/
Автор: Николов В.
Теги: археология българския език история на българия национален археологически институт
ISBN: 0324-1203
Год: 2012
Текст
Българска академия на науките
Национален археологически институт и музей
АРХЕОЛОГИЯ
год. LIII
2012
кн. 2
Археология
Орган на Националния археологически институт и музей - БАН
Списанието е основано през 1959 г. Излиза в две книжки годишно.
ISSN 0324-1203
Главен редактор: Васил Николов (праистория)
Редакционна колегия: Сергей Торбатов - зам.-главен редактор (античност),
Крум Бъчваров - секретар (праистория),
Стефан Александров (протоистория), Христо Попов (протоистория),
Анелия Божкова (античност), Евгения Генчева (античност),
Методи Даскалов (средновековие), Валери Григоров (средновековие),
Константин Дочев (нумизматика), Мирена Славова (епиграфика)
Представените за публикуване ръкописи се рецензират от редакторите в съответната
научна област (peer review).
Литературен редактор: Мария Узунова
Превод на английски език: Маргарит Дамянов
Arheologia (Sofia)
Journal of the National Institute of Archaeology and Museum - BAS
This Journal has been published since 1959. It goes out twice a year.
Editor-in-Chief: Vassil Nikolov (Prehistory)
Editorial Board: Sergey Torbatov, Vice-Editor-in-Chief (Antiquity)
Krum Bacvarov, Secretary (Prehistory)
Stefan Aleksandrov (Protohistory), Hristo Popov (Protohistory)
Anelia Bozkova (Antiquity), Evgenia Gencheva (Antiquity)
Metodi Daskalov (Middle Ages), Valeri Grigorov (Middle Ages)
Konstantin Dochev (Numismatics), Mirena Slavova (Epigraphy)
All papers submitted for publication go through the peer-review process. They are reviewed
by the Editorial Board members who cover the respective specialized field.
Typeset Editor: Maria Usunova
Summaries English translation: Margarit Damyanov
Адрес на редакцията:
Национален археологически институт и музей
Съборна 2, София 1000
факс:988 24 05, e-mail: naim@naim.bg
Address: National Institute of Archaeology and Museum
2 Saborna St., BG-1000 Sofia
fax:+395 2 988 24 05; e-mail: naim@naim.bg
На корицата: ??????????????????????????????????????
On the cover: ??????????????????????????????????????????
© Национален археологически институт и музeй, 2012
СЪДЪРЖАНИЕ
СТАТИИ
Ана Йоцова, Стефан Александров, Таня Христова, Георги Иванов. Селище
от късната бронзова епоха до Балей (Северозападна България). Стратиграфия
и археологически комплекси ................................................................................................. 7
Анелия Божкова. “West slope” керамика от България ........................................................ 27
Теодора Богданова. Бронзови огледала с украса от некропола
на Аполония Понтика ........................................................................................................... 42
Валери Григоров. Дискусия за прехода между Античността и Средновековието
и за хронологичните рамки на „средните векове”. ............................................................ 54
Константин Тотев. Константинополски литийни кръстове от бронз,
открити в България. Част ІІ .................................................................................................. 66
СЪОБЩЕНИЯ
Георги Ганецовски. Обредно съоръжение от късния халколит
на хълма Калето, Мездра .................................................................................................... 81
Руслан Стойчев. Техники за позлата на метални съдове
от дн. Северозападна България (ІV - ІІІ в. пр. Хр.) ........................................................... 91
Калина Петкова. Теракотени фигурки на момчета с каузия
от територията на България ................................................................................................. 99
Павлина Владкова. Теракоти от античните производствени центрове
от територията на Никополис ад Иструм ......................................................................... 108
РЕЦЕНЗИИ
Крум Бъчваров. Harald Haarmann. Indo-Europeanization – day one. Elite recruitment and
the beginnings of language politics. (Eurolinguistische Arbeiten, 6). Harrassowitz: Wiesbaden,
2012. ISSN 1613-1118; ISBN 978-3-447-06717-1; 174 pp. .................................................. 120
Георги Атанасонв. Деян Рабовянов. Извънстоличните каменни крепости
на Първото българско царство (ІХ - началото на ХІ век)
(Дисертации, том 5). София, 2011 г. .................................................................................. 123
Стефан Симеонов. Магдалена Стаменова. Модели на опазване
на културно-археологическото наследство в България. София, 2012, 223 стр. ............... 131
ПРЕГЛЕД
Петя Андреева. XXII Международен Лимес конгрес - Русе,
06.09 - 11.09.2012 г. ............................................................................................................... 133
Иван Тодоров. Проф. д. и. н. Казимир Попконстантинов навърши 70 години .............. 138
Научни публикации на специалистите от Националния археологически институт
и музей - БАН през 2012 г. ................................................................................................... 140
IN MEMORIAM
Ана Йоцова (1942-2013) ...................................................................................................... 152
Научни книги по археология на българските земи през 2011 - 2012 г. ........................... 153
Стефан Александров
Анелия Божкова
Теодора Богданова
Павлина Владкова
Георги Ганецовски
Валери Григоров
Георги Иванов
Калина Петкова
Руслан Стойчев
Константин Тотев
Таня Христова
stefanalexandrov@abv.bg
aneliabozkova@yahoo.com
vorbog@yahoo.com
pavlina_v@hotmail.com
gabecovski_ar@abv.bg
valerig@abv.bg
giv@gmail.com
kalina.petkova@gmail.com
ruslan.stoychev@gmail.com
konstantin_totev@abv.bg
tnaidenova@abv.bg
C on t en t s
ARTICLES
Ana Yotsova, Stefan Aleksandrov, Tanya Hristova, Georgi Ivanov. Late Bronze Age
settlement at Balej (Northwestern Bulgaria). Stratigraphy and archaeological
complexes ................................................................................................................................. 7
Anelia Bozkova. West Slope pottery from Bulgaria ................................................................ 27
Teodora Bogdanova. Decorated Bronze Mirrors from the necropolis
of Apollonia Pontica ............................................................................................................... 42
Valeri Grigorov. Discussion on the transition from Antiquity to the Medieval Period
and the chronological frames of the “Middle Ages” ............................................................... 54
Konstantin Totev. Constantinopolitan processional bronze crosses from Bulgaria.
Part II ..................................................................................................................................... 66
Reports
Georgi Ganetsovski. Late Chalcolithic ritual structure on Kaleto hill in Mezdra ................... 81
Ruslan Stoychev. Techniques for gilding of metal vases from present-day Northwestern
Bulgaria (4th – 3rd c. BC) ....................................................................................................... 91
Kalina Petkova. Terracotta figurines of boys with kausia from present-day Bulgaria ........... 99
Pavlina Vladkova. Terracotta figurines from ancient production centers in the territory
of Nicopolis ad Istrum .......................................................................................................... 108
Reviews
Krum Bachvarov. Harald Haarmann. Indo-Europeanization – day one. Elite recruitment and
the beginnings of language politics. (Eurolinguistische Arbeiten, 6). Harrassowitz: Wiesbaden,
2012. ISSN 1613-1118; ISBN 978-3-447-06717-1; 174 pp. ................................................ 120
Georgi Atanasov. Деян Рабовянов. Извънстоличните каменни крепости на Първото
българско царство (ІХ - началото на ХІ век) (Дисертации, том 5). София, 2011 г.
(Дисертации, том 5). София, 2011 г. ................................................................................. 123
Stefan Simeonov. Magdalena Stamenova. Models for conservation of cultural
and archaeological heritage in Bulgaria. Sofia, 2012, 223 pp. ............................................ 131
News
Petya Andreeva. XXII International Limes Congress, Ruse, September, 9-11, 2012 ........... 133
Ivan Todorov. Prof. Dr. Sc. Kazimir Popkonstantinov turned 70 years. .............................. 138
Scientific publications of the scholars from the National Institute of Archaeology
and Museum, BAS, in 2012 .................................................................................................................... 140
IN MEMORIAM
Ana Yotsova (1942-2013) .................................................................................................... 152
New books on the archaeology of present-day Bulgaria, published in 2011-2012 ............... 153
Stefan Alexandrov
Anelia Bozkova
Teodora Bogdanova
Valeri Grigorov
Georgi Ganecovski
Tanja Hristova
Georgi Ivanov
Kalina Petkova
Ruslan Stoychev
Konstantin Totev
Pavlina Vladkova
stefanalexandrov@abv.bg
aneliabozkova@yahoo.com
vorbog@yahoo.com
valerig@abv.bg
gabecovski_ar@abv.bg
tnaidenova@abv.bg
giv@gmail.com
kalina.petkova@gmail.com
ruslan.stoychev@gmail.com
konstantin_totev@abv.bg
pavlina_v@hotmail.com
Статии
Селище от късната бронзова епоха
до Балей (Северозападна България).
Стратиграфия и археологически
комплекси
Ана Йоцова, Стефан Александров,
Таня Христова, Георги Иванов
Праисторическият обект Балей се намира на
десния бряг на Тимок, на около 2 км от вливането й в Дунав. Селището е разположено на
ниско възвишение, което може да се определи
като втора, незаливна речна тераса. Изборът
на място (около 300 м от днешния бряг на реката) вероятно е определен от факта, че първата тераса е била наводнявана и заблатявана
от водите на Тимок (чак до средата на ХХ в.).
Близостта до Дунав е допълнителен фактор за
заблатявания на първата речна тераса – при
почти всяко сезонно повишаване на нивото на
реката, водите й навлизат нагоре по течението
на Тимок, наводнявайки района около селището (обр.1). Характерът на културните напластявания и близостта до съвременното селище са
причина обектът да бъде подложен на деструктивна антропогенна намеса. В период от около
50 години в източната му част са функционирали пещи за производство на тухли, като суровината е добивана основно от североизточната
и югоизточната част на селището. През 50-те
години на миналия век в югозападната част е
засадена акациева горичка, което на практика
е унищожило горната част на културния слой.
История на проучванията1
Археологически проучвания на обекта са
проведени в периода 1970-1989 г. под ръководството на Р. Катинчаров и А. Йоцова. Обектът е ситуиран в квадратна мрежа с дължина
на квадрата 5 м, ориентирана по посоките на
света. За основен репер е използвана най-югоизточната точка на обекта, маркирана като A-0.
Обектът е открит за археологическата наука през 60-те г. на
ХХ в. от Йорданка Атанасова – археолог и по това време директор
на РИМ-Видин. Същата е събрала във фонда на музея голямо количество материали, които резонно са предизвикали интереса на
праисторическата общност в България. След посещение на обекта
от страна на проф. Г. И. Георгиев през 1969 г. започват археологически проучвания. Те се провеждат в продължение на 18 сезона (от
1970 до 1977 г., от 1979 до 1987 г. и през 1989 г.). Разкопките са финансирани от РИМ-Видин. В различни години в тях са участвували
доц. д-р Иван Панайотов (НАИМ-БАН), Неделчо Петков (Шумен) и
Фионера Филипова (РИМ-Видин). Реставрацията на керамичните
съдове е направена от Йонка Маринова (реставратор в РИМ-Видин). Графичната документация е изработена от Мария Лилова
- технически сътрудник в РИМ-Видин, а фотодокументацията
-от Р. Катинчаров и видински фотографи. Всички материали от
проучванията се съхраняват във фондовете на РИМ-Видин.
1
Обр. 1. Балей. Местоположение на селището
Fig. 1. Baley. Location of the site
7
В посока от юг към север квадратите са маркирани с латински букви, а от изток на запад
- в аритметична прогресия с арабски цифри.
Между линии „11” и „12” в посока север-юг
е оставен централен профил с широчина 2 м,
който в процеса на проучване е премахнат до
линия „I”.
През първите три години от разкопките
усилията на колектива са концентрирани основно в централната част на обекта по линии
F–J/3–14. Проучвани са отделни квадрати на
различна дълбочина, като целта е била реконструиране на реалната археологическа обстановка и откриването на по-добре запазени
археологически структури. От 1973 г. планът
на разкопките включва цялостното проучване на югоизточния сектор по линии A-Н/1–11
(1973-1979 г.) и на западния сектор по линии
A–N/12–20 (1980 до 1989 г.). В продължение на
18-те години разкопки са проучени участъци,
Обр. 2. Балей. Структури от ранната желязна епоха
Fig. 2. Baley. Early Iron Age features
8
както следва: югоизточен (квадрати A-H/1-11)
и западен (квадрати A/12-13, B-E/12-14, F-L/1217) - до стерилна основа; квадрати D-K/18-19 и
М/12-17 - до дълбочина 1,40 м; квадрати I/911, J/5,11, K/11, А/14, В/15, С-Е/15-17 - до дълбочина 1,10 м; квадрати В/16, С/18, F-J/20 - до
дълбочина 90 см; квадрати N-O/12-17 - до дълбочина 80 см; квадрати I/4-8 - до дълбочина 50
см. На север от линия „О” са проучени различни квадрати на дълбочина до 10 см. Разкопките са провеждани при следване на стратиграфския метод и отнемане на културните пластове
най-често със стъпка 20 см. Археологическите
записи са водени в рамките на отделните квадрати, обвързани с относителна дълбочина
спрямо централния репер. За целия период на
разкопките е проучена (без контролните сондажи) площ от около 4100 кв.м.
Близо двадесетте години археологически
проучвания са позволили на екипа да устано-
Обр. 3. Балей. Структуритот I хоризонт
Fig. 3. Baley. 1st building horizon features
ви наличието на четири големи етапа в живота
на селището. Тези етапи са обозначени като
строителни хоризонти, номерирани с римски
цифри от І до ІV, локализирани на относителни дълбочини, както следва: хоризонт І (10 см);
хоризонт ІІ (40-50 см); хоризонт ІІІ (80-90 см);
хоризонт ІV (1,40 м). След 1974 г. са проучени комплекси, които са свързани с нов етап от
живота на обекта, отнасящ се към ранната желязна епоха, представен единствено чрез ями,
горната граница на които е фиксирана на дълбочина 50 - 80 см. По този начин, според изследователския екип, археологическият обект
представлява: селище от късната бронзова епоха с четири нива на заселване (ІV - І) и ями от
ранната желязна епоха. По време на проучването е предположено и установено наличие на
наводняване на селището между ІV и ІІІ строителни хоризонти на дълбочина между 1,20 м
и 0,90 см.
Въпреки продължилите 18 години проучвания, резултатите от тях рядко са били предмет
на археологически публикации. Освен кратките годишни съобщения в поредицата „Археологически открития и разкопки” (Катинчаров,
Йоцова 1976; Катинчаров, Йоцова 1977; Катинчаров, Йоцова 1978; Катинчаров, Йоцова 1980;
Катинчаров, Йоцова 1981; Катинчаров, Йоцова
1982; Катинчаров, Йоцова 1983; Катинчаров,
Йоцова 1984; Катинчаров, Йоцова 1985; Катинчаров, Йоцова 1986; Катинчаров, Йоцова 1987;
Катинчаров, Йоцова 1988; Катинчаров, Йоцова
1990), кратък преглед на резултатите от поучването на източната част от обекта прави Г. И.
Георгиев (Georgiev 1982, 194-197)2. Обектът е
Публикуваната от Г. И. Георгиев като произхождаща от Балей
чаша (Georgiev, 1982, Abb. 3/1) всъщност е случайна находка от района на Връв (общ. Брегово) и се датира в ранната бронзова епоха,
2
9
бегло споменат в няколко чуждоезични аналитични публикации, касаещи Културата на
инкрустираната керамика (Hänsel 1976, 64-65;
Morintz 1978, 29; Şandor-Chicideanu 2003, 2021 и сл). Материалите от Балей са в основата
на две защитени дисертации, части от които
са публикувани в отделни статии (Зунг 1989)
и студии (Шалганова 1994; Shalganova 1994а;
Shalganova 1994b; Shalganova 1995). Повече
информация за материалите от Балей (най-вече
дребните находки и орнаменталните мотиви) е
представена в монографията на Т. Шалганова
(Шалганова 2005), а малка част от материалите от ранната желязна епоха е публикувана от
А. Агре (Agre 2008, 126-128). От ІV строителен
хоризонт е известна и една дата С-14 (3190 ±
55; Bln-1577 BP), калибрирана в периода 16201400 BC (Boyadziev 1995, 177). Нови калибрации на датата представя М. Шандор-Кичидяну
– OxCal.v3.4±1σ 1515–1505 BC, 1500-1425 BC;
±2σ 1530–1390 BC (Şandor-Chicideanu 2003,
208-209).
Проучени археологически структури3
Ранна желязна епоха (обр. 2). През почти
всички археологически кампании екипът, провеждащ разкопките, отбелязва наличието на
материали, отнасящи се към ранната желязна
епоха, без да ги обвързва с конкретна археологическа структура. Фактът е обяснен с деструктивната човешка намеса в горните слоеве
на обекта, унищожила респективните културни останки. Със сигурност към тази епоха се
отнасят ями №3/1976 - квадрат B-10/C-10 и
№17/1976 - квадрат D-9/E-9. И в двете ями са
открити керамични фрагменти и животински
кости. През 1980 г. в централната източна част
на кв. D-12 са открити много фрагменти от
ранната желязна епоха, което предполага наличието на яма от епохата и в тази част на обекта.
Част от материалите от ранната желязна епоха
са публикувани от А. Агре (Agre 2008). Същата
свързва този етап от живота на обекта с култура Басараби, като в хронологическо отношение
го поставя в края на І - първата половина на ІІ
фаза от нейното развитие, а в абсолютни дати във втората половина на VІІІ - първата половина на VІІ в. пр.Хр. (Agre 2008, 126-128, fig. 1-3).
Публикуваните в статията като произхождащи от Балей съдове (Georgiev, 1982, Abb. 3/3,4,5) всъщност са случайни находки от
Ново село (общ. Ново село, обл. Видин).
3
В периода 2009–2012 г екип археолози от НАИМ-БАН и РИМ-Видин извърши пълна обработка на докумунтацията и материалите
от близо 20-те години археологически разкопки на Балей. Тази дейност беше финансирана от Shelby White – Leon Levy program for
archaeological publications и представлява основа на настоящата
статия.
10
Късна бронзова епоха
Строителен хоризонт I (обр. 3). Казаното за структурите от ранната желязна епоха е
валидно и за тези от І строителен хоризонт от
Късната бронзова епоха. Въпреки, че на дълбочина 10-15 см археологически материали
са открити във всички разкопавани квадрати,
единствено през 1970 г. са установени подови
нива, всички на дълбочина 10 см.
Части от жилища. Части от жилища са проучени в квадрати I-3; J-5/K-5; J-4/K-4; J-7/I-7.
През същата година в квадрати I-12/J-12, в
близост до централния профил, е открита и редица от 12 дупки от колове, която би следвало
да се свърже с жилище от І стр. хоризонт от
късна бронзова епоха. За съжаление, посочените структури са силно нарушени от човешка
дейност, което не позволява възстановяването
на нито един план на жилище. Липсват и данни за отоплителните съоръжения. Може да се
отбележи, че подовете са изградени от силно
трамбована глинеста пръст с дебелина 8-10 см.
Ями. Обработката на материалите и внимателният прочит на археологическите записи в дневниците от разкопките позволиха
към І строителен хоризонт да бъдат отнесени
следните ями: №№ 4/1976; 26-28/1979; 1, 2, 4,
5/1980; 1-3/1981; 1/1984; 1-2/1986. Към същия
хоризонт се отнася и яма в квадрат I-13/H-13,
проучвана и отбелязвана в съответните години като яма № 3/1980, 1/1982 и 14/1983. Ямите имат кръгла или овална форма с размери:
диаметър до 1,50 м и дълбочина до 1,80. Изключение прави вече посочената яма в квадрат
I-13/H-13, която има издължена овална форма
с размери: 2,90 м (изток-запад); 5,20 м (северюг) и вероятна дълбочина от над 2 м.
Строителен хоризонт II (обр. 4)
Жилища с установена форма
Kвадрати D-12/D-13 (1981). Жилището има
издължена трапецовидна форма, ориентирано
с дългите си стени в посока изток-запад. По
късата източна страна са разположени 8 дупки
от колове с обща дължина 3,52 м. В центъра
дупките прекъсват на разстояние от 90 см, което вероятно маркира входа на постройката. Северната страна се състои от 23 дупки от колове
с обща дължина 6,70 м, южната - от 25 дупки
от колове с обща дължина също 6,70 м. Западната страна се състои от 6 дупки от колове с
обща дължина 2,00 м. Редицата е разположена
дъговидно под формата на издължена апсида.
Така разкрито жилището има размери, както
следва: източна стена - 3,52 м; западна стена
- 2,00 м; северна стена - 6,70 м; южна стена -
Обр. 4. Балей. Структури от II хоризонт
Fig. 4. Baley. 2nd building horizon features
6,70 м. Не са открити следи от пещ или огнище,
но сред намерения материал са регистрирани
много части от фрагментирана замазка, найвероятно произхождаща от пещ или огнище. В
североизточната част са разчистени 12 дупки
от колове. Възможно е последните да са ограждали вътрешно помещение в жилището.
Kвадрати I-12/J-12 (1972, 1980). Жилището има издължена, слабо трапецовидна форма,
ориентирано е с дългите си стени в посока север-юг. По дългата източна страна е разчистена
редица от 21 дупки от колове с посока север-юг
с обща дължина 7,20 м. Дупките са разположени на разстояние от 15 до 25 см и имат диаметър от 7 до 10 см. По западната страна на квадратите, редицата от дупки се състои от 20, с
обща дължина 7,10 м. Дупките са разположени
на разстояние от 15 до 35 см и са с диаметър
от 7 до 10 см. Късата южна страна се състои
от 7 дупки, които почти в центъра се прекъсват на около 1 м (вероятно тук е бил входът на
постройката). Дупките са разположени на разстояние от 15 до 25 см м и имат диаметър от 7
до 10 см. Общата дължина на редицата с входа
е 2,80 м. Северната къса страна е дъговидно извита (апсидна) с дължина 2,10 м. Разкрити са 7
дупки от колове с диаметър от 7 до 10 см, разположени на разстояние от 15 до 20 см. Така
разкрито жилището има размери, както следва:
север-юг - 7,20 м; изток-запад - 2,80 х 2,10 м.
През 1972 г. и в двата квадрата са разчистиени
„...едри късове опожарена мазилка, вероятно
стенна мазилка”4. През 1982 г. е установено,
че концентрацията от дребни и по-едри късове
опожарена глина е най-голяма около редиците
от дупки от колове. На 1,20 м южно от аспидТози и следващите цитати са взети от полевите дневници на
разкопките.
4
11
ната страна на постройката и на 40 см източно от западната страна е разчистена основа на
силно разрушена пещ/огнище с почти кръгла
форма с размери: изток-запад - 85 см и северюг - 90 см.
Kвадрати H-16/I-16 (1981). Жилището е
правоъгълно, с размери 9,80/9,85 х 4,10 м, ориентирано с дългите си стени в посока север-юг.
Източната редица съдържа 21 дупки от колове
с обща дължина 9,80 м. Редицата е нарушена
в североизточния ъгъл от яма от І строителен
хоризонт. Западната редица е разположена на
35 см източно от западната страна на квадрата
и съдържа 30 дупки от колове с обща дължина
9,85 м. Северната редица е съставена от 9 дупки от колове, а южната - от 8. Редицата прекъсва в югоизточния ъгъл на разстояние от 1,05 м
(вероятно тук е бил входът на жилището). В
жилището е открита и преградна стена, разпо-
Обр. 5. Балей. Структури от III хоризонт
Fig. 5. Baley. 3rd building horizon features
12
ложена почти в средата му. Тя се състои от 11
дупки от колове, като в средата на разстояние
85 см липсват дупки от колове, което предполага наличието на вход. Основа на пещ или огнище не е открита, но в югозападния ъгъл на
квадрат Н-16, в рамките на постройката са разчистени много фрагменти от глинени съдове и
едри късове мазилка, струпани на едно място.
В квадрат Н-16 е открит и долен хромелен камък.
Kвадрати L-17/M-17 (1981). Жилището има
неправилна трапецовидна форма, ориентирано
е с дългите си страни в посока север - юг. Източната редица се състои от 13 дупки от колове
с обща дължина 4,90 м, западната - от 11 дупки
от колове с обща дължина 4,80 м. Северната
редица се състои от 9 дупки от колове с обща
дължина 3,50 м, а южната - от 8 дупки от колове с дължина 3,90 м. Редицата е прекъсната
по средата на разстояние 1,45 м, където вероятно е бил входът на жилището. Така проучено, същото има размери 4,90/4,80 (север-юг)
х3,90/3,50 м (изток-запад). На 70 см западно
от източната редица, в кв. М-17 са разчистени
късове от опожарена глина, подова замазка, камъни, фрагменти от съдове, пепел и въглени.
Структурата вероятно маркира разрушената
основа на пещта на жилището.
Части от жилища
Квадрати С-9/С-10/В-9/В-10 (1973, 1974).
През 1974 г. в кв. В-10 е разкрита редица от
6 дупки от колове от ІІ строителен хоризонт.
Дупка от кол в същия квадрат е открита и през
1973 г. Дупките оформят редица с посока запад-изток с обща дължина 3,20 м. В източната
част на редицата е оформен вход с ширина 1,10
м. В квадрати С-9, С-10 и северната част на
квадрат В-10 през 1973 г. е разкрит слой от белезникава глина с дебелина 0,08 м, който може
да се интерпретира като подово ниво. В северна посока подовото ниво достига до средата на
пътеката между квадрати С-9/С-10. Вероятно
тук е била северната граница на жилището,
ориентирано в посока север-юг.
Квадрати D-10/Е-10 (1973, 1974). През 1974
г. в кв. Е-10 е разкрита редица от 4 дупки от
колове от ІІ строителен хоризонт. Дупка от кол
в същия квадрат е открита и през 1973 г. Дупките оформят редица с посока запад - изток. В
северозападния и югоизточния ъгли на съседния южен квадрат D-10 през 1974 г. са открити
големи струпвания от опожарени стенни мазилки, обхващащи площ съответно 2,30 х 1,50
м и 1 х 1,10 м. Вероятно описаните структури
маркират жилище в квадрати D-10/Е-10, чиято
форма и размери не могат да се установят. Отбелязваме, че през 1973 г в квадрат Е-10, близо
до северната страна на това жилище, е открита
куха бронзова брадва.
Квадрати F-16/G-16 (1981). В квадрат F-16
са разкрити три редици от колове. Източната
се състои от 8 дупки от колове с посока северюг, с обща дължина - 2,75 м. Западната редица
също се състои от 8 дупки от колове, с обща
дължина - 2,77 м. Южната редица се състои от
7 дупки от колове с посока изток-запад и обща
дължина 4,00 м. Редицата е прекъсната почти в
средата, където вероятно е бил входът с широчина 1,10 м. Дупките от колове и в трите редици са разположени на разстояние 19 до 40 см
една от друга и имат диаметър от 7 до 15 см.
Трите редици дупки от колове оформят част
от помещение с размери 2,75/2,77х4,00 м. В
съседния квадрат G-16 е разчистена редица от
6 дупки от колове с посока изток-запад. Дупките са разположени на разстояние от 15 до 45
см и имат диаметър между 7 и 12 см. Общата
дължина на редицата е 1,30 м. Вероятно тя е
оформяла северната стена на постройката, която в този случай би имала правоъгълна форма,
ориентирана север-юг с размери 5,50 х 4,00 м.
Квадрат G-17 (1981). В квадрат G-17 са разкрити 3 редици от дупки от колове. Източната
редица се състои от 7 дупки от колове с посока
север-юг. Дупките са разположени на разстояние 15 до 50 см една от друга и имат диаметър
от 7 до 15 см. Обща дължина на редицата е 3,00
м. Пет дупки от колове оформят северната редица с посока изток-запад и дължина също 3,00
м. Дупките са разположени на разстояние 25
см една от друга и имат диаметър от 7 до 15 см.
Южната редица се състои от 6 дупки от колове
с посока изток-запад и дължина 2,25 м. Дупките са разположени на разстояние от 20 до 60
см. В центъра на помещението са разчистени
още две дупки от колове, разположени на 40
см една от друга. Трите редица оформят част
от помещение с вероятна правоъгълна форма,
ориентирано изток-запад, със запазени размери 3,50 х 3,00 м.
Квадрат С-14 (1980). В източната половина
на квадрата е разчистена подова замазка, изградена от жълтеникава, силно трамбована глина
с дебелина 1 см. Върху замазката са откирити
дребни и по-едри късове опожарена глина, по
голяма част от които личат леглата на пръти и
колове. В югоизточния част на квадрата е разчистена силно разрушена основа на пещ с почти кръгла форма и размери изток- запад 65 см;
север-юг - 50 см. В основата на пещта са поставени фрагменти от глинени съдове, върху които е положена замазката. Комплексът може да
се определи като част от разрушено жилище,
което вероятно е било разположено и в съседния квадрат С-13, където са открити няколко
дупки от колове. През 1982 г. в южната половина на квадрата са открити 9 дупки от колове,
които биха могли да се свържат с жилище от ІІ
хорозонт и пещта от 1980 г.
Квадрати F-13/F-14 (1972, 1980) (обр. 8.).
През 1972 г. в североизточната част на квадрата са разчистени “...по-едри късове опожарена
стенна мазилка”, а под тях – силно напукана
подова замазка с размери 1,00 х 1,00 м. Близо
до североизточния ъгъл на квадрата през 1980
г. е разчистена силно разрушена основа на пещ
с почти кръгла форма с размери 85 см (изтокзапад) и 90 см (север-юг). В основата на пещта
са поставени много фрагменти от керамични
13
съдове, върху които е изградена подовата замазка. Северно от пещта са разчистени едри късове опожарена глина и фрагменти от съдове.
Комплексът може да се интрепретира като част
от жилище. През 1972 г „...на места” в съседния
квадрат F-14 са открити „...по-едри късове опожарена стенна мазилка”, които вероятно могат
да се свържат с жилището в кв. F-13.
Квадрат G-13 (1972, 1980). През 1972 г. в
южната половина на квадрата са проучени „...
по-едри късове опожарена стенна мазилка, под
които има запазена силно напукана подова замазка”. Западно от замазката е открит „...вкопан” голям глинен съд. В центъра на източната
страна на квадрата през 1980 г. е разчистена
силно разрушена основа на пещ с размери 46
см (изток - запад) и 50 см (север - юг). В основата на пещта са поставени фрагменти от
керамични съдове, върху които е изградена
подовата замазка. Комплексът може да се интрепретира като част от жилище.
Квадрат H-12 (1971). На дълбочина 40 см е
проучен слой от силно трамбована жълтеникава
глина - вероятно под на жилище. Близо до североизточния ъгъл са разчистени 3 дупки от колове с диаметър 8-10 см. В центъра на квадрата е
разчистена дупка от кол с диаметър 12 см.
Квадрати I-13/H-13 (1971). Част от помещение (вероятно жилище) е проучена в квадрати
I-13 и Н-13. На дълбочина 40 см е разчистена
част от под, изграден от глинена замазка с дебелина от 1,5 до 2,5 см. Под нея е открит слой
от силно горяла пръст. Върху замазката са разкрити едри късове опожарена стенна мазилка.
Подовото ниво е нарушено от голямата яма от І
строителен хоризонт в същите квадрати. Запазената част от пода има неправилна форма и размери 3,30 м (север-юг) и 1,70 м (изток-запад).
Квадрат Н-14 (1971). Близо до югоизточния
ъгъл на квадрата, на дълбочина 40 см е разкрито ниво от силно трамбована жълта глина - вероятно под на жилище.
Пещи и огнища
Квадрат G-14 (1980). На 1 м северно от южната страна на квадрата и на 2 м източно от западната страна е разчистена силно разрушена
основа на пещ с размери 70 см (изток - запад)
и 60 см (север - юг). В основата на пещта са
поставени фрагменти от глинени съдове, върху
които е изградена подовата замазка.
Квадрат L-12 (1980). В западната половина
на квадрата е разчистено натрупване от горяла
глина и замазка от глина (вероятно силно разрушена основа на пещ или огнище) с размери
1,10 м (изток-запад) и 70 см (север-юг).
14
Квадрат H-17 (1981). В североизточния ъгъл
на квадрата е рзчистена силно разрушена основа на пещ, чиято подова замазка е положена
върху фрагменти от глинени съдове. Основата
на пещта има почти кръгла форма с размери 90
см (изток-запад) и 1,00 м (север-юг). Близо до
югоизточния ъгъл на квадрата бяха разчистени
големи късове горяла мазилка и много фрагменти от глинени съдове.
Ями. Обработката на материалите и внимателния прочит на археологическите записи
в дневниците от разкопките позволиха към
ІІ строителен хоризонт да бъдат отнесени и
следните 21 ями: №№ 1/1970; 1/1973; 1/1975;
5, 6/1976; 8-10/1976; 12/1976; 14-16/1976; 1820/1976; 21-25/1977; 13/1983.
Строителен хоризонт III (обр. 4).
Жилища с установена форма
Квадрати F-14/F-15/G-15 (1982). Жилището
има неправилна трапецовидна фома, ориентирано е в посока югоизток-северозапад и има
размери 6,90х3,50 м. Източната страна се състои от 18 дупки от колове с обща дължина 6,60
м. Дупките са разположени на разстояние от 15
до 45 см една от друга, а диаметърът им варира между 7-10 см. Западната страна се състои
от 19 дупки от колове с обща дължина 6,90 м.
Дупките са на същото разстояние и имат същия
диаметър (разстояние от 15 до 45 см една от
друга и имат диаметър от 7 до 10 см). Южната
страна се състои от 11 дупки от колове с обща
дължина на редицата 3,20 м. Дупките са разположени на разстояние от 10 до 50 см една от
друга и имат диаметър от 7 до 10 см; северната
страна се състои от 9 дупки от колове с обща
дължина на редицата 3,50 м. Редицата е прекъсната по средата на разстояние 1,00 м, което вероятно е входът на жилището. На 1,80 м
южно от северната къса страна е разчистена
силно разрушена основа на пещ, в основата на
която са поставени фрагменти от съдове. Размери на пеща: 1,00 м (изток-запад) и 1,05 м (север-юг). Северно от пещта са разчистени три
дупки от колове. Северната част на жилището
е нарушена от яма № 2/1981 г. от І строителен
хоризонт (обр. 9).
Квадрати J-18/J-19/J-20 (1986). Жилището е
с трапецовидна форма, ориентирано в посока
изток-запад, с размери: 7,50/6,95х3,30/2,90 м.
Ориентирано е в посока запад-изток. Северната страна се състои от 14 дупки от колове с
обща дължина 7,50 м. Дупките са с диаметър
от 7 до 10 см и се намират на разстояние от
10 до 45 см една от друга. Южната страна се
състои от 15 дупки от колове с обща дължина
Обр. 6. Балей. Структури от IVa хоризонт
Fig. 6. Baley. Features from building horizon IVa
6,95 м. Дупките са с диаметър от 7 до 10 см,
разположени на разстояние 10 - 40 см една от
друга. Източната страна се състои от 9 дупки
от колове с обща дължина 2,90 м. Дупките са с
диаметър от 7 до 10 см, а разстоянието помежду им варира от 10 до 30 см. Западната страна е
изградена от 6 дупки от колове с обща дължина 3,30 м. Дупките са с диаметър между 7-10
см и са на разстояние 25 - 45 см една от друга.
В централната част редицата е прекъсната на
разстояние 70 см, което най-вероятно представлява входа на жилището. В югоизточната
външна страна на жилището е оформено малко
помещение, изградено от 5 кола, разположени
под прав ъгъл.
Kвадрати F-18/G-18 (1986). Жилището е с
неправилна правоъгълна форма и дъговидно
извита къса северна страна, с размери 5,85/5,15
x 4,20/4,80 м. Ориентирано е в посока север-
юг. Източната страна се състои от 12 дупки от
колове с обща дължина 5,85 м. Дупките са с
диаметър между 7 и 10 см, разположени на разстояние от 10 до 40 см една от друга. Западната
дълга страна се състои от 9 дупки от колове с
обща дължина 5,15 м. Дупките са с диаметър
между 7 - 10 см, разположени на разстояние от
10 до 35 см една от друга. Южната къса стена
се състои от 9 дупки от колове с обща дължина 4,20 м. Дупките са с диаметър от 7 - 10 см,
разположени на разстояние 10 - 40 см една от
друга. Приблизително в центъра на тази страна има прекъсване на разстояние 70 см, което
най-вероятно представлява входа на жилището. Северната къса страна е дъговидно извита и
се състои от 8 дупки от колове с обща дължина
4,80 м. Дупките са с диаметър от 7 до 10 см,
разположени на разстояние от 10-45 см една
от друга. Подът на жилището е изработен от
15
силно трамбована глина с дебелина 0,005 м. В
югоизточната част на квадрат G-18 и североизточната част на квадрат F-18 е разчистен голям
брой фрагменти от керамични съдове. Между
фрагментите и върху тях са открити много късове опожарена подова мазилка, което позволява да се предположи, че това е основата на
пещта на жилищено, чията замазка е била положена върху фрагменти от керамични съдове.
Структурата е допроучена през 1987 г., когато
са открити още фрагменти от съдове, за които
е изказано предположението, че представляват
подложката на силно разрушената основа на
пещта. Западната стена и част от жилището са
нарушени от яма №1/1986 от І строителен хоризонт.
Квадрати F-19/F-20/G-19/G-20 (1987). Жилището е двуделно, с неправилен трапецовиден план, ориентирано с дългите си стени в
посока север-юг. Източната му дълга стена се
състои от 18 дупки от колове с обща дължина 7,10 м, а западната - от 17 дупки от колове
с обща дължина 6,60 м. Северната къса стена
се състои от 9 дупки от колове с обща дължина 5,20 м, а южната - от 13 дупки от колове с
обща дължина 5,70 м. Жилището е разделено
на две помещения от редица от 11 дупки от
колове. Така оформено, жилището има размери: дължина 6,60/7,10 м и широчина 5,00/5,20
м. Северното помещение е с дължина 2,80 м,
а южното - 4,00/4,60 м. По всяка вероятност
входът е бил на източната страна на южното
помещение. И в двете помещения са проучени
основи на пещи. В центъра до южната стена на
южното помещение е разкрита част от силно
разрушена основа на пещ. Подовата замазка на
пещта е положена върху фрагменти от глинени съдове. Размери при сегашното състояние:
изток-запад 75 см и север-юг 1,40 м. Останки
от втора пещ са разкрити до северната стена на
северното помещение. Пред входа е проучена
ивица от трамбована жълта глина, която продъжава и в квадрат Е-19.
Kвадрати K-14/K-15 (1983). Жилище с правоъгълна форма и размери 8,60/8,80 х 4,50/3,80
м. Източната къса страна е оформена от 12
дупки от колове с дължина 4,50 м, а западната - от 10 дупки от колове с дължина 3,80 м. В
центъра редицата е прекъсната на разстояние
1,30 м, което вероятно маркира входа на жилището. Северната дълга страна е оформена от
22 дупки от колове с дължина 8,60 м, а южната
- от 24 дупки с дължина 8,80 м. Дупките от колове са разположени на разстояние 20 до 50 см
една от друга и имат диаметри от 7 до 15 см. В
16
четирите ъгъла на жилището дупките са с диаметър 30 см. В центъра на кв. К-15 са разчистени части от замазка на пещ, което предполага, че тук се е намирала пещта на жилището.
До четирите редици от дупки от колове, във
и извън жилището, са открити много парчета
горяла мазилка.
Части от жилища
Квадрати H-18/H-19/I-19/I-20 (1986). В посочените квадрати е проучена северната част
на жилище. В квадрат H-18, успоредно на западната му страна, на 30 - 40 см източно от
нея се разчистиха 6 дупки от колове с дължина
3,20, на разстояние 0,15-0,40 м една от друга
и с диаметър 7-10 см. Най-северната дупка
достига до границата между кв. H-18 и H-19,
където в североизточния ъгъл на кв. H-19 приблизително под прав ъгъл се свързва с друга
редица от дупки. Втората редица се състои от
12 дупки, които са разположени на разстояние
15-40 см една от друга. Тази редица е ориентирана северозапад-югоидток и е с дължина
5,50 м. Тя преминава покрай северната страна
на кв. H-19, преминава в кв. I-19 и свършва в
югоизточния ъгъл на кв. I-20. Южно от втората редица е разкрито струпване от керамични
фрагменти.
Квадрат F-18 (1986). В югоизточната част
на квадрата е разчистена част от опожарен глинен под, изграден от силно трамбована глина
с дебелина 5 см. Запазени малки части от пода
са разчистени и в останалата част на квадрата.
През 1987 г. е проучена и основата на пещта,
свързваща се с пода. Тя има овална форма с
размери 1,00 х 80 см, като е изградена от фрагменти от глинени съдове.
Квадрат L-14 (1983). В западната част на
квадрата е разчистена дъговидна редица от 4
дупки от колове, разположени на разстояние от
40 до 55 см една от друга, с диаметър 7 см.
Квадрат F-9 (1974). В източната половина
на квадрата е разчистен пласт от жълта трамбована глина, вероятно от под на жилище.
Пещи и огнища
Квадрат В-10 (1974). В югозападния ъгъл на
квадрата е разчистена пещ, която преминава в
съседния квадрат А10. Пещта има елипсовидна
форма и вероятно е обърната на югоизток. Подовата замазка на пещта около отвора е напълно унищожена и поради това не са установени
формата и размерите на площадката пред нея.
Основата на свода на пещта е добре запазена
от югозапад и на височина 15 см от югоизток.
Сводът е изграден с помощта на тънки пръчки
с дебелина 5 см, което личи от запазилите се
Обр. 7. Балей. Структури от IVb хоризонт
Fig. 7. Baley. Features from building horizon IVb
дупчици в основата на пещта, разположени на
12 см една от друга. Върху подовата замазка е
разчистен слой горяла глина с дебелина 10 см,
който представлява падналият върху подовата
замазка свод на пещта. Самата подова замазка
е най-добре запазена в югоизточната си половина, където има дебелина от 3 до 4 см и лежи
върху слой от жълта глина с дебелина 4 см. Пещта е нарушена от дупки от колове от ІІ строителен хоризонт
Квадрат Е-10 (1974). На 0,85 м източно от
центъра на западната страна на квадрата е разчистена част от силно разрушена основа на
пещ със запазени размери 85 см (север-юг) и
65 см (изток-запад). В основата на пещта са
наредени фрагменти от глинени съдове, а под
тях - тънък слой от дребен чакъл. Под чакъла е
разположен съвсем тънък пласт жълта глина,
която лежи върху културен слой от по-долен
хоризонт. Центърът на източната периферия и
западната периферия са разрушени от 4 дупки
от колове от ІІ строителен хоризонт.
Квадрат F-4 (1974). На 1,60 м източно от западната страна на квадрата и на 2 м северно от
южната страна са разкрити останки от силно
разрушена пещ (съвсем малка част от подовата
замазка е запазена в южната й част). Подовата замазка на пещта е изградена направо върху
жълт пласт с дебелина 5 см. Последната лежи
върху фрагменти от керамични съдове.
Квадрат I-16 (1982). На 1 м южно от северната страна и 1,25 м от западната страна на
квадрата е разчистена малка част от силно разрушена основа на пещ с размери 40 х 40 см, изградена в основата с големи фрагменти от глинени съдове, върху които е положена замазка
от глина с дебелина 5 см.
Квадрат J-12 (1982). В центъра на квадрата е
17
Обр. 8. Балей. Основа на пещ от II хоризонт, квадрат
F13
Fig. 8. Baley. 2nd building horizon hearth, box-grid F-13
разчистено огнище с кръгла форма и диаметър
1,10 м. В основата му са разкрити силно горяла
глина с червен и сивочерен цвят и силно горели фрагменти от керамични съдове. На 65 см
източно от огнището е разчистена дупка от кол
с диаметър 7 см.
Ями. Обработката на материалите и внимателния прочит на археологическите записи
в дневниците от разкопките позволиха към ІІІ
строителен хоризонт да бъдат отнесени и следните 4 ями: №№ 1/1972; 1-3/1983.
Строителен хоризонт ІVа (обр. 5)
Жилища с установена форма
Квадрати D-5/D-6/D-7/Е-5/Е-6/Е-7 (1975)
Жилището е с правоъгълна форма с ориентация изток - запад. Изградено е от дървени колове, преплетени с пръти. Жилището е с две
помещения и преддверие от източната страна.
Входът е от източната къса страна. Северната
страна се състои от 47 дупки от колове, 10 от
които се отнасят към преддверието. Дупките
са с диаметър от 8 до 15 см, разположени на
разстояние от 10 до 20 см една от друга. Дължината на редицата е 10,40 м без преддверието
и 14,40 м - с него. Южната страна е изградена
от 47 дупки от колове, 11 от които се отнасят
към преддверието. Дължината на редицата без
преддверието е 10,66 м, с преддверието - 14,36
м. Ширината на преддверието е 5,80 м. Пред
него е проучена ивица от силно трамбувана
глинеста пръст с ширина около 1 м. Източната
къса страна се състои 15 дупки от колове с диаметър от 8 до 15 см и разстояние между тях от
16 до 28 см, с обща дължина на редицата - 5,75
м. Почти в центъра на източната къса стена е
входът на жилището, широк 1,20 м. Западната
къса страна се състои 18 дупки от колове с диаметър от 8 до 15 см, с разстояние между тях,
което варира в границите 15 - 30 см, с обща
18
дължина на редицата - 5,75 м, Вътрешната преградна стена е съставена от 13 дупки от колове с диаметър от 8 до 15 см, разположени на
разстояние 15-35 см, с обща дължина 5,60 м.
В центъра на стената има вход с ширина 0,90
м. Двете помещения са почти правоъгълни с
размери 5,80 х 6,50 (източното) и 5,60 х 3,70
(западното).
В първото помещение, близо до западната му страна, почти срещу входа към второто
помещение е разположена пещ/огнище, чиято
основа е силно разрушена. Подовата й замазка е с дебелина 7 см, много добре загладена и
излъскана по механичен начин. Тя лежи върху
слой от жълтозелена, силно трамбована пръст.
Точните й размери не са установени, но е предположена дължина 1,20 м и широчина около 85
см. По всяка вероятност отворът й е бил ориентиран на изток. Пещта се намира в центъра на
жилището, както по отношение на дължината,
така и по отношение на ширината. Това обстоятелство, заедно с наличие на преддверие пред
първото помещение дава основание на проучвателите да свържат жилището с мегаронния
тип такива.
Квадрати В-12/С-12 (1983). Жилището е
двуделно, с правоъгълен план, ориентирано с
дългите си страни в посока север-юг. Източната стена се състои от 20 дупки от колове с обща
дължина 7,95 м. Западната стена се състои от
28 дупки от колове с обща дължина 8,20 м.
Южната стена се състои от 5 дупки от колове
с обща дължина 2,60 м. Северната стена е оформена от 6 дупки от колове с обща дължина
3,50 м. Редиците затварят постройка с размери
8,20х3,50 м. Редицата е прекъсната в западната
си част на разстояние 4,60 м, което вероятно
маркира входа на жилището. Така оформеното
пространство е разделено от редица от 4 дупки
от колове, с което се оформят две помещения
с дължина на сeверното - 4,70 м, а на южното
- 3,50 м.
Квадрати Е-12/Е-13/F-12 (1983). Жилището
е двуделно, с правоъгълен план, ориентирано с
дългите си страни в посока север-юг. Източна
стена се състои от 21 дупки от колове с диаметър от 7 до 15 см, разположени на 15-30 см
една от друга. Така оформена, редицата има
дължина 8,10 м. Западната стена се състои от
20 дупки от колове с диаметър между 7 и 15
см, разположени на 15 до 30 см една от друга.
Така оформена, редицата има дължина 7,90 м.
Северната стена се състои от 5 дупки от колове, прекъсната в източната част на разстояние
1,20 м, което вероятно представлява входа.
Така оформена, редицата има дължина 3,40 м.
Южната стена се състои от 13 дупки от колове
с обща дължина 3,50 м. Почти по средата редица от 8 дупки от колове разделя постройката на
две помещения. Приблизително в центъра редицата се прекъсва на разстояние 70 см, което
вероятно оформя входа между помещенията.
В южното помещение, до центъра на западната стена е разчистена силно разрушена основа
на пещ, с размери изток-запад - 0,90 м; северюг - 1,00 м. Проученото жилище има следните
размери: дължина - 8,30 м; ширина - 3,40/4,05
м. Северното помещение е с размери: дължина
3,42 м; ширина 3,40 м, а южното - с дължина
4,88 м и ширина 4,05 м.
Части от жилища
Квадрат А-11 (1975). На 20 см източно от
западната страна на квадрата е разчистена редица от 11 дупки от колове с посока север-юг,
която вероятно продължават в разрушената
южна половина на квадрата. Дупките от колове са разположени на разстояние от 25 до 30 см
една от друга и имат диаметър от 8 до 10 см.
Дупките от колове вероятно оформят стена на
жилище, развиващо се в източна и южна посоки. Източно от редицата са разчистени много
дребни и по-едри фрагменти от керамични съдове, затрупани с опожарени стенни мазилки.
Тук пръстта е обилно примесена с въглени и
пепел.
Квадрат B-7/B-8 (1975). В северната част на
квадратите е проучена редица от дупки от колове с посока изток-запад. Дупките са разположени на разстояние 20 - 30 см една от друга и
имат диаметър 8 - 10 см. Те вероятно оформят
стена от жилище, развиващо се в южна посока,
унищожена от съвременни антропогенни дейности.
Ями. Обработката на материалите и внимателния прочит на археологическите записи в
дневниците от разкопките позволиха към строителен хоризонт ІVа да бъдат отнесени и следните ями: №№ 4-12/1983 и 1-2/1987.
Строителен хоризонт ІVb (обр. 6)
Ями №№ 1, 2, 7, 11, 13/1976 попадат под
жилищни структрури от хоризонт ІVа, което ги
поставя стратиграфски в един по-ранен период
от живота на селището.
Стратиграфски данни
Наблюденията на проучвателите свидетелстват, че в класическия смисъл на понятието, селището не е стационарно. Хоризонталните планове показват, че то се „мести”
с всяко ново застрояване (хоризонт) в посока
от юг към север. Въпреки това, има достатъчно стратиграфски данни, които потвърждават
предложената от проучвателите и авторите тук
стратиграфска картина. Последователността
І-ІІ-ІІІ хоризонт е ясно показана в квадрати I12/J-12, с проучените както следва: редица от
колове от жилище от І строителен хоризонт
на дълбочина 10 см (1970), жилище от ІІ хоризонт на дълбочина 0,50 м (1980) и огнище
от ІІІ хоризонт на дълбоюина 0,80 м в квадрат
J-12 (1982). Комплекси от I и II строителни хоризонти се пресичат стратиграфски в квадрати
I-13/H-13, в които подовото ниво на жилището, проучено през 1971 г., е нарушено от голямата яма от І строителен хоризонт в същите
квадрати. Същата ситуация се наблюдава и в
квадрати H-16/I-16, в които източната стена на
жилището, проучено през 1981 г., е нарушена от яма №3/1981 от І строителен хоризонт.
Последователността ІІ-IІI-IV хоризонт е стратиграфски установена в квадрати А-10, А-11,
В-10, а именно: редица от дупки от колове от
Обр. 9. Балей. Жилище от III хоризонт, квадрати F-14/F15/G-15
Fig. 9. Baley. 3rd building horizon dwelling, box-grids F14/F-15/G-15
Обр. 10. Балей. Жилище от IV хоризонт, квадрати D-5/
D-6/D-7/Е-5/Е-6/Е-7
Fig. 10. Baley. 4th building horizon dwelling, box-grids D-5/
D-6/D-7/Е-5/Е-6/Е-7
19
ІІ строителен хоризонт и пещ от ІІІ строителен
хоризонт в квадрати В-10/А-10 (1974) и редица
от 11 дупки от колове от ІV хоризонт в квадрат
А-11 (1975). Стратиграфски, комплекси от ІІ и
ІІІ хоризонт се пресичат в квадрат Е-10 (1974),
където центърът на източната периферия и западната периферия на основа на пещ от ІІІ хоризонт са разрушени от 4 дупки от колове от
ІІ строителен хоризонт, както и в квадрат I-16,
където едно над друго са проучени жилище Н16/I-16 (1981) от ІІ хоризонт и основа на пещ
(1982) от ІII хоризонт. Стратиграфска последователност І-IІI-IV хоризонт е документирана в
квадрати K-14/K-15, в които жилището от ІІІ
хоризонт, проучено през 1983 г., е нарушено от
яма №5/1980 в кв. К-14 от І строителен хоризонт, а под пода на жилището - в кв. К-15, е
проучена яма №10/1983 от ІVa строителен хоризонт. Както вече отбелязахме по-горе, част
от ямите, проучени през 1976 г. стратиграфски
попадат под структури от хоризонт ІVа и са
отбелязани от нас като хоризонт IVb. Същото
важи и за материалите, открити под подовете
на жилищата от ІVа строителен хоризонт. Горното ниво на ямите от Ранната желязна епоха
е фиксирано на дълбочина 50 см и повече, но
характерът на материалите, открити в тях, категорично ги поставя в период с около 200-300
години по-късен от І строителен хоризонт.
Обща планировка на селището
Хоризонт ІVb. Както беше отбелязано по-
горе, ями №№ 1, 2, 7, 11, 13/1976 попадат под
жилищни структрури от хоризонт ІVа. Отнасянето им към един по-ранен етап от живота
на селището е оправдано и с оглед на факта,
че през 1977 и 1979 г. под същите структури
са открити археологически материали. Свързването на ямите и материалите със строителен
хоризонт засега е условно, но ако то се приеме, би следвало жилищните му структури да са
разположени южно-югоизточно от проучваната площ.
Хоризонт ІVа. Структурите от хоризонт ІVа
се локализират в югоизточната част на изследваната площ по линии A-F/5-12. Проучени са 3
жилища с установен план и 2 жилищни структури с обща застроена площ около 1000 м².
Единадесетте ями от хоризонта се групират на
около 30 м северозападно от жилищата. Логично е предположението, че основната застроена
част от този хоризонт се е намирала в южнаюгоизточна посока от разкопаната, която е
унищожена при изкопите за пръст за направата
на тухли или се намира под основите на съвременното село.
Хоризонт ІІІ. Структурите от ІІІ хоризонт се
локализират в западния сектор - на площ 30 х
45 м и в източния - на площ 35 х 30 м. Общата
застроена площ от този хоризонт е около 2300
м² с 15 жилищни структури, от които 5 с установен план. Оформят се 2 групи от жилища: в
западния сектор, по линии F-K/12-20 (с 11 жи-
Обр. 11. Балей. Селището и неговият некропол. Ортофотоснимка
Fig. 11. Baley. The settlement and its’ necropolis. Ortophotopicture
20
лищни структури, от които 5 с установен план)
и в източния сектор, по линии A-F/4-11 (с 4
жилищнш структури). Двата сектора са разделени от откритата през 1982 г. пътека (улица)
с широчина 1,30 м. Тя е изградена от сивочерна трамбована пръст, като разделя проучената
площ в посока югозапад - североизток от квадрат Е-18 до квадрат Н-11. Към хоризонта се
отнасят и 4 ями, разположени между двате групи жилища.
Хоризонт ІІ. Структурите от ІІ хоризонт се
локализират в западния сектор - на площ 60 х
30 м и в източния - на площ 20 х 10 м. Общата
застроена площ от този хоризонт е около 2000
м² с 15 жилищни структури, от които четири
имат установен план. Оформят се 3 групи от
жилища: по линии В-Е/10-14 (с 4 жилищни
структури); по линии F-J/12-14 (с 5 жилищни
структури) и по линии F-I/16-17 (с 4 жилищни
структури). В страни от тези 3 групи остават
двете жилищни структури в северната част по
линии L и M. Между трите групи жилища се
оформят пространства с широчина около 5,00
м, освободени от застрояване. Проучените 21
ями от хоризонта се локализират източно от застроената площ.
Хоризонт І. Картирането на структурите от
І строителен хоризонт показва, че най-вероятно жилищата са били разположени в североизточната част на обекта, унищожена при направата на тухларниците и взимането на пръст за
изработката на тухли. Проучените 15 ями от
хоризонта се локализират в южна - югозападна
посока от известните жилищни структури.
Ранна желязна епоха. Със сигурност към
тази епоха се отнасят ями № 3/1976, № 17/1976
и ямата в кв. D-12/1980. През всичките години
на теренни проучвания материали от тази епоха са откривани по цялата площ, което предполага наличието на още ями от ранната желязна
епоха, унищожени от антропогенна дейност.
Картирането на единичните находки, произхождащи от ранната желязна епоха позволява да бъде направено предположението, че те
са били ситуирани основно в южната част на
обекта.
Жилища и жилищни структури
През 18-те години археологически разкопки
са проучени 42 структури с жилищен характер. От тях 12 са жилища с установена форма
и размери (3 от хоризонт ІVа, 5 - от хоризонт
ІІІ, 4 - от хоризонт ІІ), 22 са части от жилищни структури, фиксирани с подови нива (2 от
хоризонт ІVа, 5 - от хоризонт ІІІ, 10 - от хоризонт ІІ, 5 - от хоризонт І) и 8 пещи и огнища (5
от хоризонт ІІІ и 3 от хоризонт ІІ), които не са
свързани с определено подово ниво.
Начин на изграждане. Наличните данни показват, че жилищата в Балей са изграждани по
стандартния за епохата начин – чрез забити в
земята колове, преплетени с пръти и обмазани
с глина. Не разполагаме с достатъчно данни за
дебелината на стените, но, ако се съди по някои мазилки от ямите, то поне част от тях са
имали дебелина от около 15-20 см. Върху част
от мазилките има слой от около 1 см от бяла
материя, вероятно замазка.
Форма. Проучените на обекта жилища са
с правоъгълна, неправилна трапецовидна или
апсидна форма. Във вътрешен план те са едноделни или двуделни. В един случай, при
голямото жилище от 1975 г., определено като
мегарон от проучвателите, е оформено и преддверие.
Подове. Подовете са изграждани от „...силно трамбована глина”, чийто цвят е определян
от проучвателите като „белезникъв” или „жълтеникав”. Дебелината на подовите нива варира
от 1 до 8 см, като в повечето случаи е определена в диапазона от 2,5 до 5 см. При някои е отбелязано, че подовите нива са „силно напукани”,
което предполага и евентуалното опалване на
някои от тях след трамбоването. Не са отбелязани преправки на подовите нива.
Пещи и огнища. При разкопките са проучени 20 пещи или основи на пещи и 1 огнище.
Пещите имат овална ила кръгла форма, с размери, гравитиращи около 1,00 м. За съжаление,
в повечето случаи те са разрушени, като са проучени само основите им. Единствената изцяло
запазена пещ е от ІІІ хоризонт (кв. В-10). Тя
има елипсовидна форма и е засводена. С повече данни разполагаме за начина на изграждане
на основите на пещите и на техния под. В основата на пещта са поставяни фрагменти от керамични съдове, в някои от случаите - големи,
върху които е полагана замазка. В два случая
подовата замазка е изградена върху жълт пласт
с дебелина, съответно 1 и 5 см, който покрива
натрошените керамични съдове в основата, а
само в един лежи върху слой от жълтозелена,
силно трамбована пръст като липсва основа от
натрошени съдове. Замазката е изработвана
от добре пречистена глина, като дебелината й
достига до 5 см. Често тя е била допълнително
механично излъсквана. Единственият по-добре
запазен свод е проучен до височина 15 см. Той
е изграден от тънки пръчки с дебелина 5 см,
забити в основата на пещта на разстояние 12
см една от друга.
21
1
2
3
4
5
6
7
Обр. 12. Балей. Керамика и антропоморфна пластика от селището от късната бронзова епоха: 1. кантарос от хоризонт II; 2. кантарос с отпечатана украса от хоризонт III; 3. кантарос от хоризонт IV; 4. кантарос с врязана украса
от яма; 5. антропоморфна фигура от хоризонт II; 6. антропоморфна фигура от хоризонт III; 7. антропоморфна
фигура от хоризонт IV
Fig. 12. Baley. Late Bronze Age pottery and figurines from the settlement: 1. Kantaroi from level II; Kantaroi with stamped
decoration from level III; 3. Kantaroi from level IV; 4. Kantaroi with incised decoration from a pit; 5. Anthropomorphic figurine
from level II; 6. Anthropomorphic figurine from level III; 7. Anthropomorphic figurine from level IV.
22
Стратиграфия
Със своите пет хоризонта селището Балей
се оформя като едно от най-големите от Културата на инкрустираната керамика. Въпреки че
за повечето селища на тази култура е отбелязано, че са тънкослойни (Şandor-Chicideanu 2003,
159), стратиграфската ситуация при Балей не е
изключение. За вече споменатото селище Гидич - Балта Царова I (Олтения) е отбелязано
наличието на няколко нива (хоризонти). В сондаж от 1989 г. е регистрирана следната стратиграфска ситуация: най-ранна е яма, достигаща
до дълбочина 1,50 м, отбелязана като ниво І.
Следва ниво ІІ, маркирано от овална пещ, над
която са проучени жилище № 6 - ниво ІІІ и жилище №5 - ниво ІV. Според изследователя, към
нива І и ІІ се отнасят, съответно само ямата и
пещта от 1989 г., докато към ниво ІІІ са отнесени 3 жилища - №№ 3, 6 и 10, а към ниво ІV
- жилища №№ 1, 3(?), 4, 5, 11. Според М. Ника
в селището съществуват още два етапа – един,
представен от жилища №№ 2 и 9, които авторът свързва с Гърла Маре - Бистрец-Ишалница
- Вербичоара ІV, и втори, който той свързва с
групата Въртоп (Nica, 1987; Nica 1997а; Nica,
Rogozea 1995). Наличието на последните два
етапа обаче, не е стратиграфски илюстрирано
в Балта Царова І. Имайки предвид публикуваните материали и аналогиите им с тези от
разкопките в Балей, както и факта, че материалите от жилище №7 в Балта Царова І се свързват с ранната фаза на култура Басараби (Nica,
1995, 1997a, 1997b, Nica, Lazăr 1997a, 1997b),
сме склонни да приемем тезата за наличието
на само един късен хоризонт от КБЕ в Гидич Балта Царова І. Ако предположението се окаже
вярно, то стратиграфската ситуация в Балта Царова І напълно ще повтори тази от Балей – ями
от най-ранното ниво и четири нива с жилищни
структури над тях. От района на Железни врата
аналогично, но с по-малко строителни хоризонти, е селището от Островул Корбулуи, където
в сондаж ХVІ-ХVІа са регистрирани три хоризонта, представени от наземни жилища (Hänsel,
Roman 1984; Dodd-Opriţescu 2008, 169). Следва
да отбележим и селището от Културата на инкрустираната керамика при Мала Върбица от
същия регион, където под нивото от струпвания на мазилки, части от под и др., са регистрирани плитки ями (Vukmanović, Popović 1986).
