РОД НА
РЕЧ
ОМАН НА
БЬЛГАРСКИЯТ
ПРАВО ГОВОР
Библиотека
,Родня речомайна*
К кижка
осемнадесета
БЪЛГАРСКИЯТ
ПРАВОГОВОР
Преди да говорим за. про-
aonuc, трябва да говорим за
правоговор. Това е научното
правилно становище ио този
сериозен запрос. За сожаление,
до сега сме занемарявали про-
заговора до такова степей,
не сме свикнали някпк си. в
правописната форма на езика
да виждаме неговото башне
или неговата основа.
Л. Акдрейчии
РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ
ПЕТЪР НАШОВ
ХРИСТО ПЪРВЕВ
ТСДОРКА ВЛАДИМИРОВА
КИРИЛ ДИМЧЕВ
Библиотека
Родни реч омбна"
Книжка
осемнадесета
БЪАГАРСКИЯТ
ПРАВОГОВОР
ПЕТЪР ПАШОВ
ХРИСТО ПЪРВЕВ
Държавно
издателство
.НАРОДНА ПРОСВЕТА*
София, 1983 г.
В ниигата се разработват въпрссите на бъягарския праеоговор в нешкредна
връзка с прявопнсяк явления и лроблеын. Системно са представеня основнитс
норыи и техните еариаиги в облзстгз на фоиегяката (нзгомр на звукове и звуко-
сочетания в наши и чуждк по проиахг-д думн) и на иорфологията (наговор на име-
на и глаголи в техяите различии формн). Особено внимание се отделя за някон
грешки в богатпте прояви на веекидневното общуэане с оглед на говорныата и
пнемената реи.
Разрэботкнте са предназваченн зз ученишъ ко ше представляши интерес и за
наЛ-шнрок кръг читатели.
808 Б
ф Петър Минков Пашов
Хрнсго Иванов Пъраевь 19 S3
С,10 Jusawtor, Sofia
УВОД
Трудно е да се каже откоса правоговорни въпроси
започват да занииават книжовници и граматнцн — времето не е ос-
тавило сигурни Дании за наговора например през IX век, когато е
създаден българскнят книжовен език. Щом като старобългарскиит
език лочива върху основала на славянобългарските диалсктн от
солунската облает и на север от вея, следва да се допуске, че е
била на лице непосредпа близост между писмена и устна реч тога-
ва. Очевидно въпросът за книжовен наговор pie да е занимава.т,
стихийно Макар, тогавашните книжовници — дори само защнтата на
Черноризец Храбър „За буквнте" да бете останала, пак теше да
е ясно, че съотношението между букви и звукове (т. е. между
писмена и устна реч) е стояло като важен въпрос пред първите
ни кулгурни дейци.
По-късио книжовната школа на Патриарх Евтиний през XIV в.
ще започне още по-категорично да уважава буквнте, т. е. ппсаната
реч, а да пренебрегал живая наговор. След първите два века от
османското робство вече се появяват дамаскиннте — религиозни (ала
не богослужебни) разкази, жития и други, създавани от XVII в. па-
сам нл жив народен език. Ето малък откъс от Свищовския дамаскин
(1753): „Послушай, жено. Рибар, когито ще да нде на морето да лови
риба, се фръля въднцата си гола у морето, оти коти вади туко
желязото голо без помамиц рибата, а рибата побегии. Зарад туй не
фръля въднцата гола, ами угоди стръв на нея." По този начин се
възражда отново Кирило-Методиевият дух в българската писменост:
сл>чнняваинте к.шги и други книжовни прояви да са близки до жи-
рата народна реч, което означава иапнсаиото да отразява повече
или по-малко звуковия строеж на думите от всекидкевното общу-
ване. Но традиционного преклонение пред буквнте и изобщо пред
писаната реч дълго още няма да се нзживее. В наше време има немал-
ко хора (иначе образовави и културии),- конто призвават и уважа-
ват преди всичко напнеаното слово, а разговорната реч броят за
не дотам представите.та.
5
ПРАВОГОВОРЪТ В ИСТОРИЯТА
НА БЪЛГАРСКИЯ НАЦИОНАЛЕН КНИЖОВЕН ЕЗИК
Правоговорви явления през последните Два века от
нзграждането и развиснете на нашия национален книжовеи езнк не
се налагат иззеднъж и не се възприемат лесно като сериозни и
важни. Напротив  микават много десетнлетня, докато научим и по-
широки обществен» среди осъзнаят първичиостта на „звуковата*
прел писмената реч, на правоговора пред правописа.
Нашего Възраждане предостдвя първи по-герпоэни прояви на
огъзнато отношение кьм проблема на кшпковния изговор в на пра-
воговора изобщо. Би следвало в случая да се има пред вид Беро-
новият „Буквар с различив поучения** (1824) и особено първите
иовобълсарски граматнки от XIX столетие. Нанстина техните авто-
рн (Неофит Рилски, Христаки Павлович, Иван Богоров) имат работа
предивсичко с морфология, а чисто фонетични (вкл. нзговэрни или
правоговорни) въпроси по начало са пренебрегванн. Но когато се
эаннмават и с морфология, те по необходимост се натъкват и на
изговорни явления — члении форм», глаголни окончание, причастия
и др. Освен това по неизбежност изговорни особеностн се препли-
тат и с правопнснн, когато същнтс тезн авторн е трябвало да ре-
шават проблемн от «правописанието*. А не бнва да се забравя, че
през възрождеиско креме „пгавопнсаипето* десетнлетня наред е
имело „представителна* роля сред книжовннте н сред по-широките
обществе™ кръгове. До средата на миналия век Иван Богоров с
книжовннкът, който в своята „Първичка българска граматика**
(1844) се опитва по-отчетливо да разграничена (по-скоро теоретич-
но) звуков)! от букви, без да се грнжи за практнческата, т. е. за
изговорната страна на проблемнте. И макар че за него, както и за
иовечето възрожденци, граматиката .учи как да пишем и говорим
уредно български", той побългарява термина граматика посредством
словница (за него словце означава буква). Изобщо през миналото
столетне са напразени няколко опита да се пот-ьреи българско съ-
ответствие на граматика и предложените думи се отпасят все до
писмената страна (освен словинца срв. още писменаца и буквеии-
ца) Най-серноэно сред пашите първи възрождепекн дейцн Неофит
Рилски е поставил въпроси около наговора на отделки звукове,
звукосъчетания и думи. И това той е направил не толкова в .Бол-
гарска граматика сега перво сочинена* (1835), колкото в едно свое
практическо ръководство за изучаваие на гръцкн език от българи
(1835). Изговорни въпроси по.принцип имат пред вид и всички
останали възрожденци от първата. половина на XIX в., когато са
обсъждали например броя на буквите в българската азбука (Басил
А прилов, Гаврил Кръстьович, Найден Геров и др.). Но към сернозни
6
и системни занимания по тези въпроси нашито ранни въэрождевски
дейцй не са пристъпили.
Не се промеия кой энае колко положение™ и преэ третата
четвърт на XIX в. (арене на иацноналноосвободителяи борби), на*
кар че е трябвало киижоиницпте да се заемат вече по-конкретно с
устройство™ на кннжовния национален език, включително с уредба-
та на правописа. Все пак започнали да се открояват no-яс ио еще
тогава явкой пзговорнн явления, конто вече второ столетне заиима-
ват слецналистите по български език, п-ьк и по*широки среди. Та-
кт е например вытросът за изговора и за правописа на стерата
ятова гласив В (т. нар. променливо я или е-двойио): още преэ пър-
иата половина or миналия век се проявяват защитники на двоякия
изговор (лВлго — лялю, но детей) и на последователния екав наго-
вор (лЪто -лето, летен). к Любен Каравелов утвърждава в
своите издания форми за сегашно време при глаголи от I и II спре-
жение с окончания -а, -ляг, -я, -ят (срв. чета — четат, стоя —
стоят), евърэпайки по тоя начин имею си с незаглъхналн и двес спо-
рове около правописа и изговора на такива облици. Оше тогава в
разсьжденията около изговора на тези и на други форми се на-
месват много яъзрожленцп—авторн на гранатики, на други учеб-
иици и пр. Най-сериозна и широка постановка на праволиенн и пз-
говорнн въпросн ирез Възраждането трябва да се тьреи у проф.
Марин Дринов, по-спецналио в иеговата класическа статня .За ново-
българското азбуке", поместсна в «Пернодпческо списание" (1870)
па Българското кннжовно дружество. В навечерието на Освобожде-
ние™ машите кпнжовннцн са били вече на път да се спорззунеят
окончатся о по осчовннте положения в устройство™ на кннжовния
език и на правописа, вкл. и по фонетнчнн въпросн. Основа за та-
кова „споразумение" е предоставила самата книжовноеэикова прак-
тика в нейннте най-широки и представнтелпи прояви: учебна н на-
учно-популярна книжника, публицистика и художествеиа литература.
И все пак правоговорни явления и въпросн по традиция са бивали
оставяии по-настрана от внимание™ на нашите предосвобождснски
книжовиоезикови строители.
След Освобождение™ е трябвало да мине известно време, до-
като се създадат благоприятен обществено-политически и културнн
условия за решавапето на назрели книжовиоезикови и лраволнени
проблеми Л меж.ту временно практика™ е продължавала в духа на
възрожденскнте традиции, като все повече е възприема.та и утвържда-
вала Дриновото начало в устройство™ на кннжовния език н на
правописа. Това, че се започва с устройство™ на правописа (през
1892 година е учредена лървата официална правописна комнсия), е
напълно естествено: писмената реч по онова време е била автори-
тетна и за вай-широките средн именно писмената реч (праволисът)
7
се е свързвала с представата за единство и нормативиост. С право-
иисиата уредба са били органично свързани принципни и по-кон-
кретнй'въпросн от устройство™ и на книжовшы език—както фо-
нетични, така и морфологични, словообразователни, пък и снптактнч-
ни. А това оэначава, че изговорът на отделим звукове или звука-
съчетания също е трябвало макар и частично да бъде обсъждан в
непосредна връзка с правопкса. Така или иначе в оживемте спорове
от края на миналото столетие на първо цвета е стоял правописът,
т. е. писмената реч. Не променя по същество пещата и появата на
първите български учебки гранатики от младн за времето езнкове-
ди (Алексаидър Теодоров-Балан), където отделяй наговорим (пра-
воговорни) явления биват вече оценявани на здрава научна основа.
Не намнра веднага отражение в самата практика и фактът, че ни-
кои отлично подготвени учители (напримир Вела Благосва) поставят
важни проблеми на устната книжовла реч в обученного. Във вески
случай ожнвените обсъждания в края на миналня век и въвежда-
ието на лървия официален правопис (1899) — всичко това е несъм*
неи иэраз на стремежа сред обществеността към единство на кни-
жовння език и в същото време отражение на твърде високата сте-
пей, до която е достигнал в развитнето си книжовиият ни език от
снова яреме. И все пак денегнайсетото столетие си отива, без да
лоставя сериозио и нешироко проблемите на. ккижовното произно-
шение и на правоговора изобщо.
Българскнят национален книжовен език иссреща нзшпя век с
уреден правопис и с изградена в ссновата си фснетичиа и грама-
тична система. И макар че по това време А. Т, -Балан вече пабе-
лязва сериозио н проблемите на устната книжовна реч (в това
число и правоговорни) рано е било още за по-ясна и по-олределеиа
перспектива в тати облает сред пашите езнковеди я сред по-широ-
ката културна общественост. Оказва се, че самата действителност
още не е поставила достатъчно сериозио проблемите на нашето
клижовно произношение и на правоговора. Оказва се още, че н са-
мата наука за българския език трябва да измине следващите ня-
колко десетнлетня, докато бъдат осъзнати в тяхната цялост проб-
лемнее на устната книжовча реч, на ккижовиото произноше-
ние н на правоговора. Иначе от- принципни позиции, от чисто
теоретично гледшце връзката и взаимлата зависимост между право-
пис к правоговор, между племена и устна реч е била осъзнавайа и
всъщност неотшумелнте лравопнени спорове имзт за основа именно
тая връзка: доколко правописното устройство се съобразява с устна-
та реч или иък се придържа към установеното вече от тради-
цията.
Първата правописна реформа от 1921 г. (след като врез 1899 г.
е въведен официален правопис у нас) има за цел да опрости писмо-
8	
то, като го доближи в по-голяма степей до устната книжовна
реч — такава, каквато тя се е очертавала през второго и третото
десетилетие от нашия век, след Първата световна война. И действи-
телно в този втори по ред лравопнс традиционного начало е вече
зиачителна отстъпило (прсмахнати краесловни ерове и буква ®, въ-
ведено .благозвучно* правило за члсиувани имена от мъжки род к
др.). За съжаление той не се задържа дълго— след деветоюнския
преврат фашизираната пласт възстановява стария правопис.
Времето между двете световнн войни допася все пак ” ещо
ново и за областта на книжовното произношение и правоговора.
Преди всичко сред езиковеднте стават все по-актуални чисто фоне-
тични въпроси, например Стефан Младенов разработва никои явле-
ния на палаталността (мсиитс съгласнн; с методи па тогавашната
експериментална фонетика. Най-ярък израз на необходимости от
разработка на най-неотложните фоиетнчни (а това означава и из-
говорим, правоговорни; въпроси е появата на лървата българска на-
учна фонетика, написана от А. Т. -Балан (Българска граматика. Дял
1, за думите. Част I, Звукословие, 1930). Тъкмо Балановото „Звуко-
словие” полага основите и началото на системни фонстичнн раз-
работки у нас, колкото и да не е бил по достоинство оценен този
клаенческн българистичен труд на времето.
Заслужава специално да се отбележи, че в края па 30-те гоДн-
ни се ноявяват и първите по-конкретии приноси върху типично фо-
нетичнн явления и проблемн, вкл. и върху отделки звукове (наир, в)
от фонемната система на българскня език. Такнва приноси са прсд-
шествуванн от спорове и по фонетич иг въпроси между А.Т. -Балан
и Ст. Младенов, както и от приносите на Иван Леков в духа на
фонологичннте идеи, оформеии у привържениците на т. нар. пряжки
литгвистичен кръг. Първият обобщаващ труд върху по-основни
проблем и от българската книжовна реч е евързан с името и дей-
ността на Стойко Стойкой. Изпратен на специализация в Карловия
университет (Прага), той иаписва и эашитава там докторска днеер-
тация върху фонемната система на книжовния език и върху българ-
ския книжовеи изговор. Това първо по-системно изеледване, раз-
работеио в съответствие с принципите и по методнте на автори-
тетната тсгавашна чешка експериментална фонстична школа, нзлиза
у нас под наделов „Българскн кннжовен изговор. Опитно пзеледва-
не" (1942>. Фактически този труд поставя основи и начало па сис-
темна нзследователска работа върху звуковия съетав на съвремен.
ния българскн кннжовен език с оглед на живата всекндневза иэго.
верна практика.
По същото време заночват да излизат п първите системни бъл-
тарски граматнки, сред конто най-сериозна разработка на фоиетика-
9
та предлагал: Младеиовата «Гранатика на българския език' (1939,
я съавторство със Стефан Попвасилев), Балановата «Нова българска
гранатика" (1940) и Аадрейчиновата «Основиа българска гранатика*
Когато се отбелязпа оживление™ в науката за българския език
преэ 30-те години в областта на фонетиката и на кннжовния наго-
вор, не бива да се эабравя, че самата действителност започва да
поставя като навременнн проблемыте на устната книжовна реч. На-
шата страна вече разполага с радио, коего макар и колебливо от-
вачало и неуверено, започва да се налага като важна културна
институция с пряко отношение към устната книжовна реч именно.
И съвссм не е случайно, че не закъс»яват да се появяват първите
публикации върху нзговорин (правоговорнн) въпроси, свързаин с ра-
днопредаванията. Изобто времето па 30-те години се оказва дос та
настоятелно в потока на правоговорнн явления и затона биват те
поставеки на обсъждане по стра.чицитс не само на списания като
.Родна реч* и ,Училищем преглед", но н на всекидневиии седмнч-
нн вестници. Главни усилия в тази облает полагат двамата академн-
ця А. Т.-Балан н Ст. Мла денов. Редактирапото от Ст. Младеиов
и Ст. Попзаснлев спнсачие ,Родня реч* въвежда и специална руб-
рика «Как не трябва да се говори и да се лише български". С ця-
лостното си оформление и с богатото си съдържание това спнса-
чие в продолжение на повече от петнайсет години допринася да се
създаде сред широките културни кръгове у нас обществеио чувст-
во за необходкиост от внеока езнкова кулгуря. конто ограничено
включва киижовното произношение, както и нэобщо правого-
вора.
Началото на очертаващото се оживление в книжовноезиковата
практика и в науката за българския език по нзговорин н правого-
ворни въпроси не бива да се разглежда откъснато от цялосткня
развой на самия книжовеи език през снова време, както и от ця-
лостяия обществено-политически и културен живот. Както вече бе-
ше подчертано, векове наред за представителна е била прнемаиа
писмената форма на книжовнкя ни език, включително и за времето
от нацноналиата епоха. От Възраждянето насам нзминават много
десетилетня, докато устната реч започне да се налага, да се осъз-
пава и да се приема като решзваша в развоя на кннжовния език.
И тъкмо през 30-те години се очертава все по-ясно този много ва-
жен/момент в развнтието на съвременния ни книжовеи език—ко-’
гато неговата устка форма започва да се проявявандасе възприема в
самата практика като основна в първичпа. С други дуии, това по-
ложение през 30-те години трябва да се разглежда като рсауитат
от развитие, протачало повече от едно столетне, естествено при не-
10
посредиото и органично взаимодействие между пнсмена и устна
реч в различайте им прояви.
В годините на социализма може да се ваблюдава истияска
актуализация па проблемите, свързани с устната форма на книжов-
ния език изобщо и с книжовното произношение и правоговора по-
специално. Не е без значение например фактът, че когато след оте-
чественофронтовската правописна реформа от 1945 г. се създава
нов правоппсен речник, той е онасловен .Правописен и правогово-
рен наръчнкк*. Че важността и пъряичността ра книжовната
реч е била много добре разбирана от съставителите на тоя реч-
ник (Любомир Андрейчик и др.), в това не може да има никакво
съинение. Но очевидно специэлистите впоследствне насочват вин-
маннето си към Други, по-належащи въпроси, конто са изисквали
бързо и .оперативно* да бъдат решавани. Изминала известно вре-
ме , докато стане съвършено ясно, че самата действитслност вече
неотложно е поставила на дневен ред проблемите на книжовното
произношение и иа правоговора. Всичко това естествено има връз-
ка с коренного социалистнчсско преустройство на обществено-по-
литическия, стопанскня и културиия живот в иашата страна. Все-
общнят полем по вснчки направления лава отражение н върху ця-
лостната кянжовноезикова обстановка. През последниге десетилетия
например особено н все ловече се засилва ролята на устната кии-
жовнд реч. тъй като в активен обществено-политическн, стопански
и културен живот е включен практически целият народ. Културата
с всичкн пенни положнте.тни стран» става достояние на най-широки
среди, бурного развитие на образованного и науката.иаизкустаото във
вснчки пегови прояви (театър. кино,опера, художествеиа самодейност,
художествен© творчество), пълното „масовизиранс' ‘ и небнвало развитие
на радиото и теленнзията — всичко това все ловече, трайно н необрати-
мо повишава значението и ролята на устното слово. Естествено е, че
и проблемите иа книжовното произношение, на правоговора и изоб-
що из езикопата култура стават много актуални и събират внима-
ииет© не само па спсциалистите по български език, но н на дър-
жавни, обществеип и културии органи я дейци. С това се обяснява
покрай другого н повишевият интерес към българската фонетика
изобщо и към въпросите па книжовното произношение и правого-
вора по-спецпално. Като естествен резултат от общего въздействне
на спомсиатите фактора трябва да се разглежда и появата на
първия спецвалиэиран „Правоговорси речиик на българскйя език**
през 1975 г. Няма никакво съмненне, че въпросите иа книжовното
произношение са вече трайно установенн като постояпни в науката
за българскйя език, че те представят вече траен ннтерес и за цяла-
та наша общественост. АктуалносТта на тези проблемы няма да се
понижена, напротив — тяхното значение ще става все по-голямо, тъй
И
като те са сред най-важните за разаитието на съврсмскния бългзр-
ски книжовен език в днешната действнтелност и са иеотделнми от
основиата проблема за внсока сзпкова култура при социализма. В
развитото социалиетическо общество езикът изобщо и езиковата
култура по-специаляо се превръща в съществен фактор за цялост-
иото прогреснино развитие. И гъкмо затова проблемите на сзика и
езикоаото общуване, па езикоаото строителство и езнковото въэпи-
тайне стават обект на партийна и държавиа политика. Затова оста*
ват клзсическн дуните на др. Тодор Живков пред Пленума на ЦК
на БКП по въпроенте на образованието: „В българския език е въ-
п.тьтсн историческият опнт на пашня народ, неговите мъки я радо-
сти, борби и надежд», неговата мъдрост н нрзветвени устои, своеоб-
разието на българския национален характер. Инс сие българп и ис-
кано пашите деца да научат точно и ясно, на хубав българскн език
да изразяват своите мисли и чувства, отношението см към света.
Такава е трудната it почетна задача на учителя по българскн език
и литература, на всички учители и възнитатели — от предучилшцни-
те до внешнте учебнн заведения. Не е достаточно да се гордеем,
 че сме родина на славянская пнсмсност, преки потопни и приемны-
ми на братята Кирил и Методий н на техннте ученики. Нужно е да
пазим и да раэкриваме богатството и красотата на техння език, на
нашив роден българскн език — един от иай-старите и най-съвършс-
ни езици в съвремеиния свят.* (За развитието на образователното
дело в Народна републяка България, 1979, с. 18—19),
Не бива обаче да се очаква бърэо н еднопосочио да бьдат ре-
шаванн всички правоговорни проблемн — за кратко времб и без как-
вито н да било затруднения. Това е мевъзможно да става порадн
прнродата на самиге пронеси, конто лротичат в кннжовноеэвковата
система изобщо и във фокемния строеж по-спеннално, кактз и по-
ряди сложностей на съвременната соцнолингвкстнчна обстановка.
Тези процесн не са краткотрайни, те не са нзолкрани от цялост-
ната езикова, обществено-полнтическа, стопанска и културна дей-
ствителност. Естествен© това не означава, челипсва каквато и да би-
ло стабнлност и яснота в развоя на книжовния език с оглед на
правоговор н произношение. Има достатъчно основни положения,
конто са утвърдени и изяснени през последимте десстилетия от са-
мата практика, отразявана в норматив ште издания (сраматнки, реч-
ницн, учебннцн и др.) те определят и стабилния характер на кни-
жовноезиковата система днес. В следващнте страницн ще се имя пред
вид не само тзайма устаноэепото, но и случайте на неустановеност
н на движение в посока на нормат ивността и правоговора днес,
през 80-те години на двайсетия век.
Закономерен е впрочем интервент, конто най-шмроки средн у
нас постоянно проявяват към езиковата култура и към книжонното
12
произношение, поспециалко към правоговора. И това, което правят
например т. нар. средства за масова информация (перноднчннят пе-
чат п особено радиото), иде да отговори на вниманнето сред наше-
то общество към въпросите на всеккднезното езиково общуваие
въя венчките му форми и прояви. Редовно поддържаните постояшш
рубрики (например „Езикови тревоги" във в. Отечествен фронт), из-
лъчоаните вече години наред предавания по Радио София и пр. —
всичко това с в същност едно своеобразно отражение на обектив-
нпте процеси, конто протнчат в самата езнкова система на книжов-
ния език днес. В този смисъл всичко, което периодичните издания
н радиото вършат в областта на езяковата културя (телеьизията
все още твърде бавно се включва, макар че разполага с големи въз-
можности) е от много голямэ значение и за самата паша езнкова
наука. Особено висока е цената на активного отношение, което
имат към езиковите въпроси на всекидневието талантлнви писатели
и авторитетии културпн и ооществени дейци. Всичко това подпома-
та да бъдат набелязани по-ясно и по-навремепно важните проблеми
и да се ускорява тяхното решаване. Можедасе каже.че иапоследък
в науката за българския език взаимодействието между теорията н
практиката става все но-непосредно и по-резултатно. А това е си-
гурен знак, че езиковото строителство в областта на правоговора и
кнмжовяото произношение ще лава все ло-съществено и положи-
телно отражение във всекндневното общуваче, във всички прояви
на речта.
НЕОБХОДИМОСТ ОТ ПРАВОГОВОРН Э-ПРАВОПИСНА
КУЛТУРА НА РЕЧТА
Би трябвало вески да эиае що е правопис—всички
сме получавали по-ниски оценки па свои пнсыеки работа заряди
по-грубн или ,по-невинпи“ правопиенн грешки. Макар и порядко,
никои са бивали заставяни да напишат правилно по десет н повече
пътн отделяй сгрешеии дуыи. За правоговор обаче е ставало по-
рядно дума — едва ли иякой ще си спомии да са го заДължавали
да нзговори дадена словоформа десет пъти, за да научи правилно-
то й произношение. Въпрекп че допускаме много повече грешки в
произношението — ако ие за друго, топоне затова, че говорим мно-
го повече, отколкото пишем.
Значеиието на правописа за културата на отделння човек и на
цялото общество е въи от всяко съмнение. Елин от лървите наши
професори по български език (Беиьо Цонев) ни е оставил класнчес-
ка, затова и иепреходна характеристика на правописа: „За важност-
та на правописа и да ие говорим: като част от предмета „българ-
13
ски еэик‘‘>той върви с ученика през целого му учение; той прн-
дружава киижовния човек преэиелия му живот и е най-добра кон-
трола за общото образование на ученика, пък и на всекиго нзобшо:
слаби познания по други предмети се скриват, ио слабя познаЖп
по майчин език не можеш скри; те мзлнзат веднага наяве, том са-
мо иапншеш два реда. Ето зато навред ла и у нас обръшат голи-
мо внимание върху матерняя език, от иойто правопиеьт е, можем
каза, най-важна част.” (История на болгарский език, том Ш, с. 365—
366). Тези верни думн важат с пълна сила и днес, но идиес неса
малко хората, конто подценяват или пренебрегват правописната кул-
тура. Сред тях има и такива, конто се отнасят отряцателски слря-
мо праволиса не за друга, а за да оправдает собствензта си пра-
воинсма неграмотиост или нежеланието си да научат българскйя
правопис. Не са малко и иашите съиародиици, конто предпочитат
да търсят съществуващи и нссъществуващи недостатъци в ираво-
лиса ии, забравяйкн едно осиовно положение: какъвто н да бъде
праволисът, той трябва да се научи и да се знар.
Между правопис и правоговор съшествува определена връзка
и завяснмост. Дълго у нас обаче те се разглеждат отделно, като
практически винаги се е давало предимство на правописа. Така на-
пример за един сравннтелно кратък период (по-малко от 50 години)
са били извършени у нас три правописнн реформн след въвеждане-
то през 1899 г. на първия официален българскн правопис—през
1921, 1923 и 1945, а споровете по правопнсви въпросн не са стих-
вали от Възраждането пасам. В тезн периодично разразявали се дис-
кусии почти не става дума за правоговор. Едва през последннте
години започнахме да си даваме сметка за особемата важиосг иа
правоговора в един обработеи книжовен език, започнахме все пове-
че да осъзнаваме, че той е и неразделяа част от езиковата кул-
тура.
Зиачсиието на живото слово се засилва с вески изминат ден —
независимо оттова, чесе увеличава разлространеннето и >:а писаного
(печатного) слово. След наролиата победа през 1944 г. се раэширя
многократно ролята на учнлището (практически днес имаме всеоб-
ще средно образование), на театъра, иа киното, на живото слово
по събрания, съвещання и пр., а благодарение на рДдиото и теле-
внзията вне всичкн знаем днес как пишат, ио я как говорят паши-
те писатели, културии дейци и общественнци, И докато при писме-
нага реч никой може да разчита коректорката (нлн машинописката)
ла му оправи праволисиите грешки, от правоговорни грешки вески
сам трябва да се прелпазва. А такива грешки съвсем не са ряд-
коет в наговора Даже и сред хора с внеше образование, включи-
телно и преподаватели, те ногат да се чуят не само в разговори
и по събрания, но също така по радното и тедевнзията.
14
Например миозина изговарят некпижовно под влияние на не*
преодолсни дналектни навнии „на борбъ", „войн-Ьтъ", „нашътъ стра*
нъ", „тншииъ" вместо книжовни на борбд, войната, нашита страна,
тишинй. И обратно — сравнително често се изговаря некннжовно
„аз чет^", „те четат", „аз седй, „те седят" вместо аз четъ, те че-
mim, аз седьъ. те седьът, както е отдавна установено в нашето
книжовно произношение. За доста хора тези проблеми като че ли
не съществуват, те сякаш оставят изненаданн, когато им се обър-
не внимание, че изговарят иеправилно „водт," (макар че се нише ви-
наги вода\ а пък трябва задължнтелно да се произнеся аз иълчъ,
те мълчът, макар че задължитслио се лише мълча и мьлчат.
Много жалбн са изплакани, а и Диес още никои споделят тъж- .
ни размисли за изгубената мекост на българския език. И обик нове-
но се привеждат за пример изчезиалнте вече краесловни меки со-
гласии в думи като нон, сол, книжар, учител и под., конто тряб-
вало да се произнасят съответво конь, соль, книжарь, учитель. Но
еъщите хора, конто жалеят за краесловни меки съгласни, сами
пренебрегват мекостта, където тя е приета за книжовна: вместо
книжовни учителя и учителям, секретаря и секретарят те из-
говарят, а никои дори кишат, „учитела" и -„учителът", „секретаря"
и „секретарът". Подобно явление може да се наблюдава н в други
случаи, например при някои глаголни форми: вместо книжовни моля
и молят, търпя и тгрпят много често се чуват погрешим „мола"
и „молат”, „търпа" и „гьрпат".
Греши се лравоговорно и по отношение на ударе пието — прос-
то застрашителни размерн взема пекнижовният изговор иа думи ка-
то „нйука" и „научен" вместо лравилнн наука и каучен, „рбдина" и
н „училища" вместо родина и училища-, наскоро в едно предаване
по тслевизията многократно слушание „читалища* вместо читйлища.
Много е важно добое да се познават случайте, когато е допус-
тима дублетност (двойнственост, двоякост) в книжовння изговор на
иякон думи, например: работа и работа, дбед и сбяд и под. Чес-
то употребявани са глаголни форми за минало свършено време,
при конто е прпста за книжовна двойнственост в ударением; ка-
зак и казах, кйзаха н казаха, пйсах и писак, писака и писака.
Но трябва да се помни, че двояко ударение се приема само при
глаголи без представки, а това означава, че са Допустимн в кни-
жовна употреба само облики разказах, напйсах и подобии, но нс и
„разкаайх", „напйсах".
Имя и други въпроси, конто се нуждаят от повече внимание и
от правиляо разбираие. Така например допустим ли е изговор „Ор-
лов мое" или „кос" и „косна система" вместо Орлов мост, каст,
костна система? Трябва ли да се приемат за равноправии форми
като пишеме, праеиме перед с приеманите за нормативни пишем,
15
правим"/ И как да се оцспяпат и приемат подобии форм» в поеэия-
та например на Вапцаров:	>
А нне?—Бездушно	и лллчияе,
ярсшгеаие враг	позорно лмчим.
Тук са посочени само най-характерня иэмежду иай-често об-
съжланите правоговорно-прзволиош въпроси, конто заслужават на-
истина много сериозно внимание. Има естествено и други — напри-
мер как да изговаряме и да пишем чужди собственн имена.
Всеми културен човек е длъжен да усвоява както правоговора,
така и правописа на българския книжовеи език, да разбира и да
познава зависимостта и връзката между правоговор и правопне. За-
щото от крилатня израз „Пиши, както говорит" (употребяван като
синоним на фонетнчння правописен принцип) моше да се възползва
само онзи, който се е научил да говори правилно. Иначе ще бъде,
както писа прели време в. Стършел: „Той говори, както нише: с
правописни грешки’1.
Въпросите на езиковата кулТура винаги ей намирали отклик
сред нашата общественост, ыакар че днешното научно разбиране
се прелшествува от десятилетия на спомеиатото ненужно прекло-
нение пред буквите. на романтичен и наивни представителей при-
помним разгорещеиите правописни спорове мея^ду Иванчо Йотата и
неговите противнице в Джаковото кафене), на пуристични, че и на
шовмнистичнн увлечения. Никои скорошни публикации в периодяч-
ння печат напомнят, че тзкива иенаучни представи еще не са из-
живени сред по-широни културпн слоеве.
Стремежът към по-висока езикова култура се проявява особе-
но през годините на народнзта, пласт, когато проблемнее занкна-
пат вече не само спецналистпте, ио и най-шнроките среди. И това
е налъляо естествено — не бнхме могли да сн представим развито
социалистическо общество без стремеж към висока езикова култу-
ра на иегоаите строители, т. е. на всички нас, иа целия народ,
Културата на писмената и на устната книжовна реч нма по на-
чало твърде широк обхват: правопне и пунктуация, правоговор, точ-
на и уместна употреба на ду'ми и изобщо ка езнкови изразни сред-
ства. Правоговорът и правопнсът са в същност основин съетавки
иа езиковата култура — дорн само затова, че те се отиасят до пис-
меиото и особено до устиото общуване, което и при книжовноези-
ковата практика във всички случаи трябва да се разглежда като
първично и осяовно спрямо оисмеиото изложение.
Както вече брше поточено, правописни и правоговорям явления
са занимавали наши киижовници още през Възраждапето, по-сетне
и иашите първн езиковеди, писатели и публицист каивито са на-
пример А. Г. -Бадан, Б. Цонев, Л. Милетич, Ст. Младенов, Ст. Ро-
16
мавски, Ив. Вазов, П. П. Славенков м много други. Всичко обаче е
спвало нецеленасочено и дотелнова, доходного правоговорните
особености са бивали неизбежно свързвани с устройство™ на пра-
вописа.
Като демократнзнра нашия правопис. отечествснофронтовската
реформа от 1945 година сближн решително онемения облик иа ду-
митс с техвия звуков строеж. По снова време обаче правоговорнн-
те проблем» още не са достатъчно элободневни (излезлият през
сыцата година „Правописеп и правоговорен наръчник" остава
като единично издание/, //последствие эапочва да иэлиза, своевре-
менно уточняван и допълван, единственнят все още по-представи-
те.тен „Правописен речник на българскйя книжовен език*, където
правоговорни са ударенията на многосричните думи. С правоговор-
ни вьпроск остава да се занимавзт следователно различайте тнпо-
ве учсбницп и учебни помогала, където всъщиост едва папослсдък
тезн въпросн намират шо-годе по-системно изложение.
Вече беше подчертано, че в каше време правоговорът иридо-
бива особеиа важност, проблемите мзлизат извъи кръга на специа-
лнстите и от тях се интсресува цялото наше общество. Актуа.тизп-
рането на правоговориите явления е обусловено от самата чаша
съвременна дсйствителност: социалистическата революция доведе
до коренни проясни и в духовния живот на българина. Близо чети-
ри десетилетия вече действуват такива мощи» фактор», каквкто са:
а) всенародната образовател'иа система от детските градиии до вис-
шите учебни заведения к с.тсдлипломката квалификация; б> неимо-
верно бързото разпространснае на печатного слово, широкого раз-
пространенне на радиото и телевнзията, конто боравят прели всич-
ко с живата реч; в) широкого нзграждаие на културии институт»
сред конто театърът, операта, кииото, художествената самодейност
естрадата, фолклорните състави; г) не на последно място остава
положенного, че в активен общественополитнческн живот са въ-
влеченн практически всичкн слоеве иа нашия народ. Сега работищи,
селянн, ннтелягенти, учзщи се, млади и стари, мъже и жени участ-
вуват непосредчо в живота иа полнтическите и културчо-масовите
организации (събрания, заседания,срещи, школи, конференции, контре-
си и много други). Във всичкн тезн прояви устната реч играе основиа
роля. Изобщо в условията на развитого социалистнческо общество
ролята на пнсмената и ссобсно на устната реч се повишава иввън-
редпо много. Проф. Л. Андрей чин невсдпъж е подчертавал; ,3а ла
бъде осъществена напълно нашата социалистически културиа рево-
люция, нужно с да бъде нздигната на голям а висота и нашата род-
не реч, да се осигури побивал разцвет на таз» реч във всичкн об-
ласти на културння живот и във всекидневния биг. За тази цел е
необходимо да се води постоянна борба за богата, звучна, грамати-
чески правилка, ясна н чиста българска реч.“
17 Л Вмпримт Праки,вор
Не може да ина ннкакво «.мнение, че и занапред постоянно и
още по-неотстъп, о те се утвърждава непреходността на «равого-
ворио-правописннте проблем», т. е. на еэиковото строителство и на
езиковата култура изобщо, Щом като самата действителност носга-
вя тези проблем», тя <де нзнсква и тяхното своевременно реша-
ване. Науката за българскня език има сил» да посрешне тая важна
соцнална поръчка н да допринася за разработках», обсъждането,
обобщаването и разрешавшего на диешннте и утрешмите въпроси
от нашего езиково строителство. Но без задружните, планомсрните
и последователннте усилия на цялата наша научна и културна об-
щественост не може да се очакват положителни и трайни резултатн.
ИЗГОВОРНИ СТИЛОВЕ НА БЪЛГАРСКА ТА КНИЖОВНА РЕЧ
Днешната устий книжовна българска реч се отлнчз-
ва с достатъчно сложна характеристика. Всекндневната изговорна
практика е богата със своите прояви и ще сгреши оизи, който пре-
небрегая това богатство и се опитва едностранчиво да го вместаа в
предварнтелно прнготвени елементарнн схеми и калъпи. Ето зато
задължнтелно е да не се забравя в никакъв случай за налнчието на
изгоаорни стилове, обособяваки в кннжовння ни език в течение па
десетнлетня.
С многобройиите си прояви устиата реч (за разлика от пнсме-
нага) в нейиата книжовна форма мрже да се чуе от сцената и фнл-
мовия екраи, по радиото и тслевизнята, в ораторского слово н в
обичайния разговор, в речитатив и лори в шепот и пр. Много е
трудно да се обхвапат вснчки изговорни вариант», ала все пак сред
цялото многообразие се обособяеат две основнн противополож-
ни и затова доста открояващи се разновидности. Това са двата
изговорни стила: пълният (високият) и разговорният (ниският). С
кои от тези две разновидности в даДен случай имаме работа и как
да ги разграннчаваме— това е много важно.
Определящо значение има цялостната обстановка, в конто про-
тнча езиковото общуване в ладен момент. Естествено е в публичны
обществен» изяви да се имат пред вид изнскванията на пълння (ей-
соки») стал — например ако някой чете лекция или тържествено сло-
во, ако говори по радиото или телевизията и пр. Следователно в та-
кива случаи задължнтелно трябва да се спаэват основинте изговорни
норм». Това означава отделайте звукове и звукосъчетания да се
проязнасят въэможно иай-ясно, думите да се изговарят отчетливо,
да се подчертават паузите, интонаиинте и пр. Тук нямат място (ос-
вен в специални случаи) просторечии или диалектви отклонения, кон-
то биха принизили речта стилно-нэговорно. Така например би тряб-
18
пало да бъде избягвана пълиага редукция на неударен» широки
гласим (с отделим изключения при гласив а, например), за да не се
привнеся некнижовва, ярко диалектна окраска: „мёни”, „ri-би”, „се-
лу", ,мур<!“ и под. виесто книжовни мене, тебе, село, море, Съ-
щнте причини правят яеуместни и други отклонения, например: „пи-
сателе” н „писагелът”, „секретаре” и „секретарът” вместо книжов-
ии писателя и писателям, секретаря и секретарят-, „мола” и
„молат”, „хода* и „ходат* вместо моля и молят, хчдя и ходят.
Казаното важн естествено за всичкн други нормн, конто задължн-
телно трябва да се спазват в пълния наговорен стил.
По-различно е положението, когато имаме работа с реч в по-
обичайиа  обстановка, в семейна или роднииска среда, по време на
домашни или нриятелски празиици, на лругарски срещя в предири-
ятисто, бригадата или учреждението, т. е. когато разговори се води
естествено и спокойно. Тогава нэнскванията на пълния стил са до-
ста разколебани, та можем да си позволим (както и става в дейст-
внтелиост) по-свободно отношение, т. е. да допуснем повече разго-
ворим и дори диалектен особености в речта си.
Нека да вземем из енциклопедия „България* (том I, 1978) от
статията за богомнлството кратък откъс, за който при публично че-
тепе ще важат естествено изискванията за пълния наговорен стил:
ясно и отчетливо произношение, ввимателпо откроенн паузи между
думнте, грижлиао нзбягваяи отклонения в посока иа раэговорната
пли диалектната реч:
„Богомнлството е една от иай-значнтелните прояви на българ-
ския народ и едко от най-бележитите социално-религиозпм движе-
ния през средновекоаието. Под влияние на богомилските проповеди
се раэраетва борбата на угнетеннее селски маем и градски бедняци
срещу фсодалния гнет, намират израз стремежите им за равенство
и социалка правда. Ообено положителна е ролята на България по
време на византийского владичество, когато богомилпте са борцн не
само за осъществяване на обшочовешки и хуманни приншши, но н
за политнческа свобода. Твърде енлна и изпълиена с рациоиаляи
елементи е критиката на богомилите срещу черковните обреди и
символи (с. 323).
Ако същият откъс бъде прочетен или цитнран публично (пт ра-
диото, по те.тевизията, в Клас,.в уииверептетска аудитория или дру-
гаде) с Допуснати разговорим или диалектни произносителнн особе-
пости, той вече няма да звучи сериозно и няма да бъде възприеман
от слушателите като пълиоценна книжовна реч:
„Бугумйлствуту й иднъ от пай-знъчйтнлннти пру яви нъ бългър-
ския пърбд и идно ут най-билижйтити суцийлну-рилнгнбзни двнже-
ннйъ прис сриднувикбвниту. Пуд вл и Азии нъ бугумйлскнти прбпуви-
ди съ ръзрАсвъ бурбътъ нъ угнитСнити сёлски мАси и грАдски
бидняци...”
 19
Разбира се, за да изпъкне по-ярко спрямо кннжовнпя образец,
току-що прнведеиата втора разновидяост иа откъса е преднамерено
иаситеиа с иекнижовни изговорни черти, различии по своята същ-
воет и диалектна принадлежност.
Трябва да се има пред вид, че е много важно да се улучва
вярното съотношенне между книжовни и иекнижовни изговорин еле-
менти, за да се постига я съответиа стилио-изговорна атмосфера.
Десетилетията са утвърждавалн и продължават да утвърждават
своевременно киижовноезикови иорми, конто да бъдат в съответ-
ствис именно с ковкретните прояви на езнково общуване. С други
думи езнковнте изразнн средства (в това число и из го во раите)
ногат да влнзат в различии съотнощения с оглед на разговора или
изобщо на езиковата изява. И в действитслност културата на речта
ке се свеж да само до усвоенн сами за себе си правила и норма —
не по-маловажно е да бъдат съобразяванн те с езиковата проява.
