 г. в Краков бил открит университет.
Крал Казимеж ПГ водил упорита борба с пановете.
Той разбил тяхната конфедерация през 1352 г., а водача
им хвърлил в затвора. Поради това, че направил опит да
защити все още независимата част от селяните (кмети-
те), предизвикал ненавистта на земевладелците, конто
го нарекли подигравателно „крал на хлопите".
Обединяването на полските земи и укрепването на
538
единната полска държава било обаче сложен и труден
процес. Полските крале не успели да приключат напъл-
но обединяването. Все още продължавали да съществу-
ват отделни автономии области. Когато починал крал
Казимеж III децецтралистичните тенденции на магнати-
те се засилцди. През 1374 г. в Кошице били издадени т.
нар. „привилегии", по силата на конто шляхтата придо-
била значителни права, а се ограничавала кралската
власт.
В изпълнение_на едно споразумедис Шйдскиахлрес-
тол бил зает от унгарския крал Лайош (1370 — 1382),
Тф5дбТавител на Анжуйската династия, който получил
подкрепата на магнатите. Крал Лайош присъедипил
руски земи към Унгария, поради което предизвикал не-
деэолетвето на полската аристокрация и тя дапоянала
да търси други начини за укрепване на своето господст-
во, за защита на своите интереси. За да задържат своята
власт в руските земи, магнатите решили да използват
йъзможностите на Тевтонския орден и намислили да
сключат съюз с Вели кото литовско княжество.
£ Полско-литовска уния. Германската агресия, про-
веждана чрез Тевтонския орден не само спрямо Полша,
но и спрямо Великого литовско княжество породила из-
граждането на полско-литовския съюз. През 1385 t. две-
те страни подписали в Креве уния. По силата на постиг-
натото разбирателство литовският княз Ягайло бил из-
дигнат за полски крал под името Владислав II (1386 —
1434). По такъв начин магнатите успели да включат
Литва в структурата на Полша и да я обвържат по-тяс-
но чрез въвеждане на католицизма. Една година по-къс-
но дъщерята на покойния унгарски крал Лайош — Яд-
вига, която заела полския кралски престол, сключила
брак с Ягайло.
В резултат от унията нараснала отбранителната
мощ на двете страни. Полските магната навлезли в зе-
мите на Украйна, включени в границите на Литва и за-
почнали да ги експлоатират и ограбват. Това предизви-
кало недоволство сред аристокрацията на Литва. Не би-
ло посрещнато с одобрение и налагането на католициз-
ма. Начело на борбата срещу домогванията на полските
539
магнати заставали братовчедът на Ягайло^— Витов. В
резултат от борбата унията била ликвидирана и Литва
била призната за самостоятелна държава, управляваиа
от Витолд в качеството му на кралски наместник. През
1401 г. унията била възстановена, но Литва залазила
своята пълна самостоятелност.
При почти полувековното управление на Владислав
II станали важни събития. В резултат от обединяването
на военните сили на Полша и Литва бил даден решите-
лен отпор на немските нашественици. В сражението, ко-
ето се разразило на 15 юли 1410 г. при Грунвалд между
полско-литовските отряди и Тевтонския орден кръсто-
носците претърпели страхотно поражение. Предвожда-
ни от крал Ягайло, полковете на Полша и Литва удър-
жали победа над немските рицари. В битката взел учас-
тие вождът на чешките таборити Ян Жижка. Воювал
също така и владетелят на литовско-руското княжество
— Витолд. Присъединявайки Източно Поморие, Хел-
минската земя и Западна Прусия, кралство Полша по-
лучило излаз на Балтийске море.
Във вътрешнополитическо отношение крал Владис-
лав II проявявал редица слабости — правел отстъпки на
пановете, бил непоследователен, грижел се главно за ут-
върждаване на своята династия. През 1422 г. той издал
Червинските привилегии, с който осигурил неприкосно-
веността на поземлените имения на пановете. По-късно,
през 1430 — 1433 г. той обнародвал Елинско-Краковс-
ките привилегии, в конто се забранявало арестуването
на знатни, освен в случайте, когато това се налагало от
закона.
Изграждане на сейм и засилване на кралското пра-
во. Синът на Владислав Ягайло, Казимцр IV (1447 —
1492), продължил борбата с Тевтонския орден, която за-
вършила с победа за Полша. През 1466 г. в Торун бил
сключен мирен договор, по силата на който Полша си
върнала Източно Поморие, Хелминската земя, Гданск й
част от Прусия. Рицарите на ордена признали своята ва-
сална зависимост от кралство Полша.
Казимир IV се видял принуден да направи редица
отстъпки на шляхтата, която не била доволна от магна-
540
тите, засилващи своите позиции в икономическия и по-
литический живот. Той издал известните Нишавски ста-
тута, конто ограничили привилегиите на можновладци-
те, а шляхтичите придобили правото да навлизат в ад-
министрацията и съдебните органи на страната.
В края на XV в. в Полша възникнал Сейм с две па-
лата — горна и долна. В горната палата влизали мож-
новладците — най-крупните Панове и църковните пре-
лата, а в долната — шляхтичите.
В тясна връзка с развитието на феодалните отноше-
ния се утвърдило и крепостното право- Шляхтата полу-
чила не само права, но и привилегии, регламентирани
чрез закона. Петроковският статут от 1496 г. гаранти-
рал правото на шляхтичите да произвеждат монополии
продукта, за продават спиртни напитки и да изнасят
безмитни стоки зад граница. За селяните настъпил пе-
риод на ожесточена експлоатация и подтисничество.
Формите на експлоатация се влошили поради нараства-
щия износ на живот, животни, кожи и други стоки. Във
връзка с изострянето на класовите противоречия се раз-
вило крепостното право. Народностите, включени в пол-
ската държава — белоруси, украинци, литовци и др. би-
ли подложени на народностно и религиозно подтисни-
чество.
През този период от своята история кралство Полша
се включва в организираната съпротива на християнска
Европа срещу османотурските нашественици. Гибелта
на подския крал Владислав III Ягелонски при гр. Варна
(1444 г. ) представлявала върховната изява на христи-
янска саможертва в името на свободата и независимост-
та на Стария континент, който успял да защити своята
самостойност.
Културно развитие. Романският стил, проникнал в
страната презитората половина на XI в., дал отражение
в храмостроителството в Познан и Гнезно, в Полоцк и
Вроцлав. Характерните особености на романистиката
намерили отражение в катедралата в Познан, по-специ-
ално в нейната фасада, а така също в църквата „Св. Ан-
джей" в Краков. Романската система на строителство се
обективирала в църквите в Тума и Стшелно. Един инте-
541
ресен модел представлява църквата „Св. Мария Магда-
лена" във Вроцлав. Това се отнася и за криптата „Св.
Леонард" в катедралата на двореца Вавел в Краков.
През XII в. настъпил подем в живописта.
Готическият стил навлязъл в архитектурата през
XIV — XV в. Неговите постижения отбелязало строи-
телството в Краков, по-специално катедралата във Ва-
вел, както и в църквата „Св. Дева Мария" в Краков. Го-
тическата архитектура намерила своите големи пости-
жения в гражданската архитектура, по-специално в
кметствата в Торун, Вроцлав и др. градове. Ярко пости-
жение била сградата на Ягелонския университет в Кра-
ков. Замъците, конто започнали да се изграждат, били
друга особеност на строителния гений в тази страна. То-
ва се вижда в крепостите в Бендзин, Цеханув. В начало-
то на XV в. процъфтяла дърворезбата: в църквите „Св.
Дева Мария" в Краков, в скулптурата, сътворена от Вит
Ствош. Изящните традиции на живописта в Чехия на-
мерили отражение в капелата на замъка в Люблин, как-
то и в редица храмове и абатства.
В духовната култура на поляците творческата дей-
ност била свързана с потребностите на католическата
църква. Канонизирането на св. Станислав през втората
половина на XIII в. породило създаването на химна
„Радвай се, Майко Полша". При управлението пък на
крал Кажимеж Велики възникнала великденската пе-
сен в Полоцк, датираща от 1365 г.
„Днес Христос възкресе,
светлина донесе —
да се възкресиме
с Бога да цариме. Господи помилуй. „
В развоя на образоването и просветата на Полша се
включили още през XIII в. възпитаници на Болонския
университет, където се срещат имена на преподаватели
и студенти от полски произход. Между представител и те
на чужди нации в университета в Падуа поляците зае-
мали трето място. Ученолюбиви полски младежи полу-
чили образование в учебните заведения на Рим, Ферара,
Павия. За развоя на полската наука голяма роля изиг-
рал Краковският университет, открит през 1364 г. от
542
крал Казимеж Велики. По замисъла на полския владе-
тел задачата на университета била да подготви специа-
листа по законодателството, необходимо в управлението
на страната. През 1424 г. Ягелонският университет в
Краков, както било наречено по името на Ягелонската
династия учебното заведение, лекции слушали първите
специалиста по гръцки език в Полша — Ян Любрански,
Миколай Чепел и Ян Урсин, който по-късно станал про-
фесор в университета.
Ягелонският университет формирал школа полски
юриста, най-крупен представител на конто бил Бартол-
де да Сасоферато (1314 — 1357), автор на специално съ-
чинение „За тиранията". Магистър Сасоферато дал своя
принос за усъвършенстването на статутите на полските
градове, като използвал традициите на римското градс-
ко право. Сам той осъждал своеволията на властващите
и бранел свободата на гражданството. Последователите
на магистър Бартолдо Сасоферато, наричани „Бартоло-
мисти", издигнали равнището на правната култура не
само в Краковския, но и в Пражкия университет, къде-
то преподаването на римското право било развивано и
уважавано.
Катедрата по математика, която била открита в Яге-
лонския университет през 1455 г. подготвила полска ма-
тематическа школа, създала условия за развоя на астро-
номията. Прочут астроном бил Мартин Регис, който
имал голям брой следовници, преподаватели в универ-
ситетите на Италия, Унгария и Германия. Седем души
математици от Полша водели заниманията по математи-
ка в болонския университет. Между тях се откроявали
Ян от Глаголов и Войцех от Будаев. Магистър Войцех от
Будаев чрез своите коментарии върху труда на Аристо-
тел „За небето“ формирал откривателските интереси на
Николай Коперник (1473 — 1543), обосновал хелиоцен-
тричната система в забележителния си труд „За обикол-
ките на небесните тела".
В Краков живели множество италиански хуманис-
ти, специалисти по архитектура, живопис, медицина.
Кралете на Полша привлекли различии съветници, бан-
кери, познавачи на рудодобива, конто се пръенали в
543
различии градове на страната, за да споделят своя опит
в икономическия живот. Флорентинецът Якоб Публий,
доктор по медицина, живял в Краков през 1469 г. и изу-
чавал историческите паметници. Големият полски исто-
рик Ян Длугош поддържал контакти с германский учен
философ Николай Кузански, снабдявайки го с карти на
Германия, публикувани в 1491 г. Близкият приятел на
Длугош, Сендзивой от Чехла (1400 — 1476) изпратил на
Наварския колеж в Париж книга, описваща живота на
кралство Полша. Архиепископът на Лвов, Гжегош от
Санок (1407 — 1477), се изявил като педагог, филолог и
поет с ясни хуманистични разбирания. Италианецът
Филипо Бонакорси Калимах (1437 — 1496) обогатил
полската литература чрез своите исторически трактати,
а така също и с биографии на различии исторически
личности. Калимах привлякъл интелигенцията в Кра-
ков с богатството на поетическото дело на Понтано, По-
лициано и Санадзаро.
Германският хуманист Конрад Целтис (1459 —
1508) оказал влияние на поляците, в повишаването на
тяхната литературна култура, върху овладяването на
латинския език, поетиката и риториката. Основал лите-
ратурен кръжок, той въздействал върху възхода на ху-
манистичната мисъл на Полша. Целтис привлякъл мно-
жество свои последователи, конто разпалили интереса
на полската общественост към класическата гръко-рим-
ска древност. Ученикът на К. Целтис, Ян Рак (1456 —
1520) написал трудове по епистолография и граматика.
Епохата на Възраждането в Полша дала цяла плея-
да крупни представители. Ян Дантишек (1485 — 1548),
полски дипломат при владетелите на Свещената Римска
империя, Испания и Нидерландия, поддържал оживени
контакти с хуманистите на Западна Европа. Еразъм Ро-
тердамски му посветил своя превод на един от трудовете
на св. Василий Велики. В средите на европейските ху-
манисти станал популярен и поетът Анджей Кжицкий
(1482 — 1537), примас на Полша, автор на значително
поетическо дело. Примасът на Полската църква осъж-
дал лутераните. Той призовавал за защита срещу осман-
ските турци, застрашили населението на континента.
544
10. КРАЛСТВО УНГАРИЯ
Това кралство билр_.доследната държавна система,
която възникнала и се наложила в историята на запад-
ноевропейского феодално общество. С неговото заражда-
не приключило Великото преселение на народите в Ев-
ропа. Завършил и процесът на образуването на държа-
ви. Затова в унгарската монархия намерили отражение
редица най-общи и специфични закономерности в мъчи-
телното и продължително формиране на държави и на-
родности в Европа. В този смисъл унгарското кралство
об разувало интересен, оригинален модел на обществено
устройство със свои уникални особености, неповторими
своеобразия.
Териториите, върху конто възникнала и се утвърди-
ла унгарската държава, обхващали Среднодунавската
равнина, предпланините на Западните, Южните и Из-
точните Карпати. Когато настъпили в земите на своята
родина, маджарите, както се наричат още унгарците, се
сблъскали със славяните, конто ги обитавали. Княжест-
во Велика Моравия се възправяло северно от р. Тарам, а
дребното Панонско княжество било вместено зад р. Ду-
нав, в Залавар. Остатъци от могъщия някога Аварски
хаганат продължавали да съществуват в пространствата
между езерото Фертьо и Виена. Границите на българс-
кото ханство достигали Среднодунавската равнина и
Трансилвания.
Критичният анализ на изворите позволява да се ус-
танови, че маджарите започнали да се настаняват тук
през 896 г., когато техните подразделения, предвожда-
ни от княз Арпад, напускали своите първоначални мес-
тоживелища в Приазовието и течението на р. Дон, за да
открият своите нови земи. Някои автори приемат, че
преселниците наброявали към 200 — 250 000 души, ко-
ето била голяма етническа сила за онзи период от исто-
рията на Европа.
Извори. По произход изворите,
дения за маджарите, ц^инадлежат
конто съдържат све-
на араби, византий-
35. История на
545
ци, славяни, а така също и на латински автори. От араб-
ските съвременници на маджарите пишат Ибн Русте,
Гардизи, Худуд, Марвази, Ал Масуди, от византийските
— Лъв VI Мъдри, Константин VII Порфирогенет, Георги
Амартол, Теофан, а от славянските — житиеписците на
св. братя Кирил и Методий, авторът на „Повеет Вре-
менных лет“. В кръга на латинските извори влизат
Фулденски анали, Бертиански анали, Равенски анали.
Голяма познавателна стойност имат древните унгар-
ски извори на латински език. Крал Ищван I (997 —
1038) написал две книги закони, а също така и поучени-
ето „За строежа на обществото", предназначено за него-
вия син. Това поучение съдържа сведения за положени-
ето на различните слоеве в маджарското общество:
войните, чиновниците, духовните лица. Крал Владислав
I (1077 — 1095) подготвил три книги, едната съдържа
кралски укази и разпоредби, а следващите две — раз-
личии други документи на кралската канцелария. След-
ващите закони на крал Калман (1095 — 1116) уреждат
въпроси на собствеността, поземлените отношения, со-
циалисте устройство.
Основна категория извори образуват дарителните
грамоти, предоставени от краля на различии светски и
духовни лица. Тук се отнасят също така различии урба-
рии, статути на капитулите на абатствата и църквите.
За историята на градовете неоспоримо значение имат
хартите за тяхното основаване: за Секешфехервар, Буда,
Шелемецбан и др. В това отношение интерес предизвик-
ват уставите на цеховете. Златната була на крал Анд-
раш II (1205 — 1235) от 1222 г., макар и запазена по
преписи от по-късно време, дава знания за характера на
обществения строй и за социалните отношения в Унга-
рия. „Единственият декрет" на Людовик Анжуйски до-
кументира съглашения на краля с магнатите по въпро-
сите на поземлената собственост, съдебната власт. Такъв
характер има и „Великият декрет" от 1486 г. на Мати-
аш Корвин. През 1492 г. крал Владислав II под натиска
на аристокрацията отменил разпоредбите на „Великия
декрет", ограничаващ правата на магнатите.
Аналите, конто се появили в кралство Унгария, ри-
546
суват живота в обществото след въвеждането на христи-
янството. От многобройните извори от подобно естество
се запазили напр. анали на Секешфехервар от 997 до
1127 г. Появили се хроники. Към 1200 г. била подготве-
на хроника на Секешфехервар, на Пожон. Свое място
заема „Дела на унгарците", писани през XII в. от неиз-
вестен автор. Това е творба, която изнася факти за ран-
ната история на маджарите. Друга хроника „Дела на ун-
гарците“ написал нотариусът на крал Бела III (1172 —
1196). Подготвена след смъртта на този крал, тя разкри-
ва историята на унгарците от периода на преселението
до времето на автора.
Симон Кезаи, духовник на крал Владислав IV (1272
— 1290) оставил „Дела на хуните и маджарите". Знани-
ята се обогатяват от „Дубницка хроника", рисуваща съ-
битията до 1356 г., но по-късно в нея били внесени до-
бавки за периода до 1479 г. Известната „Будска хрони-
ка" реконструира историята на кралство Унгария от
най-стари времена до 1458 г. Протонотарият на крал
Матиаш Корвин, Йоах Туроцки се изявил като талант-
лив хронист, автор на прочутата „Хроника на унгарци-
те", едно изключително произведение. В него Й. Туроц-
ки описва събитията до 1464 г. Фактите, конто той сис-
тематизира, са изключително ценно градиво за реконст-
руиране миналото на Унгария. Различии грамоти, дип-
ломатически преписки, писма, международни договори
дават сведения за Унгария през XIV — XV в.
Високата квалификация на унгарските медиевисти
осигурява солидни издания на изворите на Унгария.
Значителна част от тях са оповестени на унгарски език
Предистория на Унгария. Маджарите, както се на-
ричали предците на унгарците, образували своята дър-
жава в Централна Европа, в земите на Среднодунавския
басейн, който привличал хората със своето плодородие и
добри условия за живот още в древни времена. Най-ста-
рите сведения за човешки следи се отнасят преди около
150 000 години, за което свидетелстват археологически
останки в планинския масив Брук. Илири, даки и тра-
ки, едни от исторически засвидетелстваните племена в
този район, през периода от VI до III в. пр. Р. Хр. били
547
изтласкани от келтите, който се заселили край Шапрон,
установили се в Малък Алфелд и северозападното
крайбрежие на Балатон. В периода на залеза на стария
свят и началото на християнската ера в земите на днеш-
на Унгария римляните образували провинция Панония,
завоювана от императорите Октавиан (35 — 33) и Тибе-
рий (13 — 9). Император Траян (98 — 117) разделил Па-
нония на провинции, наречени Горна и Долна Панония.
По-късно император Диоклециан (284 — 305) основал в
Долна Панония още две провинции: Първа и Втора.
Римляните създали редица колонии, конто прераснали
в градове: Сарбанциа, Невиодун, Монегнациана, Кар-
нунт, Мурсела, Карнунта, Аквинка, Бригециона, Виндо-
бона, Арабона, Интерцизе и др. Иззидани били стени, а
така също и триумфални арки, порти, театри, амфите-
атри, храмове, басейни, аквариуми, фонтани.
Римляните организирали колонизация на провин-
циите. В края на II в. те започнали да преселват тук жи- -
тели от гръцкия Изток. Започнало почитането на римс-
ки богове: Юпитер, Юнона, Минерва. Възникнал култ
към богинята на победата Виктория, на Марс, богът на
войната. Зародил се култ към боговете на Елада — Хе-
ракъл, Немезида, Асклепий. Появили се почитатели на
египетския пантеон: Изида, Серапис. Почитала се келт-
ската богиня Епона.
Християнството започнало да се разпространява
през втората половина на III в. Църквата на Аквилея
изпращала свои мисионери в Бавария, Сирмиум, Сопиа-
на. Възникнали раннохристиянски църкви, изграждани
още през първата половина на четвъртото столетие. Ар-
хеологически разкопки свидетелстват за християнски
погребения през IV в. Функционирали раннохристиянс-
ки общини.
Нападенията на различии варварски племена дове-
ли до разрушаването на редица градове. През I — II в.
германски племена квади, маркомани и др., разселени
по Чехия и Моравия, нахлули в Горна Панония. Предп-
риело нападения и сарматското племе язиги, което изт-
ласкало даките и ги прогонило по планините. В Пано-
ния навлезли и лангобарди. Войните между Римската
548
империя и нахлуващите варвари продължавали да бу-
шуват с разнородна сила. От Скандинавия връхлитали
готи, гепиди, вандали, а от Северното Черноморие —
алани, барани, херули, уругунди. Земите на Панония
били превърнати в обект на опустошителни набези от
квади, маркомани и сармати. През III — IV в. нахлули
готи, карпи, вандали, херули, барани, сармати. В про-
дължение на цяло столетие — от III до IV в. — се сража-
вала империята срещу нападенията на готи и армати.
Император Клавдий (268 — 270) разгромил на брега на
Дунав 320 000 армия на готите.
В резултат от нападенията на варварите в началото
на V в. животът в Панония бил парализиран. Варварите
обаче започнали да установяват мирни отношения с им-
перията. След като през 378 г. готите разбили римската
армия при Адрианопол, загинал императорът заедно с
близо 40 000-та армия, империята се видяла принудена
да възлага защитата на границите си на варвари. Воен-
ната мощ на Западната Римска империя залязвала, изг-
рявала новата военна и обществена сила: варварските
кралства. Ставайки федерати на Рим, новите кралства
продължили да укрепват и да се утвърждават като по-
литическа и етническа сила.
Алани и готи, конто се настанили в земите на Пано-
ния, установили мирни отношения с Рим и станали фе-
дерати. В Панония пристигнал епископът на Йовиа —
Аманций, мисионер на Аквилейската църква. През вре-
мето и след смъртта на император Тедосий през 395 г.
Панония била изоставена, но 402 г. тук Аларих придо-
бил право да засели своите скири. През 454 г. в Пано-
ния на р. Недао се разгоряла битката между хуните и
гепидите. Хуните се сражавали с остготи, алани, садаги,
ругии и отделяй общности на скири и сармати, а гепи-
дите — със свеви, херули, ругии, сармати. Атиловият
син Еларх претърпял поражение, сам той бил убит, а ге-
пидите и техните съюзници победили, предвождани от
крал Ардарих. Съкровищата на хунския вожд Атила в
Алфелд преминали в ръцете на Ардарих, който устано-
вил мирни отношения с Източната Римска империя. В
кралството на Ардарих било въведено християнството.
549
Остатъците от хунската държава окончателно се разпад-
нали.
През .471 г. германски племена херули, ругии, ски-
ри, гепиди, алани се установили в Панония. Одоакър
нахлул в Рим 476 г. и постави кръст върху Римската
империя. Гепидите утвърдили своята мощ в Панония.
През 510 г. императорът на Византия Анастасий (491 —
518) разделил областта. Постепенно паметниците на
римското владичество се разрушавали, върху Панония
започнали да оказват своето влияние новите народи, ко-
нто се заселвали върху нейните земи.
Ликвидирането на хунското надмощие в Средното
Подунавие разкрило пътя на славяни и авари. Падането
на Аварския хаганат през шестдесетте години на VII в.
създало условия за формирането на княжество Велика
Моравия, унищожено от маджарите през 906 г.
Етническа принадлежност на маджарите. През
с^едновековието самите маджари живеели със съзнани-
ето, че са клон на хунската общност. Първият маджарс-
ки владетел — Арпад — се мислел за потомък на Атила.
Истината обаче била съвсем друга. Най-новите етнолож-
ки проучвания стигат до заключението, че маджарите
принадлежат към семейството на угрофините. Концеп-
цията за угрофинския им произход вече не подлежи на
съмнение и се споделя от съвременните изследователи.
Според хрониката на Аноним родината на маджари-
те била в Урал, където били организирани в седем коле-
на и 108 клана. Всяко коляно обхващало повече от 30
ООО души. Всяко едно от колената излъчвало повече от
200 000 войници. Посоченият брой обаче поражда съм-
нения. Обитаващи териториите на Урал, течението на р.
Дон и бреговете на Азовско море, те били изтласкани от
печенегите и една част от тях се придвижила на юг в ра-
йона на Кавказ. Друга част се насочила към Волга и
Каспийске море, но променила посоката си и се отпра-
вила към Молдова, откъдето достигнала в Панония.
Предводителят на маджарите избрал за столица Естер-
гом или Гран, издигнат върху десния бряг на р. Дунав.
Етнонимът „маджари" представлява самоназвание
на самите унгарци. Унгарският език принадлежи към
550
подгрупата на угрите във финоугрийската клонка на
уралската семейна общност. Предполага се, че през IV
— III хилядолетие преди Р. Хр. протоуралската общност
се разпаднала. Племенната трупа на финоугрите се отде-
лила и се установила от двете страни на планината
Урал. Отделянето на общността на угрите протекло през
първата половина на първото хилядолетие до Р. Хр. Ве-
роятно по това време далечните, но естествени предци
на маджарите, се отделили от общността на угрите, об-
разували самостоятелна племенна трупа и се настанили
по земите на днешна Башкирия. Някои автори изказват
предположението, че те се заселили по долното течение
на р. Кама. Това предположение намира документална
опора в сведението на унгарския монах-пътешественик
Юлиан, който през 30-те години на XIII в. посетил тези
места, наречени в унгарската историография „Велика
Унгария", и заварил там население, което разбирало не-
говия унгарски говор.
Компактната част от маджарската етническа общ-
ност през VII — VIII в. отново се преселила и се устано-
вила в пространствата на Северното Черноморие. Така
маджарите установили най-тесни контакти с българи,
хазари и оногури, племена от тюркски произход. Поне-
же тюркските племена се намирали на по-висока степей
на икономически живот, маджарите усвоили от тях зна-
ния и опит в селското стопанство, скотовъдството и уп-
равлението на обществото.
Разселване. Демографските процеси, импулсирани
от нуждата за нови земи, достатъчни да гарантират тях-
ното препитание, продължили. Един византийски исто-
рик отбелязва, че като съюзници на дунавските българи
маджарите достигнали към 839 г. устието на р. Долей
Дунав. През това време източни автори като Ибн Руста,
Гардизи и др. обозначават тяхната етническа принад-
лежност като „маджари". Когато пребивавал в Крим,
Херсонес през 861 г. св. Константин-Кирил, първоучи-
телят на славянството, се срещнал с тях.
Печенегите, конто изглежда ги превъзхождали по
численост, ги принудили да се простят със своите место-
живелища и да се отправят по Днепър, Буг, Днестър,
551
Прут и Среден Дунав. Тюркоезичното племе кабари, ко-
ето се присъединило към тях, било асимилирано. При
новите условия на живот племенните съюзи укрепвали.
Това спомагало за организирането на успешни набези в
поселенията на славяните от източния и западния клон.
Съвременници на събитията отбелязват зачестили
нападения на маджарите върху земите на държавните
общности. Според Бертинските анали през 862 г. мад-
жарите организирали грабителски походи в териториите
на Източнофранкското кралство. През 881 г. те нахлули
във Виена. През 80-те години на IX в. един от техните
предводители, наречен „маджарски крал" приел славян-
ский мисионер св. Методий някъде в Средното Подуна-
вие. Установили съюзни отношения с българите през
30-те години на IX в., по-късно, вече през 892 г., мад-
жарите взели участие в акция на източнофранкския
крал Арнулф (император от 896 г. до 899 г.) срещу кня-
жество Велика моравия. Присъствието им на континен-
та — военно политическо, междудържавно — започнало
да се налага все по-убедително.
5 усилията за реконструкция на цялостната карти-
на на заселването унгарските медиевисти са единодуш-
ии, че то се отнася към 896 г. По това време главните
сили на маджарите, предводителствани от Арпад, син
на Алмош, преминали прохода Верецке и продължили
да търсят удобни земи за настаняване. Друга трупа, обе-
диняваща останалите сили, навлязла в проходите на
Трансилвания, откъдето се отправила към център на Ев-
ропа. Историческият момент на навлизането на новите
заселници бил благоприятен във всяко отношение. Обез-
силена след смъртта на княз Светоплук (870 — 894), Ве-
лика Моравия не била в състояние да запази независи-
мостта си и да им противодейства. През 907 — 908 г. тя
била разгромена, след като преди това успяла да запази
своя интегритет от набезите на източнофранкските кра-
ле. Земите на Панонското (Блатненското) княжество,
включено в границите на Велика Моравия, били също
така завладени.
Среднодунавската равнина, в която се установили
маджарите, създавала благоприятни условия за живот,
552
но не променила съществено стария номадски начин на
живот, воден от заселниците. Свикнали за пасат своите
стада в безбрежните степи на Леведия и Етелкьоз, в но-
вата си родина те се изправили през съвършено друга
обстановка. Действително планините били населени с
бизони, а в равнините и мочурищата пасели лосове, во-
дите гъмжали от риба, а в полята и горите живеели
множество птици. Равнините обаче били обрасли с гори,
а Балатон бил обграден с блата. Езерото Фертьо разлива-
ло водите си в големи пространства. Понеже ливадите
не достигали за техните стада, а култивирането на земи-
те едва начевало, маджарите потърсили други, по-лесни
начини за препитание. Започнали за провеждат граби-
телски походи в близки и далечни страни на континен-
та.
Опустошителните грабителски набези на маджарите
всявали ужас сред населението в различните страни на
Европа. Въоръжението им било традиционно — лък,
стрели, меч, боздуган, щит, но бойната им тактика била
неочаквана, тя пораждала предварителен страх. „Спаси
ни, Боже, от стрелите на маджарите!" — такава молитва
мълвели народите на Европа при нахлуването на завое-
вателите в техните земи. Техните опустошителни набези
нямали граници: пропищели жителите на Северна Ита-
лия, Източна Франция, Прованс, Южна и Западна Гер-
мания. Маджарите преминали бреговете на Мраморно
море, като вихър прелетели Пиренеите и се спрели пред
вълните на Атлантическия океан.
Съвременни хронисти пишат за техни големи похо-
ди в Константинопол през 934 — 959 г., в Тесалия през
943 — 961 г., в България през 961 — 970 г. Това били
походи за заробване на пленници и за набиране на пляч-
ка.
Ударна сила на маджарите образувала конницата.
Според един от хронистите техните лекоподвижни езда-
чи много бързо и успешно се справяли с тежките, труд-
но маневриращи конници на западноевропейските вла-
детели. По признанието на италиански съвременник на
събитията те победили армията на крал Беренгар „с
гнусно и дяволско викане „хюй — хюй“. Много любо-
553
питна подробност изнася прюмският абат Регино. „Със
сабя не секат много — нише абатът, — повече убиват
със стрелите си, конто насочват от направени от рог лъ-
кове, с такова голямо изкуство, че едва могат да бъдат
избегнати“. След това Регино предава много подробно
тактиката, която те прилагали при настъплението. „Те
— продължава той — воюват на коне, препускащи нап-
ред или отдръпващи се назад, като често имитират бяг-
ство. И не могат продължително време да се бият. Впро-
чем ако издръжливостта им би била толкова голяма,
колкото силно е нападението им, тогава биха били непо-
носими. Обикновено по средата на ожесточената битка
изоставят сражението, малко след бягството отново се
хвърлят в битката. И когато би помислил, че вече си по-
бедил, тогава изпадаш в смъртна опасност".
Междувременно силите, конто могли да се противо-
поставят на маджарите, укрепнали. Към средата на X в.
нападателите се сблъскали с организираната политичес-
ка съпротива на Европа. Когато в Източнофранкското
кралство била преодоляна съществуващата феодална
анархия, съотношението на силите се изменило. На 15
март 933 г. крал Хенрих I Птицелов (919 — 936) разгро-
мил маджарите при Мерзебург. По-късно, на 10 август
955 г. германският крал Ото I (император от 962 — 973)
им нанесъл страхотно поражение при гр. Аугсбург в по-
лето Лех. След това те вече не могли да възобновят пре-
дпишите си победоносни операции.
Походите, конто предприели след 955 г. против
България и Византийската империя, били общо взето
безрезултатни. Това принудило организаторите на бой-
ните експедиции да насочат усилията си към по-ефек-
тивни акции.
Кралство на маджарите — възникване и укрепване.
За възникването на маджарската държава спомогнали
редица неразривно свързани помежду си фактори. Само-
то им заселване в Панония било събитие, което измени-
ло тяхното обществено устройство. Изоставянето на но-
мадския начин на живот и придобиването на нов мента-
литет на земеделци било изключително трудно и мъчи-
телно. Константин Порфирогенет свидетелства, че мад-
554
жарите се установили в новата си родина като народ,
„водещ номадски начин на живот". При все това, особе-
но сред пораженията, конто претърпели, те се насочили
към овладяване на земеделския поминък, ползвайки
опита и навиците на завареното местно население. По
това време множество думи от славянски произход,
свързани със земеделието, градинарството, овощарство-
то, занаятчийската дейност навлезли в речниковия им
фонд, като се запазили дори до днес.
В утвърждаването на новите отношения голямо зна-
чение имали контактите, конто установили маджарски-
те предводители с другите държави. Като съюзници на
руския княз Светослав, те се включили в похода против
България през 970 г. Преди това, още в 943 — 956 г. ун-
гарските пълководци Булчу и Дюла приели кръщение в
Константинопол. По начало в резултат от проведените
походи военните предводители, а наред с тях и възник-
ващата аристокрация, се превръщали в самостоятелни
собственици на богатства: на хора, добитък, различии
видове имущество. Както пише Видукинд Корвейски,
маджарите започнали да задържат робите и да ги изпол-
зват при обработването на притежаваната от тях земя,
при цялостната стопанска дейност, която развивали. От
само себе си се разбира, че земята се превърнала в част-
на неотнимаема собственост и се увеличавала заедно със
социалната диференциация на обществото.
Значението на племенните съюзи нараснало, а заед-
но с тях и на князете, конто ги възглавявали. Вождът
на една от племенните общности — Алмош поставил ос-
новите на владетелската фамилия на Арпадите. Негови-
ят наследник Арпад се превърнал в родоначалник на
кралския дом на едноименната династия. В различните
области на завладените територии се наложили владе-
телски домове, притежатели на значителни имения и
добитък: в Трансилвания — Дюла, в Шомод — Копаня,
в Марош — Айтони. Земите, конто завладели маджари-
те, в началото на XI в. се простирала освен в днешна Ун-
гария, още в Словакия, Трансилвания, Банат, Хърватс-
ко. Това били огромни пространства, включени в грани-
ците на възникващата държавна общност.
555
Начинът на живот на маджарите бил общо взето
скромен и произтичал от поминъка, който практикува-
ли. Основната им храна била месото и млякото. Мъжете
били войни, по-голямата част от времето прекарвали
върху конете. Майстори от ирански произход изработва-
ли тяхното оръжие, както и техните златни и сребърни
украшения. Орнаментите включвали сплетени рас-
тения, свързани с вековни традиции на източното из-
куство.
Основният прелом от номадството към цивилизаци-
ята на християнска Европа бил организиран постепен-
но. Едва 18 години след пораженйето в полете Лех при
Аугсбург княз Геза (972 — 997) пристъпил към провеж-
дане на радикални промени в живота на маджарите.
През 973 г. тей-детГегирал пратеничество при императо-
рг^в Кведлинбург с молба да му изпрати духовници и
рицари, за да приобщят маджарите към католическата
цръква, да ги покръетят. Освен това той избрал за съп-
руга на сина си Ищван Гизела, принцеса от династия на
херцог в Бавария.
В изворите се съобщава, че княз Геза започнал да
изкоренява езичеството и да покръетва маджарите не
доброволно, а принудително, със силата на оръжието,
подкрепян от чуждестранни господари. Приобщаването
на княз Геза към папския престол укрепило неговото
влияние и му осигурило кралска корона. Това заключе-
ние някои историци правят въз основа на нумизматич-
ни материали, на монети, конто показват Геза с дос-
тойнствата на крал.
Коренната промяна, която извършил маджарският
владетел, предизвикала недоволството на старата арис-
токрация — племенни вождове и предводители на родо-
ве. Между недоволните изпъквали Копан от Шомог,
Тар, близък на Арпадите, както и някои други предста-
вител на замогващата се аристокрация то нов тип. Бун-
товниците били смазани по най-суров начин.
В историята на Унгария се наложили няколко вла-
детелски династии: на Арпадите (889 — 1301), на Ан-
жуйците (1301 — 1409). След това се изредили различ-
ии владетели: Албрехт II Хабсбург (1437 — 1439), Вла-
556
дислав III Ягелонски (1440 — 1444), Ласло V (1444 —
1457), Матиаш Корвин (1458 — 1490), Уласло II (1490
— 1516).
В укрепването на маджарската държава големи зас-
луги имали кралете от владетелския дом на Арпадите.
Забележителна роля играл Ищван I Свети (княз от 997,
крал от 1001 — 1038). Започнатото при баща му Геза
(970 — 997) укрепване на унгарската държавност при
неговото управление продължило успешно и придобило
основните си очертания. Крал Ищван I изградил органи-
зационната структура на ранносредновековната маджар-
ска държава. Той разделил страната на административ-
ни окръзи, наречени кралски комитати, възглавявани
от ишпани. След като въвел католицизма започнал да
раздава поземлени имения на представители на светска-
та и духовната аристокрация. Когато през 1030 J1. гер-
мански войски нахлули в страната, той възглавил арми-
ята и отблъснал нападателите. Заради големите му зас-
луги пре г. бил канонизиран за светец.
При крал Ищван започнало формирането на служеб-
на аристокрация. Магнатите, снабдени със земя, изг-
раждали свои крепости. Комитатите организирали ар-
мията, като за нейното издържане събирали специални
данъци. Броят на комитатите постепенно се увеличавал:
в началото те били малко, към края на XI в. нараснали
на 45, а в средата на XIII в. достигнали 72. Това били
здрави организационни звена, конто образували адми-
нистративната система на кралството.
Покръстване на маджарите. Въвеждането на хрис-
тиянството в Унгария не било еднократен акт, а сложен
и продължителен процес. Още преди официалното пок-
ръстване, проведено от Ищван I (1000 — 1038) в резул-
тат от установените традиции на взаимодействие новата
християнска религия вече била проникнала сред населе-
нието в кралство Унгария. Сам Геза приел християнст-
вото и при покръстването взел името Ищван (Стефан).
Дюла Старши (943 — 956), княз на едно от племената в
Трансилвания, също бил покръстен от мисионерите. В
българския гр. Видин се покръстил в православен обред
владетелят на Марош, Антон.
557
Както установява Петер Юхас във фундаменталната
си монография „Тюрко-българи и маджари“, София,
1985 г., в продължение на четири столетия Византия
провеждала християнизиране на маджарите, по време-
то, когато населявали северното крайбрежие на Черно
море. Убедително е заключението на автора за тъждест-
вото на „хунския" крал Маугерис, споменават от хро-
нистите Малала и Теофан, с името на маджарски княз.
По находчивото заключение на П. Юхас името Маугерис
„представлява първата поява на маджарското народнос-
тно име, въпреки че това предположение се нуждае от
по-нататъшни доказателства" (296). За автора не подле-
жи на съмнение, че двама от князете, записани от Мала-
ла, властвали над целия оногурско-български племенен
съюз, а така също и над маджарите. Тези факти, а също
и покръстването на княз Геза в Константинопол, предс-
тавляват доказателството, че оногурският племенен съ-
юз, а заедно с него и маджарите или поне една част от
тях, били приобщени към християнството още през VI
в. По това време в системата на гръцките епархии била
включена Меотида, населявана от тюрко-български и
маджарски племена. Това на практика означава, че една
част от маджарските племена била приобщена към ис-
тините на християнството още преди да се преселят в
новата си родина в Европа.
Безспорна познавателна стойност притежават фак-
тите, въз основа на конто П. Юхас доказва, че около 860
г. връзките на маджарите с християнството се засили-
ли. По-конкретно той насочва вниманието към 861 г.,
когато св. Кирил пристигнал в Херсонес, хазарски княз
нахлул в един хазарски град и го превзел. Тогава сла-
вянският първоучител се срещнал с него и провел нази-
дателна беседа. В края на беседата хазарският вожд се
преобразил, изразил желание да се покръсти и да се от-
тегли. Продължавайки пътя си, св. Кирил бил нападнат
от маджари, конто искали да го убият. Без да се изпла-
ши той започнал да се моли и да пее: „Господи, поми-
луй!“. Виждайки всичко това, маджарите се укротили и
започнали да му се кланят. След като изслушали поучи-
телните му слова, те го пуснали с цялата му дружина.
558
Една част от изследователите намират разказа в жи-
тието на св. Кирил за легендарен, но приемат, че апосто-
лът покръстил в Крим един княз на маджарите. Въз ос-
нова на друг извор („Пространно житие на св. Мето-
дий“) ученият прави извод за ролята на св. Методий ка-
то първоапостол на маджарите. В съгласие с Дюла Мо-
равчик и някои други медиевисти П. Юхас приема, че
покръстеният от св. Методий „ крал“ на маджарите бил
Арпад.