Връзка селище - некропол
През 2010 г. беше открит и некрополът на
селището от късната бронзова епоха при Балей. Той е разположен на възвишение, намиращо се на около 450 м югоизточно от селището
(обр. 11). По отношение на разстоянието от
селището не се отбелязват съществени различия от известните досега ситуации за Културата на инкрустираната керамика. В Олтения,
за селището Гидич - Балта Царова са регистрирани, вероятно, два некропола. Първият,
отнесен към класическа фаза на Културата на
инкрустираната керамика, се намира на около
300 м западно от селището, а вторият, от тип
Бистрец и Въртоп - на 40 м от него (Nica 1987,
10; Nica 1997, 18). За селището Кърна - Рампа е
отбелязано, че некрополът се намира на около
300 м северно от селищато - в м. Островогания
(Şandor-Chicideanu 2003, 159). В случая с епонимния обект Гърла маре, некрополът е локализиран на около 200 м северно от селището
(Crăciunescu 2009, 91). В района на Железни
врата ситуацията е аналогична. В Островул
Корбулуи некрополът е разположен на около
400 м източно от селището (Roman 1998, 20;
Roman 2008, 111). При Мала Върбица некрополът е регистриран на около 200 м южно от
селището (Vukmanović, Popović 1986, 14), а
при Корбово - на 150 м южно от периферията
на откритото в началото на ХХ век селище на
културата, днес унищожено от Дунав (Крстиħ
2003, 7). Вероятно аналогична е и ситуацията
при Ново село, където, според В. Миков, некрополът се намира на височина в близост до
селището (Миков 1970, 49-50). Трябва да отбележим, че ако включим в анализа и некрополите при Орсоя (Филипов 1976) и Кутово
(Александров и др. 2008, 129-130), то три от
известните четири некропола на културата в
България са разположени в незаливни терени.
Ситуацията е типична за Културата на инкрустираната керамика и потвърждава изказаното предположение, че повечето некрополи на
културата се намират недалеч от селището, на
височини, които не са изложени на опасност от
наводнения (Şandor-Chicideanu 2003, 159).
В заключение ще отбележим, че дългогодишните проучвания на къснобронзовото
селище при Балей и получените резултати от
тях, сред които стратиграфската информация,
жилищна архитекрура и планировката му, го
определят като един от основните реперни
обекти за Културата на инкрустираната керамика по Долния Дунав. Със своите пет строителни хоризонта обектът дава възможност за
проследяване и изследване на достигналите до
нас данни от живота на населението и насътиплите промени през сравнително дълъг период
от бронзовата епоха, обхващащ почти изцяло
последния й период.
23
Цитирана литература:
Александров, Христова, Попова, Йоцова, Миланова, Цветков, Филипова 2008: С. Александров,
Т. Христова, А. Попова, А. Йоцова, О. Миланова, И.
Цветков, Ф. Филипова. Археологически проучвания
на два обекта в м. Гриндур, землище на с. Антимово и Кутово, община Видин. - В: Археологически
открития и разкопки през 2007 г. София, 2008, 127130.
Зунг 1989: Л. Зунг. Развитие на къснобронзовата
култура Балей-Орсоя в Северозападна България. Археология, 1989, 2, 20-24
Катинчаров, Йоцова 1976: Разкопките на праисторическото селище до с. Балей, Видински окръг. В: Археологически открития и разкопки през 1975.
София, 1976, 26-27.
Катинчаров, Йоцова 1977: Разкопки на праисторическото селище до с. Балей, Видински окръг. - В:
Археологически открития и разкопки през 1976.
София, 1977, 32-34.
Катинчаров, Йоцова 1978: Разкопките на праисторическото селище до с. Балей, Видински окръг. В: Археологически открития и разкопки през 1977.
София, 1978, 43-44.
Катинчаров, Йоцова 1980: Разкопки на праисторическото селище до с. Балей, Видински окръг. - В:
Археологически открития и разкопки през 1979.
София, 1980, 48-50.
Катинчаров, Йоцова 198: Разкопки на селище от
късната бронзова епоха до с. Балей, Видински окръг. - В: Археологически открития и разкопки през
1980. София, 36-39
Катинчаров, Йоцова 1982: Разкопки на селище от
късната бронзова епоха до с. Балей, Видински окръг. - В: Археологически открития и разкопки през
1980. Михайловград, 1982, 24-25.
Катинчаров, Йоцова 1983: Селище от късната
бронзова епоха до с. Балей, Видински окръг. - В:
Археологически открития и разкопки през 1982.
Плевен, 1983, 26.
Катинчаров, Йоцова 1984: Разкопки на селище от
късната бронзова епоха до с. Балей, Видинско. –В:
Археологически открития и разкопки през 1983.
Смолян, 1984, 41-42.
Катинчаров, Йоцова 1985: Селище от късната
бронзова епоха до с. Балей, Видинско. - В: Археологически открития и разкопки през 1984. Сливен,
1985, 60-61.
Катинчаров, Йоцова 1986: Селище от късната
бронзова епоха до с. Балей, Видинско. - В: Археологически открития и разкопки през 1985. В. Търново,
1986, 45-46.
Катинчаров, Йоцова 1987: Селище от късната
бронзова епоха до с. Балей, Видинско. - В: Архео-
24
логически открития и разкопки през 1986. Разград,
1987, 68-69.
Катинчаров, Йоцова 1988: Селище от късната
бронзова епоха до с. Балей, Видинско. - В: Археологически открития и разкопки през 1987. Благоевград, 1988, 46-47.
Катинчаров, Йоцова 1990: Селище от късната
бронзова епоха до с. Балей, Видинско. - В: Археологически открития и разкопки през 1989. Кюстендил,
1990, 33-34.
Крстиħ 2003: Д. Крстиħ. Гламиjа. Некропола бронзаног доба у Корбову. Народни Музеj Београд, Археолошке Монографиje, 15, Београд, 2003.
Миков 1970: В. Миков. Материали от последния
период на бронзовата епоха в Северна България. Археология, 1970, 3, 48-62.
Филипов 1976: Т. Филипов. Некропол от късната
бронзова епоха при с. Орсоя, Ломско. София, 1976.
Шалганова 1994: Т. Шалганова. Относно гребеновидния мотив в украсата на културата на инкрустираната керамика по Долния Дунав. В: Марица - Изток. Археологически проучвания, 2, София, 1994,
111-117.
Шалганова 2005: Т. Шалганова. Изкуство и обред
на бронзовата епоха. Културата на инкрустираната
керамика по Долен Дунав. Монографии 3. МИФ.
София, 2005.
Agre 2008: A. Agre. Quelques remarques sur la periode
VIII-VI siecles av. J.-C. en Bulgarie du Nord-Ouest. Cultura şi civilizaţie la Dunarea de Jos., 24, 2008, 125148.
Boyadziev 1995: Y. Boyadziev. Chronology of
prehistoric cultures in Bulgaria. - In: D. Bailey, I.
Panayotov (eds) Prehistoric Bulgaria. Monographs in
world archaeology No. 22. Prehistory press. Madison
Wisconsin, 1995, 149–191.
Crăciunescu 2009: G. Crăciunescu. Epoca bronzului
în insula Gârla Mare. - Drobeta, 19, 2009, 91-104.
Dodd-Opriţescu 2008: A. Dodd-Opriţescu. Aşezarea
şi complexele aparţinind culturii Gârla Mare de la
Ostrovul Corbului. -In: P. Roman, A. Dodd-Opriţescu
(eds). Ostrovul Corbului între km. 911-912. Morminte
şi unele aşezări preistorice (Dunarea–axă a vechilor
civilizaţii europeene. Regiunea Porţilor de Fier. Seria
monografii, I), Bucureşti, 2008, 169-178.
Georgiev 1982: G. І. Georgiev. Die Erforschung der
Bronzezeit in Nordwestbulgarien. -In: B. Hänsel (ed.).
Südosteuropa zwischen 1600 und 1000 v.Chr. (Prähistorische Archäologie Südosteuropas, 1), Berlin, 1982,
185-198.
Hänsel 1976: B. Hänsel. Beiträge zur regionalen und
chronologischen Gliederung der älteren Hallstattzeit an
der Unteren Donau. Bonn, 1976.
Hänsel, Roman 1984: B. Hänsel, P. Roman.
Siedlungsfinde der bronzezeitlichen Gîrla Mare Gruppe
bei Ostrovu Corbului östlich der Eisernen Tores. - Praehistorische Zeitschrift, 59, 2, 1984, 188-229.
Morintz 1978: S. Morintz. Contribuţii arheologice la
istoria tracilor timpurii. Bucureşti, 1978.
Nica 1987: M. Nica. Locuinţe de tip Gîrla Mare şi hallstattian descoperite în aşezarea de la Ghidici (judeţul
Dolj). - Thraco-Dacica, 8, 1987, 16-38.
Nica 1994: M. Nica. Date noi cu privire la cronologia
şi periodizarea grupului cultural Gârla Mare, pe baza
descoperirilor din aşezarea şi necropola de la Ghidici,
punctul „Balta Ţarova”. - In: P. Roman, M. Alexianu
(eds). Relations Thraco–Illiro–Helléniques. Bucureşti,
1994, 178-206.
Nica 1995: M. Nica. Câteva date despre necropola
si locuinţele din aşezarile hallstattiene timpurii de
la Ghidici, punctul „Balta Ţarova” (judeţul Dolj). Cercetări arheologice în aria nord-tracă, I, 1995, 236246.
Nica 1997a: M. Nica. Date noi cu privire la sfârşitul
epocii bronzului şi inceputul epocii fierului pe teritoriul
Olteniei. - In: G. Simion (ed). Prima epocă a fierului la
Gurile Dunării şi în zonele circumpontice. Biblioteca
Istro-Pontica. Seria Arheologie, 2, Tulcea, 1997, 19-41.
Nica 1997b: M. Nica. La genèse, l’evolution et relations
chronologique et culturelle de cultures Verbicioara et
Gârla Mare dans le contexte des civilisations de l’âge
du bronze de l’Europe centrale et du Sud-Est. - In: P.
Roman (ed.). The Thracian world at the crossroads of
civilizations. I, Bucureşti, 11997, 51-180.
Nica, Lazăr 1997a: M. Nica, S. Lazăr. Quelque problèmes consernant le premier âge du fer en Oltenie. -In: P.
Roman (ed.). The Thracian world at the crossroads of
civilizations. II, Bucureşti, 1997, 506-518.
Nica, Lazăr 1997b: M. Nica, S. Lazăr. Locuinţele
hallstattiene descoperite în aşezarile de la Ghidici,
punctele „Balta Ţarovei I şi II” (judeţul Dolj). - Cercetări
arheologice în aria nord-tracă, II, 1997, 87-112.
Nica, Rogozea 1995: M. Nica, P. Rogozea. Şantierul
arheologic Ghidici, punctul „Balta Ţarovei”, campania
1994. - Cercetări arheologice în aria nord-tracă, I, 1995,
199-217.
Roman 1998: P. Roman. Aufzeichnungen aus den
Grabungsheften zu den Forshungen in der bronzezeitlichen Ansiedlungen von Ostrovul Corbului und Ostrovul Moldova Veche. - In: Die Kulturen der Bronzezeit in dem Gebeit des eisernen Tores. Bucureşti,
1998, 17-32.
Roman 2008: P. Roman. Morminte de incineraţie din
epoca bronzului. - In : P. Roman, A. Dodd-Opriţescu
(eds). Ostrovul Corbului între km. 911-912. Morminte
şi unele aşezări preistorice. (Dunarea – axă a vechilor
civilizaţii europeene. Regiunea Porţilor de Fier. Seria
monografii. I), Bucureşti, 2008, 111-118.
Şandor-Chicideanu 2003: M. Şandor–Chicideanu.
Cultura Žuto Brdo-Gârla Mare. Contribuţii la cunoastera
epocii bronzului la Dunare Mijlocie si Inferioară. 1-2,
Cluj-Napoca, 2003.
Shalganova 1994a: T. Shalganova. About an
ornamental pattern of the incrusted pottery culture
along the Lower Danube. -In: P. Roman, M. Alexianu
(eds). Relations Thraco-Illiro-Hellenique. Bucureşti,
1994, 170–177.
Shalganova 1994b: T. Shalganova. Das Auftreten der
kannelierten Keramik und der Übergang von der Spätbronzezeit zur frühen Eisenzeit in Nordwestbulgarien.
- In: The Early Hallstatt Period (1200–700 BC) in South-Eastern Europe. Biblioteca Musei Apulensis, I, Alba
Iulia, 1994, 185-195.
Shalganova 1995: T. Shalganova. The Lower Danube
Incrusted pottery culture. - In: D. Baily and I. Panayotov (eds). Prehistoric Bulgaria. Monographs in world
archeology No.22. Medison Wisconsin, 1995, 291-309.
Vukmanović, Popović 1986: M. Vukmanović, P.
Popović. Recherches archeologiques sur la localité
“Livade” pre de Mala Vrbica. - Ђердапске Свеске, 3,
1986, 7-24.
The Late Bronze Age settlement Baley
(North-West Bulgaria). Stratigraphy and features (Abstract)
Ana Iotzova, Stefan Alexandrov, Tanya Hristova, Georgi Ivanov
The prehistoric site Baley is located on the right
bench of Timok River some 2 km south of its flowing into the Danube River. The settlement is located
on a small eminence of the second non-flooded river terrace. The natures of the cultural layers of the
site as well as its close proximity to the contemporary site were the reasons that it had been subject of
continuous anthropogenic destructions during the
years. The archaeological investigations of the site,
led by R. Katinčarov (NAIM-BAS) and A. Iotzova
(RHM-Vidin) lasted 18 years (1970-1977, 19791987, 1989). According to the investigators, there
are four main stages in site’s development during
the Late Bronze Age (marked as IV-I) as well as
Early Iron Age pits. Building levels IV and III are
25
separated by a flood
During the excavations 42 dwelling features
have been investigated: twelve houses with distinguished form and dimensions (3 from building level
IVa, 5 – from level III, 4 – from level II); 22 parts of
dwellings presented by floors (2 – from level IVa, 5
– from level III, 10 – from level II, 5 – from level I)
as well as 8 hearths and ovens that have not been associated with a particular floor level (5 – from level
III and 3 – from level II). The Baley houses are rectangular-, irregular trapezium- or apsis-shaped with
one or two chambers. Only one house had an antechamber. The hearths have oval or round shape.
All three investigated dwellings from level IV
were two- chambered, one of them named as “the
megaron” – with an ante-chamber. The last one had
a rectangular form with an East-West orientation
and dimensions 14,36/14,40 х 5,75/5,80 m. The
two other dwellings had a North-South orientation
and dimension 8,20 х 3,50 м и 8,30 х 3,40/4,05
m respectively. Five dwellings from level III have
been investigated. Three of them had an irregular
trapezium- or trapezium form and different orientation, one – with two chambers. Their dimensions
vary from 6,60 - 7,50 m of the long sides to 2,90
- 5,20 m of the short sides. The two other dwellings had a rectangular form, one of them – with apsis. The dimensions of both dwellings is 5,85/5,15
to 4,20/4,80 m and 8,60/8,80 to 4,50/3,80 m with
main orientation North-South. Three of the investigated dwellings from level II had an irregular trapezium- or trapezium form; the last one had a rectangular shape. Their orientation was North-South,
just one dwelling had a East-West orientation. The
long sides dimensions vary from 4,80 to 9,85 m, the
short ones - from 2,0 to 4,10 m.
The analyses of the investigations showed that
pits №№ 1, 2, 7, 11, 13/1976 are located beneath
dwelling features from level IV. They have been assigned to an earlier level of the site (named IVb).
That assignment proves to be correct by the fact that
in 1977 and 1979 beneath the houses from level IV
archaeological materials have been found as well.
The connection of the above mentioned pits
and materials to an earlier building level (IVb) is
currently an assumption but, if it is correct than its
dwellings should have been located south-southeast
from the investigated surface. The dwellings of level IVa are located in the south-eastern part of the
26
investigated region grouped in the lines A-F/5-12.
A total number of 11 pits are related to that level
all of them located some 30 m north-west of the
dwellings. Level III dwelling features are located
in the north-western sector grouped in two lots: the
western one in the lines F-K/12-20 and the eastern
one in the lines A-F/4-11. The two lots are separated by a narrow (1.30 m) street. Four pits are related
to that level located between the two lots of dwellings. Level II features are located in the western
sector grouped into 3 lots of dwellings: in the lines
В-Е/10-14; lines F-J/12-14 as well as lines F-I/1617. Apart from these 3 lots are the two dwellings in
lines M and L respectively. The 21 pits from level
II are located east from the dwelling area. The level
I dwellings have most probably been located in the
north-eastern part of the site that has been destroyed
in the last 70 years. Parts of floor levels have been
investigated in that sector. The 15 pits from level I
are located south-southwest from the above mentioned floor levels.
Pits № 3/1976, № 17/1976 as well as the pit in
box-grid D-12/1980 date to the Early Iron Age. During the excavations Early Iron Age materials have
been discovered all over the investigated sectors, a
fact that leads to a conclusion of the existence of
more Early Iron Age pits destroyed in later periods.
Mapping the EIA materials shows that probably the
Early Iron Age pits have been located in the southern part of the site.
Considering the Baley stratigraphy as well as
the settlement – necropolis connection close analogies with the Ghidici – Balta Ţarova, Ostrovul Corbului and Mala Vrbica sites are discussed.
In 2010 the necropolis of the site has been discovered. It is located some 450 m southeast from
the settlement. The settlement-necropolis distance
is common for the Encrusted Pottery Culture so far.
The Baley discovery confirmed the already existing
idea that the necropolises of that Culture had been
located not far from the settlements, at high places
that are not threatened by floods.
In conclusion, the Baley site with its’ 5 building levels shows to be the basic one for understanding the characteristics of the Encrusted
Pottery Culture as well as the nature of cultural
phenomena and changes during the second half of
the second millennium BC in Lower Danube and
adjacent regions.
„West Slope” керамика от България
Анелия Божкова
Античната керамика, известна под наименованието „West Slope pottery” формира
обособена керамична група с детерминирани
морфологични и стилови белези. Типична е за
елинистическата епоха и се разпространява в
широк географски ареал на източното Средиземноморие. Към този стил принадлежат фини,
трапезни съдове, изработени на грънчарско колело, покрити с черен, а в по-късната епоха и
с кафяво-червен матов фирнис. Специфична
особеност при тях е рисуваната украса, положена преди изпичането чрез ангоба от разредена глина в бял, жълт или розов цвят, понякога
подсилена чрез врязвания върху повърхността
на съдовете.
Тази керамична група е добила наименованието си по първите известни фрагменти,
открити върху западния склон (West Slope) на
Атинския акропол (Watzinger 1901, 67-102).
Нейното целенасочено изследване се провежда от десетилетия и се свързва с имената на
прочутите учени-керамолози Хомър Томпсън
(Thompson 1934) и Сюзън Ротроф (Rotroff 1997;
Rotroff, Oliver 2003), както и с тези на много
други изследователи. В последните години,
наред с първичните публикации от конкретни
обекти или региони, с приоритетно внимание
се изучават проблемите на регионалните групи, на техните особености и специфичните им
характеристики. Освен атическата група, която
има пределно ясна идентификация и притежава действителни шедьоври (Rotroff 1997), са
дефинирани още малоазийска група (наричана
често „пергамска” - Schäfer 1968, Behr 1988;
Πατσιάδα 1990, Rotroff 2002; Rotroff, Oliver
2003), локални „West Slope” декорации от те-
Обр. 1. Карта на цитираните в текста находки
Fig. 1. Map of the finds, discussed in the text
27
риторията на антична Македония в днешна Северна Гърция (Καλλίνη 2007, 399–400; Drougou
1991) и редица други регионални ателиета
(Καλλίνη 2007, 389–409), сред които и такива, припознати за Понтийската зона (Bozkova
1997). Различията в проявите на отделните
школи се проследяват в репертоара на съдовете и най-вече в стила и вида на рисуваната
украса.
Територията на днешна България предоставя значителен брой керамични изделия в стил
„West Slope”, които пък позволяват да се дефинират обособени културно-географски зони
с различни предпочитания в сферата на търговските контакти и с различна пазарна насоченост
(обр. 1). Голяма част от паметниците, открити
в България, не е публикувана или е обнародвана в труднодостъпни регионални издания,
което е довело до тяхното отсъствие в по-новите обобщения по тази тема в международните научни публикации (ср. например Καλλίνη
2007; Rotroff 2002). Настоящото изследване
ще се опита да преодолее тази тенденция, като
включи в анализа непубликувани материали, и
проследи многообразието от свидетелства на
„West Slope” продукция, достигали до земите
на древните тракийски племена.
Контексти на откриване. Географски обзор
Съдове с украса в стил „West Slope” са открити в най-значими количества в района на
черноморското крайбрежие1. На първо място
се открояват контекстите в западнопонтийските апойкии и особено тези в Одесос (Варна) и
Месамбрия (Несебър). От множество обекти в
градската територията на двете колонии, както
и от такива в техните околности, са откривани съдове с растителна украса от изследваната
категория. Находките от античния Одесос произлизат от различни по тип и топографска характеристика структури2. Най-многобройни и
разнообразни по вид са материалите, свързани
с останките на самия античен полис, попадащи
сега в централната част на съвременния град.
Голяма част от находките са открити най-често
Част от артефактите с украса „West Slope” бяха изследвани от
мен, благодарение на научен проект, финансиран през 2005 и 2006
година от НАИМ-БАН. Благодарна съм на проф. Васил Николов,
тогава Директор на Института, за одобрението на проекта и
предоставените условия за научно изследване.
2
Възможността да се запозная с част от керамичните находки
във фондовете на Археологически музей – Варна, придобих благодарение на любезността и отзивчивостта на уредниците в музея
Александър Минчев и Елина Мирчева. И на двамата дължа искрена и огромна благодарност. Задължена съм и на Алена Тенчова и
Слава Василева, които изработиха рисунките на изследваните
артефакти.
1
28
в резултат от проведени спасителни проучвания на ограничени по площ терени, в които археологическата среда не може да се квалифицира като интактна, а керамичните артефакти
нямат сигурна контекстуална принадлежност
и не формират единен и синхронен керамичен
масив (ср. Тончева 1953, 36-37). Като пример
може да се посочи теренът под градежите на
римска баня на ул. Черноризец Храбър и бул.
Приморски, където са регистрирани останки
от архаичната, класическата и елинистическата епохи, без да е разграничена последователността на структурите и принадлежността на
отделни стратиграфски пластове към тях. В
научната литература е описан културен пласт,
изобилстващ с елинистическа керамика в стил
„West Slope”, при това с висока научна значимост, без да е ясно дали принадлежи към
светилището на Херос Карабазмос (Tonceva,
1969, 353-364), или към разположения на същото място елинистически некропол, от който
са проучени три гроба (Тончева 1974, 287-290).
Други керамични артефакти са открити при
проучвания на бул. Приморски № 41, улиците
Вардар, Хан Крум, Иван Шишман и др.
Сред обектите, предоставили елинистическа керамика, са и някои гробни комплекси,
известни от Одесос и околността. Става дума
за могилни некрополи, но и за плоски гробове,
разположени на различни места в периферията
на античния полис, част от които попадат днес
в чертите на съвременния град, а други - в неговата непосредствена близост (Иванов 1956;
Тончева 1951; Тончева 1961; Тончева 1964)
Керамичните съдове с украса в стил „West
Slope”, открити през годините в античната
Месамбрия, формират също сравнително голяма и представителна колекция3 (Bozkova,
forthcoming). По голяма част от съдовете и
фрагментите са открити случайно или при
археологически проучвания в рамките на античния град, но и те, подобно на материалите
от Одесос, остават лишени от сигурен стратиграфски контекст (Ognenova 1960). Повече възможности за изследване на керамиката „West
Slope” предлагат комплексите от некрополите
на града, в които са открити десетина цели съда
(Bozkova forthcoming; Cimbuleva 2005; Чимбулева 1964). По-скромни количества на „West
Находките от антична Месамбрия се съхраняват главно в музеите в Несебър и Бургас. Тяхното изучаване стана възможно за
мен благодарение на съдействието на Петя Кияшкина, проф. Иван
Карайотов, д-р Мартин Гюзелев и Тодор Марваков, за което им
благодаря искрено. Рисунките на артефактите са дело на Борислава Гълъбова, Слава Василева и Анета Петрова, на които също
изказвам благодарност.
3
3
1
2
4
5
Обр. 2. Атически (или от атически тип) съдове с украса в стил „West slope”. 1. Несебър, 2. Варна, 3. Варна, 4. Халка
Бунар, 5. Петрово
Fig. 2. Attic (or of Attic type) vases with West Slope decoration. 1. Nesebar, 2. Varna, 3. Varna, 4. Halka Bunar, 5. Petrovo
Slope” съдове произлизат от Созопол (Иванов 1963, табл. 105), Балчик (Овчаров 1989,
2, 68, обр. 5 а; Damyanov 2007, fig4/6), Каварна4 (Василев, Велев 1982, 32 сл.), Дуранкулак
(Todorova 2007, fig. 25) и други черноморски
селища.
Сравнително добре е представена керамиката с „West Slope” украса в Североизточна България. Известни са находки от селищни обекти като гетската столица в резервата
Непубликувани фрагменти от съдове „West Slope” са открити от
Асен Салкин и доц. Милена Тонкова при сондажни проучвания по
южните склонове на Чиракмана. Сред тях се разпознават фрагменти от кантароси и други керамични форми с „конвенционална”
украса (вкл. близки до атическата стилистика) и с такава от „малоазийски тип”. Възможността да се запозная с тези материали
ми бе предоставена от доц. Милена Тонкова, за което й изказвам
искрена благодарност.
4
„Сборяново” (Стоянов и др. 2006, 26), както
и от гробни комплекси като тези при Мадара,
Шуменско (Попов 1934, 248, обр. 213-214),
Ивански, Шуменско, (Жуглев 1952, фиг. 103) и
Кралево, Търговищко (Гинев 2002, обр. 3). На
запад в Северна България разпространението
на съдове в стил „West Slope” се проследяват до
Русе, за което свидетелстват откритите няколко фрагмента от съдове с украса в малоазийски
стил5 (Върбанов и др. 2006), открити заедно с
фрагменти от „понтийска” елинистическа керамика.
В днешна Югозападна България находки с
керамика от изследваната категория са открити
в гробен комплекс при Долна Козница, КюстенНаходките от Русе кореспондират с тези, разпространени във
вътрешните територии на север от Дунав (ср. Popescu 2010).
5
29
дилско (непубликувана находка)6, в некропола
при Мулетарово до Петрич (Божинова 1997, 7980, обр. 5) и на обекти в района на Гоце Делчев
и западните Родопи (Bozkova 2005).
В централна южна България „West Slope”
керамиката се свързва основно с находка от елинистически кантароси от Пловдив
(Bospatchieva, Martinova 2000, 116, fig. 12).
За района на Югоизточна България, теоретично може да се предположи по интензивно
присъствие на „West Slope” керамични свидетелства. В действителност обаче, данните, до
които достигнах, не покриват очакванията.
Съдове с украса от изследваната категория са
открити на обекта при Халка Бунар при Братя
Даскалови в Чирпанско (Тонкова 2002, фиг. 27;
Тонкова, Сидерис 2010, 196, обр. 5), в Севтополис при Казанлък (Чичикова 1984, 69, обр. 37,
табл. ХV), в насипа на Казанлъшката гробница (Миков 1954, обр. 30)7, в зидана гробница
при Крън (Китов 1996), в Кабиле (Гетов 1991,
обр. 21; Ханджийска 2011, 42), и на обекта в
м. Асара при Симеоновград (непубликувани
материали)8.
От района на източните Родопи фрагменти
с „West Slope” украса са откривани на обекта
при Татул.9
Стилистични групи, форми и украса
1. „West Slope” керамика с вероятен атически произход
Керамичните артефакти от България, които могат с по- голяма доза вероятност да се
обвържат с атическото производство, са срав-
нително малко. Извън представителите на
групата с конвенционална украса, някои от
които биха могли теоретично да бъдат произведени в атически ателиета10, от България
могат да се посочат едва няколко по-категорични примера.
1.1. Каничка от Несебър (обр. 2 1). Притежава сложна растителна украса „West Slope”
върху шията и търбуха, в червено и бяло
(Kiyashkina, Bozkova, Marvakov 2012, № 12).
Паралелите на съда го датират около втората
четвърт - средата на ІІІ в. пр. Хр. (Rotroff 1997,
№ 460-461; Lungu 2010, 17, fig. 3)
1.2. Миниатюрна каничка с оригинална,
не тривиална „West Slope” украса (Тончева, Г.
1953, 36, № 14, фиг. 60), произлиза от неясен
контекст във Варна (обр. 2 2) и може също да
се определи като свързана с атическата стилистика. Според формата на съда може да се датира около ІІ в. пр. Хр. (ср. Rotroff 1997, № 453)
1.3. Cup-kantharoi от Варна (обр. 2 3). Фрагменти от поне два cup-kantharoi (кантаросовидни киликси) от ІІІ в. пр. Хр. са открити в
пластовете на светилището на Херос Карабазмос (Тончева 1974, табл. V, 6, 8, 9; ср. Rotroff
1997, №№ 85, 89). Датират се в ІІІ в. пр. Хр.
1.4. Bowl- kantharos (кантаросовиден киликс) от Халка Бунар, Чирпанско (обр. 2. 4)11,
с паралели на Атинската агора от първата четвърт на ІІІ в. пр. Хр. (Rotroff 1997, №№ 134,
135).
1.5. Кантарос от Петрово, района на Сандански (обр. 2. 5)12. По голяма част от запазен (без
За тях вж. по-долу в текста.
Непубликувана находка, за контекста ср. Тонкова 2008, 224. Информация за този съд и възможността да публикувам тук снимката му дължа на доц. Милена Тонкова за което съм дълбоко благодарна.
12
Случайна находка, непубликувана, сега в експозицията на музея
в Благоевград, инв. № 1.1 – 804. Данните за тази находка, както
и възможността да я публикувам тук, ми бяха предоставени лю10
За гробния комплекс вж. Стайкова 1997.
7
Благодарна съм на Меглена Първин, която ми обърна внимание
върху съществуването на този фрагмент.
8
Задължена съм на колегата Ирко Петров от Исторически музей
– Хасково, който ми предостави информация за тези находки.
9
Информация за тези фрагменти ми беше предоставена от д-р
Здравко Димитров, на когото тук искрено благодаря.
6
1
11
2
3
Обр. 3. Кантароси от „пергамски тип” с украса в стил „West slope”. 1. Несебър, 2. Равда, 3. Варна
Fig. 3. Kantharoi of “Pergamene type” with West Slope decoration. 1. Nesebar, 2. Ravda, 3. Varna
30
3
1
2
Обр. 4. Скифоси от „пергамски тип” с украса в стил „West slope”. 1. Варна, 2. Несебър, 3. Несебър
Fig. 4. Skyphoi of “Pergamene type” with West Slope decoration. 1. Varna, 2. Nesebar, 3. Nesebar
устието) катарос от типа strap handles, turned
food (Καλλίνη 2007, № pd3 11; Rotroff 1997,
№№ 109, 112), който има украса от шахматен
орнамент и вписани квадрати (Rotroff 1997, №
233, 251;). Датира се в ІІІ в. пр. Хр.
Находките от българското Черноморие и
Халка Бунар потвърждават извършените вече
наблюдения, че атическият импорт в Понтийската зона драстично съкращава обема си в началните десетилетия на елинистическата епоха
и особено след средата на ІІІ в. пр. Хр. и остава
със слаби прояви до промяната на керамичната
мода, настъпила с римската експанзия (Rotroff
2002, 100; Книпович 1949, 276-284, Handberg,
Petersen 2010, 198-199). Тази тенденция всъщност е типична не само за черноморския ареал, но и за други области на античното Средиземноморие (Blondé 2001, 39). Кантаросът от
Петрово, на свой ред, е свидетелство за присъствие на атически импорти (или изделия от
атически тип) в северноегейския регион през
ранната елинистическа епоха, от където те навлизат и във вътрешните райони на Тракия.
2. „West Slope” керамика от Мала Азия или
от малоазийски тип
Най-голямата група от съдове „West Slope”,
позната основно от черноморските обекти в
България, е тази на керамиката с малоазийски
произход или от малоазийски тип, наричана
често „пергамска” (Behr 1988; Rotroff 2002;
Rotroff, Oliver 2003). Тази категория е представена в България с най-многобройни морфологични разновидности, макар, че украсата е посемпла и стандартна, в сравнение с атическите
образци. От района на българското Черноморие са идентифицирани следните по-важни
групи:
2.1. Кантароси
2.1.1. Кантароси с S-овидна форма
Една от най-емблематичните за малоазийските „West Slope” форми е тази на кантароса
с S-овиден профил (крушовидно тяло) и малки вертикални дръжки с пластична декорация
(Behr 1988, 113-123; Rotroff 2002, 100; Rotroff,
Oliver 2003, 38-39). Популярността им в българските черноморски комплекси е адекватна
на тази в малоазийския регион и черноморската
зона като цяло (ср. Зайцев 1998, рис. 3/25; Книпович 1949, рис 1/3). Известни са представители на каноничната форма с относително еднообразна украса, които произлизат от Балчик
(Овчаров 1989, 2, 68, обр. 5 а), Варна (Тончева
1961, 30, обр. 6; Иванов, 1956, 95, № 5, табл.
V/1; както и фрагменти от фонда на Археологически музей - Варна13) и Несебър (Ognenova
1960, fig. 8 и няколко непубликувани екземпляра, един от които от Равда (обр. 3 1)14. Специфични детайли при някои от българските екземпляри, като например дисковидното столче
на кантароса (обр. 3 2), произхождащ от една
яма в Несебър (Ognenova 1960 , fig. 8), което
се отличава от добре профилираните пръстеновидни столчета на пергамските чаши обаче,
говорят за наличието на произведения от ателиета, съществували далеч от контрола и изискванията на големите малоазийски работилници (за подобна особеност ср. кантарос от Томи:
Lungu, Chera 1986, pl. ІІІ/ 23). Вероятността
да се предположи имитативно производство
в черноморски ареал не е пресилена, като се
има предвид обстоятелството, че имитации на
тази форма са правени в антична Македония,
Самотраки и Кносос (Rotroff 2002, 100). Кантаросите с S овиден силует обикновено се свърз-
безно от колегата Илия Кулов, на кого изказвам огромна благодарност. Снимката е на К. Карабельова.
13
14
Археологически музей – Варна, инв. № ІІ 8234.
Съхранява се в музея в Бургас, инв. № 1835.
31
1
2
3
Обр. 5. Полусферични чаши от „пергамски тип” с украса в стил „West slope”. 1. Несебър, 2. Несебър, 3. Несебър
Fig. 5. Hemispheric bowls of “Pergamene type” with West Slope decoration. 1. Nesebar, 2. Nesebar, 3. Nesebar
ват с късните векове на елинистическат епоха
(Behr 1988, 113-123), но едно по-ново проучване отнася началото на тяхното производство
след средата на ІІІ в. пр. Хр. до втората половина на ІІ в. пр. Хр. (Rotroff, Oliver 2003, 38-39).
Кантаросите от България също могат да бъдат
индикатори за възможна хронология още от ІІІ
в. пр. Хр. (Bozkova forthcoming).
2.1.2. Кантароси с биконично тяло
Свидетелствата за присъствието на една специфична керамична група на кантароси с биконична форма, родствени с чашите от предходната група, не са разточителни. От България
са известни кантароси от Аполония (Иванов
1963, № 471), Одесос (непубликуван фрагмент,
обр. 3 3)15) и от Месамбрия (непубликуван екземпляр16). Според Д. Бер (Behr 1988, 113-115,
Abb. 1/1), най-ранните екземпляри се отнасят
още към първата половина на ІІІ в. пр. Хр.
2.2. Скифоси от различни типове
2.2.1. Скифоси с дълбоко канелирано тяло
От Созопол (Гълъбов 1965, № 98, обр. 35),
Несебър (непубликувани фрагменти от града)
и Варна (Тончева 1964, 58, обр. 19) произлизат
екземпляри на скифоси с дълбоко, отворено
канелирано тяло (обр. 4 1), от края на ранната
елинистическа епоха, които са познати добре
в Родос, Пергам, Ефес и др. места (Πατσιάδα
1990, 113-114, σχεδ. 12; Rotroff, Oliver 2003,
39). Хронологията на този тип скифоси не е
прецизирана в детайли, но една дата в рамките
на ІІІ в. изглежда разумна и нарежда този тип
съдове сред най-ранните в «пергамската» група.
2.2.2. Скифоси с конкавна извивка под устието (панел за украсата) и канелирано тяло.
От този тип скифоси притежаваме няколко
фрагмента от поне два екземпляра (обр. 4 2),
открити в културните пластове на Месамбрия
15
16
Археологически музей – Варна, инв. № ІІ 223.
Произлиза от гроб № 83, проучвания през 2007 г.
32
(Несебър). Те имат специфична, конкавна извивка под устието и гладък панел за украса,
която в двата фрагмента е семпла и почти еднотипна. Абсолютни паралели на тази форма не са ми известни, но морфологичните й
принципи я доближават до скифоси тип А на
Д. Бер, датиран около средата на ІІ в.пр. Хр. и
по-късно (Behr 1988, 126), както и до отделни
примери от Пергам (Behr 1988, № 22) и Даскилейон (Dereboylu 2003, 61, BY 35). Приликите
на месамбрийските фрагменти с Тип А не са
абсолютни, а по скоро приблизителни и от там
хронологическото позоваване е относително.
2.2.3. Скифоси с украса от тънки врязвания
От културните пластове на Месамбрия
произлизат фрагменти от скифоси с издадено
навън устие, прави стени и чупка към дъното
(обр. 4 3), които стоят близко до скифосите от
тип С на Д. Бер (Behr 1988, 126-127; ср. Schäfer
1968, D 30) по своята форма и по украса. Обичайно скифосите от тип С на Бер се датират в
късните години на елинистическата епоха (към
края на І в. пр. Хр.), докато появата на същия
морфологичен вариант, но с апликация (Hübner
1993 ,тип І, форма І), е поставен още ок. 170 –
160 г. пр. Хр. (Hübner 1993,49);
2.3. Полусферични чаши
Особeно популярни сред населението на
Месамбрия са били чашите с украса по вътрешните стени (обр. 5 1, 2, 3). През годините
са открити четири цели екземпляра и множество фрагменти от варианта с украса от розета на дъното (интерпретирана понякога като
звезда), и пояси с вълнообразна бръшлянова
клонка, с палмети или с палмети и делфини по
стените (Bozkova forthcoming; Cimbuleva 2005,
93, 17, fig 1/17; Ognenova 1960, fig 9; Чимбулева 1964, 60, фиг. 9; за примерите от М. Азия
ср. Behr 1988, 145-146; Πατσιάδα 1990, 109-110,
πιν. 52-53; Rotroff, Oliver 2003, 41-42). Три еднотипни чаши произлизат от гробни контексти
с находки, които нямат прецизни хронологически репери, но и при трите украсата е третирана относително схематично, макар и не крайно
небрежно, което би могло да се тълкува като
указание за датиране в по-късните години от
развитието на тази декоративна схема, а именно след края на ІІІ в. пр. Хр. (Rotroff, Oliver
2003, 42). Една от чашите (Ognenova 1960, fig.
9) има близки аналогии в Пергам (Behr 1988,
№ 49) и Сарди (Rotroff, Oliver 2003, № 140);
цитираните паралели са публикувани с хронология, която все още е предмет на дискусии, но
в общи линии са отнесени във времето от ок.
225 до средата на ІІ в. пр. Хр. (ср.Rotroff, Oliver
2003, .42).
2.4. Амфори и ойнохоета
Сред находките, открити във Варна (Тончева 1951, фиг.115), Несебър (Bozkova
forthcoming) и Созопол17 има цели или фрагментирани амфори от малоазийски тип (Rotroff
2002, 104; Rotroff, Oliver 2003, 42-43), придобили широка популярност в понтийския регион (Knipovich 1949, 1/ 1,2; Lungu, 2000/2001,
261-272). Българските находки демонстрират
принадлежност към най-популярните декоративни мотиви (обр. 6 1, 2) и не впечатляват с
оригиналност. По-голям интерес предизвиква
една затворена форма с една дръжка - ойнохое,
от Несебър (обр. 6 3)18, чиито морфология и
декоративна схема се доближават съществено
до тези на амфорите. Подобна близост между
амфори и ойнохоета е характерна и за представителите на атинската школа и изглежда е
била обичайна по принцип за елинистическите
грънчари. За разлика от амфорите обаче, ойнохоето има по-просто устроено устие и по-тясна
шия. Общо при двата керамични типа са иконографията на декоративните мотиви, както и
местата, на които те са положени. Възможно е
да се предположи, че съдът е произведен след
началото на ІІ в. пр. Хр., когато се смята, че
формата на малоазийската амфора, с която е
17
Непубликуван екземпляр от експозицията на археологически музей Созопол.
18
Съдът е открит при разкопки в града без стратиграфски контекст.
2
1
3
4
5
6
Обр. 6. Амфори, ойнохое и кратери от „пергамски” тип с украса в стил „West slope”. 1. Варна, 2. Несебър, 3. Несебър,
4. Варна, 5. Несебър, 6. Несебър
Fig. 6. Amphorae, oenochoe and krater of “Pergamene type” with West Slope decoration. 1. Varna, 2. Nesebar, 3. Nesebar, 4.
Varna, 5. Nesebar, 6. Nesebar
33
свързан типологически, вече е утвърдена (вж.
последно Rotroff, 2002, 99-100).
2.5. Кратери
Фрагментите от кратери, открити по българското Черноморие, не са многобройни.
Съществуват единични примери на фрагменти от кратери с украса върху издадено навън
хоризонтално устие и фрагменти от кратери
с украса отвън, върху шията. Към първия тип
принадлежат фрагменти от стандартните купообразни малоазийски кратери (за тях св. Behr
1988, 156-159, Rotroff 2002, 100, ср. Rotroff,
Oliver 2003, 43-44 с дискусия за хронологията; De Luca 1999, № 441) от Варна (Тончева
1953, 37, фиг. 62 и непубликувани фрагменти)
и Несебър (Bozkova forthcoming) с украса от
бръшлянова клонка, маслинов лист или делфини (обр. 6 4, 5). Към втория тип кратери се отнася само един фрагмент от Несебър (Bozkova
forthcoming), с украса от лавров венец от външната страна на шията (обр. 6 6), който принадлежи към по-рядък керамичен тип, с типологически паралели отново сред малоазийските
паметници (Πατσιάδα 1990, 120-121, №№ 125130; Ahrens et al. 2008, 97, Abb. 25). Хронологията на кратерите от първата група е широка, и
обхваща периода между края на ІІІ и началото
на І в. пр. Хр.
2.6. Унгвентарии
Почти всички елинистически гробове в западнопонтийския ареал притежават в инвентара си прости, вероятно местни като произход
унгвентарии. Музейната сбирка в Несебър
обаче притежава и два екземпляра, които имат
украса „West Slope” (обр. 6 1, 2). При първия
от тях, тя е по –проста и се състои единствено
от елементи на огърлица; при втория, декоративната схема съдържа фриз от грубо нарисувани птици. Подобен мотив се среща отново
върху унгвентарий от Родос, датиран от Васо
Патцида в края на ІІІ в. пр. Хр. (Πατσιάδα 1990,
πιν. 77, № 191). Представянето на птица, като
част от „West Slope” украса не е изключение
за района на Черноморието; известни са изображения върху други по тип съдове, но все в
контекста на малоазийския репертоар. Такъв е
примерът с едно устие от кратер от Пантикапей (Блаватский 1962, рис. 40/5).
2.7. Лагиноси
Подобно на унгвентариите, лагиносите са
известни от българските обекти предимно
чрез своите прости, монохромни версии. Един
фрагмент от музея във Варна обаче, притежава
чернофирнисово покритие и украса, съставена
от палмети и делфини (обр. 6 3), изпълнена в
стилистиката на малоазийската школа19. Лагиноси с украса са известни още от Пергам (Behr
1988, № 108) и Олбия (Handberg, Petersen 2010,
Db 631).
3. Керамика с конвенционална „West Slope”
украса. Керамични съдове от различни центрове ?
В тази група са представени керамични
форми от различни места, с различна морфологична идентичност и с различна по стил
украса. Общото по между им, е тяхната приОткрит е на ул. Иван Шишман във Варна. Археологически музей
Варна – инв. № ІІ 8193.
19
3
1
2
Обр. 7. Унгвентарии и лагиноси от „Малоазийски тип” с украса в стил „West slope”. 1. Несебър, 2. Несебър, 3. Варна.
Fig. 7. Unguentaria and lagynoi of “Asia Minor type” with West Slope decoration. 1. Nesebar, 2. Nesebar, 3. Varna
34
2
3
1
Обр. 8. Пелике и кантароси с „конвенционална” украса в стил „West slope”. 1. Варна, 2. Варна, 3. Варна.
Fig. 8. Pelike and kantharoi with “conventional” West Slope decoration. 1. Varna, 2. Varna, 3. Varna
надлежност към украса с „конвенционални”
характеристика (бръшлянов лист, огърлица и
др.), която трудно може да се отнесе към конкретен център, без да се изследват детайлно
глините на съдовете. Съществуват теоретични
възможности, част от тези съдове, които имат
морфологични и стилистични паралели в атическата продукция, да бъдат произведени в
атически ателиета (както това е предположено
за някои от съдовете от Олбия например ср.
Handberg, Petersen 2010, 198), но е допустимо
също да се предполага внос от други средиземноморски центрове, които имитират атически
образци (за това ср. Blondé 2001, 36) включително от такива, разположени в понтийската
зона (Bozkova 1997, 9-10).
3.1. Пеликета от Варна и от Созопол
От територията на България произлизат два
редки и изящни керамични съда –пеликета- с
канелирано тяло, които илюстрират прехода от
съдове със златиста украса (пеликето от Созопол - Seure 1924, fig. 88) към такива с украса
„West Slope” (пеликето от музея във Варна)20.
Според Ротроф, някои от керамичните типове
(включително пеликетата), които имат златиста декорация, никога не стават характерни за
истинския „West Slope” стил (Rotroff 1997, 42).
Екземплярът от Варна обаче (обр. 8 1), както и
негов близък аналог от Хистрия (Alexandrescu
2005, 190-191, fig. 51), и цяла поредица от примери от коринтската колония Амбракия в за20
Непубликувана находка от експозицията на археологически музей
– Варна.
падна Гърция (Αγγέλη 2004), посочват, че в
преходния период поне, пеликетата са част от
процеса на утвърждаване на украсата „West
Slope”. Изложените обстоятелства, както и датата на пеликето от Хистрия, дават основания
съдът от Варна да бъде датиран съвсем в началото на съществуване на „West Slope” украсата, съответно в края на ІV или в началото на ІІІ
в. пр. Хр. (Rotroff 1997, 11,13)21
3.2. Кантароси от класически тип от Черноморието и вътрешността на Тракия
В българските археологически комплекси
са открити множество кантароси от класически
тип със стандартни морфологически параметри
и конвенционална украса, повечето датиращи
от ранната елинистическа епоха. Като примери могат да се посочат екземпляри от Варна22
(непубликувани находки, обр. 8 2), Севтополис
(Чичикова 1984, 69, обр. 37, табл. ХV), Халка
Бунар при Братя Даскалови, Чирпанско (Тонкова 2002, фиг. 27; Тонкова, Сидерис 2010,
Началната дата на украсата в стил „West Slope” е все още дискусионна, макар че повечето автори приемат ревизията на Ротроф в полза на началото на ІІІ в. пр. Хр.( Rotroff 1997, 11, 13).
Настоящата работа не се ангажира с този проблем, тъй като
това би изместило фокуса и основните задачи на изследването. В
интерес на обективността е редно да се спомене, че от територията на България произлизат комплекси, като тези при Мадара,
Шуменско (Попов 1934, 248, обр. 213-214) и Долна Козница, Кюстендилско (частично публикувана находка), в които, наред със съдовете с украса „West Slope” са открити и чернофирнисови кантароси от класически тип, които могат да се датират в последната
четвърт на ІV в. пр. Хр.
22
Непубликувани находки от фонда на Археологически музей - Варна.
21
35
1
2
3
Обр. 9. Съдове с „конвенционална” украса в стил „West slope”. 1. Варна, 2. Варна, 3. Варна.
Fig. 9. Vases with “conventional” West Slope decoration. 1. Varna, 2. Varna, 3. Varna
196, обр. 5), Симеоновград (непубликувани
находки) и множество други места. Без специално изследване на глините обаче, определянето на техния произход, дори и теоретично, би
било спекулативно, независимо от стилистичните прилики, включително и с някои атически
образци.
3.3. Фрагмент от bowl kantharos от Варна
От културните пластове на Одесос е известен един фрагмент от устие23, който вероятно
принадлежи на отворена чаша с две срещуположни дръжки (обр. 8 3), евентуално тип bowl
kantharos (Rotroff 1997, 92-94). Подобен фрагмент от Олбия е датиран в периода 250-225 г.
пр. Хр. (Handberg, Petersen 2010, Db 128)
3.4. Единични примери на редки форми
Няколко цели съда или фрагменти от такива,
документират единични свидетелства за рядко
срещани в територията на България керамични
форми. Такива са фрагментите от пиксида от
Варна (обр. 9 1)24, както и миниатюрните версии на кантарос – (обр. 9 2, ср. Тончева 1953,
37, фиг. 63) и лекит, (обр. 9 3; Тончева 1953, 37,
фиг. 64), също от Варна.
4. Керамика от северното егейско крайбрежие , антична Македония и югозападна Тракия
От земите по поречията на реките Струма
и Места са известни елинистически съдове в
украса „West Slope”, повечето от тях кантароси от два-три основни типа (обр. 10 1, 2, 3)
и един единствен скифос от Долна Козница,
Кюстендилско (непубликуван), който засега
остава уникат от българските комплекси. Отделни находки на кантароси от долината на
Места (Bozkova 2005), западните Родопи25 и
Пловдив (Bospatchieva, Martinova 2000, 116,
Археологически музей – Варна, инв. № ІІ 1299.
Непубликувана находка.
25
Кантарос от музея във Велинград, инв. № 567 А-ОФ. Благодарна
съм на Димитър Байраков за предоставената информация.
23
24
36
fig. 12), формират единна група с приблизително еднотипни морфологични (тяло с издължен силует и конично краче) и стилови белези, чиито паралели се откриват предимно в
района на северното егейско крайбрежие и територията на древна Македония (ΝικολαίδουПατέρα 1994; Πούλιος 1994). Отнасят се към
различни периоди на ІІІ в. пр. Хр. Украсата им
е много семпла, предимно съставена от мотива „огърлица” (още наричани „висящи капки”) от различен тип. По-богата декоративна
схема и по-разнообразни типологически примери ни представят находките от долината на
Струма и конкретно тези от некрополите при
Митино (Domaradzki 1983, 52-53, Fig. 3/3) и
Мулетарово (Божинова 1997, 79-80, обр. 5).
Откритите там кантароси също намират найблизки аналогии сред материалите от Антична Македония (Ancient Macedonia 1988, №№
283-284; Bitrakova 1990, fig. 35/a) и притежават специфична морфологична и декоративна
стилистика, отличаваща ги от съдовете в източните предели на България.
5. „West Slope” керамика от понтийския регион
Отдавна в научните изследвания е установено, че керамичните типове, които се създават в работилниците на черноморската област,
притежават опростена визия и само отчасти
принадлежат към класа на керамиката с украса в стил „West Slope” (Bozkova 1997). Извън
примерите на съдове с конвенционални форми
и украса (като кантароси от класически тип например), някои от които биха могли да имат и
местен (понтийски) произход, в тази група спадат и следните по-добре изявени керамични категории:
5.1. Скифоси
Археологическите структури от българските територии съдържат ограничен брой
примери на една сравнително рядка форма на
керамичен съд от специфичен тип, който би
могъл да се причисли към групата на „понтийската” керамика (Bozkova 1997, 11, fig. 5; Balin
de Ballu 1972, pl. XLII). Става дума за скифоси/кантароси с дълбоко сферично канелирано
тяло, относително къса канкавно извита шия
и две пръстеновидни дръжки с израстъци във
форма на маска или друг декоративен елемент.
Покрити са с кафяво-червен фирнис, а върху
шийката е положен „West Slope” мотив, който
обикновено представлява бръшлянова клонка,
изпълнена по различен начин при различни
екземпляри, но все в духа на малоазийската
„West Slope” стилистика. Кантаросите със сигурност представляват имитация на една рядко срещана малоазийска форма (Behr 1988, №
107), но техният унифициран морфологичен
силует, отличаващ се в детайлите от пергамския модел, говори за утвърден канон при понтийската версия. Примерите от България са от
Аполония (Иванов 1963, табл. 105, фиг. 77, №
472; Гълъбов 1965, фиг.33 б, № 95) и Кабиле
(Ханджийска 2011, 42). Според археологическия контекст в некропола на Аполония, кантаросите от този тип се датират в ІІІ в пр. Хр.
(Иванов 1963, 196, № 472-473).
5.2. Кантароси с издържени пропорции
Кантаросите с много издължено тяло и конично столче са емблематични за черноморския репертоар и са известни от почти всички
проучвани гръцки колонии в северозападните райони на Черно море (Bozkova 1997, 11;
Bozkova forthcoming). Характеризират се с
елегантен силует, но и с известна огрубеност
на изработката, лошокачествено фирнисово
покритие и небрежност при завършване на
детайлите. От сбирката на музея в Несебър са
1
известни няколко кантароса с големи размери
и много източен силует, с чашка, умалена до
символична. Върху шията при два от тях е положена украсена с мотив „огърлица” (обр. 11 1,
2), подобно на малоазийските кантароси, доста
небрежно изпълнена26. Вероятната им дата е в
рамките на ІІ в. пр. Хр.
5.3. Скифоси с пластичен ръб под шията.
Много популярни в черноморските колонии
са скифосите с прави стени на шията, чупка с
пластичен ръб на прехода с чашата и плитка,
конична чаша (Bozkova 1997, 11-12; Bozkova
forthcoming). Само малък процент от тях притежават украса в стил „West Slope”, която
представлява имитация на колие или маслинова клонка (обр. 11 3, 4). Известните примери
са от музеите в Несебър (Bozkova forthcoming)
и Варна (непубликуван екземпляр от експозицията на музея), които могат да се отнесат към
края на ІІ - І в. пр. Хр.
Заключение
От проведеното изследване става видно, че
от територията на България произлизат многобройни свидетелства на антична керамика
с „West Slope” декорация. В хронологически
порядък може да се отбележи ранното проникване на изделията на този стил, още в самото начало на неговата поява, при това както
в черноморските райони, така и във вътрешността на Тракия. Пример за това са находките
В последните години се провежда мащабно изследване на състава на глините на керамични съдове от западното Черноморие, във
връзка с проект на доц. Кръстина Панайотова и Александър Баралис. Междинните резултати на д-р Пиер Дюпон сочат, че глините
на масово срещаните в некропола на Месамбрия погребални кани и
тези на месамбрийски съдове „West Slope” от дискутираните тук
групи имат общ състав, което може да се тълкува като признак
за локален произход. Благодаря на д-р Дюпон за предоставените
резултати
26
2
3
Обр. 10. Кантароси с украса в стил „West slope”. 1. Пловдив, 2. Гоцеделчевско, 3. Митино
Fig. 10. Kantharoi with West Slope decoration. 1. Plovdiv, 2. Gotse Delchev region, 3. Mitino
37
1
2
3
Обр. 11. Съдове от „понтийски” тип с украса в стил „West slope” 1. Несебър, 2. Несебър, 3. Несебър
Fig. 11. “Pontic type” vases with West Slope decoration. 1. Nesebar, 2. Nesebar, 3. Nesebar
от Мадара и Ивански, Шуменско, от Севтополис, Казанлъшко, от Халка Бунар при Братя
Даскалови, Чирпанско, от Симеоновград, от
Долна Козница, Кюстендилско и др. В по-късните периоди на елинистическата епоха (след
средата на ІІІ в. пр. Хр.) вносът (и производството?) на керамика в декорация „West Slope”
увеличава обема си, но вече е концентриран
главно в Черноморската област, и по-малко
по поречията на големите реки (респективно
по основните търговски артерии) - Кабиле на
Тунджа, Русе на Дунав, Копривлен и други в
поречието на Места. Изделията в декорация
„West Slope” се задържат най-късно в черноморските апойкии (Месамбрия) и имат както
импортен (малоазийски), така и местен, понтийски произход.
От територията на България произлизат изделия с украса „West Slope”, произведени в различни средиземноморски и черноморски ателиета. Многообразието в стилистичните групи
се дължи изцяло на географското разположение на находките. В Черноморската област и
свързаните с нейните пазари вътрешни райони
на източна Тракия преобладават онези стилистични групи, които са типични за Понтийската
зона като цяло - атическа (и подражания), пергамска (и подражания) и локална понтийска.
На запад, проявленията на тази културна общност стигат до Чирпанско (Халка Бунар при
Братя Даскалови) и до Русе. Находките от Пловдивско обаче се свързват стилистично с групата от поречията на Места и Струма и за пореден път показват устойчивостта на търговските
пътища през Родопите към Горнотракийската
низина и връзките на Тракия с производствените центрове в антична Македония. Цялостната
картина на разпространение на керамиката в
стил „West Slope” демонстрира добър прием
сред потребителите както в понтийските колонии, където са внасяни и по-представителни
изделия от атическите ергастерии (находките
от Несебър и Варна), така и сред тракийското
население от вътрешността. Присъствието на
изделия от „понтийски” ергастерии в Русе и
Кабиле (а вероятно и на други места) пък доказва съхранени контакти с колониите и през
напредналата и късната елинистическа епоха.
Цитирана литература :
Блаватский 1962: В. Блаватский. Отчет о разкопках Пантикапея в 1945-1949, 1952 и 1953 г. - Пантикапей. МИА, СССР, № 103, 1962, 6-85.
Божинова 1997: Ю. Божинова. Античен некропол
край с. Рупите, Петричка община. - Известия на народния музей Кюстендил, 8, 1997, 77-90.
Върбанов и др. 2006: В. Върбанов, Д. Драгоев, Д.
Иванов. Спасителни археологически проучвания на
територията на кастел Сексагинта Приста в Русе.
38
- Археологически открития и разкопки през 2005,
София, 2006, 193-196.
Василев, Велев 1982: В. Василев, М. Велев. Чиракман-Карвуна-Каварна. София, 1982.
Гетов 1991: Л. Гетов. Могилен некропол от елинистическата епоха при Кабиле. - Кабиле, 2, 1991, 168197.
Гинев 2002: Г. Гинев. Могила № 1 от некропола при
Кралево, Търговищко. - Археология, 2002, 1, 32-42.
Гълъбов 1965: И. Гълъбов. Предримска керамика
от Аполония. - Известия на народния музей Бургас,
2, 1965, 11-48.
Жуглев 1952: К. Жуглев. Разкопки и проучвания на
могила № 1 Копринка, част ІІ. Находки от насипа
на могилата. - Годишник на софийски университет,
ФИФ, 49, 1952, 2, 35-194.
Зайцев 1998: Ю. П. Зайцев. Керамика с лаковым
покрытием из слоя пожара 1 южного дворца Неаполя Скифского. - В: Д. В. Журавлев (ред.). Эллинистическая и римская керамика в Северном Причерноморье 1, Москва, 1998, 52-60.
Иванов 1956: Т. Иванов. Тракийски могилни погребения в Одесос и околността му през ранноелинистическата епоха. - Известия на варненското археологическо дружество, 10, 1956, 87-108.
Иванов 1963: Т. Иванов. Античната керамика от некропола на Аполония. - В: Аполония. София, 1963,
65-273.
Китов 1996: Г. Китов. Нови открития в долината на
царете. - Анали, 1996, 1-4, 37-68.
Книпович 1949: Т. Книпович. К вопросу о торговых сношениях античных колоний северного причерноморья в епоху эллинизма. - Советская археология, 11, 1949, 271-284.
Миков 1954: В. Миков. Античната гробница при
Казанлък. София, 1954.
Овчаров 1989: Н. Овчаров. Елинистическа керамика от Дионисопол - Балчик. - Векове, 1989, 2, 62-70.
Попов 1934: Р. Попов. Могила № 1. - В: Мадара, 1,
1934, 240-254.
Стайкова 1997: Л. Стайкова. Апликации към конска
сбруя от могилно погребение при с. Долна Козница.
- Проблеми на изкуството, 3-4, 1997, 30-50.
Стоянов и др. 2006: Т. Стоянов, Ж. Михайлова, К.
Ников, М. Николаева, Д. Стоянова. Гетската столица в Сборяново. София, 2006.
Тонкова, Сидерис 2010: М. Тонкова, А. Сидерис.
Съвместни българо-гръцки проучвания на обект от
І хил. пр. Хр. и неолитната епоха при извора Халка
Бунар, с. Горно Белево, община Братя Даскалови,
Старозагорска област, през 2009 г. - В: Археологически открития и разкопки за 2009, София, 2010,
195-199.
Тонкова 2008: М. Тонкова. Тракийски център в м.
Халка Бунар, с. Горно Белево, община Братя Даскалови, Старозагорска област. - В: Археологически открития и разкопки за 2007 г., София, 2008, 222- 225.
Тонкова 2002: М. Тонкова. Новооткрит тракийски
център от ранноелинистическата епоха при извора
Халка Бунар в землището на с. Горно Белево (проучвания през 2001 и 2002 г.). - Годишник на Археологическия институт с музей, 2, 2002, 148-196.
Тончева 1951: Г. Тончева. Разкопките на петте могили край с. Галата. - Известия на Варненското археологическо дружество, 8, 1951, 49-64.
Тончева 1953: Г. Тончева. Старогръцката керамика
от музея на гр. Сталин. - Известия на Варненското
археологическо дружество, 9, 1953, 29-40.
Тончева 1961: Г. Тончева. Гробни находки от Одесос. - Известия на Варненското археологическо дружество, 12, 1961, 29-41.
Тончева 1964: Г. Тончева. Новооткрити гробници
около Одесос. - Известия на Варненското археологическо дружество, 15, 1964, 51-60.
Тончева 1974: Г. Тончева. Некрополът край светилището на Херос Карабазмос в Одесос. - Известия
на народния музей Варна, 25,1974, 277-302.
Ханджийска 2011: В. Ханджийска. Керамични форми от Кабиле - определител за обработка на масовия
керамичен материал от елинистическата епоха - В:
Collegium Historicum, 1, София, 2011, 37-47.
Чимбулева 1964: Ж. Чимбулева. Новооткрита елинистическа гробница от Несебър. - Археология,
1964, 4, 57-61.
Чичикова 1984: М Чичикова. 1984. „Антична керамика”. - В: Севтополис, 1, 1984, 18-112.
Alexandrescu 2005: P. Alexandrescu. La Céramique. Histria 7. La zone sacrée d’époque grecque. Bucureşti,
2005, 329-411.
Ahrens et al. 2008: A. Ahrens et al. Sirkeli Höyük
– Kulturkontakte in Kilikien. Vorbericht über die
Kampagnen 2006 und 2007 der deutsch-türkischen
Mission. – Istanbuler Mitteilungen 58, 2008, 67-107.
Ancient Macedonia 1988: Ancient Macedonia [exhibition catalog, Melbourne - Brisbane - Sidney, 19881989]. Athens, 1988.
Balin de Ballu 1972: E. Balin de Ballu. Olbia. Cité
antique du littoral nord de la Mer Noire. Leiden.
Behr 1988: D. Behr. Neue Ergebnisse zur pergamenischen Westabhangkeramik. - Istanbuler Miteilungen
38, 97-236.