Така най-добре може да плмери израз н обшата култура иа чозека,
неговото въэпнтанис, дори геговият усет за хубаво и красиво не
само в речта. Това са въпросн много важни, никои са уж добре из-
вестии и познати, ала все oute остават пренебрегванн или забравяни.
Напоследък твърде много се говори за тъй наречения езиков ети-
кет, издават се учебники и помигала, водят се курсове в различим-
те учебни заведения. Същността и тук е в естествената, правилна и
уместна употреба на сзнковите средства в съответствие с цялост-
ната обстановка, в конто речта „се реализира".
Не съответствува ли изговорно речта на цялостната обстанов-
ка, тогава може "да се паблюдаеат противоречия, конто Да довеждат
и до комичнн положения. Такива смешни места може да се появя-
ват неочаквано, ала може и съэнателно да бъдат търсенн. В худо-
жественото творчество, пък и в най-обикновен разговор, место се
нзползва като похват „смесването" на елементи от различии стило-
ве. Пример» има достатъчно: у Иван Вазов (разказът на Иаанчо По-
тати за случилото се вечерта с Кралича в дома на чорбаджп Мар-
ко), у Алеко Константинов (възванието на Бай Ганьо към нзбирате-
лите), у Михалаки Георгиев (ярошеннето иа селяните до мировия
съдия) и много други още. Ето но-копкрепю малка част от „рапор-
та* на Иван Аспаэиевич Дормидолски -от Вазовата повеет „Митро-
фан и Дормидолски":
„Ннжедолуподписавшнй ся покорний имам чест да ви яаля ни-
жеследующего! Господин Мнтрофаний Дании, нменуемнй по просто-
людно Прасето н мнровий судия в город Б... Изваяете за мое ви-
ражение и сожаление! Перво Мнтрофанпй Дакии, именуемий Прасе-
то, освен гореописаннте но точности собития, позволява си неза-
конна и неудобрнмочеловечески гъековзимання като противно иа
конституцията и позор на возродителяата Болгария! И защото той е
ЙО
судия, е недостоен, при всичко че носи суднйско название, а има
человецн, знающи судебнн порядки и говор;)щи много язици н кон-
то са достойнн в тая служба, а Дакито net Второ Митрофавий Да-
ния на двадесет и втораго апрнлия текущего года, който без ни-
какво уважение и законопочитаине в судо изпсуиа недостопристой-
но Ивана Гаргата от село Боряни, дошол в судо да ся суди с
чорба лжи Парване от градо..
В примеря като приведения думите със свонте различии форми
принадлежат към един или друг стилистикеи пласт, но се проявя-
ват чрез тия същите форми и различии изговорни особености (а в
случая това за нас е най-важпо). Всеки разбира, че смешного не е
въэможно без самото съдържанне, без подходяще описан не на сре-
дата, в която се развива действието, без умела характеристика на
съотнетните герои, без техните постъпки, без тяхиата външност. И
че в същото време хуиорът органично произтича от цялостното
оформление на рента: ,по-особени“ звукове и думи, често пъти най-
неочаквано евързвани или механично смесвани с книжки и диалект-
ны черти. Крайкият резултат е тъкмо оня желай езиков „коктейл"
или езнкова „бъркотни",.която да излъчва естествен смях —без-
обиден или саркастичен, повърхностеи или мъдър.
Подобии похвати биват използвани и в пародии (подражания)
на известка вече произведения. Съпоставката между куплети от
Базового стихотворение .Отечество любезно, как хубаво си тн!“ к
съответната пародия на Елин Пелин е характерен пример:
у Иван Вазов —
Отечество любезно, как хубаво си т»!
Как чудно се синее яебето ти безкрайяо)
-	Как твокте каргкки меияват се оиайио!
При вески послед нови, ио-нови красота:
тук весели толики. там плэннни гиглити,
эемята гтьлна с цвете, исбето със брн.тямти,..
У Елин Пелин —
Отечество любезно, урукн да не са ти.
а.ча си много мило и убаао см много*
Земята тн - земя, нсбото тм — небо!
Ете бая со зор нзкарувамс лебо,
и мелко на закон» дъеклта му клопа,
ама янэт чиним на цела Европа...
В наше време книжна или диалектик багри (сред конто естест-
веио изговорни) се излолзват в художественото творчество ио-ряд-
ко, но все пак още могат да се видят понякога в хумористичнн
публицистичнн материали, най-често във в. Стършел.
Иначе обичайният тип пародия не се отклонява от книжовннте
изговорни и правоговорни нории. Ето например как младнят Хрис-
21
то Смирненски падражава на Вазового стихотворение „ Когато бях
овчарни*:
Когаго бях в школото
и в чина см селях.
Аалеч бяя о? тсглсло,
шасглив и весел бях!
Беэгрижкс цареше
у место сърце,
зкмйно вечно бсше
и моею лице!
Друго е. разбнра се, положенисто при тъй наричанат.т регио-
нална литература, съзлавана в различии момента от нашею култур-
но развитие. Като излолзват диалектната и разговорната реч с ней-
ните изговорни ссобеиости, авторите мотат да създават и „сернозни*
(Тодор Влайков), и хумористачни (Михалаки Георгиев) произведения.
И така нзговорните стнлдае отразяват значнтелно по-сложната
и богата същност на устната книжовна реч в сравнение с писмека-
та. Главното е да бъдат умело иэлолэпани нзговорните разновидно-
сти на звуковс и форми, на думи и словосъчетання според обстанов-
ката и предназначенного на езнковата проява, според характера и
културата на говорещнте и т. н. Във всички случаи обаче трябва
добре да се познава и да се владее книжовното произношение с не-
гоните изговорни стилове.
В тази книга правоговорняте явления и проблеми се излагат
системно и по-достъпно с оглед преди всичко па представится чин
кяижовен наговорен стил. Естествено обхванаги са главно основни-
те закономерности, във връзка с конто се отдели внимание и за
различии по своята природа отклонения (варианта, грешки) от кни-
жовните норми. Пелта е да се лредстави по-сбито днешната книжов-
иоезикова действнтелиост в нейиата аъзможна пълнота, чрез различ-
ните речевн прояви, без да се пренебретват най-ярко откроявлщите
се тенденции.' В тоя смисъл изложсннето' не само има за обект съ-
временната правоговорна система с нейиата стабилиа установейост —
то очертава и най-характерните насокн в нейното развитие.
22
ИЗГОВОР НА ГЛАСНИ
НЕУДАРЕНИ ГЛАСНИ
В съвремениия български книжовен език има шест
гласим, всяка от конто може да бъде ударена или неудареиа. По
място на учленение гласните се делят на три двойки: предноезични
е, и; средноеэичнн а, ъ; задноезичнн о, у. По ширииата па отвора
на устата при изговор гласните се делят на широки и тесни, като
на всяка широка съответствува тясиа: иа а съответствува ъ, на е —
и, «а о—у.
вредно-	средне-	э а д и о-
едичнм	е э и ч е< к	е э и ч и и
широк»	е	а	О
тесен	н	ъ	у
Шестте гласни се различават ясна помежду си само под ударе-
ние — тогава всяка едва звучи напълно определено и никакие смес-
ване между тяк, по-снециално между тесните и «.ответимте им ши-
роки гласив, не се наблюдава, т. е. практически не се правят нито
правоговорни, пито правописни грешки. Вън от ударсннето обаче
широките гласни се стесняват, като повече или по-малко се прибли-
жават към съответните им тесни гласни. Неудареинте тесни гласни
от своя страна пък се разширяват и също се доближават
към съответствуващите им широки кеударена гласни. В резултатиа
гова взаимно прнближаване в потока на речта е трудно да отличим
неударен о а от неударено а, неу дарено о от неу дарено у, а също,
макар и в no-слаба степей, неударено е от неударено и. Това явле-
ние се нарича редукция на неударените гласни.
Пълната редукция на широките гласни е характерна за пзточни-
те пародии говори, където се нзговаря рабупа, кукЬшкъ, читё, срв.
също пет, но пшпте, сто, но стутё, цар, ко църё. Книжовният
правоговор изисква по-отворев изговор на неударените гласни, но
същевременно трябва да се каже, че неударено а и неударено а,
иеудареио о и неударено у звучат еднакпо (също и неударени е и
и в определеии позиции изговорио се приближават). Това съзлава
трудности при писането, особого при думи с по-рядка употреба, а
пък по-малките ученицн, които още не са запомнили правописа на
думите, могат да напншат например „стулове* (но вяма да сгрешат
23
стол), пишат понякога «къкво* (ио винаги, разбира се, как). Среща
се и обратного — да се пнше а вместо иеударено ъ, например «ра-
ка* вместо ръка, или пьк „белее* вместо билет, а пък може да се
види написано (и то не само от лърволаци!) «кумоннзъм* вместо
комунизъм. Роднгелите и учнтелите не бива да изпадат в ужас от
такъв род грешки у малките ученики, защото те още ле са свърза-
ли здраво в съзнанието си писмената форма на думите, а се ръко-
водят единствен!) от наговора. Скоро те ще разберет, че «съмннтел-
ната" неударека гласна трябва да се логърси в друга форма или
сродна дума, където е под ударение — и там ще проличи дали е а
или в, о или у, е или «, напркмец пнше се а яе раце, защото
имаме ръчен. Но има думи, при конто № можем да направим такава
проверка, например чувал или човал, камин или кумин — пяма »и-
каква форма пли сродна дума, в която сьмнителвата гласна о или
у да с ударена. В такъв случай е необходима справка в речник или
някакпо руководство — и да се постареем да запомним, че е прието
да се паше чувал и камин, а не «човал* и «кумин*. Такъв род ко-
лебания и неспгурност преживяват и възрастните, включите.тао и ви-
соко образован» хора, при no-редки и нови думн, например как ще
сс иапнше: рекуисет, рекошет, рикуиит или рикошет? Ако тази
чужда по пронэход дума ие сме я виждалн скоро напечатана н са-
мите иие не сме я писали (или пък сме я писали много отлавиа),
колебакието е неизбежно и даже полезно, защото «без колебание*
най-вероятно щс напишем думата погрешно, а като се позамислим,
като направим справка, като запитаме, ще я напишем правилго и ще
запомним правописа й—рикошет. Понякога се колебаят н специа-
лнетите — така например думата комокйга в некой речници е -Ла-
дена кумонага; в речниците срещаме и паплъч, и паялач. Даже при
тази дума е възпрнет неправилиият от стимологичсска гледна точка
правопме с второ а (паплач), макар че думата е сродна на пъл-
чище.
Има отделим думи, при конто е приет двояк прввопис на неуда-
ренитс гласим. Това с а така кареченнтс правописни дублети като
кола н куяа, обръщение и обращение, кабърче и кабарче, мани-
ста и мъниста, лопуш и лопош, мерудия и меродия, обеца~ и оби-
ца, ч-мшир н чамшир, тиктява и темтява, реторика и риторика,
магнетофон и магнитофон. Всеки лесно ще се убеди, че лвоякиит
начин на шкапе практически не се отраэява на наговора поради ре-
дукцията на иеударените гласим. Създевремеияо се вижда, че съв-
сем не е леко да се реши иавсякъде кой звук имаме, коя буква да
напишем, щом като и спепиалистнте не могат да се споразумеят, а
прнемат дублетио (двояко) писане. Ето и думата двояко — да се за-
помни, че се пище с о, за разлика от двурог или двучасов, конто се
пишат су.
24
Особечи неприятности създава сыесваието в изговора на гла-
голпнте представки о- и у-, пре- н при-. Вярно е, че при нормален
наговор оказаам и указвам се изговарят практически иапьтно ед-
накоо, но това са два различии глагола и нне сме длъжни да пишем
„оказвам помощ", ко „указвам посоката*. Глаголът одобрявам се
лише с начално о-, а глаголът учудврм се се пнше с пзчалло у-.
Трудно е да се установи някакпа закономерност, въз основа на ко-
нто да се създаде практическо правило за писаието на начално о
или у при тези глаголи — техният правопис трябва да се запомни.
Пнше се притъ.чнява. а не „претъмнява", преминавам, а не „прими-
навам" п много други, но пребягаам и прибягаам са различии гла-
голи, както и пр1Срещам и присрещам. В известного стихотворение
на Димчо Дебеляпов .Скрити вопли" лоиякога неправилно се за-
мена глаголната форма „присрещне" с .пресрещне"»
Да тс прнсрешяе старатя ня Прага
л чела сложил на беэснлно рано,
да гаснсш в мсйката уемявка блага
и дълго да поятзряш — маыо! мамо!
Да пресрещнеш някого значн да му пресечет пътя, ла се изпречиш
пред него, а Димчо Дебелячов, както се вижда от четирнстишието,
съвсем не иска да каже товз, той иска майка* му да го присрещне
на родния праг, да се доближи до него и срещайки го, да го при-
ласкав. ..
Има едва трупа глаголи, конто са и от първо, и от второ спре-
женпе, т. е. лишат се в сегашно време н с -е-, и с -и-, например
бьбря, бъбреш и бабриш, бъбре и бъбри: също капля, каплет и пг>-
плиис, какря, къкреш и къкриш. Обаче глаголи като хапя, капя,
капя са от пързо спреженис и трябва винаги да се лишат с -е-, ма-
кзр че по наговор са доста близки — пинге се обаче само хапеш
капеиз, къпеш, а не „хапиш", .капиш", .къпнш" и т. н.
Как се изговаря и как се пнше пастьраа или пъстарва? Тук
с нужно да съобразим, че наэванието на тази рнба и два от прила-
гателното пъстър, в което първзта гласна е под ударение н звучи
съвсем определено ктто а. А пък при писаието иа пъстър, ако се
ко.тебаем да го. напишем ли „пъстар*', ще сн помогаем х пъстърва,
кьдето втората гласна е ударено в. Тук можем да използуваме и
друго правило — когато гласната отпада в някон форми, значп е ъ,
а не а: пъстър, но пъстра, храбър, но храбри. Изключенне прави
само кеударена наставка -ък в думи като баках, замък, чисто мн. ч.
е за.яаци, банаци. Глаголът лъкатуша се пнше с първа гласна
а, защото етимологическн е свързан с лумата лак, а не с лакет
(затова някон погрешно лишат „лакътуша*. като разненят местата
на неударените а ни), но като слушаме никого да произнеся лу-
мата, ние не знаемкак той би я написал, как си я представя напи-
25
сана... Редукцията води до погрет но писано и на думи като mi-
кап и боязън — не бива да се нише „тъкън", „боязан". '
Ива и думи, конто се произносят еднакво, но се пиша^ различ-
но, например като се каже ,ритъм“, едва част от слушателнте ще
помислят, че това е глаголы зитам, а друга част ше сметнат, че
е същесгвителното ритьм. Нормално обаче дымите не се изговарят
изилнрано, а в контекст, свързани с други думи, и тона ни дава въз-
можност да разберем дали е „ритам топка" или е „бърз ритъм“.
Независимо от известгата неопределеност на неударените глас-
ни при изговор, правописът е точно определен. Следователи©, макар
че в казал и речь л вторите гласни са изговарят приблнзнтелно ед-
накво, като иещо срез но между а и а, ние не можем да напишем
„нещо средно", а точно определена бума и ще трябва да съобра-
зим, че при промина на ударението имаме каздл, а не „казъл“. а
женски род е рекла, следователи© изпадащата маска еа. Има обаче
известна свобода при пнсането на фамилии и личин имена, затова
там редукиията е намерила отражение. Имената Банча и Ганьо се
, изговарят с редуцнрако о, конто звучи много близко (или равно) на
у, но никой сега не пище Ганчу, докато миозина държат да пишет
Гаию Ганьу). Нашият правопис изисква да се нише Желор, Стойо,
Пейо, з не Желю, Стою, Лею, както се е пишело в минало-
то — но тогава ее е пншело също така и Марку вместо Марко, а
Басил Друмев е озаглавил прочугата сн драма „Иванку, убиецът иа
Асеня". И все пак не можем да задължим всичкн да пишет имената
сн по приетия начин, защото те понякога схващат това едва ли не
като промяиа на нмето. Но младото поколение трябва да лише съ-
обрээио с изисквавията на правопнса. Така следва да се вписват
имеиата и в актовете за раждане и другите документы: Пенно, а не
Леню, Койо, а не Кою.
Под влияние на редукцията па неударените гласни и Други лич-
ин имена се пншат пп два начина: Вакрил и Въкрил, Герган и
Гаргин, Венцеслав н Венцислав. При фамнлипте имена примерите
са повече и по-раэнообразни. Ето редица случаи от телефонння ука-
зател на София: Бодуроз и Будуров, Базаров и Бузаров, Базука»
и Бузуков, Боюклиев и Буюкниев, Вакафчае» и Вакъфчиев, Лаза-
рев и Пъдарев, Йорданов и Юрданов. Различният начни на писаяе
не се отразява особено иа изговора, но е източиик на реднца не-
удобства, затова е желателио да се постнгнс изравняваие. Затрудня-
ва се например намирането в азбучки списъци, не.ъответствието в
писането води до усложнения, та аякои лица си косят документ, че
например „Гергин Бодуров и Гнргин Gy Дуров са едно и също лице"
(а трябва да се прибави — „Гергин Будуров п-Гиргив Бодуроа"!).
Неудареното е в кннжовиия ёзик се рсдуцира в най-слаба сте-
лен и правоговорът ни задължава по начало да се стремим да го
26
произнасяме во-чисто: ярые, а не „время'1, .шестйцъ, не „шистйцъ".
В съседство на соиорни съгласни неударепото е много често се ре-
дуцира не в посоха на и. а в посоха на ъ с предходяа мекост, т. е.
звучи приблизителяо като й-а, например „прольът“, „славъъй'-, „учй-
тьъл“, „ббльън**, „вътрьъ" и др. Тозн вид редукция е много трудно
отстрянима, а и не се осъзнава от миоэича. Необходимо е сериоэчо
и упорито самонаблюдение, за да отстраним наговора на утре ге-
правилно като .утри" или „утрьъ", да не казваме .пёсьъи*. а само
песен, да не изгоаарямс „тилиграмъ*, .мисо", „пбслп". Изобшо тряб-
ва да иабягвамё силио стеснения изговор на иеудзрените широки
гласим, характерен за редица нзточни диалекти.
ПРОМЕНЛИВО И НЕПРОМЕНЛИВО Я
Правонисно-правоговорното правило за .промен-
ливо я* (.ятовото правило* но имею иа старобългарската буква
и-эвук ят в, по-къско наречена »<? двойно*) е едно от основпите
в българския книжовен език. Старобългарскнят звук ят е звучал
като едно много' широко е, близко до я, как то лнес се изговаря в
никои югоизточии говори. В западннте българскн говори ятовата
глзона се е прегласила иапълно в е (бел, бели). В еевероизточиите
говори ятът се с прегласил в е в определеин позиции, а в други
(те са значително по-малко) се е залазил якавският изговор (бял,
бели).
Още през Въэраждаието нашнят книжовен език е възприел пра-
воговорно ятово правило въз основа иа еевероизточиите говори,
конто са летали в основата на новобългарския книжовен език. Има
обаче съществеии различия между диалектного якане в кяижовното
якане, тоест киижовният ни език си е изработнл свои собствени
нравоговории норми, с многобройни изключения.
В иашия език има и „непроменливо я*, което е съществувало
и в старобългэрския език като йотуваио а, тоест На—наркча се
съшо ,е типологии но я“. Както личи от иметому, в книжовни»
език това я остава нензменеио във всички позиции, не се прегласява
я в западннте говори. Но в еевероизточиите говори и това я се
подлаза на преглас в същите позиции като променливото я; тоЛга,
но .тоёжка", изядох, но .изёле", бяла полЯна, но бёли „полёни*,
докато книжовимте форми са тояжка, изяде, полйнп.
За да установим дали дадено я е лроменливо или непроменли-
во, не е необходимо да знаем етнмологията на думата, нито пък
да правим справки със старобългарски речник. Тъй като класифи-
ниране двата вида я от съвременна гледна точка, достатьчно е
чисто н просто да проверим .я" промеия ли се или не в останалн-
27
те форми на думата или а сродни дума. Да вземем например ду-
мата сеян- във формите мячи, сеяпт, сеяно, също в думата сея-
тел я сн остава непромеиено, това покэзва, че е непроменлиео. В
същата дума мяч обаче е е от променлнво я, тъй като имаме фор-
мн от глагола сея— сях, сяхме, сяха. Hue обаче обикновено не го-
ворим за променлнво е, не следим дали далеко е се променя в я,
тоест не нзлиэаме от е, не само защото исторически я се прегла-
ся в е, а не обратно, но и защото случайте, когато в съвременння
книжовеи език и.ча е, са многократно повече, например наговор с
я имаие само в основиата форма на съществителното грях, а в
остаиалите му форми н в многого сродни думн има само е: грехъгп,
грехове, грешен, грешна, грешна, гр шник, греховен, греховна, гре-
ховност и пр. Освен това—и то е особено важно—има в книжов-
ния език много думн, в конто старата нтовп гласна се е прегласила
в е във всички позиции, стачала е винаги е, наир, в думата век, ве-
кам, два века, векове, вековен и пр. Така е и при думата плен—Ив.
Вазон в .Паисий" обаче пише .план", за да рпмува с Шииииан,
дяес обаче не се казна план, а само плен:
Метете я знайте коп Ое цар Шншиаи
If КЗК ИЭШТО изрСТВО сторйхэ ГО П.ГЯН, . а
Да припомним сега прашлата за релуване га леев кннжов-
нпя български език. Необходимо е предварително да се изтъкне,
че когато говорим, ние ие се ръководим от тезн правила, защото
не извършва.ме промяшгга сега, в момента—това е стана.ю предн
векове и д: ес ние сме наследили готови форми с определен гла-
се», който трябва ла знаем и да спазвамс. Ятовият преглзс не е-
сьвремепен фонстиеси закон в кяижовния език (за раэлика от се
веронзточинте говори), г.е действува автоматично. Прегласът на я в
е се е лексикализирал. тосст свързал се е с определен неголям брой
думн н в пакой наставки, конто трябва да се зиаят—те се иэуча-
ват още в нача.тните класове на училнщето. Затова и ятовнте пра-
вила, както и да гн формулираме, нмат досга «включения. И дру-
го-теоретически якането е лссно усвоимо, но диалектните навици
са много силни. Едва ли някой се колебав кой наговор е правилен,
книжовеи: бял пли бел, хляб или хлеб, но миозина нзговарят бел
хлеб, или лък вялая хляб, вместо бял хляб, белая хляб.
И съществителното успех, и глаголът успях съдържат ятова
гласна (до 1945 г. по стария нравопис сепишеха даете думиеднак-
во „Азъ успЬхъ—това бъшс голЬмъ успьхъ"), но е прието в кии-
жовния език да се нзговаря екавеки успех, но якавски оз успях.
В посочеиия пример по стария правопне се пишете навсякъде с
буквата Ъ, но две думн се изговаряха правнлно с я (аз успях и
голям), а остаиалите две-екавски (беше и успех). Миозина'обаче
28
неподпомогнати от правописа, нзговаряха навсякъде екавски „Аз
успех —това бсше голем успех*, както може да се чуе я сега. Но
днешният ни правопис посочва и кгижоввия изговор, зашото се во-
ди по него—ятовото правило най-кратко може да се фомулира така:
пише се я там, където в книжовния език се произнеся я, а е се ли-
ше там, където в кннжовиия език се изговаря е. По този начин оте-
чественофронтовският правопис превърна прословутото ятово прави-
ло от предимно лравописно, едно от най-трудките правоннсни пра-
вила, в правило най-напред правоговорно, а след това правописис.
Но да напомним пак. че и в мииалото, когато се пишете буквата в
навсякъде. съществуваше книжовно правоговорно правило—в учеб-
ки дате още от Възраждането пасам се посочва, че буквата в в оп-
ределеин позиции и думи се изговаря като я, а в останалите—като
е. Нззванието „е двойке* не бива да се тълкува в смисъл, че та-
за буква може в едка и съща дума и форма да се произнеся по на-
бор било като я, било като е. а трябва да се разбира в смисъл, че
в различии положения в различна форми тя се произнася или като
е, или като я.
Променлпвото я се изговаря и лише я-само пол ударение, ко-
гато не еле два мека сричка—във всичкн останали случаи се лише
и се изговаря е. Два са факторите, конто задържат прегласа и .за-
паэват я, и тезн два фактора кмат сила само когато действуват
заедно: ударението и с ле дна та твърда сричка (по-точно
е да се каже — характерът на звуковете след ятовата гласна, до
следващата гласна включително). Преместването на ударението от
ятовата гласна е достатъчно я да стане е независимо от твърдост-
та на следващите звукове, а ако следващата сричка е мека, я пре-
иниава в е независимо от ударението. тоест—макар и да е ударена.
Тъй като ятовият преглас е настъпил отдавна. под .мека сричка"
трябва да разбираме не само иска от съврсменна гледаа точка, ио
и исторически мека — която е съдържала меки звукове, конто сега
са затвърдели. В двешиия наш език меки срички са само тези, кон-
то съдържат меки съгласии, конто отбелязвзме с буквнте я, ю, а,
а. Но исторически меки са и всичкн срички, съдържащи гласните е.
и н съгласннте ж, ч, ш (буквата гц озиачава шт). Сега да вземем
конкретны примере, за да изясинм правилата:
аира. и’ри. еёрен, яярна;
слЯл, слепня, слипа, сипи, слепотл, слАгак
смЯх се, сия се, смеловС. алсмЯне, -асмёли, гигзлиа, смёл се;
В-'с-ър, алтровё, вхтъриа, ветролох аетрояокаэагел.
Вижда се от тези примеря, че когато ударението пада върху
променлпвото я и в следващата сричка пяма меки звукове, сричка-
та е образована с гласните а, о, у, ъ, тбгава се изговаря и се пнше
я, например вяра, слАпа. Също така ако ударението пада върху
29
променлнаото я и след него не следва кикакъв звук, т, е. я се на*
мира в абсолютияя край на думата, преглас в кннжовния език не
настъпва: емя се, излетд. Ако промен,твото я се иамнра в послед-
на сричка, но след него има съгласни (макар и от същата сричка),
тези съгласни носат да предиавикат преглас, ако са били меки.
Едпнствеяа река съгласна, която в съаременняя книжовен език мо-
же да бъде в абсолютного краеслоане, е й, иапр. смей се (срв.
смях, къаею крайиата съгласна е твърда х н я се запазва). Също
така сяк, но сей, пях. пя, но пей. Ако сравним сдкох, cite със съ-
ществителното сея, съшо ще видим, че крайнего я е стачало при-
чина за преглас». При положение, че след ударепото променливо я
има и друга сричка, тогава ше настъпн преглас, ако гласната в след-
ващата сричка е « или е (вёри, верен, слепая), ако никоя от съ-
гласите между променлнаото я и гласната от следващата сричка е
.мека", при това ияиа значение дали е от ятовзта сричка (смётка)
или е от следващата сричка (слепчо). Думата вАтърна се изговаря
и се нише с я, защото и цвете условия за запазванего иа якавни
изговор са на ляне: ударението и следваща твърда сричка -твр-.
Формата вётрена (да си спомиим .„Beтрепала мелница" на Елки
Пелин) е с прегласен изговор, защото, макар удареиието да се за-
пазва, следващата сричка е мека -тре-.
Когато променянного я е иеударено, то се преглася в е, неза-
висимо дали следващата сричка е твърда (смеховё, слепота) или е
мека (смешяйк).
В редица случаи вместо очякваното съгласно с правилата я в
книжовния език се изговаря е. Това са по-новн думи, конто са влез-
ли в нашив език от руски, от църковнославянски, или пък са от за-
паднобългарски диалекти, иапр. сделка, средство, отдел, размер,
просвета, зрёлост, лёкар, човёк (източнобългарски е челАк, чевяк,
чуляк\. Новообраэуваиитд думи също не се водят по ятовото пра-
вило, тъй като ятовият преглас вече не действува като съвремепен
звуков закон, напр. водомер и др.
Грешки по отношение иа якането се допускат в двете посоки:
неправилен изговор на е вместо я, и неправилен изговор я вместо е.
Погрешен изговор я вместо е е сравнително по-рядък и се среща
под ударение пред сричка с гласната а (окончание за мн. число):
голями, бяли, четёли, вадёли и др. Очевидно тук действува анало-
гвята—има стремеж якането да се разпростре върху псички форми:
голям, голяма. голямо— та и голями вместо голема, също н го-
лямаят при членуване. Книжовноизговорната норма засега не при-
ема тези якавски форми, например не бивада се казна .голями труд-
ности*, .голямия ми сия*. Но твърде е възможно такива форми да
се наложат като допустнми, а след време н като правилии, както е
ставало с глаголни форми четяхме, чет яхте вместо очаквапи
30
екавски форми, срещанн и иа изток, и на запад — четехме, четех-
 те. Но пред меки съгласни якането не може ла се разпространн
затова не се допуска? грешки като „сияй се, смяшка*, „сяч* вме-
сто смей се, сметка, сеч. Необходимо е да запомним, че съдържа-
щите ятова гласна прилагателни и причастия в множествеио число
и в члевуваната форма за мъжки род ед. число се пиша? и иэгова-
рят се, а не с я, аащото в следващата сричка вниаги имаме и-.бял,
бяла, бяло, ио бели и белият; също гърмял, гърмяла, гърмяло,
но гърмели.
Повече грешки обаче се допуска? в обратна посоха, когато
вместо я се изговаря е във всички положения', бел летен костюм
вместо б ял летен костюм, бела летка рокля вместо бяла лят-
на рокля, бело летно костюмче вместо бяло пятно костюмче,
наред с правилното бели летки дрели. Екавски изговор н съответ-
но нисане на е вместо я се разрешена от книжовната норма по съ-
ображения за художественост, специално в поезията заради римата,
напр. Хр. Ботев римува преме на—зелена, Никола Вагшаров риму-
на свиреп — хлеб, бег — човек, у Хр. Смнрненскн срещаме ера—ве-
ра и мн. др. Екането е Доста широко разпространено явление в го-
аоримата реч, а оттам намира място и в художествената литерату-
ра, за така наречената речева характеристика на геронте.
В кннжовиия ни език има известно колебание при наговора,
а също и при писането иа едва група лрилагателни на -ен или -яи-
напримср брашнён или брашнён, чешмАна вода или чешмёна вода,
платнён или платнАн, Въпреки че гласнята в тази наставка е от,
ятов произход, поряди настъпилото смесване с наставка -ен (напр. в
лелея—никой «е казва зелян!) в кннжовиия ии език постепенно се
дава предпочнтанне на изговор е. кадифён, а не кадифАн, басмёна
рокля, а не басмАна рокля, макар че яковскивт изговор е много
широко разпространен.
У ДАРЕНИ АНЯ КАТО Ъ И ЙЪ
S Нашият съвременен правопис е построен предимио
върху така наречения „фонетичен принцип*. За да се ползуваме от
безспорните предимства иа този демократичен принцип обаче, пър-
во, трябва прели всичко да се научим да говорим правилно, та Да'
водим правописа по книжовния правоговор. И второ — необходимо
е да знаем, че в определени случаи съществува „несъответствие ме-
жду букви и звукове*, тоест нашият правопис е приел условно пи-
сане на звука в с буква а, а също бележим йъ с буквата я. Пи-
шем например „През деця се тълпят на брега*, а изговаряме „През
день! се тълиьът на брегъ". Ако напишем „брега* с э, ще направим
31
прзвописна грешка: ако наговорим „брега* с а, както се пнше, ще
направим правоговорна грешка. От друга страна, никои погрешно из-
говарят „eoai*с ударено крайне s - това е груба правоговорна греш-
ка, в този случай трябва да се изговаря както е написано. Необхо-
димо е следователно да се научим кога, в кои случаи се пнше а и
я, а пъ^ се изговаря книжовио а и йъ, и в кои случаи не бива уда-
рен» а и я да се изговарят като ъ и йз.
В самия край на мнназия век. още с първия официален право*
лис, е било прнето три краеслов :и грзматически елемента, съдър-
жаши звук ъ. да се иншат с буква а (или съответно я): членът за
мъжки род едн тствено число и окоичаиията за 1 л. ед. ч. и 3 л. ми. ч,
в сегашно време при глаголите от I и И спрежение. Така напри-
мер нне пишем краткий член на съществителното род с а:
рода, но сме длъжни да кажем роде, а не ,рода“. Че тук звукът
е и винаги е бил ъ, а не а, личи от съпоставката с пълния член:
пишем и иэговзряме родгт, а не „родят*. При член -я, тоест кога-
то членът е след мека съгласна, пишем буквата я и при двата чле-
на, но звукът е също така само ъ, значи изговарнме йъ, например,
пишем пня, сънят, но киижовната нзговорна норма категорично
изнсква да казваме сънвъ, сьнь'ьт, а не „сын, съият*. Глаголните
форми чета и четам, макар и напясани с а, задължителто се изго-
варят четъ, чет-ет и в никакъв случай, ако искаме да говорим пра-
вилио киижовзо, не бива да казваме ,четй, четдт“. Така е
и при глаголните форм-.с прея, пр аят — те се пронзнасят правнлио
верны!, eepaeim, а ие „верей, вераАт“, тоест ие .вървьЗ, вьрвьЗт*.
Макар че това несъответствие между звукове и букви засяга
само две явления — члеиуване на съществителни в мъжки род и две
окончания на сегашно време. думнте. в който пишем а или я, а пък
изговаряме съответно » и йв, са много чести. А към тих трябва да
прибавим и многобройните случаи на погрешен нзговор иа оконча-
ние а като в, я като йъ: не трябва да се каэва „женъ*, а жена, не
„земьъ*, а зезгй. Ето за илюстрация един малък откъс от извест-
ния разказ „Ямурлук” на Йордан Раднчков:
„Ей, Лазаре, подвикна Две щръклета. много се умълча бе!“
„Остави, казвам му, одялах се със сърпа.* „Къде бе? — пита ме оня
н аз веднага му казнам, че по крана съм се одялал. „Човек може
да се осакати така, ще вземе да пререже някоя жила* — чувам гла-
са на Две щръклета. Той пак почва да кльоцка с огнивото: кльоц
клыщ! Ами ако праханта му пак се е иамокрнла! . . . „Имаш лг
тютюн, да дойда при теб да. запали, че моят се евърши?"—питав
Две щръклета. Казна мн, че има. и аз се изправям от пропела д:
»да при него, щото ме е страх, че той ще дойде при мене. Мои
чето държн пръета на устата си, а аз клатя глава: ще мълча, щ,
мыча/ Не усещам как цареоичакът ме бие преэ лицето, не усеща>
32
и вкуса на тютюна. Две щръклета пеню мн приказав, ама иа мене
очнте' мз ссе към моята ’-ива гледат и се моля па господа дано не
се разреди мъглата и Две щръклета да видя псичко. Тя се стеле
бяла н гъста, като мляко, колкото и да се нзирзм, не се вижда пн
кола, ни биволи, нн момчс. Сета слепешката назад, уж вървя псе
по един и същи ред, между царевяцнте, ама съм сбъркал, наглеж-
да, того нэлнзам откъм залита страна на колита*.
В този текст нма 14 случая, в конто сравнително често се гре-
ши правоговорно, било като дня „буквално" се произиасят, било
като се изговарят като ънйъ. Изговорът а ийъиаударспи окончания
а и -я при съществнтслпн от женски род е диалектен нзточнобъл-
гарски, шпрокоразпространеп и труднопреодолим. Миозина въобще
не си давят сметка, че макар и да пншат правнлио глаза, стена,
изговарят пелравплно „главъ*, ;стсн1>“. В този текст ще бъде го-
ляма правоговорна грешка, ако ние произнесем „мъглъта*, „слепеш-
къта". „странъ", а също и „пракантъ".
Обратната правоговорна грешка — пзговарянето на’ член и на ’
глаголно окончание с а и я (както са написаии) се Лължи допякъдс
на иепреодоляно диалектно влияние, но в много ко-писока сте-
пей на'така нареченага „свръхстарателисст*—когато се стремим да
пронзнасямс „кннжовно* точно сноред правописа, особено ученпии-
те. Ннкога не бива да се казна „Седьа с i из чипй и чета*, а Седь*
си на чин* и чет*. В приведения откъс от Радпчков ще бъде пра-
воговорно погрешио, ако произнесем, „по крлка* вместо по кракъ,
„гласа* вместо правнлиото глас*, „ште иълчй* вместо ште ш/i,
.вкуса* вместо правнлиото вкусг, „вървьй" вместо въреьг. Въввръз-
ка с глаголпата форма прея трябва Да се нзтъкне, че така написана
с крайне я тя се произнеся с 6ъ само когато е за 1 л. ед. ч. се-
гашно време (или бъдеще време с ще), но се изговаря с йа, ако е
2 или 3 я, пинало евършено време: аз eipeti, ио той внрвьй. Така
е например и при глагола мълча: ще бъде аз мълч-i, ио та вчера
защо .чълчй, също аз стой*, но той стойй. В начало то иа откъ-
са от Радичков има „Много се уммча бе"—изговор с -в тук е ие-
възможсп. Но ако Две щръклета продължи: „Какво ще стане, ако
и аз се уи»лчя?“, ще е задължнтелно да се наговори у.иълчъ.
Има и доста други случаи, когато две думи се. пишат по един
и същ начин, но се пронзнасят по нзнскваннята на кннжовния пра-
воговор различно -това се дължи на приетото условно означаване
на звука в с буквите а и я. Да вземем като особено показатели»
две сдносрични съществителни щат и врат. Пишем еднакво „Те не
щат им щат“, носе пронэнася различно Ti не tumim нйф штат.
Или пък „И в този щс.т не щат да го назначат" — ако изговорни
навсякъде а, ще допуском две грешки: не щат задължителзо тряб-
ва да се произвесе не tumim, защото гласната а е глаголно окоича-
33	3. Вкчярекия: праяогяяяр
nite за 3 л. ми, ч. ссгашно време; да го назначат също трябва да
се произнесе да го назначат по сыцнте причини. Зад писмеиня об-
раз врат се крият форм» на две думи, конто се произиасят раз-
лично: яйцата врат — глаголиата форма се изговаря врът, а не
.врат"; дебел врат — съществителпото се произнася, раэбирасе, с
о—врат. Изобщо, много важно е да осъзнаем, че въпреки „фоне-
тичността' на нашия правопис, в много случаи има сын ест вена раз-
лика между правопис и правоговор. Ето още няколко думи н фор-
ми, конто се лишат налълно еднакво, но се произносят различно:
река — голяма река — сыцествителното в никакъв случай не бива
да се изговаря „рскъ“, а <амо рекй', ще му река — глаголы не
бива да се произнася .река*, а само рекъ. Така е и при ,гакя:
апрелям с лъка (лък(), окосил своята ллка(лъкн): крака: голема
крака (кракй), но счупих си крака (кракъ) и др. От друга страна,
има думи и форм и, конто се лишат различно, но се произиасят ед-
накво и различного в нзговора им би било престараване, то проти-
воречи иа правоговорните нтрмп. Ёто например ревът и реват: ре-
вып на вълните и ввлните реват (ревьт), а не „реват*; така е и
при плетът и плетат: плетът се разплел и сега отново го пле-
тат (плетът). Следователно, и за да пишем правилно, и за да го-
ворим правилно, в тези случаи е необходимо да вземаме под внима-
ние морфологическата граматическа същност на думите, по-точно иа
морфемите — далн въпросната гласна е глаголно окончание или не с,
дали е член или не е, родово окончание ли е или яе е. Това озна-
чава, че тук нашият правопис е награде! върху „морфологический
принцип', че в тези случаи не можем „да говорим, както пишем*,
нпто пък „да пишем, както говорим*, Така например погрешно е да
се напише ,текы“, макар така да се произнеся (рпмувано е със
срамт):
О, пак ли? О. пек ли по поляка
славянски братски къраи ще итекмп?
ИсгориЯо. не давал си лисит л.
не впнсваП в тях «а тм дни срамит!
Ив. Вазо в
Вън от ударението, краткият член и тези глаголня окончания СЫ
що са зв,'к а, а не а (както се кишат), но тук писавето с а и я не
се отразява така иа наговора, тъй като неударено а и неударено ъ
звучат близко или еднакво. Но и тук трябва да обърнем сериозио
внимание па правописа — изговорно сьвпадат члеиуваното гыцсст-
вителио печатът и глаголиата форма печатат, ио се пишат раз-
лично, например в слединге стихове от в. „Стършел":
Ох, какая лк снлл е том и слабя авторе
34
Его още един хубав пример в стихотворение™ »Тик“ на М. Ганчев:
Шапкэга ми да положи
на главатэ ми по марка
никой осин мен не коже,
даже момта другэрка.
Тъй И мисъ-l ГрЪМОГЛ»СН1
други като ми я тикат.
тръекам я ла си я иасна.
От това нн о м тикът.
Глагол чата форма, тикат и членуваното съществителко тикът •
нмат абсолютно еднакъв наговор, но со кишат различно.
РРУПИ ГЛАСИМ: tf, В ПРЕД ГЛАСИМ
Бронт на гл аспите в внешний наш език с много по-
мэлък от броя на съгласните — срещу 39 съгласан звука има само
6 гласна. Обаче при раэпределеннето им в потока на речта се по-
стига известно изравняване, тъй като глзеннте нмат много по-голя-
ма честота. Раэбира се, все лак броят иа съгласните в който и да е
български текст иадпищава броя иа гласните по приблнзнтелнн на-
числения с около едка трета. Българският езнк се стреми към рав-
номерно редуване на съгласни и гласил ззукоое, ио има и групп
съгласнн, както и групн гласни, а също и удвоени съгласнн и глас-
ит!. И при най-бегло наблюдение веднага се забелязва, че струпва-
нето иа две, иа три съгласнн е много по-чзсто or групираието на
две или три гласни. В същност три последователям гласит! в бъл-
гарския език се срещат като голячо изключение само на границата
между морфеми или в сложни думи, иапр. краеьгълен, радиоапа-
рат, маоизме. В чужди думи, например в географски названия,
могат да се намерят к повече гласни едва след друга, но това са
„екзотичнн" прнмерн като назваиието на мексиканский щат Чиуауа
с трупа от пет гласни. Но при наговор гласната у се консонантизира,
т. е. превръша се в съгласна или полугласна, така че се получават
дифтонги и това название не се изговаря като петсрич та дума.
Мвого по-чести н характерни за българския език са грулнте от
по две гласни и те са важни и ингересни от правоговорна гледшце.
Теоретически са възможпи 36 различии комбинации от двойки гласни
в това число и удвоени гласи, наир.-ал- заангажирам, -оа- дооформи,
ее- пее.-ии- линии, -уу- вакуум. Най-чести са обаче групи от две глас-
ив, едната от конто е пре дна гласна е или и, Тези групи представят по-осо
бен интерес за правоговора, тъй като гласните е к и като лреднн и ме-
ня са склони»! да развиват един ,йот-елемент“ (съгласна й или
омекчаване на предходната съгласна), та по този начин се явяват
няколко изговорни варианта. Така например в групат'а гласни -ио-
изговорно се вмъква между даете гласни й я става -ийо-, или пък
гласната а се превръща в а, коего в последна сметка се превръща
в мекост на предходната съгласна. И в двата случая грувата глаг-
35
ни се ра?рушапа. Да втемеи изговора на думзта .7И.да>и~правого-
ворвил корма и ггсква ла се наговорит отчетливо двете последова-
тслни гласив, т. с. думата има три сричка: д'«-.га*ои. Часто об ;че
три небрежен изгопор се сроизизся ката двусричиа: „.t.-.iloic.
