поредица

РОДНА РЕЧ

Владко Мурдароб

99

езикови
съвета

ПРОСВЕТА
София

проф. дфн ВладкоДанаилов Мурдаров

99 ЕЗИКОВИ СЪВЕТА

Редактор Мария Бунева
Проект за поредица Буян Филчев
Художник на корицата Буян Филчев
Художник оформител Веселин Цанов
Художник редактор Светла Благоева
Технически редактор Татяна Стоянова
Коректор Мила Томанова-Димитрова
Българска. Издание I. Формат 60x90/16. Печ. коли 12. Изд. коли 12.
Код 29901111755.

Издателство „Просвета - София "АД - София 1618, ул. „Земеделска“ 2
www.prosveta.net

Печат МОНТ ООД - София

© Владко Данаилов Мурдаров, 2001 г.
© Буян Йорданов Филчев - проект за поредица, 2001 г.
© Буян Йорданов Филчев - художник на корицата, 2001 г.

© „Просвета - София“ АД, всички права запазени.
ISBN 954-01-1159-5

СЪДЪРЖАНИЕ

25. Подвеждащата логика / 49
26. Св. св. се чете „светите“ / 50
27. Ред е на джипитата / 51

Ако можеха да ме чуят / 5

1. Против и за думата
форум / 7

ВТОРА ЧАСТ / 55

ПЪРВА ЧАСТ / 9

Условната буква А / 11
Коварната буква Я / 12
Т. нар. променливо Я / 14
Т. нар. променливо Я II / 16
Вмъкнатите букви / 17
Имитираните грешки / 19
Колебания с шушкавите
съгласни / 21
9. „Суадката“ детска реч / 23
10. Две за едно / 24
11. Ненужното изобилие / 26
12. Изгонената буква ж / 28
13. Изгонената буква / 29
14. Мамещата азбука /31
15. Ogledaloto na kirilicata / 33
16. Колебаещите се ударения / 35
17. И все пак може / 36
18. Досадните езиковеди / 38
19. Тъй рече елитът / 40
20. Твърдостта на българина /41
21. Твърдостта
на българина 11/43
22. Криворазбрана
престиж пост / 44
23. Изходът за произход / 46
24. Двусмислените
ударения / 48
2.
3.
4.
5.
6.
7.
8.

Медийни неволи / 57
Членуването иска мисъл / 58
Членуването иска мисъл II / 60
За старите и новите
географски имена / 61
32. Странните географски
имена / 63
33. Особените географски
названия / 64
34. Странно имитиране / 66
35. Какъв е пък този един / 67
36. Позови ме по име... / 69
37. Грешките
при обръщенията / 70
38. Броените неща / 72
39. Скъсените числителни / 74
40. Битката с числителиите /75
41. Трудности с числата / 77
42. (Не)нужният апостроф /78
43. Народът, когото... I 80
44. Въпросът
с местоименията / 82
45. Въпросът
с местоименията И / 83
46. И пак за местоименията / 85
47. Пак за грешните
местоимения / 86

28.
29.
30.
31.

3

48. Съкратените глаголи / 88
49. Действа аналогията / 90
50. Неочакваните представки / 91
51. Искам да слезиа / 92
52. Да изкомсптирам ли? / 93
53. Бихте ли казали така? / 95
54. Тъй рече политикът / 97
55. Учтивата граматика / 98
56. Граматика в поздравите / 100
57. Бе, бе..., а беше? /101
58. Запазената дистанция / 103
59. Граматика на заповедта / 104
60. Акцент върху заповедта /106
61. Усет за време / 107
62. Грешейки
с деепричастията /109
63. Вносната благодарност /111
64. За новородените наречия /112
65. Нещо липсва /113
66. Отпускарски бележки /115
67. Обърканите предлози /116
68. Неочакваните
словосъчетания /118
69. Изречснски неволи / 120
70. Аз ми се струва / 121
71. Ние с тебе се обичаме !122
72. Заради традицията / 124

76. Магии с политическото
слово / 134
77. Неразбираемият език /138
78. Предполаганите
промени / 139
79. Все „в тая връзка " / 141
80. Натрапвани гости / 143
81. Натрапвани гости II /145
82. Вметнатите неточности / 146
83. Пристрастни бележки / 148
84. „Другата“ алтернатива / 149
85. Протритите образи /151
86. Досадните кръпки
на речта ни / 153
87. Патериците на речта ни / 155
88. Мирис на канцеларщина /156
89. Канцеларската реч /158
90. Смесване на стиловете / 160
91. Между проблем и окей /161
92. Най-най-най... / 163
93. Стремеж
към суперлатива /164
94. Униформените думи / 166
95. Абсолютното съгласие / 167
96. Не всичко е точно! / 168
97. Кое му е определеното? / 170
98. При открити врата /171
99.... е към своя край / 173

ТРЕТА ЧАСТ/127

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ / 175

73. Дните ли решават? /129
74. Измислените думи / 130
75. „Грозните“ чужди думи / 132

Показалец на разгледаните
думи, форми и изрази /177

4

АКО МОЖЕХА
ДА МЕ ЧУЯТ

Много често в последните години ми се случва да ми се обадят по телефона, да ми изпратят имейл или обикновено писмо, в което не само ми задават въпрос дали е правилна дадена дума или форма. Често получавам и препоръката Кажете им, че не се казва, че не се пише така! Кажете им на политиците! Кажете им на журналистите! Има и други препоръки: Кажете на този директор! Кажете на тази учителка!
И така стигаме до големия въпрос за казването. Всъщност от
много десетилетия моите колеги езиковеди се занимават точно с това. Те казват на различни хора каква е грешката, която допускат в
писмената си или в устната си реч, обясняват какъв трябва да бъде
правилният избор на дума или форма, дават в научните и в популярните издания препоръки как да използваме родния си език, за да бъдем най-добре разбрани.
Въпросът обаче не е в казването, а в чуваното. Защото може
всичко да обясниш, но въпреки това онзи, за когото е предназначено
обяснението та, изобщо да не му обърне внимание. Той или си мисли, че всичко му е ясно, когато става дума за родния език, или просто преценява, че езиковите проблеми са толкова малки, че не е и необходимо да се задълбочава в тях.
Поради тази причина с удоволствие през лятото на 2000 година
приех предложението на вестник ДЕМОКРАЦИЯ да започна в неговото приложение ФОРУМ КУЛТУРА рубриката НЕПРОТИВОЕЗИКОРУГАТЕЛСТВУВАЙТЕ, за да мога да кажа на една широка ауди-

тория онова, което ние, езиковедите, непрекъснато предъвквамс от
години. Надеждата ми беше, че така повече хора ще чуят нашите препоръки, за да се избягват поне онези грешки, които най-много дразнят. При това беше необходимо да се обяснят и много нови явления,
които настъпват в езика ни, да се намери и при тях най-правилното
решение.
(Между другото, измислих наименованието на рубриката във вестника, като се ръководех от онази дума, за която мнозина си мислят,
че е най-дългата в нашия език. Мене обаче ме мамеше и идеята чрез
5

тази изкуствено изкована дума да подскажа, че не е необходимо да
се сърдим на езика си, да го обявяваме за обеднял, развален и какъв
ли не още, защото всъщност трябва да упрекваме себе си, че не умеем да го използваме винаги както трябва.)
Още от самото начало на съществуване на рубриката много хора
ми препоръчаха да събера бележките си в книга, защото така те ще
останат, а няма да остареят заедно с вчерашните вестници. Сега, когато тези бележки действително станаха вече много и обхванаха
всички области на съвременния български език, сметнах, че такова
публикуване наистина има смисъл. Пак за да мога да кажа, тоест да
повторя онова, за което мислят мнозина. Пак с надеждата, че тези
обяснения ще бъдат чути. И то не само от хората, които и без това
се дразнят от допусканите грешки, но и от онези, които ги допускат.
И така пред вас е книгата 99 ЕЗИКОВИ СЪВЕТА, родена със съдействието на издателство ПРОСВЕТА, която ви поднасям с надеждата, че все пак моят глас, тоест гласът на онези, които се занимават
с българския език като с научна материя, ще бъде чут.
Макар включените материали да са разширени и обогатени, заглавията им не са променени, а условно всички са разделени на три
големи части въз основа на тематиката, представена в тях. За улеснение на читателите в края, в една четвърта част, е включен показалец на всички разгледани случаи, на всички думи, форми и изрази,
които са били обект па внимание.
Предлаганата книга е опит да се покаже какво е състоянието на
речта на съвременния българин. Зная, че няма да бъдат много онези,
които ще започнат да се поправят, ако я прочетат. В такива случаи
си казват думата и произходът на човека, и навиците му, и средата, в
която се движи, и идеята му (дори и неосъзната докрай) за това как
би се представил най-добре пред другите чрез своето слово.
И все пак искам да вярвам, че би било хубаво поне онези, които
прочетат книгата, да се замислят върху речта си. Това все ще бъде
някакъв напредък в сравнение със самодоволните твърдения, че
всичко във връзка с българския език е ясно, а след това идва засечката още при първата запетая, която трябва да се напише, при първото ударение, което трябва да се сложи, при първия звук, който
трябва да се произнесе.
Приятно четене!

Октомври 2001 година

Авторът

6

1. Против и за думата форум
Вече близо трийсет години думата форум е сред модните в нашия
език, което означава, че се употребява много често. Модата започна още от времето на партийните конгреси, които и под влияние на руски обикновено бяха наричани форуми — форуми на
комунистите, на зрелостта, на съзиданието, на прогресивните сили. Увлечението по думата беше толкова голямо, че постепенно
всичко — конференции, съвещания, заседания, започнаха да получават етикета форум -— от работната среща на доячите от даден окръг до срещата на интелигенцията от даден град с висшсто
партийно и държавно ръководство. Да не говорим за младежките
фестивали, за конгресите на творческите съюзи, за декадите, за
дните на дружбата и т. н. Всички те бяха форуми на младежкия
устрем, на творческото дръзновение, на международната солидарност. Олимпиадите, спартакиадите, различните състезания също се превърнаха във форуми. Дори и футболните мачове биваха назовани форум на упоритостта, форум на дързостта.
Така думата форум постепенно поради мода се превърна в
най-обикновен шаблон, подръчно средство, включено по скалата
на суперлативните оценки, които ни се предлагаха постоянно.
Отделен въпрос е, че поради шаблонната употреба думата невинаги се появяваше на място, тоест натоварена с подходящото съдържание.
Всъщност въпросната дума форум, която привлича вниманието ни и днес, е заета в българския език от международната лексика и има латински произход. И ако първоначално, както сочат
справочниците, е служела за название на площад в древния Рим,
където се е съсредоточавал общественият живот на града, впоследствие се е превърнала в юридически термин, за да означи мястото за съдопроизводство, а по-късно — и подсъдността изобщо.
Нас обаче ни интересува много повече фактът, че думата постепенно е развила и преносно значение, за да отбелязва изобщо сре7

дшцето на обществена и политическа дейност, а оттам — и представителното събрание, което заседава в него.
Макар че навремето ние, езиковедите, доста мърморехме против тази всеобхватна дума, против неразбирането на значението
й и прекадено честата й поява не на място, тя продължаваше да си
се употребява неограничено. Преди десетина години обаче, след
съществените промени в страната ни, честотата й изведнъж намаля. Струва ми се, че основната причина е, че съществуващият
стремеж към придаване на словесна мащабност на всичко, за което се говори, някак поутихна, в оценките настъпи известно отрезвяване (макар и заместено от други прояви) и това естествено
доведе и до по-рядката поява на думата форум.
Ползата от това е, че така тя започна, когато се използва, да се
употребява най-вече с верния й смисъл, тоест с онова преносно
значение, което споменахме. А това значи, че почти сигурно е, че
в речта тя бележи тъкмо обществената стойност на дадено събитие. Или на дадена организация, която представлява част от същото общество.
Заглавието „Форум Култура", с което се срещаме днес във
вестник „Демокрация ", ни обещава тъкмо демократичния подход
при разглеждането на голямата тема за националната ни култура,
която действително се нуждае от обществения поглед и грижа. Тоест в този случай не можем да говорим за някаква езикова мода.
Не можем да дирим и нейната проява в думата форум. Думата отново зае полагащото й се място в българската реч, а против това
вече никой не може да възрази.

8

ПЪРВА ЧАСТ

която се разглеждат затрудненията при
употребата на някои букви и звукове
в съвременната книжовна реч, при избора
на мястото за ударенията, колебанията
при употребата на главните букви,
четенето на съкращенията и много актуалният
въпрос за представянето на българските
думи с латиница.
е

2. Условната буква А
Нали понякога ви е правило впечатление, когато някой чете публично текст, че неговата реч звучи изкуствено и заради това дразни. Четящият се стреми да ни покаже, че познава добре буквите,
и така заради тази демонстрирана грамотност не съзнава, че разкрива незнанието си. Защото не при всички букви от българската
азбука нещата са съвсем ясни от пръв поглед.
Случва се например да е необходимо буквата а да не бъде прочетена като а, а по друг начин. И причината за това е, че съответният гласен звук не е под ударение и потъмнява в посока към ъ.
Особеното обаче е, че дори и когато ударението пада върху въпросната гласна, понякога се налага буквата а да бъде прочетена
като ъ. Това е тъй наречената условна употреба на буквата а, с
която задължително трябва да се съобразяваме.
1Це започна с най-елементарното. Когато говоря за себе си, аз
казвам ЧЕТЪ. Това е правилният изговор. По същия начин казвам
и ЧЕТЪТ. Когато пиша обаче, и в двата случая на мястото на изговаряния звук ъ записвам а — чета, четат, защото от десетилетия
е прието в тези глаголни окончания условно да се записва буквата а. А това важи не само за този глагол. Същото е положението
и при мета, метат, мълча, мълчат, пека, пекат, плета, плетат,
сека, секат, стърча, стърчат и при още много други. При всички тях ние наистина записваме правилно буквата а в окончанието,
но когато трябва да ги прочетем, е задължително да изговорим ъ.
Същото важи и за формата те са, където глаголът също трябва да
се произнесе СЪ.
Другата голяма група думи, в които се появява коварно подвеждащата буква а, са членуваните съществителни имена като
вика, града, мига, рода, света. В тях е прието непълният член
да се записва с а, макар че трябва също да се прочете и изговори
като ъ. Като доказателство за това звучене може да се посочи, че
при употреба с пълния член тези форми се пишат викът, градът,

11

мигът, родът, свстът и се изговарят така, както са написани.
Когато в началното училище човек започне неправилно да чете и членуваните имена, и глаголнитс форми, това се случва просто защото иска да покаже, чс вече е научил азбуката. Когато покъсно обаче продължи да чете така, това вече означава, че някаква информация му липсва. Може да не му е обърнато внимание на
по-особеното поведение на буквата а, а може и да е забравил онова, което са го учили. По най-важното е, че когато чете, такъв човек не помисля как в обикновената си реч изговаря въпросните
форми. (Тук не говоря за несъщественото влияние от някои диалекти, където формите наистина се изговарят с а, защото те не
заемат голяма част от езиковата ни територия.)
Непознаването на тази особеност на буквата а може да избие
в съвсем неочаквана посока. Когато днес фолкпевците пишат сами текстовете си и търсят римата, която им е нужна, ге винаги
забравят онова, което трябва да са научили още в началното училище, и римуват например мига със снага, като така утвърждават неправилното произнасяне на членуваното съществително.
Опасното обаче е, че многобройните им слушатели се подвеждат
от такъв изговор и когато започнат да четат, се стремят точно към
него.
Всъщност при всичко описано няма нещо много сложно за усвояване и прилагане. Важното е да се знае, че в посочените случаи буквата а има по-особена стойност. И че не всичко, което записваме, се чете и изговаря по начина, по който то е написано.
В същото време ми се ще да припомня, че при членуваните
имена като младостта, пролетта, радостта в края се чете и изговаря а не само защото гласната е под ударение и не потъмнява,
а защото в тези случаи буквата а не е употребена условно, както
си мислят някои хора.

3. Коварната буква Я
Напоследък в разговора в обществото ни за използване на латиницата при представяне на български текстове се чуха гласове
против буквата я, от която нямало нуада, защото и без това представяла съчетание или от два звука — й и а, или отбелязвала мекостта на предходната съгласна и звука а след нея.
Макар изказаните твърдения да са верни, смятам, че буквата я.

12

както и ю и ш ще се пазят в азбуката ни, защото ние уважаваме
традициите си и не можем с лека ръка да се отказваме от тях. В
същото време е нужно да подскажем, че употребата на буквата я
понякога коварно ни подвежда и ни кара да четем и изговаряме
редица думи и форми не така, както би трябвало да звучат. Й това особено дразни в публичната реч, тъй като демонстрираната
грамотност, тоест познаването на буквите, разкрива само незнание. Защото както днес в правописа ни има условна употреба на
буквата а, за която говорихме, така има и условна употреба на
буквата я.
Тук става дума за случаи, когато ударението пада върху съставката а от буквата я, но се налага цялата буква да бъде прочетена не като йа, а като йъ. Тъкмо в това се състои условната употреба на я, с която задължително трябва да се съобразяваме.
Ще припомня най-често срещаното. Когато говоря за себе си,
аз би трябвало да кажа БЛАГОДАРЙЪ. Това е правилният изговор.
По същия начин казвам и БЛАГОДАРЙЪТ. Когато пиша обаче, и в
двата случая на мястото на изговаряния звук йъ записвам йа = я
— благодаря, благодарят, защото от десетилетия е прието в тези глаголни окончания условно да се пише буквата я. А тази условност важи не само за посочения глагол. Същото е положението и при броя, броят, вдъхновя, вдъхновят, взривя, взривят,
вървя, вървят, гася, гасят, заловя, заловят, защитя, защитят, победя, победят, съединя, съединят и при още много други глаголи с ударение на последната сричка. При всички тях ние
наистина записваме правилно буквата я в окончанието, но когато
трябва да я прочетем, е задължително да изговорим йъ.
Другата, макар и по-малка група думи, в които се появява коварно подвеждащата буква я, са членуваните съществителни имена като деня, денят, съня, сънят. В тях е прието пълният и,непълният член да се записват с йа = я, макар че буквата трябва също да се прочете и изговори като йъ.
Когато в училище човек започне неправилно да чете и глаголните форми, и посочените членувани имена, това се случва често,
за да покаже, че вече е научил азбуката. Ако и по-късно обаче той
продължи да чете по същия начин, това вече означава, че или не
му е обръщано внимание на по-особеното поведение на буквата
я, или е забравил онова, което някога са го учили. Най-важното
обаче е, че когато чете, такъв човек не помисля как в обикновената реч се изговарят въпросните форми, а много често напоследък

13

ставаме свидетели, че и в публичната реч те започнаха да се изговарят също неправилно преда всичко поради незнание, което подвежда. (Тук не говоря за това, че в някои диалекти при споменатите форми наистина се използва йа, защото те заемат малка част
от езиковата ни територия.)
Непознаването на коварството на буквата я понякога избива в
текстовете на поп- и фолкпевците, които са забравили онова, което трябва да са научили още в началното училище. Затова при
тях се римуват например вървят със свят, като по този начин се
утвърждава неправилният изговор на глагола. Лошото обаче е, че
така те подвеждат и слушателите си да се стремят точно към такъв изговор.
Всъщност всичко описано дотук не е толкова сложно за усвояване и прилагане. Важното е да се помни, че в някои определени
случаи буквата я има по-особена стойност. И че не всичко, което
записваме, се чете и изговаря по начина, по който то е написано.

4. Т. нар. променливо Я
Натрапваните в последните месеци форми ВЕРВАМ, ВЕРВАТЕ, които бяха възприети от мнозина като много специфични не само
при говорене, но и при писане, налагат да си припомним едно от
правилата на книжовния ни език, по чисто прилагане винаги е
имало колебания, макар и в друга посока.
С промяната в състава на азбуката ни преди повече от петдесет години в нашата реч се появи правописният и правоговорен
проблем с т. нар. променливо я, тоест въпросът дали в дадени
думи или форми да се употребява я или е. (Впрочем и преди това
проблемът е съществувал, но само като правоговорен, защото използването на само една буква и в двата случая е облекчавало отчасти правописа, но е водело до други грешки.) Според формулираните днес книжовни правила в такива случаи трябва да се имат
предвид два фактора — дали върху гласната, за която се колебаем, пада ударение и дали сричката след нея е мека или твърда.
Ако и ударението пада върху гласната, и следващата сричка е
твърда, трябва да се пише и да се изговаря я. В противен случай
трябва да се стигне до е. Затова в книжовната ни реч днес съществуват заедно бяла, но бели, вяра, но верен, грях, но грехове,
голяма, но големи, място, но места, които трябва да се пишат и
14

изговарят по този начин независимо от колебанията в речта на
мнозина. Разбира се, има и изключения от описаното правило при
думи, заети в езика ни от руски; при сложни думи като електромер; както и при думи, където се появяват ж, ч и ш като снежно,
отсечка, смешка. Сред изключенията са и глаголните форми
бяхме, бяхте, които трябва да се изговарят и пишат точно по този начин. Изключения представляват и отделни думи, заети непроменени от нашите западни говори.
Наблягам специално на този факт, защото, както на всички е
известно, в българските диалекти изборът при представянето на
тласната, която ни интересува, е различен. Затова понякога се
стига или до прекадено „якане“, или до прекадено „екане“. Можете да чуете хора, които съвсем последователно „якат“, и хора, които последователно „екат“. И докато преди действително съществено е било влиянието на факта от кой край на езиковата ни територия са говорещите, днес, независимо от ясно формулираното
правило в книжовния ни език, смесването е всеобщо. Заради това
сега и човек от западните части на страната ни понякога поради
неточната представа за престижност „яка“, и човек от източните
преди всичко поради незнание „ека“. Важното обаче е да се припомни, че от гледище на книжовния изговор форми като бяли, вярна, голяма, тяхни, цяли, с които се сблъскваме непрекъснато,
трябва да се разглеждат като неправилни, независимо че може и
да ги видим изписани понякога по този начин. Също така неправилни са и формите бел, верна, голем, техна, цела, както и нема,
требва, които също ни се натрапват най-вече при говорене, макар и по-рядко.
Както става ясно, от правоговорен проблем въпросът с променливото я може да се превърне в правописен, защото има случаи, когато незнаенето или незачитането на книжовното правило
води до неправилен избор.
Колкото до формите ВЕРВАМ, ВЕРВАТЕ, те все пак остават извън действащите книжовноезикови правила и тъкмо заради това
привличат със своята маркираност в търсенето на определен стилистичен ефект. Лошото обаче е, че днес те внасят ново, допълнително разколебаване при прилагането на правилата, защото за
мнозина отново започва да действа и представата за някакъв вид
престижност, а това води естествено до объркване.

15

5. Т. нар. променливо Я II
Настъпилият напоследък хаос при прилагането на правилата,
свързани с т. нар. променливо я, налага често да си ги припомняме. Да си припомним, че ако и ударението пада върху гласната, за
която се колебаем, и следващата сричка е твърда, трябва да се пише и да се изговаря я. В противен случай трябва да се стигне до е.
Припомням това, защото много често колебания по въпроса за
т. нар. променливо я се наблюдават в една много голяма група
думи в българския език, при които в едната форма се използва я,
а в другата, поради настъпила промяна във фонетичната обстановка, се налага употребата на е.
Става дума за глаголите и за техните минали причастия, които
обикновено чуваме във вид видяли, вьрвяли, живяли, летяли,
мляли, облякли, пяли, спряли, сияли, четяли. Според книжовните
правила обаче те трябва да се изговарят и пишат видели, вървели, живели, летели, млели, облекли, пели, спрели, спели, четели, макар за съжаление това все по-рядко да се среща в масовата речева практика.
Наистина в единствено число поради мястото на ударението и
поради това, че не следва мека сричка, правилните форми са видял, живял, летял, млял, облякъл, пял, спрял, спял, четял. С
появата на окончанието за множествено число обаче вече следващата сричка се променя, тя става мека и това налага и преминаването на я в е.
Вероятно за мнозина е странно, че тъкмо форми като вървели, летели, спели, четели се сочат за нормативно правилни, независимо от начина, по който говори съвременният българин, но
точно те трябва да се употребяват. Впрочем би могло да се очаква някаква промяна в подобни случаи, зашото днес вече и форми
на сегашните причастия като вървящи, спящи, четящи тихомълком се допускат от нормата, макар и да представляват отклонение от нея. До подобно вдигане на бариерата пред миналите причастия обаче все още не се е стигнало.
Зная, че мнозина се колебаят и при избора на формите за единствено число и заради това понякога например се чува и чете облекъл, но това са все пак изолирани случаи. Форми като видел,
живея, спрел, които се срещат в речта на някои хора, днес се характеризират като диалектни, тоест извън книжовните норми, и
не бива да се допускат.

16

Колебания във връзка с променливото я има и при страдателнитс причастия. Заради това се появяват форми за множествено

число като загряни вместо загрени, изживяна вместо изживени,
изпята вместо изпети въпреки правилните в единствено число
загрян, изживян, изпят. При формите за единствено число са
редки случаите на отклонение от нормата, когато пак поради непреодолени диалектни навици или просто поради незнание се появява например изживен или изпет.
Представените случаи могат да бъдат обобщени с това, че макар правописната и правоговорната норма често да се разминава
с масовата практика, все още не са предприети съществени промени в тях. Това изисква да се използват тъкмо онези форми, които са изградени според правилата, ако искаме речта ни да бъде
издържана. И това особено важи за публичните словесни изяви,
които са обект на по-голямо внимание и заради това съвсем естествено могат да окажат и въздействие.

6. Вмъкнатите букви
Струва ми се, че трябва да започна с това, че днес много грешим,
когато употребяваме думите буква и звук. И така много често може да ни се случи да чуем да се казва, че някой не можел да изговаря буквата Р, макар че става дума за звука р. Все пак буквата е
само писменият знак, с който се отбелязва даден звук! Когато говоря за вмъкната букви обаче, имам предвид, че наистина при записването на много думи се появяват ненужни букви, но това
всъщност отразява, че и при изговора също има вмъкнати звукове.
Казвам вмъкнати, защото за тези звукове/букви всъщност не
би трябвало да има място в думите. Можем да си обясним появата им само с незнание. А то се проявява най-често при думи, които са заети в нашия език отвън и заради това не е ясно как точно са образувани. Затова един звук в повече като че ли не ни смущава. Още повече че често някакви особености на думата, например звуковият й състав, подвеждат да се появи още един звук,
сходен с онези, които вече съществуват в нея.
Такова нещо се случва например в чуждата дума компрометирам, при която непрекъснато сме свидетели, че се включва съвсем неочаквано едно и — компромеНтирам, което съвсем не си
е на мястото. На пръсти се броят хората, които правилно изгова2. 99 езикови съвега

17

рят тази дума, и причината за грешката, която се допуска, е непознаването на произхода й, а може би и някаква далечна асоциация,
която се прави с други думи като коментирам.
Много сходен е случаят и с чуждата дума идентифицирам,
където пак едно ненужно н се вмъква още в началото й — иНдентифицирам. И при тази дума грешката е доста масова, а обяснението за това също е, че не е ясен начинът на образуването й. Тук
обаче може би и аналогията с втората сричка подвежда за появата на и още в първата.
Пак поради аналогията с друга сричка, този път предхождаща,
в чуждата дума констатирам се вмъква едно н и във втората
сричка и така се стига до констаНтирам, като започва съвсем
неоснователно дори да се търси връзка с друга заета дума — константен.
Едно ненужно н се среша и при чуждата дума анцуг, която
почти винаги се изговаря и пише неправилно — амцуНг. И в този
случай причина за грешката е, че не е ясно как е образувана думата, но сигурно влияе и аналогията с първата й сричка и във втората да се появи излишното н.
Едно ненужно а се появява често при чуждия глагол експлодирам, който се превръща неправилно в експлоЛдирам. Безспорно
и в този случай единственото обяснение за грешката може да се
търси в далечната връзка, която се прави с близко звучащия глагол експлоатирам, защото инак нито в експлозия, нито в експлозив не се чува никога допълнително а.
Едно ненужно т се появява при писане в края на думата ос —
осТ, и дори подвежда при членуване да се стигне до две т. А същото се случва и с противовес — противовес!". В тези случаи
причината за грешката отново е, че не е ясно как са образувани
думите. Влияе ни обаче може би и фактът, че при небрежен изговор пропускаме крайното т (спомнете си само за радост, турист,
лист или шест, изговаряни обикновено радос, турис, лис и шес),
макар и инак да го пишем.
Когато мислим, че ни е ясен строежът на чуждата дума, също
може да се допусне грешка. Така става с юрисконсулт, където под
влияние на сродното юрист се вмъква едно ненужно т — юрисТконсулт, макар че думата, която ни интересува, е образувана по
друг начин. А това важи и за юрисдикция и юриспруденция, където пак т се появява (обикновено при писане) пак неочаквано поради същите причини — юрисТдикция и юрисТпруденция.
18

Твърде често при изговор в думите се вмъква и едно в, както
става например в учаВствам вместо участвам. Тук вече не можем да търсим обяснение в произхода на думата, защото в сродните с нея участие, участник никой не греши и само аналогията
със следващата сричка, където в си е на мястото, може да ни подскаже каква е била причината за неочакваната му поява тук.
По-различно е положението с появата на ненужното в в чужди
глаголи като организирам, който неочаквано се превръща в организирВам, в коментирам, превърнат в коментирВам^ в оперирам, добил вида оперирВам, пенсионирам, станал пенсионирВам и т. н. Всъщност за появата на ненужния звук в такива случаи може да се намери някакво обяснение, свързано с граматическите особености на езика ни, но чуждите глаголи с наставка -ирам
доста се отличават по поведение от българските и не бива и при
тях механично да пренасяме особености, каквито нямат.
Понякога може и в някоя наша дума също да се вмъкне ненужен звук. Така става например с пропускателен или дори контролно-пропускателен. Много често тук се появява ненужното в
— пропускВателен, макар че никой не си дава сметка, че в българския език има глагол пропускам, но не и пропускВам, а думата е образувана точно от него.
Започнах бележките си с това, че неправилният изговор на думите води до тяхното неправилно писане. Понякога може да се
прояви и обратната тенденция. В повечето случаи обаче това става все при чуждите думи в езика ни. Заради това понякога е нужно да се провери как се изговарят те в езиците, от които са заети,
за да не се достига до абсурдното им побългаряване.

7. Имитираните грешки
Не зная дали сте се замисляли върху това, че много повече от половината вицове, които се раждат всеки ден, за да ни доставят забава и при слушане, и при разказване, са изградени все върху някаква езикова забележителност — на някоя дума или израз, на значението им, на съчетаването, на тяхното произнасяне. Но и инак,
в живота, ние пак много често изграждаме своите шеги също върху езика, който познаваме добре. Помислете си колко често например имитираме за забава някой човек как говори — как построява изреченията си, как употребява думите, как ги изговаря.

19

Колко пъти сме подигравали изговор перЕспектива, чЕрез заради ненужно вмъкнатото е или пуберИтет заради вмъкнатото
и? Колко пъти поне в себе си сме се усмихвали на абсИлютен,
рИформа, инциатива, матриален, оргинален заради потъмняването на е или неправилното поглъщане на гласни? Колко пъти сме
се засмивали при ЕнтелЕгент, истЕна., лЕтература, дЕректор,
презЕдент, където и неправилно се замества с е? А смехът ни е
идвал и от това, че често тези думи са били изговаряни от хора,
които инак дават вид, че познават добре българския книжовен
език. Смехът на слушателите при нашето имитиране обаче идва и
от друго нещо — защото те съзнават, че това е грешка, с която искаме да характеризираме някого. А може би те познават самия човек, та съвсем не е нужно да им го описваме по-цялостно — иронизираната грешка сама го издава.
Особеното при имитацията е, че ние винаги, и при говоренето,
сякаш поставяме употребената погрешно дума в кавички — с поспециална интонация, с намигане или с друг жест. Така съвсем ясно показваме и собственото си отношение към онова, което бележим като невярно. И дотук няма нищо лошо. А даже напротив —
описваната езикова игра показва, че ние добре познаваме особеностите на родния си език и че можем дори да се включим в разобличаване на грешката, ако трябва.
Лошото обаче е, че понякога прекаляваме с имцтирането. И не
че го правим много грубо и с това можем да засегнем някого —
след като греши, той заслужава нашата забележка. По-важното е,
че този вид игра много допада на всички ни и ние толкова често
започваме да имитираме, че постепенно и намигането, и специалната интонация изчезват и ние самите започваме да допускаме
грешката в своята реч, тя става наша грешка. Говорил съм с много хора, които инак са образовани на пръв поглед, но в речта си
щедро допускат по нещо грешно, с което някога сигурно са се подигравали. Чувал съм различни отговори. Различни признания.
Най-честото е, чс при многократна употреба на грешката ние
вече не я усещаме като грешка, а едновременно с това помним, че
в тази ситуация може да се сбърка. Така се достига поне до разколебаване при собствения изговор. В такива случаи едно отваряне
на правоговорния речник може да бъде достатъчно — защото повечето от нас имат много по-голямо доверие на написания текст,
отколкото на казаното.
Има обаче и случаи, когато всичко в паметта се изтрива и вече
20

реакция няма, а остава само грешният изговор — за себе си и за
другите. Помислете си например за все повече ширещия се неправилен изговор при Фнимание или Фнимавам. Помислете си за
изговора на думи като адреЗ, бисквиДа, бомбаНдировка„ лимонаТа, наДвечерие, осаеМ, преДреждам, Фафла или феФруари. Почти всички сме се подигравали с тях, но те и сега доста често се
произнасят неправилно.
Така че играчката е станала ллачка. И всичкото идва от имитирането. Така че място за него като че ли не трябва да има. Сега е
редно всички да се стремим да възстановим правилния изговор на
думите. И нека инак само във вицовете да останат езиковите игри. При правоговора можем да си ги спестим. За да не пострадаме от тях първо ние в цялостната си речева характеристика. За да
не пострада изобщо и нашата българска реч.

8. Колебания с шушкавите съгласни
От справочниците за съвременния български книжовен език можете да прочетете, че тъй наречените шушкави съгласни ж. ч и ш
в него са винаги меки. Това значи, че при писане на думи, които
ги съдържат, след техните букви не трябва да се появяват нито
буквите го, нито я, нито комбинацията ьо, а само у, а, о, защото
това би означавало да се достигне до прекадено омекчаване при
изговора на думите, които ги съдържат. А това до голяма степен
ще се отличава от онзи изговор, който днес определяме като книжовен.
Тази препоръка важи и за правописа па чуждите имена, които
са възприети в езика ни. Дори може да се каже, че преди всичко
техният правопис се има предвид при утвърждаването на правилото за използването на конкретните букви, защото инак днес никъде няма да видите изписано името Шюмен, а съвсем последователно Шумен. По същата причина ще срещнете и само Чумерна,
а не и Чюмерна.
При чуждите имена според действащото правило положението
не е по-различно. Така според тях в името на писателя Жул Вери
например след ж трябва да се пише у, а не ю. По същия начин
трябва да се постъпи и с името на литературния герой Жулиен
Сорел. Същото правило важи и за името на сегашния австрийски
канцлер Волфганг Шусел, в което след ш трябва да се пише у, а

21

не ю, или на композитора Арнолд Шонберг, където след ш е
нужно да се появи о, а не ьо.
Днес в писмената практика настъпи доста голямо разколебаване при прилагането на описаното правило. И докато при записва-

нето на думите, битуващи в езика ни, смущения няма и те продължават да се записват точно според правилата, при писането на
чуждите имена вече се допускат отклонения. Възможно е при определено име да се достигне до последователно нарушаване на
правилото, възможно е при друго писмената практика да е шарена, като допуска и едното, и другото решение.
Причините за разколебаването при прилагането на правилото
са твърде различни. От една страна, влияе тенденцията да останем
колкото е възможно по-близо до чуждия изговор. От друга, съзнава се, че съществува опасност при неговото прилагане да се отдалечим съществено дори от вложения смисъл на използваното
чуждо име.
Заради това все по-често ще видите споменатото име Жюлиен
изписано с го, а Шьонберг ще видите написано само по един начин — с ьо, докато Шусел ще срещнете изписано и по този начин, и като Шюсел. Тази масова употреба, целяща по-голямо
приближаване до чуждия изговор и дори до чуждия начин на писане, не може да не бъде уважена, а това означава, че тя трябва да
се прилага също въз основа на някакво правило.
Посочените примери сочат, че очевидно препоръките за правописа на чуждите имена се нуждаят от уточняване. Всъщност то
вече беше направено в подготвения нов академичен правописен
речник, който предстои да излезе, за да се достигне и до едишш
правила, и до изговор, близък до изговора на името в езика, откъдето то е заето.
С други думи, това означава, че ограничението за неизползването на го, я или пък ьо след ж, ч, ш при писането на чуждите
имена отпада и вече няма да се разглежда като грешка при изписването Шьонберг, Шюсел, Жюлиен. В тези случаи е допустимо
както използването на комбинациите жу, жа, жо, чу, ча, чо, шу,
ша, ню, така и жю, жя, жьо, чю, чя, чьо, както и шю, шя, шьо.
Особеното в случая е, че веднъж утвърдено за писане по един начин, при чуждото име не бива да се допускат повече колебания.

22

9. „Суадката“ детска реч
Сигурно по някой от телевизионните канали сте педали рекламата за сапуна „Dove“, в която една млада жена обяснява как с него
кожата й е станала така гуадка и еуастичпа. Не, това не са печатни грешки! Просто се постарах да запиша как са изговорени думите. Защото очевидно нещо се случи напоследък с изговора на
звука л в нашия език, което мнозина са склонни да разглеждат като проява на някаква нова мода.
Този въпрос привлече вниманието на доста по-възрастни хора,
защото действително през последните едно-две десетилетия в
звуковия състав на книжовния български език очевидно настъпва
съществена промяна. Характерният за езика ни звук л започва да
се измества от един друг вид л. Но тук не става дума за онова познато ни твърдо л, което е разпространено в някои наши западни
диалекти, появяващо се пред е или и, с което сме склонни да се
шегуваме в изрази като пиле със зеле или леле мале.
Сред младото поколение все по-упорито се налага едно ново л.
Някои са склонни условно да го нарекат „мързеливо“, а други
предпочитат дори определението .лигаво“. Ако се заслушате, сигурно ще ви направи впечатление, че това всъщност изобщо не е
л. И ако все пак назоваваме тъкмо този звук, ако говорим за л в
тези случаи, единствената причина е, че то се появява тъкмо на
местата, където „исторически“ трябва да присъства.
Истината е, че много повече става дума за нещо подобно на у.
Сравнете например най-различни думи и форми като вълна, кълбо, филм, глас, злато, глътна, слънце, злоба, слово, глупав,
слушател, финал, футбол, викал, казал, рекъл, изговаряни като въуна, кьубо, фиум, гуас, зуато, гуътна, суьнце, зуоба, суово,
гуупав, суушатеу, финау, футбоу, викау, казау, рекъу. Ако трябва да запишем този изговор, ни се налага да използваме тъкмо
буквата у, както постъпвам и аз тук.
Какво забелязвате, новото л(у) може да се появи пред друга
съгласна, но най-често се среща пред гласни като а, ъ, о и дори у
или пък в края на думите. То е разпространено най-вече сред децата, но истината е, че така говори вече второ поколение българи,
защото се оказва, че обикновено и родителите на тези деца изговарят звука по същия начин. Може би заради това те и не забелязват по-особения изговор. Другото обяснение за налагането на новия звук е, че много родители, които не говорят така, се умиляват
23

от подобен изговор, защото, както обичам да казвам, така детската реч им звучи „по-суадко“.
Съзнателно припомних в началото рекламния текст, който служи като доказателство, че новият изговор остава незабелязан от
мнозина, но, от друга страна, така искам да подскажа, че и благодарение на рекламата той несъзнателно може да бъде масово разпространяван — ив други звучащи днес текстове той вече се появи. Вероятно благодарение на всички посочени факти появата на
звука, който не съществуваше преди в нашата реч, в последните
десетилетия е така разпространена и новото л(у) вече навлезе и в
публичната реч. (Понякога се прокрадва и идеята, че това става
под чуждоезиково влияние, макар да няма достатъчно доказателства за подобно твърдение.)
Всъщност преодоляването на особения изговор не е много
сложно и е нужно само човек да се замисли за начина на артикулирането на традиционното л, за да се постарае след това просто
да промени поведението на езика си — да преодолее отпуснатостта му и да го заостри, когато учленява звука, за да не го превърне в л(у). Тези обяснения обаче са вече задача на специалиста,
който трябва да изясни как точно да става това, за да бъде ограничена употребата на новия звук. Защото в противен случай мо-

же да се стигне до там след известно време тъкмо той да се наложи като характерен за българската звукова система, а доброто
старо л да бъде определяно като изключение в речта на отделни
по-възрастни хора.

10. Две за едно
За отбелязване на два от звуковете в нашия език се използва не
една, а комбинация от две букви. Става дума за звуковете дз и дж,
които не са доста разпространени в български думи, но инак се
използват в доста заети чужди думи в речника ни.
Би могло да се каже, че при употребата на звука дз, срещан в
думи като дзифт или скръндза, грешки не се допускат. В редки
случаи на негово място се появява з, а понякога и самото з може
да бъде заменено неправилно с дз. Така става например в думи като дзвъня, които в разговорната реч се срещат и в такъв вид.
При звука дж положението е по-различно. Всъщност той се
среща у нас преда всичко в турски, италиански или английски за-

24

емки. Комбинацията дж, която може да видим изписана в глаголи
като надживея, не бележи един звук, защото в този случай самостоятелният звук д е от представката над, а ж е от корена на глагола живея.
При турските думи, които отдавна битуват в езика ни, понякога поради диалектни навици дж може да се замени с ж. Ще посоча за пример думата джудже, която можете да чуете изговорена
диалектно като жуже. Същото е положението и при изговора на
думи като бояджия, дамаджана, джобен, тенджера, изговаряни
и в разговорната реч все със замяна на дж с ж — бойажийа, дамажана, жобен, тенжера. За същестуващото закономерно редуване на дж — ж говори и фактът, че в изолирани случаи и ж
бива заместено с дж и така паяжина се изговаря много често не
само в диалектите, но и в разговорната реч паяджина.
При италианските и английските думи подобна тенденция се
наблюдава по-рядко, макар че може да се чуе например маижа
вместо манджа, пейжър вместо пейджър, жип вместо джип,
жудо вместо джудо. Този тип грешки се допускат обаче преди
всичко в устната реч.
При заемките, съдържащи дж, по-чести са грешките при изговаряне и при писане от друго естество. В български съгласната
дж е звучна и заради това е естествено, според законите на езика
ни, при изговор да се обеззвучи в края на думите, както е в
гръндж, бридж или чеиндж, и на нейното място да се изговаря
съответната беззвучна съгласна ч.
Доколкото мнозина не са запознати с правописа на тези думи в
чуждия език, наблюдава се понякога тенденцията да бъде писано
именно ч, а това е вече правописна грешка. При това се стига и до
по-особени случаи, както е например с чеиндж. Тази дума в ловенето случаи се пише правилно, но не е така с производната от нея
чейнджаджня. Дори и в печата ще видите изписана думата като
чейнчаджия, което е неправилно, защото нямаме никакво основание да включваме буквата за беззвучната съгласна на такова място.
Зная, че мнозина ще ми възразят, че не би трябвало изобщо да
се обръща внимание на дума, съществуваща преди всичко в жаргона и в разговорната реч. След като обаче тази дума е с доста голяма честота в езика на печата, струва ми се, че тя вече промени
характеристиката си и се нуждае от нашето внимание. Още повече че все пак при нея има грешка, която може да подведе и при
други случаи.

25

Точно обратният процес се наблюдава при две други чужди думи, които отдавна съществуват в езика ни. Едната от тях е гювеч,
при изписването па която не се допускат грешки. Когато обаче
трябва да се запише името на по-малкия съд, тоест да се напише
съответната производна дума, много често неправилно се стига
до гюведже, въпреки че и тук трябва да се запази ч — гювече, а
да не се стига до отбелязване на озвучаването на съгласната.
Може да се обобщи, че в разгледаните случаи замяната на дж
ечи обратно — на ч с дж, става под влияние на изговора, а той
влияе и при писането на думите. Заради това за пореден път се налага да си припомним, че в случай на колебание най-сигурният
справочник за оформянето на думите е правописният речник. В
него са включени и най-новите заемки, и онези думи, които са образувани от тях на наша почва.