Bitrakova 1990: V. Bitrakova-Grozdanova. Les caractéristiques de la céramique hellénistique de la région
d’Ohrid et de Prespa. - In: B‘επιστημονική συνάντηση
για την ελληνιστκή κεραμική, Αθήναι, 1990, 66-73.
Blondé 2001: F. Blondé. La céramique hellénistique
à vernis noir: quelques commentaires sur les acquis
récents et les problèmes. - In: P. Lévêque, J.-P. Morel
(eds.). Céramiques hellénistiques et romaines 3, 2001,
31-55.
Bospatchieva, Martinova 2000: M. Bospatchieva, M.
Martinova. Prospections archéologiques au pied du Trimontium. - In: M. Domaradzki (ed.). Pistiros et Thasos.
Structures économiques dans la péninsule Balkanique
aux VIIe-IIe siècles avant J.-C. Opole, 2000, 113-121.
Bozkova forthcoming: A. Bozkova. West Slope Pottery from Mesambria Pontica. - In: Pottery, people and
places: Hellenistic pottery, in print.
Bozkova 2005: A. Bozkova. Hellenistic Cantharoi from
Southwestern Bulgaria. - In: Stephanos Archaeologicos
in honorem Professoris Ludmili Getov, Sofia, 2005 (=
Studia Archaeologica Universitatis Serdicensis, Suppl.
4), 2005, 46-51.
39
Bozkova 1997. A. Bozkova. A Pontic pottery group of
the Hellenistic age (A survey based on examples from
the Bulgarian Black Sea coast). - Archaeologia Bulgarica, 1997, 1/2, 8-17.
Cimbuleva 2005 : J. Cimbuleva. La nécropole antique
de Messambria. Materiaux et études. - Nessebre 3, Burgas, 2005, 91-117.
Damyanov 2007: M. Damyanov. Dionysopolis, its territory and neighbours in the pre-Roman times. - In: D.
V. Grammenos, E. K. Petropoulos (eds.). Ancient Greek
Colonies in the Black Sea 2, vol. 1, Oxford, 2007 (BAR
International Series 1675/1), 1-36.
De Luca 1999: G. de Luca. Die Westabhang Keramik.
- In: G. de Luca und W. Radt. Sondagen im Fundament
des grossen Altars (Pergamenische Forschungen 12),
Berlin/New York, 1999, 82-90.
Dereboylu 2003: E. Dereboylu. Daskyleion Kabartmalı Kâseleri ve Batı Yamacı Kapları. Kronoloji ve
Üretim Problemleri. - In: C. Abadie-Reynal (ed.). Les
céramiques en Anatolie aux époques Hellénistique et
Romaine. Actes de la Table Ronde d’Istanbul, 23-24
mai 1996 (= Varia Anatolica 15), 55-64.
Domaradzki 1983: M. Domaradzki. Ograzden and the
Strumešnica valley in the second half of the first millennium B. C. - In: The Lower Strumešnica Valley in Prehistoric, Ancient and Early Medieval Times, Krakow,
1983, 43-65.
Drougou 1991: S. Drougou (ed.). Hellenistic Pottery
from Macedonia. Aristotelian University of Thessaloniki, 1991.
Handberg, Petersen 2010: S. Handberg, J. H. Petersen. Glossed pottery. - In: The Lower City of Olbia (Sector NGS) in the 6th century B.C. to the 4th century A.D.
(Black Sea Studies 13), Aarhus, 2010, 185-260.
Hübner 1993: G. Hübner. Die Applikenkeramik von
Pergamon. Eine Bildersprache im Dienst des Herrscherkultes. Berlin (= Pergamenishe Forschungen 7).
Kiyashkina, Bozkova, Marvakov 2012: P. Kiyashkina, A. Bozkova, T.Marvakov. Catalogue. - In: A Guide
to the Collections of the Archaeological Museum of
Nessebar. Nessebar, 2012, 35-185.
Lungu, Chera 1986: V Lungu, C. Chera. Contributii
ia cunosterea complexelor funerare de incineratie cu
„rug-busta” de epoca elenistica si romana de la Tomis.
- Pontica 19, 1986, 89-114.
Lungu 2000/2001: V. Lungu. Amphores West-Slope
sur le littoral Pontique. - Pontica 33-34, 253-281.
Lungu 2010: V. Lungu. Les amphores hellénistiques
d’Érythrées. - In: P. Dupont, V. Lungu. Synergia pontica
et aegeo-anatolica. Galaţi, 2010, 12-36.
Ognenova 1960: L. Ognenova. Les fouilles de Mesembria. - BCH 84, 1960, 221-232.
40
Popescu 2010: M. C. Popescu. Pergamian Pottery Discovered in Geto-Dacian Sites (2nd - 1st Centuries BC).
- Caiete ARA 1, București, 2010, 51-66.
Rotroff 1997: S. I. Rotroff. Hellenistic Pottery. Athenian and Imported Wheelmade Table Ware and Related
Material. Princeton, 1997 (= The Athenian Agora 29).
Rotroff 2002: S. I. Rotroff. West Slope in the East.
-In: F. Blondé et al. (eds.). Céramiques hellénistiques
et romaines. Productions et diffusion en Méditerranée
orientale (Chypre, Égypte et côte syro-palestinienne).
Lyon, 2002 (= Travaux de la Maison de l’Orient Méditerranéen 35), 97-116.
Rotroff, Oliver 2003: S. I. Rotroff and A. Oliver Jr.
The Hellenistic Pottery from Sardis: The Finds through
1994. Cambridge Ma/London, 2003.
Schäfer 1968: J. Schäfer. Hellenistische Keramik aus
Pergamon. Berlin, 1968.
Seure 1924: G. Seure. Archéologie Thrace, RA 19,
307-350.
Thompson 1934: H. A. Thompson. Two Centuries of
Hellenistic Pottery. - Hesperia 6, 1934, 311-480.
Todorova 2007: H. Todorova. Durankulak - a Territorium Sacrum of the Goddess Cybele. - In: D. V. Grammenos and E. K. Petropoulos (eds.). Ancient Greek
Colonies in the Black Sea 2. 1. Oxford, 2007 (BAR
International Series 1675/1), 175-238.
Tonceva 1969: G. Tonceva. Le sanctuaire du Héros
Karabasmos d’Odessos. - In: Actes du premier congrès
international des études balkaniques et sud-est européennes, Sofia, 1969, 353-364.
Watzinger 1901: C. Watzinger. Vasenfunde aus Athen.
= AM 26, 1901, 50-102.
Αγγέλη 2004: Α. Αγγέλη. Μελαμβαφείς αμφορείς και
πελίκες από τα νεκροταφεία της Αμβρακίας. ) = ΣΤ΄
επιστημονική συνάντηση για την ελληνιστκή κεραμική, Αθήναι, 2004, 549-556.
Καλλίνη 2007: Χ. Καλλίνη. Ο ελληνιστικής
„κÜνθαρος”. Συμβολή στη μελέτη της ελληνιστικής
κεραμικής. Διδακτορική διατρίβη. Αριστοτέλειο Πανεπιστήμιο Θεσσαλονίκης, 2007.
Νικολαίδου-Пατέρα 1994: Μ. Νικολαίδου-Пατέρα.
Κλειστό χρονολογικό σύνολο ελληνιστικής κεραμικής
από τα περίχορα της Ηιόνας. – Γ’ επιστημονική συνάντηση για την ελληνιστκή κεραμική, Αθήναι, 1994,
104-114.
Πατσιάδα 1990: Β. Πατσιάδα̣ Κεραμικήύ του τύπου
της „Δυτικής κλίτυος” απο τη Ρόδο. - Αρχ. Δελτ. 38/1,
105-210.
Πούλιος 1994: Β. Πούλιος. Χρονολογημένη ελληνιστική κεραμική από τήν Ανατολική Μακεδονία. – Γ’
επιστημονική συνάντηση για την ελληνιστκή κεραμική, Αθήναι, 1994, 115-127.
West Slope pottery from Bulgaria (Abstract)
Anelia Bozkova
The article is the first overview of the West
Slope style ancient pottery, discovered in the territory of Bulgaria. The analysis comprises finds
from throughout the country and is based both on
published materials and materials that were studied
by the author at first hand. The text is structured in
the following large parts: places of discovery (contexts); Attic type of West Slope pottery; Asia Minor type of West Slope pottery; West Slope pottery
with conventional decoration; West Slope pottery
from Southwestern Bulgaria with parallels in the
Northern Aegean and ancient Macedonia; “Pontic
type” of West Slope pottery.
Within these parts, where possible, the specimens are presented as morphological groups. The
group of Attic specimens (or vases of Attic type)
is distinguished with all necessary cautiousness,
as there are no analyses of the clay. The risk of
incorrect identification was the reason for setting
apart the group of West Slope pottery with conventional decoration, comprising vases of various
styles and uncertain manufacture, some of them
possibly of Attic origin. The conclusion summarizes the data from the analysis. In chronological
terms, it is established that vases of the West Slope
type appeared early, in the very beginning of their
manufacture, and not only along the Black Sea
coast, but also in the Thracian interior. In the later
stages of the Hellenistic Period (after the middle
of the 3rd c. BC), the imports (and the manufacture?) of West Slope pottery increased, but it is
concentrated mainly on the Pontic coast and less
along the major rivers (respectively major trade
routes) – in Kabyle on Tundzha, Ruse on the Dan-
ube, Koprivlen and other sites on Mesta. Vases
with West Slope decoration persisted longest in
the Black Sea poleis (Mesambria) and were both
imported (from Asia Minor) and of local, Pontic
origin. In the territory of present-day Bulgaria,
West Slope vases, manufactured in various workshops in the Mediterranean and the Black Sea
area, were found.
The variety of stylistic groups is due entirely
to the geographic distribution of the finds. In the
Black Sea area and the interior of Eastern Thrace that was related to its markets, those stylistic
groups predominate that were typical of the Pontic region as a whole – Attic (and imitations), Asia
Minor (and imitations), and local Pontic. To the
west, this cultural community is manifested to the
region of Chirpan (Halka Bunar at Bratya Daskalovi) and Ruse. However, the finds from the area
of Plovdiv are stylistically related to the group
from the reaches of Mesta and Struma and one
more time indicate the stability of the trade routes
through the Rhodopi Mountains to the Thracian
Plain and the relations of Thrace with manufacturing centres in ancient Macedonia. The whole pattern of distribution of West Slope pottery indicates
a good reception among both the customers in the
Pontic colonies, where higher quality specimens
from Attic ergasteria were also imported (finds
from Nesebar and Varna), and the Thracian population in the interior. The presence of specimens
of “Pontic” manufacture in Ruse and Kabyle (and
probably other places) indicates uninterrupted
contacts with the colonies in the Middle and Late
Hellenistic Period.
41
Бронзови огледала с украса
от некропола на Аполония Понтика*
Теодора Богданова
Още от праисторически времена човекът
се е интересувал от собствения си образ, като
е прибягвал до различни средства, за да съзре
отражението си. Съдове, пълни с вода, както
и добре полирани тъмни и светли камъни, са
играели ролята на огледала. Най-старите, изработени от бронз образци, са открити в Египет и
се датират през периода на Старото царство. В
Егейския свят те се появяват около средата на
XV в. пр. Хр. Първите гръцки огледала са известни от началото на VI в. пр. Хр., като древните гърци свързват откриването на огледалото с гръцкия бог на огъня и металите Хефест.
Три основни типа огледала, изработени от
метал, са познати и използвани през цялата
гръцка античност. При всички тях отразяващият диск има кръгла форма. Най-ранни и широко разпространени са огледалата с дръжка,
които се появяват в началото на VI в. пр. Хр.,
чиято популярност продължава и през V в. пр.
Хр. Към втората четвърт на VI в. пр. Хр. могат да бъдат отнесени огледалата на стойка,
която може да има формата на колона, мъжка
фигура или кариатида. През V в. пр. Хр. те са
използвани паралелно с огледалата с дръжка.
Втората половина на V в. пр. Хр. е времето,
когато се налага нов тип огледала. Те представляват кръгли дискове без дръжка, които могат да имат защитен капак, като по този начин
образуват кутийка, подобна на съвременните
пудриери. Появата им се отнася към края на V
в. пр. Хр. и, докато през IV в. пр. Хр. са използвани еднакво с огледалата с дръжка, през
eлинистическия период те вече преобладават
(Congdon 1981, 5; de Grummond 1982, 32).
Основни източници на информация относно ролята и значението на огледалото в живота
на древните гърци са творбите на античните
автори, изобразените върху гръцки рисувани
Изказвам голяма благодарност на доц. д-р Кръстина Панайотова,
НАИМ-БАН, и Димитър Недев, директор на АМ-Созопол, за предоставените материали.
*
42
съдове иконографски сюжети, разкриващи основни моменти от употребата им, както и контекстът на тяхното откриване. Понякога те могат да бъдат определени като лични тоалетни
принадлежности, понякога - като предмети с
ритуални функции, или са специално изготвени, за да бъдат гробен дар (Congdon 1981, 12).
В гръцкия свят огледалото се определя като
тоалетен аксесоар, принадлежащ на света на
жената, символизиращ нейната красота. „В
целия си дълъг и мъчителен път, по който тя
(жената) минава, за да стане по-красива и привлекателна, при всички процедури, свързани с
макиажа и с обработването на косата, голямо
е значението на огледалото” (Рехо 2005, 158).
Обр.1. Аполония Понтика. Бронзово огледало с ПИН 232
Fig. 1. Apollonia. Bronze mirror, Field Inventory Number 232
Обр. 2. Аполония Понтика. Бронзово огледало с ПИН 232
Fig. 2. Apollonia. Bronze mirror, Field Inventory Number 232
Понякога то е разглеждано като символ на
омъжената жена (Proházka 1995, 54).
В своето съчинение „Именник” (X, 126)
Полукс описва огледалото като аксесоар, принадлежащ на жената. Аристофан (фр. 320)
дава каталог на предметите, притежавани от
нея, където огледалото (κάτοπτρον) ясно е
отнесено към нейните принадлежности заедно с гримовете и парфюмите1. И въпреки че
най-вероятно мъжете също са употребявали
огледалото в тоалета си2, според Аристофан
мъж, използващ огледало, се отдалечава от
мъжката природа: „Какво сближава меча с
огледалото?”3.
почти винаги интериорно пространство, обикновено женската част от къщата (γυναικών).
Този иконографски сюжет „господарка и робиня”, е много популярен през втората половина
на V в. пр. Хр. Често огледала се изобразяват
върху съдове, асоциирани с жената и свързани
с нейния тоалет, като пиксиди, съдове за благовония и леканиди.
Нерядко огледалата са представени в интимни сцени от будоара и банята, понякога
със специфично еротично значение, но ос-
Други доказателства относно женската принадлежност на огледалото намираме в гръцката
вазопис и надгробните паметници, при които,
дори когато е изобразен мъж, държащ огледало, той обслужва своята дама. Върху гръцки
рисувани съдове има изображения на жена,
държаща в едната си ръката огледало, а с другата се грижи за тоалета си. Понякога то е в ръцете на втора жена, най-вероятно робиня, която го придържа, за да може господарката ù да
си приготви тоалета. Композицията представя
Виж още Poll. Onom. VII, 95.
Вероятно огледалото е било използвано от мъжете особено когато в края на VI в. пр. Хр. става популярно да си голобрад, мода, усвоена от йонийските колонии. Върху етруски огледала са представени сцени от мъжкия тоалет, които включват и използването на
огледало. Повече по темата виж: de Grummond 1982, 167, бел. 7;
Bonfante 1975, 67-68, 74-75.
3
Аристофан. Женският празник. Превод Александър Ничев. София. 1985: Народна култура, стих 140. Срв. още Еврипид. Орест,
1112; Троянките, 1107.
1
2
Обр. 3. Аполония Понтика. Бронзово огледало с инв. 2403
Fig. 3. Apollonia. Bronze mirror, Inventory Number 2403
43
Обр. 4. Аполония Понтика. Бронзово огледало с инв. 2403
Fig. 4. Apollonia. Bronze mirror, Inventory Number 2403
новно тяхното символно значение е свързано
със сватбената церемония и булката (Proházka
1995, 53). Те неизменно присъстват сред изображенията върху съдове като лутрофора и
сватбения лебес, използвани единствено за да
се донесе вода от свещения извор за пречистващия ритуал в първия ден на сватбата4. Сюжетът, представящ „Ерос, държащ в ръката си
огледало и приближаващ жена”, в повечето
случаи се интерпретира като ритуална баня
преди сватба. Огледалото винаги е сред даровете (ἐπαύλια), които младоженката получава
на третия, последен ден от сватбения ритуал5.
Притежавайки чисто утилитарна функция,
огледалото е неизменен атрибут не само в ежедневието, то присъства и в духовния и религиозен живот на античните хора. По сведение на
Павзаний в храма на Деметра в Патра огледалото се е използвало за предсказване на бъдещето
(Приор 1993, 195). В Гърция то е характерно
за Афродита, богинята на красотата, любовта
и плодовитостта (Батаклиев 1985, 35). Често
огледалата са принасяни като вотивни дарове
в светилищата на Аполон, Артемида, Атина,
Деметра, Хера, Персефона и Зевс (Rouse 1902,
459; Linders 1972, 28).
Грижливостта, с която гръцката жена се е
отнасяла към тоалета си, проличава и от състава на гробния инвентар, в който влизат различни съдове за благовония, бронзови огледала, пиксиди, гребени от кост, фибули, игли и
Относно различните аспекти на сватбената иконография върху
червенофигурни съдове от V в. пр. Хр., вж. Sabetai 1997.
5
Обичаят да се подаряват на младоженката огледало, гримове и
парфюм, поставени в тоалетна кутия, се е запазил и до днес в някои градове по българското Черноморие.
4
44
мъниста.
През периода, обхващащ края на VI-III в. пр.
Хр. най-характерният и често срещан предмет
в женските погребения в гръцкия свят е огледалото (Kurtz, Boardman 1971, 208). Обикновено е поставян един, а в единични случаи по два
Обр. 5. Аполония Понтика. Бронзово огледало с ПИН 107
(снимка)
Fig. 5. Apollonia. Bronze mirror, Field Inventory Number 107
(photograph)
Обр. 6. Атина. Бронзово огледало открито на Lenormant
Street (по Boulter, 1963)
Fig. 6. Bronze mirror, discovered at Lenormant Street, Athens
(after Boulter, 1963)
екземпляра (Panayotova 2007, 102; Капошина
1959, 146, гроб 9). Понякога те са използвани и
като капаци на урни.
Много рядко в гръцкия свят са откривани огледала в мъжки (Robinson 1942, XI, 163)
или в детски гробове (Капошина 1959, 147,
гроб 28), но като правило те са характерни за
женските погребения (Filow 1934, 225 и сл.; de
Ridder 1894, 30, бел. 5).
Обект на настоящото изследване са бронзовите огледала с украса от некропола на Аполония Понтика, който функционира от средата на
V в. до края на III в. пр. Хр. През целия период
огледалото неизменно присъства в състава на
погребалните дарове6.
Откритите в некропола над 40 бронзови огледала7 принадлежат към три основни типа,
разделени на няколко подтипа. Основните признаци при тяхното групиране са формата, укИзключение представляват три огледала, едното от които е без
контекст, но се знае, че произхожда от територията на некропола, а другите две са открити в близост до гробове и вероятно
са част от гробния инвентар на разрушени по-ранни гробове. Към
момента не са известни бронзови огледала от територията на
града.
7
Те се съхраняват във фондовете на АМ-Созопол, РИМ - Бургас,
НАИМ-БАН и НИМ.
6
Обр. 7. Аполония Понтика. Бронзово огледало с ПИН 84
Fig. 7. Apollonia. Bronze mirror, Field Inventory Number 84
расата и техниката на изработване. Тук са споменати само основните типове с цел по-пълно
изясняване мястото на представените огледала.
Тип 1. Огледала с дръжка. При тях отразяващият диск и дръжката са изработени като едно
цяло.
Тип 2. Огледала с издатък за прикрепяне на
дръжка, изработена от друг материал8. Те се
подразделят на огледала, при които отразяващият диск и издатъкът са изработени като едно
цяло, (2А) и такива, при които издатъкът е допълнително прикрепен чрез припояване или
нитове (2Б).
Тип 3. Огледала с форма на диск.
Разглежданите тук седем огледала с украса
и издатък за дръжка са най-представителните
сред аполонийските образци. Всички те се отнасят към подтип 2А9, като притежават кръгла
форма на отразяващия диск и декорация в доДръжките са били изработвани най-често от дърво или кост.
Бронзово огледало със запазена прикачена дръжка, изработена от
дърво, е открито в близост до свещения извор на светилището на
Артемида в Браурон (de Grummond 1982, 33). Инвентарните списъци с дарове от храма на Артемида Браурония в Атика, свидетелстват, че дръжки, изработени от слонова кост, са характерни за
даряваните там огледала (Züchner 1942, 120).
9
В некропола на Аполония Понтика липсват образци на най-представителните гръцки огледала, тези на стойка с формата на човешка фигура.
8
45
Обр. 8. Аполония Понтика. Бронзово огледало с ПИН 84 (рисунка)
Fig. 8. Apollonia. Bronze mirror, Field Inventory Number 84 (drawing)
лната част на диска, където започва издатъкът
за дръжката.
В зависимост от украсата си тези образци се
разделят на следните групи10:
2A.1. Огледала с украса, разположена от
двете страни на отразяващия диск
Общо пет от разглежданите екземпляри
имат украса и от двете стани на отразяващия
диск. Те представляват масивни и тежки дискове, различаващи се по размер и украса, и
могат да бъдат групирани в две подгрупи.
Към първата подгрупа (2А.1.1.) могат да бъдат отнесени:
1. Бронзово огледало с ПИН11 232, от гроб
№ 56, УПИ 5040, м. Калфата (обр. 1)12;
2. Бронзово огледало с инв. № 2403, от гроб,
открит на полуостров Колокита (обр. 3)13;
3. Бронзово огледало с ПИН 107, от гроб
№13, УПИ 5100-7, м. Буджака (обр. 5)14.
По своите размери и украса те са почти
идентични. В долната част на диска е изтегле10
Представената тук типология представлява част от цялостната типология на бронзовите огледала от некропола на Аполония
Понтика, налична в разработваната от автора на статията дисертация.
11
Полеви инвентарен номер.
12
Огледалото е с размери: диаметър на диска 17,2 см; дебелина на
диск 0,4см; дължина на дръжката 5см.
13
Огледалото е с размери: диаметър на диска 17,5 см; дебелина на
диска 0,7см;
14
Огледалото е с размери: диаметър на диска 16,2 см; дебелина на
диск 0,5см; дължина на дръжката 5см.
46
на плочка, върху която е разположена украса
от две големи волути, свързани с единадесетлистна палмета (антемион), която продължава
и върху самия диск. Декорацията на огледало с
ПИН 232 е еднаква и от двете страни на отразяващия диск (обр. 2). Средният лист на палметата при този образец се извисява над останалите. При огледало с инв. № 2403 се наблюдават
известни разлики – всички листа на антемиона
са с еднаква височина и от едната страна на диска липсва палметата (обр. 4)15. Огледалата са
изработвани чрез отливане, както и волутите от
украсата на огледало с ПИН 232. Свързващата
палмета е добавена по-късно чрез гравиране.
При образеца с инв. № 2403 едната страна на
диска е изработена по идентичен начин. Разлика се наблюдава от страната с липсващата
палмета, където волутите също са представени
чрез гравиране. Най-вероятно и двете страни
на тези огледала са били използвани като отразяващи повърхности.
Основно значение при определяне на датировката на бронзовите огледала има тяхната
украса. Декоративната композиция, съставена
от две волути, свързани с палмета, се среща
както в архитектурата - „еолийски ордер”, така
и в торевтиката на множество предмети от раз15
Украсата на огледало с ПИН 103, УПИ 5100-7 в момента не
може да бъде дискутирана поради факта, че предметът при откриването му е силно корозирал и е предаден за реставрация.
лични производствени центрове. Върху бронзови огледала тя се появява за първи път през
VI в. пр. Хр., като според Оберлендер този мотив е навлязъл от Йонийския изток (Oberländer
1967, 147). Върху червенофигурен стамнос на
художника Евхарид от първата четвърт на V в.
пр. Хр. е изобразена жена, държаща в лявата си
ръка огледало с идентична украса (PapaspyridiKarouzou 1951, табл. 47a). Аналогични на образците от Аполония са два екземпляра, които
произхождат от о. Кипър - гробница 84 от Аматонт (Murray; Smith and Walters 1900, 102, фиг.
148; Oberländer 1967, 132, № 187, 193), както и
огледала с кат. № 740, 741 от каталога на музея
Метрополитън, принадлежащи към колекцията „Чеснола” (Richter 1915, 254; Myres 1914,
№4794, 4795). Всички те са датирани в VI в. пр.
Хр., като експонатите от музея Метрополитън
са без контекст и са датирани на базата на паралели. Към средата на V в. пр. Хр. принадлежи
екземпляр, открит в некропола на Нимфей (Силантьева 1959, 66-67, фиг. 36, 104, приложение
113). Огледалото от Арабаджийската могила
край Дуванлий (с дата V в. пр. Хр.), наподобява
като форма и украса разглежданите тук огледала, но при него украсата е изцяло разположена
върху плочката, чиято форма следва очертани-
Обр. 9. Аполония Понтика. Бронзово огледало от некропола, без контекст
Fig. 9. Apollonia. Bronze mirror from the necropolis of
Apollonia, without context
ята на волутата (Филов 1933, 263, фиг. 48).
Аналогични като украса образци с изчистени волути, извиващи се навън, ПапаспиридиКарузу отнася към продукцията на атическите
ателиета (Papaspyridi-Karouzou 1951, 569-570).
Оберлендер допуска, че производственият им
център трябва да се търси на островите Кипър,
Родос и Самос, където находките са най-многобройни. Авторът счита, че в края на VI в. пр.
Хр. е започнало разпространението им (Oberländer 1967, 147).
Две от разглежданите аполонийски огледала от този вид са открити в гробни комплекси с
по-късна дата. Огледало с ПИН 232 произхожда от гроб, вкопан в скалата и принадлежащ
на жена на възраст между 21 и 35 години16.
Гробният инвентар включва още: лекит с полихромна украса и позлата, червенофигурен
лекит, бронзови стригила, инструмент и силно
корозирала монета. Лекитът с полихромна украса и позлата определя датата на комплекса
втора четвърт - средата на IV в. пр. Хр.
Подобна е ситуацията и с огледало с инв. №
2403. То произхожда от гробно съоръжение от
ломени камъни, намиращо се под могилен насип, заобиколен от два кръга от цели амфори.
Двата алабастрона, открити заедно с огледалото, сами по себе си не предоставят по-прецизна дата на погребението. Сред амфорите, образуващи крепидата, се намират подпечатани
контейнери от Тасос и Хераклея, определящи
датата 380-370 г. пр. Хр. (Damyanov 2005, 215).
Въпреки че липсва антропологичен анализ17,
може да се допусне, че гробът е принадлежал
на жена. Според Папаспириди-Карузу комбинацията алабастрон с огледало като елементи
на гробният инвентар е характерна предимно
за женски погребения (Papaspyridi-Karouzou
1951, 566).
Последното огледало от тази подгрупа
(ПИН 107) е открито в цистов гроб в местността „Буджака”, съдържащ много богат инвентар
– три червенофигурни лекита, бронзови пръстен, халка, игла, пластина, амулет с формата на
орел, както и сребърен пандантив, два стъклени
диска, „магически предмети”18, мъниста и един
16
Антропологичният анализ на скелетните останки от некропола
на Аполония Понтика е извършен от д-р Ан Кинлисайд, Университет Трент, Канада.
17
В гроба не е открит костен материал. Първоначално той е бил
интерпретиран като кенoтaф. Дамянов допуска вероятността
да става въпрос за кремация и депозиране на пепелта директно
в гробното съоръжение, без да се използва урна (Damyanov 2005,
216).
18
Към тях се отнасят пулчета, миниатюрни фигурки от глина
без практическо предназначение, амулети, зарчета, макари и др.
Предмети с „магическо” предназначение много често се откриват
47
Обр. 10. Аполония Понтика. Бронзово огледало от некропола, без контекст
Fig. 10. Apollonia. Bronze mirror from the necropolis of Apollonia, without context
животински зъб. В областта на издатъка за прикрепяне на дръжката са открити следи от дърво,
вероятно останки от дръжка, изработена от този
материал. На база на червенофигурните лекити,
датата на погребението може да бъде отнесена
към последната четвърт на V - началото на IV
в. пр. Хр.Антропологичен анализ на скелетните
останки не е правен, но въз основа на гробните
дарове може да се допусне, че погребаният индивид е от женски пол.
Междинен вариант в развитието на украсата при разгледаните дотук огледала и образците от втората подгрупа е огледало, открито
в гроб на улица Ленормант в Атина (обр. 6).
То е идентично като представяне на волутите
и заключващата ги палмета с разгледаните дотук аполонийски образци. Основната разлика
е в растителния орнамент (ластар), изобразен
между палметата и двете волути (Boulter 1963,
табл. 38, Oberländer 1967, №181). Оберлендер
счита, че той е продукт на атическите ателиета, които възприемат и доразвиват мотива
в гробове на жени от некропола на Аполония Понтика. В. Миков
приема, че те са служили за лечение и че са поставяни в гробовете
на „баячки”, „лекарки” и „гадателки” (Миков 1958, 660 и сл.). В
Тракия подобни предмети нерядко биват намирани в гробове, заедно с бронзови огледала – тракийските могилни погребения край
Копривец, Разградска област (Станчев 1988, 50-51), при Янково,
Шуменска област (Дремсизова 1955, 68-69), в Касабова могила
край Шейново, Старозагорска област (Китов, Димитрова, Димитрова 2007, 153). Според някои автори те са свързани с култа към
Загрей/Дионис и представляват „играчките на Загрей” (Китов,
Димитрова, Димитрова 2007, 153).
48
„две волути с палмета“ от огледалата от края
на VI в. пр. Хр. (Oberländer 1967, 148). Според
Папаспириди-Карузу този екземпляр се датира в 490 г. пр. Хр.19 (Papaspyridi - Karouzou
1951, 569), като Боултър коригира тази дата на
480-470 г. пр. Хр., или малко по-късно (Boulter
1963, 116). През първата половина на V в. пр.
Хр. мотивът с ластар е доразвит, като придобива по-голям обем и в горната си част се трансформира във втора волута. Размерът на двете
големи волути, заключени между палмета, значително се редуцира. Тази декоративна схема е
характерна за втората подгрупа (2А.1.2.) огледала от Аполония с украса от двете страни на
диска. Към нея се отнасят:
1. Бронзово огледало с ПИН 84, от гроб 14,
УПИ 5083, м. Калфата (обр. 7)20;
2. Бронзово огледало, единствената информация за което е, че произхожда от некропола
на Аполония в м. „Калфата” (обр. 9)21.
Както и предходните образци, те представляват масивни дискове, но със значително
по-малки размери. Украсата на огледалото с
ПИН 84, съставена от две големи волути „еолийски” тип, свързани със седемлистна палме19
Датировката на огледалото се определя въз основа два лекита,
принадлежащи на художниците Хемон и Емприон, открити в същия гроб.
20
Огледалото е с размери: диаметър на диска 11,4 см; дебелина на
диск 0,35см; дължина на дръжката см.
21
Огледалото е с размери: диаметър на диска 12,7 см; дебелина на
диск 0,35см; дължина на дръжката 4см.
та, е много добре замислена и изпълнена като
постепенен преход от издатъка към дръжката.
Волутите са твърде елегантни. От външната им
страна е изобразен растителен орнамент, чиито
листа излизат навън от диска в красиви дъги. В
долната част на украсата има два островърхи
издатъка (обр. 8). Декорацията е идентична и
от двете страни на отразяващия диск, като е отлята заедно с него.
Вторият образец е силно корозирал, но по
формата на прехода от диска към издатъка за
дръжка може да се допусне, че украсата му е
сходна с тази на първия (обр. 10).
Почти идентични с дискутираните тук паметници са огледалото, съхранявано в Националния археологически музей в Атина (инв. №
7684), произхождащо от гроб от началото на
V в. пр. Хр. (Proskynitopoulou 2008, 331, фиг.
149), както и огледалата с кат. № 238-240 по
Оберлендер, отнесени към първата трета на V
в. пр. Хр. (Oberländer 1967, 148). Откритите в
Северното Причерноморие екземпляри се отнасят към втората четвърт на V в. пр. Хр. (Билимович 1973, 44, фиг. 2-5, 47)22. С дата средата на V в. пр. Хр., определена въз основа на
декорацията, е образецът от могилата Кул-Оба
(Papaspyridi-Karouzou 1951, 571-572).
Декоративната композиция и начинът на изобразяване на волутите са по-късни в сравнение с архаичните волути на първата подгрупа.
Според Папаспириди-Карaузу те принадлежат
към раннокласическия период и са продукт
на атическите ателиета (Papaspyridi-Karouzou
1951, 571).
Наблюдава се малка разлика между декорацията на огледалото с ПИН 84 и приведените
тук негови аналози. Те се отличават от аполонийския образец по това, че при тях от големите волути, освен растителният орнамент, се
развива и една по-малка волута.
Огледало от Аполония с ПИН 84 е открито
в граден от варовикови квадри гроб, покрит с
плочи от същия материал. Според антропологичните данни погребението принадлежи
на жена, чиято възраст не може да бъде определена. Гробният инвентар, включващ лекит с
полихромна украса и позлата, чернофирнисова
паничка тип „солничка”, бронзова игла, два костени предмета с кръгла форма, както и костена
дръжка, непринадлежаща на огледалото, определя датата на комплекса – 375-350 г. пр. Хр.
За второто огледалото от този вид от некро22
Те са част от Ермитажната колекция от бронзови огледала и
са открити в Олбия, Керч, некропола на Нимфей и могилата ЮзОба. Върху украсата на някои от тези екземпляри има златно и
сребърно покритие.
пола на Аполония не е възможно да се посочи
дата, защото е без контекст.
2А.2. Огледала с украса, разположена върху
едната страна на отразяващия диск
Към тази група се отнасят два екземпляра
от Аполония.
1. Бронзово огледало с ПИН 66, гроб №13,
УПИ 5536, м. „Калфата” (обр.11)23;
2. Бронзово огледало с ПИН 4613, м. „Калфата” (обр. 13)24.
За разлика от разгледаните дотук образци,
при тези огледала се наблюдава тенденция към
редуциране на масивността и тежестта на отразяващия диск. Украсата е разположена единствено върху лицевата страна на предмета,
докато гърбът остава изчистен. Дискът е леко
конкавен към отразяващата страна.
Двете огледала се различават по формата на
плочката, върху която е разположена декорацията, както и по самата декорация.
Образецът с ПИН 66 много наподобява
трите огледала от първата подгрупа (2А.1.1.),
разгледана вече по-горе. При него на лицевата
страна чрез врязване са представени две волу23
Огледалото е с размери: диаметър на диска 11,9 см; дебелина на
диск 0,02 см; дължина на дръжката 4см.
24
Огледалото е с размери: диаметър на диска 13,9 см; дебелина на
диск 0,02 см; дължина на дръжката 4,6 см.
Обр. 11. Аполония Понтика. Бронзово огледало с ПИН 66
Fig. 11. Apollonia. Bronze mirror, Field Inventory Number 66
49
Обр. 12. Аполония Понтика. Бронзово огледало с ПИН 66
Fig. 12. Apollonia. Bronze mirror, Field Inventory Number 66
ти, между които е разположена деветлистна
палмета. По цялата окръжност на диска, ръбът
е красиво завършен с гравиран венец (обр. 12).
Огледалото произхожда от гроб на жена на
възраст между 21 и 35 години. Гробният инвентар, съдържащ два червенофигурни лекита
тип “цилиндричен”, стамноидна пиксида с капак и чернофирнисова паничка, датира съоръжението във втората половина на V в. пр. Хр.
При огледало с ПИН 4613 декоративната
композиция не е разположена хоризонтално
по дължината на диска, както е при огледало с
ПИН 84, а тук тя се развива вертикално. Двете волути, ограждащи осемлистна палмета, при
този образец не преминават в ластари, а се извиват високо нагоре под формата на лира, като
завършват с втора по-малка волута25. Пространството между двете големи волути е запълнено
с пояс с мрежест орнамент, а под тях е врязан
триъгълен мотив, който продължава към издатъка за дръжка. Цялата украса е завършена от
елегантна плетеница, разположена по ръба на
огледалото и отлята заедно с него. Останалата
25
Такава украса е характерна за група бронзови огледала, произвеждани през V в. пр. Хр. При някои екземпляри тя е по-богата,
като са прибавени допълнителни растителни орнаменти. Тези
огледала се различават по начина на изработване на украсата.
При някои екземпляри тя е отлята заедно с диска и е изпълнена
в плитък (Davidson 1952, 180, № 1307, табл.81, №. 1307) или дълбок релеф (Papaspyridi-Karouzou 1951, табл.47 d). Понякога тя е
представена ажурно (Cameron 1979, №. 48-71) или е гравирана
(Oberländer 1967, №. 144-146). Често такава украса се наблюдава
както при огледала на стойка, датирани през 460-450 г. пр. Хр.,
така и при образците от Южна Италия с вероятен производствен
център епизефирските локри, отнасящи се към същия период.
50
декорация е изработена чрез гравиране (обр.
14). Огледалото от некропола на Аполония не е
от затворен комплекс и датировката му може да
се определи единствено въз основа на паралели.
Аналогично по форма и представяне на палметата (с дълги листа) е огледало от първата
трета на V в. пр. Хр. с кат. № 203 по Оберлендер (Oberländer 1967, 135), открито на о. Родос.
При него липсва украсата, разположена по
ръба на диска, характерна за бронзовите огледала от VI-V в. пр. Хр. (Congdon 1981, 94, 115,
Appendix 1-G). Мрежестият орнамент, разположен между двете волути, е много подобен на
този върху образеца от обект „Кралски конюшни” в Атина, датиран през втората половина на
V в. пр. Хр. Произходът на това огледало е атически (Papaspyridi-Karouzou 1951, 571, фиг. 3).
Откритите в некропола на Аполония Понтика бронзови огледала с украса и издатък за
прикрепяне на дръжка (тип 2А) се появяват за
първи път в гробове от втората половина на V
в. пр. Хр., а употребата им като гробни дарове
продължава средата на IV в. пр. Хр.
На база на данните от антропологичния анализ и състава на гробния инвентар може да се
заключи, че те са характерни най-вече за побогатите женски погребения. Откриват се като
гробен дар при жени на възраст между 21 и 35
години, и вероятно са свързани с омъжената
жена и символизират нейния статус в обществото.
В зависимост от своята украса те се подразделят съответно на огледала с украса от
Обр. 13. Аполония Понтика. Бронзово огледало с ПИН
4613
Fig. 13. Apollonia Pontica. Bronze mirror, Field Inventory
Number 4613
двете страни на отразяващия диск (2А.1) и такива с украса само върху лицевата страна на
отразяващия диск (2А.2). Най-ранни са огледалата от първата подгрупа на 2A.1, появили се в
гръцкия свят в комплекси от края на VI в. пр.
Хр. В аполонийския некропол тези огледала се
откриват в гробове с доста по-късна дата - последната четвърт на V в. пр. Хр. - 340 г. пр. Хр.
От тях се развиват огледалата от втората подгрупа на 2А.1. При тяхната поява в некропола
на Аполония (втората четвърт на IV в. пр. Хр.)
също се наблюдава закъснение в сравнение с
образците, открити в Гърция. Те са продукт
на атическите ателиета, а разпространението
им се отнася към първата трета на V в. пр. Хр.
Възможно е поради по-високата си стойност
и представителност образците принадлежащи
към група 2А.1, да са били в употреба по-дълго време и предавани по наследство, преди да
бъдат използвани като гробен дар. Огледалата, отнасящи се към образците от група 2А.2,
представляват следващ етап в развитието на
гръцките огледала, когато по-леките екземпляри заменят тежките масивни огледала в бита на
гръцката жена.
Изследваните тук бронзови огледала принадлежат към група паметници, чието производство започва в края на VI в. пр. Хр.
Датировката им се определя въз основа на декоративния елемент, подчинен на еолийското
влияние, наблюдавано през VI в. пр. Хр. в Атика, от времето на Пизистратите до Персийските
войни. Еолийският стил вероятно се е разпространил чрез контакти с Йония и североизточна
Егея (Proskynitopoulou 2008, 331) и е широко
използван както в монументалното изкуство и
вазописта, така и в торевтиката.
Обр. 14. Аполония Понтика. Бронзово огледало с ПИН 4613 (рисунка)
Fig. 14. Apollonia Pontica. Bronze mirror, Field Inventory Number 4613 (drawing)
51
Цитирана литература:
Аристофан. Комедии. Превод Александър Ничев.
София, 1985.
Батаклиев 1985: Г. Батаклиев. Афродита. - В: Антична митология. Справочник. 1985.
Билимович 1973: З. А. Билимович. Атические
зеркала в Северном Причерноморие - В: Памятники античного прикладного искусства. Ленинград.
1973, 42-50.
Дремсизова 1955: Ц. Дремсизова. Надгробни могили при с. Янково - Известия на Археологическия
институт, 19, 1955, 61-83.
Еврипид. Орест. Превод Тамара Кръстева. – В:
Еврипид. Трагедии. София: Фондация за българска
литература. 2008.
Еврипид. Троянките. Превод Георги Михайлов. София. 1983.
Капошина 1959: С. И. Капошина. Некрополь в районе поселка им. Войкова близ Керчи - В: Материалы и исследования по археологии СССР. МоскваЛенинград, 69, 1959, 108-153.
Китов, Димитрова, Димитрова 2007: Г. Китов, Д.
Димитрова, Е. Димитрова. Могили край Шейново в
Долината на тракийските царе. В - Археологически
открития и разкопки през 2006. София, 2007, 151153.
Миков 1958: В. Миков. Народна медицина у старите траки - В: Изследвания в чест на акд. Д. Дечев.
1958, 660-673.
Приор 1993: Ж. Приор. Огледало - Универсални
символи. София. 1993.
Рехо 2005: М. Рехо. Грижата (cultus) за красотата на
тялото в Тракия през римската епоха: из колекциите
на Археологическия институт с музей - София. - В:
Земите на България - люлка на тракийската култура,
II. АИМ-БАН, София. 2005, 153 - 164.
Силантьева 1959: Л. Ф. Силантьева. Некрополь
Нимфея. -– В: Материалы и исследования по археологии СССР. Москва - Ленинград, 69. 1959, 4-108.
Станчев 1988: Д. Станчев. Разкопки на тракийска
надгробна могила до с. Копривец, Разградска област. - Археологически открития и разкопки през
1988. Кърджали. 1989, 50-51.
Филов 1933: Б. Филов. Новооткрити тракийски
гробници от Дуванлий. - Известия на Археологическия институт. 1933, 217-277.
Aristophanes. Kock, T. (ed.), Comicorum Atticorum
Fragmenta, 1880.
Betancourt 1977: P. P. Betancourt. The Aeolic Style in
Architecture: A Survey of its Development in Palestine,
the Halikarnassos Peninsula, and Greece, 1000-500
B.C. Princeton University Press. 1977.
Bonfante 1975: L. Bonfante. Etruscan Dress. Balti-
52
more. 1975.
Boulter 1963: С. Boulter. Graves in Lenormant Street,
Athens. - Hesperia: The Journal of the American School
of Classical Studies at Athens, 23, 2. 1963, 113-137.
Cameron 1979: F. Cameron. Greek Bronze HandMirrors in South Italy. BAR International Series 58.
1979.
Congdon 1981: L. O. Congdon. Caryatid Mirrors of
Ancient Greece: Technical, Stylistic and Historical
Consideration of an Archaic and Early Classical Bronze
Series. Mainz. 1981.
Damyanov 2005: М. Damaynov. Graves with Circles
of Amphorae in the Greek Necropoleis in Black Sea. –
In: Stephanos Archaeologicos in honorem Prof. Ludmil
Getov. Studia Archaeologica Universitatis Serdicensis
Supll. 4, 2005, 214-223.
Davidson 1952: G. Davidson. Corinth XII. The Minor
Objects. Prinston, New Jersey. 1952.
Filow 1934: B. Filow. Die Grabhügelnekropole bei
Duvanlij in Südbulgarien. Sofia. 1934.
de Grummond 1982: N. de Grummond. A Guide to
Etruscan Mirrors. Florida. 1982.
Linders 1972: T. Linders. Studies in the Threasure
Records of Artemis Brauronia found in Athens. Skrifter
utgivna av Svenska Institutet i Athen, 4, 19. Stockholm.
1972.
Kurtz, Boardman 1971: D. Kurtz, J. Boardman. Greek
Burial Customs. London. 1971.
Murray; Smith, and Walters 1900: A. Murray, A.
Smith, and H. Walters. Excavations in Cyprus. London.
1900.
Myres 1914: J. Myres. Ηandbook of the Cesnola Collections of Antiquities from Cyprus. New York. 1914.
Oberländer 1967: P. Oberländer. Griechische Handspiegel. Hamburg. 1967.
Panayotova 2007: K. Panayotova. Burial and Postburial Rites in the Necropoleis of the Greek Colonies
on the Bulgarian Black Sea Littoral. - In: Ancient Greek
Colonies in the Black Sea - 2. 1, BAR International
Series. 2007,, 87-126.
Papaspyridi-Karouzou 1951: S. PapaspyridiKarouzou. Attic Bronze Mirrors. - In: Mylonas, G.E.
(ed.) Studies Presented to David Moore Robinson.
Saint Louis. 1951, 564-587.
Pollux. Onomasticum. Vol. I-III. Bethe, E. (ed.).
Lexicographi Graeci. IX, 1900-1967.
Prohászka 1995: Prohászka, M. Reflection from the
Dead. The Metal Finds from Pantanello Necropolis
at Metaponto. A Comprehensive Study of Grave
Goods from the Vth to IIIrd Centuries B.C. Studies in
Mediterranean Archaeology. Vol. CX. Jonsered. 1995.
Proskynitopoulou 2008: R. Proskynitopoulou. Mirror.
- In: N. Kaltsa, A. Shapiro (eds.). Worshiping Women.
Ritual and Reality in Classical Athens. New York,
2008, 331.
Richter 1915: G. Richter. Greek, Etruscan and Roman
Bronzes. Metropolitan Museum of Art. New York. 1915.
de Ridder 1894: A. de Ridder. Catalogue des bronzes
de la Société archéologique d’Athènes. Paris, 1894.
Robinson 1942: D. Robinson. Excavations at Olynthus, 11. The Johns Hopkins Press. 1942.
Rouse 1902: W. Rouse. Greek Votive Offerings. Cam-
bridge. 1902.
Sabetai 1997: V. Sabetai. Aspects of Nuptial and
Genre Imagery in Fifth-Century Athens: Issues of
Interpretation and Methodology. - In: J. H. Oakley,
W. Coulson & O. Palagia (eds.). Athenian Potters and
Painters: The Conference Proceedings. Oxford: Oxbow
Books. 1997. 319-335.
Züchner 1942: W. Züchner. Griechische Klappspiegel. – Jahrbuch des Deutschen Archäologischen Instituts. 14, 1942.
Decorated Bronze Mirrors from the necropolis
of Apollonia Pontica (Abstract)
Teodora Bogdanova
The present paper discusses the seven most
elaborate examples in the collection of bronze
mirrors, discovered in the necropolis of Apollonia
Pontica.
All mirrors under consideration here belong to
the same type, with the reflecting disc and the tang
for fastening the handle cast together. Depending
on the decoration, two groups could be distinguished – mirrors with decoration on both sides
of the reflecting disk and mirrors with decoration
only on one side of the disk. Five specimens of different size and decoration belong to the first group.
Three of them, Field Inventory No. 232, Inventory No. 2403, and Field Inventory No. 107, are
among the earliest Greek mirrors, the appearance
of which could be dated to the late 6th c. BC. In the
necropolis of Apollonia, such mirrors are found in
considerably later graves – last quarter of the 5th c.
BC to the middle of the 4th c. BC. These are massive and heavy discs with decoration at the base
of the disk, consisting of the volutes of the Aeolic
type, with a palmette in between. This motif, typical of the Ionian East, was adopted and developed
by Attic workshops. In Greece in the first half of
the 5th c. BC, mirrors appeared with elegant tendrils added to the main decorative scheme of the
earlier examples. They were manufactured in Attic workshops. Two mirrors belong to this group –
Field Inventory No. 84, dated to the second quarter
of the 4th c. BC, and another one from the necropolis of Apollonia, with unknown context.
Two mirrors, Field Inventory Nos. 66 and
4613, belong to the second group of mirrors, with
decoration only on one side of the disc. They have
a much thinner disc. The decoration of the mirror
with Field Inventory No. 66 is very similar to that
of the specimens with Field Inventory Nos. 107
and 232, and Inventory No. 2403. It was found in
a grave from the second half of the 5th c. BC. The
mirror with Field Inventory No. 4613 has a vertically developed composition “volutes with palmettes”. It is without context.
The anthropological analysis of the skeletal remains indicates that the mirrors with Field Inventory Nos. 232 and 66 belonged to women, aged
21-35 years.
53
Дискусия за прехода между
Античността и Средновековието
и за хронологичните рамки
на „средните векове”
Валери Григоров
Темата за прехода между Античността и
Средновековието и определянето на хронологичните рамки на „средните векове” е част от
големия теоретичен проблем за конструиране на историческата периодизация. Основно
този проблем се разисква в научното поле на
историографията, като досега археологическата наука остава в известна степен в страни от
дискусията. Това е и една от причините да провокирам началото на теоретичен дебат, в който
да се изложат различни позиции. Археологическата наука дължи това на историографията,
най-малкото, за да предложи свои аргументи,
които да бъдат взети под внимание.
Първите опити за структуриране на „световната” история на големи времеви периоди
(епохи) могат да се открият още в хрониките на
ранните християнски автори Секст Юлий Африканец1 (ок. 170 - ок. 240 г.) (Цоневски 1986,
162-163), Евсевий Кесарийски (ок. 260/4 ) ок.
340 г.), св. Йероним (между 340 и 350 - 419 или
420 г.), св. Августин (354/363 - 430 г.)2. Една
от първите периодизации принадлежи на Св.
Йероним3 (Fürst 2003), който разделя историята на четири монархии, последователно доминирали над познатия свят: асиро-вавилонска,
мидо-персийска, гръко-македонска и римска.
През „средните векове” върху историографията най-силно влияние оказват библейскохристиянските възгледи за света. В “Църковна
От Секст Юлий Африканец частично е запазен трудът „Хроники“ (Chronographiae) в 5 книги (РG, t. 10, соl. 63 - 94). Това е
първата християнска световна история, в която са изложени
най-важните събития и дати от световната, старозаветната и
новозаветната история от сътворението на света до третата
година от царуването на Хелиогабал (221 г.). На това си съчинение
Юлий Африканец дължи своята голяма известност и названието
„баща на християнската хронография“.
2
http://www.kaminata.net/25-t20461.html
3
http://www.kaminata.net/25-t20461.html
1
54
история” (Historia ecclesiastica) на бенедиктинския монах Хуго Флориаценсис, авторът асоциира шестте дни на Божественото творение
като символичен праобраз на шест исторически епохи, всяка от които обхваща период от
1000 години4 (Floriacensis 1851, 386- 397). Друг
представител на сакралната историография е
Джон Скот Ериугена (ок. 810 - ок. 877). Той
конструира световната история през призмата
на християнската доктрина за трихипостазната същност на Бог, разделяйки историята на
три епохи: епоха на Бог-Отец (т.е. епохата на
Стария Завет), епоха на Бог-Син (т.е. епохата
на новия Завет) и епоха на Бог-Свети дух (т.е.
епохата на Божието Царство на земята)5. Покъсно тази периодизационна схема е доразвита
от Хуго от Сен Виктор (1096/1097 – 1141 г.).
Той определя първия период като “епоха на
естествения закон”, втората епоха е на “Мойсеевия закон” (обхваща времето от Мойсей до
идването на Христос), а третият период е определен като “епоха на християнската църква”6.
Въвеждането на понятието „средни векове”
се приписва на италианския поет и хуманист
Франческо Петрарка (1304-1374) (Power 2006,
3). За пръв път определението “средни векове”
(media tempestates) като част от историята на
човечеството се използва от библиотекаря на
папа Сикст ІV, епископ Джовани Буси в траурна
реч, която той произнася през 1469 г. в чест на
починалия теолог и философ Николай от Куза7.
Един от първите опити за хронологическо опhttp://www.kaminata.net/25-t20461.html
http://plato.stanford.edu/entries/scottus-eriugena/;
http://www.newadvent.org/cathen/05519a.htm
6
http://www.kaminata.net/25-t20461.html
7
http://www.kaminata.net/25-t20461.html;
http://www.referati.org/srednovekovna-obshta-istoriq/49780/ref/p6;
http://miranda2011.blog.bg/history/2011/12/03/srednovekovnatapropaganda-v-hristiianskiia-sviat.860979
4
5
ределяне на Средновековието е направен от
Флавио Биондо (1392–1464)8. В труда си “История на падането на Римската империя” Биондо започва със събитията от 412 г. и завършва
с 1440 г. В началото на Ренесанса френският
хуманист Жан Боден (ок. 1538 - 1598) разделя
човешката история на стара, средновековна и
нова9. Налагането в полето на историографията
на схемата “Античност, Средновековие, Ново
време” се свързва с името на германския учен
от ХVІІ в. Кристиян Келер (Николов 1994, 565).
Той е автор на “История в три части” (Historia
tripartita), която се състои от три раздела: стара история, история на средновековието и нова
история. В друго свое произведение “История
на средните векове от Константин Велики до
завземането на Константинопол от турците”
Келер поставя и хронологическите рамки на
медиевистиката. Приемникът на Келер, Льошер издава през 1705 г. в Лайпциг „История на
Римската империя”, в която за първи път определя хронологичната рамка на Средновековието между V и XV в. (История средних веков
1999, 9, 49). Зададената времева рамка от точно
1000 години изглежда много привлекателна и
заради впечатляващите числови пропорции,
ефект, който е търсен и от по-ранните средновековни историци.
Историографските изследвания в следващите столетия продължават в общи линии тази
историческа традиция (Power 2006, 4), като
я доразвиват и с нови възгледи. Разделянето
на световната история на три големи епохи
(„древност”, „средновековие” и „модерни времена”) се утвърждава през ХХ в., като основна периодизационна структура (Power 2006,
3). По-сложен за решение остава проблемът за
определяне на конкретните дати за началото
и края на историческите епохи. В тази връзка
продължават да бъдат дискусионни и хронологичните рамки на „средните векове”.
В специализираната, а и в учебната литература липсва единна позиция както за началото,
така и за края на Средновековието. В зависимост от принадлежността си към различни национални или тематични направления изследователите посочват различни дати: Първият
вселенски събор през 325 г.; преместването на
столицата от Рим във Византион през 330 г.;
„Великото преселение на народите”, което започва с движението на хуните от Азия към Европа през 375 г. Основен водораздел, в западната историография, е 395 г., възприемана като
8
9
http://www.referati.org/srednovekovna-obshta-istoriq/49780/ref/p6
http://www.kaminata.net/25-t20461.html
символична дата на политическото разделяне
на късноантичния римски свят (Карпантие
2001, 109). Най-голям е броят на историците,
според които средновековната история започва
с падането на Западната Римска империя през
476 г. и обявяването на Одоакър за крал на
Италия (Crabtree 2001, ix). За западния дял от
Европа в тази дата „се крие не само гибелта на
една цивилизация, но и формирането на едно
ново общество, в което се извършва коренен
прелом в стопанския живот, политическите отношения и културата” (Николов 1994, 79).
За източния дял на римския свят темата за
края на Античността и началото на Средновековието се фокусира върху проблема за формирането на Византия. В много от изследванията ранновизантийският период се определя
като преход между двете епохи (Haldon 1985,
76). В тази връзка е предложена периодизация,
според която времето от смъртта на Теодосий
I (395 г.) до управлението на Ираклий (610-641
г.) се приема за специфичен етап на формиране
на Византийската империя (Карпантие 2001,
117; Динчев 2006, 5; Аладжов 2010, 10). Този
период се осмисля като преход, през който
преминава самото византийско общество. Oт
разделянето на империята при Теодосий І, до
падането на Западната римска империя (476 г.)
и до войните на Юстиниан в Италия (553 г.),
загубата на Балканите (ок. 600 г.) и загубата на
Египет (634 г.) са събитията, повлияли за постепенното изкристализиране на географското
и политическо значение на Византия (Schreiner
2010, 14).
Ако краят на Византия е сравнително безспорен (падането на Константинопол през
1453 г.), то за началото на империята могат
да се срещнат много различни мнения - 284 г.,
324/330 г, 395 г., 565 г. средата на VII в. (Schreiner 2010, 14). Акцентирайки на Византия
като специфично политическото и културно
явление, редица византинисти използват израза „когато Византия стана Византия” (Cameron 1993, 7). На въпроса „кои са византийци?”
(т.е. кога Византия става Византия), Кирил
Манго посочва времето на император Юстиниан и по-специално времето около 560 г., когато империята възстановява управлението си
на големи части от Италия и Северна Африка
(Mango 1980, 13). Символичното начало на Византия би могло да се свърже и с монетната реформа, въведена през 498 г. при управлението
на Анастасий І, с която се поставя началото на
същинското византийско монетосечене.
Според Аверил Камерон от края на упра55
влението на Юстиниан и до края на VII в.
разпознаваемата социална и икономическа
структура на класическата античност е прекъсната (Cameron 1996, 270). Това е периодът,
когато Византия окончателно се трансформира в гръцка държава, а императорският двор
и официалната система на администрацията
и армията се адаптират напълно към гръцката
терминология, изваждайки от употреба латинския език, възприеман вече като анахронизъм
(Cameron 1996, 310). На подобно мнение е и А.
Лоут. Според него в края на VI в. Византия е на
ръба на драматична трансформация, в която са
посети семената на оцеляването и обновяването на обществото. Това, което оцелява обаче, е
значително по-различно от обществото в началото на VI в. (Louth 2008, 116-117).
В Италия протичат аналогични процеси
на разпадане на античните културни системи,
особено силно изразени след 476 г. През пети
и шести векове се наблюдават съществени
промени в архитектурата (Christie 2006, 245). В
периода между византийско-готската война и
ломбардската окупация са нанесени сериозни
щети върху икономиката и градовете. Големите разрушения в средата на VI в., както и чумната епидемия (от 540 г.) маркират определен
хиатус преди появата на ломбардите (Christie
2006, 246, 250-251). През този период изчезват много от античните елементи и се формират нови комплекси, разкриващи настъпилите
промени в икономическата и социалната среда
(Christie 2006, 270-271).
Въпреки известните нюанси, представените
възгледи дефинират съществуването на преходен период между Античността и Средновековието, продължил три или четири столетия.
Според различни мнения преходния период се
вмества между 300 и 650 г. (Lavan 2007, xv),
между 400 и 700 г. (Clover, Humphreys 1989, 11)
или между 300 и 800 г. (Brogiolo, Wards-Perkins
1999, xiii; Christie 2006, 4, 268). Срещат се и
мнения, поставящи прехода в периода от Диоклециан (283 г.) до падането на Мавриций (602
г.) или до загубата на Египет (645 г.) (Lavan
2007, xviii). За Аверил Камерон разделянето на
Римската империя в 395 г. дава символичното
начало на преходния период (Cameron 1993,
8). Според Джон Халдон седми век е финал на
социалната и икономическата трансформация
на византийското общество (Haldon 1985, 112).
Георги Острогорски също определя седмия век
като времето, когато се формира нов икономически и социален ред, нова административна
система и нова военна организация, които во56
дят до обновяване на византийската държава
(Ostrogorsky 1959, 47). Според него в годините
на размирици при управлението на император
Фока (602-610 г.) завършва късноримската/ранновизантийска епоха и започва византийската
история в смисъл на история на средновековната гръцка империя (Ostrogorsky 1963, 72).
В повечето исторически изследвания времето след IV в. се определя като начало на дълбоки преобразования в римския свят. През този
период класическата античност, определяна
като „космополитно” общество, преживява
процес на дезинтеграция, довела до формирането на локални общности и култури (Clover,
Humphreys 1989, 3, 9). Преходът между Античността и Средновековието се характеризира с
голяма динамика на промени, при които в различна степен античните елементи остават добре разпознаваеми, а новите явления, които ще
определят обществото през средните векове, са
все още в начални фази на изява.
Общо е мнението, че в периода IV-VI в. се
формира нов културно-исторически и политически феномен - Византия. Без съмнение, Византия наследява много от политическите традиции на Римската империя и същевременно тя
е нещо по-различно, историческият контекст, в
който се изгражда, е друг. Византия е политическата формула, чрез която оцеляват отделни
структурни елементи на римския свят в една
съвършено нова историческа реалност. Именно
в тази й специфика е голямата сложност в разбирането на феномена Византия - т.е. доколко
Византия е продължение на Римската империя
и доколко тя е нещо по-различно, къде е границата между приемственост и промяна. В тази
връзка Фалко Дайм дава едно много елегантно
решение, определяйки Византия като Римска
империя през Средновековието: „Byzanz, das
Römische Reich im Mittelalter” (Daim 2010, 10).
Според определението на Георги Острогорски
Византия се развива върху три важни фундамента: римската държавна традиция, гръцката
култура и език и християнската вяра (Ostrogorsky 1963, 3, 22; Schreiner 2010, 16).
От краткия историографски преглед се вижда, че началото на „средните векове” се сблъсква с трудното дефиниране на прехода между
двете епохи. Той се осъществява в твърде широк времеви хоризонт, с доста приблизителни
и условни граници, което позволява различно
интерпретиране. Не по-лесен за решение се
оказва и проблемът за определяне на горната
границата на „средните векове” (Пантев, Глушков, Мишев 1994, 10, 15-17). Дискусията
извежда на преден план няколко по-значими
исторически дати като: падането на Константинопол през 1453 г., откриването на Америка
в 1492 г., началото на Реформацията в Германия (1517 г.). Сред друга голяма част от историците се налага становището, че водоразделът между Средновековието и „Новото време”
е XVII в., когато избухват Нидерландската и
Английската революции. Днес в повечето европейски историографии се използва периодизацията на проф. Тандеуш Мантоефел, според
която Средновековието обхваща периода от
476 г. (падането на Рим) до 1648 г.10
Голямото разнообразие от мнения показва, че съвременната „европейска” историография все още не е разработила методология
за анализ и оценка на историческите процеси,
която да доведе до аргументирано и еднозначно определяне на хронологическите рамки на
„средните векове”. Субективният избор на определени събития, определяни като „знакови”
граници между епохите, поражда повече спорове, отколкото постигането на консенсус.
В българската историография също има различни възгледи. В зависимост от европейския
или локален български фокус на изследването
могат да се срещнат различни дати. В академичните изследвания „раждането на Европа”
и началото на Европейското Средновековие
обикновено се свързва с „Великото преселение на народите” (IV-VIII в.) (Божилов, Гюзелев 1999, 11). В учебната литература и в популярните исторически изследвания акцентът
е поставен преди всичко върху националната
политическа история, което обвързва началото на българското Средновековие с настаняването в последните десетилетия на VII в. на
Аспаруховите българи на Долен Дунав. Краят
на българското средновековие също няма еднозначно решение. В едни случаи за край се
приема падането на българските земи под османска власт, а в други - XVII в. Проблемният
период от края на XIV до края на XVII в. се
определя като „тъмен период” „робски векове” от българската история, когато развитието
на българското общество е задържано встрани
от световно-историческото развитие (Генчев
1988, 12, 87).