Също така се нггозаря и с пнзкваиеча /?: .‘.iuua.r. Такие:, думи
има доста в български език. дошл» от чуждо сопки, наир. 6<<c.::uih,
г дойка, триод, шуио», идиот, скудно, фолю и др. Необходимо
е при изнскан говор да произваскме отчетливо и двете г.ъхии, без
да прнбавяме или да съкращав.-.мс нещо, за дз улегнюа наговора.
При произнзеянего на съглас ните звуконе стремежът в къмирн-
тнаряне на устата, а при наговора на гласните стремежът е към
отваряне на устата. Затова и чрез ирнблизнтелно рпвномерното ре-
дуване на съгласни и гласни се постнга и равиомерност в отзаря-
пето и притвзряпсто на устата при говорено. При изговора на две и вове-
че последсвугеляи гласи» (.,зсв“, хиатус) устата остава отворена („зее")
по-прраължителво време. Това съзДава известии всудобстса, смята
се за неблагозвучие, но не може да бъде основание за неправилно
разрушааане на групи гласи» — lie бнва ла се смята, че всеки зев
е неблагозвучен.
Друга често срещана трупа гласни, при която се допускат пра*
воговорни грешки, е -«а-. Например думата пролетариат не бнва
да се изговаря с вмъквяие на й между гласните и да се изговаря
„пролетариях* (понякога така и се пише погрешно). Още по-непра-
ви.тно е ла се изговаря или нише „пролетарят*. Такива думи са
още премиални с -иа-, а не- „премиялни* с -ап-, лито „прсмялш*;
специалист, а не „специалист" или .спенялист*; маннах, а не
.манияк*,нито „мазяк" и още много други. Неправилният от гледи-
ще ва кннжовния лравоговор изговор с -ия- или само с -я- е доста
широко распространен и трудно се осъзнам, особено ако нямаме
иавика да се вслушваме в собствеиата си реч. Изговорете например
по трите начина италиански, „италиянсхи* и „италянски“ и ще
се убедите как те ни звучат много близко, като че ли това е един
и същ изговор. Ясно е, че в такива и подобии случаи нашего взи-
мание трябва да бъде особено заострено и да се стремим в по-нэис-
кана и no-бавна (неускорена) реч да произнасяме достатъчно пълно
двете гласни -на-, без да вмъкваме й и да превръщаме а в я. Прие-
то е обаче думите христианин и софиянец па се пишат и да се на-
говорят с -ия-, следователно не бнва ннто да пишем, пито да „зго-
варяие „христианин", „софианец".
В личин собствен» и фамилии имена се допуска лублетно писа-
на, а в отделки случаи и трояко писане — това се дължн на из-
вестная! свобода, с която се ползуват личните имена. Така иапр.
нма варианти Емилаан, Емйлиян и Емилян, също така пнше се
Кириах с -иа-, Кириях с -ия- и Киряк само с -я-, както и Ще-
36
лися, Ше.шян и Ц&лял (или съответао Шялам.Шялиян, Ша-
ллт). На.тгга н:: се сдедов-'.те.з о дт знаем как се июне и съответ-
по се птговарг место на диено лице, защото сме дльз:ни ла спяз-
вала iuhckb- сто да ее шгка нрг.нплно нмето „буква по буква'. Не
можем 1Г!П:>Л':ер ла нанншем нчсто на големпя бългзреки писате.т
шяп Стане» пито Е.-.ги.'.яггг, мн го Емвляя --неговото яме се
лише с -ея-J Т..:;иза с.: и жзяскмге линии имена Лпяня, Мараяна
с вариант’! Л".анл, Мариана. Такива варианта сьздават редина
трудности— itafi-нгчред се иэисква не само да знаем имело, ио и
цак се пишс лллено лице, например Максимилиан Каров, или Мак-
симилиан, :i.ti може би Макон хиляк, също: LLiU.itiUH Кунее — пли
и&лчан, !Цнлян,илн пьк с Ще-1? В телефонная указател фамплио-
то иче Маратов е отделено с много страпини от Мприаноз, а мо
же да пма и Моряков.
Мт,и:кото лично нме Георги н съответно фамилното Георгиев
е тфнето да ср изговарят не с -со-, както се лишат, а с -iio-, т. е.
Гьорги и Гьоргиее. Двата писмени варианта на мъжкото нме Ге-
орга и Гьорго, както н на женското име Георгица и Гьоргчца се
изговарят еднакво по същия начни — с /Ъо-, а не с Гео- (съкрате-
ноте от Георга име Гт се изговаря обаче с трупа гласни -со-),
(’о в нарипателни имена групата гласни -ео- не бива да се разруша •
ва— не бнва да нзговаря.че например „илейология", а идеология,
също неон, a s’e „иейон", реотан, феодал.
Прн трупа -еа- склояносиа към вмъкваие на -й- е ощепо-голя-
ма доста често можем да чуем да се изговаря например „реакция*
вместо правилното реакция, лауреат неправилно се произнася „лау-
реат", а в небрежен изговор даже и „лаурят". Правилно е да каз-
вале креатура,'а не креятура. Кннжовният правоговор нзисква теа-
тър, а нс гсятър, праиялно е да казваме реален социализъм, а не
„реялен социялизъм*, океан, а нс „океян*.
Групп гласни -еу- н -tty- са значително no-редки, но н при тя.х
се допускат подобии правоговорни грешки. Не бива да пронзнасяме
(а още по-малко да пишем) „алпинеюм" или „опадом* вместо пра-
вилппге алпинеум, опиум, както и триумф, а ие „триомф*.
При трупа от двете предик гласни -ие- често нзговорно се из-
пуска първата гласна. Думи като браконигр се изговарят непра-
вилно „бракоиер*, а може и да се видят написаии така. Книжовно-
нзговорната норма на пьлния стил не допуска такова опростяване,
така че трябва да изговаряме и да пишем бомбониера, а ие „бом-
бонера*, камериерка, а ие „камсрерка*, сапуниерка, а не „сапу-
нерка*, гарсониера, а не „гарсонера*, жартиера, а ие „жартера*,
аудаенция, а не „ауденция*. От друга страна обаче думнте релеф,
барелеф я орелсф не съдържат трупа гласни -ие-, така че са непра-
вилик изговор и писаве „барелнеф*, „релмеф*.
37
Има и обратно явление — когато вследствие иа неправилен наго-
вор се съадава трупа гласни. Това се дължи на нзпускане на ин-
тервокален йот. т. е. на й между гласни. Например множествен!)
число от съществителното кей е кейоае и тази форма ие бива да се
произнеся „кеове*. Така и думата леярна не е правилно да се из-
говаря „леарна*. Грубо диалектно звучи изговор «моата*, «твоата",
»неа“ вместо моята, твоята, яея, или пък «смели»' вместо сме-
лая Трябва да се стремим да произиасяме правилно Народная те-
атър. а не „Народниа теятър", т. е. като сме махнялн А от прила-
гвтелвото, а сме прибавили й в съществигелното. Съчетанието твоя-
та задача може да се чуе в различии вариантн: «тиоата задача*,
«твоета задача*, тяойта задача*, народ с правилното твоята за-
дача. Изговор «твояга" или «твоета* е недопустим правоговорно.
Само варнантът „твойта* се допуска в поезнята зароди краткостта
си, а също и в разговориата no-небрежиа реч. Би следвало да пра-
вим разлива в изговора на пиано и паяно. паяно е средеи род от
прилагателното паян, а името на музикалния инструмент пиано се
пнше и изговаря с трупа -иа-, така че не бнва пито да отиемаме й
от иэраза паяно мойке, а не «пиано момче*, вито пък да вмъквз-
ме й в учи пиано, ие «учи лияио*.
Звателннте форми от съшествнтелни на -ия съдържат звука й.
така че от Мария имаме Марийо, а не Afupno. Не бинт да пишем
и да нзговаряме «партии*, а партий». правилно е Бългорийо, а не
«Българио*. Мъжкото нме Марио обаче е без й и трябва да се пи-
ще и да се изговаря Марио, а не МАрибо.
ГРУПИ ГЛАСНИ: И. Е СЛЕД ГЛАСНИ
Неудареиата гласна и в съседство с други гласни
нма склонное? да се променя в й, затова место се допускат право-
писни грешки, като се пнше например «кайсий* вместо кайсии, .ли-
ний" вместо правилното линии. Такнва правописни грешки се дъл-
жат на неправилен изговор, тъй като ине трябва да различаваые и
правоговорно, н правописно с.мвей и славой. Формата славей е
едииствено число, има две срички: сла-вей, а славей е ми. число
и има три срички: сла-ве-и, като -в е окончание за мн. число и не
бива лт се превръща в й.
Такнва думи в българския език има много: завой и завой, на-
вой п навои, гений и гении, пролетарий и пролетарии. С особено
голяма честота са местоименните форми никой н никои, всякой и вся-
кой, някой н никои и др. Макар че при изговор има тенденция
формата за мн. ч. някой да се изговаря като «някой*, т, е, съвпа-
да с формата за ед. число, стремежът ни трябва да бъде ие само
38
пнсмеко, но и говоримо да правим разлика между „някой човек" и
„някой хора". Груба правописна грешка с „Някой се отказала* вме-
сто Някой се отказала. В пълния стнл така и трябва ла се из-
говори: ня-ко-и, а не „ня-кой," ио при по-небрежен и бърз изговор
по-често а се изговаря чето като й. когато е след гласна и не е
ударено. Но инерцпята да се пнше й след и, тоест когато имаме
две uiL, е толкова силна, че понякога и ударено и може да се ореш-
ке неправилно написано като й, а при наговор ударенного премнпа-
. ва на предходиата гласна, например „Чей са тези пари?* вместо Чии
са теза пари?. Абсолютно недопустимо е да се наговори „Ной ще
дойдат" вместо Коа ще дойдат, ио този неправилен начин на пи-
сане за съжалеине е доста разпространеи. Такива грешки се правят
и при съответните относ нтелни местоимения. Учениквт, чии то ро-
дители, а не „.Учеипкът, чийти родители”, тъй като съгласуването
по число на чийто става с родители, а весученикв инти-
раното изречение. В това местоимение, както и в члеиуваните при-
тежателни местоимения мой, твой и свой в женски и среден род и
в множествено число, при изговор се губят окончанията, та вместо
моята се казна „мойта*, вместо твоето се хазва „твойто", вместо
свопте се казва „свойте". Този изговор е нежелателен, особено в
по-изискапата реч. Но той се допуска в поезията, тъй като замяна-
та па и*с й скъсява формнте с едва сричка. В стнхотворни творби
нямаме право да поправяме „скъсените* форми като ,мойте" с мой-
те, тъй като ше се наруши рнтъмът:
Моты бит ла иаяз я други кеша,
за да ни остаае чиста съиестта.
иа бея се мойте стнхове смирсии
да ж бодиат някой неирикосноаени.
Ио. В л а о и
В мнна.того постите са си служили н с други съкращавания,
конто днес вече не се ирис мат, напр. „страхотайте" или „фантазий"
в следчнте стпхове на Вазов:
В борбз с душмана и стихайте
т« победи, йоВяико млал,
и иа снъртта из страхотийте
издезе по-эдрао. ио-крнлат.
ДивийИ Крали Марко! Всеелавянска с.мао.
на тъчкн факпииий създлнье мъг.тяао. . .
Съвремеинате лоети обаче продължават да използуват съкра-
тенн форми, в конто съчетание от гласив с втора съставка се
опростява, като е се замени с й. напр. вое става вай, узнаете
става узнайте:
39
ГЬтомод вой нзяразкп пщ се ровнте,
докрай rauj лк ще узнайте лай.
кйглп се «алнваха осноантй —
какъи живот жнв^хме яай!
П с н ь о Пенсе
Обаче сьчратсниформ»като ,знайш“ или пък ззмянзта на спо-
нагагелння глагол е с й, тоест „къде й” вместо къде е, не бива та
се допусиат в книжовната_реч, не се срещат вече и в стихотвориата
реч, макар че в миналото са били лзползуванн:
Г орите, шмата лоэиатм му бязп;
всичките пътеки яракъг му ичлиха,
яустинятя знайшг иегомп глас,
поката го знайше и иа втеки час
иратата й за него отворена бете.
Ия, Вазон
В последняя стих не случайно е написано прнтежателпото ме-
стонмегне л с й— то така и трябва да се наговори, без да образу-
ва отделиа сричка: вра-та-тай за не-го. . ., а не вра-то-та и за
не-гд. . . И сега при обикяовен разговор, с приятели, се казна .ба-
ща й казал* а не .баща й казал" (да сiприпомним, че удареннето
върху « се лоставя, за да се отличи местонмението от съюза и, ио
не покэзва, че « е ударено). Нашият стрелок трябва да бъде да
избягвамс изговарянето па е п и след други гласни като й, да ие
казвамс „яграйш”, „нграйм" плп .играйми”, „играйте",.партий", .ко-
сий”, а играет, играем, играете, партия, косии. Да чувствувзме
и да сназваме разликата между гуляете, гуляйте и гуляйте-,
„Казват, че обичате да гуляете с приятели”, „Казват, че обичате
гуляйте с приятели” и .Не гуляйте толкова место”. В говорнна-
та реч, при по-бърз изговор тези три форми се слняат п един общ
наговорен вариант: .гуляйте"! И иаястина, ако нзговорим горните
три изречения с този вариант, това ияма да лопречи на разбиране-
то, ио ще нарушим правоговора: .Казват, че обичате да гуляйте",
.Казват,' че ' обичате гуляйте" и правнлиото „Не гуляйте".
„Спазвайте обнчаяте” не бива да се изговаря и да се шине „Спаи-
вайте обтайте". Повелнтелиата форма от глагола обидам е с Й нс
друго ударение: „Обйчабте родната природа”.
Колебливият изговор е причина за колебания при писаие, особе-
но па чужан думикато портфейл тми .портфейл', басейннап .ба-
сейм".Трябва да се постареем да заиом-тнм правонлса и правогово-
ра на тези и други думи със сразнително рядка употреба. Пишат
се и се изговарят с й (а ие с и след гласна) думите дизайн, кок-
тейл, комбайн, портфейл, басейн, детайл, емайл, фотьойл, а
също и достоинство. А пък думите воин и войн, тайне те о и
таинство, войнство и воинство, тайнствен и таинствен, войн-
40
cniseu и вопчстзгя са прости за д 'баста, т. е. правилно е ла се
пишет и да сз изговарят по двлта ;;ачина- Местоимеивптл форма
пеан се паше само с «, а ие с й „яейя“, но члеиупаиата форма за
нъжкн род яг’йи.'Я както и формате за женен:; и средеи род и за
мп, чисто са с й: нейнп, иейгю, и'йни. Думати крайни' е с я. а не
с й като край. тъй като пма и "станка -ище. Така сс пишет и изгова-
рят п формате ::риаща (л ие; „крлйща") и край:»,ник, а ас край:»,пик.
!Гш трупа гласни, от конто втората е глсспата с, пог.нкога се
вмъхаа ил озорно й'- „огрей:;*,..акайем", тпсст п тук имаме ко три
изгегорня герпаьта: я?л?с играй и яграН/-, знаем, а.чайм
и з.чи:'.»-:,!. Ki; пкоиаоизтоЕпрлата норма под.тържа пързия дпрначт
с трупа глпсаи, без вмъкэане га й и без превръзгапс па е в Как-
то вв.тяхме, фоуу.ите самз с присъщи на рлзговорната реч, се
ло-тускат п го;.шята по метрически съображс: ня. Няколко думи
обаче от чу.т.'д пропзход е прието ,и се лишат к да се изговарят с
й сред е: pai>..’, а ке „рае", фоа:е, а нс „фоне*, фохеоаерк. а ие
..фоериерк", кокзей:р, а не „кониеер", <?оайеи, а не ..доаеи-1. И тези
думи гласната с е йотувана, както началното е в думата Иезуит,
а не ,езуит*.
ДРУГИ ПРОМЕНИ НА ГЛАСНИТЕ
Освен ударението, сыцествена роля при наговора
на гласните игрлят съеедпите звукове, така нареченото ,фоне-
тнчно обкръженне*. Особено подчертаиа в това отношение е роля-
та па шушкавитс съгласпи ж, ч, ш. конто в миналото са били меки
(а и сега са меки в редина български народни говори), а съ-
що на меките съгласпи н пай-вече на й. Повечето от тези звукови
промени, макар и с широко разпространенне по българската езнко-
ва тернтории, не са приети от киижовната правоговорна норма. За-
това по отношение на тях трябва да бъдем особено внкмателни,
за да избягваме правоговорни и правопиенн грешки.
Да започнем с думата лаборатория, конто има латииско по-
текло и основна съетавна част лабор- със значение 'работа' (оттам
лаборатория в същност означава 'работилвица', но двете думи са
се спецнализирали в значенията и употребите ом и вече не бихме
могли да разменнм чуждата дума лаборатория с българската ра-
ботилница). Неудареният звук -о- в думата лаборатория се нами-
ра между две срички, конто съдържат гласната а, и именно под
влияние на тезн две а гласната о се променя (уподобява се, асими-
лира се) в а и затова миозина изговарят неправнлно „лабаратория*
вместо лаборатория. Интересно е да се отбележи, че таэи грешка
се среща не само у хора, конто не са достатъчно образовани или
41 
пък иного рядко употребяаат тази дума, ио и у липа, конто га с
висте образование, работят ежедневно в лаборатория к въпреки то-
ва изговарят— без да си дават сметка за това — „лабаратория". Съ-
що така, иакар и по-рядко, се греши при изговора иа думата абсо-
лютно: под влияние иа първого д, гласната о от втората ернчка
се произнася като а — «абсалютмо*. Обърнете внимание на собстве-
ння си изговор и ннкога не казвайтс «абсалютио съм забранил",
„абсалютеи шампион".
Обратно явление—разподобяване или дненмилация—низ при
думата ешелон: двете гласни е от първнте две съседни срички се
разподобяват, като второто е става в, та миозина изговарят и да-
же лишат иеправиляо «сшалои*. Разбира се, тук има и друга въз-
можиа причина за промянат,: второто неудареио е се намира меж-
ду съгласните ш и л: в такава позиция е не се редупира в пото-
ка на и (никой не казва «ешилон"), а в посока на 'а и думата
ешелм се изговаря с редукцията „ншълбн*, но се пише .ешалон-.
Необходимо е да се запомни твърдо, че тазн чужда дума се пише
и се изговаря с две глаенн е—ешелпн.
Думата шелон е чужда по произход, с неясен състав и ети-
мология, има сравннтелно рядка употреба, затова не е толкова чуд-
но, че миозина допусках грешка при изговора и писаието й. Но да
вземем и една много често употребявана дума, нэпр. час или случай.
Почти никой не греши при писаного на съществителното час.часът,
часом— но ако се вслушаме вннмателно каксе изговарят тези фор-
ми, не без изиснада можем да установим, че например толкова че-
стна израз «Колко е часа?* се праизнася погрешио. Вече знаем, че
последната гласна не бива да произнасяме а, макар че се пнше с
буква а и че е под ударение, защото е крзтък член — казаа се
Колко е часъ?, а не «Колко е часй?“. Но тук ни интересува друго —
изговорът на нървото неудареио а като звук, по близък до е: „Кол-
ко е чесъ?*- Също така никои (а те не са така малко, както може
да се помиелн) казват „чесовннк" вместо часосник. А думата слу-
чай може и да се видк написана с е—случай, като причината за
тазн грешка е съседството на съгласните ч и й. Че гласната е а,
личи от производного прнлагателно случйен, в което удареннето
пада върху .съмнителната" гласна и тя се изговаря ясно като а.
Вън от удареннето обаче а се редуиира в посока па s и тъй като
съгласната ш е палатална (мека) в източиите говори, в това фоне-
тнчно обкръжеияе настъпва смесаане на редупирано е в посока на
’ъ и иа а в посока па в (по тази причина думата случай се пнше
погрешно както „случсЙ", така я „случай").
Източнобългарската мекост на шушкавнте съгласни ж, ч, ш
остава везабелязанз, защото в киижошшя език, където тези съглас-
ни са твърди, няма протиаопоставяне на съответни мекн, както пък
42
в източиитс говори ияма противопоставяне на съответни твърди.
Трябва да избягваме обаче изговор „жаба", „чяшя", »шяпка", тоест
все едно че след ж, ч, ш има я (така гк е писал през мииалия
век Найден Геров в знамеинтия си Речник на българскня език). И
понеже в-източинте българскн говори всяко я е променлнво, тру-
пите жа. ча. ша (т. е. жя, чя, шя) под ударение пред иски срич-
кп ще се превърнат на же, че, ше, например жаба в мн. ч. се из-
говаря „жеби", или пък чаши се изговаря „чеши". Този изговор се
осъзиава днес като подчертано диалектен и недопустим в книжов-
иия език. Затова трябва да внимаваме да не изговаряме „съжеля-
вам" вместо съжаляеам (сравни с жад).
В стихотвореннето „Майце си" от Хр. Ботев понякога неправнл-
но се замени формата желби с жалби, като се мисли, че у него
има неправилен от сегашна гледна точка преглас на а в е. Ботев
обаче в случая не употребява иэвестната дума жалби, еднокоренна
с жал, а по-рялката народна дума желба, еднокоренна с желание
(н приблизително със същото значение). Това пролнчава достатъчно
ясно от смисъла, личи и от употребените в същото четирнстишне
глаголи желая и мечтая:
Много оз. мыс. много мечтасх
щастме, слава ла видим лаама.
сила усешах — шо не желает?	,
Но за вси желби ирнготви ама’
Ясно с, че смисълът се променя коренно, като заменим желби
(равно иа желания) с .жалби". Ето за илюстрация едно четнрнсти-
шне от Певчо Славейков, където е употребена думата] желба в
ед. ч. н личи ясно, че ие е «жалба" (а не може да стане е, тъй ка-
то следващата сричка е твърда):
През лепят сърце копией
в желби за нощга —
Колебания между неудареии а и
чаршаф, а не „чершаф", чардй, а не „чердй", чатал.а не
чардак,а не .чердак". Понякога вместо а се появява изговорно нпис-
мено ъ, иапр. черта и чертая се изговарят, а и се лишат, чърта, чър-
тая. Прилагателното нервен често се чува неправнлно изговореио
„чървен", както и глаголът череенея—„чървенея".
Съществителните акушер и акушерка не бива да се изговарят и да
се пишат с в:„акуищр‘‘, „акушерка". Причината аа този неправилен
изговор е едно престараване, едно евързване с наставката -ар, като
се мисли, че както е неправнлно ,яйчс/>“ вместо яйчар. така и акушер
трябва да стане „акушар*. В същност обаче тази чужда дума ие е
образувана на българска почва с наставка -аа и трябва следовател-
но да се нише и да се изговаря с е. акушер.
иялз кош за сипаний лен
мнлва ме мечта.
е след ч има в думи като
,метал",
43
Чгсто СС смесаат праззговорю, а cv.ni ;i прзвояпсиз, и iCr.i
те -е:< и як, когато са след ж, ч, ш, й, а и след никои други съ-
г.иенл. Колебания им:» при думи като свърщек или с<1Ър:и1::, пз.нг-
ту; или излишек, самтяк или самвяея, .пладлча-г или чек.
лю.ик 1мл лч).1як и др. Прието е дя се пнги свър’аж, ко .;тли*
шьк, докато за заприте в никои речятцисс пзязат'разли<>:щ — до-
пуска сек вариант .чпаършък, макар чане бана да има ра лакмеж-
ду езърмзк и заприте. При игателкдтс на -ичъ: ее п;гомрат я
се пищат с »-, а па с -е-: белича:;, а ле .белг.чгк". чис^лча.;, а
па .чнегпчек" и др. Така трчбза да Зада а еднччък. а ::е сАкт-зк,
К'.'ло се лиазе понякога. Думата пушек ие бива да се изговзри с
ъ »siy;u-SKJ in:: с а ,пу«ик".
О обеио са :i.arepsc№i в правоговора; отюшекие думате, конто
згаьршаят на -яч след гласна, например как да шгопаряме и ла
пишем: куя:; или нуек, суек ':лг. сулх, бо.;:; или боек. 3 съшиосг
и ту.; имаме с мио го сиееяаае на е с а, но то е задакпра:;;) от
букватл я и ог тон:, че пред г не n:tuie.ii й, Прилег отела что боях
е от типа куо.'пък. бддззк и съдържа следоз^тслпо каставката -w,
зндчп звуковаят му съетав е бойък, но ть:1 като сме пр;;е :п ус-
ловно да отбелаззаме звукос ьчегаиието -й:>- с буквата я, пишем
боек. Звукьт и буквата й се проявяват в други форми па приюта-
телйото, в конто е мзпадиало я: ми. ч. бойки, ср. р. бойко. Правил*
но е да се пиша и да се изговаря пуяк, а ие „пуек". суяк, макар
че в правописа е допусват дублет „суек". Or двата начина на ни-
сане заек и заяк трябва да предпочигаме заек.
Правоговорнн и правописни грешки, дължаща се на дналектнп
влияния, срещаме и при формиге за среден род от прдтагателни
като кокошч, ылчи, враж:;: кокошеяйце или кокоиз яй:{г? За к:н-
жовни са приети формите с-е след ж, ч, ш — паче перо, а не «па-
чо перо", вчеше общество, а не „висшо общество", враже обкръ-
женае, а не .вражо обкръжеиие", гъше перо, а не „гъшо перо" и др.
Овче сирене е по-иравнлно от »овчо сирене", макар че в някон реч-
ници е допусната дублетност. Необходимо е обаче да з 'аем, чс се
правн разлика между бъдеще и настояще от едва страна, конто са
станали съществителии, и бъдещо и настоящо от друга, конто са
прнлагателни в ср. р. Правилно е да кажем и да напишем: .Настоя-
щето и бъдещето на България", но „Настоящото поколение", а
ие „Настоящего поколение", както и Бъдещото устройство, а ие
„Бъдесцето устройство".
Офнциално за правописни и правоговорнн дублети са приети
хпрчах и хпрчех, държах и държех, стаях и стоех, както и
прнчастнята им хвърчал и хеътел, хвърчащ и хеърчещ. Както ли-
чи от примерите, това са глаголни форми за минало неевършено
време, в конто осковната гласна, с конто се образуват тези форма.
44
се памира след шушкавв съгласна пли след й и е ударена. След
оЗнкновеия съгласна под ударение в лнажовнш език са кече прис-
ти формптс с я. четях се предпочнта пред четах, чстял — вред
четел, четки-, - - пред чешет- Така и формате с -я- след шушкава
съгласпа и с -я- след гласна се яалагат все повече, та се предпо-
чита да се кале и да се пашпие хзърчах, хвърчете, хлъркахме,
хвьрчахте, хеърчаха прел допустпмпте хячрчех, хмрчеже', хагр-
чехх'е, хвьрчехше, ксърчеха, както и причастията хсърчащ и хсър-
ча.1 пред д.б.’етните хвърчещ и хезрч'ел.
Когато освоииата гласна па формате за мпнало песвършсио вре-
ме е неударено, тогава вянаги трябва ла се нише и да се изговаря
е-. косех, а не .нссйх', пиех,nuetue,пиехме. пиехше,пиеха, а вс „пнях,
Тпшшс. пл;;хме, пнлхтс, ппяха-, както се чугат доста често, а мо-
гат да се видят и пап пеана. Необходимо е ла се има пред вчл, че
в ми алото сравпптелао често подобии форми са били писапи с
я, та могат да се срешнат у по-стари автор», лори и преиздалеии
за ученици. Така например в цнгирапите по-горе стиховс на Хр. По-
тев глаголните форми мечтаех п хселаех са отпечатана като „меч-
тзях" и .желаях-, а това воли до объркване. При някон глаголи
улотребата па я п е в тези глпголяи форми разграничат мш«ало
евършепо от минало нескаршезо време, например еаях, креях е
минало евършепо време, о всех, креех е минало irecm-puieno вре-
ме. Глаголът крея в минало песвършсио време се изговаря и се ли-
ше креех, крееше, крееше, креехме, креехте, крееха, а в минало
евършепо време — к реях, крея, крея, креях.че, креяхте, креяха. Гла-
голите от трето с ирежение 1:а-я.и образу ват минало евършепо и ми-
тило нссвършего време по един и същ начин — с -ях без ударение,
така че трябва да пишем и да изговаряме формате на минало не-
евършево време от глагола стреляя така: апрелях, стреляше,
стреляше, стреляхме, стреляхте, стреляла, навсякъде с неуда-
реио я, а не с е: „стрелех, стрелеше, стрелехме, стрелехте, стреле-
ха“. Често се греши и при прнчасттште форми — нзговаряйте и пи-
шете стрелящ, а не „стрелеш", стрелял, а не „стрелел", стрелян,
а не „стрелен", например в израза Той е бил роэстрелян ще бъ-
де голяма правоговорна и правописна грешка, ако наговорим и съ-
ответно напишем .Той е бил разстрелен". Тъй като има глагол
изоставя, изоставиш от евършен вид и глагол изоставям, изоста-
аят от неевършен вид, ине трябва да правим изговорно и писме-
но разликата между формнте им за минало неспършено време и съ-
ответните им причастии форми, напр. Ако го изостааех, щеше да
се загуби, но от друга страна .постепенно го изоставях". Също
така трябва да се каже .изоставеяи машина", а ие .изоставяни
нашими*, захаърмни материала, а не „захвърляии материали',
забрааека герои, а нс .забравяни герои", щом не ее отнася до пов-
45
торителин действия. Как например трябва да се изгоаори: „Кннгите
му са вннаги разхвърлени — или разхвърляни.' ? Необходимо е да
видим дали причастието е от разхвърля или от разхиърлям, от
свършен или от несвършен вил. В случая трябва да бъде разхвьр-
лени, знаки .той е разхаърлил (а ие разхвърлял) книгите си".
ИЗГОВОР ЙА СЪГЛАСЙЙ
УПОДОБЯВАНЕ ПО ЗВУЧНОСТ-БЕЗЗВУЧНОСТ
В българския език има стотици истотиии думи (сло-
воформы), когато пишем едно, а изговаряме друга, например пишем
врабче, книжка, разказвам,усмчвка, а изговаряме съответно врапче,
книшка, расказвам, усмифка. Проявява се в такива случаи лоследо-
вателно тъй наречения? морфологичен принцип в нашия правопис,
който изнсква един и същи съставки в сродни думи да се лишат
по един и същи начин. Така например коренът род се cpeuia в строе-
жа на думи като род, народ, народен, народник, народничество,
народняк, родича, роден, родственик, родя и други. Този корен
род се лише вннаги по един и същи начин-с буква д, макар чесе
произиася различно: веднъж като род (със съгласна d) — роден,
родшша, народен и под., а други път като рот (със съгласна т)-—
рот, нарот, ротстоен, ротстееник и под. Именно за да се из-
бегие различие в пнсмена реч (ту с д, ту с т\ лрието е такива ду-
ми, конто съдържат корен род, да се пишат вннаги със съгласна
д. Същото явление може да се наблюдава при много други думи,
както е например с град, градски, грабеж, награда, преграда, ог-
рада, сграда, Ботевград, Димитровград и още иякон, където въп*
реки даойнствения изговор— d (ограда) или т (гратски)— пишем
вннаги само буква д. Няма съмкение, че еднаквото нзлнсване на ко-
реинте род и град в десетки други форми допринася за по-бързо-
то и по-йормално възпрнемане (четеие) на писмена реч. И наистина
еднаквото писане на такива думи създава у.тсснеиия: човек просто
трябва да энае, че във всички случаи (независимо от изговора) се
пише буква д, а не т.
Но да се върнем към думите, конто бяка приведени в иачало-
то. Зато пишем врабче, свотба или усмивка, о изговаряме съот-
ветно врапче, свадба, усмифка?—Прели ясичко трябва да се има
пред вид, че такова несъответствие между букви и звукове — как-
то вече беше изтъкиато — съвсем ие е рядко явление. То се наб-
людава при тъй наречените звучни и беззвучии съглзсви, конто об-
46
разуват двойки —на всяка звучна съответствува беззвучна и обрат-
но. Имаме например звучна б и беззвучна л, също така в н ф, г и
к, д н т, ж и ш и още никоя. В такива съотносителни двойки от
звучи» н беззвучии съгласни (б—л, а— ф, г — к и други) разлика-
та е само в налнчието или отсъствието на признака звучност — ина-
че по всичко останало те са напълио едиакви. И вече когато се
окажат в различии позиции, звучните съгласни могат да премпнат
В без(вучин и обратно—беззвучиите да станетзвучни,както е напри-
мер в думи като яравка— изговор ярафка, връзка — изговор връска,
бератба — изговор беридба, коситба — изговор косидба.
Това с така, защото в съвременния български книжовен език е
в сила законът за уподобявзне (асимилация) ио ззучиост и беззвуч-
ност. Тоя закон гласи, че когато две различии по звучност съглас-
ни се окажат а съседство, те задължително се изравняват. В нашия
книжовен езнк това израаняване е регресивно, т. е. въздействува
следходната върху предходната съгласна. Естествено, акоследход-
ната съгласна е звучна, а предходната беззвучна, ще пастъпн из-
равняване по зв.чност, както е например в думи от типа сбор—
изговор збоп, араба - изговор зграда, сватба— изговор свадба и
други такива. Ако пък следходната съгласна е беззвучна, а пред-
ходната звучна, тогава — обратно, ще настъпи нзраяняаане по без-
звучност, например: врабчв— наговор врапче, азток — изговор
исток, предполагая — изговор претполагам и много други.
Както беше отбелязапо, уподобяването между две различии по
звучиост съседпи съгласни не иамира отражение в нашия правопис.
Това е така, защото две различии по звучност съгласпи се оказват
по начало в съседство, когато принадлежат към различии съставки
(морфсми) на думите и поряди това се памират на граннцата меж-
ду такива съставки, например: връз-ка (звучна з и беззвучна к),
роб-ски (звучна б и беззвучна с), сгодсн (беззвучна с и звучна г),
родатба (беззвучна т и звучна б) и пр. II макар че винаги пз-
говаряме такива думи в съответствяе със закона за уподобяването—
връска, ропска. згоден, родидба — нзписваме ги в същност „непре-
менен»*, както повелява морфологичнияг принцип в устройством
на правописа ни.
Законът за уподобяването действу ва по начало с еднаква сила
не само вътре, в пределите на думата, т. е. в среднсловие, какви-
то случаи раэглсдахме до сега. Тоя закон е в сила също така и
на граннцата между две думи » тогава говорим вече за междуслов-
UO уподобявзне или зз междусловна фонетика. Само че последова-
телна проява на тоя закон може да се наблюдай, когато едка от
двете съеедни думи няма собствено ударение. Т ъкмо затова, защ ото ед-
иата от двете съседнн думи е неудареиа, тя, неударената, се изго-
варя заедно с ударената и образува с нея едка фонетична цялост
47
или. както се кагзо, едка фонстичпа дума. Сбикнозеио междус.тоо-
сото унодоблпане в irnimia език се проявя'и, км ею да дез предлог
се евързпа със сыцестонтеппо име, и тъй кг.то пред.тознте ‘ са по
начало неударен;), те се изговарят ааедпо его следващата дума.
Есгсетведо при междусловяо уиодобязлие <:ос.тздж>ят съгллсен звук
в иредхоляата дума се згеяга от иачалг.яя съглсссп заук п след-
кодюта дуя?, например: .тег? кнЛзата• — азг<:»>р кгкг^н’-гата.ез
яп.  '.• ;to -  ::зго!>ор i:c no.ztmo, ел! горй о:а—кх-опор ед 'гор'.. кр<, з
d.tomo—шговор :>рсс~о i'.io:.;o,	’—
По-сг.ечштпо вппм;:к::е засл.1 -,щват предлаз-;-? от, t е, кога-
то се сзързсат със с.тедздщ’; узвргни дум’.:. В щшжэвщщ ic: език
предлог от на.-тъяза оу.учоаане »а еъглае-’л w саг.-, готам,
когато слодгаэдлг.'! ударе:: > дуг.-: тапочча с'ьестуч’з стеласк.», кскто
е например и след .me rtytts: «яг бьрзыо - - нх-пвор с5 Сързанй,
от гаража - нзгоаор си? гдрата, от жа.юст —«эговор <’<) жа.юст,
Във веники осгаяаля случаи кзпжовиото прогинсшеиие нзисква не-
прояснен предлог от: а) когато следващата ударена дума започва с
беззвучна съгласна, например: от я.7сл'о.т;о, от «лйгятл, ст сёло-
то — тук друг изговор осген от просто ие е въаможее; б) когато
следващата ударена лума започва с една от соиорниТе съгласии, на-
пример: от ливадата изговор от ливадата (не „од лиоЛдата”),
от морсто -изговор om^juopimo (ие „од морбто") от реката — из-
говор от^рехата (не .одреката'); в) когато следващата ударена дума
започва с’гласеи звук, например: отезерото - изговор om^iaepomo
(не „од езерото*), от истаната-- изговор от^йстаката (не „од
истината"),О'я онкя ~ изговорот^Ьгъяя (не „од огъчя*). Туктрябва
да се нэпом (и. че в никои маши диалскти кекиижовен изговор од е
лознат доста широко, в книжов:а реч обаче той се т.зприема като
ярко диалектен и затова трябва виимително да се избэгоа. Некннжопеи
изговор се среща и в думи с представка от, например: „одличник",
„одияю", „одново”, „адрено- вместо-книжовни отлйчник, отмена,
отцово, отрйно и други като тях.
Предлогът а запазва естествеио звучността си, когато следва-
щата ударена дума започва със звучна съгласна, например: в гра-
дината — наговор в градйнато, в домната —изговор в долиндта,
в зимни условия — изговор в Зимин условия и тъй нататък, друг
изговор на предлога в е невъзможен тук. В остаиалите случаи пред-
логът в ндй-често се обезэвучава, т. е. превръща се в съгласна ф,
както следва: а) когато втората ударена дума аапбчва с беззвучна
съгласна, например: в ккшата — изговор ф ккпгата, в тъмника-
та — изговор ф тъмкиндта, в полето — изговор ф полёта; б)ко-
48
гjто следшицг.та дума има н'чалка сонорна съгласна, например: в
морето — икоаор ф морено, в начата -изговор ф нйвата, в ло-
зето — изгозор ф лбзепиг, в) когато следвещатд дума започва с
гллгал, например: о з зеро то — изговор ф Ьзороагэ, в охото — изго-
вор ф 0К&1П. в ушлаще — шгозор (б училище. Характер ‘о оЗз«е с,
чг з дума с представка в ::е пэстъпва обеззаучзвлие, изпрчл .*р: «?я-
.'.’ияс — кзговэр внимание («е „фшпянше*}. елтзплг-изгваор елй-
sii'.t (не .флтлам’), вниквам— наговор андква:.! <и.' .фиилнзм--. Не
е така обаче в «учтите, ногам иредстаааа J с.- Памира прел без-
звучна сыласеа, вапрпмер: С-сгрваМ - ;:згоз:-р фкйрзам, втелиза
с.: наговор ^‘лтлМзд се и под.
Сыном пл принцип е по :о‘.че mere с пргддтг с, например: с
добро—изговор з добро. с бистър ум—изговэр з бйстър ум, с
г'рдост-чзгоаор з гордост. Вы» всички други случаи предло-
гът с остава непременен: с книга - • нзгозор с книга, с молив—
нзгозорсмдлмр(;е ,з молив*), с един удар— изговор седин удар
(не ,з един удар"), с радост — изговор с радост (не „з радост")
с любое - изговор с любое (не ,Д любое").
Заслужавзт внимание удвоимте предлози във и etc. Обикновезо
в правописиите речинцн се носочва, че предлогът в се пнше във, ко-
гато следващата дума започва с в или с някон неясно изговарянп,
неблагозвучии съгласнн, например: във водата, във в гака, във фаб-
риката, във фллма в под. От своя страна пишем със, когато след-
ващата дума започва със съгласна с или с други неблагозвучии зву-
косъчетания, например: със сала, със смяк, със здраво, със замах.
В устиа реч тези изисквания не са задължителии и те не се спазват
последователно - в смнсъл, че удвоени предлози вы и със може да
има винагя там, където се налага да се подчертават те чрез логи-
ческо ударение, например: .той ще бъде във залата" (при спокойна
реч — .той ще бъде в залата'); „ти трябва да говорит със него"
(при спокойна реч — ,ти трябва да говорит с него').
Нека припомним, че в миналото паши поети са употребявали за
благозвучие предлози во и со, както са те обпчайни за народната
реч, например в песента:
СлавсЛ пеиг во градина
на утрнна во неделя;
деноПка му говорение:
— Оя ти славеА, мило брате!
Айде да ее надпемме,
яко мене ти вадпеваш,
№ ти д«эм грыйнатя.
граднната С9 с£ цвехе.
49 Бглмрсхмят прамгоарр
На времето Иван Вазов се изказва в подкрепз на предлози
во и со в поезията, но както сам признана, не е намерил поста-
тъчно сили да ги употреби в собственн стихове, Ето буквалпо
неговите думи: „Покойний Яворов «е канесие да пишем предлоэнте
в и с во и со, да се ИЗбегне мъчиото пропзнасяне. Аз намерит това
за предпочитателио, но не Л> решил да пиша така: приввнката ми
пречеше. Никои поети подчр Яворова възприеха тин во и со. Малко
гложди това иа непривикналото ухо, но е в ползя на благозвучието.'
Снгурво миозина ще си спомнят класическите стихове на ПЛчо
Сла венков:
Сто двалесет души те бяхз их брой.
И оаяваха есичкп при оървия бон.
Со аала гя поерещиа па родни» враг
о засада тчтраао приготвеияй враг.
И още:
Во станчкага пръека аромат
оставена от тебе котка воете,
тех аромат дутвата мп л исчти
при тсб у идея, евнако мое лете.
И виндам те, унесена в иечнт
за иен, подпрала чело на ръиете. . .
Во етанчкатз връска аромат
х от теб оставената кнтка цвете.
КРАЕСЛ03ИО ОБЕЗЗВУЧАВАНЕ
По силата на друг съвреме :ен фонетнчен закон обез-
зпучават се в краесловие всички звучим съглааш. Така например пи-
шем град, ио изговаряме грат, пишем грижлив — изговаряме гриж-
лйф, пишем мраз — изговаряме мрас и т. н, Изцяло се подчиняват
иа тоя закон и всички зэемани от други езнцн думи, например: ба-
гаж -— наговор багаш, период — наговор периот и пр. Не винаги
обаче тоя закон намирэ толкова чист и последователен израз, както
е в приведените примери с. единичен думи, откъснати от останалото
словно обкръженне. В евързана реч, най-естествената проява иа ези-
ково общуване, винаги нещата са по-сложни.