11. Ненужното изобилие
В съвременната ни реч се употребяват доста много съставни наименования за различни обекти от действителността. Това значи,
че за да бъде ясно какво точно се назовава, се употребяват някол-

ко думи, тоест цяло словосъчетание, което описва въпросния
обект. След това образуваното съчетание започва да функционира като една цялост, превръща се в име на описваното. А когато
обектът е само един, и името му става собствено.
Разбира се, в устната ни реч, където се стремим към краткост
при назовавансто, е възможно само една от думите, включени в
името, да започне да се употребява вместо цялото. Има си цял
един словообразувателен начин за подобно съкращаване за улеснение. В писмената ни реч обаче в търсене на краткост се достига до друго. От цялото словосъчетание се образува съкращение,
което започва да функционира вместо него. Съкращенията са различни в зависимост от това как точно са образувани — дали се
имат предвид имената на началните букви от съставките на словосъчетанието, дали от тези начални букви не се образува нещо,
подобно на дума, или пък се стига до смесване на двата подхода.
Заради това се раждат хем НДК, хем БАН, хем НСБОП.
Зад всички съкращения, които се срещат в речта ни, задължително се крият съставни наименования. Съществуването на съкращението обаче, изписвано (само) с главни букви, води дотам, че

26

настъпва разколебаване как трябва да се запишат с целите думи

съставките на наименованието, от което то е образувано, ако
трябва да се „развърже“.
Казвам това, защото напоследък сме свидетели, че, може би
поради незнание, все по-често, когато се наложи да се изпише съответното цялостно наименование, всяка от неговите съставки започва да се пише с главна буква. И така виждате изписани и Българската Академия на Науките, и Националната Електрическа
Компания, и Централната Избирателна Комисия,
Зная, че някой ше обясни, че изобилната употреба на главни
букви в подобни случаи вероятно е свързана с определена тяхна
стилистична функция. На мене ми се струва обаче, че подобен начин на писане се дължи много повече на незнание или на сляпо
пренасяне на чужд начин на записване.
Ако преди под влияние на руския правопис можеше да се прочете Министерство на Народната Просвета, днес под влияние
на английската графика можем да видим изписано например Министерство на Образованието и Науката. (Слава Богу, че предлозите и съюзите още не се пишат с главна буква, но за това няма чужд образец!)
И така главните букви започнаха да ни заливат във всякакви
ситуации. При това, без да се мисли за българската традиция при
употребата им. Вярно е, че и преди в телеграмите пишехме съкращението ЧРД, но го „развързвахме“ като Честит рожден ден, а
не Честит Рожден Ден, както ще го видите днес по многото ша-

рени картички, които се продават навред по сергиите.
Новородената bTV реши да отиде и по-нататък, като започна
да си играе с главните букви дори в програмата си. Затова ни
предложи и предаването си Риск Печели, Риск Губи, пак изписано само с главни букви, вероятно за да даде своя принос в масовото им налагане в писмената ни реч. И това се върши, без да се
мисли, че една телевизия е и средство за образование на зрителя.
И ако му натрапва грешка, естествено е той да я приеме за чиста
монета. Нали все още важи мотивът „По телевизията така казаха!“. Защо не и „По телевизията така написаха!“. (Не говоря за
начина на писане при кабелните телевизии, който се нуждае от
специално изследване, защото ужасява с невежеството си.)
Ако се върнем към съставните наименования, ми се ше да се
спра и на още един случай. Когато те са собствени имена и не са
съкратени, главна буква трябва да се пише само в началото. Тоест
27

правилно е само писането Българска национална телевизия (разбира се, членувано, ако е нужно, както правилно се пише напоследък — Българската национална телевизия). Естествено трябва да отбележим и изключенията. В Република България ще има
две главни букви, защото самото име България си е собствено, но
в Съюзна република Югославия втората съставка е задължително
с малка буква — главната в началото е достатъчна, за да се отбележи, че става дума за словосъчетание, изпълняващо ролята на
собствено име.

12. Изгонената буква ж
Когато през 1899 година се утвърждава официалният български
правопис, в азбуката е включена и буквата широко ъ. Всъщност
тази буква съществува още в старобългарските паметници и вероятно поради по-особения й вид се определя като „единственият
изключително български писмен белег всред славянската кирилска писменост, важно отличие на българската книга“. В старите
паметници обаче тя представя друг звук, докато при съществуването й в новобългарския период начинът на четенето й е съвсем

различен.
Докато в по-ранни периоди с нея се бележи голямата носовка,
през целия новобългарски период с нея последователно се бележи звукът ъ. Особеното обаче е, че употребата на широкото ъ в
никакъв случай не е произволна, а тя се среща само на места,
обикновено в корените на думите, където и в историята на езика
ни се е употребявала същата буква.
Такова е положението при много думи, съществуващи отдавна
в езика ни. Така според някогашните многобройни правописни
справочници са се пишели съществителни имена като бждеще,
вжже, джбъ, тржба, вжгленъ. Буквата сс е срещала не само в
зжбъ или ржка, но и в производните от тях зжбенъ, ржченъ, в
други прилагателни имена като гжетъ, при глаголи като мжча.
Специално е утвърдено, че при формите за бъдеще време на глагола съм се употребява тази буква, тоест пише се ще бжда, както се пише и формата за трето лице, множествено число, сегашно
време т± сж.
По-особен е случаят с глаголните окончания за сегашно време
при думи като плета, тъка, чета. При тях под влияние на различ28

ни филологически въздействия през дадени периоди се е използвала тъкмо буквата широко ъ, тоест те са се пишели плстж,
тъкж, четж. Има обаче и време, когато в окончанието на нейно
място се е пишела условно буквата а, която се е четяла ъ (ситуация, сходна със сегашната).
Има периоди от най-новата ни езикова история, когато буквата широко ъ изобщо отпада от азбуката — така е например в началото на 20-те години на XX век. Има и дълги периоди, когато
буквата се употребява. От 1945 година обаче на нейно място последователно се пише само ъ и оценката за тази промяна е, че това значително е опростило както правописа на думите, така и неговото овладяване.
В по-ранните периоди, независимо от мнението на специалистите, точно научаването на правописа на думите с широко ъ съществено е затруднявало мнозина, защото е трябвало да се познава точно историята на всяка една от тях поотделно, за да се прецени къде да се пише буквата. За да реши къде да напише широко ъ в по-особени случаи като думите гължбъ, гължбътъ или
жгьлъ, жгълътъ, в които и без това има гласна ъ и буква за нея
например (като не броим т. нар. нямо ъ, което се пише в края им),
човек е трябвало точно да знае как са се пишели те по-рано. Затова много от учениците са учели наизуст списъците с думи, в които се е срещала буквата.
С отпадането на буквата широко ъ от азбуката въпросът е решен и тази промяна се смята като една от съществените прояви
на демократизацията в българския правопис. По този начин
всъщност съществено се ограничава и цял един принцип, който е
действал дотогава в правописа ни, наречен етимологичен. Всъщност основната причина за извършената промяна обаче трябва да
се открие във факта, че в азбуката ни съществува друга буква, която има същата звукова стойност, което е правело излишно присъствието на широкото ъ.

13. Изгонената буква ’fe
Една от големите промени в българската азбука, извършени през
1945 година, е, че от нея отпадат две букви — е двойно и широкото ъ. Езиковедите, които извършват реформата, наречени от
много критици „буквоедци“, преценили, че и при двете в азбука29

та съществуват и други възможности за отразяване на съответните звукове, а при е двойно очевидно е повлиял и фактът, че буквата може да бъде четена по различен начин.
В последните десетина години от време на време се чуват гласове да се върнем отново към правописа от преди 1945 година и
по-специално да върнем в състава на азбуката си е двойно, защото така щял да бъде улеснен изговорът на мнозина. Това твърдение обаче за съжаление не отговаря напълно на истината, защото
не се отчитат правилата, които са действали в предишния период.
Като доказателство може да се посочи част от предговора на
„Правописен речник на българския книжовен език“ от професор
Стоян Романски в неговото издание от 1933 година. В него е записано, че е двойно се пише в такива случаи, когато в книжовния
език под ударение, и то пред твърда сричка и в края на думата се
изговаря я, а пред мека сричка или когато е без ударение, се изговаря е. По-нататък в обясненията си авторът посочва, че „този
двоен изговор, характерен за някои български говори, се явява в
книжовния език вече достатъчно установен“, макар това да не отговаря напълно на истината.
В увода към този правописен речник са посочени и всички случаи, когато трябва да се пише старата буква. На първо място се
посочва, че е двойно се пише в средата на всички думи, в различните форми на които според книжовното произношение се чува
като я и като е. Включените примери са б
*Ьлъ
(чети: бялъ) —
*кли (чети: бели) — б
б
*&ля (чети: беля); M’fccTO (чети: място) —
*йстенъ
м
(чети: местенъ); в±ра (чета: вяра) — вфрвамъ (чети:
вярвамъ) — в
*йренъ
(чета: веренъ) — ув
*£рявамъ
(чета: уверявамъ); м
*йня
(чети: меня) — премжна (чета: премяна). Към
тях са добавени случаите на употреба на е двойно в различните
форми на глаголите, завършващи в сегашно време на -*Ья, и сродните с тях думи като п
*Ья, п^Ъещъ, п
*йние, зап^вамъ, запиване.
Не са пропусната окончанията за минало несвършено време на
глаголи като четЬхъ, нос
*Ьхъ.
Особено място е отделено на личното местоимение тЬ (тйзи, т±хъ) и членната форма за множествено число в женит±, чов^цитЬ, дветЬ, деветтй. А от всичко
това следва, че е невярно впечатлението на някои хора, че е двойно бележи само е или че може да се чете от едни хора като е, а от
други като я.
От изброеното следва, че онзи изговор, който е бил наложен
по-късно чрез замяната на е двойно с т. нар. променливо я, е бил
30

утвърден много отдавна в книжовноезиковата норма и не е резултат само от последната правописна реформа, изгонила старата
буква от азбуката ни.
Както вече съм писал обаче, при прилагането на правилата за
променливото я в речта ни и до днес цари доста голям хаос, който се проявява много често при говорене, но и при писане. Тук вече не влияят само диалектните навици на отделните българи, а и
въздействието, което изпитват те от средствата за масова информация, от публично говорещите хора, в чиято реч също има големи колебания. Тъкмо заради това като че ли защитниците на буквата с двойно, ръководени и от емоционални мотиви, имат право
да настояват за неговото завръщане.
За съжаление обаче тази буква не може да бъде спасителна, защото, според мене, тя би предложила известно улеснение само
при писане, но няма да съдейства за преодоляване на навиците
при четене и говорене, тъй като поради битуващата представа не
предлага еднозначно решение. От друга страна, ще се наложи
многобройните думи и форми, в които буквата се употребява, да
се учат, както е ставало някога, механично наизуст, за да не се допускат грешки.

14. Мамещата азбука
През 1852 година във Виена излиза първата граматика на българския език, написана на немски. Нейни автори са Драган Цанков и
неговият малко по-голям брат Антон. В историята на българското езикознание този труд в течение на дълги години оставаше пренебрегнат независимо от високите оценки, които е получил от европейските учени. Оценки, напълно основателни заради изключително високото филологическо равнище, на което е написан, макар авторите да нямат филологическо образование.
Едага от основните причини за пренебрегването на граматиката
на братя Цанкови от техните сънародници трябва да се дири не само в ангажирането на Драган Цанков към идеите на унията, но и
поради един много прост факт. Граматиката на българския език е
написана на латиница. Всичките български думи и форми в нея са
изписани с латински букви, като е избран добре обмислен вариант
на латинската азбука, за да се отразят по-вярно специфичните звукове в българския език и така да бъде изместена кирилицата.

31

Сещам се за всичко това, когато днес, сто и петдесет години
след излизането на граматиката на братя Цанкови, отново се появява идеята за българския език да се въведе латиницата, макар че
някога мотивите са били по-различни. И все пак има и нещо общо. Това е стремежът да бъдат приближени по такъв начин българите към Европа. Но докато тогава идеята е много по-конкретно свързана с желание за присъединяване към католическия свят,
днес тя е продиктувана най-вече от изискванията на техническите
пътища за връзка със света.
Докато доскоро се дразнехме от това, че нашите имена, изписани на латиница в личните ни документи, са много далече от българския начин на писане, защото се основават на френския, сега
вече се сменя посоката и на негово място излиза английският начин на записване. Така онова, което сме приели да наричаме научен начин за транслитериране на българските имена на латиница, напомнящи ситуацията в сръбски или чешки, естествено се
пренебрегва в масовата практика преди всичко поради технически причини. А по този начин естествено настъпва и отдалечаване
от българския начин на изговор.
Всъщност в новите документи за самоличност, които българи-

нът получава, латиницата вече се е настанила като равноправно
средство наред с кирилицата. Идеята, която беше лансирана обаче, засягаше повсеместното й въвеждане не само при собствените имена, а при всички думи, които съществуват в българския
език.
Внесената идея предизвика доста остра реакция в обществото
ни, като изнесените мотиви против нея бяха преди всичко емоционални. Именно това подсказа, че не бива да се говори изобщо за
изместването на кирилицата от латиницата, а само за паралелна
употреба на латиницата за нуждите на комуникацията.
Струва ми се обаче, че преди да се говори за тази „паралелна
употреба“ в сферата на комуникацията, трябва да се огледа дали
е намерено в момента най-сполучдивото решение при представянето на българските ж, з, х, ц, ч, ш, ъ и т. н., тоест на почти една
трета от българския звуков състав чрез нея, и да се реши какво
трябва да бъде то, а след това вече да се провежда съвсем последователно, да се въведе като норма.
Мисля, че е важно точно в сегашния период, когато говорим за
запазването на специфичното в областта на културата успоредно
със стремежа към глобализация във всички останали области на
32

живота, да се отговори категорично на въпроса за азбуката ни, на
която е създадена твърде съществена словесна култура, колкото и
непозната да с останала пред света. Ако има някаква бариера в
общуването ни, това не е азбуката, а езикът ни, който независимо
от това, че се говори от милиони не само в България, но и по света, остава да се числи към т. нар. малки езици.
На немски има една поговорка, която казва: „Малък, но добър!“ Все пак този език, дори и с чуждиците в него, против които
продължават да протестират от време на време мнозина, най-точно отразява мисълта на съвременния българин и ако тази мисъл
дори бъде записана и на латиница, тя пак няма да станс по-ясна за
човека, който не разбира нашия език, който не е достигнал до пашата душевност.

15. Ogledaloto na kirilicata
От отшумелия екстравагантен спор за заместването на кирилицата с латиница имаше една полза. Накара ни да осъзнаем, че все
пак има случаи, когато сс налага български думи, по-точно собствените имена, да бъдат представяни с латиница така, че да бъдат
прочетени и разбрани от повече хора. Появяващите се днес от
време на време по страниците на вестниците палави текстове, в
които се играе с латинската азбука, доказаха обаче убедително, че
е необходимо налагането на някаква единна система от правила за
представяне на българските кирилски букви с латиница.
Всъщност, ако отворите съществуващия академичен правописен речник, ще видите, че списък на съответствията съществува
отдавна и той доскоро се спазваше например в пощите, използваше се при изписването на табелите и картите с имената на туристическите обекти. Особеното при този начин на писане беше, че
като се уважаваше традицията при повечето славянски езици, използващи латиница, у нас беше наложено приемането на специални надредни знаци над буквите, за да се стигне до представянето
на специфичното за звуковата ни система.
По мнение на повечето учени този наложил се начин за транслитериране на имената ни трябва да се запази и в бъдеще, но
твърде ограничено, като специфичен само за научните текстове, в
които не само собствени имена, но и цели по-дълги текстове (например заглавия на книги или статии в библиографии) понякога е
3. 99 езикови съвета

33

необходимо да бъдат представяни с другата азбука.
В масовата практика обаче положението е по-различно. В нея
след дългогодишна употреба на френския начин за представяне
на собствените ни имена, както ставаше в старите ни туристически паспорти, сега се премина към английския, за който между другото се смята, че по-лесно може да се запомни и че по-точно представя българските думи.
И така според новата система на транслитериране, като оставим настрана онези букви, които не ни затрудняват, при българските кирилски букви се достига до следните им латински еквиваленти:

В----V
3—Z
х—h
4 — ch
щ — sht
ь —у
я — уа

ж — zh
й —у
ц—с
ш — sh
ъ—а
Ю---- уц

Този начин на записване вече е отразен в по-новите правопис-

ни справочници, които излизат и продължават да излизат от печат. Ще бъде включен и в подготвения нов академичен правописен речник.
(Напоследък сме свидетели, че се прави опит за частична промяна, като кирилската буква ц се представя с комбинация от две
латински букви — ts. Смята се, че по-този начин ще се избегне
четенето на с с k и по-точно ше се отбелязва българският изговор.
Моето лично възражение обаче е преди всичко срещу това, че така се появява още една двубуквена комбинация, а това естествено ще затруднява при писане.)
Позволявам си да се спра съвсем конкретно на въпроса за
представянето на кирилските текстове с латиница, защото в момента сме свидетели на много шарена практика, особено в електронната поща, при представянето на букви като ч, ш, като се прибягва дори до използването на цифрите 4 и 6 на тяхно място, а
буквата ъ почти последователно се замества с q.
Спирам се на този въпрос и поради още една причина. Когато
подава формулярите за новите си лични документи, на човек му
се предоставя и възможността сам да посочи как да се транслитерира името му на латиница. Безспорно свободата на избора е доб34

ро нещо, но в дадения случай тя, преда всичко поради незнание,
много често довежда до нарушаване на току-що въведените правила. И тогава вече в никакъв случай не можем да говорим за
действието на единна система за представяне на буквите от кирилицата с латиница.

16. Колебаещите се ударения
Напоследък присъствах на една важна среща, на която непрекъснато се говореше за това, че чрез културата си ние постоянно
прехвърляме мостове към европейските страни. Онова, което ме
смути обаче, беше, че през цялото време говорещите непрекъснато изговаряха думата мостове със странното ударение на предпоследната сричка — мостове.
Всъщност, ако трябва да бъда точен, трябва да кажа, че жената, която водеше срещата, даде тон за този изговор и след нейните думи всички послушно последваха същия модел на изговаряно.
Очевидно подобно подчинявано на грешката се дължи на факта,
че хората не са сигурни къде е ударението във формата за множествено число на думата мост и заради това са склонни за улеснение да приемат чуждото решение, без да го премислят.
В началото вероятно трябва да припомня, че едносричните съществителни имена от мъжки род доста често ни затрудняват при
определянето на мястото на ударението в различните им форми.
Това става, от една страна, при членуването им в единствено число, но, от друга, и при изговора на формите им за множествено
число.
Ще посоча, че колебания има при доста думи. Така например в
случаи като дом — дбмове/домове, бой — ббеве/боеве, стих —
стйхове/стихове, когато ударението може да падне и върху втората сричка на окончанието, или пък мост — мбетове/моетбве,
борч — бдрчове/борчове, стол — стдлове/столбве, е възможно
ударение върху неговата първа сричка.
Най-разпространеният модел, който действа в нашия език в тези случаи, обаче е друг -— когато ударението пада върху корена.
Заради това и всички нови думи, които навлизат или се образуват
в езика ни, се подчиняват тъкмо на него. Поради тази причина при
повечето посочени думи трябва да се дава предпочитание на формите им домове, ббрчове, стихове, мбетове, етблове, без ударе-

35

нието да променя мястото си, както твърде често се случва в речта ни.
В много по-редки случаи се прилага другият модел, в който
ударението се мести върху окончанието и така се стига до правилната форма боеве.
Колебания има и при изговора на членуваните едносрични съществителни имена от мъжки род като взрив — взрйвът/взрмвът, клуб — клубът/клубът, или търг — търгът/търгът.
При тях трябва да се посочи, че предпочитаният модел е също
онзи, в който ударението запазва мястото си върху корена на името. А това значи, че е правилно единствено клубът, а не клубът,
както ни се предлага неправилно думата много често в последните години.
Вероятно за неправилния изговор влияе фактът, че и в тези
случаи съществуват други модели, при които е възможно ударението да се премести върху члена на съществителното. Към подобен модел се отнасят останалите споменати две думи. Заради това е правилно да се изговаря взривът и търгът.
Както личи, много трудно е да се направи обобщение как трябва да се постъпва при избора на ударението за формите на едносричните съществителни имена от мъжки род, тъй като не всички
от тях се подчиняват на едни и същи правила. Все пак, като се има
предвид обстоятелството кои са по-разпространенитс модели, може да се предполага каква ще бъде желаната форма, но е необходима и допълнителна справка да не би конкретното съществително име да се отличава от останалите.
При това е опасен и фактът, че чуждата грешка понякога може
да подведе да се стигне до неправилен избор, а така тя постепенно се превръща в масова и може дори да разколебае изобщо употребата на формите за думата.

17. И все пак може
Напоследък водих доста разговори с хора, които не искат да се
съгласят, че в книжовната ни реч е допустимо да се казва и хбдих,
и ходих. Според тях втората форма е твърде разговорна, за да
звучи в изискана реч. Единствено при има и има те са склонни да
се съгласяват да съществува двойката, защото инак се губела информацията, че става дума за минало действие.

36

Действително при формите за минало свършено време на глаголите в българския език в речта ни се допускат редица грешки,
които се дължат на непознаване на книжовноезиковата норма. В
нея обаче има и много случаи, когато се допускат дублети. Това
значи, че макар и някои форми да ни се струват на пръв поглед
неправилни, те имат право на живот. Особено често това се отнася до дублетите, в които ударението се намира на различно място.
Дори и в най-новите граматически и правоговорни справочници се отбелязва, че е еднакво правилно ударението да се появи и
накрая — пред глаголното окончание, и по-напред, тоест в средата или в началото на глаголната форма. Това значи, че е правилно
от гледище на нормата да се каже и виках, и викйх, и глйдих, и
гладих, и говорих, и говорих, и гйних, и гоийх, и готвих, и готвих, и губих, и губих, и казах, и казах, и мислих, и мислйх, и
писах, и писйх, и правих, и правих, и хйдих, и ходйх. Към всички тях ще добавя и вече споменатата двойка йма и има. Посочвам доста глаголи, но този списък може да бъде продължен с много други случаи.
Както забелязвате, дотук ставаше дума все за форми, които се
състоят от две срички. В същото време, когато глаголните форми
са по-дълги, преместването на ударението върху окончанието се
определя и в нормата като неуместно. Затова е неправилно да сс
казва боядисах, а трябва да се остане само при боядйсах. Не може да се каже икономисдх, а само иконом йсах. Същото се отнася и до голямата група глаголи, съдържащи наставката -ирам. И
при тях правилно е само реагйрах, а не реагирах, редактйрах, а

не редактирах.
Ако се върнем към двусричните форми, основното е, че всички те не съдържат представки. Това значи, че ако се появи представка дори и при някой от вече изброените глаголи, ударението
на края става невъзможно от гледище на книжовната норма. Следователно, макар и да се допускат хддих и ходйх, правилно е само прохддих, а не и проходйх. Същото важи и за извйках, а не
извиках, напрйвнх, а не направих, прогоних, а не прогоних, пригдтвих, а не приготвих и т. н.
Доколкото миналите причастия използват като основа тъкмо
тези гпаголни форми, естествено е да очакваме, че и при тях ще
има също дублети. Че и при тях ще се допускат вйкал и викал,
говорил и говорйл, правил и правйл. Ограниченията, които са
наложени при формите за минало време, важат и за съответните
37

причастия. Заради това е неправилно да се каже боядисал, организирал, приготвил.
Както стана ясно, при много глаголи в съвременния ни език
при формите за минало свършено време е възможно ударението
да залази мястото си като в сегашно време. Според нормата обаче се допускат и формите, където ударението пада върху окончанието. Специфичното е, че те наистина се възприемат като поразговорни и дори се чуват гласове на специалисти, че не би
трябвало да бъдат допускани в изисканата реч. Засега обаче можем да ги включваме в словото си, като се опираме на утвърдените правила. Но не трябва да забравяме, че те не звучат достатъчно книжно.

18. Досадните езиковеди
Има думи и форми, за които езиковедате с десетилетия досаждат
на обществото с амбицията си да ги наложат в правилния им вид,
но то упорито продължава да им се съпротивлява. И това става
обикновено поради незнание, но твърде често и поради небрежност, поради липса на всякакъв интерес към обсъжданите грешки.
Вече десетилетия езиковедите се опитват да обяснят, че правилната форма за множествено число на съществителното училище трябва да се изговаря с ударение на втората сричка — училища, а не на последната училища, но ефектът от тези опити е почти нулев. Заслушайте се само в дните, когато училището е сред
основните теми, за да установите колко пъти ще се сблъскате с
грешката в речта на всякакви хора — и на такива, които имат влияние в обществото ни, и на редови граждани. След като онези, които по принцип трябва да предлагат образец за правилна реч, грешат, не можем да се сърдим на другите, че се подвеждат. Но можем да упрекнем всички заедно, че обикновено говорят твърде
механично, без да се замислят за изговора си.
За изговора на формата училища е писано много, но резултат
от това няма. Преминахме дори на следващ етап, в който неправилният й вид постепенно започна да влияе и при изговора на доста Други думи, където вече също се греши.
Повлия при формата на думата съдилища, която все по-често
напоследък се изговаря също неправилно от различните политици, юристи и журналисти, тоест пак с ударение на последната

38

сричка — съдилища, макар че и в този случай трябва да бъде на
втората — съдилища.
Повлия при формата на думата летища, изговаряна също от
мнозина неправилно, като ударението отново се поставя на последната сричка —летища, въпреки че и тук неговото място е иа
втората — летища.
Повлия при формата на думата игрища, изговаряна също неправилно по описания начин.
Започна да влияе вече и при формата на думата читалища, из-

говаряна вече също неправилно.
Започва да влияе при формата на думата стърнища...
Започва да влияе дори и при формата на думата стрелбища...
Не е нужно да се продължава с примерите.
Така от една неправилна форма, с която не успяхме да се справим в масовата ни реч, се достигна до разколебаването в изговора на цял един словообразувателен тип в нашия език. Защото
простото правило е, че при формата за множествено число на
всички съществителни, съдържащи наставката -ище, ударението
не се премества върху окончанието, а запазва мястото си, както е
в единствено число. Помислете си, че така става например с жилища, с&лища, скривалища, тържища! А думите, образувани
по този начин, са още доста много. И са все свидетелство, че очевидно всякакво отклонение при изговора е неоснователно.
Понякога си мисля, че погрешният изговор на думите и формите в езика ни е резултат от влиянието на професионалния жаргон
при мнозина, които не могат да направят разлика пред каква аудитория говорят и не са в състояние да превключат. Струва ми се,
че така се достига до неправилния изговор при съдилища или летища. В случая с формата училища обаче като че ли не може да
се говори за някакво влияние от нечий професионален жаргон, а
просто за незачитане на едно действащо правило в съвременния
български език.
Давам си сметка, че наложената грешка може да бъде отстранена много трудно. Но все пак това не ми пречи да продължавам
заедно с колегите си да досаждам с припомнянето как трябва да се
изговаря въпросната форма. Разбира се, тази наша борба не може
да продължи безкрай. След това сигурно ще се наложи да се предадем безславно. И да утвърдим като правилна масовата грешка.
А така отново да признаем правото на небрежния и на недостатъчно знаещия да ни налага нови закони. Дори и за речта ни.

39

19. Тъй рече елитът
Проявите на публичната реч у нас оказват съществено влияние
при изговора на множество думи и форми с грешките, които се
предлагат. За съжаление техният брой е такъв, че често ставаме
свидетели на слово, изпъстрено с тях. Най-неприятното обаче е,
че такова слово ни се предлага и от политическия елит, а това е
очевидно свидетелство преди всичко за липса на определени езикови знания. Ефектът от подобно слово обаче е, че то може да доведе по-късно до промени във формата на думите в книжовния
български език.
В речта ни се допускат особено много грешки и колебания при
думи, които са заети в българския език отвън. При това преда
всичко затруднява определянето на мястото на ударението в тях.
Основната причина е, че в такива случаи трябва да се знае как се
изговарят думите в онзи език, от който са проникнали у нас, а това невинаги и на всички е известно.
Така политическият елит се колебае при изговора на чуждата
дума структура, която доста често изговаря неправилно като
структура, въпреки че ударението трябва да пада на втората
сричка. Като добавите към тази дума и производната й структурен, особено често употребявана в съчетанието структурни промени, ще забележите, че и при нея ударението пак не си е па мястото. Защото не е правилно да се казва структурен, както по-често бива изговаряно прилагателното от политиците.
Политическият елит се колебае при изговора на чуждата дума
програма, при която много често се сблъскваме с избора на първата сричка като място за ударението — програма, макар че трябва да се даде предимство на формата с ударение върху втората
сричка. Същото важи и за изговора на производното прилагател-

но програмен, включено в съчетание като програмен документ
или програмен съвет, което също се използва доста често, и то
почти винаги неправилно.
Политическият елит се колебае при изговора на чуждата дума
бюро, която и в български трябва да се изговаря с ударение на
последната сричка както във френски независимо от значението,
което се влага в нея — писалище или орган на дадена организация. Затова масовите опити за налагането на формата бюро с оправданието за някакъв по-особен смисъл в нея не би трябвало да
се поощряват.
40

Политическият елит се колебае в изговора на чуждата дума кодекс и доста често я изговаря неправилно като кодекс, въпреки че
ударението трябва да пада на първата сричка. Като си помислите
колко кодекса бяха приети в Народното събрание, става ясно, че
и тази грешка започва да става масова и не се знае какъв ще бъде
крайният резултат.
Политическият елит не се колебае в изговора на чуждата дума
ведомство и винаги неправилно я изговаря като ведомство, въпреки че ударението в нея трябва да пада на първата сричка. Същото важи и за производното прилагателно име ведомствен,
включено в съчетание като ведомствен съвет, където изговорът
ведомствен е неправилен, макар и масов.
С колко още думи и форми може да се продължи! Лошото обаче е, че речта на политика съзнателно или несъзнателно се налага като образец. И тогава? Тогава езиковедите ще продължат да
си мърморят, политиците ще продължават да си грешат, без да се
замислят. А езикът ни рано или късно ще трябва да се промени,
за да се съобрази с масовата речева практика, колкото и смущаваща да е тя. И докъде ще стигнем с това развитие!

20. Твърдостта на българина
От сравнението на българския с останалите славянски езици винаги прави впечатление, че нашият език е доста по-твърд. И тук
не става дума за оценката на чужденците, че българският им звучал като картечен огън заради онова „та-та-та“ от многобройните
членувани форми.
Мисълта ми е, че действително в езика ни има достатъчно меки съгласни, но те не се срещат много често. При това дори напоследък при говорене тази мекост оше повече се ограничава. Вярно
е, че в много от случаите, на които ще се спра, може да има и влияние от някои български диалекти. По-особеното обаче е, че основната причина за намаляване на мекостта при нас е небрежността на нашия изговор. Смятам така, защото затвърдяването не е
въпрос на незнание — когато трябва да се напишат различните
думи и форми, съдържащи меките съгласни, грешки обикновено
няма. Въпросната твърдост се появява само при говорене.
Сигурно ви е направило впечатление колко често в Народното събрание всякакви депутати казват благодаръ, вместо ВЛАГО41

ДАРЙЪ, което сме приели да изписваме благодаря. И така е не само когато човек говори за себе си, но и когато употребява за други — пак неправилно благодарът вместо БЛАГОДАРЙЪТ.
Грешката не е разпространена само при този глагол. Ще чуете и губъ, губът, и вървь, вървът, и ходъ, ходът, и глезъ, глезът, и мислъ, мислът, и дремъ, дремът, и винъ, винът, и спъ,
спът, и повторъ, повторьт, и гасъ, гасът, и светъ, светьт, и
крещь, крещът вместо губя, губят, вървя, вървят, ходя, ходят, глезя, глезят, мисля, мислят, дремя, дремят, виня, винят, спя, спят, повторя, повторят, гася, гасят, светя, светят,
крещя, крещят, както е утвърдено да се пише, за да се бележи
мекостта. Впрочем споменавам само толкова, макар че грешно
твърдо се изговарят още много глаголи.
Ако направим преглед дори и на споменатите примери, ще видим, че само в глаголните окончания в сегашно време неоснователно твърдо се изговарят съгласните б, в, д, з, л, м, н, п, р, с, т.

А има и изолирани случаи, когато пак в глаголните окончания и
други съгласни също се затвърдяват.
При глаголите се случва понякога затвърдяването да се прояви
и на съвсем друго място, например в неправилни форми като затварям, затваряш, отварам, отвараш, отговарям, отговаряш,
които се пишат, разбира се, затварям, затваряш, отварям, отваряш, отговарям, отговаряш, за да се запази мекостта на звука р. Особеното в такива случаи обаче е, че твърдостта не е ориентирана към точно определени форми и може да се появи на повече места.
Както личи от споменатите примери, затвърдяването е доста
разпространен процес у нас. При това от него са заразени всички.
Струва ми се, че основната причина за това е, че все повече се засилва влиянието на разговорната реч, която понякога действително обогатява книжовния език, но може и да го ощети. В дадения
случай тъкмо небрежността на изговора, специфична за разговорната реч, може да повлияе съществено върху характеристиката на българския книжовен език, като доведе дори до ненужни
промени в него.

42

21. Твърдостта на българина II
Напоследък при говорене мекостта на съгласните значително се
ограничава, като на тяхно място се появяват съответните им
твърди съгласни. Вярно е, че в много от случаите, на които ще се
спра, може да има и влияние от някои български диалекти. Поособеното обаче е, че основната причина за намаляване на мекостта при нас е небрежността на нашия изговор.
Доказателство за това е, че дори думи, които са характерни за
книжовната реч, претърпяват подобни метаморфози. И това важи
не само за глаголите, съществуващи в езика ни, но и за имената,
използвани в него.
Непрекъснато например журналисти, политици, политолози,
социолози ни говорят за зритель, за избирателъ, за председателъ вместо за ЗРИТЕЛЙЪ, ИЗБИРАТЕЛЙЪ, ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ^ които
записваме като зрителя, избирателя, председателя, за да отбележим мекостта на съгласната л.
Както забелязвате, това са все членувани съществителни имена, които съдържат в края си наставката тел и бележат лица. Тази особеност е важно да се знае, зашото в редките случаи, когато
някой решава да се престарае, тоест да омекоти края на думата
при членуване, той изговаря петелнъ, въпреки че не става дума за
название на лице и изговорът действително трябва да е твърд —
ПЕТЕЛЪ, изписвано петела.
Цяла група съществителни като вратар, лекар, митничар,
млекар, секретар неправилно се изговарят членувано като вратаръ, лекаръ, митиичаръ, млекаръ, секретарь, като са лишени от
нужната мекост — ВРАТАРЙЪ, ЛЕКАРЯЪ, МИТНИЧАРЙЪ, МЛЕКАРЙЪ, СЕКРЕТАРЙЪ. Зная, че за мнозина може би ще бъде прекадено да кажат и ЛЕЙАРЙЪ или ЙУБИЛЙАРЙЪ, писано леяря и юбиляри, защото ще им стане много от мекостта. Правилният изговор на тези членувани имена обаче е точно такъв, макар че почти
няма да ги чуете казани по този начин. Само при думи като буквар мекост няма при членуването, защото тази дума не назовава
лице. Затова е правилно да се казва БУКВАРЪ, писано буквара, и
ако някой реши да я изговори меко, непременно ще сгреши.
Като говорим за съществителните, съдържащи наставката -ар,
трябва да внимаваме обаче, защото някои думи може да завършват по този начин, но все пак това да не е наставката, определяща
мекостта при членуване. Затова е неправилно да се престараваме

43

да казваме пазарйъ, както става често, след като правилно е ПАЗАРЪ, писано пазара. Същото важи и за често употребявайте ка-

лендарйъ, коментарйъ, след като е нужно да кажем КАЛЕНДАРЪ,
КОМЕНТАРЪ, писани календара, коментара, както и за по-рядко
използвани като олтара.
Идва ред и на отделни съществителни като ден, зет, лакът, нокът, огън, които обикновено членувани се изговарят неправилно
денът, зетът, лакътьт, нокътът, огънът, а нъДЕНЙЪТ, ЗЕТЙЪТ,
ЛАКЪТЙЪТ, НОКЪТЙЪТ, ОГЪНЙЪТ, макар че се пишат денят, зе-

тят, лакътят, нокътят, огънят, за да запазят знака за мекост.
И така броят на думите в съвременния ни език, при чиито форми мекостта поради небрежност се пренебрегва, действително е
много голям. Като си помислим само, че цели активни словообразувателпи типове предвиждат точно мекост в живота на думите,
изградени според тях, става ясно, че в определени позиции, обикновено към края на отделната лексикална единица, съществуването на меките съгласни е застрашено.

22. Криворазбрана престижност
В българската реч съществуват доста думи, които постоянно
дразнят с това, че ударенията в тях се поставят неправилно. Причините за този факт са различни, но крайният резултат винаги е
неправилен изговор, който доста често се оказва заразяващ за
мнозина.
Когато навремето думата наука започна да се изговаря поради непреодолени диалектни навици неправилно с ударение на
първата сричка — наука, решихме, че това е просто изолиран
случай и че не заслужава специално внимание. По-късно към него се добави обаче и неправилният изговор на производното прилагателно научен пак с ударение на първата сричка — научен, а
още по-късно дори то се включи като съставка и в сложни думи
като научно-технически, научноизследователски и други, като
запази ударението на неподходящото място.
Описвам тази ситуация от преди няколко десетилетия, която
стана повод за множество писания по страниците на печата, останали обаче почти напълно незабелязани. Дори тогава ми хрумна
идеята, че неправилният изговор се възприема от мнозина като
престижен. След като водещи политически фигури говорят така.
44

явно трябва да се съобразяваш с техния начин на говорене и да се
стремиш да му подражаваш. И така механичното, безкритично
приемане води до повтаряне на грешното. Надеждата ми по-късно беше, че след настъпилите промени естествено ще отпадне и
този изговор и че ше се върнем масово към правилното наука,
научен с ударение на втората сричка. За съжаление не стана така.
Или поне то не се случи в очакваните размери. Вярно е, че повечете политици се смениха, но неправилният изговор си остана и
сега може да се чуе и от трибуната на Народното събрание, и от
електронните медии, и на различни публични прояви.
Неправилният избор на първата сричка за ударението при думата родина — родина, също беше направен отдавна и заради това е съвършено естествено, че и за него са писани немалко обяснения и тълкувания. Причината за появата му беше, че така думата се изговаря в руски. Тоест и в този случай пак можеше да се говори за престижност на грешката, която мнозина не осъзнаваха
като грешка, а само като образец. Днес положението с тази дума
е малко по-различно. Тя относително рядко се изговаря неправилно, тоест все по-често ударението нормално се поставя на втората й сричка — РОДЙНА, както го изискват законите на книжовния

български изговор. Случаите на невярно произнасяне обаче все
пак не са съвсем изолирани.
Най-странно е положението с чуждата дума политика. Тази
дума в българския език трябва да се изговаря с ударение на предпоследната сричка, макар че можете много често да я чуете с ударение на втората. Обърнете внимание, че тук говорим за изговора на една чужда дума, която се е наложила в международната
лексика. В почти всички езици тя съществува, макар и да се изговаря по различен начин.
Решаващо за правилния изговор с ударение на предпоследната
сричка — ПОЛИТИКА, е обстоятелството, че така думата се изговаря в гръцки, където се е родила. В руския език обаче нейното
ударение е било преместено на втората сричка •— политика. Тъкмо този изговор за нас е погрешен и не бива да се допуска. Явно
в по-ранен период описаното изговаряне се е възприемало също
като престижно поради засиленото руско влияние в езика ни. Поради тази причина и множеството бележки, изписани по този въпрос, са били отминавани без особено внимание.
Включването на този изговор в речта на много политици днес
обаче озадачава, защото показва, че те просто не си дават сметка

45

за произхода на думата и затова я изговарят неправилно. Като
мислим за тяхното слово обаче, трябва да си дадем сметка, че то,
независимо от критиките, също се приема от мнозина като престижно и следователно за образец. Така погрешният изговор отново, вече по съвършено други причини, става привлекателен за
много хора и грешката все повече се шири.
Съвсем съзнателно не споменавам позицията на журналистите
в тези случаи, защото при тях подобни отклонения почти няма. В
същото време няколко пъти споменах престижността на изговора
и посочих важната роля на политиците за налагането на езиковите грешки. Отдадени на своите дела, те всъщност твърде малко се
замислят върху речта си и не осъзнават как се възприема техният начин на изказване. А това значи, че не си дават сметка как така често могат да навредят на българската реч.

23. Изходът за произход
Много често днес се налага да говорим за начина на образуване

на думите в нашия език, за да определим как да се изговарят те.
Така естествено възниква и въпросът какво трябва да бъде ударението в думата произход. И по-точно — имаме ли основание да я
изговаряме по два начина — и като произход, с ударение на последната сричка, и като произход, с ударение на предпоследната.
Този въпрос се налага под влияние на речевата практика, защото инак в различните речници, излезли през последните 30-40 години, съвсем последователно, когато се включва думата, се отбелязва само, че нейното ударение е на края — произход.
За да се реши въпросът, нужно е да огледаме много други думи, съществуващи в нашия книжовен език. Така в него има голяма група съществителни имена, образувани от глагол, съдържащ
представка. При всички тях, според нормите на изговора ни, ударението се отмята върху представката. Такова е положението и с
имената, съдържащи корена -ход- — доход, заход, йзход, поход,
прдход, приход, разход, проход.
В научните съчинения се посочва, че изключения от правилото
представляват само подход и възход, при които ударението пада
върху корена, тоест върху последната сричка. Обяснението, което
се дава за това, е, че тези думи са по-нови по произход и затова не
се чувства силно влиянието от модела, по който са образувани.
46

С две представки в нашия език са образувани само преразход
и произход. Докато при преразход не се наблюдава промяна в

мястото на ударението в сравнение с разход, при произход се отбелязва, че ударението мени своето място в сравнение с изход.
Така пише във всякакви речници — етимологични, правописни,
тълковни, лравоговорпи.
Ако сравним двете съществителни преразход и произход, ще
видим, че те са образувани по различен начин. Преразход е образувано от съществителното разход чрез добавяне на представката пре. Затова и няма разлика между думата, послужила като основа, и производната от нея. Произход обаче е образувано направо от глагола произхода. По-нататък обясненията, които може да се дадат, са следните:
Тъй като самият глагол съдържа две представки, при образуване на съществителното не може да се използва някой действащ
модел. Заради това е възможно съществителното да запази мястото на ударението непроменено и така да се стигне до произход.
Възможно е обаче и да се пренебрегне обстоятелството, че основата е по-особена по структура. В такъв случай съществителното се подвежда по общия модел, действащ в сходни случаи, и така
се достига до пройзход, като се прави естествено връзка и със съществителното изход, където ударението е преметнато върху
представката. Тоест намесва се и аналогията, която оказва съществено влияние при определяне на мястото на ударената сричка.
Описваната втора тенденция все повече се засилва. А това означава, че от съвременни позиции формата произход не трябва
категорично да се разглежда като погрешна. Тя днес се проявява
в речта ни като равноправен вариант наред с произход, макар че
още не е отбелязана в речниците за изговора в книжовния български език.
Като имам предвид колко широко е застъпена точно формата
произход, смятам, че е нужно да й се признае правото на живот,
за да се приближи нормативното описание повече до речевата
практика. Зная, че българинът не обича, когато в книжовноезиковата норма се допускат дублети. Той винаги предпочита да му се
даде еднозначен отговор на зададения въпрос. Без допускането на
дублети обаче нормата не може да търпи развитие и това също
трябва да се приеме, дори и когато на някого не допада, че на този етап ще бъде еднакво правилно да се казва и произхдд, и
произход.
47

24. Двусмислените ударения
В българския книжовен език отрицанието се изразява преди всичко чрез частицата не. Тя може да се употребява самостоятелно в

речта, но може и да се залепи към дадена дума, за да промени изцяло значението й.
Това означава, че чрез частицата не думата успех се превръща
в неуспех, думата радост се превръща в нерадост, думата истина се превръща в неистина. Същото важи и за неприятел, и за
ненамеса, и за нещастие и т. и.
Важното във всички подобни случаи е, че новообразуваната
дума е носител на ново, притовоположно значение. При това особеното е, че залепената частица не се пише слято със следващата
дума, което дава отражение и в още една посока. При изговор такава дума има само едно ударение, което не пада върху частицата не. Това значи, че е правилно да се казва само неуспех, нерадост, неистина, неприятел, ненамеса, нещастие...
Спирам се па този въпрос, защото в последно време много често чуваме една дума, която, макар и да е образувана по същия начин, звучи в устата на мнозина по по-различен начин. Става дума

за недоверие, което много често днес се изговаря с две ударения.
Едното пада върху частицата не, другото — върху втората сричка от доверие, както нормално се изговаря тази дума (наистина
двете ударения не са с еднаква сила, но това не е толкова съществено за слушащия).
С избрания начин на изговаряно, тоест с нарушението на наложилия се модел, се създава впечатлението, че като че ли от думата доверие не е създадена думата недоверие, която да е с противоположно на нейното значение, а нещо по-различно. Може би
това става, защото мнозина се страхуват, че ако изговорят правилно думата недоверие само с едно ударение, частицата не ще
остане незабелязана, недочута. От друга страна, те вероятно мислят, че ударението върху частицата е едва ли не специално, логическо. Струва ми се обаче, че изборът на странния изговор се дължи преди всичко на незнание. Или на още нещо.
Ако се примирим с изговора с двете ударения на тази дума —
главно и второстепенно, — ще ни се наложи да покажем и графически, че се е стигнало до едно по-особено образувание. И това
ще ни принуди например да прибегнем до свързването на двете
съставки на думата с тире — не-доверие. Впрочем в постмодер48

ннте текстове, съставяни в наше време, употребата на малкото тире в подобни случаи не е рядко срещано явление, но те все пак са
предназначени за една доста тясна аудитория.
Широките читателски кръгове обаче биха били смутени от подобен начин на писане, защото още от училище знаят, че частицата не се пише слято със следващото я съществително име, за да
бележи противоположното му значение. Ако това не се търси и не
се получава, тогава частицата се изговаря със собствено ударение
и се пише отделно от следващата я дума. Очевидно при описания
по-особен изговор, осъзнато или не, целта е като че ли някакво
средно решение.
А може би все пак с този изговор трябва точно да се покаже,
че не се търси дума с противоположно значение. Тоест хем да няма доверие, хем да има?