Поставянето на конкретни дати и исторически събития, маркиращи края на една епоха
и началото следващата, се сблъсква с редица
трудно преодолими методологически проблем.
Изборът на едно или друго „знаково” събитие
внушава доста илюзорна и невярна представа
10
http://www.referati.org/srednovekovna-obshta-istoriq/49780/ref/p7
за „амплитудност” на историческия процес,
в която се осъществяват знакови преходи от
едно състояние на обществото в друго. Това е
обаче подвеждащо, защото преходът от една в
друга епоха се разбира по-скоро като квантов
скок, а не като дълъг процес от събития, които
постепенно нарушават континуитетната нишка
и активират в по-голяма степен механизмите
на деконстриуране, адаптация и създаване на
нова социална, икономическа, политическа и
културна конструкция. И точно тук археологията може да изиграе решаващо значение, като
извади анализът от омагьосания кръг на селективната историческа събитийност и го насочи
към изследване на прехода в неговия естествен
„динамичен” контекст. Честите политически
сътресения в Европа, провокирани в периода
на „Великото преселение на народите”, създават условия за поредица от кризи, които фокусират голям креативен ресурс в търсене на
нови решения за адаптиране и преформулиране на системата.
Една от най-чувствителните към промените
обществени структури е икономиката. Стопанската криза в Римската империя в края на ІІ и
особено през ІІІ в. дава началото на разпадането на големите робовладелски имения тип
„вили” и „латифундии” и преминаването към
„колонатна” система (Ангелов 1976, 23-25;
48-54). Във Византия вилите окончателно изчезват около средата на V в., като причина за
техния край са хунските нашествия през 40-те
години (Кузманов 1985, 57; Динчев 1996, 20,
135; Christie 2006, 493). Прекратяването дейността на основните експортни производствени структури води до съществена редукция и
пренастройване на пазарите от глобални към
локални мрежи. Промените във функционирането на пазарите довеждат до силен спад в
монетната циркулация. Тази тенденция продължава устойчиво с малки положителни колебания през VI в. (Crabtree 2001, 410), за да
достигне според Каждан своя минимум в периода 650 - 800 г. (Каждан 1954, 170-172;
Haldon 1985, 82-83). Резултатите от анализа
на Каждан са частично оспорени от Острогорски (Ostrogorsky 1959, 51), който се позовава
на статистически данни от богатите колекции
на златни монети от Дъмбъртън Оукс, Хайфорд Пиърс и Британския музей. Според Острогорски колекциите златни монети не само
не намаляват през седми век, а напротив, има
тенденция към увеличаване. Разбира се този
вид избирателна статистика само на монети
от фондовете на няколко големи колекции, и
57
то само на златни, е твърде проблематична.
От стопанска и търговска гледна точка далеч
по-важен индикатор за нивото на монетарната
икономика са бронзовите и донякъде сребърните монети, използвани активно в търговския
обмен. Археологическите данни показват, че
през периода VII-VIII в. броят на откритите
монети е значително по-малък от този от предходния период.
Първите исторически индикации за излизане на Византия от продължителния период на
оскъдност на монети идват при управлението
на император Никифор І Геник (802-811) (Angold 1985, 7). Нумизматичните данни илюстрират прехода от монетарен еквивалент на стокова размяна до IV в. и постепенно преминаване
през V-VIII в. към немонетарна, „натурална”
стокова размяна. Ограничените обеми на експортни стоки и ограниченото използване на
монети довеждат до все по-силното затваряне
на стопанската система в рамките на регионално производство, с висок процент на вътрешно
потребяване и малък излишък от стоки, предназначени за експорт. Преструктурирането на
пазарите и намаляващият обем експортни стоки предизвикват по-ограничено използване на
амфори през VI-IX в. Спадът в абсолютния дял
на амфорите и редуциране на техните типологични характеристики е правопропорционално
на засилване на икономическата изолация на
градските центрове и области (Кузманов 1985,
56-57).
Икономическият спад във Византия оказва
влияние във всички сфери, включително върху
числения състав на армията, която през VI в.
намалява близо три пъти спрямо числеността
й от предходното столетие (Тъпкова-Заимова
1966, 41).
Друг резултат от икономическия колапс
е свързан с упадъка на технологиите (Lavan
2007, xv-xl). Разпадането на големите антични производствени центрове води до частична
или пълна загуба на някои занаятчийски техники и изработването на специфични суровини и
материали (Bes 2007, 3-39). Археологическите
изследвания и технологичните анализи доказват същественото редуциране на предметите,
изработени с високи технологии и с вложени
в тях висококачествени материали. Икономическата криза след готското нашествие на Балканите в средата на ІІІ в. довежда до понижаване качеството и на керамичната продукция.
Наблюдава се известна децентрализация на
керамичното производство и постепенно преминаване през IV в. към технологии и форми,
58
характерни за ранновизантийския период (Кабакчиева 1983, 9).
Най-видимо икономическата криза от периода на прехода рефлектира върху структурата
на градовете. Сред ефектите от редукцията на
пазарите и затварянето им в по-тесни регионални рамки е „аграризацията” на ранновизантийските градове (Ferluga 1998, 359-374).
Процесът на „рурализация’ (аграризация) на
пост-римските градове е ясно видим в Италия.
Повсеместно в запустелите градски покрайнини хумусен пласт запечатва руините на късноримските сгради (Christie 2006, 245, 261-263).
Големите разрушения, причинени от масираните нашествия на хуни, авари, славяни и др.,
както и катастрофалните земетресения и чумни епидемии водят до „шокираща” депопулация на обширни области. Този демографски
колапс и упадък на градските форми на живот е процес, придобил популярност с израза
„преход от полис към кастрон” (Müller-Wiener
1986, 435-475; Dunn 1994, 60-81; Provost 2001,
123; Kirilov 2006, 56; Zavagno 2009, 153).
Започналият не по-късно от IV в. процес
на съкращаване на укрепените пространства
(Kirilov 2006, 80, 94-95) е най-добре изразен по
времето на император Юстиниан І. По принцип, фортификационните дейности винаги са
съответен отговор на конкретна или на възможна въоръжена заплаха от една страна и на икономическите възможности за изграждането на
съоръжения и поддръжката на военен ресурс,
от друга. Очевидно е, че увеличената военна
заплаха и намалелите финансови възможности
на империята предопределят редукцията на укрепените площи. Нерядко този процес се тълкува като свидетелство за гибелта на града в
прехода между Античността и Средновековието и превръщането му във военно укрепление.
Всъщност по-детайлните изследвания на живота в градовете показва, че извън укрепените
зони продължават да съществуват предградия
и сателитни селища. За да се засилят отбранителните възможности на агломерацията и за да
се повиши шансът за оцеляване, старите градски стени са изоставени, а укрепената площ е
намалена или на естествено защитени места се
строят нови малки укрепления. Една от характеристиките на периода е засилената „милитаризация” на пейзажа (Christie 2006, 283) и на
всекидневния живот на населението.
Опустошителните последици от мащабната
хунска инвазия в средата на V в. се характеризират със съществени промени в структурата и топографията на селищата в Европа.
Естественият процес на урбанистичното развитие във Византия е прекъснат, а множество
градовете - частично или напълно разрушени
(Аладжов 2010, 77). Възстановените след този
катаклизъм градските центрове вече са силно
редуцирани, а масовото строителство на укрепени селища се осъществява предимно на
естествено защитени места (Dunn 1997, 137151). Въпреки относителното „благополучие”
на градовете в края на V в. и до 80-те години
на VI в., като цяло е прекъсната античната урбанистична традиция. Особеност на новите
градски пространства е, че те са по-гъсто застроени с малопространствени сгради. От една
страна, тази специфика може да се обясни с
понижения жизнен стандарт на населението,
вследствие постоянните варварски нашествия
и икономическата криза в империята. Немалка
роля за промяната на средата и модела на живот в градовете имат и утвърждаващите се позиции на християнската църква, която е крайно
негативна към езическия характер на античния
градски живот, характеризиращ се с по-голям
материален комфорт (изграждане на театри,
обществени бани, просторни и благоустроени
площадни пространства) (Kirilov 2006, 80, 92).
Едва ли е случайно, че всички тези елементи
на градската инфраструктура бързо изчезват,
за да отстъпят мястото си на християнските
храмове, които остават почти единствените
монументални обществени постройки в градските центрове.
Византийският град, който е основният
носител и изразител на античната традиция,
в края на пети и шести век загубва повечето
от характерните за класическия период черти
(Haldon 1999, 4; Brogiolo 1999, 113). Според
Елена Саради шести век маркира края на античния град (Saradi 2006, 439). За Мала Азия
големите трансформации в градския живот настъпват малко по-късно (след 600 г.) (Whittow
2001, 138). Отличителни черти на византийския град през седми и осми век са общата демонументализация, силното ограничаване на
обществените пространства, фрагментиране на
градската среда.
Градоустройствената концепция през преходния период все по-ясно обособява две части на града (Zavagno 2009, 164): „горен” град,
към който спада укрепеното пространство,
разположено обикновено на естествено защитено възвишение, и „долен” град, в който се
включват кварталите извън крепостните стени.
Редукцията, която се случва в повечето градове, води до трансформирането им в деурбани-
зирани укрепления (тип кастрон). Процесът на
упадък на урбанизацията във Византия през
V-VIII в. поставя на внимание въпросът за предефиниране характера на града през преходния
период и определяне на ново реалистично класифициране на понятието „град”. В тази връзка
е важно да се анализират настъпилите промени
през този период в градската среда.
Урбанизацията е функция от два взаимни
процеса: урбанизация на социалната структура и урбанизация на средата. На прехода от
Античност към Средновековие се развиват
динамични промени и в двата сегмента, чийто резултат е разширяване на диверсификацията на урбанизацията - увеличава се броят на
укрепленията, за сметка на намаляване на защитените площи. В тази ситуация е интересно как различните социални групи реагират на
урбанистичните промени. Напълно очаквано
в най-голяма степен към новата градска среда
се адаптират бюрократичната аристокрация и
духовенството, които имат най-значим икономически ресурс и подкрепа на държавата, за да
се разположат в защитените части на редуцираните градски пространства. Затова и в прехода между Античността и Средновековието
оцеляват предимно тези градове, които играят основна роля за държавната бюрократична
структура и църквата. По-ниските социални
слоеве обикновено остават извън защитените
пространства и са принудени да поемат изцяло грижата за своята прехрана чрез активното
участие в аграрни дейности. Тази нова роля
на голяма част от градското население намира
пряко отражение в структурата и облика на градовете от прехода и е същностна характеристика на ранносредновековния град. Следвайки
измененията в социалната структура, се променят и функциите на града: той се фокусира
най-вече върху административно-военни задачи и изпълнение на религиозно-идеологически
цели. Стопанските и икономически функции са
само съпътстващи, в рамките на ограничените
пазарни нужди на региона.
Деурбанизацията е проблем, който не подминава и столицата Константинопол. За много
от изследователите повратна точки в развитието на столицата е загубата на Египет (Mango
1993, 128). Преустановяване доставките на
евтино египетско жито (след 634 г.) води до
бързата депопулация на града. През VII-VIII
в. големи райони на Константинопол запустяват и се намират в руини (Mango 1993, 129).
Едва през 766 г., при император Константин
V, е организирано преселване на население
59
от Гърция и крайморските райони, което води
до слабо нарастване на оредялото население в
столицата (Angold 1985, 6). Първите белези на
бавно възстановяване се забелязват след 800-та
година и особено при управлението на Македонската династия. Новото строителство обаче
е в пълен контраст със старото, прекъсната е
връзката с традицията от времето на Юстиниан
(Mango 1993, 130).
Налагането на християнството в Римската
империя е фактор, често определян като „знаков” за промяната на античното общество. С
извеждането на християнската доктрина като
единствена законна форма на религиозна изява са унищожени големият брой партикуларни
религии, характерни за античното общество. В
последната трета на IV в. са разрушени техните храмове и култови места (Christie 2006, 92).
Монотеизтичният възглед на християнството
задава и новата идеологическа рамка на обществото. Този идеологически преход се определя от редица историци, особено от ранохристиянския и средновековен период, като начало
на нова „християнска” епоха, изгряваща върху
руините на „езическата античност”. В редица
исторически изследвания Римската империя
след Константин Велики започва да се нарича и Християнска империя. Църквата, като
основен елемент на бюрократичната система
на държавата, се превръща в един от важните
фактори при формирането на нова социална и
културна структура на обществото. До IV-V в.
християнството се разпростира предимно сред
населението, живеещо в границите на Римската империя. Именно затова в ранносредновековни епиграфски паметници названието
християнин става синоним на ромей. В следващите векове новата религия се разпространява
в нови области на Европа. През IX в. са християнизирани славяните от Западните Балкани
и Великоморавия, населението на България и
повечето германски племена. Т.е. в рамките на
няколко века се наблюдава доста динамичен
процес на религиозна конверсия, който достига висока степен на въздействие към средата на
IX в. и обхваща по-голяма част от населението
на Европа. Според Роберто Лопец първите пет
столетия (от четвърти до девети век) европейските народи натрупат необходимата енергия,
за да изградят ново общество, по-перспективно и по-малко безправно от античното (Lopez
1962, 9-12). Върху общия християнски мироглед ще се формира през Средновековието европейското културно единство. „Християнският дух” е онзи фактор, който ще преобразува
60
митологичното и географското понятие Европа (Гюзелев 2012, 268-272) в единно културно
пространство.
За повечето историци ключов фактор на
прехода от Античност към Средновековие е
„Великото преселение на народите”. В представите на византийските интелектуалци найсилен акцент е поставен на нашествието на
Атила, определяно като универсалното завладяване, изправило римския свят до ръба на
реалното унищожение (Ševčenko 1961, 170).
Придвижването на големи маси население
предизвиква не само значими етнокултурните
промени в Европа, но води и до създаването
на нов тип политически структури, които само
частично са повлияни от античната традиция,
но като цяло нямат потенциала да се интегрират напълно към нея.
Комплексният анализ на културите в преход показва, че елементите на античната култура загубват характеристиките си най-рано
в граничните с „варварския свят” области и в
неукрепените селища, а се запазват най-дълго
в големите градски центрове. Т.е. преходът се
осъществява с различна динамика и дълбочина
по линията периферия - център и по линията
село - град. Аналогична асинхронност може да
се отчете и по вертикала на социалната структура. Античните културни белези се загубват
най-бързо сред ниските социални групи, докато във високите социални нива отделни белези
на античната култура могат да бъдат открити
или реактивирани през цялото Средновековие.
В разгорялата се по повод възгледите на
Едуард Гибон, теоретична дискусия, един от
участниците Либешютц, се противопоставя на
оценката на изследователите, които необосновано определят Античността като по-висока цивилизационна форма на живот от Средновековието. Често настъпилият между двете
епохи упадък се обозначава с термина ‘decline’
(Liebeschuetz 2001, 233; Lavan 2001, 24; Saradi
2006, 439). Либешютц изтъква, че ако за жителите на големите римски градове усещането
за упадък на техния свят е най-силно изразен.
През погледа на „новите народи” в Европа
обаче преходът от номадски към уседнал начин на живот със сигурност се възприема като
развитие и прогрес. Еуфорично през IV-VI в. е
настроението и на християнската църква, която се радва на щедрата подкрепа на държавата
за изграждането на нови църкви и манастирски комплекси, а християнизацията преживява
най-бурния си възход. Следователно еднозначните оценки, които лесно се превръщат в удоб-
ни клишета, обикновено представят само част
от възможните гледни точки. Изборът на един
или друг социокултурен контекст определя
както изходната гледна точка, така и перспективата за развитие на процеса.
В тази връзка Либешютц напълно основателно критикува историците, които преднамерено въвеждат в изследванията си “model of
decline” (Liebeschuetz 2001, 237). Според него
използването на понятието “decline” (упадък) е
толкова неприемливо, колкото и концепцията
за “growth” (растеж). За да се разбере правилно
обществото и настъпилите промени в него, се
изисква да се осъзнае упадъкът на предишния
му начин на функциониране, затова за предпочитане е предложена концепцията за трансформация и промяна. Съвременната научна
парадигма, че нито едно общество не е постойностно спрямо друго, неизбежно ще извади от употреба понятието “decline” (упадък).
Ако всички социални системи са еднакво добри, или еднакво валидни, промените от една
в друга не могат да бъдат нито прогрес, нито
упадък (Liebeschuetz 2001, 238).
За разлика от доста общите исторически
оценки, археологията се фокусира преди всичко върху детайлите на ежедневието на хората
от миналото, техния бит. Археологическата
перспектива е насочена върху множество частни случаи, множество частни явления, които
оформят една далеч по-контрастна и балансирана реалност от простото и еднозначно определяне на епохата. Упадъкът на едни явления
води до раждането на нови форми и изяви на
културата.
У много историци съществува склонност
да определят градския живот през класическия
период като идеал, своеобразен стандарт за
развито общество, затова и промените в късната античност и Средновековието често се
интерпретират като упадък на този идеал. Не
рядко тази оценка не кореспондира с реалното
разбиране за епохата, влагано от нейни съвременници. В повечето исторически изследвания
при конструиране на историческата периодизация акцентът обикновено е поставян на отделни събития, които по императивен начин
задават рамката. Всъщност, конструирането на
историческа периодизация с конкретни дати
на епохите е възможно единствено в рамките
на събитийния дискурс, който разглежда историческите събития като събирателен образ на
историческия процес.
Системният анализ на различни сфери от
живота, прилаган в археологическите изслед-
вания, показва, че обществото е динамична
система, в която трансформациите се извършват по две линии: плавно (инерционно) - в икономиката и културата и импулсно - в политиката. Селективният избор на „знакови” събития
е твърде спорен като методология, а определените по този начин граници между епохите са
само приблизителни, но не и напълно верни.
Историческият процес, разгледан като сложна
мрежа от взаимосвързани явления, поставя на
непреодолимо изпитание всяка периодизация,
проваляйки опитите за определяне на по-ясни
исторически граници. Огромният обем информация и сложните системни връзки неизбежно
пораждат ефект на неопределеност, разколебавайки убедеността ни, че е възможно да се
дефинират точни граници на епохите. И понеже фокусът на археологическите изследвания е
насочен преди всичко към подробностите, към
изучаване на конкретното съдържание на културните явления, в тяхната многоаспектност
и контекстуална изменчивост, теоретичната
конструкция на историческата периодизация
загубва археологически смисъл.
Изглежда, че както историята, така и археологията се нуждаят от ново разбиране, което
да преодолее склонността ни с лекота да преобразуваме динамиката на историческите процеси в статични периодизационни конструкции. Историческият процес се характеризира
с постоянна промяна, както на взаимовръзките
между явленията, така и в съдържанието на
самите явления. Всъщност Средновековието
е преди всичко културен, а след това времеви
феномен. Поради тази му характеристика то
много често се случва асинхронно в различните общности, в различните социални групи
и дори при отделните индивиди. Ако все пак
се настоява за времевия аспект на явлението,
границата между епохите трудно може да се
свърже с конкретно историческо събитие, тя
е по-скоро самият преход, когато се случват
промените. „Преходът” е онзи исторически
момент, който е изпълнен с най-голям потенциал за адаптиране, пренареждане и промяна
на всички системи, които са загубили предишната си виталност. Изправени пред необходимостта да оцелеят обществата в Европа
извършват редица промени, които дават нов
импулс и перспективи за развитие. Предложената гледна точка в дискусията за прехода и за
хронологичните рамки на „средните векове”
показва, че едва ли е необходимо да поставяме
граници там, където не ги откриваме и където
вероятно никога не ги е имало.
61
Цитирана литература:
Аладжов 2010: А. Аладжов. Византийският град и
българите VII-IX век (по археологически данни). –
В: Дисертации, том 4, София, 2010.
Ангелов 1976: Д. Ангелов. История на Византия.
Първа част. София, 1976.
Божилов, Гюзелев 1999: И. Божилов, В. Гюзелев.
История на средновековна България VII-XIV век.
Том І, София, 1999.
Генчев 1988: Н. Генчев. Българската култура XVXIX в. София, 1988.
Гюзелев 2012: В. Гюзелев. Представата за Европа
през средновековието.- В: Известия на Националния археологически институт, 40, 2012, In honorem
professoris Димитър Овчаров, 265-283
Динчев 2006: В. Динчев. Ранновизантийските крепости в България и съседните земи (в диоцезите
Thracia и Dacia), София, 2006.
История средних веков 1999: История средних веков. Составитель М. М. Стасюлевич, Санкт Петербург, 1999.
Кабакчиева 1983: Г. Кабакчиева. Типология и хронология на глинените червенолакови паници от
Тракия (I-IV в.). - Археология, 4, 1983, 1-12.
Каждан 1954: А. П. Каждан. Византийские города
в VII-XI вв. - Советская археология, XXI, 1954, 164188.
Карпантие 2001: Е. Карпантие. От римското средиземноморие към византийското средиземноморие
(V-VII в.).- В: История на средиземноморието. Под
редакцията на Ж. Карпантие и Фр. Льобрен, Рива,
2001, 101-123.
Кузманов 1985: Г. Кузманов. Ранновизантийска керамика от Тракия и Дакия (VI-началото на VII в.).
– В: Разкопки и проучвания, 13, 1985.
Йордан Николов 1994: Йордан Николов. История
на средните векове. Том І, Стара Загора, 1994.
Пантев, Глушков, Мишев 1994: А. Пантев, Хр.
Глушков, Р. Мишев. История на новото време. Абагар, 1994.
Тъпкова-Заимова 1966: В. Тъпкова-Заимова. Нашествия и етнически промени на Балканите през
VI-VII в. София, 1966.
Цоневски 1986: Илия Цоневски. Патрология, живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели. София, Първа част, 1986.
Angold 1985: M. Angold. The Shaping of the Medieval Byzantine “City”. - Byzantinische Forschungen,
X, 1985, 1-37.
Bes 2007: P. Bes. Technology in Late Antiquity: a Bibliographic Essay. - In: Technology in Transition: A.D.
300-650. Late antique archaelogy, Volume 4, Edited
by Luke Lavan, Enrico Zanini and Alexander Sarantis.
Koninklijeke. Brill, 2007, 3-39.
62
Brogiolo 1999: G. P. Brogiolo. Ideas of the Town in
Italy during the transition from Antiquity to the Middle
Ages. – In: The Idea and Ideal of the Town between Late
Antiquity and Early Middle Ages. Edited G. P. Brogiolo
and Brayan Wards-Perkins, Brill, 1999, 99-126.
Brogiolo, Wards-Perkins 1999: G. P. Brogiolo and
Brayan Wards-Perkins. Introduction. – In: The Idea and
Ideal of the Town between Late Antiquity and Early
Middle Ages. Edited G. P. Brogiolo and Brayan WardsPerkins, Brill, 1999, XIII-XVI.
Cameron 1993: A. Cameron. The Mediterranean
World in Late Antiquity AD 395-600. London and New
York. 1993.
Cameron 1996: A. Cameron. Changing Cultures in
Early Byzantium. Variorum, 1996.
Christie 2006: N. Christie. From Constantine to Charlemagne. An Archaeology of Italy, AD 300-800. Ashgate, 2006.
Clover, Humphreys 1989: F. Clover, R. Humphreys.
Toward a Definition of Late Antiquity. - In: Tradition
and Innovation in Late Antiquity. Edited by F. M. Clover and R. S. Humphreys. The University of Wisconsin
Press, 1989, 3-19.
Crabtree 2001: P. J. Crabtree. Medieval archaeology
an encyclopedia. New York & London, 2001.
Daim 2010: F. Daim. Lebendiges Byzanz zum Konzept
der Ausstellung. - In: Byzanz. Pracht und Alltag. Kunstund Ausstellunghalle der Bundesrepublik Deutschland,
Bonn 26. Februar bis 13. Juni 2010. Hirmer, RGZM,
2010, 10-11.
Dunn 1994: A. Dunn. The transition from polis to kastron in the Balkans (III-VII cc.): general and regional
perspectives. - In: Byzantine, Ottoman and Modern
Greek Studies, 18, 1994, 60-81.
Dunn 1997: A. Dunn. Stages in the Transition from the
Late Antique to the middle byzantine Urban Centre in
S. Macedonia and S. Thrace. In: Αφιέρωμα ςτον Ν. G.
L. Hammond, Θεςςαλονική, 1997, 137 -151.
Ferluga 1998: J. Ferluga. Die byzantinischen Provinzstädte im 11. Jahrhundert. - In: Die Frühgeschichte der
Europäischen Stadt im 11. Jahrhundert. Böhlau Verlag
Köln-Weimar-Wien, 1998, 359-374.
Floriacensis 1851: Hugo Floriacensis. Historia
ecclesiastica, ed. Georg Waitz (MGH. SS 9), Leipzig
1851, 386–397.
Fürst 2003: Alfons Fürst. Hieronymus. Askese und
Wissenschaft in der Spätantike. Herder, Freiburg 2003.
Haldon 1985: J. Haldon. Some considerations on Byzantine Society and Economy in the seventh century. Byzantinische Forschungen, 10 1985, 75-112.
Haldon 1999: J. Haldon. The Idea of the Town in the
Byzantine Empire. – In: The Idea and Ideal of the Town
between Late Antiquity and Early Middle Ages. Edited
G. P. Brogiolo and Brayan Wards-Perkins, Brill, 1999,
1-24.
Kirilov 2006: Ch. Kirilov. Die Reduktion der Ummauerten Stadtfläche und die Frage nach dem Verfall der
Antiken Stadt. - Archaeologia Bulgarica, X, 2006, 2,
55-104.
Lavan 2001: L. Lavan. Late antique urbanism: a
bibliographic essay. - In: L. Lavan (Ed.): Recent
research in late antique urbanism. (Journal of Roman
Archaeology supplement, 42) Portmouth, Rhode Island.
JRA. 2001, 9-26.
Lavan 2007: L. Lavan. Explaining Technological
change: Innovation, Stagnation, Recession and Replacement. - In: Technology in Transition: A.D. 300650. Late antique archaelogy, Volume 4, Edited by
Luke Lavan, Enrico Zanini and Alexander Sarantis.
Koninklijeke. Brill, 2007, xv-xl.
Liebeschuetz 2001: J. H. W. G. Liebeschuetz. The uses
and abuses of the concept of ’decline’ in later Roman
history or, Was Gibbon politically incorrect? – In: L.
Lavan (Ed.): Recent research in late antique urbanism.
(Journal of Roman Archaeology supplement, 42)
Portmouth, Rhode Island. JRA. 2001, 233-238.
Lopez 1962: R. Lopez. Naissance de l’Europe. Paris
1962.
Louth 2008: A. Louth. The Eastern Empire in the
sixth century. - The new Cambridge Medieval History,
Volume 1 c.500–c.700, edited by PAUL FOURACRE
Cambridge University Press, 2008, 93-117.
Mango 1980: C. Mango. Byzantium: The Empire of
New Rome. London, 1980.
Mango 1993: C. Mango. Studies on Constantinople.
Variorum, Aldershot, 1993.
Müller-Wiener 1986: W. Müller-Wiener. Von der Polis
zum Kastron: Wandlungen der Stadt im Ägäischen
Raum von der Antike zum Mittelalter. - Gymnasium
93, 435-475.
Ostrogorsky 1959: G. Ostrogorsky. Byzantine Cities
in the Early Middle Ages. - Dumbarton Oaks Papers,
Vol. 13. (1959), 45-66.
Ostrogorsky 1963: G. Ostrogorsky. Geschichte des
Byzantinischen Staates. München. 1963.
Power 2006: D. Power. Introduction. The Short Oxford
History of Europe. The Central Middle Ages Europe
950–1320. Edited by Daniel Power. Oxford University
Press, 2006, 1-27.
Provost 2001: S. Provost. City walls and urban area in
late-antique Macedonia: the case of Philippi. - In: L.
Lavan (Ed.): Recent research in late antique urbanism.
(Journal of Roman Archaeology supplement, 42)
Portmouth, Rhode Island. JRA. 2001, 123-135.
Trombley 2001: F. R. Trombley. Town and territorium
in Late Roman Anatolia (late 5th to early 7th c.). - In: L.
Lavan (Ed.): Recent research in late antique urbanism.
(Journal of Roman Archaeology supplement, 42)
Portmouth, Rhode Island. JRA. 2001, 219-232.
Saradi 2006: H. Saradi. The Byzantine City in the
Sixth Century. Literary Images and Historical Reality.
Athens, 2006.
Schreiner 2010: P. Schreiner. Byzans als Begriff, Realität und Fiktion. - In: Byzanz. Pracht und Alltag. Kunstund Ausstellunghalle der Bundesrepublik Deutschland,
Bonn 26. Februar bis 13. Juni 2010. Hirmer, RGZM,
2010, 14-23.
Ševčenko 1961: I. Ševčenko. The Decline of Byzantium
Seen Through the Eyes of Its Intellectuals – Dumbarton
Oaks Papers, Vol. 15. (1961), 167-186.
Wickham 1981: Ch. Wickham. Early Medieval Italy.
Central Power and Local Society 400-1000. London,
1981
Whittow 2001: M. Whittow. Recent research on the
late-antique city in Asia Minor: the second half of the
6th-c. revisited. - In: L. Lavan (Ed.): Recent research in
late antique urbanism. (Journal of Roman Archaeology
supplement, 42) Portmouth, Rhode Island. JRA. 2001,
137-153.
Zavagno 2009: L. Zavagno. Cities in Transition: Urbanism in Byzantium between Late Antiquity and the
Early Middle Ages (AD 500 - 900). BAR International
Series 2030. Archaeopress, 2009.
Discussion on the transition from Antiquity to the
Medieval Period and the chronological frames
of the “Middle Ages” (Abstract)
Valeri Grigorov
The study aims at suggesting a new approach
in the discussion on the transition from Antiquity to the Medieval Period and for defining the
chronological frames of the “Middle Ages”. The
first attempts for structuring the “world” history
in large time periods (ages) could be seen already
in the chronicles of the Early Christian scholars
Sextus Julius Africanus (c. 170 - c. 240 AD), Eusebius of Caesarea (c. 260/4 - c. 340 AD), St. Jerome (c. 340/50 - 419-420 AD), and St. Augustine
(354/363 - 430 AD). In the “Middle Ages”, authors
like Hugo Floriacensis, Johannes Scotus Eriugena
63
(c. 810 – c. 877 AD), and Hugo of Saint Victor
(1096/97 – 1141 AD) had most influence of historiography and introduced Biblical-Christian models for constructing historical periodization. In the
Renaissance, historical views were further developed by Flavio Biondo (1392 – 1464 AD) and Jean
Bodin (c. 1538 – 1598 AD). The introduction of the
system of Antiquity – Middle Ages – Modernity is
credited to the 17th c. German scholar Christoph
Cellarius. Cellarius’ successor Loescher elaborated
these views and for the first time set a chronological frame of the Medieval Period from the 5th to
the 15th c. Historiographic studies in the following
centuries continued this historical tradition, further
elaborating it with new conceptions and questioning the exact dates of the historical ages.
In the specialized literature, there is no uniform view neither about the beginning, nor about
the end of the Middle Ages. For the beginning of
the Medieval Period, the most frequently proposed
dates are: 395 AD, regarded as the symbolic date
of the political division of the Late Antique Roman
world, and the fall of the Western Roman Empire
in 476 AD. Concerning the eastern part of the Roman world, the topic about the end of Antiquity
and the beginning of the Middle Ages is focused
on the problem of the emergence of Byzantium.
Above discussed conceptions define the existence of a transitional period between Antiquity
and Middle Ages that lasted for three or four centuries. For Averil Cameron, the division of the Roman Empire in 395 AD symbolically started the
transitional period. According to John Haldon, the
seventh century marks the end of the social and
economic transformations of the Byzantine society. It is generally accepted that a new cultural,
historical and political phenomenon, Byzantium,
emerged in the period from 4th to 6th c. Undoubtedly, Byzantium inherited much of the political
traditions of the Roman Empire, but in the same
time it is something different and took shape in
a different historical context. Byzantium is a political formula, through which some structural elements of the Roman world survive in a completely
new historical setting. Precisely this fact brings
forth the great complexity to understand the phenomenon that is Byzantium – to what extent Byzantium is a continuation of the Roman Empire and
to what extent it is something different, where is
the border between continuity and change. In this
respect, Falko Daim offers a very elegant solution,
defining Byzantium as the Roman Empire in the
Middle Ages.
The outlined discussion indicates that the be64
ginning of the “Middle Ages” is confronted by the
difficult definition of the transition between the
two ages. It took place over a considerable period
of time, with approximate and conventional limits,
allowing for a variety of interpretations. Equally
difficult to resolve is the problem of the end of the
“Middle Ages”. The discussion brings forth several major dates, such as the fall of Constantinople in
1453, the discovery of America in 1492, or the beginning of the German Reformation in 1517. Another large group of historians supports the thesis
that the divide between Middle Ages and Modern
Times is in the 17th c., when the Dutch Revolt and
the English Revolution took place.
Assigning exact dates and specific historical
events to mark the end of an age and the beginning
of another is confronted by numerous hardly surmountable methodological problems. The choice
of one or another “historic” event suggest a highly
illusive and false notion of “amplitudeness” of the
historical process, in which there are historic transitions of one state of the society to another. This is
certainly misleading, because the transition of one
age to another takes place as a long series of events
that gradually disrupt the line of continuity and activate to a greater extent the mechanisms of deconstruction, adaptation and creation of a new social,
economic, political, and cultural construction. It is
precisely here that archaeology could play the decisive role by taking the analysis out of the magical circle of selective historical “eventness” and to
direct it to the study of the transition in its natural
“dynamic” context. Frequent political disruptions
in Europe that were brought about in the period
of the Great Migration of Peoples created conditions for a series of crises that concentrated large
creative resources in looking for new solutions for
adapting and reformulating the system.
The complex analysis of cultures in transition
indicates that the elements of the Classical culture
lost their specifics first in the border areas with
the “barbarian world” and in the unfortified settlements, but remained longest preserved in the large
cities. I.e. the transition took place with unequal
dynamics and depth along the lines of peripherycentre and village-city. Identical asynchronicity
could be observed along the vertical of the social
structure. The characteristics of the Classical culture were lost first among the lower social groups,
while at higher social levels some elements of
Classical culture could be identified or reactivated
throughout the Middle Ages.
Constructing a historical periodization with exact dates of the ages would be possible only in the
framework of the eventness discourse, which considers the historical events as cumulative images
of the historical process. The systematic analysis
of various spheres of life that is applied in archaeological investigations reveals that society is
a dynamic system, in which there are two lines of
transformation: gradual (inertial) in economy and
culture, and impulsive in politics.
The selective choice of “historic” events is too
controversial from methodological point of view,
and the limits between ages that are defined in
this way are only approximate, but not entirely
correct. The historical process is characterized by
constant change, both of interconnections between
phenomena and of the substance of the phenomena themselves. The analysis indicates that the
Medieval Period is primarily a cultural and only
then a chronological phenomenon. Because of
this specific, it very often takes place asynchronously in different communities, different social
groups and even different individuals. However, if
one still insists on the chronological aspect of the
phenomenon, the limit between ages could hardly
be related to specific historical event; the limit is
rather the very transition that spans these changes.
The “transition” is that historical moment, which
is filled with greatest potential for adaptation, rearranging and change of all systems that have lost
their former vitality. The point of view that is advanced in the discussion about the transition and
the chronological frames of the “Middle Ages”
suggests that it is hardly necessary to draw borders
in places where we do not find them and where
probably there were none.
65
Константинополски литийни кръстове
от бронз, открити в България. Част ІІ
Константин Тотев
Основно място за ролята на кръста в дворцовите и църковни събития и празници е отделено в книгата “За церемониите” на Константин
VII Багренородни (Le Livre des Ceremonies...,
1940, II 8; II 11; II 14-16). Този текст обаче
не дава информация относно точната форма
на процесийните кръстове и тяхната украса
(Galavaris, 1994, 97). Изображения на подобни
кръстове се срещат върху немалък кръг творби на изкуството и редица запазени образци,
свързани с църковния ритуал. Става въпрос за
миниатюри в илюстровани кодекси, диптиси и
триптиси от слонова кост, реликварии и обкови, украсени с клетъчен емайл и скъпи камъни,
литургични съдове, както и различни предмети, свързани с църковния интериор, изработени в императорските скриптории и ателиета
на византийската столица (Byzanz. Das Licht
aus dem Osten..., 2001, 180, kat.No.1.64, fol 3v;
114, kat. No.1.27; 118, kat. No. 1.28; 125, kat. No.
1.30a; 126, kat. No. 1.31, фиг. 35-37, 39). Пропорциите на представените върху тях кръстове
са еднакви с тези на процесийните кръстове от
разглежданата група, т.е. вертикалното рамо
е доста по-издължено от хоризонталното. Дебелината на раменете е почти eднаква, като в
краищата се разширява и завършва с двойка
серифи. Иконографската характеристика на
кръстните изображения върху посочените византийски столични паметници (миниатюри,
слонова кост, клетъчен емайл, скъпи метали и
др. намира сходство с разглежданите кръстове.
Става въпрос за идентичност по отношение на
силует, пропорции и форма, докато в украсата
могат да се откроят само някои близки черти и
елементи. Това е естествено, тъй като различните художествени техники използват различен материал и похвати, което се отразява при
интерпретацията на художествения репертоар.
Изложените основания позволяват с по-голяма
сигурност изработката на разглежданите ли66
тийни кръстове да се търси в константинополско ателие.
Към разглежданата група бронзови кръстове, изработени във византийската столица, се
отнася още един екземпляр от България, открит
в малка църква от ХІІ-ХІV в., до Сливен (Бацова 1964, 54, обр. 6). Става въпрос за цялостен
двустранен обков на единствено оцелялото
долно рамо (21,5 х 8 см), въз основа на което се
реконструира кръст със следните приблизителни размери: 75 х 44 см, чиято датировка може
да се търси в Х в. (обр. 1 1; обр. 5). Стилът и
иконографията на растителната и геометрична
украса, включваща розети и палмети, релефно
изчукани и гравирани върху корпуса на кръста,
изграждат цялостна декоративна композиция,
която държи пряка връзка с посочените по-горе паметници на монументалното и приложно
изкуство от времето на Македонския ренесанс.
Изтъкнатите особености по отношение на
формата и украсата на процесийните кръстове от тази група изглежда са свързани с модна
тенденция, утвърдена в Константинопол през
Х в. Пряко доказателство в това отношение
предлагат силуета, размерите и пропорциите
на търновския кръст с посветителен надпис:
„+ Ο αγιος Κονσταντινος (και η αγια Ελενη ο εν
Κωνσταντις)” “+Св.Константин (и св. Елена)
от Константинопол”, който е изработен по същото време, независимо че е украсен по различен начин ( Тотев, 1997, 45-46). Последният
има размери 77 х 44,5 см и е открит на хълма
Трапезица. Освен плочките с релефна украса,
краищата на раменете са били обточени с фина
осмовидно нагъната медна жичка, която не навсякъде се е запазила. Гръцкият посветителен
надпис на св. Константин и Елена върху търновския кръст включва и името на столичния
град Константинопол (обр. 1 2; обр. 6). Изглежда кръстът е принадлежал на някоя църква във
византийската столица, посветена на двамата
1
2
3
Обр. 1 Бронзови кръстове - технология и украса. 1. Бронзов кръст от Сливен, Х в. (реконструкция); 2. Бронзов кръст
от крепостта Трапезица във Велико .Търново, Х в. (реконструкция); 3. Бронзов кръст от Пловдив, Х в. (реконструкция)
Fig. 1. Bronze crosses – technology and decoration. 1. Bronze cross from Sliven, 10th c. (reconstruction); 2. Bronze cross from
the fortress Trapezitsa in Veliko Tarnovo, 10th c. (reconstruction); 3. Bronze cross from Plovdiv, 10th c. (reconstruction)
светци. Същият надпис е гравиран значително по-късно върху кръста и на български език,
като е добавен текста: “...на помощ на севаст
Берислав”. Очевидно, кръстът е преизползван
през ХIII-ХIV в. в столицата на Второто българско царство - Търновград.
Друг е случаят с процесийния кръст от
Пловдив, чиято украса е сходна, но размерът
е значително по-голям (Тотев, 2004, 95-102)
(обр. 1 3). За произхода му днес се знае малко. Още в началото на ХХ в. той попада в пловдивския музей като дарение или откупка, а не
е изключено да е бил прибран от някоя градска
църква.
От него са изцяло запазени горното и лявото
хоризонтално рамо, които имат внушителните размери: 77 х 51 см. Изработен е от плоска
бронзова лента, краищата на която са извити
под прав ъгъл. Ширината на сгънатата част е
около 0,7 см. Тази бронзова П-образна риза,
предвид дебелината на профила си, е била
апликирана към желязна или дървена сърцевина. Към централния кръстовидно оформен панел са наставени продълженията на двете раме67
1
2
3
Обр. 2. Кръстове с релефни медальони. 1. Кръст с релефни медальони от Преслав, Х-ХІ в.; 2. Кръст с релефни медальони от Преслав, Х-ХІ в.; 3. Кръст с релефни медальони от крепостта при Руйно, Силистренско, Х-ХІ в. (реконструкция по Г. Атанасов)
Fig. 2. Crosses with relief medallions. 1. Cross with relief medallions from Preslav, 10th-11th c.; 2. Cross with relief medallions
from Preslav, 10th-11th c.; 3. Cross with relief medallions from the fortress at Ruyno near Silistra, 10th-11th c. (reconstruction
after G. Atanasov)
на. Подобна сглобка е използвана и при кръста
от Дворците в Преслав. Уширените краища на
всяко рамо завършват с по два кръгли медальона, в които са пробити широки отвори. Върху
тях най-вероятно са били поставени сферични
68
или сферично-издължени накрайници с коничен ръкав, прикрепвани с нитове.
Разглежданият екземпляр е бил богато украсен с пет гравирани процесийни кръста, растителни и геометрични орнаменти (обр. 1 3). Цен-
тралната, монолитна част, т.е. средекръстието
е изцяло запълнена от изображение на голям
процесиен кръст, от чието хоризонтално рамо
се спускат 8 висулки. В края на раменете на
този гравиран кръст са поместени съкращения-
та от имената на Иисус Христос и Богородица.
Прочита на съкращенията следва посоката на
прекръстването. Средекръстието на гравирания кръст е украсено с два вплетени квадрата,
а в долната си част завършва със стъпаловид-
1
2
3
4
5
Обр. 3. Бронзови кръстове от различни групи. 1. Бронзов кръст с архангел Михаил от Велико Търново, ХІ в. (графична
рисунка); 2. Бронзов кръст от Видинско, Х-ХІ в. (реконструкция); 3. Бронзов кръст от крепостта Перперикон, ХІ в.
(реконструкция); 4. Бронзов кръст от митрополитския храм на Дръстър (Силистра), Х- ХІ в. (графична рисунка по
С. Ангелова); 5. Бронзов кръст с изображение на св. Григорий от крепостта св. Петка при Пещера, Х в. (графична
рисунка)
Fig. 3. Bronze crosses of various groups. 1. Bronze cross with Archangel Michael from Veliko Tarnovo, 11th c. (graphic
reconstruction); 2. Bronze cross from the region of Vidin, 10th-11th c. (reconstruction); 3. Bronze cross from the fortress of
Perperikon, 11th c. (reconstruction); 4. Bronze cross from the bishop’s church of Drastar (Silistra), 10th-11th c. (graphic
reconstruction after S. Angelova); 5. Bronze cross with the image of St. Gregory from the fortress of Sveta Petka near Peshtera
(graphic reconstruction).
69
но-оформена, пирамидална база. Представеният в центъра голям гравиран кръст в известна
степен възпроизвежда формата и украсата на
самия бронзов процесиен кръст.
Гравираната декорация е твърде разнообразна върху двете оцелели продължения на
рамената на кръста. В уширението на горното
рамо е разположен кръгъл медальон с два преплетени, вписани квадрата, чиито външни ъгли
са украсени с малки клонки. Центърът на тези
квадрати е зает от по-малък кръгъл медальон с
вписана шестлистна розета. Под него стои изображението на “разцъфнал процесиен кръст”
върху полукръгъл медальон, запълнен с растителни орнаменти. По раменете на гравирания
кръст са разпределени буквите от името на
евангелист Матей: (MAQEOС).
Върху хоризонталното рамо на бронзовия
кръст е гравиран по-малък кръгъл медальон,
в който е разположен процесиен кръст с висулки. По рамената му е изписано името на
евангелист Йоан (HOANNIC). Медальонът с
гравирания кръст е обвит с полупалметни орнаменти. Изгубените части от другите две рамена на бронзовия кръст са били украсени с
подобна украса и още два кръста с имената на
1
2
5
3
4
6
Обр. 4. Бронзови медальони за апликирана украса към процесийни кръстове. 1. Бронзов медальон с изображение на
арх. Михаил. ХІ в., НИМ; 2. Бронзов медальон с гравирано изображение на св. Козма. Х-ХІ в., частна колекция; 3.
Бронзов медальон с изображение на св. Теодор войн. ХІ-ХІІ в., РИМ - Силистра; 4. Бронзов медальон с изображение
на св. Теодор войн. ХІІ в., НИМ; 5. Бронзова апликация с изображение на св. Богородица с Христос. Х-ХІ в., РИМ - Ст.
Загора; 6. Бронзови кръстовидни апликации с допоясни изображения на св. Богородица и Иисус Христос, Х-ХІ в., НИМ
Fig. 4. Bronze medallions to be soldered as decoration to processional crosses. 1. Bronze medallion with an image of Archangel
Michael, 11th c., National Museum of History (NMH); 2. Bronze medallion with engraved depiction of St. Kosmas, 10th-11th c.,
private collection; 3. Bronze medallion with an image of St. Theodore the General, 11th-12th c., Regional Museum of History
– Silistra; 4. Bronze medallion with an image of St. Theodore the General, 12th c., NMH; 5. Bronze appliqué with depiction of
the Holy Mother with Jesus, 10th-11th c., RMH – Stara Zagora; 6. Bronze cross-like appliqués with busts of the Holy Mother
and Jesus Christ, 10th-11th c., NMH
70
Обр. 5. Сливен. Обков на кръст, Х в.
Fig. 5. Sliven, Plating of a cross, 10th c.
останалите евангелисти - Лука и Марко (обр.
1 3).
Тук трябва да изтъкна и близкото сходство
на орнаменталните мотиви от гравираната украса на кръста с тези от декорацията на различни византийски паметници, и най-вече върху
константинополски каменни релефи от Х-ХI
в. (The Glory of Byzantium..., 1997, no.3, 290).
Това са и част от основанията ми, за да отнеса
бронзовия кръст от Пловдив в този период и
да потърся изработката му във византийската
столица.
Още по-сигурни възможности за атрибуция
на кръста от Пловдив предлага разглеждането
на неговия формат и привличането на подходящи аналогии, въз основа на което той може
да се се свърже с конкретна група литийни
кръстове. Разглежданият екземпляр може да
се реконструира, като ширината му е 70 см,
а височината му е приблизително 120 см, т.е.
се отнася към кръстовете с големи размери.
Обикновено те са изработвани от два тънки
листа по-скъп метал, чиито краища били подгъвани на поддържаща сърцевина, най-често
желязна, но понякога е използвана и дървена (Inventaire des biens mobiliers du monastere
Обр.6. Трапезица. Кръст с посветителен надпис на св. св.
Константин и Елена, Х в.
Fig. 6. Trapezitsa. Cross with dedicatory inscription to the
saints Constantine and Hellen, 10th c.
de Xylourgou (1142)..., 1982, 75; Gautier, 1984,
121). С подобни размери е сребърният кръст
от Х в., който стои в олтара на Великата лавра “Св. Атанасий” (102 х 73 см), бронзовият
кръст на Мойсей от манастира “Св. Екатерина”
в Синай (вис. 104 см), както и сребърния кръст
от Антиохия от VІ-VІІ в. (вис. 149 см) (Grabar,
1969, 99-125; Weitzmann, Sevcenko, 1963, 390;
Mango, 1986, no, 42.). Този вид процесийни
кръстове с големи размери обикновено са поставяни в олтара. Изваждани са на процесии по
повод някой голям християнски празник или
за ознаменуване на важно събитие. Известно е
например, че йеродякон вземал кръста от олтара на Великата църква и водел процесия до
форума на Константин във византийската столица. Кръстът бил поставян върху платформа
по време на молитвите и химните. След тази
церемония шествието продължавало (Cameron,
Herrin 1984, 79-81). Подобни големи кръстове
са стояли начело на процесии, свързани с от71
Обр. 7. Пещера. Кръст с изображение на св. Григорий, Х в.
Fig. 7. Peshtera. Cross with depiction of St. Gregory, 10th c.
белязването на съдбоносни събития. Носени
са с помощта на ремъчен калъф, прикрепван
към тялото на човека. Такав кръст е показан на
миниатюрата от Менология на Василий II (ХI
в.), която представя лития възпоменаваща голямото земетресение през VIII в. (Il Menologio
di Basilio II..., 192). Трудно е да се определи в
каква среда е използван пловдивският кръст,
дали той е бил поръчан за манастирски храм
или е бил предназначен за някоя от централните църкви на града.
Внимание заслужават и няколко по-добре
запазени екземпляри от друга разновидност
процесийни кръстове, чиято изработка, сглобяване и декорация се оказа много сложен
технологичен процес, за който досега няма
конкретни изследвания и данни. Става въпрос
за три цели кръста, открити като колективна
находка във Велики Преслав (Тотев 2002, 5765) и части от кръст, произхождащ от крепостта Аязмото до Руйно, Силистнеско (Атанасов
2007, 285-286, табл. LVI, обр. 156)1. Оказа се,
че те са железни и в някои участъци по корКръстът е открит при редовни археологически проучвания в крепостта Аязмото до Руйно, Силистнеско. Той е правилно определен
и датиран от Г. Атанасов между втората полована на Х и първата трета на ХІ в.
1
72
пуса им е проникнала дълбока корозия (обр.
2 1-3). Всъщност се установи, че става въпрос
за тяхната сърцевина, изкована от железен
лист, покрит с тънък меден слой. Впоследсвие
е положено двустранно бронзово покритие,
след което са припоени релефни медальони с
гравирани изображения, които от своя страна са доукрасявани чрез позлатяване. От тази
разновидност кръстове в България са открити
значителен брой малки фрагменти от различни
екземпляри. Макар да не дават възможност за
реконструкция, те са важни за статистически
изводи относно разпространението на тази византийска продукция.
Първият кръст е изцяло запазен (42 см, заедно с дръжката х 15 см). Хоризонталните рамена са сравнително къси, за разлика от горното и
значително издълженото долно рамо (обр. 2 1).
При средекръстието те са по-тесни, а към краищата се разширяват и завършват с малки кръгли медальони. Кръстът има бронзова дръжка с
обемна пирамидална форма. В средекръстието
върху лицевата страна и по края на раменете са
припоени релефни кръгли медальони с диаметър 3,8 см. Те представляват кръгли бронзови
пластини, обрамчени от четири концентрични
бронзови жички. В така оформеното изобра-
зително поле са гравирани бюстови изображения. Само при един от медальоните върху дясното рамо се е запазила малка част от подобен
образ. Обратната страна на кръста е украсена
чрез същите технологически прийоми. Тук
обаче е бил припоен само един медальон в средекръстието, изглежда също с гравиран образ,
който не се е запазил. Медальонът е обхванат
от четирилистна розета, разположена върху
раменете около средекръстието. Контурът на
тази розета е изграден от четири тънки концентрични бронзови телчици (обр. 2 1).
След извършените наблюдения значително по-лесно може да се възстанови първоначалния вид на този кръст. Преди всичко той е
въздействал с изисканата си форма, полирания
блясък на бронзовата повърхност и открояващите се релефни медальони, обрамчени със
златно покритие. За съжаление, не може да се
определи на кого е била посветена иконограф-
ската програма, тъй като бюстовите образи в
медальоните не са запазени. Дали са били светци войни, лечители или Дейсисна композиция,
е трудно да се посочи. Единствено по-сигурно
е в средекръстието да е стоял образът на Христос (обр. 2 1). Изключително сполучлив аналог
на разглежданият екземпляр се явява бронзовият кръст от Историческия музей в Киев, датиран в ХI в. (Пуцко 1983, 137-139, рис.10).
Напълно идентична е общата форма и припоената релефна украса. По един и същ начин са
изпълнени медальоните, в които обаче са запазени гравираните изображения на Арх. Михаил и светците Димитър, Прокопий и Георги. В
средекръстието медальонът е унищожен, но по
всяка вероятност тук е стоял образът на Христос. Въз основа на техниката на гравировка на
изображенията, В. Пуцко допуска, че кръстът е
изработен в Константинопол.
Вторият преславски кръст е с елегантно
Обр. 8. Велико Търново. Кръст с изображение на арх. Михаил, ХІ в.
Fig. 8. Veliko Tarnovo. Cross with depiction of Archangel
Michael, 11th c.
Обр. 9. Силистра. Кръст от митрополитския храм на
Дръстър (Силистра), Х-ХІ в.
Fig. 9. Silistra. Cross from the bishop’s church of Drastar
(Silistra), 10th-11th c.
73
Обр. 10. Кръст с надпис „Св. Никола”от Перперикон, ХІ
- ХІІв.
Fig. 10. Cross with inscription “St. Nicholas” from
Perperikon, 11th-12th c.
издължена форма. Неговите размери обаче са
значително по-големи - височината му е 58 см,
заедно с дръжката, а ширината - 32 см. Лявото рамо е отчупено, малко преди средекръстието. Рамената му са тънки, а в края изведнъж значително се разширяват. Краищата им
са оформени V-образно, като окончанията им
завършват с малки серифи. Подобно на предходния екземпляр, той е с изкована желязна
сърцевина, върху която е нанесено много фино
медно покритие, след което пак двустранно е
нанесен тънък слой добре полиран бронз. В
края на всяко рамо са били припоени бронзови
медальони, към които са долепени по четири
малки бронзови кръгчета (обр. 2 2). Както големите медальони, така и малките около тях са
рамкирани от две концентрични тънки бронзови лентички. Широките медальони изглежда
са запълнени с релефна или гравирана украса,
която не е запазена. В средекръстието е припоен кръгъл медальон, рамкиран от дебела медна жица и запълнен с релефна или гравирана
украса. Единственото свидетелство за него са
следите от припояване. Около медальона същата дебела медна жица очертава листовидни
орнаменти, разположени радиално по четирите
рамена, които образуват в средекръстието помалък кръст със заоблени краища (обр. 2 2).
Със същата технологическа характеристика
74
и декорация е и фрагментираният кръст, открит
в крепостта Аязмото до Руйно, Силистренско
(Атанасов, 2007, табл. LVI, обр. 156) (обр. 2
3). Според реконструкцията на Г.Атанасов неговият резмер е 53 х 27 см, напълно сходен с
размера на кръста от Преслав. При кръста от
Руйно са запазени малките полусферички в
краищата на раменете, които са идентични
с тези от една друга група византийски процесийни кръстове. Можем да отбележим, че
разглежданите два кръста от Преслав и Руйно
са въздействали както с релефната си украса,
така и с различния цвят на метала - мед, бронз,
следи от позлата. Изработката на тази кръстове
свидетелства за висок технологически опит на
школувани майстори, при съчетаването на различни видове метали. Близък аналог е и друг
кръст, произхождащ от Епидавър, който се
съхранява в музея на Стария Коринт (Byzantine
Art, an European Art..., 1964, 556). Размерите му
са напълно идентични с тези на разглежданите два кръста от Преслав и Руйно. Датировката на кръста от Коринтския музей е ХI-ХII
в. В средекръстието е украсен с малък кръст,
очертан от бронзова лентичка, а в центъра е
имало медальон, който е изтръгнат. Краищата
на рамената също са били декорирани с медальони. Цялата бронзова украса е припоена към
железния корпус на кръста. Можем да посочим
още един такъв кръст с желязна сърцевина и
добавени бронзови орнаменти, който се съхранява в Музея на изящните изкуства в Ричмънд
и е датиран в рамките от Х до ХII в.(Gonosova,
Kondoleon, 1994, no.100).
Разглежданата група кръстове се оказва
особено интересна, преди всичко по отношение на технологическите процеси при изработката и украсата им. Добре се вижда, дори
без помоща на микроскоп, че изкованата желязна сърцевина е покрита с тънък слой мед,
над който са запазени тънки листи бронз или
е възможно кръстът да е бил потопен в бронз,
а след това силно полиран. Само в специализирана среда гореспоменатите процеси са осъществявани по времето, когато кръстовете са
изработени. Това свидетелства за високата технологическа грамотност и ниво на византийските ателиета. Оказва се например, че тънкия
меден слой се явява един добър посредник при
свързването на желязото с бронза. Това всъщност прави бронзовото покритие практически
много по-трайно. Овладяната технология за
комбиниране на двата метала - бронз и желязо е добре изявена при няколко сравнително
запазени византийски кръста, някои от които
са считани за константинополска изработка.
Това са кръстовете от Музея на изящните изкуства във Вирджиния; музея на Стария Коринт; колекция Дъмбъртън Оукс, Вашингтон;
Кралския музей Онтарио, Торонто и от музея
Метрополитен в Ню Йорк, датирани най-общо
в периода Х-ХII в. (Gonosova, Kondoleon 1994,
no.100; Byzantine Art, an European Art…, 1964,
no. 556; Ross 1962, pl. XLI; Ariadne Galleries...,
1988, no.9; Sandin 1992, no.57).
Съществуват основания други пет бронзови
кръста от България да свържем с една обобщена група процесийни кръстове изработвани в
Константинопол от края на Х до края на ХI в.
Те се характеризират със среден формат и гравирана и припоена релефна украса и надписи
(обр. 3 1-5).
Единият от тях, украсен с гравирана фигура на архангел Михаил, произхожда от Велико
Търново (Тотев, Косева 1996, 37-43). Размерите му са: 45 х 27 см. Над архангелското изображение, разположено в средекръстието стои
двуредов надпис с името Михаил, а в края на
рамената са гравирани с по-едър шрифт буквите от християнската формула “Иисус Христос
побеждава”. Прецизната гравировка подчертава сравнително добре пропорционираната фигура на архангела, показан в пълен императорски костюм, с лабариум и сфера (обр. 3 1).
Точни аналогии по отношение на форма,
техника на изпълнение и гравировка намираме при кръста със същата архангелска фигура
от колекция Г. Цолозидис, Атина (Х в.); този
на Лъв Бореа (Х в.); едно хоризонтално рамо с
Разпятие Христово от Принстънския музей (Х
в.) и кръстът с Дейсис и светци от колекция Канелопулос (ХI в.) (Σκλαβου-Μαυροειδη, 1995,
189-194.; Συλλογή Γεωργίου Τσολοσίδη... 2001,
40, cat. No. 55.; Splendeur de Byzance..., 1982,
173, Br.No.16; 175, Br.No.18; Cotsonis 1994, fig.
24) (обр. 12, 13). Иконографията на архангелското изображение е идентична с гравирания
образ върху дъното на бронзовата патера от
колекцията на Дъмбъртън Оукс от ХI в. (Ross
1962, Vol. I, Pl. XLIX, no.90) (обр. 14). Според
привлечените сходни изображения, изпълнени
в същата художествена техника, изрботката на
този кръст може да се търси в края на Х-ХI в.
С форма, подобна на кръста от Велико Търново, е и кръст от Видинско, постъпил като
откупка в НИМ, София (Тотев, 2002-b, 85-88)
(обр. 3 2). Този екземпляр се отнася към една
широка разновидност процесийни кръстове,
украсени с различни видове релефни медальони. Изработен е от бронз с голямо съдържание
на мед. От него е запазена само централната
част с едното рамо, завършващо с три медальона. Реконструираните му размери са приблизително: 26 х 18 см. Към средекръстието
двустранно са припоени кръгли пластинки с
бюстови изображения на Христос и Богородица, изпълнени в дълбок релеф. Около тях се
развива четирилистна розета, изработена в понисък релеф. Кръстовидната релефна украса с
бюстовото изображение на Богородица Орната и Христос Пантократор, от двете страни на
кръста, е леко разместена, тъй като е била припоена към железен нит, който преминава през
центъра на кръста. Впоследствие тази сглобка
се е разхлабила, изкривила и така желязото е
корозирало. Върху рамената на отлятата кръстовидната розета са гравирани срещуположно
палметни и лилиевидни орнаменти. Тези растителни мотиви са широко използвани при
декорацията на византийските процесийни
Обр. 11. Ветрен. Бронзов кръст с надпис „Св. Георги”,
ХІ-ХІІ в.
Fig. 11. Vetren. Bronze cross with inscription “St. George”,
11th-12th c.
75
Обр. 13. Атина. Бронзов кръст с Дейсисна композиция от
музея Канелопулос, ХІ в.
Fig. 13. Athens. Bronze cross with Deisis composition,
Kanellopoulos Museum, 11th c.
Обр. 12. Атина. Бронзов кръст с арх. Михаил от колекция
Цолозиди, Х-ХІ в.
Fig. 12. Athens. Bronze cross with Archangel Michael,
Tsolozidiz Collection, 10th-11th c.
кръстове. Срещаме ги при гравираната кръстовидна украса около средекръстието на Адрианополския кръст (Х в.) и релефната декорация
на кръста от Мацхваричи (ХII в.) (Cotsonis,
1994, fig. 21 a, b; 5 a, b), както и включени в
орнаменталната украса на обковите на много
византийски кръстове от ХI в.
Медальони с допоясно, релефно изображение на Богородица Оранта украсяват средекръстието на процесийните кръстове от Великата лавра “Св.Атанасий” (Х в.), музея Клюни,
Париж (ХI-ХII в.) и този от Генуа (ХIII в.)
(Cotsonis, 1994, 3 b; 4 a; 12 a). В стилово отношение образите на Христос Пантократор и
Богородица Оранта обаче намират най-голяма близост с тези върху оловните печати от
Х-ХI в. (Йорданов 1993, Nо. 33-54; Nо. 29876
301; Seibt, Zarnitz 1997 no. 3.1.14) и някои столични образци на византийската глиптика и
малка пластика от този период (The Glory of
Byzantium...,1997, no. 127, 128, 130).
От България са открити няколко бронзови
медальона с релефни и гравирани изображения
(на св. Теодор, св. арх. Михаил, св. Козма и др.),
повечето от които правилно са отъждествени с
украса на византийски процесийни кръстове
(Тотев, 2001, 185-188; Тотев 2002-c, 140-143;
Тотев 2003, 51-56; Янков 1985, обр. 8-б; Атанасов 2007, 295, обр. 75; табл. LXVIII, обр. 274;
Атанасов (под печат); Atanassov 1995, fig. 4).
Специално внимание заслужава релефна плочка с фигурата на Богородица с детето Христос,
която явно е заемала място в центъра на кръст,
вероятно с константинополски произход2 (обр.