Преди всичко трябва да се има пред вид, че в евързана реч
краесловното обеэзвучаване може по начало да се наблюдава, кога-
то звукът се наиира в т. нар. абсолютно краесловие, т. е. когато са
на лице следните условия: а) думата да има самостоятелно ударе-
ние—амбалаж, боров, нардд, разказ и под.; б) следващата дума
да започва с гласеи или със соиорен съгласен звук — народ йдва,
народ минава и под.; в) след думата ла има ясно откроена пауза,
отбелязвана в пнемена реч с някакъв препинателен знак. В противен
случай обеэзвучаване изобщо може да ие настъпн или пък ако се
50
прояви, то ноже да бъде различно по степей, тъй като започват да
действуват законите за междусловно улодобяване. А това означава,
че ако думата няма собствено ударение (както е с повечето пред-
.този), тогава те намират прояви други эвукови закони. Така напри-
мер когато неударен предлог се свързва със слсдващата ударена
дума, възиожни са по начало три положения: а) да не настъпи нн-
каква промяна с крайната съгласна от предлога, например: ом ккй-
гата, през зймата в под; б) да настъпи краесловно обеззвучаване
в предлога, например: през полета — изговор прес полёта, пред
къщата — изговор прет къщата и под.; в) да настъпи краесловно
озвучаване в предлога, например: от гората — изговор oi гордта,
с грима — изговор з грйжа и под.
Когато пък се свързват две думн със самостоятелно ударение
(например: пёт дпмохода, предпазлйв човёк и под.), пълно красслов-
но обеззвучаване в предходната дума може да се прояви или да не
се прояви в завнснмост от темпа на речта (по-бавеи или по-бърз),
от характера па паузата между двете Думи (по-значнтёлна или ло-
незначятелна), ог.изговорвия стил (пълен или разговорен) и пр. Сле-
дователно към краесловното обеззвучаване трябва да се лодхожда
внимателно, като ее огчнгат посочеапте фактора и условия. Във
вески случай най-съвършен израз на тоя закон трябва да се търсн
при изолирап изговор на еди шчни думи, а така също когато думи-
те са в края на изречение илн в края на някаква позавършеяа, са-
мостоятелна изговорна цилосг, например: Хиляда я триста голишни-
ната па българската държава беше тържествено отпразнувапа от
целия народ-(нардт).
Нашият правопне не отбелязвз обеззвученитс краеслэвни съ-
гласин, т. е. той тук се съобраззва с морфологичного начало. А то
пзисква да се изпчева непременен графичният облик на думата, за
да ее запазва елинният правопне на еднаквите съставки. Затова пи-
шем еалеж, народ, образ, покрав, сняг, хляб и т. н. с букви за
краесловни звучнн съгласнн, въпреки че при изговор те биват по
начало обеззвучавани: валет, карат, обрас, покриф, еняк, хляа
ГРУПИ СЪГЛАСНН
Вече неведиъж беше подчертавэно, че звуковете па
българската реч не съществуват изолнрано, вески сам за себе си, а
по правило евързани в различии групи и звукосъчетаиия. В такива
звукосъчетания повелението на съгласните е твърде разнообразно, те
претърпяват не па-малко променн в сравнение с гласните. И това
51
става преди всичко, защото в състава на съгласшгге лппсва чист,
музнкалев тон, поралн косто те не ногат easin да образуват срички
ic нэключевие па двете сонораи л и р, конто в никои ваши говоря
и в други славянски сзици могат да бъдат ерпчкотворни— а школ-
ската литература оЗшновено се припеждат класическите примеря елк,
арх и още никои). И все пак, когато съг.ътсни звукове сг’сзъравят с
гласим, по-съществениiiposteir.iiteceпаблюдаваг; по попа.тиат мп съ-
седство две na.i повече съслаеип, те обриуват ззукосъч;,"а:|:щ, кон-
то могат да бъдат изговарьни без особеии затруднения Пкупб, сла-
ва, m/сама, гражданин и пр.), ио пък други могат ла се окажат
трудно пронэиоепми (вестник, жанр, гост, слудентстзо и пр.).
Именно в такива случаи, когато съчетанията от сыласгч са по-ус-
ложнепи, омедни звукове могат да претърпянат различии промтня,
вютожио е лори никои да изчезяат, както е например с <> й т.
Промевите, конто попастт ззуковетс иа българската реч, особе-
но съгласннте, се обусловят от лнешното състоянис ил ззуконата
и граматачиата ня система. -Много от тези промепи са исторически
ооус.товенг, рсзултатса ОТ вековпия развой на българскйя език. Ни-
кои звукове са дори и.'|чезпали ниобию, както е ставало например с
тъй иаричаните госовкн (посопи гласив), много характерна за ста-
робългареккя период на езика нн. Следи от някогаитата посовост
пазят днес единички българскн думи пз нашето езиково землище,
например дй.ип, гъмба, пйндисе, дивандусе и други още .с техни
кинжовни съотвстствня дъб, гъба, петдесет, деветдегет. Във връз-
ка с казаното века бъде припомнено, че например думи като зьб,
месо, мъка, пет, ред, ръка и много още са имали в старобълсарски
език друг звуков строек, приблазнтелно като.зонбъ, менсо, ловка,
пенть, рендь, ронка (срв. съответно зжвъ, мл«, мккк, пдть, fA.si,
(яки). Промелите са настъпили, когато през Средяовековието стари-
те иосовки започват да губят носовня сн призвук и в различите го-
порви области да получапат различии рефлекси, например от ронка —
ръка, рака, рока, река, рука. Така че днес о нашия книжовен език
BstecTo някогашнп носови гласни имаме съответно з к е, както бе-
ше показано в приведените примеря (зъб, мъка, месо, пет).
Но все пак времени като тези и други като тях не се отразя-
ват по същество върху съгласннте от състава на съответвите думи.
От важност за нас в случая са промени, конто засягат строежа на
отделяй съгласни, а оттай и строежа на думнте. Това са преди венч-
ко старите еровн гласив (голям ер и малък ер), когато са се нави-
рали в краесловие. В старобългарски тези крайни еровн гласни са
имали своя звукова стойност, изговаряли са се и са образували до-
ри отделяй срички — иначе казано, в старобългарски език всичкн ду-
ми са завършвали иа гласни, всичкн срички са били »отвореик“, на-
пример: хлЛ-бъ, do-лев, на-ро-дъ, гра-дъ. Затова и много думи са би-
52
ли в същиост с едва сричка ,по-дълги“ одевайте здешни съответ-
спи1я, например: do-.it;> и do.:;, на-ро-аъ и на-род, не-дон-гъ и не-дъг,
при-Си п прав н ми. др. Промевите а съсзава на такива думи са
нагтъплли, след като красслозннтс еровн гласни грез Срсднонеко-
виёто са зегуб.:.-:: сноята звукова стойкост и фактически са изчез-
иаля. Векове перед обаче буквите за тези изчезппли красслов к гллс-
пн са пролължавали да се пишет по традиция, без да се произносят
каквито и да било звукове. В нашия прасопне до 1У45 г. се е писа-
ло ооо.'о, гридъ. народи, правь, петь, день, песень и пр. с голям пли
’.ааьк краесдозс:! ср (а, »), без тези букаи да са озиачавалт писак-
ам ззукозе, т. е. наговоры е бил пак като .адешшик cto.tr, град, на-
род, приз, пет, ден, пегс:-:.
Тпя звуков:! промепи (дался lie единствен:!) бяха тук бегло при-
nosaieHn и пабсляззи}:, тъй като те са довели и до нов:! звукосьче-
тг;лг!1~. до прояснив строежа на думите — нсмадява се бровт it;i ерпч-
ките пли се изхеият гласни и съгласпя. Много <>т 1юво|;олучеш|те
звукосг.чстаппн, оссбено когато са били те елпнетвеио от съгласии,
доста чесю са се оказвзли трудам за изговор и морали тога са на-
стывал:! допълнпте.н.н промени, резултатите от конто са подели и
к нм y.iccKiiaaiie на наговора.
Така п.т.1 иначе езиците, в това число it българскнят. не са склон-
ня да прислал струпаин в строежа на думите много ст.гласни на ед-
но място. И това не е трудно да се обненн — просто по своята при-
рода съгласиите звукове нс съдържат чист, музнкален тан, та не
могат сами да образуват ерпчки. Те затова се и паричат съгласии —
защото стоят покрай гласни, в съседство с гласни, т. е. те са
придружаващи, сьпътствуваши звукове в речта. В строежа на бъл-
гарските думи съгласннте могат да се намарал сами пред нлн след
гласив, а така също и между две гласни (вада, езеро, хляб) — не-
зависимо от това, дали ще са те в началото, в средата или в края
на думата: есен, зима, народ н под. Те могат съвсем естествено да
попадал в съседство, обнкновено по две, пак независимо от място-
то си в думата — в началото, в средата, или в края, например: кни-
га (кн- в началото), борба (-рб- в средата), радеет (-ст в края).
Но могат да бъдат на едно място събрани и повече от две съглас-
нн — три, четири, дори н пет: скривалище (екр- 3), българска (-рек- 3),
подстрекателство (-дстр-, -лете- 4), студентство (-нтетв- 5).
Както се внжда от последните примери, повече съгласии могат
по правило да се появят там, където се съсднняват две отделив
съставки на думата, при тъй наречсните „шевове" на думата, напри-
мер: младоепгта (от младост-+-та>, селски (от сел-+-еки1. учител-
ство (от учител-+-ство), изправя(ог из-+-правя), предположение
(от пред-+-положение) и мн. др. Естествено това означава, че кога-
то имаме заедно събрани повече съгласии, ще трябва и повече лреч-
53
ки да се превъзмогват при изговор. Впрочем тъкмо затова ясно и
логично се налага изволът: но-малко съгласнн на едно място — по-
лесен и по-отчетлив изговор, например: добре, много, пиша, чета,
учебник и пр.; н обратно — повече съгласнн на едно място — по-тру-
ден и по-неотчетлив нзгояор: младостта — нзгояор младоста, град-
ски— изговор гратена и дори арйцки, крестник — изговор кр-ы-
ник и т. н.
Езиковзта система е много богата с оглед на комбинации от
гласни и съгласнн, та в строежа на думнте практически има голямо
разнообразие. Особено като се вземе под внимание, че в изговора
иа такива съчетання от съгласнн се проявяват различии закономер-
ности и в резултаг от тяхното действие се наблюдават промени, ко-
нто водят в много случаи до несъответствие между буквн и звуко-
ве, г. е. между писмен облик и звуков състав на думнте. Например
ние пишем местност, а фактически изговаряме тази дума без дзе-
те съгласнн т в средата и на края: мерное. Когато се съберат на
едно място близки по своя строеж съгласии звунове, проявяват се
по необхолимост изра'внявания и други промеип — например пишем
врабче, а изговаряме ерапчг, пишем поток, ио пронзиасяме исток
и пр. А при съчетання от по-разлнчни по саоята същност сьгласни
(например шумови и сонорни) нужда от такива промеип изобщо не
се налага, затова слага ие се променя и няма нужда да се проме-
ня в „алана", свой не става „звой", пито пъклдоошг трябва да зву-
чи „дрнма“. Има обаче и оше нещо: записи в какъв рсл ще следват
разлнчинте съгласии в звукосъчстаннето. В едни случаи (както е
при думн от типа двама, снощи, скрия, спирт, парк и под.) няма
учлепителни и изговорни затруднения. Другаде обаче е трябвало
например да се вметне звук а между краеслоаииге съгласнн, за да
се улесии изговорът — така е стаиало при думн като мепгър (от
„метр"), тсатър (от „театр") социализма (от „социализм") и под.
Заслужанат внимание срелисловии съчетеяия от по няколко съ-
гласчи, в чийто състав стоят звукове т или д. Такива звукосъчета-
ння могат да се наблюдават в строежа на съшествнтелни имена ка-
то вестник, връетник, местност или бездна, звездна (вот) и под.
Тъкмо съгласните т н д в съседство с повече други сьгласни мо-
гат да претърпят едни или други промени, като ие в един случай
ногат при изговор дори да изчезват, макар че задължнтелно в съ-
щите тези случаи трябва да се пншат. Съгласните т и д ногат да
се наблюдават в доста звукосъчетания, ио тук ше бъдат раэглелани
само иай-характерии и иай-често срещани.
Нека най напрел се запозиаем с „поведението" на съгласиата т
в срсдн.'.товни съчетання с други съгласнн. Много характерно е на-
пример звукосъчетанието -стн-, което може да се наблюдава в ду-
мн като избросиите и други като тях: вестник, местност, .честна
‘ 54
(забележителност) за разлива от месна (коисерва), известна, изве-
стност, воъстник, невръстни (деца), кръстник, напрвстник,
десетопръстна (система), дванайсетопръстник и под. Какао е Ха-
рактерно по-специалио за думата вестник, конто ще разгледаме тук
като представителна за всички остаигли с корен вест- в строежа
си?— В редицата форми иа думата вестники във формнте на други-
те думи скореил?сгп-съгласиаталгзадължител1о трябва да се типе:
вестник (вестникът, вестника, вестница, вестниците), вестникар
(вестникарят, вестникаря, вестникари, вестникаритё), вестни-
карски (вестникарският, вестникарския, вестникарски, вестяи-
карско). вестникарство (вестникарството), вестникарче (вестни-
карчето, вестникирчета, вестникарчетата}, вестникопродавец (ве-
стнпкопродавецът, вестникопродавеца, вестникопродавци, вестни-
копродавците) и под.
В изговор обаче тая сыцата съгласна т е много не:игурна. Тя
може да се чуе доста ясно произнесена (вестник, вестникарски и
т. н.), ала може и да не се чуе, тъй като в речта тя може просто
да се изпусие (весннк, весникарска), макар че под влияние на задъл-
жнтелния писмен облик поаечето от нас нмат съзнаиието, че «згова-
рят съгласна т. А как е уредено положението в кнкжовния праао-
говор на съгласиата т в думи като разглежданите? — По начало в
тъй наречения нълен наговорен стил, т. е. в офицмални, публнчяи и
представителей пролен (доклади и речи пред ковгреси, в театрални
представления я под.), се прелоръчва ясен изговор иа съгласна т;
вестник, вестникар, вестникарски, вестникарство, весткикарче,
вестликопродавец. Но в други случаи, когато ня маме работа с офн-
циална илн предстааителна реч, а разговорът се води в по-естестве-
на, приятелска или домашня обстановка, изговор иа съгласна т не
се преиоръчва, тая съгласна просто нзпзда: зесник, весникар, вески- 
карски, весникарство, весникарче, весникопродазец.
Ведиага трябва да се каже, че има думн, където съгласна т не
се изговаря и затова не се и пише, въпреки че исторически и ети-
мологично тя е съществувала, и то именно в ззукосъчетаиието
-стн-. Това се наблюдена например при глагола равна (срв. растя,
растет и пр.) и при неговн производив: дорасна, зараска, израска,
нарасна, обрасна, отравна, подрасна, ирерасна, нрорасна, разраска
се, срасна св. Такива глаголи не са пакетика кой зиае колко, но те
са много често употребявани. Осаеи това не бива да се забравя, че
същнте Тези глаголи имат стотици и дори хиляди форми зя лице,
число, залог, вид, време, наклонение и други: равна, раснеш, расне-,
раснах, расна, раснахме; раснех, расисте, раснехме\ равна, расне-
-те; раснал сьм, раснал си, раскол е; раснал бях, раскол беше, рас-
кали бяхме; ще равна, ще расист, ще раснем', щях ба расна, ще-
ше да раснеш, щяхме да раснем-, ще съм раснал, ще си раснал,
55
ще сше pccita.i:,-; бт::е раскол. бзхме pac/ia.vi n пр.-:: пр. —вес фор-
ми без съгласна гл.
Ио npii гигола расиа и нгговнте производи)! /красна, изросна
и пр. низ о.'це нещо, което е в състоячиг да усложни и наистина
ус.-.икиягл сбстановката. Така иаред с рапа (ег.ършеи по в.чд гла-
гол) ism-1 и роста (пеевг-ршеп по влд глагол), зиред с изреска ::.ча
олзе и.-.ресте, пзрастеоя : други, конто пазят съгласна т, тя с ор-
rcirrwi състлпка от корепэ. например: роста, траста, /тр/.ст.-ал:-,
скрасим — дорасксаам, запаета—зараскба.-,;. нароста — ноп-.с/я-
ао.ч, оС.раста— oGpecm'-M, разрастасе—разрастеа:' ее it пол.
Прист,стьчсто на склеена т личи ои'.с по-яспо, ко:: то се поглилниг
«•блнцяте i t тдагявт гла: o/;;i •::) ли-дг, чп '.-.а, и,к к-т, наклонение к пр.,
нкчрнмср: /кп:а, р. п:т, реете, рытсп, /;<, етох, растр, ростах-
:.'л psc/пяс, растете, растлка; растя, растете'. с;е роста, /не рн-
ср,'с::: ел: к <)а роста, н'Яхр.е да рссшем н т. и. Във всичкн т, ::и и
дгуш <) орип на прмведеимте гл.'.голн съглзсиа еа задължително сс
n:i,"c. I 'згсчорно тая ст-глясил в носочен;:те глаголи стом здраво иа
мяст 'то сн. П’'Н вторичпитс весвършспи по вид глаголи обаче с въз
можно тя да бъде неясно взгоэаряиа или лор:; изаускана, капример-
нзрвапаа:,/, израспиащ, израстваме и т. н. да се изговарят и да се
чуват съответно като чзрасвам, израеааш, израгеаяе, т. с. без съ-
гласиа т. Както при думи от типа вестник, връетник и др., запаэвэ-
нето на съглг.сна т и при тезн глаголи < израствам, дороствам}
записи от иэговорния стил —при пълиия стил тя се изговаря ясно;
азра/тзам. дозаствам.
Както се внжда, нашият правопис изнскаа ла се разграннчава
кога съгласна m в съчетаиия като -стн- трябва да се пите п коса
тя да се изговаря или да не се изговаря — в зависимой вече от до-
пълнителчи. дорн извъпезиковн причини: например дали изговорнн-
ят стил е пълеи (делови, официален), или е той нисък, разговорен.
Няма две мнения, че всичко това създава допълнителни затруднения
от правопнено, та н от вравоговорно естество. Главного тук е да
се познават добре правопиеннте н правоговориите нории, за да се
нзбятват грешки от рода на ,растиа* вместо правнлно расна или
пък „иэрасвам* вместо правнлно израыпеам.
Следва още да ие се забравя, че има и други случаи, когато
съгласиата т липсва от строежа иа думата — и изговорно, и право-
писно. Такива думи са например овоииса (но: о»ощия « оеоштия),
плешка (но: плеща —плешта}, прошка (но: прощаеай = прошта-
вай). В такива и подобии на тях случаи нашият правопис е опростев,
той улеснява писмепата практика, ала и тук не може без правопис-
ни познания.
Подобни явления сс наблюдават също при наговора н правописа
иа думи, конто съдържат съгласна д в съседство с други съгласни.
56
Тг.ка например е с думите бездна и звездна (вечер), звездно (не-
бе), звездна (братя), където съгласна д с в съчетаиие -зди-. В слу-
чая съгласна д ее дьржп наняло като съгласна т в подобии усло-
вия: пише се задължнтелно, а се изговаря или не се изговаря спо-
ред характера на уетнята лроява: обществеяо, публично изложение
нзисква по чача ю изговор бездна, звездна, докато в обикновена
реч наговоры е опростев: безна, звезна.
Повече са думите, в конто съгласната д пито се изговаря, пито
се пише. Такива ст например: признак, аразничен, празнувам, проз-
ненство, капризно, опразвам н под., която имат стотици форма:
празнувам, праз.чувах, ще правку зам, бях празнувал, празнувал
съм, щяхме да празнувамв, бихме празнували и т. и. Има есте-
ствено и други съчетанич, иг конто сьщнят ззук може да отпадне,
например: нужен, нужна, нужно, нужна, (но: нужда), сърце (ио:
сърдечен) и под.
Нека бъде припомнено, че с реформата от 1945 г. прзвопнсът
на много от разгледаните думи беше опростан в смисъл, че
съглзсните т и <J в йякон средисловни съчетаиня с други съгласии
нрестанача да се пишат, например: равна, празник, плешка, нужно,
сьрце и др. Но пък остана задължнтелно да се пишат същите тези
съгласии в думи като вестник, известност, бездна, звездна н още
никои.	,
По-особено е положеиаето па съгласии т и д в съетава на
краесловпи звукосъчета <ня в думч като гост, мост, млпдост,
грозд, дьжд, дрозд и друга каго так. Правоткпо тук тин две сь-
гласни задължнтелно се запазват, но изговорно те могат да оставят,
а могат и да нзчезнат. Във вясокия наговорен стнл те се произна-
сят ио-ясно и отчетливо {гост, мост, младост, грост, дрсст,
дънт), по в разговорами стил тс изпадат, изчезват (гос, мое, лмп-
дас, грае, дъш, дрос), тъй като назичието им би противоречило иа
цялостната обстановка, в която иротнча разговорит. Звуко-физио-
логично и учланително краесловнн съгласии т и б в думи катораз-
гледаннте се държат по същия начин, както се държат те в среди-
словнн съчетания -стн-, -здн- к под. Иначе казано, съгласниге т н
д в краесловпи звукосъчстания се Държат и изговорно по същия на-
чин, както те се проявят в думи от рода па вестник, връетнак,
бездна, звездна.
ДВОЙНИ СЪГЛАСИИ
Миозина вероятно забелязват. Че пишем именно с
двойка съгласна н, а обикновено—с една съгласна н, както и тряб-
ва да се изговарят тези и подобии на тях думи. .Противоречия* меж-
ду думи като приведемте не са толкова редки в българскпя пра-
57
вопис, пък и в правописпате сисгеми иа други еэнци. За да бъдат
иэяснени подобии случаи, иеоб.ходнми са някой предварителни све-
дения за характера и същността на т. нар. двойни сьгласни в па-
шня книжовеи език.
Двойиите съгласии памнрат естествено графичсн израз в пнсме-
иия облик на думнте, например: именно, поддържам, беззлобен,
пролетела и под. Изговорът обаче на такива двойни, т. е. еднаквн,
съседни съгласии се отличава от изговора на единичните. Практиче-
ски е невъзможно да се изговарят две еднаквн съседнн съгласии
ясно н отчетливо като два самостойни звука —просто същността
нм е такава, че при изговор в непосредио съеедство те направо
се сливат в един звук. И все пак в речта сс разбира кога съглас-
ната е една (например блеои, бреЗа, череенб} н кога са две (напри-
мер наддавая, изземеам, именно), Това е така, защото при двойни-
те сьгласни фактически се появява удължен наговор, като „се за-
държа* учлепявакето, например при именно и пролетта нзговаря-
ме в същност „удълженп” сьгласни « и ей, а не двойни. По прин-
цип същото е положеннето при изговор н иа две съеедин еднаквн
(двойни) гласни, само че те се открояват много по-ясво като эвуко-
вс с нузикален тон. както е например в кооперация, полууемпека,
прииждам и под.
Трябва л още пещо да се има пред вид. В пашня език (пък и
нс само в пашня) двойни сьгласни могат дз се ноявяват там, къде-
то се евързват две състааки (морфемп) на думите, например под-
държам е образувана от представка под- -г глагол държа, а про-
летела — от сыцестаително пролет- м. член -та. Според нормнте
на нашив правопне задължи'телпо се отбелязват в такива случаи
двойните съгласнн. Тоза изискване с много важно и то трябва до-
бре да се зиас, за да се нзбягват правопиенп грешки, когато от две-
те съседнн съгласнн едната често бива забравяна, та се появяват
погрешин „младоста*, „свежеста* и пол, (само с една съгласна т)
вместо правилки яладосепта, свеэкестта (с двойна съгласна ш).
В българския език не всички сьгласни могат да се окажет
«двойни*, т. е. в непосредио съеедство — това са по начало д
s, н, ти в по особени случаи с и л.
Две съседни съгласии д (дд) се срещат, когато представки зад-,
над-, под- н пред- се прибавят към думн с начална съгласна д, на-
пример глаголът наддавая е образу ван от над- + -давая, надделя-
вам — от над- +- -делявам, поддържам— от под- )- -двржам и пр.
В отделен случаи тук е нужно по-спеииално внимание, за да се из-
бягват възможнн двусмислвя. Така е например с глаголите надавам
и наддавая -. в надавам (вик, глас) има една съгласна Дав надда-
вая (на търг) нма две съгласнн Д в глагола подавая ее (навън, от
58
прозореца) съгласнзта д е сама, докато n поддавай се (иа внуше-
ние, натиск) съгласната д е двойка.
Две съседнв съгласни з (зз) се явяват, когато представки без-,
въз-, из-, раз- се свързват с думи, чийто начален звук е з, напри-
мер прилагателиото «ъззелен е образувако от представка въз- + -зе-
ле«, глаголът изземам—от аз-+-земам, иззиждам— ат из- + -зиж-
дам и пр.
Две съседнн съгласни н (нн) обикновено могат да ее иаблюда-
ват в прилагателни от типа военен, есенен, конек, и под., по-точно
в техннте форми за женски и среден род единствено и за множе-
ствено число, например:военен— военна, военно, военки; есенен —
есенна, есенна, есенни; конек — конна, конно, копни, Налага се
да бъде снециално подчертано, че такива прилагателни са образува-
ни по правило от сыцествителни, като им се прибави наставка -ен
(например: кон + -ей става конек, от есен + -ен става есенен), но в
другите форми, т. е. за женски и среден род единствено число и
за множествено число, гласза с изпада, порази косто в непосред-
но съседство се оказват две съседнн съгласии к,- есек-ен, но
есен-на, есен-но, есен-ни и под.
В същност не венчки прилагателни с подобен строеж изпускат
гласната е в наставката -ен и тогава няма условия за поява на две
съседни съгласии -к. Така е например с прилагателиото винен, от
което се образуват форми синена, винено, вине ни (не: .випна*, „вив-
но‘, ,винни"). Подобен с случаят с прилагателиото стоманен и Не-
говите производим стоманена, стоманено, стоманени, при конто
гласната е не изпада. Другаде пък може да се говори и за дублет-
пост, както е например с прилагателиото бетонен, от което са въз-
можни два реда форми: а) бетонен, бетонена, бетонено, бетоне-
пи; б) бетонен, бетонка, бетонно, бетонки. Дори може да се ка-
же, че облиците с двойно и са актнвизнрани чрез класическите сти-
хове на Никола Вапцаров:
Ше строим завод,
огромен зарод
със яки
Опионим Стени!
В поетическото творчество са допустили и отклотепнв от прие-
тите книжовни облиии  било заряди ритъм, било зарадн повече
звучкост к музнкалност па стиха, както е например в стихотворе-
ние™ .На България" от Иван Вазов:
На теб. ВългдриПо емщекна,
посланям песни си «га.
На твоЯге рани, кръв везцгкна.
на ттюСтта жадеит и тъга . . .
59
Ясно е, че в случая поатът е употребил сгл• енна (кнпживво
прчета е ферма с едио п, т. е. свешена) еоради рнн.ма с бездонна,
където даете съг.Т’СНВ nit са съвсем иа място (иезценен — без:;еп-
кз, бечмртнп, безценни). Ако няма някак!-н по-саециллна съоб.таке-
пня, уиотуебата и» свешена и в мерена реч си остдзд нормалиа'. г. е.
с е.-.но и, х::кто е у Op.v.ii! Орл-шов в стпхотвоуе вето „Повеля*:
Главя ск.к.чи
прел таз эсия
срезке.'
Сега е тя
и алзп'з,
и зелене,
от нятър диплсия,
от ьтыпи оззрека. , .
Необходимо е да се има пред сид, че под въздсйстинето на
аиалогията, т. е. на стремежа към иэрзвняване, диете еъседни съ-
гласни н често се иэгозарят и се лишат иеноследователио— ту с
едка буква, ту с две б кем, без оглед на празописшгтс пра-
вила за книжонка реч. Така е например с прпллгателиото обикновен,
в чииго останллн форми (обикновека, обйккоаеко, обикновени) няма
две съглзени и и въпрски това много често се лише и се изговаря
секннжовно: „обикиовеииа*, „обнквовенно", „обикногеннн". Положе-
нисто тук се усложняла доиълнителио и от въздействието на други
при.тагателвн, чшгто основии форми (за мъжкн род единствено чи-
сло) ио начало не предполагал двойни съгласни, ала те се явяват
редовно и се приемат а книжовння език; камея (от по-старо каме-
иен) — каменка, каменно, намекни', именден (от ло-старо вменен),
ио именно, дни (оттам и именно), срв. още именник. Остава да се
добави, че п самата същиост на съгласиата и (тя принадлежи към
т. нар, сопор::) със своята засидела звуччост „предразполага*
към no-ясен и отчетлив изговор, който може да доводе до „излиш-
ке удвояване* или да оставн впечатление за такова удвояване,
Съгласни m (mm) могат да се окажат съседни в два случая:
а) когато представка от- се евързва с дума, чиято началия съ-
гласна е «й, например наречието ommamw е образувано с от- +
татък, глаголът оттласкам — с от- 4- -тласкам; б) когато към
сыцествително име с краесловна съгласна т. от женски род се
прибави членна форма -та, например: елсстта (от власт- -г -та),
пролетта (от пролет- + -та) и под.
Тук трябва да се знае, че никои написана две съееднн съглас-
ни т (тт) ие винаги се изговарят като двойни. Така е например при
съществптелни от типа власт, завист, младост, свежест и под.:
техните членувани форми за единствено число, въпреки че се ппшаг
60
с две съгласпй (зласкииа, завзстта, млсдосгпгпа, свежестта),
сс изгов, ряг с ед net съгласеи звук /л, съответио лгасигя, засисепа,
м.1йОлс:е,й. свежесжа. Всичко това за разлиха от пример!) като про-
.lemma, к аде то даете съгласии т се намнрст между дее гласи»,
ссигурявапш условия за естестъеи изговор па лпойпа (удължена)
сыласча л.
Две съседни съгласии с (ее) в доешния ин хиижовен език като
пьрвичнн по начало ие се палят, ие се и пишет такива двойни сь-
гласни. Но могат нзговорно да се получат две съседни съгласнн с
в резултат от дсйствнето иа закола за уподобяваието. Това става,
когато предстапките без-, въз-, из-, раз- се првсъеднняват към ду.
ми с начале! съгласси звук с, например; съзсуча-— изговор ввесуча,
кмлушам-изгозор исслушам, разсапя—изговор рассйпя и под.
Такива случаи изиекзат повече взимание, тъй като вместо иряпи.пю-
то например разеипник може погрет но да се напише .рассипник*.
Заслужила ла се напомни, че вече години нарсд пролължава ла
се чува у никои артисти погрешеи изговор на прнлагателното без-
смисзен (безсз'ислема, безсмислено, безсмислени) и на иаречнето
беземислеко. Вместо изговор бессмислен и беССмпслено, некто е
напълво естествено и норма дно, чуваме исправили .безмислен'* и
.безмислено". В случая прнлагателното безсмислен е обраэуваио от
представка без- н съществителното смисвл (оттам и безсмислен),
то не се извежла като образувано от представка без- и сыцестни-
телно жисъл, както вероятно нчкон погрешив си представят. Така
че винаги безсмислен (изговор бессмыслен) и инкога „безмислен".
На тази правоговорна и смислова грешка обърна внимание преди
десетииа години нроф. Л. Аидрейчин, ала по всичко лнчн, тя още не
е преодолим. Тъкмо защото в случаи като този хората могат не-
съзнателио ла се „самоподведат", Валери Петров награждав стихо-
творениего си .Случка с асанеьор” една от многото свои игросло-
вици:
Койтго го с писал,
го е писал с згнсъл.
не би ияало едкеъл
да го пнше без аенсъл.
Заслужена? внимание също прилагателии като абтоски, бурга-
ски, волжки, парижки и други като тях. Има едно правило, според
което наставката -ска губи съгласния звук с, когато се присъединя-
ва към думи с краесловин с, з, ч, ш. Така например айтоски е обра-
зувано от Айтос- + -ски, както е бургаски от Бургас- -+- -ска, но
съгласният звук с от наставката -ска не се изговаря, пито пък се
пише (не: .айтосски", нито „бургасски"). По същия начин, като се из-
пуска с от наставка -ски, се пншат и се изговарят прилагателии ка-
то еолжки (от Волга + -ски), парижки (от Париж + -ски). Тук
61
би следило да не се забранят прилагагелни като разложки (от
Разлое + -ска), ловешки (от Лооеч- +• -спи) и иного други; при тях
съгласната с от ски изчезна, но протичат и други никои звукови
проясни.
МЕКИ СЪГЛАСНИ
В нашия книжовен език открай време е имало твър-
Ли н меки съгласни и това са в съадност две основни групп днес:
с малки изключення всяка твърда съгласна има съответна мека (за
меките съгласии се изполэва от спецналистнте термин палатални),
За разлнка от старобългарския и от останалнте славянски езицн днес
в нашата книжовна реч мекостта не е така широко представена. По-
гледнато исторически, може да се говори за ограннчаване на ме-
костта при съгласните в кннжовния ни език, и то в две основни
посоки:
1. Българските меки съгласни са по-твърди в сравнений със съ-
щите звукове в старобългарски к в останалнте славянски езицн, ма-
кар че в отделни случаи ваши диалекти проявнват силно нзразена
мекост. Известки са класичсските прнмери, когато кпижоано дявол
има диалектно съответствие гявол, къДето съгласната <? поради снл-
но смекчаваие пред й преминава в а'; подобен е случаях и с назаа-
ннето на град Слоге, свързвано със сзодЗе (= ’място, където ее ети-
чат води, реки’). Там пак съгласна д поради силно смекчаваие пред
й прелинам в г' (изговор Саогйе).
2. Възможностите за проявэ на меките съгласии в днешиня кии-
жовен език са зиачително по-скромни, ако направим сравнение лак
с полэжеиието в старобългарски, в иякои наши диалекти или в оета-
налите славянски езиии. Затова в специалната литература се говори
например за „познционна огразйченост" иа меките българскн съ-
гласни. Тази познционна ограничеиост се свежда главно до сдедно-
то: първо, в кннжовнэта реч думите нямат меки краесловни съ-
гласни, както някога е било в старобългарски и както сета е в ни-
кои диалекти — затова изговаряме кон. месар, книжар, сол, учшпел,
писател и под., а не „конь", „пъть", ,соль“, .писатель" и пр.;
второ, не е възможяс меки съгласни да стоят пред други съгласни
в средисловие, затова в книжовна реч имаме зелки, малки, ябълки
н под., а не .зельки", .мальки", ,ябъльки" (както е в иякон диалек-
тн). По същите причини се пише и се изговаря на българскн Гогол
и Горки, а не .Гоголь" к .Горький" (както е в руски).
Всичко дотук казано обаче съвеем не означава, че може да се
говори за повсеместно затвърдсяи съгласни — напротив, налнчието
на мекост при иякон съгласни си остава характерна особеност на
62
кннжовния ни език. Ще припомним, че днешният книжовен българ-
скн език възсгановява в не един случай иякогашна, историческа ме-
кост ка краесловни съгласни и това става обикновено при членува-
нс иа съществителнн имена от мъжки род в единствено число.
Трябва обаче да се знае кога н къде се явяват мекн съгласни в
кннжовния изговор. И не само ла се знае — по-важното е да се спаз-
ват нзискванията на книжовното произношение. Ето каквн са тезе
нзисквання. Тук са прели всичко известните дссет съществителнн,
конто възстановяват меките съгласии в свои членувани форми:
ден—деня, денят (изговор деньъ, деньът), зет — зетя, зетят
-изговор зёти, зётьып), кон—'коня, копят (изговор kowss, кдньът),
крал — краля, кралят (изговор кральъ, кральът), лакът— лакъ-
тя, лакътят (изговор лакътьъ, лакътьът), нокът — нокгтя, но-
кьтят (изговор ндкътьъ, нокътьът), огък --огъня, огъпят (наго-
вор дгъньъ, бгъньът), път— пътя, пътят (изговор пътм.Яътьът),
сън—съня, сънят (изговор съньъ, сьньът), цар—царя, царят (из-
говор цдрьъ, царъзгпу
Друга т рупа съществителнн имена, вече по-мпогобройна и мно-
го активна, също така възсгановява краесловни мекн съгласни при
члену ване. Към нся спэлат всичкн образуванн с наставка -тел съ-
ществителни, независимо от това липа или предметы означават, на-
пример : прег.одаеател — преподавателя, преподавателям (изговор
преподаватель-», преподавйтельът), слушател — слушателя, слу-
шателям (изговор слушйтельъ, слушательът), читотел — чита-
теля, читателям (изговор читатель». читательът), учител —
учителя, учителям (изговор учйтельъ, учительът); заглушител —
заглушителя, заглушителят (изговор заглушитель», заглушйте-
льът). предпазител — предпазителя,предпазителят(нзговор пред-
пазительъ, предпазйтельът) и под.
И най-сетне трета трупа съществителнн, при конто се проявя-
ва мекост на членувани форми, са образуваните с наставка -ар или
-яр, например млекар, хлебар. овчар, секретер, печатар, коняр и
под., означаващи лица. Когато се членуват, такива имена се пишет
с член -я или -ят, срав. млекар — млекаря, млекарят (изговор
млек&рьъ, млекдрьът), печатар—печптаря, печатарят (изговор
печатар»», печатарьът), колар—коларя, коларят (изговор кола-
рьъ, коларьът), секретар— секретаря, секретарят (изговор секре-
тарь», секретарьът), коняр — коняря, конярят и под. Тук е про-
сто задължнтелно да се знае и да се помни, че при никои имена
по аналогия се проявява смекчаваие на съгласните и когато съще-
ствнтелните не озиачават лица (например буквар), а по същите при-
чини такова смекчаваие може да сс иаблюдава и при имена с друг
словообразователен строеж, каквито са например минзухар и пазар.
В такива случаи квижовноезнковото произношение изисква изговор
63
на твър.Т'л съгласнн. Затова трябва да се пяше к «згов.тря; от 6jw-
вар — буквари, бккаарът (не : „букваря*, „букварят"), от линзу-
хор—мпнзухара, минзухарът (не: „минзухаря", „шшз харят"), от
пазар — пазара, позоры» (не: „пазаря", „наэарят"). Това е така, за-
щото е лрието да се прави разлива а правописа и и.зговора на съ-
ществлтелни имена, обраэуванн с наставка -ар: когато те означават
лица, възстановяаат мекостта ва краесловните съгласни (от к/ui-
жар— ккижаря, книжарясЛУ, когато пък оэшчават ие лица, а пред-
мета, съгласннте вапазват своята твърдост (от букеар — букваря,
букварът1).
Макостта на краесловните съгласни при същсстнигсл.-итс име-
на дълго време е заиимавала езиковеди, специалист!! и културии
дейцн, Не само през измпнэлите десетилетия, а и днес от време на
време тези въпросн б:шат твърде ожнвено обсъждаии. Обикновено
са се наказами опасения, че като изоставяме краесловните меки
съгласни, иие допускаме днешният нн книжовен език да загуби от
своята благоэвучност, да стане той „груб" и „неблагозвучен". На-,
истина наши езиковедм от по- старого поколение последователпо под-
държаха, че в кннжовиия български езнк трябва да се пазят крае-
словните мекн съгласна в разгледаките случаи. Затова именно акад.
А. Теодоров-Балан до края на живота си нзговаряше и пишете пи-
сатель, председатель, учитель и под., затова н акад. Ст. Младе-
иов сс обявяваше последователяо в зашита ка форми конь, соль
и под. Измииалите десетилетия потвърждават, че е трудно и прак-
тически нсвъзможно да се поллържт мек изговор на краес.товия съ-
гласни в думи като разгледаните. По-икаче стон въпросът с право
лиса — възможно е да се въведе и да се овладев правописио пра-
вило за краесловен ь (малые ер), кскто в било до 1945 г-; но дорн
и да се усвой такъв правопис, пак не може ла се наложи изговор
на мекн съгласни.. По стария правопис задължителио се с пи-
сало день, конь, соль, писатель, учитель, книжавь, секретарь и
пр., ала в книжовната устна реч си е оставил твърдият изговор
\ден, кон, сол, писател, учител, книжар, секретаре
Но има и пеню друго много по-важно, когато е дума за паши-
те меки съгласпи. Не бива да си затваряме очите и ушите, че кис
сами проявяваме иебрежност, когато неправнлйо допускала в кяи-
жов-ата реч твърд изговор там, където последователяо са устано-
вепн иски съгласни. Главно под влияние иа непреодолени диглектни
павици или на аиалогията може да се наблюдена некипжовен твърд
изговор при членуваве иа разгледаните съществителии имена, конто
в книжовна реч последователяо възстаноаявзт мекостта си. И зато-
ва твърде често могат да се чуят некнижовно изговаряии (пък н
лисами) „читателе" и „читатель т“, „предпазитела" и „предпаэителът"
вместо правилом читателя и читателям, предпазителя и пред-
64
пазателят. Същото може да се каже и за книжовии облиии огаия
и огънят, кнпжаря и книжарят, юбаляря и /обил ярят и под. —
те много место биват изговаряин и пясймн некяижовно като ..огъна“
л „огьнъг', „книжара“ и „кинжарът", „юбиляра" и „юбиляры1'.
Има к случаи, когато още по-че. то се изсоварят некиижовко
със „затвърдели* съгласии пред ококчаняята, глаголил форм» за
1 л. сд. ч. и за 3 л. мн. ч. в сегашно и в бълеще време, например:
„мола" и „молат*. „ще мола” и „ще молат", „върва" и „върват",
,търпа“ и „търпат", „права" и „правят", „носа" и ;иосзт", „хода"
и „ходят" и мн. др. вместо съответните книжовии моля и молят
(изговор молы и мбльът), ще моля и ще молят, вьрвя и вървят
(изговор ырвьъ и вървьът), терпя и терпят (изговор търпьъ и
парпьът), правя и правят (изговор правы, и правьът), нося и но-
сят (изговор носы и яйсаат), ходя и ходят (изговор хбдьъ и
хддьът). Правоговорни отклонения от посочения тип са при това
много харзктерии и за мнозина от привържениците на „изчезналата"
мекост в българския книжовеи еэнк. Обясвен'нята за такъв некиижо-
вен изговор са почти съшите—той се кореии в никои диалектна
навнци, ио той е резултат и от педостатъчпи грижи за нашето кип-
жовио произношение. Знае се например, че на времето Иван Вазов
сам се е отказал от „твърдия" изговор на такива глаголни оконча-
ния, въпреки ча са били присъщи на родния му сопотски диалект.
Ала не бива да смесвзме случайте, когато сыцият този Иван Вазов
използува такива „затвърдели" глаголни форми в римувана реч,
например:
Бях иэлм лэ, но Яошс ло.нма-
във смята нм бедна, скромна
ансете образ закхгяз
до божатя света икона.
Или:
Разбит съм вече . , . «ямам стрдст!
За нови бури се не гот&а
и равнодушно i дедам аз
къде да фърля вече лютея.