В условията, създадени в Панония след заселването,
разпространяването на на християнството продължило с
по-динамични темпове. Като се завърнал от Константи-
нопол трансилванският княз Дюла Старши, който иск-
рено приел християнството, довел в Унгария един епис-
коп, Протей, който се заел с разпространяването на
евангелското учение. Епископът на гр. Видин покръс-
тил няколко души маджари. Съпругата на княз Геза,
Шарлота, била християнка и привлякла в двореца на
съпруга си един християнски свещеник. С одобрението
на княз Геза свещеникът се заел с проповедническа дей-
ност и привличал прозелити.
В Унгария започнали да пристигат християнски ми-
сионери от Германия, Чехия, България. Епископът на
Пасау, Пилигрим (971 — 991) възложил на швабския
монах Волфганг да разпространява западното изповеда-
ние. Пражкият епископ Адалберт (983 — 997) пристиг-
нал в Унгария заедно с трупа проповедници, конто по-
лучили задачата да разпространяват християнството.
Сам епископ Адалберт се заел с изграждането на Храмо-
ве. Приел християнството и Вайк, синът на Геза. Още
през 995 г. Вайк бил кръстен от еп. Адалберт с името
Ищван. Бъдещият владетел се оженил преди това за
принцеса Гизела, дъщеря на Хенрих III, баварски хер-
цог.
Много усилия положил този владетел за разпростра-
няването на християнството и за устройството на Църк-
вата. В края на 90-те години на X в. Ищван I се обърнал
към папа Силвестър II (999 — 1003) с молба да му изп-
рати кралска корона. На 25. XII. 1001 г. по разпорежда-
не на папата легатът Асхерик (Астрик) короновал Ищ-
559
ван за крал на Унгария. Това се потвърждава от хронис-
тите Титмар Мерзебургски и от Шимон Кезаи.
С подкрепата на империята крал Ищван I изградил
организационната структура на Църквата в Унгария по
западен образец. В Естергом основал архиепископство, в
чийто диоцез влизали 10 епископства, 4 големи абатства
и многобройни по-малки. Това дало повод на император
Ото III (983 — 1002) да се обърне към папата да го из-
дигне от княз в крал, а папата да му даде звание „апос-
толски крал". В края на XI в. епископски центрове обх-
ванали цялото кралство. В диоцеза на Естергомския ар-
хиепископ влизали веспремското, дерското, печкото,
егерското, а на архиепископа в Калач — чанадското, би-
харското и трансилванското епископство.
Крал Ищван полагал грижи за утвърждаването на
новата християнска религия в съзнанието и поведението
на населението. Затова по законодателен път той уредил
спазването на религиозните обичаи. Наложен бил задъл-
жителен църковен десятък. Изграждането на църкви
било превърнато в неотменно задължение: по една цър-
ква трябвало да бъде построена в десет сеЛа.
Почивката в неделя била обявена за задължителна,
нарушаването й се санкционирало от закона. Всеки мад-
жарин трябвало задължително да се черкува. „Ако ня-
кои свещеник, ишпан или друго вярващо лице види ня-
кого в неделя да работи с волове — повелявал кралски-
ят закон, — да му вземат воловете и да ги дадат за месо
на народа при крепостта. Свещениците и ишпаните да
наредят на всички селски кметове да заставят със запо-
вед всички в неделен ден да отиват в църквата: стари,
млади, мъже и жени, с изключение на тези, който пазят
огъня".
Бунтовете в защита на езичеството били наказвани
сурово. Крал Ищван наредил ръководителите на езичес-
ките протести да бъдат посечени на четири части. Пле-
менният вожд на печенегите Тонузоба бил обвинен, че
се колебав във вярата и ги погребали заедно със съпру-
гата му живи. Вазул, княз, който симпатизирал на ези-
чеството, също бил наказан жестоко: извадили му очи-
те, а ушите му напълнили с врящо олово.
560
Унищожавайки остатъците от езичеството, кралска-
та власт укрепвала Църквата. Крал Андраш I (1046 —
1060) забранил езичеството под страх от смъртно нака-
зание. Метежът, възникнал в знак на протест срещу то-
ва решение, бил смазан по най-жесток начин от крал
Бела I (1061 — 1063). Езичеството загубило социална
опора и постепенно започнало да изчезва.
По принцип кралете на Унгария оказвали всестран-
на подкрепа на католическата църква. Както изглежда
обаче, някои магната, движени от свои интереси, са по-
слали върху именията на храмовете, поради което папа
Хонорий III (1216 — 1227) издал була през 1223 г., в ко-
ято осъдил нарушаването на имуществените права на
арадския и егрешския капитули от страна на земевла-
делците. По този повод понтифексът обърнал внимание
на унгарския крал да вземе мерки за защита правата на
духовенството. В Златната була от 1222 г крал Андраш
II предупреждавал магнатите, че ще ги постигне „най-
сурово кралско наказание", ако се осмелят да предприе-
мат нещо против църковните прелата.
През 1231 г. този владетел в специално обновление
на Златната була, след като подчертал старите привиле-
гии на духовенството, ограничил някои права на Църк-
вата, респективно събирането на десятък и продажбата
на сол, направил нови отстъпки на клира. Църквата
придобила съдебни правомощия: освобождава се от вър-
ховната власт на кралския съд и получавала компетен-
ция да урежда семейните и стопанските въпроси на маг-
натите. По силата на титул 21 от булата Църквата пое-
мала функциите на нотариата. Духовниците вече могли
да решават имуществени спорове, да участват при раз-
делянето на имущества, да уреждат завещания, да изда-
ват различии документи. Едно от задълженията на цър-
ковните служители било да решават въпросите на „Бо-
жия съд", специална наказателна процедура.
По искане на папския престол крал Андраш II под-
писал на 20. VIII. 1233 г. съглашение с папски легат за
прекратяване дейността на мюсюлмански и еврейски
лихвари. До това се стигнало след като чужденците от-
казали да приемат християнството и да се приобщят
36. История на с ецноее Ия 561
UiK
към католическата цъква. Тогава папа Григорий IX
(1227 — 1241) изпратил през 1232 г. пренеотския епис-
коп Якоб да наложи интердикт над Унгария, приведен в
изпълнение на 22. II. 1232 г. от архиепископа на Естер-
гом — Роберт. Взаимоотношенията между папския
престол и кралството били уредени с подписаното съгла-
шение между крал Андраш II и папския легат на 20.
VIII. 1233 г.
Влиянието на Църквата нараствало. В големите
имения на зёмевладелците започнало изграждането на
абатства, а в самите домове били откривани семейни
храмове и параклиси. През XIII в. били издигната цър-
квите в Лебен, в Яке, в Жамбек. Това били големи, мо-
нументални сгради, конто придавали особен стилизиран
характер на селищата. Започнал да се налага романски-
ят стил на строителство.
Разбира се, както в другите страни на Европа, тъй и
в кралство Унгария възникнали известии настроения
против духовенството и Църквата. Ако се съди по текс-
та на римувана хроника от XIII в., кардиналът на Ка-
лач, Шмарагд, бил убит от слугите си. Това убийство
обаче било отделен, изолиран случай, който не дал отра-
жение върху историческите процеси. Възниквали конф-
ликта между служители на Църквата и представители
на аристокрацията. В един извор от 1298 г. се съобщава,
че „църквите и благородниците и други жители на стра-
ната в селата и имота си почти напълно са подложени
на грабеж**. Кралят се разпореждал да бъдат отлъчвани
насилниците от Църквата и да бъдат санкционирани по
най-строг начин.
Укрепване на политическата система. По форма на
управление маджарска държава възникнала и се нало-
жила като монархия, възглавявана от крал. При изпъл-
няването на своите задачи кралят се опирал на магнати-
те и духовенството. Короната, получена от папата, била
символ на идеята за „Божествения произход** на кралс-
ката власт. Затова тя била сакрализирана и се смятала
за свята.
При династията на Арпадите монархията станала
наследствена. Престолонаследието се предавало по мъж-
562
ка линия на първородния син. Когато Арпадите преста-
нали да управляват, тронът престанал да се предава по
наследство, а по линия на родството с „кръвта на свети-
те крале". Така управлението преминало в ръцете на
други династии — Анжуйската, Люксембургската, Хаб-
сбургската и др.
Самата коронация представлявала сложна церемо-
ния. След като папата приключвал ритуала, кралят про-
изнасял тържествена клетва, чрез която декларирал за-
дължението си да пази целостта на страната. При управ-
лението на крал Андраш I независимостта на държавата
била съхр ена: в нейните граници били включени Сед-
моградско, Хърватия и Далмация. Кралство Унгария се
утвърждавало като развита феодална държава. Нараст-
вала едрата поземлена собственост, оформяло се феодал
ното имение. Развитието на земеделието и скотовъдство-
то давало тласък на външната търговия, на износа на
пшеница, месо, едър рогат добитък.
Нарастващата роля на магнатите принудила крал
Андраш II (1205 — 1235) да издаде прочутата „Златна
була“ (1222), с която им гарантирал правото да упраж-
няват контрол върху краля, осигурявал им редица пра-
ва и привилегии. Унгарският владетел взел участие в
провеждането на V кръстоносен поход (1217 — 1219), но
без особени резултати и по тази причина авторитетът му
намалял.
Развой на градовете. В кралство Унгария градовете
в основни линии възникнали и процъфтели през XIII в.
Тяхното изграждане се намирало в определена връзка с
промените в селското стопанство, което процъфтяло. Го-
лям напредък бил постигнат в разработването на земя-
та. Въведена била триполна система на стопанисване на
поземления фонд. Унгарците пристъпили към засажда-
нето на овощни градини, към отглеждането на зеленчу-
ци. В околностите на градове и селища били засадени
лозя. В големи лозарски центрове се превърнали маси-
вите на планината Мачек, на Карпатите, а така също те-
риториите на Срем и Токай. Започнало приготвянето на
великолепии унгарски вина.
С успехите в аграрната система били създадени
563
предпоставки за появата на градовете: една част от тях
се развили върху основата на стари градски средища,
друга част били новосъздадени. Голяма икономическа
роля играели свободните кралски градове Буда, Пожон
(Братислава), Шопрон, Надсомбат (Трнава), Каша (Ко-
шице), Епереш (Прешов). Нараствало значението и на
останалите градове — Естергом, Гран, Калач, Пеща,
Пресбург, Кремница, Банска Щавница и др.
Броят на жителите не бил голям. В Буда жителите
възлизали на около 8 — 10 000, в Шопрон — към 4000.
В края на XIV и началото на XV в. населението на крал-
ство Унгария достигало към 3 млн. души, но към края
на XV в. вече достигало към 4 млн. В сравнение с цяло-
то население на страната гражданите образували около
един, един и половина процента.
По откъслечни данни на изворите става ясно, че би-
ли развити редица занаяти — кожарство, златарство,
обущарство и др. Занаятчиите били организирани в це-
хове, който бранели техните непосредствени интереси.
Основани били пазарища и панаири. В пазара на гр. Ес-
тергом търговците продавали вино, жито, добитък, лен,
кълчища, в Буда и Пожон — вино, жито, различии за-
наятчийски изделия.
Оформили се търговски пътища, който свързвали
градовете помежду им. Единият главен път тръгвал от
Буда, Естергом и Галич и отвеЯсдал към Чехия, другият
— от Каша през Сепеш към Полша.
В градовете нараснало значението на германските
колонисти, включени в тяхното управление. С равноп-
равие се ползвали и евреите, конто се занимавали с тър-
говия.
През XIV в. в кралство Унгария били създадени ус-
ловия за развитието на образованието. Важен фактор
станала интелигенцията.
Татаро-монголското нашествие в Унгария през 1240
1241 г. се отразило гибелно върху естественото разви-
тие на страната. Под предводителството на хан Вату за-
воевателите връхлетели върху процъфтяващата земя.
При р. Шайо, недалеч от гр. Мохи, армията на унгарци-
те претърпяла погром. Градовете Пеща и Гран, а наред с
564
тях и много други центрове били разграбени и опожаре-
ни. Безсилен даде отпор на завоевателите, крал Бела IV
(1235 — 1270) се приютил при австрийский херцог
Фридрих, а след това се скрил в замъка Трау в Далма-
ция. Беззащитното население било подложено на изби-
ване и заробване. „В тази година татарите унищожиха
Унгария след 350-годишното й съществуване" — пише
през януари 1242 г. един баварски херцог.
Завоевателите се оттеглили през лятото на същата
1242 г. Това, което останало след тях, било само пожари
и развалини. „Започнахме да скитаме из обезлюдената,
празна земя — писал италианецът Рогерий, свещеник
от Нагварад. Водещи знаци ни бяха само кулите на цър-
квите... Пътищата и пътеките бяха заличени, треви и
плевели растяха по тях. На края на осмия ден с големи
мъки излязохме от гората и достигнахме до град Гюла-
фехервар, в който нищо друго не се намираше, освен
костите и черепите на убитите и разрушените, разпиле-
ните стени на църквите и палатите".
Започнало възстановяването на разграбената страна.
Крал Бела IV се заел с оживяването на селищата. Сво-
бодните кралски градове — Пеща и Буда, Естергом и
Шопрон, Пожон и Секешфехервар придобили нормален
вид. Оживили се рударските средища: Шелмец баня,
Бестерце баня и др. Усилено се награждали замъци. Ук-
репвала отбранителната мощ на кралството.
В новата обстановка влиянието на централната
власт обаче отслабнало. Едрите земевладелци започнали
да вилнеят. Кралете от династията на Арпадите след
смъртта на Бела IV през 1270 г. не успели да въведат
ред в управлението. Безпомощни били Ищван V (1270
— 1272), Ласло IV (1272 — 1290) и Андраш III (1290 —
1301). Династията на Арпадите слязла от историческата
сцена заедно със смъртта на Андраш III Нрез 1301 г., ко-
гато престолът бил зает от чужденец — Вацлав III Чеш-
ки (1301 — 1305). Настъпил период на междуцарствие.
Едва когато управлението било поето от крал Карло Ан-
жуйски (1308 — 1342), представител на анжуйската ди-
настия, положението се променило.
Всъщност претенциите на Анжуйците за трона в
565
Унгария се засилили още при управлението на Андраш
III, но той успявал да отблъсне техните пристъпи. След
смъртта на чешкия крал Вацлав И, неговият син Ласло
Чех заел чешкия престол и управлявал като Вацлав III.
През октомври 1305 г. обаче той се отказал официално
от унгарската корона и я предал на херцога на Бавария
Ото (1305 — 1307). Карл Роберт, додкрепян от папа Бо-
нифаций VIII, успял да се наложи в битката за престола
на Унгария. На събранието на магнатите в Ракошкото
поле, близ® до Пеща, той бил избран за крал. Коронаци-
ята му била проведена на 20 август 1310 г.'в Секешфе-
хервар.
Великолепен политик, тънък дипломат, опитен ад-
министратор, крал Кацд-Еоберт успял .да измъкне стра-
ната от тресавището на разрухата. В процеса на управ-
лениет£ той укрепил икономическйте Отношения, дал
тласък на производството, укрепил междудържавния
авторитет на кралство Унгария. Неговият син Лайош
Валики (1342 — 1382), който наследил престола след
смъртта му, превърнал кралството във велика европейс-
ка държава. Той включил в границите на страната Хър-
ватско и Далмация, поставил във васална зависимост
владетелите на Влахия и Молдавия. Крал ЛТВелики по-
корил Видинското царствол Галич. Монарх с мащабно
европейско мислене, той планирал да обедини в едно ця-
ло Неаполското кралство, което било владение на Ан-
жуйците, с Унгария и да създаде могъща континентал-
на държава. Двата похода, конто организирал за тази
цел в Италия обаче не дали резултати, замислите му не
могли да бъдат осъществени.
Унгария в антиосманската коалиция. Смъртта на
Лайош Велики през 1382 г. отбелязала края на Анжуйс-
ката династия, макар че дъщеря му Мария продължила
за известно време дните на династията. През 1387 г. ун-
гарският престол бил зает от Зигмунд Люксембургски.
Зигмунд Люксембургски направлявал съдбините на
Унгария до“1437“г. и с неговата дейност била свързана
подготовката на страната за активни акции срещу нас-
тъплението на османските турци в Европа.
Зигмунд Люксембургски бил един от онези владете-
566
ли в Европа, конто посрещнали с нарастваща тревога ус-
тремното нахлуване на завоевателите. Отправяйки апел
към монарсите за организирането на общ християнски
фронт в защита на европейската цивилизация, той възг-
лавил рицарски подразделения от Унгария, Германия,
Франция, Англия, България и Влахия и се отправил за
Балканский Югоизток. В кървавото сражение при Ни-
копол преа 1396 г. обаче султан Баязид разбил армията
на кръстоносците. Крал Зигмунд, изплашен до смърт,
спасил живота си с паническо бягство. Пътят на турци-
те към Централна Европа бил открит. Кралство Унга-
рия било застрашено от възможността да загуби свобо-
дата си. Една годна след поражението, 1437 г., крал
Зигмуйд починал.
Към външната опасност се прибавила и вътрешна.
През 1437 — 1438 г. страната била обхваната от пламъ-
ците на селско въстание, избухнало в Североизточна Ун-
гария и Седмоградско. Вътрешните съпротивителни си-
ли на кралството отслабнали, макар въстанието да било
потушено. Борели се за престола Хабсбурги и Ягелонци.
Властта преминала в ръцете на Владислав Ягелонс-
ки (1440 — 1444), крал на .Полша. Новият крал на Ун-
гария продължил борбата за защита независимостта на
християнските държави. Заедно с Янош Хунияди той
участвал в битката край Варна през 1444 г., където пад-
нал убит. Сам Янош Хунияди се спасили успял да се
включи в по-нататъшните борби срещу турците. Опитен
пълководец, той защитил Бялград от нашествениците.
Синът на Я. Хунияди, Матиаш Корвин (1458 —
1490) успял да радщири границите на Унгария. Защита-
вайки страната си, разгромил Хабсбургите и предотвра-
тил техните опити да покорят сраната му.
Културно развитие. В съкровищницата на унгарска-
та култура до покръстването влизат фолклорните произ-
ведения. Една част от тях прославят бойните качества
на унгарците при завладяването на новата им родина,
друга част — семействата на владетелите, а така също и
редица явления от религиозния живот. Особен дял зае-
мат предания за шаманството: бяло и черно, дейността
на шаманите, служителите на доброто и злото.
567
От записаните през XI в. предания се вижда, че мад-
жарите почитали прекрасен елен, обявен за прародител
на маджарите, техен покровител. Култът към елена раз-
крива силни елементи а тотемистичната форма на мно-
гобожието. Произходът пък на рода Арпад се свързва с
ястреба. Една легенда изнася, че маджарите откупили
Средното Подунавие от един моравски княз за бял кон с
позлатено седло и юзда. В цикъл песни се отдава хвала
на крал Ласло Свети.
Маджарите били ученолюбива народност и отделя-
ли голямо внимание на просветното дело. Тласък за
развоя на образоването бил даден след покръстването,
свързано с образуването на мрежа от католически цър-
кви и абатства. Руническото писмо, изрязвано на дър-
вени плочки, било изоставено. Заедно с Библията била
разпространена латинската писменост. Ако се съди по
някои изворови податки, само част от маджарите, по-
специално секеите продължили да пишат с руническо
писмо, което те запазили до към XVI в. заедно с общин-
ната форма на стопанисване и с някои форми на тради-
цията и бита.
Образователната система била създадена от членове-
те ла монашеските ордени. При капитули и абатства би-
ла изградена мрежа от училища, чието начало се отнася
към XIII в. Изучавал се тривиум: граматика, риторика
и логика. Разширявали се знанията по латински език.
Според някои изследователи църковната школа в гр.
Веспрем изпълнявала функциите на висше училище,
университет. Друга част от историците обаче изказват
известии съмнения относно университетския й харак-
тер. Може да се предполага с известно основание, че
първоначално католическото духовенство в Унгария по-
лучавало образоване в университетите на Болоня, Па-
риж, Падуа, докато аристократите учели в университе-
тите на Прага, Виена и Краков. През 1367 г. в гр. Печ
била основана висша школа, която се намирала под пат-
ронажа на краля и епископа. През XV в. крал Жигмонд
основал висша школа в Обуда, където се извършвала
подготовката на кандидати са университетите в Западна
Европа. Създадени били школ и в Буда, Загреб, Пожон,
568
Надсомбат. Това спомогнало за превръщането на посоче-
ните градове в средища на образователното село, на нау-
ката и културата. Наред с духовните лица образование
получавали и светски лица, граждани. През 1342 —
1382 г. студентите били обособени ъ две основни групи:
едната трупа включвала обучение за граждански служ-
би в системата на държавната администрация, друга
част подготвяла служители на Църквата.
Възникнала латинска литература и история като во-
дещи клонове в системата на хуманитарните науки. Из-
даването на грамоти в канцелариите на кралете още при
Ищван I Свети било превърнато в изкуство. Появили се
кодекси, включващи разнообразии литературни творби,
придружени с миниатюри. Особен интерес предизвикват
„Кодекс на Ернст", „Кодекс на Прай“, „Хахотски сакра-
ментарий", „Слепченски евангелистарий" и др.
Самостоятелно се развивала агиографската литера-
тура. Епископът на Печ — Мор, съставил жития на св.
Зерард и св. Бенедек. Появило се Пространного житие
на крал Ищван I Свети. Съставени били кратки жития
на св. Гелерт, на Ласло I Свети, на св. Маргит, дъщеря
на крал Бела IV. Чрез житията авторите давали на чита-
телите модел на поведение съгласно добродетелите на
християнството: скромност, почтеност, смирение, по-
корство.
Излязло и първото съчинение на латински език на
епископа на Чанад Гелерт, трактатът „Разсъждение",
призван да противодейства на разпространяването на бо-
гомилството. Неговата поява показва не само опасност
от богомилството, но и готовност на католическата цър-
ква да защити своето учение.
За потребностите на духовния живот в Унгария про-
никнали още през XIV в. творби на автори от съседни
страни: хроника на Регино, анали от Алтхайм. Като се
започне от втората половина на XI в. в кралство Унга-
рия започнало писането на анали и хроники, конто об-
разували основата на културния живот. Автори на по-
вествованията били Янош Хорват, Ференц Толди, Хен-
рик Марцал, Шандор Домановски, Янош Дьори, Дьорд
Дьорфи и др.
569
През 1374 г. в Париж било изпратено копие от из-
вестната „Илюстрована хроника" на Марк Калти, съ-
държаща 136 миниатюри, като подарък. Целта била да
се подпомогне обучението на престолонаследника Луи и
дъщерята на крал Лайош I Свети, Каталина. Съхраня-
вана дълго време във Виена, през 1933 г. Илюстрована
хроника била върната в Будапеща. Копия на това рядко
произведение били правени през XV в. : през 1431,
1462, 1467 г.
Любовта на унгарските крале към постиженията на
европейската култура и към хуманизма ги карала да
привличат изтъкнати чужденци, конто да работят в
тяхното кралство. През 1417 — 1444 г. в кралската кан-
целария работал Пиер Паоло Вержерио, хуманист от гр.
Падуа. При управлението на Матиаш Корвин и Ласло II
тук пребивавали италианските хуманисти Марцио Гале-
оти и Антонио Бонфини. В самата Унгария се утвърди-
ли значителен брой местни учени-хуманисти. Това били
Янош Битез от Зредин (1408 — 1472), Янус Паноний
(1437 — 1472), автори на самостоятелни творби по лите-
ратура и история. През 1488 г. била окомплектована
„Библиотека на Корвин", чийто фонд наброявал около
400 — 500 тома.
Започнали да се създават и литературни творби на
унгарски език. Началото им поставила „Надгробна реч",
латинска молитва, предадена в превод. По-късно се поя-
вява „Плач на Мария", поетична творба. Учени медие-
виста установяват, че от XV в. до първата четвърт на
XVI в. са запазени 39 кодекса, послания, преводи, раз-
личии документи. Това са произведения, конто отрази-
ли развитието на унгарската книжовност.
Естетическите и духовно-културни потребности на
унгарското общество намерили материализация в кралс-
ки замъци, стопанства на краля, на магнатите. Несъм-
нено архитектурно постижение представлява катедрала-
та в Печ, базиликите в Естергом, Секешфехервар, църк-
вата в Залавара, базиликата на св. Ласло в Надварад,
храмът във Веспрем. Уникални строежи са абатствата в
Яке, Лебен, Жамбек.
От гражданската архитектура през ранните столе-
570
тая, когато кралство Унгария отстоявало своята незави-
симост, голямо внимание било отделяно на строителст-
вото на отбранителни съоръжения: замъци, кули, сте-
ки, ровове. С мащабните си измерения се откроява ку-
лата „Шаламон" във Вишеград, замъците и кулите в Бу-
датин, Баторка и др. През XIV в. бил изграден величес-
твеният кралски замък Диошдер. Впечатляват също та-
ка и замъците Тат, Зойм, Тренчан, Таполчан.
Характерна особеност на църковната архитектура от
края на XIII в. е доминирането на готическия стил.
Църквите били оформен с островърхи покриви. В този
дух били преустроени два монументални храма: на
францисканците (гр. Шопрон) и на доминиканците (гр.
Буда). Своя непознат разцвет готиката достигнала в хра-
мостроителството през XV в.
През XV в. архитектурата отбелязала своите ше-
дьоври в кралските дворци, издигната в Буда, Тат, Ви-
шеград. При тяхното оформяне взели участие не само
унгарски, но и италиански архитекти от категорията на
Мането Амонатини (1384 — 1450), Бенедето да Манайа-
но (1442 — 1497), Джовани Далмата (1445 — 1509).
Внасяйки стилистиката на италианското Възраждане,
творците утвърждавали в Унгария най-добрите образци
на архитектурата по онова време в Европа. Това се виж-
да особено ясно и в прочутия замък Хунеадора.
Скулптурните фигури също така обогатявали есте-
тическото съдържание на католическите храмове. Мно-
гобройни скулптури на Иисус Христос, Св. Дева Мария
отразяват нарастващата естетическа потребност на Цър-
квата и вярващите. В култова употреба влизали скулп-
тури на св. Дьорд, св. Ласло, св. Мартин и др.
Появили се скулптурни об рази на крал Ищван, хер-
цог Имре, крал Ласло. Изобразителното изкуство също
така навлязло в своя зенит. Храмовете в Сепеш, Браню,
Варада, капелата в Естергом били украсени със стенопи-
си, мозайки, разкошни олтари. В храма на Сепеш била
нарисувана коронацията на крал Карл Роберт.
През периода от XI до XV в. културата на Унгария
отбелязала възходящо динамично развитие. При нейно-
то изграждане се включили както унгарски, тъй и евро-
571
пеиски, по-специално италиански творци. Това свиде-
телства за нараснали потребности на унгарското общест-
во, за неговите възможности да достига големи висоти
на духовната и материалната култура.
Дял трети:
ИЗТОКЪТ IX — XV в.
Когато държавите на Европа награждали своите об-
ществени институции и достигали високи върхове в раз-
воя на цивилизацията, в Източния свят протичали ана-
логична сходни процеси. Това се дължало на обстоител-
ството, че различните континента в средновековното об-
щество се движели по общи закони, обуславящи тяхно-
то единство и многообразие. Както Европа, тъй и Азия,
и Северна Африка по това време изживявали апогея на
своите градове, превърнали се в средище на среднове-
ковна администрация, занаятчийство, стопански напре-
дък, търговия, наука, просвета и култура.
Традиционните държави — Китай, Индия, Япония
преминали през етапа на общественото разделение на
труда, на подема на стоковото производство, на тясната
специализация в занаятчийската дейност, на цеховите
организации, на манифактурните предприятия. Напре-
дъкът на техниката оказал влияние върху обособяване-
то на металургията, тексталното производство, керами-
ката. В непознати темпове се движело корабостроенето,
производството на оръжие, техническото съоръжаване.
Както в Европа, тъй и в източните държави, важна
роля играели търговските връзки. Оформили се градове-
емпории, призвани да обслужват транзитната търговия.
Засилили се контактите между континентите, а заедно с
тях и вътрешнодържавните взаимоотношения. Взаимо-
действието между по-силните и по слабите страни се
превърнало в движеща сила на социалното развитие и
прогреса.
Поради своето особено положение на центрове на па-
рично-стоковите отношения в страните на Азия, градо-
573
вете импулсирали развитието на аграрния живот, на се-
лото, оказвали положително въздействие върху земеде-
лието и скотовъдството. По-съвършените оръдия на тру-
да, създавани в градските занаятчийски работилници,
спомагали за повишаване производителността на труда
в селското стопанство.
В хода на демографските промени възникнали нов
тип държави: империйте на османските турци и монго-
ли, който провели разорителни походи и изменили кар-
тата на Азия и Европа. Народите в редица страни били
изправени пред тежки изпитания. При все това развоят
на историята на средновековния свят продължил, макар
и с различии темпове в различните части на Земята. Во-
деща роля в Изтока не преставали да играят Китайската
империя, Индия, Япония, а също така и новите импе-
рии — Османотурската и Монголската.
1. КИТАЙСКА ИМПЕРИЯ
През вторил основен период на своята динамична и
съдържателна история най-голямата държава в тога-
вашния свят, китайската, изживяла тежки драматични
изпитания. Това било време на дълбоки изменения в со-
циално-икономическия живот, на големи сътресения в
политическата система. В обстановка на нестабилност,
на коренни преобразувания, на чуждестранни нашест-
вия китайската цивилизация отстоявала своята самосто-
ятелност и моделирала неповторимия си облик.
Поради многообразието на протичащите социални
процеси, поради сложността на събитията, конто изжи-
вяла Китайската империя, тя трудно може да бъде оце-
нявана с мащабите и критериите на европейската меди-
евистика. Това бил един изключително сложен, неуло-
вим свят на конфликти, на стълкновения, но и на един-
ство. С известии уговорки началото на новия етап може
да се свърже се управлението на династията Тан (618 —
907), а краят — с афганистанската династия Лоди (1451
— 1526).
Маркирани в най-общи очертания, основните съби-
тия започнали след загасването на Селската война (874
— 883), подкопала властта на династията. Политическа-
та разпокъсаност се задълбочила и изострила. Половин-
вековната „Епоха на петте династии и десетте царства"
(907 — 959) увеличила различията между Юга и Севера.
В Северен Китай пълководци и аристократи били обхва-
нати от властогонски амбиции и постоянно враждували
помежду си. В Североизточните територии връхлетели
кидани, номадска племенна трупа, обитаваща Ман-
джурия. Възползвайки се от съществуващото безвлас-
тие, предводителят на киданите Абаоцзи (Амбагян) се
провъзгласил на император. В диоцеза на новата импе-
рия били включени 16 административни единици, окръ-
зи. Понеже не могъл да окаже необходимата съпротива,
императорът в Хайфин се видял принуден да признае
васалната си зависимост от император Абаоцзи. През
575
946 г. киданите влезли в столицата Хайфин, но се оттег-
лили в северен Китай, където се чувствали по-сигурно.
Десетте царства били образувани още при Танската
династия, в Централен и Южен Китай. Те смогвали за
запазят своята независимост и да стабилизират обста-
новката. Не било преустановено производството в селс-
кото стопанство и занаятите, продължили да се осъщес-
твяват търговските връзки. Ако и да била разпокъсана,
държавността на Южен Китай пазела съзнанието и са-
мосъзнанието на китайците. Аграрната система се раз-
вивала, занаятите процъфтявали. Династията Чжао
(951 — 951) проявила стремеж да заздрави администра-
цията, да нормализира селското стопанство, за заздрави
дисциплината в армията.
Увеличавал се жизненият потенциал на китайците,
възпроизводството на населението протичало в небивали
темпове. Според държавна преписка на Китай за 755 г.
броят на селяните, подлежащи на данъчно облагане,
възлизал на около 53 млн. Това на практика означава,
че по количеството на своето население Китайската им-
перия продължавала да държи палмата на първенство-
то.
Извори. По това време, включващо в хронологичес-
ките си граници столетията от IX до XV в., историците
на Китай продължили традицията да събират докумен-
тални материали, да описват събитията, конто протача-
ли. За запазване словното богатство на империята голя-
ма роля изиграло обстоятелството, че от XI в. насетне
било въведено и се разпространило книгопечатането в
империята.
Прегледът на изворите може да започне с прочутия
„Кодекс закони на Танската династия" в 6 тома, подгот-
вен от Ли Лин-фу, пръв министър на император Сюанц-
зун. Приема се, че това издание представлява най-пред-
ставителното издание на законови актове в целия Из-
ток. Значението му за изучаване управлението на Ки-
тайската империя, за нейната обществена система, по-
литическо устройство, икономика и духовен живот, е
просто неоценимо.
Друго фундаментално издание от тази епоха предс-
576
тавлява „Записки за западните страни през периода на
великата династия Тан“, подготвени от монаха Сюанц-
зан, пътешествал по земите на Средна Азия и Северна
Индия, натрупвайки много впечатления, конто отразил
в съчинението си. Друг монах пътеписец, И Цзин, оста-
вил „Повествование за плаването по южните морета и за
вътрешния закон", с което споделил наблюденията си
по време на пътуването си по Ханчжоу, бреговете на
Бенгалския залив, Суматра и Индия.
За по-дълбоко проникване в учението на среднове-
ковните китайски мислители за държавата много важно
значение има трактатът на конфуцианския теоретик Ли
Гоу (1009 — 1059) „План за обогатяване на държавата,
план за засилване на армията, план за успокояване на
народа". В това произведение, истински справочник за
обществения живот, за управлението, за икономиката,
политическата система и духовната култура, се съдър-
жат всякакви сведения от разнообразно естество.
Известната „Сунска династийна история" („Сун
ши") отразява постиженията на историческата наука в
Китай до XIV в., когато била подготвена. Както следва и
да се очаква, трудът включва в своите хронологически
граници управлението на династията (960 — 1279). Ед-
на поредица от произведения като „Хронологически таб-
лици", „Нова история на пет династии", съдържат ис-
тинско находище от факти за цялостния социално-ико-
номически и обществено-политически живот в огромна-
та държава. „Всепроникващо огледало, помагащо в уп-
равлението" на Съма Гуан (1019 — 1086) дава информа-
ция за проблемите на администрацията, на устройството
и управлението. Крупен труд „История на пет динас-
тии" подготвил У-дай, един от големите историци на
империята.
Една необозрима категория извори са извикани на
живот от развоя на градовете, от тяхното утвърждаване
като първостепенни центрове на стопанския живот, об-
ществените отношения, управлението, религията, кул-
турата. В тази насока богат фактически материал съдър-
жат „Ново описание на двете столици Чанъан и Лоян",
„Записки за ярки сънотидения за Източната столица",
„Записки за процъфтяването на столицата" и др.
Приведени са в известност голям брой документи за
откриването на градове, пазарища, панаири. Цеховите
статута са друг тип документални източници, който
разкриват необятната история на средновековния ки-
тайски град, неговите функции в обработването на коп-
рина, памук, керамика и др. В тази насока любопитни
подробности изнася Марко Поло в своя забележителен
пътепис.
Поредица извори разкриват политиката на импера-
торите по аграрния живот, финансите. Това се отнася
напр. за „Кодекс закони на династията Мин", „Събрани
укази на династията Мин" и др. В тях намира обобще-
ние цялата законодателна политика в империята.
Империя Сун (960 — 1270). Киданската държава на
Абаоцзи, приел през 947 названието Ляо, не могла да
разчита на траен успех, господството на завоевателите
предизвикало масово недоволство. Въстанията, който
избухнали, принудили киданите да напуснат една след
друга покорените територии и да се приберат в северни-
те провинции Шанси и Хубей. Започнало укрепването
на китайската държавност. В резултат от настъпателни-
те освободителни операции, конто провел, император
Чай Жуан съумял за обедини огромни територии на
страната. Успешно протачали консолидационните тен-
денции в живота на китайската етническа общност. Не-
очакваната смърт на императора по време на един поход
против киданите осигурила възможности Чжао Куан-
ин, началник на придворната стража, да заеме овакан-
тения престол. През 960 г. той успял да смаже претен-
дентите за императорската корона и да поеме съдбините
на Китай в свои ръце.
Чжао Куан-ин се провъзгласил за император (960 —
976). Заел трона на империята, той станал родоначал-
ник на новата династия Сун (960 — 1279). В началото
столица бил Хайфин, а след 1127 г. — Ханчжоу. Нови-
ят император пристъпил към укрепването на централ-
ната власт и към ликвидиране на опустошенията, нане-
сени от чуждоземното господство. Той увеличил право-
мощията на държавните чиновници. Органите на фи-
578
нансите и съда получили най-строга регламентация на
своите права и задължения. Въведена била наемна ар-
мия. Императорската гвардия била увеличена неимовер-
но: нейният личен състав достигнал две трети от цялата
войска.
За решаване на проблемите императорският минис-
тър Ван Анши (1021 — 1086) провел през периода от
1068 до 1075 г. поредица реформи в областта на финан-
сите, данъчното облагане, имуществото и пр. Данъците
били разпределени равномерно. Селяните се освобожда-
вали от ангария, която била заменена с паричен откуп.
Поземлените имения били наново измерени, за да се
ликвидират злоупотребите. Изградена била мрежа от
държавни хамбари, от конто се раздавало зърно на гла-
дуващите. Държавната банка, която била създадена,
имала за задача да предоставя на нуждаещите се заеми с
ниски лихви. Предвиждало се да бъде въведена всеобща
военна служба. Селското опълчение било превърнато в
основен род армия. Всеки три семейства трябвало да
осигурят по един пехотинец, а всеки десет домакинства
— по един кавалерист.
„Новите закони*' предвиждали също така и промяна
държавното устройство. Реформата на Ван Анши облек-
чавала положението на широките слоеве от насилието,
но накърнявала интересите на аристокрацията и бюрок-
рацията. По тази причина на два пъти — единият през
1074, другият през 1076 г. — магнатите искали оставка-
та на законодателя.- Втория път, 1076 г., Ван Анши
действително бил свален от министерския пост, обвини-
ли го, че представлява опасност за държавата. Аристок-
рацията била достатъчно силна и успяла да се справи с
този, който дръзнал да засегне нейните права и приви-
легии. Освен това реформите му нямали достатъчно под-
крепа сред останалите слоеве от населението.
Междувременно нападенията на киданите били въ-
зобновени. В безсилието си да се справи с тях, империя-
та се принудила да им плаща данък, контрибуции. В
края на X и началото на XI в. държавата на тангутите
Западно Ся (982 — 1227) предприемала системни напа-
дения върху северозападните граници на Китай. Сунс-
579
ката династия отстъпвала пред напора на завоевателите.
Столицата на империята била пренесена от Хайфин в
Ханчжоу. През 1127 г. императорът успял да задържи
само Южен Китай, а 1141 г. Северен Китай бил присъе-
динен към друга китайска държава с център Ман-
джурия. В империя Сун настъпили и вътрешни безреди-
ци. Само от 1127 до 1132 г. избухнали 93 въстания.
Обезсилена, империя Сун успяла да просъществува до
1279 г., когато паднала под ударите на монголо-татари-
те на хан Хубилай.
Китай под монголско иго (1271 — 1368). Монголе-
ките племена, предвождани от двама свои големи владе-
тели — Чингис хан (1206 — 1227) и Хубилай (1259 —
1294), в продължение на около 70 години провеждали
завоевателни походи, за да покорят Китайската импе-
рия. Началото на монголските набези поставил Чингис
хан, който завладял Сибир и насочил своите орди към
Китай. Обект на походите от 1205, 1207 и 1209 г. стана-
ла държавата Западна Ся, която паднала под неговите
удари и владетелят на тангутите признал васалната си
зависимост. Под предводителството на Чингис хан през
1211 г. тангутите се включили в овладяването на чжур-
чжунската империя Цзин. Завладявайки Пекин през
1215 г., монголите го подложили на разграбване и опо-
жаряване. Разрушени били и други 90 града. Макар да
установил съюзни отношения с владетеля на Западна
Ся, през 1217 г. Чингис хан нападнал неговите терито-
рии и ги разграбил.
Третият син на Чингис хан, Угедей (1229 — 1241),
избран за велик хан след неговата смърт от народния
хурал, продължил завоевателната политика на баща си.
В изпълнение решенето на хурала да бъде подчинен Се-
верен Китай, Угедей заедно с брат си Толуем през 1231
г. нахлули в Северен Китай. Походът обаче бил общо
взето безрезултатен. През 1234 г. под ударите на монго-
лите паднал Северен Китай. През 1235 г. ордите на Уге-
дей връхлетели в Южносунската империя, но се сблъс-
кали с организираната съпротива на армията и населе-
нието. Китайците бранели земите на дедите си. Близо
половин столетие продължила борбата между завоевате-
580
ли и завоювани.
През 1271 г. следващият върховен владетел на мон-
голите, Хубилай, поставил началото на нова династия,
наречена Юан (1271 — 1368), властвала както в Китай,
тъй и в Монголия. След като превзели през 1278 г. сто-
личния град Ханчжоу, монголите продължили настъп-
лението и 1279 г. завладели основните територии на
страната. Паднала династията Сун. Град Пекин бил пре-
върнат в столица, наречена Ханбалък.
Борбата обаче продължила. Популярен предводител
на последните подразделения на китайците, сражавали
се до последна капка кръв, станал пълководецът Вен
Тян-сян (1236 — 1282). Възглавил отряд доброволци,
конто въоръжил със собствени средства, той успял за
прогони монголите от провинция Цзянси и да я освобо-
ди. Съотношението на силите обаче било неравностойно.