4 1-6). Украса с релефни плочки и медальони
има при кръста от Х в. с медальонни изображения от Дейсисна композиция и архангели, принадлежащ на колекция Канелопулос (Splendeur
de Byzance..., 1982, 175, Br. 18) (обр.13). В разНе може да се твърди, че всички, открити в България медальони,
са от константинополски кръстове.
2
глеждания случай кръстът от Видинско е имал
двустранна украса. Такива примери са известни, но обикновено върху задната си част кръстовете са били цялостно обковани в скъпи ризи,
както при един кръст от музея Метрополитен
от Х-ХІ в. (The Glory of Byzantium..., 1997, no.
25). Привлечените аналогии и изтъкнатите аргументи по отношение на стила и иконографията на изображенията и декоративния репертоар
позволяват да се потърси константинополския
произход на разглеждания кръст около средата
на Х - началото на ХI в.
Третият кръст е постъпил в Историческия
музей Кърджали от крепостта Перперикон (Тотев, 2002-a, 32, обр. 8) (обр. 3 3; обр. 10). Той
е масивен, с размери: 20 х 18 х 0,4 см. Кръстът
е отлят от бронз и липсва само горната част на
вертикалното рамо. Неговите реконструирани размери са: 29 х 18 см. и са съвсем близки
до тези на кръста от Видинско. От двата странични медальона в края на вертикалното рамо
се издигат лировидни ленти, захванати към
краищата на хоризонталното рамо. Така общия силует на този екземпляр възпроизвежда
“цъфнал кръст”. По рамената, върху лицевата
страна са гравирани едри букви от името на Св.
Никола: NH - KO - ЛAC. Вероятно на горното, нестигнало до нас, рамо е стояло началото
на надписа - АГIОС. Подобно разположение
на надписи е познато при редица византийски процесийни кръстове, част от които са с
константинополски произход. В България са
открити няколко процесийни кръста с такива
надписи. Най-известен е кръстът на севаст Берислав, бронзовият кръст от Трапезица с името
на Св. Йоан Продромос, кръстът с изображение на архангел Михаил от В.Търново и този
от Нисово, Русенско (Тотев 1998, 264-269, обр.
1-4; Тотев, Косева 1996, 37-43; Тотев, Станчев
1999, 93-96). Засега това са част от основанията, които ме карат да смятам, че вероятно и
този кръст е със столичен произход.
С подобна форма е и посребреният бронзов
процесиен кръст, открит в гроб при митрополитската базилика в Дръстър3 (обр. 3 4; обр.
9). От подножието му излизат две симетрични клонки, от които висят гроздове. Те се съединяват с краищата на хоризонталното рамо.
Релефното очертаване на клонките и листата с
висящи гроздове, както и завиването навътре
на медальоните, с които завършват раменете,
изцяло внушават представата за “разцъфнал
кръст”. Дългата желязна дръжка и сравнително
малкия размер, подсказват, че кръстът е хоругвен и може да бъде датиран в Х-ХІ в. Голяма
част от тези кръстове, открити в България, са
изработени в провинциални византийски ателиета или техни заготовки са закупувани на
костантинополския пазар и впоследствие са
надписвани от техните собственици. Такъв е
примерът с бронзовия кръст от Ветрен, чиято
украса е покрита с тънко сребърно фолио, след
което в участъка на средекръстието е гравиран
гръцкия надпис: ο αγιος Γεωργηος (Тотев 2000,
187-190) (обр. 11). Явно е, че този екземпляр
принадлежи към бронзовите византийски процесийни кръстове, чиито столичен или провинциален произход трудно може да се установи.
По-сигурна е атрибуцията на друг бронзов
кръст със сребърно покритие, произхождащ от
разкопките на църква в крепостта “Св. Петка”
до Пещера (Петрунова, 2009, 29, обр. 3)4 (обр.
3 5; обр. 7). Според ръководителя на разкопките Б. Петрунова, става въпрос за навершие
на хоругва. Върху вертикалното рамо на кръста е гравирана в цял ръст фигурата на св.
Григорий Богослов. От двете страни, по протежение на хоризонталното рамо, е разположен
едър означителния надпис на гръцки език: Ο
ΓΡΗΓΟΡΗΟΣ. Маниерът на гравиране на из-
Кръстът (инв. № 126-1318) е открит върху таза на скелета от
гроб № 389-А. Размерите му са: 18 х 50 см. с дръжката. Вж. Ангелова, 2002, табл. ХІІІ, Атанасов, 2007, табл. ХХІ, обр. 3; табл.
LVIІ, обр. 161.
Обр. 14. Вашингтон. Бронзов дискос с изображение на
архангел Михаил от колекция Дъмбъртън Оукс. Х-ХІ в.
Fig. 14. Washington, DC. Bronze diskos with depiction of
Archangel Michael, Dumbarton Oaks Collection, 10th-11th c.
3
Засега липсват метричните данни на находката, тъй като тя се
оказва собственост на частно лице.
4
77
ображението и палеографията на надписа са
идентични с тези от Великотърновския кръст с
изображение на св. арх. Михаил (обр. 3 1; обр.
8). Обратната страна на кръста е украсена с четири кръгли медальона в края на всяко рамо,
изградени от концентрични окръжности. В
средекръстието е бил запоен голям кръгъл медальон, от който личат само следите от припоя.
Цялата повърхност на корпуса от тази страна е
запълнена с орнамента “птиче око”. Датировката на кръста от Пещера не излиза от рамките на Х в., а изработката му във византийската
столица е вероятна до голяма степен.
Разгледаните пет кръста от последната
група очевидно се отнасят към различни разновидности бронзови кръстове, някои от които, както изглежда, започват да се изработват
и в други центрове на империята и съседните
й страни. Техниката на изпълнение, иконография и стилова характеристика на гравираните
и релефните образи, както и надписите, позволяват да се изградят значително по-сигурни
параметри за идентификация на образците, изработвани в Константинопол.
Изработката на разгледаните тук екземпляри от България, може с голяма сигурност да
се търси във византийската столица. Въпреки
че някои от тях са фрагментирани, цялостното им представяне разширява възможностите
за изграждане на критерии за класификация,
на процесийните кръстове, изработвани непосредствено след иконоборчеството, през македонската и комниновата епоха. Същевременно
с това, разглежданият импортен материал от
България позволява да се направят редица важни изводи за съхранението, продължителното използване, реставрация и доукрасаяване на
тези ценени творби на християнския култ, както през годините на Първото, така и по време
на Второто българско царство.
Цитирана литература:
Ангелова 2002: С. Ангелова. Разкопките на църква
№ 2. Археологическо проучване на Дръстър. (14 години по-късно). - В: Сб. Добруджа, 20, 2002, 12-39.
Атанасов 2007: Г. Атанасов. Християнският Дуросторум - Дръстър. Варна, 2007.
Атанасов под печат: Г. Атанасов. Бронзова апликация със св. Тодор Стратилат от средновековната
крепост Гериловград, Преславско (под печат).
Бацова 1964: Е. Бацова. Нови археологически материали от Сливен. - Археология, 2, 1964, 52-58.
Йорданов, 1993: И. Йорданов. Печатите от стратегията в Преслав. София, 1993.
Петрунова 2009: Б. Петрунова. Археологическо
проучване на крепостта “Св. Петка”, гр. Пещера. Археологически открития и разкопки през 2008 г.
София, 2009, 626-629.
Пуцко 1983: В.Пуцко. Византийский художественный импорт в Древнем Киеве. - Slavia Antiqua, 29,
1983, 137-139.
Тотев 1997: К.Тотев. Още веднъж за кръста на севаст Берислав от Трапезица. - Старобългаристика,
20 (1997), 1, 39-47.
Тотев 1998: К.Тотев. Процесийни кръстове от Търново. - Известия на Историческия музей В.Търново,
13, 1998, 261-280.
Тотев 2000: К.Тотев. Още веднъж за процесийния
кръст от средновековния Ветрен на Дунав. - В: Сб.
Българите в северното Причерноморие, 7, Велико
Търново, 2000, 187-190.
Тотев 2001: К. Тотев. Медальон с гравиран образ
на Св. Козма. - Трудове на катедрите по история и
78
богословие, 4, Шумен, 2001, 185-188;
Тотев 2002: К. Тотев. Три византийски процесийни
кръста от Преслав. - Археология, 2002, 3, 57-65.
Тотев 2002a: К. Тотев. Константинополски процесийни кръстове от територията на Средновековна
България. – Проблеми на изкуството, 2002, 3, 25-33.
Тотев 2002b: К. Тотев. Византийский крест из Национального Исторического музея в Софии. - Античная древность и средние века. Екатеринбург,
2002, 85-88.
Тотев, 2002c: К.Тотев. Бронзов медальон с изображение на св. Теодор войн. - Acta Muzei Varvaensis,
Варна, 2002, 140-143.
Тотев, 2003: К. Тотев. Медальон от процесиен
кръст с изображение на арх. Михаил. - Християнската традиция и царската институция в българската култура. Шумен, 2003, 51-56.
Тотев 2004b: К.Тотев. Бронзовый процессиональный крест из Пловдива. - Byzantinoslavica, 62, 2004,
Prague, 2004, 95-102.
Тотев, Косева, 1996: К. Тотев, Д. Косева. Процесиуален кръст от Историческия музей във Велико
Търново. - Проблеми на изкуството, 3, 1996, 37-44.
Тотев, Станчев 1999: К. Тотев, Д. Станчев. Византийски процесиен кръст от с.Нисово, Русенско. Археология, 3-4, 1999, 93-96.
Янков 1985: Д. Янков. Средновековна пластика
Стара Загора, София, 1985.
Atanassov 1995: G. Atanassov. Encolpion du bas
moyen age avec saint Georges-militaire et saint Theodor Stratilat d’Appiaria. – Cultura si civilizatie la Duna-
rea de jos culture et civilization au bas Danube. – Musée du bas Danube, 13-14, 1995, 207-216.
Ariadne Galleries…, 1988: Ariadne Galleries,
Byzantium, the Light in the Age of Darkness, New
York, 1988.
Byzantine Art an European Art…, 1964: Byzantine
Art an European Art. Ninth exposition held under the
Auspices of the Concil of Europe. Catalogue, 2nd ed.
Athens, 1964.
Byzanz. Das Licht aus dem Osten…, 2001:
Byzanz. Das Licht aus dem Osten. Kult and Alltag im
Byzantinischen Reich vom 4. bis 15. Jahrhundert. ed.
Philipp von Zabern, Mainz am Rhein, 2001.
Cameron, Herrin 1984: A. Cameron, J.Herrin.
Constantinople in the Early Eight Century. The
Parastaseis Sintomoi Chronikoi. Leiden,1984, 79-81.
Cotsonis, 1994: J. Cotsonis. Byzantine Figural
Procesional Crosses., Washington, 1994.
Galavaris, 1994: G. Galavaris. The Cross in the Book
of Ceremonies by Constantine Porphyrogenitus. – In:
QUMIAMA sth mnhmh thV LaskarinaV Mpoura.
Aqhna, 1994, 95-99.
Gautier 1984: P. Gautier. Le typikon du sebaste Grgoire
Pakourianos, REB, 42, 1984, 5-145.
Gonosova, Kondoleon 1994: A. Gonosova, C.
Kondoleon. Art of Late Rome and Byzantium in the
Virginia Museum of fine Arts. - Richmond, 1994.
Grabar, 1969: A.Grabar. La precieuse croix de la
Lavra Saint-Athanase au Mont-Athos.- Cachiers
Archeologiques, 19(1969), 99-125.
Il Menologio di Basilio II…,: Il Menologio di Basilio
II (Cod.Vat.greco), II (Turin), 1907.
Inventaire des biens mobiliers…, 1982: Inventaire
des biens mobiliers du monastere de Xylourgou (1142),
Actes de Saint-Panteleimon. Paris,1982.
Le Livre des Ceremonies…, 1935-1940: Constantin
VII Porphyrogénète. Le Livre des Ceremonies, I-II, text
and translation by A. Vogt, Commentaire I-II. Paris,
1935, 1939, 1940.
Mango 1986: M. Mango. Silver from Early Byzantium:
The Kapor Koraon and Related Treasures. Baltimore,
1986.
Ross 1962: M.Ross. Catalogue of the Byzantine and
Early Mediaeval Antiquities in the Dumbarton Oaks
Collection, I, 1962, Washington,D.C.
Sandin 1992: K. Sandin. Middle Byzantine Bronze
Crosses of Intermediate Size: Form, Use and Meaning.
(Ph.D. diss.), Rutgers University,1992.
Συλλογή Γεωργίου Τσολοσίδη…, 2001: Συλλογή
Γεωργίου Τσολοσίδη, Το Βυζάντιο με τη ματιά ενός
συλλέκτη, Αθηνα 2001.
Σκλαβου-Μαυροειδη, 1995: М. Σκλαβου-Μαυροειδη.
Εγχαρακτη παρασταση του αρχαγγελου Μιχαηλ
σε λιτανικο σταυρο. - Δελτιον τησ χριστιανικησ
αρχαιολογικησ εταιρειασ, Δ, τομοσ ΙΗ. Αθηνα, 1995,
189-194.
Splendeur de Byzance…, 1982: Splendeur de
Byzance. Bruxelles, 1982.
The Glory of Byzantium…, 1997: The Glory of Byzantium. New York, 1997.
Weitzmann, Sevcenko, 1963: K. Weitzmann, I.Sevcenko. The Moses Cross at Sinai, DOP, 17,1963,385-398.
Seibt, Zarnitz 1997: W. Seibt, M. - L. Zarnitz. Das
Byzantinische Bleisigel als Kunstwerk. Wien, 1997.
Constantinopolitan processional bronze crosses
from Bulgaria. Part II (Abstract)
Konstantin Totev
To the group of bronze crosses, made in the
Byzantine capital, belongs a specimen from Bulgaria, found in a small church near Sliven, dated to
12th-14th c. It is a complete double plating of the
lower arm, the only one that is preserved (21.5 x
8 cm). It allows for reconstruction of a cross with
approximate dimensions 75 x 44 cm, dating probably from the 10th c. (Fig. 1 1; Fig. 5). The style
and the iconography of the floral and geometric
decoration that includes rosettes and palmettes,
hammered in relief and engraved on the body of
the cross, create a complete ornamental composition that is directly related to the above discussed
examples of monumental and applied arts from the
time of the Macedonian Renaissance.
The shape and decoration of the processional
crosses of this group seem to be related to a fashion trend that was established in Constantinople
in the 10th c. In this respect, a direct proof is the
cross from Veliko Tarnovo with dedicatory inscription „+ Ο αγιος Κονσταντινος (και η αγια
Ελενη ο εν Κωνσταντις)” – “+ St. Constantine
(and St. Hellen) from Constantinople” – made in
the same period (Fig. 1 2; Fig. 6). It seems that the
cross belonged to a church in the Byzantine capital, dedicated to the two saints. Significantly later,
the same inscription was engraved on the cross
in Bulgarian, with added text “… to help sevas79
tos Berislav.” Apparently, the cross was reused in
13th-14th c. in Tarnovgrad, the capital of the Second Bulgarian Kingdom (Fig. 6).
The processional cross from Plovdiv offers
another case. It has similar decoration, but is of
considerably larger size (Fig. 1 3). Little is known
of his origin. Two arms, the upper and the left horizontal, are entirely preserved and of impressive
dimensions: 77 x 51 cm. It is made of flat bronze
band with ends bent at right angles. The extensions of the two arms are attached to the central
cross-like panel. At the broadened ends of every
arm, there are two medallions with broad openings pierced through them. Probably, spherical or
elongated spheroid caps with conical sleeve were
riveted to the medallions. This specimen was richly decorated with five processional crosses, floral
and geometric ornaments that were engraved (Fig.
1 3). There is an obvious close similarity of the
engraved ornamental motifs of this cross to elements of the decoration of various Byzantine monuments, mostly Constantinopolitan stone reliefs of
10th-11th c. (The Glory of Byzantium..., 1997,
no.3, 290). These are the main reasons the bronze
cross from Plovdiv to be dated to that period, and
its manufacture to be related to the Byzantine capital.
One should pay attention to several better preserved specimens of another variety of processional crosses. Their manufacture, fitting together,
and decoration turn out to be a very complex process, about which there are still no specific studies
and exact data. These are tree intact crosses from a
hoard discovered in Veliki Preslav, and fragments
of a cross from the fortress Ayazmoto at Ruyno,
near Silistra (Fig. 2 1-3). Their core is of hammered iron sheet, covered with thin copper layer.
Subsequently, bronze plating was added on both
sides, to which relief medallions with engraved
images were soldered. They were additionally
80
decorated through gilding.
The well mastered technology of combining
two metals, bronze and iron, is attested in several relatively well preserved Byzantine crosses of
Constantinopolitan manufacture, kept in the following museums: Virginia Museum of Fine Arts;
Museum of Ancient Corinth; Dumbarton Oaks
Collection, Washington, DC; Royal Ontario Museum, Toronto; and Metropolitan Museum, New
York. They are generally dated to 10th – 12th c.
There are grounds to relate five more crosses
from Bulgaria to a general group of processional
crosses, manufactured in Constantinople between
late 10th and late 11th c. These are: a cross with
an image of Archangel Michael from Veliko Tarnovo, the crosses from the region of Vidin, Perperikon, and Silistra, and a cross with the image
of St. Gregory from the fortress of Sveta Petka
near Peshtera (Fig. 3 1-4). They are of medium
size, with engraved and soldered relief decoration
and inscriptions. The technique of manufacture,
the iconographic and stylistic specifics of the engraved and relief images, as well as the inscriptions provide grounds to list this crosses among
the specimens that were made in Constantinople.
At this stage of study of crosses from Bulgaria,
the manufacture of the above-discussed specimens
could be related with greater certainty to Constantinople. Despite the fragmentary state of some of
them, their overall presentation broadens the possibilities for formulating criteria for classification
of the processional crosses that were manufactured
just after the iconoclasm, in the times of the Macedonian and Komnenian dynasties. In the same
time, the above-discussed imported materials from
Bulgaria allow for drawing important conclusions
about the safe-keeping, duration of use, restoration
and additional decoration of these valued works of
Christian cult – in the times of both the First and
the Second Bulgarian Kingdoms.
Съобщения
Обредно съоръжение от късния халколит
на хълма Калето в Мездра
Георги Ганецовски
Финалните фази на късния халколит в Северозападна България, въпреки забележителните
открития при разкопките на Богдан Николов в
Криводол-Тепето (Николов 1984) и Горна Кремена-Заминец (Николов 1975), са сравнително
слабо проучени. Това е основната причина за
продължаване на изследователските ми усилия по проучване на т.нар. височинни селища
(Миков 1948, 26-27) в посочения регион през
последните години.
Калето се нарича скалист рид с надморска
височина около 230 м в югозападния край на
град Мездра (oбр. 1). Скалният масив лежи на
левия бряг на Искър, която мие южния и из-
точния му отвесен склон. Хълмът е естествено
защитен и разположен на ключово място, където се пресичат основни пътища, използвани от
дълбока древност до днес. На него върху площ
от 2750 м2 лежат останките на две последователно съществували праисторически селища.
На повърхността сега могат да се видят каменните градежи от римска (II-IV в.), късноантична (V-VI в.) и средновековна крепост (X-XIV
в.), които на отделни места са запазени във височина до 6 м (Димитрова 1985).
Крепостта Калето се споменава за първи
път от Феликс Каниц (Каниц 1995, 279). Поподробно описание на запазените останки да-
Обр. 1. Калето в Мездра. Поглед от запад
Fig. 1. Kaleto at Mezdra. View from the west
81
ват Иван Велков (Велков 1946) и Васил Миков
(Миков 1968, 33). На базата на случайно открити находки те ги датират най-общо от II до XIV
в. Редица автори публикуват също случайно
открити находки от хълма и района около него
(Борис Дякович, Богдан Филов, Иван Велков,
Тодор Герасимов, Никола Мушмов и Йорданка
Юрукова), но в тези съобщения отсъстват каквито и да е сведения за съществуване на пластове от праисторическите епохи върху скалния масив.
Многобройните случайни находки от Калето предизвикват засилен интерес. През периода
1973-1990 г. са реализирани системни археологически разкопки под ръководството Дора
Димитрова и Цветана Дермсизова и с участието на Пламен Иванов от ИМ Враца, които
проучват средновековния и късноантичния
пласт върху цялата площ на Калето. Частично
са изяснени укрепителната система, архитектурата и градоустройството на късноримската
и средновековна крепост (Иванов 1998, 27).
Изследователите установяват, че на Калето е
съществувало укрепено селище от края на каменно-медната епоха, но проучването му остава извън целите и интересите им. В запазената документация те лаконично споменават за
опожарено селище от каменно-медната епоха
и наличие на укрепително съоръжение. Открити са голям брой къснохалколитни материали,
Обр. 2. Калето в Мездра. План на сондаж III/5 и „светилището на тура”
Fig. 2. Kaleto at Mezdra. Plan of Trench III/5 with the “aurochs’ sanctuary”
82
но без стратиграфски контекст и конкретни теренни наблюдения. До 2003 г. научната информация за къснохалколитния период на Калето
в Мездра остава оскъдна и фрагментарна. Не
са изяснени периодизацията и хронологията на
праисторическия обект.
През 2003 г. археологическите разкопки
са подновени първоначално под ръководството на Спас Машов, а през следващите години
- на Георги Ганецовски и Сергей Торбатов с
акценти върху системното проучване на праисторическите и римските културни пластове.
До 2010 г. е събрана значителна информация
за най-ранния период от човешкото присъствие на хълма. В североизточната му част са
разкрити останките на две последователно съществували укрепени селища от края на каменно-медната епоха, които са унищожени от пожари, силно разрушен пласт от т.нар финален
халколит (първите столетия на IV хил. пр. Хр.)
и частично запазен пласт от ранножелязната
епоха (VIII-VI в. пр. Хр.).
През последните години разкопките на праисторическото селище продължават в източната половина на укрепената територия и имат
сондажен характер (обр. 2). Това е единственият възможен начин за проучване в дълбочина
до стерилната скална основа поради сложността на археологическия обект. Изискването покъсните архитектурни останки да бъдат запазени налага разкопките на по-ранните културни
пластове да се ограничат около частично консервираните зидове от византийския период и
българското средновековие. Въпреки ограничената площ на сондажите и голямата им дълбочина (над 4 метра), резултатите през последните археологически сезони са впечатляващи.
При археологическите проучвания на Калето са установени два пласта от късния халколит
с тъмнокафяв цвят, наситени с горели мазилки,
животински кости и дребни находки (oбр. 3).
Почти напълно унищоженият горен пласт (2)
съдържа къснохалколитна керамика, опалени
до червено мазилки и единични фрагменти от
римски керамични съдове. Долният пласт (1)
с дебелина 40-80 см е по-добре запазен. В определени участъци са разчистени части от останки на опожарени жилища с приблизително
правоъгълна форма и ориентация северозападюгоизток. В тях са проучени останки от пещи с
три или четири етапа на замазване на основата.
Многобройните къснохалколитни находки доказват ясно отличима диференциация на
занаятчийското производство. Открити са специализирани инструменти за украса на фината
Обр. 3. Калето в Мездра. Западен разрез на сондаж III/5
с разположението на черепите от турове
Fig. 3. Kaleto at Mezdra. Western section of Trench III/3 with
the place of aurochs' skulls
керамика: плосък речен камък с дебел пласт
червена боя по повърхността му; каменна тесла с червена боя върху работния ръб; костена
разтривалка на боя, също оцветена в червено;
костена шпатула със следи от червена боя по
работния ръб; костени гладилки и двуостър инструмент от зъб на глиган. Сред находките от
мед се отличават кука за въдица, игли, халка и
шило. В съседство с тези находки до останките
от разрушена пещ са намерени фрагменти от
керамични съдове с полепени по тях късчета
окислена мед и полуостъклена глинена пота за
изливане на метал. Тези находки предполагат,
че Калето в Мездра може би е и място за обработка на мед през късния халколит. От културния пласт произхождат черепи (вероятно
ловни трофеи), гръбначни прешлени и дълги
кости от елен, глиган и мечка. Освен огромното количество фрагменти от керамични съдове,
включително и богато украсени с червена боя
и графит, в праисторическите пластове са открити множество кремъчни върхове за стрели,
копие и топки за прашка. Те може би са указание за опустошително нападение, унищожило
селището в края на V хил. пр. Хр.
Въпреки сравнително малката проучена
площ от къснохалколитните напластявания,
добитият керамичен материал дава известна
представа за регистрираните хронологически
етапи (обр. 6). Тънкостенната керамика се разделя на две технологични групи:
83
А. Тъмнокафява и черно-кафява керамика.
Тя има добре загладена, в някои случаи излъскана повърхност. Срещат се съдове с матово
загладена повърхност и широки излъскани
ивици или съдове с матово загладена повърхност и излъскани канелюри. Ломът е едноделен
сив или триделен: кафяво-сиво-кафяво. Опостнителят е неорганичен и се състои от дребни
песъчинки и слюда. В тази група са представени паници, биконични чаши и отворени или
затворени гърниевидни купи. Най-разпространената украса е графитен орнамент върху излъскана повърхност, канелюри, набоден орнамент и нокътно импресо.
Б. Червено-кафява или кафява до бежова керамика. Повърхността на тези съдове е груба,
грубо загладена или матово загладена. Ломът
е едноделен тъмнокафяв или двуделен: тъмнокафяв-светлокафяв. В тестото на глината е
използвано голямо количество неорганичен
опостнител от варовиков произход. Едновременно е прибавян фин органичен опоснител,
както и шамот. Регистрирани са следните форми: паници, купи, затворени гърневидни съдове и капаци. Най-разпространената украса е
нокътно импресо, барботина и релефен орнамент (пъпки). Установени са фрагменти с украса от червена боя по външната или вътрешната
повърхност.
Констатирано е и характерното за културата голямо разнообразие на дръжки. Сред
керамичния комплекс се отличава една група
зооморфни и антропоморфни съдове. Върху
тях чрез пластични техники, съчетани с характерни декоративни елементи, са оформени човешки или животински изображения.
Откритите два културни пласта с принадлежащите им керамични и кремъчни комплекси
се отнасят към втората и трета фаза (Ганецовски 2008, 77-80) на културния комплекс Криводол-Сълкуца-Бубани (Миков 1948, 26-62;
Тодорова 1986, 279). Някои нестратифицирани
находки (шайбовидни дръжки и предмети от
кремък) дават основание да отделим на Калето
и пласт, принадлежащ към финалния халколит
(Georgieva 1993, 109-115; Вайсов 1992, 45-49;
Георгиева 1994, 9-25), който вероятно е изцяло унищожен от по-късните градежи и може да
бъде регистриран само по единични датиращи
находки.
Обр. 4. Калето в Мездра. Сондаж III/5 със „светилището на тура”
Fig. 4. Kaleto at Mezdra. Trench III/5 with the “aurochs’ sanctuary”
84
Обр. 5. Калето в Мездра. Детайл от сондаж III/5 с “камемен кожух”, покриващ черепите на турове
Fig. 5. Kaleto at Mezdra. Detail of Trench III/3 with the “stone mantle”, covering the aurochs' skulls
През 2007 г. в централната част на Калето
са разкрити останки на структура, отнасяща се
към ранножелязната епоха (VIII-VI в. пр. Хр.).
Откритите фрагменти от голяма антропоморфна пластика, от урновидни съдове, голямо
количество пепел, овъглени растения и животински кости дават основание да допуснем
функционирането на раннотракийско светилище върху скалния рид (Ганецовски 2008, 103129).
През лятото на 2008 г. в най-малкия сондаж
(III/5-юг), разположен в центъра на скалния
рид, непосредствено върху варовиковата скала
е открита праисторическа структура с обредни
функции (обр. 1). В нея сред останки от пепел,
въглени, натрошена керамика и животински
кости попаднахме на два черепа на тур, поставени един до друг в редица с посока север-юг
(обр. 4). Зад тилните им части вертикално е бил
поставен плосък огладен речен камък, оформен
като букрания (обр. 2). Под натиска на пръстта
той е потънал до скалната основа на обекта.
Поставените един до друг черепи на турове и
каменната пластика в Калето при Мездра са
покрити с ломени камъни, оформящи своеобразен „каменен кожух”, и са замазани отгоре с
глина, която допълнително е опалена. При вертикалния разрез в западната част на сондажа
се вижда, че “каменният кожух” и глинената
обмазка образуват полусферичен купол (обр.
3 и 4). Сред голямото количество животински
кости в сиво-кафявата пръст под „каменния кожух” се различават кости от едри екземпляри
на дива свиня, елен, сърна и съвсем малък брой
на домашно говедо. Изглежда, че при извършения ритуал са подбирани за жертвоприношението само едри екземпляри. Повечето фрагменти от керамични съдове и животински кости
имат следи от вторично опалване, а в пръста,
покриваща черепите от тур, са открити множество въглени. Тези наблюдения косвено указват, че в ритуала е включен и огън.
След демонтиране на източната половина
на съоръжението е установено, че двата черепа на тур са поставени в плитко издълбан във
варовиковата скала жлеб. Откритите веществени свидетелства и най-вече фрагментите от
керамични съдове безусловно показват, че съо85
Обр. 6. Калето в Мездра. Къснохалколитна керамика от „светилището на тура”
Fig. 6. Kaleto at Mezdra. Late Chalcolithic pottery from “aurochs’ sanctuary”.
86
ръжението датира от края на каменно-медната
епоха (обр. 6) и е функционирало в началото на
заселването на скалния рид.
През 2009 г. в съседния сондаж III/5-1, разположен западно от обредното съоръжение, е
открита североизточната половина на опожарена и разрушена сграда, датираща от края на
каменно-медната епоха. В нея in situ са намерени останки от пещ с три ясно отличими реконструкции и останки от вертикален тъкачен
стан с пълен набор керамични тежести и костени совалки. Сградата има ориентация СИ-ЮЗ,
а стратиграфската й позиция я отнася към първия период на заселване на праисторическото
селище (Ганецовски 2010, 90-91). Останките
от североизточната стена частично застъпват
западната периферия от „каменния кожух” на
съоръжението (обр. 4), а депонираните в праисторическо светилище глави на турове са
плътно залепени и замазани до североизточната основа на сградата. Анализът на тази стратиграфска ситуация ми дава основание да допусна, че „светилището на тура” край Мездра
възниква при основаването на къснохалколитното селище върху скалния рид и представлява
строителна жертва. Депонирането на глави на
турове и то най-едрите екземпляри, вероятно
цели да се осигури плодородие и продължаване на рода в селището. Това се потвърждава и
от позицията на главите – с муцуни и рога насочени към земята (респективно към Богинятамайка).
Турът (Bos primigenius) е имал маса над 800
кг, височина 1,8-2,0 м, дължина на тялото около 3,3 м и дължина на рогата 0,8 м. В сравнение
със сегашното одомашнено говедо турът е с 2
пъти по-големи размери. Според палеонтологичния анализ на Николай Спасов туровете от
Калето в Мездра (обр. 7) са сред най-големите
срещани досега в България екземпляри, с маса
по над един тон.
Бикът като символ има двойствен смисъл.
Обикновено означава мъжкото начало в природата. Той притежава свещената соларна, мъжка сила, даваща плодовитост. Но бикът може
да бъде и лунен символ, свързван със земята и
водата в природата. А главата на бика е най-важната част, която съдържа жизненото начало.
Турът заедно с благородния елен, мечката,
заека, дивата свиня и сърната са обект на активен лов през късния халколит, а месото им
е заемало съществен дял в изхранването. От
друга страна, турът, като предшественик на опитоменото вече говедо, изглежда е включен в
обредните практики, за които са избирани най-
едрите екземпляри. В древните земеделски
общности бикът (респективно турът) е символ
на мъжкото начало и плодородието, представен
в орнаменталните композиции и мотиви на керамичните съдове. Той е пряко свързан с култа
към богинята Майка-Земя (Николов 1981, 26).
Кодираната идея за брачния съюз между бика
като бог-съпруг и земята като богиня Майка се
открива както в украсата на праисторическата
керамика, така и в някои ритуални съоръжения
с поставени в тях бичи глави. Плодоносещият
съюз на мъжкото и женското начало е същността на основния ранноземеделски мит (Николов 2008, 32-33).
Сходства с подобни култови неолитни и
халколитни съоръжения, свързани с букраниите, са установени в редица обекти от Мала Азия
и Балканския полуостров. В раннохалколитния
пласт на Парца край Тимишоара в Румъния е
открито ритуално съоръжение с бича глава и
олтари (Lazarovici, Lazarovici 2006, 103).
Двуетажна вкопана структура, интерпретирана като храм, с оцветени в червено бичи
глави е проучена в къснонеолитния обект Промахон -Тополница в Югозападна България.
Констатирано е, че черепите на турове са с
обработени тилни части вероятно за закрепването им върху вертикална плоскост (KoukouliChryssanthaki et al. 2007, 43-60).
В ритуалния комплекс в неолитното селище Самоводене, Великотърновско, е разкрито
плитко ямно съоръжение с разположени на дъното му череп на тур и рога на елен (Еленски
2003, 39).
Черепи на бикове в различни контексти са
открити в къснонеолитния обект Усое до Аспарухово, Варненско (Тодорова 1973, 19-20;
Тодорова, Вайсов 1993, 145), и в раннохалколитното селище Дикилиташ в Северна Гърция
(Darcque et al. 2007, 249).
Тези сходства показват широкото разпространение на култа към бика през неолита и
халколита чрез депониране на бичи черепи и
букрании в много големи структури и съоръжения. Сравнителният анализ показва една съществена отлика на “светилището на тура” от
Мездра, която го отличава от посочените аналогии. Това е депонирането в определен ред на
две глави, на възможно най-едрите екземпляри от турове, върху предварително подготвена
(издълбана) скална основа и тяхното запечатване с каменно покритие, измазано с глина.
Към този точно определен ред на разположените черепи на турове е добавен и каменен
букраний, поставен между тях. Посочените
87
Обр. 7. Калето в Мездра. Черепите на турове с каменната пластика
Fig. 7. Kaleto at Mezdra. Skulls of aurochs with the stone sculpture
особености на “светилището на тура” от Мездра добавят нови елеметни в разкриването на
обредните практики за продължаване на рода
през праисторията.
Интересен паралел може да се установи с
откритите от Джеймс Мелаарт праисторически
храмове в Чаталхьоюк в Централна Анатолия и
намерените в тях многобройни черепи на турове с внушителни рога (Mellaart 1965, 135-156).
Според откривателя са разкрити светилища
на Богинята Майка и нейния син, представящ
мъжкото начало, изобразяван като бик с огромни рога. Тази символика с многобройни изображения на бик се проследява през хилядолетията в минойската цивилизация на остров
Крит, в древна Елада, в античния Рим с култа
към Митра и сцени, представящи жертвоприношение на бик, до испанската корида. Според
широко разпространения сред древните земеделци култ към Богинята Майка-Земя, кръвта
на принесения в жертва бик опложда земята и
осигурява плодородие.
При последните проучвания на Мездра-Калето е установена топографска приемственост
на култовите обекти през различните исторически периоди. На същото място, което всъщност е географският център на скалния рид,
през VII-VI в. пр. Хр. функционира раннотракийска ритуална структура. През ІІІ в. там
възниква езическо светилище, което прераства в храм (по данни от разкопките на Сергей
Торбатов през 2006-2007 г: Торбатов, Иванова
2008, 433-434). Основите на този храм могат да
се видят и сега; те лежат точно над праисторическото “светилище на тура” (обр. 2 и 3). Това
означава, че естествено защитеният скален рид
Калето, разположен на входа към Искърското
дефиле, където се събират основни пътища, е
имал важно значение като стратегически, занаятчийски и култов център през последователните периоди от каменно-медната епоха до
българското средновековие.
Цитирана литература:
Вайсов 1992: И. Вайсов. Проблеми на преходния
период от енеолита към бронзовата епоха в България. Състояние на проучванията на т.нар. Преходен
период в България. - Археология, 1992, 2, 45-49.
Велков 1946: И. Велков. Новооткрити старини. –
Известия на Българския археологически институт,
15, 1946, 228.
Ганецовски 2008: Г. Ганецовски. Археологически
разкопки на праисторическия пласт в укрепената
територия на многослоен обект „Калето” в град Мездра, Врачанска област. - В: Археологически открития и разкопки през 2007 г. София, 2008, 77-80.
88
Ганецовски 2008: Г. Ганецовски. Керамиката от
праисторическото селище Криводол-Тепето. - In:
M. Stefanovich, H. Angelova (eds.). PRAE In Honorem
Henrieta Todorova. Sofia, 2007, 103-129.
Ганецовски 2010: Г. Ганецовски. Спасителни археологически разкопки на праисторическия пласт на
многослоен обект „Калето” в град Мездра, област
Враца. - В: Археологически открития и разкопки
през 2009 г. София, 2010, 90-91.
Георгиева 1994: П. Георгиева. Проучване на селище от преходния период от енеолита към бронзовата епоха при с. Ребърково, Врачанско. - Археология,
1994, 1, 9-25.
Димитрова 1985: Д. Димитрова. Археологически
паметници във Врачански окръг. София, 1985, 101.
Еленски 2003: Н. Еленски. Култова шахта от култов
комплекс в неолитното селище Самоводене. - Археология, 2003, 1, 39-48.
Иванов 1998: П. Иванов. Топография и хронология на средновековните археологически паметници в Мездра. - Библиотека Български Северозапад,
15,1998, 26-33.
Каниц 1995: Ф. Каниц. Дунавска България и Балканът. София, 1995.
Миков 1968: В. Миков. Локализиране на някои изчезнали антични и средновековни селища и крепости в България. - Археология, 1968, 4, 28-48.
Миков, 1948: В. Миков. Предисторическото селище до Криводол, Врачанско. Разкопки и проучвания, 1, 1948, 26-62.
Николов 1975: Б. Николов. Заминец. София, 1975.
Николов 1984: Б. Николов. Криводол, древни култури. София, 1984.
Николов 1981: В. Николов. Картината на света в
раннонеолитната орнаментация от Ракитово. – Известия на Българското историческо дружество, 39,
1981, 5-29.
Николов 2008: В. Николов. Култура и изкуство на
праисторическа Тракия. Пловдив, 2008.
Тодорова 1986: Х. Тодорова. Каменно-медната епоха в България. София, 1986.
Тодорова 1973: Х. Тодорова. Новая культура среднего неолита в Северо-Восточной Боларии. – Советская археология, 1973, 4, 16-31.
Тодорова, Вайсов 1993: Х. Тодорова, И. Вайсов.
Новокаменната епоха в България. София, 1993.
Торбатов, Иванова 2008: С. Торбатов, Б. Иванова.
Проучвания на античния пласт на многослоен обект
„Калето” край гр. Мездра. - В: Археологически от-
крития и разкопки през 2007 г. София, 2008, 433-434.
Торбатов, Ганецовски 2007: С. Торбатов, Г. Ганецовски. Археологически проучвания на многослоен
обект „Калето” край град Мездра през 2006 г. - В:
Археологически открития и разкопки през 2006 г.
София, 2007, 392-395.
Darque,
Koikiuli-Chryssanthaki,
Malamidou,
Treuil, Tsirtsoni 2007: P. Darcque, H. Koikiuli-Chryssanthaki, D. Malamidou, R. Treuil, Z. Tsirtsoni. Recent
researches at the Neolithic settlement of Dikili Tash,
Eastern Macedonia, Greece: an overview. - In: H. Todorova. M. Stefanovich, G. Ivanov (eds.). The Struma/
Strimon river valley in prehistory. Proceedings of the
international symposium Strymon Praehistoricus, Kjstendil-Blagoevgrad (Bulgaria) and Serres-Amthipolis
(Greece) 27.09-01.10.2004. Sofia, 2007, 247-256.
Georgieva 1993: P. Georgieva. Galatin Culture. - In: P.
Georgieva (ed.). The Fourth Millennium B.C. Proceedings of the International Symposium Nessebur, 28-30
August 1992. Sofia, 1993 109-115.
Ivanov, Avramova 2000: I. Ivanov, M. Avramova.
Varna necropolis. The dawn European Civilization.
Sofia, 2000.
Koukouli-Chryssanthaki, Todorova, Aslanis, Vajsov,
Valla 2007: C. Koukouli-Chryssanthaki, H. Todorova,
I. Aslanis, I. Vajsov, M. Valla. Promachon-Topolnica.
A Greek-bulgarian arhaeological project. - In: H. Todorova. M. Stefanovich, G. Ivanov (eds.). The Struma/
Strimon river valley in prehistory. Proceedings of the
international symposium Strymon Praehistoricus Kjstendil-Blagoevgrad (Bulgaria) and Serres-Amthipolis
(Greece) 27.09-01.10.2004. Sofia, 2007, 43-78.
Lazarovici, Lazarovici 2006: G. Lazarovici, M.
Lazarovici. A home altar at Gura Baciului. - Analele
Banatului, 14, 2006, 1, 103-112.
Mellaаrt 1965: J. Mellaart. Catal Hüyük West. – Anatolian Studies, 15, 1965, 135-156.
Late Chalcolithic ritual structure on Kaleto hill
in Mezdra (Abstract)
Georgi Ganetsovski
Kaleto locality is situated on a rocky ridge at c.
230 m above sea level in the southwestern end of
the town of Mezdra, on the left bank of the river
Iskar. The hill offers natural protection and has a
strategic position at the intersection of main roads
that have been used since ancient times to the present. A prehistoric settlement is situated there, occupying 2750 square meters. On the surface, stone
walls could be seen from the Roman, Late Antique,
and Medieval fortress, some of them preserved up
to a height of six meters.
Archaeological investigations between 2003
and 2008 revealed two Late Chalcolithic layers, belonging to the second and third stages of
Krivodol-Sălcuţa-Bubani cultural complex (late
5th millennium BC). In the end of the 5th millennium BC, the Late Chalcolithic settlement was destroyed by a devastating attack.
89
In 2008, in a trench in the central part of the
site, a prehistoric structure was discovered lying
on the limestone bedrock. In the structure, two aurochs skulls were discovered placed side by side in
a man-made groove with north-south orientation.
Behind the back of the skulls, there was a vertically
placed smoothed flat river stone, shaped as bull's
head. The aurochs' skulls and the stone sculpture
were covered with split stones, forming a “stone
mantle”, and were plastered with burnt clay.
The materials and the pottery indicate that the
“aurochs' sanctuary” was created in the beginning
of the habitation of the rocky ridge in the end of
the Chalcolithic Period and was meant to be a construction sacrifice for ensuring fertility and continuation of the clan.
Some similarities could be observed with prehistoric cult structures and sites with bucrania in
90
Asia Minor and the Balkans. These similarities
illustrate the wide propagation of the cult of the
Bull in Neolithic and Chalcolithic times, related
to deposition of bulls' skulls and bucrania. However, the comparative analysis reveals an essential
specific of the “aurochs' sanctuary” at Mezdra that
sets it apart from the discussed parallels. This is
the deposition, in certain order, of two heads of the
largest possible aurochs on an already treated rock
base and their sealing with stone mantle, plastered
with clay.
A topographic continuity of religious sites of
different periods is observed at Mezdra-Kaleto. At
the same place, which is actually the geographic
centre of the rocky ridge, an early Thracian ritual
structure existed in 7th-6th c. BC. In 3rd c. AD, a
pagan sanctuary emerged that later evolved into a
temple.
Техники за позлата на метални съдове
от Северозападна България
(IV - III в. пр. Хр.)
Руслан Стойчев
Позлатяването е техника за нанасяне на златен слой върху повърхността на изделия, произведени от други благородни и неблагородни
метали и/или материали. В съвременната научна литература са разграничени два основни метода за позлата, използвани от древните
майстори - механичен и нискотемпературен
(Gunter, Jett 1992, 253; Oddy 1993, 171). За
съжаление, голяма част от особеностите и на
двата метода са трудно разпознаваеми морфологично само „на око“. При срещата с този
проблем изследователите често са принудени
да извършат само общи наблюдения, които не
могат да подкрепят с доказателства, получени
с помощта по-чувствителна аналитична апаратура. Другият начин е да се използват резултати от анализи на чужди като контекст и ареал
на разпространение предмети, като се приема
по презумпция, че в определени исторически
периоди технологиите са били едни и същи. И
двата подхода имат своите недостатъци. Същевременно съвременното ни познание за древните техники на позлата е пряко свързано с
възможността да се работи с методи от различни научни направления. Пълната картина ще се
изясни едва тогава, когато бъдат публикувани
достатъчно данни от лабораторни анализи.
Въпреки че тракийският ареал традиционно продължава да предоставя подходящи находки, българските специализирани изследвания на позлатата върху предмети от местни
комплекси все още са малобройни. Прегледът
на литературата показва и нуждата от единен
терминологичен апарат при описанието на различните варианти на техниките на позлатяване, в случаите когато не могат да се цитират
конкретни резултати от направени физични
или химични анализи. По тази причина една от
задачите на настоящото съобщение е да внесе
повече яснота в използваната терминология,
представяйки основните древни техники за
нанасяне на позлата в светлината на находки
от тракийското пространство. За улеснение
на читателя подборът на примерите, с които
е описана всяка техника, е направен на базата
на популярни в науката предмети. Този подход
Обр. 1. Сребърна кана с позлата от Рогозенското съкровище, инв. № Б 470. РИМ-Враца, сн. Д. Георгиев
Fig. 1. Rogozen Treasure. Gilded silver pitcher, Inv. No. Б
470, Vratsa Regional Museum of History. Photograph: D.
Georgiev
91
Обр. 2. Детайл от позлатата на сребърна кана с инв. №
Б 470. РИМ-Враца, сн. П. Пенкова
Fig. 2. Rogozen Treasure. Detail of the gilding of the silver
pitcher, Inv. No. Б 470, Vratsa RMH. Photograph: P. Penkova
Обр. 3. Детайл от позлатата на сребърна кана с инв. №
Б 470. РИМ-Враца, сн. П. Пенкова
Fig. 3. Rogozen Treasure. Detail of the gilding of the silver
pitcher, Inv. No. Б 470, Vratsa RMH. Photograph: P. Penkova
намалява и необходимостта от употребата на
допълнителен илюстративен материал. Техниките са подредени хронологически, което дава
възможност да се придобие по-добра представа за технологичното развитие на позлатяването през определени исторически периоди.
Друга задача на текста е да обогати емпиричната база, като въведе в научно обращение
и някои нови наблюдения върху изпълнението
на един от методите на позлата при изделия, открити на територията на Древна Тракия. Обект
на изследване са ранноелинистически сребърни съдове от състава на Рогозенското съкровище и от инвентара на едно от погребенията в
Моголанската могила в гр. Враца. Използвани
са естествено-научни методи за анализ – лазерно-индуцирана плазмена спектроскопия
(LIBS), компютърна радиография (CR) и оптикомикроскопски наблюдения. Резултатите от
изследването са поместени при коментарите на
съответната позлатяваща техника.
1. Техники за механична позлата
1. 1. Позлатяване с фолио. Използва се свойството, че златото се отличава с изключителна
ковкост и може да бъде обработено в тънко фолио, което впоследствие само механично да се
притисне към основната повърхност. В Тракия
употребата на златно фолио е засвидетелствана в обковите и наконечниците за дръжки от
нетраен материал сред инвентара на гробове
1, 4 и 36 и при пластините, прикрепени върху
гривната от мидена черупка от гроб 43 от Варненския халколитен некропол (Иванов, Аврамова 1997, 31-32, 36-37, 43). В близкоизточен
контекст позлатяването с фолио е познато от
находките от Тел Барак и Ур от началото-средата на трето хил. пр. Хр. (Oddy 1993, 172, Fig.
15,1; 15,2-3). Съдейки по датировката на посо-
чените примери може да се допусне, че именно
тази е най-старата позлатяваща техника. Възникването й, по всяка вероятност, е свързано
на първо място с желанието да се повиши стойността (икономическа, социална, декоративна)
на изделия, направени от други не толкова
престижни материали. Позлатяване с фолио е
изпълнявано както частично, така и по цялата повърхност на предмета, но наблюденията
показват, че техниката е прилагана предимно
върху малки по размер изделия, при които фолиото спокойно може да бъде пригладено върху лицето, а краищата му да се подгънат отзад
към „невидимата“ част. Освен ограничения в
размерите на обекта посоченият метод на позлата има и други недостатъци, например относително ниската степен на адхезия между златото и основния материал, постигната по този
начин. Съществен проблем е и значителното
количество суровина, необходима за производството на златно фолио.
1. 2. Като развит вариант на позлатяването
с фолио може да се разглежда техниката на
златнофигурната декорация, която се състои в
изрязване на плитки нарези по повърхността на
предмета, в които след това се вмъкват и притискат краищата на отделните парчета златно
фолио, вече оформено в различни фигури. Към
днешна дата няма пример, който да илюстрира
употребата на тази техника в Тракия. Методът
е познат предимно от сребърни и бронзови съдове, произхождащи от територията на днешните Турция, Иран и Сирия и датирани между
VIII и V в. пр. Хр.1, но според П. Р. С. Мури
има достатъчно основания да бъде свързан и с
92
Полусферична сребърна купа от колекцията на Британския музей
в Лондон (Simpson 2005, 118, №111), сребърна фиала от музея Метрополитен в Ню Йорк (von Bothmer 1984, 25, №18; Özden, Öztürk
1996, 87, №33.
1
изделия от средноеламитския период (Moorey
1988, 231-242).
Най-късните сведения за изпълнението на
тази техника намираме у Плиний, който пише,
че по заповед на Нерон, бронзова статуя на
Александър Велики, изработена от Лизип,
била позлатена. Впоследствие благородния метал бил премахнат, но останали да се виждат
нарезите, с помощта на които златното фолио
било прикрепено (Plin. XXXIV. 62–65).
Твърди се, че данни за позлатяване с фолио
има до III в. сл. Хр., след което методът окончателно е отхвърлен като технологично остарял (Oddy 1993, 174).
2. Нискотемпературни техники за нанасяне на позлата
Общото между тях е, че протичат под въздействието на температура и са свързани с употребата на златен лист, който се различава от
фолиото по дебелина – в сравнение с него той
е много по-тънък. Този факт поставя възникването на нискотемпературното позлатяване в
пряка зависимост от развитието на рафинира-
щите процеси, тъй като количеството на примесите влияе отрицателно върху пластичността на златото2. Изследователите се обединяват
около мнението, че листовото злато не е било
достъпно на торевтите преди второто хил. пр.
Хр. Сред най-ранните доказателства относно
приложението му е позлатата на един сребърен еламитски медальон, отнесен във втората
половина на същия период (Moorey 1988, 231242; Oddy 1993, 174, fig. 15,10).
Крехкостта на листа не позволява той да
бъде поставян механично както фолиото. В съвременната литература се описват два основни
метода за закрепването му към повърхността
на предмети, изработени от други метали.
2. 1. По-простият вариант на нискотемпературна техника на позлата е чрез употреба
на допълнително свързващо вещество, данни
за което се съдържат в изследванията на египетски бронзови предмети с листова позлата,
прикрепена с органично лепило (Oddy, Cowell,
Craddock, Hook 1990, 103-124)3. В публикацията се посочват химически анализи, свидетелстващи за регистрирани следи от гипс и
калцит (варовик). Предполага се, че гипсът е
нанасян като слепваща основа преди позлатяването, а за калцита се смята, че участва като
съставка на лепило, използвано за прикрепване на златото към бронза. Няма други сигурни
доказателства за честото приложение на тази
техника. От друга страна, един от авторите
по-късно отбелязва, че „златният лист, прикрепен с органично лепило не е много траен,
поради чувствителността на лепилото към
средата” (Oddy 1993, 174). Не е ясно дали при
този метод за позлатяване е необходима термична обработка, но поле за размисъл в тази
посока дават някои от експериментите, с които
Х. Литълдейл се опитва да възстанови техниката на гранулация при античните бижута4. В
известните към момента анализи на предмети
от тракийското пространство липсват данни за
Правилото е, че колкото по-чисто е златото, толкова по-тънък
лист или нишка могат да бъдат произведени от него. Следователно листът и фолиото биха показали известни разлики и в процентното съдържание на елементите в състава си. Анализите на проф.
В. Инкова сочат, че позлатяването на пластичната украса върху
„чаша №165” от Рогозенското съкровище, е направено с малки
златни листа с дебелина 8-10 микрона съдържащи около 2,28%
сребро и около 0,48 % мед (Inkova 2002, 516). За рафинирането на
златото вж. Craddock, Meeks, Cowell, Middleton, Hook, Ramage,
Geçkinli 1998, 111-121.
3
Това са произведения на малката метална пластика от колекцията на Британския музей в Лондон – статуетка на Исис, датирана
в 550 г. пр. Хр. и глава на Хатор от Х в. пр. Хр. – вж. също Oddy
1993, 175, fig. 15.8, 15.9.
4
За работата на Литълдейл вж. Maryon 1949, 110 – 111.
2
Обр. 4. Сребърна кана с позлата от Рогозенското съкровище, инв. № Б 450. РИМ-Враца, сн. Д. Георгиев
Fig. 4. Rogozen Treasure. Gilded silver pitcher, Inv. No. Б
450, Vratsa RMH. Photograph: D. Georgiev
93
Обр. 5. Детайл от позлатата на сребърна кана с инв. №
Б 450. РИМ-Враца, сн. П. Пенкова
Fig. 5. Rogozen Treasure. Detail of the gilding of the silver
pitcher, Inv. No. Б 450, Vratsa RMH. Photograph: P. Penkova
употребата на тази техника.
2. 2. Вторият начин за прикрепване на златен
лист към сребърна или бронзова повърхност се
състои в полагане на златото и внимателно нагряване в контактната зона. По време на процеса температурата е контролирана така, че да
ускори интерметалното свързване, без това да
повлияе върху останалите параметри на предмета. След осъществяване на връзката позлатените участъци могат да бъдат обработвани
допълнително чрез притискане, заглаждане и
полиране. Методът е известен като свързване чрез дифузия или т. нар. термодифузионно
позлатяване. В изследванията на проф. В. Инкова, посветени на реставрацията на съдове от
Рогозенското съкровище, се съдържат примери относно приложението му при екземпляри
от Тракия (Инкова, Цанева, Драганов 1994;
Inkova 2002)5.
Нови наблюдения на находки от тракийското пространство позволяват да се разграничат
два подхода при изпълнението на декорация
чрез термодифузионно позлатяване6.
Съдове с инв. № Б 464 и Б 593, РИМ-Враца. Вж. илюстрации в каталог към изложбата на съкровището от Рогозен в Хамбург – Fol
1988, 67-69, cаt. №4; 199-202, cаt. №165.
6
Част от наблюденията са реализирани в рамките на проект „Тех5
94
При първият от тях полагането на златния
лист става директно върху повърхността на
готовото изделие. Подходящ пример за употребата на този подход е кана с инв. № Б 470
от Рогозенското съкровище, която визуализира етапите от технологичния процес, протекъл
при изработването на нейната позлата. Елементи от украсата от външната страна на тялото
на каната са позлатени (обр. 1). Предварително
подготвени чрез изчукване (вероятно и валцуване), оразмеряване и изрязване златни листа с дебелина между 5 и 11 микрометра (µm)
са добавени след като основните операции по
изработването на декорацията на съда са били
завършени. За това свидетелства проникването
на златото и в зоните с по-нисък релеф. За позлатата на хоризонталните пояси са използвани
ленти с ширина 8-10 мм и различна дължина.
Местата на тяхното застъпване при поставянето им по повърхността на съда се наблюдават
отчетливо (обр. 2). С подходящо оформени издължени парчета от същия материал е изпълнена позлатата на „бадемовидния“ мотив. Изключителната тънкост на златото е позволила
на майстора да работи без да се притеснява, че
ще повреди други, вече готови, елементи от украсата на изделието. Златният лист е фиксиран,
чрез притискане и приглаждане с фин инструмент по контурите на декора. Изглежда тази
операция до голяма степен е предотвратила и
разсейването на златото, въпреки че на няколко
места металът се е разнесъл извън очертанията
на орнаментите. Последвало е локално нагряване, извършено при ниска температура, за да се
ускори процеса на адхезия между повърхностите на златото и среброто. След нагряването местата на свързване са отново загладени, което
допълнително е подсигурило интерметалната
връзка, създадена от температурата, като е постигнат по-добър контакт между златния лист
и среброто. Може да се предположи, че позлатяването при този съд е извършено на етапи. В
един от ъглите, лист от позлатата на „бадемовидния“ орнамент лежи под една от златните
ленти, положени върху нанамиращия се над
него хоризонтален пояс (обр. 3). Това показва,
че по всяка вероятност първо е направена позлатата на всеки от издължените „бадемовидни“
елементи, а след това - на пластичните пояси,
ограничаващи отделните декоративни полета.
никите на позлата в предмети на изкуството от Древна Тракия.
Физични методи за анализ“, финансиран от ФНИ-МОНМ с договор ДМУ 03/3 от 2011 г. Използвам възможността да благодаря на
доц. д-р Маргарита Грозева, Стефан Каратодоров и Георги Янков
(ИФТТ-БАН), д-р Петя Пенкова и д-р Сирма Александрова (НАИМБАН), на доц. д-р Нарцис Торбов и Илия Стоянов (РИМ Враца).
Аналогично е изпълнена позлатата и при
друга сребърна кана от същия депозит7 с разликата, че положените листове са с твърде неправилна форма и краищата им излизат извън
определените за декориране зони (обр. 4 и 5).
Друг подход при изпълнението на техниката
на листова позлата чрез дифузия се наблюдава
при фиала, открита сред инвентара на едно от
погребенията от Могиланската могила в Враца (Венедиков 1966, 7-15, обр. 8; последно вж.
Торбов 2005, 195, таб. 22, 2)8. От вътрешната
страна на дъното на съда е прикрепен кръгъл
медальон с изображение на млада жена. Златото е нанесено само по повърхността на медальона, без да излиза извън очертанията на
външния му диаметър и да засяга други части
от декора (обр. 6). При подходящо увеличение
се наблюдава, че в този случай медальонът и
позлатата върху него са изработени отделно от
съда. Тънка сребърна пластина с кръгла форма е послужила за направата на украшението.
Изображението в центъра е щамповано в нисък релеф и допълнително моделирано отвън,
за да се подчертаят детайли по прическата и
лицето на персонажа. Разликите в размерите
и формата на листчетата, съставящи флоралния мотив, показват работа със свободна ръка.
Двете концентрични окръжности от изпъкнали
перли са постигнати чрез инструмент със заоблен край. Позлатата е изработена от тънък
лист, чиито размер първоначално може и да не
е съвпадал точно с размера на сребърната пластина, но след фиксирането излишните краища
са старателно отстранени. Готовият елемент
е апликиран върху дъното на фиалата, вероятно с помощта на припой9. Прикрепването е
предшествано от нарочно огрубяване на основата, видимо особено ясно в участъците, където днес липсват парчета от медальона (обр.
7). Отличното напасване между двете отделни
части (апликация и съд) показва, че още в началото изделието е замислено конструктивно да
изглежда така, за разлика от други съдове, при
които апликирането на допълнителни елементи е вторично10.
Този пример не е изолиран случай в Тракия
през IV в. пр. Хр. С. Цанева съобщава, че същият подход е използван и при декорацията на
РИМ – Враца, инв. № Б 450 ( Fol 1988, 193, каt. №161).
РИМ – Враца, инв. № Б 70. Понастоящем фиалата се съхранява
в НИМ. Изказвам благодарност на Г. Лазов за оказаното съдействие.
9
Необходими са допълнителни изследвания, които да докажат със
сигурност начина на закрепване.
10
Фиали от Рогозенското съкровище с инв. №№ Б 464 (Fol 1988,
67-69, каt. №4) и Б 479 (Fol 1988, 88-89, каt. №42).
позлатения сребърен наколенник от инвентара на богатото погребение в Голямата могила
между Маломирово и Златиница, Ямболско
(Цанева 2011, 234). От публикацията не става
ясно дали цялата позлата е изпълнена така, или
става дума само за отделни участъци. Въпреки
хронологическата близост, сериозните стилови
различия между фиалата от Могиланската могила и наколенника от Маломирово-Златиница засега не предполагат възможността двата
предмета да са продукция на едно и също ателие11. От друга страна, Д. Агре правилно отбелязва сходствата в инвентара на двата комплекса (Агре 2011, 210).
2. 3. Амалгамно позлатяване. Някои изследователи определят въвеждането на златния
амалгамен процес като най-важното развитие в
технологията на позлатяване през Античността (Oddy 1993, 177). Позната и с името огнена
позлата (fire-gilding), техниката се състои в нанасяне на предварително приготвена паста от
злато и живак върху добре почистена, гладка
метална основа. Следва нагряване на повърхността до температура, достатъчна, за да се изпари живакът (малко над 357°C), който оставя
след себе си здраво свързан пласт от благородния метал. Основните предимства на метода
са, че чрез него е възможно да се добави изключително тънък слой злато, а процесът да се
повтаря дотогава, докато се постигнат търсе11
При последните анализи на кнемидата от Могиланската могила
подобна апликираща техника не е регистрирана (Grozeva, Penkova
2012, 103 – 107).
7
8
Обр. 6. Сребърна фиала от погребение в Могиланската
могила, Враца. НИМ, сн. Н. Генов
Fig. 6. Mogilanska Tumulus, Vratsa. Silver phiale, Inv. No. Б
70, National Museum of History. Photograph: N. Genov
95
Обр. 7. Сребърна фиала от погребение в Могиланската
могила, Враца (детайл). НИМ, сн. Р. Стойчев
Fig. 7. Mogilanska Tumulus, Vratsa. Silver phiale (detail),
Inv. No. Б 70, NMH. Photograph: R. Stoychev
ните качества на изделието. Понеже по време
на нагряването живакът никога не се изпарява
напълно, то теоретично, остатъчното количество може да се идентифицира чрез съвременни аналитични методи.
Въпреки че днес няма технически пречки да
се установи наличието на живак, историята и
произхода на амалгамното позлатяване все още
не са напълно изяснени в науката. Информацията е недостатъчна, а често и противоречива.
Засега сигурните доказателства за използването на техниката в Средиземноморието не са
по-ранни от ІІ - ІІІ в. сл. Хр. Същевременно, нарастващият брой свидетелства вероятно скоро
ще наложи ново преразглеждане на тази дата.
Според Д. Уилямс и Дж. Огден най-ранната
амалгамно позлатена находка е бронзов пръстен от некропола на Навкратис от около 300
г. пр. Хр. (Williams, Ogden 1994, 252, №194).
В литературата има и други данни, които продължават да подхранват съмнения. Твърди се,
че някои предмети, открити в „гробницата на
Филип ІІ” край Вергина са амалгамно позлатени. Позлата с наличие на живак е регистрирана
и при друга находка - на дъното на елинистически сребърен киликс от колекцията на Британския музей (Oddy 1993, 177, fig. 15,13, 15,14 и
цит. лит.). Индикации за по-ранна дата се търсят и в текстове на Плиний и Витрувий, където
се споменава за употреба на живак при позлатяване на медни сплави и сребро (Plin. XXXIII.
100, 125; Vitr. VII. 8; 4).
В. П. Василев също е убеден в познаването
96
на амалгамата от тракийските занаятчии (Василев 1987, 14), но твърдението му не почива
на резултати от конкретни лабораторни данни.