Излишно е дори да се казва, че в цнтираните Вазовн куплетв
„твърдите* глаголни форми са необходимн именно заряди постигл-
пата рнма: полна — скромна, готва — котва.
Нскннжоеен изговор на имена и глаголи като раэгледаннте ни
поднеся достаточно место нашего езнкова общуване. Такива не-
кнпжовни форми могат да се чуят редовно и от устата на онезн
наши съиародннцй, конто са склонив да съжаляват, че днешняяг ни
книжовеи език „огрубявал* и ставал „неблагозвучен*. От говорите-
лите на радиото и телевнзнята сме свикнали да слушаме правнлна
книжовна реч с оглед и на мечите съгласнн н това е» разбнра cet
65 % BurtpCKRSI прамгмор
много добре; ала слушаме и гледаме репортажи, разговори и пре-
даваиил, в конто эапитваннте не се много съобразяват с веобходи-
мостта от правилен наговор на меките съгласни. Наложително е
кннжовният наговор и в тия случаи да бъде спазван ноне от оне-
зи, конто излнзат с устна книжовна реч в официалии, публички
прояви — не само по радиото и телевизията, но също така в учеб-
нн заведения, на сцената, пред събрания, конференции и т. я.
СЪЧЕТАНИЯ ОТ ГЛАСНИ И СЪГЛАСНИ
ГРУПИ ЪРРЪ, ъл;лъ
Не са малко думите, от конто може да се види как
звук а меня мястото сн в никои звукосъчетавня. Това става ре-
довно, когато гласна а се намира в непосредно съседство със со-
норни съгласни р и л н когато полученнте звукосъчстьния  ър)ръ,
ъл/лъ се окажат между други съгласни, както е например в дуии
от рода иа: гълтам—глътка, дълг—длъжник, връх—върхове,
върба — Връбница, издържам— издръжка н много още. Най-сбщо
може да се каже, че кннжовният наговор на думи с „подвижна*
гласна а от споменатите звукосьчетаиня е в съответствие с поло-
жеиието в източнн говорим области от нашето езнково землище.
А как ло-точно са уредени в днешния книжовен език изговор!т и
правописът на думи с подвижен звук а?
Приема се, че в едносрични думи мястото на а по начало е
след съгласните л и р, например: глъч, эклач, плът, плъх, гръб,
кръв, пръв, трън и др. Но веднага трябва да се добави, че ие са
малко и едносрични думи, в конто а стон пред л и р, нагример:
вълк, дълг, жълт, дърт, смърт, сърп, хълм н други още. Такава
двойнственост се проявява главно заради това, че именно едно-
срични думи нямат и не могат ла нмат струпани много съглгснщ
поради което звук а разполага, така да се каже. с еднаквн въз-
можности да бъде ту пред, ту след лир, например: вълк, во плъх,
сърп, но трън. Така че въпреки ясно формулираното правило, необ-
ходимо е просто да се знае как са установеви в кннжовния ни език
едносрични думи като разглежданите или пък при нужда да се
нрибягва до помощта на правоговорен, правопнеен или друг речник.
Това се налага и поради наличието на никои дублетни форми, прие-
ти нзговорно и правописно, както е например с бръз н бърз, крът
и карт, прав и първи.
Значително no-ясен и по-стабилио установен иэглежда изгово-
рът и правописът на подвижна гласна а в състсва на многосричии
66
думи, където нейнцто мисто записи преди всичко от броя на съ-
гласните звукове след съчетанията ъл1лъ и ър!ръ. Основните поло-
жения са две, по-конкретно:
Първо. Звук ъ се намира пред съгласни л и р, когато след
авукосъчетанието ал, ър има едка съгласна, например: Вълко, пл-
че, гълтам, гълча, желтая; верба, дързар, держа, ЛЪрван, пер-
венец и под.
Второ. Звук ъ се Памира след съгласни лир, когато звуко-
съчетаннята лз и ръ са последвани от , две или повече съгласни,
например: Влъчяо (не: ,Вълчко‘). глътка (не: ,гълтка*), недомлъв-
ка (не: „неломълпка"), Връбница (не: „Върбница'), дръвник (ие:
.дървянк"), обръщам се (не: „обърщам се‘), сръбна (не „сърбна")
н мн. др.
Въпреки тези твърде ясни положения за мястото на звук »
според броя на следващнте съгласни, и тук се наблюдават някон
иелоследователности и отклонения. Ще бъдат посочени най-харак-
терните, приетк в книжовчня изговор н в правописа:
в) Изговор ла и ръ вместо очакван изговор ъл и ър, например:
длъжен. плъховс, сведен, мръсен, тръни и др. Ако се вземе под
внимание, че след авукосъчетаинята ла и ре в приведеннте приме-
ря има само една съгласна, бн следвало тези думи да се изговарят
и да се лишат съответно ,дължен“, ,пълхове“, „гърден", ,мърсен“,
„тършГ (както впрочем се изговарят в иякои диалектм). Такъв из-
говор не е прнет за книжовен.
б) Изговор ъл н ър вместо очакван изговор лъ и ръ се среша в
следните случаи:
— Във форми от вторичпн несвършени по вид глаголи, обра-
зувани с наставка -вам, например: бързам — избързам — избър-
звам (изговор „избръзвам*, какъвто би трябдало да се очаква и
какъвто в същиост може да се чуе, не е приет за книжовен). Зву-
косъчетанията ъл и ър остават естествено непромснепн и във всич-
кн сродни думи и форми, производим от такива глаголи, например:
избързвах, избързваше, тбързвал, ще избързвам, бях избързвал,
чзбързвай, избързеайки, избързване; вържа— превържа— пре-
вързвам (ие „превръзвам*)—превързвах, превързваше, превързеал,
ще превързвам, бях превързвал, преверзвай. превързеайка, пре-
вързване. Трябва добре да се разграннчават случаи, конто предла-
гат много близки по строеж глаголи, та породи това са възможни
правоговорни, правопнсии, пЪк и смислови грешки. Такова е поло-
женного например с глаголите избърсвам и пзбръсвам, чияго пра-
вилна употреба изисква повече внимание: избърсвам (маса), но из-
бръсвам (брада).
— Във формите на отделяй думи или техни ироиэводни. какви-
то са например: мертвец, мъртеешка, мертвило, мъртъв (не:
67
„мрътвец" „мрътвешки*, „мрътвило*. .мрътъв'); сълзлив, сълзла-
вост (не: „слъзлив*, „слъзлнвост*).
— В отделим думи и форми й в техните производив, заетн от
церковнославянски или русин й не докрай приспесобенн към бъл-
гарскнте фояетико-морфологични особености, например: оскорбление
(в руски оскорбление}, поворхност и поворхнина (в русин поверх-
ность}, усердие (в руски усердие}, утверждение (в руски утвер-
ждение} и др.
Както се вижда, правоговорното и правописного устройство на
звукосъчетаннята ъл/лъ и ър}рь в съответните думн се стреми към
възможната прегледност и последователност, но отклоненията от
установените оспой,и правила не са малко. Това е така, защото от
Възраждането насам, особено след Освобождението, върху пэграж-
дането иа българския правоговор са влияли, и днес  продължават
естествено да влияят, много и различии фактор», сред конто не са-
мо вътрешноезиковн, но и извънезнкови, т. е. културно-историчсски,
соцвални и др.
Картината при звукосъчетаннята ъл/лъ it ър!ръ се е усложнява-
ла твърде много от въздсйстаията по линия на различните диалект-
нн области от нашего сзиково землище. Диалектите ни са били
твърде нъстрн с оглед на размежданите звукосъчетання и тази
пъстрота продължава да е още жива. Така например по някой
места звук о се пази много здраво винагн след съгласните л и р,
както е в думи като блъгарин, блогарека, глотам, глотке н пр.
Нека бъде припомнено, че речникът на Найден Герои не само е на-
речен от автора „Речинк иа блъгарский - язик* — Той и иай-последо-
вателно слазва мястото на гласната ъ да бъде винагн след л и р,
ето още ияколко примера от същия речник: влък, гльча, глъчка,
длъг, длъгокосий, връба, ерьбалак, връвеж, връзоп, врыпокъщник,
врох, връхар, връху, ероша и т. н.
Другаде пък същата тазн гласна о се намира само прел съ-
гласинтс лир, например: должа, должен, должник, молча,
молкни; ворх, върхове, горба, Върбнииа, горб, гърбав и др.
Има кратка, конто изобщо не познэват подвижна глас-
на »— там в думи като разглежданите се проявяват тъй нзрнчаиите
сричкотворни л и р. В научиата и в школската литература това
положение обнкновепо се лотвърждзва със станалцте вече класи-
чески примеря като влк, врх, ори и под.
II иай-сетне из твърде прострации области гласната о се про-
явява като подвижна, т. е. тя може да «ее премята* ту пред, ту
след съгласните лир, например: врох, но върхар, ворба, но Вро-
бница, гроб, но горбав, долг, но дложен, молча, но млокна и ми.
др. Както беше подчертаио още в иачалото, устройство™ на такива
думи правоговорно и правописно. е съобразяваио в поеечето. случаи
с положение™ в тези, главно иэточни области.
68
Не бива да се забрани още и това, че пашият книжовен език
е усвой вал и утвърждавал също така думи, заемани от славянските
езиц», особено от руски — такива эаемки вече бяха показан»: оскор-
бление, повърхност, утвърждение (в руски оскорбление, поверх-
ность, утверждение). Освен това на наша книжовноезикова почва
се образуаат ноли думи (включнтелно сложни), в конто звукосъче-
тапията ъл/лъ, ър/ръ не винаги „се държат" според очакванията.
Всичко това още веднъж пбтвърждава нуждата от справки в реч-
нн ните, том се появят и най-малките колебания.
Практиката подяася впрочем доста ковкретнн случаи във връз-
ка с мястото на тази „подвижна" гласна ъ покрай сонориите съглас-
ин л и р. Трябва да се има пред вид, че между различии думи с
такъв строеж има постоянно „преливане" и взаимно проникване,
Затова не бива да ни учудват по-разлнчни от днешните употреби
у по-стари явтори, ннто пък отделив по-необичайни облнии н от-
клонения от правилата в съвременнн кпижовноеэиковн прояви.
Иван Вазон например неведнъж постъпва йпо-свободно" в свои ран-
ни произведения:
Тъй, Б.тьнт, зи лиеС между нзэи
иълчиитята сееш CJtfnm,
от эмията, дето лазя,
ПО сн хитър ТОЙ лът.
Или:
И злобно той се въся,
пик кат баба стара—
я със саетците троса
 йрнчивл да се скара.
Вън от всяко съмнение остава, че поетът е използувал приве-
денитс облнци заради по-пълноиенпа рииа: смрът— път, воен —
тръеи. Такива по-необнчайни разновидности на отделив думи или
форми могат да се срещнат, макар и доста рядко, и в съвременно-
то поетично творчество, главно с оглед на звукописни иля други
„стпхотворни" съображения. Единична употреби като посоченнте
само иа пръв поглед могат да изглеждат лребнн и незначителен. В
мерена реч размсстването или изпускането на звукове, понякога
дори на един звук, може да се отрази отрицателно или положи-
телно върху цялостното оформление иа стиха, Всичко завися от
това, кой и как го правн— дали е талант с майсторски похвати,
или е стихоплет без творчески възможиости.
Би следвало още пето да се има пред вид. Съществуват в
езика ни близки по строеж групи глаголи от евършен и неевършен
вид, каквито са например: колцая. накълцам, наквлцвам, клъцна,
клвцваи и други като тях. Никак не е трудно такива сродни и
сходни глаголив форми взаимно да сн влняят нлн да бъдат смсс-
69
вгнн в товоримата п в шкмената практика. В резултат ногат Да
се появят облнци като ,клъцам“, „наклъцам-, „наклъцвам' или
.кълциа", .накълцна". каивито пашите речници се отказват да по-
местит. И тия случаи още всднъж ловеляват: всеки може и тряб-
ва да намери, когато е наложително, една-две минут» за справка в
съответин речници.
ВМЁТНАТИ ГЛАСИМ z
Осковпа и естествеиа прзизносителна единица на
речта е сричката и строежът на думата завис и от структтрата на
сричката. Българската сричка се строи по така наречения .принцип
на възходящо-низходящата звучиост*. В ценгьра на сричката като
нейио ядро винаги се намира едка гласна, кепосредствеко до нея
може да се поставн звукът й, който е най-звучната сонорна съ-
гласна (или „полугласна"), след това следват остаиалите сонории
съгласни р, л, -и, н и накрая от двете страни, тоест в немалого и
края на сричката, са разположени шумовите съгласни. Гласната в
средата е максимумы звучност, от двете й страни эвучността иа-
маляеа чрез соиориите съгласни и бележи своя минимум в двата
края чрез шумовите съгласни. Схематично бихме могли да пред-
ставим строежа на сричката по следния начин: ШСГСШ, като UI
означава шумова съгласна, С—соиорна, а Г —гласна. В една срич-
ка може да има само една гласив, а съгласннте — и соиориите, и
шумовите-могат да бъдат по няколко, в това число н да се
удвояват. Това, че едни от шумовите съгласни са звучки, а дру-
ги— беззвучии, ие играе роля, тьй като по закона за уподобяване-
то не може съссдни шумови съгласни да се различааат по звуч-
иост—те задължително сс изравняват, значи всяка трупа шумови
съгласни е или звучна, или беззвучна: всеки става дбеекп. анекдот
се произнася акегдот.
Знаем, че нашият език не обича струпване на съгласни, осо-
бено в немалого и в края на думата, но на граннцата на две ернч-
ки. тоест между върховете на две съеедии срички — гласните —
може да има по три, четири или даже пет съгласни: братски,
етудентски, студентство. При труднопроизкосими групп съглас-
ни видяхме, че изговорио понякога се изпускат никои съгласии,
за да се облекчи пронзношеннето, но има и реднца положения, ко-
гато в групата съгласни се вмъква гласна, за да се улесии изго-
ворът и да се приведе ернчковият строеж иа думата към иормал-
ннл за нашия език.
Когато през Възраждансто мшите деди са назвали „театро*.
таэи чужда дума не е затруднявала произиосителните мавицн, но
когато’ по-късио думата става от мъжки род без крайне гласна,
70
вече ие е могло да се изговаря театр, защото несстсствено за
български език е сонорната съгласна р, конто е в края на думата,
да бъде отделена от гласната с шумова съгласна. И тъй като не
може да се нэпусне нито т, нито р, тоест не може да се даже
вместо театр нито „теар*, ннто „теат“ (идвете форми биха били
неразбираеми), вмъква се между двете съгласнн гласна ъ н по този
начни се образува още една сричха: театър Съчетание тр обаче е
напълно нормално в началото на дума пред гласната, защото не
протнворечн на структурата на сричката: трон, три. Вмъкване на
гласна ъ има и в български думи, идпример оаън след отпадаието
на крайний ер малък или косъм след отпадаието на крайняя ер
голям (но в мн. число имаме форми, н конто групата съгласии'е
запаэеиа— огнъове. косми). В някон български думи по същите
причини има вметнато е, напр. песен, но песни, с едем, но седми.
Вмятане на гласна се налага и в груда съгласнн вътре в Ду-
мата, тоест на границата на две срички. Както се вижда от схсма-
та за строежа на сричката, недопустимо е една сонорна съгласна
да остане заградена от двете страни с шу.мови съгласнн, т. е. да бъде
откъспата от двете страни от гласните, значи не можем да имаме, не
можем да произнесем иормално -ГШСШГ-. Да вземем конкретен пример:
ако към думата село прибавим наставка -це, получаваме уыалително-
то съществително селце. Към думата патио като присъедпннм същата
наставка, би трябвало да се получи „петнце", но ето че сонорната
съгласна н попада между шумовите т н ({. конто я отделят от
гласните и звукосъчетаннето става, много трудно произносимо за
българин. Видяхме, че трупа съгласии -сти- между две гласни нз-
говорно досга често се опростява за улеснение. като излада съглас-
ната т (вместо кръетник миозина при по-иебрежен изговор нормал-
яо казват кръенпк). Но при „петнце“ не може да се нзлусне никоя
от съгласните — налага се следователно единстве вото възможно
разрешение: да се вмъкне гласна — петънце. Сега вече соиориата
съгласна е спасена, тъй като си има своя гласна. „Петине" не можем
да разделим на срички нито пет-нче, нито петн-це, а петънце, съвсем
естествено се подели на три срички: пе-тьн-це. Такива думи има
н други, например писмо става пчеъмце (ие ноже .ладжде"), от
еебро има ребърце (а съто и Ребърноео, а ие „Ребрково'), еть~
кло --стъкълце. от масло умалителното е масълце, от елакно—
влакънце, от брашна — брашънце, от ядро—ябърце. Вмятането
на гласната з става автоматично и толкова естествено, че остана
като че ли незабелязано, така че изговорни грешки не се допускат.
Така е и при редина чуждн имена, конто отдавна са влезли в
нашия език и са се подчинили напълно на законите за строежа иа
сричката. Да вземем две от най-честнте мъжки личин имена:
Петър «Лимитер — от тях имаме звателии форми Петре, Ди-
71
митре, имаме женски имена Петра, Димитра (и-™ Петрапа,
Димитрика), фамилии имена или презимена Петров, Димитров-.
в никоя от тези форми ие се вмъква а, защото фоиетичнкте усло-
вия ие налагат това. Значи само в абсолютния край на имсто не
може да има трупа съгласни -тр, а щом следка гласна, съ-
четаинето е напълно нормалио. Ако обаче следва съгласна, както
в умалителните, отиово ще се вмъкне а: Петърчо, Димнтърчо,
защото, както току-що видное, не може гласната р да се изговори
между две шумови съгласни, както не може да бъде в края на
думата. ако пред нея има шумова съгласна — значи невъзможки са
за нормален изговор „Петрчо- и „Пето". Ако от формата за мно-
жествсио число шатри преминем към единствено число и „образу-
ваме” форма от мъжкн род без окончание, ще се наложи да вмък-
ием гласна в, тъй като не е възможно да се изговори jtiamp", до-
като шатра от женски род е нормално, срещу което има дублет
шатър. Така е и при саламандра и саламандър, както и при род-
ствените цифра и шифър.
Правоговорно-правописни грешки се допускат най-често при
така нареченнте бройни форми за миожествено число и по-рядко
при члеиуваиата форма за единствено число иа съществителнн от
мъжкн род с вметиата гласна. Прието е в тези две форми вмъкна-
тата гласна ъ да не се пзпуска, макар че не е необходима от фо-
петИчна и произносителна где дна точка, тьй като ее прибааа гла-
сив. Така например множествен© число от съшествителното ъгъл е
вели, а не „ъгзли”. ио се казва два ъгъла, а не „два ъгл<г; изго-
варя се също ъгълът, ъгъла, а ие „згльдг*, „ъгла”. Правили© с да
се изговори и да се наитие Кеде е биноклльт?, а не „Къде е би-
иоклът?", също е Имам два бинокъла. а не „Имам два бинокла”,
макар че и двете форми са едиакви по трудноег и не противоречат
на при шипа за строеж иа сричките. Прието е изключеиие от това
да правят члеиуваннте форми на съществителиите, завършвдщи на
•изъм — при тях вмъкнатата гласна в изпада: казвз се и се пише
анархизмът, а не „ачархизъмът", капитализма, а не „капитализъма”,
афоризмът, а не „афоризъмъТ”. БроЛната форма за мн. ч. (когато
реално съществува) обаче задържа вмъкнатото ъ-. изговаря се и съ-
ответио се пише два афоризъма, в ие „два афоризма”, пет арха-
изъма, а ие „пет арханзма”. Необходимо е да запомним, че думи
като организъм имат прзвклии изговорни' и правопиенн форми
организмвт, а не ;,организъмът“ например Организмът ми не го
попася, не „Органнзъмът ми не го понасн••, а от друга страна е
правили© два организъма, а не „два организма”. Още един при-
мер, тъй като при тези форми доста често се греши: прието е да
се казва (както се и пиша) Механизмы». е съвършен, а не „Мсха-
низъмът е съвършен”; два еднахви механизъма, а не „два едиак-
ви механизма".
72
Има обаче едко важно изключение: съществителяите метър и
латър, когато означават марка, изпускат в бройната си форма глас-
ната ъ. Казва се и се нише три метра плат, а не .три ыетъра
плат", два латра олио, а не .два литъра олио". Когато обаче
сыцествителното метър означава не марка, а предмет, например
дървен метър, ще се каже два дървени литъра, а ие '„два Дър-
вени метра", Пронзводннте от метър и литър мерки са също без
вмъкнато ъ в бройната форма: два сантиметра, а не „два саити-
метъра", пет децилитра, а ие „пет децилитъра*. Тъй като думата
параметър не е марка, правнлно е да се изговаря два параметъра,
а не „два параметра*. Колебание има при изговора иа бройната
форма от диоптър- два диоптра или два диоптъра. Тъй като та-
зи дума означава мирка, бихме могли да приемем изравчяване с
,«emsp» H литър, тоест да дадем предимство на тра диоптра пред
също така широко разпространеното три диоптъра. Колкото се
отнася до бройната форма от ееместър, тя трябва ла бъде два се-
местъра, а не „два семестра", тъй като Думата означава определен
период, а не е някаква единица марка.
Макар и рядко, в абсолютния край на думата може да има две
сонорня съгласни и тогава не е необходимо да се вмъква гласна,
тъй като строеж на сричката -ГСС не протнворечи на схемата
(последиата сонорна съгласна ие е отделена от гласната с шумова
съгласна, а с друга сонорна съгласна. така че, образно казано,
двете сонорни съгласни заедно се държат за предхождащата ги
гласна. тук важното е, че предпоследиата сонорна съгласна не е с
по-ниска звучност от последиата, така че изискването за низходя-
ща звучност е спазено, доколкото эвучността не се увеличава; друг
въпрос е, че самите сонорни съгласни не са еднакви по звучност,
но тук нямаме възможност да навлизаме в подробности). Затова се
казва я се пище например химн, а не „химън", макар че в минало-
то такава форма се е употребявала, наред с „химна" от женски
род:
Не, яе съм аз тука чужмпеш
таз аемя е моя, и аз — неин,
на рэзкошен явор съы листеп,
звук съм в хамы чаромен.
Ив. В а а ов
По-рано се казваше помякога н ,жаиъри вместо правил юто жанъ,
а е имало и опити да се въведе изговор „Каръл* вместо Карл,
к акто е например при Кремъл срещу руското Кремль,
В последив арене в кннжовноизговорната практика и в перио-
дичная лечат се забел язва тенденция много чужди личин и географ-
ски имена да се изговарят и да се лишат без вмъкната гласна,
така че в нарушение на изискването за строежа на сричката се за-
73
пазпат труднопроизносими съчетания от съгласии. Така например
срещаме имена като Сарто, Астр, Ел Бакр, Литл, Файл,
Лайбл, Пайхл.Фабр и много други. Вминалотопри подобии думи
винагн се е вмъквало в, да сравним например с имена като Софо-
къл, Еразъм, а ие „Софокл", „Еразм". Вместо Петър Първи илн
Петър Велики започнаха да пишет Пъотр. Името на веллкяя рус-
ки нар като исторически и утвърдено вече вероятно трябва да се
запазн, но от друга страна, руски и лолскн имена не бива да се rto-
българяват, например народная художник иа РСФСР Пъотр Осов-
ский — че иде да кажем „Петър Осовски", а ще е странно и Да
бъде „Пьотър Осовски*. Така че практиката пксисно да не се вмък-
ва в подобии имена ъ вероятно ще се разшнрява, а изговорно е
възможно да има един призвук ,ъ“. Вече се предпочита да се на-
пише Хай&н, а не Хайдън, като последната съглаена и след <) се
изговаря със засялена звучност: Хайди. Вмъкването на ъ в ново-
употребени чужан имена има и това неудобство, че може ла по-
ставим порадн недостатъчяа осведомсност удареннето аърху него,
ако не знаем, че е виеткато, че не сыц^твува в чуждия език. Та-
ка например френското нме Сартр с вмъкнато ч. има опас гост да
се изгОвори „Сартър* вместо Сартър. или пък арабского нме
Бакр да стане „Бакър*. което вече итого го отдалечава от ори-
гиналното звучене Бакр.
Когато трудно произносимого съчетание от съгласии е в нача-
лото на думата. практиката локазва, че гласна не се виъква, по-
пе пнемеко, а изговорно началката сонорна е със засилеиа звуч-
ност, например Мбоу (не пишем .Мъбоу"), 'Нкрума, Нгуен или
пък руското име Ржаное, река Мета (в Съветскня съюз) и др.
Ние изговаряме съкратеното име на прочутия московски театър
МХАТ не „мъхат*, нито «емхат*, а именно „мхат" с трупа мх-.
Напоследък един непознат връх в далечните Хнмалаи стана особе-
ио популярен у нас след покоряването му от български алпинисти
(в. Отечествен фронт писа даже: „Честит Hie Лхоце!-). Строежът
на тази чужда лума противоречи иа нзискването за възходяща звуч-
ност в качалото на думата—има сонорна съгласна пред шумова.
Но ние въпрекн това не вмъквамс звук а между иачалните л и х,
ие пишем и не изговаряме „Лъхоце", а изговорно засилваме звуч-
иостта на началното л: Дхоце. Прнемаме за естествено чуждите
имена да се отличават по фонетнчната си структура от домашните.
Отдавна приетнте чужди думн и имена са се адаптнрали напълно,
така че двес ние не знаем, не чувствуваме чуждото им потекло.
Можем да кажем, че Петър и Димитър са български имена, до-
като Пъотр и Дмитрий са руски, така че трябва да изговаряме и
да пишем Дмитрий Устинов, Пъотр Поспелов, а ие „Димнтър
Устинов* и «Петър Поспелов".
74
Има и отделан думи, в конто доста хора ненравилко в.чъкват
гласни, даже понякога без да си дават сметка за това, без да го
забелязват. Не бива вито да се изговаря, пито пък да се пище
.переспектива" вместо перспектива. Нгправилно е да се казва
.лубернтет", а пубертет. Пласмент вероятно под влияние-на гла-
гола пласирам неправилно се изговаря .лласимент*. Не бива да се
казва „патраул", а патрул. Не изговаряйте „почити пет лева", а
.почти пет лева".
ПРАВОГОВОР НА ГРАМАТИЧНИ ФОРМИ
ЧЛЕНУВАНИ ИМЕНА
Граматическата категория „определеност", или чле-
нуването, е одна от иай-важните особекости на българскйя език;
която го отличава от всичкн останали славянски езнцн. Тази своя
характерна черта нашият език е развил на балканска почва в след-
старобългарския период. Членуването е присъщо на всичкн бъл-
гарски говори без изключение и в кннжовиия ни език се е нало-
жило след известии борби през първия етап на Възраждането.
В различимте крашца на българската езикова територия чле-
новете имат различно звучеке в завнснмост от чисто фогетичннте
особености на съответния диалект. Например при членуване на
съществителиото нос имаме: носъ, нос-im, носа, носат, косо, но-
cbm, даже носе, нос'ет с широко е. В квижовння пн език са при-
ети само първите два варианта с гласна а. Казваме, че има „яв-
лен" член -ът (носът) и „кратък" член -ъ, който обаче условно е
прието да пишем с буквата а (носа). След мека съгласна или след
гласна членоветс се лишат с буква я, макар че изговорът е ъ (йв):
денят, деня се произиасят деньът, деньъ.
Употребата на пълвня и на краткия член, както е известно,
е урегулирана в ниижовгия ни език с едко чисто правопнсно пра-
вило, което ие засяга правоговора. Ние сме д.тъжни да пишем лъ-
лен член -ат пли -ят, когато се членува подлогът или определе-
нието иа подлога, а да пишем кратък член -а или ~я във всичкн
останали случаи, но в никакъв случай не сме длъжни да изгова-
ряме по същия начин. Нито един българин не спаава това правило,
когато говори (ако ие чете или е научил буквално лредварително
написан текст). Правнлото за писаке на пълеи и кратък член не
може да се спаэва при говорено, защото е нзцяло нзкуствено съ-
здадено, не отговаря на изговора в никой български диалект н ни
75
аадължава, когато пишем да правим синтактичен разбор на изрече-
пнята—а никой не говори родник сн език по този начин.
В миналото са правени и други опитн аа регулнране на упот*
ребата на двата члена. Така нареченото «евфонично правило* се
стреми към благозвучие, значи има пред вид изговора: с пълен
член да се пишат думите пред дума, эапочваща с гласна, а пък
краткнят член да се пише пред дума, започваща със съгласна. По
този начин при изговор се «остита благозвучие чрез редуване на
гласни и съгласии, например „нашият Иван", но .нашия Петър",
.черпни кон”, но „черният овен*. Теоретически това е приемливо,
дейстаителзо би доприпесло за благозвучнето на речта, но би ли
могло това изискване да се спазва при говорене? Друго едно пред-
ложение изисква кратък член да се наше само при име след пред-
лог, а въа всички останалн случаи да се лише пълен член, иапр.
•уплаших се от вълка*, но .видих вълкът", вълкът избяга", Ка-
кто се вижда, и това правило е нзкуствеио и също не би могло
да се спазва. С едяа дума — при говорен спокойно можем да нз-
ползуваие както пълння, така н краткий член, без оглед на ни-
как ни иэисквания, но при пнсане сме длъжнк да спазваме право-
писного правило. Когато пишем, нормално ние имаме възможност
да прегледаме отиово текста, да го «редактпраме*. да поправим
грешкнте си, в това чисто и по отношение на пълння и на крат-
кий член, където най-често се греши и където викой не може да
бъде сягуреи, колкого и добре да е овладял правописа. Ако сме
написали .В този момент влезе учителя*, трябва да съобразим, че
думата учителя е подлог и следователно трябва да напишем учи-
телям, за разлика от ,В този момент видях учителя", където
думата учителя е допълнение и ие бива да употребим пълння
член. Ако обаче разказваме дадена случка н кажем: ,В този момент
влезе учителя*, кяма нужда да се поправимо, нито нък какой има
основание и право да нн поправя.
Отдавна са правени опити и са отправяни настоятелии искания
да се отмени правилото за писаие на пълен и кратък член, защото
създава много излишни трудности, поглыца много време и усилия
и на учениците, и на учителите — време и усилия, конто би тря-
бвало да се употребят за много по-важнн я по-иужнн неща в еаи-
ковото обучение. В българския език разграиичеяието между под-
лог к допълненпе не се прави нито посредством падеж (падежи
вече ияма при имената), пито посредством формата на члена (обър-
неге внимание, че в женски и среде:: род, както и в мпожествено
число, ияма .пълнн* и .кратки* членове), а главно чрез словореда
и смнсъла, например вижте у Й. Раднчков: .Тук, на запал, трябва
да ви кажа, че интереевт движн чееека, а не както у нас —чо-
аскет да двнжи интереса* Ако използуваме само краткий член,
76
смясълът не би ее променил: .Тук, на запад, трябва да ви кажа.
че интереса движи чоееяа, а не както у нас—чмека ла движи
интереса.' Ако обаче променим словореда, ще се промеип и сии-
съльт: .Тук, на запад, трябва да ви кажа, че новена движи инте-
реса, а ее както у нас — интереса да движи човекът' Сега даже и
да употребим пълиа члениа форма при съществителните, конто са
поставени след глаголите, пак те не биха се схваналн като подло-
ги. .Тук, на запад, трябва да ви кажа, че човека движи интересы»,
а не както у нас — интереса да движи човекът.' Така и иазва-
иието на една рубрика в наш вестник си остава неясна, въпреки
употребата на пълен н кратък член: „Филма представя режисьо-
рът* —нормално е да се напишс „Режисворът представя фил.ча",
а пък да се наговори може и „Режисьора представя фил.иа*, как-
то и .Режисьорьт представя филмъгп', но пълната форма нма
много по-рядкэ улотреба.
Десстипа реда по-горе тук едно изречение започва така: .Ако
обаче променим словореда, ще се промели и слтеълът, ‘ Съще-
ствнтслното смисълът е членуваио с пълен член, защото е подлог
при възвратио-страдателно сказуемо (възвратси глагол) — именно в
такива случаи почти редовно се допускат правописни грешки. Да-
же на държавен писмен напит в слецналността българска филоло-
гия, когато студентите излагат самого правило за писане на пълен
и кратък член, се срещат грешки от рода на: »В кннжовния език е
прието да се членуват с пълен член подлога и поясненията към
подлога' вместо .да се членуват с пълен член подлогът и пояс-
ненията на подлога". Но да повторим пак—и това в случая ни
интересува преди всичко — напълнв- естествено, напълно иормално
и без да парушаваме каквото и да било правило, можем да кажем:
.членуват се с пълен член подлога и поясненията на подлога'.
Значи — пише се .да се накаже виновникып', я не ,ла се накаже
виновника', ио се изговаря к по двата начина, като г.ормално по-
често се казна .да се накаже виновника'. Също пнше се .Да
посрещиат високия гост на летнщето бяка дошли другарите. .
но „Високият гост беше посрещиат от другарнте. . обаче, иска
си го припомним за последеи път, да се наговори може .Високия
гост беше посрещиат. . .*.
Членннте форми при съществителките от мъжки род имат и
така иарсченкте ,мекя варианти" -ят н -я. Правоговорнн и право-
писип грешки се правят главно при съществитслан, обраэуванн с
наставките -ар и -тел, и то в две лосоки; като се губи неправил-
но мекостта или пък напротив — ненужно се омекчава. Деятелнн
съществителнн, образуванп с наставка -ар, трябва да се членуват
с -я или -ят и съответно да се нэговарят с иски съгласии пред
члена, затова трябва да се пише и да се казва овчара, а не ,ов-
77
чара*, злобарят, а ие .злобарът*. Всичкн съществителни. обра-
зувани с наставка -тел също така трябва да се изговарят и да се
пишат с член -я, -ят, например учителям, а не „учителът*, из-
требителя, а не .нзтрсбитела*. Така трябва да бъде и при настав-
ката -яр, конто в същност е вариант на -ар-, .коняра" е неправил-
но, трябва да бъде коняря, също юбилярят, а не „юбиляры",
ладиярят, а не „ладияры*. Ако съществителиото не е образува-
но с деятелпа наставка -ар, не се членува с -я, -ят, макар и да из-
вършва на -ар, напр. правнлно е да се изговаря и да се пише паза-
рът, а не .пазарят'.сажйда, а не „саыаря", букваря, а не „буквари*.
Такъв неправилен изговор обаче се чува доста често, затова трябва
да бъдем особено внимателни.
При члеиуване нормално думите не променят ударението си, но
при никои едносричнн съществителни от мъжки род ударението се
прехвърля върху члена, например вин — викът, pod — podim. Ко-
гато ударението не пада върху члена, условного нисане па крат-
ката членна форма с -а вместо -», както видяхме, ие дава прак-
тически отражение върху наговора, понеже неударено а и исударе-
но. а са много близки, произиосително се сливат в един звук. На-
пример в току-що употребеиия израз „отражение върху изговора“
пропанасаме „йзговора” не с крайня -а, а с неударено а, което е
равно на редуцнрано неударено а и не бива с.тедователно при по-
бавен и по-отчетлив изговор да произнасяме -а, както се чува у
някои говорители: не ,йзгозора“,а йзгозоръ. Но при нормален темп
на речта правоговорни грешки в тези случаи не се допусках. Ко-
гато обаче ударението се прехвърли върху члена, гласната се про-
напася задължнтелно като ъ, макар и да се нише а или я. Знаем,
че се изговаря вълк$, макар че се пише валка; изговаря се рогъ,
въпреки че се пише рога (по този начни изговорно се прави раз-
лнка между .Криви-роге* и „счупи си рога'). В кннжовиия езнк
има около 100 едносричнн съществителни от мъжки род, конто
при членуваяе местят ударението си върху члена: векът, дъбът,
гладът, градът и т. к. В редина случав има колебания, например
клйнът я ключът, бик-im и бйкът, букът и букът, зверът н
звярът, гьркът н гъркып, екът и ёкът, лъкът и лъкът, роггт и
рдгът. свАнът и свенът, трапът и траиът, цвикът и цвйкът,
чук-im в чукът. Двата вида изговор са приети за „акцентии дуб-
лети“, като сс отчита изговорната практика, тоест може да се каже
както "гьркът, гъркъ, така и гъркьт, гърка. Значи в тези случаи
ни остава само да внимаваме кратката членна форма под ударе-
ние да не изговаряме с -я: не гърка, а гърк!>, макар и да сс пише
с -а гърка.
Причините за преместването на ударението върху члена са
свързани с историята на езика пи, затова чуждите по пронзход
78
съществнтелни обик зовено эапазват непременен» удареннето си при
членуване, например лорд—лордът,бюст— бюстът, акт—актът,
фиш —фиша, ген— гена и много други. Но няколко едносрични
съществителнн от чужд произход местят удареннето сн: тип,—
munim, а не „тйпът", клас — класът, а не „класът", стал — ста-
лът, стил-i, там — тимът, тимъ, а не „тймът". Напоследък все
no-често се чува изговор планът, планЪт, въпреки че кннжовнонз-
говорната норма поддържа изговор плеча с непридвнжено уда-
рение—дзете форми явно в момента водят борба. Предпочитание
трябва да се дава иа формата със запазено ударение: изпълнение
на плана, а не „изпълнение на планъ", планът беше приет едино-
душно, не „планът беше приет единодушно".
Две едносричнн съществнтелни нриемат ударен член ят, -я,
който трябва да се изговаря -йът, -Йъ (в сыцност с предходна
мека съгласна): ден к сан. Пише се денят, деня, а се изговаря
денъып, деньъ; пише се сънят, пня, но се изговаря сънъ-im, а-
нь%. Значи при нзговора и пнсансто на членувани форми от ден и
сан трябва да се съобразим с' три нзискваиня: за употребата на
пълен и кратък член, за нзговора па члена под ударение и за ме-
костта на съгласната пред члена. Например в нзраза „Прекъсна ми
се пня на най-н (тересвото място" пне трябва да избира.ме измеж-
ду значителен брой варианти от членувана форма на пн (при това
без да вземаме пред вид пенников ште, диалектгфге като пно и
др.): „Прекъсна ми се съньът, пньъ, сънът, сънъ, сьнят, съня,
пна"., Трябва да знаем, че удареннето минава върху члена и щом
е така гласната е чисто а; прието е съгласната пред члена да се
смекчи (макар исторически да не е била мека, както е била в
дек) — следователно правогоаорът изисква да се каже „Прекъсна
ми се пньъ или съньът". При пнеане обаче ще трябва да употре-
бим пълння член, защото думата е подлог, и да напишем сънят с
-ят, в противоречие с. наговора: „Прекъсна ми се ганягяна кай-
интересното място" (а пък ще бъде „Прекъснаха ми съня на най-
интересного място" с кратък член, защото „съня" е допълнение).
Силно колебание в кннжовноизговориата практика има при
члеиуваиите съществителнн от женски род с ударение върху члена
-та (кръвтй с -а или кръвтъ с -г) — тозн въпрос заслужава по-
подробио разглеждаке, пред вид кеговата важност от чисто право-
говорно гледнще.
Всички съществнтелни от женски род, конто завършват на съ-
гласна, при членуваие задължнтелно прехвърлят ударение™ върху
члена -та — в това отношение нито има изключення, нито пък се
правят лравоговорни грешки/ Членуваната форма на съществително-
то пепел е пепелтй, въпросът е как да се изговори ударената
гласна иа члена —дали, кактое вмъжки род (например ,на света”.
79
се изговаря с -ъ), или пък с -й, както е написано и както е при
удареното окончание на съществнтелннте от женски род (например
воййу Правоговорната норма пзисква ударен член -та да се произ-
неся с ясно о, а не с »; пепелтй, есентй. остй, но изговор яе-
пелтт, есентъ, ос mt има толкова широко распространение (вклю-
чително в театъра, по радното и телсвизията), че ие можем така
просто да го обявим за логрешеп, кеприемлив, макар че нормата
води борба с него.
Исторически причините затова ъкаво произношение са същите.
както при диалектиия изговор .борбъ* вместо борбй, за който се
говори в първата част иа киигата, тоест дължи се иа старата вини-
телна форма на бнвшето  следпоставеао показателно местоимение
тж, което закономерно дана та, както и виннтелната форма иа гла-
ва гкаеж лава изговор „славь". Нодокато изговор „зойя?>‘, .пла-
нин1“ днес звучи в кннжовния език напълно като диалектно, ясно
се чувствуна като нарушение на правоговорната норма, изговорът
есент-i, любовтЪ от голима част носители иа книжовиия език
не се осъзнава като неприемлнв. неправилен. Публнкуванн бяха ста-
тически кзеледвания, конто показват почти еднакво разпрострамение
на пронзношеннето .гордости' и .гордость". Реднца артиста от
всички поколения почти редовно изговарят к/rwmt, а не кръатй,
любсотъ, а не любовтИ. Според проф. Л. Андрейчик този изговор
се дължи на традиция, идваща оше от Яворов и Лилиев като ху-
дожествеии ръководителн иа Народиия театър. Ясно е, че правого-
ворната норма за произнасяпе с ударено крайно а  в този случай
още не се е наложила, за разляка от нечленуваните съществнтел-
ни от женски род, да сравним например изговора смъртЪ и ейн-й
чертЪ- Очевидна е неприемлнвостта на .еднъ чертъ", както на ,ти-
шннъ“, „коЗ'ь" И др., докато изговорът „смъртг-*1, както и „солтъ“,
.песеитъ' и др. не се схваща веднага като несъмкеяо неправилен,
още по-малко като диалектен. Миозина поети използуват ъкзвня из-
говор при римуване, например Павел Матев:
Те яыат своя дал във моя яат
и свои думи за оценка нмат.
Те много просто носят гор&юятй
. я чувтото, че могат ла загннэт...
Рнмуването с „път* ни задължава да произнесем ^гордость-, а не
игордостй*. Ето една друга рнма, конто пък вън от съмненне нн
кара да произнесем «/nd (ураг^нк— радости ни):
Как в път. омълнен с бойни ypataxu,
яоследйа бомба смемяхме с кураж,
как после на кофпамш pwtoemma на
нараетваше стаж полир етаж...
Пенъо Пенев
80
Съвсем нормално у един н сыпи поетн се срещат рими и с наговор
та, и с наговор -тъ, например у Алексея дър Герое:
Ал иенам да се боря
със теб— за .wtfoa/яа,
эашото без опора
жестоко е в елггпп.
Дллечн» и чужда за иле е смртта,
тя никак ие ни подобава.
От старая свят начислена е тя
и него сега элдушава.