25. Подвеждащата логика
Известно е, че предлозите, които се употребяват в речта ни, обикновено се сливат със следващата дума и заради това нямат собствено ударение. И все пак при многосричните понякога се случва
така, че поради логическото ударение, което трябва да падне върху тях, те се обособяват със собствено ударение.
В тези случаи обаче често настъпва колебание къде точно е
мястото на ударението в техните рамки и така се достига до грешки, както става например с предлога против.
Съществува възможност в речта това против да бъде употребено ло-самостоятелно, както става в изречения като Аз бях против това решение или дори само Аз бях против. В такива слу-

чаи може да го чуем изговорено с ударение на първата сричка
против, вместо правилното ПРОТЙВ. Тази грешка е много разпространена и тя много дразни, но мнозина изобщо не съзнават, че
такъв изговор е погрешен.
В подобна ситуация в заповеди като Ела веднага тук! Обади
се веднага на жена си! може се появява наречието веднага, което съпщ дърпа логическото ударение върху себе си. Лошото при
тази дума обаче е, че при нея възможностите за грешки са не една, а две. Вместо правилното ВЕДНАГА може да се чуе и веднага,

и веднага.
И при съюзите, които обикновено също нямат собствено уда4,99 езикови съвета

49

рение, понякога се налага то да се появи и тогава често се достига до грешки. Такова е положението в изречения като Или веднага ще ми кажеш кой ти е дал книгата, или ще те накажа! Появата на двойката или — или естествено също привлича логическото ударение, но при самия съюз ударението пада върху втората сричка —- ИЛЙ, а не както често го чуваме на първата — или.

Грешки има и при избора на ударението при съюза ако в изречения като Ако не отговориш на този въпрос, те очаква наказание! Тук ударението трябва да пада на втората сричка — AKÖ, и

не бива да се стига до вариант дко. (Впрочем при тази дума уда-

рението може да е и върху първата сричка, но тогава вече става
дума за частицата ако, която се появава в диалог, когато единият
човек казва Имай предвид, че това ще доведе до големи загуби
на предприятието, а другият му отговаря само Ако!)
От посочените примери личи, че логическото ударение съвсем
не е достатъчен мотив да се променя мястото на ударението при
някои думи, които трябва да продължават да се изговарят така,
както го предвиждат езиковите норми.

26. Св. св. се чете „светите“
В последните години в българската реч все по-често се налага
употребата на графическото съкращение Св. св. в съчетание с
имената на равноапостолите Кирил и Методий. При записването
на това съкращение колебания има само при избора на вида на
второто С. Обикновено мнозина решават да отбележат равнопоставеността с това, че и в двата случая С се пише главно, макар това да не необходимо. При това ставаме свидетели и на изписването СВ. СВ., което също не е оправдано, защото при графическите съкращения не е нужно всички букви да бъдат главни.
Почти няма колебания при четенето на съкращението Св. св. и
то съвсем последователно ни се предлага все във вида свети, свети, тоест не се отчита, че става дума за отбелязване на едно единно цяло.
Фактът, че има повтаряне на съкратената част Св., показва, че
с нея се бележи множествено число. Преди години по същия начин се пишеше и Г. г. Иванов и Стоянов, което се четеше не господин, господин Иванов и Стоянов, а господата Иванов и Стоянов. Ще ви припомня, че и един особен знак — №, също навре50

мето се пишеше по два пъти, когато се бележеше множество —
№№ 5. 7, но нс се четеше номер, номер 5, 7t а номерата 5, 7. Същото важи и до днес при употребата на знака §. И при неговата
удвоена употреба той се чете не параграф, параграф 5, 7, а параграфите 5, 7.
Всъщност създаването на особените графични съкращения от
описания вид не е естествено за нашия език. Те са много малко на
брой и се появяват в него под чуждо влияние. Помислете си, че
тези съкращения не са се наложили при други съчетания като Св.
Седмочисленици, Св. Четиридесет великомъченици или дори
Св. Константин и Елена, макар че това би могло да се очаква и
някои от престараване действително си позволяват да изберат
точно този техен вид.
Мнозина се смущават от факта, че формата свети, която в дадения случай с дългата си форма, наследство от по-стар период от
историята на езика ни, съвпада с днешната форма за множествено число. Тъкмо за да се избегне това съвпадение при четенето и
изговора на съкращението, понякога хората са склонни да го четат светите братя. По-правилното обаче е прилагателното да се
употребява в по-особен вид, тоест членувано — не свети, а свстнТЕ. Погледнете по-горе, че господа или номера, параграфи
също се употребяват членувани.
Вече доста години фондацията, носеща името на двамата свети
братя, нс обръща внимание на това. Да не говорим и за всички
други, които са приели за наименование техните имена. Включването на четенето свети, свети вместо светите, което така допада
на много хора със своята екзотичност, говори само за незнание.
А щом нещо не се знае, то може да се научи. Стига да има желание за това.

27. Ред е на джипитата
Не зная дали ви е правило впечатление колко често българинът
неправилно употребява думата автобиография вместо биография. Това става, защото не се съзнава, че елементът авто съвсем
ясно показва кой е авторът. Дори навремето смятах, че ако трябва да бъдем съвсем точни, не би трябвало да употребяваме съчетанието своята автобиография, защото в него вече има тавтология.

51

Днес обаче думата автобиография, както и биография бяха
заместени от CV, четено сиви. Това е всъщност съкращението на
латинското curriculum vitae, което означава „животоописание“,
но четено по английски.
Днес няма да срещнете съкращението, изписано с латинските
букви, а ако го видите изписано, ще попаднете на представянето
на буквите според имената в английски. Във връзка с този случай и някои други, които са много разпространени, вече се налага да сс формулира правилото как да се пишат онези съкращения,
които и в нашия език се изговарят според английския начин на
четене.
Преди години големи колебания предизвикваше представянето
на Бибиси. Това беше първото съкращение, при което се чудехме
дали да възприемем слято, полуслято или дори разделно писане.
Имаше предложения съкращението и при нас да се изписва на латиница, тоест ВВС, но в езика ни то съществува отдавна и означава нещо съвсем различно. Предлагаше се просто съкращението
да бъде транслитерирано и да се достигне до ББС, но това пък
съвсем не гарантираше, че подобно съкращение може да бъде
разбрано.
Затова накрая сс реши наистина английските имена на буквите
да се изписват, а доколкото това е едно единно понятие, те да бъдат писани слято, като в началото се пише главна буква, защото е
собствено име на корпорацията. Така сс достигна до Бибиси, като
единствен правилен начин за записване на български, а всички
други варианти, които се срещат, трябваше да се разглеждат като
грешка.
За сравнение ще посоча обаче, че днес в печата може да се види например и Си Ен Ен, и СиЕнЕн, но не и Сиенен. Това наложи да извършим под влияние на масовата практика промяна в отскоро съществуващото правило, като приехме при чуждите буквени съкращения, действащи като собствени имена, при които се
изговарят чуждите имена на буквите, да се спрем на разделното
писане с главни букви — Би Би Си.
В последните години в езика ни навлязоха много други подобни съкращения. Така се появи диджен, така се появиха сиди или
сиви. Особеното в този случай вече е, че не става дума за собствени имена, а за съкращения от нарицателни наименования. Заради това при тях беше решено съставките им да се пишат слято, а
в началото им не се пише главна буква, макар много от новопо-

52

явилите се думи да изглеждат твърде странно за българина. При
това съвсем естествено тези думи имат по няколко ударения, защото всяка сричка всъщност има свое ударение, както е и при
буквените съкращения в българския език.
От българина обаче тези чужди съкращения не се осъзнават
като съкращения и заради това като обикновени чужди съществителни имена те започват да образуват форми за множествено число — диджеи, сидита, сивита, започват да се членуват — диджеят, диджеите, евднто, сидитата, енвито, сивитата.
Последното съкращение, което навлиза много масово в речта
ни, е джипи, поело вече по проверения път, и така се достига до
джипнто, джнпита, джипитата.
И независимо от това, че масовата практика подсказа по какъв
начин да се използват заетите чужди съкращения, все пак би трябвало да се стремим да не прекаляваме и с тяхната употреба. Не
трябва и да прекаляваме с включванията на нови подобни съкращения, защото за множество българи те остават съвършено нясни.

53

ВТОРА ЧАСТ

която се разглеждат затрудненията
при избора на думите и на техните
различни граматически форми във връзка
с конкретни обстоятелства, колебанията
при употребата им, проблемите
при изграждането на изреченията
в българския език, при избора на връзките
между отделните им части,
за да образуват едно цяло.
е

28. Медийни неволи
Напоследък ми се обаждаха доста хора, за да ме питат каква е
причината модната днес дума медиа да бъде изписвана по различен начин — медиа и медия. Прави впечатление, че понякога дори в един и същ текст тя се появява в различен вид, а в отделни
издания разнообразието дори е смущаващо.
За да отговоря на въпроса, трябва да започна доста отдалеч.
Още от времето, когато думата за пръв път се появи в българския език. При това в един по-особен вид — масмедиа, за да замести съчетанието „средства за масова информация“, което някои се опитаха отчасти да побългарят със „средства за масово
осведомяване“.
Точно тогава аз припомних, че всъщност думата медиа е формата за множествено число на съществителното медиум, което
отдавна е заето в езика ни от латински, за да бележи „посредник“.
Истината обаче е, че ние изобщо не правим връзка между двете
думи и поради това ги разглеждаме всяка за себе си. Предложението ми в онзи период беше дори да не се въвежда формата за множествено число като самостоятелна дума, а да се остане при думата медиум — медиуми, както е в някои европейски езици, но
тази идея остана нсчута. (Всъщност това е още едно доказателствоСЧбтезиковедът не е в състояние да се намеси в живота на един
изграден книжовен език, за да насочва развитието му, а може само да констатира това развитие и да го обяснява.)
В езика ни и с други думи се е случвало така, че формата за

множествено число от даден чужд език у нас се възприема като
форма за единствено число и завършекът й определя дори граматическия род. Ще припомня само такива думи, които сме заели от
английски, като клипс, рипс, кекс или силоз, заета от немски.
При всички тях крайното с или з всъщност е окончание за множествено число, но ние като българи не знаем това и поради факта, че на края има съгласна, решаваме и ги използваме като един-

57

стаеното число на обикновени съществителни от мъжки род.
При формата медна окончанието е а и заради това е естествено да решим да я употребяваме като съществително от женски
род. Оттук пък следва, че формата й за множествено число в бъл-

гарския език съответно става медии.
От факта, че формата на думата за множествено число в латински завършва на а, би следвало да се предполага, че тя трябва да
се пише така и в български. Следователно не грешат онези, които
я изписват медна, като се съобразяват с историята й.
Една от читателките на вестник »Демокрация“, която се обади,
ми възрази обаче, че подобен начин на писане съществено ще затрудни и озадачи българина, защото в подобни случаи той е свикнал да пише ня. Това твърдение е вярно и като доказателство ще
припомня, че и името Мария, и името на столицата ни София и
дори името България действително на латиница се пишат с комбинацията от букви на. Това означава, че изборът на ия в края
при писането на думата медия трябва да се разглежда като още
една стъпка към побългаряването й.
И така остава да решим дали ще продължим с побългаряването на думата, или ще останем поне отчасти верни на историята й.
Изписването на формата медна безспорно говори за по-голяма
осведоменост на човека, който я употребява, и заради това аз
лично съм повече склонен да я възприема. Изборът на тази форма може да се свърже с постоянния стремеж към интелектуализация на езика ни, която ние в последните десетилетия сме готови често напълно да пренебрегнем в името на демократизацията му, тоест на неговото опростяване. (Това са два термина с
определено съдържание, които отдавна се употребяват в теорията на книжовните езици, и не бива да се възприемат от читателя буквално.)

29. Членуването иска мисъл
Когато на всеки пет-шест години в обществото ни се чуват гласове за промяна на правописа, очакваните изменения се свързват
преди всичко с отмяната на правилото за употребата на пълния и
непълния член при съществителните имена от мъжки род. Това
желание е продиктувано от мнението, че то се схваща като трудно за усвояване, че кара пишещия да се замисли, а тенденцията е
58

като че ли да се пише, без да се мисли и върху граматическата

структура на изречението, което изграждаме.
Има голяма разлика между действието на правилото в нашата
масова писмена и устна реч днес. При писмената реч обикновено
се дава предпочитание на непълния член. Ако погледнете например надписите по магазините, ще видите, че съвсем последователно формите с него преобладават. Просто е невъзможно да прочетете правилния надпис Обектът е в ремонт или Магазинът търси продавачки. Задължително в този случай ще видите неправилно изписано обекта или магазина. При устната реч естествено има по-голяма свобода при прилагането на правилото, но все
пак съществува известна тецценция при публични изяви говорените да дават предпочитание на формите с пълен член.
Смущенията от прилагането на правилото за пълния и непълния член идват оттам, че преди повече от век и половина то е въведено изкуствено в езика ни, за да закрепи пак изкуствено някаква мнима падежна система при съществителните имена. И сега,
когато остатъците от падежите са тръгнали напълно да напуснат
езика ни, е естествено хората да мислят и за премахването на това правило.
Доскоро се смяташе, че словоредът на изречението много
улеснява разбирането на смисъла на изречението, независимо от
това дали правилно е членувано дадено съществително име. Днес
положението е по-различно, защото изборът на обратния словоред, който се наложи като много модерен в последното десетилетие, обърква нещата. Преди се смяташе, че логиката и словоредът
ще ни помогнат да разберем кой е извършил действието в изречение като Овчарят уби вълка. Сега, когато такива изречения особено в заглавията на печатните издания обикновено са обърнати,
вече можем да се попитаме кой кого е убил. А какво да кажем за
случаи като Ученикът застреля учителя, където логиката не може да ни помогне? Явно само по думата, употребена с пълен член,
можем да разберем кой е извършил действието.
Лично аз съм от застъпниците на идеята, че правилото трябва

да продължава да съществува, защото то е от доста малкото случаи, когато се изисква известно замисляне при писане. При това
отдавна е посочен и механизмът по какъв начин може да се провери как трябва да се членува дадено име в изречението.
За пример ще дам един от случаите, при които има най-много
грешки. Става дума за изречения като Романът се посреща от
59

всички с голям интерес. Ако започнем да разсъждаваме кой
върши действието, естествено ще решим, че това са всички. От
тази гледна точка роман би трябвало да бъде изписан с непълен
член, както и най-често става в писмените текстове. Ако се разглежда изречението чисто граматически обаче, ще видим, че подлогът в него е точно романът, а всички е непряко допълнение.
За да се реши как трябва да се употреби думата роман в изречението, тя може да се замени е личното местоимение той. Езиковото ни чувство на българи ще ни подскаже, че изречението може
да гласи само Той се посреща от всички, а не Него се посреща
от всички. Щом думата, за която се колебаем, се замества с той,
тя трябва да бъде написана с пълен член.
Както личи, действително се налага да се помисли, преди да се
направи правилният избор. Но нали когато пишем, все пак трябва
и да мислим? Нужно е обаче да помислим малко не само за съдържанието, но и за формата, в която се представя то, за да бъде полесно разбрано.

30. Членуването иска мисъл II
Употребата на пълния и непълния член при имената в много случаи затруднява българина. Особено често това става, когато изреченията, в които се срещат те, са сложни и човек не знае дали става дума за пряко допълнение или подлог, за да направи своя избор.
Такъв е случаят с изречения като Президентът призова Конгреса да разгледа внимателно всичките възможни мерки, които трибва да се вземат срещу терористите. Очевидно в такива изречения подвежда фактът, че, от една страна, имаме изречението Президентът призова Конгреса, а от друга — Конгресът
да разгледа мерките. В единия случай Конгресът е пряко допълнение, тоест думата трябва да бъде употребена с непълен
член, в другия — Конгресът е подлог и трябва да се членува с пълен член. Разглеждането на думата Конгресът като подлог се основава на логиката, но от гледище на граматиката нещата стоят
по-различно.
Не трябва да се пропуска фактът, че в подобни изречения съществителното име трябва да се разглежда като съставна част от
главното изречение в рамките на сложното. Това означава, че в
изречението Президентът помоли Конгреса думата Конгрес е

60

пряко допълнение и заради това непременно трябва да се употреби с непълен член. Следователно оформянето Президентът помоли Конгресът да разгледа внимателно всичките възможни
мерки, които трябва да се вземат срещу терористите трябва
да се разглежда като неправилно от гледище на синтактичните отношения между думите.
Лко се върнем към описаната проверка със замяната с личното местоимение той, веднага ще установим, че езиковото ни чувство няма да допусне изграждане на изречение Президента помоли той. Задължително ще се стигне до Президентът го помоли.
Възможно е да има и вариант Президентът го помоли той (а не
друг) да разгледа мерките, но, както личи, това води до включване на нова дума, а и смисълът вече съществено се променя, защото логическото ударение се премества.
Колебания има и при други сложни изречения като Вчера посрещнахме на летището Иванов, най-достойният представител на страната ни. Много често в тези случаи се разсъждава, че
щом приложението се отнася към допълнението, то също трябва
да бъде употребено с непълен член. Заради това се чете Вчера
посрещнахме на летището Иванов, най-достойния представител. В същото време се пропуска фактът, че това приложение е
част от едно цяло изречение Иванов е най-достойният представител, и заради това е необходима употребата на пълен член.

31. За старите и новите географски имена
Когато в последните месеци се налагаше твърде често да употребяваме името на финландската столица, от време на време се чуваха и гласове, че всъщност съвършено неправилно това име се
пише и изговаря със з — Хелзинки. Подчертаваше се, че правилният изговор е Хелсинки и че думата трябва да се пише по този начин. При това се споменаваха за доказателство дори съвсем съвременни български справочници, в които името е изписано така.
Веднага е необходимо да заявим, че действително във фински
името на финландската столица се изговаря Хелсинки. До нас то
обаче очевидно не е достигнало направо, а вероятно през немски
и оттам се е появило и това озвучаване на беззвучното с в з.
И така стигаме до един много важен въпрос, свързан с изговора на чуждите географски имена в българския език. (Казвам гео-

61

графски, но в много случаи същият проблем възниква и при други собствени чужди имена, всички сме се сблъсквали с него.) Когато в езика ни едно чуждо име се е наложило в някакъв вид, обикновено, като се отчита писмената, а оттам и изговорната традиция, е възможно да се утвърждава като правилна за българския
език форма, която е различна от формата в езика, където съществува то.
Тук веднага трябва да припомня станалите вече банални примери като Рим, Париж, Виена, Неапол, Франция, Рейн и много други, където се уважава тъкмо българската традиция и затова
никога, независимо от големите различия от оригинала, в български няма да се достигне до изговор или писане на Рома, Пари,
Вийн, Наполи, Франс, Райн. Към тези случаи се числи и името
Хелзинки. В името на традицията то ще продължава на българс-

ки да се пише и да се изговаря със з независимо от неговото положение във фински.
Само в много редки случаи е възможно българската традиция
да бъде нарушена. Примерът е с името на държавата Хърватия.
По традиция в български тази част на Балканския полуостров
обикновено се нарича Хърватско. И все пак това става, когато не
се има предвид отделна, самостоятелна държава. Действително в
речта ни днес се промъкна и името Хърватска, като се има предвид, че след създаването й страната е република и поради това се
търси съгласуване с рода на това съществително.
Изборът на формата Хърватия обаче по особен начин се свързва пак с традицията в нашия език. В него имената на държавите
обикновено завършват на -ия, понякога напълно независимо от
начина, по който те се изговарят в съответните езици. Помислете
си например за Австрия, Германия, Дания, Норвегия, Швейцария, Гърция, Турция, Чехия, Словакия, Словения, които ни да-

ват основание да утвърдим и формата Хърватия, за да няма и в
бъдеще колебания около името — да не се връщаме към историческото Хърватско и да не се престараваме с Хърватска.
След като е лесно да се убедим, че тъкмо моделът с имената
на -ия е най-разпространен в нашия език, учудващо е защо под
чуждоезиково влияние обаче името Чечення продължава упорито да се редува с името Чечня. След като веднъж е възприета една форма, не бива да се поддържа паралелно с нея и друга, защото съществува дори опасността някой да си помисли, че става дума за различни неща.
62

Струва ми се, че една от причините за подобни опити може да
се търси в суетата на мнозина, за които като че ли е най-важно да
ни демонстрират своите познания по чужди езици. Това впрочем
е доста разпространено явление не от вчера. Спомнете си само за
продължаващото дълго време редуване на българската форма косовци с чуждата косовари, въпреки че беше утвърдена тъкмо нашата. Спомнете си и за други случаи, когато стремежът да бъдеш
различен в изказването си може да затрудни комуникацията, към
която се стремиш.

32. Странните географски имена
Твърде често името на папската държава Ватикана затруднява с
представянето си, защото обикновено имената иа държавите не се
употребяват членувани, а в този случай става дума за изключение,
което озадачава. Причината за особената форма на името е, че и
на италиански то също е членувано и заради това е естествено да
се очаква, че ситуацията трябва да се повтори и на български.
Всъщност нечленуването важи само за имената на държавите в
нашия език, докато има много географски обекти в България и извън нея, в чиито имена членът, и то непълният, съществува. Спомнете си например за Бунарджика, за Кайлъка. Помислете си за
името на град като Хисаря, на пещера като Ледеиика, на местности като Коияриика, Предела, Шилигарника или на езеро като
Бъбрека. (В скоби ще посоча и имена като Ридо, които също са
членувани, но отразяват диалектни особености на езика ни.)
Както личи само от изброените няколко примера, чийто брой
може много да нарасне, при имената, които са от мъжки род, се
дава предпочитание на непълната членна форма. Това замразяване на формата е станало в речта ни отдавна и днес никой няма да
си помисли да употреби пълния член при тях, когато изпълняват
ролята на подлог в изречението. Стига се дори до куриоза понякога някой да си помисли, че онова а или я в края на думата е сигнал, че името е от женски род, и съвсем да не осъзнае, че то е натоварено с определена граматическа функция.
Всъщност има и една друга група имена, при които също винаги се предпочитат формите с непълен член независимо от функциите им в изречението. Става дума за прозвищата и прякорите на
хората. Така например за Васил Левски винаги се употребяват

63

прозвищата му Апостола или Дякона, членувани все по този начин. Така става с прозвището Щастливеца на Алеко Константинов, с Майстора на художника Владимир Димитрова, със Слона

на художника Георги Божилов и с още много други.
Не искам до тези имена да нареждам разни прозвища от рода
на Баровеца, Доктора, Дона, Маляка, Попа и какво ли не още, които в последните години се затириха в нашия печат, за да отразят неповторимостта на своите носители. Дори съм си мислил, че
натрапването на прозвищата и прякорите при всякакви по-големи
и по-малки бандити, които ни предлага и самата полиция, би могло да ни бъде спестено, въпреки че си давам сметка, че много често съответните лица са познати на обществеността именно с тях
и неутралните имена, които се крият зад подобни прозвища, нищо
няма да говорят на средата, в която се движат те.
Важното обаче е, че всички прозвища в българския език се
употребяват винаги само с непълен член и така се записват в текстовете. А това важи и за географските имена от мъжки род, които се употребяват преди всичко членувани.
За съжалете на тези географски имена и на техните граматически особености досега в различните граматически и правописни
справочници не е обръщано внимание и заради това дори може да
се види понякога, че папската държава бива представяна само като Ватикан. Тогава би било съвсем естествено човек да си помисли, че това име може да бъде употребено с пълен или непълен член
в зависимост от ролята, която му е отредена в изречението.
Включването на тази особеност в подготвяния нов академичен
правописен речник ще помогне на мнозина да се освободят от
аналогиите, които правят с имена като на река Дунав, срещана ту
като Дунава, ту като Дунавът, или на Стара планина, употребявано като Балкана или Балканът, чиято основна форма обаче не
е членувана.

33. Особените географски названия
Твърде често някоя дума от езика може да придобие ново значение, което да се наложи в речта. Това се случва и с названията на
четирите посоки на света, които вече написани с главна буква, бележат земи, държави, народи, а с допълнителни определения към
тях може още повече да се конкретизира съдържанието на назва-

64

нията. Така се ражда и наименованието Близкият изток.
Включването на определението като задължителна съставка в
новото словосъчетание дава своето отражение върху правописа.
Сега с главна буква започва да се пише определението, а съществителното, към което то се отнася, я загубва. По този начин се
постига изравняването на писането с названия на географски
обекти като Стара планина, Средна гора, Бели извор, Старо
село.
С това обаче езиковият проблем не приключва, защото се намесва и граматиката. Въпросът е как да се употребяват тези названия в изречението и извън него. В рамките на речта естествено
сс стига до изречения от типа на Обстановката в Близкия изток
е отново напрегната, тоест определението от названието бива
членувано. По какво да се прави, когато това наименование стои
самостоятелно написано или изговорено, например като заглавие
— Близък изток (както все още го срещаме много често) или
Близкият изток?
При решаване на възникналите спорни случаи в граматиката
обикновено се прибягва до принципа на аналогията. В речта ни
вече съществуват редица названия, собствени имена, изградени
по подобен начин, тоест от прилагателно и съществително име от
мъжки род. А това означава, че те трябва да се използват като модел и при решаването на разглеждания случай.
Общо споменатите наименования се делят на две групи — когато съществителното е собствено име, прилагателното, включено в названието, се употребява нечленувано. Така става например
със Северен Урал, Южен Виетнам, защото самото съществително собствено вече е достатъчно определено. Понякога обаче в
тези случаи е възможно прилагателното да бъде представено със
специална, разширена форма, завършваща на -и — Горни Лозен,
Бели Искър, Черни Осъм, Долни Дъбннк.
Когато обаче съществителното е нарицателно име, както е при
разглеждания случай, при названията се среща само разширената
форма на прилагателните имена — Бели извор, Зли дол, Нови
пазар, Сини вир. (Случаи като Червен бряг са действително изключения.)
Така че не би могло да има място за спор относно формите
Близък изток или Близки изток. Важното е, че в момента вече
наименования с прилагателните на -и в българския език не се образуват. А това означава, че не можем да употребим названието
5. 99 езикови съвета

65

Близки изток. Това пък подсказва, че в този случай, като при ново название, трябва да прибегнем до наложената форма за определеност на прилагателните имена и така да достигнем до названието Близкият изток. (Сравнете и названия като Златните
мостове, Побитите камъни.)
Точно в този вид названието трябва да се употребява и в изречението, и когато стои извън него, тоест ако само представлява
изречение, например във вид на заглавие.
Между другото, съвършено същото е положението и е другото съчетание, в което участва името Изток — Далечният изток,
където също трябва да се избере членуваната форма на прилагателното в наименованието.

34. Странно имитиране
Всичко започна преди около петнайсет-двайсет години. Вероятно
някой на шега е попитал Как е ваше детенце? и е последвал отговорът Марианче днес няма да ходи на училище. Сега така говорят много хора — преди всичко сред интелигенцията ни. Когато
трябва да се употребяват умалителните собствени имена като
Марийче, Бойче, Юлче, Калинче, Васенце и т. н. Но и когато
трябва да се използват някои умалителни нарицателни имена —
не само детенце, но и момченце, сестриче, кученце... (Записвам
онова, което съм чувал.)
Разбира се, ще ми припомните, че при съществителните собствени имена членуването не се допуска. Но това няма да е вярно
за всички случаи. Защото според правилото умалителните,
гальовните имена, които споменахме, се употребяват в книжовния български език членувани. И това става във всички стилове,
във всички форми на речта ни.
Тъй че в търсене на оригиналност започнахме да имитираме
съвсем съзнателно и незнанието, и неумението да се употребява
българският език.
И в още една област правим опити пак в същата посока. Помислете, че се казва Стига чела!\ Доста ходил! и т. н. Особеност,
характерна пак за речта на интелигенцията, пак ограничено, но
все пак... Тук вече имитирането се свързва с употребата на глагол11И форми. Както е известно, сложната глаголна система от времена в нашия език значително затруднява чужденеца при ученето

66

му. И съвсем естествено той си търси улеснение и е склонен да
пропусне спомагателния глагол съм например от формата чел
съм. Та именно тези опити сс мъчим да имитираме днес и те вече
се наложиха в речта на мнозина.
Интелигенцията винаги се е стремяла, особено в по-тесен, приятелски кръг, преди всичко за забава да си създаде свой жаргон.
Двата споменати примера са все от този жаргон. И двата са всъщност доказателство за знание, въпреки че на пръв поглед показват
точно обратното. Но това не значи, че те не могат да поведат в
погрешна посока.
Така че по-внимателно е тези игри без известен краен резултат!

35. Какъв е пък този един
Преди близо седемдесет години академик Стефан Младенов беше
припомнил в своето популярно списание „Родна реч“, че за разлика от други езици в български има определителен член, но че
истински неопределителен член няма. И че всякакви опити за неговата поява в речта ни винаги са продиктувани от чуждоезикови
влияния. Академикът дори беше нарекъл подобни граматически
заемки „фрешцигги“, като си представяше, че именно под френско влияние, но отчасти и под въздействие ма немски или английски и в нашия език започва да се промъква пеопредслителният
член.
Когато в последните месеци на сцената излязоха новите политици, нормално беше да се очаква, че от продължителния си
престой в чужбина те непременно ще донесат в езика ни някакво
чуждо влияние, и то не толкова като включват определени чужди
думи, свързани преди всичко с по-нови реални, а и в по-общ план
— че ще пренесат и чуждите модели, по които се изграждат изреченията там.
Тези очаквания напълно се оправдаха, защото напоследък ставаме доста често свидетели па това как в публичните словесни
изяви отново започна да се появява тъкмо неопределителиият
член. За да бъда по-ясен, ще започна с най-елементарен пример:
Той е един известен български художник. В този случай употребата на определението един е съвършено неоправдана според
езиковия усет на българина, защото на български това изречение

67

трябва да гласи Той е известен български художник. За мнозина дори включването на думата един в него озадачава, защото не
е ясен смисълът, който се влага в нея.
Ето и други примери, извадени от различни интервюта, публикувани напоследък. Особеното във всички случаи е, че журналистите, взели интервютата, са се постарали да запазят напълно изказаното слово и така са документирали и навлизането (и по-точно: възраждането) на чуждоезиковия модел: Очакваме един повисок икономически растеж заради стимулите, които ще дадем. Или: Ще бъдат обсъдени и възможностите за едно намаляване на данъка върху доходите. Или: Този въпрос ще бъде подложен на една широка обществена дискусия. Или: Подобно
преструктуриране може да има един положителен ефект за
финансите на държавата.
И така навсякъде в посочените изречения, а техният брой се
увеличава непрекъснато, започва да се появява определението
един — един растеж, едно намаляване, една дискусия, един
ефект. Тъкмо това е неопределителният член, за който ставаше
дума. Но докато в чуждите езици това един, една, едно действително има подобна функция, при нас посочените форми запазват,
както сочи и академик Стефан Младенов, характера на неопределено числително, на неопределено местоимение.
Той подсказва, че дори в изреченията, с които започват българските народни приказки Имало едно време един дядо и една баба
или Имало едно време един цар, едно в едно време не е неопре-

делителен член, а замества местоимението някое си, друго време. Заради това оценката му е, че за преводачите, които погрешно превеждат всеки френски, немски или английски неопределителен член с българското един, една, едно, може да се каже, че
превеждат лошо, защото не знаят майчиния си език. Дословният
превод в тези случаи съвсем не е достойнство, а недостатък.
Разбира се, възниква въпросът на какъв език мислят хората,
които включват подобни форми в своите устни изяви, и дали са
склонни да се съобразяват с характеристиката на българския
език. Но това е вече проблем пред тях. Лошото обаче е, че с из-

казванията си те естествено влияят заразително и така се забравя
напълно фактът, че в българския език място за неопределителен
член няма.

68

36. Позови ме по име...
Наистина падежите при имената в нашия език отдавна са отмрели, но все пак има и някакви остатъци от старите падежни форми,
които продължават да съществуват, макар и техният живот вече
да клони към края си. За съжаление такова е положението и при
специалните звателни форми, които би трябвало да се употребяват при обръщение.
Ограничаването на звателните форми е процес, който продължава дълго време. Затова днес все по-често при обръщение можете да чуете не Марийо, а само Мария, не Ангелино, а само Ангелина, не Елено, а само Елена, не Стефане, а само Стефан.
Има цели телевизионни предавания, в които ни се предлагат само
неопределените форми, защото водещите в тях като че ли са скарани със звателните или решават, че по този начин ще бъдат поинтересни.
Всъщност е необходимо да се направи разграничение при
мъжките и женските имена. Защото, докато при мъжките повече
се пазят старите звателни форми, при женските замяната е попоследователна. Затова обръщението Иван или Петър е, общо
взето, много по-рядко срещано в сравнение с обръщението Боряна или Даниела. Обяснението може да се открие още към края на
20-те години на отминалия век, когато плахо се изказва мнението,
че звателната форма при женските имена звучала за мнозина доста грубо, докато другата, неопределената, била ло-неутрална. За
мъжките имена въпросът тогава все още не се поставя.
Оправдание за избягването на звателните форми може да се
търси във факта, че при много от тях, като Благой, Добри, Иво,
Никола, не съществува възможност за образуването им. Към тях
се добавят навлизащите днес масово чужди имена, в които самият звуков строеж прави невъзможно образуването на специални
форми за обръщение, както е например при Ромео, при Марио,
Евгени или Юри. Но все пак това не ни дава основание там, където звателните форми съществуват, да ги избягваме.
Все пак езиковото чувство на българина му подсказва, че е необходимо да се използват по-различни форми, когато се обръща
към някого по име. Само че това не са старите, познати средства.
Днес се прилага по-особен начин за показване на факта, че се обръщаме към някого. Спасението в този случай се дири, от една
страна, в съкратените имена. Затова например Мария първо се

69

превръща в Мими или Мери и тези имена вече сс използват и
при обръщение. Така става с Маргарита, която преминава в
Марги или Ц>ети, и с Елена, която се превръща в Лени или Ели.
Към тази група се отнася и съкращаването на всички лични имена, които са сложни по състав и от които се взема ту първата, ту
втората част, за да поеме и новата функция. Затова Владимир
обикновено се превръща във Владя, Красимир преминава в
Краси, Станислав — в Слави, а Цветомир — в Цветя. Така
значително се засилва употребата на един особен чужд тип за образуване на лични имена на -и. Помислете си за всичките Боби,
ГЬби, Дсси, Лили, Поли, Пепи, Роби, Роси, Сиси, Тйти, с които

се сблъскваме непрестанно.
От друга страна, умалителните имена също могат да поемат
функциите на звателни форми. Така Ана става Анче, Гйнка става Пинче, Невена става Венче, Мариана става Марианче, Нина става Нинче, Ралица става Ралче, Стефка става Стефче,
Юлия става Юлче, с което се улеснява словесният контакт.
Макар звателните форми да напускат езика ни, това не значи,
че изведнъж можем и трябва да се откажем от тях. Описаните два
относително нови начина за заместването им в никакъв случай не
трябва да бъдат отричаш« или квалифицирани като неуместни.
Появата им обогатява изразните ни възможности, но не предполага налагането им във всякакви случаи. Старото и новото могат
да продължат да съществуват съвместно. Важното е, че претенциозните и маниерни неопределени форми, които се прокрадват вече доста често, трябва да се ограничават.

37. Грешките при обръщенията
Преди близо трийсет години лроф. Л. Андрейчин направи опит от
страниците на тогавашния вестник „Поглед“ да възстанови употребата на обръщенията господин и госпожа в българската реч,
като потърси различни нюанси за включването им в нея. За доказателство той използва положението в езиците на другите страни
от Източна Европа, но предложението му беше категорично и
пламенно отречено, защото противоречало на спецификата на социалистическата ни действителност.
В началото на 90-те години на отминалия век с настъпилите
промени в нашия живот споменатите обръщения много бързо ус70

пяха да се завърнат в речта на българина и буквално за месеци се
наложиха категорично в нея. Затова днес вече никой не се колебае при избора им, макар че все пак се срещат грешки с включването им в речта, които не се осъзнават от мнозина.
Така стои въпросът първо с обръщението госпожи и господа.
Именно това е формата, която трябва да се употребява в българската реч, а не дами и господа, както много често се чува. Причината да се препоръчва избягването на това обръщение трябва да
се търси в чуждия му характер, който не се осъзнава от мнозина.
Съкратените форми гусин и гужа/гуша, както и гуспойце, които се възродиха в началото на 90-те години, се прокраднаха само в речта на по-възрастното поколение, което помнеше употребата им от преди повече от петдесет години. Разбира се, те се появяваха най-често придружавайки фамилното име или някаква
титла или звание, но днес вече не се срещат, защото бързо бяха
натоварени с иронична багра, тъй като са твърде чужди на помладото поколение. (Тук не искам да припомням, че и чисто политически причини също спомогнаха за ироничната оценка при тези форми.)
Докато при употребата на самостоятелно използваното, без
фамилно име, титла или звание, господин днес проблеми няма и
всички съвсем нормално си казват уважаеми господине, като използват звателната му форма, при госпожа положението е поразлично. И при това съществително също трябва да се употребява звателната форма, тоест уважаема госпожо. По-често обаче
се среща уважаема госпожа, което не е издържано от гледище
на граматиката на книжовния ни език.
Когато господин и госпожа се свързват с фамилно име, също
понякога възникват проблеми. Правилно е да се казва господни
Петров (тоест господин не е в звателна форма), но в същото време е правилно и госпожо Иванова (като госпожа е в звателна
форма). При тези случаи доста много се греши, като вероятно и
под влияние на обръщението за мъжки род и при обръщението за
женски род се избягва звателната форма и така се стига до госпожа Иванова.
Когато господин и госпожа се употребяват заедно с дума, бележеща звание или титла, също има колебание. Изисканата реч,
към която трябва да се стремим, предполага обръщение господин
министре, господин председателю, господин директоре, тоест
като втората дума бъде употребена в своята звателна форма. (В

71

официалната кореспонденция тази втора дума трябва да сс пише
и с главна буква, което често се забравя.) Това важи дори и за обръщение като господин министър-председателю, колкото и
странно да звучи то на някого и заради това често бива замествано с господин премиер (като чуждата дума премиер няма специална звателна форма в езика ни).
Заради това са граматически неверни обръщения като господин министър, господин председател, господин директор. В

случаи като господин президент, господин генерал обаче втората съставка не е в звателна форма, защото, макар и теоретически тя да съществува, изобщо се употребява много рядко.
При комбинациите с госпожа също по-правилно е да се употребява госпожо директор, госпожо министър, госпожо председател. В този случай в звателна форма се появява самото съществително госпожа. В редки случаи тук пропускът е, че то може да
бъде употребено в своята основна форма — госпожа директор,
госпожа министър, госпожа председател.
Всички описани колебания и грешки при обръщенията имат само едно обяснение. В момента книжовният ни език е започнал да
се чисти от звателните си форми при имената като последен остатък от отдавна отпадналата от него падежна система. В изисканите словесни изяви обаче тези форми трябва да се задържат, защото говорят за по-богата и по-нюансирана култура на речта ни.

38. Броените неща
Нашият език се отличава от останалите славянски езици по доста
черти. Като че ли най-важната от тях е тази, че в него падежите при
имената отдавна са отмрели и вместо тях ние с помощта на предлози означаваме отношенията, в които влизат думите помежду си. И
все пак има и някакви остатъци от старите падежни форми, които
съществуват засега в българския език, за да разнообразят изразните средства, макар и техният живот вече да клони към края си.
Пиша това във връзка с така наречените бройни форми на имената, които се употребяват, когато пред съществителното има
употребено числително име. От училище човек помни за съществуването на тези форми и в речта си обикновено се стреми да ги
използва.
Особеното в случая е, че днес настъпиха някои промени в пра-

72

вилата за употребата на бройните форми, които не се познават от
всички, и заради това понякога се подвеждаме да мислим, че на
места е направена грешка, макар и тя вече да е допусната от нормата, тоест да е престанала да бъде грешна.
И така достигаме до основния въпрос. Трябва да тръгнем от
обобщението, че в нашия език съществителните имена бележат
лица и нелица. И ако за едната група все още важи правилото за
употреба на бройни форми, при другата тя вече е отпаднала.
Това означава, че имената за нелица като стол, самолет, компютър, когато са употребени след числително име, трябва да се
появят в своята бройна форма. Затова е правилно да се казва седем стола, седемнайсет самолета, седемдесет и седем компютъра. В тези случаи грешката, която се допуска, е, че понякога
вместо бройната се появява обикновената форма за множествено
число — седем столове., седемдесет самолети, седемдесет и
седем компютри, която няма своето оправдание.
Когато съществителните за лица като депутат, ученик,
войник са употребени след числително име, днес те трябва да се
появят във формата за множествено число — седем депутати,
седемнайсет ученици, седемдесет и седем войници. Специал-

но наблягам на думата днес, защото в по-ранни периоди от живота на езика ни и в тези случаи също се е давало предпочитание на
бройните форми — седем депутата, седемнайсет ученика, седемдесет и седем войника. Според съвременната норма обаче
този период е приключил и сега се дава предпочитание на формите за множествено число.
Впрочем и преди е имало случаи при описаните условия имената за лица да се употребяват в множествено число, но това е
ставало след по-особена форма на числителните — двама, трима -— двама войници, трима офицери. Тъкмо под влияние на
този модел днес е възприето във всякакви случаи, независимо от
вида на числителното име, да се предпочита формата за множествено число на съществителните.
Спирам се на този въпрос по идея на няколко читатели на вестник „Демокрация“, които ми изпратиха писма с тревогите си за
съвременната ни реч. Избрах от тях тъкмо въпроса за бройните
форми, тъй като различните поколения са учили различни правила за употребата им. И докато по-възрастните помнят, че и при
съществителните за лица те съществуват, на по-младите в училище им е говорено друго.

73

Големите колебания при избора и употребата на бройните форми са сигнал, че един от малкото остатъци от старото състояние
на езика ни, в което е съществувало и още едно особено число
при имената, почти напълно си отива. Всичко това е доказателство за развитие, продиктувано най-вече от недостатъчно познаване и зачитане на граматическите правила, действали или действащи в него. И все пак днес сме длъжни да се съобразим със съществуващите резултати в тази езикова област.

39. Скъсените числителни
Когато трябва да бъде изговорено някое числително име, в речта
пи отдавна са се наложили различни форми, които възприемаме
или като изискани, или като разговорни. Когато видим написани
например числата 12 или 20, може да се очаква те да бъдат прочетени изискано дванадесет, двадесет и разговорно дванайсет,
двайсет. И двете форми съществуват в речта ни и единствено
чувството за стил ни подсказва коя да изберем в словото си.
При писане нещата са по-различни. Доскоро се възприемаше
като единствено правилно да се използват формите дванадесет,
двадесет. Причината беше, че ние винаги възприемаме писмената си реч като по-представителна, по-изискана, в която трябва да
се избягват уклони към разговорност.
Това беше до преди двайсетина години, когато излезе правописният речник на Българската академия на науките. В него вече
беше направена доста съществена отстъпка, като в името на демократизирането на правописа наред с формите дванадесет, двадесет беше допуснато и в изисканата писмена реч да се употребяват дванайсет, двайсет. По този начин изведнъж писмената ни
реч се обогати с множество нови дублетни двойки.
Беше направена и още една крачка, като ло-разговорната форма се отбелязваше като препоръчваната. Това значеше, че и двете
думи имат право на живот, но по-добре е да се предпочита и при
писане разговорната. Това състояние съществува вече доста време и постепенно в писмената практика на българина форми като
дванайсет, двайсет успяха убедително да се наложат. Заради това не е чудно, че в подготвяния нов правописен речник на БАН се
предлага да бъдат включени само те. Това би означавало, че единствено те ще се възприемат като правилни, а старите дванадесет,

74

двадесет ще се употребяват само в по-стари текстове, но вече
със съзнанието, че не са равностойни дублети на дванайсет,
двайсет.
Както личи, големият въпрос при числителите е преди всичко
при писането ми. При изговор формите дванадесет, двадесет отдавна вече звучат книжно, изкуствено и се избягват. Когато се появяват в речта на някого, те смущават със своята маниерност.
Често включването им в устната реч е продиктувано и от психологически причини, защото човекът, който ги изговаря така, се
притеснява, че инак няма да бъде разбран правилно.
Изборът на скъсените разговорни форми при писане не означава, че трябва да се съобразяваме и с небрежния им изговор. Защото той допуска крайното -т в тях изобщо да не се изговаря —
дванайсе, двайсе. Ако се заслушате, ще забележите, че повечето
хора тъкмо така ги изговарят. И ако за говоренето това може да
се допусне, когато започнем да пишем, сме длъжни все пак да
включим това крайно -т. Тоест бихме могли да кажем, че макар
при писменото оформяне на числителите имена днес да приемаме да се ръководим от фонетичния принцип, който предполага да
пишем така, както говорим, той не може да се проведе докрай.
От всички числителни като че ли най-голямо е затруднението с
изговора и писането на 40. То се изговаря по различен начин —
като четирийсет, като четиресет или, най-често съвсем съкратено, като четирсет. В този случай като представителна, тоест
като изискана според новите условия беше избрана формата четирийсет, като при изговор ударението в нея пада на втората
сричка — четйрийсет, а не върху третата, както можете да срещнете думата, изписана дори в някои по-нови справочници.