А. Оди пише за непубликувани изследвания на
20 предмета от днешните български земи, датирани от ранния IV до ІІ в. сл. Хр. Анализите
са извършени през 1976 г. от М. Р. Коуел. В
публикацията са приведени резултати, сочещи
позитивна идентификация на живак само при
позлатата на сребърна апликация за колесница от ІІ - ІІІ в. (Oddy 1993, 177). По-късно,
при гостуването на съдовете от Рогозенското
съкровище в Лондон, Пол Крадок изследва
част от тях чрез X-ray флуоресцентна спектометрия. Изключително фината изработка на
позлатата върху една от фиалите12 е сред основанията тя да бъде определена като амалгамна
и тази характеристика е отразена в каталога на
изложбата (Fol, Nikolov, Hoddinott 1986, № 97).
Анализите на П. Крадок (за съжаление също
непубликувани) не откриват наличие на живак.
В интерес на истината от текста на А. Оди не
става ясно дали точно този съд попада сред изследваните предмети (Oddy 1993, 177).
При сегашното състояние на проучванията,
обобщенията за характера и развитието на древните техники на позлата в Тракия са затруднени по две основни причини. Едната е все още
недостатъчната степен на специализирани изследвания на предмети, открити в местни комплекси. Втората причина е, че засега в Тракия
липсват изделия от периоди, през които в други
части на Средиземноморието е регистрирана
промяна в използваните техники за позлата.
От друга страна, ранната елинистическа
епоха е период, когато в Тракия значително се
увеличават находките от такъв тип. Явлението
е свързано и с появата на голямо количество
предмети, за които е налице навлизане на нови
техники или варианти на вече съществуващи
такива. Това обстоятелство значително повишава възможностите за добиването на информация относно темпоралното развитие и нивото на технологично изпълнение на техниките
на позлатяване на изделия от метал, произхождащи от тракийската територия. Натрупването
на достатъчно данни от интердисциплинарни
изследвания и лабораторни анализи ще спомогне да се търсят определени сходства в начина на изпълнение на използваните техники
и материали, чрез които да се изяснят проблемите с продукцията на местните работилници
през съответния период.
12
Инв. № Б 465 – РИМ-Враца, инв. № 22397 – НИМ. Съхранява се в
НИМ. Fol 1988, 132-133, каt. №97.
Цитирана литература:
Агре 2012: Д. Агре. Голямата могила край Маломирово и Златиница. София, 2012.
Василев 1987: В. Василев. Находката от Рогозен традиционни и нови елементи в тракийската торевтика - Археология, 3, 1987, 13-25.
Венедиков 1966: И. Венедиков. Новооткрито тракийско могилно погребение във Враца. – Археология, 1, 1966, 7-15.
Иванов, Аврамова 1997: И. Иванов, М. Аврамова.
Варненски некропол. София, 1997.
Инкова, Цанева, Драганов 1994: В. Инкова, С.
Цанева, Д. Драганов. Принос към изследването на
фиала 4 от Рогозенското съкровище. - Проблеми на
изкуството, 4, 1994, 28-45.
Торбов 2005: Н. Торбов. Могиланската могила във
Враца. Враца, 2005.
Цанева 2011: С. Цанева. Някои наблюдения, направени при консервация и реставрация на находки от
„Голямата могила“ - В: Д. Агре. Голямата могила
край Маломирово и Златиница. София, 2012, 231236.
Von Bothmer 1984: D. von Bothmer. A Greek and Roman Treasury - Metropolitan Museum of Art Bulletin,
42, No. 1, 1984, 1-72.
Craddock, Meeks, Cowell, Middleton, Hook, Ramage,
Geçkinli 1998: P. Craddock, N. Meeks, M. Cowell, A.
Middleton, D. Hook, A. Ramage, E. Geçkinli. The Refining of Gold in the Classical World - In: D. Williams (ed.).
The Art of the Greek Goldsmith, 1998, 111-122.
Fol, Nikolov, Hoddinott 1986: Al. Fol, B. Nikolov,
R. F. Hoddinott. The New Thracian Treasure from Rogozen. London, 1986.
Fol 1988: Al. Fol. Der Thrakische Silberschatz aus Rogozen, Bulgarien. Sofia, 1988.
Grozeva, Penkova 2012: M. Grozeva, P. Penkova. In
situ LIBS analysis of valuable museum objects: the
Mogilanska Tumulus ritual knemida. In: R. Rădvan, S.
Akyüz, M. Simileanu (eds.). The Unknown Face of the
Artwork, 2012, 103-107.
Gunter, Jett 1992: A. C. Gunter, P. Jett. Ancient Iranian Metalwork in the Arthur M. Sackler Gallery and
the Freer Gallery of Art. Washington, 1992.
Inkova 2002: V. Inkova. A Beaker from the Rogozen
treasure. - В: Р. Гичева, К. Рабаджиев, (ред.). ΠΙΤΥΗ.
Изследвания в чест на проф. Иван Маразов, 2002,
51-52.
Maryon 1949: H. Maryon. Metal Working in Ancient
World - American Journal of Archaeology, vol. 53, No
2, 1949, 93-125.
Moorey 1988: P. R. S. Moorey. The Technique of the
Gold Figure Decoration on Achaemenid Silver Vessels
and its Antecedents. - Iranica Antiqua, 23, 1988, 231246.
Oddy 1981: A. Oddy. Gilding through the Ages. An
outline history of the process in the old world - Gold
Bulletin, 14 (2), 1981, 75-79.
Oddy, Cowell, Caddock, Hook 1990: W. A. Oddy,
M. R. Cowell, P. T. Craddock, D. R. Hook. The gilding
of bronze sculpture in the Classical World. - In: Small
Bronze Sculpture from the Ancient World: Papers Delivered at a Symposium Held at the J. Paul Getty Museum, March 16-19, 1989. 1990, 103-125.
Oddy 1993: W. A. Oddy. Gilding of metals in the Old
World - In: S. LaNiece, P. Craddock (eds). Metal plating and patination: cultural, technical and historical development. Oxford, 1993, 171-181.
Özgen, Öztürk 1996: I. Özgen, J. Öztürk. The Lydian
Treasure: heritage recovered. Istanbul. 1996.
Pliny: Pliny. Natural history. 9. Books 33-35 (Loeb
Classical Library No. 394).
Simpson 2005: S. J. Simpson. The Rotal Table. - In: J.
E. Curtis, N. Tallis (eds.). Forgotten Empire: The World
of Ancient Persia. University of California Press. 2005,
104-132.
Vitruvius: Vitruvius. On Architecture. 2. Books 6-10
(Loeb Classical Library No. 280).
Williams, Ogden 1994: D. Wiliams, J. Ogden. Greek
Gold: jewelry of the Classical World. London, 1994.
Techniques for gilding of metal vases from
present-day Northwestern Bulgaria (4th – 3rd c. BC) (Abstract)
Ruslan Stoychev
The present paper aims at shedding light on the
terminology that is used for describing different
variants of the ancient gilding technique, as well
as at introducing some new observations on gilding techniques that were applied on artifacts from
the territory of Ancient Thrace.
One of the main methods that were used for
gilding metal vases is the technique of mechanical
gilding. It has two variants – gilding with foil and
gold-figured decoration. Gilding with foil is the
97
oldest gilding technique. It uses the exceptional
malleability of gold that could be hammered into
thin foil and then mechanically pressed against the
surface of a metal object.
The technique of gold-figured decoration differs in that shallow grooves were incised on the
surface of the item, where the edges of pieces of
gold foil, already shaped as various figures, were
then inserted and pressed. Until now, no artifact
has been discovered in Thrace to illustrate the use
of that technique.
The other group of popular gilding techniques
unifies them under the term low-temperature gilding techniques. They share two common features
– gilding takes place under the effect of temperature and the gold leaf that is used is considerably
thinner than foil.
The simpler method is to use some binding
substance, such as organic glue. The available
analyses of artifacts from the Thracian territories
offer no evidence of the use of this technique.
The second method of attaching gold leaf to
silver or bronze surface consists of applying the
gold leaf and careful heating in the contact zone.
The method is known as binding by diffusion or
thermo-diffusion gilding. Several vases from the
Rogozen Treasure attest the use of this technique
on artifacts from Thrace. At this stage, two approaches to decorating through thermo-diffusion
gilding could be distinguished.
In the first case, the gold leaf is applied directly on the surface of the already finished item. A
good example is the pitcher, Inv. No. Б 470, from
Rogozen Treasure. Elements of the decoration on
the external surface are gilded by means of golden
leaves that were prepared in advance and added
after all main operations of shaping and decorating the vase were completed. This is attested by
the penetration of gold in the zones with lower
relief. The gold leaf was fixed through pressing
and smoothing with fine instrument following the
decoration’s contours. What followed was a lowtemperature local heating, in order to speed the
process of adhesion between the gold and silver
98
surfaces. After the heating, the places of attaching were smoothed one more time. This operation
additionally strengthened the bond between metals that was created by temperature, and a better
contact was achieved between the gold leaf and
silver. It could be assumed that the gilding of this
vase was made in stages. First, each of the elongated “almond-shaped” elements was gilded, and
then the relief bands that delimited the decorative
fields.
The gilding of another pitcher from the same
deposit was made in the same way, with the only
difference that the gold leafs were of rather irregular shape and their edges leave the zones that were
to be decorated.
Another method for leaf gilding by diffusion
could be observed on one of the phialai, discovered along with other artifacts in the burials in Mogilanskata Tumulus in Vratsa. On the inner side of
the vase, there is a round medallion with the image of a young woman. The gold is applied only
on the surface of the medallion, without leaving
its outer diameter and touching other elements of
the decoration. In this case, the medallion and the
gilding were made separately from the vase. A thin
silver plate of round shape was used for the appliqué. The gilding was made of thin leaf. It may
have been larger than the silver plate, but after it
was applied, the excessive edges were carefully
removed. The finished element was applied to the
base of the phiale, probably by soldering. This operation was preceded by deliberate roughing of the
surface of the base.
Amalgam gilding is one of the most interesting
techniques, part of the group of low-temperature
gilding techniques. It requires laying a paste of
gold and mercury on well cleaned, smooth metal
surface. After the surface is heated to a temperature, sufficient for evaporating the mercury, a
tightly bonded layer of precious metal is achieved.
The exceptionally fine gilding on one phiale
from Rogozen Treasure, Inv. No. Б 465, provides
grounds to consider it amalgam gilding, but there
is still no positive chemical and physical evidence.
Tеракотени фигурки на момчета
с каузия от територията на България
Калина Петкова
Сред множеството паметници на коропластиката, открити на територията на Древна Тракия, може да се отдели малка група фигурки на
млади момчета, наметнати с мантия и с глава,
покрита със специфичен тип шапка - каузия.
Липсата на специално внимание от страна на
българските изследователи върху тях, както и
възможността да разполагаме с данни за средата, в която са намерени, са сред обстоятелствата, които ме накараха да им посветя следващите страници.
В статията са включени фигури на момчета, наметнати с мантия и каузия на главата,
произхождащи от територията на съвеременна България1. Основна цел на изследването е,
чрез прецизирането на хронологическата им
принадлежност, с помощта на стиловия анализ
и данните за контекста на местонамиране, да
се проследи развитието на иконографския тип/
типове и да се набележат възможните центрове
на производство.
Иконографският тип „Момче с каузия“ предизвиква изключителен интерес сред проучвателите именно поради носената от персонажа
шапка2. Информация за този атрибут може да
се добие от редица произведения на античните автори, където шапката е в допълнение с
хламида или мантия (Plb. 4.4.5). Елементите,
характерни за каузията, са описани от Дурис в
коментарите му за скъпото облекло на Деметрий Полиоркет (Duris 14J). Ефипус твърди, че
е връзвана с царската диадема, когато е носена
от Александър (FGrH 126). Отделя се внимание и на материала, от който е направена - от
един запазен папирус се знае, че в Египет тя е
Тук е мястото да изкажа своята признателност на колегите
Павлина Илиева от НАИМ - БАН и Елина Мирчева от РИМ – Варна,
които ми предоставиха възможността да се запозная и обработя
материалите от фондовете на съответните институции.
2
За първи път тя е разпозната като каузия в публикуваната от E.
Хьоквист варовикова глава от Кипър (Sjöqvist, 1955, 45-47).
1
изработвана от агнешка кожа (Thompson 1963,
53, note 134)3. Прави впечатление, че като цяло
в античната писмена традиция каузията много
често се споменава като съпътстващ атрибут
на военното македонско облекло, но според
някои изследвания тя е адаптирана от Александър и неговите войници на път за Индия, когато техните македонски дрехи са се износили и
така е пренесена в гръцкия свят (Kingsley 1984,
66-68). Подобно мнение е застъпено и в дисерПодробен преглед на античната литература и съвременни интерпретации относно материалите, от които е изработвана каузията вж у Saatsoglou-Paliadeli 1993: 123-126.
3
Обр. 1. Варна. Теракотена фигура на момче с каузия. Тип 1,
инв. № 868 (РИМ-Варна), сн. Р. Стойчев
Fig. 1. Varna. Terracotta figurine of boy with kausia, Type 1.
Inv. No. 868 (Varna Regional Museum of History). Photograph: R. Stoychev
99
тацията на Е. Янсен, който детайлно разглежда
всички аспекти на употребата на каузията, изображенията й върху публикувани паметници,
изработени от различни медии, анализирайки и
обобщавайки контекстите на тяхното местонамиране (Janssen 2007).
1. Типология, иконография и датировка
В научната литература няма цялостна типология на момчетата с хламида и каузия, която
да обхваща всички паметници на коропластиката и да обобщава развитието на типа. Авторите обикновено изготвят вътрешна типология
на теракотите, открити само в рамките на един
обект. Така например К. Хорнунг-Бертемес
предлага типология на откритите в Деметриас
фигури на момчета с каузия, разделяйки ги на
три типа: А - каузията е ниска, без ясно разграничена периферия, хламидата е закопчана
на дясното рамо; В - каузията е с ясно разграничена периферия и овална горна част; тип С
Обр. 2. Варна. Теракотена фигура на момче с каузия. Тип
2, Вариант А, инв. № 305 (РИМ-Варна), сн. Е. Мирчева
Fig. 2. Varna. Terracotta figurine of boy with kausia, Type
2, Variant А. Inv. No. 305 (Varna RMH). Photograph: E.
Mircheva.
100
- каузията е с цилиндрична форма, отбелязана
периферия, но хламидата става значително подълга, с опростени гънки (Hornung-Bertemes
1997, 181-207). E. Дюсънбери също разпознава
три типа момчета с каузия, сред фигурките от
некропола на Самотраки. Според нейната типология към първия тип (тип I) могат да бъдат
отнесени находки на момчета, при които каузията не е придружена с венец, езиче или връзка, а лицето е обрамчено от спускащи се къдри
на косата; тип II – каузията има жлеб точно над
долния ръб, показващ, че тя е била връзвана,
лицето е с малки прищипани черти; тип III –
каузията има жлеб по подобие на тази от тип
II, лицето носи същите черти като тип I и II, но
като цяло фигурките се различават с по-големите си размери (Dusenbery 1998, 851-854).
В зависимост от отликите в иконографията, теракотите на момчета с хламида и с каузия върху главата, открити на територията на
България, могат да бъдат разделени на четири
типа със съответните варианти. Тип 1 - момче с
каузия с ниска периферия, плитък жлеб и трапецовидна горна част, загърнато с хламида, закопчана на дясното рамо. Косата е къса. Лявата
ръка е свита в лакътя, придърпва деколтето на
мантията. Тип 2 - момче с каузия с ясно разграничена периферия, жлеб и овална горна част.
Лицето е с малки черти, обрамчено от дълга
до раменете, къдрава коса. Хламидата е закопчана на дясното рамо, спускаща се до глезена
на левия крак. Тук, разликите в оформянето на
чертите на лицето и начина на изобразяване на
мантията, позволяват типът да бъде разделен
на четири варианта: вариант А – широко лице
с малки очи, нос и устни. Косата е дълга, къдрава, спускаща се до раменете. Мантията е закопчана на дясното рамо и покрива лявата част на
тялото. Лявата ръка е покрита от драперията,
свита в лакътя, леко придърпва деколтето на
хламидата; вариант В – лицето е малко, овално с миловидни черти, малки очи, нос и устни; вариант С - лицето е овално с малки очи
и нос и нормални устни; вариант D – главата
не е запазена, хламидата е закопчана на дясното рамо. Лявата ръка е поставена до тялото и
придърпва вътрешния ръб на мантията наляво.
От фигурката, която може да бъде определена
като тип 3, е запазена само част от тялото, хламидата е закопчана на лявото рамо и се спуска
до глезените. Тип 4 – тялото е с форма, подобна на колона, плътно обгърнато от хламидата,
закопчана на дясното рамо. Дължината й е до
глезените с равно отрязан долен ръб4.
4
С тези си характеристики този тип съвпада напълно с тип С
Обр. 3. Бедняково (дн. Стоян Заимово). Старозагорско.
Теракотена фигура на момче с каузия. Тип 2, Вариант В,
инв. № 4277 (НАИМ-БАН), сн. К. Петкова
Fig. 3. Bednyakovo (present-day Stoyan-Zaimovo), Stara
Zagora region. Terracotta figurine of boy with kausia. Type
2, Variant В. Inv. No. 4277 (National Institute of Archaeology
and Museum, BAS). Photograph: K. Petkova.
Тип 1 е представен от един фрагментиран
екземпляр, намерен на ъгъла на бул. Червеноармейски (дн. Приморски) и ул. 9-ти септември
при изкоп за сграда във Варна. Запазена е главата с част от тялото с обща височина 5,2 см.
Изобразена е фигура на момче, обърнато насреща с леко извърната надясно глава. Момчето е
наметнато с мантия, закопчана върху дясното
рамо с кръглo копче. Лявата ръка е под хламидата, свита в лакътя, поставена върху гърдите,
дърпа надолу ръба на дрехата, образувайки V
образно деколте, подчертано от две гънки. От
дясното рамо, надолу към тялото се спускат
вертикален и диагонален ръб с различна височина на релефа. Главата е с издължена форма
със заострена брадичка. Чертите на лицето не
са запазени. Косата вероятно е къса. Върху главата е поставена каузия с малка периферия и
трапецовидна горна част. Шията на момчето е
къса. Раменте му са тесни. Върху задната страна на главата е моделиран ръбът на каузията.
Задната страна на фигурата е неретуширана.
Гърбът е равен (обр. 1).
Със своето по-строго лице и обобщени гънки на дрехата фигурата намира точен паралел в
една изцяло запазена теракота на момче с каузия, съхранявана в Британския музей, датирана
по типологията на К. Хорнунг-Бертемес (Hornung-Bertemes 1997,
181-207).
по стил в късния IV в. пр. Хр. (Burn, Higgins
2001, 67, N2129). Подобно оформена фигура
от Чанак кале е публикувана от Д. Томпсън
и е отнесена най-общо в елинистическата
епоха (Thompson 1963, 85). Предложената от
Томпсън датировка е прецизирана от Е. Янсен
на II-I в. пр. Хр. (Janssen 2007, 303-304, Tk132,
taf. 22). Така този тип фигури придобива един
изключително широк диапазон на съществуване (между IV и I в. пр. Хр.), което е неприемливо и може да бъде преодоляно единствено чрез
датирането на екземпляр от ясен контекст. Фигурата от Одесос е открита заедно с голямо количество амфорна тара – хераклейски амфори
и амфора с качулковидно столче, характерни
за периода IV-III в. пр. Хр. (Лазаров 1974, 48).
Благодарение на този материал хронологията
на теракотата може да бъде ограничена до началото на елинистическата епоха.
Тип 2, вариант А (2А) - това е и единственият
изцяло запазен екземпляр, представящ момче с
хламида и каузия. Произхожда отново от Варна,
открит при изкопни работи за основи на блок
на бул. Червеноармейски 81 (дн. Приморски)
през 1957 г. на дълбочина 1,90 м (ДремсизоваНелчинова, Тончева 1971, 66: 83). Височината
на фигурката е 14,5 см. Представя изправено,
обърнато насреща момче, стъпило върху ниска
и тясна правоъгълна база. Десният крак е леко
подвит в коляното, пристъпва напред и встрани, а левият е свит в коляното, изнесен назад
и встрани. Покриващата го драперия е изпъната, очертаваща коляното. Дясната ръка е свита в лакътя и поставена в областта на кръста,
докато лявата е покрита от драперията, свита
в лакътя и поставена пред гърдите, малко под
деколтето и изместена леко в ляво от центъра,
придърпвайки отдолу ръба на дрехата. Тялото
е масивно, набито. Фигурата е облечена в къс
хитон, стигащ малко над коленете и наметната
с дълга до глезените хламида, закопчана на дясното рамо. Мантията покрива тялото и лявата
страна, оставяйки дясната открита. От дясната
страна, задната част на дрехата е преметната
през свитата дясна ръка, като я покрива, а отпред пада в две успоредни гънки със заоблени
ръбове, образувайки бордюр и завършвайки с
вълнообразен, омеговиден ръб. От лявата страна, в областта на деколтето, хламидата оформя
V-образна гънка в следствие на подръпването й
с лявата ръка, а върху тялото се образуват къси,
срещуположни, диагонални ръба с нисък релеф
с изпънато пространство между тях като резултат от изпъването на дрехата от подгънатия
ляв крак. При глезените на левия крак мантия101
та оформя извита гънка. Краката на момчето са
с големи ходила и обути с ботуши. Главата на
момчето е малка, кръгла. Върху нея е поставена каузия с широка периферия, с ясно означен
жлеб и овална горна част. Косата се спуска като
плътна маса до раменете с изобразени ситни,
разбъркани къдрици. Лицето е широко и пълничко със заоблена, повдигната нагоре брадичка. Челото е ниско. Очите са малки, дълбоко поставени с дълги, извити вежди изобразени във
висок релеф, плътни клепачи, съединяващи се в
краищата и завити леко надолу. Носът е малък
и прав. Бузите са добре оформени, пълнички.
Устата е малка, близко разположена до носа,
с добре оформени плътни устни като долната
е по-голяма и издадена напред. Шията е къса
и масивна, почти сливаща се с тялото. Задната
страна на фигурата е необработена, върху нея е
изрязан голям правоъгълен отвор (обр. 2). Теракотата е интерпретирана от Цв. Дремсизова
като изображение на оратор, но общата иконография, каузията, хламидата и ботушите поскоро свързват паметника с разглежданите тук
момчета с каузия.
Тип 2, вариант В (2В) – това е и единствената засега фигура на момче с каузия, намерена във вътрешността на Тракия. Открита е
в м. Язлата до Бедняково (дн. Стоян-Заимово), Старозагорско. Екземплярът е непубликуван. Запазена е само главата на момченцето,
изобразена насреща, леко наклонена наляво.
Върху нея е поставена ниска каузия с широка периферия, и овална форма. Косата е дъл-
Обр. 4. Несебър. Теракотена фигура на момче с каузия.
Тип 2, Вариант C, по Ognenova-Marinova 2005, 81
Fig. 4. Nesebar. Terracotta figurine of boy with kausia. Type
2, Variant C. After Ognenova-Marinova 2005, 81
102
га, спускаща се до раменете в плътна маса от
разбъркани къдрици. Лицето е малко, кръгло,
пълничко с малка, овална, повдигната нагоре
брадичка. Челото е високо. Очите са малки с
релефно изобразени клепачи, със стесняващи
се външни краища, завити леко надолу. Веждите не са релефно предадени. Носът е малък,
чип, с разширяващи се ноздри. Бузите са добре
оформени, устата е малка, разположена близо
до носа, с добре оформени плътни устни, леко
отворена в миловидна усмивка (обр. 3).
Тип 2, вариант С (2С) е представен от два
екземпляра, отново само фрагменти, открити
в Несебър, без ясни данни за контекста. Известно е, че едната фигура е постъпила в музея
на Несебър през 1965 г. (Ognenova-Marinova
2005, 81, NN 105, 106). Представя изобразена
в анфас глава на момченце, върху която е поставена ниска каузия с широка периферия, а
под нея кръгъл венец. Косата е дълга, спускаща се до раменете в плътна маса от разбъркани
къдрици. Лицето е малко, кръгло и пълничко,
с овална, повдигната нагоре брадичка. Челото е високо. Очите са реалистични, с нормални размери, бадемовидна издължена форма и
релефно изобразени клепачи със събиращи се
външни краища. Веждите са извити, предадени
в нисък релеф. Носът е малък, чип, с широки
ноздри. Бузите са добре оформени, устата е
нормална, разположена близо до носа с плътни устни, леко отворена в миловидна усмивка.
Шията е къса и масивна (обр. 4).
Към Тип 2, вариант D (2D) се отнася фрагментирана фигурка, намерена в Морската градина във Варна. Представя изправена, обърната насреща фигура на момче, чиято дясна
ръка, свита в лакътя е поставена в областта на
кръста, докато лявата е до тялото, леко подвита
в лакътя и насочена напред, покрита от драперията, повдигайки я леко нагоре. Персонажът
е облечен в къс хитон с къси ръкави, стигащ
малко над коленете и заметната с дълга хламида, закопчана на дясното рамо. Мантията покрива тялото и лявата страна, оставяйки дясната открита. От дясната страна, задната част на
дрехата е преметната през свитата дясна ръка,
покривайки я и падайки в широки плитки дипли. Отпред дълбоки тесни гънки на дрехата
образуват триъгълник в следствие движението
на лявата ръка. Пред тялото, предният край на
мантията образува бордюр и завършва с широк
вълнообразен ръб. Под лявата ръка драперията пада в тесни, дълбоки гънки. Задната страна
на фигурата е гладка с кръгъл отвор в средната
част. Над него има три хоризонтални, разполо-
Обр. 5. Варна. Теракотена фигура на момче с каузия. Тип
2, Вариант D, инв. № 2141 (РИМ-Варна), сн. Р. Стойчев
Fig. 5. Varna. Terracotta figurine of boy with kausia. Type
2, Variant D. Inv. No. 2141 (Varna RMH). Photograph: R.
Stoychev
жение една под друга резки. Главата не е запазена (обр. 5).
Фигурите 2A, 2B и 2C се характеризират с
широки, миловидни, пълни лица. Тези иконографски белези ги сближават с тип 3 на момчетата с каузия по типологията на Е. Dusenbery,
който се характеризира с канонична каузия,
хитонискос и хламида. Каузията е предствена
с врязване, показващо, че тя вероятно е била
връзвана. Лицата са обрамчени с гъсти къдрици и носят деликатни черти (Dusenbery 1998,
871), видими много ясно при екземплярите от
Бедняково и Несебър (2В и 2С). Според Е. Дюсънбери тип 3 може да се датира в 275 г. пр.
Хр.5. Главата от Бедняково намира паралели
Това е и един от малкото примери, при които подобни фигури произхождат от затворени контексти и датировката им се определя
и на базата на съпътстващия ги материал.
5
сред теракота от Лувъра, произхождаща от
Еолида, която според С. Молар-Беске принадлежи към типа „Троя“ от края на III в. пр. Хр.
(Mollard-Besques 1972, 119, D779). Момчета
с каузия и усмихнато лице се съхраняват и в
музеите в Тюбинген и Дрезден, като се предполага, че те произхождат от Александрия от
периода втора половина на III - II в. пр. Хр.
(Fischer 1994, taf. 17, 18). Фрагменти от две
подобни фигурки (вероятно от Калатис), са
известни от частни колекции в Букурещ, без
да е посочена датировка (Канараке 1969, №№
206, 207). Близката иконография с фигурите от тип 2 (варианти В и С), изразяваща се
в дългата къдрава коса и миловидните лица,
позволяват тяхното датиране също през III в.
пр. Хр. Теракотата 2А, е отнесена от Ц. Дремсизова най-общо във II в. пр. Хр. (ДремсизоваНелчинова, Тончева 1971, 66-83), но според
Е. Янсен дългата коса е белег, характерен за
периода ок. 200 г. пр. Хр. (Janssen 2007, 122).
Разгледаните фигурки от тип 2 от територията на България са съотносими и с тези от тип
В на К. Хорнунг-Бертемес, които се датират
от първата половина на III до II в. пр. Хр.
(Hornung-Bertemes 1997, 181-207).
Сравнението между двата типа (1 и 2) позволява да се обобщи, че фигурките от по-късно време принадлежат към вече развития тип
момчета с каузия, характеризират се с изразена
емоция по лицата, която може да бъде и добър
репер за определяне на тяхната хронология.
Тип 3. От него са запазени фрагменти на две
фигури (съответно екземпляри 1 и 2). Единият е намерен при проучванията в територията
на пристанището на Каварна, близо до „Силоза”. Представлява изправена фигура на момче със опорен ляв крак, като ходилото е леко
изнесено в страни. Десният крак е подгънат в
коляното, изнесен назад и настрани. Дрехата
покрива краката, очертавайки дясното коляно,
изтеглена е леко диагонално наляво, оставяйки
глезена на левия крак непокрит. Две диагонални гънки, изобразени чрез дълбоки жлебове,
преминават върху предната част на дрехата.
Едната е по-къса, стига до коляното на десния
крак, а другата от ръба на мантията продължава нагоре. От лявата страна на тялото дрехата
пада в еднообразни, успоредни широки гънки,
с високи заоблени релефни ръбове, оформящи
в краищата вълнообразен ръб. Базата, върху
която е стъпила фигурата, е тясна, правоъгълна
с малка височина (обр. 6).
Вторият фрагмент е открит в Морската
градина на Варна и притежава същите иконог103
Обр. 6. Каварна. Теракотена фигура на момче с каузия.
Тип 3/1, инв. № 640 (ИМ-Каварна), сн. Р. Стойчев
Fig. 6. Kavarna. Terracotta figurine of boy with kausia. Type
3/1, Inv. No. 640 (Kavarna Museum of History). Photograph:
R. Stoychev
рафски белези като този от Каварна, различавайки се от него по качеството на изработка и
кръглата база, върху която е стъпило момчето
(обр. 7).
Начинът на оформяне на долната част на
тялото на фигурката от Каварна намира много
близки аналогии с един екземпляр от колекцията на Британския музей (№ С334), датиран в
330-200 г. пр. Хр. (Higgins 1967, 102, table 45,
A). На базата на гънките на химатиона, преминаващи през тялото и създаващи впечатление
за обем, Д. Томпсън го отнася към 300 г. пр.
Хр. (Thompson 1965, 57, pl. 19). Не може да се
каже със сигурност дали за изработването на
фигурките от Каварна и Британския музей е използван един и същи калъп, но има основания
да се предполага, че те са продукт на един и
същи център на производство. Според Р. Хигинс, екземплярът от Британския музей е дело
на беотийско ателие. По подобен начин е оформена и фигурата, открита в гроб 29 в некропола в Хадра в Александрия (Adriani 1952, 14, pl.
VI, 2). Ниската правоъгълна база е характерна
за танагрийските фигури произвеждани в Атина и вероятно архетипът на тези екземпляри е
именно с такъв произход.
104
Обр. 7. Варна. Теракотена фигура на момче с каузия. Тип
3/2, инв. № 2153 (РИМ-Варна), сн. Р. Стойчев
Fig. 7. Varna. Terracotta figurine of boy with kausia. Type 3/2,
Inv. No. 2153 (Varna RMH). Photograph: R. Stoychev
За наследник на тези фигури (макар и не
пряк, но с местен произход) може да се смята теракотата от Варна. Тя се отличава с много
по-посредственото си изпълнение и качество.
Освен това базата не е правоъгълна, а кръгла –
вероятно повлияна от малоазийската традиция.
Като иконография и стил фрагментът е сходен
с този от Каварна и следва да бъде датиран
най-общо през III в. пр. Хр.
Тип 4 е представен от една фигурка, открита
при разкопките на римската баня на ул. 8-ми
ноември във Варна през 1961 г. Паметникът е
локализиран в пласт в елинистическа постройка № 2, намираща се до светилището на Херос
Карабазмос, заедно с вносна керамика, глинени лампи, египетска огърлица и автономна
монета на Одесос (Tončeva 1969, 353), които
спомагат за точното датиране на контекста.
Изображението представлява изправена, обърната насреща силно стилизирана фигура на
момче. Главата липсва. Дясната ръка е свита в
лакътя и положена в областта на таза, докато
лявата е свита в лакътя и поставена пред гърдите, малко под деколтето и изместена леко в
ляво от центъра, придърпвайки отдолу ръба на
дрехата. Тялото е издължено с подобна на „колона” структура. Момчето е облечено в хитон,
от който се вижда само късия ръкав, с оформен
вълнообразен ръб. Върху хитона е наметната
дълга до глезените хламида, закопчана на дясното рамо. Мантията плътно покрива тялото и
лявата ръка, оставяйки дясната ръка открита.
От дясната страна, задната част на дрехата е
преметната през свитата дясна ръка, покривайки я, а отпред пада в две гънки със заоблени ръбове, оформящи дълбок разширяващ се жлеб.
Излизащи от него, върху тялото са изобразени
два къси, диагонални ръба с нисък релеф, които са и единствените гънки върху драперията.
От лявата страна, в областта на деколтето, хламидата оформя V-образна гънка в следствие на
подръпването й с лявата ръка. Долният ръб на
дрехата е равно отрязан. Краката са успоредни,
поставени един до друг (обр. 8).
Това е и най-късната фигура от разглежданите в настоящата статия теракоти на момчета
с хламида и каузия. Mатериалите от пластта, в
който е намерена, я отнасят към II-I в. пр. Хр.,
което съвпада с датата на точните й иконографски паралели от некропола на Самотраки
от рамките на I в. пр. Хр. (Dusenbery, 1998, 877879). За времето II-I в. пр. Хр. говори и статичната поза на фигурата и оскъдното количество
гънки, а изключителните прилики в начина на
оформяне на хламидата позволят да се предположи, че е произведена в ателие в Деметриас,
Тесалия6.
2. Производствени центрове
Важна роля при определянето на горната
граница на датиране на теракотите на момче с
каузия играе появата на този вид шапка в Средиземноморието. Възможно ли е проследяването на разпространението й да даде представа и за локализиране на ателиетата, в които са
произвеждани фигурките?
Анализът на изображенията и писмените
извори сочи, че каузията се появява в гръцкия свят през късния IV в. пр. Хр. и не само
по характер, но и като мода, се свързва с македонците. Под тяхно влияние в края на IV в. пр.
Хр. започва да се носи от момчетата в Северна
Гърция - Амфиполис, Деметриас, Тива и дори
Беотия (Thompson 1963, 54). Като елемент от
облеклото по това време каузията присъства и
в Атина (Dusenbery 1998, 853-854). В Александрия е много модерна през целия III в. пр. Хр.,
откъдето се разпространява на запад до Сицилия и на изток до владенията на Селевкидите,
но най-много в Кипър и Ливан (Janssen 2007,
6
Вж. Hornung-Bertemes 1997, 181-207.
109), а през II в. пр. Хр. в Тасос, Самотраки,
Троя, Смирна, Мирина и Делос (Thompson,
1963, 85, Janssen 2007).
Концентрацията на различните варианти на
теракоти на момчета с каузия в некрополите и
хинтерланда на тези центрове вероятно има отношение и към работата на ателиетата за тяхното производство. Според характера на глината
представителя от Британския музей е отнесен
към числото на беотийската продукция (Burn,
Higgins 2001, 67, N2129). Ранната дата и стиловите сходства допускат, че вероятно към нея
трябва да бъде добавена и теракотата отбелязана тук като тип 1.
За определяне центъра на производство на
фигурите, открити на територията на България, от голямо значение е отчитането на специфична за тях иконографска особеност. При
фигурите, които произхождат от Троя, Мирина
или Еолида момчето винаги е плътно увито и
Обр. 8. Варна. Теракотена фигура на момче с каузия. Тип
4, инв. № 4062 (РИМ-Варна), сн. Р. Стойчев
Fig. 8. Varna. Terracotta figurine of boy with kausia. Type 4,
Inv. No. 4062 (Varna RMH). Photograph: R. Stoychev
105
често придърпва мантията, за да покрие лицето си. Това не е характерна черта за теракотите от Гърция. Изхождайки от тази закономерност може да се допуска, че представителите
от Тракия са произведени в някой от гръцките
центрове. Вероятно тези теракоти се появяват
в Одесос с македонската армия или по времето на александровите наследници. Но как да се
обясни присъствието им в Месамбрия? Екземлярите от Месамбрия не са механични копия,
нито могат да се разглеждат като адаптирана
продукция на по-малък център. На базата на
чистотата на образа, цвета на глината и рязкостта на детайлите, те вероятно принадлежат
към първите поколения на калъпа, който ги
е произвел и могат да бъдат определени като
вносна атическа или беотийска продукция.
3. Заключение
Съществуват редица хипотези относно значението на каузията и оттук и за семантиката на
изображенията. Първоначалното мнение на E.
Хьоквист, че носенето на този атрибут е свързано с ритуала на Афродита от Пафос (Sjöqvist,
1955, 45-47), се оспорва от М. Бибер (Bieber,
1956, 171). Според Д. Томпсън изобразените
момчета може да са младите войници, описани
от Теокрит като самодоволните хламидофори
по улиците на Александрия (Thompson 1963,
54). Към подобни интерпретации насочва ком-
бинацията между каузия и хламида, която е характерна за всички подобни изображения.
За повечето изследователи вотивният характер на този тип фигури не би трябвало да
се подлага на съмнение (Dusenbery 1998, 853854)7. Освен в светилища тези образи са често
срещани и като гробен дар, където вероятно не
са поставяни в качеството си на лично посвещение, а са изпълнявали специална, преходна роля в погребалния ритуал. За това говори
факта, че в по-голямата част от случаите се
откриват извън рамките на гроба, захвърляни
в некропола подобно на фрагментите от теракоти, разпръснати в светилищата. Анализът на
контекстите, в които се откриват, показва, че
не може да се определи ясно дали фигурките
на момчета с каузия са предпочитани в светилища или некрополи (Janssen 2007). Нито едно
от „нашите“ изображения обаче, не представя момчето, дърпащо мантията към устата си
- жест, интерпретиран като знак за свещено
мълчание в култа, характерен повече за малоазийския ареал.
Употребата им като дар се свързва със светилищата на Деметра и Кибела, където те са в ролята на поклонници на богините (Thompson 1963, 84-86), за атическите фигури се допуска, че
са направени за светилищата на Деметра, Афродита и Артемида
(Miller 1974, 212-217). Все още не е напълно ясно, защо този костюм е приет от младежите, служещи на Деметра и другите хтонични богини.
7
Цитирана литература:
Дремсизова-Нелчинова, Тончева 1971: Ц. Дремсизова-Нелчинова, Г. Тончева. Антични теракоти от
България. София, 1971.
Канараке 1969: В. Канараке. Танагрские маски и
статуэтки из мастерских Каллатиса, Мангалия. Бухарест, 1969.
Лазаров 1974: М. Лазаров. Амфорни печати от
Одесос. - Известия на Народния музей Варна, 25
(10), 1974, 19-56.
Adriani 1952: A. Adriani, Nouvelles decouvertes dans
la necropole de Hadra - Annuaire du Musee Greco-Romain (Alexandrie) 1940-1950, 1952, 1-27.
Bieber, von Bothmer 1956: M. Bieber, D. von Bothmer. Notes on the Mural Paintings from Boscoreale.
- American Journal of Archaeology, 60 (2), 1956, 171172.
Burn, Higgins 2001: L. Burn, R. Higgins. Catalogue
of Greek Terracottas in the British Museum. 3. London,
2001.
Dusenbery 1998: E. B. Dusenbery. Terracotta Figurines and Objects. - In: Samothrace. The Necropoleis.
Catalogues of Objects by Categories. Princeton Univer-
106
sity Press, 1998, 837-941.
Ephippus: F. Jacoby. Die Fragmente der griechischen
Historiker IIA, IIB and IID. Berlin. 1930.
Fischer 1994: J. Fischer. Griechisch-romische terrakotten aus Aegypten. Tubingen, 1994.
Higgins 1967: R. A. Higgins. Greek Terracottas. London, 1967.
Hornung-Bertemes 1997: K. Hornung-Bertemes. Die
sogenannten Kausia - Darstellungen aus Demetrias
(Thesssalien). - In: A. Muller (ed.). Le moulage en terre
cuite dans l‘antiquité: création et production derivée,
fabrication et diffusion, 7-8 dec. 1995, Lille. Lille,
1997, 181-207.
Janssen 2007: E. Janssen. Die Kausia. Symbolik und
Funktion der makedonischen Kleidung.
Diss. Univ. Göttingen, 2007.
Kingsley 1984: B. M. Kingsley. The Kausia Diadematophoros - American Journal of Archaeology, 88 (1),
1984, 66-68.
Miller 1974: S. G. Miller. Menon’s Cistern - Hesperia,
43 (2), 1974, 294-245.
Mollard-Besques 1972: S. Mollard-Besques. Cata-
logue raisonné des figurines et reliefs en terre-cuite
grecs, étrusques et romains. 3. Epoques hellénistique et
romaine Grèce et Asie Mineure. Paris, 1972.
Ognenova-Marinova 2005: L. Ognenova-Marinova.
Terres cuites de Messambria. - In Nessebre, 3. Burgas,
2005, 51-91.
Oppermann 2004: M. Oppermann. Die westpontische
Poleis und ihr indigenes Umfeld in vorromischer zeit.
Langenweissbach, 2004.
Polybius: Polybius. The Histories, Vol. II, Books 3-4
(Loeb Classical Library No. 137). London, 1979.
Saatsoglou-Paliadeli 1993. C. Saatsoglou-Paliadeli.
Aspects of Ancient Macedonian Costume. - Journal of
Hellenic Studies, 113, 1993, 122-147.
Sjöqvist 1955: E. Sjöqvist. A Cypriot Temple Attendant. - American Journal of Archaeology, 59 (1), 1955,
45-47.
Thompson 1963: D. B. Thompson. Troy. The Terracotta Figurines of the Hellenistic Period. Supplementary
Monograph 3, 1963.
Thompson 1965: D. B. Thompson. Three Centuries of
Hellenistic Terracotta - Hesperia, 34 (1), 1965, 34-71.
Tončeva 1969: G. Tončeva. Le sanctuaire du Heros
Karabasmos d’ Odessos - In: Actes du Premier congrès
des Etudes balkaniques et Sud-Est européennes, 2. Sofia, 1969, 353-364.
Terracotta figurines of boys with kausia from
present-day Bulgaria (Abstract)
Kalina Petkova
The present paper discusses eight terracotta
figurines of the popular Hellenistic type “boy with
kausia”. The largest group was discovered on the
territory of the Greek colony Odessos (presentday Varna). One was found in Kavarna (ancient
Bizone), and one in Nesebar (ancient Greek colony of Mesambria). The only example from the
interior of the country was found in Bednyakovo
(present-day Stoyan-Zaimovo), Stara Zagora region, and is kept in the National Institute of Archaeology and Museum, BAS.
Following their specific iconographic features,
the figurines of boy with chlamis and kausia on
the head could be classified in four types with
variants. Type 1 depicts a boy with kausia with
low brim, shallow groove and trapezoidal upper
part, and chlamis, fastened at the right shoulder.
The hair is short. The left arm is bent at the elbow and pulls down the neck of the cloak. The
type is dated to the Early Hellenistic Period. Type
2 is a boy with kausia with distinct brim, groove,
and oval upper part. The face of the figure is with
fine features, framed by curly hair, falling to the
shoulders. The chlamis is fastened at the right
shoulder and falls down to the left ankle. In this
case, variations in the facial features and the treatment of the cloak allow for distinguishing four
variants. Variant A – broad face with small eyes,
nose, and lips; the hair is long and curly and falls
to the shoulders; the cloak is fastened at the right
shoulder and covers the left part of the body. The
left arm is covered by the cloak, bent at the elbow
and slightly pulling down the neck of the chlamis.
Variant B - the face is small and oval, with pretty
features, small eyes, nose and lips. Variant C - the
face is oval, with small eyes and nose and normal
lips. Variant D - the head is missing; the chlamis
is fastened at the right shoulder; the left arm is
held tight against the body, pulling the inner end
of the cloak to the left. This type could be dated
to period from the first half of the 3rd to the 2nd
c. BC. Only one figurine belongs to Type 3 and
it is partially preserved: the chlamis is fastened
at the left shoulder and falls down to the ankles.
Type 4 is with pillar-like body, tightly enveloped
in the cloak that is fastened at the right shoulder.
It falls down to the ankles and the lower edge is
cut straight. Type 3 could be dated generally to the
3rd c. BC, and Type 4 is the latest that is attested,
dated to 2nd-1st c. BC.
107
Теракоти от античните производствени
центрове от територията
на Никополис ад Иструм
Павлина Владкова
Производствените центрове при Бутово,
Павликени, Бяла черква и Хотница, ситуирани в западната част от административната територия на Никополис ад Иструм, са известни
от 70-те години на ХХ в. Разнообразните керамични изделия, открити по време на проучванията на археолога Б. Султов, все още не са
цялостно публикувани и интерпретирани. В
съобщението ще бъдат представени някои от
най-интересните изображения на теракотовата
пластика - статуетките на божества. До настоящия момент, освен публикуването на образци
в различни албуми, е обнародвана една статия,
в която са разгледани четири екземпляра, представящи Венера, като останалият материал не е
обект на вниманието на автора (Султова 1992,
153-156).
В научната литература, без сериозна аргументация, теракотите от Бутово, а и останалата
керамична продукция, изследователите датират през ІІІ-ІV в., което, според известния археологически и нумизматичен материал, е погрешно. Двата производствени центъра - при
Павликени и Бутово, както и вилата при Бяла
черква, функционират по едно и също време и
разцветът им се отнася към последното десетилетие на ІІ до средата на ІІІ в. (Владкова 2008,
255-266). През ІV в. върху руините на вилите,
работилниците и пещите възникват поствилни
селища, които нямат отношение към производството на керамични изделия.
Теракоти, изобразяващи Венера
Най-многобройни са откритите теракоти на
Венера - богиня на красотата и любовта (Clayton 1990, 30; Hastings 2003, 178). Античните
майстори моделират статуетки, третиращи различни страни от култа към божеството. Голяма
част от тях са вероятно имитация на паметници
от монументалната пластика, като старателно
са представени иконографските особености на
дадения тип, а друга, наред с емоционалното
108
въздействие, носи характеристиката на локалните ателиета. По този начин са създадени
множество разнообразни типове на Венера. В
известни случаи се наблюдава и съчетание на
части и елементи от отделни типове образи на
богинята, т. нар. disiecta membra, разпространено през римската епоха (Султова 1992, 153).
Тип 1
Първият третиран тип на Венера в теракотовата пластика е Venus Pudica. Четири теракоти представят богинята в този иконографски тип. Три произхождат от Бутово (обр. 1
1; 2 а, б; 3 а, б), а една е открита в римската
вила при Бяла Черква (обр. 1 4). Последната в
технологично и стилово отношение не се различава от останалите и може със сигурност да
бъде отнесена към изделията, произхождащи
от бутовските ателиета. Няма данни в комплекса при Бяла Черква да е произвеждана художествена керамика (Султов 1979, 14). Същият
тип иконография на Венера е представен и
върху калъп за изработка на теракоти от Бутово (обр. 2 5).
Богинята е изобразена права, в цял ръст.
Тялото е тромаво и леко извито, с разширен
ханш. При нито една от статуетките главата не
е запазена. Лявата ръка закрива интимните части на тялото. Запазените части от дясната ръка
подсказват, че в нея Венера е държала ябълка.
Наблюдава се смесването на типа Venus Pudica
с типа Venus Victrix. Свличащият се хитон обгръща долната част на краката, като диплите на
дрехата са предадени чрез напречни релефни
линии, а възелът - чрез пластичен кръг. Гърдите са леко загатнати, изобразени са само зърната чрез релефни пъпки.
Различието и уникалността на отделните
теракотови статуетки, третиращи типа Venus
Pudica, е постигнато посредством накитите на
богинята. При една от статуетките шията е украсена с огърлица (обр. 1 1). При друга стату-
1
2a
3a
3b
2b
4
Обр. 1. Теракоти от територията на Никополис ад Иструм. 1-4 Теракоти на Венера. Средата на ІІ – средата на ІІІ в.
Fig. 1 Terracotta figurines from the territory of Nicopolis ad Istrum. 1-4 Figurines of Venus, mid-2nd – mid-3rd c.
109
етка лявата ръка е с две гривни - разположени
над и под лакътя (обр. 1 2 а, b). Като накит, с
който е представяна в пластиката богинята, те
са нетипични и рядко срещани в запазените каменни и мраморни образци. При третата статуетка огърлицата на шията е допълнена с кръгъл
медальон (обр. 1 3 а, b). При последната статуетка, както и върху калъпа, на шията е моделирана релефна лента с триъгълни врязвания,
която се спуска вертикално по раменете и върху гърдите и вероятно е част от прическата и от
украсата на богинята (обр. 1 4; обр. 2 5). Аналогична украса на Venus Pudica се наблюдава
при теракотова статуетка от villa suburbana при
керамичния комплекс Ромула, провинция Дакия (Popilian 1979, 240, fig. 6/ 2).
Четирите фигурки са били монтирани върху
поставки, които не са запазени, но подобни са
откривани както в Павликени, така и в Бутово
(Владкова 2011, 105-106; 120, кат. № 20 и непубликуван материал от фонда на Регионален
исторически музей - Велико Търново).
Макар че главите на всички екземпляри
липсват, височината на теракотите не е надвишавала 22 см, а максималната ширина е около
5,5 см.
При теракотите от тип 1 се откриват някои
технологични особености, със значение в цялостния процес на производство. Всички те
са изработени от фина бежово-кафява глина
в двустранни калъпи и са покрити с фирнис,
получил след изпичането червено-кафяв цвят.
Върху някои от тях на обратната страна на фигурките има по един малък кръгъл отвор, предназначен за свободното циркулиране на топлия въздух по време на изпичането. Почти при
всички екземпляри след слепването на двете
части на калъпа е направен ретуш, което найдобре личи при оформянето на накитите. При
едната статуетка допълнително са апликирани
двете гривни, украсяващи лявата ръка под и
над лакътя (обр. 1 2), а при друга теракота след
изваждането от калъпа е апликирана релефната
лента и едва тогава тя е украсена с триъгълни
вдлъбвания (обр. 1 2 - 4 ).
Типът Venus Pudica е изключително популярен сред произведенията на римската
бронзова пластика и фигурки със същите иконографски особености се откриват често във
всички римски провинции (Milčeva 2006, Кат.
№ 33; Vermeule 1974, 18, N 52; Irimia 1966, N
10; Menzel 1970, N 78). Датировката на бронзовите статуетки се отнася към втората половина на ІІ – средата на ІІІ в., каквато е и тази на
описваните тук теракоти.
110
Тип 2
Нестандартно и оригинално е представен
образът на Венера върху теракота от Бутово
(обр. 2 6 а, b). И тя е изработена в двустранен
калъп от бежово-кафява глина, без лаково покритие. Теракотата се отличава с примитивизъм, наблюдаван както в моделирането, така и
в третирането на образа. Това особено силно
личи при представянето на лицето, което е с
варваризирани черти и непропорционални размери. Богинята е представена права, в цял ръст.
Липсват дясната ръка и долната част на тялото.
Релефно са очертани очите и гъстите вежди.
Устните са врязани, а носът и брадичката – издължени. Фризурата на богинята е меломна.
На главата има диадема с назъбена горна част
и резки по нея. Лявата ръка е сгъната в лакътя
и поставена на корема с жест, подобен на този
от описаните по-горе статуетки от тип 1. Талията е подчертана. От гърдите са изобразени
само изпъкналите зърна. Фигурата е претрупана със стилизирани накити - върху шията има
кръгъл медальон и огърлица, а лявата ръка е с
две гривни, едната при китката, а другата над
лакътя. Интересен е медальонът - украшение,
характерно за източните божества (Дремсизова-Нелчинова, Тончева 1971, 71, обр. 95; Султова 1992, 154-155).
Тип 3
Последната теракота, изобразяваща Венера, е открита в Павликени (обр. 2 7 а, b). Тя
представя типа Венера с огледало. Статуетката
е изработена в двустранен калъп от фина бежово-кафява глина, покрита с червено-кафяв
лак. След изваждането й от калъпа не е ретуширана и двете половини - предна и задна, не
пасват точно. Този образец, в сравнение с другите разгледани теракоти, в най-голяма степен
се доближава до оригиналния иконографски
тип. Богинята е представена права, в цял ръст.
Лицето и формите на тялото са предадени сумарно. Главата е леко извита надясно. С лявата ръка Венера изстисква кичур от дългите си
коси, а дясната е свита в лакътя. Въпреки, че
китката и дланта липсват, запазената част подсказва, че в нея богинята е държала огледало,
така, както изисква иконографията. Гърдите й
са малки, леко загатнати. Левият крак е по-масивен и груб от десния. Той е леко свит в коляното, като по този начин тежестта на тялото
преминава върху десния крак. Краката са представени до коленете, като надолу преминават в
грубо изработена поставка.
Аналогична трактовка на иконографския
стил се открива при теракотова фигурка от villa
5
7a
6a
7b
6b
Обр. 2. Теракоти от територията на Никополис ад Иструм - 5 Фрагмент от калъп за теракота – Венера; 6-7 Теракоти на Венера. Средата на ІІ – средата на ІІІ в.
Fig. 2. Terracotta figurines from the territory of Nicopolis ad Istrum - 5 Fragment of a mould for terracotta figurines of Venus;
6-7 Figurines of Venus. Mid-2nd – mid-3rd c.
111
suburbana при керамичния комплекс Ромула,
провинция Дакия (Popilian 1979, 240, fig. 6/ 6).
Сюжетът, при който Венера изстисква кичур коса пред огледало, е сред най-разпространените при дребната бронзова пластика в
Долна Мизия. Три статуетки, третиращи този
тип, две бронзови и една от кост, са открити в
различни антични селища от градската територия на Ескус (Ковачева 1991, 48, обр. 5, 6, 7).
Бронзови статуетки на Венера с огледало са намирани и при разкопките на римските терми в
античния Одесос (Георгиев 1978, 34, обр. 2, 3),
а от римския лагер Нове произхождат четири
фигурки (Milčeva 2006, 14).
В границите на административната територия на Никополис ад Иструм култът към Венера е слабо разпространен (Владкова 2003, 101112). Посветителни надписи не са открити, а от
територията на съвременните селища Градище
и Лясковец, от локализирани римски вили,
произхождат бронзови статуетки на богинята
(Църов 1990, 31-42 и цит. там лит.). Фактът, че
в керамичните центрове се произвеждат теракоти, изобразяващи Венера, показва популярността на божеството в региона сред обикновеното население.
Тип 4
От производствените центрове произхождат четири глави от глинени фигурки на богини, които по начин на третиране и размери са
почти аналогични. Те са изработени в различни калъпи, но вероятно произхождат от едно
ателие, а майсторът-грънчар е снел отпечатъка
на образа от един и същ модел. Незначителна
разлика между теракотите се открива в размерите - от 0,1 до 0,3 см, и в начина на представяне кичурите на косата, които след изваждането
от калъпа са ретуширани по различен, но сходен начин. При една от теракотите кичурите са
оформена чрез коси релефни линии (обр. 3 11),
при друга - чрез широки релефни ленти (обр. 3
12), а при третата - чрез врязвания (обр. 3 10).
Споменатите три екземпляра произхождат от
Бутово. При четвъртата теракота, произхождаща от Павликени, косата на богинята е предадена чрез релефни бразди (обр. 3 13).
Четирите статуетки са изработени в двустранни калъпи от фина глина. При теракотите
от Бутово тя е с бежово-кафяв цвят и без лаково
покритие, а главата от Павликени е направена
от бежово-розова глина и върху нея е положен
червен фирнис. Но при третирането на лицето
не се откриват разлики - то е с овална форма,
очите са подчертани, удължени, към краищата
се свиват, носът е правилен. Устните са малки
112
и плътни, а брадичката - масивна. Косата е разделена на път. На главата е представена диадема и стилизиран кок в задната част на главата.
Ако приемем, че главите на фигурките са
пропорционални на останалата част на тялото,
то височината на теракотите е била около 15 см.
Така описаните теракотови глави на богини на пръв поглед не могат да бъдат идентифицирани със сигурност. Аналогични образци
обаче, открити във villa suburbana в Ромула,
помагат в голяма степен за тяхното определяне (Popilian 1979, fig. 6 2, 8). В изображенията
на две теракоти на богини, интерпретирани от
проучвателя Г. Попилиан като Венера и Миневра, се забелязват идентични особености в
третирането на образа. Чертите на лицето на
Миневра са предадени по същия начин, както
и при разгледаните теракоти. Сходство се открива и в представянето на прическата и диадемата на главата със статуетка, определена като
Венера.
По-вероятно е четирите глинени глави от
Бутово и Павликени да третират образа на Венера, тъй като на територията на Никополис
ад Иструм култът към Миневра не е разпространен. Освен това луновидната диадема, изобразена на главата на богинята и при четирите
теракоти, може да се свърже с иконографския
стил при представянето на един от популярните типовете Венера - Venus Urania.
Тип 5
Тук са включени фрагмент от теракотова
статуетка и калъп за подобни, представящи
Ерос и Психея и несъмнено имащи отношение
към култа към Венера (обр. 3 8, 9). В теракотовата пластика двете фигури обикновено са
представяни прегърнати (Дремсизова-Нелчинова, Тончева 1971, 81, обр. 115), както е било
и при статуетките, изработвани в калъпа, от
който е запазена долната част от задната половина (обр. 3 9). Изработен е от фина бежово-розова глина и както по-голямата част от
калъпите от Павликени и Бутово е покрит с
червено-кафяв фирнис - технически похват,
използван от грънчарите с цел направата на
по-качествени изделия. Прическата на Психея
е оформена релефно в стилизиран кок. Двете
фигури стъпват върху четириъгълна поставка,
украсена чрез щемпелуване с точков орнамент
и прави и коси линии, образуващи триъгълници. За съжаление не е открита горната половина на калъпа, за да бъде напълно изяснен
иконографският сюжет.
Калъпът с изображения на Ерос и Психея е
едно от доказателствата, че производствените
8
10
9
11
12
13
Обр. 3. Теракоти от територията на Никополис ад Иструм. 8 Фрагмент от теракота на Ерос и Психея; 9 Калъп за
теракота на Ерос и Психея; 10-13 Глави от теракоти на Венера. Средата на ІІ – средата на ІІІ в.
Fig. 3. Terracotta figurines from the territory of Nicopolis ad Istrum. 8 Fragment of a figurine of Eros and Psyche; 9 Mould for
figurine of Eros and Psyche; 10-13 Heads of figurines of Venus. Mid-2nd – mid-3rd c.
113
центрове в Бутово и Павликени функционират
паралелно. Глинен печат за украса на керамични изделия с мотива, който е нанесен върху
калъпа, е намерен в близост до работилница в
Павликени и със сигурност се датира през II –
ранен III в. (Владкова 2011, 84).
Изображения на Хермес
Теракотата, представяща Хермес, е открита в Бутово (обр. 4 14). Статуетката е изработена от фина бежово-кафява глина, без лаково
покритие и е моделирана в едностранен калъп.
Представя божеството в цял ръст, голо, със
силно изразени полови органи. Не са запазени
краката и дясната ръка, в която то е държало
кесия. На лявото рамо е облегнат кадуцей, придържан от лявата ръка. Лицето е едро и продълговато, с подчертани очи, масивена брадичка и
правилен нос. Чрез напречни бразди е предадена буйната коса на Хермес. При трактовката на
образа липсва типичната за иконографията на
бога шапка с крилца - петасос. Фигурката е със
запазена височина 8,1 см, т.е. в цялост тя не е
надвишавала 12 см (Султов 1976, 87; Кабакчиева, Султова, Владкова 1988, 36 212).
Теракотата потвърждава широко разпространения култ към Хермес в границите на административната територия на Никополис ад
Иструм. Тук през римската епоха божеството
е почитано предимно в аспекта му на покровител на търговията и пазарите и свързаното с
тях благоденствие (Лунгарова 2012, 203-206).
В производствените центрове при Павликени и
Бутово има категорични данни за добре развита търговска дейност. Това обяснява и особената почит, която е отдавана на Хермес.
От Никополис и неговата територия са известни оброчни плочи, изобразяващи Хермес
сам или в обкръжението на други божества,
посветителни надписи, бронзови статуетки и
многобройни монетни изображения върху екземплярите, сечени в града (Дончева 2002, 215216). Прави впечатление съсредоточаването на
паметници, свързани с култа към Хермес, около производствения център и селището при Бутово. Оттук произхожда оброчен релеф, където
Хермес е изобразен със Зевс (Младенова 1967,
44-45, обр. 14); друг, върху който са представени заедно с Атина (Султов 1977, 60), бронзови
статуетки (Църов 1990, 38) и др.
Неизменният атрибут на Хермес – кадуцеят, се свързва с двойнствения характер на божеството – като покровител на стадата и като
бог, свързан с подземното царство. Другият
му постоянен атрибут – кесията, се асоциира с
аспекта му на покровител на търговията, бла114
годенствието и късмета, тя е символ на очаквана или получена печалба (Дончева 2002, 220;
Лунгарова 2012, 196-205).
Изображения на Кибела
В двустранен калъп, от който е запазена
само част от горната половина, са изработвани
статуетки, вероятно представящи Кибела (обр.
4 15). Богинята е с релефно моделирана коса,
сресана на път. На главата личат два израстъка,
наподобяващи рога, а между тях и цилиндричен израстък. Вероятно идеята на майстора на
калъпа е била да представи предната част на
крепостната корона. В такъв случай върху задната половина е била моделирана втората част,
оформяла завършения вид на този характерен
атрибут на Великата богиня. Овалното лице е с
правилен нос, големи очи и малки, плътни устни. Шията е украсена с кръгъл медальон, който, както вече отбелязах по-горе, е характерен
при релефите на източните богини, каквато е
Кибела.
Класическият иконографски сюжет на богинята представя Великата майка на боговете
седнала на трон, върху главата с крепостна корона, в ръката обикновено държи тимпан, а в
скута й седи лъвче (Тачева-Хитова 1982, 211).
Но през римската епоха иконографската характеристика на Кибела претърпява частични модификации. Една от тях е заменянето на лъвчето в скута й с два лъва край трона на богинята.
Но те вече не са задължителни, както и тимпанът (Тачева-Хитова 1982, 213). Най-характерният белег остава короната, която е изобразена
върху описания калъп.
В градската територия и в самия Никополис ад Иструм са открити шест епиграфски
паметника, доказващи популярността на култа
към Кибела в региона, всички датирани след
средата на II до първите десетилетия на III
в. (IGBulg. II, 678, 682, 722; Гочева 1984, 91;
Лунгарова 2002, 93; Църов 1995, 7-13; Иванов,
Иванов 1994, 96). Освен това от работилниците в Бутово произхожда глинен калъп за медальони, върху който богинята е представена
яздеща лъв – едно изображение, което доста се
доближава до познатата от монетите на Никополис ад Иструм иконография (Владкова 2004,
112-120). Прави впечатление, че за пръв път
по времето на управление на император Септимий Север Кибела е представена върху нумизматични паметници с крепостна корона. В
литературата се е наложило мнението, че този
тип изображение е доказателство, че в дадения
град укрепителната система вече е изградена.
Датировката на глинения калъп с представена-
14
15
16 a
16 b
Обр. 4. Теракоти от територията на Никополис ад Иструм. 14 Теракота на Хермес; 15 Калъп за теракота на Кибела; 16 Теракота на Деметра? Средата на ІІ – средата на ІІІ в.