В иикакъв случай не бива да прпменямс проиэношението ,в светъ"
за да рнмуваме с „Любовей" — макар че се пише с крайне а, „в
света* задължятелно се произнася „в свете.*. Препоръчително е,
когато при римуването се появи противоречие с офнцнално прнетия
правоговор, за да ие се наруши рнмата (поетът разчита на йен*), да
се изравнн нзговорът, като за основа се приеме този вариант, който
се е наложил в по-висока степей в кннжовиия език. По този начин
ще се приглуши неправилността, слухът ни ще бъде подразнен в
малка степей. Да вземем още един пример: Елисавета Багряна риму
ва съчетаннята „гърба си* п „ориста си*. Сыцествуват произноси'
телни вариант гърбъ си и гърбй си, ористй сии opttemi си. Кни-
жовната норма категорично изисква да изговаряме гърбъ, а не гър-
бй и от друга страна се препоръчва ористй пред ористъ. Ако оба-
че произнесем двете думи съгласно с изискваянята на правоговора,
римата ще се загуби: гърбъ си — ориста си. Рецитаторът би тряб-'
вало да запази та.чи хубава, енлна и много важна рима (при безглас-
но четеие имаме „зрителна рима"). От двете възможности за охра-
нение на римата, конто ни дават вариантите, препоръчително е да
приемом гърбъ си—ористъ си, защото нзговорът гърбй си звучи
много по-неприсмливо от изговор ористъ си, въпрекн че въиот ри-
ма, нормално се препоръчаа изговор „ористй, но и opuemi, както
видяхме, е доста разпространен наговор. Така че двустишнето:
Вечно пн шс нося като охлювл ил гърба си
черупкатя иа ориста си?
трябва да се изговори:
Вечно ли ще нося като охлюва на гадбй си
черутита иа opuemi си?.
а не с -а, както се пише: „ористй сн — гърбй си".
Ако продължим разсъжденията сн в същата посоха, ще ус-
тановим, че ако „гърба* е римувано със „съдба* или „борба" и
отиово се ироявн противоречие, то ще трябва сега да се реши в
лолза на акавия изговор, защото изговор борбъ е диалектен, съвсем
неприемлив за кннжовиия език. Но да разгледаме един конкретен
пример — в известного си стихотворение възхвала на българскйя
език Иван Вазов рнмува .на света* с „клевета":
81 в. Счлгчрскки вршгвнр
Туй слушай сё, отхак съм на сита!
Сё туй рутателстю ужасно, модно,
сё тон отлив, низка клевета.
що слёгя всичко мило нам я радио.
Както видяхме, „на света* има два варианта: задължнтелен с ъ на
ceemi и неправилен от следите на кннжовния прапоговор с а на
светд; и „клевета" също има два пронзносителни варианта: задъл-
жителе» с а клеветй и диалектен, недопустим от книжовноизговор-
иата норма с ъ „клеветъ*.Отделно прочетен, първият стих трябва
да звучи: „Туй слушай се, откак съм иасает<!“ Но като имаме пред
вид римата с „клевета*, налага се да изговорим „на свети", защото
нзговорът „клеветъ* е ярко маркнран като диалектен и би прини-
зил патоса на стнхотвореннето. Следователно, в най-вксока степей е
утвърден като книжовен изговорът с -а на съществителннте от
женски род (клевета, не „клсветъ*), след тона ндва нзговорът с -<
иа члеиуваии съществителнн отмъжки род (ctemi, не caemct) и на-
крал най-слабо се е утвърднл нзговорът с -а иа членуваннте с
член -та съществителнн от женски род на съгласна (ористй, не
ористъ). Когато се из л агат отстъпки зарадн рнмуване, побеждают
нзговорните варианти с по-висока степей на задължителвост.
При наговора на членувани съществителнн от женски род с уда-
рение върху члена -та. където са в конкуренция солта н солт-i,
като по-киижовен се приема нзговорът с -Д има още един правого-
ворен проблем. Когато към съществително, завършвашо на т или щ,
прибавим член -та, явяват се две т, конто задължнтелно се пишат,
например пролет—пролетта, радост—радостта, нощ— нощта
( = ношт/па). Но при изговор не винагя се проиэнасят двете после-
дователни съгласни т. Кннжовният правоговор изнсква двете т да
се проиэнасят винаги, когато пред тях има гласна, а не съгласна,
следователно трябва да се изговаря пролетта, а не „пролета,*,
потта, а не „пота*, похотта, а ие „похотй* и също медта по-
радн асимилацията ще се произнесе с двойке 'т: метта. Когато
пред двойного т има друга съгласна, създава се труднопроизносима
трупа, която се опростява чрез нзпускане на предпоследното т- Ра-
достта се изговаря радоста, защото изговор с двойно т след
с. тоест на гр/на съгласни -стт-, е много труден, практически не-
възможен. Форми като нощта, мощта се изговарят ношта и мош-
та, а ие „моштта,* „ноштта* (буквнте шт се'пишат с щ). Има две
съществнтелни от женски род, конто завършват на съгласната ш и
при членуване се прибавя т. Любопнтио е, че в този случай група-
та шт не се пише с буква up. пустот— пустошта (а не пустоща),
саромашта (а не сиромагца). Причината за тази правопнева особе-
ност се крие в това, че двете съгласни ш и m са от различии мор.
феми — тух е особено важно да личи члеииата морфема -та.
82
При членуваието на прнлагателните и местоимеиията ударение-
то не се мести. Члены се прибавя към така наречената „разширена
форма" на прнлагателните с окончание -и, каквато се употребява
например в географски названия като Черни връх, но черен връх—
члснувано черният, черная. В някой източни български говори прн-
тежателпите прилагателни и местоимения, както и числителиото
едим, се членуват без прибавянето на -и< казва се „мамины"
вместо маминият, ,нашът Иван" вместо наимя/п Иван. Такива
форми в мнналото са били употребявани от редина големи наши
писатели като Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров и др.,
а са били препоръчвани и от специалисти като акад. Балан,
който също гн употребяваше редовио. Съвремепният български
книжовеи език се е освободил от тези форми, те се схвашат
вече само като диалектик, затова трябва да внимаваме да не
би да изговаряме, без да си даваме сметка за това, «бабина сук-
ман" вместо бабимяя сукман, „чичова двор" вместо чичовия двор,
«върни ми едина лев* вместо върни ми единая лев и др. У стари
автора обаче, особено в стихотворца реч, ние нямаме право да по-
пранные в никакъв случай, за да не накърним художествената стой*
ноет, да ие нарушим ритъма. Ето един пример от поезнята на
Яворов:
И топил таи ансока
на едина брят рясте,
а отаъде над потока
элак-бръшляна еиЯ листе.
1 Запомнете; ие бива ннкога да се променя тексты на художс-
ствено произведение, ие бива никога да се цитира неточно, не бива
да „поправяые" авторите, като осъвременяваме употребеннте от
тях форми. Например в тезн сткхове не можем да заменим пито еди-
на с единая, нито злак-бръшляна със злак-брыиляныА (защото е
подлог), нито вий с вие, пито листе с листа. Авторы трябва да
се уважава!
Г ЛАГ СЛ ФОРМН
Основният правоговорсп проблем се отнася до из-
вестного песъответствие между звук и буква, което засяга глаголнн-
те форми за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. в сегашно време на глаголите
от 1 и II спрежение — окончанията -а или -я, -ат нлн -ят се изго-
варят с а нлн ла, независимо че се лишат букви а или я. Ние пи-
шем чета и четат, вървя и вървят, но изговаряме четъ и четът,
првьъ н првъът. Необходимо е да се знае, че тук и дума не мо-
же да става, че а се променя в а поряди редукция, защото, както
83
се вижда, в горните примери ударението пада върху гласната. В
същност в тезн окончания винаги е «мало звук ъ, наследник на
старобьлгарскага голяма носовка ж, конто в изгонимте български
говори и в кннжовиия език лава закономерно гласив а, срв. джеь—
(W. Само в иякои централки и югозападии български говори реф-
лексы на ж е а (това са така наречените а-говори) — там се каз-
ва даб, гйба, а също и даМт вместо дад$т. До края на миналия
век тези глаголиц форм» са се шипели с буква ж, така е продъл-
жил да ги пише до края на живота си Пенчо Славейков, а този на-
чин на нисане е имал още много други поддръжници, между конто
и акад. Стефаи Младенов. Понякога и сега, при лрепечатване иа
стари текстове, особено стихове, запаэват ъ в тези глаголиц окон-
чания, коего вярно отразява изговора, но е правописна грешка от
диешио гледище:
Обнчдм туй, коего се намнр.г
на подвига на път и кръетопът.
*	и своего цел не в онова вакнрд,
което други своя цел зовет.
Пеичо Славейков (в. АВВ. 32 XII. iasi г.)
Но и да бъде написана формата с -ат, рнмата пак си същест-
вува, макар и .незрителна"—звучащата рима, разбира се, е по-важ-
иа, срв. напр. звучната рима „кът“ —-„трептят" в стиховете на Нико-
лай Лилиев, макар че двете думи се пишат толкова различно:
Знай сърдечен евнден дзт;
сред заирелн в сън ели
звучен ручей роиоли
и лъчи стрелн трептят.
Но както вече видяхме, поетите използуват при римуване и
произношение с а, макар то да не е прието от правоговора. Тогава,
за да се запази римата, за да не бъде тя само „зрителка*, може
да се допусне като вариант акавски изговор на такива глаголии
форми. Например ако е римуваио „мълвят* със «свят*, явно ще
трябва да се наговори ие мълвьтт. както е нормално, а „буквал-
ио'!, тоест както е написано—мьлвйт. Христо Смирненски римува
„ще умра“ и „зора‘ в стихотворение™ „Юноша*:
Аз не зная зато еъм на тоз свят родек.
не попктаз зав» к<е утра,
туч дойдох маленек я от еивпя леи.
и от цвегката шйска пора.
Правнлно е да се нзговори „ще умръ' и „зорД*, ио за Да се зара-
зи рнмата, не може „майска эора" да се нзговори „майска аор£',
защото този изговор звучи диалектно, а ще стане „ще умрй' и
„майска зора". Такава „отстъпка* може да се направи само
84
в стихотворца реч заряди римата, а въа пснчкя останаля слу-
чаи е необходимо да изговаряме глаголннте окончания ъкав-
ски, а не Акавскч: те мълч(т, а не те мълчйт, ал pedbi, а не
pedi и пр. Интересно е да се види, че яма форми, конто се пишат
различно, но се изговарят напълио еднакво (затова Се иаричат „омо-
фо.пГ), например употребенага по-горе глаголна форма зоват и
членувапо съществително зовъпг. „Те го зоват- и „Зовът мм не се
чува*. Така с и при „Ревела на вълиите* (пише се и се изговаря с
а) к „Вълинте реаат* (пише се а, но се изговаря с г>). Членуваното
с кратък член съществително рев обаче се пише с а, но се произ-
неся с в, така че „Аз рева- и „Слушан рева на детето' се пишат
еднакво с а и се изговарят пак едиакво, само че с в: Аз ревъ и
Слушая ревъ на детето. Hue дотолкова сме свикналн в писмена-
та форма на думите да виждаме думала, та ни се струва, че „Аз
рева- и „Той реви1 са едва ли не одна и съща глаголна форма. А
те се разлнчават не само граматически („Аз рева* е 1 л. ед ч. сегаш-
ио време, а „той рева* е 3 л. ед. ч. мииало свършено време), но и
звуков»: изговаря се той реей с а, но аз ревъ с в. Така е и при мно-
го други глаголи, например стоя', аз стойъ, той стой; „държа": аз
държ-i, той дьржй и др.
Формата на спомагателния глагол сем в 3 л. мн. ч. те са съ-
що се изговаря'с д, а не с о, я това пролнчава ясно, когато е под
ударение след отрицателната частица: Те не са тук се произнеся
Те не ci тук, а ие „Те не ей тук*. Трябва да казваме Зато не
съ дошла, а не „Защо яе ей дошли*. Затова и не са, макар и да
се пише с а, не се римува с небеса, а с донеси или гласа, конто
също се пишат с а. но се изговарят с в, например в следките сти-
хове на Вой мир Асенов:
На птишгге ти прелетни гласа
и тази кнкна. деконашна печкост —
какео са. майко, ада тух не са
стозоучуйте ти песенки наречия?
Тук имаме кем зрители рима — пише се еднакво с а: гласа—не
са/, кем звучаща рима — изговаря се еднакво с а: алией — № ей/.
Не бива в никакъв случай да наговорим двете думи с а, нямаме
никакво основание за това.
С ъ се изговарят формите на глагола ща, щат, конто се упо-
требяват почти изключигелно след отрицание: Не ща да дойда се
изговаря Не щб да дойда; кннжовпото произношение е Защо не
ujim да ми dadim, а не „Защо не щйт да ми дадйт*, както може
да се чуе под влияние на родния диалект или пък от престарава-
не — Да ее прочете точно както е написано.
Явно е, че трябва да свикяем с мисълта, че ке са така малко
и така редки случайте на несъответствие между звукове и букви,
85
въпрски че смятаме пашня правопне за фонетичен. Също така ино-
го често има вариативност в изговора, когато трябва да избираме
между сыцествуващи пронзпоснтелии вариаити с различно рэзпро-
страненнс— тогава трябва да знаем кои от тях са книжовни, кои
са допустим» при определен» обстоятелства и кои са некннжовни и
следователио трябва да ги избягваие, когато искаме да говорим
книжовно. Да вземем например три форми на един и същ глагол:
аз държа, той. държа и държащ. Както се вижда, и трите фор-
ми се пишет с а след лс. Без да раэглеждаме миогобройните начи-
ни на изговор в различимте български диалекти, ше размедаме са-
мо най-широко разпространените изговорни вариаити, срещашп се
у лора, конто се Стремят да говорят книжовно. Както вече видяхме,
аз държа се изговаря аз държЯ, въпреки че се пише с -а (изговор
.аз държб* се допуска в поезията заради рима например с въжй).
Втората рааглеждана форма той държа в кннжовния език се из-
говаря с но доста широко раэпростраиен е нзговорът .той дър-
ж4“, както и „ине държёхме, вие държ^хте, те държёха" (това е
свързано с променливото я) — кпижоаният правоговор отхвърля то-
ва произношение с -с, следователио ще трябва да се освободим от
него, ако от родння си диалект сие го усвоили. При третата фор-
ма — сегашното деятелио причастие дърэкащ киижовната норма офи-
цналио допуска н да се изговаря, и да се пнше с -е- държещ, та-
ка че спокойно можем да употребяваме и при говорене, и при ли-
саие двете форми: държащ н държещ. И все пак, съвременната
кнпжовноезикова практика лава предпочитание на изговора и писа-
нето с -а-: държащ.
Друга също така сравнително честа правоговорна грешка при
глаголните окончания е затвърдяването. когато вместо ходя, ходят
се казва .хода1, .холат". До към края на мииалия век и в самия
кчижовен език има колебание кои форми да се приемат, но след
това формнте с меки съгласии пред окончанията при глаголите от
II спр. и малка част глаголи от I спр. като хапя, каля, сипя, по-
степенно се налагат. Обаче под влияние на родння дналект инозина
продължават да изговарят тези глаголни форми със аатвърдяла съ-
гласна— кззват ,аз мола*, „ те малат* вместо аз моля, те мо*
лят, макар че много рядко биха допуснали и правописна трешка.
Не казвайте никога, ако се стремите да говорите правилно, книжов-
но: „Масла да го помола*, .Те свират хубаво", „Носа тн нещо
интересно", а само Масля да го помоля, Те свирят хубаво, Нося
ти пешо интересно. Важно е тук да си припомним, че Ив. Вазон от-
вечало пише .крещат*, „мразат*, но после, към края на миналия
век, възпрнема крещят, мразят. Така например той пнше в изве-
стиата си сатира:
86
Както ЙСЙЧКК уннн хор*
аэ не ригам тръна бос.
с гслемцнте се не бора
и им ставам сявга мост.
На богатиЯ шапке кддта
к на сияний казвам: n,at
И затуя ми е душат*
мирна, весела всегда.
Тук римата се запазва и при глаголни форми боря и клатя.
така че ие е необходимо да се аапазва твърдият изговор.
Неправилен изговор като „Мисла да си хода вече", .Не пом-
ня как беше", .Много го глезаот", .Как преет работите" вместо
утвърдеиите в кннжовиия език Масля да си ходя вече. Не помня
как беше, Много го глезят. Как вървглт работите и сега
се чува, даже и по рздиото и телевизията. Това е един труден за
осъзиаване и отстраняване изговореи навик, затова са пеобходнмн
повече усилия.
В кннжовиия език формата за I л. мн. ч.всегашно време иа гла-
голите от I и И спрежение има окончание -.и. например ние четем,
кие .числим, но мнозииа изговарят „ние четеме", ние мислиже*.
Окончание™ -ме е по качало западнобългарско и в тези диалектн
то, така да се каже, е необходимо за раэличаване иа тази форма
от формата за 1 л. ед. ч. — на запад се казва .я чете.и*— ,ние
четемс", така че .мислим" — това съм само аз, например .мислим,
че знае", а пък .мислиме, че заде" — ние, аз и другите. Но окон-
чание -ме се среща и в източни говори, където формата за 1 л.
ед. ч. не е на -м, а е с окончание -а, -я, например .аз копая", .ний
копййме". Затова форми с -ме срещаме у книжовницнте не само от
западиите български области. Г1оетнте пък ги използуват доста
често, защото имэт една сричка повече, а това е важно при мерена-
та реч. Ето един пример от Ц.'Церковскн:
Бягай, или сн, не щеме вече
зимо студена, твойта прсиена.
Последнитс два кратки стиха са много хубав пример за твор-
ческо използуваие на възможностите, конто дазат изговорните
варианти. Ако слазим точно изискваннята иа правоговора и право-
писа, стиховете ще стаиат .не щем вече / твоята премяна*. Така
обаче първият стих ще стазе с една сричка по-кратък и с тоэа ще
се нарушат рнтмичните стъпки. Вгорият стих, обратно, ще ее удъл-
жи с една сричка (твойта ттава твоята) и резултатът ще бъде
също отрицателен — пак нарушаване на ритмичните стъпки, а освен
това ще се загуби и римата със „студена", щом заменим .времена"
с .премяна". Ясно е, че употребените от поета варианти са напълио
.законнн", те се използуват и от сегашиите поети, например вижте
форинте .уловима" и .спрем" вследните стихове от Елисавета Багряна:
Ния трагнахче. с очи отвергай и алажни,
да улалиме—сянката иа люЗовта,
да трем —иа щасгнего кулиге миражни!
87
Има и писатели, конто и в проза много често нзползват фор-
инте на -ме, като ги редуват с форми на -м. Това създава извест-
но разнообразие, постига се своеобразна ритмичност. Един от тези
писатели е Йордан Радичков, ето един кратък откъс от извествня
му разказ за бащата на Юрий Гагарин:
„Когато се питам колко е голяма едва руска верста, все си мисля,
че най-добре ине можем да я отмерим и да получиме макар и
бледа представа за нея, ако тсглиме едва черта от бащата до
сина*. Виждаме, че са употребит едва след друга форми на -м
(можем, da отмерим) и иа -ме (da получиме, ако теглиме). Та-
кива форми на -ме, макар че при писана се избягват, много често
се употребяват в устната реч. Нашнят стреме» трябва да бъде да
ие ги употребяваме без нужда, да ги избягваме в ваучния и адми-
нистративная стил.
В мниалото иякои наши големи езиковеди и езикови строители
са посочвали възможностите за благозвучие, конто се създават от
варнантите на -м и -.ие, за да се постнгне равномерно редуваве на
съгласни и гласни, да се казва например „носил отговор*, ио „но-
силе пнсмо*. Акад. Балан цитира стихове от Вязов, в конто одна
след друга са употребенн две такива форм» от един и същ глагол,
само че след „помним" следва дума с гласна, а след „помии.че"—
дума, започваща със съгласна:
Помним еще онез дима,
ломчиже ги нал. . .
И у Вапцаров има пример на такава употреба в едно и също изре*
чение на форми от един и същ глагол с -ме и -.я:
Работиме много,
работам от еутрин
ло алрач.
В кннжовния ни език има едва малка трупа глаголи (конто
обаче са с извънредно голяма честота в речта). образуващи минало
свършено време с -ох, например реках, рече, рекохме, рекохте,
рекоха. Понякога обаче тези и лодобните на тях форми се изгова-
рят с -ъх вместо -ох: „/>еквх, рекъхме, рекъхте, реклха.' Това
противоречн на правоговорната норма — не бива в анкакъв случай
да се казва .Аз отидъх", „Кога алязъхте?', .Накладъхме огън*,
.Донесъха ми искана0, а единствено Аз отидох, Кого влязохтеё
„НакладОхме оган', „ДонесОха ми пикона'. Когато -ох е под уда-
рение, о не мотке вече, разбнра се, да се замени с -в- или -а-, но
тогава пък под влияние на формата за 2 и 3 л. ед. число, която е
на -е, става -ёх: „аз дойдём,', ти дойдё, той дойдё, „ние дойдёх-
ме', „вие дойдёхте", „те дойдёха'. Тези форми също са абсолют-
но недопустим» в кннжовния език, нито говоримо, нито писмено,
88
така че е еднакво неправилно «аз дойдъх‘ и „аз дойддх"— правил-
ното е „аз дойдох*. Такива грешкн в изговора се срещат и в езика
ва културнн хора, на специалист»! — те сякап» не ги забелязват (за-
щото рядко иамират отражение в писмото), например един репор-
тьор по телевнзията наскоро зададе въпрос при една анкета: .Не-
що не донёсъхте ли, когато дойд&хте . .
ЧИСЛИТЕЛЯМ ИМЕНА
Числителните имена са думи със сравнително голя-
ка честота на употреба, затова някой от тях претърпяват по-големн
или по-малки промена в изговора, а после и в правописа си, осо-
бено сложимте числителнп. Например числителните от единадесет
до деветнадесет са образувани „чрез прибавяне*, като се започва
с елиницнте и се прибавя десетицата; един-на-десет, два-на-десет,
три-на-десет, което означава „три върху десет*, „три, прибавено
към лесет". Трите елемента от числителното (елиницнте, десетица-
та и свързващият ги предлог „иа") се сливзт в едва сложна дума,
която има само елчо ударение •— и то (нещо наистнна интересно)
се е установило върху предлога: транадесет, петнадесст. и т. и.
Постепенно обаче последната част на тезн числителнп ззпочва ся-
каш от чсста употреба да се изтърква, в изговора да се опростяаа,
така че последователио се получава една передана от форми. Сега
ние можем да чуем всяко едно от тези числителю» в слединте из-
говорни вариаити: транадесет, трпнаесет, транййсет, триншие,
тринайс. Ясно можем да проследим как иай-иалред се напуска на-
чалното д- от -десет (тринаесет), после следващото неудареио е
в съеедство до удареното d се редуцира до й (транайсет). След
това отпада крайнего т (транайсе), а след него и другого е, също
неудареио (трпнайс). В резултат от това в най-съкратената говорима
форма от компонента -десет например в петнадесет оставят само
два звука -йс и нито една гласна, така че от четирисрачио сложно-
го числителио петнадесет става двусрично „петнайс". Вече ком-
позицията не е така ясна, както в изходната форма, засубена е
връзката с десет.
В книжзвния език обаче не са приети всички тези произноси-
телнн вариаити. Нормага приема само изходната форма транадесет,
петнадесет, която така да се каже е най-книжовна, най-„официал-
на“, и формата ттгнпцсет, пепнайсет като иай-разпространена.
Междинната форма „тринаесет", „петнассет", която в миналото
се е употребяоала и писмеио, днес е изоставена, макар че все още
може да се чуе. Останалите два варианта с нзтаднали крайни зву-
ковс не се приемах от книжовнонзговорната норма, а още по-налко
89
от правописа, макар че н те имат значнтелно раэпространение в го-
ворнмата реч, например „Това струва само петнайсе лева" — ,Че
петнайс лева малко пари ли са?". Когато говорим бързо, небрежно
или по-„емоционално" в домашне или приятелска среда, бихме
могли да използуваме такива „свръхсъкратени" форми, но при нор-
мална кннжовна реч, тоест при общуване, което иэисква спаэваие
иа иравоговорните норма, можем да избираме само между форинте
тринацсет, петнайсет и тринадесет, петнадесет. При това
трябва да имаме пред вид следното: нормалната, неутралиата пра-
воговорна форма е трипайсет, петнайсет и пр., а първоиачалната
форма тринадесет, петнадесет и пр. е маркнраиа като „книжна",
като архаична, като „свръхправнлна*. Неестествеио звучи да кажем
„Чакам вн петнадесет мииути", „Този пуловер струна деветна-
десет лева', „Аз съм иа осемнадесет години". Тезн форми са ха-
рактерии повече за писмената реч, и то във „високия стил*.
Същото развитие са получили и сложните съществителни за
десетипите от двадесет до деветдесет. Поради одно старо мор-
фологкческо различие между числителиите две, три и четири от
една страна (в старобъл: арски те са били прнлагателни имена) и
числителиите от пет .до девет, сложимте числителям двадесет,
трйдесет и четирддесет имат ударение и» първата си съставка, а
петдесет, шестдесёт, седемдесет, осемдесЬт и деветдесет са с
ударение »а втората съставка. Между тях има и друга важна раз-
лика — тъй като два, три и четири завършват на гласе и звук,
създава се условие първите звукове на вторил компонент -decent
да претърпят промина пли да отпаднат. И тук се явяват същите
варианти, конто бяха вече посочеии: двадесет, дваесет, двайсет,
деайсе. двайс, също трйдесет, триесет (у J). Каравелов имаме:
„Хаджи Генчо не е такъв . . . ако майка му знаяла три, то той
зиае цели триесет*), трийсет, трийсе, тридс. От правоговора
са прнетк също само двайсет, трийсет и т. и. и двадесет, три-
десет. Чнслителиото петдесет не бива да се изговаря с нзпусиато
т като „псдссет", а с удвоено д, тъй като т пред д се озвучава:
педдесет. Също така правоговорио е деведдесет, а не „деведесет".
Чнслителното шестдесет обаче не се изговаря с лвойно д, защото
т от грулата -стд- отпада — изговаря се шезде&т, тъй като с
пред д става з. В наговора иа това числителво е наставало още по-
голямо опростяване на първата съставка тест-, като са изпуснати
и двете иоследни съгласни и по този начин са създадени условия
да се опрости и втората съставка -decent, та се получай съкра-
тена форма шейсет, едикствена от петдесет иагоре. Формата
шейсет е приета от изговорната норма, но формате с изпусната
крайне съгласна -т „нетдесе", „шейсё", „седемдес^", „осемдесё",
„деветдесё" не са книжовнн н трябва да ее избягват.
90
Числителното двёста има и вариант двёсте, който исторически
води началото си от старого двойствено число. Сега формата двеста
се е наложила, а двесте има рядка употреба и звучи архаично.
Числителните от четиристотин до дёветстотик са образувани с
втора съставна част -стдтин, която запазва удареннето си, така че
тсаи числнтелни за стотиците имат по две ударения. -Нс е правилно
да се изговаря пётстутин, а трябва да бъде с две ударения и без
редукция: пётстбтин, бсемстбтнн, дёветстбтнн. И тук съставката
шест в числителното шестстотик се опростява, защото трудно се
пронэнася групата съгласни -стст-, та става шёстотин (така се
изговаря, ио се пише, разбора се, шестстотан}.
Числителното име халяда има вариант хилядо, който вече се
схваща като остарял, архаичен, и не се употребява иормално. Обър-
нете внимание, че при две хйлядв, пет хйлядв и т. н. удареннето
в хйлядв пада на първата сричка, не като в хиляда. Това се дъл-
жи на факта, че в машин език има числително халйда и съществи-
телно хйлядв, което много рядко се изполэува в ед, ч, иапр.
първата хйляда трактора, както първата стотица.
Пронзносителни грешки се срещат и при нзговора на други
числнтелни — иапр. чётири. понякога се произкася с нзпускане на
едното от двете неударени я: ,чётрв“ или ,чётнр*. Можем да чуем
това числително и с две е: .чётери*. Тези форми са неправнлни, не
се приемат в книжовното произношение, затова да избягваме да
каэваме „чётри лева*, „чётвр лева* или „чётери лева*, а само
правнлиото чётири лева.
 Числителните ведем и всем под влияние на родни диалектни
навицн се изговарят от иякои като „ сёдьам “, „ Осььм “ или съответ-
ио без мекост ,сёдвм“, „Осам*. И двата вида изговор звучи грубо
диалектно и решително трябва да се избягва.
При члеиувансто иа числителните имена удареннето може да
премиле върху члена и това е единствен случай, когато член за
мн. ч. -те коси удареняето: петтё, шесттё, седемтё, осе.чтё, де-
сеттё, двайсеттё, осемдесеттёя т.н. Така се членува н сто—сто-
тё. Числителните петте, деветте, едикайсетте — деветкайсетте,
двайсетте— деветдесетте, тоест оенчки, конто завършват на -т
след гласна, прн члеяуваие се пишат и се изговарят с двойке т.
Не бива да казваме „чете лева", а петтё лева, двайсетте, а не
„двайсепгё". Членувачото числително шестте обаче ще се нагово-
ри не с двойно т, тъй като пред него има съгласна с: изговаря се
шесте, но се пише, разбира се, шестте. 
Под влияние на формите- петте, шесттё и т. и., конто са с
ударение върху члена, и формата четирите вече е прието да се
изговаря с крайне ударе <ие; четиритё, а не четирите, както може
да се чуе. Това влияние да се мести удареннето върху члена иро-
91
дължава и при числителните три и две, по формите с ударение
върху члена не са приети в кннжовния език. Не бива следователио
да се казва „трите лева", а трйте лева, не „дветё сестрн" или
^двата лева", а само двете сестра, дейта лева. Също така да се
избягва и .рядката форма „двестсте"' с крайни ударение — по-пра-
вилио е двйстете, а най-добре да се употреби иормалиата и по-
разпространеяа форма двёстата.
При сложимте чнслителнн за стотици по:«кога, особено в мина-
лото, членът може да се прибавн към първия компонент, като
сложного числнтелно по този начин се разлада—в същг.ост топа
покаэва, че двете части, конто си нмат отделяй ударения, не са
били оше сраснали. Наред с члснувани форми петстотинте,
шестстотинте се казва и петте статин, шестте статин. Този на-
чин на члеиуване се избягва сега, но в художествеиата литература
може да се срешне като отражение иа разговорната реч.
Наред с ударения член -те при числителните в редина бъл-
гзрскн говори, а оттами в книжоания език в недалечпото минало,
пък н сега, макар и рядко, Се среша член -т« също под ударе-
ние, иапрпмер ..петтях леве", „десеттйх". „стотйх." и т. и. Това е
остатък от стар родителей падеж а произкощението с -я- се дъл-
жи на това, че в старобългарския език е имело ятова гласна (%),
Тез» форми звучат,'можем да кажем, архаично в художестаеии
произведения иа по-старите лвторн, а пък в днсшиата говорима реч
изглеждат диалектик или областям, например „Утре ше ти върка
двайсеттях лева". Ето няколко примера от литературата:
Т.ткшгз събрания и сговори потопни
навсъае сттха. по четиритях окрлЛпи
HS Българско . . .
Пен чоСлавеПков
„Не съм аз тежко ранен, Хасане, и мога да бяг^м; ти ми само дай
петстотинтях гроша . . . (Любен Каравелов). А в едиа народна
песен срещаме форма „ггеттях статин." с члеиувана първа част на
сложного числителио:
Трхпши ян са, тръгна.ти,
севлневските търгонци
на Курном трала ла идат,
на куртпуисяия паляир,
гсляма нярба ла чинят,
от стотях гроша — петстотин,
от петтях стотин — хяаядэ.
Его и един пример от съвременен автор: .Стаята се
нзпълваше със эдрач, седях сам пред телевизора я ваблюдавах че-
тиритях американски слона, обучены за война в джунглите” (Й.
Радичков). Члевуваннте с член -тех числнтелни две и три, тъй като
92
ударението ве пада на члена, трябва да се изговаря и да се пише
(ако се употреби, разбира се) с гласна е, а ие с я: деётех, трйтех,
а не „дестях", „тритях".
При наговора иа съставни числителям, конто нормално се лишат
само с цифри, като например 325 576, съюзът и не бива да се по-
став» между всеки две числителям, тоест между всичкн, а само за
прнбавяне на последнего числителио от всяка трупа, като се правн
малка пауза между труните: трупа па мнлионите, трупа на хилядите,
трупа на еднницитс. Например горното число ще се произнесе трас-
та даййсет и пёт хйляди. пётстотин седемдесёт и шест, а
564 321 780 се изговаря правнлно пётстотин шейсет и чётири ми-
.шона, триста двайсет и една хйляда, сёдемстотин а осемдесёт.
Разбора се, ако в групата на единиците ним а също и десетици, съю-
зът и ще свърже пяла та трупа с предходната: 160 800 ще се про-
нзнесе cm3 а шейсет хйляда и осемстдтин. Не бива да се изго-
варя например .сто а трийсет и три хиляди и триста и двайсет
« пет", а сто трийсет а тра хиляди, триста двайсет и пет. <Уг
друга страна, не бива и обратно — да се изпуска въобще съюзът и,
например неправилно е „сто двадесет пет".
Числа с десетична запетая се изговарят, като дробиите числа се
прибавят към целите със съюза «, например 123,45 се произнася
сто двайсет и пёт цело и четирийсёт и пёт стотин, като дума-
та ,цяло" може да се изпусне, например 7,35 — сёдем и трийсет
и пёт.
МЕСТОИМЕНИИ ФОРМИ
Местоимснията, поряди особенна си характер иа ду-
ми заместители, имат сравиително голяма честота в речта. Това е
една от причините някои местоимении форми да имат по два вариан-
та, еДвдият от конто е съкратен и е присыц предммно на говоримата
реч. Така напр. личните местоимения мене и тебе често се изгова-
рят и се пищат мен и теб. Тези съкратени форми се използват ши-
роко в мерената реч, тъй като съдържат една сричка по-малко, срв.
например у Валери Петров:
Не ни. нс ня остамт тези вишни, «то плзват
дру-i и пътяща освеи в сишхгто нал глеб и мечI
В говорнмата реч се съкращават също така н форинте ние и аие
— изговарят се кий, вий и по същите причини са обикновени в стн-
хотворната реч, без да имат стилистически отсенкп:
7/нй ягнчии сие данз на маЯхата земя,
ио чужда е за нас кърмашага а гръд . . .
Хр. Синрненсхн
93
В писмената реч, в леловн прописки, в научни и нуб.тииистачин
работа се препоръчва да се избягяат съкратените форми кий, аий и
да се пише пае, аие. В по-изискана устна реч също така трябва
да се изговарят пълно тези местоимении форми: „Вие леско ще се
убедите, че we с вас сме на едно и също мнение*.
Разговорив съкратени варианта има и при други местоимения,
например прнтежателннте членуванн местоимения моята, моето,
телята, теоето, сеоята, смета твърде често се изговарят мойта,
лойто, твойта, теойто, сеобта, сеойтр. Теэи съкратени форми
могат да се пищат така с й само в стихотворца реч или пък за
рсчева характеристика в художествепи произведения. Особено труб-
ка да се внимава да ие ее птке сижтиг с й „свойте" също „мойте*
вместо правнлиото мойте, „твойте*вместо твойте—освен в мере-
на реч:
Зная савДто място във живота
и напрасно «яма дэ се лам .  .
Никола Вапцлров
Съкратени разговорни форми има. и при показателннте местои-
мения: тоз вместо този, тази, се изговаря често таз (или съответ-
но тъзи н тъз), казва се тез вместо тези, както и показателннте
за далечнн предмета онлз (оя«з) вместо окази {оньзи), онез на мя-
стото на онези. Формате с отпаднала крайна гласна -« са много
чести в говоримата реч, но при пнеане се предпочнтат несъкрате-
ните форми. В стихотворната реч съвсем естествено се употребяват
к двата вила форми, в зависимост от изискванията на стихотворния
размер, например:
Ах. тез песня и таз уеиивка
коП глас ще ни викне. занес?
Хр. Ботев
Като tmas вечерница в небе го
едва бе Редица девойка . . .
П е и ч о Славейков
В миналото поетите са нзползвзли и разшйренн форма от лич-
мото местоимение за I л. ед. ч. аз— „ази“, но сега вече формата
аза ие е приета в кннжовния език к следователно не може да се
употреби лаже по метрически съобра женин от съвременните ноети.
Ето началото на Ботевата поема „На прощааане" (което всичко знаем
наизуст)—объриете внимание и иа употребата на форми тази и таз
като напълно кормални:
Не плачи. ыайко. не тъжи.
че станах ази хайдутин.
хайдутин. млйко, бунтовпик,
та тебе каста оставил
94
за лърво чем ла жалят!
Но казни, 1ыйио. проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас илади пропъдн
по тази тсжка чужбина . . .
Сега не Се допускат и употребвваинте в миналото разшчрени
форми мази вместо нас, пази вместо вас, да си спомним стиховете
на Петко Славейков от „Извора на Белопогата":
Няма таи, а го. по ваза,
няма там стони пигманзн . . ,
Важен правоговорен въпрос е как да се изговаря (а н как да се
пише) тази или тъзи, онази или онъзи, Миозина изговарят напр.
„по тъзи причина", макар и да пншат .тази причина". Изгоаорът
с ъ се дължи на същите причини, поради конто в редина български
говори се изговаря „женъ", „глава" вместо жена, глава, а също и
колебаннята в изговора „кръвтъ* или „кръвта". Щом в кннжовния
език е прнето да се изговарят тези съществителнн с-а, това би тряб-
вало да се приложи и към местоимеините форми тази и онази.
Книжовионзговорната норма следователио изпсква ла произнасяме
тази, таз, а ие .тъзи“, ,т9з“; онази, оназ, а не .онъзи', ,онъз“.
Не може обаче да не се признае, че изговорът с -а- е много широ-
ко разпространеи, в това число и у лица, конто не изговарят ъкав-
ски съществителннте от женски род, т. е. казват „тъзи жена", а не
„тын женъ" (правилно е тази жена).
Не са приети в кннжовния език образуваните от показате.тното
местоимение такъв форми „такъва", „такъво" и такъви" вместо
правилните такава, такова и такива. Както се вижла, в кнвжов-
ните форми „окончанием" за род и число е вътре във формата,
защото -ва е прибавена частица, докато в другите форми окончания-
та се прибавят към формата за мъжки род ед. ч. За вас в случая
е важно това, че ве бива да се нзползуват форми като „такъво
време", „такъви дека", а трябва да казваме такова време н та-
кива деца.
Показателните местоимения имат равностойни вариаити: този и
тоя, тази и тая, това и туй, тези и тия. Между тях практи-
чески не се правп никакая раэлика — сднакво правилно е да се ка-
же и тази книга, и тая книга, както и този роман, и тоя ро-
ман, тези хора и тия хора (но ке „тея хора"). По стилистически
причини двата типа форми могат де се редуват, а също биха могли
да се използувзт за избягваие на неблагозвучии повторения, напри-
мер да се предпочете тая зима пред тази зима, за да няма две
последователям срички зи-зи, или пък да се каже този явор вмес-
то тоя явор, за да се избегнат двете последователи) сричкн я-я.
Това изнскваие, разбира се, може да бъде спазпаво само в обрабо-
тема поетична реч, а при говореие трудно бнхме могли да се прп-
държаие към него. Иначе теоретически ние бихме могли да право-
ръчаме и използването на ськратеиата форма на тези показатели!!
местоимения, аа конто говорнхме малко по-горе — например пред
дума, започааща с гласна и {иля въобще с гласна) да не се употре-
бяоа пълната форма, да кажем таза, а съкратената таз, тоест да
предпочитаме таз истина пред тази истина и т. и.
Личните местоимения в нашия език имат, както знаем, и кратки
форми, конто са клитики, тоест нормално не носят ударение. Тези
веударенн местоимении форми са с изв-ыгредио чиста употреба —
бихме могли да кажем, че те са нормалните за езкка ни, а пълните
форми се употребяват, ако логического ударение пада върху тях ила
пък са след предлози. Така например казва се нормално „Може ли
да мн песочите др. Иванов, защото не го познавай*, а ие «Може
ли да ми посочите др. Иванов, защото не познавай него*. Ще се
каже .Не познавая него, а брат му“, защото има съпоставяне. В
говоримата реч често лнчннте местоимедая се удвоиват, например
.Познавай брат му, но него ие го познавай*, .Нея не съм я ни ж-
дал отдавна, ко него го срещаи вески ден* и пр. Удвояването на
донълнението е характерна особеност на българскйя език н не бива
да се гони от киижовната реч, особено от говоримата й форма.
Тъй като кратките местоимении форми са неударенн, гласните
в тях звучат доста неопреде,чено, редуцират се, а освен това по
исторически причини (така наречеиото смесваие на иосовкнте през
средиобългарская период от развоя на езика ни) в съвременния
български език се явяват варианта. Например формнте ме, те, се се
изговарят с гласна айв миналото често са били пнеанн с. а — Хр.
Ботев пише .простете лга“. По предложение еса големня наш въэ-
рождеиец проф. Марин Дрииов като книжовии били приета форин-
те с -е: ме, те, се, тъй като е типологически, като се излнза от ста-
робългарските форми, те са по-правилии. Предложеннте от Дрииов
форми бързо били възнриети при писане, во нзговорио формнте с
-ъ или -о и до днес ие са преодолею!, защото много диллзкти ги
подхранаат в разговорная стил на кннжовиия език. Миозина не си
дават сметка, че изговарят ке Hue се срещнахме, а „Ние съ срещ-
нахме*, че казват ,Ти мь каниш. ама и аз ть каня* вместо Ти ме
каниш, ама и аз те каня, макар че иикога няма да налншат пито
,мъ“, вито ,ма*.
В позиция след отрицателна частица .не" кратките местоимен-
ии форми получават ударение и тогава гласната се изговаря ясно:
в такава позиция вече е иаложителио да кажем Не ci обърнах, а ие
„Не ci обърнах", Не Mi гледай, а не „Не лгб гледай*. Именно при
удареви кратки местоимении формк ние самнте можем да установим
собствения си изговор — ако казваме (или имаме склоииоет ла каз-
06
ваме) .Не mi чувам", вероятно в неударена позиция изговаряме ма,
та, са или мъ, тъ. а, тоест произнасяме неправнлно .Те мъ по-
срещнаха", Посрещнаха ли ms?" и подобии.
Местоименната форма .го" вън от удареннето се редуцира и
гласната се слива с неуда рено у, та звучи „гу" — .Изпратих гу'.
Под ударение гласната звучи определено, там редукция не може да
има, а и не можем да лрнемем за основна формата с у, така че тряб-
ва да изговаряме Лз не гд изпратих, а не .Аз не гу изпратих".
Въи от удареннето разликата между о и у се губи, ие се чувству-
ва, иапр. „Написал го" не се изговаря нито с чисто о, нито с чисто
у, а с един редуциран звук, който може да бъде по-блнзо до у или
до о. но в иэраз Не гб изпратих вече не бнва да изговаряме у под
ударение .Не гу изпратих". Така в отговор на въпрос Написа ли
писмото? можем да отговорим Полисах го, яо не гй изпратих, но
не „Написал гу, но-не гу изпратих". Първото го, което не е ударе-
но, би могло да прозвучи и редуиирано като .гу' и това няма да
направк впечатление, но удареиото .го" не ноже, тоест ие бива да
се изговаря „гу“— „ие гу изпратих". По-особено еположението при
кратката местоименна форма „я “ — срещнах я, извикайте я. Ети-
пологически в съшност имаме „йт>*, тъй като в старобългарски е
било нв, затова и под ударение се казва .Не йъ познал". Но в кни-
жовния език постепенно се утвърждава нзговорът с -й под ударение,
така че сега правоговорната норма приема да се казва Лз не it ча-
нам днес, а не .Аз не йъ чакам днес", също Защо не й пока ните, а не
.Зато ие йъ поканпте?". Има хора, конто не допускат грешка при-
местонмението ,го“, тоест никога не казват .Не гу връщай", а са
мо Не ед връщай, но конто често изговарят погрешив .Не iti връ-
щай" вместо Не й връщай. Затова на изговора на местоименната
форма „ я “ под ударение трябва да се обърне по-особено внимание.