Подкрепяни от китайски аристократи колаборационис-
ти, монголците успели да сломят доброволците, оказва-
щи съпротива. Сам Вен Тян-сян паднал в плен. В про-
дължение на три години лежал в затвора. След като от-
казал да служи на Хубилай, бил екзекутиран в центъра
на Пекин.
Последните части на китайската армия, несклонили
глава, били разгромени през 1280 г. Настъпил период
на монголско владичество в Китай. Покоряването на ве-
ликата империя представлявало катастрофа за цялост-
ния живот на обществото: стопански, политически, ду-
ховно-културен. Преустановено било закономерного
възходящо развитие на Китайската империя, висша
форма на държавна организация в средновековния свят.
Монголското иго, донесло със себе си огромни разруше-
ния в селищната система, в аграрния живот и граждан-
ската икономика. Прирастът на населението бил нару-
шен: в сравнение с началото на XIII в. през тридесетте
години съставът на населението намалял десет пъти. То-
ва било истинска народностна катастрофа. Много разру-
шени градове и селища просто обезлюдели.
В завладените територии на Китай още Угедей въ-
вел нова система на управление. Фиксирано било пла-
щането на налози, такси и данъци. Хубилай започнал
581
да управлява с укази. Монголският хан съумял да се оп-
ре на китайската аристокрация, която го подкрепяла.
Традиционната бюрократична система била запазена,
понеже монголите не могли да се справят сами със спе-
цификата на администрацията. В управленската систе-
ма влизали четири категории служители: привилегиро-
вани, кооптирани от монголи, „чужденци", китайци от
севера, и на четвърто място — китайци от юга. Устано-
веното деление, проведено върху принципа на народное -
тната дискриминация, било узаконено.
Крепител на династията Юан, нейна военна опора
била монголската армия, в която започнали да привли-
чат и китайци, изпълняващи допълнителни задачи:
пренасяли багаж, вършели трудоемка работа при обса-
дата на крепости, копаели военни изкопи. Дискримина-
цията, въведена от монголите, обаче не могла да ги
предпази от влиянието на по-цивилизованата китайска
народност. Намиращи се на по-ниска, номадска степей
на развитие, завоевателите били принудени за приемат
китайския език, китайската писменост. Монголите се
примирили с установената административна система на
управление. През периода 1351 — 1368 г. Монголската
империя, „Държавата на великите ханове", била разде-
лена на четири части — Монголия, Манджурия, Китай
и Тибет.
Политиката на покровителство на чужденците оси-
гурило възможността в държавния апарат да навлязат
множество чужденци, включително и европейци. В про-
дължение на 17 години при Хубилай изпълнявал функ-
циите на съветник италианецът Марко Поло (1251 —
1323). При двореца на хана служел Джовани Монте
Корвино, делегат на римския папа, който пристигнал в
Китай 1294 г. и останал до края на живота си. Тук пре-
карал от 1318 до 1325 г. Одорико ди Пардероне (1286 —
1331), католически мисионер, пътешественик от итали-
ански произход.
Като търговци, дипломати, проповедници, лихвари,
пътешественици в Китай проникнали множество чуж-
денци. Нахлули и не малко авантюристи. Търговци от
ирански, арабски, индийски и др. произход провеждали
582
различии сделки: изнасяли желязо, мед, коприна, пор-
целан, чай. Увеличаването на чуждестранните търговци
накърнявало интервенте на китайците, конто започнали
да негодуват. Недоволствали не само търговци, но и
представители на други съсловия на китайското общест-
во: занаятчии, селяни, аристократи. Противоречията
между монголи и китайци се задълбочили и изострили.
Много била недоволна традиционната китайска бюрок-
рация. От феодалния гнет в една или друга степей стра-
дало цялото население.
С една реч, системата на управление, установена от
завоевателите монголи, предизвикала масово желание
за ликвидиране на съществуващия гнет, от който изне-
могвало китайското население. Възникнали заговори,
бунтове, въетания с освободителен характер. През 1351
г. в провинциите Хънан и Шандун пламнало въетание
на „Червените тюрбани", организирано от мощен съюз
„Белият лотос". Бунтовниците създали заплаха за сто-
лицата Пекин. Освободителното движение извикало на
живот отряди бунтари, образуващи цяла армия. Между
реките Хуанхъ и Хуайхе начело на бунтовниците заста-
нал Лю Футан, ръководител на тайното общество „Бели-
ят лотос". Хан Шантун и други предводители възглави-
ли останалите отряди. Сюй Шоухуей и Мин Юйчжен
заставали начело на въетаниците в Хубей и Анхой.
Чжан Шичен и Фан Гочжан повели борците за свобода
по долното течение на р. Янцзъ и югоизточното крайб-
режие.
Към армията на Го Цзисин през 1352 г. се присъе-
динили отрядите на Чжу Юанчжан, който след смъртта
на Го Цзисин (1355) застанал начело на многолюдната
армия. Движеща сила на освободителното движение би-
ли селяни и граждани. През 1363 г. Чжу Юанчжан пос-
тепенно се налагал като всепризнат ръководител. Него-
вите пълководчески и организаторски способности го
поставили на челно място. Под негово командване през
1363 — 1365 г. армията на монголите търпяла пораже-
ние след поражение. През 1367 г. завоевателите били
изтласкани от земите на Китай, а следващата 1368 г.
Чжу Юанчжан бил провъзгласен за император на свобо-
583
ден Китай. Приел името Хун ву, той застанал начело на
управлението (1368 — 1369). Чжу Юанчжан станал ро-
доначалник на династията Мин.
Династия Мин. Победата на освободителното движе-
ние начело с Чжу Юанчжан поставило началото на нова
епоха в историята на Китай, епохата на възстановяване
на разрухата, на съзиданието и творчеството. С първите
си укази новият император ликвидирал най-суровите
форми на гнет и потисничество, установени от монгол-
ците. Робите били освободени, забранявала се търговия-
та с роби. Тежките данъчни задължения се погасявали.
Земите на монголските аристократи, напуснали страна-
та, били конфискувани. Положението на различните
слоеве от населението по пътя на законэвата разпоредба
се подобрявало. Отначало за столица бил избран гр.
Нанкин, но не след дълго столицата била пренесена в
Даду, преименуван в Пекин.
В усилията си да укрепи материалните основи на об-
щество™ императорът провел цялостен контрол върху
собствеността на земите в страната. През 1393 г. той се
разпоредил за бъдат записани в регистрите на общината
конкретни данни за количеството на притежаваната зе-
мя, за разположението на поземлените участъци и пр.
Проведената регистрация послужила за облагането на
собствениците със съответни адекватни данъци и такси.
За да укрепи положението на дарените собственици, им-
ператорът въвел система на раздаване на условии позем-
лени владения, доходите от конто преминавали във фис-
ка, а не се събирали от непосредствените притежатели.
Понеже аристокрацията не била доволна от извършена-
та реформа, наложила по-късно през XV в. да се извър-
ши ново преразпределение на собствеността върху земя-
та. Поземленият фонд в страната бил разделен на две
групи: на гражданска и държавна. В държавната земя
били обхванати 1/6 от всички земи, конто били предос-
тавляй на титулуваната аристокрация, а също така и на
длъжностните лица. Така едрите поземлени собствени-
ци придобивали нови права и привилегии.
Династията Мин укрепила своето материално поло-
жение. В тясна връзка с нарастването на едрото земев-
584
ладение император Чжу Юанчжан присвоил огромни
парцели обработваема земя, а също така и пасбища,
прикрепени към императорския двор. Сам той и мал по-
вече от 20 синове-наследници, конто станали едри по-
землени собственици и заемали висши ръководни функ-
ции в държавния апарат. Императорът успял да ограни-
чи влиянието на едрата поземлена аристокрация: една
част, опозиционно ориентираната, ликвидирал физичес-
ки, друга лишил от собственост. Така опора на своето
управление той създал в лицето на по-дребните собстве-
ници, конто дарил с нови имения. Общините станали
реален фактор в управлението на империята.
Прогонените монголски властници обаче не се отка-
зали от намерението си да възстановят своите загубени
позиции в Китай. През 1372 г. те организирали завоева-
телен поход в Китай, но били отблъснати. Нови опити
продължили да правят те дори до 1387 г., но империята
успяла да заздрави своите граници. Укрепнала във вът-
решнополитическо отношение, династията Мин преми-
нала в настъпление. Провеждайки завоевателни походи,
империята достигнала на север Великата китайска сте-
на, която послужила за граница, а на югоизток обхвана-
ла Съчуан и Юнан. Североизточните предели заемали
полуостров Ляодун и долното течение на р. Ляохе. През
1406 — 1407 г. армията на императора завладяла Виет-
нам, но 1428 г. съпротивата на виетнамците принудила
Китай да изтегли войските си.
Китайската империя, управлявана от династията
Мин, решила да установи дипломатически отношения с
близки и далечни страни. В края на XIV и първата чет-
върт на XV в. специални военно-политически експеди-
ции посетили Манджурия, Централна Азия и отвъдмор-
ските държави. Китайският флот предприел далечни
плавания. Под командата на Чжен Хе китайски кораби
многократно порили водите на Южните морета. През
времето от 1405 до 1433 г. военноморският флот на Ки-
тай преминал по бреговете на Югоизточна Азия, про-
дължил край Индия, Арабия и достигнал Източна Аф-
рика.
Били организирани и военни нападателни акции за
585
разширяване на границите. През 1410 г. империята
провела победоносен поход в Монголия, но следващите
експедиции от 1421 — 1422 г. се оказали безрезултатни.
Когато през 1449 г. китайската армия настъпила отно-
во, западните монголи, ойратите, разбили нейните под-
разделения при Туму. Предприели настъпление, монго-
лите пленили китайския император и столицата Пекин
била обсадена.
В края на XIV и първата половина на XV в. започ-
нало строителството на нови иригационни системи за
напояване. Предприети били големи градостроителни
операции. Китайската империя възстановявала минало-
то си величие.
Подем на градовете. Действително монголското иго
дало неблагоприятно отражение върху нормалния ри-
тъм на градовете и занаятчийската дейност, но след ос-
вобождението на Китай градовете общо взето успели да
навлязат в период на подем. Процесът на възход през
VII — VIII в., когато традиционните градски центрове
се оживили и възникнали множество нови градове като
центрове на занаяти и търговия, продължил и при нова-
та обстановка. Образец на градостроителство станали
столиците Чанъан, Лоян, Ханчжоу, а след това Пекин.
По размери и великолепие те предизвиквали възторга
на съвременниците.
Специализацията и диференциацията на производс-
твото продължила. Предачеството и тъкачеството се раз-
вивало в Динчжоу (Хубей), в района на Ханчжоу (Цзян-
су — Чженцзян), в Ченду (Съчуан). Кораби се строели в
Янчжоу, а Цзянси не преставал да се налага като среди-
ще на керамичното производство. Забележителен произ-
водится на хартия си оставал Ченду.
Нов подем в занаятчийството и търговията настъ-
пил през времето от XI до XIII в. Нараснал добивът на
метали. В тясна връзка с металообработването се увели-
чило производството на тъкани, специално на коприне-
ни Платове. По-големи естетически изисквания били
поставени пред производителите на порцеланови изде-
лия. Строителството на кораби също така било подобре-
но с оглед на по-далечни плавания.
586
Самите градове започнали да нарастват. Изследова-
телите установяват, че в южните градове на Китай насе-
лението се увеличило с над 10 процента. Над един мили-
он жители наброявали градовете Хайфин, Чанш, Ханч-
жоу, Фучжоу, Цюанчжоу. Настъпили положителни из-
менения и в търговската дейност. Външната търговия
преминала в ръцете на големи търговски компании.
Състояние на религиите. Китай се превърнал в сре-
дище на различи религиозни общества. Наред с будизма
получили разпространение зороастризъм, християнски
ереси като манихейство и несторианство, ислям. Към X
в. влиянието на будизма намаляло. При Сунската динас-
тия конфуцианството се превърнало в официална идео-
логия, разпространена сред най-широки слоеве от насе-
лението.
В новата обстановка конфуцианството, възприемай-
ки постиженията на китайската философска мисъл, за-
почнало да се реформира, поради което получило назва-
нието неоконфуцианство. Негови видни теоретици били
Чжоу Дун (1017 — 1073), Чжан Цзай (1020 — 1078),
Чен Хао (1032 — 1085), Чен И (1093 — 1177) и др. Това
били крупни представители на теологичната и философ-
ската мисъл, който привели учението на Конфуций в
съответствие с обективните потребности на новата епо-
ха, в която навлязла Китайската империя. В съответст-
вие с будизма мислителите включили в понятийния
апарат и във философското съдържане на неоконфуци-
анството категорията „ли“, универсален закон. Въвели
и редица други понятия, конто приближили конфуци-
анството до общественото устройство на империята. То-
ва улеснило неговото масовизиране.
Разцвет на културата. През това време китайската
култура достигнала небивал разцвет. Люлка на нейното
развитие станали столиците Чанъан и Лоян, Хайфин и
Ханчжоу, Нанцзин и Пекин. Останалите големи градове
на империята също така давали своя принос.
В империята били концентрирани необятни коли-
чества материални и духовни ценности. Първо място по
значимост в развоя на средновековната цивилизация не
само в Китай, но и в целия свят заели три открития, де-
587
ло на китайското общество: откриването на барута, въ-
веждането на магнитния компас и печатният шрифт.
Още през XI в. печатът се превърнал в мощно средство
за разпространението на знания в различии области на
общественото съзнание.
Люлка на научната мисъл, както и в другите страни
на света, тъй и в Китай станали университетите, лицеи-
те, школите, библиотеките и музеите. Голям център на
научната мисъл била Генералната академия (Палатата
на учените) при императорския двор. Астрономическата
обсерватория в Нанцзин, открита през 1385 г., също та-
ка обогатявала комплекса на познанието.
Подем отбелязали хуманитарните науки — история-
та, философията, правото и др. Като се започне още от
империите Тан и Сун и се върви през следващите столе-
тия, историческата наука се обогатявала. Били сътворе-
ни повече от 2200 научни произведения, в конто се раз-
работвали проблеми на миналото и текущия живот в
Китайската империя. Голяма, многотомна история на
Китай била написана през периода 1066 — 1084 г. от
специализирана трупа учени под ръководството на из-
вестния историк Съма Хуан. В нея се описвали събития
от IV до X в. Лю Чжи-цзи поставил началото на критич-
ного направление в историческата наука, а след него та-
зи линия била продължена и утвърдена от Оуян Сю, Су
Ши и др.
Философската и социологическата мисъл също така
постигнали значителни успехи. В трактата си „Обясне-
ние към схемата на Великия предел" Чжоу Дун (1017 —
1073) анализира концепцията за безкрайното и безкрай-
ността и я определя като „Велик предел". Според заклю-
ченията на този философ безкрайното предизвиква по-
кой и движение, конто се намират във взаимодействие.
При обосновката на своите заключения Чжоу Дун след-
ва онтологичните и космологичните възгледи на Конфу-
ций. Оползотворява и определени становища на ранния
даосизъм. Неоконфуцианството намерило своя голям те-
оретик в лицето на Чжу Си (ИЗО — 1200), родоначал-
ник на специално направление във философската ми-
съл, което носи неговото име: чжусианство.
588
Оформило се направление на учените енциклопедис-
ти, който подготвили обобщаващи трудове по основни
клонове на хуманитарните и природните науки. Чжен
Цяо (1104 — 1162) написал „Исторически кодекс", Ма
Дуан-лин (1250 — 1325) — „Систематически кодекс на
писмените паметници и съждения". „Голяма енцикло-
педия Юнле" се появила в началото на XV в. Създадени-
те по това време трудове във всички клонове на науките
наброявали около 23 000 тома, една огромна за онова
време цифра.
Китайската култура отбелязала голям успех с усъ-
вършенстването на поезията. Нов етап в развоя на сти-
хосложението оформили творците Оуян Сю (1007 —
1072), Су Ши (1036 — 1101), Хуан Тинцзян (1045 —
1101). Цялото поетическо дело на стихотворците от пе-
риода на Танската и Сунската династия достигнало над
50 000 стихотворения, образуващи огромна антология
на поезията.
Литературата разширила своето съдържание чрез
възникването на историческия роман, чието начало пос-
тавил Ши Най-ан (1296 — 1370) с произведението си
„Речни заливи", пресъздаващо събитията от периода на
династията Сун. Писателят Ло Хуан-чжун (ок. 1330 —
ок. 1400) написал „Трицарствие". В романа си разрабо-
тал тематика, свързана с борбата за свобода и социална
справедливост, разпалвайки патриота чни мисли и чувс-
тва.
Изобразителното изкуство се развивало и обогатява-
ло. Един талантлив творец от ранга на теоретика худож-
ник Го Си (1020 — 1090) дал нови насоки не само в тео-
рията на живописта, но и в изобразяването на природа-
та, по-специално той дал блестящи образци на пейзаж-
ната живопис. Върху платна от коприна и върху хартия
се появили блестящи произведения, изобразяващи света
с неговата безкрайност, сурова строгост и величие. В та-
зи насока великолепии картини, графики и др. остави-
ли пейзажистите от Северен Сун (960 — 1127) Го Си,
Фан Куан, Ми Фей, Ли Чен. Много нови мотиви претво-
рили в творбите си пейзажистите от Южен Сун (1127 —
1279) Ли Тан, Ли Ди, Ма Юан. Декоративно-приложно-
589
то изкуство също така имало своите постижения. Орна-
ментите на порцелан притежават неостаряваща свежест.
Много ценности били създадени в областта на архи-
тектурата. Комплексите дворци и паркове, който се
превръщат в неразделна част от градската панорама на
Китай. Върхово постижение на архитектурния гений
представлява ансамбълът „Забраненият град" в Пекин.
Своите непостижими върхове достигнала култовата ар-
хитектура. Храмът Циняндян от ансамбъла „Храмът на
небето" в Пекин е нещо изумително като идея и реали-
зация. Това се отнася и за Кулата на гробницата Чанлил
в ансамбъла Шисалин до Пекин.
Подвижният наборен шрифт, приписван на Би Ше-
ну, създаден през 1041 — 1048 г., дал тласък върху по-
явата на книжнината. Напредъкът в техниката на кни-
гопечатането породил илюстративната гравюра.
2. ИНДИЯ — ПРЕЗ СУЛТАНАТ
КЪМ ИМПЕРИЯ
Китайската империя не била единствената държава
в източния свят, която изживяла трагедията на чуждо-
родното господство, на политическата зависимост. Ин-
дия, другата голяма страна в този район на Земята, съ-
що така била сполетяна от нашественици и завоеватели.
Тежки поражения нанесли арабите, конто проникнали
тук на етапи и образували своите социални структури.
Първоначално, през 712 г. Мухамед ибн Касим, воена-
чалник на халифа на Омейадите, завоювал страната
Синд в Индия, но при налагането на исляма завоевате-
лят срещнал упоритата съпротива на индусите. По-къс-
но, през XI в. султан Махмуд Газневи (997 — 1030) под-
новил интервенцията в Северна Индия. Новата импе-
рия, основана от него, обхващала пространствата от
Амударя до бреговете на р. Ганг и Инд. Господството на
Газневидите, конто преселили в Северна Индия големи
маси турци и афганистанци, продължило до 1186 г. Те
пристъпили към асимилацията на индусите, предимно в
днешен Пакистан посредством ислямската религиозна
мисия. Газневидите, чиято столица се намирала в гр.
Лахор, били разбити от новата, укрепваща мюсюлманс-
ка династия, династията на Гуридите.
През 1175 г. владетелят Мухамед Гури нахлул в
Пенджаб и разгромил армията на Газневидите при Тара-
ин, движен от желанието са подчини държавата на Гу-
ридите, разположена в Афганистан. За тази цел той пре-
местил столицата от Бахор в Делхи. В границите на но-
вата мюсюлманска държава били включени западните
земи на Ганг, областта Доаба, територии от Раджастхан
и Ауда. Пълководецът на Гуридите, Кутб уд-Дин Айбек
се установил в Делхи и го превърнал в средище на свое-
то управление.
През 1206 г., когато Мухамед Газневи починал,
Кутб уд-Дин Айбек поставил началото на независима
държава, Делхийския султанат. Новосформираната дър-
591
жава заела основно място в обществения живот на инду-
сите и играла съществена роля в историческия живот на
Изтока.
Извори. Историографията на Индия разполага с го-
лямо количество извори от разнообразно естество: пис-
мени, веществени, произведения на изкуството. Основ-
ната база писмени документи обхваща сведения за сто-
панския живот, по-специално за аграрната система и
градската икономика. Конкретно, става дума за собстве-
ността на феодали ленници — мукта, иктадар и др. Ка-
сае се също така за различните форми на собственост, за
държавната и частната. Много факти се съдържат за да-
нъчната налогова политика на султани и императори.
Много сведения изнасят материалите за различните ви-
дове рента — отработна, натурална и парична, за отно-
шенията между сеньор и васал, за формите на васалите-
та в Индия.
Писмени извори ни запознават със занаятчцйската
и търговската дейност на гражданите в различните им-
перии и султаната, със занаятчийските гилдии, със със-
тоянието на търговския и лихварския капитал. В тях са
запазени данни за религиозни, еретически, сектантски
организации и институции: за будизма, индуизма, исля-
ма и др. Трактата, надписи, различии други произведе-
ния на хуманитарните науки разширяват информация-
та за формите на държавно управление — империи и
султанат, за монарсите и тяхната дейност. По такъв на-
чин историческата памет на Индия намерила достатъч-
но комплексна информация, която позволява да бъдат
реконструирани основни момента от историческото ми-
нало на тази голяма страна на Изтока.
По всеобщо признание на медиевистите „История на
Фируз шах“ („Тарих-и Фируз-шахи“), написана от съ-
ветника при двореца на султана Зия уд-Дин Барана
(1286 — 1356) е много ценен извор за живота в Дел-
хийския султанат от втората половина на XIII до среда-
та на XIV в. Широката осведоменост на автора, съчета-
на с таланта му на голям повествовател, правят произве-
дението от първостепенна важност в изучаването на
главните насоки в развоя на държавата при управление-
592
то на няколко султани. Показана е личността на Фируз
шах, обрисувана твърде идеализирано, разкрити са де-
лата му в управлението, политическата му линия, а та-
ка също развоят на икономическия живот, по-специал-
но състоянието на аграрния строй и градската промиш-
леност. Следващият владетел Фируз шах Туглак (1351
— 1388) лишил историка от политическо доверие и Зия
уд-Барани бил подложен на политическа дискримина-
ция.
Написаната по разпореждане на самия Фируз шах
хроника „Победите на Фируз шах“ („Футухат-и Фируз-
шахи“) обхваща богата фактология за търговците и тър-
говията, за реформите в селското стопанство, за религи-
озните течения и сектите. Това е неоценимо находище
от информация. Една част от медиевистите предполагат,
че хрониката била подготвена от самия Фируз шах, дру-
га част допускат, че била писана под иегова диктовка,
трета — че я съставили по иегова препоръка. Каквато и
да е фактическата истина за авторството й, не подлежи
на съмнение, че в нейно лице историческата наука при-
тежава първостепенна документация за епохата и ней-
ните дейци, за икономическата, обществената и религи-
озната панорама на Индия при султаната.
Първостепенен извор за втората половина на XIV в.
представлява трудът на Шаме Сиради Афиф „История
на Фируз шах“ („Тарих-и Фируз-шахи“). Поддържа се,
че била написана в началото на XV в., времето след по-
хода на Тимур в Индия, проведен през 1498 — 1499 г.
По тази причина авторът Афиф акцентира върху управ-
ленческите качества на Фируз шах, както и върху разц-
вета на земеделието, градската икономика, търговията.
Съвременник на събитията, авторът поднася достоверна
информация за наблюдаваните от него събития.
Хронистът Сикандар ибн Мухамад завършил „Исто-
рия на Гуджарат през XV — XVI в.“ („Мират-и Сиканда-
ри“)- Стойността на това съчинение не се дължи само на
данните за земевладението, за занаятчийската дейност и
търговията, конто са вън от всяко съмнение. Значение-
то на повествованието е много по-широко и многостран-
но: в него се изнасят сведения за личности и събития, за
38. История на средновековния свят
593
спецификата на времето, за духа на Индия.
Един интересен трактат от средата на XIV в. „Джай-
мини иямала" подготвен от министъра на виджянагарс-
ките императори, ученият Мадхавачара, съдържа юри-
дически коментарии върху съществуващите сборници
по индуско право, създадени в древността и средновеко-
вието. Основно съдържание на аргументацията на авто-
ра представлява тезата за поземлената собственост на
императора, за това, че земята е императорска.
Произведението на пътешественика Афанасий Ни-
китин „Хождение за три моря — 1466 — 1472“ включва
данни за състоянието на градовете в Индия, за занаяти-
те и търговията в държавата на Брахманидите.
Спомените на Ибн Батута (1304 — 1337), арабски
пътешественик, който пътувал цели 25 години в страни-
те на Изтока, включително и в Индия, представляват
истинска съкровищница от факти и наблюдения. Уни-
калният характер на произведението, което той дикту-
вал на придворния писар на султана на Мароко Абу
Инан — Ибн Джузайа, не подлежи на обсъждане, въп-
реки известии неточности и грешки. Авторитетът му не
спада от компилативния характер на някои страници.
Специално разделите за Индия впечатляват с дълбоко
познаване на обстановката. Както е известно, по време
на пребиваването си в Индия Ибн Батута изпълнявал
функциите на съдия при двореца на султан Мухамед
Туглак (1325 — 1351), който му присъдил званието „съ-
дия на столицата". Текстът на пътеписа, „Пътуванията
на Ибн Батута“, придружен с коментар, излиза в четири
тома в Париж през 1853 — 1858 г. След това се появява
английска едиция в два тома в Кембридж, 1958 — 1962.
В чешки превод „Пътуване по Африка, Азия и Европа
през 1325 — 1354 г.“ пътеписът е оповестен в Прага
1961 г.
В своите записки за пътуването си в Индия през
1225 г. китаецът Чжоу Жу-гуа дава подробно описание
на 32 града по Кроманделското крайбрежие. Записките
представляват действителен справочник за стопанския
живот и търговията. Трудът излиза в Санкт Петербург
през 1911 г.
594
С голяма познавателна стойност са спомените на ве-
нецианеца Марко Поло (1292 — 1293) за пътуването му
в Централна Азия и Китай, включително и в Индия,
публикуван в превод на езиците на Европа с краткото
название „Книга на Марко Поло". Това е творба, включ-
ваща разнообразна информация за градовете и селищата
на Индия, за поминъка, занаятите и търговията, за кул-
турните постижения. В този смисъл книгата е своеобра-
зен компендиум.
Знанията на медиевистите за Индия се обогатяват от
наблюденията на пътеписците Вартема Людовико, кой-
то пътувал в Индия от 1503 до 1508 г. Това се отнася и
за впечатленията на Д’Аблукерки Алфонсо, отпечатани
в четири тома в Лондон през 1875 — 1844 г. Валидно е
и за Барбоша Дуарте, който внася допълнителни нюан-
си за епохата. Фактологията се разширява от труда на
М. Елиът и Й. Доусън „История на Индия, разказана от
нейните собствени историци", включваща осем това,
Лондон, 1864 — 1877 г. Това е информационен компен-
диум за цялостния живот на Индия, засвидетелстван от
съвременници на събитията.
Не може да се говори за изворовата база на Индия,
без да се отбележи документалистиката на будизма, ин-
дуизма и исляма. В съкровищницата на будизма влизат
„Описание на щастливата земя", „Осемхилядник", „Сто-
хилядник", „Наставления на Вималикирти", на джай-
низма — 45 разнородни произведения, обхванати в из-
вестния сборник „Сидханта" („Агама"). Що се отнася до
исляма, свързан с инвазията на Арабския халифат, а
след установяването на Делхийския султанат — с раз-
личии политически сили, включително и Газневиди, Гу-
риди и пр., по-специален интерес предизвикват кодек-
сът „Закон на Аламгир" и др.
Съхранената индуска държавност. В обстановката
на арабска инвазия в обширните пространства на Индия
продължили да функционират многобройни държави-
ци, конто се намирали на различна степей на устройст-
во. Като се започне от VI и се стигне до XII в. множест-
во монархически династии продължили да отстояват
своята независимост. Диапазонът им бил широк: започ-
595
вал от малки княжества и завършвал с обширни импе-
рии.
В кръга на малките княжества влизали фамилиите
Кадамба, Бани, Ганга, Чалуки, Томари, а имало така
също и не малко други държавни формации. Характер-
но за тяхното управление било това, че съчетавали пат-
риархалните тенденции с ранните феодални елементи.
Когато княжествата от такъв тип попадали под чужда
зависимост, владетелите запазвали своята автономност,
независимост, проявявайки покорство. По тази причина
чуждестранният властелин запазвал установените уп-
равленски структури и се задоволявал с верноподанство-
то на местния монарх. Това било достатъчно основание
за запазване на заварената форма на управление.
За разлика от княжествата, конто представлявали
по-нисша и неразвита форма на държавна организация,
империите били по-висша система на устройство и уп-
равлението на обществото в Индия. Такъв модел бил
постигнет в империите на династиите Чалуки, Харши,
Пратихари, Пали, Ращракути, Чали и др. Възможнос-
тите на споменатите империи в редица отношения били
символични, при тях определяща роля играела армия-
та, но не рядко тя не успявала да запази статуквото.
Върху основата на имперската система на управле-
ние били създадени необходимите условия за формира-
нето на централизирана държава. Това явление се забе-
лязва в изграждането на държавата на Чалите през XI
— XII в. и на Хайсалите през XII — XIII в.
В резултат от експанзията на раджпутските племе-
на, както и на вътрешните противоречия, раздиращи
индийского общество, възникнали множество нови дър-
жавици, конто враждували помежду си. Племената на
раджпутите нахлули в Северна и Централна Индия и ус-
пели да създадат държава в Малва и Гуджарата, но тя
не могла да съществува продължително време и била
сменена от държавата на Чалуките. През X в. установе-
ните държави — на Пали, на Гуджара-Пратихира и на
Кришна II — отслабнали. Появили се нови независими
държави — Парамари, Чандели, Калачури, Гупилоти,
Чаухани, Чалуни и др.
596
В Сверена Индия нимало условия за укрепването на
единна държава. В края на X в. в Бунделкханд се нало-
жило владението на Чанделите, разпростряло се в Изто-
чен Доаб, Варанаси и Западна Бенгалия. В Централна
Индия династията на Калачурите успяла да се закрепи
до XIII в. държавата на Чалите едва се задържала за
кратко време.
Естественото развитие на разединените държави би-
ло прекъснато от външни нападения. В Индия се устре-
мили араби и тюрки, конто изменили хода на събития-
та.
Делхийски султанат. Газневидите, господстващи в
Северна Индия, успели да се задържат временно, но не
могли да останат дълго. Краят на тяхното управление
настъпил, когато Мухамед Гури връхлетял в Пенджаб
през 1175 г. и продължил настъпателния си устрем на
изток. Вече към края на XII в. цялата територия между
Джама и Ганг била завоювана. Паднала под неговите
удари и Бенгалия. Нов етап в историята на Индия нас-
тъпил през 1206 г., когато Мухамед Гури бил убит и
Кутб уд-Дин Айбек обявил своята независимост и осно-
вал Делхийския султанат.
Образуването на новия султанат било улеснено от
множество причини. Местното население нямало доста-
тъчно сили да окаже организирана съпротива на новите
господари. При това Мухамед Гури вече успял да сломи
всякакво възможно противодействие, завоевателите съз-
дали здрави опорни пунктове на своята власт. Самият
Кутб уд-Дин се провъзгласил по най-тържествен начин
за султан на владенията на Гуридите в Индия. Така че
два фактора улеснили плановете на новия султан: съ-
ществуващата разпокъсаност на Индия, от една срана, и
заплахата от монголско нашествие, от друга. По името
на столичния град Делхи новият султанат бил наречен
Делхийски султанат.
Когато Аюбук починал, престолът бил зает от Шаме
уд-Дин Илтутмиш (1211 — 1235), бивш владетел на
Бадзум, роб (гулям) на покойния султан. Той завладял
Пенджаб, а след него Синд и Бенгалия. През 1221 г. си-
нът на шаха на Хорезъм, Джалал уд-Дин, преследван от
597
Чингис хан се добрал до Пенджаб и помолил да бъде
приет и защитен от монголите, конто го следвали по пе-
тите. Илтутмиш не го приел, опасявайки се от разправа
с могъщия владетел. Освен това Джалал уд-Дин предва-
рително бил нанесъл сериозни поражения на Пенджаб и
Синд. Опасността от нападение на Чингис хан отминала.
Монголите отсрочили разорителните си набези.
Падането на Индия под властта на тюрките се отра-
зило тежко върху цялостния социално-икономически и
обществено-политически живот. Понеже голяма част от
местната аристокрация се примирила със завоевателите,
те не я унищожили, а я принудили да положи васална
клетва за вярност и да им служи. Върху земите била ус-
тановена държавна форма на собственост. Новите госпо-
дари раздавали икта (служебни земевладения) на раз-
личните привилегировани социални групи: на раджпу-
тите, изпълняващи функции аналогични на спахийски-
те, на аристокрацията от мюсюлмански произход и на
чиновниците от държавния апарат. В замяна на получе-
ните парцели земя облагодетелстваните поемали задъл-
жението да подготвят съответен брой бойци и да ги пре-
дадат на разположение на султанското командване. Ос-
вен това на самите войни Илтутмиш раздал икта в ма-
щабите на едно или половин село срещу задължението
да се включват непосредствено в бойните операции на
армията.
Въведени били и други форми на земевладение.
След иктата идеала според държавната форма на собст-
веност, наричана халис. Населението, което било вклю-
чено в халиса, плащало харадж, специфичен поземлен
налог. Появили се и други типове земевладение: инам,
мюлк, вакъф. Инамът (дума, която означава дар)
включвал обикновено парични подаръци, дрехи и пр.
Инамът обхващал и поземлено имение, което ставало
наследствено. Мюлкът бил също наследствено владение,
но не безусловно. Собственикът на мюлк бил задължен
да предоставя на държавата една част от получения до-
ход: обикновено една десета част. Що се отнася до ва-
къфските земи, те се предоставяли на духовенството от
различните религии: индуистката, . мюсюлманската и
598
ДР-
В Индия била запазена собствеността на традицион-
ната община. Както и по-рано, тя доминирала в стопан-
ския живот. Самите феодали общо взето не обработвали
земята, а я предоставяли на селяните срещу задължени-
ето да плащат определен вид рента: отработка, продук-
това, а от XV в. насетне — парична.
При управлението на Илтутмиш настъпило известно
консолидиране на местното население около новата
власт. Това се дължало на външни причини, засвидетел-
ствани от хрониста Зия уд-Дин Барани. Според този
съвременник страхът от кръвопролитията на Чингис
хан принудил много емири, везири и и други знатни ли-
за да се обединят около трона и по такъв начин да га-
рантират своята сигурност. Така султанската власт ус-
пяла да укрепи своето положение, опряна на външната
опасност. Действително султанът бил собственик на зе-
мята, върховен владетел, но местните аристократи —
раджите — му плащали данъци, налози, изпълнявали
различии задължения, поради което управлявали самос-
тоятелно своите земи.
Когато Илтутмиш починал, настъпило известно де-
централизиране в държавата. Военачалниците, гулями-
те, започнали да враждуват помежду си. Само за десет
години върху престола на държавата преминали чети-
рима владетели. Убити били в резултат на заговор три-
ма от монарсите, не била пощадена и собствената дъще-
ря на Илтутмиш Разийя, която управлявала като сул-
танша. Действително през 1246г. властта поел Насир
уд-Дин Махмуд, син на Илтутмиш, но той управлявал
до голяма степей формално. Фактически владетел от
1246 до 1265 г. бил Гийяс уд-Дин Балбан, роб, гулям,
който по-късно станал султан. При управлението му
(1265 — 1287) бушували постоянни битки за султанс-
кия престол, конто след неговата смърт взели неподози-
рани размери.
В несигурната обстановка на борба за власт начело
на султаната застанал Ала уд-Дин Хилджи (1296 —
1316), който успял да се наложи като най-изтъкнат вла-
детел на Делхийския султанат. Съвременниците го
599
представят като талантлив владетел, голям администра-
тор, крупен военачалник. В началото на своето управле-
ние той успял да завладев Гуджарат, да сложи ръка на
основните раджпутски княжества. Многократно появя-
ващите се монголски орди, прелитащи страната и дости-
гащи до Делхи, бивали отблъсквани благодарение боес-
пособността на армията, която той организирали под-
готвил. Когато монголите отново се появили през 1306
г. при р. Рави, били разгромени от Малик Гази, един от
неговите големи пълководци.
Отблъснал монголите, предотвратил по-нататъшни-
те им набези, султан Ала уд-Дин успял да разшири гра-
ниците. Освен Северна Индия, той приобщил към дър-
жавата си Централна Индия и Декан, чиито земи завла-
дял през 1306 — 1310 г. Така Ала уд-Дин не само уголе-
мил пределите на държавата, която наистина не била
много голяма, но успял да я заздрави и укрепи. Това би-
ла могъща централизирана институция. Облегнат на
постигнатото, един от следващите султани, Мухамед
Туглак (1325 — 1351) подчинил Индустан и планирал
да завладев Иран, а след това да подчини Китай.
В качеството си на организирана феодална монар-
хия Делхийският султанат представлявал чуждоземна и
чуждородна ислямска монархия, наложила своята власт
в Индия. В развоя на нейното управление се сменили
няколко десетки династии, конто имали не еднакво вли-
яние в живота на страната. Това били Гулями (XIII в.),
Хилджи (XIII — XIV в.), Туглакиди (XIV — нач. на XV
в.), Саиди (XV в.), Лоди (XV — нач. на XVI в.).
Разпадането на Делхийския султанат настъпило не-
избежно, но се усетило осезателно през втората четвърт
на XIV в. От централната власт започнали да отпадат от-
деляй княжества и да образуват самостоятелни държа-
ви. През 1347 г. бил създаден султанат Бахмани, раз-
паднал се в края на XV и началото на XVI в. на отдел-
яй, малки самостоятелни държавици. Обособили се и
други държави, този път в Южна Индия, Виджаянагар.
М нголско господство. В края на XIII и началото на
XIV в. надвиснала съдбовна опасност над Индия от стра-
на на монголите. Вътрешните противоречия между ва-
600
салните владетели на Бенгалия, Синд, Ориса, Гуджарат
и др. изтощили страната до краен предел. Султан Фируз
издал разпореждане през 1366 г. да бъдат избивани ин-
дусите до к рак в районите, в конто избу хвали въстания.
Това подсказва, че съдбата на Делхийския султанат би-
ла предрешена. В навечерието на катастрофата се сблъс-
кали двама претенденти за престола. „Ден след ден —
пише хронистът Бадауни — протичаха сражения между
двамата падишахи, конто бяха само крале в шахматна
дъска".
През септември 1398 г. на бреговете на р. Инд заста-
вал начело на 120 000 армия монголският властелин
Тимур. След като преди това неговите орди завладели
Мултан, той преминал голямата река и започнал да зав-
ладява град след град. Обезсилена от вътрешните разп-
ри, войската на Делхийския султанат не била в състоя-
ние да окаже съпротива. Пенджаб бил подложен на раз-
грабване и опожаряване. На всеки завладян град неумо-
римият завоевател налагал неимоверно тежки контрибу-
ции. Наближавайки гр. Делхи, Тимур се разпоредил да
бъдат поголовно избити сто хиляди пленници, взети от
различии страни. Паднали под меча на тирана всички,
без разлика на народност и изповедание: правоверии
мюсюлмани и езичници индуси. Това било направено,
за да се предотвратели всякакви враждебни действия.
На 17. XII. 1398 г., недалеч от гр. Делхи, в сраже-
ние била изтребена до крак десетхилядна армия на сул-
тан Насир уд-Дин Махмуд шах. За да избегне разграбва-
нето и унищожаването, гр. Делхи предоставил на побе-
дителя огромен откуп. Това обаче не било спасение. На
18. XIII. с. г. петнадесет хиляди бойци на Тимур навлез-
ли в Делхи, мотивирайки агресията си с потребността от
снабдяване с фураж. Едва проникнали в процъфтява-
щия град, нашествениците, конто представлявали само
една малка част от огромната армия на необуздания
властелин, го подложила на невиждано разграбване.
Монголските войници предварително били инструкти-
рани да грабят, плячкосват и убиват и затова вилнеели
неудържимо. Разрушаването на града продължило ня-
колко дни. Зверствата, проявени в разрушаването, пре-
601
дизвикали въоръжената съпротива на гражданството.
Това озлобило още повече нападателите. Десетки хиля-
ди индуси паднали под ятагана. „Кулата, издигната от
главите на индусите — пише един хронист, съвремен-
ник на събитието, — достигна огромна височина, а тела-
та им станаха храна за диви зверове и птици“.
Пощадени били само занаятчии и каменоделци, ко-
нто били отведени в Самарканд, за да участват в изг-
раждането на джамия, посветена на голямата обеда. Ти-
мур напуснал гр. Делхи на 1 януари 1399 г., „претова-
рен с плячка и пленници", както свидетелства един хро-
нист. Дълги дни били извеждани от града пленниците.