Fig. 4 Terracotta figurines from the territory of Nicopolis ad Istrum. 14 Terracotta figurine of Hermes; 15 Mould for figurines
of Cybele; 16 Figurine of Demeter (?). Mid-2nd – mid-3rd c.
115
та богиня с крепостна корона не противоречи
на това мнение, защото той също се датира по
времето на династията на Северите, а каменната крепостна стена с кули и порти в Никополис
ад Иструм е изградена след 170 година, при
управлението на Марк Аврелий.
Към теракотите, изобразяващи божества,
се отнася и една глинена статуетка на богиня,
седяща на трон (обр. 4 16 а, b). Фигурката е изработена в двустранен калъп от фина бежовокафява глина и покрита с кафяв фирнис. Богинята е представена в цял ръст, седнала на трон,
със скръстени пред тялото ръце. Чертите на
овалното лице са представени сумарно. Носът
е сплеснат, а очите са предадени чрез вдлъбнати окръжности, с какъвто орнамент е украсена
и дрехата. Този тип украса е често използван
върху глинените подноси, произвеждани в Бутово (Владкова 1991, табл. IV, обр. 159). Косата на богинята е релефно предадена, събрана в
кок на тила, като главата е покрита с наметка.
Чрез релефни ленти в областта на гърдите са
представени гънките на дрехата, която покрива
ръцете и краката на богинята.
Статуетката е единствената, запазена цяла и
има височина 16,8 см.
Липсата на иконографски особености и отсъствието на характерни атрибути не позволява сигурната идентификация на богинята.
Възможно е статуетката да представя Деметра
– богинята на плодородието и земята, която
има и една по-особена функция – почитана е
и като покровителка на мъртвите (Hodge 1995,
52). Тъй като теракотата е открита в гроб, това
дава основание да се предположи, че е възможно грънчарят да третира по този начин образа
на Деметра.
Култът към богинята не е популярен на територията на Никополис ад Иструм и до настоящия момент не е известен нито един паметник, свързан с нея.
Отчитайки широко разпространените култове към източните божества на територията
на Никополис ад Иструм и в частност в региона около Бутово и Павликени, не е изключено теракотата да представя Кибела, седнала на
трон. И двете предположения на този етап на
изследване са само хипотетични, без да са базирани на сериозни научни доказателства.
Така направената характеристика на теракотовите статуетки от Бутово и Павликени дава
възможност за някои изводи.
На първо място трябва да се отбележи, че
от Павликени липсват данни за производство
на този вид изделия. От представените шестна116
десет екземпляра теракоти и калъпи, само две
теракоти произхождат от този център – фигурка на Венера с огледало и глава на богинята. В
този център, както показва анализът на целия
открит керамичен материал, са изработвани основно глинени съдове, една част от които предназначена за култови ритуали, и няма данни
за производство за пазара на лампи, теракоти,
подноси и калъпи за тях (Владкова 2011, 141).
Основният производител на теракоти в региона
е центърът при Бутово. Освен разгледаните погоре екземпляри, в локалните работилници се
произвеждат и различни типове детски играчки
- кончета, войници и петлета. Многобройните
открити екземпляри - калъпи, готови изделия
и бракувана продукция, както и грънчарски
пещи, в които са изпичани, доказва тяхното масово разпространение на провинциалния пазар.
Не са открити модели, използвани при производството на калъпите. Вероятно те са били
восъчни или дървени, поради което не са запазени. Възможно е образите за калъпите да са
снемани от бронзови или мраморни статуетки.
В близост до пещ в Бутово е намерена мраморна статуетка на Венера, която според откривателя, е използвана за модел на калъпите за
производство на теракоти, третиращи образа
на Венера Пудика (Sultov 1985, 27).
Всички теракоти, с изключение на фигурката, представяща Хермес, са изработени в двустранни калъпи. Върху откритите фрагменти
от половинки калъпи има вдлъбнатини и пъпки
за точното прилепване на двете части. По част
от калъпите личи лаково покритие, нанесено с
цел по-лесното изваждане от тях на теракотите и по-бавното изтриване на самите калъпи.
Върху обратната страна на някои фигурки са
запазени отвори, направени след изваждането
на теракотите от калъпите, даващи възможност
за равномерното изпичане на изделията. Забелязва се и нанасянето на ретуш преди изпичането, особено при моделирането на дрехата и
накитите на божествата. Има и фигурки без
лаково покритие - статуетка на Венера, три от
главичките, представящи същата богиня, фигурката на Хермес. Този факт е твърде необичаен и странен, защото майсторите от работилниците владеят до съвършенство техниката на
моделиране и изпичане на изделията и използват много успешно лаковото покритие както с
естетическа цел, така и за по-голяма трайност
на продукцията. С лак са покрити дори антефиксите, произвеждани в Павликени. Може би
обяснението трябва да се търси в изясняване на
предназначението на теракотите, произвежда-
ни основно в Бутово.
Върху теракотите и калъпите за тях не са
открити надписи, които да указват имената на
грънчарите, работилницата или притежателя
на изделията.
Прави впечатление многобройността на теракотите, изобразяващи Венера. Представени
са няколко иконографски типа, като най-популярен е на Venus Pudica - така както е и при
бронзовата пластика. От друга страна, изображения на Венера не се откриват върху апликациите за украса на глинени съдове. В същото
време липсват теракоти, представящи двете
най-популярни за региона божества - Херакъл и Дионис, изобразени върху апликации на
съдове, глинени оброчни плочки и дръжки на
патери. Или с други думи се наблюдава категорично разграничение - докато съдовете, украсени с образи на божества, са предназначени за
култовите церемонии и ритуали, провеждани
в близките светилища, а плочките са употребявани като оброчни дарове, то теракотените
статуетки вероятно са използвани основно в
домашните олтари. Предвид многобройността
на статуетките, свързани с Венера, както и с
някои от аспектите на нейния култ, е възможно
част от тях да са използвани при сватбените и
погребалните ритуали като магически предмети, за които не е необходимо да притежават в
голяма степен художествени качества. Може
би това е и обяснението за липсата на лаково
покритие върху тези екземпляри.
Представените екземпляри теракоти и калъпи, според датировката на архитектурните
комплекси, на нумизматичния и на останалия,
намерен заедно с тях движим материал и чрез
аналогични находки от римските провинции от
глина и метал, се датират във времето от средата на ІІ до средата на ІІІ в.
Теракотите, третиращи образи на божества,
са сред най-оригиналните образци на дребната пластика, изработвани в производствените
центрове Бутово и Павликени. Те допълват
информацията за религиозния живот и почитаните култове в границите на административната територия на Никополис ад Иструм и дават
данни за технологичните особености при направата на този вид керамични изделия.
Цитирана литература:
Батаклиев 1989: Г. Батаклиев. Антична митология.
София, 1989.
Владкова 1991: П. Владкова. Декоративни орнаменти върху глинените подноси от територията на
Никополис ад Иструм. - Известия на Исторически
музей Велико Търново, 6, 1991, 129-137.
Владкова 2003: П. Владкова. Култовете в границите на административната територия на Никополис
ад Иструм. - В: Studia Protobulgarica et medieavalia
europensia. Материали от юбилейна научна конференция в чест на 100 год. на чл. кор. проф. д-р Веселин Бешевлиев. София, 2003, 101-112.
Владкова 2004: П. Владкова. За култа към Кибела в
Nicopolis ad Istrum. - Епохи, 1-2, 2004, 111-120.
Владкова 2008: П. Владкова. Античният производствен център при Павликени: производство и потребление на керамичните изделия. - В: Сб. Великотърновски университет „Св. кв. Кирил и Методий”
и българската археология, 1, 2010, Велико Търново,
255-266.
Владкова 2009: П. Владкова. Античен производствен център при Павликени (Долна Мизия) - периодизация и производства. Част първа. - Археология,
1-2, 2009, 40-52.
Владкова 2011: П. Владкова. Античен производствен център при Павликени, Долна Мизия. Велико
Търново, 2011.
Георгиев 1978: П. Георгиев. Бронзова пластика от
римските терми във Варна. - Археология, 1978, 2,
33-39.
Гочева 1984: З. Гочева. Религиозният живот на Никополис ад Иструм. - В: Сб. в памет на проф. Станчо
Ваклинов. София, 1984, 87-92.
Дончева 2002: И. Дончева. Култът към Хермес в
Никополис ад Иструм и неговата територия. - Известия на Регионален исторически музей - Велико
Търново, 17-18, 2002/03, 215-225.
Дремсизова-Нелчинова, Тончева 1971: Ц. Дремсизова-Нелчинова, Г. Тончева. Антични теракоти от
България. София, 1971.
Иванов, Иванов 1994: Т. Иванов, Р. Иванов. Никополис ад Иструм. 1. София, 1994.
Ковачева 1991: Т. Ковачева. Статуетки на Венера от
Плевенско. - Известия на музеите от Северозападна
България, 1990, 16, 47-56.
Лунгарова 2011: П. Лунгарова. Римските култове в
провинция Долна Мизия. Велико Търново, 2012.
Младенова 1967: Я. Младенова. Необнародвани паметници на Хермес. - Археология, 1967, 4, 40-48.
Мушмов 1912: Н. Мушмов. Античните монети на
Балканския полуостров. София, 1912.
Султов 1977: Б. Султов. Антични култове, светилища и храмове в Павликени и Павликенския край. – В:
Сб. Павликени и павликенският край. София, 1977.
Султов 1979: Б. Султов. Антични центрове за производство на художествена, битова и строителна ке-
117
рамика. - Векове, 1979, 3, 14-21.
Султова 1992: С. Султова. Теракотови статуетки на
Афродита от керамичния център в Бутово (Долна
Мизия). - Известия на Исторически музей Велико
Търново, 7, 1992, 153-157.
Тачева-Хитова 1982: М. Тачева-Хитова. История
на източните култове в Долна Мизия и Тракия V пр.
н. е. - IV от н. е. София, 1982.
Финогенова 1990: С. И. Финогенова. Античные
терракотовые маски Северного Причерноморья. Советская археология, 1990, 2, 189-204.
Църов 1990: И. Църов. Паметници на римската
бронзова пластика от Исторически музей във Велико Търново. - Годишник на музеите от Северна България, XVI, 1990, 31-45.
Църов 1995: И. Църов. Ара със сакрален надпис от
Никополис ад Иструм. - Известия на исторически
музей Велико Търново, 10, 1995, 67-73.
Clayton 1990: P. Clayton. A-Z of Mithology. London,
1990.
Hastings 2003: J. Hastings. Encyclopedia of Religion
and Ethics. Part 15. Kessinger Publishing, 2003.
Hodge 1995: L. Hodge. Who is who in Greek Mythology. Oxford, 1995.
IGBulg. II: G. Mihailov. Inscriptions Graecae in Bulgaria repertae. Vol. II. Serdicae. 1958.
Irimia 1966: M. Irimia. Bronzuri figurate. Constanta.
1966.
Menzel 1970: Observations on selected Roman Bronzes in the Master Bronzes Exhibition. – In: Art and Technology. A Symposium on Classical Bronzes. Cambridge
2.-4.12.1967. London, 1970, 221-234.
Milčeva 2006: A. Dimitrova-Milčeva. Die Bronzefunde
aus Novae (Moesia Inferior). Warszava, 2006.
Popilian 1979: G. Popilian. Un quartier artisanal a
Romula. - Dacia, 20, 1976, 221-250.
Vermeule 1974: Greek and Roman Sculpture in Gold
and Silver. Boston, 1974.
Terracotta figurines from ancient production centers
in the territory of Nicopolis ad Istrum (Abstract)
Pavlina Vladkova
The article presents some of the most interesting images among terracotta figurines – statuettes
of deities, discovered in production centres in the
western part of the territory of Nicopolis ad Istrum: Butovo, Pavlikeni, and Byala Cherkva.
Most numerous are the figurines of Venus, represented in various iconographic types. Four figurines and a mould depict Venus Pudica (Fig. 1 4;
Fig. 2 5), and there is one figurine with a barbarized
depiction of the goddess (Fig. 2 6). One terracotta
figurine represents Venus with mirror (Fig. 2 7).
Probably the heads of figurines that were discovered also belong to figurines of this deity (Fig. 3
10-13). Part of a figurine ad a fragment of a mould,
representing Eros and Psyche in standard iconography, also belongs to this group (Fig. 3 8-9).
Terracotta figurines of Venus are among the
few finds from the territory of Nicopolis ad Istrum
that provide evidence of the popularity and propagation of the cult.
One figurine depicts Hermes in conventional
type, with caduceus and purse (Fig. 4 14). The deity was rather popular both in the city itself and in
its administrative territory. In Butovo, where the
figurine was discovered, two votive plaques were
also found, depicting Hermes respectively with
Zeus and Athens, as well as a bronze statuette. The
118
popularity of the god, worshiped by traders, resulted mainly from the fact that several main roads
went through the region of the production centres,
connecting some of the largest cities in Moesia Inferior, but also the military camp Novae with the
province of Thrace.
Statuettes of Cybele, among the most venerated deities in Nicopolis ad Istrum and its territory,
were also moulded (Fig. 4 15). This is evidenced
by the discovery of six epigraphic monuments, a
clay mould for medallions from Butovo, ceramic
trays with an epithet of the goddess, etc. After the
city, she was most actively worshipped in the area
of the production centres. The mould for terracotta
figurines is another indication of Cybele’s popularity.
The last figurine could represent Demeter, but
it could be also of Cybele, seated on a throne (Fig.
4 16). The absence of iconographic specifics and
typical attributes impedes the positive identification of the goddess.
There is no evidence for the manufacture of
such items from Pavlikeni. Of all 16 figurines and
moulds, presented here, only two statuettes were
found in this centre - a figurine of Venus with mirror
and a head of the goddess. The main manufacturer
of terracotta figurines in the region was the centre
at Butovo. In addition to the above discussed specimens, the local workshops produced also various
toys for children - horses, soldiers and roosters.
No models were found, used for shaping the
moulds. They were probably of perishable materials, wood or wax.
All terracotta figurines, with the exception of
that of Hermes, were made in double moulds. On
the discovered fragmentary halves of moulds,
there are mortises and tenons for the exact fitting
of the two parts. Some moulds were varnished for
facilitating taking out the figurines, as well as for
slowing down the wearing out of the mould. On
the back sides of some terracotta figurines, there
are openings that were made after the figurine was
taken out of the mould and providing for uniform
baking of the item. Some retouching was made
before baking, particularly for modeling the clothing and the jewellery of the deities. Some figurines
were without glazing - a statuette of Venus, three
heads of the same goddess, and the figurine of
Hermes. This is unusual and puzzling.
What is to be noted is the large number of Venus figurines. On the other hand, depictions of
Venus are not found on appliqués for decorating
ceramic vases. In the same time, there are no terracotta figurines of the two most popular deities
in the region, Heracles and Dionysus, depicted on
appliqués for vases, votive plaques and patera handles. This would mean that there was strict differentiation -while vessels, decorated with depictions
of deities, were meant for religious ceremonies
and rituals in the nearby sanctuaries, and plaques
were used as votive gifts, terracotta figurines were
used mainly for household altars. Having in mind
the numerous figurines of Venus, and some aspects
of her cult, some of them were possibly used for
wedding and funerary rituals as magic items that
did not need to be of high artistic quality. This
could be the explanation for the lack of glazing on
some of them.
Following the dating of the architecture, the numismatic and other materials, and on the grounds
of comparisons with identical items of clay and
metal from other Roman provinces, the terracotta figurines and moulds under consideration here
should be dated to the period from mid-2nd to
mid-3rd c. AD.
119
Рецензии
Harald Haarmann. Indo-Europeanization – day
one. Elite recruitment and the beginnings of language politics. (Eurolinguistische Arbeiten, 6). Harrassowitz: Wiesbaden, 2012. ISSN 1613-1118; ISBN
978-3-447-06717-1; 174 pp.
Монографията „Индоевропеизацията - ден
първи. Формиране на елита и възникване на езиковата политика“ е поредният опит на германския
лингвист и културолог Харалд Хаарман да обясни
етнокултурните процеси през късната праистория
в Източна и Югоизточна Европа през призмата на
лингвистични, културологични, генетични и археологически данни. Като праисторик и поради
читателската насоченост на сп. Археология, ще
коментирам главно археологическата част от проучването.
В първата част на Увода, „Властовите отношения като индикатор за индоевропеизация“, авторът
разглежда две основни понятия в изследването си:
„езикова политика“ (използване на езика от властимащите с политически цели) и „политическа власт“
(власт, управляваща чрез принуда). Илюстриращ
пример за тези термини е Варненският халколитен
некропол. Информираният читател още в самото
начало се сблъсква с две предпоставени твърдения,
които подробно са развити по-нататък в проучването: 1) индоевропейски скотовъдци от южноруските
степи установяват властта си в района на богатите
търговски центрове (?) по Западното Черноморие, в
общества, в които дотогава не съществува социална
стратификация, и оттам започва процесът на индоевропеизация; 2) най-ранният случай на упражняване и видима проява на политическа власт в световната история е обществото, чиято материална
култура е представена във Варненския халколитен
некропол.
Във втората част, „Култури, езици и социални
системи в преход: европейският сценарий“, Хаарман представя версията си за разпространението на
европейските палеоезици и отхвърля хипотезата за
успоредно разпространение на земеделието и индоевропеизацията през ранния неолит в Европа. В
третата част конспективно излага своята „Концепция за индоевропеизацията“.
В глава 1, „Предистория на властовите отношения: двата прехода към неолита и възходът на ранния пасторализъм“, е развита тезата, че властовите
отношения като социален феномен не възникват
нито с появата на земеделието, нито в общества на
ловци и събирачи на храна, а единствената обществено-икономическа система, благоприятстваща
еволюцията на обществен елит и стратифицирани
социални структури е т.нар. пасторализъм, който
зависи от съществуването на социална йерархия.
Нещо повече, според Хаарман пасторализмът се
120
появява в евразийските степи независимо от уседналото земеделие, а не е предхождан от него, и съответно са налице два модела на неолитен обществено-икономически преход: уседнало земеделие и
пасторализъм. През VІІ-VІ хил. пр. Хр. „земеделският пакет“ се разпространява в цяла Югоизточна
Европа, а „скотовъдско-номадският“ - в западната
периферия на степната зона. В резултат на климатични промени в степите, индоевропейски скотовъдци мигрират в ареала на „западната традиция“ в
три последователни вълни през периода 4600-2800
г. пр. Хр. и предизвикват културни и езикови промени, тъй като пасторалисткият управляващ елит
установява властта си над местните народи и техните земи или чрез смесени бракове със знатни местни
семейства, или чрез завоевания. Индоевропейските
скотовъдци налагат своя език и култура на подчиненото население, но за няколко поколения променят
собствената си социално-икономическа система,
превръщайки се в земеделци.
Без да навлизам в детайли и да се спирам на многобройните противоречия в този „европейски сценарий“, ще отбележа, че за специалиста по късна
праистория такава опростена картина на сложните
процеси, протичащи през VІІ-ІV хил. пр. Хр. в ЮИ
Европа, трудно издържа критика. Археологическите примери и цитираните автори са използвани
избирателно и извънредно пестеливо - най-чести
са позоваванията на по-стари проучвания на самия
Хаарман, - не се привеждат и конкретни противни
мнения. Археогенетичните и лингвистични свидетелства, изложени в края на главата, далеч не са
достатъчни, за да докажат правотата на представената теза, а археологическите данни са оскъдни и
неубедителни. Липсата на абсолютна хронология
и ясен културно-исторически контекст предопределя неуспеха на автора да изведе формулираните
от него два синхронни модела на неолитизация, а
отсъствието на сериозна археологическа аргументация лишава информирания критик от възможността дори само да се опита да обори конкретни
постулати на „курганната теория“. Противоречията
и алогичните твърдения вероятно се дължат на недостатъчно познаване на археологическите извори
и предпоставянето на зле аргументирани тези. Не
мога да не отбележа и безапелационното цитиране
на теорията за „черноморски потоп“ ок. 6700 г. пр.
Хр. като доказан факт.
Втора глава, „Формиране на индоевропейския
комплекс в по-широк евразийски контекст“, започва с „дискусия“ за индоевропейската прародина, но
всъщност се свежда до лингвистичен опит за отхвърляне на тезата за произхода на индоевропейците от Анатолия, в който се привеждат и аргументи от
други научни области, например археологическото
„свидетелство“ за култура Суворово, формирана от
индоевропейци, дошли с първата миграционна въл-
на от изток ок. 4500-4100 г. пр. Хр., и култура Езеро,
формирана по аналогичен начин с индоевропейски
преселници от следващата миграционна вълна ок.
3300-2700 г. пр. Хр., които впоследствие пренесли
индоевропейския език в Анатолия.
По-нататък Хаарман привежда пространна лингвистична аргументация в полза на локализирането
на протоиндоевропейската родина в степната зона на
Каспийската низина и на тезата за директния преход
на протоиндоевропейците от лов и събирателство
към пасторализъм през VІІ хил. пр. Хр., макар да е
принуден да признае, че отсъстват преки археологически доказателства и за двете твърдения. Главата
завършва с дискурс върху отделянето на уралския
от индоевропейския език в контекста на разликите
между лова / събирателството и пасторализма.
Глава 3, „Индоевропейската идентичност: етнически белези и тъканта на йерархичното общество“,
разглежда редица аспекти на формирането на идентичността на протоиндоевропейците, главно от
етнологична и лингвистична гледна точка. Най-важната за тази рецензия част от главата се отнася за
„Социалната стратификация в скотовъдските общества и идеята за кланово основана власт на елита“.
Като цитира тезата на Дейвид Антъни, че след ок.
5200-5000 г. пр. Хр. в археологическите свидетелства от понтийско-каспийските степи за пръв път е
регистрирана поява на вождове (Anthony 2007, 160),
и на Павел Долуханов, че къснопалеолитните общества в Източна Европа се състоят от социално йерархизирани 20-60 членни групи (Dolukhanov 2008,
298), Хаарман стига до вече известния ни извод за
ранно формиране на индоевропейското общество,
което още през VІІ хил. пр. Хр. установява патриархална скотовъдно-номадска социално-икономическа система.
В следващата глава, „Палеоклимат и екологични
промени: каква е причината за миграцията на степното население?“, авторът излага хипотезата, че
топлият, сравнително влажен климат през атлантическия период (ок. 6900-3800 г. пр. Хр.) в степната и
лесостепната зона позволява на индоевропейските
скотовъдци да отглеждат все по-големи стада, което от своя страна изисква все по-големи пасища и
съответно налага постоянно придвижване. Оттук
и първата „курганна миграция“ в териториите на
триполските земеделци ок. 4500-4300 г. пр. Хр. и
опитите на пасторалисткия елит да установи властта си над новозавладените земи, например при Варна. В края на атлантическия период ок. 4300-3800
г. пр. Хр. настъпва драстична промяна на климата,
нарушила екологичния баланс в степите и предизвикала втората миграционна вълна (ок. 3500 г. пр.
Хр.) в ареала на триполските земеделски общества
в Южна Украйна. Третата „курганна миграция“ на
население от степите дълбоко в Югоизточна и Централна Европа (3100-2900 г. пр. Хр.) се дължи на
трайната тенденция към засушаване през суббореалния период (ок. 3800-600 г. пр. Хр.). Именно по
това време скотовъдците от евразийските степи
преживяват драматична социално-икономическа и
културна промяна: индоевропейците се превръщат
в земеделци. Хаарман обръща специално внимание
на разпространението на зооморфните скиптри (наричани от него „скиптри с конска глава“) като убедително доказателство за миграционната теория.
Естествено, тази теория нито е нова, нито е развита от автора на рецензираната монография. Сред
нейните главни застъпници през годините са Мария
Гимбутас, Валентин Дергачев и Дейвид Антъни
(вж. напр. Gimbutas 1970; Дергачев 2007; Anthony
2007). Странно обаче защо Хаарман пропуска да
цитира или поне да спомене някой от множеството
й противници, например Юрий Расамакин или Игор
Манзура (напр. Rassamakin 2004; Манзура 2000)? В
българската археологическа литература основните аспекти на проблема адекватно са обобщени от
Петя Георгиева (Георгиева 2005), затова няма да ги
коментирам тук и ще премина към двете най-важни
за специализираната археологическа аудитория
глави от проучването.
Глава 5, „Варна като търговски център в ойкуменето на Стара Европа: съблазънта на богатството“,
започва с опит за представяне на по-ранното праисторическо развитие на района на Варна. Макар и
кратка, тази част изобилства от грешки, неясноти,
противоречия и откровени манипулации. Според
Хаарман, Варна е заселена (на стр. 87 дори е наречена „селище“!) през ранния неолит в началото на
V хил. пр. Хр. (sic!) и още тогава развива жизнена
икономика, за да се превърне в притегателен център
за целия регион. Приведеното като археологическо
доказателство проучване на Недко Еленски за културните контакти на централна Северна България с
Тракия и района на Мраморно море през ранния неолит (Еленски 2004) е илюстрирано с карта от публикация на Гимбутас, представяща културно-историческата ситуация в „Стара Европа“ през късния
халколит.
Във втората част, озаглавена „Търговски пътища и стоки“, Хаарман бегло споменава някои от
стоките, с които би могъл да е търгувал районът на
Варна, например сол (от Провадия-Солницата), мед
и злато, накити от черупки на мида Spondylus, кремъчни пластини, каменни брадвички. Що се отнася
до търговските пътища обаче, авторът се ограничава само да отбележи, че Варна „се намира на кръстопътя на търговски път по суша и морски търговски
път покрай западното черноморско крайбрежие“.
В следващата част, „Имало ли е социални класи
в Стара Европа? Свидетелствата на гробните дарове“, най-после е дефиниран, макар и не особено
точно, вече неколкократно използваният термин
„Дунавска цивилизация“: високоразвитата култура
през периода 6500-5500 г. пр. Хр. в Югоизточна Европа, отличаваща се с характеристики като сложен
селищен план, развити технологии (грънчарство,
тъкачество), изкуство и религиозна символика, металургия (медна от VІ и златна от V хил. пр. Хр.)
и знакови системи, включително писменост. Всъщност с това наименование през последните години
група привърженици на миграционната теория на
121
Гимбутас просто заместват измисления от нея термин „Стара Европа“ или го използват като негов синоним, без да променят съществено съдържанието
му.
Главата завършва с теоретичен анализ на двата
„цивилизационни модела“, наречени от автора ойкуменически (основаващ се на социално-икономически егалитаризъм) и държавен (основаващ се на
йерархизирана социална структура и централизирана власт).
Както показва заглавието й - „Събитието „Варна“, ок. 4500 г. пр. Хр.: налагането на властта на
народа от степите, формирането на елита и неговите последици за разпространението на езика“, – в
глава 6 Хаарман развива по-детайлно тезата, че към
средата на V хил. пр. Хр. индоевропейските скотовъдци установяват властта си по ненасилствен начин над земеделското общество в региона (въпреки
че в началото на монографията авторът допуска и
насилствен сценарий, тук той категорично твърди,
че индоевропейската „инфилтрация“ се е осъществила чрез бракове на степни скотовъдци с жени
от местното земеделско общество, за което свидетелствали богатите мъжки, нетипични за местната
неиндоевропейска погребална традиция гробове и
типичните за нея женски гробове във Варненския
некропол). Хаарман бегло описва Варненския халколитен некропол, подчертавайки наличието на два
типа предмети, които според него са сигурен белег
за външно влияние: златните скиптри като символи на политическа власт и златния астрагал от гроб
36 като средство за ритуално гадаене, присъщо на
скотовъдната култура. Въз основа на големия брой
медни брадви от некропола авторът заключава, че
във Варна се е появила воинска класа, и твърди, че
анализът на гробните дарове предполага поне трисъставна социална структура: гробове на вождове
или владетели; гробове на воини и/или благородници; гробове на обикновени хора. Като припомня
четирисъставната социална структура на ведическа
Индия, Хаарман теоретично допуска съществуването на четвърта категория: подчиненото неиндоевропейско население, което обаче остава археологически неразличимо. Главата завършва с тезата, че в
резултат от възникването на елита, от края на V хил.
пр. Хр. в Европа протичат два интензивни и взаимосвързани процеса: изграждане на йерархични
общества и индоевропеизация. Тези процеси обаче
имат две страни. Те довеждат до пълна асимилация
на „староевропейците“ от индоевропейците, но в
същото време някогашните скотовъдци преживяват
процес на акултурация, възприемат земеделския социално-икономически модел и в езика им се появява „староевропейски“ субстрат.
Последните три глави от монографията – 7. Процесите на акултурация и лингвистично сливане сред
палеоевропейското население; 8. Легитимиране на
политическата власт чрез митове: мистифициране
на ролята на етноса и езика в гръцкото общество“;
9. Римската държавност и етруската връзка: прагматизмът на езика като оръдие на политическата
власт, – имат предимно лингвистичен характер и се
отнасят до по-късното развитие на процеса на индоевропеизация.
В крайна сметка монографията не постига очевидната си цел да обоснове по нов начин добрата
стара „курганна теория“, не на последно място поради непълноценното, грешно или некоректно използване на археологическите свидетелства. Много
твърдения са изложени без каквито и да е доказателства, понякога като аргументи се предлагат напълно ирелевантни данни, меко казано съмнителни
тези се представят като доказани факти, почти изключително се цитират автори, привърженици на
миграционната теория, липсва същински анализ на
археологическите и други, например митологичните, извори – и това са малка част от проблемите
на това проучване. Ще посоча само едно от многобройните противоречия в изследователската логика на Хаарман. Как така, от една страна „Варна“
– каквото и да има предвид авторът под това име,
селище, регион, археологическа култура или цивилизация – привлича протоиндоевропейците със
„съблазънта на богатството“ си, т.е. Варненският
халколитен некропол вече би трябвало да е съществувал преди тяхната поява, защото „богатствата на
Варна“ всъщност са там, а от друга страна, богатите
мъжки гробове, основно „доказателство“ в полза на
авторовата теза, принадлежат на наложилите властта си скотовъдци и следователно трябва да датират
от (някакво) по-късно време?
Стилът на Хаарман се характеризира с подобни
(а)логични „скокове“ и въпреки известни приноси в
областта на политическата и социално-икономическата теория на късната праистория, авторът трудно се ориентира във важните детайли на културната
история, абсолютната и относителната хронология
на Югоизточна Европа.
Цитирана литература:
Георгиева 2005: П. Георгиева. За зооморфните
скиптри и последните етапи на късноенеолитните
култури Варна, Коджадермен-Гумелница-Караново VІ и Криводол-Сълкуца. – В: K. Rabadjiev (ed).
Stephanos archaeologicos in honorem Professoris
Ludmili Getov. (Studia Archaeologica Universitatis
Serdicensis, Supplementum IV). Sofia, 2005, 144-167.
122
Дергачев 2007: В. А. Дергачев. О скипетрах, о лошадях, о войне: этюды в защиту миграционной концепции М. Гимбутас. Санкт Петербург, 2007.
Еленски 2004: Н. Еленски. Културни контакти през
ранния неолит на централна Северна България с
Тракия и района на Мраморно море. – В: В. Николов, К. Бъчваров, П. Калчев (ред.). Праисторическа
Тракия. София-Стара Загора, 2004, 67-79.
Манзура 2000: И. Манзура. Владеющие скипетрами. – Stratum plus, 2, 2000, 237-295.
Anthony 2007: D. Anthony. The horse, the wheel and
language. How Bronze-Age riders from the Eurasian
steppes shaped the modern world. Princeton, 2007.
Dolukhanov 2008: P. Dolukhanov. The Mesolithic of
European Russia, Belarus, and the Ukraine. – In: G.
Bailey, P. Spikins (eds). Mesolithic Europe. Cambridge,
2008, 280-301.
Gimbutas 1970: M. Gimbutas. Proto-Indo-European
culture: The Kurgan culture during the fifth, fourth, and
third millennia B.C. – In: G. Cardona, H. M. Hoenigswald, A. Senn (eds). Indo-European and Indo-Europeans: Papers presented at the third Indo-European conference at the University of Pennsylvania. Philadelphia,
1970, 155-197.
Rassamakin 2004: Y. Rassamakin. Die nordpontische
Steppe in der Kupferzeit (Gräber aus der Mitte des 5.
Jt. – Ende des 4. Jt. v. Chr.). (Archäologie in Eurasien,
17). Mainz, 2004.
Крум Бъчваров
Деян Рабовянов. Извънстоличните каменни крепости на Първото българско царство (ІХ – началото на ХІ век) (Дисертации, том 5). София, 2011.
и островната крепост Пъкуюл луй Соаре. Засега
няма данни да има статут на владетелска резиденция през Х в., но планът, начинът на градеж, фортификационните съоръжения и пристанището не
кореспондират с извънстоличните крепости, а имат
аналози именно в Плиска, Дръстър и Преслав. Причините за това явление Д. Рабовянов с основание
е оставил за дебат на изследване, ангажирано със
столиците и резиденциите през разглеждания период. На югозапад, за разлика от североизтока, нещата
са по-усложнени, защото освен Охрид и Преспа в
определени периоди статут на резиденции (василии
- резиденции на василевса) според Скилица и други източници са имали още София, Скопие, Битоля,
Сетина (до Лерин), Копринища. Този им статут е
можел да бъде коментиран, както и основанията да
бъдат включени в списъка. Заглавието поставя още
един проблем от хронологическо естество. За долна
граница на извънстоличните каменни крепости е
приет ІХ в., но в изложението, съвсем основателно, авторът извежда техния terminus post quem след
края на ІХ - началото на Х в.?
Избраната структура е подходяща за пълноценното представяне на обектите, тяхната интерпретация и достигане до обосновани изводи. Включва
увод, три основни глави, заключение и много важните широкообхватни приложения. Още в Увода
(в прегледа на проучванията) се долавя високата
информираност на Д. Рабовянов, запознат отлично
с българската и чуждестранна литература по проблема, която не само цитира, но и пълноценно ползва.
Глава Първа. Регионални групи крепости - планови конструкционни особености. Основателно и
достатъчно обосновано средновековните български крепости са разпределени в 5 регионални групи. Изтъкнати са не само чисто физико-географски
причини, но най-вече регионални специфики, които
отчетливо са изведени и защитени. Най-после има и
исторически основания за такъв подход. Сърцевината на тази глава, а и на отбранителната система
на Първото българско царство през Х в., е първата
група.
І.1. Крепости на изток от р. Янтра, между Дунав
Похвална е инициативата на НАИМ - БАН да
започне и да развие практиката за издаване на дисертационните трудове на защитилите млади доктори - задължителна финална процедура в някои
европейски страни. А що се отнася до дисертационния труд на д-р Деян Рабовянов, то е наистина наложително. Забележително е, че с изследването му се
слага началото на още една добра практика: теми,
защитени преди повече от четвърт век като дисертации или публикувани в монографични изследвания (или и двете заедно), да бъдат поставени наново
на системно изследване, финализирано в докторати
и книги. В случая доброто впечатление се подсилва
от факта, че сам авторът на излязлата преди повече
от 30 г. монография със сходна тема (Старобългарски укрепления на Долен Дунав (VІІ-ХІ в.). Варна,
1982), проф. Р. Рашев е сред инициаторите, научен
ръководител и консултант на дисертационния труд
на Д. Рабовянов. Ако всеки утвърден учен от неговото поколение, дало толкова много на българската
археология, постъпи по сходен начин, загърбвайки
тесногръдието и егоцентризма, то печеливши ще
бъдат всички и като цяло българската археологическа наука. Наред с останалото, реанимирането на
темите, защитени като докторати преди повече от
25 г., ще е ярко свидетелство за ускореното развитие на археологията у нас, натрупала нов качествен
емпиричен материал след многогодишни полеви
проучвания и съчетан със стойностни научни публикации - пълноценна база за фундаментални изследвания.
Умишлено, но основателно авторът изключва
Плиска, Преслав, Дръстър, крепостта до Хан Крум,
Охрид и Преспа от темата на доктората. Не само,
че има аргументирани предположения, че това са
резиденциални укрепления (според мен по-точен
термин от столични), но начина на строеж, агломерацията и датировките не кореспондират с крепостите, обект на изследването. Малко по-обширно е можел да обоснове решението си да изключи
123
и Стара планина. Водеща е групата на новопостроените ad fundamentum укрепления от българската
власт. Крепостите и елементите на отбранителната
система (стени, кули, порти, конструктивни особености) са поднесени пълно, с нужната подробност, което води до обосновани изводи. Вярно е
наблюдението за не особено високата подготовка
на сроителите, илюстрирано с проблемите им да
градят прави стени и ъгли, да оразмеряват и разполагат кулите и най-сетне да ги фундират надеждно.
С основание ще акцентирам на Цар Асен и Руйно-Картал кале като крепости с по-високи отбранителни възможности, резултат на по-качествено
строителство върху основи. Наличието на хоросанова спойка в Цар Асен е спорно, а в Руйно липсва.
Авторът е подведен от текста на В. Димова за Цар
Асен (там, подобно на Скала, хоросан е използван
при репарации на зидовете на цитаделата от ХІ в.,
когато е извършено и обмазването на фугите) и невъзможността да използва публикацията за фортификациите на Руйно, защото тя излезе от печат след
защитата на доктората. Там действително има хоросанова спойка при фланкиращите входа кули, но
те са на рефугиум от ІV - средата на V в., и само са
преизползвани от строителите през Х в. Специално
внимание е отделено на Каменния вал в Добруджа
и неговите крепости. Това съоръжение е обект на
дълги дискусии и даже спекулации, особено що се
отнася до хронологията. Според мен Д. Рабовянов с
основание го свързва с периода на Първото българско царство и го дистанцира от формално сходните
късноантични съоръжения. Аргументите са защитени с привличане на нови източници, като кариерата
в Мурфатлар. Може да се акцентира по-силно на
факта, че за разлика от Анастасиевата стена и стената на Коринт, добруджанският каменен вал е без
фундаменти - строителен похват, характерен за останалите крепости от Х в. в тази зона.
Следващият параграф е посветен на споменати
в писмените извори и преизползвани в периода на
Първото българско царство късноантични крепости. Колкото и малко да са източниците в тази насока, те не са подминати. Коментират се предимно
Динея и Малък Преславец. Авторът е запознат с обширната литература и многобройните локализации
и основателно оставя въпроса открит, защото не
намира сигурни репери за идентификация. Изобщо
както тук, така и в цялото изследване има сериозен
стремеж фактите да не се преекспонират. Към преизползваните късноантични крепости в тази зона
той причислява Капидава, Девина (античния театър
на Марцианопол) и Абритус (Разград)1. Известен
пропуск е само беглото маркиране на Диногеция
(Гарван), Новиодунум (Исакча) и Нуфъру (Вичина
?). Действително румънските колеги свързват преизползването на Новиодунум и най-вече Диногеция
като средновековни укрепления с византийската
реконкиста в ХІ в., но при запознаване с материала
ясно се вижда мощен културен хоризонт от Х в. Специално внимание заслужават репарациите по портата на Диногеция, която се нуждае от дискусионен
коментар. Фортификациите на Нуфъру са изградени ad fundamentum през Х в., защото има изявен
керамичен комплекс от този период. При голямата
информираност, която има Д. Рабовянов, е можел
да направи по-задълбочени коментари върху тезите
на румънските колеги. В тази последователност е
трябвало да обърне внимание на крепостите Аксиополис (Черна вода), Алтинум, Хърсово и др., където има отчетлив културен хоризонт от преди края
на Х в., смятан за terminus post quem на обитаване
през Средновековието от някои румънски учени. С
присъщата му пунктоалност и овладян критицизъм
той се спира на група ранновизантийски крепости
в Севроизточна България (Ветрен, Балик, Тутракан,
Войниково, Одърци и др.), за които в няколко публикации изразих мнение, че са преизползвани по
предназначение през Х в.2 Д. Рабовянов поставя под
съмнение тази идея с основателния аргумент, че нарочни проучвания не са правени. Той има известно
основание, но свръхкритицизмът тук е малко в повече. Интересно е, че приема без уговорки, че късноантичната крепост Раш (даже съседната Гранина)
в една не толкова конфликтна точка като северозапада, е възстановена като фортификация още през
втората половина на ІХ в., но изключва това да се
е случило в североизтока, където опасностите са
по-осезаеми и постоянни. Аналогичен е подходът
към крепостите в Южна България, където с българската власт през Х в. се свързва възстановяването
на късноантичните кастели Констанция, Маркели,
Сливен и пр. На този фон изключване от този процес на късноантичните крепости в Североизточна
България, базова държавна територия в най-застрашената от нашествия зона, за мен не е достатъчно
обосновано. Случаят Диногеция и Одърци, проучени чрез системни разкопки, е репер, който не бива
да се подминава. Вече съм представил конкретни
параметри, илюстриращи преизползването на няколко ранновизантийски крепости в Добруджа:
1. Наличие на изявен керамичен ансамбъл от Х в.
2. Достатъчно накити и християнски култови
предмети.
3. Монети и печати.
Забележително е, че в неукрепените селища, към
които Д. Рабовянов е склонен да отнесе посочените
крепости, накитите, енколпионите, църковните кръстове, монетите и печатите от Х - ХІ в. са рядкост
или изобщо отсъстват, докато в Балик, Одърци и
Ветрен и др. е точно обратното. Сред малкото слабости на настоящото изследване е именно липсата
на коментар на подемния материал от крепостите,
което би спомогнало за прецизиране на хронологиите и функционалната им определеност. Много
от обектите не са посетени на място и се обсъждат
единствено по публикации, което го е затруднило
Все още не е доказано кога точно възниква средновековното укрпеление в Абритус – след началото или в края на Х в. и има ли връзка
с античната фортификация
2
1
124
Д. Рабовянов е пропуснал последната обобщаваща публикация по
тази тема в Studia Balkanica № 23 от 2001 г., но това е рядко изключение в подхода му и отличната му информираност
максимално. Тук обаче вината не е толкова на докторанта, а на институцията, която е трябвало да го
подсигури максимално. На този фон, ако Д. Рабовянов бе имал възможност да посети Диногеция,
Нуфъру, Балик (специално северната стена), Цар
Асен и др., би се предпазил от някои неточности и
би направил по-пълноценен коментар. Всъщност,
изтъкнатият проблем е общ за всички докторанти
в България през последния четвърт век при изследването на стационарни паметници, разпръснати на
голяма територия. Само ще посоча като пример,
че Р. Рашев, при работата си върху дисертационен
труд със сходна тема преди повече от 30 г., не само
бе посетил всички обекти, но лично бе провел археологически разкопки и сондажи на повечето от
тях. Що се отнася до печенежката керамика от втората четвърт на ХІ в. в кулата на Тутракан, тя не
е аргумент, че фортификацията не е ползвана през
Х в., а само бележи terminus ante quem във функционирането й. Очевидно Д. Рабовянов не приема
аргументите ми, че късноантичните фортификации
на Одърци са преизползвани през Х в. (основавайки
се най-вече на декларативните твърдения на Л. Дончева - Петкова, при това променени два пъти без задълбочена аргументация), но за целта е бил необходим по-прецизен анализ и дискусия по същество с
публикуваната от мен рецензия. Само ще отбележа,
че преправки на крепостни стени с кална спойка от
V в. са рядкост дори при убежищата (refugium), докато за крепост от типа на Одърци вероятността е
още по-малка. Това е по-възможно да се случи през
VІ в. и е съвсем обичайно за Х в. в този регион. В
края на параграфа авторът прави задълбочен анализ
на елементите на фортификациите, построени ad
fundamentum през Х в. Основателно акцентира на
правоъгълните кули - тяхна своеобразна емблема.
І.2. Крепостите на запад от Янтра. Единствената
крепост, със сигурност отнесена към ранното Средновековие в този регион, е Оряхово, чието построяване аргументирано е предатирано от края на VІІІ
към Х в. Изцяло приемам и разсъжденията му за
Видин, както и предположението, че ранносредновековната крепост може да се търси не в границите
на късносредновековния кастел „Бабини Видини
кули”, а в границите на късноантичната Бонония.
Бележките относно прибързаната и хронологически
некоректна локализация на ранносредновековния
Белград са обосновани. Може би по-голямо внимание е заслужавала друга историческа крепост, като
Браничево. Специален коментар изисква и обстоятелството, че между Янтра и Видин е локализарана
само една крепост от Х в. Може да се разсъждава
дали този факт се дължи на изследователски малшанс или на обстоятелството, че тази зона е найнезастрашената през ІХ - Х в.
І. 3. Крепостите на север от Дунав. Подобно на
предната група те са изненадващо малко - само три,
но вече в една гранична зона. Съвсем основателно
акцентът попада върху Слон - единствената крепост, която може да се свърже по-аргументирано
с Първото българско царство, и то само първият й
строителен период. С основание се търсят и прилики по-скоро в посока Плиска, Преслав и аула при
Хан Крум от ІХ в., отколкото с новопостроените
през Х в. крепости между Плиска и Дръстър. Защото, след началото на Х в., когато започва ускореното изграждане на каменни крепости в България,
няма пряка българска власт на север от Дунав. Тези
земи са предадени от българския владетел на съюзните печенеги, а българското население и граничните военни гарнизони са изтеглени основно към
Добруджа и Северна България.
І. 4. Крепостите на юг от Стара планина. Тук авторът е изправен пред изключително трудна, почни
непосилна задача - да определи крепостите, простроени или преустроени от българите през ранното
Средновековие. При това става въпрос за контактна
зона, периодично преминаваща във владение на Византия или България, в която населението е смесено
и освен това често е демилитизирана. В нея има и
стари късноантични укрепени градове, като Анхиало, Берое, Дебелт, Месемврия и др., със засвидетелстван топографски и културен континюитет,
респективно постоянно действащи фортификации.
При тези реалности е избран единствено правилният подход - връзката им с българското господство
да се обвърже с подемен материал и преустройства.
Разбира се, това не е напълно достатъчно и Д. Рабовянов го оценява, без да се увлича в българска
патриотична вълна. Аргументирано извежда на
преден план крепостта до Хасково - единствената,
построена ad fundamentum през Х в. в тази обширна
територия. Затруднен е да обясни, както впрочем
всеки друг на негово място, защо начинът на градеж
и крепостните съоръжения не следват старобългарските традиции от Х в. в Североизточна България,
а почиват на местни практики. Пред същия проблем е изправен относно късноантичните крепости
със сигурност преизползвани от българската власт.
Изобщо добрата информираност, съчетана с присъщото му критично отношение към фактите и наложени стереотипи го предпазват от необосновани
заключения. Оставил е темата открита за дискусии
и бъдещи изследвания на базата на нови, по-аргументирани факти - единствено правилният подход
при тези реалности. Все пак остава въпросът, защо
проявява свръх критицизъм към идеята, че късноантичните крепости с културен хоризонт от Х в. в Североизточна България и Добруджа, като Диногеция,
Войниково, Балик, Ветрен, Одърци, Новиодунум Исакча и др. са преизползвани изцяло през Х в., и
същевременно приема за доказано преизползването
на серия еднотипни крепости в Южна България.
І.5. Крепости в Югозападните български земи.
В тази част авторът е изправен пред още по-голямо предизвикателство: изследване на огромна
територия, множество обекти в границите на пет
съвременни държави, малко от тях проучени, но
исторически натоварени от писмените извори. Същевременно, той е първият съвременен български
археолог, заел се с проучване на проблема в цялата
му всеобхватност. По подходящата схема, устано-
125
вена в предните параграфи, Д. Рабовянов последователно разглежда новопостроените и преизползваните крепости, споменатите в писмените извори и
накрая късноантичните крепости без сигурни данни
за преизползване през Х - ХІ в. Към новопостроените крепости отнася Преспа и Перник. Докато
за Преспа твърдението е основателно, то по отношение на Перник може да има известни спорове,
защото крепостта от ІХ (?) - Х в. следва плътно и
успоредно ранновизантийското трасе. Каталогът
на преизползваните късноантични крепости е найдълъг за този регион, но за съжаление писмените
извори дават по-надеждни репери от археологическите наблюдения. С основание Д. Рабовянов посочва, че е трудно да се прецени, кога точно и от
кого са средновековните репарации в София, Скопие, Битоля, Велбъжд, Мелник и пр. Отговорно и
предвидливо темата е оставена отворена. Характерно за писането на Д. Рабовянов е, че рядко поставя
финални поанти по казуси, които са спорни и често
на пръв поглед от безспорни ги отнася към графата
дискусионни. Напълно задоволителна е работата му
със споменатите в писмените източници крепости в
Македония. За пореден път той демонстрира добро
познаване на изворите, отлична информация относно литературата, внимателен и критичен подход
при локализациите. В края на параграфа е направен
задълбочен сравнителен анализ на крепостите от
българския Югозапад и другите зони. Като цяло изводите му не будят възражения. Приемлива е констатацията за различията в двата големи региона на
Първото българско царство - на север от Балкана
(основно нови крепости, без фундаменти на кална
спойка) и на юг от него (главно преизползвани крепости, строени от ломени камъни на вар и с фундаменти), както и причините за това явление. Може
да се допълни, че за разлика от Северна, в Южна
България е налице топографски и културен континуитет, при което животът не прекъсва така рязко,
нито строителните традиции. Това дава възможност
на българската власт да ги инкорпорира, след като
овладява тези региони и започва да ги укрепва. В
Североизточна България обаче връзката с късната
Античност отсъства, което дава отражение и върху
фортификациите, забелязват се ред слабости, посочени от автора. Това е и нов аргумент в идеята му,
че повечето крепости в Североизточна България,
като изключим владетелските резиденции (Плиска,
Преслав, хан Крум и Дръстър, и важните центрове Пъкуюл луй Соаре, Цар Асен и Руйно - Картал
кале), са укрепени селища изградени от местното
население без пряк строителен надзор от централната власт - теза, по която може и да спори.
Глава Втора. Извънстоличните каменни крепости като съоръжения за отбрана и живеене.
ІІ .1. Типология на крепостите. Авторът се е заел
с нелека задача и още във въвеждащите изречения
преценява опасността от самоцелността на подобен
подход. Въпреки всичко предлага типология, която
почива на кулите (своеобразна емблема на крепостите от Х в.) и я налага на всички паметници:
126
І тип. Крепости без защитни кули.
ІІ тип. Крепости с неефективно (ограничено) използване на защитни кули.
ІІІ тип. Крепости с изградена ефективна система
от защитни кули.
Настоящата типология е приемлива, макар и не
единствено възможната. Както всяка типология и
в нея могат да се открият слабости или елементи,
които не могат да се вместят изцяло. Така например крепостта от ІІ тип Руйно - Аязмото за мен има
много повече допирни точки с крепостта от І тип
Преселенци и крепостта от ІІІ тип, каквато е Скала (стени на кална спойка без фундаменти), отколкото с „еднотипните” крепости Слон в Карпатите
и Перник в Югоизтока. Затова и смятам разпределението им по регионални групи за по-приемливо
и отразяващо в по-голяма степен спецификите при
планирането и изграждането им. Като пример мога
да посоча крепостите от ІV регионална група на юг
от Стара планина, където повечето с основание са
отнесени към един тип. Може да се помисли и дали
крепостите от І регионална група в Севроизточна
България (с малки изключения) не могат също да се
отнесат към един тип.
ІІ. 2. Организация на отбраната и атаката на крепостите по изворови и археологически данни. Този
параграф е написан с размах, при което авторът е
изявил присъщата си начетеност и ерудиция. Пресъздадената картина на фортификационната система е пълнокръвна и се представя за пръв път в
българската наука. При това е разгърната на фона
на процесите във византийския, арабския и западноевропейския културен кръг, като общото и различното на случващото се в българските земи се
очертава по-релефно. Единствената препоръка е да
се ползва и сведението на Лъв Дякон и Скилица, че
при защитата на Дръстър през 971 г. киевският княз
Светослав е използвал метателни оръдия. Чрез тях
е обстрелвал ромеите, но по всичко личи, че са конструирани преди това от българския гарнизон.
ІІ. 3. Крепостите в отбранителната система и
пътната мрежа на Първото българско царство. Основателно Д. Рабовянов приема и развива идеята
на Р. Рашев за крепостите като система. Нов нюанс
е твърдението, че те са преди всичко укрепени селища и макар и с фортификация не биха могли да
се приемат за военни места в прекия смисъл. Аргументира се с факта, че укрепената площ е заета
с жилища и липсват казармени помещения за постоянен гарнизон. При някои крепости като Дуранкулак действително е така. При други обаче, като
Скала, Руйно - Картал кале, Окорш и изобщо за
мнозинството е регистрирана голяма незастроена
територия, която през Х в. обхваща над 50 % от укрепената площ. В Руйно и Окорш например голяма
част от населението обитава подградие, намиращо
се непосредствено зад крепостните стени, но свободната от жилища голяма територия е съхранена.
Изглежда това е направено съзнателно при обсада
укрепленията да могат да поемат околното население. Не е изключено и обитателите зад крепостните
стени да са натоварени с гарнизонна служба. Има
преки и косвени сведения, че след завладяването на
България от Византия в края на Х и ХІ в. в някои
крепости (главно по пътя Преслав - Дръстър и по
дунавския бряг) са настанени ромейски гарнизони,
но отново липсват следи от казармени помещения.
Затова тяхното отсъствие не бива да се абсолютизира. Ценна е забележката на автора, че разположението на крепостите на около 25-30 км една от друга
отговарят на еднодневния преход на армията през
ранното Средновековие. Аналозите с крепостните
системи по Среден Дунав и Англия на пръв поглед
са далечни, но отразяват духа на времето и стадиалността на явлението. Съвсем логично е и твърдението, че изграждането на крепостите може да е дело
на местните обитатели, но в ситуирането им намеса
имала централната власт. Тя се изразява в избора,
кой пункт да бъде укрепен, за да се получи взаимодействие и укрепленията да действат като система.
Сходният начин на градеж, формата и размерите
на кулите и портите са допълнителен аргумент в
тази насока. Напълно приемам извода, че фортификационните параметри, най-вече на крепостите в
Североизточна България, са предвидени срещу противник, неумеещ да обсажда крепости и разчитащ
само на изненадващи нападения и атака със стълби.
Предвид историческите реалности в тази зона през
Х в. може да се прогнозира, че крепостната система
е изградена да отразява главно печенежки набези.
Сравненията на Добруджанския каменен вал с Анастасиевата стена и Коринтския Истмус онагледяват
добре неговата специфика, но твърдението, че крепостите към него са очаквали най-сериозна атака
откъм тила (от юг) ми се струва пресилено. Липсата
на фундамент на Добруджанския вал в случая може
да се привлече като белег за датировка и синхронност с каменните крепости в Добруджа. Сред трите
аргумента на автора за малкото крепости в обширната територия между Янтра и Белград примам найвече този за малката степен на заплаха в сравнение
със Североизтока, но е можело да бъде по-обстойно
развит. Предположението, че в тази зона някои късноантични крепости може да са възстановени още
през втората половина на ІХ в., ми се струва спорно
на фона на процесите в Североизтока. Много позадълбочен е коментара му за крепостите в Южна
България. Аргументирано с българската власт през
Х в. се свързва възстановяването на Сливен, Маркели, Констанция и формирането на отбранителна
система, в която са инкорпорирани завзетите византийски укрепления като Месемврия, Анхиало и др.
Основателно крепостите до Хасково, Любеново и
Минерални бани се считат за византийски по начина на градеж. Тук, както и в останалите случаи, ако
авторът бе привлякъл подемния материал, много по
обосновано би защитил датировките и предложените тези. Особено ценна е забележката му, че крепостите в тази зона не изграждат гъста мрежа, очевидно дължащо се на строги регулации чрез договори в
граничната, буферна зона между България и Византия. Това е причината и за малкото старобългарски
селища през Х в., когато може да се очертае и една
демилитаризирана зона между Българското царство
и Ромейската империя, но това е тема на по-специализирано изследване.
Авторът е затруднен при очертаване отбранителната система в Югоизтока по обективни причини - малкото проучени с методите на археологията обекти. Действително писмените източници
регистрират десетки укрепления, но кога точно са
издигнати, за мнозинството засега е неясно. Ако се
съди по относително най-добре проучения Перник,
на база подемен материал - накити, монети, керамика, това става към края на ІХ или по-скоро след
началото на Х в. На този етап се присъединявам към
мнението на Д. Рабовянов, че най-вероятно долна
граница на повечето малки крепости в Югоизточна България, споменати от Скилица и останалите
хронисти, е след 971 г. Наистина тогава тези земи
стават базова територия на България, тук се издигат резиденциите на владетелите и патриарсите,
концентрират се големи ресурси. Същевременно
са изправени пред непосредствена и перманентна
заплаха, каквато не познават през втората половина на ІХ в. и до инвазията на Василий ІІ в края на
Х в. Авторът е прав за липсата на данни, че след
преместването на държавните центрове в тази зона
и тук, подобно на Североизточна България е изградена ешалонирана отбранителна система. Наистина
липсват достатъчно археологически данни, защото
са малко проучените обекти, но ако се опрем на изворите (основно Скилица, на който може да се доверим) се създава впечатлението за най-наситената
с крепости българска територия. Те все още не са
пълно картирани с прецизирани датировки и със
изведена субординация между владетелски резинеции (минимум 7 !), регионални опорни крепости,
укрепени селища, убежища и пр.
Накрая Д. Рабовянов се спира на пътната мрежа, като се опира на написаното от К. Шкорпил, Р.
Рашев и Д. Момчилов. Впрочем, на този етап и при
тези данни това е максимумът, който може да извлече.
ІІ. 4. Извънстоличните каменни крепости в съпоставителен план и тяхната строително-архитектурна традиция. Тази част е особено ценно изследване, поставящо българските паметници на фона на
реалностите в Европа и Мала Азия и което е препоръчителен пример за колегите при разработване на
по-обобщаващи трудове за българското Средновековие. Опити в тази насока са правени и друг път,
но не и в такъв обем и обхват. Проследено е крепостното строителство във всички средновековни
държави, с които Първото българско царство има
пряк и косвен контакт. Логично се започва с Хазарския хаганат, но текстът е несъразмерно голям и
определено е можело да бъде по-сбит и по-концептуален. Още повече строителните похвати, техники, планове на мнозинството обекти нямат контакт
с реалностите в Дунавска България. Авторът само
загатва, макар да е можел да изведе като основен
акцент фактът, че същественото родство на камен-
127
ните крепости в Североизточна България с тези от
хаганата, е липсата на фунадаменти. Това е в пълен разрез с римо-византийската традиция, която
господства от Дунав до Ефрат и Кавказ. Смятам, че
първоизточникът на посоченото явление в Добруджа и Лудогорието е с произход от Северното Черноморие и най-вече от Крим, чиито обекти иначе
са коректно и добре поднесени. Представянето на
фортификациите, свързани с източните и западните
славяни са важни единствено като съпоставителен
фон, защото не влияят пряко или косвено върху
българското крепостно строителство, дори върху
паметници като Калфа или Слон, който са в контакната зона с тях. По-любопитен е случаят с Италия,
където подобно на Южна България късноантичното
наследство е имитирано с видим декаданс. Показателни са и процесите във Франкското кралство,
където подобно на България се установяват две линии - едната с имитиране на късноантични традиции, а другата (на изток от Рейн) следваща собствен
път. Забележително е, че като стадиално явление
каменните крепости, изградени ad fundamentum, в
България, Италия и Франкската държава, се появяват по едно и също време - след началото на Х
в. На този фон може да се прокара демаркационна
линия на крепостите, повлияни от римо-византийското наследство и следващи собствени строителни
традиции (български, германски, хазарски, източно
и западно славянски), която преминава приблизително по Среден Рейн, Горен Дунав, Далмация,
Стара планина, планинската верига в Южен Крим
и Кавказ. В тази последователност от най-голямо
значение е картината във Византия, разгърната наймащабно с отлично познаване на обектите, процесите и разбира се - с моногобройните изследвания
по проблема. От особено значение е фактът, че Д.
Рабовянов е представил в резюмиран, но аналитичен вид не само големите крепости с антично
наследство като Ефес и Милет, новопосторените
съоръжения от централната власт като Анкира, но
и малки укрепления, свързани с инициативата на
местни динати и дори на селските общини. На така
разгърнатия фон най-релефно изпъкват приликите
и отликите с процесите в България. Привличането
на кримските византийски крепости е важен нюанс, допълващ картината. Важна е и историята на
ислямското (арабското) крепостно строителство,
защото и тук има римо-византийски базис, надграждан според условията и вкусовете на новите
господари. Главата завършва с добър сравнителен
анализ и приемливи изводи. Обръща се внимание
на известна, но непълна прилика на крепостите от
Добруджа с кримските укрепления. Аргументирано
се отхвърля прякото влияние на хазарските крепости върху фортификациите в България. Отново се
акцентира върху въздържаността на българските
власти в Североизточна България да преизползват
късноантичните крепости (във всички останали
региони го правят !), твърдение, което коментирах
вече като пресилено и недостатъчно обосновано.
ІІ. 5. Извънстоличните крепости в селищната
128
система на Първото българско царство. Още в контекста на заглавието авторът развива идеята за крепостите като укрепени селища. Твърдението му е
приемливо по принцип, но нюансите в него са достатъчно много за по-широка дискусия. Вече посочих, че част от крепостите, като Руйно–Картал кале,
Скала и Цар Асен за замислени, изпълнени и развити като регионални укрепителни центрове с големи
незастроени площи, храмове, монашески обители,
подградия или сателитни селища. Авторът приема
и доразвива идеята за крепостите като регионални,
административни, религиозни и стопански центрове и правилно конкретизира, че това се отнася за позначителните, визирайки именно Цар Асен, Скала,
Руйно. С основание се спира на дискусията крепост
- град и аргументирано се въздържа да идентифицира крепостите от Х в. като градове. В Цар Асен
и Перник обаче, се долавят структурни особености,
като поява на цитадели, квартални храмове, централен храм, зачатък на улици, производствена дейнст,
голям импорт. Тези трансформации от регионална
крепост към град обаче започват да текат по-скоро
след края на Х - началото на ХІ в. Ако производствената и търговската дейност са сред инсигниите
на средновековния град, то податки за това има в
Руйно - Картал кале, Цар Асен, Скала, Ветрен, Средище, Окорш, но датировката на илюстриращите
ги паметници не е максимално прецизна. Затова и
Д. Рабовянов основателно се въздържа от финални
изводи на този етап. Правилно дистанцира Слон от
укрепените селища и крепостите в България от Х
в. Крепостта е резиденция от ІХ в. на регионален
управител - своеобразен изнесен далеч на северозапад форт-пост на българското царство. И в тази
глава Д. Рабовянов не изневерява на подхода си да
представя обектите и процесите в България на фона
на събитията в Европа, Византия и Арабския халифат, за което още веднъж трябва да бъде поздравен.
На този релефно очертан фон се виждат известни
прилики между процесите във византийските и българските крепости на юг от Стара планина, процес,
на който с основание се отрежда водещо влияние
на империята. Що се отнася до Североизтока, то
впечатлява известна синхронност с процеси по Далматинското крайбрежие, Централна и Западна Европа, където като стадиално явление, крепостното
строителство започва около началото на Х в. Много
вярно авторът е доловил по-близки аналози с процесите в Крим.
ІІІ. Поява, функциониране и изоставяне на извънстоличните крепости.