40. Битката с числителните
При употребата на определителния член в българския език съществуват множество проблеми. Сред тях е дори въпросът как
трябва да се изговарят членуваните форми. Има колебания как да
се изговарят съществителни и прилагателни, а понякога затруднения има дори и при бройните числителни имена, които се употребяват като определения към съществителни.
При тези числителни като че ли грешки не може да има, защото обикновено техният член е -те и той не допуска място за коле-

75

бания при избора. Така е например в случаи като петнайсетте,

петдесетте, петстотинте.
При числителните два, двеста, триста и при съществителното хиляда обаче положението е по-различно. При тях по изключение членът има друг вид — та. Следователно правилните форми са двата, двестата, тристата, хилядата. И докато при хиляда, вероятно и поради по-особената му граматична характеристика, колебания при членуването няма, при другите често се наблюдават изговорни грешки.
При различните числителни те са различни. Понякога е възможно дори в една и съща дума да има повече от една грешка. Това става например при избора на формата на определителния
член. Под влияние на останалите форми, например стоте, петстотинте, понякога неправилно -та се замества с -те и заради това се
казва двестате и тристате. От друга страна, естествено тази
промяна води дотам, че и под влияние на диалектни навици и ударението сменя мястото си, като отива на края, макар че при тези
две числителни то трябва да остане върху корена на думата —
двестата, тристата.
При числителното два се появява само една грешка и тя е
свързана с мястото на ударението и отново до известна степен е
свързана с непреодолени диалектни навици. Казва се неправилно
не двата, а двата — двата двора, като ударението неоснователно се премества накрая. При това такова неоснователно преместване настъпва и при друга форма на числителното —• двете —
двете държави, вместо двете. Към това ще добавя, че вероятно
под влияние на тези неправилни форми или пък по образец на останалите форми от рода на петте, седемте и при тритд също понякога ударението се мести без основание на края, например трите граници, макар правилната му форма да е трите.
Количеството на бройните числителни, където определителният член е -та, е толкова малко, че те могат да се запомнят. Също
така може да се запомни, че при тях ударението не мени мястото
си от корена, когато те се употребяват членувани. Обясненията,
които понякога се дават, че така влияела аналогия с формите на
останалите числителни, са верни, но не дават основание да се
примирим с допусканите грешки.
Когато говорим за тези имена, ми се ще да се спра и на някои
съществителни, които са образувани от числителни. Не искам да
споменавам случаи като седемдесет и шестицата, които са ха-

76

рактерни само за разговорната реч и не са приети от книжовната.
По-интересни са съществителни имена като деветка и десетка,
защото и при тях често сс допускат изговорни грешки. При това
колебанията не са свързани с мястото на ударението, а се крият
другаде — в избора на гласната, която се появява на мястото на
т. нар. променливо я.
Масовата грешка е, че се казва девятка, десятка, макар че от
гледище на правоговорната норма правилни са само деветка и десетка. При това формата не се променя и когато тези думи сс
употребяват членувани — деветката, десетката. Затова нямаме
никакви основания да се колебаем при техния изговор и не трябва да се влияем от масовите грешки, допускани при тях.

41. Трудности с числата
В нашия език числителните са и прости, и сложни, и съставни по
своя строеж. И докато при простите и сложните няма проблеми
при тяхното съгласуване със следващите съществителни имена,
напоследък ставаме свидетели, че при съставните започват да се

натрапват грешки, които са еднотипни и подсказват, че има объркване, което трябва да бъде преодоляно.
При това объркването се проявява по много особен начин, като
не се отчита пълният състав на съставните числителни имена. Това
означава, че в случаи, когато съставното числително включва и съществителното хиляда, то не трябва да се пренебрегва при съгласуването със следващите съществителни имена в съчетанието.
За да стана по-конкретен, ще посоча едно словосъчетание,
предлагано напоследък от електронните медии, в което е включено съставно числително име. Говори се например за двеста
двайсет и един хиляди работници. Онова, което основно смущава, е, че предпоследната съставка на числителното един е употребена във формата й за мъжки род. Тоест тя е съобразена с граматическия род на съществителното работници, използвано в цялото съчетание. За разлика от повечето други числителни като три,
четири, пет, думата един има освен тази своя форма и специални форми за съчетаване със съществителни от женски и среден
род. И тези форми са съответно една и едно.
Тъкмо формата една би трябвало да бъде избрана обаче в словосъчетанието, защото не трябва да се пропуска фактът, че цяло-

77

то съставно числително име е двеста двайсет и една хиляди. Изборът на формата един показва, че в случая не се отчита, че съществителното хиляди също влиза в състава на числителното.
Същото важи и за случаи като шестстотин шейсет и един хиляди безработни.
Смущава и съчетанието двеста двайсет и едно хиляди деца,

защото при него пък съгласуването е със съществителното име от
среден род деца, като отново е пренебрегната съставката хиляди.
Ще посоча и погрешното съчетание сто трийсет и два хиляди декара. Този пример е интересен с това, че в съставното числително вече е включено числителното два, което също като един
има различни форми за свързване със съществителни от мъжки и
от женски род. И доколкото съществителното декари е от мъжки
род, тук пак съгласуването е извършено с него, като отново не е
обърнато внимание на съставката хиляди, която изисква цялото
съставно числително да гласи сто трийсет и две хиляди.
Сигурен съм, че когато на хората, в чиято реч се наблюдават
описваните грешки (между другото, доста разпространени напоследък), бъде възложено да прочетат само съставните числителни имена, тоест без да са включени в словосъчетание, те няма да допуснат
грешка и правилно ще съгласуват със съставката хиляди. Колебанието, което се наблюдава, се дължи според мене, от една страна,
на факта, че след числителното е употребено съществително име, с
което то да се съгласува, а, от друга, вероятно влияе и мъглявият
спомен за използване на някакви бройни форми при съществителните след числително, макар тук явлението да е по-особено.

42. (Не)нужният апостроф
В потока на устната ни реч, където много силно влияе стремежът
към съкращаване на езикови средства, ние обикновено не изговаряме цялото съставно числително име хиляда деветстотин деветдесет и девета година, а се ограничаваме само с втората му
част — деветдесет и девета. Съществуват обаче и други, много
по-рядко срещани възможности. Например, когато става дума за
друг век, може да съкратим само съставката хиляда. Заради това
говорим за войната от осемстотин петдесет и шеста, за Освобождението на България през осемстотин седемдесет и осма година. Може да съкратим и следващата съставка осемстотин, де-

78

ветстотин и така да достигнем до войната от дванайсета година, до преврата от четирпйсет и четвърта.
Така е в устната реч, докато в писмения текст се стремим пълно да отразим числото. За да не се достигне до двусмислие.
Напоследък обаче преди всичко под влияние на чужди езици
дори и в писмената реч ние също започнахме да съкращаваме
част от числителното име. Затова се срешат следните случаи.
Първо, имат се предвид събитието и годината, когато се е състояло то, например Олимпиада ’96, Експо *78, Мундиал ’94, Избори ’97. Понякога отбелязваме само мястото на събитието и годината. Сравнете Мексико ’86, Берлин ’89. В много по-редки
случаи записваме месеца и годината, например октомври ’84,
ноември *89, като преди това отделно отбелязваме и самото название на събитието.
Общото във всички случаи е, че навсякъде годината се бележи
все по един и същ начин. Пред числителното се пише апостроф.
А той трябва да означава съкращаване. Така както апострофът
при писане може да отбележи и съкращаване на букви (или звукове). Спомнете си за случаи като дет
*
(вместо дето), кат’ (вместо
като), к’во (вместо какво) и т. н., в които се държи на неговата
употреба, за да посочва, че някакъв елемент от думата, под влияние на изговора, липсва при записването.
При съчетаването с числителните имена апострофът за съжаление остава незабелязан за мнозина. Затова при изговор, по-точно при четене, може да се чуе и Берлин осемдесет и девета, и
Берлин осемдесет и девет. Въпросът е кое решение е по-правилно. Това никъде не е отбелязвано в справочниците по правоговор,
а хората, които застават пред публика, доста често се колебаят в
своя избор и затова понякога в един и същ текст включват и единия, и другия вариант.
Всъщност отговорът е съвсем ясен въз основа на всичко, което
казахме в началото. Като се има предвид, че написаното с апостроф деветдесет е всъщност елемент от цялото числително хиляда деветстотин и деветдесета, нужно е непременно дори и при
съкращаването на първата част да сс запази информацията, че
става дума именно за числително редно. Тоест единствено правилна е формата деветдесета — София деветдесета. Апострофът има своя роля, която не бива да бъде забравяна. Затова и при
писане в никакъв случай той не бива да се пропуска. Колкото и
странен да изглежда понякога.

79

В последните две години обаче ставаме свидетели на едно ненужно престараване тъкмо с апострофа. Така по навик той започна да се появява например и пред годината 2000, и пред годината
2001, макар за това да няма никакво основание. (Изписването на
00 или 01, което се среща при компютрите, е друга тема.) Важното е, че след като са написани и четирите цифри, отбелязващи годината, и нейното име се изговаря цяло, място за апострофа няма.
Заради това случаите, когато той се използва, трябва да се разглеждат като грешки. И така правилно е само изписването Варна
2001, както и август 2001.

43. Народът, когото...
В последните години настъпиха доста големи колебания в употребата на местоименията в български. А те бяха последната крепост, която пазеше следи от старата система от падежи, съществувала някога в езика ни. Днес обаче тази крепост започва да се
пропуква и поради това вече вървим към заличаването и на последните остатъци от падежи в българския език.
Да започнем с най-елементарното — с въпросителните местоимения от рода на кой. Днес вече почти никога няма да попаднете на формата кого или на кого, както е описано в граматиките.
Много рядко ще чуете въпроса Кого търсите? На кого да кажа?
и На кого с това? Почти винаги ще се сблъскате с неправилното
Кой търсите? На кой да кажа? и На кой е това? Да не говорим,
че никога няма да попаднете на другата форма кому. И тя е заместена от обобщаващото на кой.
В същото време понякога от престараване мнозина могат да ви
предложат странния хибрид на кому. Но не мислете, че с него се
съживява формата кому. Този хибрид е само свидетелство за това, че у нас не е отмряла представата за падежни отношения, но
дори и когато искаме да намерим правилната форма, не успяваме.
Естествено формата кой и другите с нея се включват като съставна част и в неопределителните, отрицателните и обобшителните местоимения. И тъй като вече почти не съществуват кого и кому, е съвсем нормално да са отпаднали в речта ни и никого, някого, всекиго, както и никому, някому, всекиму. Така ние започнахме да превръщаме формата кой, съответно никой, някой,
всеки в универсални. Заради това днес ще чуете само Няма ни80

кой и в никакъв случай Няма никого, ще се сблъскате в рекламата с Бира за всеки., а не с Бира за всекиго.
От друга страна, формата кой и другите с нея са включени като съставка в относителните местоимения. Ето защо и при тях вече отпаднаха формите когото, комуто и се достига до обобщаващото който. И така Гершуиновото „Мъжът, когото обичам“ се
превърна в Мъжът, който обичам.
Настъпи колебание и в още една посока. Според действащите
правила при местоимснията винаги се има предвид дали с тях се
назовават лица или нелица. Във връзка с това в първия случай
трябва да се употреби кого, съответно никого, някого, всекиго,
както и когото. Кой, никой, всеки, както и който остават за случаите, когато се говори за нелица. Разколебаването доведе обаче
дотам, че понякога поради престараване когото започна да се появява и там, където не се назовават лица. И така се достигна до
невероятните съчетания от рода на народът, когото... вместо народът, който..., паметникът, когото... вместо паметникът,
който...
Напоследък всс по-често се чуват гласове, че трябвало да бъде
извършена промяна в граматичните правила и че граматиците
трябвало да преустановят „безпадежната си устойчивост“ и да въведат като дублетни наред с кого и кой, с никого и никой, с някого и някой, с всекиго и всеки.
Писах, че промените, които настъпват, са свидетелство за това, че като че ли у нас представата за падежните отношения умира. В много случаи обаче смесването на местоименните форми
подсказва неумение, а предпочитанието, давано на универсалните форми, говори просто за незнание, както и за небрежност.
Без да проявявам „безнадеждна устойчивост“, аз смятам, че
чрез промените в правилата се прави опит да се омаловажи неумението, да се прикрие незнанието, да се оневини небрежността.
Така съвсем естествено, за много кратко време от речта ни ще отпаднат старите падежни форми. Макар почти да не се срещат в устната реч, поне в писмената понякога можете да попаднете на тях.
С възможната промяна и при писане те ще бъдат пренебрегнати,
което означава, че ще умрат.
Вярно е, че така българската реч ще се опрости. Но невинаги
има голяма полза от опростяването, защото така се загубват много нюанси в словото, а от това започва да страда и изказаната мисъл. Или се затруднява нейното възприемане.
6. 99 езикови съвета

81

44. Въпросът с местоименията
Помня, че когато бяхме малки, майка ни учеше, че не може да започваме изречението с местоимението аз. „С магарето напред“,
казваше тя тогава и от онова време съм запомнил, че просто трябва повече да се внимава, когато в речта ни се появява това местоимение.
По-късно научих и друго. Че всъщност не е и необходимо много често да се използва то, защото глаголът в нашия език с формата си, със своето окончание дава много ясна представа кой е
вършителят на действието и заради това не е нужно да се включва личното местоименпе в ролята на подлог. Вярно, ако логическото ударение трябва да падне тъкмо върху вършителя, тогава
местоимението ще се появи, но това не се случва толкова често.
Мислех си за всичко това, когато в последно време имахме
възможност да слушаме редица публични изказвания, при които
личното местоимение аз беше с невероятно голяма честота. Явно
хората, които говореха, смятаха непременно да подчертаят, че изказват личното си мнение, личното си становище по даден въпрос. У слушателя обаче, благодарение на избраната форма, оставаше убеждението, че са и доста самовлюбени, че се разглеждат
като „последна инстанция“, след като всяко (второ) изречение започва с аз.
Всъщност въпросът не допира само до местоимението за първо лице аз. Същото важи и за останалите лични местоимения —
за ти и за той, за ние и за те. Общото за всички тях е, че не е необходимо толкова често да се появяват в изреченията, след като
чрез глагола ясно ни е подсказано кой върши действието. (Впрочем тъкмо честото присъствие на тези местоимения в писмените
текстове понякога ни дава повод да разберем, че става дума за
лош превод от чужд език, защото в много други езици местоименията се използват по различен начин и там действително те се
употребяват по-често.)
В нашия език големи проблеми с местоименията на пръв поглед няма, но има много дребни подробности, с които трябва да се
съобразяваме. Трябва да се съобразяваме с това, кога и как да се
употребяват и каква точно тяхна форма трябва да бъде предпочетена. Нужно е да сс мисли дори как трябва да се изговарят, защото отклонения поради непреодолени диалектни навици действително съществуват при мнозина. А тези грешки ни се натрапват

82

твърде често при публичните словесни изяви.
Ако започнем с изговора, е нужно първо да припомним следното.
Днес твърде често кратката форма на възвратното местоимеиие се звучи сь, макар това да е съвършено некнижовно. За съжаление това не е изолирано явление, защото към тази грешка е
нужно да сс причислят и формите на личните местоимения ме и
те, които също толкова често се изговарят неправилно мъ и тъ.
Ако към всички тях добавим и изговора на частицата за бъдеще време ще, която в речта на мнозина звучи шъ, може да се
стигне до изрази като шъ съ обадъ, шъ мъ направът, шъ тъ забравЪу а не ще се обадя, ще ме направят, ще те забравя. В тях
вече, като се изключи и налагащото се затвърдяване на гпаголните окончания, броят на грешките става твърде внушителен и естествено води до смущения у слушателя. Най-малката вреда е, че
поражда и ирония от негова страна при всякакви подобни изказвания. Така формата може да навреди на съдържанието, защото
то се загубва зад натрупваните неправилности, които на пръв
поглед изглеждат дребни, но с честотата си са в състояние да засенчат основното.

45. Въпросът с местоименията II
В нашия език големи проблеми при употребата на местоименията
няма, но има всякакви дребни подробности, с които трябва да се
съобразяваме. Често трябва да се помисли как да се изговарят те
книжовно, за да се избегнат непреодолени диалектни навици, но е
нужно да се съобразяваме и с това, кога и как да се употребяват
различните местоимения и каква точно тяхна форма да бъде предпочетена за конкретен текст. Грешки и колебания от този тип непрекъснато ни се натрапват при публичните словесни изяви и
съвсем естествено дразнят мнозина.
Нека обърнем поглед към възвратните местоимения. На теория
техните форми са ни добре познати. При възвратното лично местоимение те са: пълна — себе си, и кратка — се, си, а при възвратното притежателно местоимение са: пълна — свой, съответно своя, свое, свои, и кратка — си.
Възвратното притежателно местоимение влиза в конкуренция
с обикновеното притежателно местоимение и заради това е съв-

83

сем естествено в речта ни да се появяват успоредно и Ще извикам сестра ми, и Ще извикам сестра си. Тоест за да обобщим,
в такива случаи възможно е да се употреби и възвратното притежателно, и обикновеното притежателно местоимение, без да настъпи промяна в смисъла в изречението. Така е регламентирано отношението между двата вида местоимения и в нормативните ни
граматики.
Когато обаче подлогът в изречението е в трето лице, положението е по-различно. Според книжовната норма е правилно да се
каже само (Той) ще извика сестра си, ако се има предвид неговата собствена сестра. Когато се каже (Той) ще извика сестра
му, вече се разбира, че става дума за сестрата на друг човек.
В нашата реч днес доста често се наблюдава смесване в описаните случаи. От една страна, това се дължи на влиянието от изреченията, когато подлозите са в първо и второ лице. От друга страна, влияят и запазени диалектни навици, защото в някои наши говори при подлог в трето лице винаги се пренебрегва възвратното
и се използва обикновеното притежателно местоимение. Независимо от колебанията в речта на мнозина обаче необходимо е да се
остане при възвратното притежателно местоимение, за да не се
достига до погрешно тълкуване на текста.
При възвратните притежателни местоимения съществува и
още една особеност, която засяга и останалите притежателни местоимения. Става дума за това, че е по-естествено в книжовната ни
реч да се появи изречението (Той) ще извика сестра си, а не
(Той) ще извика своята сестра. И двете изречения са съвършено правилни граматически, но в речта ни се прави известно разграничение между тях. Дългата форма на възвратното притежателно местоимение свой, своя, свое трябва да се включва много
по-рядко, и то само в случаите, когато логическото ударение пада
на нея. В повече случаи обаче акцентът пада точно на факта, че
ще дойде сестра .иу, а не например брат му. Заради това при
всички подобни изречения трябва да се даде предпочитание на
кратката форма на притежателното местоимение.
Както казах, същата особеност се отнася и до другите притежателни местоимения. По-често в речта ни трябва да се предпочитат изречения като Сестра му ще бъде с нас и много по-рядко, само когато го налага логическото ударение — Неговата сестра ще бъде с нас.

84

46. И пак за местоименията
Една от думите в българския език, която често бива пренебрегната, е чпйто, въпреки че това относително местоимение, бележещо притежание и служещо като връзка между главното и подчиненото изречение, предлага голямо удобство при изразяване, защото обикновено замества цяло съчетание от предлог и друго
местоимение. При това тромавата замяна обикновено става неосъзнато под чуждоезиково влияние, защото в много друга езици
подобно местоимение няма и е съвършено естествено да се стига
до по-голяма бъбривост при изграждането на изречението.
Най-често чийто бива заместено в изречения като Това е същата директорка, от несполучливите решения на която
страда цялата програма в училище. В това изречение посоченият израз просто може да бъде заменен с от чкито несполучливи
решения. Ако направим сметка, така благодарение на употребата на чийто се избягва предлогът на, отпада и членуваната форма при прилагателното и, което е най-важното, получената конструкция е напълно в духа на българския книжовен език.
Подобна е ситуацията и в много други изречения, където вместо чийто се появяват пак по-дълги описателни изрази. Такова е
положението в изречения като Войната при съседите, последиците от която съвсем не могат да се предвидят..., където би
трябвало да се предпочете чиито последици; Въпросът, от бързото решаване на който зависи бъдещето на региона, където е
по-добре да се използва от чието бързо решаване; Митингът
на таксиметровите шофьори, участието на които беше употребено..., където е по-подходящо да се избере чието участие; Водачът. новият джип на който бил спрян до заведението..., където е по-добре да се използва чийто нов джип.
Последното изречение подсказва, че употребата на чийто
предлага още едно улеснение и то се състои в това, че местоимението няма различни форми за различните падежи и заради това
при неговото включване не може да се достигне до грешка от гледище на съвременните норми. Защото чийто се появява на мястото на на когото (а не на който, с което често се сблъскваме) и така броят на граматическите грешки в текста намалява.
Има обаче една особеност при употребата на местоимението
чийто, което е развило различни свои форми за род и число —
чиято, чието, чиито. Тя се състои в това, че местоимението не сс

85

съгласува с името или с местоимението от главното изречение, а
със съществителното име, което стои след него. Заради това, ако
вземем изречението от началото, е естествено да се използва формата чиито за множествено число, защото тя се свързва със съществителното решения, употребено също в множествено число.
Това означава, че в изречения като Профсъюзът, чийто членове
не участват... има грешка, защото чийто трябва да бъде употребено в този случай в множествено число, за да се съгласува с членове. Този тип грешки не са редки в речта ни и заради това е нужно да си ги припомним.
Общо може да се каже, че чийто е местоимение, характерно
днес повече за писмената реч, защото в устната ние сме свикнали
доста често да „засукваме“ фразата си именно с многото на когото и на която. В някои справочници се прави уговорката, че то е
необходимо особено много в научната реч. В същото време, доколкото днешната ни публицистична реч е заразена от устната, в
нея се отделя все по-малко място на това местоимение, въпреки
че то би помогнало понякога дори да се избегнат двусмислици
при построяване на изреченията.

47. Пак за грешните местоимения
Вече неведнъж съм писал, че големи проблеми с местоименията в
съвременната ни реч на пръв поглед няма, но има подробности, с
които трябва да се съобразяваме. Трябва да мислим по това, кога
и как да се употребяват те и точно каква тяхна форма да бъде
предпочетена. Нужно е да мислим дори как да се изговарят, защото различни отклонения поради действащи диалектни навици съществуват при мнозина. Тькво такива грешки обаче се натрапват
твърде често при публичните обществени изяви.
Едновременно с това съществуват и други дребни проблеми,
които също заслужават нашето внимание. Сетих се за тях във
връзка с едно телефонно обаждане, в което ми беше зададен въпросът дали имаме основание да допускаме в книжовната си реч
изречения от рода на Дай ми книгата, където ти я бях дал. Към
това изречение ще добавя и още един негов вариант, който се среща макар и по-рядко —Дай ми книгата, къде ти я бях дал, както и един друг, разпространен доста широко —Дай ми книгата,
дето ти я бях дал.

86

Отговорът на зададения въпрос е много кратък и ми се струва,
че е съвсем ясен за почти всички. В подобни сложни изречения
като въвеждащо подчиненото определително трябва да се употребява относителното местоимение който и то не бива да се замества от наречието къде, дето или където.
Мислил съм си, че изречения от рода на Жената, къде беше
вчера тук вече са отмрели, защото се съзнава, че въвеждането на
определителното изречение с помощта на наречието къде веднага се осъзнава от всички като подчинено тга диалектен модел.
Мислел съм си, че и преобразуването му в малко по-книжовното
Жената, където беше вчера тук също вече няма да се употребява не само защото не звучи съвременно, но и защото може да доведе до двусмислица.
Напоследък обаче дори в публичната реч започна да се налага
един много сходен модел — Жената, дето беше вчера тук. Това
дето всъщност представлява втората част на където, но докато в
другите случаи може да се говори за някакво продължаващо диалектно влияние, при този вид изречения днес е по-коректно да ги
характеризираме като разговорни.
Фактът, че в книжовната ни реч се правят опити да се вмъкнат
подобни форми, се дължи на засиленото влияние от разговорната реч, която пък естествено е заразена от диалектите. Ако трябва да бъда по-точен, струва ми се, че пътят е дори още по-сложен. Тръгва се от диалекта, минава се през жаргона, след това се
стига до разговорната реч и накрая влиянието от нея започва да
се усеща и в книжовната. При това обикновено отклонения има
преди всичко в устната й форма. При писане човек се замисля и
подобна замяна на местоимението с наречието почти не се наблюдава.
Подобен е пътят за налагането и на друго решение в речта ни,
което се наблюдава в изречения като Дай ми нея книга. Тук вече
става дума за замяна на показателното местоимение тази или
онази с друго местоимение. Може би оказва влияние фактът, че
иея звучи сходно с по-разговорната форма оная, но това съвсем
не ни дава основание да допускаме заместването. И в този случай
у слушателя остава впечатлението за непреодоляно диалектно
влияние, което обикновено смущава.
Не бих се спирал така подробно на този тип грешки и колебания, които за много хора са съвсем ясни, ако не си давах сметка,
че те се срещат доста често в речта на младите хора. И ако вто-

87

рият пример звучи диалектно и с него се сблъскваме по-рядко,
първият в общи линии е доста разпространен и заради това заслужава нашето внимание. Защото много често ще чуете да се говори за жената, където я видях на улицата, за въпроса, където
го поставих, за детето, където го убиха, както и за журналистите, дсто питат, политиците, дето отговарят, и т. н. В тези случаи
за съжаление съвсем не става дума за небрежност, както често
съм склонен да оправдавам отчасти някои пропуски, а просто за
незнание или за подчиняваме на някаква криворазбрана норма,
която обаче съществено се различава от нормата, наречена от
всички нас книжовна.

48. Съкратените глаголи
Когато в обществото ни започне разговор за състоянието на българския правопис, съвсем естествено много от въпросите, които
се поставят, са свързани с бъдещето на глаголите, съдържащи наставката -увам, като действувам, използувам, командувам,
приветствувам, присъствувам, съпътствувам, участвувам,
чествувам, шествувам и още много други, защото ясно се съзнава, че формата им не съответства на състоянието в нашата устна и писмена реч.
Според по-старите справочници, представящи езиковата ни
норма, тези глаголи съвсем последователно се записваха с -увам
и се предполагаше, че и при изговора им въпросната наставка ще
се представя в цял, а не в съкратен вид.
В даешната реч обаче тази наставка се изговаря (почти) винаги съкратено и това подсказва, че и при писането й трябва да се
извърши същото. Вярно, че има хора, които и днес казват глаголите в дългия им вид, но такъв изговор звучи твърде изкуствено,
дори маниерно. Обикновено това се прави, за да се покаже, че човек знае как се пишат съответните форми. Дори понякога може от
престараване да бъде променено и мястото на ударението, за да
проличат знанията, макар че в такъв вид формите много дразнят.
Това най-често се случва с глаголи като действувам, използувам и учйствувам. Не стига, че някои хора се стремят съвсем ясно да изговарят цялата форма, но дори премятат ударението и
стигат до действувам, използувам и участвувам, за да демонстрират и чрез изговора си колко добре познават правописа.

88

В академичния правописен речник на българския книжовен
език още преди двайсетина години беше направена първата отстъпка и езиковедите допуснаха и при писане да се употребяват
форми като действам, използвам и участвам. Тоест в речника
бяха включени много нови дублетни двойки, които да дадат възможност човек да избере коя от двете форми ще употребява, без
да греши.
Смисълът на дублетите се състои преди всичко в това, че те отразяват живота в книжовния език. Включването им при описание
на нормата означава, че се очаква промяна в нея. При това тази
промяна сс извършва на няколко етапа. Първоначално се посочва, че една от формите е за предпочитане, макар че и другата не е

грешна, а след това се стига до изравняването им по правилност.
По-късно може да се достигне и до етап, когато по-новата форма
да бъде предпочитана, а по-старата или да остане в речта, но маркирана стилистично, или съвсем да отпадне.
Ако разгледаме от такива позиции глаголите с наставката -увам,
ще видим, че днес при тях в сериозните правописни справочници
навсякъде се посочва, чс форми като действувам и действам,

използувам и използвам, участвувам и участвам са равностойни. Въз основа на развитието в книжовната ни реч обаче вече
е време да се посочи, че се дава предпочитание на действам, използвам и участвам.
Когато преди двайсетина години съкратените форми бяха въведени като дублетни на формите с наставка -увам, това беше
посрещнато с голямо облекчение от печатните издания, защото по
този начин при всяка от тези думи се печели по един или два знака. От друга страна, и в училищата също с удовлетворение беше
приета промяната, защото овладяването на правописа на глаголите с -увам затрудняваше. Вследствие на това днес много рядко ще
срещнете формите на -увам. Масовата практика помогна в дадения случай много бързо да бъде решен въпросът с дублетността.
Тя повлия и в подготвяния нов академичен правописен речник да
се утвърдят като единствени само съкратените форми.
Разбира се, формите с -увам не могат да бъдат характеризирани като погрешни, но те ще останат да се употребяват само в много изискани писмени текстове, тоест ще бъдат допълнително натоварени с определени стилистични функции. С това те ще бъдат
изтласкани съвсем към периферията на активния ни речник, без
да се знае докога ще продължат да се употребяват.

89

49. Действа аналогията
В българския език има една група глаголи като влека, пека, река, сека, тека, тъка, както и други, образувани от тях, като облека, отвлека, изпека, изрека, насека, отсека, изтека, изтъка
и т. и., при които се наблюдава особена аномалия при употребата
им в сегашно време.
Ако разгледаме всичките форми на само един от тях, на глагола пека в сегашно време например, ше видим, че при първо лице
множествено, второ лице единствено и множествено, трето лице
единствено число навсякъде коренната съгласна к се превръща в
ч. Затова се казва печем, печеш, печете, пече. При формите за
първо лице единствено и трето лице множествено число обаче коренната съгласна к сс пази непроменена и според книжовноезиковите норми те звучат пека, пекат. По този начин думите и се пишат днес.
В потока на разговорната реч обаче, а оттам и в устната книжовна реч днес на мястото на пека и пекат често се появяват леча и печат. Както многократно е писано, обяснението за това явление трябва да се дири в извършваната промяна по аналогия с
останалите форми на глагола.
Особеното обаче е, че тази промяна на к е ч се извършва не в
книжовния език, а в диалектите. Българските народни говори я
имат като своя специфична особеност, а техният брой е твърде
голям. Може да се каже, че в почти всички западни, а и в някои източни части от езиковата ни територия формите се употребяват
точно в този вид.
От това следва, че е съвсем естествено поради непреодолени
диалектни навици преминаването на к в ч във формите пека и пекат да направи и опит да се наложи в книжовния език. Естествено пътят минава през разговорната реч, а оттам следващата крачка е навлизането и в него. Особеното обаче е, че все още промяната се наблюдава преда всичко в устната и по-малко в писмената реч. Поради широкото разпространение на тази особеност обаче можем да очакваме по-често форми с ч да навлязат и в писмените текстове.
И това се отнася не само до формите на глагола пека, но и на
всички останали глаголи, за които ставаше дума.

90

50. Неочакваните представки
Напоследък доста често ставаме свидетели как в речта ни познати глаголи с познати представки изведнъж започват да се появяват в нов, неочакван вид, за да изразят значение, което доскоро се
е изказвало по друг начин. Всичко това най-често става с помощта на нови представки, които се появяват преди всичко поради някаква криворазбрана мода, но обикновено под чуждо влияние.
При това става дума все за глаголи, които се употребяват често,
но в новите си одежда ни изглеждат като че ли по-респектиращи.
Възможно е някои от тези нови форми на глаголите отдавна да съществуват, макар и понякога да са били позабравени, а други едва сега се появяват, но упорито се борят за налагането си.
С ужас напоследък установявам, че в нашата реч започват да
се възраждат думи като отпочвам — остатък от предишния канцеларски език, макар да мислех, че отдавна сме ги забравили.
Оказа се обаче, че тази дума съвсем не е самотна в съвременната
ни реч. Подобни слели от онзи стар език има доста много. И няма
значение, че повечего от тях дори не са с български произход. Лошото е, че те непрекъснато ни се натрапват.
Така продължава да ни се натрапва глаголът зачета в случаи
като да зачета информация, макар че с този израз искаме да кажем, че ще я прочетем. В българския език има глагола зачета/зачитам, но той има съвсем друго значение — уважавам. Другият
глагол, зачитам се, който също се среща, пак е с по-различно
значение — задълбочавам се в четенето. Така че уродливият израз, в който се появява зачитам, няма място в речта ни.
Не би трябвало да има място в речта ни и израз като отдавам
под наем, защото в българския език все пак представката на глагола не е необходима. Както се казва давам на заем, така е и давам под наем. Но очевидно се смята, че отдавам е от някакъв
друг, по-висок стил, и всички погрешно се стремят да го включат
в речта си.
Изразът да замериш температурата или нивото на реката
също е твърде странен за ухото ни, защото обикновено
употребяваме думата в израз като аз замерям някого е камъни
и в този случай представката за- се появява на мястото на представката из-. Все пак знаем, че се измерва нещо, макар и днес
чрез масовата употреба да ни внушават, че не е точно така.
Говори се най-често, че се извършва подмяна на документи,

91

макар да знаем, че подменянето обикновено означава в езика ни
пешо друго — че се извършва фалшификация, а в описаното
действие, доколкото всичко е съвсем в рамките на закона, трябва
да се каже сменям, заменям.
Стана модно да се говори, че се заде.мт средства, макар че за
българина и в този случай представката е друга и той е свикнал да
отделя средства за нещо.
Този списък може да бъде продължен. Общото във всички случаи обаче е, че сс стига до неочакваната поява на някаква представка при глаголите, която не ни е съвсем ясна, но ние механично я приемаме и започваме да я употребяваме, дори и тя да ни озадачава със съществуването си. Причината за това е, че обикновено решаваме, че става.дума за заемане от някакъв по-различен
стил, който не ни е съвсем близък, но има право на съществуване. Така респектът от онзи стил, който се нарича административно-делови, ни кара да правим собствената си реч доста често
странна и нсвинаги разбираема. А когато нововъведенията навля-

зат и в езика на вестниците, зазвучат от радиото и телевизията,
гогава спасение от тях няма, макар че от появата им точно изказът на медиите страда най-много.

51. Искам да слезна
Колкото и да смятаме, че книжовният ни език съществено се е отдалечил от диалектите, колкото и на теория да оценяваме, че днес
диалектите ни са претърпели съществени промени и влиянието
им не е голямо, оказва се, че все пак има диалектни особености,
които са живи и които продължават да оказват влияние върху
книжовната реч. При това пътят им вече е опосредстван — особеностите навлизат първо в разговорната реч, а оттам се прокрадват и в същинския книжовен език, в неговата устна и дори в писмената му форма.
Такова е положението и с една тройка глаголи, които се употребяват с голяма честота в езика ни и заради това не могат да останат незабелязани.
В нашия език глаголите влизам, излизам, слизам бележат
действието в неговото протичане (несвършен вид). Това означава,
че наред с тях трябва да съществуват и глаголи, които да го бележат като завършено, в неговата цялост (свършен вид). С тази

92

функция в книжовния ни език са натоварени глаголите вляза, изляза, сляза.
Подчертавам, че това важи за книжовния език, зашото така е
посочено и в повечето речници и справочници, но с това инфор-

мацията се изчерпва. В същото време в разговорната реч много
често се употребяват други форми, които са поели същата функция. Става дума за влезна, излезна, слсзна. Тези думи не само се
срещат в непринуден разговор, но вече упорито започват да се налагат дори и в писмената реч, тоест предявяват претенции да се
превърнат в съставка на книжовния език и заради това заслужават вниманието ни.
Действгггелно в книжовния ни език от глаголите от несвършен
вид, бележещи действието в протичането му, може да се достигне
с помощта на наставката -н, която се вмъква в тях, до други форми, които да го представят в целостта му — свършен вид. Така от
викам става викна, от гърмя става гръмна, от лежа става легна, от лепя става лепна, от топя става топна. В същото време
този ефект може да се получи и с промяна на коренната гласна,
както е станало например при влизам — вляза.
Формите влезна, излезна, слезна са разпространени в голяма
част от българските говори. Според диалектолозите те са характерни за голяма част от западните райони на езиковата ни територия.
Именно оттам те чрез разговорната реч проявяват апетит да навлязат и в книжовния език. Особеното за диалектите обаче е, че в тях
тези глаголи образуват двойки с други глаголи влазам, излазам,
слазам, които нямат претенция да се превърнат в книжовни. (Нали сте чували понякога в трамвая да ви попитат дали ще слазате?)
Като същински диалектни форми засега за глаголите влезна,
излезна, слезна няма място в книжовния език. Неговото бурно
развитие обаче, в което влиянието на разговорната реч все повече
сс засилва, вероятно ще доведе дотам по-късно и те да бъдат допуснати да се употребяват, без вече да привличат вниманието ни.

52. Да изкоментирам ли?
Във всекидневната си езикова практика ггие съвсем свободно използваме съществуващите глаголи, които могат да представят
действието и в неговата завършеност, и в неговото протичане, и
не допускаме смесване при употребата им. Съществува обаче ед-

93

на доста голяма група глаголи, при които твърде често се правят
грешки имено в това отношение. Това са глаголите, образувани с
наставката -ирам, като адресирам, изолирам, коментирам,
маскирам, ремонтирам, репетирам, спекулирам, телефонирам, цитирам. Тези глаголи бележат едновременно и действието
като завършено, и в процеса на извършването му и изборът на
конкретния смисъл става ясен само от контекста, в който са употребени.
Възможността на един и съш глагол да бележи действието и по
двата начина не е типично явление за нашия език. Заради това
грешките при глаголите с наставка -ирам се дължат не толкова на
незнание, а най-вече на желанието ни те да бъдат изравнени с останалите глаголи в българския език и да отразяват действието само по един начин.
За да се подчертае например, че действието се извършва в момента, но не е завършено, глаголът с наставка -ирам често се
употребява, като в него се вкарва допълнително наставката -в —
-ирвам. Причината за това е, че твърде често тъкмо тази наставка бележи протичането на действието при останалите глаголи в
българския език. Така в речта ни констатирам се превръща в
констатирвам, организирам става организирвам, провокирам преминава в провокирвам, ремонтирам — в ремонтирвам, реституирам — в реституирвам, структурирам — в
структурирвам, а приватизирам — в приватизирвам. Правилно обаче е да се остане само при констатирам, организирам, провокирам, ремонтирам, реституирам, структурирам
и приватизирам, а новосъздадените уродливи форми изобщо да
не се употребяват, защото са ненужни.
Другата грешка, която се дължи на двойственото поведение на
глаголите с наставка -ирам, е присъединяването към тях на ненужни представки. Причината е, че тъкмо с помощта на представки най-често в българския език се достига до глаголи от свършен
вид, които бележат действието като завършено. И така се достига
до заангажирам вместо само ангажирам, закодирам вместо
кодирам, зарегистрирам вместо регистрирам, изкоментирам
вместо коментирам, отреагирам вместо реагирам, отредактирам вместо редактирам, отремонтирам вместо ремонтирам,
проконтролирам вместо контролирам. От тези новосъздадени
форми в езика ни също няма нужда и те трябва да се избягват.
Това важи обаче не за всичко случаи, защото понякога с по-

94

мощта на представките може да се достигне до ново значение на
глаголите с наставка -ирам, тоест да се достигне до създаването
на нови глаголи. Зашото има съществена разлика в смисъла между формирам и образуваните от него деформирам, реформирам, сформирам, както има разлика между групирам и прегрупирам, сгрупирам или пък между структурирам и преструктурирам. Специфичното обаче е, че и тези новосъздадени глаголи, някои заети отвън, а други възникнали на наша почва, поради това че съдържат наставката -ирам, бележат действието и като завършено, и в процеса на протичането му. Това означава, че и
при тях не бива да се появява наставката -в, за да внася някакви
ограничения. В езика ни няма място за форми като сформирвам,
преструктурирвам или прегрупирвам, защото глаголът е само
сформирам, преструктурирам или прегрупирам.

53. Бихте ли казали така?
От граматиките на съвременния български език помним, че формите за условно наклонение от типа бих казал, образувани от съединението на миналото причастие от дадения глагол и особените
форми на спомагателния глагол съм — бих, би, бихме и т. н., се
употребяват често в книжовната реч, защото наред с отсянката на
евентуална възможност в своето значение служат да се изрази и
желание или намерение, но по-смекчено, с по-голяма доза предпазливост и деликатност.
В разговорната форма на книжовния ни език обаче се забелязва и едно друго значение на формите за условно наклонение. При
това не става дума за образувания от всякакви глаголи, а специално за формата на глагола кажа — бих казал, например Тази книга е изключително явление в новата ни литература с голямата
доза ирония, която съдържа, бих казал или Неговата заразяваща ирония, бих казал, те кара да прочетеш книгата на един
дъх, или Образът на дамата срозовата шапка, която непрекъснато ни се натрапва, бих казал, е особено сполучлив в този
разказ.
Както личи от примерите, при избора на формата за условно
наклонение тук се запазват по-голямата предпазливост и деликатност, но те сс появяват, след като вече е казано онова, което бихме искали да кажем при определени условия. По този начин след

95

категоричността на дадено твърдение условното бих казал идва
да я отрече и да ни помогне да се дистанцираме до известна степен от собствената си мисъл. Освен категоричност, която понякога ние сами не сме очаквали от себе си, причина за вмъкването на
условната форма може да бъде например и използването на някой
случайно хрумнал ни образ, който изведнъж ни прозвучава прекадено емоционално и като че ли не е подходящ за самите нас. Тогава на помощ отново идва едно бих казал, което се вмъква в
речта и ни помага да се отдръпнем от нея.
Много по-рядко бих казал може да се появи и като въвеждащо даден образ, но това става само в случаите, когато предварително сме сигурни, че онова, което ще кажем, може да прозвучи
озадачаващо за слушателя ни.
Описваното явление се среща преда всичко в устната форма на
книжовния език и е до известна степен продукт на нейната спонтанност. При това то не е изолирано, защото пак в устната реч за
подчертаване на известна предпазливост например се казва и Това е изключително интересно хрумване, така да се каже, както
и Мисля, че по този въпрос вчера са говорили дълго на срещата , Той е заминал за Норвегия, мисля и дори Той е заминал за
Норвегия, мисля че. От друга страна са възможни и изречения
като Всички са единодушни, че това е безспорен успех на младия
автор, смятам.
И така в тези изрази предпазливостта става в твърде голяма
степен и подсказва, че човекът, който употребява израза бих казал (освободен винаги от съюза че), е твърде несигурен в изказаните си мисли или пък иска непременно да се нагоди към мисленето и вкуса на слушателя си. Лошото е, че употребен няколко
пъти в едно изказване, изразът бих казал бързо се превръща в
паразит на индивидуалната реч и започва да се вмята често съвсем механично и за неща, които не се нуждаят от особена предпазливост при характеризирането им. От всичко пък това започва
да страда речта като цяло, защото при възприемането й тя действа като напълно олекотена, без нужната категоричност.
От посочените примери личи, че употребата на израза бих казал е много разпространена в речта на интелигенцията. Но въпросът не е само езиков, а засяга изобщо отношенията между хората при тяхното речево общуване. Защото само с един израз можем да загубим много от характеристиката си, която градят за нас
нашите слушатели и събеседаици.

96

54. Тъй рече политикът
По време на едно от предаванията на Радио „Свободна Европа“,
посветено на българския език, в което участвах, една слушатслка
избухна и заяви, че ако някой министър не се научи да говори
правилно, би трябвало да напусне поста си.
Разбира се, подобно изискване може да се определи като твърде крайно, но то беше за мене поредният сигнал, че българинът
следи как говорят политиците, а те пък, от своя страна, не обръщат никакво внимание на речевата обвивка на мислите си, които
предлагат пред обществото. В тази обвивка обаче могат лесно да
се открият много от чертите, които най-често биват критикувани
— като се започне със самодоволството и арогантността и се продължи с некомпетентността. Всъщност всички тези черти се проявяват много ясно в жаргона на политическия елит, който се са-

моласкае да се нарича така.
Тъкмо политическият елит у нас несъзнателно влияе чрез жаргона си да се промени формата на цели спрежения от българските глаголи. Тъкмо той е сред онези, които имат като че ли най-съшествен принос за това днес в България така да се „мека“.
Под това определение разбирам нещо известно и много елементарно. Разбирам изговора вършиме, говориме, пишеме,
правимс, ходиме, четеме и какво ли не още. Този изговор е подчинен на диалектната практика, която, както показаха най-новите
изследвания, е широко застъпена по езиковата ни територия.
Подчинен е отчасти и на жаргона, разпространен в столичния
град, където глаголите се изговарят по същия начин. „Мекането“
в публичната реч вероятно идва, от една страна, от тази посока,
но, от друга, и от следването на някакви криворазбрани образци.
Защото инак е необяснимо поради каква причина и когато си от
Пазарджик, и когато си от Бургас, и когато си от Плевен, също да
„мекаш“.
Струва ми се, че днес „мекането“ на политиците се възприема
едва ли не като престижно. Ние, езиковедите, имаме свое обяснение как се достигна до него. Знаем колко силна е асоциацията например с една голяма група от глаголите в езика ни като дискутираме, коментираме, обсъждаме, организираме, преговаряме, провеждаме, при които окончанието -ме е съвсем на мястото си. Обяснението трябва да се търси в това, че при тези глаголи
в първо лице, единствено число окончанието е -м и това съвсем
7, 99 езикови сьвста

97

естествено налага в множествено число да се достигне до разграничението чрез окончание -ме. Тоест в тези случаи е играе смислоразличитслна роля.
Големият брой на глаголите, които имат окончание -ме, оказва
влияние и при онези, в които в първо лице, единствено число няма подобно м — върша, говоря, пиша, правя, ходя, чета. Такова може да бъде едно от обясненията за натрапването на окончанието -ме.
Но не този фактор влияе днес толкова много. Влияе заразяващият пример на хората край тебе. И така почти целият парламент
днес се стреми да „мека“, министрите ни също „мекат“, юристите
„мекат“. Затова не е учудващо, че журналистите поеха по този
път, а след тях продължиха и учителите. Какво да очакваме тогава от децата!
Навремето смятах, че тази грешка бързо ще бъде преодоляна,
но днес вече се отказвам от това свое виждане, защото постепенно този изговор навлезе в речта на всякакви слоеве и всякакви
възрасти. Тоест грешката действително става масова.
Понякога в практиката на езиковеда се налага масовата грешка в даден момент да бъде обявена за правилна. А онова, което до
момента е било правилно, вече да се определи като грешка или
поне да бъде изместено на по-заден план. Като умерено консервативни хора ние, езиковедите, продължаваме все още да воюваме
с „мекането“. Само че не зная докога. Защото ми се струва, че
борбата ни е обречена на неуспех. След като и т. нар. елит действа точно в обратната посока.