„В околностите на Делхи — пише историкът Сирхинди
— и навсякъде, където премина неговата войска, наче-
ваха болести и глад". Начело на опустошения султанат
Тимур поставил свой наместник.
Разорителният поход на Тимур в Индия забавил за
векове нормалното историческо развитие на страната.
Обезлюдени били множество градове и села. Между пре-
тендентите за власт избухнали остри стълкновения.
Последният представител на династията на Туглакиди-
те, Насир уд-Дин Махмуд шах, починал 1413 г. и не ос-
тавил наследник. Към опразнения трон се протегнали
множество ръце. Една година по-късно в Делхи навля-
зъл Хизр хан, бивш владетел на Мултана. По-късно за
независим владетел се провъзгласил Джаунпура. През
тридесетте години на XV в. властта била поета от динас-
тията Хилджей.
Различии владетели се издигали и падали, но в по-
литическия живот успели да запазят влияние само ня-
колко сравнително влиятелни държави. Това били дър-
жавата на Бахманидите, на Ваджаянагар и др. Първата
обхващала териториите на Западен Декан със столица
гр. Бидар, значителен стопански и културен център.
Що се отнася до Виджаянагар, тази държава била сфор-
мирана към 1336 г. и успяла да оцелее до 1486 г. Владе-
телите на двете държави враждували постоянно помеж-
ДУ си.
Идването на португалския мореплавател Башку да
Гама през 1498 г. в Каликут изменило хода на истори-
602
ческото развитие на Индия. Над целия регион португал-
ците успели да установят своето колониално господство.
Делхийският султанат преустановил функционирането
си като велика държава. На нейно място се утвърждава-
ли нови обществени институции като княжество Бенга-
лия, конто започнали да доминиран в източните страни.
Културно развитие. Цялостният културен живот на
Индия отразявал в определена степей разцвета на градо-
вете, където се развивали тъкачество, ювелирство, сара-
чество, ковачество, грънчарство. Произвеждало се инди-
го, масло, памучни изделия. Центрове на тъкачеството
станали Ахмадабад, Броча, Барода, Камбе и др.
Въпреки нашествията нараснало значението на па-
рично-стоковите отношения. Търговията, особено външ-
ната, достигнала голям разцвет. Израснали множество
пристанищни центрове: Камбей, Броч, Сурат, Чаул,
Диу. Тук акостирали кораби от различии страни на
Арабския свят, Африка, Китай. След като описва обста-
новката в пристанищния град Кормос, Марко Поло отбе-
лязва, че от Индия тук пристигали „хиляди видове под-
правки, тъкани, извезани със злато, слонски бивни и
много други стоки".
Развивала се образователната система, науката и
културата. Продължавал да функционира университе-
тът в Наланда. Възникнали различии школи и в други
градове. В подем били историята, философията, литера-
турата.
Големи постижения отбелязала повествователната
проза на историците Зия уд-Дин Барани, на Шаме Си-
радж Афиф, на Яхъя ибн Ахмад Сирхинди. Много та-
лантливи представители на философската мисъл разви-
вали активна книжовна дейност. В Гуджарат творил На-
расима Мехта, в Кашмир — Лала, в Махаршт — Нам-
дев. Рамануджи изградил системата веданта и обогатил
теистическата философска мисъл на Индия. Философи-
те Мадхава и Нимбарка разработвали проблеми на инду-
истката философия.
Литературата на Индия също така се развивала. По-
ети и писатели създавали истински шедьоври на изящ-
ната словесност. Появили се творби на хинди, гуджара-
603
ти, маратхи, панджаби. Популярният поет Чанд Бардаи
написал на Гуджарат героическа поема за владетеля на
Гуджарат. Крупен представител на персоезичната пое-
зия бил Амир Хосроу, наложил се като един от най-го-
лемите поети на Индия. Кабири и Сурдасе писали на
хинди, а Чандидаша и Мукундорама — на бенгалски.
Наложили се оригинални образци на архитектура-
та. Невиждани размери придобило строителството на
дворци и крепости, на мавзолеи, култови сгради — па-
годи, мечети, минарета. Наред със столицата Делхи
много други градове като Бидар, Манду, Ахмадабад,
Гулбарга били осеяни с резиденции, дворци, Храмове.
Едно изумително явление на архитектурного строи-
телство представлява храмът Кандаря Махадео в Кхад-
журахо. С него се родее по изящество храмът Лингарад-
жа в Бхубанешвар. Своя стилистика притежава ислямс-
ката строителна школа. Привлича погледа минарето
Кутб Минар в Делхи. От периода на възхода на Дел-
хийския султанат са запазени много архитектурни па-
метници и произведения на скулптурата. Поразяват със
своите мащаби крепостните стени в Сири, Джапанпа-
нах, Туглакабад, Фирозабад. Мечетът Адина в Пандуе
се характеризира с високи естетически качества. Това се
отнася и за мечета Сиди Саид в Ахмадабад, както и за
редица други култови сгради, издигнати по онова време.
С една реч, бурната история на Индия, преминала
под знака на чуждестраНни нашествия, предизвикала
разностранни влияния, свързани с различии виждания
за начина на живот, природата, обществото и човешкото
мислене. По тези причини, както и по редица други об-
стоятелства, културните паметници, изразяващи духов-
ните потребности на различните етнически и религиоз-
ни групи, придобили различии стилистични особености
и били призвани да задоволяват многообразии естети-
чески потребности. В това се заключава и тяхната уни-
кална същност, неповторимите им своеобразия.
604
3. ЯПОНСКА ИМПЕРИЯ
Както през ранното средновековие, пазовано в япон-
ската историография епохи на Нара и Хейан, включва-
ща времето от VII до XII в., тъй и зрялото, класическо-
то средновековие, епохите на Камакура и Муромати
(XIII — XVI в.) японската етническа общност запазила
своята самостоятелност. За разлика от китайци и инду-
си, конто претърпели драмата на монголското иго,
японците успели да оцелеят, понеже монголците се опи-
тали да нахлуят в Япония на два пъти по море и претър-
пели провал. Единствени те, монголците, се помъчили
през XIII в. да покорят островната държава, но без да
постигнат реален успех. Поради това Япония спада към
малкото държави на Земята, конто не познали трагеди-
ята на чуждо господство и не изпитали потребността да
го отхвърлят. В замяна на това обаче страната била раз-
търсвана от вътрешни войни, конто забавяли нейното
социално-икономическо и обществено-политическо раз-
витие. Това била общо взето изолирана от международ-
ните конфликта страна, една от малкото в средновеков-
ния свят с подобно географско разположение.
Извори. В общата медиевистика на Европа изучава-
нето на изворите за средновековна Япония, тяхното
привеждане в известност, започнало сравнително късно,
през 50-те години на XIX в., когато се формирало япо-
нознанието като комплексна интердисциплинарна нау-
ка за изследване цялостния живот на японското общест-
во, респективно история, икономика, политика, право,
религия, етнология, култура. В самата Япония това би-
ло време на ликвидиране на феодалната система и обра-
зуване на централизирана модерна държава, период на
обновление (Медзи исин), а на европейския континент
японознанието награждало своите основи и се превръ-
щало в световна наука, придобиваща гражданственост в
различните страни на света.
Първите опити за изучаването на средновековното
японско общество обаче датират още към XVI — XVII в.
605
Португалскм мисионери, пристигнали тук с цел да разп-
ространяват католическата вероизповед, се заели с при-
общаването на японците към учението на Христос. Те
започнали да подготвят и отпечатват различии справоч-
ници, конто разкривали пред чужденците духовните ка-
чества на японеца, неговото минало и настояще. През
1591 г. М. Барету оповестил учебник по японски език, а
1595 г. излязъл първият латинско-португалско-японски
речник. През 1604 г. Ж. Родригиш съставил граматика
на японския език. Многобройните проповедници водели
дневници, записки, изучавали старинни ръкописи. Въз
основа на натрупания фактически материал Ф. Ксавие
(1506 — 1552) написал обширна „История на Япония",
видяла бял свят едва 1754 г.
В отделяйте страни на Европа, а също така и в сама-
та Япония се появили специализирани научни институ-
та, конто пристъпили към конкретно изучаване на сред-
новековната епоха в страната. Германският учен К.
Флоренц (1865 — 1939) основал специализирана гер-
манска школа за разработване проблемите на Япония. В
Англия още преди това В. Чембърлейн (1850 — 1935)
създал английска японоведска школа, която отбелязала
значителни постижения. През 1873 г. в Токио, следвай-
ки английския научен моде л, възникнало „Германско
общество за изучаване природата и народите на Източна
Азия". Не останала назад и френската историография.
Историкът, специалист по миналото на Япония, А. Р.
Мазелер подготвил 8-томна история под наслов „Япо-
ния. История и цивилизация", Париж, 1907 — 1923 г.
Това е много интересно проучване, изградено върху раз-
нородна фактологична документация. Американецът У.
Грифис (1843 — 1929), който положил началото на япо-
нистиката в САЩ, отпечатал двутомник по история на
Япония, Ню Йорк, 1876.
В самата Япония издаването на документални мате-
риали протича с непознати за европейските мащаби
критерии. Един от многотомните сборници с документи
е озаглавен „Кими сикимоку" и включва дневници, опи-
сания, материали, подготвени от трупа монаси. В бъл-
гарски превод заглавието на кодекса гласи „Кодекс на
606
годините на Каму" (1334 — 1338). Задачата му като
„Политическа програма на шогуната Асикага" била да
ликвидира възникналите смутове и да укрепи централ-
ната власт. През 1569 г. към основния текст били нап-
равени редица допълнения, в резултат от което доку-
ментите достигнали 530 тома. Фактически в това много-
томно издание са включени всички автори от най-древ-
ни времена до XVIII в.
В труда на японския изследовател Рай Санъе „Исто-
рия на Япония" се проследява времето от XII до XVII в.
в 22 тома, като се включват различии документи.
Най-добрите издания на извори в Япония са подгот-
вени и реализирани през XX в. и носят отпечатъка на
високо професионално майсторство. През периода от
1901 до 1961 г. в Токио излизат от печат 124 тома изво-
ри под общото заглавие „Древни документи на Япония".
Все по същото време в Токио са отпечатани „Материали
по история на Япония" в 228 тома. След това от 1929 до
1966 г.пак там са издадени в 124 тома „Събрания на
книги по отечествена история", а от 1952 до 1960 г. и
„Древни анали на Япония" в 24 тома. Разбира се, всич-
ки тези единици обхващат цялото изворово богатство на
страната и надхвърлят хронологичните рамки на сред-
новековната епоха. Цитирането им има за цел само да
подскаже мащабите на издателската дейност.
Най-обща историческа обстановка. Не само в пре-
дишния период, но и в новите условия върху историята
на Япония огромно влияние продължило да упражнява
особеното географско положение на страната. Климатът
бил сравнително суров. Планините, конто заемали зна-
чителна част от пределите на страна, не били удобни за
живот. Земетресенията разтърсвали островите и оказва-
ли голямо влияние върху характерологичните особенос-
ти на хората, върху техния темперамент. Колкото и не-
вероятно да изглежда, тайфуните, конто връхлитали
градовете и селищата, не предизвиквали фатализъм, со-
циална безизходица, а готовност за възстановяване на
нанесените щети, оптимизъм.
Приема се, че феодалният строй бил изграден през
XI — XII в. Феодалното имение (сеен) било освободено
607
от всякакви налози и представлявало неотнимаема част-
на собственост, могло да се предава по наследство. Селя-
ните като мнозинството от населението се делели на ня-
колко основни групи. Една част от тях, компактната,
били държавни селяни и се подчинявали директно на
императора. Друга категория се намирали в различии
форми на зависимост. Трета част били безправни и зе-
мевладелците фактически ги прикрепяли към земята.
Аристокрацията в Япония образувала няколко кла-
са. Най-едрите собственици, наричани хонке, били фак-
тически сеньори. Втората трупа образували васалите,
конто се назовавали река, те изпълнявали определени
задължения спрямо своите господари. Аристократите
хонке, от една страна, и реке, от друга, притежавали на
разпсложение отряди самураи.
Характерна особеност на политическия строй на об-
ществото в Япония било неговото типологично многооб-
разие, обусловено в крайна сметка от географската и со-
циално-икономическата обстановка. Върховният собст-
веник на земята бил императорът, Микадо, който се
считал за абсолютен владетел. Под негово върховно ръ-
ководство се намирали управителите на областите, гу-
бе рнаторите.
Постепенно централизираната власт на императора
загубила влияние, нараснала ролята на най-силния зе-
мевладелец в империята, шогуна, който бил обявен за
върховен владетел. Началото на шогуната се отнася към
1192 г. През тази година магнатът на областта Канто,
Минамото Йоритамо, разгромил своите противници с ак-
тивната подкрепа на самураите. Той влязъл в столицата
Киото. След това оставил императора от династията Тай-
ра в неговия дворец, а сам той се завърнал в замъка си в
Камакура. Императорът утвърдил Минамото в чин „ве-
лик пълководец, покоряващ варварите" („сейи тейсешо-
гун", съкратено „шогун"). Започнал нов етап в полити-
ческата история на Японската империя. На власт заста-
вала военната аристокрация. Камакура, където живеел
шогунът, се превърнал в политически център на Япо-
ния. Сам императорът запазил своя титул и изпълнявал
функции на главен жрец на шинтоистката религия.
608
Шогунът Минамото Йоритомо наградил нов държа-
вен апарат. В управлението функционирали две пара-
лелни институции, доминирала обаче военнофеодалната
власт, шогунът Минамото Йоритомо се превърнал във
върховен главнокомандуващ армията. По-късно, през
XIII в., когато властта на императора укрепнала, шогу-
нът започнал да изпълнява символични функции. Нас-
ледниците му поели ръководството на регентите.
След XIV в. в Япония нараснало едрото княжеско
земевладение. Настъпило подобряване на обработването
на земята. Усъвършенствали се иригационните съоръ-
жения, което довело до отглеждането на две реколти го-
дишно. Страната се развивала успешно. През 1268 и
1267 г. монголите изпратили в Япония пратеничество с
категорично искане императорът да признае васалната
си покорност. Владетелят на страната Токимуна Ходзьо
отказал за се подчини. В отговор на отправената запла-
ха той се разпоредил да бъдат подобрени отбранителни-
те съоръжения по крайбрежието. Монголците направи-
ли опит да проникнат в страната през 1274 г., когато
техният флот в състав около 30 000 души покорил ост-
ровите Цушима и Ики и достигнал пристанището Има-
цу. Страхотният тайфун, който се появил, потопил мон-
голската флота. Загинал и главнокомандуващият флота
Лю. Това провалило експедицията за покоряването на
Япония. Нов опит да завладеят империята направили
монголците през 1281 г., когато вече цели два флота се
насочили към островната държава: 40 000 армия от Ко-
рея и 100 000-на от Китай. Японците оказвали съпроти-
ва в Северен Кюсю. Нов тайфун помел флотата на мон-
голите и ликвидирал заплахата.
Настъпил периодът на изострени противоречия
между магнатите. През 1333 г. Камакура паднала, а
1335 г. Т. Асикага се обявил за шогун. Император Года-
йо успял да се закрепи на трона, но впоследствие пре-
търпял поражение и основал южната династия. Асикага
се утвърдил в Киото, където била основана северната
династия. След като южната династия капитулирала
през 1392 г., управлението на Асикага било признато за
законно. Неговата династия властвала до 1573 г.
39. История на средновековния свят
609
През 1441 — 1485 г. избухнали поредица селски
въстания, организирани от недоволни и подложени на
преследване будистки секти. Бунтовниците се борели за
подобряване на положението си.
Самурайство: структура и идеология. Самурайството
се оформило като относително самостоятелно съсловие,
неразделно свързано с аристокрацията. Изграждането
му било реализирано върху базата на едрите поземлени
собственици в най-тясна връзка с обективния процес на
общественото развитие на задълбочаването на социални-
те противоречия. Самураите били организирани на воен-
ни начала: в големи групи (наричани дан) и в по-малки
отряди — то. Организационните структури обхващали
родственици, възглавявани от авторитетен семеен клан.
Ценностната система на самураите включвала вяр-
ност към господаря, мъжество, скромност, самопожерт-
вувателност. Ръководителите на будизма поставяли на
първо място изпълняването на дълга, а не робуването на
чувствата.
Нравствеността на самурая намерила отражение в
две големи литературни произведения: едното „Повеет
за дома Тайра", другого — „Повеет за великия свят".
Конфликтите между Тайра и Минамото са обрисувани в
„Повеет за дома Тайра". Борбите между аристокрацията
от западна и източна Япония, жестокостта, проявявана
в стремежа към властта, са показани в „Повеет за вели-
кия свят".
В най-голяма степей идеологията на самурая наме-
рил израз в наръчника „Път на война", произведение,
изградено върху началата на будизма, по-специално
върху учението за предопределението, кармата, за нет-
райността на земния живот, за тленността. „Път на
война" издига пред самурая идеите за патриотизма, за
самоконтрола и самообладанието, за съсредоточаването.
Акцентира се върху медитацията, достигането на неби-
тие пред смъртната опасност. В „Път на война" се разра-
ботва конфуцианският принцип за верността към дълга,
за послушанието пред господаря. Популяризира се иде-
ята за моралното усъвършенстване.
Самураят бил длъжен да даде три обета. Първият
610
включвал пълната забрава на своето семейство: жена,
деца, а така също и личния си живот. Освен това азбуч-
но задължение на самурая било незабавното самоубийс-
тво при смъртта на господаря: разпарянето на корема,
сепуко. Оспорването на първенството в боя било много
важно задължение на самурая.
Градове. Занаятите и търговията в империята се
развивали заедно с развитието на градовете, конто се по-
явили сравнително рано. През XIII в. броят на градски-
те средища се увеличил. В градовете Нара, Киото, Кама-
кура занаятите били свързани с ръчния труд. Занаят-
чийските цехове възникнали през XII — XIII в. Десети-
на-петнадесет майстори, калфи и чираци образували
корпорация. Укрепването на търговията предизвикало
появата на гилдии.
Историците на Япония разделят градовете на чети-
ри групи в зависимост от местата, където възникнали.
Към първата трупа отнасят гадовете, конто се появили
около храмовете и манастирите на будистките институ-
ции — Нара, Хейан и др. Втора трупа се зародили край
основните пътища и кръстопътища — Оцу и др. Една
трета категория възникнала около замъците на магна-
тите — Нагоя, а такива градове като Хього и Сакаи се
оформили на пристанища и се превърнали в пристанищ -
ни центрове.
По редица причини отначало занаятчията сам реа-
лизирал стоката си на пазара, поради което търговецът
като социална фигура се появил по-късно. В началото
на градовете от неговото участие все още не се усещала
обективна потребност.
Броят на градовете нараствал заедно с подема на
икономическия живот. През периода XII — XIV в.гра-
довете достигнали 40, през XV в. нараснали на 60, а в
края на XVI в. те достигнали внушителната цифра 269.
По броя на своите жители и по архитектурного си уст-
ройство се откроявали градовете Хиого (по-късно Кобе),
Нанива (бъдещата Осака), Хаката (Фукуока), Цуруга и
ДР-
В Японската империя числото на свободните градове
било общо взето незначително. Това се дължало на орга-
611
низираната сила на централната власт и на магнатите,
конто не отстъпвали от завоюваните икономически по-
зиции. При все това свое самоуправление извоювал
пристанищният град Сакаи, а също и градовете Хаката
и Мацуяма.
В хода на развитието и усъвършенстването на об-
ществените отношения градовете се специализирали в
производството на копринени тъкани, хартия и др. Тек-
стилната промишленост се развивала в Сакаи, Киото,
Хаката, Ямагути, а производството на хартия процъф-
тяло в множество стопански средища, особено след като
през XV в. производството на хартия било зависимо от
Корея. Рудодобивното дело се развило на остров Садо,
Битю, Бунго, Сацума, Веси. Добивало се злато, сребро,
мед. Успехи били постигнати в ковачеството, по-специ-
ално в производството на мечове. Голямо майсторство
постигнали японските производители при изготвянето
на лакове и порцелан. Изяществото на тъканите и ка-
чеството на хартията предизвиквали естетическа нас-
лада.
Подемът в занаятчийската дейност постепенно до-
вел до появата на панаирите. В началото те се провежда-
ли ежемесечно, но по-късно, през XIV — XV в. броят им
достигнал до 6 пъти месечно.
Възникнало и лихварството. Постоянните пазари се
увеличили и към края на XV в. техният брой достигнал
60.
Държавно устройство. В държавното управление на
Япония по онова време се очертали два основни перио-
да, всеки от конто придобил специфични особености,
обусловени от характера на политическата система.
Единият обхванал IX — XII в., другият протекъл след
XII и достигнал до края на развитото средновековие,
респективно до XVI в. През първия период властта била
съсредоточена в аристократичната фамилия Фудзивара,
образуваща голямо семейство, което притежавало об-
ширни наследствени имения и разполагало с най-важ-
ните длъжности в системата на държавния апарат — ре-
гентската и канцеларската. В редица отношения Фудзи-
вара проявявал подчинение спрямо императора, който
612
се принуждавал да търпи самовластието на големия и
силен магнат.
Когато Минамото поел управлението като шогун,
направил сериозен опит да спре децентралистичните
тенденции, но дворецът нахимператора фактически се
превърнал в център на опозицията. Възникнали конф-
ликта. Императорът запазил титлите, конто притежа-
вал, отдавали му се необходимите почести, но самият
той, а така също и приближението от семейството и род-
нините му правели многократни опити да възстановят
загубената по същество реална политическа власт. За
тази цел от 1221 г. императорът трябвало да се предста-
вя в императорската резиденция. Но от XIII в. шогунът
увеличил правомощията си като владетел. Императорът
продължавал за се счита „тено“ („небесният"), но вече
шогунът диктувал положението. Преди всичко шогунът
утвърждавал избирането на императора, регулирал въп-
роса за престолонаследието, назначавал служителите в
двореца.
Настъпили промени и в структурата на държавния
апарат. Нараснало значението на самураите, на военно-
то съсловие. Правителството (бакуфу) обхващало три ос-
новни ведомства, значението на конто се увеличило. Ед-
ното командвало армията, другото — управлението на
икономиката, а третото се занимавало с въпросите на
култа.
Начело на провинциите били назначени военни гу-
бернатори, протектори (сюго), конто упражнявали конт-
рол върху изпълняването на разпоредбите на централ-
ния апарат. В техни ръце се намирало управлението, ко-
мандването на местните гарнизони. Били отговорни за
ефективното реализиране на съдебната и изпълнителна-
та власт. Освен това военните губернатори командвали
полицията. Тяхно първостепенно задължение било да
предотвратяват всякакви опити за бунт. Имали за зада-
ча да наблюдават настроенията на земевладелците, тях-
ната дейност.
Установената система на управление, изградена на
военни начала, била общо взето ефективна и гарантира-
ла сигурността на шогуна и неговата власт. За смазване
613
на опозиционните прояви сред магнатите била сформи-
рана колегия на правителствени докладчици в състав от
10 души, който били доверени лица на шогуна.
В началото на XIV в. обстановката се променила.
Централната власт отслабнала. Шогунът изпаднал във
васална зависимост от императора на Китай. Правото за
назначаването на японски императори било присвоено
от Китай. Управленските функции на шогуна намалели
и отслабнали.
Религиозен живот. В Японската империя будизмът
продължавал да изпълнява задачите си на основно веро-
изповедание. Нови будистки секти — дзен, дзьодо и ни
тиран възникнали през XII — XIII в. и намерили широк
прием сред населението на островите. При тези религи-
озни общности съзерцанието като самовглъбяване се
осъзнавало като средство за достигане на истината. Ин-
туицията също така била на особена почит, тя се изпол-
звала за възприемането на обективната действителност.
Срещу формализма в познанието сектантите предпочи-
тали аскетичного изтощаване на тялото, простотата в
отношенията между членовете на общността и в начина
на живот, в бита.
Понеже сектата дзен учела, че войната трябвало да
се превърне в съдържане и смисъл на живота на всеки
благороден мъж, тя съответствала на нравствеността на
самураите, на войнствената част от аристокрацията. То-
ва улеснило превръщането на сектата дзен в официално
изповедание на онази част от японската аристокрация,
която управлявала страната. В края на XVI в. най-ак-
тивнат'а част на сектата дзен — сото, обединявала 8
млн. следовници, главно самураи, и разполагала с 13
ООО храма и манастира. При продължителните богослу-
жения дзенските свещеници използвали чайните цере-
монии за укрепване на телата и за поддържане на бод-
ростта. Свещениците призовавали своите привържени-
ци да се откъсват от грижите за света и да се отдадат на
самовглъбение и съзерцание.
Друга популярна секта била сектата монтосю, свър-
зана също така с будизма. Тя обединявала към половин
милион души членове. Сектата, обявила се през XIII в. в
614
„истинска секта на праведната земя", била организира-
на от Синран (1173 — 1262). Синран проповядвал, че
върховният идеал на всеки вярващ — спасението на ду-
шата след смъртта, може да се постигне с помощта на
Буда Амида. Това налагало всеки вярващ да повтаря
възклицанието: „Благословен да бъде Амада-Буда!".
Между селяните получила разпространение сектата
ико, която издигала за идеал самоуправлението на селс-
ките общини. Проповедниците на сектата образували
голяма стегната военизирана групировка с многобройни
последователи, разпръснати в цели села на югозапад от
Хонсю. Последователите на сектата ико, организирани
от своите свещеници, противостояла на бойните отряди
на магнатите и на армията на императора. Масовизира-
нето на сектата я превърнало в голяма обществена сила,
фактор в политическия живот на Японската империя.
Свещениците, бонзите, през XV в. организирали извест-
ните религиозни бунтове на ико-ики. Бонзите призова-
вали селяните да не плащат данъци на храмовете, да
разделят земята на земевладелците и да установяват со-
циално равенство. В края на XVI в. сектата ико проме-
нила своето учение и преминала на страната на аристок-
рацията.
Следващата будистка секта — нитирен — била
оформена в резултат от дейността на Нитирен Сьонин
(1222 — 1282). Нейните последователи придобили войн-
ствен характер. Бонзата Нитирен проповядвал отричане
на познанието и пълно отдаване на будизма, притежа-
ващ единствен ключа на познаването на природната
действителност. Сектата поддържала, че спасение могло
да се постигне при непрекъснатото повтаряне на форму-
лата „Да почитаме сутра лотоса на тайнствения закон!".
Нитирен апелирал за обединяването на всички самураи,
занаятчии и търговци в сектата. Той отхвърлял остана-
лите будистки изповедания като неверии и несъстоя-
телни.
Появата на различните секти в будизма била свърза-
на с естественото развитие на обществените отношения.
Тяхната дейност идеала в отговор на разложението, кое-
то настъпвало в обществото и представлявало опит за
615
обновяване на религията.
Японска култура. Тя достигнала несъмнени пости-
жения през X — XI в. Слоговата писменост, кана, се на-
ложила окончателно през XI в. Това дало тласък върху
развоя на националната писменост. Китайската йерог-
лифна писменост постепенно била заменена с японска.
Стиховете на поетите от IX — X в. били събрани в анто-
логията „Кокинсю", оповестена през 925 г.
През XII — XIII в. се развило книгопечатането. Из-
лезли епопеите „Хайке-моногатари“ („Повеет за Тайра")
и „Тайхейки" („Повеет за великия свят"). „Повеет за
Тайра" прославя борбите между Тайра и Минамото при
образуването на шогуната. „Повеет за великия свят" об-
рисува конфликтите между феодалите през XIV в. Това
са творби, възпроизвеждащи народни предания.
Основен мотив в японската художествена литерату-
ра е победата в междуособиците, разтърсващи феодално-
то общество. В различните „Записки за войните" наме-
рили отражение настроенията, обхванали феодалната
аристокрация в хода на победите, конто завоювали над
метежниците. Друг основен дял в литературата заели
преживяванията на будистките монаси. В тази насока
типична форма на повествование били „Записки от ки-
лията". В едно интересно произведение „Огледало на
Изтока" се претворява миналото на Япония. Китабатаке
Тикафуса завършил през 1339 г. „История на правилно-
то наследяване на Божествените монарси". Това е произ-
ведение, в което се обосновава законният характер на
императорската власт, обявена за единствено легитим-
ната.
Идеята за превъзходството на древността над съвре-
менния живот намерила израз в „Записки от скука". То-
ва е произведение, доказващо правотата на аскетичес-
кия начин на живот, тленността на съществуващото.
В Япония просветного дело получило широка попу-
лярност през XIII — XVI в. Открити били множество
школи: граждански и религиозни. При будистките паго-
ди били основани школи за Деца. В тях обучението се
провеждало в съответствие с принципите на будизма.
През 1270 г. в гр. Йокохама, при будистката пагода
616
Сьомьодзи възникнала библиотека. В нея били събрани
голям брой книги и ръкописи, написани на японски и
китайски език. Голям просветен център станала библио-
теката след като правителството я разширило и усъвър-
шенствало. Школата Асикага също така била достроена
и превърната в първостепенно средище на образовател-
ното дело в Япония.
В развитието на образователното дело били извър-
шени поредица промени с идването на европейците, ко-
нто включили в учебните програми нови предмети. За-
почнало изучаването на география, на корабоплаване.
От холандците били възприети знания по медицина.
В училищата подрастващите получавали подготовка
по военно дело. Основали били специални школи по
фехтовка. Преподавали се сръчности и знания за подго-
товка на самураи.
Японската архитектура се развивала с динамични
темпове. Модел за построяване жилища на аристократи
и самураи станали дворците на императора. Освен това
положително въздействие оказвала архитектурната
строителна школа в Китай, създадена при управлението
на династията Сун. Но се наложил японският стил „син-
ден-дзукури". При него характерно било изграждането
на просторна зала павилион. Стълбите били строени от
необработено дърво. От двете страни на стълбите отвеж-
дали галерии, който свързвали основата на сградата.
Изумително постижение на японската архитектурна
школа е императорският дворец Дайдари в Хейан, пост-
роен 794 — 805 г. Системата на строителство „стил-син-
ден“ била прилагана в храмовото строителство. През
1052 — 1053 г. храмът Хоодо, изграден към 1000 г. бил
реконструиран. През 1397 г. бил завършен прочутият
„Златен павилион" в Киото, оценяван като едно от най-
големите постижения на строителството като изкуство.
В тази поредица влиза и „Сребърният павилион" Гинка-
ко. При строителството на сградите се взимало под вни-
мание състоянието на ландшафта. Специално „Сребър-
ният павилион" представлява двуетажна сграда, издиг-
ната в разкошна градина, ансамбъл, реализиран от ар-
хитекта Мусо Кокуси, будистки свещеник.
617
На сградите с култово предназначение се отделяло
голямо внимание. Започнало строителството на специ-
ални помещения Монаси от сектата дзен създали в хра-
ма Рюандзи в Киото „градина на камъните". Самата гра-
дина символизирала състоянието на човек, отдаден на
философско самовглъбяване, отречен от света. Започна-
ло строителството на сгради за специални ритуали. През
XIV в. будисткият свещеник Сюкю се заел с изгражда-
нето на помещения за пиене на чай, придружено със
специален ритуал. Ритуалът бил въведен в цяла Япо-
ния.
Скулптурата навлязла в период на възход след като
започнало масовото изобразяване на Буда и божествата
на японския пантеон. Скулптурната фигура на седящия
Буда в Камакура била отлята през 1352 г. Скулпторите
Кайкей, Канкей и Ункей, подпомагани от 16 майстори,
подготвили осемметрови дървени изображения на два
коня Дева.
Усъвършенствало се приложното изкуство. Подоб-
рения били внесени в техниката на лакиране, на гравю-
рите. Специално внимание се отделяло на металните
предмети, на мечовете, на тяхното орнаментиране. Мно-
го големи успехи били постигнати при изготвянето на
порцелан и различните видове керамика.
Най-големи представители на изобразителното из-
куство били Фудзивара, Нобудзана, Кейон, Сушафта. В
изкуството навлезли дългите вертикални картини, снаб-
дявани с пояснителни текстове. Обогатявала се живо-
писта, пейзажът. Едно голямо постижение е свитъкът
„Хижа на отшелник при планински ручей**. Впечатлява
внушителната картина „500 ученици на Буда".
Школата „Кано", която била създадена в края на
XV в. от Кано Масанобу си поставила за цел да възпро-
извежда всички детайли на природната даденост. Особе-
но внимание се отделяло на декоративните особен ости.
Монохромната живопис с туш разкрила своите големи
естетически възможности в творческото дело на худож-
ниците Сесю, Дзосецю, Сюбун и др., конто използвали
линията и тушовата покривка. Най-характерен модел
на групата била творбата „Буря".
618
Много голям напредък бил постигнат в музиката.
Обогатили се трудовите песни, прославящи земеделския
труд, засяването и прибирането на ориза. Особена пре-
лест придобили песните, изпълнявани с акомпанимент
на флейта и барабан. В семейните празненства наширо-
ко навлезли ритуални и фолклорни песни. Специални
песнопения възникнали при дворцовия церемониал и
при богослужението на шинтоистките свещеници.
Епическите песни, конто били създадени, образува-
ли друг важен цикъл на народното творчество. Под
акомпанимента на лютня слепи певци изпълнявали в
речитатив „Сказание за Тайра", забележително поети-
ческо произведение. Основен мотив в песните бил геро-
измът на борците, паднали във войните. От музикални-
те инструменти, конто отразяват спецификата на музи-
калното изкуство на Япония широко разпространение
получила триструнната арфа, превърнала се в популя-
рен народен инструмент.
4. ОСМАНСКА ИМПЕРИЯ
По своята историческа същност Османската импе-
рия била източен, азиатски тип централизирана феодал-
на държава, изградена на военни начала. Организирала
уникален модел през средновековието, тя съчетавала в
едно цяло светската и духовната власт. В империята,
възглавявана от султан, който притежавал неограниче-
на, абсолютна власт, господствал строго централизиран
теократичен режим, освещаван от ислямското духовенс-
тво. Под лозунга за „световна победа на исляма над не-
верниците" султанската държава провеждала завоева-
телна политика в Азия, Африка и Европа. В завладени-
те страни бил налагай специфичен феодален азиатски
начин на живот.
Предпоставки за възникване на Османската импе-
рия. Зараждането на империята било сложен и продъл-
жителен процес, свързан с преодоляването на старите
родови традиции и утвърждаването на качествено нови
обществени отношения. В периода, предшестващ нейна-
та поява, Западна Мала Азия представлявала сложна,
пъстра и противоречива картина. В началото на XI в.
колонизацията на многобройните тюркски племена,
нахлули от Изток в провинциите на Византия още през
IV в., взела най-широки размери. Водеща роля в проце-
са на разселването играел родът на Селджуките, поста-
вил началото на тюркска (огузка) династия, управлява-
ла редица страни на Близкия и Средния изток от XI до
началото на XIV в.
През 1038 — 1044 г. Селджуките, възглавявайки
огузо-тюркските племена, покорили Хорезъм, от 1042
до 1051 г. — Иран, през 1054 г. — Азербайджан, след-
ващата 1055 г. — Ирак. Халифът Кайм от династията
на Абасидите бил разгромен и признал вожда на Селд-
жуките — Тогрул бек (1038 — 1063) за султан и „цар на
Изтока и Запада". За столица на новата държава, наре-
чена държава на „Великите Селджуки" бил избран гр.
Рей, древният Рага, един от най-големите търговско-за-
620
наятчийски, политически и културни центрове на
Иран, чийто развалини днес се намират в югоизточните
предградия на съвременен Техеран.
Укрепили своите позиции в завладените земи, огу-
зите и тюрките продължили завоеванията си в другите
райони на Мала Азия. Паднала Армения. Не могла да
устои на техния опустошителен напор и Византия. Им-
ператор Роман II Диоген (1068 — 1071) не разполагал с
военен потенциал да отблъсне нашествениците, макар
при първите сблъсъци с тях да постигнал известии успе-
хи. На 19. VIII. 1071 г. при езерото Ван, недалеч от ар-
менския гр. Манцикерт, султан Алп Арслан (1063 —
1072) разгромил византийската армия, включваща нор-
манн, узи, печенеги и българи. Император Роман Дио-
ген не смогнал да пробив обсадата и паднал в плен. Ка-
тастрофално поражение претърпяла Византия и в бит-
ката при Мириокефал, разразила се през 1176 година.
Вече в края на XI в. почти цяла Мала Азия била по-
корена от огузко-тюркските племена. Паднали Сирия и
Палестина. Завладени били Грузия, Ширван и Маверан-
нахар. Водеща роля в по-нататъшното завоюване на Ма-
ла Азия играл Сюлейман ибн Кутулмуш (1077 — 1086),
основател на първата селджукска държава в Мала Азия
с център Никея, днешният Изник. Възникнал емиратът
на Данишмендидите със столица Сивас, ръководителите
на който се представили за борци за вяра (гази). Появи-
ли се отделяй тюркски владетели в Смирна, Ерзерум,
Арзинджан, Диарбекир.
Тюркските държавици, конто се зараждали, не ус-
пели да заграбят всички земи в Мала Азия. Наред с тях
се оформило Арменско царство в Киликия, завладяно
отначало от Византия, а след това от селджукските тюр-
ки.
Арменската държава в Киликия просъществувала
от 1080 до 1375 г. Запазили своята самостоятелност и
византийските владения в Трапезунд (Трабзон), превър-
нали се през XII в. в Трапезундска империя. Тя се укре-
пила по югоизточното крайбрежие на Черно море, като
включвала пространствата от Батуми до Синоп. В нача-
лото била възглавявана от внуците на византийския им-
621
ператор Андроник I Комнин (1183 — 1185), император
Алексий I (1204 — 1222) и неговия брат Давид.
Формално владетелите на тюркските държавици,
появили се в Мала Азия, признавали върховната власт
на „Великите Селджуки", установени в Багдад, и се на-
мирали във васална зависимост от тях. Проявявайки
непрекъснат стремеж към независимост, те враждували
помежду си, водели борба за разширяване сферите на
влияние, за завладяване на нови земи. В резултат от
провеждането на Първия кръстоносен поход (1096 —
1099) Никейският емират понесъл сериозни загуби, зна-
чението му на голяма политическа сила намаляло. Изт-
ласкани от кръстоносците, тюрките се оттеглили във
вътрешността на Мала Азия и през 1116 г. избрали за
своя столица гр. Икония (Коня), важно стопанско и кул-
турно средище в Централна Анатолия.
Конийският султанат, формиран в пределите на Ви-
зантийската империя в Мала Азия, бил наречен от араб-
ските автори Рум. Официален език бил персийският.
Завладяването на Константинопол от кръстоносците
през 1204 г. улеснило селджуките от Румския султанат
в борбата им за разширяване на границите. Още през
1157 г. те завладели княжеството на Данишмендидите,
основната политическа сила, която била известна преч-
ка в завоевателната им политика. През 1207 г. Конийс-
кият султанат завладял Анталия, а през 1214 г. — Си-
ноп. Значителни успехи в икономическия и политичес-
кия живот били постигнати при управлението на султан
Ала ад-Дин Кей Кубад (1219 — 1236), провел завоевате-
лен поход в Крим. Настъпил подем в стопанския живот.
Важни центрове на занаятчийска и търговска дейност
станали градовете Коня, Кайсери, Сивас, Аксарай и др.
Нараснала икономическата и политическата мощ на
султаната. Султан Гияседдин Кейхюсрев II (1236 —
1245) си прикачил титула „изтребител на неверните и
безбожниците". Той се обявил за „султан на Рум, Арме-
ния, Диарбекир и Сирия".
Материалната база на Румския султанат била свър-
зана със селското стопанство и градската икономика в
покорените земи. Основно занятие на тюркските племе-
622
на в Анатолия било чергарското скитническо скотовъдс-
тво. Под непосредственото влияние на местного населе-
ние — византийци, арменци и др., тюрките се запозна-
ли със земеделието и различните видове занаяти. Макар
в завладените територии да господствали формите на
управление, установени от завоевателите, в султаната
били запазени и редица елементи на местните държави
— византийски, монголски, ирански, арменски и др.
Така титулът на Селджукските султани, „румски**, бил
свързан с претенциите на владетелите да бъдат призна-
ти за наследници на василевсите на Източната Римска
империя — Византия. Завоевателите възприели и поре-
дица елементи от начина на живот, системата на експ-
лоатация, на данъци, налози и др.
Основна структура в държавата на Селджуките об-
разували т. нар. уджове (удж означава връх, остър
край, стрела, граничар), погранична войска, военно гра-
ничарско поделение, граничен пост. В обстановката на
непрекъснати войни между султаните, уджовете, възг-
лавявани от бейове, провеждали настъпателни опера-
ции, участвали в събирането на данъците, смазвали
съпротивата на покореното население. В резултат от зав-
ладяването на нови земи властта на уджбейовете нарас-
нала и те започнали да раздавят поземлени владения
(тимари) и различии ценности на победителите във вой-
ните. За да притъпят съпротивата на закрепостеното и
поробено население в Мала Азия, селджукските султани
го обявявали за свободно, но го принуждавали да прие-
ме исляма. По такъв начин завоевателите укрепвали по-
зициите си в подчинените територии. Прикривайки аг-
ресивната си политика с лозунга „война за вярата**, сул-
таните й придали идеологическо оправдание, превърна-
ли я в задължение за мюсюлманите, в дело на официал-
ната държавна власт.