Прието е правопнсио да се поставя знак за ударение върху
местоименната форма .й" (лично и притежателно), за да се отлича-
ва от съюза „и", но този знак не показва, че върху местонмението
пада ударение. Така например кие пишем „Срещнах майка й и й
казах" и поставяме знак за ударение върху първото и последното
п, защото първото е притежателно местоимение, а последното е
лично местоимение, за да ги отличим от среднего ,и", което е съюз.
В действнтелност и трите „и“ са неударени и се изговарят напълно
еднакво. Значи този знак по същество не е „ударение'', а е разли-
чителен („днакритичен") знак и нне го поставяме поради нзискваиия-
та на правописа, но това няма ннкакво отношение към изговора.
Понякога в машинописен текст, поради липса на знак за ударение,
се пише вместо „й" буквата „й“, например „Аз й казах". Това е не-
правнлно, тъй като заместваме едка буква с друга буква, един звук
97 7. Вълг«р«шп ара»ог«ы>е
— гласната и — с друг звук — съгласната й. Вярно с, че в съеед-
ство на гласни местоименнатд форма „и“ може да премиие в й, за
което вече говорихме, но тук не става дума аа това, защото в нз-
раза „Аз й казах" въобще ке е възможно да сс нроиэнесе й.
УДАРЕНИЕ
При изговор сричкнте в думата не се пронзнасят с
еднаква сила. Нормално една от тях се изговаря със значително По-
година сила, а едновременно с това с по-голяма дължпна н по-ви-
сок тон. Именно този ясно чувствуващ се по-особен изговор на Да-
лена сричка се нарича ударение. Тъй като гласният звук ома пай-
голима звучност и е ядро иа сричката, удареннето засяга- в най-ви-
сока степей гласната. Ние правим разлика обикновено между уда-
рен» и иеударени гласим (даже иякои звтори ги разглеждат като
отделай фоиеми), а практически не говорим за ударени и иеудареви
сьгласни, тъй като разлнката помежду нм е трудно доловнма.
Има езицн, в конто удареннето е фнкенрано, тоест пада вииаги
на определена пр място сричка на думата — напр. във френскн уда-
рена е винагн последната сричка, а в чешки “Само първата сричка.
Нашето ударение в това отношение е свободно, тъй като то мо-
же Да пада както на първата, така и на последната сричка, а също
н на която и да било средна сричка. Например ако вземем четири-
сричии думн, лесно ще установим, че удареннето може да бъде
върху първата сричка (пиджина), върху втората (мм/бмш), върху
третата (половина) или върху четвъртата, последната сричка (гор-
чивпна). Но във всяка отделка дума удареннето в кннжовния ни език
(с малки нзключеиия) пада върху точно определена сричка и не
можем производно да го изменяй?, така например, ако наговорим
„паяжинй" думата става неразбираема. Всяка лума в български се
усвоява с удареннето си, като разбира се има общи закономерности,
ио дори и при думи с едиаква или сходна структура може да нма
значителни различия по мястото на удареннето. Ето един такъв при-
мер с петосричии думн, образуваки с наставка -onto: пратениче-
ство, посланвчество, мученичество, гостоприемство, полубоже-
ство. Тъй като при нисане и в печатен текст не поставяме ударе-
ине. не лнчат големите различия по отношение на удареннето между
тези еднотищш думи, всяка от конто си има задължително по мяс-
то ударенно: пратеничество. послйничество, мученичество, госте-
приёмство, полубожество— ние не можем да кажем пито „госто-
приемство", нито пък обратно „полубожество".
Удареннето в българския език обаче може да се мести при фор-
мообразувавето, макар яе това става рядко, по-скоро като изключе-
98
ние в определена случаи, напр. слънце— слънца, кива, нивата.нйви,
навите, но нивЬ, три, трите, ио сёдем—седемтё-, лАто, лА/пото,
но ёсен — есента; хляб, хлёбове, ио вол — волдве и бряг — бреговё.
При това не се допуска пито изговор например „хлебйве” или „хле-
бове", пито например „нйвя” или „брегйве”.
Българските народим говори сс раэличават доста чувствнтелно
в акцентно отношение (по мястото на ударението). Естествено ней-
близко до кннжовиия език в това отношение са североизточните
балкански говори, конто са догнали в основата на иовобългярския
книжовен език, но и там яма разлики. Изобщо книжовният ни език
сн с изгралил своя акцеитна система, конто трябва да се стремим да
усвоим и да я спазваме. Именно под влияние на ударението в род-
ния говор иай-често сс допускат правоговорни грешки по отноше-
ние на ударението. 11а най-честите от тях ще сс спреы накратко (за
инион случаи на колебания и погрешно поставяне на ударението ве-
че стана дума),
Тъй като нашего ударение е свободно и подвижно, всяка дума
и форма теоретически е возможно да се нзговори с ударение на
конто и да било от сричките й. И действително например трисрпч-
ната дума загуби сс изговаря или загуби, или загуби, или загуби.
Тук се нроявява така нарсчената „смислоразличителна роля” на уда-
реннето, защото едно е Има големи загуби, друго е Той загуби
съревноеанието н трето нещо е Загуби здравето си и вече няма
да го намерит! Такива омографн (лишат се еднакво, но имат раз-
лично ударение — апачи не се изговарят еднакво) са например за-
вет. и завет, 'врачка и зрачка, ръжен в ръжён, яка и якй и др
Знача това са различии думи или форми — ние можем да наговорим
и ръжен, и ръжён, но сыцествителното може да бъде само йалзз
ръжён, а не „дълъг р-^жек”, а прилагателното се изговаря само
ръжен хляб, но не и .ръжён хляб”.
По-важпн при усвояването на правоговора са така нареченнте
„акцептам дублета” — думи и формн, конто могат да се изговарят с
двояко ударение, без да променят зкачекието сн. Така например една
редина съществителни от среден род с окончание -о могат да сс
изговарят и с ударение на основата, и с ударение на окончанием:
вино и винд, чёла и чело, злато и златд, но от друга страна перо
не може в книжовния език да се пронзнесе „перо”, Като акцеитни
дублети са ириети също молив и молив, метод и метод, лёпенка
и лепёнка, зймник и зимник, политика и политика, олйво и оло-
во, хлапе и хлапё. вечерен и вечерен, визёипна картинка и визитка
картинка, кънки и кънкй, клещй и клещи, прёходен и прехддек,
учен н учён, вися и вися, рабётя и работа, кака и кача, офбрмя
и аформА, облажа се и облажа се и др. Езикът се стреми да огра-
ничи такива акцеитни дублети, като все повече налага едната от
двете форми;
99	• '
Широко разпространенн акцеитни дублети имаме в глаголното
формообразуваие, при минало свършено време: купил н купил, ку-
пи и купи, купихме и купйхме. купихте и купихте, купиха и ку-
пила. Придвиженото към края ударение е характерно за западннте
българскн говори и оттам влиза в кннжовния ин език. В миналото
в учебннди и ръководства даже е било давано известно предимство
на форинте с отметнато ударение, за да се различи минало свър-
шеио време от сегашно и минало несвършено: аз чак&х за минало
свършено време — аз каках за кивало несвършено време; той чака
за сегашно време—той кака за минало свършено време. Акад.
Младенов и акад. Балан в своя „Българскн тълковен речник" през
1927 г. сочат вннаги ударение в минало свършено време от типа
точил, дремах, казах, баях и пр.; така се дава и в излеэлня през
1945 г. „Правописен и правоговорен иаръчник", а също и в други
учебннци. Ив. Базов доста нешироко излолзува такива форми с пре-
метнато ударение, напр.
... и кат ся помкелих. к като глеЙЛх
всичко туй — плакйх\
В съвременното българско кннжовно произношение се допуска
преместване на удареннето, като има обаче няколко много съще-
ствени ограничения. Книжовнонзговорната норма ие приема да се
мести удареннето, ако глаголът е с представка или с наставка за
иесвършен вид, или пък глаголът е мкогосричен, особено пък от
чужд, книжовен пронэход. Във всички случаи безнзключително пра-
вили» по отношение на удареннето са всичкн форми от всички и
всякакви по тип и пронзход глаголи, конто в минало свършено вре-
ме не местят удареннето си към края, тоест оставят с постоянно
ударение. Като нзключим едка малка трупа глаголи от I спр., при
конто имаме задължнтелно придвижване на пред на удареннето в
минало свършено време (оз чета, но аз чётох; той чете в сегашно
време, но той чёте в минало свършено време) и при конто право-
говорки грешки фактически не се допускат, в кннжовния ни език се
откроява ясно теиденцията удареннето в глаголната парадигма да
не се мести. За предпочитане е да се каже Снощи гл'едах един мно-
го хубае филм, макар че е допустимо, значн също правилно да се
каже и „Снощи гледйх един много хубав филм“— защото в произ-
водните глаголи вече ще нарушим правоговора, ако преиестим уда-
рението: неправнлно е „Изгледйх го докрая", иито „Разглеждйх из-
ложбата цял ден"; трябва да бъде Изглёдах го докрая, защото гла-
голът е с представка из-; трябва ла бъде Разглёждах изложбата
цял ден, защото глаголът има представка раз- и наставка за несвър.
шеи вид. Западнобългарският акцентен модел изисква (или допуска)
преместване на удареннето в минало свършено време — една въэраст-
иа жена от Кюстендилско, познрала иа времето сн на Вл. Дими-
100
троп—Майстора, казав интервю потелевизиягапрез ноемврн 1981г.
„Той мс рисуеа, рисувй и ме нарисува .. Може да се чуе и „теле-
фонира", „пренощувахмё", „окайвахи се", даже „национализираха му
работилницата", но този отмет на удареннето се чувствува като не-
кинжовен, като областей. Той може Да се нзползува за речева ха-
рактеристика на героя, обикнат е в художествениге хумористичнн
произведения. Твърдо трябва да знаем, че прндвнжване на ударе-
ннето се допуска само в непронзводнн (иормалио— двусричнн) гла-
голи, конто в сегашно време нмат некрайно ударение: nituta—пасах
н пасах (но не „преписйх" или ,,преписв4х“), мйсля—мйслих и ми-
слйх (но не „размнслйх" или „измислйх"), стрёлям— стрелах и
мислйх (но не „размислйх“ или „измислйх"*), стрёлям— стрёлях и
стрелах (но не ,,нэстрелях“), чукам — чуках и чуках (но ие „почу-
к4х” или „почуквйх’).
За да се предпазим от правоговорнн грешки, добре е да из*
бягваме преместването на удареннето към края на глаголните фор-
ми в минало свършено време въобще, тоест да казваме Той стйна
да си стиеа (допустимо Той станй), „Два пъти става ‘ (недопусти-
мо „Два пъти става), „Те останахаа (недопустимо „Те останаха“).
Явно съвременният книжовеи език вече дава преднмство на форин-
те с непреметнато ударение, те са стнлистнчно неутралните във
всички случаи, те съответствуват на теиденцията да се избягват.
движенията иа удареннето в глаголното спрежение. Запазваието на
удареннето на едно и също място ни осигурява правоговорна без-
погрешност » акцеитно отношение и ни освобождава от задълже-
ннето да следим далн глаголът е с представки и наставки, дали е
от чужд или книжовеи произход. Преместването на удареннето в
минало свършено време към края на глаголната форма все повече
се схваща като по-иалко или по-голямо отклонение от правоговор-
иата норма.
Сравнително место се греши изговорно при повелителннте фор-
ми, като удареннето вместо да бъде в края се придвижва една срич-
ка напред: книжовноизговорната норма изисква Да се произнеся ку-
пи, седкй, мълчй и т. и., а не „ку»и", „седин", „мълчн". Необходимо
е да запомним, че повелителннте форми на -й, -ёте са винагн с уда-
рение върху теан форманти, следователио трябва да казваме Мини
към нас, а не „Мини към нас", Пишй ми веднага, а не .Пиши ми
ведната* и пр.
Удареннето ие бива да се прехвърля н върху глаголната пред-
ставка— неправилно е да се казва „дбяеси", „сйтепи", нито пък
„ще донеся", „ще зйлепя*, „искам да рйзбера*.
Понякога отрицателната частица „не" пред спомагатслния гла-
гол „съм" или пък ,ша* се изговаря неправилно с ударение, вместо
удэрението да падне върху глаголната форма — правоговорът изисква
101
да казваые Аз не с Ом, а не „Аз Hi съм', Аз не ufi (пише се Аз
не ща), а не „Аз не ща*.
Особено груба правоговорна грешка е да се постави ударение
върху -стервам, напр. „чувствувам", „действувам" и под. Знаем, че
елемевтът -зу- при тези глаголи наговорив се изпуска, тоест ио-често
се иэгобаря чувствам, действам, я&ртвам и тези варначти са
съвсем нормални. Можем, разбира се, да наговорим и елемента -ву-,
който иормално се пише, но не бива да поставяме удареннето вър-
ху него—дова е „свръхстарателиост": Гой изпдлзуеа чужд труд
и Той изпдлзва чужд труд са лравилни, като второю е по-
естествеио за говоримия езнк, а „Той използува чужд труд" е не-
правнлно н решнгелно трябва да се нзбягва.
Спазването на квижовното ударение е основна съставка на пра-
воговора. Допусканите по разни причини отклонения варушават нор-
мата н силно дразнят слуха. Възможно е никои от тези нарушения
да се разпространят дотолкова, че да бъдат приети като варнанти,
откачало допустит», а после може би и за равноправии. Така напри-
мер от известно време насам все повече печелят почва неправнлно
акцентуваннте форма от типа иа „училища*, „нАука", „дбклад* и др.
В разговор по телевизията наш виден културеи деятел иэговаряше
правнлно училища, но под влияние на аккетиращия го „яодеш про-
граната" започна да казва към края на лредаването също „учили-
ща". А по радиото и телевизията могат да се чуят и неправилнп
форми като „читалнщА" вместо читдлища, „игрища* вместо wapft-
ща, „летищй“ вместо летйща, „стрелбищА" вместо стрелбйща.
Особено дразиещо и неприятно е това, че значителна част от дей-
цнте на образование™ проиэнасят „училища", както н голяма част
от научните дейцн изговарят неправнлно „наука" вместо наука и
производните думн като „научен работник", „научноизследователска
институт". Не казвайте никога „пауката с велика сила", а Наука-
та е велика сила; поправяйте другарите си, ако казват „научен под-
ход" гиесто научен подход. Трябва да водим борба против теан,
конто казват, че са изнесли „научен дбклад". че нкат „богата биб-
лиотека* внесло библиотека, че са разговзряли с „декана* вместо
декана, че са купили ново .бюро* вместо бюрд и т, н.
ИЗГОВОР НА ЧУЖДИ ИМЕНА
В речника на българския език по начало са проник-
валн чужди думн — между другого и затова, че нашият парод вече
второ хнлидолетне иаселява едва от неспокойияте области не само
в Европа. Балканският полуостров е бил открай време кръетовнще
102
на племена и народи, тук са се преплиталн много и различии инте-
ресн — стопански, политически, културии. Така или иначе животы
на нашите предай е протичал под знака на бурного балкански вре-
ме и напълно естествено е, дето чужди заемкн са идвали в нашия
речник или пък наши думи са пронзквали у съседни народи. А през
последимте два века лексикални средства все по-настоятелио лринж-
дат ие толкова от съседни балкански, колкого от други славянски
и европейски езипн.
По правило заемаиите думи се прислособяват към фонетико-
морфологичннте особености на българскйя език — това е наложител-
но да става, за да се избягаат покрай другого строежни, изговорни
и правописни трудности. Ето зато заемаиите съществителни се при-
общават към един от трите граматични рода, например: руски веж-
ливость, сказка, доклад, учебник не претърпяват иа българска поч-
ва промени — еемслиеост н сказка си остават в женски, а доклад
и учебник—в мъжки род; мемскн Platz, Schlosser, Stab се приоб-
щават към мъжки род (плац, шлосер, щаб), а латински literatura и
res publics — към женски род (литература и република). За при-
емащия български език следователю се оказват решаващи преди
всичко формалиите особености—затова руската дума площадь (в
руски от женски род) сс присъединява към пашите имена от мъж-
ки род (защото завършва на съглассн звук), затова и старогръцка-
та брада се възприема в женски род, защото завършва па -а (дока-
ти в немскн и в чешки тя запазва своя изкоиен среде» род). Нещо
подобно се наблюдена при съществителни като санаторием (sana-
torium) със завършък иа съгласен звук: у нас те са проминали към
групата на мъжкн род, защото завършват на съгласна, а в полски
например остават от среде» род, както е в латински, откъдето са
дошли. Думи като колан (тур. kolan), със завършък на съгласна, и
шише (тур. f/je), със завършък на гласна -е, съответно са у пас от
мъжки к от среден род, макар че в турски език такава граматична
категория изобщо липсва.
Разбира се, в случая по-съществен интерес представляват чисто
фонетичинте, звуковите явления, свързани с възприемаяето и лри-
способяването иа чужди думи, по-спецнално иа собствен» лични и
фамилии имена, на имена за населен» места, географски обекти и др.
У нас през последните десетилетия е утвърдено като основно на-
чало чуждите собствен» имена да се лриемат според изговора нм в
съответния иэходен език. Смята се. че е по-демократично това на-
чало— между другого и затова, че не се нзисква на всяка цена да
се зное правописът на заеманите имена, Още преди около петдесет
годин» писателят Кнрил Христов сс изказва в подкрепа на такава
практика. Днес ние боравнм с десетки и стотпцн собствен» чужди
имена, конто не са създавали и не създават затруднения, например:
103
Антон Павлович Чехов, Карел Чапек {Karel Capek), Ямб Грам
(Jakob Grimm) и мн. др., приети без или почти без промени в свои
звуков строек.
Затрудненията ид ват, когато заемани имена съдържат звукове
или звукосочетаний, липсващи в иашия език. Такива имена съвсем
не са малко и в същност те са, конто се нуждаят от повече. грижи
и внимание. Естествено тук сега няма възможвост да бъдат разгле-
дани всички случаи (това в същност не е и нужно), така че ше бъ-
дат представени само най-тиончннте и най-често срещаните,
Установено е като приннипно положение чужднте звукове, кон-
то лнпсват в нашия език, да се предават със съответннте нзй-близ-
ки български. Ето впрочем коикретните по-важни случаи, конто за-
служават но-спецнално внимание.
1. Във връзка с гласните се наблюдават доста на брой
тилични несъответствия с български звукове.
Звукът ы, присыц на руски и на някон другн езнцн, се преда-
на на български чрез гласна а, например.- руски КрылЬе, Куйбышев,
Рыбалко, Рылеев, Чернышевский н под. се изговарят и се пишат у
нас съответно Крилов, Куйбишев, Рибйлко, Рилеев, Чернишёвски.
В немски, фрснски, унгарски и други езици ее срещат две по-
особени гласни, каквито в български няма, та гн изговаряме н пи-
шем с ъо или ю, например: немски Гейте (Goethe), Кьолн (KOin),
Мюнхен (ОДлейел); френски Мьодан (Meudon), Бюфйк (Buffon), Сю
(Sue); унгарски Штъпфи (Petefi). Тук би следвало да се напомни,
че писаието иа подобии имена с букви ьо или ю след тъй нарича-
ните шушкави съгласнн (лг, ч, ш) е излишне — все едно, българи-
вът не прави разлика между твърди и меки ж, ч. ш, затова след
тях трябва да стоят о или у, например в думи като Шонефелд (ие
.Шьоиефелд", нем. Schonefeld). Ж ул (не ,Жюл“, фр. Jules), Шуи
(не „(Пюи*, нем. ScfiiUz') и под.
В много езици (чешки, немски, френски, английски и др.) съ-
ществуват дълги н к-ьси глаенн, чиято дължина или краткост в бъл-
гарски не може да се предаде, тъй като нашите гласни не се раз-
личават по дължина и краткост. Затова чешки Jrdsek (мзг. Йра’сек)
Havrdnek (нзг. Хавра'иек), немски Peter (наг. Пе'тер), Friedrich (кзг.
Фрй“лрих), Goethe (наг. Гьб’те), английски Peter (изг. Пй"тър), Dori-
an (изг. Дб’рнън), Irine (изг. А^Ри"н) се предават иа български с
нормални наши гласни. Ирасек, Хйвранек, Штер, Фрйдрих, Гьйте,
Пйтър, Ддриън, Айран.
Както вече беше посочвано, българският език ие търпи в крае-
словие съчетание от шумова и сонорна съгласна, та затова между
тях се вмята звук ъ—тигър, театър, материализъм, спектакел
104	<2
(не „тигр", «театр*, .спсктакл", „материализм"). По същата при-
чина българии ие може нормално да произнася и подобии по стро-
ек собствени имена, затова имаме изговор Пьотър или Сартър (не
.Пьотр* или .Сартр*). Изговор на такива имена без тласеи звук ъ
е характерен за руски или френски и трябва да се спазва, когато
се говоря на тези езици.
2. Във връзка със съгласннте разлнчията само на пръв
поглед не са толкова същественн.
Заслужена внимание преди всичко, че в никои езици меки съ-
гласни могат да стоят иа места, по-различии от приетнте в българ-
ски. Така например у вас не се изговарят меки съгласни в краесло-
вие, пято пък в среднсловие пред други съгласни, Затова пишем и
изговаряме: Акселрод, Гтол, Йгор, Селвйнски, Гаснён, Пол, а не
Аксельрод*, «Гоголь*, .Игорь*. „Сельвинский", .Гасконь* fO<wcogne)>
.Поль* (Раи/) — както е в съотвстнпте езици. Трябва още да се
напомни, че мекостта на съгласните пред киев нащи думи е по-
слаба за разлика например от полски и френски, та затова на бъл-
гарски трябва да се изговаря и естествено да се пише БронЬвски
(пол. Broniewshi), Мицкйвич (пол. Mlckietulcz), Винй (фр. Vigny},
Ceturtb (фр. S&vignG) вместо иеправнлни .Бронйевскн*. .Мицкйе-
вич“, .Винйи*, «Севинйе*, както често се пренасилват нешата зара-
дп иэкуствен изговор на форми нито български, нито чужди.
В украински, чешки, иемски н други езици има повече от една
съгласна х В иемски например могат да се наблюдават три такива
фонеми, ала на български те се предават с нашата единствена съ-
гласиа х: Хёндел (Handel) н Хайделберг (Heidelberg}, Хайнрих
(Heinrich} и Щорих (Zurich), Фейербах (Feuerbach) и Sdxjur (Bo-
chum).
Много чужди имена имат в състава си етимологично двойни
съгласни, конто в същиост не се изговарят като двойни. В българ-
ски такива съгласни по правило нито се лишат, нито се изговарят,
например: в руски Аполлон и Слева, в нталиански Leoncavallo и
Rossini, в иемски Grabbe и Schumann премкиават у нас с по една
съгласна — Аполон и Сова, Леонкавало и Рссини, Грабе н Щупан.
Има в английски и в украински случаи, когато съгласна в се
различена от българското съответствке. В английски думи такъв
съгласен звук се изговаря у нас приблизнтелно като у, например:
Waiter—Удлтър, Wembley—Уёмбли, Winston — Уйнстън.но Twa-
in е установено като Твен (не „ТуСйн*, както би трябвало да бъде).
Украинского нме Шевчёнко пък запазва на български съгласнатаа,
макар че същинският му наговор гласи приблизнтелно Шеученко.
Освен всичко друго трябва още да се има пред вид, че по на-
чало в заеманите собствени имена ударението се запазва там, къде-
то стой то в изходния език. Затова се изговаря Висарион Белйнски
105
И Михайл Шолохов, Виктор ЮгЬ (Victor Hugo) и Алфонс ДодЬ
(Alphonse Daudet), Антонин Дворжак (Antonin Dvordk)u Клемент
Готва.гд (Klement Gotwald), Хенрик Сенкевич (Henryk Sienkiewicz)
н Кемал Ататюрк (Kemal Ataturk),
Изложените дотук (далеч не всички) положения се отнасят как-
то до личин имена, така и до названия на географски обекти. Никои
названия например иа градове не създават или почти не създават
затруднения, както е с Москва, Берлин (Berlin), Варшава (Warsza-
wa), Мадрид (Madrid), Стокхолм (Stockholm), Тирана (Tirana) и мн,
още, други пък са малко или много .побългарени*, както е напри-
мер с Кремъл (в руски Кремль), Букурещ (в румънски Bukurefli)
В миналото е била много по-голяма ролята на езици-посредници
(такъв език за нас продължава да бъде руският), чрез конто са на-
влнзали собствени лични имена или названия на населенн места, дър-
жави, реки и пр. Затова в различии времена са с’становявани за нор-
матпвпи обличи, повече или по-малко отдалечени от „родния* си
изговор. Диес пишем и изговаряме Париж, Рим. Кондон, Вашинг-
тон, Виена, Прага, Брюксе л, Мексика и много други вместо да
преданаме по-точно техния звуков състав, приблнзително като Парй
(Paris), Рома (Roma), Лъндън (London), Уоишнгтък (Washington),
Вййн (Wien), Праха (Praha), Брюсёл (Bruxelles), Мексика (Mejico).
В случаи като приведеннте е вече късио и безсмислено да се про-
менят иаэванията, т. е. да възстановяваме оригинал ните облици. По-
различно се оказва положение™ при някои личин и фамилии имена,
където, иаглежда, е по-безболезнсно да се промсня нзговорът за по-
вече точност. Затова и яякогашни Георг Стефа(ё)нсон (George Ste-
phenson), Исак Нюток (Isaac Newton) я под. днес все по-често се
срещат като Джордж Стй&вънсък и Айлък Нютън.
Изложен н бяха тук иай-общн положения, според конто изгово-
рът на чужди собствени имена трябва да се присаособява към на-
шата звукова и правоговорна система. Но действителността е по
начало по-богата с десетки и стбтици пример», много от конто по-труд-
но се нагажлат към българския изговор. В това няма нищо неестествено
и трябва да се помни, че идвашите десятилетия ще продължават да
лоднасят затруднения, че пъстрота и непоследователност при от-
делки собствени имена ще се паблюдават неизбежно и занапред.
Заелужава обаче да се подчертае, че безкрвтичиото и механич-
но възириемане създава доста проблеми и с основание буди беспо-
койство у доста хора — специалист и неспециалисти. Когато бъл-
гарин реши да употреби една чужда дума, той неизбежно я въз-
приема с нейиия цялостен облик — звуков, морфологичен, писмен. И
много често се заличават граничите на приемлнвото и непряемливо-
то в изговора на такива думи. На времето бай Ганьо е свързвал на-
пример думата фатален с твърде показателни прежиаявания:
106
.Девол да я взэде, много ми таресеа тазн дума .фаталшся"!
Като кажа така фф... ф... ффаталиия. сякаш че ффащам некого
за гушата...Страшно ми се харесааГ
Диес едва ли някой ще вэеме да преживява подобии разбойни-
ческо-криминал ни усещання при изговор на чужди думи, ала очевид-
но не един наш сънародник повишава самочувствиетб си, когато
вместо устаиовени вече патриот, радио, пионер или салон пише
и изговаря „лейтриът*. „рСйдно*, .пайъниър“, „салун".
Естествено тук съзнателно се набляга яа отрицателните по-
следствия от безкритичния подход към изговора на чужди имена в
нашия език. Но трябва да не се забрана, че в такива случаи наши-
ят език е засегиат много по-сериозно, отколкото никои си предста-
вят. Чрез изкуствено въвеждане на небългарски звукове и звукосъ-
четания се иарушава в края иа краищата неговата самобитвост и в
областта на фонетиката, на звуковия строеж, а това е вече недо-
пустимо. Нищо лошо няма, че никои чужди собственн имена не мо-
гат да се предана? съвсем точно на български — това и без друго
не винагн е възможно. Никаква беда не е, че изговаряме Сортър
(както изговаряме Петър и Александър), Ггюте, Париж, Прага,
Вигна, Мексика и пр., макар че в съответннте езнцн същнте имена
се произнасат .по-разлнчко*.
На края следва още ведиъж да се обърне внимание, че и при
наговора и правописа на чужди собственн имена от съществено зна-
чение ей остава мярката, уравиовесеността и реализмът. Чужди ду-
ми са идвалн и ще идват в нашия език, ще ндват сигурно и не по-
малко собственн лични, фамилии, географски и други имена, шом ка-
то се окажат необходнми. Задължително е обаче и при изговора на
такива заемки да не се напуска здравата българска езикова почва,
да се избягват пенужни увлечения.
БЛАГОЗВУЧИЕ НА РЕЧТА
Когато стане дума за благозвучие на речта, обик-
новено си припомняме наученото. че истннска „муэика" може да
има в художествени произведения, особено в лириката. Поетичио-
то творчество наистина предлага много образки от най-добрите
ни писателе, чийто талант е постигНал съвършенство на форма-
та. Такива примеря са достатъчио известии;
Наетанс вечер — несен иагрее,
авеэли обсипяг сводя небесен;
гора зашуми, ви1ър новее —
Балкаптт нее хайдуяжа песен!
Христо Ботев
107
Or эдник слъиие озэренп.
алеяг иорски юирини;
я игра стихийна унорепи,
лочмат яростви яълии.
Пейо Яяорое
Не по-м«лко звучим и поетични места може да предложи по-
вествователната реч на талаитлнаи майстори, какъвто е например
Елин Пелин:
,11авна чудна лятна нот. прохладна и снежа. Веакрайкото
тракнйско поле потъна а мрака, сакаш начатия, к се прела-
де на дълбока почяака под монотоипия напей иа жаг.н и щур-
ин . , . Марина тихо подплиснуеаше мътннте си 'води, пъл-
ин с улинини. и с лениво спокойствие се шнреше между
гьмните брегоае, обрасли с върби и ракитах.* (Е л и к П е л и и)
А сред народимте песни има истииски бисерн:
Сладуно, ионе Сладуно,
Сладуно, сладка абълко.
от хубост иенагледаиа.
от сладост ненаядена.
Естествено благозвучието не може да се откъсие от съдър-
жанието и от цялостната организация на речта — напротив, то ор-
ганично промзтича от тях- Освен това то не е само в художестве-
но обработена реч, а съществува и в нашею всскидневие-
с очин звукосочетания, думи, изрази, които вековете са и ,му-
знкалио" оформили.
' Още пред» едн0 столетие първи езиковеди и строители на кни-
жовпия ни език са отделяли време и внимание за благозвучието. Те
са бивали заставяни от тогавашната действителност да се заиимаваг
с уредбата на правописа, но заедно с това неизбежно е трябвало да
разглеждат правоговорни и стилистични явления, свързани с благо-
звучието. А разсъжденията и препоръките от олова време пазят из-
цяло и до днес своята стойност. Другояче не може и да бъде:
диешната наша действителност още по-настойчмво поставя пробасим-
те на эвучиостта в речта. За жалост у нас тая страна от същиост-
та на езиковото общуване още не е станала предмет на сериозио
внимание — иито сред езиковеди и стиховедн, яито сред труженики
на перото.
На времето проф. Беньо Понев е разбирал под благозвучие,
„приятного чувство, шо усешаме, слу шайки гладко изказаии имели"
И е подчертавал, че „за да се възприеме нещо благозвучно с уши’
трябва да излила сладко из уста" Според него „гладко" е в ези"
ка всичко снова, което не измъчва говорите.™ (да го хаже) и слуша*
теля (да го чуе), което „е минало през хиляди и милиони уста, през
дълговечин гладила, та се изтъркало и се срасвало с машите говор-
ки и мисловни орган», получило определена форма, която е иа енк-
108
ца ни обикновена и лесно изгонорлива и от която ие можем да от-
стъпим, без да нарушим благозвучието".
Благозвучието намира естествен иэраз чрез всички езикови
„равнища", т. е. то предполага: сполучлив подбор иа заучив думи
и непринудени връзки между тях, особено с предлози (да си спом-
ннм колко е „претоварен* предлог на), правилка подредба на думи-
те и т. и. Хармонично съчетаиие от тия състааки обаче е възможно
само ако е на лице усет именно за благозвучие на речта.
Един пример. Служители от някогашния столичен общински
съвет скоро след Освобождението замествали турските думи
кантарие и шиндк-парасъ чрез дълъг и тромав израз — „сбор от
правого за тегление с кантор к мерение с крина**. Беньо Цонев пред-
ложил само две звучки думи (кант&рина и крйнина)— по образец
ж владйчина и армянина, познатн в народната разговорна реч. Раз-
бира се, днес не е възможно да бъдат възвъриатн в употреба тезн
думи (те не са и нужни), ала в случая сериозно внимание заслужава
подходът на Б. Цонев. Защото с десетилетията инозина измежду
машите сънародници твърде лево и беэгрижно са преставали да
забелязват естественнте словотворни средства, красотата н неизчер-
паемите възможности на народната реч. За да настане време. кога-
то думи от Геровия речник ще бъдат вече непознати за такива
хора или пък ще им звучат недостатъчно „престижно".
Има така също , .междусловно" благозвучие, което намира из-
раз и в по-лесния изговор па свързани думн. Затова според Б. Цонев
по-благозвучио е да се казна и да се пише: страшна смърт вместо
„смърт страшна", при първи случай вместо „при пръв случай".
този юнак вместо „тоя »яак", ином я вместо „зная я*'. Той е бил
през целив сн живот привърженик на „благозвучного правило",
според което да се изговарят и да се пишат с пълна или с кратка
члевна форма имена от мъжки род единствено число: българският
език (не „българския език") но българския народ (не „български-
ят народ"). Пак той препоръчва заряди благозвучие двойнствена упо-
треба на този или тоя, тази или тая, тези или тия, онези
или ояая, което ще рече: тази есен (не „тая есен**), но тая зима
(не .тази зима*), онази ябълка (не ,оная ябълка*), ио оная скала
(не ,онази скала*).
Акад. А. Теоров-Балав също така е отделял внимание за бла-
гозвучието. Десетилетия наред той остава единствен сериозно да
се эаннмава с тия проблеми, да призовава и да напомни за пеобхо-
димостта от звучна реч. Преди повече от четвърт век трупа аспиран-
ти бяхме иа гости у 95-годишния побелил, ио жизнен академик,
пякогашен първи ректор на Софийский университет. Неочаквано за
нас той поведе увлекателен разговор за благозвучието на еэика.
Силно впечатление оставила думите му, че в своите трудове той
109
следи за ритъма на речта и така следа да оформи изреченията, че
да е неписаного ясно и звучно. И наистина този, който поэнава добре
научного дело иа академик Балам, може да почувстаува и своеоб-
раззата „музика" на несовото неповторимо слово.
За благоэвучието иа речта са се изказвали много от нашите
най-талантлнви писатели и това е напълно естествено. Вече беше
отбеляэано, че Иван Вазов оценява положителио употребата на
предлозите во н со (во стаичката, со здразе} и съжалява, че не
е можал да последва примера на ло-млади поети; пак той нарича Дее-
причастията (гледайка, ходейки, четейки) прелестен. За звучност*
та са писали и говорили неведнъж Пенчо Славейков, Йордан Йов-
ков, Николай Лилией, който преди всичко с произведеннята си показ-
ват и утвържаават големите „музикллни" възможности на езика ни.
Разбнра се, благозвучието на речта трябва да се разглежда в
неговата широта, а не да се представя като присъшо само на худо-
жествевото творчество. Може да се съжалява, че то все още си
остава занемарена облает в науката за българския език. Впрочем
пека обърнем поглед към днешнн по-характерни случаи, конто под-
насят покрай другото грозота к неблагозвучие в езиковото все-
кидневие.
Едва ли някой ще се ааеме ла отрича колко много са вече
нобеэценепи" отглаголиите съществигелии имена. Тяхната прекалена
употреба се е превърнала в беда — ненужнн такива форме се срепгат
в научии и публицистични съчтсения, в художествен)! произведения
и в административно-юридически материали, чуваме ги по радиото и
телевизнята, по събрания и заседания, четам ги по фирми и рекла-
ми, а ги намираме без нужда ив... собствената си реч. Раабяра
се, отглаголии същестаителии са необходнми за езнка ни, сами по
себе си те са яснн по строеж н значение, много са удобни за обоб-
щаващо и сгъстено изложение. Прекалеиата и неуместна употреба
е направила обаче много от тях шаблонии и дори неблагозвучии.
Къде сега няма форми с наставки -не я -ние: оръенене, злизане,
гладене, напомняне, обявяение, повышение, посрещане, нълнене,
пясвкоструене, стъклопостаеяне. хранено и т. и. Не трябва нкко-
га да се забравя, че езикът ни разполага с много средства, чрез
конто да се постяга уисреност в употребата и на такива форми.
Зато например в печата трябва да се рекламира .ров вид застра-
ховаке“, след като нма дума застраховав?
Не е безинтересно да се зиае, че на времето Иван Вазов се
обявява против иеуместеата и прекалена употреба на книжки отгла-
голни съществнтелни с наставка -нее (азражение, пробуждение).
С насмешка, но и с тъга той съобщава как „пкшущите братя" ие
са давали достъп на нзгрев-слъкце и заник-слънце, а га предпочи-
тали .кклометрическн и чужди на духа на българския език** нэразн
110
като изгряванието на слънцето и захожданието на слыщето.
Поетът е огорчен, че в един вестник разказът „На рассвете" (от
Ежов) е отпечатан с „велемъдър" превод иа заглавието — .При пук-
ну ваннето на зората*. И когато в края на мипалия век е трябвало
най-сетне да бъдат разграпичени по значение и по употреби двата
типа отглаголии съществителни (ходене и ходение), наши езиковеди
с подкрепата на Вазов откриват краткостта и эвучиостта на корем-
ии (без наставки) и на производив съществителни с наставки -а и
•еж, например: пзраз, произход, разврат вместо изражение, произ-
хождение, развращение, забава, пробуда, просвета вместо забав-
ление, пробуждение, просвещение, валеж, гърмеж, стремеж вмес-
то вяление, ярмение, стремление.
Иан ла вземем никои неблагозвучии и гроэни съкратени думи,
сред конто има и с доста продължителеп .стаж": ГУЦ, ПУЦ, КУ,
МУ, ПУ, СУ и други като тях. Не е вставало далеч времето,
когато се появнха съкращения като HAT (Национален академичен
театър), НАТОБ (Национален академичен театър за опера и балет)
и НДК (Народен дворец на културата). Изглежда, че след иедву-
смислената иамеса па язтъкнати културии и обществен» дейци
никои съкращения са вече изоставеии.
Много съкращения се отнасят до „по-эатворени“ или „по-спе.
циални* области от производство™, обществення живот, пауката
администрацията и пр., например ЕЦ (единен център), ЕЦЕЛ (Еди.'
иен център за език и литература), ФС (факултетен съвет), КЕд
(клуб за естетическо възпитание) и др. Достатъчно съкращения от
този род съдържа по-специа.тно нзданието „Софсправка" на ПУ
„Комплекснн услуги", пр» това значенията на повечето от тях не са
обясненн: БФ, УПП, РРСП, КБУ, ВЕК н още като тях. Никои от
тня буквосъчетання са наистина с ограничена, „вътрешна" употреба,
но голяма част пък иавлнэат по нашироко в живота, свързани са
с важни и веобходиын дейностн, Несполучлвви образувания обаче
никога не трябва да бъдат отмииавани с безразличие и еннзхожде-
ние. не трябва да свикваме с тях! Вярно е, че езнкът намира на-
чини и средства да се освободи от най-неподходящите — така ста-
на с небезизвестиото СУ ПЕТ (от СУ •= супермаркет 4- ПЕТ = пет
минутн, за конто да се налрави локупката), прогонено с помощта
и иа радиото; но вярно е още, че премного такива съкращения из-
лишне се застояват в вродължнтелна употреба. Истината е, че ко-
гато обществеността своевременно прояви непримирнмост ерещу
недостатъчно благозвучии и иедобре обмислеин съкращения н на-
звания, положителни резултатн не эакъсняват. Иначе ще лродължа-
ваме да метем но опаковкн на различии изделия, че например цена-
та на „туиквани" бисквити „Иглика" е определена „СЪГЛ. ЗАП.
200 ОХ ГУЦ".
111
Злоупогребата с отглаголни съществнтелни, а така също н с
иепроизносимн, грознн или неясны сокращения, далеч не иэчерпва
проявите на неблагозвучие. Приб>рзаността, необмислеността и ляп-
сата на усет поднасят и ще продължават да поднаспт несполуки.
Всеки например ще е забелязал, че добре иэвестният вече израз
направа си сам твърде често се пише или се изговаря напраси
сам—не за друго, а за да бъде избягнато неблагозвучного съсед-
ство на двете съгласни с (сн сам). А било е възможно още на вре-
мето да се обмисли и друг словоред — сам си напраеи, който е в
същност най-заучеи.
И така благозвучието наистина трябва да се разбира в иегова-
та възможна широта, на всички езнкови „равнища* и във всички
жанрови направления. То се проявява най-пълноценно в органично
единство със съдържаииего и чрез иялостяня облик на речта:
гласни п съгласни в най-различни звукосъчетания, кратки и звучни
думи с нормалнк връзки номежду им, ясни изречения, естестзени
паузи, родни интонации и т. и. Изложсияте случаи би трябвало да
напомнят, че благозвучието като явление и като проблематика ви-
наги ще се вуждае от грижи и внимание — докато яма българскн
език.
ПРАВОГОВОРНИ НОРМИ, ВАРИАНТИ И ГРЕШКИ
Въпреки че правоговорно-правопиените норми в кни-
жовната българска реч са в осиовата си здраво установеяи и са
по начало в съответствие с книжовиоезнкоаата действием юст, на-
блюдават се и никои отклонения, различии по своята същност н
честота, до сега иеведнъж отбелязванн по различии поводи. Един
от тях могат лесно да бъдат отстранявапи — достатъчно е човек да
притежапа обичайната езикова грамотиост и обща к.глтура, да се
отнася с повече внимание към собствеиата си реч и към речта га
околннте; други оставят зяачително по-упорити и те изискват пове-
че иаетойчивост и последователност. Във венчки случаи са нужни
обаче усилия и уважение към кннжовния език, към правоговора, че
и към правописа.