55. Учтивата граматика
Както е добре известно на всички ни, в съвременната българска
книжовна реч учтивостта се изразява с формите за второ лице,
множествено число на глаголите. Това означава, че единствено
правилни в такива случаи са изречения като Вие ще отидете там
вместо мене или Вчера отидохте ли у тях навреме? От друга
страна, това значи, че изречения като Господинът ще отиде ли
вместо мене на срещата?, с които се сблъскваме понякога, където като израз на учтивост е използвана формата за трето лице,
единствено число, трябва да се разглеждат или като остарели, или
като претенциозни, формирани под чуждоезиково влияние.

98

Всъщност въвеждането на учтивите форми в книжовната ни
реч става преди около век и половина, тоест не много отдавна, и
това дава своето отражение във факта, че при прилагането на нормите има доста колебания и неясноти. Най-големият проблем в
подобни случаи обаче се проявява, когато глаголът в изречението
е употребен в минало време с помощта на съответното причастие.
Така много често се достига до изречения като Гзсподине, Вие
сте дошъл навреме или Госпожо, Вие сте дошла навреме, като
и в двете е допусната еднотипна грешка. И в двете изречения
сложната форма на глагола за минало време е съм дошъл. А във
второ лице, множествено число, както е известно, тя гласи сте
дошли. Това означава, че не би трябвало да има значение дали се
обръщаме учтиво към мъж или жена, защото глаголната форма,
която ще използваме и при двамата, е само една, а изречението
може да бъде само Вие сте дошли навреме.
Вероятно за грешките и колебанията в подобни случаи оказва
влияние фактът, че мнозина разглеждат миналите причастия от
рода на дошъл, видял, казал като прилагателни. Защото при
прилагателните имена действително съгласуването се съобразява
с пола, тоест казва се Госпожо, Вие сте хубава. Вярно е, че понякога от престараване може да се достигне до Госпожо, Вие сте
хубави, но това става рядко и говори единствено за факта, че човек си спомня нещо от училище, но за съжаление не знае как
трябва да го приложи.
Думи като дошъл се възприемат като прилагателни, също както се възприемат и страдателни причастия от рода на манипулиран в изречения от рода на Както забелязвам, Вие сте манипулирана или Вие сте манипулиран. Същото важи и за страдателни причастия като бит в изречения като От кого сте бита или
От кого сте бит. При учтивост обаче тези страдателни причастия се променят въз основа на пола на лицето, към което се обръщаме, защото не са съставна част на сложна глаголна форма.
Още по-сложно става, когато страдателното причастие се
употребява наред със сложна глаголна форма. Тогава от гледище
на нормите на книжовния ни език трябва да се достигне до изречения като Колко продължително сте били разпитван вчера?, а
не сте бил разпитван или (по-рядко) сте били разпитвани, както ще срещнете употребени формите. Сходна е и комбинацията в
изречението Госпожо, Вие сте много хубава с новата рокля, която сте си ушили.

99

Макар и за мнозина подобни изречения да звучат твърде
странно поради успоредната употреба на различните по число
форми, те трябва да се изграждат точно по този начин. В масовата практика обаче редуването на формите води до уеднаквяването им, като все повече натежава съобразяването с пола на лицето,
към което се обръщаме. Така нашата представа за учтивост води
до пренебрегването на граматическите правила, от което страда
самата книжовна реч.

56. Граматика в поздравите
В различните поздрави, които употребяваме в съвременната ни
реч, има някои особености, които не всеки може да си обясни, защото те имат своя специфика, проявяваща се преди всичко при
съчетаването на думите в самите тях или при свързването им в
рамките на изреченията, в които биват включени.
Когато говорим например за масовата грешка при употребата
на учтивите форми в съвременния български език, сочим, че в изречения като Господине, Вие сте дошъл навреме или Госпожо,
Вие сте дошла навреме глаголната форма, която използваме,
трябва да е само една, а изречението може да бъде само Вие сте
дошли навреме. Това означава, че не може да окаже никакво
влияние полът на лицето, към което се обръщаме, защото формата за второ лице, множествено число, използвана в речта ни при
учтивост, е само сте дошли.
Този факт подвежда понякога и често може да се стигне до някои колебания при поздравите, в които се появява причастието
дошъл. Разбира се, става дума за поздрава Добре дошъл! или
Добре дошла!, когато той се употребява в учтивата форма. Нормално е да се очаква, че и в такива случаи също трябва да се даде
предпочитание на обобщаващото Добре дошли!, пак без да се отчита полът на лицето, към което се обръщаме, но именно в това
се състои грешката.
В речта ни и поздравът Добре дошъл!, и Добре дошла! имат
право на живот, когато ги използваме учтиво. Научното обяснение е, че тези съчетания представляват, според езиковедската терминология, именна част от сказуемото, а не част от сложна глаголпа форма. Това значи, че и изречения като Винаги сте добре
дошъл или Винаги сте добре дошла, в които участва поздравът,

100

са напълно правилни. Само когато човек се обръща към много лица, трябва да се даде предпочитание на Винаги сте добре дошли.
Когато поздравът бъде трансформиран например в Добре сте дошъл или Добре сте дошла и сказуемото раздели двете части на
съчетанието, причастието пак трябва да остане в единствено, а не
в множествено число.
Между другото ще припомня, че в речта на мнозина има колебание в самата форма на причастието дошъл, което се среща и
във вида дошел. (Подобно е и положението с отишъл и отишел.)
Тази форма обаче днес се възприема като остаряла и заради това
трябва да се дава предпочитание на дошъл.
При поздрава Добър вечер! колебанията при употребата му
идват от съвсем друга посока. Доколкото за съвременния българин съществителното вечер е от женски род, той не може да си
обясни поради каква причина прилагателното тук трябва да бъде
употребено в мъжки род. Заради това често може да се чуе например и позщзав Добра вечер! особено ако той бъде разширен в изречението, например Добра ви вечер! (Ще припомня, че някои
дори решиха по същия модел да създадат и свой поздрав Добра
привечер!, но той се възприема все пак като твърде маниерен и
заради това не може да се наложи масово.)
Обяснението за формата на определението се крие във факта,
че в миналото съществителното име вечер е било от мъжки род.
Поради това и съгласуването с прилагателно име в мъжки род е
било съвсем оправдано. Доколкото целият поздрав обаче, както и
почти всички останали, наложили се в речта ни, се е запазил като
своеобразно клише, което не подлежи на промяна, в този случай
определението носи информация за историята на съществителното име, за която инак няма откъде да научим.

57. Бе, бе,., а беше!
Според повече съществуващи граматики на съвременния български книжовен език формата на глагола съм във второ и трето лице, единствено число, минало свършено време е бе, тоест ти бе,
той бе. В скоби обаче обикновено се посочва и другата форма —
беше, тоест ти беше, той беше. (В някои граматики в този случай се сочи и един съвсем различен вариант -— биде, но той е
твърде остарял и днес почти не се употребява.)

101

Когато глаголното време е минало несвършено, в справочниците за второ и трето лице, единствено число се препоръчва беше, но в скоби се отбелязва и бе.
И така излиза, че и двете форми, и беше, и бе, се употребяват
и в минало несвършено, и в минало свършено време. Остава само
да си обясним каква е ролята на използваните в справочниците
скоби и защо веднъж едната, веднъж другата форма се появява
изписана в скоби.
Обикновено, когато в справочната литература искаме да отбележим, че две думи или две форми са равностойни и се употребяват еднакво често, при тях като връзка се пише наклонена черта.
Скобите обаче означават нещо по-различно — че преди всичко се
използва едната форма, а другата, записана в скобите, се среща
по-рядко. Причината най-често е в по-особената й стилистична характеристика, която ограничава разпространението й в речта.
В разглеждания случай скобите означават, че в минало несвършено време се използва формата беше и по-рядко бе, а в минало
свършено време се дава предпочитание на формата бе и по-рядко
— на беше.
Дотук като че ли всичко е ясно. И все пак. Колко често в устната ни реч ние прибягваме до формата бе в минало свършено
време? Колко често казваме например Цялата година той бе на
лечение или През това лято тя бе приета да следва в Пловдивския университет? Наблюденията ми са, че почти не може да се
чуе подобен вариант, защото в такива случаи винаги се предпочита беше. И така излиза, че формата бе, ако изобщо се използва, се
предпочита преди всичко в писмената ни реч. И това е наистина
така. Ако обърнете внимание на речта и във вестниците, и в издаваната литература, сигурно ще ви направи впечатление колко често се сблъскваме именно с нея.
Другата форма, посочена в скоби, беше, в писмените текстове
почти не се употребява. Даже като че ли авторите и редакторите
съвсем съзнателно я избягват. Съзнателно я заменят с бе и тъкмо
това буди възражение.
Защото по описания начин поради различни причини (и според
мене преди всичко за печелене на място) в писаното ни слово съвсем умишлено се поддържа една форма, която днес най-общо можем да определим като книжна, тоест с точно определена стилистична характеристика и поради това неподходяща за всякакъв
случай, за всякакъв вид текст. Този факт налага и при случаите на

102

минало свършено време да извадим от скобите формата беше и да
я употребяваме по-често. И е нужно това да става не само, както
досега, при говорене, но и при писане. Другото бе, за минало несвършено време (ако изобшо подобно разграничение е възможно в
наше време), нека си остане в скобите, защото наистина се упот-

ребява рядко.
Изобщо мисълта ми е, че бе постепенно и при двете времена
трябва да премине на втори план. И ако в граматиките все още го

извеждат напред, мисля, че това е направено само за да се намери
материален израз на различията във функциите на даете форми, които па практика не съществуват. Нужно е да се запомни, че дори и
при писане формата бе вреда на естествеността на речта и заради
това употребата й трябва да се ограничава, колкото е възможно.

58. Запазената дистанция
За разлика от останалите славянски езици българският ни дава
чрез граматиката си възможност да запазим дистанция от онова, за
което разказваме. Особено полезно е то, когато трябва да предадем чужд разказ за събитие, на което не сме присъствали. Защото
ние имаме на разположение цяло едно наклонение на глагола, наречено преизказно, което върши работа точно в такива случаи.
Ползата от преизказното наклонение е, че когато предаваме
думите на друг човек, подсказваме на слушателя си, че не можем
да бъдем съвсем сигурни в онова, за което му разказваме, а запазваме дистанцията от съобщаваното и дори подсказваме свои
съмнения.
Преизказните форми ни помагат да покажем и ироничното си
отношение към изнасяните факти. Казваме ги, но и благодарение
на интонацията даваме да се разбере, че тези чужди твърдения май
не са много за вярване. Или ни звучат наивно. Или предизвикват
насмешката ни, която искаме да предадем и на слушателя си.
Когато в обикновен разговор стане дума за преизказното наклонение, обикновено се дават за пример изрази като Имало едно
време или Живели някога дядо и баба, с които започват приказките, макар че там не за всички е ясно защо трябва да се използва тъкмо то. По-често обаче се сочи онзи измислен израз бил съм
се бил напил, в който се набляга върху странната особеност На
глаголното наклонение, че ние можем да преизказваме дори и из-

103

вършвани лично от нас действия, но описани от други лица. В това изречение се появява и онази форма бил, за която, според граматиките, се подчертава, че е най-красноречивият изразител на
преизказването и служи за засилването му, за да се наблегне специално на това, че се предават чужди думи.
Препредаването на чуждите думи може да става и с помощта
на обикновените форми на глаголите в изявителио наклонение,
като се използва специален глагол за съобщение, подаващ сведение, че говорим по чужда информация. Така става с думи като викам, думам, река или казвам, както е в случаи като Казват, че
тя трябва да пристигне довечера. Може да се използват и съществителни, образувани от същите глаголи, но и имена, сродни
по произход с тях. Така в речта могат да се включат, общо взето,
като въвеждащи изрази от рода на според неговите думи, според мнението му, мисълта му е, че..., неговото схващане по
въпроса е, че...
Препредаването на чуждата реч може да се подчертае обаче и
по друг начин. Доста често, особено в устната реч, попадаме на
изречения като Той, видите ли, не бил очаквал такава оценка
или Тя, видите ли, била убедена в обвинението, или Ние всички.
видите ли, не сме били подготвени за тази реакция.
Наистина в тези случаи глаголите в изреченията са употребени
в преизказно наклонение, но подчертаването на това, че само се
препредават чужди думи, се осъществява тъкмо с вметнатото видите ли. Неговото включване носи и засилва допълнителната информация, която вече посочих — че говорещият не споделя мнението, което препредава, и дори че иронично се отнася към него.
Напоследък видите ли се налага доста често в речта, а при
публичните словесни изяви на някои хора е предпочитано средство при изказване. И тъкмо това смущава понякога не само с еднообразието на избраната словесна форма, но и с дистанцирането от всичко, за което се говори.

59. Граматика на заповедта
Обикновено при образуването на повелителните форми в нашата
реч грешки не се допускат и само понякога влиянието на диалектите може да доведе до включване на по-особени форми като
дойди, за които в книжовната реч място няма.

104

По-различно е положението с отрицателните повелителни
форми, защото за тяхното образуване в съвременния български
книжовен език съществуват различни възможности да бъдат изразени. Най-често в речевата ни практика се дава предпочитание
на форми като не ходи, не идвай, не прави, не чети. Специфич-

ното за тях е, че отрицанието се изразява с помощта на частицата не, поставена пред положителната повелителна форма ходи,
идвай, прави, чети. Същото става и при заповеди в множествено число не ходете, не идвайте, не правете, не четете.
Наред с тях езикът ни предлага и друга възможност. Употребяват се форми, съдържащи отрицателния спомагателен глагол недей или недейте, след който стои една особена неизменяема форма на съответния глагол. Тя звучи например ходи, идва, прави,
чете. Така се достига до цялостното недей хдди, недей идва, недей прави, недей чете. Тъй като неизменяемата форма не е определена и по число, тя се използва и когато заповедта е в множествено число — недейте ходи, недейте идва, недейте прави, недейте чете. Общо може да се каже обаче, че тези отрицателни заповеди не се употребяват много често, защото спецификата на неизменяемата форма на глагола не е разбираема за всички.
За сметка на това в говоримия език се проявява третата възможност, при която след недей или недейте на мястото на особената неизменяема форма се появява личната форма за сегашно
време. В тези случаи цялата заповед гласи вече недей да ходиш,
недей да идваш, недей да правиш, недей да четеш. В множествено число формите съответно са недейте да ходите, недейте
да идвате, недейте да правите, недейте да четете. Независимо
от дължината им и подчертаната им разговорност този тип отрицателни повелителни форми все повече се налагат в речта напълно в тон с целия стремеж към аналитичност на изказа, който съществува днес.
Спирам се толкова подробно на възможностите за образуването на отрицателните повелителни форми, защото понякога в речта ни се допускат грешки при оформянето им. Тъй като неизменяемата форма на глагола, която представлява някогашен съкратен
инфинитив, не е ясна за съвременния българин и той греши наймалко при поставянето на ударението при нея, след спомагателния глагол недей или недейте се появява повелителната форма на
съответния глагол. Така се достига до неправилните недей ходи,
недей идвай, недей прави, недей чети. Още повече смущават

105

формите в множествено число недейте ходете, недейте идвайте, недейте правете, недейте четете.
Действително тези форми съществуват в някои български диалекти, но в книжовната форма на езика ни място за тях няма. И
не само диалектната им маркираност ни кара да препоръчваме да
се избягва употребата им.
В нашата реч действа законът за икономия на езиковите средства и почти никога не се допуска възможност да се използват успоредно две форми, които са натоварени с една и съща функция.
Затова, след като заповедта е изказана с помощта на спомагателния глагол недей и недейте, не е необходимо тя да се повтаря и с
другата глагол на форма.

60. Акцент върху заповедта
При образуване на т. нар. синтетични форми за повелително наклонение в нормите на книжовния ни език е посочено съвсем ясно
къде трябва да пада ударението. От една страна, при глаголи като
кажа, легна, нося, пиша, седна, стана, ходя, чета то задължително се премества върху окончанието. От друга, при глаголи като викам, пътувам, присъствам ударението запазва мястото си
като в сегашно време.
От това следва, че книжовни форми са единствено кажи, кажете, легни, легнете, носи, носете, пишй, пишете, седни, седнете, стани, станете, ходи, ходете, чети, четете. Когато споменатите глаголи съдържат и представки, ударението не променя
своето място. Заради това съвсем последователно се стига до
форми като донеси, донесете, зап&й, запейте, запиши, запишете, както и викай, викайте, пътувай, пътувайте, присъствай,
присъствайте.
Описвам така подробно какво гласят нормативните правила,
защото много често в разговорната реч се сблъскваме с различни форми, които съществено се отличават по звучене от представеното. И ако при споменатите глаголи като викам, пътувам,
присъствам колебания няма, в другата група можете да чуете и
кйжи, и легни, и нйсн, и плйти, и с&дни, и пиши, и ч&ти, както
и дйнеси, зйпиши, прдчети, разправи, ддкажи. В множествено число при тези форми ударението пак е на това място и заради това се чува, макар и значително по-рядко, пйшите, четите,

106

напитите, прбчетите.
Както личи, при всички подобни глаголи ударението отива в
неочаквана посока, като съвсем последователно се мести върху
първата сричка. Заради това дори и в чужди форми като ела, елате също се достига до £ла, йлате.
Основната причина за разнообразието, наблюдавано в разговорната реч, е, че в някои от българските говори от западната част
на езиковата ни територия действително се предполага ударението да пада върху първата сричка. Особеното обаче е, че при утвърждаване на книжовноезиковата норма тези говори не са оказали влияние при формиране на правилата за мястото на ударението и заради това не са отчетени особеностите им.
В много по-късно време, явно преди всичко чрез жаргона, описаните неправилни форми са успели да проникнат в разговорната
реч. Оттам, доколкото става дума за влияние от говори, които са
разположени най-вече край столичния град, поради погрешната
представа за престижност те подвеждат мнозина да приемат точно такъв изговор, без да си дават сметка, че той не е книжовен.
Лично аз не смятам, че повелителните форми с ударение на

първата сричка ще се наложат в изговора при изисканата реч, но
въпреки това тяхното присъствие в разговорната, вероятно и поради големия им брой, доста смущава и заслужава да му бъде
обърнато внимание.

61. Усет за време
В нашия език съществуващите причастия от глаголите се делят на
две големи групи — сегашни и минали. Това означава, че действията, които назовават те, се извършват или в момента, или вече
са били извършени преди времето, назовано от сказуемото в изречението. Особеното тук е, че при глаголите, от които са образувани тези причастия, никога не се правят грешки. Когато действието се извършва сега, когато е съвременно за действието в изречението, глаголът е в сегашно време. Когато, от друга страна,
действието вече е извършено, когато предхожда момента на говорене, глаголът е в минало време. Когато обаче в подобни случаи
на мястото на глаголите се използват причастия, съвсем естествено настъпват колебания и грешки.
Настина причастията, за които говорим, макар и да са образу-

107

вани от глаголите, малко са се отдалечили от тях и отчасти са започнали да приличат и на прилагателни имена — освен по число
те се променят и по род. Това обаче не ни дава никакво право напълно да елиминираме характеристиката им време, когато ги използваме.
Поради тази причина има разлика при избора на използваните
причастия в изречения като Бяха разпитани всички присъствали
и Бяха разпитани всички присъстващи. И докато в първия случай се имат предвид онези хора, които са присъствали на нещо,
случило се преди това, преди момента, за който се говори, при
втория се бележат хората, които присъстват по време на самия
разпит, в момента, за който се говори.
При използването на миналите причастия като че ли грешки от
този тип не се допускат, но при сегашните причастия това е често наблюдавана практика. Грешките се появяват, когато става дума за действие, което е било в миналото, а за неговото назоваване се употребява сегашно причастие. Такова е положението например в следното изречение: Той е бил активен член на управляващата доскоро партия на Милошевич. Като се има предвид,
че партията на Милошевич е управлявала преди момента на говоренето, като се добави към това, че и сказуемото в изречението
също е употребено в минало време, нямаме никакво основание да
включим формата управляващата, а задължително трябва да изберем управлявалата. В този случай допълнително смущава
фактът, че погрешно употребеното причастие е включено в изречението наред с наречието доскоро, което съвсем ясно посочва
кога се е извършвало действието, но това не е съобразено при избора на съответната форма.
Твърде често тъкмо използването на някое наречие или дори
на цял израз, който носи информация за време, подчертава ясно
допуснатата грешка. С подобни неточности се сблъскваме непрекъснато. Ето още няколко примера: В тези форми са се включили много гравитиращи някога край групировките личности.
Или: Наложи се да бъде съществено изменена действащата
довчера организация. Или: На срещата присъстваха всички
участващи в миналогодишните преговори представители на
политическите сили. Тук и някога, и довчера, както и в миналогодишните преговори ясно подсказват необходимата форма на
причастията.
Ако се върнем към първото изречение и леко го трансформи-

108

раме, като го превърнем в Той е активен член на управляващата доскоро партия на Милошевич, тоест като използваме сказуемото в много разпространеното репортажно сегашно историческо време, с което се информира за минали събития, трябва да посочим, че и в този случай пак сме длъжни да използваме миналото, а не сегашното причастие. Това се налага, защото все пак става дума за действие, което не е съвременно за действието, назовано със сказуемото. И в този случай пак трябва да се предпочете управлявалата, а не управляващата.

62. Грешейки с деепричастията
Навремето една уважавана българска писателка беше писала, че
трябва да се стремим да избягваме в речта си деепричастията, защото те правели речта ни доста тромава.
Формулировката за тромавостта на деепричастията не е от вчера, но всъщност зад нея се крие нещо съвсем друго. Появата на
деепричастието по принцип е много по-характерна за нашата писмена реч, докато в устната то съвсем естествено се появява порядко. Следователно самото включване на деепричастие при нашето говорене превръща речта ни в по-книжна. Все пак доказано
е, че колкото повече глаголи се употребяват, толкова текстът с тях
е по-жив и по-динамичен! А, от друга страна, употребата на повече глаголи означава по-малко деепричастия.
Всъщност деепричастието поначало е доста нова категория в
българския книжовен език и поради това все още не сме свикнали с неговата употреба. Лошото обаче е, че то не само прави речта ни по-изкуствена, приближава я повече до канцеларския документ. Много често при използването на деепричастията ние допускаме и истински грешки, които действително не се осъзнават
от мнозина, но все пак при по-внимателно замисляне разкриват
безсмислието на отделни фрази или цели изречения.
За пример ще посоча откъс от описание на съдържанието на
един филм. Момичетата стават приятелки, но бащата започва да ги търси. Криейки се в селската къща на едното, полицията ги открива. Тук се стига до невероятна неяснота, защото излиза, че не момичетата се крият, както можем да предположим,
а полицията, която ги открива.
Обикновено за неумелата употреба на деепричастията давам

109

на студентите си примера с изречението Минавайки по моста,
заваля дъжд, за да им задам въпроса кой преминава по моста —
дали някой, например аз, или пък самият дъжд. Веднага получавам отговора, че става дума за някого, но всъщност това е логически извод, който в никакъв случай не следва от граматическата
конструкция.
Според граматиките на българския език деепричастието е глаголна форма, която пояснява действието, изразено с друг глагол,
като означава добавъчно действие, протичащо едновременно с
главното. Така се достига до изречения като Свиркайки си, той
мина по моста или за да променим малко току-що посоченото,
Минавайки по моста, той усети, че завалява дъжд.
Най-важното в този случай е, че двете действия, за които става дума, се вършат винаги от един и същ подлог. И тъкмо тази
особеност не отчитат мнозина, като си позволяват да съберат в
едно действия, извършвани от различни подлози. Заради това толко често можете да попаднете на изречения като Собственикът
на авиокомпанията не обръща н икакво внимание на пилотите,
протестирайки против уволненията, защото собственикът не
обръща внимание на пилотите, докато те протестират. Същата
грешка се наблюдава и в изречение като Обсъждайки този въпрос, на специалистите беше посочено същественото разминаване в гледищата, защото специалистите обсъждат, но друг им
съобщава нещо. И в двата посочени случая вършителите на действията са различни и включването на деепричастието е напълно
неоснователно. Дори можем да добавим, че понякога вследствие
на появата му може да се замъгли толкова мисълта, че да не можем да разберем кой какво действие извършва.
Най-често, за да избегнат дсепричастията, редакторите предпочитат да използват изрази с като и когато и така вместо четейки книгата се избира като четеше книгата, а минавайки по
моста се променя в когато минаваше по моста. Лошото в тези
случаи обаче е, че се достига до еднотипни решения и изреченията започват да звучат много сходно. Разбира се, не може да се
препоръча деепричастието изобщо да не се употребява, защото
понякога благодарение на него може да се избегнат дразнещи повторения. По-важно е обаче да се знаят правилата за употребата
му, за да не води неговата поява до грешки, които правят мисълта
неясна.

110

63. Вносната благодарност
До преди десетина години все още в печата ни се появяваха гневни гласове, които твърдяха, че в българския език признателността не трябва да се изразява с френската дума мерси, а че непременно трябва да употребяваме родното благодаря.
Оказа се обаче, че не успяхме да изгоним чуждата дума. За
сметка на това настъпи много интересен период, който продължава вече доста време. Постепенно думата благодаря при почти
всички поколения успя да си възвърне изгубените позици. И сега
всъщност, ако трябва да се изкаже благодарност за нещо значително, особено публично, непременно се казва благодаря.
Днес остава впечатлението, че като че ли за разлика от благодаря чуждото мерси се запази като израз за „по-малка“ благодарност. Тоест мерси се употребява например, ако трябва да изкажем
признателност за някаква дребна услуга. (Може би това се крие и
в неговата краткост. Това, разбира се, в рамките на шегата, макар
че тъкмо краткостта много допринесе изобщо за запазването на
тази дума в езика ни особено в съпоставка с родния глагол.)
Доказателство, че благодаря успя да си възвърне загубени територии, можем да търсим преди всичко в устната реч. Попитали
ли сте се обаче някога каква част на речта всъщност е мерси? Във
всеки случай трябва да посочим, че не е глагол, както мислят някои
хора и точно заради това са готови да кажат дори Мерсим за помощта. Тоест да добавят българското окончание към чуждата форма, за да започне тя да действа като глагол също като благодаря.
А има и други любопитни факти. Възможно е често в непринуден диалог да се чуе следното. Единият човек да каже мерси, другият да му отговори е И аз мерси. Това е още едно даказателство,
че макар и без специално окончание, думата пак се възприема от
мнозина като глагол. В други случаи може да се чуе Мерси ви за
всичко. Тоест и тук мерси се държи под влияние на благодаря като глагол, като се поставя след или при личното местоимение.
Обикновено когато в българския език се заемат глаголи, те се
нагаждат към него, тоест получават първо допълнителни наставки, а слсд това и окончания, имат възможност да се променят по
число, лице, време. Случаят с мерси е много по-различен, защото в книжовния ни език думата се запазва неизменяема. Затова и
не може всички да я възприемат изцяло като глагол и се колебаят
при употребата й. И така казват често в по-непринуден, тоест в

111

некнижовен диалог, много мерси също както много благодаря, а
понякога дори и голямо мерси.
Всъщност препоръката, която може да се даде, е, че не е необходимо да се стремим да превръщаме мерси в глагол дори и в битово-разговорната си реч. Няма нужда да й лепим окончания, да я
съчетаваме с местоимения в изреченията си. Нека мерси си остане просто една модална дума, употребявана при определени ситуации. Това, от своя страна, означава, че тя няма нужда и от никакви допълнителни украшения, които издават преди всичко нашите
колебания и незнанието ни.

64. За новородените наречия
Не зная дали сте обръщали внимание на това, че мнозина и днес,
независимо от множеството препоръки, които са давани, давани,
давани, продължават да казват напредвид, впредвид, изпредвид,
подпредвид, та дори и изнапредвид и изподнапредвид. И колко
малко хора употребяват днес правилното предвид например в изречения като Трябва да имаме предвид този факт при оценката на творчеството на писателя.
Десетилетия наред беше писано, че съчетанието от предлога
пред и съществителното вид трябва да се пише разделено преди
всичко заради това да помогнем да не се употребяват и допълнителни предлози към него. Резултатът обаче беше повече от отчайващ. И така преди близо двайсет години беше направена следващата крачка — беше препоръчано слятото писане на пред и
вид, за да се отбележи така раждането на едно цялостно наречие
— предвид. Тази стъпка беше предприета, за да се приближи правописът на новата дума до начина на писане на други думи като
налице, наглед, наред, подред, поначало. По този начин можеше да се очаква, че ще се запомни по-лесно и правописът, и грешки няма да има. (Между другото и без това до този момент найчесто предвид се пишеше масово слято, независимо от по-старите препоръки в справочниците.)
По същото време се роди и още едно наречие, което е изградено но същия начин — от предлог и съществително. Това беше
всъщност, което според старите правила не беше единно цяло, а
съчетание от две самостоятелни думи. И то като предвид обаче
много често се пишеше неправилно слято. Така че официалното

112

въвеждане тъкмо на слятото му писане съшо отговаряше на масовата писмена практика.
Както личи, и в двата случая правописът беше съобразен с масовата грешка, която беше приета за правилна и от гледище на
нормите на правописа ни. Промяната обаче беше допусната и поради факта, че спомогнаха и формални, и смислови условия. Защото и в двата случая не става дума за случайно свързване на
предлог и съществително, тъй като името например не може да се
членува. Най-важното обаче е, че комбинацията има единно значение и ако съществителното бъде членувано, се променя смисълът. Едно е Всъщност той е добър човек, а друго В същността
си той е добър човек. Едно е Предвид голямата опасност да бъдат затворени училищата, а съвсем друго — Пред вида на голямата опасност бяха затворени училищата.
Направените отстъпки при правописа на предвид и всъщност,
тоест графичното им превръщане в наречия, обаче е нещо изолирано. Затова не бива да се мисли, че поради посочените причини е
позволено да се пише например по случай слято, както често поради колебания се наблюдава от дълго време. Тази комбинация от
предлог и съществително все още не се е превърнала в наречие, за
да се утвърди слятото й писане. (Въпреки че масовата грешка може по-късно да ни принуди и тук да бъде направена отстъпка.)
Извършената промяна при писането на предвид и всъщност
беше приета с лекота от българина и не затрудни почти никого.
Сега обаче грижите са другаде. При всъщност има по-малко
проблеми. Покрай това наречие сега се появи въпросът дали в
действителност не е също наречие и не трябва да се пише като
една дума, както се среща неправилно понякога. При предвид надеждата е, че новият му вид ще помогне да се ограничи употребата на неправилните съчетания с други предлози, която и до днес
продължава. Затова и аз, може би за двайсети или трийсети път в
последните години, пиша пак за тази дума.

65. Нещо липсва
Все по-често се срещат изречения от вида Следствие на изключителното засушаване реколтата ще претърпи големи загуби
или Следствие напрегната обстановка на граничните пунктове беше създадена извънредна комисия, или Следствие новото
8. 99 езикови съвета

113

решение цените на учебниците ще бъдат задължително обявени при техните продавачи.
Разбирането на смисъла на тези изречения е трудно, защото
ролята на съществителното следствие, свързано с предлог или
направо със следващото име, е неясна. Във всички случаи като че
ли става дума за подлог на изречението — следствие на засушаването, но тогава текстът трябваше да гласи Следствие на засушаването е, че реколтата ще претърпи загуби. В посочените
изречения обаче има друго съществително в ролята на подлог —
Реколтата ще претърпи загуби като следствие от засушаването. Тогава? Вероятно това е обстоятелствено пояснение, но в него липсва някаква съставка.
И действително в съвременния български език се употребява
съчетанието в следствие, което значи „като следствие“, „като резултат“, изпълняващо в изречението именно ролята на обстоятелствено пояснение. Но за да се разбере, че и в тези случаи става дума за същото съчетание, необходима е непременно
употребата на предлога в. Това, че в устната реч този предлог
може да не се чуе или поради небрежност да се пропусне при изговаряне, съвсем не ни дава основание да го пренебрегваме и в
писмената реч. При това според съвременните правописни правила се наложи дори, поради неизменяемостта на съществителното, да се достигне до слятото писане на двете думи — вследствие.
И в изречения от вида Всеки случай трябва да ти кажа, че
не си прав или Вземи писмото всеки случай със себе си, или Аз
всеки случай имам по-различно мнение по въпроса се налага
употребата на предлога в. Инак съчетанието всеки случай също
озадачава при анализа на изречението и затруднява въприемансто на смисъла му. Този път не е ясно дали това не е някакво допълнение — Трябва да ти кажа всеки случай, тоест всичко. И
такова тълкуване е възможно, въпреки че интонацията, а понякога и запетаите, написани край съчетанието, подсказва съвсем недвусмислено, че то тук е в ролята на обстоятелствено пояснение.
При това и отчасти с променено значение, тоест фразеологизирано, защото означава „непременно“.
Още преди 50-60 години за пръв път е заговорено за този вид
грешки, но и досега те сс срещат преди всичко под влияние на
небрежния изговор, в който предлогът в се загубва. Това обаче в
никакъв случай не позволява пропускането му при писане.

114

Употребата на предлога в е задължителна и в съчетание със
следствие, и с всеки случай, когато те се използват в изречението, за да пояснят по някакъв начин обстоятелствата, при които
протича действието.

66. Отпускарски бележки
През летните месеци, когато по гишетата на различни служби в
общините и по вратите на различни отдели може да се прочете, че
техните служители почиват, е редно да обърнем внимание на един
израз, с който се сблъскваме непрекъснато — не само в устната
си, но и в писмената реч. Всъщност той възникна доста отдавна,
но и досега не може да се даде задоволително обяснение каква беше причината за неговото раждане.
Става дума за израза отпуска съм, който постоянно ни се натрапва. Особеното в този случай е, че е необяснимо защо в него се
пропуска предлогът в, тъй като правилният израз безспорно е в
отпуска съм. (Впрочем същото се наблюдава и в изрази като
болнични съм, командировка съм, обедна почивка съм, ревизия
съм и други, за които е писано многократно.) Опитите, които се
правят, да се намерят други изрази, където се е наложило пропускането на предлога, за да се приеме, че те са послужили като модел за решението, засега остават неуспешни. Като че ли под някакво диалектно влияние, както е посочвано, се е стигнало до подобно осакатяваме на израза, но днес вероятно и дългогодишната
му употреба също оказва въздействие, за да продължаваме да го
преповтаряме все в този вид.
Важното е обаче да се запомни, че нямаме никакви основания
да прескачаме предлога в. Съчетанието в отпуска трябва да се запази и в целия израз, където е включено. (Същото важи и за споменатите съчетания в командировка, в болнични и т. н.) При
това цялото съчетание може да се свързва не само с глагола съм,
но и с други, например излизам в отпуска, а не излизам отпуска, както често се чува. Съвсем друго е положението с изрази като ползвам отпуска, където спецификата на глагола не допуска
използването на какьвто и да е предлог и заради това съвсем основателно в него в липсва.
Когато говорим за отпуските обаче, необходимо е да се спрем
и на самата дума отпуска, както и на другия вариант, в който се

115

появява тя — отпуск. Безспорно и даете думи означават едно и
също нещо, но въпреки това нямаме основание във всякакъв случай свободно да ги заместваме една с друга. Разликата между тях
е, че те се отнасят към различни стилове на книжовния ни език и
заради това всяка си има своя сфера на употреба. Докато думата
отпуска има разговорен характер и затова е допустимо да се използва само в битово-разговорната реч, думата отпуск е напълно
неутрална, не е прикрепена към някакъв определен стил и може да
се употребява при всички случаи без ограничения.
Това означава, че в молбата, която подаваме, за да ни се разреши да ползваме годишния си отпуск, задължително трябва да изберем тъкмо тази форма. Това е необходимо, за да не внасяме ненужна разговорност в писмения си текст и за да покажем, че се
съобразяваме със спецификата на административно-деловия
стил, според който се изгражда той.
Когато говорим за молбата си за годишен отпуск, е нужно да
припомним, че преди всичко под влияние на речта в казармата
често се среща и усложнената формулировка да ползвам полагаемия ми платен годишен отпуск. Думата полагаем, която е
включена тук, е чужда обаче за съвременния ни език. Нейното съответствие днес е полагащ се. Още по-добре е обаче в разглеждания текст такава дума изобщо да липсва.

67. Обърканите предлози
Нашият език разполага с много предлози, които ни помагат да изразим съвършено различни отношения. Някои от тях са по-стари,
други — по-нови, някои се употребяват по-често, други сякаш отмират. Причините са различни, но като че ли най-важното е, че в
момента няколко предлога са се нагърбили да поемат функциите
на другите. А това не е много разумно, защото значително ограничава изразните възможности на езика ни и затова трябва да бъде спряно, доколкото ни позволяват възможностите на хора, активно използващи българския език.
Ие зная дали ви прави впечатление, че напоследък особено в
разговорната ни реч, но вече и в писменото слово един много стар
предлог в езика ни — предлогът у — постепенно започва да изчезва, което естествено води и до обедняване на езика в известна степен. При тези случаи съвсем последователно започва да се налага

116

предлогът в. Тоест можем да кажем, че двата предлога влизат в
конкуренция, вследствие на което единият, който изобщо е по-активен в съвременния ни език, успява твърде лесно да се наложи.
Отбелязвам тази конкуренция между у и в, като имам предвид
редица случаи, срещани много често. Днес като че ли почти никой, нито млад, нито стар, не казва Следобед тя ще бъде у нас,
У себе си имам няколко екземпляра от тази книга, Ще прекараме една седмица у майка ми, Винаги можеш да ме потърсиш у съседите и какво ли още не. Във всички посочени изрази сега нахално се налага предлогът в. Затова и се казва в нас,
в себе си, е майка ми, в съседите.
Всъщност, ако се замислите, предлогът в също може да се
употребява с посочените местоимения и съществителни имена.
Особеното в тези случаи обаче е, че тогава той бележи съвършено друго отношение. В мене означава, че нещото, за което става
дума, действително се намира в самия мен — аз съм го погълнал
например, или пък преносно, приел съм го в мислите си, в сърцето си. Нали затова се казва и пише правилно В нас гори една мечта, колкото и патетична да е такава формулировка. По същия начин могат да се обяснят и другите споменати случаи.
С употребата на предлога у в тях обаче се преследва друга цел
— да сс покаже, че даденият предмет се намира в близост до мене, той е мой, принадлежи ми, но не е в самия мене. Вероятно тъй
като не сс прави това разграничение и само като се има предвид,
че в е много често срещан предлог, настъпва чисто механично
смесване. А то води до промяна на смисъла, но кой да се замисли върху това! Последиците обаче са по-значителни, като се мисли, че предлогът у изобщо се употребява в езика ни преди всичко заради това свое значение и сега като че ли той става съвсем
излишен.
Вероятно затова, като че ли за някаква компенсация, успоредното съществуване на предлозите в и у, разбира се, много по-рядко, води все пак дотам, че в може да се измести от у. И днес в устната ни реч може да се срещне Ще те чакам у петък, У гората
има вълци, Защо не дойдеш у къщи? Мислил съм си, че именно
при последния израз правилното у дома е повлияло да се промени и вкъщи, като се превърне в у къщи. Но не само това е обяснението.
Истинските причини трябва да се търсят във влиянието от някои български диалекти, където наистина в такива случаи се пред-

117

почита предлогът у. Трябва да се дири обяснение обаче и в жаргона, тъй като и там, в стремежа към оригиналност, съвсем съзнателно се желае разграничаването от книжовния език, от неговите форми. Но ако и диалектите, и жаргонът допускат подобни случаи, нашата книжовна реч окачествява всички посочени изрази
все като неправилни. И това трябва непременно да се помни, когато говорим, защото инак разглежданите форми се възприемат
просто като маниерни, а от това голяма полза няма.
Затова, тъй като тук не може да стане като в приказките, където само думите „Вървете по местата си!“ помагат всичко объркано да се оправи, ние сами трябва да се постараем да поставим всеки предлог там, където той е нужен, за да изрази точно желаното
отношение.

68. Неочакваните словосъчетания
Преди повече от двайсет години възразих в един тогавашен всекидневник, че започваме да прекаляваме със случаи като джазпевица, защото в българския език има специални средства, които
да превърнат сложната дума в словосъчетание, като от съставката джаз се образува прилагателното джазов. Идеята ми тогава
беше, че, независимо от някои сложни думи от рода на орман-кебап, чам-сакъз, шкембе-чорба, заети по-отдавна в българския
език, за да останем верни на духа му, трябва по-често да пристъпваме към образуване на прилагателни имена с активните наставки -ов или -ски, за да се стига до съчетания, а не до сложни думи.
Сега, много години по-късно, трябва да призная, че за пореден
път нашата реч, която се развива по свои собствени закони и не
търпи намесата на езиковеда, реши да се стигне до по-различно от
моето предложение. Днес при подобни случаи не се достига до
образуване на прилагателни имена, а до съчетания, където все се
използва дума, която поема функциите на приложение към основната дума. Употребявам термина приложение, защото такива думи по своята характеристика са обикновено съществителни имена, при това съществуващи по-често и самостоятелно в езика, но
в дадената ситуация се използват в качеството на прилагателни.
За да стана по-ясен, ще посоча само случаи като бизнесцентър, блоксхсма, виодеоцентьр, дербиереща, допингконтрол,
офистехннка, радиопредаване, сноуборд, фитнесцентър, фолк-

118

певец, с които се сблъскваме всеки ден. Някои от тези думи съществуват по-отдавна, други в момента се налагат.
Основната причина да се достигне до тях е, че обикновено от
първите съставки, най-често чужди по произход, трудно може да
се образува прилагателно име. Тоест действа вероятно страхът,
че възможното прилагателно ще се възприеме като уродливо и заради това не се достига до раждането му.
Другата причина е, че и в други езици, с които българският
език в момента има контакти, подобен модел на свързване съществува и е естествено той да бъде пренесен и у нас. При това той е
и доста мощен и заради това ни се налага твърде безцеремонно.
Големият въпрос, който в момента остава, е единствено правописният. Досега според академичния правописен речник при
всички изброени случаи се препоръчваше слятото писане на двете съставки. Доколкото това правило и до днес е в сила, няма да
сбъркаме, ако напишем всичко посочено по-горе като една дума
— така, както го виждате изписано.
Преди двайсет години моето предложение беше в подобни случаи, когато не се образува прилагателно име, да се избира поне
полуслятото писане, тоест двете съставки да се свързват с тиренце, например джаз-певица. Това предложение обаче като че ли
остана незабелязано. В масовата практика днес сс наблюдава поразлично решение. Ще вадите обикновено подобни свързвания
изписани като две самостоятелни думи — бизнес секретарка,
бинго зала, бънджи скокове, дене парти, крекинг процес, латино певец, офис оборудване, соло изпълнение и т. н. За съвременния българин първата съставка в посочените примери,
обикновено чужда по произход, не е част от някаква сложна дума,
а съвършено самостоятелна дума, която участва в словосъчетание. (Ще посоча и други подобни чести случаи, където пак се стига до този начин на писане — ДНК фактор, МВР център, СДС
депутат, УКВ програма и дори GSM оператор, PR агенция,
SMS съобщение, US бизнесмен, VIP гости, макар че има известна разлика, защото тук първата част е съкращение, изписано с
кирилица или латиница.)
Всичко, което описвам, показва, че в подготвения нов академичен правописен речник онова, което се е случило в речта ни, трябва непременно да намери отражение, като се промени (или отвори) действащото правописно правило, за да отговаря на езиковата практика на съвременния българин.