При управлението на Селджукския султанат, а също
и в Рум, компактната част от населението образували
чергарски племена, конто се намирали на нееднаква сте-
пей на икономическо, общестевно и политическо разви-
тие. За разлика от Европа, където основното средство за
производство била земята, в Мала Азия сред огузи и
623
тюрки доминирало скотовъдството. Разбира се, след ка-
то започнали да водят уседнал начин на живот, те овла-
дели земеделието и скотовъдството. През XII — XIII в.
аграрните отношения се развивали ускорено и придоби-
ли нов облик, характерен за държавите, в конто господ-
ствала ислямската идеологическа система. Макар да се
срещало и частно земевладение, преобладавала държав-
ната собственост върху земята. Възникнала специфична
форма на масово раздаване на държавна земя, наречена
на арабски икта, тя съответствала на бенефиция в За-
падна Европа. Иктата била наследствено дарение, полу-
чавано срещу изпълнеинето на определени задължения.
Въведена била поради пораженията, нанесени от завое-
вателната политика на султаните, поради разрушения-
та, загубите, смъртността, епидемиите. Наред с предста-
вителите на земевладелската аристокрация, икта придо-
бивали и едрите скотовъдци, конто притежавали огром-
ни стада добитък. Феодалната аристокрация поучавала в
безусловна собственост и специални имения — мюлкове.
Както в Селджукския, тъй и в Румския султанат се
формирали нови обществени отношения, конто посте-
пенно придобивали феодален характер, но със силни
патриархални традиции. Отработната и паричната рента
била широко практикувана форма на експлоатация, но
се срещала и натуралната рента. Старата система на об-
лагане с данъци и налози, установена в земите на Ви-
зантия и Анатолия, била в основни линии запазена, но
формиращата се нова феодална аристокрация я подчи-
нила на нормите на Корана и шериата. Получили разп-
ространение данъците харадж (поземлен данък) и джи-
зие (поголовен данък).
През първата половина на XIII в. в Мала Азия нас-
тъпил значителен подем в развитието на градовете. Ко-
ня, Кайсери, Сивас и др. достигнали до 100 000 — 120
ООО жители. В Ерзерум, Аксарай живеели десетки хи-
ляди занаятчии и търговци. В градовете била установе-
на държавната власт, функционирали централизирани
органи на управление. Там била съсредоточена промиш-
леността, различните видове занаяти. В цеховете, конто
възникнали, работели множество византийци, арменци,
624
перси и др. Те предавали своето професионално майстор-
ство на тюрките, който го овладявали и развивали. По
такъв начин трудовите навици и производствения опит,
натрупаната социална практика били запазени и внед-
рени в новите социални образувания. Това имало голя-
мо значение за по-нататъшното икономическо развитие
на османската икономическа система, за нейния подем.
В промишлеността, търговията и селското стопанст-
во, както и в семействата на аристократите бил използ-
ван трудът на роби, набирани по време на завоевателни-
те походи. Тяхното положение било крайне тежко, те
работели по нивите, участвали в отглеждането на стада-
та и изпълнявали различии трудови задължения. Върху
ушите им били поставени пръетени, по конто ги разпоз-
навали, косите им стрижели и ходели полуголи, за да се
отличават.
През двадесетте — тридесетте години на XIII в. в ре-
зултат от монголското нашествие в Средна Азия и Ана-
толия нахлули многобройни маси тюркско население,
което търсело избавление от новите завоеватели. Пре-
селниците, конто се намирали в стадия на скитничест-
вото, не могли да се примирят с отношенията, установе-
ни в султаната, с принципите на господство и подчине-
ние, на раннофеодална експлоатация. Тяхното недоволс-
тво се сливало с недоволството на селското население и
градския плебс срещу изострящата се феодална тира-
ния. Противоречията се изостряли поради народностна-
та, социалната и религиозната дискриминация, провеж-
дана от аристокрацията. Социална нестабилност, поли-
тическа несигурност създавали и непрекъснатите заго-
вори в двореца на султаните, превратите, свързани с
процеса на феодализацията.
Въстание на Баба Исхак. Назряващите противоре-
чия, породени от засилващия се феодален гнет, намери-
ли израз в трите основни форми на протест срещу гос-
подстващата класа, характерни за средновековието:
мистиката, ересите и въетанията. Недоволството на ма-
сите се проявило в разпространяването на различии
мистични и аскетически учения. Второто направление
било свързано с шиизма, признаващ Корана за божест-
40. История на средновековния свят 625
вена книга, но приемащ, че в него е имало допуснати ре-
дица пропуски. Поради своята опозиционна целенасоче-
ност, шиизмът бил превърнат в знаме на селските дви-
жения, насочени срещу господстващата класа в страни-
те на исляма. Възникнали множество религиозни братс-
тва, недоволни от официалното мохамеданско духовенс-
тво: „Румски братя“ и др.
Протестът на недоволните намерил най-силен израз
във въстанието начело с Баба Исхак, пламнало през
1239 г. и обхванало големи пространства от султаната
на Селджуките. Според съобщението на хрониста Ибн
Биби възглавителят на бунта бил родом от Кафер-суда,
предградие на крепостта Самосата, издигната върху дес-
ния бряг на р. Ефрат. Ученик и последовател (мюрид)
на известния шейх Баба Иляс Хорасани, проповядващ
учението на шиизма, Баба Исхак водел скромен начин
на живот, обявил се „пратеник на Аллаха" и насочил
проповедите си срещу разврата и пиянството на султан
Гияседдин Кейхюсрев II (1236 — 1245), изобличавал со-
циалните неправди в установения строй, защитавал
онеправданите.
Въстанието, което организирал проповедникът, обх-
ванало недоволното население в Централна и Югоизточ-
на Анатолия и се разпространило в областите — по ду-
мите на Ибн Биби — „като черен дим“. Войската, изпра-
тена от султана срещу бунтовниците, била разбита. Раз-
громени били и повторно пристигналите подразделения.
Баба Исхак влязъл победоносно в Амасия, носен на но-
силка от своите мюриди. Армията, която изплашеният
султан Гияседдин Кейхюсрев II за трети път изпратил
срещу бунтовниците, успяла най-сетне да разбие отря-
дите на въстаниците. Заловен заедно с мюридите си, Ба-
ба Исхак бил осъден на смърт и обесен.
Метежниците продължавали да се сражават в про-
винция Киршевир. Макар и останали без ръководител,
те не склонили глава. Понесли големи загуби, лошо въ-
оръжени и недостатъчно добре организирани, те били
разбити. Започнало безмилостно изтребване на разбун-
туваното население. „Не пощадиха нито старите, нито
младите... — свидетелства Ибн Биби. — Освен 2-3-го-
626
дишни деца, никого не оставиха жив“.
Върху по-нататъшното развитие на Селджукския
султанат неблагоприятно отражение дало нашествието
на монголите, който през 20-те години на XIII в. нахлу-
ли в Средна Азия. През 1242 г. те навлезли в земите на
Селджуките и следващата година при Кьоседаг разгро-
мили армията на султан Гияседдин Кейхюсрев II. Това
поражение се отразило катастрофално върху живота на
Румските селджуки. Държавата на Хулагудите била
включена в Източна Анатолия. Румските селджуки из-
паднали във васална зависимост от монголските владе-
тели. Монархията на селджукските тюрки започнала да
се разпада: в началото на XIII в. на 10, а през втората
половина на XIII в. и първата половина на XIV в. — на
около 20 княжества — емирати. Една част от тях имали
краткотрайно, друга част — по-продължително същест-
вуване.
Османски бейлик. През 60-те години на XIII в. въз-
никнал Караманският бейлик в планинските райони на
Тавър. Голяма роля играели Гермиянският и Айдънски-
ят бейлици. Караманският бейлик, изграден в Западна
Киликия, организирал походи в Коня. Бейликът възп-
риел дервишката идеология на Баба Иляс, организирала
движение против феодалния гнет. През 1277 г. в борба-
та против Селджуките и Хулагудите се включил някой
си Джимри, който се обявил за син на султана на Селд-
жуките. Джимри заел престола в Коня, опрян на кара-
манската армия. За везир на своята власт той назначил
караманския бей Мехмед. През 1277 г. въоръжените си-
ли на Селджуките и Хулагудите смазали въстанието и
, поставили край на започнатото социално преустройство.
Политическата активност на Караманския бейлик
продължила и след разгрома на въстанието. След като
покорили Коня и я превърнали в столица, владетелите
на бейлика се обявили за наследници на Селджуките.
Макар да се намирали между монголската държава и
Сирийско-египетския султанат, две могъщи политичес-
ки сили, те успели да се укрепят и да разширят грани-
ците на страната.
Държавата на Караманите влязла в единоборство с
627
бейлика на Гермияните, включил в края на XIII в. реди-
ца държавици северно и югозападно от Анатолия и дос-
тигнал до Ангора. Постепенно новите бейлици, оформи-
ли се по крайбрежието на Егейско море, започнали да
заграбват земите на Гермияните и да подкопават тяхно-
то политическо господство. Анатолия се превърнала в
център за различии пришълци, конто под прикритието
на лозунга „борба за вярата" се занимавали с пиратство.
В началото на XIV в. между бей лидите в североза-
падна Мала Азия се откроявал малък удж, възглавяван
от вожда на огузите Ертогрул бей, васал на селджукс-
кия султан Алаеддин Кейкубад I (1219 — 1236). Пред-
вождащ малка чергарска трупа на племето кайъ, състо-
яща се от 400 — 500 шатри, Ертогрул пазел североза-
падните граници на Селджукската държава. Неговият
син Осман (1258 — 1324) превърнал бейлика в държава,
получила поради това названието османска, а поданици-
те й — османци. Продължавайки завоевателната поли-
тика на баща си, Осман заграбил редица територии на
Византия и разширил границите на своята държава.
Той покорил земите на империята в Мала Азия.
Изпълнявайки функциите на уджбей на конийския
султан, Осман се възползвал от благоприятната обста-
новка през 1299 г., когато избухнало въстание срещу
селджукския султан Алаеддин Кейкубад I и отхвърлил
политическата си зависимост. Макар формално все още
да признавал върховната власт на Хулагудите, Осман
започнал да провежда самостоятелна политика.
След смъртта на Осман властта преминала в ръцете
на неговия син Орхан (1324 — 1360), който фактически
управлявал страната през последните години от живота
на болния си баща. През 1326 г. той завладял гр. Бурса
(Бруса) и го превърнал в столица. Покорил също така
Никея, Никомедия (Измит) и други градове и селища на
Византия. В завоевателния си устрем Орхан достигнал
проливите на Черно море.
За военните успехи на османския бейлик спомогна-
ли редица причини, включително и географското му
разположение. Сравнително дребният удж на османците
в района на Ескишехир бил далече от центъра на монго-
628
лите, поради което зависимостта му от тях била номи-
нална. Отслабващата Византийска империя, разтърсва-
на от вътрешни противоречия, била благоприятен обект
за разширяване владенията на османските бейове. Въз-
можностите им да осигуряват непрекъснато нов приток
на доброволци в опълченията, жадни за плячка, гаран-
тирали до голяма степей успехите на завоевателните
операции. Мощен фактор на агресивните набези били
ислямските духовници, имами, ходжи, молли, конто
оправдавали с текстове от Корана разпалването на „све-
щена война" против „неверниците".
Важно значение за вътрешното укрепване на осман-
ската държава имали преустройствата, конто извършил
Орхан в политическата система и военното дело. В заво-
юваните земи било въведено ново административно уст-
ройство. Изградена била институцията на везирата. Ве-
зирите били висши сановници, възглавяващи области-
те, а по-късно станали членове на султанския съвет. За-
почнало сеченето на монети. Формирана била редовна
пехота. Военният потенциал на султаната се увеличил.
Образуване на единна османска държава. Възник-
ването на османската държава било сложно, трудно,
продължително и противоречиво дело. Това било свър-
зано с обстоятелството, че османското общество се нами-
рало на сравнително ниска степей на развитие, забавяно
от силните патриархални традиции, от кръвно-родстве-
ни връзки, от нашествия на араби, монголи и др.
Първостепенен фактор в изграждането на единна ос-
манска държава било преодоляването на фомите на ор-
ганизация, свързани с родовия строй и формирането на
мощна централна власт. Процесът намерил най-ярко
проявление при управлението на Мурад I (1361 —
1389), получил за първи път титлата султан, и при Бая-
зид I (1389 — 1403). Централизацията се развила по-на-
татък при управлението на султаните Мурад II (1403 —
1451), Мехмед II (1451 — 1481), Баязид II (1481 —
1512).
Външната политика на османците имала активен за-
воевателен характер. Султан Мурад I се борил за престо-
ла с брат си Халил и насочил вниманието си към поко-
629
ряването на Балканския полуостров. След като завладял
Тракия, той покорил Адрианопол и пренесъл в този град
своята столица. През втората половина на XIV в. поли-
тическият център на османците бил пренесен от Азия в
Европа, на Балканския полуостров. Служейки си не са-
мо с военна сила, но и с възможностите на дипломация-
та, династически бракове и пр., султан Мурад I напра-
вил опит да покори Централна Анатолия. Повод за вой-
ната му с бейлика на Караманите били контактите, уста-
новени от него с римския папа, Венеция и Сърбия.
Султан Баязид I (1389 — 1402), наречен „Светкави-
цата“ („Илдъръм"), продължил настъплението си на
Балканския полуостров и разширил владенията на ос-
манците в Анатолия. Той успял да присъедини към дър-
жавата бейлиците Гермиян, Хамид, Айдън, Сурухан,
Ментеше, Караман, както и Сивас. Завоевателните пла-
ново на султан Баязид I обаче срещнали сериозни прег-
ради. През 1400 г. средноазиатският емир Тимур (Та-
мерлан) нахлул в Мала Азия. На 22 юли 1402 г. в бит-
ката при Ангора (Анкара) армията на Баязид I била раз-
громена, сам той бил заловен заедно с двамата си синове
и починал в плен.
Достигнал Коня и Бурса, Тимур подложил на опус-
тошение и разграбване стотици градове и села в османс-
ката държава. Според свидетелството на византийския
историк Дука опожаряването било толкова голямо, че в
страната „вече не се чува нито кучешки лай, нито пеене-
то на петел, нито детски плач". Тимур разделил османс-
ката държава между четиримата синове на Баязид —
големият син Сюлейман наследил владенията в Европа
и се считал за наследник на престола, султан. Монголс-
кият властелин възстановил някои бейлици и създал ус-
ловия за разпалване на противоречия между синовете
на Баязид. През 1404 г. Тимур напускал пределите на
османската държава и се завърнал в Самарканд, където
починал в началото на 1405 г. През 1410 г. султан Сю-
лейман паднал убит. Престолът бил зает от Муса, който
управлявал едва три години и паднал убит в борбата
срещу брат си Мехмед I (1413 — 1421), заграбил власт-
та в Адрианопол.
630
Борбите за престола в европейските владения на
султаната отразявали не само династическите конфлик-
та, но и назряващите социални противоречия в общест-
вото. В дворцовите заговори вземали участие различии
социални групировки, свързани с определени тенденции
на развитие. Ако Сюлейман получил подкрепата на уд-
жбейовете, Муса бил свързан с газите, „борците за вяра-
та“. Феодалните господари застанали зад Мехмед I и го
поддържали безрезервно. Обстоятелството, че център на
борбите станал гр. Адрианопол показва, че тук се фор-
мирали основните сили на султаната, главната опора на
аристокрацията.
Султан Мурад II (1412 — 1444 и 1446 — 1451), нас-
ледникът на Мехмед I, трябвало да преодолява усилия-
та на братята си да заемат престола, както и въстанието
на Дюзме Мустафа, разтърсило основите на обществото.
Султан Мурад II успял да се укрепи и да покори бейли-
ците в Анатолия, Айдън, Сурухан, Ментеше, Хамид, от-
цепени в началото на XV в. в хода на борбите за престо-
ла. При неговото управление османската държава укре-
пила позициите си и продължила завоевателните си ак-
ции. Султан Мурад II възстановил и заздравил еничарс-
кия корпус, чието начало османската летописна тради-
ция отнася към управлението на Мурад I (1359 — 1389).
Султан Мехмед II (1451 — 1481) организирал огром-
на армия от 100 хиляди души, с която завладял Конс-
тантинопол на 19 май 1453 година и го преименувал в
Стамбул. След като стъпил здраво на Балканския полу-
остров, той продължил агресията в Мала Азия. От Чер-
но море били изтласкани търговците на Венеция и Ге-
нуа. Паднал и гр. Трапезунд. Мала Азия била оконча-
телно завоювана.
Значението на османската държава нараснало. Сул-
тан Мехмед II изградил окончателно структурата на
султаната. Като се започне от този владетел насетне сул-
таните започнали да се обявяват за наследници на ви-
зантийските императори — в титулатурата си включва-
ли „римски император" (кайсер-и-Рум). Османската
държава била обявена за Османска империя.
Развитие на феодалните отношения. В качеството
631
си на особена социално-икономическа институция фео-
дализмът възникнал при Селджукската епоха (XI —
XIII в.)- В османското общество феодалните отношения
били съчетани със силни патриархални традиции, пора-
ди което новият обществен строй бил на общо взето нис-
ка степей на развитие. Земята, основното средство за
производство, била присвоена от завоевателите и пре-
върната в собственост на държавата. С нея се разпореж-
дал султанатът, съсредоточил в ръцете си законодател-
ната и съдебната власт.
По форма на присвояване на материални блага били
оформени четири вида феодална поземлена собственост.
Първият вид, мирийската земя, била собственост на
държавата, вторият вид, наречен хас, принадлежал на
фамилията на султана, третият, вакъф — на мюсюлман-
ските религиозни институции и четвъртият, мюлк — на
отделните самостоятелни собственици. Основната част
от държавния поземлен фонд била раздадена като услов-
но наследствено дарение на спахиите, военните чинове
на конното опълчение. В земевладението била изградена
специфична военно-ленна система.
По размери леновете били два вида: малки, нарече-
ни тимари, и големи — зиамети. Основните категории
феодално земевладение получили по-нататъшно разви-
тие през втората половина на XV в. За утвърждаването
на военната мощ на османската държава важно значе-
ние придобила практиката ленниците да живеят по за-
дължение в получените имения. Когато султанът изда-
вал указ за обявяване на война, ленниците трябвало да
съберат зависимите от тях въоръжени конници и да се
включат в опълчението на съответния санджакбей, уп-
равляващ окръг. Създадената система осигурявала успе-
хите във военното дело, победата над неверниците.
В процеса на изграждането на поземлените отноше-
ния укрепвала и се утвърждавала политическата систе-
ма, формирали се основните класови структури, регла-
ментирани от установеното мюсюлманско право. Според
законите (канун-наме) на султан Мехмед II Завоевателя,
поданиците на османското общество се делели на две го-
леми групи: аскери (военни) и рая. Аскерите обхващали
632
значителна социална общност на завоевателите, която
включвала не само феодали, но и селяни, мюсюлмани,
различии акинджии, делии и др. Те се издържали от во-
енна плячка и нямали устойчиви позиции в държавата.
ПТо се отнася до раята, тя включвала цялото останало
население: заварените местни жители, пришълците ко-
лонисти и пр. Аскерите били привилегировани, предс-
тавлявали господстващата експлоататорска класа, а ра-
ята — обезправеното население, обложено с многоброй-
ни феодални задължения, данъци, налози, тегоби и др.
Основните класи придобили своите характерни особе-
ности през втората половина на XV в.
В състава на господстващата феодална аристокра-
ция влизали три съсловия — военните, духовенството и
административните служители от най-различен ранг.
Върховен представител на господстващата аристокра-
ция бил султанът, наложил се като абсолютен господар
(хан, хакан, падишах, хюнкяр). В ръцете му била съсре-
доточена цялата власт: светска и духовна. Като светски
владетел той стоял начело на „феодалите на меча", а ка-
то духовен бил „емир ул-мюминин“ („емир на правовер-
ните“), върховен ръководител на мюсюлманското духо-
венство.
Господстващата феодална класа била разнородна по
своята социална структура. Най-облагодетелствани били
„феодалите на меча“, конто обхващали две групи. Една-
та, сравнително малобройна, се състояла от едри феода-
ли, разполагащи с големи богатства — хасове, зиамети
и др. Другата, включваща многобройната нисша прос-
лойка на господстващата класа, присвоявала незначи-
телна част от рентата. Тя била заинтересована от разп-
ределението на благата, но не развивала производител-
ните сили.
През XV в. административният апарат на султанс-
ката държава бил вече сравнително добре оформен. В
управленската система след султана се нареждал вели-
кият везир, който по време на война издавал фермани
от името на султана, дарявал военните с ленове, назна-
чавал служителите в държавата, която започнала да се
оформя като империя. Великият везир бил пазител на
633
големия държавен печат. Изграден бил диван, висш съ-
вет, в заседанията на който участвали везирите. Важен
сановник в управлението бил дефтердарът, който ръко-
водел финансовите дела.
Мюсюлманските кадии решавали съдебни въпроси.
След като османската държава била разделена на две
бейлербейства (наместничества) — Анатолийско в Мала
Азия и Румелийско в Европа, в тях били назначени два-
ма кадиаскери, конто ръководели военните и духовните
дела и уреждали правните въпроси във вакъфите. Наче-
ло на окръзите стояли санджакбейове като организато-
ри на феодалното опълчение. В състава на армията се
оформили три групи: феодално опълчение (конно), кон-
ница (акинджии) и редовна пехота (еничари), попълва-
ни всеки пет години чрез принудително набиране на
юноши от покореното християнско население. В коли-
чествено отношение султанската армия надминавала
личния състав на армиите на отделните европейски дър-
жави. Тя притежавала добра организация и боеготов-
ност, имамите и ходжите поддържали духа на бойците,
като разпалвали техния религиозен фанатизъм и готов-
ността за саможертва. През първата половина на XV в.
султанът въвел в армията огнестрелно оръжие.
В османската феодална държава голяма роля играе-
ло мохамеданското духовенство и по-специално висшето
— улеми, мюфтии, кадии, както и преподавателите в
духовните училища, основани при мечетите — мюдери-
сите. В йерархическата система на духовенството, ут-
върдена от султан Мехмед II, ръководна роля играели
главният мюфтия (шейх ул-ислам), кадиаскерите и пр.
Нараснало значението и на шейховете, ръководителите
на дервишките ордени — хелвети, мевлеви, бекташи и
др. Служителите на исляма не само бранели завоевания-
та на османската държава, но взимали най-активно
участие в борбата за разширяване на нейните владения
в завоевателните войни.
Компактната част от угнетената експлоатирана кла-
са се състояла от обикновени земеделци и скотовъдци,
конто образували раята, феодално зависимото населе-
ние. Раята била лишена от права, тя се намирала в раз-
634
лична стелен на феодална зависимост, като се започне
от прикрепването към леновете на господарите и се
свърши с гражданското неравноправие. Обложена била
с многобройни данъци — десятък, испендже, джизие
(харадж) и др. Задължена била да изпълнява различии
повинности и тегоби, както и да дава ангария. Данъци-
те на мюсюлманите били по-леки и поносими.
Обезправено и подложено на различии форми на ек-
сплоатация било и населението в градовете. Провеждана
била политическа, народноснта и религиозна дискрими-
нация. Поради това недоволството на селяните и граде-
ките бедняци нараствало и се проявявало в различии
форми.
Антифеодална народна съпротива. Недоволството
на населението в азиатските предели на империята, по-
родено от експлоатацията, било подсилено от завоева-
телните войни, както и от вътрешните междуособици,
разразили се между синовете на султан Баязид.
В Хорасан протестът срещу господстващите феодал-
ни отношения се разразил в разпространението на ерес-
та на хуруфите, свързани с шиизма, специфично опози-
ционно направление в исляма. Хуруфите, конто в нача-
лото на XV в. намерили множество последователи в гра-
довете на империята, разпространявали идеята за общ-
ност на имуществата и социално равенство.
В Мала Азия избухнали въетания: в началото на
1416 г. в Западна Анатолия, а през пролетта на същата
година — в Измир и Маниса. В района на Измир движе-
нието било възглавено от Бьорклюдже Мустафа, а в Ма-
ниса — от Торлак Кемал: и двамата последователи на
шейх Бедредин, който вдигнал въстание в българските
земи.
В своята програма въстаниците включвали ликви-
диране на неравенството във феодалния стой, установя-
ване на общност на имуществата и пр. Под знамената на
движението се наредили около 10 000 бойци. Синът на
българския цар Иван Шишман — княз Александър, ва-
сал на султана, приел исляма и бил изпратен да разгро-
ми бунтовниците, но паднал убит. Въстанието било сма-
зано.
635
5. МОНГОЛСКА ИМПЕРИЯ
Подир залеза на Арабския халифат (661 — 1055),
първата голяма завоевателна държава през ранносред-
новековната епоха на Земята, през XII — XIII в. изпък-
нала друга велика сила, която променила посоките на
живота в Азия и Европа — Монголският хаганат. Въз-
никнала под формата на хаганат, монголската държава
се превърнала в огромна, всепобеждаваща империя. Ед-
на грандиозна държавна система, която трудно се вмес-
тва в традиционните мащаби на средновековния свят.
По военен потенциал, по завоювани пространства, по по-
литическа мощ тя нямала равна на себе си, поради кое-
то не може да бъде сравнявана с нито една държава, ко-
ято водела борба за отстояване на социалната си само-
битност.
Зараждането и оформянето на империята на монго-
лите протекло общо взето много бързо — за около поло-
вин столетие, но страните, конто подчинила, обхващали
огромни пространства, разпръснати в почти целия свят.
В най-общ план тя започвала от бреговете на Великия
океан и достигала устието на р. Дунав, от пустините и
оазисите на Арабия до тундрите на Сибир. Влизайки в
единоборство с нея, Китайската империя претърпяла
поражение, покорителят хан Хубилай се провъзгласил
за император на Китай и поставил началото на монголо-
китайската династия Юан. Преди това внукът на Чин-
гис хан, Хулагу, завоювал Иран, Месопотамия и Сирия.
Не могла да удържи завоевателния напор на Тимур и
Индия, която била покорена и разорена. В Далечния из-
ток единствена Япония се спасила по чудо, понеже на
два пъти монголският флот бил потапян от развихрили
се тайфуни, поради което нашествениците не успели да
завземат островната държава. Не била пълноценен про-
тивник на монголите Византийската империя. Без да
срещнат сериозна съпротива, монголските орди преми-
нали Русия, прекосили Полша, Унгария, Чехия и дос-
тигнали Албания. Така Монголия се превърнала в най-
636
силната държава в тогавашния свят. Империя на завое-
ватели, конто преминавали през всякакви прегради, из-
пречващи се пред нейните побеждаващи пълчища.
Необикновените и страховити по своята разруши-
телност походи на монголите създавали апокалиптични
представи у съвременниците за себе си като за необузда-
ни безмилостни злодеи, загубили човешкия си образ
варвари, конто носят гибел, опустошения и смърт, не-
виждани разорения. Ала и оценките на мнозина съвре-
менни историци не винаги се отличават с научна обосно-
ваност и критичност, поради което преповтарят безкри-
тично едностранчивите описания на средновековните
хронисти, без да се разбере достатъчно действителната
същност на тази нетрадиционна държава. Една част от
историците, конто предпочитат литературните образи
пред критичния анализ, обявяват монголците за една
загадка, неразрешима дори до днес. Друга част, онази,
която се поддава на схемите и догмите, продължават да
пишет за решаващата роля на неосъзнатата гибелна раз-
рушителност на масите, без да разкрият значението на
великите предводители от категорията на Чингис хан,
Вату, Хулагу, Хубилай и Тимур. Трета категория авто-
ри разглежда монголите като врагове на цивилизация-
та, създадена от по-напредналите народи. Те подценяват
обстоятелството, че това били завоеватели на Земята,
конто искали да подчинят останалите народи на своя
начин на живот, на своята култура, ценностна система.
В съвременната китайска историография се оформят
две концепции за монголите и монголското владичество
в Китай. Едното, традиционното, разглежда монголския
режим като завоевателски. Такава теза застъпват Фан
Вен-лан, У Хан, Мен Си-мин, Ван Чун-у, Юй Юан-ан,
Шан Юе и др. Другото, формирано през шестдесетте го-
дини, оценява монголското управление в Китай като
епоха на Велико обединение на Китай, осъществено в
резултат от завоюването на страната от монголите. Ос-
вен това поддържа се, че при династията Юан контакти-
те между Китай и западните държави се засилили и ук-
репнали. Наред с всичко това в Китай се развили зана-
ятчийството, търговията, процъфтяла икономиката. В
637
Монголия под влияние на китайската цивилизация по-
лучили невиждан подем стопанството и културата, тър-
говията. В една или друга форма това разбиране се отс-
тоява от Хан Жу-лин, Ван Шу-ши, Шао Сюн-чжен,
Чжоу Лян-сяо, Ван Чжун и др.
Извори. Документалните свидетелства за монголите
са доста многобройни, предвид зловещата слава, която
си завоювали. По езика, на който са написани, те могат
да бъдат разделени на няколко основни групи. Основна-
та част от документите са на монголски, след това идват
китайските, арабските, латинските, византийските и
ДР-
От монголските материали голяма фактологична
стойност притежава известната „Тайна история", под-
готвена, както показват проучванията на специалисти-
те, през 1240 г. по време на Великия хурал (събор). Тя
обрисува ежедневието на Чингисидите, разкрива съби-
тията, конто протекли през живота на Чингис хан (1206
— 1227) и след неговата смърт. Приема се, че била на-
писана по разпореждане на Великия хан Угедей (1229
— 1241). Била подготвена под диктовката на участници-
те в непосредствените събития, конто разказвали за тях
на анонимни преписвачи, знатни по произход, конто се
прекланяли пред подвизите на Чингис хан. Притежава-
щи високи професионални качества като повествовате-
ли, авторите съчетавали умело прозата и поезията и ус-
пели да създадат едно рядко произведение, което спада
към най-добрите класически творби на документалната
историопис на средновековния Изток.
По съдържание „Тайната история" се състои от три
части. Първата обхваща генеалогията на Чингис хан,
втората — непосредствената животопис на Чингис хан,
а третата — управлението на Великия хан Угедей. По
богатство на привлечения фактически материал, както
и по литературната си форма, това е паметник на нови-
те обществени отношения, конто възникнали и се нало-
жили в живота на монголите при Чингис хан и негови-
те следовници. Светогледна основа на творбата предс-
тавлява шаманизмът. Дейността на Чингис хан се оце-
нява като изпълнение на божествената повеля.
638
Друго класическо произведение, което пресъздава
живота и дейността на Чингис хан е „Златно сказание"
на Лубсан Дандзан, подготвено също така през 1240 г.
Целта на произведението била да опише управлението
на Чингис хан, да прослави делата му Освен това в не-
го се проследява възникването на монголската държава,
нейното утвърждаване на историческата сцена. Изклю-
чително внимание се отдели на превръщането на ханст-
вото в империя. Привлечет! са богати данни за епохал-
ните завоевания на монголската империя, потресли це-
лил тогавашен свят.
Неизвестен автор написал през двадесеФте години на
XVII в. ново произведение „Златното копче", което
представлява допълнение и обогатяване на „Златното
сказание". В „Златно копче" се проследяват събитията
от XIV до началото на XVII в. Това съчинение продъл-
жава традициите на монголската историопис, като отра-
зява обществените явления от гледна точка на управля-
ващите династии. В такъв дух е проникнато и следва-
щото голямо историческо повествование „Драгоценното
копче" от Саган Сецен от Ордоса. В него, наред с реални-
те факти и събития, са предадени поредица легенди, в
конто се преплитат невероятното и правдоподобното.
Документацията за монголската държава се разши-
рява и от „Жълта история", анонимна хроника. Това съ-
чинение представлява преглед върху по-нататъшното
развитие и укрепване на монголската империя. Самата
„Жълта история" не само увеличава данните за средно-
вековното минало на тази голяма държава, но го възк-
ресява във възможно най-големи подробности.
За реконструиране живота в Монголия основопола-
гащо значение имат китайските източници. „Пълно
описание на монголо-татарите" представлява записки на
съвременник, очевидец, по-специално на пратеника на
империята Южен Сун, Чжо Хуан при главнокомандва-
щия монголски военачалник Мухали в Янцзин през
1221 г. Това произведение, най-ранното от този род в
Китай, дава знания за миналото и съвременното на ав-
тора състояние на монголците, завоювали вече огромни
пространства в Източния свят.
639
Двама от членовете на делегацията на Южен Сун
при хан Угедей — Пен Да-я и Сюй Тин, дали „Кратки
сведения за черните татари". Пен Да-я провел мисията
си през 1233 г. и предал своите наблюдения за тях. Що
се касае до Сюй Тин, той пристигнал в Монголия 1235
— 1236 г. Както първото посещение, тъй и второто съ-
държат много интересни сведения за социалния живот
на монголите, за техния поминък, занаяти и търговия,
за положението на монголската аристокрация.
През 1334 г. китайският учен Су Тян-цзюе подгот-
вил сборник с надписи за гроба на Елюй Чу-цай, съвет -
ник на Чингис хан, под наслов „Образци съчинения на
управляващата династия". Това е любопитна документа-
ция за положението на управляващата аристокрация в
Монголия.
Първият представител на династията Мин, Чжу
Юан-чжен, се разпоредил да бъде подготвена „История
на династията Юан". Тази история била написана от
трупа хронисти под ръководството на Сун Лян. В „Исто-
рия на династията Юан" са включени много факти за
монголското общество и по-специално за държавното ус-
тройство, за управляващата аристокрация. Фактически
съчинението представлява най-подробно пресъздаване
на китайската история при монголското владичество.
От иранските автори първо място заема Фазлалах
ибн Абу л-Хайр Хамадани, познат с краткото име Раши-
дадин (1247 — 1318). Голям държавен деец, обществе-
ник, историк, медик, Рашидадин натрупал обширни
знания за монголците в качеството си на везир на мон-
голските ханове Хазан и Улджайт. Понеже засегнал ин-
тервенте на аристокрацията, обвинили го, че отровил
хан Улджайт и го екзекутирали. Неговото основно съчи-
нение „Сборник анали" на персийски език в две части
било подготвено в окончателен вид през 1310 — 1311 г.
Първата част под наслов „История на Хазан хан" обхва-
ща събитията през XIII и началото на XIV в., като в нея
е отделено подобаващо място на монголската държавна
институция. Несъмнена фактологическа ценност прите-
жават разделите, в конто са включени укази и разпо-
реждания на Хазан хан. Много прегледно е пресъздаде-
640
на дейността на Чингис хан като държавник и главно-
командващ монголската армия. Управлението на Хула-
гудите в Иран до 1304 г. също така намира разработка и
съдържа първостепенна информация по различии въп-
роси на държавното устройство, стопанския живот, об-
ществените отношения.
Втората част на „История на Хазан хан“ рисува раз-
воя на мюсюлманската държава до завоеванията на мон-
голите, но засяга и миналото на Юдея, Индия и Китай.
Освен това възкресява историята на народите в Европа
— Западна, Централка и Източна. При подготовката на
тази част от своята история Рашидадин привлякъл сът-
рудничеството на учени специалисти от различии народ-
ности и религии: монголи, перси, индуси, китайци, как-
то и католически монах. Това той направил, защото бил
убеден, че в предмета на „общата история** трябва да бъ-
дат обхванати всички известии народи. За разлика от
традиционните ислямски историци, конто описвали са-
мо историята на народите, изповядващи исляма, Раши-
дадин включил всички народи без разлика на религиоз-
на принадлежност. Това било модерно за това време раз-
биране за историческата наука. В съчинението са вклю-
чени писма, преписки и др. документи. Това обогатява
документалната основа на творбата.
Основен извор за управлението на Тимур е съчине-
нието на Шараф ад-Дин Йезди (починал 1454) „Книга
на победите" („Зафарнаме") на персийски език. Подгот-
вена през 1419 — 1425 г. в двореца Шахруха в Шираз,
тази творба съдържа богата информация за времето на
Тимур и особено за неговите гръмовни походи. Много
подробности са дадени за владетелите и хановете в Сред-
на Азия. Значението на „Книга на победите" не намаля-
ва от панегиричния начин на прослава на Тимур, защо-
то трудът представлява основен извор за миналото на
Средна Азия, Иран и Афганистан. Произведението на
Шараф ад-Дин Йезди е отпечатвано в различии изда-
ния: в Калкута 1887 — 1888, Техеран 1957, Ташкент
1972 г.
Западна Европа не само изживяла тревоги от нашес-
твията на монголите, но тръпнела от опасността да бъде
41. История на средновековния свят 641
превърната в обект на нападения. За това свидетелстват
данните, конто изнасят някои автори, съвременници на
разорителната инвазия. Това са на първо място хрони-
ката на Алберик от абатството „Три фонтана" и „Голяма
хроника" на Матей Парижки. Друга познавателна стой-
ност притежават отчетите на францисканците Плано
Карпини и Гийом Рубрук за посещенията им в Монго-
лия. Единият, Плано Карпини, извършил своето посе-
щение през 1245 — 1247, другият, Г. Рубрук — през
1246 — 1248 г. Произведението на П. Карпини излиза
под наслов „История на монголите", а на Г. Рубрук —
„Пътуване в източните страни". Богат документален ма-
териал се съдържа в книгата на Марко Поло за пъте-
шествията му в страните на Изтока. В своите описания
за пътешествието си по „Велика Унгария" през 1237 г.
унгарският доминиканец Юлиан предава интересни све-
дения за монголите. Една делегация от исмаилити, коя-
то посетила 1238 г. Франция и Англия, се обърнала към
кралете на двете страни от името на шиитската секта с
молба да подкрепят тяхната религиозна общност в бор-
бата против монголците. Сведенията, конто споделили
те за разрушенията и погромите на монголските орди,
разтърсили обществеността и ръководните кръгове.
Монголознанието — постижения и проблеми. Като
направление в изтокознанието, комплексната наука за
Монголия и монголците се формира през XVIII — XIX
в. Първи френските мисионери Ж. Дюгалд, А. Гобил,
Ж. дьо Гин, Ж. Майо пре вели и обнародвали китайски
хроники за монголите и запознали с тях западноевро-
пейската общественост. През XVIII в. се появили трудо-
вете на руските учени Г. Ф. Ми лер и И. Е. Фишер по ис-
тория на Сибир, в конто засегнали историята на Монго-
лия и нейните взаимоотношения с другите страни.
Следващото XIX столетие проблеми на монголозна-
нието започнали да се разработват от руските изследова-
тели И. Я. Шмидт, Н. Я. Бичурин, С. В. Липавцев, В.
П. Васильев, В. М. Успенский и пр. През XIX и XX в.
шведският учен К. Осон обнародва четиритомен труд
върху историята на монголите, изграден върху ирански
и тюркоезични документи. Френският историк А. Ре-
642
мюз издава в два тома специализирано съчинение за
Азия и един труд за монголите, а английският изследо-
вател X. Хауърс оповестил три тома по история на мон-
голите. Това са изследвания, конто изиграли основопо-
лагаща роля в хуманитаристиката на Западна Европа.
В историографията след това сложили отпечатък
проучванията на руски, германски, английски и др. ав-
тори. От руските учени пенни приноси дали А. Позднее
и В. В. Бартолд, от германските — К. Дуглас, от анг-
лийските — Д. Картърс. В съвременната историография
историята на Монголия през средновековната епоха
привлича вниманието на американски, английски,
японски, германски и др. изследователи. От американс-
ките автори научната мисъл се обогатява от Р. Рупън,
У. Балис, О. Латимър и др. От английските историци
внимание на въпроса отделя А. Тойнби. В бившата съ-
ветска историография главните усилия са насочени към
най-новата история на Монголия, но се проучва и сред-
новековното минало на страната.
В натрупаната литература широката проблематика
се разработва неравномерно. Основното внимание се от-
деля предимно на Чингис хан, Тамерлан и другите заво-
еватели, като сравнително слабо и незадоволително се
разработва спецификата на монголската цивилизация,
положението на религиозните институции, на държав-
ната организация, просветното дело. При това апологе-
тическият подход към делото на великите личности не
винаги е реализиран достатъчно диференцирано, анали-
тично, критично. На теория и практика не са избегнати
двете крайности, конто си дават непрекъснато среща в
научната литература: апологетическата и нихилистич-
ната. От критичен анализ се нуждае огромната литера-
тура за Монголската империя. Наложително е да бъдат
подготвени за издаване на основните европейски езици
изворите за монголците, написани на различии езици.
Усеща се потребност от написване на модерна теория на
средновековна Монголия.
Етническа специфика на монголите. В научната ли-
тература етнонимът „монголи" все още не е намерил за-
доволително обяснение, поради което дискусиите за не-
643
говото вътрешно съдържание продължават да разделят
специалистите. В широкия смисъл на думата под „мон-
голи“ се разбират всички народности, конто говорят
монголски и принадлежат на монголския етнос: калми-
ци, буряти, моголи от Афганистан, баоани, дунсяни,
монгори, дахури, а в тесен смисъл — едно от многоброй-
ните племена, конто обитавали земите на Монголия: ха-
маг монголи, джалаирци, тайчуди, кереити, меркити,
наймани, онгци и др.
Монголският език представлява един от клоновете
на алтайского езиково семейство. При монголите се
оформили няколко вида писменост, като най-древната,
киданската, била изградена върху китайската йерог-
лифна система. Друг вид писменост, която те практику-
вали, била възприета от алфавита на уйгурите. Антро-
пологически монголите са свързани с централния азиат-
ски тип на голямата монголоидна раса.