Трябва добре да се разграннчават правоговор и правопис, кол-
кото м да са те непосредно евърэани. Явно е, че поради своя-
та същност устната реч е много по-богата в своите прояви, затова
значителио по-трудно и по-бавно се установява нормативност в саиа-
та практика, явленкята значителио по-трудно се поддавал иа твър-
ди и безнзключителни правила. В устна реч по-трудно „се виждат"
закономерностите, за да бъдат спазванп, и по-трудио се аабеляэват
112
отклонеиията, за да бъдат избягвани. Така че не случайно всеки-
дневного езиково общуаане се проявява чрез различии изговорни
стилове —висок (пълен) и разговорен, спримо конто различно се
отнасят к някон правоговорнн нории, Его зато са допустнми раз-
личии изговорни вариаити от един н същи думи, например: вестник,
радост, ще ходят, тя се смее (за пълния стил),. по веских, радос,
ше ходят, тя са смей (за разговорния стил). Следователио към
устната книжовна реч ие трябва да се подхожда еднозиачно и с
опростенн «редстави.
Правописът обаче (за разлика от правоговора) по начало ие до-
пуска варнантност, нито отклонения. Като се нзключат не особено
мнособройннте двойнственн (дублетнн) формн от рода на джоб —
джеб, вишня — вишня, жыпва — жетва, шетам — шътам, дошьл —
дошел, веднаж—веднъжн под., правила та си остават иепреклоннн.
Може дори да се появят с времето доста същественн противоре-
чия между изговор и пнсмо, между звуков и пнсмек строеж на
думи и пак правописът да остане непременен. Така е например с
английская и с фрепския правопне, където традиционного начало е
много широко застъпено. В българския правопне остри иесъответ-
ствня между звукове и букви не са типични, ала все пак могат да
се наблюдават случаи, когато пишем едно, а изговаряме друго —
за тях вече е ставало дума неведиъж. Известно е, че пишем напри-
мер града, но изговаряме градъ, пишем деня— изговаряме дешъ,
пишем плетя и плетат, броя и броят— изговаряме плегпъ н
плетът, бройъ и бройът. Иначе нашият правопне е и основата си
демократичен, т. е. устроен е в съответстпие с книжоаноезиковата
действитслност в нейните устий прояви.
Внимателно трябва да се разграннчават грешки и вариаити в
изговора на дадена дума или трупа думи, Преди всичко — книжоа-
ният изговор не трябва да се разглежда като застинал, веднаж за-
винагн дадеи. Отрааявайки системния характер на кннжовния език,
норматнвността сама подлежи на развитие. Неусетно и незабелязано,
ала дълбоко закономерно протичат променн съгласно с главните
раэвойии пасоки в книжовноезиковата система. Затова са възможнн
случаи, когато една форма или особеност се е преценявала и се е
възнриемала отначало като грешка, като отклонение от установено-
то правило, а впоследствие се е преврыцала постепенно във ва-
риант, по-нататък и в равностойна дублетна (двойиствеиа) форма,
която може дори да изтласка по-раншната нормативна и да я пре-
върне в отмираща разновидност. Така е ставало през изминалнте
дссетилетия с някогашните норматнвни роднтелно-винителнн форми
при имена за лица от мъжки род — видах Петра, казах на Ивана,
изместени днес от видах Петър, казах на Иван.
113 3. Вмгаданят ар «оговор
Проб ле мата за грешките и вариантите е в същност едка от най-
сложимте не само в нашня книжовен език. Трудностите произтичат
именно от бавиото и незабележимо развитие под въэдействне на
вътрешноезикови или извънезикови причини. Така например като
правоговорио-правописнн грешки следва да се оцекяват облнин от
рода на „гуръ* и „жииъ* (книжовни гора и лсеии), „я че ти кажем*
(квижовпо аз ще ти кажа), „она подпись* (книжовно тя подпйса},
„шъ пейми* (книжовно ще пеем) и още като тях. Друге е положе-
нием вече на форми като младостъ и пролеттъ, ходиме к чете-
ме, председателствам н чувствам: през измниалнте няколко десе-
тилетия те прндобиват все по-широко разпространсние в разговор-
ната реч, публнцистнката и художественото творчество. Поради това
спрямо нормативните ммдоста и пролетта, ходим и четем, пред-
седдтелствувам и чувствувам те започват да се възприемат вече
не като грешки, а като допустили варианта.
Следващите редове се ограничават само да песочат, по-скоро
да припомнят най-характерните отклонения-грешки от кинжовносзн-
ковите правоговорно-праволисии норми с оглед на пълння (предста-
вителиия) наговорен стнл, като се вземат под внимание две основни
причини. Главната е вътрешноезикова — става Дума за влияния на
родната диалектна среда или на раЗГОВОрната реч. Никои от тези
грешки се отиасят до по-многочислени групи думи и до повече слу-
чаи, други пък эасягат по-второстепеннн явления в единични или
малки групи думн.
Да започнем с редукпията (потъмняваието) на гласни. Нашего
- езиково землище не е едннно в изговора на неударени широки глас-
ив а, о, е — ныа области, където тези гласни преминават дори в
чисти а, у, и. Такъв тъмен наговор (например „мЬмъ", .селу* „зё-
ли* вместо .ипма, село, зеле) по начало не се приема за книжовен
и той внимателно трябва да се избягва. Последователно би трябва-
ло да се отстраияват и некнижовно потъмнели гласни при собствени
личии имена от типа Колю, Станьо. Стойо, Пейо >1 други като
тях — по начало хе бива да се допуска тук изговор и правопис
Колю, Стан», Стою, Пею.
Много често съществителнн имена от женски род некнижовно се
изговарят (без да се пишат така)с крайня гласна ъ, например: „вудъ*,
.глъвъ”, „гуръ*, „жинъ* вместо правилин войн, главИ, горд, жена.
Такъв тъмен крассловен наговор под ударение се възириема като
ярко диалектен.
Във връэка с изговора и правописа на тъй наречената ятова
гласна (старото »е-двойно*) все по-широко място намират добре
известите и характеров отклонения от днес приеманнте норми
Проблемите са тук твърде яажни. поставя ги самата действител-
вост, те са иеведнъж обсъждани и сигурно ще бъдат обсъждани
114
заначчред. Думата е за облики като бел, живех, влезох, хлеб, вя-
ли, търпяли, вместо книжовни бял, жияях, влязох, хляб. бели,
терпели и много други.
Твърде широко са разпространени и иекнижовни затвърделн
съгласни при съществителни имена с наставки -тел и -ар в техни-
те членуванн облики—.учителя* и .учите.тьт", .юбиляра" и .юби-
ляры" вместо книжовни учителя и учителят, юбиляр* и юбиля-
рят. Тук са и известимте десет съществителни — зет, кон, път и
пр., чиито членуванн кччижовни форми също така закономерно въз-
становяват мекостта на краесловните съгласни: коня и копят (ие
.кона" и .конът"), пътя и ттят (не .пъта" и .пътът").
Не по-малко са отклоненията от подобен род и при никои гла-
голан форми като .мола" и .молат". .търпа* и .търпат", .нрава"
и .правит", .хода' и .ходят* и други още, Кннжовният изговор
тук задължително повелява употребата на моля и молят, търпя
и терпят, правя и правят, ходя и ходят и пр.
Има една трупа глаголи, при конто аналогията е доста силна:
мога и могат, река, тека и други като тях. От мношна форинте
за 1 л. ед. число и за 3 л. мн. число сегашно време бнват некии-
жовно нзговарячи и лори пнсани, например: „можа" и .можат",
»печа" и .печат", »реча" и .речат', „сеча" и .сечат", ,тъча“ и
.тъчат" вместо приеманнтс за правилни мога и могат, пека и пе-
кат, река и рекат, сека н секат, твка и тъкат.
Правоговорни отклонения-грешки се наблюдават н при еди чич-
ни и по-малоброй:ччч групн думи, каквито са например: »мойо",
„твойо", ,нашо", .вашо", „койо", .ччашта", „ваште" и подоб-
ии вместо мое, твое, наше, ваше, кое, нашата, защите, „ма", „та1
„са" вместо .«г, те, се, ,,макър*‘, „такъва”, „такъви" вместо макар*
такава, такива', „влязъх“, „рекъх", „четъх” вместо влязох, реках*
четах; „ше“, „шъ“, „ке". „че" вместо книжовната частица ще (ще че"
та, ще гледаме, ще говорите}. Подобии иекнижовни облицп се на'
блюдават и при чужди думн, например: „матернялнзъм”, .,социялнзъм">
„идеялизъм”, „ччдеялечч”, „пролетариат” вместо правилни материали-
зуя, социалазъм, идеализьм, идеален, пролетариат,
Тазн поредччца от пай-често срещани правоговорно-правописнн
грешки ще бъде завършена от по-типичнн прояви във връзка с уда-
ре. чието. Известии са и тук най-характерните иекнижовни облици,
особено при никои глаголи, каквито са: „бёра", .бёреш”, „берем”,
„бёрат”, „бёрех", ,£ёрел“, „ще бёра‘” .кбся“, „кбеиш", „кбеим”, „кб-
сят". .кбсех", „кбенх”, „кбеел”, .косил" и т. н. Такнва форми се
броят за иекнижовни спрямо естествено спотребяваните вера, бе-
рем, берём, берат, берях, берял, ще вера; кося, коейш, косим, ко-
сАт, кссях, косих, косял, косил. Подобен е случаят с иекнижовни
повелителни форми като ,бёрн“ и .берите", .коси" и .кбеите",
115
„лови" и „ловите" вместо правилни берй и берёте, коей в
косёт е, лови и ловёте.
Друга е положението с двойнствеиото ударение, допускало при
отделки думи като работя и работя, обед и обяд, молив и молив,
сёло и село н още някой. Най характерно е такова ударение при
форми sa минало свършено време и съответните нм минали деятел-
ей причастия, например: глёдах и гледах— глёдал к гледал, казах
и казйх—казал и казал, ходил и ходах — ходил и ходил и т. н.
.Много е важно да не се забрапя, че при глаголи с представки
книжовяото ударение е само едно, върху корсновата гласна: пре*
глёдах. н преглёдал (не „прегледйх" и „прегледал"), разказах и
разказал (не „разказах" и „разказал"), обходах и обходил (не „об-
ходйх" и „обхОдйл").
Грешкк в удареннето (никои по-честн, други порелхи) могат
да се наблюдават при единични наши н чужди думи, например:
„нйука" и „научен" вместо наука к научен, „училища" и дори „чи-
талищй" вместо училища к читйлища, „академик" и „библиотека"
вместо академик и библиотека. Некнижовни ударения много често
се чуват и в глаголни форми като „учителствувам", „отсъетвувам",
„свидетелствувам" и под. вместо правилни уч&телствувам, отсъе-
твувам, свидетелствувам и пр.
Втората причина за грешки е влияннето на буквите, когато ня-
ма пълно покрытие между пнемен и звуков строеж ва думнте, Не-
ка бъде подчзртано, че днешиата наша азбука от 30 букви не съз-
дава затруднения за всекидневната писмена практика; доколкото
пък могат да се срещат отклонения от нормите иа книжовното про-
изношение, те се дължат на несъответствия между звукове и бук-
ви при някон тнпове имена и глаголи. За такива несъответствия ве-
че стана дума, те са наследени от минали устройства на правописа
ви н се оказва, че не е толкова лесио да бъдат отстранена.
Това са най-иапред известннте съществнтелии имена от мъжки
род с кратка членна форма под ударение. Така например члену-
вани град, дъб, деи съдържат под ударение звук ъ: градът и градъ
(ио пишем града), didim и двбъ (но пишем дъба\ деньът и деньъ
(но деня) и пр. Несъответетвието идва от това, че с буква а или
я се означена звук а. Следователио изговор „града", „дъба", „деня"
и „денйт“ енекнижовея, той се дължи на влияние от буква а или
я, узаконени при такива форми с първия официален правопне още
преди повече от осемдесет години.
По-характерни са отклоненията-грешки от съшия тип при ни-
кои глаголи от I и II спреженне, по-спецнално в облнците за 1 л.
ед. число и за 3 л. ми. число в сегашно и бъдеще време (за тях
също вече стаей дума). Диес ние пишем пера и перат, плета и
плетат, въртя и въртят, строя и строят, ио книжовно нзгова-
116
ряме съответно перть н перът, алеть и алетът, еъртьъ и пртьът,
стройъ и стропът, Следователно изговор „пера" и „перйт", „плетй“
и „плетет", „въртя“ и „въртят", „строя" и „строят" под влияние на
буквите а или я не е книжовен и трябва да се избягва.
Несъответствието между букви и звукове в мивалото е созда-
вало доста затруднения (включнтелно в рим рвана реч), конто и
днес не са отстранен». Засега все още надделава становището, че
не е посочено по-сполучливо решение от съществуващото положе-
ние и че въэможният правопис с буква ъ (градъ н градът, четь и
четам, стойъ и стойът) ияма да е по-резултатен поради опасността
от други усложнения.
Представеннте no-характернн н по-често срещани правоговорно-
правописни грешки (независимо от причините, конто ги обуславят)
внимателно трябва да бъдат избягвани, особено в публични книжовно*
еаикови прояви. Естествено в поезията много от посочените откло-
нения са долустнми зарадн рима или рнтъм.
117
ДЗБУЧЕН ПОКАЗАЛЕЦ
абсолютно 42
се;!* -
аз чета 15
зэ ще ти кажа 114
Айэък Нйпън Ю5
Айрнп 104
айтоскн 61.
ака»м«к ИВ
Акселрйд 105
акт, ам« 79
акушер 43
акушер к* 43
Длексаидвр ’07
алнииеум 37
ДлфОнс Дод£ Юб
эмбалаж 50	„
анархизм, анархнзмът /2
анекдот 70
Литон Павлович
Антонин Двйржак 106
Аполои 105
врхангьм, архаизма 72
Астр 74
аудиенция ы
афорн»'.:» яфоризмм f2
Чехов 10 —104
багаж 50
барелеф 37
басебн 40
басмой, басмева «я
бастион 30
бездна 54, 57
беззлобен 53
бер£ 115
беземнелен 61
безшнна 59,60
бели 115 4
беличък 44
бери, берете ПЬ
беритба 47
Вердин 106
бетоиен 59
библиотека J02, 116
бикът, бикът 78
билет 24
бияокъл, бниокъла 72
бледн 58
близък 44
бабиннят 83
Бодуров.’Будуров 26
Базаров/Б раров 26
Боэуков, Бузуков 26
бомбониера 37
борба 53, 80
ббров №
Ботсвград 46
Бохум 105
Боюклиев, Буюхлиев 2,»
бояэъя 26
боях, бобка 44
браконнср 3"
братски 70
брашнен 31
брзшно, браш'ыше 71
Броневски 105
брой, бройт 113
бръз, бърэ 66
бръененс ПО
Брюксы 0в
бряг, брегове 9S
буква р, букваря Ы. «
Букуреш 106
букът, букьт <8
бургаекк G1
бьСря,'бъбр/ш и 6ьбр|'ш 23
бъдеше 44 *
бълсшо 44
българин 68
български 53, w
118
българския парод 109
българският език 109
бърэам 67
бюст, бюстьт 79
Бюфон 104
бял, бяла, бели 28, 31, 115
Вакафчиев, Вакъфчвеа 26
Вдкрил, Въкрнл 26
вакуум 35
деление 111
валеж 51, HI
Варшава 106
взшата 115
ваше 115
Вашингтон 106
в градииата 48
в долината 48
веднаж, веднъж 113
вежливост 103
в езерото 49
век, векът, вековё, 28, 78
Венцеслав, Веншклав 26
верен 29
вестник 52, 54—57, ПЗ
вестннкар 54, 55
вестнлкарски 54, 55,
вестникарче 72, 54, 65
вестннкарство 54, 55,
вести пкопродавеи 54, 55
ветрена 30
ветропоказател 29
ветроход 29
вечерен, вечерен 100
к залатя 49
в Зимин условия 48
нитях Пегър. видах Петра ИЗ
вне 39
Зиена 106, 107
визитка, вйзнтна 100
Виктор Югд 106
винен 59
Винн 105
вино, вино 99
Вмсарнбн Белйкени 105
висте 44
взмгя, вися 99
внижа, вишня 113
вкарввм 49
в кннгата 48
вкус, вкуса 33
вл.тдйчина 109.
влакни, влакънце 71
власт, властта 61
ваех 45
влмзач 49
влнзане ПО
в лозето 49
Влъчко 67
лмязох 88, 115
в морето 49
в нивата 49
вниквам 49
внимание 49
во 49
вода 53, U4
водомер 30
военен 59
вони, войн 40
война, войката 15, 80
воинствен, воинствен 41
воЛмство, воинство 40
в окого 49
во егянчката 50, НО
волжки 61
в полего 48,
врабче 46, 47, 54
враже 44
врат 34
врачка 99
врачка 99
Връбннца 66, 67, 68
връзка 47
връетннк 55, 56
връх, върхове 66, 68 •
връхнння 109
всех» 70
всякой, всякой 38
зтелява се 49
в тъмннната 48
в училище 49
във 49
във влаха 49
във водата 49
във фабриката 49
във фклиэ 49
въззелеи 59
възеуча 61
вълк, вълкът 66, 68, 76
Вълко 67
вълче 67
върба 66, 67, 68
върбалак 68
вървеж 68
вървя, вървят 32, 33,65
вържз 67
вързоп 68
въем 92
въртокъшннк 68
,въртя, въртят 116, 117
119
върхар 68
върху 68
върша 68
вярна 29
вира. вери 2е __
вятър, ветрове 29
вягьрна 29
гарсопнера 37
Гасгдн 105
Ганчо 26
Ганьо 26
Гео 37
Георги 37
Георгиев 37
Георгина, Гьоргииа 37
Георго. Гьорго 37
Георг Стефенсон 106
ген, гена 79
гений, гении 38
Гергин, Гиргин 26
глава 80, 114
гладене 110
глас, гласа 33
гледал, гледйл 116
гладах, гладях И6
глътка 66, 67, 68
глъч 66
гльчка 68
Готол 62, 10а
голям, големн 30
гора 114
гордостта 80
Горки 62
гост 52, 57
гостоприемсэво 98
готвя 65 r
rpZi'ic10», 52, S3, из, не
градеж 46
градски 46, 54
гражданин 52
грешен, грешна 28
грешка 28
грешник 28
греховяост 28
греховен 28
грнжлнв 50
грозд 57
гръб, гърба 66, 68, 81
гръдсн 67
грях, трсхйт, грехове 28
ГУЦ 111
гуляете 40
гуляйте 40
104, 107
62
25
54
гуляйте 40
гъба 52
гълтЪм 66. 67, 68
гълча 67, 68
гърбав 68	>
ГЪркЪт, rtpKW 78
гърмсж Ut
гърмеиие 1И
гърмял, гърмели 31
Гь5те ,Л4 1Л’
гявол
данък
дваиа «’г
двэдесет. двайсет 90
два литра 73
дванайсетопръстиик оо
два лараметъра 73
два семестъра 73
двете 92
двестзта. двсстете 92
двурог 24
двучасов 24
девстдессг 52, 90
действам, действувам 10г
дек 53, 63, 64, 113. Н6
деий. дснйт 75, 79
декак Ю2
десетопр'ьстнэ 55
дессттях 92
детайл 40
джоб, джсб 113
Джордж Стийвъисън ’<*
дизайн 40
ддъжен 67, 68
длъжник 66, 68
дооформи 35
ДимнтровгрЗД 4Ь
Димптър. димитре И
Днмитьрчо 72
доайен 41
добре 54
дойдох 89
доклад 102, 103
дом 52. 53
дораска 55
дораста 56
дораствам 56
Дбрмъм 104
достойнство 40
дошел, дошъл 113
драма 103
дрозд 67
дръвннк 67
дъб 52, 116
120
дъжд 57
дълс 66, 68
дългокос 68
дължа 68
дървар 67
държв 88, 67. 86
държах, лържех 44
държзщ, държеш 86
дърг 66
дяэол 62
едиимят 83
едничък 44
еэеро S3
ск!т. ёкът 78
Ел Вакр 74
смайл 40
Емилиян, Емнлиан,
Ерэзъм 74
есен, 53, 80. 99
осеней 59
ЕЦ Ш
ЕЦЕЛ Ш
ешслои 42
Емилян 36
жаба 43
жалби 43
жанр 52. 73
жартиера 37
желаех 45
желби 43
Желде 26
жена 32. 114
жертвам, жертвувам 10*
жнеях 114
жлъч 66
Жул 104
жълт 66
жълтав 67
жътвв. жетва 113
заангажирам 35
забава 111
забавление 111
забравенн 45
ззбравияи 45
завет 99
завет 99
эазист 60» 61
завой» завов 38
завършек, завършък 44
за гл у шит ел 63
загуби 99
загуби 99
загуби! 99
заек 44
замък 25
эаник*слъкце 110
ззрасна 55
зараста 56
зарастввм 56
засмяна, засмени 29
застрахован* НО
застраховка 110
захвърляни 45
эахвърлени 45
звездна 54, 57
зверът. звйрът 78
зеле 114
зелки 62
земя 32
зет 63, 115
зима S3
ЗИМНИХ, ЗН34НЙК 99
злато, златб 99
злобар, злобарят 78
знам я 109
зов, зовът 85
зова, зоват 85
Зора 84
зрелост 30
зъб 52
Игор 105
мгриша Ю2
идеален 115
ндеалнзъы ИЗ
11 де слогия 37
идиот 36
изръевам 67
избързам 67
иэбързвам 67
избърсвам 67
известност 57
иэгладах 100
изгрсв’слъвце ПО
иэдръжм. 66
нздържам 66
изземам 59-
пзземвам 58
нззиждам 59
иэлишък 44
иэоставени 45
изоставех 45
изоставянн 45
изоставях 45
из полете 48
мзползвам, използувам-
нзправя 53
121
иэряженпе' 111
израэ IU
мзраста 56
язраствам 56
нзрасна 55
мяслушам 61
изтох <7, 54
пзтребитвлят 76
иэяде 27
имен ден У)
именно 57, 60
Ирасек 104
Исак Нютон 106
нталианскн 36
йевукт 41
Порлоним, Юрданов 26
кабкрче. хабарче 24
каднфен 31
казал, казал 26, 1>6
кАзах, казах 15, Н6
казах на Иван, казах на Ивана 113
хайсия, на Ас ня 38
камеи 60
камериерка 37
камтарнё 109
кантарннп 109
халнталнзъм, капитализма 72
кап я, хапеш 25
Каре.? Чапек 104
Карл 73
к&ча, Кача 99
КБУ IH
КЕВ Ш
кей, кейове 38
Кемал АгапЬрк 106
Кпрпак, Кнркяк, Кнряк 36
клас, класът 79 ..
клевета 81, 82
Клемент Гбтвалд 105
клещи, клещи 99
клъцвам 69
кльииа 69
клЛчът. хлюч!т? 78
книга 53	“
кннжяр 15, 62, 64, 55
книжка 46
кое 115
Койо 26
кохоше 44
кокгейл 40
колаи 103
Колар 63
Кольо 114
комбайн 40
коыын 24	*
хомонип», кумонига 24
комуккзъм 24
кон 15. 62» 63, 64, Н5
конвейер 41
нонен 59
коняр, хонярят 78
кооперация 58
копа, хула 24
моей, иосёте! Н5, 116
коситба 47
кост 15
костна система 15
косьм, косм» 74
котва 65
кося 115
крэеьгьлен 35
кранщинх 41
край 52
кран, краха, кракът 33
крал, краля 63
креатура 37
хреех 45
Кромм 73, 106
крещя, крешят 86
Крилов 104
хрянпма 109
нротък 44
крм, кръвта 65, 79
кротких 54, 55, 71
нуът^кърт 6G
Крйбяшев 104
к^ппх. купйх 100
къкря, къкреш и кмриш 25
кълиам 69
кЪккн, кънкн 99
къяя, къпеш 26
Кьоли 104
лаборатории 41
ладняр, лалилрят 78
Лайб-т 74
лакьт. лакътя 63
лауреат 37
лехар 30
Леонкааёло 105
лёпенка, лепёнка 99
летен, лятяа 3!
летнща 102
леяриа 38
линии, линии 35. 38
литература 103
122
Литл 74
Лия на. Лиана 37
ловешки 62
лов», ловёте! 116
Лондон 106
лонуш. ЛОПОШ 24
лорд, лорлът 79
лък, лъка 34
лька 34
лъкатуша 25
л9кът. лък^т 78
Лходе 74
любое, любовта 80
лйто. лета 99
магнетофон. манглтофои 24
Мадрид 106
макар 115
Максимилиан, Максимилиан*
Мзкснмнлян 37
МЭЛКЕ1 62
мама 114
З1аминнят 83
маинак 36
маниста, ыъннста 24
маоизъм 35
Марио 38
Мария. Марнйо 38
Мармяха, Мариана 37
Мария нов. Марканов, Маринов
3/
Марко 26
jsac.io, масълке 71
магериализъм 104, 115
Мбоу 74
ме 96 115
мед. медта 82
мене, мен 19. 93
Мексике 1(Н>
г-гсрудня. меродия 24
месар 62
меска (консервз) 55
меси 52
честна (забележлтелност) 54—55
мест ноет 54
метод, метод 99
метър 34. 73
механиэъм, механизмы 72
мечтаех 45
милион 36
мивзухар 64
минй JOI
мксля 86
мислим, мнслиме 87
ынслих. мееслкх 101
15. 19. 65, 115
82
38, 39. 94
мнсъл 61
Михайл Шолохов 106
Мнцкёвнч 105
младост, младостта 54. 57» 58, 60
млекар 63
млъкнз 68
много 54
мога. могат 115
мое, моего 116
монте 39
мблив, молив 99
моля. молят Г"
море 19
Москва 106
мост 57
мощ. мощта
моята, моего
мравка 47
мраз 50
мръсен 67
Мета 74
МУ III
МХЛТ 74
мыла 33
мъка 52
мъяча. мычат 33, 68, 85
мълчй! 101
мычим, мълчнме 16
мъртвек 68
мъртвешки 68
мъртвнло 68
мъртъв G8
ыьченичсство 98
Мъодбк 104
Мюнхен 104
на борба 15
навой. иав*Ф 38
награда 46
надавам 5»
наддавав S8,
на.хделява*': 58
иакълцам 69
ланълява'л 69
напомняне ПО
направн си ca-i П2
напрасно 57
иапръегннк 55
карасна 35
нараста 56
караствам 56
народ 46. 50. 51, 52, 5 3
народен 46
нардд йдва 50
123
нарбд мпмАва 50
народник 46
народничество 40
народник 46
настояв» 44
настояшо 44
HAT >11
НАТО6 111 . ...
наука 15, 102. “
научая 15. Ю2. П6
научноизследователскн 102
нашата 15» 115
наше, нашего II»
нашият 83
нацвднгалнзнраха IV1
Нгуен 74
ИДК Ш „
недомлъвка Ы
недъг 53
ненн, нейна 41
неон 37
нс ей 85
не съм 101
не ша, нс щат во
нея 38
мне» ний 40, 93
инкой, яигон 38
Нкрума 74
нокът 63
иосех 45
нося, носят 65
нош, ношта 82
нужда 57
нужен 57
нужно 57
нягойа иягои 39
обед, обйл 15, 116
обена, обииа 24
обнкновек 60
обнкновеио 57
облажа се, облАжа се 99
образ 51
обрасна 55
обрйета 56
обрастаем 56
обръшам се 67
обръшенле, обращение 24
обходях 1 !6
обхбдил 11в
обквленпс НО
ОВОЩНЯ 56	77_ТЯ
овчар, овчаря 63, 77-/8
овче 44
ограда 46
отъи 63, 65
огьн, огньове 71
одоОрявам 25
охазвам помощ 2»
океан 31 <а
ОЛОВО. ОЛОВО w
онази, оная »4
окази, онъзя 95
оназн ябълка >09
оная скала 109
опиум 37
опраэвам в/
оргаинэъм, организма 72
орелеф 37
ориста 81
Орлов мост 15
ос ем 91 ГО со
оскорбление W| ЬУ
оста 80
от бърэина 4о
от гарата 48
от гората 48, 51
отдел 30
(угидах 88
от езерото 48
от жалост 48
ОТ нстниата 48
от хнигата 48, □*
от ли млат а 48
ОТЛИЧНИК 3®
ст морето 48
отмнна 48
отново 48
от огъня 48
от пнемото 48
отраио 48
отрасна 55
от рската 48
от селото 48
отсъетвувам 118
оттатък 60
оттласкам 60
офбрмя» оформЬ 99
Падареа. ПМарев 26
паэарът, паэара '» .
Пайкл 74
пал.тьч, паплач 24
Париж 106. Ю7
парижкн 61.
парк 54
партийо 38
патриот 107
овтрул 75
паче 46
124
nee 35
Пейо 26» 114
леке, покат И7
Пеньо 26
пепелта 79
пера» перат Н6
период Sb
перб 99
перспектива 75
песен S3,
лечат» печатът 34
печатям, иечатат 34
печатар 63
пет 53
петдесет 52. 90
пет димохода 51
петнадесст» петкайсег 89
пстно, петъяце 71
петстотик 91
петстотняте 92
петстотянтях 92
Петер 105
Пегър, Петре 71—72. 107
Пстър Велнки 74
Петърчо 72
Пётьофи ИЗ
петтях 92
пене 124
пиано 33
ппех 45
пионер 107
лионка 36
лисалка 52
пксатсл 62, 64
иксах, писйх 15. 101
пнсмо, пнсъмце 71
Пйтър 104
пиша 54
пишеи, ппшеме 15
пи ян, 1П1ЯНО 38
план, планът 79
планина 80
пласмеит 75
ллатнея 31
плац ЮЗ
плен 28
идет» ллетьт 34
плетя, илетат 34, 113, 117
плеши 56
плешка 56, 57
ллощад 103
плът 66
плъх 66, 66, 67
повншеиие 1Ю
повърхкнна 68
повърхност 68, 69
подавам се 58
поддевам се 58
пЬадържам 58
,под книгата 48
подстрекателегво 53
подрасна 56
искрив 51
Пол 105
политика, политика 99
полубожество 98
полуусмивка 58
Поляна, поляки 27
помним» помниме 88
помня 65
портфейл 40
послан ячество 98
посрещаяе ПО
попа 82
лохотта 82
почти 75
прав 53
правя, правят 65, 115
правим, нравные 15, 16
Прага 10G, 107
празкенство 57
празнпк 57
лразинчен 57
празиувам 57
пратеничество 98
лрахантД 33
лребягвам 25
превържа 67
преглёда.т, преглёдах 116
преграда 46
пред къшата 51
предпазнте.1 63» 64
предпаэлнв човек 51
предполагай 47
предположение 53 '
председател 64
през зимата 51
през полета 51
през селото 48
прсмиалип 30
премикавам 25
премянд 31
лренощувэхме 115
препнеах 101
преиодавател 63
ярерасна 55
пресрещам 25
прёходек, прехдден 99
прибягвам 25
лринждам 58
125
при първл случай 109
лрнсрещам 25
лритъуияэа 25
пробудз 111
пробуждение 111
промэход Ш
произ.хожденне 111
пролетариат 35, ИЗ
пролетарий» пролетарии 38
пролеттй 58, 60. 82, 114
прорасна 55
просвета 30, И1
просвещение ill
прошка 56
лрошэвэй 56
пръв, яърви 66
ПУ ш
пубертет 109
иустош, пустошей 82
ЛУЦ HI
пушек 44
и у як 44
лълнене НО
иълчише 24
пъп.чя, пънлеш и пъплмш 25
Първзн 67
първенец 67
пъстър 25
пъстърэа 25
път. лътя, пътят 63, 69, И 5
Пъотр, Пьотър 74, 105
пясъкоструене III
радио 107
радноаларат 35
радост 53, 113
работя, работя 15, 99, 116
работы, работник 88
разврат Н1
развращение )И
рааглёждах 100
разкаа 50
раэкдзах, разказал 116
разкзэаам 46
разложкн 62
размер 30
раэмйслих 101
разраснз се 55
раэраста се 56
разрастаам се 56
разсипник 61
рззснпя 61
разхзърлсня 46
рабе 41
расна 55, 56
растя 55, 56
реакция 37
реален 37
ребро, ребърце 71
Ребърхово 71
рев, рева 34
рева, реаат 34
ред 52
рсжисьорът, режнсьора 77
реотан 37
републнка 103
река (същ.) 34
река (гл.) 34
река, рекат 115
рекох 88, 115
рекъл 26
релеф 37
реторихз, риторика 24
Ржаное 74
Ркбалко 104
рнкушет 24
Рил сев 104
Рим 106
рисувах 100
рнтам 26
рнтъм 26
робскм 47
рог1т, рбгът 78
род, рода, роды 32, 46
родев 46
ролкна 46
роднтба 47
родствен ик 46
родя 46
Росйнн 105
’ РРСП 111
„ Р'ьжеи, ръжсн 99
ръка 24, 52
Сава 105
саламандьр. саламандра 72
салон 107
сам си изнрави П2
самарът, Самара 78
сэнаторлум 103
еапунерха 37
Сартр, Сартьр 74, 107
сбор 47
с бнстьр ум 49
сватба 46, 47
свежест. свежесггё 58. 61
свещена 59—60
свидетеловувам 116
свнря, свирят 86
Своге 62
126
своего 94
свой 54
свършек, свършък 44
свбиьт, свенът 78
сгодем 47
с гордост 49
сграда 46, 47
с грнжа 50
сделка 30
с Добро 50
се 115
Севкиё 105
седем. седмн 71, 91
с един удар 49 *
седнн! 10I
сека. сенат 115
секретар, секретаря(т) 15, 19
Селение ки 105. 63, 64
село 19, 114
селскп 53
сейм 27
снромаштй 82
сказка 103
с книга 49
скривалише 53
скркя 54
скромна 65
слава 52
слевсй. славен 38
слепешката 33
слепота 29
елепчо 29
случай 42
слушател 63
слъкие, слыша 98
с любое 49
ел ян, слепня(т) 29
смел, смелияСО 38
смешка 29
смешиик 30
смисъл 61
с молив 49
смърт, смърпг! 66, 69, 81
смях, смехове 29
смях се, смя се 29
со 49, 50
со залп 49,50
со здраве 110
сол, солта 15, 62, 64, 82
софняиец 36
Софакъл 74
соинализъм 37, 54, П5
снощи 54
сикг 51
слектакъл 104
Crwb-ICT 365
спирт 54
с радост 49
epaetta се 65
средство 30
еръбиа 67
Станьо 114
стил, стнлът 79
Стойо 26, 114
Сто к холм 106
стомансн 59
стотях 92
С1ъкло, стъгьлце 71
сгьклопсставяне ПО
стоя, стоят 33
стоях, стоех 44
страна 33
страшна смърт 109
строя, строят 117
стрелбнща 102
стрелял 45
стрелян 46
стреляя, стрелах 45, 101
стрелящ 45
стремление III
студектскн 70
студентство 52, 53, 70
СТ УАНО 36
СУ III
СУ ПЕТ III
суяк, суек 44
съжалявам 43
сълзлнв 68
сълэлнеост 68
съес, съня, сънят 32, 63, 79, 106
сърлечеи 5?
сърп 66
сърце 57
със 49
със замах 49
със здраве 49
със сила 49
със смях 49
Сю 104
сякох, сече 30
тази есен 109
тззн, тъзн 95
таинствен, таинствен 40
тайнство, таинство 40
такъв, такава, такова, такива 95
115
тая зима 109
Таен 105
твое 115
127
твоя, таоятэ ЗВ
те 115
театьр 37, 54, 38, 71, 104
тебе, теб 19, 93
теглии, теглняс 88
теэн, теэ 94
тези, тия 95
телефонкрах 101
тигър 104
тнк, тнкът 35
тикам, тикат 35
тип, гипъг 79	*
тим, тв»$т 79
тинтява, тектява 24
Тирана 106
този, тая 95
това, туй 95
този, тоз 94
този, тоя 95
този юнак 109
тояга 27
тояжка 27
трапы, трапът 78
трептят 84
тридесет, трпйсет 90
три диоптра, трн дноптъра 73
трима 54
три метра 73
-рннадесет, тринайсет 89
триод 36
триок 36
трите 92
триумф 37
тры», трьнм 66, 67
търсн 69
тя Иодпйса Н4
тя се смее ИЗ
тъка, тъкат 115
тъкан 26
търпелн 115
търня. тьрпят 15, 65, 115
Уемблн 105
Уйнстък 105
указвам 'посоката 25
умра 84
Ублтър 105
УПП 111
усмивка 46
успех 28, 29
успях 28, 29
усърдне 68
утвърждение 68, 69
учебник 54, 103
?чен, учён 99
учйлнща 102, НО
учителя?. учителя 15» 62. 63, 64. 76
78, 1J5
учителство S3
учйтелствувам 116
учудвам се 25
Фабр 74
Фадл 74
фатален 107
феодал 37
фиш. фиша 79
ФоаЙе 41
Фейербах 105
фейерверк 41
фолио 36
фотьойл 40
Фридрих 104
ФС 111
Хаврзнех 104
Хайделберг 105
Хайди 74
Хайнрих 105
хамя, хапеш 25
хвърчал, хвърчел 44
хвърчах, хвьрчех 44
хоьрчлш, хвърчещ 44
Хёндел 105
Хёирнк Сенкевич 106
хнляда 91
хилйда 91
химн 73
хлапе, хлаиё 99
хлебар 63
хляб, хлябове 28, 51, 52, 53, 99
ходеле Н1
холение 111
ходейки НО
ходим, ходнме 114
ходил, ходил 116
ходим. ХОДЙХ, 116
ходя, ходят 19, 65, 86, 87, 115
храбър 25
хранено НО
християнин 36
хълм 66
пар 6
нвнкът, ивйкът 78
цифра 72
ЦЬрнх 105
чахах, чаках 100
128
чарда 43
чардак 43
чаршаф 43
часовннк 42
чата л 43
чаша 43
чёло, челб 99
чемшнр, чи.мшпр 24
червей 43, S8
ерве нся 43
Черпншёвскн 106
черта ^43, 30
черта» '43
чета, четат 32
четейкк НО
чегем, четеме 87, 114
чешрн 91
четлристотин 91
четирнте 91
ЧСТоХ 118
четял, четен 43
четях, четех 43
четяхме, чстяхте 30, 31
четящ, четещ 45
чешмеиа 31
чий, чин 39
цнстичък 44
читал ища 102, 116
читател 63, (И
чичовия(т) 83
човек 30
чувал 24
чувствам, чувствувам 102
чуках, чуках 101
чукът, чухът 78
шапка 43
шатра 72
шагър, шатри 72
Шевченко 105
шесгге 91
шестстотин 91
шетам, шътам 113
uiHiiftx-napaci 109
шнфър 72
шише 103
шлосер 103
Шонефелд 104
Ш^ман 105
Шуц 104
щаб 103
Щ8Т 33
ще гледаме 115
ше говорите 115
Щелиян, Шелиан, Щелям, Щплпян
37
ше пеем 114
ше ходят 113
ще чета 115
ъгъл, ъгли 72
юбиляр, юбиляра, юбилярят 65
78 115
ябълкк 6 2
ядро, ядърце 71
яйчар 43
йха. яка 99
Якоб Грим 104
]29 Быгарсвият пракгоаор
ЛИТЕРАТУРА
Аилрейчнн. Л. Основиа българека гранатика. С, И нал. 1978,
Андрейчик, Л. н др. Изговор я транскрипция на чужак имена й бълеарския
език. С.. 1974.
Стейков. Ст. Увод във фонетнката на българскня език. С.» Ill изд. 1966.
Стояков, Ст. Гранатика на българскйя книжовен език. С., Ш изд. 1981.
Тиаков, Д. и Т. Бояджнев. Българска фонетика. С.. И изд. 1981.
Прявопмсек и прадепэворен каръчикк.
Издава Дружестмто на фнлоаозите'славнст в Бъягарир С., 1945 (Ив. \ад-
жов. Цв. Минков, Д, Осиннн. Ст. Стойкое. Н. Костов. Л. А а*
дрейчкн, Ст. Иячев. Д. .Малжаров, Кр. Генов).
Прлволисен речник на българскйя
книжоаел език, VIII изд. 1976. (Л. Анд рей чин, 8 л. Георгиев. Ив. Ле*
ков. Ст, Стойкое)
Правогонорен речник на
българскйя език. С., К изд. 1979 — (*П. Пашой, Хр. Първев)
130
СЪДЪРЖАНИЕ
УВОД...........................................................
Правоговорът в историята на българския национален хнкжовен език . . 6
Необходимое? от правоговорхо-правоинсна култура на рента ...... 13
Изговорни стнлове на българыгата книжовна реч	, ]б
ИЗГОВОР НА ГЛАСНИ..................................................23
Нсударени гласим , . .. , ,.................................  23
Променлнво и яепроменливо я ................................  27
Ударени а и я като ъ и йъ.....................................31
Групи гласни: ине пред гласни •	................35
Групи гласни; н, е след гласни	33
Други промели на гласките....................................... 41
ИЗГОВОР НА СЪГЛАСНИ................................................46
Улодобяваме по энучност—-беазэучное?	 46
Краеслоано обеаавуеаване ..............  *...........	.... 50
Групи съгласни’ .......	.......... .........................51
Двойня съгласни .... -	 57
Меки съгласии...................................  ..........	,62
СЪЧЕТАНИЯ ОТ ГЛАСНИ И СЪГЛАСНИ.....................<........66
Групи ър/ръ, ъл/лъ-...................................  66
Вметяатн гласни.......................................  70
ПРАВОГОВОР НА ГРАМАТИЧНИ ФОРМИ . . . /.......................75
Членуванн имена..................♦........................    	. 75
Глаголнк формн....................................................S3
Числнтелни имена	   69
Местояменнк формн ............................................    93
УДАРЕНИЕ...............................................98
ИЗГОВОР НА ЧУЖДИ ИМЕНА........•.......................102
БЛАГОЗВУЧИЕ НА РЕЧТА .................................  107
ПРАВОГОВОРНИ НОРМИ, ВАРИАНТИ И ГРЕШКИ..................112
Пшаэалец • . ...................................................    НВ
Литература.......................................................  130
Сьдържаяне . . . . ♦ ....... . . . . . .. - . . ...................131
131
Петър Минков Пашов
Христо Иванов Първев
БЪЛГАРСКИЯТ ПРАВОГОВОР
Рецензент»: Тодорка Владимирова Мотели
Стефан Христов Стефашм-Бревински
Редактор Нели Пейчева
Художник на корицам Диматър Летков
Художннк-оелмтор Световар Сребров
Технически редактор Аблемка Китева
Коректор Николина Иванова
Код: 01 SMS«?'24
5020-6-83
Българскэ. Издание I. Дадейа за набор яа 27. IX. 1982 г*. Подписана за печат из
4. J. 1983 г. Иэлязла от печат иа 15, IL 1933 г. Формат 69X84/16, Печ. коли 8.25.
Им. коли 7,70. УИК 9,35, Тираж ЮООО+105. Порочна М 1047. Цепа 0.74 «.
Държзвно кздателство 'Народна просвета"-"София
Държавна псчатиица №Дтшмс Стратиев* — Хасково
м. . . Чистатл и мошна
бинарена реч. laiiaiena
пре < исконно in pone тво в
lUpnillllTC пес ни, ПО! опор-
ки и опнчлн. беше i.данного
ортйкпе ia бород срешх по
I ИС ИНПНТС."
БИБЛИОТЕКА
ЙГА iq
ОМАН НА 1О
\ р. Р Я 1 С II с к и
11с । .1 0,74 ли