119

69. Изреченски неволи
Когато става дума за съвременната българска реч и за множеството пропуски в нея, обществото ни обикновено се върти в един
доста тесен кръг. Говорим все за речника, за правописа, за изговора на думи и форми, а се пропускат цели области, в които също
има проблеми, оставащи незабелязани от мнозина.
Такова е положението със синтаксиса, с начина, по който се изграждат изреченията в български, по който техните отделни части се свързват помежду си, за да образуват едно цяло, да изкажат
една завършена мисъл.
Ще започна с най-невинното. С това, че твърде често напоследък в речта ни има прояви на ненужна бъбривост. Тя се проявява
в най-различни посоки, но като нейна проява трябва да разглеждаме и факта, че понякога несъзнателно съюзите като връзки
между части на изречението се усложняват ненужно.
Такова е положението в случаи като Ще се запозная с въпроса
затова, защото той не търпи отлагане или Не можем да не
пристъпим към пенсиониране затова, защото в противен случай
нарушаваме закона, или Всеки от присъстващите трябва ясно
да изкаже мнението си затова, защото в противен случай ще
останат неизясени проблеми. Все пак в българския език подчинителпата връзка в подобни случаи е само съюзът защото. Погледнете всякакви отпечатани граматически справочници, за да се
убедите в това!
Вмъкването на затова пред съюза, раждането на ненужно набъбналата връзка затова защото, както става много често напоследък в публичната реч, не само няма основания, защото се върши преди всичко по чужд модел. (Сещате ли се за потому что?)
Тя говори и за друго — че умишлено усложняваме изказа си, за
да зазвучи мисълта ни уж по-научно, тоест по-мотивирано. От
друга страна, с това допълнително залепено затова се печели и
още малко време, докато успеем да я формулираме.
И ако дотук ставаше дума преди всичко за прояви на бъбривост, понякога в публичната словесна изява се предлагат образци
не на същинска книжовна реч, а на разговорна, които дразнят и
говорят за нарушаване на стила на изказването. Става дума за изречения от рода на Ще направим така, щото всички да бъдат доволни или Взети са всякакви мерки, щото пожарите да бъдат
потушени. Тук онова, което служи за съюз с подчиненото изре-

120

чение — щото, прави впечатление на съвременника ни.
Умишлено употребявам тази дума, защото в такива случаи става дума за усещане за време. И ако преди десетилетия е можело
изреченията да се конструират по този начин, днес вече избраната форма се възприема като остаряла. Вярно е, че в речта на определени социални слоеве тя е още жива — ще спомена само речта на адвокатите от по-старото поколение. За масовата аудитория
обаче марката „остаряло“ остава и заради това връзката дразни и
звучи твърде маниерно. Защото в тези случаи винаги съвременният българин предпочита че, а не щото.
Това са само два примера за неподходящо за публичната реч
стлобяване на изреченията. Макар да са твърде различни, все пак
връзка между тях има. И тя се крие не само в това, че става дума
все за някакъв вид свръзване на частите от цялото, а че в описаните модели личат и незачитане на характеристиките на стиловете на съвременната ни книжовна реч, и непознаване на конкретните свързващи думи, които да сс употребяват в нея.

70. Лз ми се струва
Словоредът в българския език обикновено е прав, което означава,
че се започва с подлога, минава се през сказуемото и след това идва допълнението. Така се стига до изречения като Мария срещна
студентите. Понякога обаче в устната ни реч, а и в писмената е
възможно на първо място в изречението да излезе допълнението.
Тогава се проявява една особеност, която не се среща в другите
славянски езици, но е типична не само за нашия книжовен, но и за
народния пи език.
И така, ако разгледаме изречението Мария я изпитаха, ще видим, че поради променения словоред допълнението е в началото,
но то не е само. Достигнало се е до неговото удвояване. Веднъж
то с изразено с името Мария, втори път с местоимението я. Ще
посоча и друг пример. В израз като Мене ме викат веднъж за допълнение има употребено местоимението мене, втори път — ме.
В такива случаи става дума за удвояване на прякото допълнение.
Обръщам внимание на това явление, при което обикновено в
устната ни реч не се допускат грешки, но когато се пише, е възможно то да се пропусне. Особено често това става днес в заглавията на вестниците, където се пренебрегва тази специфична чер-

121

та на езика ни, макар та да предлага още една възможност речта
да бъде по-сстествена и нюансирана.
В речта ни е възможно да бъде удвоено не само прякото допълнение, както беше в посочените примери, но и непрякото. Това
става в изречения като На нас ни съобщават. Тук веднъж като допълнение е употребено на нас, а втори път — ни. Същото е положението и в изречения като На жената ми й връчиха голямата награда.
Във връзка с последните случаи искам да припомня една поособена грешка, която много често ни се натрапва в спонтанната
устна реч. Става въпрос за израза Аз ми се струва. В това изречение действително има удвояване на допълнението, но има и допусната грешка. Понякога можете да чуете малко по-правилното
Мене ми се струва, но и това не е достатъчно, защото наличието
на местоимението ми на второто място подсказва, че и формата
пред него трябва да се употреби в същия вид. Това означава, че
трябва да се достигне непременно до На мене (или На мен) ми се
струва.
Обикновено нашето езиково чувство ни подсказва каква да бъде формата на личното местоимение, което използваме. За разлика от другите местоимения при личното много по-рядко се достига до грешки. При дадения пример смятам, че причината за грешката е по-особена. Човек тръгва да каже Аз мисля, но след като е
започнал, решава, че вероятно ше бъде твърде категоричен в изказването си. Заради това в потока на говоренето той сменя посоката, за да стигне до по-предпазливата формулировка. Ефектът от
този обрат обаче е, че се достига до един израз, в който има граматическа грешка и при това доста разпространена сред говорещите българи.

71. Ние с тебе се обичаме
Напоследък много често ми се обаждат по телефона с въпроси за
състоянието на езика ни, независимо че основното внимание на
хората продължава да бъде насочено към политиката. При това в
момента вслушването в речта на изгряващите нови политици съвсем естествено предизвиква и много въпроси, и много коментари.
Такова беше напоследък едно обаждане, в което ми зададоха
въпроса дали не се смущавам от изречения като Ние с Георги

122

подробно сме обсъждали този проблем, защото с това ние, както и с това с Георги всъщност не се посочва ясно колко души
всъщност са обсъждали проблема. При това, ако случайно преведете буквално това изречение на чужд език, чужденецът веднага ще ви попита „кои сте вие“. Явно тук има някаква грешка —
така завърши думите си човекът, който ми се обади по телефона.
И така налага се да уточним. Не можем да говорим за истинска грешка, а за особено развитие в нашия език. Това означава, че
в началото е изречението Аз и Георги подробно сме обсъждали
този проблем. От друга страна, има и изречение Ние подробно
сме обсъдили този проблем. Като се съчетаят или, по-точно, като се смесят даете, се получава ние с Георги. А се разбира аз и
Георги. (Не се спирам на съществуващата възможност, че ние
може да обхваща повече хора — не само аз и Георги, но и други хора.)
Такива обяснения можете да получите и от справочната езиковедска литература, където се пояснява, че подобен род смесване на изреченията е особен вид синтактична аналогия. Има две
синтактични конструкции, които са близки по смисъл и заради
това възникват едновременно в нашето съзнание на говорещи.
Нито една от тези конструкции обаче не се осъществява в чист
вид, а вместо това възниква нова, трета форма, при която елементите на първите две конструкции се смесват и комбинират
по нов начи.
И още нещо е интересно в тези случаи. Първоначалното смесване обикновено има случаен и индивидуален характер, но покъсно, благодарение на повторението, то може да се утвърди от
масовата речева практика независимо от общоприетото.
Мисля, че случаят, който разглеждаме, е наистина такъв. Той
вече така се е наложил в нашата реч, че използваме само него.
Много по-рядко, и то преди всичко поради чуждоезикови въздействия, ще попаднете на израза аз и Георги, вместо на ние е
Георги. А тук се добавят и други въздействия. Учили сме, че не е
редно изречението да започва с аз, макар това обикновено да не
се спазва от всички. Значи трябва да се каже Георги и аз. Появата на съчетанието в този вид обаче може да доведе до затруднения
при съгласуването със сказуемото. А употребата на ние е много
по-удобна като обобщение. Изобщо първо в изречението се появява обобщението, а след това все пак се включва и някакво
уточнение, някакво пояснение.

123

Важното обаче е, че изрази като ние с Георги или пък ние е
тебе са много естествени за всекидневната ни реч. От там не можем да ги изхвърлим, както и не можем дори да ограничим употребата им. В по-нзискапите стилове обаче може да се помисли
подлогът да бъде представят по-диференцирано. Това означава,
че може да стигнем не до формулировки Ние с господин Иванов
имаме предложение, а до Господин Иванов и аз имаме предложение. Но, пак повтарям, това е възможно само за по-изисканите стилове на изказ. Схемата ние с Георги, ние с тебе остава водеща в езика ни и това не бива в никакъв случай да ни смущава.

72. Заради традицията
Българските езиковеда многократно са се спирали на един особен
въпрос във връзка със съгласуването по число на дадено име с няколко определения. Става дума например за това, че когато се изреждат няколко области от нашата страна, много често можете да
чуете да се говори например за Варненска, Пловдивска и Софийска области, което от гледище на българския книжовен език

е неправилно.
Макар и броят на областите да е повече от един, тоест една и
съща дума да фигурира във всяко от отделните съчетания Варненска област, Пловдивска област, Софийска област, накрая, след
последното прилагателно, служещо като определение, съществителното трябва да се употреби не в множествено, а в единствено
число. Тоест правилно е да се казва в такъв случай Варненска,
Пловдивска и Софийска област.
Същото важи и за случаи като първи и втори клас, а не първи и втори класове, първа и втора смяна, а не първа и втора
смени, немски и английски език, а не немски и английски езици, Бяло и Черно море, а не Бяло и Черно морета. Софийски и
Благоевградски университет, а не Софийски и Благоевградски
университети, британската и френската дипломатическа мисия, а не британската и френската дипломатически мисии и
дори първа и пета танкова бригада, а не първа и пета танкови бригади, както и други подобни съчетания, където определенията са или числителни, или прилагателни имена.
Тук като че ли граматиката влиза в противоречие с логиката, но
и в българския книжовен език, и в народните ни говори, на осно-

124

вата на които той е изграден, във всички подобни случаи се дава
предпочитание тъкмо на формата за единствено число на съществителното име. Като пример могат да се приведат често сочените съчетания горната и долната махала, големият и малкият
брат или лявата и дясната ръка, при чието използване колебания няма.
Обяснението за подобен избор, което се предлага от повечето
изследователи, е, че така се избягва повторението на съществителното име и се стига до по-стегнат и слсптичен израз. Защото
лявата и дясната ръка означава всъщност лявата ръка и дясна-

та ръка, но в първата част на съчетанието съществителното име
е пропуснато.
Употребата на съществителното в множествено число се дължи не само на логически разсъждения при съгласуването, но и на
влияния от чужди езици. В българския обаче е нужно да се уважи
наложената традиция и да не се достига до изкуствени съчетания,
които дразнят езиковото ни чувство.

125

е

ТРЕТА ЧАСТ

в която се разглеждат различни думи
и изрази, които смущават с неправилно
използване поради непознаване
на значението им, които дразнят
със своята изключително честа употреба,
както и дори с напълно ненужното си
включване в речта.

4

73. Дните ли решават?
В последно време в много писмени и устни публични изказвания
във връзка с важни очаквани събития се прояви една позабравена конкуренция между съчетанията решаващи и решителни
дни, като не се прави разлика в значението им и произволно решаващ се замества с решителен и обратно.
В нашия език съществуват множество подобни двойки думи,
като измерителен и измерващ, окислителен и окисляващ, изпускателен и изпускане, за които е характерно, че са с приблизително еднакъв строеж, и заради това често биват заменяни в потока на речта. Същото важи и за двойката решаващ и решителен.
Връзката между двете думи е, че са образувани от един и същ
глагол или от негови варианти. Докато при пропускателен и пропускащ например и при двете думи е използван все глаголът
пропускам, прилагателното решителен е образувано от гаагола
реша, а решаващ е причастие от глагола решавам. Общо може
да се каже, че и двете думи имат общ корен, към който са прибавени различни наставки и окончания. Действително, тъй като значението на думите се определя от значението на корена им, между двете разглеждани форми се наблюдава значително сходство,
но допълнителните елементи в тях внасят и допълнителна информация и ги разграничават до известна степен смислово. Така прилагателното решителен развива свои специфични значения като
„който приема решенията смело, без колебания" или „който не
търпи възражения" и употребата на причастието с някое от тях би
било груба грешка. При значенията на решаващ „който определя
как да се постъпи, след като нещо е обмислено", „който е издал
присъда или постановил“ или „който е намерил правилния отговор на задача“ замяната му с прилагателното е също неправилна.
При значенията „от който зависи изходът на нещо" и „който
определя по-нататъшния ход на нещата“ решаващ и решителен
9. 99 езикови съвета

129

са синоними и могат да се заместват взаимно. Поради това би
могло да се каже например и решителна, и рещаваща роля и да
не се допусне грешка. И все пак съществуват различия и в тези
случаи.
Обикновено прилагателното решителен се съчетава или със
съществителни като миг, секунда, час, пряко свързани с някаква
представа за определеност във времето, след което ще настъпи
промяна в състоянието, или пък с удар, скок, стъпка, битка, фаза, мач, среща, преврат, които непряко също са свързани с нея.
В същото време причастието решаващ се съчетава със съществителни като влияние, значение, средство, въздействие, метод, между които трудно може да се намери по-тясна смислова
връзка, за да ги обедини, а те не могат да се отнесат и самостоятелно към групата, специфична за прилагателното решителен.
В словосъчетанията решаващи и решителни дни съществителното ден се отнася към имената, свързани с представа за определеност във времето. Ето защо е по-уместно да се предпочете
съчетанието решителни дни, съобразено със смисъла на прилагателното решителен. Съчетание като решаващи дни би трябвало да се избягва, защото причастието решаващ носи повече информация за активност на онова, което сс назовава с името, а съществителни като ден, час и др. в никакъв случай не могат да се
възприемат като вършители на действие. Все пак дните не решават нещата.

74. Измислените думи
Преди трийсетина години първо в устната, а след това и в писмената ни реч се появи глаголът впечатля — впечатлявам, който
трябваше да замести словосъчетанието правя впечатление. Още
тогава за специалистите беше ясно, че раждането става не само
под чуждо влияние, защото в почти всички езици, с които българският има контакт, съществува подобна дума. Ясно беше, че в
стремежа към съкращаване на езиковите средства, когато желаеш
само с една дума да изразиш смисъла на цяло едно словосъчетание, е естествено да се стигне и до впечатля — впечатлявам,
въпреки че новороденото може да подразни ухото на радетеля за
чист български език и да смути погледа му, когато го види изписано.

130

Въпреки многократно повтаряните тогава критики обаче думата остана да съществува в речта ни и днес се употребява съвсем

последователно независимо от плахо поддържаната препоръка
поне в по-изискан текст да се използва изходното словосъчетание. Даже напротив, точно в „no-интелектуален“ текст, каквато е
например художествената критика, заради самото значение на
глагола като че ли честотата му е доста висока, защото се добавя
и неговото страдателно причастие впечатлен.
Впрочем подобни думи, които се раждат, за да заместят цели
словосъчетания, непрекъснато се появяват в българския език. Така изведнъж изскочи например думата аварирам, за да се употребява на мястото на претърпявам авария. И макар да не е с та-

кава честота както впечатля — впечатлявам, все пак и тя продължава да си живее независимо от цялата изкуственост, която
носи.
По същия начин се роди и новата дума рекламирам със значение, което е точно противоположно на познатото ни. Защото тази дума няма нищо общо с рекламата, а идва да замести израза
правя рекламация. Подобно на аварирам новото рекламирам
се употребява по-рядко, но все пак е съвсем живо в речта на доста хора.
За разлика от него новосъздаденият глагол финализирам особено в съчетанието финализирам преговори е доста често употребявана дума независимо от съвършено изкуствения й характер.
Всъщност появата на тази дума дразни и с това, че вместо нея
спокойно може да се употреби глаголът завършвам, но новият
глагол дава вид като че ли бива повече натоварен с терминологично значение и затова изглежда привлекателен.
Напоследък сме изненадани от раждането на поредната нова
дума от същия тип. Мисълта ми е за глагола стресирам, който
трябва да замести съчетанието подлагам някого на стрес. Чисто езиково погледнато, думата се ражда напълно според правилата. Специалистът може да ви покаже, че щом избраната основа на
думата е чужда по произход, в езика ни съвсем последователно се
избира и чужда наставка, която да се залепи до нея, за да се роди
новото. Както е станало и тук. Тоест в раждането на пръв поглед
няма нищо смущаващо.
И все пак и в този случай отново раждането е изкуствено. Още
повече че при тази дума се проявява и още една особеност. Макар да говорих за създаване на глагола стресирам, най-често се

131

използва неговото страдателно причастие — стресиран, тоест
подложен на стрес, същото както е и при впечатля — впечатлен. В новия случай обаче трябва да се има предвид и фактът, че
не само някой, а и ние сами се подлагаме на стрес. Тоест би трябвало да се очаква, че ще се появи и страдателният глагол стрссирам се. Впрочем този вариант вече може да се долови да се прокрадва тук-там плахо в речта на отделни хора.
Няма спор, че е по-добре да се използва глаголът стресирам
като производен, тоест образуван от стрес, вместо стряскам,
който някои наивно свързват със същото съществително. Но доколкото изходното словосъчетание все пак е подлагам (се) на
стрес, по-разумно е по-често да се връщаме и към него. Тогава ще
е и по-ясно кой точно е причинителят на стреса и кой страда от
него. И ще се избегне още една изкуственост, с каквито и без това в стремежа ни към маниерно интелектуализиране на изказването се превръща съвременната ни реч.

75. „Грозните“ чужди думи
Обикновено когато се поставя въпросът за езиковата политика на
нашето общество като съставна част от единната национална културна политика, почти винаги изказаните схващания се свеждат
до едно — да се обяви война на чуждите думи, да се прогонят и
да не се допускат те повече в езика ни. И макар да се съзнава, че
пуризмът като явление е анахронизъм, изказваните мнения са повече или по-малко настроени на пуристична вълна. При това жертва на обвиненията и гоненията стават и думи, съществуващи в
разговорната ни реч, но и термини от различни области на познанието; и чуждици, но и възприети като необходими за езика ни
чужди думи.
Препоръките са различни — или да се привличат диалектни
думи, или да се използва наш словообразувателен материал за изграждане на думи, или да се развиват нови значения във вече съществуващи родни слова. Мотивът, изтъкван от радетелите за
чист български език, обикновено гласи: защо да употребяваме
чуждата, след като имаме хубава българска дума?
А в какво се състои хубостта на българската дума? При отговора достигаме до затворен кръг — българската дума е хубава,
защото е българска, и обратно, чуждата дума е грозна, защото е

132

чужда. Така естетическият критерий като че ли изчерпва мотивите в борбата срещу чуждите думи, макар че в една научна обосновка за него съвсем няма място. При това и този критерий търпи развитие и промяна в съдържанието си.
И все пак защо лепваме на чуждите думи етикет „грозни“? Може би защото, колкото и странно да звучи, те ни затрудняват със
своята употреба. Защото много често ги вмъкваме в речта си, без
да знаем точно значението им, само се досещаме какво се бележи
с тях. А и структурата им е неясна, за да ни подскаже дали сме на
прав път. Затова можем да достигнем дори до там да смесваме адресант и адресат, амуниции и муниции, илюзия и алюзия или
пък емигрант и имигрант.
Може би чуждите думи ни се виждат грозни, защото проникването им в езика ни е свързано с определени затруднения. Все пак
представянето им с кирилски букви (в това отношение руските думи не ни затрудняват чак толкова много) предполага много добро
познаване на българския, но и на езика, от който идва думата, и то
не само на неговия правопис, а и на фонетиката му. Действително
у нас действа правилото, че чуждата дума се пише така, както се
произнася в езика източник, но е много важно кой е онзи, който
пръв ще въведе дадена дума в езика ни, за да няма колебания. За
да не се налага след това да се лутаме между различни форми като апартейд и апартхейд или тинеджър и тийнейджър.
Правописът на чуждата дума е свързан и с изговора й в езика
ни, с нейното фонетично нагаждане към него. Заради това думата
компютър, като навлезе в български, започна да се мени според
правилата, действащи у нас, и в множествено число естествено
става компютри, а не компютъра, а побългарената ауспух в
множествено число стана аспуси, а не ауспухи за разлика от куплунг, което в множествено число е куплунги, а не куплунзи. Главоболия носят и ударенията на възприетите чужди думи и много
често се допускат грешки тъкмо в тази област. Заради това има
колебания при избора между мито и мито, митинг и мйтинг и
сс стига дори до измисленото смислово противопоставяне на бюро и бюрб.
Чуждите думи, които навлизат в езика, употребени дори еднократно, приемат определена граматическа характеристика. Така
чуждото съществително при нас задължително трябва да има определен род, да се мени по число и да може да се членува, независимо от това как съществува в чуждия език. Определянето на ро-

133

да често е свързано със затруднения. Заради това доскоро при повъзрастното поколение имаше колебание дали е правилно да се
казва анализ или анализа, синтез или синтеза, проблем или
проблема. Образуването на формите за множествено число също
е свързано с лутане — дали да бъде студиа или студия, радиа
или радия, кенгурута или кенгура и дори кенгури, дали да се образува специална форма камнкадзета или и в множествено число да се употребява камикадзе.
С това безспорно трудностите не свършват, но важното е, че
появата на една чужда дума в български винаги изисква по-голямо внимание при употребата й. Внимание и от страна на специалиста, който се стреми да помогне при нагажданото й към нормите на книжовния български език, и от страна на говорещия нашия език, който трябва да познава тези норми и да следа за съобразяването на чуждите думи към тях.
И все пак трудностите и неяснотата при употребата на чуждите думи не ни дават достатъчно основание да твърдим, че те са
грозни. Това квалифициране става по пътя на най-лекото съпротивление. Ако държим нашият език да се разширява и обогатява,
нб можем поради измислената оценка „грозни“, водени от патриотични подбуди, да отричаме правото им на съществуване и да гоним категорично всички чужди думи (в края на краищата и думата патриотизъм също не е българска по произход).
Чужди думи е имало и ще има в езика ни. Важното е подходът
ни към тях да бъде диференциран, да знаем кои от тях да изберем
за речта си и още повече кога и как да ги употребяваме в нея, за
да не ги направим грозни. Това го изисква патриотичното ни чувство за запазване на самобитността на културата и езика ни. Чрез
чуждите думи ние също подкрепяме утвърждаването на нормите
на книжовната ни реч, които непрекъснато се развиват и като всеки продукт на нашия труд се нуждаят от постоянно внимание и
грижи. Но те трябва да бъдат във вярната посока.

76. Магии с политическото слово
Стана нещо с психиката на българина. Повече от 150 години той
непрекъснато воюваше с чуждите влияния в езика ни. Бореше се
срещу турски, гръцки, руски думи. Препоръчваше да се заместват
международно възприети термини. Искаше речта му да остане

134

чиста и изведнъж, в последното десетилетие, нещата се обърнаха.
Внезапно и най-разпалените пуристи замълчаха. Просто промените в обществото ни ги накараха да занемарят и да допуснат с
мълчанието си вратите на българската реч да се отворят за много
чужди елементи.
Впрочем искам да поясня, че голяма част от тези елементи вече бяха успели да се промъкнат в българския език, но се употребяваха само в речта на специалистите. А тъй като сега речниковите пластове много се разместиха, се стигна дотам, че като че ли
патентована реч на специалиста вече почти не съществува. И
всички започнаха да употребяват специалните термини дори във
всекидневната си реч. Или както казваме ние, езиковедите, дойде
време на тоталната детерминологизация. От отделни области на
човешкото знание, като икономика, право, социология, политология, семиотика, думите се заемат от всички и всички „компетентно“, тоест със самочувствие, си служат с тях дори когато не им е
ясно какво точно значат.
Струва ми се обаче, че една от основните причини за новите
процеси може да бъде определена като сляпа вяра в магическата
сила на словото. И човек решава, че когато нарече нещо по определен начин, то вече напълно съвпада с мечтата му.
Тъкмо поради тази причина в последните десетина години в
речника на много хора се наложиха думи като плурализъм с вярата, че действително ще се допускат всякакви мнения, възгледи,
политически становища в обществения живот. Наложи се наименованието синдикат с пожеланието организацията да стане поистинска, наложиха се федерации и конфедерации, за да може
чрез избора на думите наистина да се повлияе как да бъдат изградени и как да действат те. Говори се непрекъснато за легитимност, като се вярва в законността на онова, на което тя се приписва като качество.
В този начин на назовавано се проявяват две допълващи се
тенденции. Едната — хората са разочаровани от онова, което е
било до началото на промяната. Другата — хората мечтаят нещата да станат други. И от това съчетание се стигна дотам, че тъкмо
българските наименования, използвани във всякакви ситуации и
поради това до голяма степен загубили значението си, станаха не
съвсем удобни. А чуждите наименования за сходни, но желани неща и явления изведнъж придобиха още по-голяма привлекателна
сила и заради това бяха предпочетени.
135

Някои казваха, че чуждите термини, чуждите думи от международната лексика, които бяха предпочетени в първите години
след промяната, създавали впечатление, че не само сме па път към
Европа, а че вече сме вътре в нея. Тоест и това съшо беше възприето пак като някакъв вид магия за бързо осъществяване на намеренията ни. Заради това след дълъг спор се наложи държавният глава да бъде наречен президент, за да личи, че той по своя начин на управление по нищо няма да се отличава от останалите европейски държавни тави. Затова мнозина предпочетоха и предпочитат да наричат Народното събрание парламент, народните
представители — депутати и дори сенатори, областните управители — губернатори, за да подчертаят и по този начин българската връзка с останалия свят.
Европеизирането на нашата реч беше постигнато и по друг начин — чрез въвеждането на нови чужди думи, които бележат явления, напълно непознати ни доскоро. Затова се появиха загадъчните рейтинги, затова се следи как се формира имиджът на дадена партия или на нейния елит, затова така важен се оказва и мониторингът за какво ли не. Наистина доста от заетите думи бяха
американски, тоест не европейски, но този факт не смущаваше.
Важно беше изобщо приближаването към желания чужд, различен модел на обществено развитие.
Някои оцениха, че ще бъде много разумно в българския език
да бъдат вкарани различни термини, подходящи за различни теории, защото така ще възникне впечатлението, че и самите стройни теории покрай понятийния си апарат са заети, за да ни служат.
И цялата акция в тази посока беше поради стремежа да се предизвика усещането, че всичко, което се правеше, наистина е научно
мотивирано. Тоест магията трябваше да внесе успокоение за бъдещото развитие.
Чрез отричането на българските „етикети“ се достигна и до още
един акт. В дългите години всички думи бяха поели, подобно на
дрехите в шкафа с нафталин, в една или друга степен идеологическа разцветка и съвсем не се употребяваха като напълно неутрални. Зажаднели за наистина неутрални наименования, които само
да назовават дадено нещо, без допълнително да му слагат печата
на оценката, приехме безкритично да се стигне до чуждите думи.
И така беше предпочетено да се говори за консенсус, а се избягва
българското единодушие. Говори се само за лидери и липсва желание да се използват думи като ръководител, водач и вожд.

136

Вярно, много чужди думи, които днес живеят активно в речника ни, не бяха неутрални преди, както личи от старите речници и
енциклопедии. Разместването на пластовете доведе дотам, че сега
те се отърсиха от старата си характеристика, с която бяха поживели доста. И се употребяват просто за назоваваме, без да се прави връзка с миналото им. Затова днес вече никой не се плаши да
говори за съществуването на опозиция или за фракция в дадена

партия.
Изобщо се стигна дотам, че за магията да не се подбират обагрени думи, а баграта да се получи, ако това е необходимо, от цялостните мисли, в които думите съществуват.
Дори разочарованията се наричат пак с неутрални думи. Така
в речника на българина се включиха тоталитаризъм и авторитаризъм, които известно време се използваха с много голяма
честота. Така се появи думата манипулация, която продължава
постоянно да се употребява, защото бележи нещо, което не е
просто въздействие или натиск. Така се използва, макар не толкова често, и инсинуация, която има сходно съдържание. Така се
появи думата рекет, макар и да се конкурира с българската изнудване. Така се наложи думата корупция, за която като че ли не
намерихме подходящо българско съответствие. Така изскочи в
последно време и клиентелизмът, който обаче засега остава
почти напълно неясен като съдържание за мнозина.
Наистина смешно е да сс мисли, че можеше в края на XX век
българският език да бъде опазен от новите чужди влияния. Всякакви опити в тази посока щяха да бъдат неуспешни, както свидетелства и самата история на речта ни. Но все пак има нещо доста
тъжно във факта, че преди да промени мисленето си, българинът
реши да промени инструмента за него. И в много случаи се отказа съвсем съзнателно от българското, готов да го замени с нещо
ново, чуждо и затова привлекателно. За което продължава да вярва, чс ще му служи по-добре.
И така скупчени около казака, в който кипят и до днес страстите им, нашите сънародници хвърлят малко неутрални чужди думи оттук, малко неутрални чужди думи оттам, за да стане магията
на живота ни. Но от това естествено се губи нещо наше. Безспорно в много случаи се губи българското, макар да говорим с бързо появилите се и наложили се клишета за национално спасение
и съгласие.
Затова в книгата си „Доколкото си спомням“ писателят Георги

137

Данаилов с горчивина се пита дали склонността ни да каним и любезничим прекадено с чуждите думи не е още едно доказателство
за жалкото ни национално самочувствие и за склонността ни за
бързо нагаждано към влиятелния и надут чужденец.

77. Неразбираемият език
Напоследък имах възможност да изслушам няколко анкети със
случайни хора по улиците на София, на които бяха зададени въпроси да посочат какво означават различни думи, употребявани с
много голяма честота в съвременната ни реч. Когато човек слуша,
може и да се засмее на невероятните отговори, но дадените обяснения ме накараха да се замисля по друг въпрос. Оказва се, че
след като много често значението на думите, които непрекъснато
са в устата на журналисти и политици, не е ясно на хората, които
ги четат и слушат, това означава, че информацията, която бива
подавана, просто остава неразбрана.
Давам си сметка, че може някой да се затрудни да опише точно значението на дадена дума, но все пак по някакъв начин може
да подскаже, че горе-долу е наясно какъв е смисълът й. Може да
не се сети за неин синоним, но все пак ще каже нешо, дори доста
отдалечено, което все пак ще говори за известно разбиране. Оказа се обаче, че просто хората не знаят какво означават много от
употребяваните днес думи.
В анкетите въпросите бяха свързани с думи, чужди по произход, които навлизат в активния ни речник. Но след като малко хора могат да ти обяснят дори какво означава прилагателното електорален, след като не могат да се сетят дори да направят връзката с толкова натрапваната ни напоследък дума електорат, това
значи, че нещо в подаваната информация куца.
Не е смущаващо, че мнозина се затрудняват да определят значението на относително новата дума омбудсман, и се стига до абсурдното твърдение, че това е човек от Бусманци. Макар и да
предизвиква усмивка, такъв отговор говори за нещо важно. Човек
се мъчи да си обясни въз основа на разчленяването на думата какъв може да бъде нейният смисъл.
Затова не е странно, че прилагателното летален се обяснява
като нещо, което е свързано с летенето, защото българинът при
разчленяването търси в него елемент, сходен с корена на глагола

138

летя, за да разбере какво му говорят.
Затова не е странно, че думата ксенофобия се обяснява като
страх от затворено пространство. Моите колеги езиковеди ще се
опитат дори да потърсят възможността ксенофобия и клаустрофобия да бъдат разгледани като пароними, тоест като думи със
сходно звучене, но с различен смисъл. По-важното е, че съществуването на елемента фобия, получен отново след разчленяването, все пак кара човек да си мисли, че му е ясна и цялата дума, и
така стига до своите изводи, макар и погрешни.
Затова не е странно, обратно, че модното днес съществително
име визия се свързва с телевизия като част от тази дума, защото човек търси да открие някаква връзка на споменаваното с вече
известното му и така също се опитва да си обясни смисъла му.
Затова не е странно, че думата превенция напълно обърква и
човек започва да комбинира, като стига дори до свързване с първенство поради някакво далечно звуково сходство в началото на
двете думи.
Трупам тези примери с мисълта само за едно. Оказва се, че като че ли и журналистът, и политикът, които пишат и говорят, май
често остават неразбрани от масовата публика. Разбира се, това
не говори добре за публиката, но, от друга страна, е много ясен
сигнал, че в публичната реч — и писана, и говорена, трябва да съществува — поне засега — стремежът към ограничаване на чуждите думи. И то не защото трябва да пазим речта си чиста, както
искат някои. Не защото те внасяли някакъв „купешки“ привкус,
както твърдят други. Просто защото инак човек рискува да остане неразбран.
Пиша всичко това, защото в някои периода, особено преда избори, всеки кандидат-депутат би искал да бъде разбран от онези,
пред които говори, ако има какво да им каже! Ä ако това не стане, за какво е тогава цялата предизборна кампания?

78. Предполаганите промени
Когато преди повече от десет години в България започнаха промените, беше съвсем естествено да се очаква, че те ще дадат своето отражение и в езика ни, и особено в неговия речник. Наистина това се случи, но все пак очакваните изменения не настъпиха
в очакваната посока. Най-интересният факт е, че предполаганото

139

ограничаване на руското влияние не се сбъдна.
Доказателства за това има достатъчно. Можем да ги търсим в

много думи, които и преди, и сега продължават да се срещат в
речта на хората. При това чуждиците от руски или поне чуждите
руски форми много често се появяват точно в публичните словесни изяви и заради това непрекъснато ци се натрапват.
Помислете си само за онова изумително съществително име
стиковка и за глагола стиковам. От думи в техническия речник
те навлязоха навремето в обществено-политическата лексика и до
днес продължават да се радват на доста голяма честота, въпреки
че срещу тях доста е писано.
Писано е много и срещу чуждата, тоест руска форма на прилагателното управленчески с наставка -чески, защото се знае, че
в този случай българското съответствие е управленски. В името
на истината трябва да си признаем, че българската форма до голяма степен успя да се наложи и заради това днес все по-често се
говори за управленски решения. Това обаче съвсем не означава, че изведнъж не се появява отнякъде и управленческият опит,
за да докаже, че старите навици не са преодолени.
Като говорим за тъй дългата руска наставка, не може да не си
припомним и прилагателни от рода на нзкуствоведчески. Не ни
стига, че сме заели самата дума изкуствовед от руски, но се борим и производното от нея прилагателно също да бъде в руската
си форма, а не в българската изкуствоведски, въпреки че тя е
създадена доста отдавна.
Понякога и други думи от чужди езици пак ни се натрапват в
речта точно в руската им форма. Ще ви припомня само прилагателното прииципнален в изречения като Налага се този въпрос да се
реши, защото е прииципнален, въпреки че отдавна сме се разбрали, че в нашия език формата на прилагателното име е принципен. Вярно, че тази форма е образувана в български по-късно,
след като някога сме заели първо прииципнален, но не това може
да бъде мотивът за запазването на руския вид на думата до днес.
Така се запази в речта ни руската дума стълкновение, макар
многократно да е сочено, че нейното българско съответствие е
сблъскване, сблъсък, които напълно могат да ни задоволят.
Така в речта ни остана и руското прийом, за което у нас съществува и думата похват, както и описателният израз начин на
действие.
Всъщност ако се замислите, основната причина за съществу-

140

ването на посочените, а и на още много други думи и форми в речта на мнозина трябва да се търси във факта, че благодарение на
образованието, което са получили навремето в Съветския съюз,
хората са ги вкарали завинаги в речника си и не могат да се освободят от тях. От друга страна, не можем да забравим, че употребата на руските думи и форми за твърде дълъг период беше и въпрос на престиж. Заради това днес също мнозина не могат да се
отърсят от тях, след като съвсем съзнателно са се стремили да ги
усвоят в словото си.
И ако все пак преди поради някакви причини споменатите чужди думи и форми са имали място в някой от стиловете на езика ни,
днес промените на езиково равнище трябва да се търсят и в тяхното ограничаване, и в преодоляването им. И това е задача пред
цялото ни общество в неговите публични словесни изяви.

79. Все „в тази връзка“
Ако започнете да броите колко пъти в последните десетилетия в
печата е писано против словосъчетанието в тази връзка, сигурно ще ви направи впечатление, че броят на публикациите е действително много голям. И при това винаги мотивите за възраженията са все едни и същи. Винаги се изтъква, че в този си вид съчетанието е просто буквален превод на съчетанието от руски, докато в българския език в такъв случай трябва да се употребява във
връзка с това. Понякога се сочи още, че и други езици също са
оказали влияние при употребата на българския еквивалент на
руското съчетание. Важното обаче винаги е, че все става дума за
чуждо влияние, което ни се налага масово чрез един масово употребяван израз.
За неосъзнато чуждо влияние може да се говори, когато напоследък отново започна да се възражда глаголът отпочвам, макар в
нашия език неговото значение изцяло да се изразява с помощта на
започвам. Повторната поява на глагола отпочвам само внася повей от един доста позабравен канцеларски език и в никакъв случай не спомага за обогатяването и разнообразяването на речевата ни практика.
Подобни следи има в думата достижения, която замества българското постижения, без да се прави разликата, че глаголът достигам в български има пространствен смисъл, докато постигам

141

обикновено се свързва с определена цел.
Подобни следа от онзи стар език има още много. И няма значение, че повечето от тях не са с български произход, а обикновено са заети от руски. Лошото е, че те непрекъснато ни се натрапват. Така става и с глагола зачета, зачитам, който обаче не се
употребява със значение „уважавам“, а вместо прочета, прочитам, като с уродливостта си продължава да ни смущава.
Но не само следи от стария канцеларски език се срещат в речта ни. Понякога чуждата форма на някоя дума се появява и поради други причини. Така напоследък често ставаме свидетели на
употребата на руския глагол замеря, замервам, който се употребява вместо българския измеря, измервам. Единствената причина за тази замяна е в това, че в този вид думата е заета в професионалния жаргон, но това не ни дава основание да си мислим, че
може свободно да я употребяваме навсякъде.
Така стана и с професионалното натравям, натравям се, което би трябвало да означава „увреждам организъм чрез приемане
на отрова“. Очевидно глаголът се включва в речта, за да се избегне употребата на отравям, отравям се, който се възприема преди всичко като носител на значението „слагам край на живот чрез
вземане на отрова“. Тази прекадена предпазливост обаче е неоправдана, още повече че появата на глагола натравям става пак
под влияние от руски, макар там да е с по-различно значение.
Този списък може да бъде продължен, но общото във всички
случаи е, че макар споменатите думи в общи линии да са ни ясни
по смисъл и да ни е ясно защо са се появили в речника ни, те все
пак не са български. След като съществуват и техни български еквиваленти, след като понякога са свързани и с неприятни спомени, не мога да намеря обяснение защо трябва да продължаваме да
ги употребяваме.
Накрая ми се ще обаче да кривна в съвършено различна посока и да се спра на една грешка, за появата на която не мога да намеря задоволително обяснение дори в чуждоезиковите влияния.
Защото дори и в руски ударението на думата кончйна пада върху предпоследната сричка и ми е съвсем необяснимо защо при нас
тази дума твърде често се изговаря с ударение на първата сричка.
Ако погледнете речниците на българския език, ще видите, че по
начало тази дума не е неутрална, а се отнася към по-високия стил.
Заради това е още по-смущаващо точно в него тя да се проявява
обикновено изговорена неправилно.

142

80. Натрапвани гости
Преди много години писателят Емилиян Станев публикува своето
есе „Госпожица Хели, другарката Всемерна Отпочникова и българският език“, в което наред с другото се обяви и срещу широкото, произволно налагане на руските думи в езика ни. Има и още
много други автори, които са се изказвали по този въпрос, но като че ли полза от подобни текстове, дори и да са написани талантливо и с чувство за хумор, няма. И така не е от вчера.
В нашето общество още от периода на Възраждането съществува идеята, че речникът на езика ни е задръстен с чужди думи, които не са необходими, защото имат подходящи български съответствия. Поради тяхното присъствие понякога, макар и не съвсем
основателно, се говори дори за обедняването на българския език.
Действително без чуждиците, тоест без ненужните чужди думи, теоретически може да се мине в речта ни, но въпреки това
борбата с всяка от тях поотделно се оказва изключително трудна
и обикновено остава безрезултатна. Много често езиковедите, независимо от упоритостта си, не успяват да се преборят с масово
наложените излишни чужди думи, защото препоръките им не се
чуват. Или поне не се чуват от онези, към които са адресирани.
В историята на новобългарския книжовен език има дълги периоди, когато в него се налагат не изолирани думи, а цели чуждоезикови пластове, чисто влияние трябва да бъде ограничено, колкото и да е трудно това. Такова беше за дълго време положението
с влиянието от руския език, което продължава десетилетия.
И ако постепенно с времето отпадна руският глагол заслушам
в съчетания като заслушам доклад, това не значи, че той не се пази още в някои професионални жаргони и често се опитва отново
да се прокрадне към още по-широк кръг говорещи. И ако глаголът
отпочвам, споменат от Емилиян Станев, като че ли изчезна от
масовата реч, днес се правят опити да бъде възкресен отново. А
ако в последните години българската дума мнозинство все пак до
голяма степен успя да измести руското болшинство, това са само частични успехи, тъй като в много други случаи борбата не дава резултати.
Десетилетия се повтаря, че нямаме нужда от руския глагол
считам, след като в българския език съществува равностойното
негово съответствие смятам.
Десетилетия се коментира, че не необходимо да се употребява

143

по руски образец ръст на производството, след като у нас подходящият израз в този случай е растеж, нарастване на производството.
Десетилетия се повтаря, че не е необходимо да се употребява
руският глагол устройва в изрази като Това ме устройва, защото не е българска дума, макар и да е нагоден към системата на
езика ни. Вместо него се препоръчва да се използват съответствията му удовлетворява (независимо от невероятния изговор на
тази дума в речта на немалко хола) или задоволява.
Десетилетия се изтъква, че трябва да отпадне руският глагол
касае в изрази като Това не ме касае, защото и той е руски, а не
български, макар че също е нагоден към системата му. В този случай препоръката е да се използва подходящото българско съответствие засяга, а в изрази като Що се касае до... да се предпочита Що се отнася до... или да се стигне до по-съществена замяна
на цялото въвеждащо съчетание с Колкото до...
Десетилетия се сочи, че в изречения като Той се явява найярък представител на младото поколение или Това се явява естествено продължение на многобройните опити побългареният глагол явява се, зает от руски, няма място, защото в нашия
език в такива случаи трябва да се употребява просто глаголът съм
— Той е най-ярък представител, или представлявам — Това
представлява естествено продължение.
Умишлено повтарям толкова пъти думата десетилетия, защото
борбата за ограничаването на влиянието от руски действително се
води доста отдавна. Особеното обаче е, че въпреки всички промени, които преживяхме през последните десетина години, руските
чуждици продължават да бъдат активни и днес в масовата ни реч.
При това използването им в политическото пространство е почти
равномерно разпределено и не може да се твърди, че те преобладават в словото на левицата за разлика от словото на десницата.
Именно този факт е много важен за нашето политизирано общество, защото той допринася руските чуждици да се запазят и в
речника на повечето българи. Очевидно в тези случаи просто не
се съзнава конкретният произход на думите, но не това е толкова
важното. По-същественото е, че не се разбира, че тези елементи
са изобщо чужди на речта ни. И ако поради някакви неезикови
причини те са имали място в някои от стиловете на езика ни преди, днес промяната на езиково равнище трябва да се търси и в
тяхното ограничаване, и в преодоляването им.

144

81. Натрапвани гости II
В историята на новобългарския книжовен език има периоди, когато в него се налагат цели чуждоезикови пластове, за чието влияние се правят опити да бъде ограничено, колкото и да е трудно
това. Такова беше за дълго време положението с влиянието от
руския език, което продължава десетилетия. И макар днес други
чуждоезикови влияние да се конкурират с руското, то продължава да бъде твърде ясно доловимо.
С доказателства за това можем да се срещнем непрекъснато.
Защото в речта на мнозина руските чуждици продължават да са в
най-активния речник независимо от многобройните изказани препоръки за ограничаване на употребата им.
Доказателство за това е например съществителното име покупател, макар да се използва и думата купувач. Особеното в този
случай е, че руската дума не е навлязла самостоятелно у нас, а заедно с производното прилагателно име покупателен, използвано
особено често в съчетание покупателни възможности. Макар и
да е посочвано, че покупателен може да остане като необходима дума, защото не може да бъде заместена от дума в нашия език,
именно тя крепи и задържането на чуждицата покупател у нас,
макар че напоследък все по-успешно я измества потребител.
Многократно е посочвано, че руската дума пособие трябва да
се измести от помагало, но днес като че ли тя успя до известна
степен да се разграничи смислово от нея, за да оправдае задържането си у нас.
Писано е и за това, руското прибор да се замени с уред, като
е пояснявано в какви случаи тя би могла да се употребява — преди всичко когато говорим за прибори за ядене или за бръснене, и
като че ли тук има известен успех. Но докато в разглежданите
случаи има някакво развитие, при много други чуждици посоката
на развитие е неочаквана.
Много е обяснявано, че не е необходимо да се употребява руското съществително мероприятие, за което се сочи цял списък
от подходящи български съответствия като мярка, почин, начинание, проява, за да се избегне и канцеларският му привкус, но
всичко това остава нечуто.
Мислехме, че вече напълно е отмряло наречието осторожно и
че то последователно се замества с българското съответствие
внимателно, но се оказва, че при някои хора то е съвсем живо.
10. 99 езикови съвета

145

Мислехме, че вече не се употребява наречието регулярно, заместено от редовно, но се оказа, че и в този случай също сме
сбъркали, защото думата продължава да се използва.
Вярвахме, че е съществено ограничена употребата на чуждата
дума удачен, на която можете да попаднете при характеристики
за удачно решение, удачен избор, но се оказва, че и тази вяра не
е съвсем основателна, макар че българското съответствие сполучлив също се употребява доста често.
Говоря все за чуждици, които са твърде активни в речника на
съвременния българин. А това означава, че той просто не иска да
се вслуша в даваните препоръки и сам брани думите, с които е
свикнал, вероятно защото не съзнава (или не вярва), че са чужди.
Затова е доста учудващо, че същият човек е склонен да говори за
замърсяване на българския език и често обвинява специалистите,
че не се грижели за неговата чистота.