Етнонимът „монгол" се среща за първи път в „Стара
история на династията Тан“, подготвена през 945 г. С
него било означено едно от племената, образуващо кон-
федерацията на тунгусо-манджурските и монголските
племена, конто се намирали под патронажа на Източно-
тюркския хаганат (552 — 630). По тсуза време те живее-
ли по горите, простиращи се по горното течение на р.
Амур. Това били номадски племена, конто се препитава-
ли с лов, отглеждали свине и едър рогат добитък.
В документалистиката на средновековието названи-
ята „монгол" и „татарин" понякога се смесват. Мнозина
източни историци започнали да виждат в лицето на
монголите част от татарите. През XIII в. обаче положе-
нието коренно се променило: татарите били разглежда-
ни като част от монголите. Така — по заключение на из-
следователите — етнонимите „монголи" и „татари" в на-
чалото на XIII в. станали синоними.
Обществено устройство на монголите. В навечерие-
то на образуването на държава монголските племена
обитавали степите на вътрешна Азия, по-точно, огром-
ните необятни пространства на север до Великата ки-
тайска стена, до Южен Сибир, до Манджурия, на изток
до Иртиш, а на запад до Енисей. Отделните етнически
644
клонки в основни линии вече били локализирани. Мон-
голите били настанени трайно по горното и средното те-
чение на реките Онона и Керулена. Другата трупа, на
керитите, обитавала пространствата между Тола, Селен-
га и пустинята Гоби. По течението на р. Селенга се уста-
новили меркитите. В земите на езерата Боир Нур и Ко-
ли Нур обитавали татари. В необятните пространства
край Великата китайска стена живеели онгути.
Спецификата на климатичните условия, на географ-
ската среда позволявали да се развива скотовъдство.
Монголите отглеждали овце, кози, коне, едър рогат до-
битък. Това бил основният състав на добитъка, на жи-
вотните, който осигурявали суровините за препитание
на населението. Ловът и риболовът, конто играели ре-
шаваща роля за препитанието на монголите в горите на
Южен Сибир, Прибайкалието и Приуралието, вече прес-
танали да служат за основно препитание.
Настъпили промени и в социалната организация на
монголите. Родът, който бил основното звено в цялост-
ната организация на обществото, започнал да се разла-
га. Всяко племе се оглавявало от нойон, който придоби-
вал наследствени права и носел различии почетни титу-
ли: „герой" („багатур"), „мъдър" („сечен"), „царевич"
(„тайши"), „княз" („онг") и др. Нойоните, както се виж-
да от сведенията на „Тайната история", през втората по-
ловина на XII в. натрупали богатства, превръщали се в
крупни скотовъдци, притежатели на големи стада доби-
тък.
Промените, конто настъпвали в обществения живот
на монголите, довели неизбежно до появата на нукерст-
вото. Самите нукери — така били наричани дружинни-
ците — били сподвижници на нойоните, защото имали
за задача да подпомагат тяхното утвърждаване, като
ликвидират противниците им. Произлизащи из средите
на родовата аристокрация, нукерите били снабдени с по-
землени имения, конто им предоставял нойонът, срещу
конто те изпълнявали определени задължения. В Евро-
па тези имения били наричани бенефиции, а в Монго-
лия — „хув", част, дял.
Диференцирането на аристократическите родове
645
предизвикало появата на противоречия, разпалени от
жаждата за повече блага и власт. „Всяко племе — пише
Рашидадин — има господар и емир. Голяма част от вре-
мето те воювали и се сражавали един с друг, противо-
поставяйки се един на друг, мърсейки се един друг и ог-
рабвайки се един друг". Така в хода на конфликтите
протичала консолидацията на феодалната обществена
система, формирането на аристокрацията като общест-
вена сила на държавната организация.
В Монголия, Манджурия и Югоизточен Сибир се
формирала нова обществена организация. Една част от
родовете укрепнали икономически, снабдили се със сил-
ни бойни организации, дружини, конто се обединили в
големи съюзи, възглавявани от ханове. Така се заражда-
ли първични примитивни форми на преддържавни инс-
титуции. Съюзите, конто възниквали, се събирали на
особени събори, наричани курултай. При тях се избира-
ли ханове, взимали се решения за обявяването на война
и сключването на мир.
Чингис хан (1206 — 1227). За консолидирането на
монголските племена в единна държавна общност голя-
ма роля изиграл Темучин, наречен от Марко Поло „мъж
надарен, умен и смел". Това бил бъдещият Чингис хан.
Не се знае точната година, през която се родил, а за да-
тата на появата му на бял свят може само да се предпо-
лага. Има историци, конто сочат за година на раждане-
то му 1162 г., но мнозина автори я оспорват. Застъпва
се и 1167 г., но без особен успех. По-голямата част от
изследователите се обединяват около 1154 г. като веро-
ятна година на неговото рождение. Така твърди китайс-
кият пътешественик Чжао Хун. Може да се счита за ус-
тановено, че произхожда от селището Делиун Болдак,
разположено на р. Онон. Произхожда от древен благо-
роднически род. Баща му Иисугей Багатур бил княз на
знатен род, прославил се като безстрашен пълководец
на монголска чета.
Самият Темучин се проявил като талантлив смел во-
енен предводител на монголските племена между горно-
то течение на р. Амур и северните граници на Китай.
През времето от 1183 до 1204 г. той успял да победи сво-
646
ите съперници, конто претендирали за властта — Тох-
тоа, Таян хан и др. През 1190 г. на всеобщ монголски
събор (улус) бил избран за хан. Завладявайки необятни
територии, той настроил срещу себе си претендентите за
престола на монголските ханове. При все това на общо
събрание на курултая през 1206 г. Темучин бил избран
за велик хан на монголите и провъзгласен за Чингис
хан. „Чингис хан — обяснява Марко Поло — знаел да
упражнява властта с ловкост и твърдост. Така че при
него се стекло невероятно множество от татари и когато
видял толкова много народ, веднага решил да се пригот-
ви за завоюване на други земи".
Избирането на Темучин за велик хан приключило
формирането на монголската държава. Титулът „Чингис
хан" започнал да се употребява за него не само като зва-
ние, но и като лично собствено име. Това се обяснява с
качествата му на държавник. Следвайки древни тради-
ции, установени още от времето на хуните, той разделил
страната на две части. Едната част била наречена „ляво
крило", другата — „дясно крило". Териториите по тече-
нието на реките Керулана, Анона и Толи превърнал в
свое имение. Предоставил владения и на своите родни-
ни. По такъв начин създал родова аристокрация.
Съществен момент в административного устройство
на империята представлява създаването на управленски
органи. Традиционната десетична система той превър-
нал в модел за усъвършенстване на империята. В двете
крила — лявото и дясното, основал десет стотни, а вся-
ка стотна разделил на десятки. Така всяко крило обра-
зувало тема, основно организационно звено на админис-
тративната система. Образувал лична армия в състав 10
ООО души. Административно-териториалният принцип
изместил кръвно-родствения. Скотовъдството, което
практикували, се превърнало в материална основа на
тяхното могъщество. Отглеждането на коне осигурило
възможността да създадат великолепна конница, удар-
ният юмрук на тяхната армия. Нито един народ, зани-
маващ се със земеделие, не могъл да се противопостави
на техните завоевания.
Монголите, конто живеели в съседство с Китай, въз-
647
приели редица постижения на китайската цивилиза-
ция. По-специално те възприели опита на китайците в
завладяването на градовете. С помощта на бойната тех-
ника, на стенобитните и огнеметни машини започнали
да покоряват градовете, защитени с крепостни стени.
Това им осигурило победи в по-напредналите държави.
За върховен съдия в Монголия Чингис хан назна-
чил през 1206 г. Шигихутуг. При въвеждането в длъж-
ност му заповядал: „Всички вътрешни кражби възпи-
рай, лъжата изкоренявай, виновните за смърт — уби-
вай, виновните за други провинения — наказвай в съот-
ветствие със закона**. Освен това Чингис хан му наредил
да записва решенията, конто взима съдът. Най-важните
от тях впоследствие били включени в известния кодекс
„Великата Яса на Чингис хан“.
Според свидетелството на М. Поло, той „знаел да уп-
ражнява властта с ловкост и твърдост". В потвърждение
на това заключение венецианецът пояснява, че „никога
не закачал населението, нито отнемал имуществото на
хората, а ги карал да тръгнат след него за завоюване на
други земи. По този начин успял да събере много наро-
ди и всички те се подчинявали на заповедите му, защо-
то го обичали и почитали заради добротата му."
Чингис хан искал от своите поданици да му бъдат
безпрекословно предани и да му се покоряват. Изменни-
ците наказвал най-строго. Той ценял високо честността
на своите подчинени. В ценностната система, която фор-
мирал първостепенно място заемали такива добродетели
като справедливост, търпимост, дисциплина. Чингис
хан поддържал, че не трябва да бъде оставен жив човек,
който „вдига ръка против своя природен хан**.
След като обединил разпръснатите монголски пле-
мена, включително и компактни маси от татарите, Чин-
гис хан пристъпил към покоряването на племената в
Южен Сибир: буряти, киргизи, якути. През 1207 г. той
покорил всички „горски народи", разпръснати от Бай-
кал до Енисей. Следващата 1208 г. неговият пълководец
Субутай разгромил найманите и меркитите. През 1211
г. се заел с покоряването на Северен Китай, което про-
дължило дълго и приключило едва през последните го-
648
дини от бурния му живот. От 1218 до 1223 г. организи-
рал присъединяването на държавата Хорезъм, чийто об-
ширни земи обхващали Източен Иран, необятните прос-
тори на р. Сърдаря до Афганистан. По такъв начин с до-
пълнително завладените земи империята на Чингис хан
обхванала освен Монголия, Северен Китай, преобладава-
щата част от Средна Азия, Южните земи на Сибир и ед-
на част от Задкавказието. През 1224 г. ордите на голе-
мия завоевател разгромили коалицията на кумани и
алани, на руси. При р. Булгар армията на волжските
българи поразила ордите му. В резултат от поражение-
то, което претърпели монголите, настъплението към
Югоизточна Европа било отложено за по-късно време.
Избрал за своя столица гр. Каракорум, Чингис хан
управлявал обширната си империя посредством свои на-
местници, конто упражнявали най-строг контрол. Под
негово ръководство била организирана регулярна поща
в различните краища на държавата. За провеждането на
разорителните походи били нужни огромни средства,
поради което облагал поданиците си с тежки данъци и
налози, но поощрявал занаятчийската и търговската
дейност. Спрямо различните религиозни изповедания се
отнасял толерантно, търпимо.
Монголската империя след Чингис хан. През 1227
г. неуморният завоевател склонил очи. В навечерието на
смъртта си той разделил държавата на четири части
между четиримата си синове, родени от първата му же-
на. Третият му син Угедей получил титула „велик хан“
и наследил Западна Монголия и Джунгария. Той бил
слабохарактерен, имал склонност към пиянство и про-
извол. Първородният син Джучи не се разбирал добре с
баща си, отнасял се милостиво спрямо победените и бил
убит през 1227 г. от убийци, изпратени от самия Чингис
хан. Двамата синове на покойника — Орда и Бату полу-
чили дялове в северозападните части на империята: в
степите на Южен Сибир и урало-каспийските терито-
рии. На Чагатай, втория си син, предоставил земите в
Средна Азия. Толуй, четвъртият син, управлявал Източ-
на Персия и Северна Индия.
Продължавайки външната политика на баща си,
649
наследниците на Чингис хан завладели Северен Китай
през времето от 1231 до 1234 г. Свиканият 1235 г. хурал
взел решение да започне поход в Югоизточна Европа.
Под предводителството на хан Вату (1236 — 1255) мон-
голската войска победила волжските българи и завладя-
ла държавата им. Завладян бил Крим, а наред с него и
значителна част от Кавказ. През 1238 г. паднали княж-
ствата Рязан и Владимирск. Не устоял и Киев.
Походът към вътрешността на Централна Европа
продължил. Защото — както пише Плано Карпини —
те мислели, че са „длъжни да покорят цялата земя и не
трябва да установяват мир с никой народ, ако преди то-
ва не им се подчини". Според свидетелството на унгарс-
кия доминиканец монах Юлиан, предадено в писмо до
крал Бела IV, монголите имали намерение да завладеят
Рим, столицата на папите.
Жертва на нашествениците станали и редица други
страни на стария континент. От есента на 1236 до про-
летта на 1241 г. монголите опустошавали земите на Вол-
жска България и Русия. Нахлули в Полша, Чехия, Ун-
гария и достигнали бреговете на Адриатическо море,
проникнали в Далмация.
Завръщайки се обратно за Монголия, хан Бату пре-
минал през царство България и опустошил българската
държава. Малолетният син на покойния цар Иван Асен
II, Каломан (1241 — 1246), безсилен да се справи с на-
шествениците, бил принуден да признае васалната си
зависимост. Царство България трябвало да плаща еже-
годен данък на монголите, конто продължавали да нах-
луват в пределите на страната. Селският вожд Ивайло
успял да прогони техните орди отвъд р. Дунав. След
разгрома на въстанието Ивайло решил да потърси подк-
репата на монголите, но хан Ногай се разпоредил да го
убият по време на един пир.
Смъртта на великия хан Угедей дала повод за оттег-
лянето на монголските войски от Европа. Една част от
историците намират, че това било причина, друга — по-
вод. Същественото е, че предводителите на монголските
орди трябвало да се приберат в Каракорум и да вземат
участие в заседанието на курултая за избирането на нов
650
велик хан, Рашидадин пояснява, че синът на Угедей,
Гюка и племенникът му Мунке напуснали армията на
Бату и пристигнали в Монголия, където „се разположи-
ли в своите орди“. Че разногласия между командващия
състав на монголската армия е имало по това време, ед-
ва ли може да има съмнение. Плано Карпини обяснява
разногласията с общото отслабване на армията. В тази
връзка било отстъплението и на хан Бату, който наме-
рил подходящ предлог да прекрати изморителния поход
и да предприеме отстъплението на Изток. Завърналите
се в края на 1242 и началото на 1243 г. от Западна Ев-
ропа орди на хан Бату се установили в причерноморски-
те и прикаспийските степи. При тази променена обста-
новка се създали условия за появяване на нова дър-
жава.
Златна орда. Така била наречена в руските извори
държавата, която основал хан Бату през 1243 г. В мон-
голската документация тя се назовава „Улусът на Джу-
ни", а в някои други извори — „Синята орда". Държава-
та на хан Бату включвала Хорезъм, Северен Кавказ, По-
ловецките степи, Крим, Западен Сибир, а също значи-
телни територии по течението на Долей Дунав, достига-
ла Финския залив, бреговете на Черно и Каспийско мо-
ре. Земите по долното течение на р. Волга се превърна-
ли в основно средище на държавната общност. Хан Бату
изградил нов град, който превърнал в столица. По-къс-
но градът получил название „Сарай на Бату". Хан Ба-
тий бил подчинен на великия хан на Монголия, чиято
столица продължавала да се намира в Каракорум. В ли-
тературата държавата на Батий се разглежда като та-
тарска държава, включена в състава на Монголската
империя.
При хан Берке (1257 — 1266), силен и талантлив
владетел, Златната орда получила самостоятелност от
Монголската империя. Междувременно възникналц
противоречия сред синовете и внуците на Чингис хан.
Внукът на големия предводител на Азия, Хулагу, поко-
рил Иран, Месопотамия и Сирия, а 1258 г. влязъл побе-
доносно в Багдад. Братът на Хулагу, хан Хубилай, въз-
главил победоносен поход на Изток, покорил Китай,
651
превзел столицата гр. Пекин и през 1279 г. се провъзг-
ласил за император.
Завоеванията на монголите в Азия и Европа нанес-
ли огромни поражения на народите в стопанско, общес-
твено, политическо, етническо и духовно-културно от-
ношение. Забавено било за столетия тяхното развитие.
Разрушени били класически центрове на стари цивили-
зации. Производственият цикъл бил нарушен. Занаяти-
те и търговията замрели. Разстроени били връзките и
взаимоотношенията между отделните държави, между
Изтока и Запада.
Тимур и неговите завоевания (1336 — 1405). В обс-
тановка на разразили се династически конфликти, обх-
ванали владенията на монголи и татари в Централна
Азия, успял да се наложи тюркизираният монголски
емир Тимур (Тамерлан), свързан по произход с племето
барласи. Самото племе изоставило номадския начин на
живот и се заселило в Маверанахр. Самият Тимур се ро-
дил в семейството на бек Таргай в селището Ходжа Ил-
гар, недалеч от гр. Шахрисабс. Отрано се включил в по-
литическите борби на племената и около 1361 г. вече ус-
пял да се наложи като командир на трупа джигити. Ко-
гато през 1362 г. хан Тоглук-Тимур завзел властта в Ма-
веранахр, той влязъл в редовете на неговата войска и
ханът го назначил за управител на гр. Кеш, център на
вилает.
В стремежа си да постигне самостоятелност Тимур
отхвърлил зависимостта си от сина на Тоглук-Тимур,
Иляс Ходжа, и преминал на страната на неговия про-
тивник — емира на Балха и Самарканд — Хусейн. В
тясно взаимодействие с него вдигнал въстание, но и два-
мата съюзници претърпели поражение. Включвал се на
служба при различии ханове и емири, участвал в раз-
личии битки. По време на едно от многобройните сраже-
ния през 1362 г. получил тежка рана в десния крак, от
което окуцял. Така получил прозвището Тимур Ленг —
Тимур Куцият, което в езиците на европейските народи
получило модификацията Тамерлан.
Двамата съюзници Тимур и Хусейн успели през
1364 г. да завладеят Маверанахр и да установят своята
652
власт. Следващата година обаче били разгромени и
трябвало да се спасяват с бягство в гр. Балх. През 1366
г. се завърнали отново в Самарканд, където успели да
измамят ръководителите на въстанието сербедари, да ги
избият и да покорят столицата на Маверанахр. Известно
време управлявали съвместно. Между двамата съюзни-
ци възникнали противоречия, предизвикани от жажда-
та за власт. Като разбил през 1370 г. Хусейн, взел го в
плен и го екзекутирал, Тимур станал единствен владе-
тел на Маверанахр и си присвоил титлата емир.
Изразявайки интересите на феодалната аристокра-
ция, той поставил началото на редица завоевателни по-
ходи в Средна Азия. В границите на неговата държава
влязло цялото Двуречие, долината на р. Сърдаря. В бор-
ба срещу завоевателите, отблъсквайки пет техни похо-
да, загубило своята независимост населението на Хоре-
зъм. Столицата Ургенч, важен икономически и култу-
рен център в Средна Азия, била разрушена до основи,
населението насилствено евакуирано в Самарканд, а
върху територията на бившия град бил засят ечемик.
Едва след три големи похода разбил Златната орда и
подложил на разграбване и разрушаване столицата и
Сарай-Берк, а след нея и Астрахан. Грузия и Армения
били опустошени. През лятото на 1395 г. той навлязъл
в земите на руската държава и замислял да предприеме
поход към Москва, но несигурният тил, който имал в
Средна Азия, го принудил да се върне назад.
Завладял през 1393 г. Иран, Тимур покорил Грузия,
Армения, Азербайджан, Афганистан. През 1398 — 1399
г. осъществил своя поход, най-големия, в Индия, която
била покорена, а прочутата й столица, гр. Делхи — раз-
гребена и опустошена. Покорена била и Сирия, а след
това и една част от Мала Азия. При гр. Ангора през
1402 г. Тимур разгромил армията на турския султан Ба-
язид и го взел в плен.
Походите на Тимур били съпровождани не само с
опустошения, но и с масови избивания на огромни маси
хора. При покоряването на гр. Исфахан в Иран през
1387 г. той наредил да посекат 70 000 души, от главите
на конто била издигната огромна пирамида. Когато през
653
1398 г. завладял Индия, заповядал да ликвидират 100
ООО пленници, понеже транспортирането им до Средна
Азия било свързано с редица затруднения. Само в Баг-
дад за един ден през 1401 г. били избити 90 000 човека.
Всяка най-малка съпротива се наказвала по най-безми-
лостен начин. През 1389 г. Тимур се разпоредил една
част от гражданството на Сабзевара в Хорасан да бъде
зазидано с кирпич, други да бъдат живи заровени в ка-
навките, а от телата на останалите да се изгради жива
стена.
По своя характер държавата на Тимур представля-
вала огромно военно-феодално образувание, включващо
разнородни страни, народности, племена, конто се на-
мирали на различна степей на развитие. Земята, основ
ното средство за производство през това време, била раз-
пределена между най-близките на владетеля — членове-
те на фамилията му, представителите на светската и ду-
ховната феодална аристокрация, мюсюлманското духо-
венство, което подкрепяло завоевателната му политика.
При организирането на армията била съблюдавана тра-
дицията, установена от Чингис хан — спазвала се деся-
тъчната система. Опирал се главно на конницата, която
играела решаваща роля. Артилерията била твърде при-
митивна, на нея все още малко се разчитало.
Самарканд, столицата на държавата, бил център на
културата. Тимур се стремял да увековечи паметта си с
грамадни паметници на архитектурата, дворци, мавзо-
леи, джамии, медресета и пр. За него бил изграден гра-
маден дворец „Ак Сарай". Забележително постижение
на средновековната архитектура била съборната джа-
мия, която поразявала със своето великолепие и кра-
сота.
Блясъкът в двореца на Тимур бил резултат от труда
на чуждестранни занаятчии, конто били принудени да
водят тежък начин на живот. Селското население и
градският плебс били облагани с огромни данъци и на-
лози. Държавата на Тимур нямала солидна социална ба-
за, тя била краткотрайно образувание. Затова след него-
вата смърт наследниците му султан Шахрух (1405 —
1447) и Углугбек се видяли принудени да разделят ог-
654
ромната империя. Възникнали десетки малки княжест-
ва, възглавявани от емири и бегове, конто враждували
непрекъснато помежду си.
Културен живот. Монголите не били само или един-
ствено разрушители на сътвореното от другите народи,
но сами създали културни ценности, конто надживели
столетията и конфликтите, разтърсващи живота на кон-
тинента и държави. Не друг, а сам Чингис хан проявя-
вал грижи за развитието на образование™ и просветата.
По точните думи на Елюй Чу-цай, сътрудник в двореца,
той „обичал знанията и подкрепял учените". Като оце-
нивал правилно значението на писмеността, той пока-
нил в своя дворец на служба уйгуреца Тататонга, пази-
тел на печата при хана на найманите, и поискал от него
да приспособи уйгурската писменост към монголския
език. След това Тататонга въвел в изкуството на писмов-
ността и книжовността няколко монголски младежи.
Така под ръководството на Чингис хан била създа-
дена писмеността в Монголия. Образувана била трупа на
т. нар. битекчи, включваща монголи, уйгури, наймани,
китайци и др., който изпълнявали книжовни поръче-
ния. Така те трябвало да описват най-важни събития в
живота на монголите, да подготвят документи на прави-
телството. Те съставили споменатата вече „Тайна исто-
рия на монголите". В двореца на Чингис хан бил прив-
лечен един член на династията на киданския владетел,
Елюй Чу-цай, който изпълнявал просветни задачи. По-
късно, през 1269 г. Хубилай поискал от будисткия мо-
нах Пагба Лама (1239 — 1280), известен учен езиковед,
да състави монголска азбука, използвайки тибетската
писменост. Така било извикано на живот „квадратното
писмо". Поради несъвършенството си то не могло да из-
мести въведената вече от Тататонга писменост, създаде-
на върху основата на уйгурското писмо. При все това
квадратното писмо било употребявано в двореца, Хуби-
лай възнамерявал да го превърне в държавно, официал-
но, защото предавало звуците на останалите народности
в Монголия. Замислите му обаче не могли да се осъщес-
твят. Първото книжовно творение на монголски език
било „Тайна история на монголите".
655
През XIII в. възникнали поредица произведения с
исторически характер, прославящи личността и делото
на Чингис хан. Това са „Повеет за две състезания на
Чингис" хан“, „Поучения на Чингис хан". Интересно
произведение представлява „Сказание за Аргасун-хур-
чи“. Възникнало монголското стихосложение. Появили
се поредица поетически творби, конто прославили геро-
изма на монголските конници и предводители. По това
време било поставено началото на книгопечатането в
Монголия на дъеки.
На монголски се появили преводи на чуждестранни
произведения, конто обогатили културата на монголите.
Преведено било творението „Калила и Димна", откъси
от Панчатантра. Преведени били избрани места от „Ис-
торически записки" на китайския историк Съма Цян.
През XIV в. монголската книжнина била обогатена с
нови оригинални творения. Появила се стихосбирката
„Плач на Тогон Темур", излязла вероятно изпод перото
на император Тегон Темур (1328 — 1368), с владичест-
вото на когото завършва династията Юан. Развивало се
народното творчество. Продължила традицията да бъдат
създавани народни песни за прослава на героите.
Монголите отделяли внимание на архитектурата, на
градостроителството. През 1220 г. бил основан гр. Кара-
корум, превърнат в столица. В града бил издигнат дво-
рец на хан Угедей. При проведени разкопки са разкрити
остатъци от двореца, като и основите на будистка паго-
да. Издигнати били храмове и на други религии, изпо-
вядвани от монголите: християнски, ислямски и др. Ко-
гато през 1254 г. в Каракорум пристигнал пратеникът
на краля на Франция Гийом дьо Рубрук, той видял мно-
гобройни монументални дворци, конто описва най-под-
робно.
Оживило се строителството на дворци и култови
сгради при управлението на Тимур, който искал да уве-
ковечи името и делата си. За тази цел той привлякъл в
Самарканд, столицата на империята по това време, ар-
хитекти, каменоделци, керамици, конто трябвало да
разкрасят столицата. По разпореждане на Тимур бил
построен дворецът „Ак Сарай", а също така мавзолей,
656
голяма джамия. Бил даден тласък върху обновяването и
на гр. Маверанахр. Оживила се занаятчийската дейност,
процъфтявала търговията. В Самарканд при Улугбек
била построена астрономическа обсерватория. Астроно-
мическите таблици, подготвени от астрономите, били
използвани в различните страни на тогавашния свят.
В границите на Монголия по това време творил Ни-
замадин Алишер Навои (1441 — 1501), узбекски учен,
философ, историк, писател, художник, музикант и дър-
жавен деец. В качество си на везир на султан Хусейн
Байкари поел инициативата за изграждането на учили-
ща, болници, храмове. Автор на редица произведения,
конто влезли в съкровищницата на световната литерату-
ра: „Фархад и Ширин", „Седем планети", „Искандерова
стена" и др.
Съвременник на Алишер Навои бил Абдурахман
Джами (1414 — 1492), автор на великолепии произведе-
ния „Пролетна градина", „Огледало на миелите", с кон-
то поставил началото на таджикската литература. Бил
специалист по философия, астрономия и математика.
Както и А. Навои, тъй и А. Джами били учени енцикло-
педисти, чиято слава се разнасяла в различии страни на
Изтока.
Монголите изповядвали различии религии. „Вечно-
го небе" почитали като „Баща", а „Черната земя" като
„Майка". Били последователи на Буда, чийто култ въз-
приели от уйгурите. Все под тяхно влияние една част от
монголите били привлечени от манихейството, ранна
християнска ерес. Ислямът също така намерил голям
брой последователи. Широко се разпространил и лама-
измът. Будизмът получил разпространение в края на
XII и началото на XIII в., а ламаизмът, сектата гелугпа,
се наложил едва през XVI в. В широки слоеве от монгол-
ското население се запазили традиции на шаманизма.
Несторианството, разклонение в християнството, прив-
лякло известен брой следовници, но заглъхнало оконча-
телно и преустановило своето съществуване през XIV в.
42. История на средновековния свят 657
1054
1055
1056
1058
1066
1066
1066
1068
1069
1071
1071
1073
1073
1077
1079
1085
1086
1086
1088
1090
ХРОНОЛОГИЧЕСКА ТАБЛИЦА
(ЛИЧНОСТИ И СЪБИТИЯ)
Разделяне, схизма на християнската цър-
ква на две: Източна, православна, със се-
далище Константинопол и Западна, като-
лическа, със столица Рим.
Селджукските турци на Тогрул бек (1038
— 1063) завладяват гр. Багдад, столица
на Арабския халифат
— 1106 Хенрих VI, император на Свещената Рим-
ска империя
— 1079 Болеслав II, Смели, княз на Полша
Завладяване на Англия от войските на
Вилхелм Норманеки
— 1154 Управление на Норманската династия в
Англия
— 1087 Уилям I Завоевателят, крал на Англия
— 1073 Реформи на Ван Анши в Китай
— 1167 Императори Инсей в Япония
— 1127 Гийом Аквитански, херцог, поет, труба-
ДУР
Битката при Манцикерт между селджукс-
ките турци на Алп Арслан (1063 — 1072)
и византийските войски на император Ро-
ман IV Диоген (1068 — 1071)
— 1075 Въстание в Саксония против император
Хенрих IV
— 1085 Григорий VII (Хилдебранд), римски папа
Среща на император Хенрих IV с папа
Григорий VII в замъка Каноса
— 1142 Пиер Абелар, френски философ и теолог
Завоюване на Толедо от кастилците
Чешкият княз Вратислав II (1061 —
1092) става крал
Създаване на „Книга на Страшния съд“ в
Англия
— 1099 Урбан II, римски папа
— 1119 Хенри Готшалк, крал на ободритите
659
1091
1147
1150
1150
1152
1154
1154
1155
1157
1158
1158
1159
1164
1167
1173
1176
1180
1182
1183
1187
1188
1189
1189
1192
1193
1198
1223
— 1153 Св, Бернард Клервоски, католически тео-
лог
— 1149 Втори кръстоносен поход
— 1180 Бернард Вентадорн, поет, трубадур
Основан университет в Париж
— 1190 Управление на Фридрих I Варбароса, гер-
мански император
— 1399 Управление на династията на Плантадже-
нетите в Англия
— 1189 Хенри II Плантадженет, крал на Англия
— 1227 Управление на Темучин, Чингис хан от
1206 г.
— 1182 Валдемар I, крал на Дания
Откриване на университет в Болоня
Ронкалски постановления, издадени от
император Фридрих I Варбароса
— 1181 Александър III, римски папа
Кларендонски постановления
Ронкалски сейм
— 1177 Мечеслав III, върховен княз на Полша
Битката при Леняно с победа на Ломбард-
ската лига над император Фридрих I Бар-
бароса
— 1223 Управление на Филип II Огюст, крал на
Франция
— 1226 Св. Франциск Асизски, основател на мо-
нашеско братство
Мир в Констанц между император Фрид-
рих I Варбароса и градовете на Ломбардия
Превземане на Иерусалим от Салах ад-
Дин, султан на Египет
— 1207 Бонифаций, монфератски маркиз
— 1192 Трети кръстоносен поход
— 1199 Управление на Ричард I Лъвското сърце,
крал на Англия
— 1333 Минамото, шогунат в Япония
— 1280 Алберт Велики, теолог на католическата
църква
— 1216 Папа Инокентий III
— 1226 Управление на Луи VIII, крал на Фран-
ция
660
1225 или 1226 — 1274 Св. Тома Аквински, католически философ и теолог
1226 — 1270 Управление на Луи IX Свети, крал на Франция
1227 — 1241 1228 — 1229 1230 Григорий IX, римски папа Шести кръстоносен поход Начало на завоюването на пруските земи от Тевтонския орден
1231 — 1234 Монголците покоряват целия Северен Ки- тай
1235 — 1270 1236 1237 — 1238 Бела IV, крал на Унгария Завоюване на Кордова от кастилците Татаро-монголският хан Бату нахлува в Русия
1237 Обединение на Тевтонския орден с ордена на меченосците
1238 — 1241 Хенрих Благочестиви, княз на Велика Полша
1238 — 1252 Управление на Конрад III, германски им- ператор
1240 Княз Александър Невски (1220 — 1263) разгромява шведите при р. Нева
1242 Княз Александър Невски побеждава кръстоносците
1243 — 1254 1243 Инокентий IV, римски папа В Източна Европа, Западен Сибир и Сред- на Азия е основана прочутата Златна орда
1245 1248 — 1254 1249 1250 — 1288 Първи Лионски църковен събор Седми кръстоносен поход Победа на Реконкистата в Португалия Управление на Валдемар, крал на Шве- ция
1250 — 1254 Управление на Конрад IV, германски им- ператор
1251 1253 — 1278 Въстание на пастирите във Франция Управление на Пршемисъл Отакар II, крал на Чехия
1254 1254 — 1273 1258 Откриване на университет в Севиля Междуцарствие в Германия Оксфордски провизии
661
1291 — 1292 Чешкият крал Вацлав II (1283 — 1305)
завладява Малополша
1293 Установяване „Статут на справедливост- та“ във Флоренция
1294 — 1303 Бонифаций VIII, папа в Рим
1298 1300 1302 1302 1302 — 1308 Албрехт I Хабсбург Откриване на университет в Ясрида Битката при Куртре, победа на фламанд- ците над французите Към Арагон се присъединява Сицилия Начало на Генералните щати във Фран- ция
1304 — 1307 Въстание на „Апостолските братя" в Ита- лия
1304 — 1374 Франческо Петрарка, италиански поет- хуманист
1307 — 1327 Управление на Едуард II, крал на Англия
1308 — 1342 Крал Роберт Анжуйски, крал на Унгария
1309 — 1378 Авиньонско пленничество на папите
1313 — 1374 Бокачо, италиански писател-хуманист
1310 — 1419 Управление на Люксембургската динас- тия в Чехия
1314 — 1316 Управление на Луи X, крал на Франция
1314 1315 — 1347 Управление на Лудвиг IV Баварски, гер- мански император Победа на швейцарците над войските на Хабсбургите при Моргартен. Извоюване на независимост в Швейцария
1320 — 1333 Управление на Владислав Локетек, крал на Полша
1320 — 1384 Джон Уиклиф, английски ересиарх
1325 — 1351 Управление на Мохамед Туглак в Индия
1327 — 1377 Управление на Едуард III, крал на Анг- лия
1328 — 1589 Управление на династия Валуа във Фран- ция
ок. 1320 — 1350 Уилям Окам, английски философ
1332 — 1408 Ибн Халдун, арабски историк и социолог
1333 — 1370 Управление на Казимир III, крал на Пол-
ша
1336 Възникване на държава Виджаянагар в
662
Индия
1337 — 1453 1340 — 1375 Стогодишната война Управление на Валдемар IV, крал на Да- ния
1368 — 1644 1369 — 1444 1371 — 1415 Управление на династия Мин в Китай Леонардо Бруни, италиански историк Ян Хус, ръководител на Реформ ацията в Чехия
1377 — 1466 Филипс Брунелески, италиански архи- тект
1377 — 1399 1378 1378 — 1389 1378 — 1449 Ричард II, крал на Англия Въстание на чомпите във Флоренция Урбан VI, римски папа Великият разкол, схизма в католическата църква
1380 — 1459 1380 1380 Поджо Брачолини, италиански историк Битка при Куликовско поле Битка при Кьоджа, победа на Венеция над Генуа
1380 Томас Кепмийски, германски теолог, мо- нах
1381 1381 Въстание на Уот Тейлър в Англия Образуване на съюз между Англия и Пор- тугалия
1382 1383 1383 1385 1385 Въстание на майотените в Париж Откриване на университет в Ерфурт Въстание на граждани в Португалия Кревска уния между Полша и Литва Победа на португалците над кастилците при Алжубарот
1385 1386 — 1572 Откриване на университет в Хайделберг Управление на династията на Ягелоните в Полша
1386 — 1418 1386 — 1434 Мирчо Стари, княз на Влашко Управление на Владислав II Ягело, крал на Полша
1387 Приобщаване на Литва към католическа- та църква
1389 — 1402 1389 1390 — 1463 Управление на Баязид I, турски султан Основан университет в Будапеща Флавио Биондо — италиански историк
663
1397 Калмарска уния на Дания, Швеция и Норвегия
1399 — 1413 1399 — 1461 Хенри IV Ланкастър, крал на Англия Управление на Ланкастърската династия в Англия
1434 — 1436 Въстание на Енгелбрехт Енгелбрехтсон в Швеция
1434 1434 Поражение на таборитите при Липани Установяване тиранията на Медичите във Флоренция
1438 — 1439 Църковен събор във Ферара — Флорен- ция
1439 Сключена Флорентийска уния за обединя- ване на православната и католическата църква
1440 — 1444 Владислав Ягелонски, крал на Полша от 1434 г.
1442 Завоюване на Неаполитанското кралство от Арагон
1444 Битка на европейските народи при Варна срещу турците
ок. 1445 Изобретяване на книгопечатането от Йо- хан Гутенберг
1447 — 1492 Управление на Казимир IV, крал на Пол- ша
1447 — 1455 1450 1450 — 1451 1453 Николай V, римски папа Въстание на Джон Кейд в Англия Въстание на Балеарските острови Превземане на Константинопол от турци- пчп
1455 — 1536 1 с Льофевр д’Етаил, философ-хуманист във Франция
1455 — 1485 Войната между Червената и Бялата роза в Англия
1457 — 1504 1458 — 1490 Стефан III, княз на Молдова Управление на Матиаш Корвин, крал на Унгария
1458 — 1471 Управление на Иржи Подебрад, крал на Чехия
1459 1461 — 1483 Откриване на университет в Базел Управление на Луи XI, крал на Франция
664
1461 — 1483 Управление на Едуард IV Йорк, крал на Англия
1462 — 1472 1463 Селската война в Каталония Основаване на панаир в гр. Лион, Фран- ция
1464 — 1471 1466 Павел II, римски папа Торунски мир. Установяване на васална зависимост на Пруския орден от Полша
1469 — 1527 1469 — 1492 Николо Макиавели, италиански историк Лоренцо Медичи, италиански магнат, по- литик, меценат
1470 1471 — 1484 1477 Начало на книгопечатането във Франция Сикст IV, римски папа Битка при Нанси. Разпадане на Бургундс- ката държава
1477 Откриване на университет в Упсала, Шве- ция
1479 Обединяване на Арагон и Кастилия в единно Испанско кралство
1479 1480 1482 — 1484 Откриване на университет в Копенхаген Учредяване на инквизицията в Испания Селско въстание в Каталония начело с Педро Хуан Сала
1483 — 1485 1483 — 1498 1484 — 1492 1485 1485 — 1603 Ричард III, крал на Англия Шарл VIII, крал на Франция Инокентий III, римски папа Битка при Босуърт Управление на династията на Тюдорите в Англия
1485 — 1509 1491 Управление на Хенри VII Тюдор Присъединяване на Бретан към кралство Франция
1492 Завоюване на Гранада от Испания Разгром на Арабския емират в Гранада Окончателна победа на Реконкистата
1493 — 1519 Максимилиан Хабсбург, император на Свещената Римска империя на германска- та нация
665
ИЗВОРИ И ЛИТЕРАТУРА
Абелар П. Избрани съчинения. Изд. „Наука и изкуство",
София, 1986.
Авдеева К. Д. Внутренняя колонизация и развитие феода-
лизма в Англии в XI — XII вв. Ленинград, 1973.
Аверинцев С. С. Поэтика ранневизантийской литературы.
Москва, 1977.
Алексидзе А. Д. Мир греческого рыцарского романа (XIII —
XIV вв.). Тбилиси, 1979.
Альтамира-и Кревеа Р. История Испании. Москва, 1951, Т.
1.
Ангелов Д. Възход и залез на една империя. София, 1991.
Анучин В. А. Географический фактор в развитии общества.
Москва, 1982.
Анчабадзе 3. В. Кипчаки Северного Кавказа по данным
грузинских летописей XI — XIV вв. — В: Материалы
научной сесии по проблеме происхождения балкарско-
го и карачаевского народов. Нальчик, 1960. Стр. 113
— 126.
Арский И. В. Очерки по истории средневековой Каталонии
до соединения с Арагоном (VIII — XII вв.). Ленинград,
1941.
Ачади И. История венгерского крепостного крестьянства.
Москва, 1956.
Бакалов Г. Византия, културно-политически очерци. Со-
фия, 1994.
Банк А. В. Прикладное искусство Византии IX — XII вв.
Москва, 1978.
Барг М. А. Эпохи и идеи: становление историзма. Москва,
1987.
Барг М. А. Исследования по истории английского феода-
лизма в XI — XIII вв. Москва, 1962.
Барг М. А. О так называемом „кризисе феодализма" в XIV
— XV вв. — В: Вопросы истории, 1948, № 1.
Барг М. А. Проблемы социальной истории в освещении сов-
ременной западной медиевистики. Москва, 1973.
Бартольд В. В. История изучения Востока в Европе и Рос-
сии. Сочинения. Москва, 1977. Т. 9, стр. 199 — 482.
Бартольд В. В. Карл Великий и Харун ар-Рашид. Пак там,
666
стр. 342 — 367.
Бартольд В. В. Культура мусульманства. Пак там, Москва,
1966. Т. 6, стр. 143 — 203.
Басовская Н. И. Столетняя война 1337 — 1453 гг. Москва,
1985.
Бахтеев Ф. X. Очерки по истории и географии важнейших
культурных растений. Москва, 1960.
Бахтин М. М. Творчество Франсуа Рабле и народная ку-
льтура средневековья и Ренессанса. Москва, 1965.
Бессмертный Ю. Л. Некоторые дискусионные вопросы ге-
незиса феодализма на територии Франции. — В: СВ.,
1984, Вып. 47.
Бессмертный Ю. Л. Феодальная деревня и рынок в Запад-
ной Европе XII — XIII вв. Москва, 1969.
Бессмертный Ю. Л. Феодальная революция X — XI вв.? —
В: Вопросы истории, 1984, № 1.
Бицили П. М. Европейската култура и Ренесансът. София,
1994.
Бицилли П. М. Салимбене. Одесса, 1916.
Бицилли П. М. Элементы средневековой культуры. Одесса,
1919.
Блок М. Характерные черты французской аграрной исто-
рии: Пер. с франц. Москва, 1957.
Большаков О. Г. Средневековый город Ближнего Востока,
VII — середина XIII в. Москва, 1984.
Борисенков Е., Пасецкий В. Экстремальные природные яв-
ления в русских летописях XI — XVII вв. Москва,
1983.
Брунов Н. И. Архитектура Византии. — В: Всеобщая исто-
рия архитектуры, Ленинград — Москва, 1966. Т. 3.
Буганов В. И., Преображенский А. А., Тихонов Ю. А. Эво-
люция феодализма в России: Социально-экономичес-
кие проблемы. Москва, 1980.
Буркхарт Я. Култура и изкуство на Ренесанса в Италия,
превод от немски език X. Костова-Добрева. София,
1986.
Вазари Дж. Жизнеописания наиболее знаменитых живо-
писцев, ваятелей и зодчих. Т. I — V. Москва, 1956 —
1971.
Васильев А. А. Византия и арабы. Санкт Петербург, 1900 —
1902. Т. 1 — 2.
667
Васильевский В. Г. Византия и печенеги. Санкт Петербург,
1908.
Вейс В. Д. К вопросу о природе фогтства в Германии X —
XII вв. — В: Исторические записки. Москва, 1946. Т.
19.
Веселовский А. Н. Данте и символическая поэзия католи-
чества. — В: Вести. Европы. 1866. Т. 4, стр. 152 —
209.
Взаимосвязь социальных отношений и идеологии в средне-
вековой Европе. Москва, 1983.
Византийская литература. Москва, 1974.
Виллари П. Джироламо Савонарола и его время. Т. I — II,
Санкт Петербург, 1913.
Виноградов П. Г. Происхождение феодальных отношений в
Лангобардской Италии. Санкт Петербург, 1880.
Виппер Б. Р. Итальянский Ренессанс XIII — XVI века. Т. I
— II. Москва, 1977.
Владимирцев Б. Я. Общественный строй монголов: Монго-
льский кочевой феодализм. Ленинград, 1934.
Возникновение и развитие земледелия. Москва, 1967.
Гаспаров М. Л. Поэзия вагантов. — В: Поэзия вагантов.
Москва, 1975, стр. 421 — 514.
Голенищев-Кутузов И. Н. Средневковая латинская литера-
тура Италии. Москва, 1972.
Голенищев Кутузов И. Н. Творчество Данте и мировая ку-
льтура. Москва, 1971.
Гордлевский В. А. Государство Сельджуков в Малой Азии.
— В: Избр. сочинения. Москва, 1960. Т. 1.
Грацианский Н. П. Из социально-экономической истории
западноевропейского средневековья. Москва, 1960.
Греков Б. Д., Якубовский А. Ю. Золотая орда и ее падение.
Москва — Ленинград, 1950.
Гуревич А. Я. Английское крестьянство в X — начале XI в.
— Ъ: СВ, 1957. Вып. 9.
Гурев.ич А. Я. Категории средневековой культуры. Москва,
1984.
Гуревич А. Я. Походы викингов. Москва, 1966.
Гуревич А. Я. Проблемы средневековой народной культу-
ры. Москва, 1981.
Гуревич А. Я. Свободное крестьянство феодальной Норве-
гии. Москва, 1967.
668
Гуревич А. Я. „Эдда“ и сага. Москва, 1979.
Гусарова Т. П. Город и деревня в Италии на рубеже поздне-
го средневековья. Москва, 1983.
Гупгнова Е. В. Английское феодальное государство в XIV —
XV вв. — В: СВ, 1987. Вып. 50.
Гупгнова Е. В. Влияние экономической эволюции на изме-
нения в социальной йерархии в Англии XIV — XV вв.
— В: СВ, 1983. Вып. 46, стр. 27 — 52.
Гупгнова Е. В. Возникновение английского парламента.
Москва, 1960.
Гупгнова Е. В. Историография истории средних веков (1848
— 1917). Москва, 1985.
Гупгнова Е. В. Классовая борьба и общественное сознание
крестьянства в средневековой Западной Европе (XI —
XV вв.). Москва, 1984.
Гупгнова Е. В. О движущих силах перехода от феодализма
к капитализму. — В: Вопросы истории, 1983. № 9, стр.
160 — 165.
Данилов А. И. К вопросу о роли светской вотчины в эпоху
генезиса феодализма. — В: СВ, 1958. Вып. 12.
Данилов А. И. Немецкая деревня второй половиный VIII —
начала IX в. в бассейне нижнего течения Неккара (по
материалам Лоршского картулария) — В: СВ, 1956.
Вып. 8.
Данилова И. Е. От средних веков к Возрождению. Москва,
1975.
Даркевич В. П. Аргонавты средневековья. Москва, 1976.
Даркевич В. П. Народная культура средневековья. Москва,
1988.
Даркевич В. П. Путями средневековых мастеров. Москва,
1972.
Даркевич В. П. Светское искусство Византии: Произведе-
ния византийского художественного ремесла в Восточ-
ной Европе X — XIII вв. Москва, 1975.
Даркевич В. П. Художественный металл Востока VIII —
XIII вв. Москва, 1976.
Дворжак М. История итальянского искусства в эпоху Воз-
рождения. Т. I. XIV и XV столетии. Москва, 1978, Т.
II. XVI столетие. Москва, 1978.
Дживелегов А. К. Средневековые города в Западной Европе.
Санкт Петербург, 1902.
669
Дживелегов А. К. Торговля на Западе в средние века. Санкт
Петербург, 1904.
Добиаш-Рождественская О. А. Культура западноевропейс-
кого средневековья. Москва, 1987.
Добиаш Рождественская О. А. Церковное общество Фран-
ции в XIII в. Петербург, 1914.
Древнее жилище народов Восточной Европы. Москва,
1975.
Европа в средние века: Экономика, политика, культура:
Сб. статей. Москва, 1972.
Заборов М.А. Крестоносцы на Востоке. Москва, 1980.
Зверева Г. И. История Шотландии. Москва, 1987. Гл. 1.
Значко-Я ворс кий И. Л. Очерки истории вяжущих веществ
от древнейших времен до середины XIX в. Москва —
Ленинград, 1963.
Ибн Халдун. Вступление, превод от арабски Й. Пеев, П.
Братоева, М. Нуридин. София, 1984.
Иванов К. А. Трубадуры, труверы и миннезингеры. Санкт
Петербург, 1901.
Из истории культуры средних веков и Возрождения. Моск-
ва, 1976.
Искусство стран и народов мира. Москва, 1962 — 1981. Т.
1 — 5.
История Венгрии. Москва, 1971. Т. 1.
История всемирной литературы. Москва, Т. 2. 1984; Т. 3.
1985.
История Ирландии. Москва, 1980.
История Италии. Москва, 1970. Т. 1.
История крестьянства в Европе: Эпоха феодализма. Моск-
ва, 1985 — 1986. Т. 1 — 2.
История Норвегии. Москва, 1980.
История средних веков. Москва, 1989. Т. I — II.
История Польши. Москва, 1956. Т. 1.
История Франции. Москва, 1972. Т. 1.
История Чехословакии. Москва, 1956. Т. 1.
История Швеции. Москва, 1974.
История южных и западных славян: Курс лекций. Москва,
1979.
Казакова Н. А. Русско-ливонские и русско-ганзейские от-
ношения (конец XIV — начало XV в). Ленинград,
1975.
670
Казакова Н. Я., Лурье Я. С. Антифеодальные еретические
движения на Руси XIV — начала XVI в. Москва — Ле-
нинград, 1955.
Караев Г. Н. Грюнвальдская битва 1410 г. Москва, 1960.
Карпов С. П. Итальянские морские республики и Южное
Причерноморье в XIII — XV вв., проблемы торговли.
Москва, 1990.
Карпов С. П. Торговля итальянских морских республик в
Южном Причерноморье в XIII — XV вв. Москва, 1986.
Карпов С. П. Трапезундская империя и Западноевропейс-
кие государства в XIII — XV вв. Москва, 1981.
Карсавин Л. П. Культура средних веков. Петербург, 1918.
Карсавин Л. П. Основы средневековой религиозности в XII
— XIII веках, преимущественно в Италии. Петербург,
1915.
Кириллова А. А. Классовая борьба в городах Восточной Ан-
глии XIII в. (К вопросу о социально-экономическом со-
держании „свободы" и „полноправия" в английском го-
роде XIII в.). — В: СВ, 1958. Вып. 13.
Ковалевский С. Д. Образование классового общества и
государства в Швеции. Москва, 1977.
Колесницкий Н. Ф. Исследование по истории феодального
государства в Германии (IX — первая половина XII в.).
Москва, 1958.
Колесницкий Н. Ф. „Священная Римская империя": При-
тязания и действительность. Москва, 1977.
Конокотин А. В. Жакерия 1358 года во Франции. — В:
Учен. зап. Иванов, гос. пед. инет. 1964. Т. 35, стр. 3 —
98.
Конокотин А. В. Очерки по аграрной истории Северной
Франции в IX — XIV вв. — В: Учен. зап. Иванов, гос.
пед. инет. 1958. Т. 16.
Конрад Н. И. Запад и Восток. Москва, 1966.
Корелин М. С. Важнейшие моменты в истории средневеко-
вого папства. Санкт Петербург, 1901.
Корелин М. С. Ранный итальянский гуманизм и его исто-
риография. Т. I — IV. Санкт Петербург, 1914.
Королюк В. Д. Древнепольское государство. Москва, 1956.
Корсунский А. Р. Готская Испания. Москва, 1969.
Корсунский А. Р. История Испании, IX — XIII вв. Москва,
1976.
671
Корсунский А. Р. Религиозный протест в эпоху раннего
средневековья в Западной Европе. — В: СВ, 1981. Вып.
44, стр. 48 — 75.
Косминский Е. А. Исследования по аграрной истории Анг-
лии в XIII в. Москва — Ленинград, 1947.
Косминский Е. А. Проблемы английского феодализма и ис-
ториографии средних веков. Москва, 1963.
Котельникова Л. А. Итальянский город раннего средневе-
ковья и его роль в процессе генезиса феодализма. — В:
СВ, 1975. Вып. 38.
Котельникова Л. А. Феодализм и город в Италии в VIII —
XV вв. (По материалам центральных и северных облас-
тей). Москва, 1987.
Крачковский И. Ю. Арабская географическая литература.
— В: Избр. соч. Москва — Ленинград, 1957. Т. 4.
Кудряшов К. В. Половецкая степь. Москва, 1948.
Кузнецов В. А. Алания в X — XIII вв. Орджоникидзе, 1971.
Культура Византии, IV — первая половина VII в. Под ред.
3. В. Удальцовой. Москва, 1984.
Культура и искусство западноевропейского средневековья.
Москва, 1981.
Кумеков Б. Е. Государство кимаков IX — XI вв. по араб-
ским источникам. Алма-Ата, 1972.
Курбатов Г. Л. Византийский город в раннефеодальную
эпоху и некоторые вопросы своеобразия социальной
структуры византийского общества. — В: Проблемы
социальной структуры и идеологии средневекового об-
щества. Ленинград, 1984.
Лебедев Г. С. Эпоха викингов в Северной Европе. Москва,
1985.
Левицкий Я. А. Город и феодализм в Англии. Москва,
1987.
Левицкий Я. А. Города и городское ремесло в Англии в X
— XII вв. Москва — Ленинград, 1960.
Ли Т. Ч. История инквизиции в средние века. Санкт Петер-
бург, 1911 — 1912. Т. 1 — 2.
Лосев А. Ф. Эстетика Возрождения. Москва, 1982.
Луццатто Дж. Экономическая история Италии: Антич-
ность и средние века: Пер. с ит. Москва, 1954.
Любарский Я. Н. Михаил Пселл: Личность и творчество: К
истории византийского предгуманизма. Москва, 1978.
672
Люблинская А. Д., Прицкер Д. П„ Кузьмин М. Н. Очерки
истории Франции. Ленинград, 1957.
Лясковская О. А. Французская готика. Москва, 1973.
Майер В. Е. Деревня и город в Германии XIV — XVI вв.
Ленинград, 1979.
Макиавели Н. Избрани съчинения, превод от италиански
Иван Тонкин. София, 1985.
Мацек Й. Табор в гуситском революционном движении.
Москва, 1956.
Медведев И. П. Византийский гуманизм XIV — XV вв. Ле-
нинград, 1976.
Медников Н. А. Палестина от завоевания ее арабами до
крестовых походов: (По арабским источникам). Санкт
Петербург, 1897 — 1903. Т. 1 — 2.
Мейлах М. Б. Язык трубадуров. Москва, 1975.
Мелетинский Е. М. Средневековый роман: Происхожде-
ние и классические формы. Москва, 1983.
Мельникова Е. А. Меч и лира: Англосаксонское общество в
истории и эпосе. Москва, 1987.
Мильская Л. Т. Некоторые проблемы формирования крес-
тьянства раннефеодальной Германии. — В: СВ, 1976.
Вып. 40.
Мильская Л. Т. Очерки по истории деревни в Каталонии в
X — XII вв. Москва, 1962.
Мильская Л. Т. Светская вотчина в Германии VIII — IX вв.
и ее роль в закрепощении крестьянства. Москва, 1957.
Минорский В. Ф. История Ширвана и Дербенда X — XI вв.
Москва, 1963.
Михайлов А. Д. Французский рыцарский роман и вопросы
типологии жанра в средневековой литературе. Москва,
1976.
Мокрецова И. П., Романова В. Л. Французская книжная
миниатюра XIII в. (в советских собраниях, 1200 —
1270). Москва, 1983.
Несселыитраус Ц. Г. Искусство Западной Европы в сред-
ние века. Ленинград — Москва, 1964.
Неусыхин А. И. Дофеодальный период как переходная ста-
дия развития от родоплеменного строя к раннефеода-
льному: (На материалах Западной Европы раннего
средневековья) — В: Проблемы истории докапиталис-
тических обществ. Москва, 1968.
43 История на средновековния свят 673
Неусыхин А. И. Крестьянские движения в Саксонии в IX
— XI вв. — В: Ежегодник германской истории. 1973.
Москва, 1974.
Неусыхин А. И. Судьбы свободного крестьянства в Герма-
нии в VIII — XII вв. Москва, 1964.
Озолин А. И. Бюргерская оппозиция в гуситском движе-
нии. Саратов, 1973.
Озолин А. И. Из истории гуситского революционного дви-
жения. Саратов, 1962.
Осипова Т. С. Ирландский город и экспансия Англии в XII
— XV вв. Москва, 1973.
Очерки истории арабской культуры V — XV вв. Москва,
1982.
Павлушкова М. А. Венгерское крестьянство XI — XIII вв.
— В: Вопросы истории, 1955. № 3.
Павлушкова М. А. К вопросу о классовом характере и зна-
чении „Золотой буллы" венгерского короля Андрея II.
— В: Из истории средневековой Европы. Москва, 1957.
Павлушкова М.А. Крестьянская община в Венгрии в XI —
XIII вв. — В: СВ, вып. 6, 1955.
Памятники средневековой латинской литературы IV — IX
вв. Москва, 1970.
Петрушевский Д. М. Восстание Уота Тайлера. Москва,
1914.
Петрушевский Д. М. Очерки из истории английского об-
щества и государства в средние века. Москва, 1937.
Петрушевский Д. М. Очерки из истории средневекового
общества и государства. Москва, 1922.
Пиренн А. Средневековые города Бельгии: Пер. с фр. Мос-
ква, 1937.
Пискорский В. К. История Испании и Португалии. Санкт
Петербург, 1909.
Пискорский В. К. Кастильские кортесы в переходную эпо-
ху от средних веков к новому времени. Киев, 1897.
Пискорский В. К. Крепостное право в Каталонии в средние
века. Киев, 1901.
Плетнева С. А. Половецкая земля. — В: Древнерусские
княжества X — XIII вв. Москва, 1975.
Полевой Л. Л. Очерки исторической географии Молдавии
XIII — XV вв. Кишинев, 1979.
Приборы и инструменты исторического значения. Москва,
674
1968. Т. 1.
Проблемы испанской истории. Москва, 1981.
Проблемы истории международных отношений. Ленин-
град, 1972.
Проблемы методологии истории средних веков: Европейс-
кий город в системе феодализма. Москва, 1979. Ч. 1,2.
Прохоров Г. М. Повесть о Митяе: Русь и Византия в эпоху
Куликовской битвы. Ленинград, 1978.
Радев Р. Средновековна философия. Антология. Изд.
„Идея". София, 1994.
Радев Р. Латинският Аристотел. Пиер Абелар — живот и
дело. София, 1982.
Разумовская Л. В. Очерки по истории польских крестьян
(от древних времен до XV в.). Москва — Ленинград,
1958.
Райцес В. И. Жанна д’Арк. Ленинград, 1982.
Репина Л. П. Сословие горожан и феодальное государство в
Англии XIV в. Москва, 1979.
Романова В. Л. Рукописная книга и готическое письмо во
Франции в XIII — XIV вв. Москва, 1975.
Рубцов Б. Т. Исследования по аграрной истории Чехии XIV
— начала XV в. Москва, 1963.
Рутенбург В. И. Итальянский город от раннего средневеко-
вья до Возрождения. Ленинград, 1987.
Рутенбург В. И. Народные движения в городах Италии
XIV — начала XV в. Москва — Ленинград, 1958.
Рутенбург В. И. Очерки истории раннего капитализма:
Флорентийские компании XIV в. Москва — Ленинг-
рад, 1951.
Рыбаков Б. А. Первые века русской истории. Москва, 1964.
Рыдзевская Е. А. Древняя Русь и Скандинавия, IX — XIV
вв. Москва, 1978.
Савёло Н. Ф. Раннефеодальная Англия. Ленинград, 1977.
Самаркин В. В. Историческая география Западной Европы
в средние века. Москва, 1976.
Сапрыкин Ю. М. Социально-политические взгляды анг-
лийского крестьянства в XIV — XVII вв. Москва, 1972.
Сахаров А. Н. Дипломатия Древней Руси IX — первая по-
ловина X в. Москва, 1980.
Сванидзе А. А. Деревенские ремесла в средневековой Евро-
пе. Москва, 1985.
675
Сванидзе А. А. Зависимое крестьянство Швеции до конца
классического средневековья. — В: Вопросы истории,
1984. № 2.
Сванидзе А. А. К вопросу об этапах возникновения Швед-
ского государства: Взаимосвязь социалных отношений
и идеологии в средневековой Европе. Москва, 1983.
Сванидзе А. А. Средневековый город и рынок в Швеции
XIII — XV вв. Москва, 1980.
Сидорова Н. А. Очерки по истории ранней городской ку-
льтуры во Франции. Москва, 1953.
Синская Е. Н. Историческая география культурной флоры.
Ленинград, 1969.
Сказкин С. Д. Из истории социально-политической и ду-
ховной жизни Западной Европы в средние века. Моск-
ва, 1981.
Сказкин С. Д. Очерки по истории западноевропейского
крестьянства. Москва, 1963.
Славяне и скандинавы. Москва, 1986.
Смирин М. М. Очерки истории политической борьбы в Гер-
мании накануне Реформации. Москва, 1952.
Смирнов А. П. Волжские Булгары. Москва, 1951.
Соколов В. В. Средневековая философия. Москва, 1979.
Соколов Н. П. Образование Венецианской колониальной
империи. Саратов, 1963.
Соколова М. Н. Поместье в Англии до нормандского завое-
вания. — В: СВ, 1971. Вып. 3.
Социальная природа средневекового бюргерства XIII —
XVII вв. Москва, 1987.
Социально-политическое развитие стран Пиренейского по-
луострова при феодализме. Москва, 1985.
Социально-экономические проблемы истории Испании.
Москва, 1965.
Средневековый город. Саратов, 1968 — 1987. Вып. 1 — 8.
Стам С. М. Экономическое и социальное развитие раннего
города (Тулуза XI — XIII вв.). Саратов, 1969.
Стеблин Каменский М. И. Культура Исландии. Ленин-
град, 1967.
Степи Евразии в эпоху средневековья. Москва, 1981.
Стоклицкая Терешкович В. В. Основные проблемы исто-
рии средневекового города. Москва, 1960.
Стоклицкая-Терешкович В. В. Очерки по социальной исто-
676
рии немецкого города в XIV — XV вв. Москва, 1936.
Техника в ее историческом развитии. Москва, 1979.
Тушина Г. М. Города в феодальном обществе Южной Фран-
ции. Москва, 1985.
Тяжелое В. Н. Искусство средних веков в Западной и Цен-
тральной Европе. Москва, 1981.
Удальцова 3. В. Византийская культура. Москва, 1988.
Уотт У. М. Влияние ислама на средневековую Европу.
Москва, 1976.
Уотт М., Какиа П. Мусульманская Испания. Москва,
1976.
Урланис Б. Ц. Рост населения в Европе: (Опыт исчисле-
ния). Москва, 1941.
Успенский Ф. И. История Византийской империи. Санкт
Петербург, 1901.
Федоров-Давыдов Г. А. Кочевники Восточной Европы под
властью золотоордынских ханов. Москва, 1966.
Федоров-Давыдов Г. А. Общественный строй Золотой орды.
Москва, 1973.
Феодальная рента и крестьянские движения в Западной
Европе XIII — XV вв. Москва, 1985.
Фрейберг Л. А., Попова Т. В. Византийская литература
эпохи расцвета, IX — XV вв. Москва, 1978.
Хачатурян Н. А. Город в системе феодальной формации.
— В: Вопросы истории, 1983, № 1.
Хачатурян Н. А. Сословная монархия во Франции XIII —
XV вв. Москва, 1989.
Хейзинга Й. Осень средневековья. Москва, 1988.
Хенниг Р. Неведомые земли. Москва, 1961 — 1963. Т. 2 —
4.
Художественный язык средневековья. Москва, 1982.
Чистозвонов А. Н. Европейский крестьянин в борьбе за
землю и волю (XIV — XV вв.) — В: СВ, 1975. Вып. 39,
стр. 6 — 24.
Чистозвонов А. Н., Барг М. А. Итоги исторического про-
цесса в Западной Европе XIV — XV вв. — В: Проблемы
генезиса капитализма. Москва, 1978. Стр. 3 — 70.
Шевкина Г. В. Сигер Брабантский и парижские аверро-
исты XIII в. Москва, 1972.
Штокмар В. В. История Англии в средние века. Ленинг-
рад, 1973.
. 677
Шушарин В. П. Крестьянское восстание в Трансильвании
(1437 — 1438 гг.). Москва, 1963.
Яброва М. М. Зарождение раннекапиталистических отно-
шений в английском городе (Лондон XIV — начала
XVI в.). Саратов, 1983.
Якобсон А. Л. Закономерности в развитии средневековой
архитектуры IX — XV вв. Ленинград, 1987.
Ястребицкая А. Л. Основные проблемы ранней истории
средневекового города в освещении современной запад-
ной медиевистики. — В: СВ, 1980. Вып. 43.
Abel W. Crises agraires en Europe (XIIIе — XXе sifecles). P.,
1973.
Abel W. Geschichte der deutschen Landwirtschaft vom friihen
Mittelalter bis zum 19. Jahrhundert. Stuttgart, 1967.
Adam von Bremen. Gesta Hammaburgensis ecclesiae pon-
tificum (Ed. B. Schmeidler) Screptores rerum Germani-
cum in usum scholarum. Hannover, Leipzig, 1917.
Adrian H., Mortensen M. Fra slave til faestebonde: Problemer
i dansk middelalder. Kpbenhavn, 1979.
Adriani M. L’Europa cristiana: Dal declino della romanita alle
soglie dell anno mille. Roma, 1971.
Agricoltura e Mondo rurale in Occidente nell’alto Medio evo.
Spoleto, 1966.
Ahrweiler H. L’Ideologie politique de 1’empire byzantin. P.,
1975.
Alliacus Petrus. Ymago Mundi (Ed. E. Buron), Paris, 1930.
Cap. VIII — XIV.
Amira K. von. Thierstrafen und Thierprozesse. Innsbruck,
1891.
Anderson I. Sveriges historia, Stockholm, 1975.
Andrae C. G. Kyrka och fralse i Sverige under aldre medeltid.
Uppsala, 1960.
Andrews M. C. The Study and Classification of Medieval
Mappae Mundo. Archeologia. Vol 75, 1926.
Angold H. Byzantine Government in exile. Oxford, 1975.
Ankarloo B. Das Geschrei der ungebildeten Masse. Zur Ana-
lyde der schwedischen Hexenprozesse. — „Hexen-
prozesse. Deutsche und skandinavische Beitrage". Hrsg.
von Chr. Degn. H. Lehmann. D. Unverhau. Neumunster,
1983.
Ankarloo B. Trolldomsprocesserne i Sverige. Lund, 1971.
678
Ariks Ph. Centuries of Childhood. Social History of Family
Life. New York, 1962.
Ariks Ph. L’Enfant et la vie familiale sous 1’Ancien R£gime.
P., 1973.
Ariks Ph. L’homme devant la mort. P., 1977.
Artz F. B. The mind of the Middle Ages, A.D. 200 — 1500. N.
Y., 1953.
Arup E. Danmarks historic. Kpbenhavn, 1961. Vol. 2.
Aspetti della vita economica medievale. Firenze, 1985.
Aston T. H. The origins of the manor in England /Trans. Roy.
Hist. Soc. Ser. 5. 1958. Vol. 8.
Babicz J., Walezak. Zaruys historii odkry6 geograficznych.
Warszawa, 1970.
Bak J. M. Konigtum und Stande in Ungarn im 14. — 16.
Jahrhunderts. Wiesbaden, 1973.
Bandmann G. Mittelalterhche Architektur als Bedeutungs-
trager. B., 1951.
Bannerman J. The church of Christ: A treaty on the nature,
power, ordonances, discipline and government of the
Christian church. L., 1960.
Barber R. The knight and chivalry. N. Y., 1970.
Barbero A.. Vigil M. La formacion del feudalismo en la
Peninsula Iberica. Barcelona, 1979.
Bagrow L. History of Cartography. Cambridge, 1964.
Bardach J. Historia panstwa i prawa Polski. Warszawa,
1965. T. 1.
Barraclough G. Eastern and Western Europe in the Middle
Ages. L., 1970.
Barrow G. W. S. Kingship and unity: Scotland, 1005 — 1306.
L., 1891.
Bartha A. Hungarian society in 9th and 10th centuries.
Budapest, 1975.
Bartmus H. J. Die Geburt des ersten deutschen Staates. B.,
1966.
Bartos F. M. Husitska revoluce. Pr. 1965 — 1966. T. 1 — 2.
Baschwitz K. Hexen und Hexenprozesse. Die Geschichte einen
Massenwahns und seiner Bekampfung. Munchen, 1963.
Bauer H. Reise in die Karolingerzeit. Leipzig, 1974.
Beazley C. R. The Dawn of Modern Geography. Vol. 111.
London, 1906.
Beck H.-G. Geschichte der orthodoxen Kirche im byzan-
679
tinischen Reich. Gottigen, 1980.
Beda Venerabilis, De natura rerum, Migne J.-P. Patrologiae
Cursus Completus. Series latina. Paris, 1845. T. 83.
Beeler J. Warfare in feudal Europe, 730 — 1200. Ithaca; L.,
1971.
Bentzien U. Bauernarbeit ira Feudalismus. B., 1980.
Вегсё Y.-M. Fete et r£volte. Des mentalit£s populaires du
XVIе au XVIIIе siecle. Essai. Paris, 1976.
Bernhardt E. Berthold von Regensburg. Ein Beitrag zur
Kirchen-, Sitten- und Literaturgeschichte Deutschlands
im XIII. Jahrhundert, Erfurt, 1905.
Bertolini O. Roma di fronte a Bisanzio e ai Longobardi. Roma.
1941.
Beumann H. Gregor von Tours und der Sermo rusticus. —
„Spiegel der Geschichte. Festgabe fur Max Braubach".
Munster, 1964.
Bigongiari D. Were there Theatres in the Twelvth and
Thirteenth Centuries? — „The Romanic Review", vol. 37,
N 3, 1946.
Bleiber W. Naturalwirtschaft Ware-Geld-Beziehungen zwi-
schen Somme und Loire wahrend des 7. Jahrhunderts. B,
1981.
Bloch M. La society f6odale. Paris, 1968.
Bokenkotter Th. S. A concise history of the catholic church.
N. Y. 1977.
Bolgar R. R. The classical heritage and its beneficiaries. L.
1973.
Bolgiani Fr. Christianecimo e culture: Classica e „altre".
Torino, 1974. —
ВоИёте G. Les almanachs populaires aux XVIIе siecles. Essai
d’histoire sociale. Paris, 1969.
ВоИёте G. Litterature populaire et litterature de Colportage
du 18е siecle. — „Livre et soci£te dans la France du
XVIII siecle". Paris, 1963.
Bonnassie P. La Catalogne du milieu du Xе & la fin du XIе
siecle. Toulouse, 1975 — 1976. T. 1 — 2.
Bon A. Le Peloponnese byzantin jusqu’en 1204. P., 1951.
Bordenave J., Vtelelle M. Aux racines du mouvement cathare:
La men tali t6 religieuse de paysans de 1’Albigeois
medieval. Toulouse, 1973.
Borst A. Lebensformen im Mittelalter. Frankfurt a.M.; B.,
680
1973.
Borst A. Knighthood in the high Middle Ages: Ideal and
reality: Yardship and community in medieval Europe. N.
Y., 1968.
Bosl K. Die Grundlagen der modernen Gesellschaft im Mittel-
alter. Eine deutsche Gesellschaftsgeschichte des
Mittelalters. T. II. Stuttgart, 1972.
Bosl K. Staat, Gesellschaft, Wirtschaft im deutschen Mittel-
alter //Gebhardt B. Handbuch der deutschen Geschichte.
Stuttgart, 1970, Bd. 1.
Boultter M.-N. Dictionaire universel d’histoire et de geo-
graphic. Paris, 1871.
Boutruche R. Seigneurie et feodalit6. P., 1968 — 1970. T. 1,
2.
Brandt W. J. The shape of medieval history: Studies in modes
of perception. New Haven; L., 1966.
Breen A. Christianity and humanism: Studies in history of
ideas. Ferdman, 1968.
Brezzi P. Politica, economia; vita sociale nell’alto Medio evo.
Napoli. 1970.
Brezzi P. Society feudale e vita cittadina dal IX al XII sec.
Roma, 1972.
Brown L. A. The Story of Maps. Boston, 1950.
Brown P. The cult of the saints. Chicago, 1981.
Brunius J. Bondebygd i forandring. Lund, 1980.
Bruyne E. de. Etudes d’esth6tique medi6vale. Brugge, 1946.
Vol. 1 — 3.
Burke P. Popular Culture in Early Modern Europe. London,
1983.
Byzantium and the classical tradition. Birmingham, 1981.
Cahen C. Orient et Occident en Temps des croisades. P., 1984.
The Cambridge economic history of Europe. Cambridge, 1966.
Vol. 1.
Le campagne italiane prima e dopo il Mille: Una society in
transformazione /a cura di B. Andreolli et al. Bologna.
1985.
Campbell F., et al. The Anglo-Saxons. Ithaca; N. Y., 1982.
Capella Martianus. De nuptiis Philologiae et Mercurii /Rec.
F. Eyssenhardt. Leipzig, 1866.
Caratteri del secolo VII in Occident. Spoleto, 1958. T. 1 — 2.
Caro Baroja J. Les sorcieres et leur monde. Paris, 1972.
681
Castro A. Estudos de historia socio-economica de Portugal.
Lisboa, 1976.
Cipolla С. M. Storia economica dell’Europa pre-industriale.
Bologna, 1974.
La citta nell’alto Medio evo. Spoleto, 1959.
Clanchy M. I. England and its rulers, 1066 — 1272. Glasgow,
1983.
Cohn N. Europe’s Inner Demons. London, 1975.
The comparative history of urban origins in Non-Roman
Europe: Ireland, Wales, Danemark, Germany, Poland and
Russia from the ninth to the thirteenth century /Ed. H.
B. Clarke. A. Simms //BAR Intern. Ser. 1985, N 255.
Coulton G. G. Life in the Middle Ages. Cambridge, 1930. Vol
1 — 4.
La crisi degli ordinamenti comunali e le origini dello stato del
Rinascimento /А cura di G. Chittolini. Bologna, 1979.
Crone G. R. Maps and Their Makers: An Introduction to the
History of Cartography. 5th /Ed. Folkeston. Kent, 1979.
La culture populaire au Moyen Age. Sous la dir. de P.
Boglioni. Montreal, 1979.
Curtuis E. R. Europaische Literatur und lateinisches Mittel-
alter. 8. Aufl. Bern, Munchen, 1973.
Curtius E. R. Europaische Literatur und lateinisches Mit-
telalter. 2. Aufl. Bern, 1954.
Chadwick H. M. Origin of English nation. L. 1907.
Christensen A. E. Kongemagt og aristokrati. Kebenhavn,
1968.
Christensen A. E. Vikingetidens Danmark. Kpbenhavn, 1977.
Chapelot J., Fossier R. Le village et la maison au Moyen Age.
P.a 1980.
Le charivari. Actes de la table ronde. Publ. par J. Le Goff et
J.-C. Schmitt. Paris, La Haye, New York, 1981.
Chaunu P. European expansion in the later Middle Ages.
Amsterdam etc., 1979.
Chaunu P. Sur la fin des sorcifcrs au XVIIе sifccle. — „Anna-
les. E. S. C.“, 24е аппёе, N 4, 1969.
Cherubini G. Signori, contadini, borghesi. Firenze, 1974.
Chiffoleau J. La camptabilit6 de Гаи-deld. Les hommes, la
mort et la religion dans la region d’avignon a la fin du
Moyen Age (vers 1320 — vers 1480). Rome, 1980.
Danielou J. Marrou H. D6s origines & Saint Gregoire le
682
Grand. P. 1963.
Danstrup J. A History of Danemark. 2nd ed. Copenhagen; N.
Y., 1947.
Davis N. Z. Society and Culture in Early Modern France.
Stanford, 1975.
Davis R. H. C. East Anglia and the Danelaw //Trans. Roy.
Hist. Soc. Ser. 5. 1955. Vol. 5
Delamelle E. L’eglise au temps du Grand Schisme et de la
crise conciliaire (1378 — 1449). P., 1964.
Delaruelle J.-F. La pi£te populaire au Moyen Age. Torino,
1975.
Delumeau J. Au sujet de la d6christianisation. — „Revue
d’histoire moderne et contemporaine", t. 23, 1975.
Delumeau J. Le catholicisme entre Luther et Voltaire
(Nouvelle Clio, 30, bis). Paris, 1971.
Delumeau J. Une enquete historiographique sur la peur vers
quoi? pourquoi? comment? — „L’histoire et ses
methodes". Amsterdam, Lille, 1981.
Delumeau J. La Peur en Occident (XIVе — XVIIIе siecles):
Une cite assieg6e. P., 1978.
Den danske landby: Fra Storfamilie til Adelssamfund /Red.
A. Steensberg. Kpbenhavn, 1940.
Det Danske folks historia /Red. A. Friis et al. Kebenhavn.
1927 — 1929. Bd. 1 — 8.
Det danske landbrugs Historie /Udg. R. Hansen. Ktfbenhavn,
1940. Vol. 1.
Det nordiske syn p& forbindelser mellem Hansestaederne og
Norden. Aarhus, 1972.
Dhondt J. Das friihe Mittelalter. Frankfurt a. M., 1968.
Dicuil. De mensura orbis terrae /Ed. G. Parthey. Berlin,
1870.
Dinzelbacher P. Vision und Visionsliteratur im Mittelalter.
Stuttgart, 1981.
Dopatka R., Hoppner H. Das Buch vom Schiff. B., 1972.
Deutsche Geschichte. Bd. 2. Berlin, 1983.
Dovring F. Attungen och marklandet: Andier over agrar-
forhallanden i medeltidens. Lund, 1947.
Dozy R. P. A. Recherches sur l’histoire et la litterature de
1’Espagne pendant le Moyen age. P., 1881. Vol. 1 — 2.
Dubus J.-F. Histoire du christianisme cathare du I au XX
siecle. Narbonne, 1970.
683
Duby G. Leconmie rurale et la vie des campagnes dans
1’Occident medieval. P., 1962. T. 1, 2.
Duby G. Guerriers et paysans, VII — XII s.: Premier essor de
1’economie еигорёеппе. P., 1973.
Duby G. Homines et structures du Moyen Age. P., 1973.
Duby G. Les trois Ordres ou I’imaginaire du f6odalisme. P.,
1978.
Duby G. Le temps des cath6drales: L’art et la soci6t6, 980 —
1420. P., 1976.
Duby G., Mandrou R. Histoire de la civilisation franfaise. T.
2. Paris, 1958.
Dufourcq Ch. E., Gautier DaLcht J. Histoire 6conomique et
sociale de 1’Espagne chretienne au Moyen Age. P., 1976.
Dupaqier G. Introduction к la demographic historique. P.,
1974.
Dupont-Bouchat M. S., Frijhoff W., Muchernbled R. Proph6tes
et sorciers dans les Pays-Bas, XVIе — XVIIе siecle.
Paris, 1978.
Dvornik F. Early Christian and Byzantine political philo-
sophy: Origins and Backgrounds. Wash (D. C.), 1966.
Eggert W. Das ostfrankish-deutsche Reich in der Auffasung
seiner Zeitgenossen. B., 1973.
Eggert W., Ptitzolt B. Wir-Gefuhl und Regnum Saxonum bei
friihmittelalterlichen Geschichtsschreibern. Weimar,
1984.
Ehrismann G. Geschichte der deutschen Literatur bis zum
Ausgang des Mittelalters. 2. T., Schlussband. Munchen,
1935.
Elias N. Uber den ProzeB der Zivilisation. Soziogenetische
und psychogenetische Untersuchungen. Bd. I. Frankfurt
a. M., 1981.
Engelmann E. Zur sthdischen Volksbewegung in Siidfrank-
reich: Kommunenfreiheit und Gesellschaft. P., 1976.
Ennen E. Friihgeschichte der eurepaischen Stadt. Bonn,
1953.
Ennen E. Die europaische Stadt: Studien zu den Anfangen des
europaischen Stadtewesens. Lindau; Konstanz, 1958.
Ennen E. Die europaische Stadt des Mittelalters. 2. Aufl.
Gottingen, 1975.
Erbstosser M. Die Kreuzziige: Eine Kulturgeschichte.
Leipzig, 1980.
684
Erbstosser M. Religion und Klassenkampf im Spatmittelalter.
Leipzig, 1966.
Erickson C. The medieval vision: Essays in history and
perception. N. Y., 1976.
Erixon S. Lantbruket under historisk tid med sarakild hansun
till bondetraditionen //Nordisk Kultur. Stockholm, 1956.
T. 13.
Famille et parente dans 1’Occident medi6val. P., 1977.
Fasoli G. I longobardi in Italia. Bologna, 1965.
Favier J. La Guerre de Cent ans. P., 1981.
Fehr H. Zur Erklarung von Folter und HexenprozeB. —
„Zeitschrift fiir schweizerische Geschichte", 24. Bd.,
1944.
Fehr H. Zur Lehre vom FolterprozeB. — „Zeitschrift der
Savigny-Stiftung fiir Rechtsgeschichte. Germanistische
Abteilung", 53. Bd., 1933.
Fichtenau H. Das karolingische Imperium. Zurich, 1949.
Fischer H. Gestaltungsschichten in Meier Helmbrecht. —
„Beitrage zur Geschite der deutschen Sprache und Lite-
ratur", Bd. 79. Tubingen, 1957.
Fritz B. Hus, land och lan Forvaltningen i Sverige, 1250 —
1434. Stockholm, 1972 — 1973, Vol. 1 — 2.
Fossier R. Enfance de 1’Europe: Aspects economiques et
sociales. P., 1982.
Fossier R. Histoire sociale de 1’Occident medieval. P., 1970.
Fossier R. Le Moyen Age. P., 1982 — 1983. T. 1 — 3.
Fossier R. Paysans d’Occident (XI — XIV ss.). P., 1984.
Fossier R. Les tendances de 1’economie: stagnation ou
croissance? //XXVII Settimana di studio del Centro
italiano di studi sull’alto Medio evo, Spoleto, 1979.
Fossier R. La terre et les hommes en Picardie jusqu’a la fin du
XIIIе s. P.; Louvain, 1968. T. 1 — 2.
Fourquin G. Histoire economique de 1’Occident Medieval. P.,
1969.
Fourquin G. Seigneurie et feodalit£ au Moyen Age. P., 1977.
Fourquin G. Les soulevements populaires au Moyen Age. P.,
1972.
Fournial E. Historic monetaire de 1’Occident Medieval. P.,
1970.
Fournier G. L’Occident de la fin du Vе siecle a la fin du IXе
siecle. P., 1969.
685
Fuhrmann H. Einlandung ins Mittelalter. Munchen, 1987.
Ganshof F. L. Etudes sur le d6veloppement des villes entre
Loire et Rhin au Moyen Age. P.; Bruxelles, 1943.