82. Вметнатите неточности
Обикновено когато говорим за заемани в езика ни чужди думи,
насочваме вниманието си преди всичко към съществителните и
прилагателните имена, както и към глаголите. В същото време и
други части на речта, дори и наречията също проникват, макар и
по-рядко, при нас. И това става обикновено при връзката ни с
близкородствсии езици. Поради близостта обаче се проявяват и
някои допълнителни особености, които правят заемането неособено оправдано.
Помислете колко често днес и в писмената, и в устната реч се
употребява чуждата въвеждаща, встъпителна или вметната дума
примерно, която сс използва при уточняване, пояснение, подкрепа на изказана преди това мисъл. Особено често това става при
изрази като примерно казано, както е в изреченията С тази промяна заплатата ми ще се увеличи с. примерно казано, 24 лева
месечно или През този период в чужбина остават, примерно
казано, около 300 екскурзианти на седмица. В тези случаи наречието е употребено точно със значението, с което се употребява
в руски — приблизително, около, за което подсказва дори фактът, че при нг|с наред с него се появяват и думи като към, около
и т. н. При това е нужно да се посочи, че в руски обикновено наречието е характерно за просторечието, но постепенно е навляз-

146

ло и в книжовната устна и писмена реч. Следователно ясно е, че
ние тъкмо оттам сме го заели и като не влагаме в него никаква
стилистична отсянка, много често посягаме към него.
Още повече смущава, че примерно в речта ни се стреми да замести и българското например, както е в изречението Той, примерно, бързо се справи с настъпилата рязка промяна в обстановката. При това многократно е писано, че подобна замяна не е
основателна. Сочено е дори, че в руски думата е с ограничена
употреба, че се използва там само в разговорната реч. Но това не
ни пречи и в този случай отново неутрално да използваме думата
в български, и то с много голяма честота и почти напълно да пренебрегваме българското й съответствие.
Съществува и друг вметнат израз — между впрочем, който
също смущава мнозина. 1Це ви припомня изречения като Всички
работници, между впрочем, са запознати с правилата за безопасност на труда или Между впрочем, защо е необходимо да
се вика спасителен отряд, след като ние сами ще се справим с
аварията? Причината за възраженията ми в този случай не е толкова в това, че изразът също е зает от руски, като малко е побългарен, а защото при него се наблюдава и още една особеност.
При описание на значението на впрочем обикновено в българските речници пише, че това наречие се появява за добавяне на
нещо ново към предходната мисъл или при преход, преминаване
към нова мисъл. В същото време същинското значение на думата
не се посочва, а то е между другото — между се изразява в случая с елемента в в самата дума. Това, от своя страна, подсказва,
че не е необходимо да се появява още веднъж предлогът между,
защото се достига до тавтологичен израз. При вмятането е достатъчно да се използва само впрочем, както правилно става понякога. (Тук не искам да говоря за това, че има случаи, когато междувпрочем се пише слято, което съвсем обърква читателя, но явно доста е затруднило и редактора, и коректора на подобен текст.)
И при двата често срещани вметнати израза не е толкова важно, че са заети от руски. Те дразнят най-вече с факта, че не се познава точно значението им. Заради това или неправилно заместват
български думи, или ни правят по-бъбриви, отколкото това е необходимо.
От друга страна, съществува и вметнат руски израз, при който
можем да възразим за употребата му само защото има по-подходящо българско съответствие. Става дума за отчасти побългаре-

147

мото все такн, което се среща в изречения като Всички ние, все
такп, добре познаваме спецификата на предприятието и заради това не се учудихме много на получените големи загуби в
края на периода. Значението на този израз на български обикновено може да се представи от все пак и ако искаме непременно да
го вмъкнем в словото си, съответствието му напълно ще ни свърши работа.

83. Пристрастни бележки
Преди около двайсет години в нашата реч, и то в речта на печата, за пръв път се прокрадна думата нелнцеприятен. Тогава тя
се използваше от литературните критици, но след това те като че
ли я позабравиха. Причината за появата й трябваше да се търси
като че ли преди всичко в това да се избегне езиковото клише, да
се вкара нова, по-оригинална дума, която да разнообрази текста
и да обогати емоционално контакта между пишещия и неговия
читател.
Днес думата нелнцеприятен отново е на мода и ще я срещнете не само във вестниците, но и ще я чуете от много хора. Говори
се за нслицеприятно интервю, за нелнцеприятен диалог, за
нелнцеприятен въпрос, нслицеприятна тема, нслицеприятно
мнение или нелицеприятно решение. Естествено чува сс и противоположното — лицеприятен, пак в подобни съчетания.
Основните ми възражения срещу употребата на тези думи са в
това, че когато ги употребяваме, ние сме привлечени преди всичко от тяхната странност, а всъщност не знаем какво означават.
Макар и на пръв поглед да ни сс струва, че поради ясната им
структура тяхното съдържание е ясно, това съвсем не е така.
Действително и съществителното лице, и прилагателното
приятен се употребяват в езика ни и така се създава впечатлението, че в български в търсене на по-особен експресивен израз се
е създала нова дума. Това би означавало, че значението й като на
сложно образувание трябва да бъде сума от значенията на използваните елементи. Така поне го очаква носителят на нашия език,
който познава законите му и търси и в този пример тяхното потвърждение.
Всъщност обаче прилагателното лицеприятен не означава, че
някой е приятен на някого, както може да се предположи. Същин-

148

ското значение на думата е „пристрастен“. Нелнцеприятен пък
съответно означава „безпристрастен“. А това, както личи, не може да се изведе направо от смисъла на отделните съставки.
Причината е, че тези думи не са възникнали в нашия език, а са
заети направо от руски. Там те са възникнали отдавна и днес се
възприемат като книжни и остарели. Заради това и употребата им
е относително ограничена. Очевидно тези факти не са известни на
хората, които използват лицеприятен и нелнцеприятен в български. Заради това те правят опит да ги въведат сега в нашия
език, след като дори и в периода на Възраждането, когато от всякакви стилове в руски у пас са проникнали толкова думи, те не са
навлезли. Това показват поне речниците на българския език от
Найден Геров насам. Показва го и езикът на големите ни писатели в миналото и днес.
Като оставим настрана специфичната стилистична употреба на
думите лицеприятен и нелнцеприятен в руски днес, вероятно
трябва да посочим, че те са добър пример за необходимостта при
заемането на чуждите думи, особено от сродни езици, да се обръща внимание и на тяхната структура. И ако тя подвежда българина, да си помислим добре дали такива думи да се използват. Защото в противен случай те непременно ще останат неразбрани. Читателят ще проумее, че авторът на подобен текст е потърсил средство да изрази по оригинален начин онова, което има да му каже,
но няма да може да разбере точно казаното.
Защо в такива случаи се избягват думи като пристрастен и
безпристрастен, които наред с разбираемостта си носят в себе
си и достатъчно страст в разкриване на емоционалното отношение на говорещия или пишещия, за мене остава неясно. Ясно ми е
само, че страстта за изграждане и използване на оригинални изрази за някои хора се превръща в самоцел, но от това голяма полза при общуването ни няма.

84. „Другата“ алтернатива
Навремето много хора се отнасяха с ирония и пренебрежение към
чуждите думи, включвани в речта на мнозина, защото съзираха
зад употребата им стремежа да се достигне до по-усложнено изразяване, свидетелство и за по-сложна мисъл. Макар днес да не се
говори така пренебрежително за разширяващите се чужди плас-

149

тове в нашия речник, понякога отделни думи продължават да
дразнят. Но това не идва толкова от присъствието им в българския език, колкото от факта, че при употреба не се познава добре
значението им. Като следствие предлаганата мисъл може да остане неразбрана или да бъде тълкувана невярно. Поради това
включването на чуждата дума в речта става неуместно и в никакъв случай не говори за сложно мислене, а само за маниерен изказ, който носи своите слабости.
Такова е положението и с френската дума алтернатива и
нейното производно прилагателно алтернативен, нагодено към
системата на езика ни. Тази дума отдавна се употребява в нашата
реч, за да бележи избора на едно от две единствено възможни решения, един от два начина на действие, едно от две мнения, които
се изключват взаимно. Опростено може да се каже, че алтернатива означава възможността за избор, а понякога се използва и
за да назове всяко едно от посочснието две възможни решения,
мнения, действия.
Думата алтернатива е част от международната лексика, която
започва да навлиза в езика ни още през последната четвърт па
XIX век. Днес преди всичко поради модата тя се среща много често, като при това измества ред други наши думи като възможност, избор, решение или чужди като дилема. (Споменавам и
дилема, макар днес тя да се възприема като поостаряла, а и мнозина съзират известни различия между значението й и значението
на алтернатива.)
Основната грешка, която се допуска при употребата на думата
алтернатива от българина, е, че се забравя, че тя предполага избора на само едно решение. Заради това се появява толкова често съчетанието другата алтернатива в изрази като Няма друга
алтернатива, което е неправилно, защото самото определение
друга се съдържа в значението на думата. Доказателство за това
е съчетанието алтернативно решение, което преведено, значи
всъщност друго решение. Тоест в съчетанието друга алтернатива се достига до тавтология, което прави появата на определението друга ненужна и дори опасна, защото подвежда. Самият израз може да гласи само Няма алтернатива.
От друга страна, в речта на съвременния българин се заговори
и за различни алтернативи, за две алтернативи и т. н. Смущаващото в тези съчетания е, че самата дума се появява в множествено число, което е неоснователно, след като алтернативата е

150

само една. Появата на съчетанията е преди всичко доказателство,
че не се отчита точно смисълът на самата дума, че не се вниква в
значението й. Ползата от подобни грешни съчетания е само в това, че те свидетелстват, че българинът предпочита да използва
чуждата дума, въпреки че в съзнанието му са живи българските й
синоними, които допускат съответното съчетаване.
Случаят с алтернатива е любопитен с многобройнитс експерименти, които се правят с една чужда дума, която трябва да се
впише непременно в различни текстове, без винаги да има сериозни основания за това. Причината си остават робуването на модата
в речта, стремежът към по-усложнения изказ, който би трябвало да
означава нещо, а всъщност често издава точно обратното.

85. Протритите образи
Преди време бях писал, че отминалите години може с пълно право да се нарекат десетилетие на клишетата, макар в речта ни да се
случиха доста големи промени. В началото всичко тръгна многообещаващо добре, като вестниците дадоха тон и решиха да изгонят от словото ни най-нахалните клишета и така същевременно
да го освежат. Реакцията на обществото беше много бурна, защото за да се стигне до това освежаване, журналистите започнаха да
бъркат в какви ли не пластове на речника ни и извадиха оттам
всякакви думи, с които раздразниха ухото и окото на мнозина.
И все пак това беше безспорно полезно. Лошото, което последва, обаче е, че новопоявилите се думи и изрази бързо се харесаха и също се превърнаха в клишета. И така крайният резултат
беше, че едни клишета замениха други. Защото такава е съдбата
на клишето. Някой ражда един оригинален образ, другите го харесват и започват непрекъснато да си служат с него и така не само изтриват всичко оригинално в него, а понякога и изцяло го лишават от смисъл, но продължават да си го използват.
Обикновено се спори дали журналистите или политиците са замърсили с клишета днешната ни реч, което донякъде ми напомня
спора за кокошката и яйцето. Защото наистина първо в парламента се появи например изразът не си в час, за да се наложи много
бързо като клише, но пък в печата изскочи неправилното отгоре
на всичко съчетание спряга се името на..., което имаше същата
съдба.

151

Ако трябва днес да се направи статистика на клишираните изрази от отминалото десетилетие, тези двата със сигурност ще излязат доста напред. Ще се подредят в редицата на по-нови и постари клишета като светлина в края на тунела, коридорите на
властта, ешелоните на властта, решението не е панацея до цели клиширани изречения като залата се оказа тясна да побере...
В характеристиката на всяко събитие от нашия живот задължително се появява словесно клише — няма значение дали е вкарано в употреба от политиците или от журналистите. Помислете си как от време на време с голяма честота напред изскачат изрази като жълт картон, зелена улица, висока летва, летящ
старт, първа писта, последна права, сухи тренировки, жълта/ення/червена метла или политически чадър. Всъщност при
тях днес няма нищо оригинално. Тях ги употребяваме като клишета отдавна. Оригиналното при появата им лежи доста назад във
времето.
С това искам да подскажа, че номерът с клишетата е, че те си
лежат по чекмеджетата на нашата памет винаги готови и щом се
случи някое събитие, веднага посягаме към готовото. То ни върши работа, защото се щадим и не искаме да се напънем да измислим нещо ново.
Впрочем от политика и не може да се очаква да роди оригинален израз, който да прозвучи заразително за мнозина като сполучлив образ, за да се превърне в клише. Споменът за фабриката на
илюзиите е сред малкото примери от последните години, когато
се роди оригинален израз, превърнат в клише. Защото обикновено българският политик като чиновника предпочита да използва в
речта си само онова, което вече е налице. Той е склонен да приеме преди всичко съществуващи изрази и най-много може да ги
натовари с ново съдържание, за да се превърнат в клишета. Българският политик е много повече консуматор, а не създател на бъдещи ефектни клишета. А с публичните си изяви тъкмо той има
съществен принос за налагането им в публичната ни реч. И тук не
оказва никакво влияние възрастта — и стари, и млади говорят по
еднакво сив начин, започвайки със съвсем отговорно искам да
заявя и продължавайки по утъпкания път.
За да се стигне до нови клишета, очакванията се възлагат на
журналиста. От време на време той може и трябва да си позволи
да роди нещо по-оригинално като изказване, ясно съзнаващ, че то
ще се превърне в клише. Все пак и запасът от клишета трябва да

152

се обновява! Тъй като днешната ни реч е изцяло изтъкана от тях,
съществува опасност тя съвсем да закърнее. Л вкарването на
множеството пикантни изрази съвсем не може да я обогати и оцвети достатъчно.

86. Досадните кръпки на речта ни
Помните ли от колко години, когато става дума за паразитни думи и изрази в речта ни, винаги се е сочило на първо място онова
значи, с което мнозина започват изреченията си. В книгата си
„Доколкото си спомням“ писателят Георги Данаилов обяснява, че
появата му идва от едно слово на Сталин, след което всички български партийни работници започнали да значат колкото се може повече.
Много е изписано у нас за това, че паразитът значи, освен поради някогашна партийна мода, се появява заради това, че благодарение на него говорещият печели време, за да си събере мисли-

те в главата. Така той го избира, преди всичко за да замести неприятното „ъкане“, което продължава да е много разпространено
сред съвременните българи. Многократно е писано, че значи
трябва да се избягва, но въпреки това то и до днес съществува.
Такова е положението със значи, но паразит е например и
вижте, което при същите условия се появява в речта — отново да
бъде въвеждащо, отново да замести „ъкането“, отново да помогне на човек да се съсредоточи, докато го изговаря. Разликата е само, че вижте се появява при нас този път под влияние от английски и при него се проявява и още нещо — говорещият търси чрез
него и някакъв по-близък контакт с онзи, с когото разговаря.
Много подобен на вижте е паразитът нали, където пък се
набляга на желанието за връзка със събеседника, за подкрепа от
него при изказването на мисълта. Така е например в изречения
като Той искаше... нали... да го разберат правилно или Ние
трябва да защитим... нали... приетата позиция на българското правителство. За разлика от другите навлизането на нали
като паразит не става под чуждо влияние, но въпреки това то пак
дразни. Дразни по същия начин, по който и разбираш ли или само разбираш (но със същия смисъл, както личи и от интонацията), и по английски образец се промъква в речта ни, за да помогне на говорещия.

153

Общото за паразитите е, че те се появяват най-често в началото на изречението. Така става със значи и вижте. Съществува
обаче възможност паразитът да се промъкне и в неговата среда.
Това се случва с пали, разбираш (ли), а и знаеш (ли). При него
пак има влияние от руски и наред с всичко друго се търси допълнително усещане за контакт със събеседника.
Днес към всички изброени паразити се добавя и много разпространеното паразитно така. Всъщност в езика ни съществуват
два съвършено различни паразита така. Единият, в зависимост от
гледната точка, може да се определи като заключителен или въвеждащ към дадена мисъл. След като вече сме казали нещо, идва
едно така. Сякаш говорещият сам дава оценка на вече изказаното или поне чрез него ни подсказва, че въпросът, по който е говорил, е изчерпан. От друга страна, същото това така трябва да даде и тласъка да се започне следващата мисъл.
Другото паразитно така се среща преди всичко в средата на
изречението. Него можете да го срещнете в изречения като Аз
много... така... обичам да гледам телевизия, Тогава добавяме...
така... горчица по вкус, Искам да предложа едно категорично...
така... мнение по въпроса, После той ме погледна... така... поособено. Тъкмо това така е особено дразнещо, защото в речта на
мнозина то, вероятно и поради неосъзнатата мода, е прекалено
често употребявано. И от много такива досадни така в речта понякога може да се загуби истинската мисъл, която те искат да изкажат.
Паразитите могат да се проявят в речта ни по различни причини. Почти всеки от нас има някой свой паразитен израз, който му
е спасителното средство при говорене. Неслучайно посочих, че
някои от паразитите се появяват и по чужд образец. Тоест ако човек си служи много с някой чужд език, може несъзнателно да заеме модела от него и в българската си реч.
Любопитното е, че в някои случаи, в конкретното изказване на
даден човек, може да се появи нов паразит, който да бъде характерен само за това изказване. Това особено често се случва, когато човек говори публично, защото все пак изпитва определени
смущения и всякакви паразити са му добре дошли.
Казвам, че паразитът е като опора за изказването ни, което
значи, че той ни помага да придадем външно по-плавно движение
на словото си (и на мисълта си). Лошото обаче е, че когато се разглежда цялото изказване на даден човек, паразитните думи и из-

154

рази като кръпки може да са толкова много в него, че самата изказана мисъл да се загуби сред тях. Тъкмо заради това всеки трябва да се стреми да избягва паразитите — и своите, и чуждите, —
защото те са не само досадно еднообразни, но и могат да затруднят словесното общуване.

87. Патериците на речта ни
Правило ли ви е впечатление, че когато не владеем добре езика,
на който говорим, мисълта ни е доста осакатена, защото тя трябва да бъде облечена само в думите, които знаем. И тогава се достига до много спасителни еднотипни изрази, до много еднотипни
определения.
Подобно спасително средство е например използваното местоимение нещо, с което като че ли може да се каже много, но всъщност нищо не се казва. Подобно спасение е определението интересен, което в много случаи е напълно лишено от съдържание.
Подобна роля има и определението любопитен, което пак само
пълни текста, но всъщност не предлага никаква съществена оценка. При публичните изяви много често подобни думи започват да
се натрапват в конкретното изказване на даден човек, а могат да
се възприемат и изобщо като „паразити“ за речта му.
Преди време бях писал, че почти винаги паразитните думи и
изрази в речта ни са патерици на нашата мисъл, защото благодарение на тяхното присъствие човек печели време, за да събере
мислите си в главата, без да прибягва до досадното „ъкане“, което
продължава да е доста разпространено. Оказва се обаче, че паразитните думи в речта на даден човек могат да послужат и за друго. Чрез тях той просто се опитва да прикрие, че не му хрумва, че
му липсва дадена дума. Това особено често се случва при употребата на така.
Паразитното така, което играе тъкмо ролята на патерица за
речта ни, се среша преди всичко в средата на изречението- Него
можете да срещнете в изречения като Аз искам... така... да поясня,
че..., Надявах се... така... да не се връщаме към миналото, Хората ще разберат какъв е... така... смисълът на промяната... Това
така е особено дразнещо с честата си употреба, а от много такива
така понякога може напълно да се загуби истинската мисъл, която
човек желае да изкаже, ако действително е искал да стори това.

155

Паразитът нали също преобладава в речта на хора, които не
владеят добре езика ни, за да се достигне до изречения като Аз
смятам... нали... че... или Винаги съм смятал това... нали... Па-

разитното нали може да се разчете като желание за връзка със
събеседника, за очаквана подкрепа, за съгласие с изказаното мнение. Бихме могли да го преведем обаче и като „нали разбирате
какво искам да кажа“, което разкрива неувереност в използването на езиковите средства, много сходно с паразитното разбираш
ли или само разбираш.
Доказателство за това е и един по-разширеи вариант на нали
— налн така, при който още по-ясно проличава, че се очаква
поддържащото мнение на събеседника, за да продължи изказването на мисълта.
Паразитите могат да се появяват в речта ни по различни причини. Тук се спирам само на опитите на мнозина чрез паразитните думи да прикрият недоброто познаване на езика ни, неумението им да боравят с всякакви изразни средства, с всякакви нюанси в тях. При това съществува възможност в речта на един и същ
човек, в неговите публични изяви да се проявяват не един, а няколко паразита. Това говори за още по-голяма безпомощност при
използването на езика като средство за общуване, а и естествено
предизвиква въпроса за качеството на изказаните и неизказаните по този начин мисли. Когато независимо от безпомощността
обаче целта на изказването е да се въздейства в определена посока, това още повече смущава, защото говори за самонадценяване на говорещия и съответно за категоричното подценяване на
събеседника му.

88. Мирис на канцеларщина
През последните трийсет-четарийсет години на XX век като една
от големите слабости на речта на публицистиката се посочваше
съществуването на т. нар. квазиместоимения, които до голяма
степен водеха до нейното изсушаване и посивяване, защото, както се пишеше, от тях лъха на канцеларщина. Имам предвид обаче
не само истински местоимения, но и други части на речта, които
се появяваха в журналистическите материали, за да заместят други думи, други съществителни имена, и така добиваха качества на
местоимения.

156

Едно такова квазиместоимение беше същият в изречения като
В публикацията същият се сочи като извършител на престъплението или На същия беше наложена глоба поради системно
неспазване на правилата за безопасност на труда. Всъщност
същият си е обикновено прилагателно име, но в тези изречения,
а и в много други като тях то поема функциите на местоимение,
защото в предходните изречения вече е употребено някакво съществително име и след това същият се включва в речта на неговото място.
Единствената полза от тази дума е, че по този начин се избягва повторението. В същото време обаче специфичното за канцеларския стил си дава отражението върху цялостната характеристика на пораждания текст, като внася в него съвършено ненужна
изкуственост.
Същото явление се наблюдава и при такъв. Наистина тази дума е местоимение, но в изречения като Трябваше да се осигури
такъв за всички участници в конференцията или Необходимо е
да се потърси такъв за преодоляване на настъпващата суша,
тя не се държи като показателно, каквото е, а като лично местоимение. При това липсва и още нещо — след него не следва съществително име, както инак става в потока на речта. Заради това и за такъв може да се каже, че се проявява като квазиместоимение.
Умишлено споменах в началото, че появата на тези квазиместоимения, както и на още някои други, за които и преди е писано
много, беше през шейсетте, седемдесетте и осемдесетте години
на XX век. Можеше да се окачва, че с настъпилите съществени
промени в езика на медиите през последните десетина годиш« квазиместоименията ще отпаднат, защото отдавна е открит пътят за
тяхното избягване. От друга страна, диренето на по-голяма разговорност в журналистическите материали, която категорично се
наложи, най-малко предполага използването им.
Оказа се обаче, че наред с масово употребяваната днес лексика, заета от по-ниски лексикални пластове на езика ни, квазиместоименията продължиха да съществуват съвсем естествено в речта на медиите. За да бъда по-точен обаче, трябва да посоча, че
честотата им доста намаля, но все пак те се запазиха преди всичко в речта на печатните медии.
Още преди се сочеше, че чрез квазиместоименията като носители на по-особено стилистично оцветяване може да се постигне

157

комичен ефект, тоест възможно е умишлено да бъдат включени в
речта за цвят, но задължително придружени с едно намигане към
читателя, че се използват само за да разнообразят разказа.
Лошото обаче е, чс днес такова намигане липсва и ако във вестникарския текст се сблъскате с подобно квазиместоимение, то
задължително е употребено точно според каноните на стария канцеларски стил. Този случай всъщност е едно от най-убедителните
доказателства, че независимо че в печата се демонстрира разкрепостено използване на всякакви езикови средства, за да се постигне по-пъстра картина, споменът за старото все още не е преодолян напълно и той продължава да действа заразително.
Заразени от него са преди всичко политиците, стари и млади,
които продължават да се връщат към него в публичните си изяви.
Заразяват се обаче дори и онези двайсетинагодишни журналистки, които днес за пръв път вземат перото, за да ни разкажат за
своите виждания за света, който ни обкръжава, но обикновено с
изтъркани езикови средства.

89. Канцеларската реч
Когато говорим за слабостите на журналистическите текстове
днес, много често въпросът допира до квазиместоименията, макар
и да не е винаги известно какво представляват те. Всъщност квазиместоименията не се срещат от вчера в езика ни. Интересното
обаче е, че са се наложили в речта ни все в един и същ период —
през шейсетте, седемдесетте и осемдесетте години на XX век, за
да останат като че ли завинаги в нея, независимо от всички критични бележки, изписани за тях.
Едно такова квазиместоимение, тоест дума, която се появява,
за да замести някое съществително име, е например последният
в изречения като Интересът към последния все повече нараства след откриването на нови данни за престоя му под водата
или Основателен беше въпросът за произхода на средствата,
тъй като е било необходимо последните да се набавят извънбюджетно.
Всъщност в тези случаи прилагателното име последният се
държи като местоимение, защото е използвано само за да не се
повтори името, употребено в предходното или пък по-предната
част на същото изречение. Резултатът от включването на квази-

158

местоимението в речта е, че така тя става привидно по-официална, по-строга, но едновременно с това й се придава и по-книжен,
по-изкуствсн вцд. Емоционално се говори за нейното изсушаване.
Отделен въпрос е дали тъкмо това е бил търсеният ефект, както и
че направеният избор говори точно за липсата на чувство за стил
в дадената речева ситуация.
Като квазиместоимение се проявява и показателното местоимение този, защото може да замести лично местоимение и при
това без да е последвано от съществително име, както се проявява обикновено в речта ни. Това става в изречения като По-добре
се представи отборът на домакините, докато този на гостите изненада с вяла и неубедителна игра или Гражданинът не
трябва да забрави да се обърне първо към домашния си лекар,
като този да го насочи към съответния специалист. Цитираните изречения звучат като изградени изцяло според изискванията
на стария канцеларски стил, но за съжаление са родени в съвременен вестникарски текст.
Още навремето беше писано, че основната слабост на всякакви подобни текстове е, че са лишени от свежест като съдържание
и форма, но от днешна гледна точка по-смущаващо е, че чрез тях
се продължава една традиция, която очаквахме да бъде прекъсната през последното десетилетие.
Многократно са сочени пътищата за избягването на квазиместоименията. И все пак си струва да си припомним, че няма нищо
страшно, ако във вестникарския текст вместо последния или този, вместо същия или такъв се употреби просто личното местоимение. Тоест в изречението Основателен беше въпросът за произхода на средствата, тъй като е било необходимо те да се набавят извънбюджетно вместо последните е употребено те, за
да зазвучи речта по-иормално.
От друга страна, нужно е страхът от повторенията, който води
във вестникарския текст до използването на квазиместоименията,
да бъде преодолян. Защото разговорната реч, която в момента е
образец при формирането на журналистическия стил, допуска подобни повторения. А ако все пак искаме да се покаже на читателя, че сме наясно, че има повторение, но го допускаме в името на
по-ясната мисъл, можем да си позволим и още нещо.
Тогава изречението ще гласи например Основателен беше
въпросът за произхода на средствата, тъй като е било необходимо тези средства да се набавят извънбюджетно.

159

90. Смесване на стиловете
Повод за тези мои бележки е думата купон, която изключително много засили употребата си в речта на съвременния българин. Всъщност тя е заета доста отдавна у нас от френски и основното й значение според речниците ни е „отрязък от ценни
книжа, срещу които се изплаща определена сума“. Във връзка с
него са и значенията „отрязък от производствена карта или отделен лист, срещу който се получават хранителни продукти“,
„отрязък от кочан или отделен лист за получаване на храна в
стол, ресторант и пр.“
Сегашната употреба на думата купон в българския език обаче
се свързва с едно много по-различно значение, бележещо „младежко увеселие с танци в тесен кръг“. То сс роди в младежкия
жаргон преди около 30 години, където трябваше да измести специални думи като жур, джамборс, терен. Изборът точно на тази
дума се свързваше с играта при младежките събирания, на които
се теглеха купончета кой с кого ще прекара вечерта, макар днес
този първоначален смисъл да е напълно забравен.
Първо от значението отпадна елементът „с танци“, който от
самото начало като че ли не беше задължителен.
После беше пренебрегнато и обстоятелството „в тесен кръг“ и
затова сега думата купон може да се съчетае дори с определил като официален, тържествен и дори да измести думи като юбилей, както може да се чуе напоследък.
Важното е, че се забрави и определението „младежки“ от значението и така днес думата купон се употребява да назове забавата на хора от всякакви възрасти. Затова се говори и се пише за
детски купон, за младежки купон (макар че тук явно има тавтология), за пенсионерски купон.
Изобщо употребата на думата купон засенчи всички възможни синоними като забава, увеселение, събиране и др. и се проявява като единствен фаворит в речта на всякакви хора. И не е
само това. С тази дума може да бъде наречено всичко. И абитуриентският бал е купон, и тържественото честване на 70-годишпината на творец е купон, и премиерата на книгата на някого е
купон.
Както личи, лошото е, че след като е склонна да замести всякакви други думи, тази дума започна да се появява и във всякакви текстове. И докато първоначално битуваше само в жаргона,

160

след това оттам нахлу естествено в разговорната реч. А от нея,
благодарение на езика на всички медии, който претърпя рязка
промяна в последните години, вече навлиза и в текстове, построени според изискванията на различни, дори официални стилове,
но крещи и от афишите, и от радио- и телевизионната реклама, и
от обложките на компактдисковете.
Независимо че може да се чуе от устата на всякакви хора, все
пак думата купон не се е освободила напълно от жаргонната си
багра. Затова ако се появи в речта на политика, та те кара да мислиш, че това е поредната му проява на популизъм. Ако се появи в
речта на журналиста, разкрива поредния му опит да взриви умишлено наложените норми на словесното общуване. Ако се появи в
речта на преподавателя, тя подсказва, че той се стреми да се хареса на учениците си, и т. н.
Във всеки случай, независимо от преобладаващия стремеж
към харесване, думата купон може да компрометира говорещия,
защото появата й не па място говори за липсата на чувство за
стил. Стилът на човека се проявява не само в дрехите му, в поведението му, но и в начина, по който той изгражда речта си. А на
своя личен стил той, ако държи на себе си, не бива да изневерява.

91. Между проблем и окей
Правило ли ви е впечатление, че когато човек не знае добре чужд
език, обикновено упорито се стреми да се сети, да намери някоя
дума, която да му помогне да изкаже онова, което мисли. И така
много често той прибягва до едни и същи думи и средства, които
можем да наречем универсални. Така той достига и до думата
проблем. Пита дали някой има проблеми, заявява, че сам той
има проблеми, че трябва да решава проблеми, и т. н. Помага му
фактът, че думата се среща във всички европейски езици, което
му обещава, че ще бъде разбран. Вероятно му оказва обаче влияние и онази позната навсякъде телевизионна серия „Алф“, където ни се налагаше като клише „Няма проблеми!“, което в този вид
и навлезе в речта ни.
И в българския език, дори в разговорната реч, когато човек
не може по-ясно да назове даден въпрос, също достига до използването на думата проблем. Лошото е, че нейната поява значително ограничава речника ни, защото много неща могат да бъдат
11. 99 езикови съвета

161

наречени по този начин и така често изказваната мисъл остава
неясна.
Всъщност ако надникнете в тълковните речници, ще видите, че
срещу проблем е записано „въпрос, който чака разрешение, неразрешен, спорен въпрос“. От това следва, че проблем и въпрос
са синоними, но не напълно.
Отбелязвам това непълно съвпадение в смисъла на двете думи,
защото прави впечатление, че дори в синонимните речници също
пише, че проблем е въпрос, задача, дори грижа. Вероятно заради това понякога в crapamiero си да разнообразим речта си, неподходящо заместваме думата проблем с въпрос. Все пак не всеки възникващ въпрос е проблем. Доброто обаче е, че тази замяна не става много често. Просто всички поради мода или за улеснение предпочитат да говорят все за проблеми.
Така думата проблем води до твърде еднотипното формулиране на дадени мисли, а от това те естествено страдат не само заради постигнатата сухота и еднообразие, но и защото невинаги можем да ги разберем напълно.
Обратно по смисъл на думата проблем е чуждото съкращение
окей, което също сс проявява като универсално езиково средство. Затова често в разговорната ни реч днес се пита Всичко окей
ли е? Затова се заявява Чувствам се съвсем окей или пък От това по-окей не може да бъде.
Мнозина възразяват срещу заемането на чуждите думи в нашия език, защото по този начин се нарушавала националната му
специфика. Смятам обаче, че в оценката си за чуждите думи трябва да мислим и за други неща. Поради своята универсалност дума
като окей (защото не всеки знае, че тя не е обикновена дума, а
буквено съкращение) наистина вреди на речта ни, но не защото е
чужда, а защото чрез нея биват замествани различни думи, различни изрази. А това значи, че поради съществуването й започват
да изчезват много нюанси на предлаганата реч.
Получава се пешо много странно. От една страна, разговорната ни реч се пълни с емоционално натоварени изрази, за да проличи непременно нашето собствено отношение към нещата, за които говорим. От друга обаче, включваме съкращението окей, което има точно обратната стойност. Разбира се, не може всичко в
нашето изказване да бъде наводнено със субективна оценка. Но
чрез окей речта ни и се изсушава, и обеднява.
Само с две универсални думи, заети от международната лекси-

162

ка — с проблем и с окей, съвременният българин успява да елиминира до голяма степен разнообразието на езиковите средства,
съществуващи в българската реч. А по този начин започва да говори като чужденец на своя роден език.

92. Най-най-най...
Твърде често в нашата устна и писмена реч може да се чуе обяснение, че се търсят най-оптималните условия за решаването на
някакъв проблем. Подобно определение действително смущава с
избора на формата, още повече че съвсем не е изолирано в изказвашигга iги.
Заради това се говори и за анализиране на най-оптималния
вариант, и за намиране па най-оптимално решение, и за осигуряване на най-оптимална среда, и за постигане на най-оптимален ефект. Онова, което дразни във всякакви подобни формулировки, е, че прилагателното оптимален е употребено в превъзходна степен, а то самото има в съдържанието си подобен елемент, тъй като и според речниците значи най-благоприятен, найдобър.
Вероятно масовата грешка идва оттам, че думата е чужда по
произход и хората, които я употребяват, не познават точното й
значение. Но това не е изолиран случай. Така става и при други
думи. Говори се например за най-висша форма на организация,
за най-висш организъм, за най-висш контрол, за най-висш орган,
без да се помисля, че прилагателното висш означава който е достигнал много висока степен на развитие, най-горен, най-краен.
Следователно самото прилагателно съдържа в себе си превъзходната степен и с употребата на частицата най тази степен ненужно се удвоява.
Действително грешката при висш идва оттам, че употребяващите я не искат да се замислят за точното значение на думата, защото небрежно се отнасят към речта си. Но тук възниква и още
един въпрос, който не е чисто езиков, въпреки че намира своето
отражение именно в речта ни. Появата на превъзходната степен е
продиктувана от опитите за неточна, пресилена информация за
факти и събития, по които се говори и пише, което особено ясно
се проявява в речта на рекламата поради нейната специфика.
Когато обаче човек свикне всичко да бъде най, съвсем естест-

163

вено е, без да сс замисли, да включи частицата и там, където тя
съвсем не се очаква. Защото инерцията също си казва думата. И
човек не са замисля дали с оглед на смисловата или на граматическата правилност желаното най, а понякога и nd наистина ще
каже нещо, което още не е казано.
Примерите в тази посока са много. Така е с формата най-иезабравим, където прилагателното не допуска сравнение. Но въпреки това се пише за най-незабравимия подвиг на българските
опълченци. Така е с формата по-всеобхватен, в която самият
строеж на думата, включването на съставката все не дава възможност да се правят сравнения. Но все пак се пише, че Културният
афиш за летния сезон е по-всеобхватен тази година. Въпреки
че не е ясно, след като е било вече обхванато всичко, какво все
пак е останало невключено.
Така че при степенуването на прилагателните имена има големи различия между теорията и практиката. И то не защото винаги
се мисли, че така ще се постигне нещо необикновено от граматическа гледна точка. Просто чувството за необикновеното в речта
при мнозина вече отдавна се е изпарило, сега всичко там е възможно. Възможни са граматическите и логическите грешки, които
поради голяма честота започнаха да стават нещо най-обикновено.

93. Стремеж към суперлатива
Преди време бях писал, че в речта си обикновено ние твърде често се стремим към суперлативни оценки за събития и личности,
като прибягваме до превъзходната степен на прилагателните имена. Всичко е „най“, всеки е „най“. В същото време обаче е въз-

можно да се използват и специални думи, които, макар и да не са
степенувани, също да служат като израз на суперлативност. Точно на такива определения искам да се спра, защото те доста ни
затрудняват с употребата си, тъй като желанието за положителна
оценка дори може да не бъде напълно разбрано.
Напоследък ми беше поставена сложна задача. Да посоча как
трябва да бъдат пощзедени трите чужди прилагателни имена генерален, глобален и кардинален като различни степени за изразяване на главен, по-главен и т. н. Задачата ме затрудни, защото,
макар и да се употребяват доста произволно в речта ни, все пак
всяко от посочените прилагателни има свои по-особени значения.

164

Прилагателното генерален означава „общ“ и „главен, върховен“. Според съществуващите речници прилагателното глобален
се употребява преди всичко в съчетание със съществителните
криза или сума и там бележи „взето общо, изцяло“. Прилагателното кардинален пък означава „най-главен, основен“.
И така да сравним прилагателните помежду им. Има нещо общо между прилагателното генерален и глобален, защото едното
значение на генерален, както казахме, е „общ“, а и глобален също бележи „общ“, но с известни ограничения. Следователно, ако
трябва да определим кое от двете имена изразява по-силна степен
на признак, няма да можем да се справим със задачата. Те и двете
бележат една и съща степен, макар да се лъжем, че като че ли глобален е „по-общ“ от генерален.
Сега да сравним генерален и кардинален. Тук вече може да се
установят различни степени на признак. Докато генерален според едно от значенията си бележи „главен“, кардинален означава „най-главен“. Значи всяко прилагателно от двойката може да се
използва в различни случаи. Първото стъпало е генерален, а второто, по-висшето — кардинален. (Тук е много важно обаче към
каква дума ще бъдат употребени като определение прилагателни-

те, защото много съществителни не понасят съчетаване с кардинален. Това прилагателно е подходящо за свързване преди всичко с абстрактни имена.)
От всичко, казано дотук, излиза, че трите прилагателни не могат да се свържат в едно цяло независимо от нашето желание.
Имаме две двойки, които са сходни по значение, но не и тройка
близки по смисъл думи. Привидното сходство се дължи на свързващото ги име генерален.
И все пак си заслужава да се замислим защо се стига изобщо
до стремежа да се сравняват трите прилагателни. Това става, първо, защото те са чужди по произход и значението им не е съвсем
ясно на всеки, който (иска да) ги употребява. Вторият повод за
сравнението е вече споменатият общо наложил се стремеж непременно да търсим колкото е възможно повече изрази за суперлативни оценки. Тъй като прилагателното генерален често ни се
струва твърде обикновено и недостатъчно силно, посягаме и към
други думи, които са по някакъв начин свързани с него.
Както се убедихте обаче, това не означава, че въпреки желанието ни помежду си тези думи винаги имат някаква ясна връзка и
търсеният ефект от изказването ни може да не бъде постигнат.

165

94. Униформените думи
Обръщали ли сте внимание какво представлява модата в облеклото? Изведнъж един цвят, един силует на дрехата стават модерни
и всички, независимо от възраст, от ръст и тегло, им се подчиняваме. Без да помислим дали това или онова е подходящо за нас
изобщо. Дали е подходящо и за конкретния случай. Подобно е положението и в речта.
Нека вземем за пример думата формула. Тя трябва да бележи
в езика ни само „точното определение на същността на нещо“ или
„условния израз на съвкупността от величини“. Това не означава,
обаче, че формула може да замества например залог или гаранция в изречения като Формула за успеха е младостта. Не е подходяща и употребата й вместо условие. Същото важи и за замяната на изрази като система от правила или съществуващо
мнение с формула. Изобщо ако си послужим с езика на печата,
това съществително, независимо от модността му, невинаги може
да бъде спасителна формула при изграждане и изразяване на нашите мисли.
Същото важи и за думата авторитет, с която в българския
език се отбелязва влиянието, уважението, с което се ползва някой
— човек или организация. При това съществително често се достига до объркване с имена като значение, стойност, важност,
сила. И се говори за укрепване на авторитета на дадена награда,
на даден спорт, на дадено производство, вместо да се мисли например за утвърждаване на стойността на наградата, за осъзнаване на важността на производството, на значението на спорта.
Думата аспект също е много модерна. Например в изрази като в този аспект па мисли, от различни аспекти, това е оригинален аспект в подхода към... Всъщност тук не е толкова важно,
че думата е чужда по произход. Тя просто досади с присъствието
си, невинаги нужно и подходящо. Защо да не си спомним изрази
и думи като гледна точка, поглед и дори становище, гледище.
Със съществуването на думата аспект в речника ни значително
се ограничава разнообразието в речта ни.
Тъкмо разнообразието обаче е нужно за словото ни. Защото
инак, както при модата в облеклото си нахлузваме всъщност нови униформи, така и в езика уеднаквяваме своите изрази, своите
мисли. А си струва да отхвърлим тази униформа, макар на пръв
поглед тя да изглежда красива или поне ефектна.

166

95. Абсолютното съгласие
В нашата реч непрекъснато се случва така, че думи, които дори и
да са съществували отдавна, изведнъж засилват рязко честотата
си и започват да се появяват в каква ли не ситуация само защото
са станали модни. Този процес е особено характерен за устната
ни реч, която днес е доста заразена от жаргона, а неговият речников инвентар, както е известно, съвсем не е богат. Затова е съвсем естествено поради модата една дума от него да бъде натоварвана с различни функции за определен период, да се появява в
какви ли не случаи, а след това да отстъпи бавно назад, когато й
се появи конкурент. Това развитие дава отражение често и върху
устната ни книжовна реч, в която протичат сходни процеси.
Разказвам толкова подробно всичко това, защото в момента
сме свидетели как честотата на една дума рязко се увеличи в устната ни реч и започна да смущава преди всичко с еднообразието,
което предлага. Става дума за абсолютно.
Всъщност латинската дума абсолютен, нагодена към системата на езиците ни, отдавна е заета в българския език от руски, но
никога не се е радвала на много честа употреба, защото има и доста синоними — пълен, съвършен, а и безусловен, неограничен,
категоричен...
Наречието абсолютно, образувано от думата в български, също има синоними в книжовната ни реч — безусловно, напълно,
съвършено, изцяло, които се появяват, за да внесат разнообразие в изказа. Днес обаче, независимо че всичките тези синоними
продължават да се употребяват в речта, абсолютно нахално нав-

лезе и започна да се появява на всякакви места, във всякакви ситуации, във всякакви словесни изяви.
Най-характерната ситуация, когато можете да чуете натрапващото се абсолютно, е диалогът. Доказателства за това са многобройните интервюта, с които се сблъскваме. Единият човек задава въпроса: Вярвате ли, че темата за приватизиране на Булбанк е централна за нас в момента?, и другият му отговаря: Абсолютно! Единият пита: Смятате ли, че заплатите на лекарите са твърде ниски?, и следва отговорът: Абсолютно! Питат:
Споделяте ли оценката, че корупцията е един от най-важните
проблеми в обществото ни?, и им отговарят: Абсолютно! Въпросът гласи: Ще се съгласите ли, че би трябвало да очакваме
промени в правителствената политика по въпросите на данъч-

167

ното облагане?, а отговорът е: Абсолютно! Въпрос: Съгласен
ли сте, че е необходимо да има разумна прозрачност при приватизацията?, след което идва и отговорът: Абсолютно!
Това са само няколко възможни случая, когато се появява думата абсолютно. Най-голямо внимание обаче трябва да обърнем
на последните два, защото при тях абсолютно се включва в речевия поток като отговор вместо целия израз абсолютно съгласен,
като втората дума е пропусната поради склонността ни към пократък изказ при говорене. Тоест в тези случаи появата на думата абсолютно от езикова гледна точка е оправдана. Защото бихме могли да предложим и сннонимния отговор напълно, изцяло...
Именно от отговора абсолютно съгласен като че ли започва
и налагането на абсолютно във всякакви случаи, в които трябва
да се отговори положително на зададен въпрос. Бихме могли да
кажем, че много пъти употребата на думата не е неправилна. Основното възражение обаче е, че тя се използва прекадено често.
Че се включва в речта на всякакви хора, като все пак основни нейни „потребители“ са по-младите.
В тяхната реч винаги са преобладавали суперлативните оценки. Спомнете си, че тъкмо от тях ние, по-възрастните, възприехме и модните супер, и върховен, и върхът, за да останем само
при думите, употребявани през последните години. Но ако за
младостта е характерно преклонението пред крайната оценка, за
възрастния тя понякога звучи нелепо със своята недиференцираност. Абсолютното съгласие, което се демонстрира с думата абсолютно, в устата на възрастния човек е неуместно не само заради това, че липсват нюанси, но и защото еднотипните отговори говорят за еднотипно мислене. А това вече започва да напомня манипулация.

96. Не всичко е точно!
В българската реч твърде често някои думи, макар и да са съществували отдавна, изведнъж засилват рязко честотата си и започват да се появяват във всякаква ситуация само защото са станали
модерни. Този процес, пренесен от жаргона, се проявява преди
всичко в устната ни реч, а там, както е известно, речникът съвсем
не е богат. Затова е съвсем естествено поради модата една дума

168

да бъде натоварена изведнъж с различни функции, но това става
само за определен период. Така тя започва да се появява в найразлични случаи, а след това бавно отстъпва назад, когато на хоризонта се появи някакъв конкурент. Това развитие дава отражение често и върху устната ни книжовна реч, в която протичат
сходни процеси.
Спирам се толкова подробно на всичко това, защото в момента сме свидетели как честотата на една дума рязко се увеличи в
устната ни реч и започва да смущава преди всичко с еднообразието, което предлага. Става дума за прилагателното точен и за
производното от него наречие точно.
Всъщност думата точен отдавна съществува в езика ни, но никога не се е употребявала много често, защото във връзка с различните вложени нюанси има и доста синоними — акуратен,
стриктен, прецизен, коректен, верен, безгрешен, правилен,
конкретен, определен.
Наречието точно също има синоними в книжовната ни реч —
безпогрешно, правилно, вярно, буквално, дословно, които се
появяват, за да внесат разнообразие в изказа. (Тук не става дума
за другото наречие точно, чиито синоними са тъкмо и именно.)
Днес обаче, независимо че всичките синоними продължават да
съществуват и да се употребяват в речта, точно много нахално
излезе доста напред и започна да се появява на всякакви места,
във всякакви случаи.
Най-смущаваща е налагащата се като клише характеристика за
всякаква ситуация Всичко е точно!, която се употребява непрекъснато и би трябвало да означава, че всичко е добре, в ред е.
(Между другото в момента изразът претърпява известна промяна
и става Всичко е ток!, където ток вероятно е образувано пак от
точно или е странна смесица от същото точно и от окей, изговаряно напоследък ок или ока.) Същото важи и за изрази като
Много е точно! или Нещо не ми е точно.
В същото време употребата на определение като точен човек
съвсем не означава, че той никога не закъснява, а че отговаря на
определени изисквания. Заради това се казва, че някой преподавател е точен, че определено изказване е точно, и, обратното, ако
даден човек не ми е точен, значи, че не отговаря на изискванията,
на представите ми.
Това са само няколко възможни случая, когато се появяват думите точен и точно. Бихме могли да кажем, че критиката ни за

169

включването им в речта е насочена в две посоки. От една страна,
понякога използването им води до формулирането на не съвсем
ясни мисли поради по-особеното значение, което се влага в тях.
От друга страна, много пъти употребата им не е неправилна, но
дразни поради прекадената им честота. И това става в речта на
всякакви хора, като все пак основни техни „потребители“ са помладите.
В тяхната реч винаги са преобладавали специфичните оценки.
Но ако за младостта изобщо е характерно търсенето на по-особеното, за възрастния човек употребата на подобни думи с подобни
значения звучи често твърде нелепо. А и изобщо еднотипните
формулировки винаги са смущавали, защото естествено се възприемат като проява на еднотипно мислене.

97. Кое му е определеното?
Съвсем наскоро имах възможност да пиша за това, че понякога в
речта ни дадени думи изведнъж стават модни, започват да се
употребяват много често и при това се появяват във всякаква ситуация. Писах също, че това се случва обикновено в устната реч,
която днес е заразена от жаргона. Така само поради модата една
дума бива натоварена изведнъж с най-различни функции, но това
става обикновено за кратък период, след което тя бързо или бавно отстъпва, когато пак модата доведе до появата на конкурент.
Спирам се отново на този процес, защото в момента сме свидетели как една дума започна да се употребява много често в устната ни реч и смущава преда всичко с еднообразието, което
предлага. Става дума за наречието определено.
Ако отворите речниците, ще видите, че думата определено от-

давна съществува в книжовната ни реч, но никога не се е радвала
на някаква много честа употреба, защото във връзка с различните вложени нюанси има и доста синоними — ясно, сигурно, категорично, положително, безспорно, безусловно, безсъмнено,
несъмнено. Днес обаче, независимо че всички те продължават да
съществуват и да се употребяват в речта, определено много нахално излезе доста напред и започна да се появява на всякакви
места, във всякакви случаи.
Най-характерната ситуация, когато можете да чуете натрапващото се определено, е диалогът. Доказателство за това са мно-

170

гобройните интервюта, на които ставаме свидетели. Единият човек задава въпроса: Смятате ли, че въпросът в радиото трябва да се реши чрез диалог между двете страни?, и другият му
отговаря: Определено! Единият пита: Споделяте ли мнението,
че отменянето на визите, ще даде възможност на повече хора
да пътуват?, и следва отговорът: Определено! Питат: Ще се съгласите ли, че убийството на тригодишното дете беше сред
най-силните изживявания за обществото ни в последните месеци?, и им отговарят: Определено!
Подобни въпроси и отговори има много, но дори и в монолога
определено също категорично се настани (и то отдавна) особено
в изрази като Определено може да се каже... Определено ще
заявя... Днес развитието продължава, като определено съвсем естествено нахлу и в писмената реч и макар в много случаи употребата на думата да не е неправилна, дразни изключителната й честота. Ще ви посоча няколко примера само от един публикуван критически текст: Като човек, определено непознаващ театралната кухня, мога да направя няколко заключения... Премиерата иа
една пиеса определено няма нищо общо със закъснялата реакция... Адресатът на реакцията определено е подменен... Това вече определено е извън всякакво пространство... Това определено не е достатъчно, за да бъде убеден някой в достойнствата
й... Културните събития определено имат нужда от реклама...
Ако трябва да обобщим, нужно е да кажем, че налагането на
определено започна и от споменатите монологични изрази, които
би трябвало да прозвучат по-убедително с включването на наречието, и от желанието положителният отговор иа даден въпрос да
прозвучи по-категорично. Налаганото еднотипно решение обаче
смущава преди всичко поради липсата на нюанси. Към това се добавя фактът, че еднотипните оценки разкриват еднотипно мислене, а подобна оценка обикновено говори за множество неназовани слабости.

98. При открити врата
Напоследък често ми прави впечатление, че сме твърде неумели,
когато трябва да употребим някое фразеологично, тоест твърдо
или устойчиво съчетание. Ще припомня, че това е такава комбинация от думи, чието общо значение се отличава от сбора от зна-

171

ченията на всяка от тях поотделно. Фразеологичните съчетания

често са родени доста отдавна и поради тази причина е напълно
възможно да отразяват и по-старо състояние на езика. Затова все-

ки наш опит да ги осъвременим всъщност води дотам, че се разрушава тяхната устойчивост, и така онова значение, което е било
вложено в цялото, се разбива на значенията на отделните елементи, включени в тях.
Такова е положението и с разпространеното преди всичко в
речта на юристите фразеологично съчетание при закрити врата,
което някои дори са склонни да наричат терминологичен израз,
както и с обратното на него по смисъл при открити врата. За
съвременния българин има нещо смущаващо, че прилагателното
в тези съчетания е използвано в множествено число, а съществителното според сегашните ни представи е в единствено. Доказателство за това е дори, че често можете да чуете при тези изрази
някой да се поправи — да каже най-напред под влияние на традицията врата, а след това да побърза да го замени според действащите в момента правила за съгласуване с врати.
Причината за смущението ни идва оттам, че думата врата в
нашия език някога, в старобългарския му период, е била само от
множествено число. По същия начин както и до днес само в множествено число са и клещи, и обуща, и очила, и плещи... Всъщност в езика ни има и други думи, които се употребяват и сега само в множествено число, например въглища, заговезни, мощи.
Пас обаче ни интересуват преди всичко онези съществителни
имена, бележещи неща, които се състоят от две части. Защото и
при врата изборът на множественото число се основава на факта, че в представите ни вратата обикновено има две крила — помислете за даерите на олтара.
Опитите днес врата да се замести с врати във фразеологичното съчетание водят дотам, че то престава да бъде фразеологично
и се превръща в свободно. Смущаващото обаче е, че след като
при открити врата се превърне в при открити врати, това съчетание престава да означава „при врати, които са отворени за
всички, тоест при свободен достъп“ и придобива смисъла „при
вратите, които са открити някъде от някого и т. и.“. Замяната на
врата с врати в при закрити врата също води дотам, че значението „без свободен достъп“ отпада, а целият израз поема значение, равно на сбора от значенията на закрити и на врати.
Особената ситуация с думата врата доведе дотам, че в послед-

172

ните години, когато в името на прокламираната прозрачност на
дейността на различните институции те се отварят за всякакви посетители, се crania до организиране на ден или дни на отворените врати. В тези случаи вече се стигна до замяната на старото
прилагателно открити със съвременното отворени само за да
може думата врата да се появи в множествено число и да не се губи търсеното значение.
В замяната на открити врата с отворени врати обаче има
известна слабост, защото „свободният достъп“, който е основна
съставка от значението на фразеологичното съчетание, до голяма степен се губи при направения избор и вниманието се насочва към буквалното значение на отворен — „през който може да
се влезе“.

99.... е към своя край
В съвременната ни реч са съвсем естествени изречения като Туристическият сезон е към края си или, изменено отчасти, Туристическият сезон клони към края си. Изразите, включени в тях,
заслужават по-голямо внимание, защото днес прави впечатление,
че често в тях се влага различно съдържание.
Възможни са две различни решения. Първо, онова, на което
обикновено ставаме свидетели, например на концерт. В такива
случаи често водещият обявява след приключването, изчерпването на цялата програма: Нашият концерт е към своя край. Тези
думи би трябвало да означават, че всъщност краят е дошъл и в
програмата няма предвидени повече изпълнения. Само че се предпочита не използването на категоричното Нашата програма завърши, а по-внимателното, по-предпазливото ...е към своя край.
Другата възможност е да срещнем изразите, когато пак при
обявяване на програма се оценява, че остава още само един номер
и тогава се подготвя зрителят или слушателят, че краят наближава, но остава още малко, докато той наистина настъпи. Същото е
положението и в други случаи, например в изречения като Предизборната кампания клони към своя край. Предстоят само
заключителните публични дискусии, което означава, че до края
има още акции, или пък Световното първенство по баскетбол
за жени е към своя край. В предпоследния ден се състояха срещите за класиране на трето, седмо и единайсето място. Това

173

пък означава, че до края ще има още срещи. Важното в тези случаи обаче е, че следва обикновено доизясняване, което подпомага разбирането на използваните изрази.
И така, ако сравним двете възможности, ще видим, че в израза
е към своя край, както и клони към своя край се влага различен смисъл, нещо което на пръв поглед не можем да си обясним.
Проблемът идва от значението на предлога към, използван тук.
Този предлог в нашия език е еднозначен и според речниците
означава само „посока на движение в пространството и времето,
при което не се е достигнало до крайната цел“. В единия вариант
на израза обаче това значение още повече се засилва и от значението на избрания глагол клоня. За съвременния българин той
също бележи „насочвам се в посока на нещо“, но това нещо още
не е достигнато.
Казах, че затруднението при възприемане на смисъла идва от
много ясното значение на предлога към, защото въпреки него понякога изразите се употребяват и за отбелязване, че е достигнат
краят. Причините за това?
Можем да ги открием в чуждоезикови влияния, тоест в буквално превеждане на израза от други езици. Не трябва обаче да пренебрегваме и търсената предпазливост при формулировките, за
която стана дума в началото. Тя се възприема от повечето говорещи като характерна за по-изискания стил на изказване и заради
това й се дава предпочитание.
Все пак това не ни дава основание да пълним уж ясните за българина по смисъл изрази клони към своя край и е към своя
край с неочаквано, противоречиво съдържание. Така рискуваме
да не бъдем вярно разбрани, тъй като подвеждаме при възприемането на предлаганата информация.
Изразите клони към края си или е към края си в нашия език
могат да бележат само едно — че краят наближава, но все още не
е настъпил. Друг смисъл в тях не може и не бива да се търси.

174

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

която са събрани и подредени
по азбучен ред всички думи и форми,
както и изрази, разгледани в книгата.
Включени са и всички отклонения,
които се наблюдават при тях, също
посочени в изложението. За улеснение на
читателя след всяка дума или израз
е посочен номерът на бележката, в която
те са разгледани подробно.
е

ПОКАЗАЛЕЦ
на разгледаните думи,
форми и изрази
*

А
абсИлютен - Т
*
абсолютен - 7,95’***
абсолютно - 95
аварирам - 74
август 2001 - 42
Австрия-31
автобиография - 27
авторитаризъм - 76
авторитет - 94
адреЗ -1
адрес -7
адресант - 75
адресат - 75
адресирам - 52
аз-44
аз ми се струва - 70
ако-25
ако - 25
акуратен - 96
алтернатива - 84
алтернативен - 84
алюзия - 75
амуниции - 75
Ана! - 36
анализ - 75
анализа - 75

ангажирам - 52
Ангелина! - 36
Ангелино! - 36
анцуг - 6
анцуНг - 6
Анне! - 36
апартейд — 75
апартхейд - 75
Апостола - 32
Арнолд Шонберг - 8
Арнолд Шьонберг - 8
аспект - 94
аспуси - 75
ауспух -75
ауспухи - 75

Б
Балкана - 32
Балканът - 32
БАН - 11
ББС-27
бе-57
безгрешен - 96
безпогрешно - 96
безпристрастен - 83
безспорно - 97
безсъмнено - 97

безусловен - 95
безусловно - 95,97
бел-4
бели-4, 13
Бели извор - 33
Бели Искър - 33
беля - 13
Берлин ’89 - 42
Берлин осемдесет
и девет - 42
Берлин осемдесет
и девета - 42
беше - 57
Бибиси - 27
биде - 57
бизнес секретарка - 68
бизнесцентър - 68
бинго зала - 68
биография - 27
бисквиДа - 7
бисквита - 7
бих казал - 53
БЛЛГОДЛРЙЪ - 3.20
****
БЛАГОДАРЙЪТ- 3. 20
благодари - 20
благодаря - 3, 20
благодарят - 3,20

* Цифрите означават номера на статията, в която се среша лумаш или изразът.
** С курсив е изписан неправилният правопис или изговор па луната или израза.
**’ С редовен шрифт е изписан правилният начин за писане на думата ши израза.
**’* С таени курсивнн букви е изписан правилният изговор на думата.

12. 99 езикови съвета

177

Благой! - 36
Близкият изток - 33
блоксхсма - 68

Боби! - 36
боеве - 16
боеве - 16
бой - 16
Бойче - 34
болнични съм - 66
болшинство - 80
бомбаНдировка - 7
бомбардировка - 7
борч - 16
ббрчове- 16

борчове -16
Боряна! - 36
бояджия- 10
боядисал - 17
боядисах - 17
боядисах - 17
бояжия - 10
бридж - 10
броя-3
броят - 3
буквално - 96
буквара - 21
букварйъ - 21
БУКВЛРЪ-21
Бунарджика - 32
Бъбрека - 32
България - 28
Българска Академия
на Науките - 11
Българска пшрюнална
телевизия - 11
бънджи скокове - 68
бюро - 19,75
бюро - 19,75
бяла-4
бяли - 4

Бяло и Черно
море - 72
Бяло и Черно
морета - 72
бялъ - 13
бяхме - 4
бяхте - 4
бЗши- 13
б-^лъ- 13

б’кля - 13
бодеше - 12

В

в болнични - 66
в гората - 67
в действителност - 64
в командировка - 66
в майка ми - 67
в мене - 67
в нас - 67
в нас - 67
в отпуска - 66
в петък - 67
е себе си - 67
в съседите - 67
в тази връзка - 78
важност - 94
Варна 2001 -42
Варненска,
Пловдивска и
Софийска област - 72
Варненска,
Пловдивска и
Софийска области - 72
Васенце - 34
Ватикан - 32
Ватикана - 32
вафла - 7
ВВС - 27
вдъхновя - 3
вдъхновят - 3

178

веднага - 25
веднага - 25
ведомствен - 19
ведомствен - 19
ведомство - 19
ведомство - 19
Венче! - 36
вервам -4
вервате - 4
верен - 4, 96
веренъ-13
верна - 4
взрив -16
взривът - 16
взривът - 16
взривя - 3
взривят - 3
видел - 5
видели - 5
видите ли - 58
видял - 5
вндяли - 5
Вие сте бит - 55
Вие сте дошла - 55
Вие сте дошли - 55
Вие сте дошъл - 55
Вие сте
манипулиран - 55
Вие сте
манипулирана - 55
Вие сте хубава - 55
Вие сте хубави - 55
Виена-31
вижте-86
визия - 77
Вийн - 31
вика-2
викай-60
викайте - 60
викал-9, 17

викал - 17
викам - 51, 58
викау — 9
виках -17
виках - 17
викна - 51
викът - 2
винъ - 20
винът - 20
виня-20
винят - 20
виодеоценгьр - 68
висока летва - 85
висш - 92
вкъщи - 67
Владн! - 36
Владимир! - 36
влазам- 51
влезна- 51
влека - 49
влизам - 51
вляза - 51
внимавам - 7
внимание - 7
внимателно-81
Волфганг Шусел - 8
Волфганг Шюсел - 8
впечатлен 74
впечатля - 74
впечатлявам - 74
впредвид - 64
впрочем - 82
ВРАТАРЙЪ — 21
вратаръ -21
вратарят - 21
все пак - 82
вее таки - 82
всеки-43
всеки случай - 65
всекиго - 43

всекиму - 43
вследствие на - 65
всъщност - 64
във връзка с това - 79
във всеки случай - 65
въглшца - 98
възможност - 84
вълна-9
въпрос - 91
вървели - 5
вървъ - 20
вървът - 20
вървя - 3, 20
вървял - 5
вървяла - 5
вървят - 3,20
вървящи - 5

върховен - 95
върхът - 95
върша - 54
вършиме - 54
въуна - 9
вяра - 4
вярвамъ- 13
вярна - 4
вярно - 96
вжгаенъ- 12
вжже- 12
B’fepa- 13
вярвамъ - 13
B’tpem»- 13

Г
Г.Г.-26
Габи! - 36
гаранция - 94
гасъ - 20
гасът - 20
гася - 3, 20
гасят - 3,20

179

генерален - 93
Германия - 31
Гинка! - 36
Гинче! - 36
гладих - 17

гладих - 17
птада-9
Diac-9
гледище - 94
гледна точка - 94
глезъ - 20
глезът — 20
глезя - 20
гаезят - 20
глобален - 93
тупав-9

глътна-9
говорил - 17

говорил - 17
говориме - 54
говорих - 17
говорих - 17
говоря - 54
голем - 4
големи - 4
големият и малкият
брат - 72
голяма-4

голяма - 4
голямо мерси - 63
гоних -17
гоних -17
горната и долната
махала - 72
Горни Лозен - 33
господин генерал - 37
господин
директор - 37
господин
директоре - 37

господин
министре - 37
господин
министър - 37
господин министърпредседателю - 37
господин Петров - 37
господин
председател - 37
господин
председателю - 37
господин
президент - 37
господин премиер - 37
госпожа
директор - 37
госпожа
Иванова - 37
госпожа
министър - 37
госпожа
председател - 37
госпожа! - 37
госпожи и господа - 37
госпожо Иванова - 37
госпожо директор - 37
госпожо министър - 37
госпожо
председател - 37
госпожо! - 37
готвих - 17
готвих - 17
гравитиращи
някога- 61
града-2
градът-2
Греп<! - 36
грехове - 4
грижа-91
групирам - 52
гръмна-51

гръндж - 10
грях-4
гуадка - 9
гуас-9
губернатор - 76
губих - 17
губих - 17
губъ - 20
губът - 20
губя - 20
губят - 20
гужа - 37
гусин - 37
гуспойце - 37
гуупав - 9
гуша - 37
гуътна - 9
гължбъ- 12
гължбътъ - 12
гърмя - 51
Гърция - 31
гюведже- 10
гювеч - 10
повече - 10
гжсть - 12

д
давам - 50
Далечният изток - 33
дамаджана - 10
дамажана - 10
дами и господа - 37
Даниела! - 36
Дания-31
двайсет - 39
двама войници - 38
дванайсет - 39
дванайсета година - 42
двата - 40
двата - 40

180

двеста - 40
двеста двайсет и един
хиляди работници - 41
двеста двайсет и една
хиляди -41
двеста двайсет и едно
хиляди деца - 41
двестата - 40
двестате - 40
двете - 40
двете — 40
двегЬ - 13
деветдесет
и девета - 42
деветка - 40
деветката - 40
деветгЬ - 13
десятка - 40
действам - 48
действащата
довчера - 61
действувам - 48
действувам - 48
ден на отворените
врати — 98
ДЕНЙЪТ- 21
дене парти - 68
денът - 21
деня-3
денят - 3, 21
депутат - 76
дербиереща - 68
дЕректор — 7
десетка - 40
десетката - 40
Деси! - 36
десятка - 40
дет’-42
детенце - 34
дето - 47
деформирам - 52

джазпевица - 68
джамборе - 90

джип - 10
джипи - 27
джшшта- 27
джигпггата - 27
джипито - 27
джобен -10
джудже - 10
джудо - 10
дзифт - 10
дцджеи - 27
диджеите - 27
дцджей - 27
диджеят - 27
дилема - 84
директор - 7
дискутираме - 54
ДНК фактор-68
Добра вечер! - 56
Добре дошла! - 56
Добре дошли! - 56
Добре дошъл! - 56
Добри! - 36
Добър вечер! - 56
дойди - 59
докажи - 60
Долни Дъбник - 33
дом -16
домове - 16
домове- 16
донесете - 60
донеси - 60
донеси - 60
допингконтрол - 68
дословно - 96
доста ходил - 34
достигам - 79
достижения - 79
доход - 23

дошел - 56
дошъл - 56
дремъ - 20
дремът - 20
ад>емя-20
дремят ~20
друго - 35
думам - 58
Дунава - 32
Дунавът - 32
Дякона - 32
джбъ - 12

Е
е към края си - 99
е към своя край - 99
Евгени! - 36
един - 35
една - 35
едно - 35
експлоадирам - 6
експлоатирам - 6
експлодирам - 6
експлозив - 6
експлозия - 6
Експо *78 - 42
ел!-60
ела - 60
еластична - 9
елате-60
елате - 60
електорален - 77
електорат - 77
електромер - 4
Елена! - 36
Елено! - 36
Ели! - 36
емигрант - 75
ЕнтелЕгент — 7
еуастична - 9

181

ешелоните на
властта - 85

Ж
женитй- 13
живел - 5
живели - 5
живял - 5
живяли - 5
жип - 10
жобен - 10
жудо — 10
жуже - 10
Жул Берн - 8
Жулиен Сорел - 8
жур-90
жълт картон - 85
Жюл Берн - 8
Жюлиен Сорел - 8

3
заангажирам - 52
забава - 90
заговезни - 98
загрени - 5
загрян - 5
загряни - 5
задача - 91
заделям - 50
задоволява - 80
закодирам - 52
залата се оказа тясна
да побере - 85
заловя - 3
заловят - 3
залог - 94
заменям - 50
замервам - 79
замеря - 79
запей - 60
запейте - 60

запишете - 60
запиши-60
запиши - 60
започвам - 79
зап^вамъ 13
запиване- 13

зарегистрирам - 52
заслушам - 80
затварам - 20
затвараш - 20
затварям - 20
затваряш - 20
затова, защото — 69
заход - 23
зачета - 50, 79
зачитам - 50,79
зачитам се - 50
заищтя-З
защитят -3

зелена улица - 85
ЗЕГЙЪГ-21
зетът - 21
зетят-21
Златните
мостове - 33
злато - 9
Зли дол-33
злоба - 9
знаеш - 86
знаеш ли - 86
значение - 94
значи - 86
ЗРИТелйъ-2\
зрители, -21
зрителя-21
зуато - 9
зуоба - 9
зжбенъ - 12
зжбъ- 12

И

и аз мерси - 63
Иван! - 36
Иво! - 36
игрища - 18
игрища - 18
идентифицирам - 6
ИЗБИРЛТЕЛЙЪ - 21

избирателъ - 21
избирателя - 21
избор - 84
Избори ’97-42
извиках -17
извиках -17
изживея - 5
изживени - 5
изживян - 5
изживяна - 5
изкоментирам - 52

изкуствовед - 78
изкуствоведски - 78
изкуствоведчески - 78
излазам - 51
излезна- 51
излизам - 51
излизам в отпуска - 66
изляза-51
измервам - 50, 79
измерващ - 73
измерителен - 73
измеря - 79
изнапредвид - 64
изолирам - 52
изпека - 49
излет - 5
изпети - 5
изподнапредвид - 64
използвам - 48
използувам - 48
използувам - 48

182

изпредвид - 64
изпускателен - 73
изпускащ - 73
изпят-5
изпяти-5
изрека - 49
изтека - 49
Изток - 33
изтъка - 49
Изход - 23
изцяло - 95
икономисах - 17
икономисах - 17
или-25
или-25
илюзия - 75
има - 17
има-17
именно - 96

имигрант-75
имидж- 76
иНдентифицирам - 6
инициатива - 7
инсинуация - 76
интелигент-7
интересно - 87
инциатива - 7
истЕна - 7
истина-7

Й
ЙУБИЛЙЛРЙЪ - 21

к
к’во - 42
кажбте-60
кажи- 60
кажи - 60
казал-9
казау-9
казах - 17

казах - 17
казвам - 58
Кайлъка - 32
календара-21
*
календари
- 21
КАЛЕИДАРЪ- 21
Калинче - 34
камикадзс - 75
камшсадзета - 75
кардинален - 93
касае - 80
кат’-42
категоричен - 95
категорично - 97
кекс - 28
кенгура - 75
кенгури - 75
кенгурута - 75
клаустрофобия - 77
клещи - 98
клиентелизъм - 76
клипс - 28
клони към
края си - 99
клони към своя
край-99
клуб - 16
клубът - 16
клубът - 16
кого - 43
когото - 43
кодекс - 19
кодекс - 19
кодирам - 52
кой - 43
който - 43
командвам - 48
командировка
съм -66
командувам - 48

коментара-21
коментарйъ - 21
КОМЕНТЛРЪ - 21
коментирам - 6, 52
коментираме - 54
комептирВам - 6
компромеНтирам - 6
компрометирам - 6
компютри - 75
компютър - 75
компютъра — 75
кому - 43
комуто - 43
конкретен - 96
консенсус - 76
константирам - 6
констаНтирам - 6
констатирам - 52
констатирвам - 52
контролирам - 52
контролнопропускателен - 6
конфедерация - 76
кончйна - 79
Конярника - 32
коректен - 96
коридорите
на властта - 85
корупция - 76
косовари - 31
косовци-31
Краси! - 36
Красимир! - 36
крекинг процес - 68
крещъ-20
крещът — 20
крещя-20
крещят-20
ксенофобия - 77
куплунг-75

183

куплунга - 75
куплунзи - 75
купон - 90
купувач - 81
кученце - 34
къде - 47
където - 47
кълбо-9
към - 82
къубо - 9
Л
ЛАКЪТЙЪТ — 21
лакътът — 21
лакътят-21
латино певец - 68
легитимност - 76
легна - 51
легнете - 60
легай-60
легни — 60
Ледениха - 32
лежа - 51
ЛЕЙАРЙЪ -21
ЛЕКАРЙЪ — 21
лекаръ - 21
лекарят - 21
Лени! - 36
лепна-51
лепя-51
летален - 77
летели - 5
лЕтература - 7
летища - 18
летища - 18
летя - 77
летял - 5
летяла - 5
летящ старт - 85
леяря-21

лидер - 76
Лили! - 36
лимонада - 7
лимонаТа -1
лис — 6
лист - 6
литература - 7
лицеприятен - 83
любопитно - 87
лявата и дясната
ръка - 72

М
Майстора - 32
манджа - 10
манжа- 10
манипулация - 76
Маргарита! - 36
Марти! - 36
Мариана! - 36
Марианче! - 36
Марийо! - 36
Марийче - 34
Марио! - 36
Мария - 28
Мария! - 36
маскирам - 52
масмедия - 28
материален - 7
матриален -7
МВР център - 68
ме-43
медна - 28
медии - 28
медиум - 28
медиуми - 28
медия-28
между впрочем - 82
Мексико ’86 - 42
мене ме викат - 70

мене ми се
струва - 70
меня - 13
Мери! - 36
мероприятие - 81
мерси ви за
всичко - 63
мерсим за
помощта - 63
места-4
МЕСГЕНЪ - 13
мега-2
метат-2
мига - 2
мигът-2
Мими! - 36
минавайки по
моста - 62
Министерство на
Народната
Просвета - 11
Министерство на
Образованието и
Науката - 11
мислих - 17
мислих - 17
мисяъ - 20
мислът - 20
мисля - 20, 53
мисля, че - 53
мислят - 20
мисълта му е, че - 58
митинг - 75
митинг - 75
МИТНИЧАРЙЪ - 2!
митничаръ - 21
митничарят - 21
митб - 75
мито — 75
младостта - 2
МЛЕКАРЙЪ-21

184

млекарь - 21
млекарят-21
млели-5

млял-5
мляли — 5
много мерси - 63
мнозинство - 80
момченце - 34
мониторинг - 76
мост - 16
мостове - 16
мостове - 16
мощи - 98
Мундиал *94 - 42
муншщи -75
мь -43
мълча-2
мълчат-2
мярка-81
място-4, 13
м±ня - 13
M’bcreHb- 13
ьгЬсто - 13
мжча- 12
Н

на кой - 43
на кому - 43
на нас ни
съобщават - 70
навечерие - 7
наглед - 64
наДвечерие -7
надживея - 10
най-висш — 92
най-незабравим - 92
най-оптимален - 92
нали - 86, 87
нали така - 87
налице - 64

неговото схващане по
напитите - 60
въпроса
е, че - 58
Наполи - 31
недей да идваш - 59
направих - 17
недей да правиш - 59
направих - 17
недей да ходиш - 59
напредвид - 64
недей да четеш - 59
например - 82
недей идва - 59
напълно - 95
нарастване на
недей идвай - 59
производството - 80
недей прави - 59
наред - 64
недей прави — 59
насека - 49
недей ходи - 59
натравям - 79
недей ходи - 59
натравям се - 79
недей чете - 59
наука - 22
недей чети - 59
наука - 22
недейте да идвате - 59
научен - 22
недейте да правите - 59
научен - 22
недейте да ходите - 59
научнонедейте да четете - 59
изследователски - 22
недейте идва - 59
научно-технически - 22
недейте идвайте - 59
Национална
недейте правете - 59
Електрическа
недейте
прави - 50
Компания - 11
недейте ходете - 59
национално
недейте ходи - 59
спасение - 76
недейте чете - 59
национално
съгласие - 76
недейте четете - 59
начин на действие - 78 недоверие - 24
начинание - 81
не-довсрие 24
НДК - II
неистина - 24
не идвай - 59
нелицеприятеи - 83
не идвайте - 59
нема - 4
не правете - 59
немски и английски
не прави - 59
език - 72
не си в час - 85
немски и английски
езици - 72
не ходете - 59
ненамеса - 24
не ходи - 59
неограничен - 95
не четете - 59
неприятел - 24
не чети - 59
нерадост - 24
Неапол - 31
Невена! - 36
несъмнено - 97

185

неуспех - 24
нещастие - 24

нещо - 87
ние с Георги - 71
ние с тебе-71
никого - 43
никой - 43
Никола! - 36
никому - 43
Нина! - 36
Нииче! - 36
Нови пазар - 33
ноември ’89 - 42
НОКЪТЙЪТ- 21

нокьтъш - 21

нокътят - 21
Норвегия - 31
носете - 60
носи - 60
носи - 60
нос±хъ - 13
НСБОП - 11
някого - 43
някое си - 35
някому - 43

О
обедна почивка
съм - 66
облека - 49
облекли - 5
облекъл — 5
облякли - 5
облякъл - 5
обсъждаме - 54

обуща - 98
ОГЬНЙЪТ-21
огънът - 21
огънят - 21
окей-91

окислителен - 73
окисляващ - 73
около - 82
октомври ’84-42
Олимпиада ’96 - 42
олтара - 21
олтарйъ- 21
ОЛТЛРЪ- 21
омбудсман - 77
оперирам - 6
оперирВам - 6
опозиция - 76
определен - 96
определено - 97
оптимален - 92
организирал - 17
организирам - 6,52
организираме - 54
организирВам - 6, 52

оргинален - 7
оригинален - 7
ормаи-кебап - 68
ос-6
освеМ - 7
освен - 7
осемстотин петдесет
и шеста - 42
осемстотин седемдесет
и осма година - 42
осТ - 6
осторожно- 81
отварам - 20
отвараш ~ 20
отварям - 20
отваряш - 20
отвлека - 49
отговарам - 20
отговараш - 20
отговарям - 20
отговаряш - 20

отдавам - 50
отделям - 50
отишел - 56
отишъл - 56
отпочвам - 50,79, 80
отпуск - 66
отпуска - 66
отпуска съм - 66
отравям - 79
отравям се - 79
отреагирам - 52
отредактирам - 52
отремонтирам - 52
отсека - 49
отсечка - 4
офис оборудване - 68
офистехника - 68
очила - 98
П

петдесетте - 40
петела-21
петелйъ - 21
ПЕТЕЛЪ-2\
петнайсетте - 40
петстотинте - 40
петте - 40
Петър! - 36
леча - 49
лечат - 49
пече - 49
печем - 49
печете - 49
печеш - 49
писах - 17
писах - 17
пиша - 54
пишеме - 54
пишете- 60

пиши-60

пазара-21
пазарйъ— 21
/ШЛРЬ-21
Пари - 31
Париж-31
парламент - 76
паяджина - 10
паяжина -10
пейджър - 10
пейжър- 10
пека-2
пека - 49
пекат - 2
пекат - 49
пели - 5
пенсионирам - 6
пенсионирВам - 6
Пепи! - 36
перЕспектива - 7
перспектива - 7

186

пиши - 60
нишите - 60
плати - 60
плета-2,12
плетат - 2
плетж- 12
плещи - 98
плурализъм - 76
по случай - 64
победя - 3
победят - 3
Побитите камъни - 33
по-всеобхватен - 92
повторъ - 20
повторът - 20
повторя - 20
повторят - 20
поглед - 94

подлагам някого на
стрес-74

подлагам се на
стрес - 74
подменям - 50
подпредвид - 64
подред - 64
пожупател-81
покупателен - 81
полагаем отпуск - 66
полагащ се отпуск - 66
ползвам отпуска - 66
Поли! - 36
политика - 22
полйтика - 22
политически
чадър - 85
положително - 97

помагало-81
поначало - 64
последна права - 85
последният - 89
пособие - 81
постигам - 79
постижения - 79
похват - 78
поход - 23
почин -81
правил - 17
правил - 17

предвид - 64
Предела - 32
преДреждам - 7
ПРЕДСЕДАТЕЛЙЪ - 21
*председател - 21
председателя - 21
представлявам - 80
президент - 76
премина- 13
премяна - 13
преразход - 23
пререждам - 7
преструктурирам - 52
преструктурирВам - 52
претърпявам
авария - 74

правилен - 96
правилно - 96

преход - 23
прецизен - 96
при закрити врата - 98
при закрити
врати - 98
при открити врата - 98
при открити
врати - 98
приблизително - 82
прибор - 81
приватизирам - 52
приватизирВам - 52
приветствам - 48
приветствувам - 48

правиме - 54
правих - 17
правих -17
правя - 54
правя впечатление - 74
правя рекламация - 74
превенция - 77
преговаряме - 54
прегрупирам - 52
прегрупирВам - 52

приготвил - 17
приготвих - 17
приготвих - 17
прийом - 78
примерно - 82
принципен - 78
принципиален - 78
пристрастен - 83
прис1ствай - 60
присъствайте - 60

187

присъствам - 48
присъствувам - 48
приход - 23
проблем - 75, 91
проблема - 75
провеждаме - 54
провокирам - 52
провокирВам - 52
прогбних - 17
прогоних -17
програма - 19
програма - 19
програмен - 19
прдграмен - 19
произход - 23
произход - 23

проконтролирам - 52
пролетта - 2
пропускам - 6
пропускателен - 6, 73
пропускащ - 73
пропускВам - 6
пропускВателен - 6
против - 25
против - 25
противовес - 6
противовесТ - 6
проход - 23
проходих - 17
проходих - 17
прочета - 50, 79
прочети - 60
пропетите — 60
прочитам - 79
проява - 81
пуберИтет - 7
пубертет-7
пълен - 95
първа и втора
смени - 72

първа и втора
смяна - 72
първа и пета танкова
бригада - 72
първа и пета танкови
бригади - 72
първа писта - 85
първенство - 77
първи и втори
клас - 72
първи и втори
класове - 72
пътувай - 60
пътувайте - 60
п±ещъ - 13
п±ние- 13
n*fce - 13
пял-5
пяли-5

Р
радиа - 75
радиопредаване - 68
радия - 75
радос - 6
радост - 6
радостта - 2
разбираш - 86,87
разбираш ли - 86, 87
разправи - 60
разход - 23
Райн - 31
Ралица! - 36
Ралче! - 36
растеж иа
производството - 80
реагирам - 52
реагирах - 17
реагирах - 17
ревизия съм - 66
регистрирам - 52

регулярно - 81
редактирам - 52
редактирах -17
редактирах - 17
редовно - 81
Рейн-31
рейтинг - 76
река - 49.58
рекал - 9
рекау - 9
рекет - 76
рекламирам - 74
ремонтирам - 52
ремонтирВам - 52
репетирам - 52
Република
България - 11
реституирам - 52
реституирВам - 52
реформа-7
реформирам - 52
решение - 84
решението не е
панацея - 85
решителен - 73
решаващ - 73
Ридо - 32
Рим - 31
рипс - 28
Риск Печели. Риск
Губи-\А
рИформа - 7
Роби! - 36
рода-2
родина - 22
родина — 22
родът - 2
Рома- 31
Ромео! - 36
Роси! - 36

188

ръст на
производството - 80
ржка - 12
ржченъ - 12
С

сблъскване - 78
сблъсък - 78
Св. Константен
и Елена - 26
Св. св. - 26
Св. Седмочисленици - 26
Св. Четиридесет
великомъченици - 26
света - 2
светите - 26
светлина в края на
тунела - 85
светъ - 20
светът - 2

светът - 20
светя - 20
светят - 20
свое - 45
свой - 45
своя - 45
сгрупирам - 52
СДС депутат - 68
се-44
себе си - 45
Северен Урал - 33
седем депутати - 38
седем стола - 38
седемдесет и седем
войници - 38
седемдесет и седем
компютъра - 38
седемдесет и
шестицата - 40
седемнайсет
самолета - 38

седемнайсет
ученици - 38
седемте - 40
седнете - 60
седни - 60
сддии - 60
сека - 2,49
секат - 2
СЕКРЕТАРЙЪ - 21
секретар» - 21
секретарят - 21
сенатор - 76
сестриче - 34
си-45
сиви - 27
сивита - 27
снвитата - 27
сивито - 27
сигурно - 97
сиди - 27
сцдита - 27
сидитата - 27
сидито - 27
Си Ен Ен - 27
СиЕнЕн - 27
Сиенен - 27
сила - 94
силоз - 28
синдикат - 76
Сини вир - 33
синтез - 75
синтеза - 75
Сиси! - 36
система от
правила - 94
скръндза- 10
Слави! - 36
слазам - 51
следствие на — 65
слезна- 51

слизам - 51
Словакия - 31
Словения - 31
Слона - 32
слушател - 9
слънце - 9
сляза - 51
сменям - 50
смешка - 4
смятам-80
снежно - 4
сноуборд - 68
соло изпълнение - 68
Софийски и
Благоевградски
университет - 72
Софийски и
Благоевградски
университети - 72
София - 28
София деветдесета - 4
спекулирам - 52
спели - 5
сполучлив - 81
' според мнението
му-58
според неговите
думи - 58
спрел - 5
спрели-5
спряга се името на - 8
спрял - 5
спряли - 5
спъ - 20
спьт - 20
спя-20
слял-5
спяли - 5
спят - 20
спящи-5
Средна гора - 33

189

станете - 60
стани - 60
*
Станислав
- 36
становище - 94
Стара планина - 33
Старо село - 33
Стефан! - 36
Стефане! - 36
Стефка! - 36
Стефче! - 36
стига чела - 34
стиковам - 78
стиковка - 78
стих - 16
стихове - 16
стихове - 16.
сто трийсет и два
хиляди декара - 41
сто трийсет и две
хиляди-41
стойност - 94
стол - 16
столове - 16
столове - 16
стоте - 40
стрелбища - 18
стрелбища - 18
стресирам - 74
стресирам се - 74
стриктен - 96
структура - 19
структура - 19
структурен - 19
структурен - 19
структурирам - 52
структурирВам - 52
стряскам - 74
студиа - 75
студия — 75
стълкновение - 78

стърнища - 18
стърнища - 18
стърча - 2
стърчат - 2
суово - 9
супер - 95
суушатеу - 9
сухи тренировки - 85
суъ/ще - 9
сформирам - 52
сформирВам - 52
считам - 80
съ -2
сь-44

тека - 49
телевизия - 77
телефонирам - 52
тенджера -10

събиране - 90

тоталитаризъм - 76

увеселение - 90

съвсем отговорно
искам да заявя - 85
съвършен - 95
съвършено - 95
съдилища - 18
съдилища - 18
съедаия - 3
съед инят - 3
съм-80
съня - 3
сънят-3

точен - 96

уверявамъ - 13

съпътствам - 48
съпътствувам - 48
съществуващо
мнение - 94
същият - 88
Съюзна република
Македония -11

Т
така - 86
така - 87
така да се каже - 53
такъв - 88
те-44
те са-2

тенжера - 10
терен - 90
техна - 4
тийнейджър - 75
тинеджьр - 75
Тити! - 36
този - 89
ток - 96
топна-51
топя -51

У
у гората ~ 67
у къщи - 67
у майка ми - 67
у петък - 67

у себе си - 67
у съседите - 67
уважаема
госпожа - 37
уважаема
госпожо - 37
уважаеми
господине - 37
уверявамъ - 13

точно - 96
требва-4
трима офицери - 38
триста - 40
тристата - 40
тристате - 40
трите-40
трите - 40
тржба- 12
турис - 6
турист - 6
Турция-31

удачен-81
удовлетворява - 80
УКВ програма - 68
управленски - 78
управленчески - 78
управлявалата
доскоро - 61
управляващата
доскоро - 61
уред-81
условие - 94
устройва - 80

тъ -44
тъка - 12,49
тъкмо - 96
тъкж- 12
търг - 16
търгът - 16
търгът - 16
rfc-13
rfc сж - 12
т±зи- 13
гЬхъ- 13
тяхни - 4

учаВствам - 6

190

участвам - 6,48
участващи в
миналогодишните
преговори -61
участвувам - 48
участвувам - 48
участие - 6
участник-6
училища - 18
училищд -18

ф
фабриката на
илюзиите - 85
фафла - 7
февруари - 7
федерация - 76
фефруари - 7
филм-9
финал - 9
финализирам - 74
финау - 9
фитнесцентър - 68
фиум - 9
Фнимавам - 7
Фнимание - 7
фобия - 77
фолкпевец - 68
формула - 94
форум - 1
фракция - 76
Франс - 31
Франция -31
футбол-9
футбоу - 9
X

Хелзинки-31
Хелсинки - 31
хиляда деветстотин
деветдесет и девета
година - 42
Хисаря - 32
ходете - 60
хода-60
ходиме - 54
ходих - 17
ходих - 17
ходъ - 20
ходът - 20
ходя - 20, 54

ходят - 20
Хърватая-31
Хърватска- 31
Хърватско - 31

Ц
Цвета-36
Цветомир! - 36
цела-4
Централна
Избирателна
Комисия - 11
цитирам - 52
цяли-4

Ч
чам-сакьз - 68
чейндж - 10
чейнджаджия - 10
чейнчаджия - 10
Червен бряг - 33
чЕрез - 7
Черни Осъм - 33
чествам - 48
чествувам - 48
Честит рожден
ден -11
Честит Рожден
Ден - 11
чета - 2, 12, 54
четат-2
четейки книгата - 62
четели - 5
четеме - 54
четете - 60
чета - 60
чети - 60
четирийсет - 39
четирийсет и четвърта
годана - 42
четите - 60

191

ЧЕТЪ — 2
ЧЕТЪТ-2
чегЬхъ- 13
четж -12
четял-5
четяли - 5
четящи - 5
Чехия-31
Чечения - 31
Чечня-31
чисто - 46
чиито-46
чийто-46
читалища- 18
читалища - 18
чиято-46
HOB'tUHT’fe - 13
ЧРД- 11
чрез-7
Чумерна - 8
Чюмерна - 8

Ш

Швейцария-31
шес- 6
шест - 6
шествам - 48
шествувам — 48
шестстотин шейсет
и един хиляди
безработни - 41
шестстотин шейсет и
една хиляда *-41
Шилигарника - 32
шкембе-чорба - 68
Шумен - 8
шъ мъ направът - 44
шъ съ обадъ - 44
шъ тъ забравъ - 44
шъ -44
Шюмен - 8

щ
Щастливеца-32
ще-44
щебжда- 12
ще ме направят - 44
ще се обадя - 44
ще те забравя - 44
щото-69
Ю
юбиляря - 21
Южен Виетнам - 33
Юлия! - 36

Юлче - 34
Юлче! - 36
Юри! - 36
юрисдикция - 6
юрисконсулт - 6
юриспруденция - 6
юрисТдикция - 6
юрисТконсулт — 6
юрисТпруденция - 6

Я
явява се - 80
ясно - 97

192

жгьлъ- 12
жгьлътъ- 12
№№-26
§§-26
curriculum vitae - 27
CV-27
GSM оператор - 68
PR агенция - 68
SMS съобщение - 68
US бизнесмен - 68
VIP гости - 68