Garcia de Cortazar J. A. La ёроса medieval. Madrid, 1978.
Geanakoplos D. J. Byzantine East and Latin West: Two
worlds of christendom in Middle Ages and Renaissance.
Oxford, 1966.
Gerhard D. Old Europe: A study of continuity, 1000 — 1800.
N. Y., 1981.
Ghelinck J. de. Le mouvement thSologique du XIIе siecle.
Bruxelles; P., 1948.
Gill J. Byzantium and the papacy, 1198 — 1400. New
Brunswick (N. J.), 1979.
Gildemeister H. Das deutsche Volksleben im XIII. Jahrhunder
nach den deutschen Predigten Bertholds von Regensburg.
Jena, 1889.
Gillingham J. The Angevin Empire. L., 1984.
Gilson E. L’espirit de la philosophic medievale. P., 1969.
Gilson E. La philosophic au Moyen Age: Des origines patri-
stiques a la fin du XIVе siecle. P., 1962.
Ginzburg С. I benandanti: Stregoneria e culti agrari tre
Cinquecento e Seicento. Torino, 1979.
Ginzburg С. Il formaggio e i vermi. Il cosmo di un mugnaio
del’500. Torino, 1976.
Ginzburg C. Pr6somptions sur le sabbat. — „Annales. Ё. S.
C.“, 39е annee, N 2, 1984.
Gissel S. et al. Desertion and land colonization in the Nordic
countries c. 1300 — 1600. Uppsala, 1981.
Given-Wilson Cn. The English nobility in the late Middle
Ages. L.; N. Y., 1987.
Le Goff J. La civilisation de 1’Occident medieval. Paris, 1965.
Le Goff J. L’imaginaire medieval. Essais. Paris, 1985.
Le Goff J. Les intellectuels au Moyen Age. P., 1957.
Le Goff J. La naissance du Purgatoire. Paris, 1981.
Le Goff J. Ordres mendiants et urbanisation dans la France
medievale //Annales. 1970, N 4.
Le Goff J. Les trois fonctions indo-europeennes, 1’historien et
I’Europe feodale. — „Annales. Ё. S. C.“, 1979, N 6.
Le Goff J. Pour un autre Moyen Age. Temps, travail et
culture en Occident: 18 essais. Paris, 1977.
Le Goff J., Schmitt J.-C. Au XIIIе siecle: Une parole nouvelle.
686
— „Histoire v€cue du peuple chretienl" Sous la dir. de J.
Delumeau. T. 1. Paris, 1979.
Goubert P. Beauvais et le beauvaisis de 1600 1730.
Contribution d I’histoire sociale de la France du XVIIе
siecle. Paris, 1958.
Goubert P. La vie quotidienne des paysans franfais au XVIIе
sifecle. Paris, 1982.
Grabmann M. Die Geschichte der scholastischen Methode. 1
— 2. Freiburg im Breisgau, 1909 — 1911.
Graus F. Dejiny venkovsk6ho lidu v dob6 predhusitsko. Pr.,
1957.
Graus F. Volk, Herrscher und Heiliger im Reich der Mero-
vinger. Praha, 1965.
The green world: Classical, Byzantine and modern. L., 1985.
Grigg D B. Population growth and agrarian change in
historical perspective. Cambridge, 1980.
Guente B. Histoire et culture historique dans 1’Occident
medieval. P., 1980.
Guente B. L’Occident aux XIVе et XVе siecles: Les Etats. P.,
1971.
Guillou A La civilisation byzantine P., 1974.
Halphen L. Les barbares: Des grandes invasions aux con-
quetes turques du XIе siecle. P., 1940.
Hamilton B. The medieval inquisition. L., 1981.
Handbuch der Schweizer Geschichte. Zurich, 1972. Bd. 1.
Harmening D. Superstitio: Uberlieferungs- und theoriege-
schichtlische Untersuchungen zur kirchlich-theologi-
schen Aberglaubensliteratur des Mittelalters. Berlin,
1979.
Hattenhauer H. Zum Ubersetzungsproblem im hohen Mit-
telalter. — „Zeitschrift der Savigny-Stifrung fur Rechts-
geschichte. Germanistische Abteilung“, Bd. 81, 1964.
Haskins Ch. H. The Renaissance of the twelfth century.
Cambridge, 1927.
Haslam F. Early medieval towns in Britain: c. 700 to 1140.
L., 1985.
Haupttendenzen der Europaischen Stadtgeschichte im 14.
und 15. Jahrhundert. Magdeburg, 1974. T. 1.2.
Haussig H. W. Kulturgeschichte von Byzanz. Stuttgart,
1959.
Hausley N. The Italian crusades: The Papae-Angevin alliance
687
and the crusades against Christian lay powers, 1254 —
1343. Oxford, 1982.
Heckscher E. F. Sveriges ekonomiska historia fr&n Gustav
Vasa. Stockholm, 1935. D. 1.
Heers J. Le clan familial au Moyen Age: Etudes sur les
structures politiques et sociales des milieux urbaines. P.,
1974.
Helle K. Norge blir en stat, 1130 — 1319. Bergen etc., 1974.
Her£sies et societ£s dans 1’Europe ргё-industrielle (IIе — 18е
siecles). P., 1968.
Herlihy D.. Klapisch Zuber Ch. Les Toscanes et leurs Families.
P., 1978.
Herlihy D. The social history of Italy and Western Europe.
700 — 1500. L., 1978.
Herlitz L. Jordegendom och ranta. Lund, 1974.
Herrmann J. Zwischen Hradschin und Vineta: Friihe Kultu-
ren der Westslawen. Leipzig, 1971.
Hill D. A history of diplomacy in the international develop-
ment of Europe. L., 1921. Vol. 1: The struggle for
universal Europe.
Hilton R. Bond men made free: Medieval peasant movements
and the English rising of 1381. L., 1973.
Hilton R. Class conflict and the crisis of feudalism: Essais in
medieval social history. L., 1985.
Histoire de la France rurale. P., 1975. T. 1.
Histoire de la France urbaine. P., 1980. T. 1.
Histoire de la France urbaine. /Ed. G. Duby. P., 1980. T. 2.
Histoire generale de 1’Europe /Red. G. Lyvet, R. Moresnier.
P-, 1980. Vol. 1 — 2.
Histoire des relations internationales /Publ. sous la dir. de P.
Renouvin. P., 1953. T. 1: Le Moyen Age /Par F. L.
Ganshof.
Historia chopow polskich /Red. S. Jagiota. W-wa, 1970. T. 1.
History of technology and inventions: progress through the
ages. N. Y., 1969. Vol 1 — 2.
History of seafaring based on underwater archaeology. L.,
1972. •
Hollister C. W. Anglo-Saxon military institutions of the eve
of Norman conquest. Oxford, 1962.
Holmes G. Europe: Hierarchy and revolt, 1320 — 1450.
Fontana, 1975.
688
Holmsen A. Norges historie fra de eldste tider til 1660. Oslo
etc., 1871.
Honegger C. (Hrsg.) Die Hexen der Neuzeit. Studien zur
Sozialgeschichte einer kulturellen Deutungsmusters.
Frankfurt a. M., 1978.
Honorii Augustodunensis de imagine mundi //Migne J.-P.
Patrologiae Cursus Completus. Series latina. Paris, 1854.
T. 172.
Hrochova V. Byzantska mesta ve 13 — 15 stoleti: Prispevek к
sidelne topografii stredovekeho Recka. Pr., 1967.
Hugh H. Der deutsche Bauer im Mittelalter dargestellt nach
den deutschen literarischen Quellen vom. 11. — 15.
Jahrhundert. Bern, 1929.
Humboldt A. Examen critique de histoire de la geographie.
Paris, 1836. T. IV.
Humboldt A. Kritische Untersuchungen. Berlin, 1852. Bd 1.
Hunger H. Byzantische Geisteswelt von Konstantin dem
Grossen bis zum Fall Konstantinopels. Baden-Baden,
1958.
Hunger H. Die hochsprachliche profane Literatur der Byzan-
tiner. Munchen, 1978.
Hussey J. M. Church and learning in the Byzantine Empire,
867 — 1185. N. Y., 1963.
I ceti dirigenti in Toscana nell’eta comunale nei secoli XII —
XIII. Pisa, 1982.
I ceti dirigenti in Toscana nell’etk precomunale. Pisa, 1981.
I ceti dirigenti nella Toscana tardocomunale. Pisa; Firenze,
1983.
Ibn Batuta. Voyages d’Ibn Batoutah. P., 1874 — 1879. T. 1
— 4.
Il passagio dell antichita al medioevo in Occidente. Spoleto,
1962.
Iserloh Er. Kirchengeschichte: Eine theologische Wissen-
schaft. Mainz, 1982.
Isidori Hispalensis Etymologiarum lebri XX //Migne J.-P.
Patrologiae Cursus Completus: Series latina. Paris, 1844.
Jackson W. T. H. The Composition of Meier Helmbrecht. —
„Modern Language Quarterly*', Vol. 18, N 1, 1957.
Jan&ek J. Prehled vyvoje remeslne vyroby v ceskych zemich
za feudalismu. Pr., 1963
Le Jan Hennebicque R. „Pauperes" et „paupertas" dans
44. История на средновековния свят 689
1’Occident carolingien aux IX et X siecles. — „Revue du
Nord", t. L, N 197, 1968.
Jankuhn H. Spatantike und merowingische Grundlagen fur
die friihmittelalterliche nordeuropaische Stadtbildung
//Early medieval studies: Antik arkiv. Stockholm, 1970.
Jansen H. M. Daglivliv i danske middelalder byer. Kpben-
havn, 1982.
Johannesson G. SkAne, Halland och Blekinge. Stockholm,
1984.
Johnsen O. A. Norges folk i middelalderen .//Nordisk Kultur.
Oslo, 1938. T. II.
Kali N. Povijest Urvata u vazvijenom srednjem vijeku.
Zagreb, 1976.
Katalog dawnych map Rzeczypospolitej Polskiej w kolekcji E.
H. Czapskiego. Wroclaw; Warszawa; Krakow, 1978. T. 1.
Mapa 2; 3. -
Keen M. A history of medieval Europe. L., 1968.
Keil E. W. Deutsche Sitte und Sittlichkeit im 13. Jahrhundert
nach den damaligen Predigtern. Dresden, 1931.
Kieckhefer R. European Witch Trials: Their foundations in
popular and learned cultures, 1300 — 1500. Berkeley;
Los Angeles, 1976.
Kilgour R. L. The decline of chivalry as shown in the French
literature of the late Middle Ages. Cambridge, 1937.
Kimble G. H. Geography in the Middle Age. London, 1938.
Klassen J. M. The nobility and the making of the Hussite
Revolution. N. Y., 1978.
Kramer W. Neue Horisonte. Leipzig; Berlin, 1978.
Kratins O. Ethical Absolutism in Meier Helmbrecht. —
„Symposium", vol. XVIII, N 4, 1964.
Kretzenbacher L. Des Teufels Sehnsucht nach der Hiramels-
schau. — „Zeitschrift fiir Balkanologie", Jg. IV, 1966.
Krzemienska B., Trestik D. HospodarskA rAklady гапё
stredovA stAtu ve stredni EvropA (Cechy, Polsko, Uhry v
10 a 11 stoleti) //Hosp, dejiny. 1978. N 1.
Koch G. Auf dem Wege zum Sacrum Imperium: Studien zur
ideologischen Herrschaftsbegriindung der deutschen
Zentralgewalt im 11. und 12. Jahrhundert. B., 1972.
Koht H. Norsk bondereising. 2. utg. Oslo, 1975.
Kolb H. Der „Meier Helmbrecht" zwischen Epos und Drama.
— „Zeitschrift fiir deutsche Philologie", 81. Bd., 1. H.,
690
1962.
Kretzenbacher L. Legende und Spiel vom Traumgesicht des
Sunders auf Jenseitswaage: Zu Fortleben und
Gehaltswandel einer friihchristlichen Legende um einen
,,sozialen“ Heiligen. — „Rheinisches Jahrbuch fiir
Volkskunde", 1956.
Kuczynski J. Geschichte des Alltags des deutschen Volkes.
Bd. 2. Berlin, 1981.
Kultur der einfachen Leute. Bayerisches Volksleben vom 16.
bis zum 19. Jahrhundert. Hrsg. von R. van Dulmen.
Munchen, 1983.
Kulturhistorisk leksikon for nordisk middelalder. Kpben-
havn, 1956 — 1978. Bd. 1 — 22.
Kunze M. StraBe ins Feuer. Vom Leben und Sterben in der
Zeit des Hexenwahns. Miinchen, 1982.
Kuttner St. Medieval councils, decretals and collections of
canon law. L., 1980.
Kuiera M. Slovensko po pade Vel’kej Moravy: Studie о
hospodarskem a sociMnom vyvinfe v 9 — 13 stoleti. Br.,
1974.
Laing L., Laing F. Anglo-Saxon England. L., 1979.
Laion-Thomadakis A. E. Peasant society in the Late Byzantine
Empire: A social and demographic study. Princeton,
1977.
Lambert M. D. Medieval heresey: Popular movements from
Bogomil to Hus. L., 1977.
Lammers W. Gottschalks Wanderung im Jenseits: Zur
Volksfrommigkeit im 12. Jahrhundert nordlich der Elbe.
— „Sitzungsberichte der Wissenschaftlichen Gesellschaft
an der Johann Wolfgang Goethe Universitat", 19, 2,
1982.
Lander J. H. Government and community: England, 1450 —
1509. L., 1980.
Larsson L. O. Engelbrekt Engelbrektson och 1430-talets
svenska uppror. Stockholm, 1984.
Lehmann H. Hexenglaube und Hexenprozesse in Europa um
1600. — „Hexenprozesse. Deutsche und skandinavische
Beitrage". Hrsg. von Chr. Degn, H. Lehmann, D.
Unverhau. Neumunster, 1983.
Lehmann P. Die Parodie im Mittelalter, mit 24 ausgewahlten
parodistischen Texten. 2., neu bearb. und erganzte Aufl.
691
Stuttgart, 1963.
Lelewel J. Geographie du mogen-age. T. I — III. Bruxelles,
1852. T. 2.
Lelewel J. Geographie du mogen-age. Atlas. Bruxelles, 1850.
Lemerle P. Le premier humanisme byzantin. P., 1971.
Lavedan P., Hugueney J. L’urbanisme au Moyen Age. Geneve,
1974.
Lewicki T. Polska i kraje sasiednie w swietle „Ksiegi Rogera".
Krakow, 1945. Cr. 1 — 2.
Lewis A. R. The development of Southern French and Catalan
sociey. Austin, 1965.
Lewis P. La France й la fin du Moyen Age: Trad, de 1’angl. P.,
1977.
L’homme et son destin d’apres le penseurs du Moyen Age.
Louvain; P-, 1960.
Lindkvist Th. Landborna i Norden under aldre medeltid.
Uppsala, 1979.
Linsenmayer A. Geschichte der Predigt in Deutschland von
Karl dem GroBen bis zum Ausgange des vierzehnten
Jahrhunderts. Munchen, 1886.
Lintzel M. Ausgewahlte Schriften. B., 1961. Bd. 1 — 2.
Loomis C. G. White magic: An introduction to the folklore of
Christian legend. Cambridge (Mass.), 1948.
Lowmianski H. Prezmiany feudalne wsi polskiej do 1138 r.
//Przegl. hist. 1974. N 45.
Loyn H. R. Gesith and thegns in Anglo-Saxon England from
the seventh to the tenth century //Engl. Hist. Rev. 1955.
Vol. 70.
Lbnnroth E. Sverige och Kalmarunionen, 1397 — 1457.
Goteborg, 1934.
Lbnnroth E. Statsmakt och Statsfinans i det medeltida
Sverige: Studier over skattvasen och lansforvaltning
//Gbteborgs Hogskolas Arsskrift. 1940. Bd. 46, N 3.
Liihe I. von der/ Rbcke W. Standekritiche Predigt des
Spatmittelalters am Beispiel Berthold von Regensburg.
— „Literatur im Feudalismus" (Literaturwissenschaft
und Sozialwissenschaften, 5). Stuttgart, 1975.
L’uomo medievale /А cura di J. Le Goff. Roma; Bari, 1987.
Luzzato G. Dai servi della gleba agli albori del capitalismo.
Bari, 1966.
Makkai L. Grand domaine et petite exploitation seigneur et
692
paysans en Europe en Moyen Age et aux temps modernes
//Eight Intern, econ. hist, congr. Budapest, 1982.
M&le E. L’art religieux du XIIIе siecle en France. P., 1924.
Malowist M. Wschod a zachod Europy w XIII — XVI wieku.
W-wa, 1973.
Maaloutt A. Les croisades vues par les arabes. P., 1983
Macfarlane A. Witchraft in Tudor and Stuart England: A
regional and comparative study. New York, 1970.
Macdudi. Les prairies d’or. P., 1861 — 1877. T. 1 — 9.
Magoulias H. I. Byzantine Christianity: Emperor, church and
the West. Chicago, 1970.
Majer H. E. Geschichte der Kreuzziige. Stuttgart, 1965.
Manselli R. La religion populaire au Moyen Age: Probl£mes
de m£thode et d’histoire. Montr6al, 1975.
Marinelli G. Geographia ei padri della Chiesa. Roma, 1882.
Marsina R. К vyvoju miest na Slovensku do zaciatku 15.
stor. //Hist. Cas. 1973. RoC. 21, ё. 3. S. 337 — 367.
Marsina R. О nfirodnostnej Strukture stredovekych miest: (K
600. vyrodiu vysad pre iilinskych slovdkov) // Ibid.
1981. Иоё. 29, ё. 5. S. 681 — 694.
Martini F. Das Bauerntum im deutschen Mittelalter von den
Anfangen bis zum 16. Jahrhundert. Halle (Saale), 1944.
Malowist M. Croissance et regression en Europe, XIV — XVII
siecles. P., 1972.
Matschke К. P. Fortschritt und Reaktion in Byzanz im 14.
Jahrhundert: Konstantinopel in der Biirgerkriegsperiode
von 1341 bis 1354. B., 1971.
Matschke К. P. Die Schlacht bei Ankara und das Schicksal
von Byzanz: Studien zur spatbyzantinischen Geschichte
zwischen 1402 und 1422. Weimar, 1981.
Mcevedy C., Jones R. Atlas of world population history. L.,
1978.
McFarlane К. B. Nobility of later medieval England. Oxford,
1973.
McKisack M. The fourteenth century, 1307 — 1399. Oxford,
1959.
The medieval literature of Western Europe. N. Y.; L., 1966.
Medioevo rurale: Sulle tracce della civilta contadina /А cura
di V. Fumagalli, G. Rossetti. Bologna, 1980.
Melis F. Aspetti della vita economica medievale. Siena, 1962.
Mendl B. Vyvoj remesla a obchodu v mfcstech praiskych. Pr.,
693
1947.
Merzbacher Fr. Die Hexenprozesse in Franken. Munchen.
1957.
Meznik J. К otfizce struktury ceskych mSst v dob6 pred-
husitsk£ //Sb. pr. files, fak. Brn6nske univ. R. hist.
1965. 6. 12.
Mika A. Poddany lid v Cechach v prvni polovine 16 stoleti.
Pr., 1960.
Miller E., Hatcher J. Medieval England: Rural society and
economic changes, 1086 — 1348. L.; N. Y., 1978.
Miller K. Die Weltkarte des Castorius. Ravensburg, 1888.
Mollat M. Les pauvres au Moyen Age: Etude sociale. P.,
1978.
Mollat M„ Wolff Ph. Ongles bleus Jacques et Ciompi: Les
revolutions populaires en Europe aux XIVе et XVе
siecles. P., 1970.
Montanari M. L’alimentazione nell’alto Medio evo. Napoli,
1979.
Monter E. W. Inflation and Witchcraft: The Case of Jean
Bodin. — „Action and Conviction in Early Modern
Europe. Essays in Memory of E. H. Harbison." Princeton
New Jersey, 1969.
Monter E. W. (ed.). European Witchcraft. New York, 1969.
Mobius F„ Sciurie H. Symbolwerte mittelalterlicher Kunst.
Leipzig, 1984.
Miiller-Mertens E. Regnum Teutonicum: Aufkommen und
Verbreitung der deutschen Reichs- und Konigsauf-
fassung im friiheren Mittelalter. B., 1970.
Miiller-Mertens E. Die Reichsstruktur im Spiegel der
Herrschaftspraxis Ottos des GroBen. B., 1980.
Muchembled R. Culture populaire et culture des 61ites dans la
France moderne (XVе — XVIIIе siecles). Essai. Paris,
1978.
Muchembled R. La sorciere au village (XVе — XVIIIе siecle).
Paris, 1979.
MunkteU I.-M. Gods, godsagare och landbor, 1450 — 1520.
Goteborg, 1982.
Murr de M. notice le Ch. M. Behaim. Premier voyage autour
du Monde... Paris, 1798.
Murray A. The medieval mind. L., 1978.
Murray M. The God and the Witches. London, 1933.
694
Murray M. The Witch-cult in Western Europe. Oxford, 1921.
Murris O. Der ,,Erdapfel“ des M. Behaim //ibero-Amerikan
Archiv. Bonn; Berlin, 1943. Bd XVIII. H. 1 — 2.
Naess H. E. Trolldomsprosessene i Norge p& 1500 — 1600-
tallet. En rettsog sosialhistorisk underspkelse. Oslo,
1982.
Nagel B. Probleme der Nibelungenlieddeutung. — „Deutsche
Philologie", Bd. 75, H. 1, 1956.
Nansen F. Nebelheim: Entdeckung und Erforschung der
nordlichen Lander und Meere. Leipzig, 1911.
Neumann Fr. Meier Helmbrecht. — „Wirkendes Wort“, 2,
1951 — 1952.
Neumann Fr. Schichten der Ethik im Nibelungenlied. —
„Festschrift fur Eugen Mogk“. Halle, 1924.
Neveus C. Tralarna i lands kapslagarnas samhalle Danmark
och Sverige. Uppsala, 1974.
Neuschafer H.-J. Boccaccio und der Beginn der Novelle.
Strukturen der Kurzerzahlung auf der Schwelle zwischen
Mittelalter un Neuzeit. Munchen, 1969.
Nicholas D. M. Medieval urban origins in Northern conti-
nental Europa: state of research and some tentative con-
clusions //Studies in medieval and Renaissance history.
Lincoln, 1969.
Nicol D. M. The last centuries of Byzantium, 1261 — 1453.
L., 1972.
Nitschke A. Junge Rebellen. Mittelalter, Neuzeit, Gegenwarn
Kinder verandern die Welt. Munchen, 1985.
Norborg N.-A. 0dog&rdar og ny bosetning i de nordiske land i
senmiddelalder //Problemer i Nordisk historieforskning.
Bergen, 1964.
Nordenskjold A. E. Facsimile-Atlas to the Early History of
Cartography. Stockholm, 1889.
Nordenskjold A. E. Periplus: An Essay on the History of
Charts and Sailing Directions. Stockholm, 1865.
Nordstrom G. L. Stockholms blodbad: ett drama fr&n 1520.
Girla, 1979.
Novy R. Die Anfange des bohmischen Staates. Praha, 1969.
Novy R. Premyslovsky stat 11 a 12 stoleti. Pr., 1972.
Oikonomides N. Hommes d’affaires grecs et latins a Con-
stantinople (XIIIе — XVе ss.). Montreal; P., 1979.
Les origines de la civilisation technique. P., 1962. Vol. 1.
695
Osterberg E. Kolonisation och kriser: Bebyggelse, skattet-
ryck, odling och agrarstruktur i Vastra Varmlahd ca
1300 — 1600. Lund, 1977.
Pacaut M. Les structures politiques de 1’Occident M6di6val.
P., 1969.
Panofsky E. Gothic architecture and scholasticism. N. Y.,
1957.
Patch H. R. The other world according to description in
medieval literature. Cambridge, 1950.
Payen J.-Ch. Pour en finir avec le diable m6di6val ou pourquoi
pofetes et th6ologiens du Moyen-Age ont-ils scrupule a
croire au d6mon? — „Le diable au Moyen Age. Doctrine.
Problemes moraux. Representations." (Senefiance, N 6).
Aix-en-Provence, 1979.
Les pays de la Mediterrannee Occidentale au Moyen Age:
Etudes et recherches. Perpignan, 1981.
Pegolotti F. B. La pratica della mercatura. Cambridge (Mass.),
1936.
Peuquet F. A. A. Dictionnaire de h6r6sies, des ereurs et de
shisme. Amsterdam, 1969.
Peyer H. C. Konige, Stadt und Kapital: Aufsatze zur Wirt-
schafts- und Sozialgeschichte des Mittelalters. Zurich,
1982.
Pfannenschmid H. Germanische Erntefesten im heidnischen
und christlichen Cultus. Hannover, 1878.
Pickarczyk St. Studia nad rozwojem struktury spoleczno-
gospodarczej wczesnosredniowiecznej Szwecji. W-wa,
1962.
Pickarczyk St. Barbarzyncy e chrzescijanstwo. W-wa, 1968.
Planits H. Die deutsche Stadt im Mittelalter von der Romer-
zeit bis zu den Zunftkampfen. Weimar, 1954.
Poczatki panstwa polskiego. Poznan, 1962. T. 1 — 2.
Poly J. P. La Provence et la soci£t£ f6odale (879 — 1166). P.,
1976.
Popular Belief and Practice. Ed. by G. J. Cuming and D.
Baker. Cambridge, 1972.
Poppe A. The rise of Christian Russia. L., 1982.
Postan M. Essays on medieval agriculture and general prob-
lems of the medieval economy. Cambridge, 1973.
Pounds N. S. G. An historical geographic of Europe (450 —
1330). Cambridge, 1973.
696
Powicke M. The thirteenth century, 1216 — 1307. Oxford,
1962.
Pr£dication et propagande au Moyen Age: Islam, Byzance,
Occident. P., 1983.
Pteheld dfejin fieskoslovenska, 1/1. Doroky 1526. Pr., 1980.
Probleme des friihen Mittelalters in archaolgoischer und
historischer Sicht. B., 1966.
Ragotzky H. Die Thematisierung der materiellen Bedeutung
von ,,guot“ in Texten des Strickers. — „Soziale
Ordnungen im Selbstverstandnis des Mittelalters". 2.
HlbBd. (Miscellanea mediaevalia, Bd. 12/2). Berlin, New
York, 1980.
Rapp F. L’Eglise et la vie religieuse en Occident й la fin du
Moyen Age. P., 1971.
Relation between East and West in the Middle Ages /Ed. D.
Baker. Edinburgh, 1973.
Renucci P. L’aventure de 1’humanisme еигорёеп au Moyen
Age (IVе — XIVе siecles). P., 1953.
Reynolds S. An introduction to the history of English
medieval towns. Oxford, 1977.
Reynolds S. Kingdom and communities in Western Europe,
900 — 1300. Oxford, 1984.
Richard T. Orient et Occident au Moyen Age: Contacts et
relations (XII — XV ss.). L., 1976.
Richter D. Die deutsche Uberlieferung der Predigten Bert-
holds von Regensburg. Untersuchungen zur gestlichen
Literatur des Spatmittelalters. Munchen, 1969.
Righter M. Kommunikationsprobleme im lateinischen
Mittelalter. Munchen, 1976.
Romano R. Tra due crisi: L’Italia del Rinascimento. Torino,
1973.
Rosen T. Svensk historia. Stockholm, 1969. D. 1.
Rosenthal F. The classical heritage in Islam. Berkeley; Los
Angeles, 1975.
Le Roy Ladurie E. Carnaval de Romans. Paris, 1979.
Le Roy Ladurie E. Histoire du climat depuis Гап mil. P.,
1967.
Le Roy Ladurie E. Montaillou, village occitan de 1294 & 1324.
P., 1975.
Le Roy Ladurie E. Les paysans de Languedoc. Paris, 1966.
Le Roy Ladurie E. Le territoire de 1’historien. Paris, 1978.
697
Rumpf M. Das gemeine Volk. Stuttgart, 1933.
Runciman S. The fall of Constantinople, 1453. Cambridge,
1965.
Runciman S. Kunst und Kultur in Byzanz (ein Uberblick).
Munchen, 1978.
Runeberg A. Witches, Demons and Fertility Magic. Helsing-
fors, 1947.
Rural protest: Peasant movements and social changes /Ed. H.
Landsberger. L.; N. Y, 1974
Russeil J. B. Witchcraft in the Middle Ages. Ithaca, London,
1972.
Rydberg V. The magic of the Middle Ages. N. Y., 1979.
Samsonowicz H. Pozne sredniowiecze miast nadbaltyckich.
W-wa, 1968.
Sanchez-Albornoz Cl. Ensayos sobre historia de Espana.
Madrid, 1973.
Sandnes J. Norges historic. Oslo, 1976. Bd. 3.
Saron G. Introduction to the History Science. Baltimore,
1927 — 1931. Vol. I — II.
Sawyer P. From Roman Britain to Norman England. N. Y.,
1978.
Sawyer P. H. Kings and vikings: Skandinavia and Europe, A.
D. 700 — 1100. L.; N. Y., 1982.
Schild W. Strafrecht als Phanomen der Geistesgeschichte. —
„Strafjustiz in alter Zeit“. Rothenburg, 1980.
Schildhauer J., Fritze K., Stark W. Die Hanse. B., 1985.
Schindele G. „Helmbrecht". Bauerliche Aufstieg und Landes-
rechtliche Gewalt. — „Literatur im Feudalismus"
(Literaturwissenschaft und Sozialwissenschaften, 5).
Stuttgart, 1975.
Schmidt P. G. The vision of Thurkill. — Journal of the
Warburg and Courtauld Institutes", vol. 41, 1978.
Schmitt J.-C. Les revenants dans la soci6t6 f6odale. — „Le
temps de la reflexion", HI. Paris, 1982.
Schmitt J.-C. Le saint 16vrier: Guinefort, guerisseur d’enfants
depuis le XIIIе siecle. P., 1979.
Schorbach. Studien das deutsche Volksbuch Lucidarius und
seine Bearbeitung in fremden Sprachen. Strassburg,
1894.
Schormann G. Hexenprozesse in Nordwestdeutschland.
Hildesheim, 1977.
698
Schonbach A. E. Studien zur Geschichte der altdeutschen
Predigt. II. Das Wirken Bertholds von Regensburg gegen
die Ketzer. — „Sitzungsberichte der philosophisch-
historischen Classe der kaiserlichen Akademie der
Wissenschaften". 147. Bd., Wien, 1903.
Schonbach A. E. Studien zur Geschichte der altdeutschen
Predigt. II. Zeugnisse Bertholds von Regensburg zur
Volkskunde. — „Sitzungsberichte der philosophisch-
historischen Classe der kaiserlichen Akademie der
Wissenschaften". 142. Bd., Wien, 1900.
Schrbder W. J. Das Nibelungenlied. Versuch einer Deutung.
— Beitrage zur Geschichte der deutschen Sprache und
Literatur", 76, 1. 1954.
Schtick A. Stadsvasen i norden under medeltiden //Nordisk
Kultur. Oslo, 1933. T. 18.
Schtick A. Studier rorande det svenska stadsbebyggelsens
uppkomst. Stockholm; Uppsala, 1929.
Schulze H. K. Von Reich der Franken zum Land der Deu-
tschen. B., 1987.
Scocozzi B. Klassekampen i Danmarks historic. 2 udg.
Kpbenhavn, 1977. Bd. 1: Feudalismen.
Scribner B. Cosmic order and Daily Life: Sacred and Secular
in Pre-Industrial German Sociaty. — „Religion and
society in Early Modern Europe, 1500 — 1800“. Ed. by
K. von Greyerz. London, 1984.
Sevienko Ih. Ideology, letters and culture in the Byzantine
world. 1., 1982.
Seward D. The hundred years war: The English in France. L.,
1978.
Siedlung, Burg und Stadt: Studien zu ihren Anfangen. B.,
1969.
Sivery G. Mirages mediterraneens au realites atlantiques?
XIIIе — XVе siecles. P., 1976.
Skelton R. A. Explorers’ Maps; Chapters in the Cartographic
Records of Geographical Discovery /Feltham. N. Y.,
1970.
Skelton R. A. Explorers’ Maps. London, 1958.
Skovgaard-Petersen I., Christensen A. E., Paludan H. Dan-
marks historic. Copenhagen, 1978. Bd. 1: Tiden indtil
1340.
Skovgaard-Petersen V. Danmark i Norden og Europa. Kpben-
699
havn, 1980.
Slicher van Bath В. H. De agrarische Geschiedenis van West-
Europa (500 — 1850). Utrecht, 1962.
Smith С. T. An historical geography of Western Europe
before 1800. L., 1967.
Soldan-Heppe. Geschichte der Hexenprozesse. Bd. I — II. 3.
Aufl. von M. Bauer. Munchen, 1911.
Sowinski B. Helmbrecht der Narr. — „Beitrage zur
Geschichte der deutschen Sprache und Literatur", 90.
Bd., 2/3. H., 1968.
Sprandel K. Verfassung und Gessellschaft im Mittelalter.
Paderborn etc., 1988.
Spilling H. Die Visio Tnugdali. Eigenart und Stellung in der
mittelalterlichen Visionsliteratur zum Ende des 12.
Jahrhunderts. Munchen, 1975.
Stahl W. Macrobius Commentary of the Dream of Scipion. N.
Y., 1952.
Stahleder H. Arbeit in der mittelalterlichen Gesellschaft.
(Miscellanea bavarica monacensia, H. 42). Munchen,
1972.
Stahleder H. Das Weltbild Bertholds von Regensburg. —
„Zeitschrift fur bayerische Landesgeschichte", Bd. 37, H.
3, 1974.
Stenton F. M. Anglo-Saxon England. Oxford, 1971.
Stern L., Bartmus H.-J. Deutschland von 6. bis zur Mitte des
11. Jahrhundert. B., 1963.
Storia d’Italia: Einaudi. Torino, 1972 — 1974. T. 1 — 5.
Storia d’Italia /А cura di G. Galasso. Torino, 1981. T. 3.
Structures feodales et feodalism dans 1’Occident mediter-
ranean (X — XII ss.). Roma, 1980.
Les structures sociales de 1’Acquitaine, du Languedoc et
1’Espagne. P., 1969.
Strutture familiari, epidemie, migrazioni nell’Italia medievale
/А cura di R. Comba et al. Napoli, 1984.
Studia z dziejow geografii i kartografii: Etutes d’histoire de
geographie et de la cartographie // Pod. Red. J. Badicza.
Wroclaw; Warszawa; Krakow, 1973.
Styffe C. G. Scandinavian under Unionstiden. Stockholm,
1880.
Summers M. Witchraft and black Magic. London, 1958.
Sumption J. Pilgrimage: An image of medieval religion. N.
700
Y., 1976.
Susta J. Dve knihy ceskych dSjin, Pr., 1917 — 1919. T. 1 —
3.
Tacksou W. T. H. The literature of the Middle Ages. N. Y.,
1960.
Taistner M. L. W. Thought and letters in Western Europe, A.
D. 500 — 900. L., 1957.
Talbot Rice D. Constantinople from Byzantium to Istanbul. N.
Y., 1965.
Taylor H. O. The mediaeval Mind: A history of the develop-
ment of thought and emotion in the Middle Ages. L.,
1949.
Tellenbach G. Die westliche Kirche vom 10. bis zum friihen
12. Jahrhundert. Gotingen, 1988.
Thomas K. Anthropology and the Study of English
Witchcraft. — „Witchcraft. Confessions and Accu-
sations", ed. by M. Douglas. London, New York, 1970.
Thomas K. Religion and the Decline of Magic. Studies in
popular beliefs in XVIth and XVIIth century England.
London; New York, 1971.
Thompson E. P. The Moral Economy of the English Crowd in
the Eighteenth Century. — „Past and Present", N 50,
1971.
Thomson J. A. F. The Transformation of medieval England,
1370 — 1529. N. Y., 1983.
Thorndike L. A history of magic and experimental science
during the first thirteen centuries of our era. N. Y.,
1923.
Thrower N. J. W. Mops and Man: An Examination of
Cartography in Relation to Culture and Civilization. N.
Y., 1872.
Tierney B. Painter S. Western Europe in the Middle Ages
(300 — 1475). N. Y., 1974.
Tillmann J. P. An Appraisal of the Geographical Works of
Albertus Magnus and His Contributions to Geogr.
Thought//Mich. Geogr. Publ. 1970. N 4.
Tinnefeld F. H. Kategorien der Kaiserkritik in der byzantini-
schen Historiographie: Von Prokop bis Niketas
Choniates. Munchen. 1971.
Topfer B. Die Entwicklung chiliastischer Zukunfterwartun-
gen im Hochmittelalter. B., 1960.
701
Topfer В., Engel E. Vom staufischen Imperium zum Haus-
machtkonigtum. Deutsche Geschichte vom Wormser
Konkordat 1122 bis zum Doppelwahl von 1314. Weimar,
1976.
Topograpfia urbana e vita cittadina nell’alto Medio evo in
Occidente. Spoleto, 1974. T. 1 — 2.
Trevor Roper H. R. Religion, the Reformation and Social
Change, and other essays. London; Melbourne, 1967.
Ullmann W. The individual and society in the Middle Ages.
Baltimore, 1966.
Urbanisering processen i Norden. Trondheim, 1977. D. 1:
Middelalderstader: Det XVII nordiske historikermote.
Vacalopoulos A. Origins of the Greek nation: The Byzantine
period, 1204 — 1461. New Brunswik (N. J.), 1970.
Vanchez A. La spirituality du Moyen Age occidental, VIII —
XII siecles. P., 1975.
Vassiliev A. A. Expositio totius mundi: An Anonymous
Geographic Treatise of the Fourth Century A. D. S. I.
1936.
Vasoli C. La filosofia medioevale. Milano, 1961.
Vauchez A. La saintete en Occident aux derniers siecles du
Moyen Age d’apres les proces de canonisation et les
documents hagiographiques. Paris, 1981.
Veit L. Volksfrommes Brauchtum und Kirche im deutschen
Mittelalter. Freiburg i. Br., 1936.
Vencentius Bellovacensis. Speculum historiale. Nurnberg.
1983.
La ville. Bruxelles. Vol. 1. 1954; Vol. 2. 1955.
Vinogradoff P. English society in the eleventh century.
Oxford, 1908.
Vinogradoff P. Villainage in England. Oxford, 1892.
Vogel W. Geschichte der deutschen Seeschiffart. Berlin, 1915.
Vor- und Friihformen der europaischen Stadt im Mittelalter.
Gottingen, 1972. T. 1 — 2.
Vovelle G. et M. Vision de la mort et de 1’au-dela en Provence
d’apres les autels des times du purgatoire, XVе — XXе
siecles. Paris, 1970.
Vovelle M. De la cave au grenier. Quebec, 1980.
Vovelle M. Ideologies et mentalites. Paris, 1982.
Vovelle M. La mort et 1’Occident de 1300 h nos jours. Paris,
1983.
702
Vovelle M. Piete baroque et dechristianisation, attitudes
provenfales devant la mort au siecle des Lumieres,
d’apres les clauses des testaments. Paris, 1978.
Walter H. Die „Collectanea rerum memorabilium" des C. J.
Solinus. Wiesbaden, 1969.
Ward B. Miracles and the medieval mind. Philadelphia, 1982.
Weiss G. Joannes Kantakuzenis — Aristokrat, Staatsmann,
Kaiser und Monch in der Gesellschaftsentwicklung von
Byzanz in 14. Jahrhundert. Wiesbaden, 1969.
Werner E., Erbstbsser M. Ketzer und Heilige: Das religiose
Leben im Hochmittelalter. B., 1986.
Werner E. Stadt und Geistleben im Hochmittelalter. (11. bis
13. Jahrhundert). Weimar, 1980.
Werner E. Zwischen Canossa und Worms: Staat und Kirche,
1077 — 1122. B., 1978.
Wernicke H. Die Stadt in der Stadtehanse: Zwischen
stadtischen Autonomie und bundischer Pflichterfiillug
//Hansische Studien. Weimar, 1984. Bd. 6.
Wessel K. Die Kultur von Byzanz. Frankfurt a. M., 1970.
White L. The expansion of technology, 500 — 1500. L., 1972.
Winkelmann F. Die ostlichen Kirchen in der Epoche der
christologischen Auseinandersetzungen (5. bis 7. Jahr-
hundert). B., 1980.
Wojciechowski Z. Panstwo polskie w wiekach srednich —
dzieje ustroju. Poznan, 1948.
Wuef M. de. Histoire de la philosophic medievale. Louvain,
1934 — 1947. Vol. 1 — 3.
Wunder H. Hexenprozesse im Herzogtum Preussen wahrend
des 16. Jahrhunderts. — „Hexenprozesse. Deutsche und
skandinavische Beitrage". Hrsg. von Chr. Degn, H. Leh-
mann, D. Unverhau. Neumunster, 1983.
Wyrosumski J. Pramiasta na ziemiach polskich: Zaranie
feudalizmu (od VI dpotowu X w.) //Historia Polski do
roku 1505. W-wa, 1980.
Yule Oldham H. Cathay and thy way thither. London, 1866.
Zgodovina slovencev. Ljubljana, 1979.
Ziegeler W. Moglichkeiten der Kritik am Hexen- und Zauber-
wesen im ausgehenden Mittelalter. Zeitgenossische Stim-
men und ihr soziale Zugehorigkeit. Koln, 1973.
703