Главата започва с параграф, посветен на землените укрепления. Логично начало, но прекалено
дълго и дистанцирано от основната тема. В общи
линии се приемат идеите на Р. Рашев, но това е
могло да стане и само като въведение от няколко
изречения с открояване под черта на някои нови
нюанси. Например идеята на П. Георгиев за по-ранна датировка на някои от валовете (за Бесарабския
и големия Добруджански смятам че има основания), новите данни за вала в Сръбска Бачка и укре-
плението до Олтина, където напоследък има нови
проучвания и интересни резултати. Със следващия
параграф „Хронологически рамки на каменните
укрепления по регионални и архитектурно-функционални групи: Археологически доказателства” се
влиза в същината на проблема, завършен по един
много добър начин. Тук се долавя, че без подемен
материал, използвайки предимно планове и строителни похвати, датировките се прецизират трудно.
Въпреки всичко, анализирайки обект след обект, на
базата на по-стари и нови проучвания и публикации, той потвърждава предложената преди повече
от 30 г. теза на Р. Рашев, че началото на Х в. е долна
граница за изграждането на крепостите в Североизточна България. Изследвайки цялата територия на
Първото българско царство, авторът заключава, че
процесът е всеобхватен и с незначителни нюанси
основателно приема началото на Х в. за terminus
post quem за извънстоличните крепости в цяла България, което е несъмнен принос. Отхвърля аргументирано становищата за строителство през VІІІ - ІХ
в. Откроява и някои изключения, като Перник, като
го датира след средата на ІХ в., следвайки хронологията на проучвателите3. Много по-обоснована е
тезата му, че изграждането на повечето крепости в
българския югоизток трябва да се свържат с еманципирането му в централната територия на българското царство след края на Х в. Като цяло е приемливо и предположението му за два етапа в края
на обитаване на крепостите в Североизточна България, идея, развита от мен още в Studia Balkanica
№ 23 от 2001 г. Горните граници на обитаване там
са свързани съответно със събитията от 968-971 г. и
печенежките нашествия от 1034 и 1047 г. Разбира се
бъдещите проучвания могат да внесат незначителни промени, както например в случая с Преселенци,
където се оказа, че крепостта е обитаема и след края
на Х в. до 1036 г.
Относно причините за изоставянето на землените укрепления и за появата на извънстоличните каменни крепости, Д. Рабовянов следва най-общо тезите, изказани още от Р. Рашев и допълнени с малки
нюанси от Г. Атанасов и В. Йотов. Действително,
причините са комплексни, като най-важните са неспособността на землените укрепления да се противопоставят ефективно на маджарското нашествие
през 894-5 и специално отпадането на отвъддунавските територии от пряко българско администриране в края на ІХ в. и началото на X в. На този фон заемането на земите на север и североизток от Дунав
от печенегите (несигурни федерати при цар Симеон
и наследниците му) може да се изведе като главен
фактор за разгърнатата строителна програма следЕдна монета от втората половина на ІХ в. според мен не може
да изтегли датировката, още повече, става въпрос за емисия циркулирала и по-късно. Поради това и на фона на дребните находки
съм склонен да отнеса Перник също след началото на Х в. Изобщо датировката на извънстолични каменни крепости в България
преди началото на Х в. е много несигурно и в повечето случай Д.
Рабовянов, макар и не толкова категорично, също изказва съмнения
в тази посока
3
началото на Х в., довела до изграждане на каменен
вал, над 30 нови крепости и възстановяването на десетина ранновизантийски укрепления. Този процес
с основание се свързва и с демографския растеж,
като фактор за ускореното развитие, респективно
увеличен ресурс за строителство. Той е по-скоро
резултат на имиграционната вълна от българско
население от север-североизток в края на ІХ - началото на Х в. Именно в подобна насока (най-вече
кримската вълна) може да се търсят проводниците
на прототипите на каменните крепости с правоъгълни кули без фундаменти, както и ускоряването
на скалното манастирско строителство в Добруджа.
Напълно приемливи са предположенията, че крепостите са продукт на местна строителна инициатива,
чрез ползване на локални ресурси. Обоснована е и
тезата, за намеса на централната власт, която стимулира и направлява този процес. Може би водеща
е ролята й при по-големите фортификационни програми като Добруджанския каменен вал, крепостта
Слон, големите и по-добре укрепени регионални
центрове като Руйно и Цар Асен и най-после при
възстановяването на граничните ранновизантийски
кастели като Диногеция, Новиодунум, Аксиополис,
Белград, Браничево, София и пр. Подбраните аналози от Византия и Западна Европа спомагат за ориентирането в общото и специфичното на българския
модел. Съзирам известна несигурност при опита за
съвместяване на този модел с по-новите тези на Р.
Рашев, който вижда роля на местни първенци, утвърдили се с развитието на социалните процеси в
българското общество. За началото на Х в., когато
се изграждат и повечето извънстолични крепости,
предвид историческите реалности, евентуалната
деятелност на подобни местни водачи трудно би се
реализирала без специална санкция от владетеля.
Що се отнася до аналога с крепостите убежища, то
той е приемлив, но само донякъде. Късноантичните
рефугиуми (поне на българска територия, следвайки характеристиката на С. Торбатов) по принцип са
много малки по площ в сравнение с крепостите от Х
в. Населението от околните неукрепени селища се
настанява в тях само при вражески нашествия и там
няма сигурни следи от постоянно обитаване. Същевременно големите незастроени площи (около 50%
от защитената територия) в повечето крепости от Х
в., могат да се тълкуват като съзнателно оставени
за убежище на населението от близките селища при
военни действия в региона. Според мен Д. Рабовянов безкритично е приел становището на Р. Рашев,
че включването на Македония в границите на Първото българско царство и демографската картина на
региона са достатъчна предпоставка от изграждане
на извънстолични каменни крепости още в средата
на ІХ в. Възможно е да са издигнати отделни опорни укрепени центрове на българската власт (или
преустроени византийски крепости), но това ще
да е процес дирижиран директно от централната
власт. Той няма пряко отношение към мащабното
крепостно строителство в региона, което Д. Рабовянов с основание отнася към края на Х – началото
129
на ХІ в.
Сред Факторите за изоставянето на извънстоличните каменни крепости и тяхната съдба в периода на византийската власт и Второто българско
царство като водещ се извежда края на Първото
българско царство. Нюансите обаче са разнообразни, добре доловени и обяснени. Авторът следва
начертаната схема от предшествениците си, според която разрушаването и изоставянето на една
група крепости във вътрешността на Добруджа и
Лудогорието е резултат на руско-българско-византийската война от 968-971 г. Списъкът е коректен,
като изключим Преселенци, където има обитаване
и през ХІ в. Можел е да отдели по-голямо внимание
на дискусиите относно Каменния вал и специално
тезите, касаещи края му като действена фортификация. Коректен е и списъкат на крепостите, които
продължават да бъдат обитавани след като Византия завладява Североичточна България в 971 г. и
окончателно след 1000 г. Аз бих прибавил тук Диногеция, Капидава, Олтина, Новиодунум, Нуфъру
и оспорваните Ветрен, Тутракан (?), Хърсово (?),
Балик, Войниково, Одърци и евентуално Калиакра
и Каварна, които са подминати в изследването. Авторът може и да е прав за това свое решение, но
поне под черта е можел да го аргументира. С основание Д. Рабовянов приема наложената теза, че
изоставянето на всички крепости във вътрешността на Добруджа и Лудогорието е резултат на печенешката вълна от 30-те години на ХІ в. Само бих
конкретизирал, че акцентът трябва да се постави
върху нашествието през 1036 г. Спорно е обаче, че
всички крепости, обитавани до 1036 г. са запазили
(или възстановили) фортификационните си способности след 971 г. Авторът твърди, че това се случва
с Цар Асен, Скала, Марцианопол, Капидава, Абритус4. Тук бих добавил, Диногеция, Новиодунум,
Нуфъру, Аксиополис, Хърсово (?) и с големи резерви Руйно - Картал кале. Смятам обаче, че реалностите в останалите крепости, като Беловец, Владимировци, Василево, Долина, Завет, Хума, Руйно
- Аязмото, Средище (?), Подлес и др. са различни.
Подемният материал отхвърля възможността тук
да има византийски гарнизони (такива са разположени единствено в крепостите по главния път
Преслав - Плиска - Скала - Цар Асен - Дръстър и
край дунавския бряг), а възможността Византия да
стимулира българското население да възстанови и
поддържа само и със собствени средства фортификациите след 971 г., засега не е обсъждана с положителен или отрицателен знак. На този етап, след
проведените разкопки от Г. Атанасов и В. Йотов
след 1997 г. специално в Окорш Руйно-Аязмото и
Преселенци, това е малко вероятно. Керамиката,
находките и монетите от ХІ в. там са рядкост, (в
сравнение например с Цар Асен, Скала, Ветрен и
Не е изключено укреплението в Абритус да няма старобългарски предшественик и да е издигнато ad fundamentum след Йоан
Цимисхи. Що се касае до християнската базилика и съседната
епископска резиденция, това са строежи от V-VІ в., но пълноценен
коментар е възможен след пълното им публикуване.
4
130
др. където има гарнизони), което предполага малко
обитатели и затихващ живот в първата трета на ХІ
в., и със сигурност липса на гарнизони. Затова и Д.
Рабовянов с основание се присъединява към тезата,
че след средата на ХІ в. животът в Добруджа и Североизточна България прекъсва задълго и през ХІІ
- ХІV в. са обитавани няколко опорни точки по Долен Дунав и Предбалкана. Той коментира някои от
тях като Копилово, Новград, Миладиново, Шумен,
Ветрен, Тутракан, като последните продължават да
се третират като неукрепени селища. Тук е можел
да продължи с „подценените” центрове, като Капидава, Троезмис и Тулча (изоставени около средата
на ХІ в.), Диногеция (изоставена в 20-ге години на
ХІІ в.), Новиодунум (обитаван непрекъснато от Х
до ХІV в.), Нуфъру (изоставен 1242 г. ?), Калиакра,
Каварна и Аксиополис (обитавани с малки прекъсвания от Х до ХІV в.). Спорна е констатацията, че
преместването на държавния център от Североизточна България към Търново, намалява значението й, респективно поддържането на многобройни
крепости през ХІІ - ХІV в. Напротив, ролята на
Дръстър като регионална столица (на цяла Северна
България през ХІ - ХІІ в.!) и Преслав като държавна
резиденция (около 1185 - 1197 г. и в средата на ХІІІ
в.) са несъмнени. Нещо повече, през ХІV в. Калиакра, Варна, Дръстър, Вичина и Исакча са столици
на Добруджанското деспотство и други независими феодални княжества, разполагащи с големи ресурси. Въпреки всичко броят на извънстоличните
крепости в региона е все така ограничен. Причината за явлението е по-скоро демографският вакуум
в Добруджа и Лудогорието, който продължава от
средата ХІ до края ХV в.
Задълбочено е проследена съдбата на извънстоличните крепости и в другите региони на Първото
българско царство. И тук е доловена сходна закономерност – по-малките укрепления в Северозапада са
напуснати при унгарските нашествия, но големите
дунавски центрове като Видин, Белград, Браничево,
Оряхово устояват на изпитанията на времето и са
сред главните опорни точки на Второто българско
царство. По-драматична и по-широко разгърната е
картината на юг от Балкана, където с малки изключения крепостите устояват на печенежките вълни,
но много от тях са напуснати при кръстоносните
походи в края на ХІІ - началото на ХІІІ в. Тогава
е прекратен животът и в много крепости в Македония. И в тези зони оцеляват предимно големите
центрове като Анхиало, Месемврия, Берое, Сердика, Водно, Мелник, Скопие, Битоля и др., трансформирали се от крепости в големи градски центрове.
Може да се постави въпроса дали само нашествията
водят до изоставянето на повечето извънстолични
крепости на Първото българско царство през ХІ
- XІІІ в., или причината е в климатичните и демографските промени, в демографският срив и нова
философия за селищната агломерация. През ХІІ
- XІV в. населението, за разлика от ІХ - Х в. не е
разпръснато в многобройни селища и укрепления,
а е концентрирано в големите градски центрове и
техния хинтерланд, процес започнал още през ХІ
в. и тема, заслужаваща специално изследване. Тези
и други препоръки и забележки в никакъв случай
обаче не снижават постиженията, иновациите и достойнствата в монографията на Д. Рабовянов. Още
повече, те засягат второстепенни детайли и отразяват личните ми виждания по някои спорни проблеми, при които, като „засегнат” автор и опонент
не мога да не съм и субективен. Тук бих искал да
акцентирам и на отличните приложения, прецизно
изработени до най-малки подробности с великолепна начетеност и технически умения. Изобщо, след
внимателен прочит оставам с впечатлението за сериозен и задълбочен труд, нужен и важен за българската средновековна археология - пълноценен
извор за българската медиавистика.
Георги Атанасов
Магдалена Стаменова. Модели на опазване на
културно-археологическото наследство в България. София, 2012, 223 стр.
Магдалена Стаменова представя своята гледна
точка за изграждането и формирането на законовата
и институционална основа на модела на опазване на
археологическите старини в България (1877-1944 г.)
и представя основни тенденции в ранното развитие
на модела за закрила на културното археологическо
наследство в България. Управленският модел на
опазване на културното археологическо наследство
след Втората световна война е описан и анализиран
като централизиран модел в социалистическа България в контекста на европейското културно развитие през периода 1944-1989 г. Разгледано е мястото
на Министерството на вътрешните работи (МВР) в
опазването на културното наследство като силова
структура - важна част от защитата на националната сигурност. Авторката продължава своя анализ с
разсъждения за развитието на модела на опазване
на културното археологическо наследство в Република България в периода на преход и установяване
на демократично общество (1989-2011 г.) и прави
сравнение на политиките по опазването на културното наследство в други европейски държави със
състоянието на модела на опазване на културното
наследство преди и след приемането на България за
член на Европейския съюз.
В първата глава на монографията са разгледани
някои основни терминологични понятия в областта на опазване на културното наследство, които са
приели гражданственост, или са нормативно оформени в исторически план. Тук е направен опит за
критичен поглед върху представителни публикации в сферата на опазването на археологическото
наследство за разглеждания период от възстановяването на Третата българска държава до наши дни.
Във втората глава в хронологичен ред са представени формирането на управленските модели
на опазване на културното наследство в Третата
българска държава от Освобождението до края на
Втората световна война и смяната на формата на
държавно управление с република. Очертани са
основни тенденции в ранното развитие на модела/
ите за закрила на археологическото наследство в
страната, включително и като част от защитата на
националната сигурност.
В третата глава са представени данни, илюстриращи утвърждаването на централизиран модел
на опазване на културното археологическо наследство в социалистическа България в контекста
на европейското културно развитие между 1944 и
1989 г. Обърнато е внимание на ролята на МВР в
опазването на културното наследство в изпълнение
на задачите му на „страж на социализма”, включително и при претворяване в реалност на доктрината
за „новия национализъм”. Дейността на силовите
структури в опазването на културното наследство
се проявява и като важна част от защитата на националната сигурност след 1970 г. и през 80-те години на ХХ век, когато от полицейска, задачата става
държавен приоритет и в разузнаването.
В четвъртата глава е направен опит за сравнителен анализ на политиките по опазването на културното наследство в други европейски държави.
Посочени са особености, прилики и разлики в културните политики на страните, както и успешни
практики, чието адекватно прилагане би могло да
повиши ефективността на защитата на културното
наследство. По-нататък се разглежда състоянието
на модела на опазване на културното наследство
преди и след приемането на България за член на
ЕС. Отделено е внимание на съвременните предизвикателства в развитието на модела на опазване на
културното археологическо наследство в България.
Същевременно са изложени и резултатите от проведеното двуетапно емпирично проучване, което
очертава и състоянието на модела на опазване на
културното наследство в България като страна –
член на Европейския съюз след 2007 г. Въз основа
на анализа на данните са обосновани изводи, които потвърждават издигнатата хипотеза и доказват
съществуването на обществен стремеж да се достигне адекватно ниво на ефективност на модела на
опазване на културното археологическо наследство
в България. Посочени са конкретни мерки за подобряване на работата на МВР в тази област съобразно спецификата на дейността му и установяването
на ползотворно сътрудничество с други институции
в страната и чужбина.
В заключението са представени обобщени теоретични изводи за същността на управленския модел на опазване на археологическото наследство в
131
България и повишаване ефективността му в европейската и световна общност на културно многообразие, включително и като гаранция за основни
човешки права и установяване на „качествена среда за живот”. Моделът на опазване на културното
наследство може да се разглежда и като модел за
„колективна идентификация” и „еманация на културната идентичност” на нацията.
Към положителните достижения на авторката
трябва да се отбележат: разработеното ново определение за модел на опазване на културното археологическо наследство; разгледаните практики в
други европейски страни и сравнението на мястото на България сред тях в опазване на културното
археологическо наследство; определянето на вида
организационна култура, която характеризира модела на опазване на културното археологическо
наследство в България; както и не на последно
място - опитът да се актуализира системата от мерки за опазване на културното наследство с оглед
повишаване на нейната ефективност. Освен това
убедително е доказана хипотезата, според която
адекватно ниво на ефективност на моделите на
опазване на културното археологическо наследство в България в съответствие с различните икономически и политически условия, е възможно да
се достигне посредством интегриран подход и системно прилагане на подходящи мерки при активно
междуведомствено сътрудничество в национален
и международен план. Същевременно се прогнозира бъдещото развитие на модела в контекста на
съвременното развитие на България като част от
общността на културното многообразие в Европа.
Направен е опит да се очертаят възможностите за
повишаване ефективността в закрилата и опазването на културното наследство.
Представената широкообхватна работа не е опазена от някои недостатъци, свързани с необходимата категоричност на изводите и изказа, преодоляването на промъкналия се известен дисбаланс в обема
на отделните глави и други незначителни от гледна
точка на крайния резултат проблеми. Тези недостатъци и някои технически неточности и грешки не
могат да омаловажат значението на постигнатото
изследване, защото несъмнено е разработен и публикуван труд от професионалист, с практика и наблюдения по научно обобщаваните проблеми. Авторката показва способност компетентно да влиза в
научни дискусии, да отстоява формулирани становища и обосновава изводи и, на базата на постигнати резултати, да прави предложения и препоръки в
тази сфера, която е от особена важност за националната сигурност.
Стефан Симеонов
132
Преглед
XXII Международен Лимес конгрес - Русе,
06.09 - 11.09.2012 г.
От 6 до 11 септември 2012 г. беше организиран XXII Международен Лимес конгрес, на който
България беше домакин за първи път. Научните
сесии се проведоха в изцяло обновената сграда на
„Доходното здание“ в град Русе. В конгреса взеха
участие 300 учени от 30 държави: Австралия, Австрия, Белгия, България, Канада, Хърватия, Чехия,
Дания, Финландия, Франция, Германия, Унгария,
Израел, Италия, Йордания, Лихтенщайн, Нидерландия, Полша, Португалия, Румъния, Русия, Сърбия,
Словакия, Словения, Испания, Швейцария, Турция,
Украйна, Великобритания, САЩ.
В рамките на четири дни, в четири паралелни
сесии, бяха изнесени доклади, чиито теми засягаха
различни проблеми, свързани с живота по римските
граници.
Първият ден на конгреса започна със специална сесия, посветена в памет на проф. Израел Рол,
един от най-бележитите археолози на Израел, ръководител на разкопките в Мезад Тамар, Тел Яоз,
Аполония-Арсуф (първоначално заедно с E. Aялон,
а после сам), на римския храм в Тел Кедеш (заедно
с M. Фишър и A. Овадя) и автор на важни за римската археология на Израел монографии, студии
и статии. Благодарение на отлично свършената от
проф. Рол теренна работа, обектът Аполония-Арсуф
става част от списъка на UNESCO като крепост на
кръстоносците със статут на световно културно наследство. Докладите в тази сесия акцентираха върху римския лимес в отсечката, която днес се намира
на територията на Израел. Въз основа на откритите
и публикувани от Питър Томсън и Израел Рол римски милиарни колони, Хаим Бен Давид проследи
различни трасета по пътищата, които водят към
римската колония Aelia Capitolina. Ренате РозенталХегинботъм представи керамичната продукция на
legio X Fretensis стационирал в Йерусалим, както
и нейното разпространение. Основаването на колонията Aelia Capitolina беше тема на докладите на
Шломит Векслер-Бдолах и на Гай Щибел. Присъствието на военния гарнизон в провинция Палестина
в периода– края на ІІІ-началото на ІV в. – беше разгледано от Валтер Вард.
В научната програма на XXII Международен Лимес конгрес беше включена отделна сесия, на която
бяха обсъдени бъдещите предизвикателства пред
възможността археологически обекти по границите
на Римската империя да получат статут на световно
културно наследство, както и да послужат за пример при популяризиране на основните изисквания
на UNESCO за развитие на понятието за световно
културно наследство. Получаването на подобен
статут изисква разработването на план за управление, което от своя страна налага предварителното
изготвяне на конкретна стратегия за проучванията
на даден обект. Дейвид Брийз беше съавтор на два
доклада по тази тема. В единия от тях, подготвен
заедно със Себастиан Зомер, той ясно формулира
целта на включването на такава сесия в програмата
на конгреса, а именно да бъде дадена възможност за
обмяна на информация между страните, които вече
са взели участие в администрирането на международния проект Frontiers of the Roman Empire World
Heritage Site (WHS FRE) и тези, които възнамеряват
да се включат в него. По този начин може да се увеличи интересът към проекта извън рамките на Братиславската група и дори разглеждането му да стане
постоянна тема в програмите на бъдещите Лимес
конгреси. Най-важните въпроси, които породиха и
най-много дискусии, се отнасяха до подготовката на
номинациите на обектите, кандидатстващи за получаване на статут на световно културно наследство,
както и етапите, които следват след това. В другия
доклад на Дейвид Брийз, представен в съавторство
със Соня Жилек, беше обърнато специално внимание на възможностите, които проектът WHS FRE
дава за работа върху римските граници. Това включва международно сътрудничество в областта на археологическите проучвания, както и работа върху
съвместни публикации. Възможностите обаче са
свързани и с ред предизвикателства, свидетелстващи за нуждата от изготвяне на по-ясни дефиниции
и по-голяма прецизност при посочване на отличителни разлики между отделните сектори на римския
лимес.
В своето изложение Дейвид Броу обобщи основните проблеми, свързани с развитието на проекта FRE WHS и посочи конкретните ограничения
пред варианта за включването на всички сектори
на римските граници в него. Той разгледа практическите и политическите предизвикателства пред
географското разширение на проекта, като подчерта съществуването на все още неясната дефиниция
„serial transnational WHS” и как тя би следвало да
функционира на практика. Крис Янг, Питър Хенрич
и Райнхард Дитрих представиха в общ доклад изградената до този момент система на управление и
администриране на обекти, определени като „serial
transnational WHS”. Първото обобщение на цялата
управленска система е направено през 2004 г., а в
момента с този въпрос е ангажиран създаденият
Междуправителствен комитет (Inter-Governmental
Committee (IGC)), който е координационен орган,
133
консултиран по научните въпроси от членовете
на Братиславската група, а по управленските – от
групата от Хексъм. В презентацията на Галина Пировска беше наблегнато на законовите рамки по отношение защитата и предпоставките за включване
на римски обекти по Долен Дунав, намиращи се на
територията на днешна България, в списъка с обекти със статут на национално културно и природно
наследство, което е важна част от проекта “Danube
Limes - Future Transnational Property on the World
Heritage List”. Том Хазенберг, Теса де Гроот и Стив
Бьодекер запознаха делегатите на конгреса с резултатите от съвместната работа на Германия и Холандия по подготовката за номинация на Долногерманския лимес за обект със статут на световно културно
наследство. В доклада им беше акцентирано върху
самия процес на подготовка за номинация, като особено внимание беше обърнато на характера на Долногерманския лимес, историята на проучванията,
както и значението му в контекста на целия римски
лимес. Представените от Клайв Бриджър резултати
за германския сектор в този общ международен проект бяха допълнение към доклада. Той запозна делегатите с новите данни, получени от отчети от теренни проучвания, дигитално картиране на всеки обект
и локализиране на нови крепости, наблюдателни
кули и временни лагери с помощта на дистанционни изследвания. В сесията бяха представени още
два международни проекта, чиято цел е включване
на сектори от римския лимес в WHS FRE. Единият
е съвместен проект между Сръбския археологически институт и Römisch-Germanische Kommission
на Германския археологически институт. Йелена
Кондич и Кристоф Румел показаха последните резултати от проучванията на археологически разкопки, геомагнитно проучване и реконструкция на
ландшафта) на крепостта Диана близо да Кладово
(Сърбия), която е ключов обект в сектора, попадащ
на територията на днешна Република Сърбия. Другият съвместен проект „The Udhruh Archaeological
Project” между университета в Mаан (Йордания) и
Факултета по археология на университета в Лайден
(Холандия) беше тема на доклада на Фаузи Абуданах и Марк Дрисен.
Важен фактор за добрата презентация на обектите са новите мобилни технологии, които подпомагат разработването на нови начини за представяне
на културното наследство, без то да бъде изложено
на риск. В тази сесия беше широко дискутирано, че
именно археологията на римските граници може
да предостави много нови възможности в проправянето на пътя за въвеждане и използване на новите технологии, като смартфони и таблети, с цел
археологическите обекти да бъдат показани по нов
и модерен начин. Това от своя страна би „сляло”
по-лесно археологическите обекти с музеите и би
направило тяхната интерпретация достъпна за по-
134
широка аудитория. Именно това беше акцентът в докладите на Найджъл Милс, Ерик Добат и Кристоф
Флюгел. Франц Шафрански представи проекта
LIMES (абревиатура за “Large Scale and Innovative
Mobile Services for European Culture Tourism in Rural
Areas”), чиято главна цел е насърчаване и развитие
на новите мобилни технологии в сферата на културния туризъм в селските райони. Жолт Виши запозна участниците на конгреса със сегашния етап на
развитие на друг интересен проект, който е и първата международна програма за проучване на целия римски лимес - Corpus limitis imperii Romani на
Union Académique Internationale. За първи път тази
програма е ясно формулирана през 2010 г., като през
април 2011 г. тя става повод за организирането на
конференция в Печ, Унгария, в която взимат участие
16 учени от 8 държави: Австрия, Словакия, Полша,
Хърватия, Сърбия, Румъния, България и Унгария.
Мултинационалността на проектите за римския
лимес предполага резултатите да бъдат представени
на езиците на страните участници в тях. Докладът
на Ребека Джоунс постави проблема за това как
езикът, който използваме, за да интерпретираме археологията на римските граници, се отразява върху
способността ни за работим съвместно и да запознаем по-широка аудитория с работата си.
Въпросът за римския лимес като разделителна
линия, оказваща силно влияние върху създаването
на различни, специфични култури от двете страни
на границата, беше тема на интересни доклади. Те
разгледаха проблема за описанието на варварите в
античните извори през римския и късноримския
период и развитието на това описание на фона на
вече създадения за тях стереотипен образ. Интерес
представляваше докладът на Алън Ръшуърт, който
третира проблема за племенните елити (optimates и
principes) в провинция Mauretania Caesariensis през
периода на късната Римска империя, като обръща
внимание на тяхното взаимодействие с римската
власт и по-специално с римските военни главнокомандващи. Докладът на Питър Норис разгледа романизацията по римския лимес в Испания от гледна
точка на социалните, икономическите, религиозните и политическите реалности.
Специален акцент беше поставен върху устройството и функционирането на римските граници въз
основа на сведения от антични извори. Връзките
на римската провинция с местното население бяха
разгледани както от гледна точка на писмени свидетелства (например животът в провинция Noricum,
представен чрез свидетелствата от Vita Severini в
доклада на Андреас Шварц или ситуацията по Долнодунавския лимес при управлението на император
Траян Деций и неговите синове, анализирана от
Лили Грозданова по исторически извори), така и на
данните от конкретен археологически материал. В
доклада на Соня Кланицова бяха направени изводи
за връзките между римляните и местното население
в района, разположен непосредствено до северната
граница на провинция Pannonia, на база на керамичния материал. Нов стил в изкуството, известен
като римско-британски, формиран в контактната
зона по британския лимес, беше тема на доклада на
Фрейзър Хънтър.
На конгреса беше дискутирана и темата за трасето на римските граници като зона на взаимодействие между римския и варварския свят, доказана основно по два типа свидетелства - археологически
(в докладите на Цалин Тимоц, Янка Истенич, Филипа Уолтън, Линдзи Алъсън-Джоунс, два доклада
на Марек Влах, единият от които в съавторство със
Стефан Гроу и Балаш Комороци, съвместен доклад
на Богдан Циуперца, Андрей Магуреану и Алин
Антон) и иконографски (в докладите на Елизабет
Тил за дакийската архитектура, възстановена по
релефните изображения върху прочутата Траянова
колона, на Джон Колстън, който анализира релефите върху Tropaeum Traiani, и на Йонас Сигурдсон
за приликите между римските военни украшения и
германските фибули).
Голямата тема за защитата на римските имперски граници включваше, и анализ на дислокацията
на военни части по тяхното трасе. Флориан МатейПопеску разгледа разположението на помощни военни части в провинциите Горна Мизия и Дакия в
периода от управлението на Домициан до управлението на Хадриан въз основа на публикувани новооткрити военни дипломи. Проблемът за точното
място на даване на рекрути за cohors IX Maurorum
беше анализиран в доклада на Кай Юнтунен. Юлиан Бенет посочи като аргумент наличие на едно
епиграфско свидетелство за войник, който е бил
numerus Phalangariorum, за да докаже съществуването на военни части на phalangarii в римската войска, известни само по извори от ІІІ в. Паметниците,
в които се споменава името на legio VII Claudia pia
fidelis, бяха включени в изложението на Домагой
Тончинич. Той разгледа и влиянието на легиона
върху романизацията на провинция Далмация, а на
база на епиграфските данни представи и статистика
на етническия произход на войниците. Дирк Шмиц
използва печатите върху тухли, открити при разкопките на Colonia Ulpia Traiana (Ксанти), за да извода
за това кои от тухлите могат да бъдат отнесени към
Ксанти и кои – към дислокацията на съответната военна част.
Данните за въоръжението на римската армия
бяха разгледани в отделна сесия на конгреса. В
доклада на Ливиу Петкулеску и Кристина Митар
беше поставен акцент върху особеностите на въоръжението на помощната военна част, стационирала в римския военен лагер Cumidava, като те са
използвани и като аргумент за по-точното датиране
на лагера. Типовете копия, открити в рамките на
пет различни римски военни лагери, разположени
по северозападната граница на провинция Dacia
Porolissensis, бяха анализирани от Клаудиу Йов. Илдар Каюмов представи интересен доклад, посветен
на възстановката на метателна машина, наречена
cheiroballistra. Нейното описание в кратък трактат, озаглавен „„Ηρωνος χειροβαλλíστρας κατασκευή
καíσυμμετρíα””, е предмет на дългогодишни научни дискусии, а през последните десет години са
направени множество опити за реконструкция на
машината. Дорит Енгстер привлече вниманието на
делегатите върху труда на анонимен автор от ІV в.
със заглавие „De rebus bellicis”, съдържащ технически иновации, за създаване на бойни машини с цел
защитата на имперските граници да стане по-ефективна.
В докладите на Татяна Ивлева, Томас Грейн, Колин Андрюс, Волтер Вос, Мадс Древс ДирфйелдДжонсън, Роб Колинс, Емилио Иларегуй, Моника
Драгостин и в общия доклад на Лукрециу Михайлеску-Бирлиба и Юлия Думитраке бяха разгледани данни за присъствие на ветерани по лимеса.
В рамките на два дни се четоха доклади, които
запознаха участниците на конгреса с най-новите
проучвания на римски укрепления по границите на
империята, като бяха включени и теми, в които се
проследяват различните етапи на промяна на римската военна архитектура и интерпретацията на
сградата на принципията след времето на Тетрархията.
Гергана Кабакчиева представи резултатите от
последните археологически проучвания на ранноримския легионен лагер в Ескус от І в. Крепостта
при Мездра беше тема на презентацията на Сергей
Торбатов като пример за промените, които могат да
се проследят в укрепената зона на един римски военен. Пьотр Дичек запозна делегатите гръцки надпис
от варовиков фрагмент, открит през 2011 г. по време
на разкопките на най-ранните военни бараки в Нове,
разположени до via principalis. Надписът, вероятно
от база на статуя, е датиран в V в. Той е посветен
на „най-прекрасния град Нове” и е забележителен
с това, че за първи път срещаме името на града изписано върху каменен паметник. Пети Доневски
направи в доклада си интересно сравнение между
римския легионен лагер в Нове и римските граждански структури около лагера на legio XI Claudia
в Дуросторум от гледна точка на тяхната топография, фортификационна система и градски статут.
Клаус Вахтел и Герда фон Бюлов представиха в два
доклада историята на археологическите проучвания на късноримския кастел Ятрус и свързаното с
тях дългогодишно българо-немско сътрудничество.
Проучванията на ранновизантийската укрепителна
линия в Източна Стара планина и нейната важна
стратегическа роля след административно-териториалните промени на императорите Диоклеци-
135
ан и Константин Велики бяха тема на доклада на
Христо Прешленов. Деян Драгоев представи данни
за сградата на принципията на късноримския кастел при Сексагинта Приста след проучването й при
спасителни археологически разкопки, проведени в
периода 2005-2010 г. В неговия доклад бяха посочени конкретни аргументи за разграничаването на
два строителни периода на сградата. Презентацията на Георги Атанасов разглеждаше късноантично
укрепление (refugium) в Северна Добруджа (югоизточно от с. Руйно, Дуловско), разкрито при североизточния ъгъл на средновековна крепост, известна
под името Картал Кале. Самуел Провост направи
опит за ново разглеждане на по-късните периоди на
обитаване на Абритус въз основа на археологически
данни.
Фортификацията в различни части на границата
на провинция Дакия беше разгледана в докладите
на Овидиу Тентеа, Николае Гуда, както и в три доклада, представени в съавторство: на Мирча Негру
и Джордже Михай, на Хореа Поп, Даниел Кулиц и
Чок Жолт и на Давид Петруц и Моника Гуй. Николае Гуда, Константин Инел и Овидиу Оарга направиха опит за реконструкция на porta principalis
dextra на римския лагер в Apulum основно по сведения от антични извори и открити архитектурни
детайли. Флорин Фодореан представи малко разработвана до този момент тема, свързана с укрепителното устройство на римските лагери. Става въпрос
за точните пропорции и съотношения в изграждането на сградите в лагерите. Той прилага този начин
на изследване за около 50 крепости, разположени по
Дунавския лимес в провинциите Панония, Дакия и
Мизия.
Традиционният вътрешен план на римския военен лагер от ІІ в. постепенно се променя и в резултат на това сградите на гарнизона - принципиите,
хореумите, преториумите и войнишките бараки, получават различна форма и разположение. Защитата
на римските граници в периода ІІІ-V в. е съпроводена със строежа на нови типове военни съоръжения
и оформянето на нови вътрешни планове. През този
период организацията на армията също претърпява промяна. Фактори като местоположение, външна заплаха и климат оказват своето влияние върху
разположението и вътрешноустройствения план
на късноримските военни фортификации. Именно
тази проблематика беше разгледана в отделна сесия на конгреса. Роб Колинс и Майке Вебер представиха развитието на вътрешното структуриране
на късноримските укрепления от гледна точка на
регионалните особености във военната организация. В сесията преобладаваха доклади представящи
проблемите на късноримската фортификация в дн.
Йордания и Египет. Андрю Полтер проследи промените във военната архитектура на късноримските
крепости по Долен Дунав, започнали по времето на
136
император Диоклециан, като в това включи и разглеждането на използваните строителни материали.
Оттук той направи изводи за промяната в характера
на военните гарнизони и организацията на армията
през този период.
Освен докладите, акцентиращи върху защитата
на римския лимес, имаше и теми, целящи да представят по-пълна картина на живота по границите на
империята. Те засягаха локализацията на селища по
лимеса, пътищата и развиваната в граничните райони търговия. Няколко доклада разгледаха въпроса
за керамичната продукция по лимеса. Милица Тапавички-Илич направи преглед на различния контекст, в който се среща дакийската керамика през
римския период по Среднодунавския лимес и във
вътрешността. Бетина Тремел и Хорацио Гонзалес
изнесоха общ доклад за амфорите, открити при разкопките на римския военен лагер при Халтерн (Германия). Марчин Барановски анализира разпространението на продукцията на керамичния център при
с. Бутово на базата на публикации в литературата.
Последните резултати от разкопките на амфитеатъра във Виминациум, започнали през 2007 г., бяха
представени от Снежана Николич и Иван Богданович. Това е първият амфитеатър, локализиран на територията на Република Сърбия. Изследването на
Здравко Димитров върху архитектурната декорация
на Рациария запълни важна празнина в данните за
архитектурния облик на този град. Нивото на урбанизация на цивилните селища, разположени до
лагерите Novae, Durostorum, Troesmis, Noviodunum,
беше анализирано в доклада на Венцислав Динчев.
Проблематиката, свързана с въпросите за войнишките семейства, религиозния живот и погребалните практики по римския лимес, също беше
част от научната програма на Лимес конгреса.
Включването на темата за войнишките семейства в
отделна сесия е резултат от все по-голямото акцентиране през последните няколко десетилетия върху
римското семейство като отделна изследователска
тема в античната социална история. Докладите разглеждаха археологически, писмени и иконографски
свидетелства от различни части на римския лимес
за живота и социалните ценности на войнишкото
семейство. Интерес предизвика доклада на Ниелс
Баргфелт, който разгледа мястото на хората от елита и цивилната администрация в canabae legionis на
панонските легионни гарнизони, акцентирайки върху конкретни данни за семейства от Brigetio canabae
и от цивилното селище. Морийн Карол анализира
множество епиграфски и иконографски свидетелства от надгробни плочи, открити по Дунавския
лимес, фокусирайки темата на доклада си върху цивилните и войнишките семейства по Долен Дунав.
Тино Лелекович представи изследване върху погребалните практики в тази част от Дунавския лимес, попадаща в рамките на дн. Република Хърва-
тия, използвайки за база на проучването си данните
от 543 открити гробове. Той отдели специално внимание на гробовете от типа bustum, чиито произход
и интерпретация все още нямат задоволително и
единодушно обяснение. Бранка Миготи използва
гробните дарове, открити в късноримския некропол
при Štrbinci (Североизточна Хърватия), за да определи кои от гробовете са били на езичници и кои на
християни. Последните резултати от разкопките на
източния некропол на Виминациум бяха разгледани
от Снежана Голубович, а кучешките погребения от
некрополите на същия римски град, документирани
в различен контекст, бяха тема на общия доклад на
Соня Вукович и Младен Йовичич.
В сесията, посветена на религиозния живот по
римския лимес, Върбин Върбанов представи с доклад сграда на храм от римския период, разкрита
в Сексагинта Приста по време на проведени в периода 2005-2010 г. спасителни археологически разкопки. Сградата, в рамките на която са открити оброчни плочки на Тракийския конник и на Аполон,
както и олтар с посветителен надпис на Аполон, е
била издигната над ями, в които има оброчен материал, свидетелстващ за използването им в периода
ІІ в.пр.Хр. – І в.сл.Хр. Сградата на принципията на
късноантичния кастел Сексагинта Приста е локализирана над останките на този храм. На база на епиграфски свидетелства Олег Александров представи
свой анализ за ролята на legatusAugusti pro praetore
в религиозния живот на долномизийската войска, и
прави извод, че именно той е бил „връзката” между
primus pilus, и имперската администрация в Рим.
В сесията, посветена на интердисциплинарни изследвания на обекти по римския лимес, Щефан Матюс и Сю Сталибрас разгледаха въпроса за
снабдяването на военните лагери с храна. Техните
доклади се отнасяха за гарнизоните в Добруджа
и в Британия. Клаудия Минити, У. Албарела, Дж.
Колис, А. Хамън, М. Молтби, С. Валенцуела и К.
Викерс представиха резултатите от направено археозоологично изследване на един конкретен обект
в Южна Великобритания (Owlsebury) и ги разгледаха в контекста на икономическите, социалните,
религиозните, политическите и битовите условия
на населението. Това разшири дискусията за културните контакти и промените, настъпили вследствие на римската инвазия в тази област. В тази сесия беше включен също и докладът на Малгорзата
Дашкиевиц, Бернд Лийзен и Гервулф Шнайдер за
керамичния анализ от Гадара (Йордания), както и
презентацията на Клаудия Сарге за римските бронзови статуи, открити по лимеса и в хинтерланда на
провинциите Долна Германия, Горна Германия и
Белгика.
Уилям Хенсън и Йоана Олтеан взеха участие в
конгреса с два общи доклада. Единият реинтерпретираше съществуващите досега хипотези относно
датировката на т.нар. Траянов вал, простиращ се на
61 км в Източна Румъния от Дунав, близо до Черна
вода (Axiopolis) до брега на Черно море, близо до
Констанца (Tomis). Другият представи резултатите
от проучване на авторите продължило 14 години, по
време на което са направени въздушни и сателитни
снимки на няколко области в Румъния, разположени
по протежението на лимеса в рамките на провинциите Дакия и Долна Мизия.
В отдела сесия бяха четени доклади, които представяха най-новите методически и технологични
достижения в областта на дистанционните изследвания на римските граници. Те включваха основно
изследвания на Панонския, Дакийския и Дунавския
лимес. Интерес предизвика докладът на Мартин
Лемке, който предложи комплексно разглеждане на
обекти по лимеса в рамките на провинция Долна
Мизия, направено въз основа на дистанционни изследвания, въздушни и сателитни снимки, както и
по сведения от антични извори и исторически карти. Според него при това разглеждане е важно отчитането на различни физически и културни фактори,
които могат да бъдат обобщени с понятието „военна
география”. Именно по този начин той разгледа някои от обектите по Долнодунавския лимес – в техния исторически и географски контекст, правейки
множество препратки със събития в този район от
по-ново време.
Специална сесия включваше 43 постера, съдържащи текстов и снимков материал от най-новите
проучвания на обекти по римския лимес, както и
информация, разглеждаща различни проблеми от
живота по трасето на римските имперски граници.
На конгреса бяха представени и кандидатурите
на градовете-домакини на следващите два Лимес
конгреса. XXIII Лимес конгрес ще бъде проведен
през 2015 г. в град Инголщат, Германия, а град Рабат, Мароко ще бъде домакин на XXIV Лимес конгрес през 2018 г.
Петя Андреева
137
Професор д.и.н. Казимир Попконстантинов
навърши 70 години
През изминалата 2012 г. катедра „Археология”
при Историческия факултет на ВТУ „Св. св. Кирил
и Методий”, археологическите екипи, извършващи
теренна изследователска работа на манастирските
комплекси в местността „Караач-теке” при Варна и
„Св. Йоан Предтеча” на о. „Свети Иван” при Созопол; старата българска столица Преслав, край Велики Преслав, Шуменско имаха приятната възможност да отбележат кръглата годишнина на професор
Казимир Попконстантинов. Юбилеят премина в
делничната обстановка на годишните държавни изпити в исторически факултет на Великотърновския
университет, на ежедневната археологическа работа
в изброените обекти. Макар и по различно време отбелязано, събитието даде възможност на колегите и
приятелите на юбиляра да уважат постигнатото от
него в областта на преподавателската работа, теренните изследвания, публикуваните материали, популяризиране резултатите от проучваните археологическите обекти.
Научната кариера на Казимир Попконстантинов
във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” започва през
1987 г., когато е избран за доцент по археология в
Исторически факултет. През 1996 г., след успешно
защитената докторска дисертация (доктор на историческите науки), му е присъдено университетското звание „професор”. Лекционните курсове, които
чете: „Въведение в археологията”; „Средновековна
българска археология VІІ - ХІ в.” и „Средновековна
българска археология ХІІ - ХІV в.”; „Средновековна българска епиграфика”; „Средновековният човек
и неговия светоглед в епиграфските паметници ХІІ
- ХІV в.”; „Манастирска археология”; „Монументална архитектура в средновековна България”, се
посрещат с интерес от студентите в специалностите
„История”, „Археология” и „Балканистика” на Исторически, Филологически и Православния богословски факултет. Аудиторията му се разширява с
изнасянето на лекции като гост-професор по средновековна българска епиграфика в университетите
в Залцбург (Австрия) през 1988 г.; в Кьолн, Трир и
Фрайбург (Германия) през 1988/1989 г.; „Институт
по археология” при РАН в Москва (Русия).
Като ръководител на катедра „Археология”
(1997-2007 г.), декан на Исторически (1991-1995 г.)
и Православен богословски факултет (ВТУ) (19992007 г.), Казимир Попконстантинов допринася за
разширяване на образователната програма на студентите в Търново с привличане на водещи специалисти в областта на археологическите изследвания. Гостуващи лектори са били проф. Й. Юрукова,
проф. М. Ваклинова, доц. С. Ангелова, проф. В.
Николов, проф. И. Гацов, д-р Г. Китов, д-р М. Домарадски и много други. С това се дава възможност на
138
студентите, заедно с утвърдените лекционни курсове, да получат възможност за разширяване на подготовката си, като бъдещи специалисти в различните
области на теренната археологическа работа.
Освен академичната подготовка на студентите,
важно място заема и работата им на археологическите обекти, провеждана под научното ръководство
на К. Попконстантинов. Разкопките при Равна, Провадийско, Преображенския манастир край Велико
Търново, в местността „Караач-теке” край Варна,
манастирския комплекс „Св. Йоан Предтеча” на о.
„Свети Иван” при Созопол, освен с предизвикателствата на изследователския процес, се превърнаха
и в своеобразна школа за обучение на студентите.
Участието в тези кампании и свършената работа
се превръщаха в предмет на обсъждане и дискусии
при изнасянето на тематични съобщения и доклади в клуба по археология, носещ името на „Проф.
Станчо Ваклинов”. Тази традиционна форма за извънаудиторна заетост на студентите от Исторически
факултет бе отново възродена във времето, когато
доцент Попконстантинов започна своята преподавателска работа във Великотърновския университет.
Съществен момент в подготовката им за изследователи е методиката на разработка на дипломните
тези за специалността „Археология” във Великотърновския университет. Утвърдена е практиката темите да се обсъждат първоначално в катедра „Археология”; след това студентите да бъдат ориентирани
към водещи специалисти в съответната област за
научно ръководство; разработеният труд и постигнатите резултати да бъдат публично защитени пред
колегиална аудитория и да се пристъпи към оценяване на тезата. Мнозина от днешните археолози, завършили Великотърновския университет признават,
че тази подготовка впоследствие определя и избора
им на тема при защита на дисертация за получаването на образователната и научна степен „доктор”.
За археологическата колегия Казимир Попконстантинов е известен като проучвател в областта
на манастирската археология, гражданската архитектура през Средновековието и прочита на епиграфски средновековни текстове. Броят на научните
му публикации е твърде сериозен, а заглавията на
научните му изследвания се свързват с епиграфски
текстове от обектите при Равна, Провадийско; от
скалните манастири в България и Румъния; Преображенският манастир край Велико Търново; от м.
„Караач-теке” край Варна; манастирският комплекс
„Св. Йоан Предтеча” на о. „Свети Иван” при Созопол; манастира на Мостич от Велики Преслав.
Кратките надписи върху амулети и оловни печати,
графитите около запазените стенописи и строителните надписи - тези на пръв поглед фрагментарни
данни, дават основания за защита на нови научни
тези и за възобновяване на научни дискусии по вече
утвърдени становища, които са изказани в научната
литература. За специалистите в областта на средновековната българска и византийска епиграфика
фрагментарните данни са с особено висока стойност. Това вероятно е и причината да се подготви
за печат второ, допълнено издание на „Корпус на
епиграфските паметници от Средновековна България (ІХ–ХІV в.)”, І–ІІ том. С интерес се очаква
и другото корпусно издание, дадено за печат, под
названието: „Корпус на оловни амулети от Средновековна България (Между молитвата и магическите
практики)”.
За постигнатите резултати в развитието на славистиката и старобългаристиката през 1985 г. Казимир Попконстантинов е удостоен с Кирило-Методиева награда на БАН. Приносът му в развитието на
славистиката и старобългаристиката дава основание
през 2000 г. да бъде отличен с Годишната академична награда на БАН в областта на хуманитарните науки: „за принос в изследването на средновековната
българска култура за периода 1994-1999 г.”.
През 2004 г. за изследванията на проф. Попконстантинов в областта на средновековната българска
култура и за принос в общоевропейската култура му
бе присъдена престижната международна награда
„Готфрид фон Хердер“ (известна като „Хердерова награда“) от Виенския университет и фондация
Алфред Тьопфер - Хамбург.
Тези отличия не са единствените, които отбелязват вниманието на научните институции към постигнатите резултати в неговата изследователска работа. Всъщност, те са признание за ученият, успял
за първи път да събере на едно място старобългарските кирилски и глаголически епиграфски паметници. Значителна част от тях (над 400) са открити
при продължителните теренни проучвания на К.
Попконстантинов. Изследванията им му позволяват
да предложи уникална за българската медиавистика
система за проучване и публикуване на средновековните български епиграфски паметници.
Следващ етап в изследователската работа на Казимир Попконстантинов е проследяване възникване
и разпространението на старобългарската писмена
традиция и грамотността в средновековна България. Това му дава основания да изложи вижданията
си относно единството и различията в развитието на
писмото и езика; средновековните автори, тяхната
грамотност и образованост; професионализмът им
в зависимост от използваните материали за писане
и т.н. Може да се каже, че постигнатото от него сериозно надвишава тясно-епиграфското изучаване
на средновековните български надписи, а изследванията му се превръщат в модел при изследване
функционалността на българската писмена традиция и прилагането му при аналогични изследвания
върху средновековната европейска култура.
През последните десет години проф. Казимир
Попконстантинов съсредоточи интереса си върху
един рядък вид паметници – надписите върху средновековни оловни амулети. Те обогатиха старобългарската епиграфика и литература с нови, неизвестни текстове-заклинания против различни болести и
с текстове-молитви за плодородие и благополучие.
Проучването на откритите графити, нанесени върху
амулетите показа, че апокрифни текстове, познати
досега само от книжовни паметници от ХVI–ХVII
в., са били известни на средновековния българин
още през Х–ХI в. Този факт даде основания на Казимир Попконстантинов да посочи първоосновата на
някои от заклинателните текстове, съдържащи се в
литературни паметници от античната и ранновизантийската епоха и да докаже, че магическите практики в средновековна България са проява на културен
феномен, общ в развитието на европейската цивилизация. Признание за значимостта на наблюденията му са многобройните им цитирания и позовавания в българската и чужда научна литература.
Сензационните открития на К. Попконстантинов през последните години привлякоха вниманието на журналисти, търсещи необикновеното при
археологическите проучвания. Проучванията му
на Боянската църква, край София; археологическите изследвания на царските манастири от ІХ–Х в.
при Равна, Провадийско и Варна, посветени на Св.
Богородица (покровителка на Борис-Михаиловия
род); манастирът на чъргобиля Мостич от Велики
Преслав допринесоха за развитието на ново направление в българската археология - нейното медийно
отразяване. И ако за много от българските археолози интересът на средствата за масово осведомяване предизвиква иронични коментари и бележки,
то популяризирането на откритията на Казимир
Попконстантинов от световни медии, като „National
Geographiс”; ZDF (Германия) и „Globo” (Бразилия)
са ясно международно признание на изтъкнатия
учен-изследовател.
Прегледът на научните постижения на Казимир
Попконстантинов не изчерпва цялостната му научна и публицистична дейност, на която той е посветил повече от 40 години от своя съзнателен, професионален живот. Много са местата в България и в
чужбина, свързани с творческата кариера на юбиляра. Забележително е и това, че най-ранните му
интереси към науката археология се зараждат още
докато е студент по история във ВПИ „Братя Кирил
и Методий” (днес ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”),
мястото, където професионалната му кариера на археолог намери реализация и като утвърден университетски преподавател.
Иван Тодоров
139
Научни публикации на специалистите 11, 2012, 35-68.
от Националния археологически инсти- Z. Dimitrov. Burial finds from the Principate in the
region of Perperikon, Kurdzhali district. - Bulletin Inтут с музей - БАН през 2012 г.
D. Aladzhova. About the Sixteen Nummi Coins of
Emperor Justinian I. - In: First International Numismatic Congress in Romania. Abstracts of the Papers.
Brasov, 2012, 56-57.
D. Aladzhova. 39 статии в: Tabula Imperii Romani
K 35/2 Philippopolis, ed. Rumen Ivanov. Sofia 2012.
S. Alexandrova. Тypology and Chronology of the
Handmade Pottery of the Roman and Early Byzantine
Period (I - VI c.) on the Territory of Bulgaria. - Archeologia Bulgarica, 2012, 1, 33-46.
Z. Archibald, J. Bouzek, L. Domaradska, A. Gotzev,
G. Lazov, V. Taneva. Pistiros 2011. Preliminary
Report, Part 1. - Studia Hercyna XVI/2, Pragae 2012,
5-7.
K. Bacvarov. Saltmaking and boundaries: Within
and Without at Provadia-Solnitsata. - In: V. Nikolov
& K. Bacvarov (eds.). Salt and Gold: The role of salt
in prehistoric Europe. Proceedings of the International
Symposium (Humboldt-Kolleg) in Provadia, Bulgaria,
30 September - 4 October 2010. Provadia & Veliko
Tarnovo: Faber, 2012, 119-122.
A. Baralis, P. Dupont, M. Gyuzelev, M. Iacob, V.
Lungu, M. Mānucu-Adameşteanu, D. Nedev, K.
Panayotova. Le programme ANR Pont-Euxin: bilan
des campagnes 2011 à Apollonia du Pont (Sozopol,
dpt. De Bourgas, Bulgarie) et Orgamè/Argamum (Jurilovca, dpt. De Tulcea, Roumanie). - Dialogues d’histoire ancienne, 37/2. Revue soutenue par l’Institut des
Sciences Humaines et Sociales du SNRS. Presses universitaires de Franche-Comté, 2011, 220-234.
К. Blagoev, M. Grozeva, G. Malcheva, S. Neykova.
Investigation by laser induced breakdown Spectroscopy, X-ray fluorescence and X-ray powder diffraction
of the chemical composition of white clay ceramic
tiles from Veliki Preslav. Spectrochimica Acta, Part B:
Atomic Spectroscopy, 2012.
A. Bozkova. The Collections of the Archaeological
Museum. - In: A Guide to the Collections of the Archaeological Museum of Nessebar. Nessebar, 2012,
25-33.
I. Cholakov, K. Chukalev. Statistics on the Archaeological Surveys in Bulgaria, 2006-2010. - Archaeologia Bulgarica, 2011, 3, 83-96.
I. Cholakov. Ancient Economy South of the Lower
Danube Limes (the Territory of Present-day North
Bulgaria) Based on Finds of Tools from the Period of
the 1st - the Beginning of the 7th c. AD. - In: L . Vagalinski, N. Sharankov, S. Torbatov (eds.). The Lower
Danube Roman Limes (1st - 6th C. AD), NAIM-BAS,
Sofia, 2012, 63-82.
M. Damyanov. Normative and non-normative burial
practices in the necropoleis of the Greek colonies in
the Western Black Sea Area. - Ancient West and East,
140
strumentum, 35, June 2012, 18-22.
Z. Dimitrov. Development of the Architectural Orders
in the Region of the Lower Danube Limes (1st - 3rd c.
AD). - In: THE LOWER DANUBE ROMAN LIMES
(1st - 6th C. AD). NAIM-BAN. Sofia, 2012, 121-158.
Z. Dimitrov. Two figural capitals from the Late Antiquity in National Archaeological Museum - Sofia.
- In: NIŠ AND BYZANTIUM. Symposium X (= the
collection of the Scientific Work from the X-th Symposium in Niš, 3-5 June 2011). COBISS.SR-ID, Niš,
2012, 165-184.
Z. Dimitrov. Perperikon. - In: Tabula Imperii Romani,
Philippopolis K-35-2. Pendril Publishing House, Sofia, 2012, 287-289.
Z. Dimitrov. Tatul. - In: Tabula Imperii Romani,
Philippopolis K-35-2. Pendril Publishing House, Sofia, 2012, 372-374.
D. Dimitrova. 5th-4th c. BC Thracian Orphic Tumular
Burials in Sliven Region (Eastern Bulgaria). - In:
Tumuli Graves - Status Symbol of the Dead in the
Bronze and Iron Ages in Europe. Proceedings of the
XVI world congress of IUPPS, 2, BAR International
Series 2396, 2012, 77-84.
V. Dinchev. 3 статии - In: R. Ivanov (ed.). Tabula Imperii Romani K 35/2 Philippopolis. Sofia, 2012, 96-97.
V. Dintchev. The East-Balkan Barrier Wall and the
“Gates of Haemus” Complex. - In: L. Vagalinski, N.
Sharankov, S. Torbatov (eds.). The Lower Danube
Roman Limes (1st – 6th C. AD), NAIM-BAS. Sofia,
2012, 495-526.
S. Doncheva, G. Tsekova, I. Penev, E. Nikolova, E.
Furu, Z. Szikszai, I. Uzonyi. Elemental composition
of metal artifacts from the Early Medieval center
for artistic metal finds near the village of Novosel,
Shumen region, Bulgaria. - Archaeologia Bulgarica,
2012, 1, 67-82.
S. Doncheva, B. Totev. A New “Hungarian” type
saber from the Outskirts of Pliska. - Avars, Bulgars
and Magyars on the Middle and Lower Danube. София-Szeged, 2011, 121-124.
S. Doncheva. Metal Art Production in Medieval
Bulgaria. Jewelry craftsmanship in Bulgaria at the
Middle Ages. Lambert Academic Publishing, 2012,
161 pp. Saarbrücken.
B. Gaydarska, M. Gurova, D. Chernakov, E. Blake,
J. Chapman. A place to live, a place to bury and a
place to hoard: Understanding deposition on and off
the Bulgarian tell of Kosharna. - Archaeologia Bulgarica, 2012, 2, 27-58.
E. Gencheva. The Everyday Life of the Roman Legionary on the Lower Danube. - The Catalogue of the
Exhibition. Ruse, 2012.
Е. Gencheva. Roman Military Equipment from the
Bulgarian Lands (1st - 3rd C. AD). - In: L. Vagalinski,
N. Sharankov, S. Torbatov (eds.). The Lower Danube
Roman Limes (1st - 6th C. AD). NAIM-BAS. Sofia,
2012, 83-119.
D. Gergova, M. Matova, R. Glavcheva, I. Katevski.
Geological Danger for Cultural Heritage in NE
Bulgaria and Preservation Approaches. - Proceedings
of the 5th International Congress on Science and
Technology for the Safeguard of Cultural Heritage
in the Mediterranean Basin, Vol. I., Resources of the
Territory, Istanbul, 22-25 November 2011, 303-311.
D. Gergova. Buyuk Sveshtari Tumulusu. - Actual
archaeology magazine, Istanbul, December 2012, 130131
D. Gergova. Recent discoveries in the Great Sveshtari
tumulus in the capital of the Getae (BG, DausdavaHelis). - Instrumentum, Bulletin du Groupe de
Recherche européen sur l’artisanat et les productions
manufacturées de l’Antiquité à l’époque moderne, N
36, décembrе 2012.
D. Gergova. The Mother Goddess in the Monuments
and Rituals at the “Dausdava” Getic Religious Centre:
Thracian Remains and Later Relics. - In: Archaeology
of Mother Earth Sites and Sanctuaries Through the
Ages: Rethinking Symbols and Images, Art and
Artifacts from History and Prehistory, Edited by G.
Terence Meaden. Oxford BAR 2012.
D. Gergova. The Preservation of the Archaeological
Heritage in the „Sboryanovo“ National Reserve in
NE Bulgaria. - Geological Risks, Archaeometric
Studies, Restoration and Conservation. Proceedings
of the 5th International Congress on Science and
Technology for the Safeguard of Cultural Heritage in
the Mediterranean Basin, 1. Resources of the Territory,
Istanbul, 22-25 November 2011, 303-311.
M. Grozeva, P. Penkova. In situ LIBS analysis of
valuable museum objects: the Mogilanska Tumulus
ritual knemida. – In: R. Rădvan, S. Akyüz, M. Simileanu. The Unknown Face of the Artwork, İstanbul
Kültür University, İstanbul, 2012.
M. Gurova. Establishing the identity of Bulgaria’s
first farmers - a new perspective. - Archaeologia Bulgarica, 2012, 2, 1-26.
M. Gurova. ‘Balkan Flint’ - fiction and/or trajectory
to Neolithization: Evidence from Bulgaria. - Bulgarian
e-Journal of Archaeology, 2012, 1, 15-4.
M. Gurova. Analyse tracéologiques de cinq lames de
faucille su site d’Aubechies « Goron Maton ». - In: D.
Smith (ed.). Habitats du Neolitique ancien en Hainout
occidental (Ath et Beloeil, Belgique) : Ormeignies
« Le Pilori » et Aubechies « Coron Maton ». Namur,
2012 : SPW, IPW, 222-224.
M. Gurova. Chalcolithic site of Kosharna: Flint assemblages. В: Д. Чернаков (ред.). Кошарна. Селище и некропол. Археологически проучвания 20062010. Русе, 2012, 115-131.
M. Gurova. Prehistoric Flint assemblages from Bulgaria: a raw material perspective. - In: M. Niagu (ed.).
East and West. Culture and Civilization at the Lower
Danube. Călăraşi, 2011, 96-115.
R. Ivanov (ed.) Corpus of Ancient and Medieval
Settlements in Modern Bulgaria. ROMAN CITIES IN
BULGARIA. Sofia, 2012.
M. Ivanov. 106 статии. - In: R. Ivanov (ed.). Tabula
Imperii Romani K 35/2 Philippopolis. Sofia, 2012.
R. Ivanov. The Roman Limes in Bulgaria (1st - 6th
C. AD) - In: L. Vagalinski, N. Sharankov, S. Torbatov
(eds.). The Lower Danube Roman Limes (1st - 6th C.
AD), NIAM-BAS, Sofia, 2012, 23-42.
S. Ivanova, M. Gurova, N. Spassov, V. Popov, J.
Makedonska, T. Tzankov, D. Strait. Preliminary
findings of the Balkan Paleo project: evidence of human activity at the “gateway” of Europe during the
Late Pleistocene. - Bulgarian e-Journal of Archaeology, 2012, 2, 1-24.
G. Kabakchieva, S. Lazarova. Ancient Military Fort
and Customs Dimum (Belene Town, Pleven Region).
Пловдив, 2012.
G. Kabakchieva, S. Lazarova. Ancient and mediaeval
Dimum. Пловдив, 2012.
G. Kabakchieva. The Splendour of the Villa Armira.
Пловдив, 2012.
G. Kabakchieva. Bibliographie der RCRF für Bulgarien, Moldawien, Ukraine, Russland und Georgiena.
Frankfurt, 2012.
P. Kiyashkina, A. Bozkova, T. Marvakov. Catalogue.
- In: A Guide to the Collections of the Archaeological
Museum of Nessebar. Nessebar, 2012, 35-183.
P. Leshtakov. The late Chalcolithic at Provadia-Solnitsata in the context of the West Black Sea Coast. - In:
V. Nikolov & K. Bacvarov (eds). Salz und Gold: die
Rolle des Salzes im prähistorischen Europa / Salt and
Gold: The Role of Salt in Prehistoric Europe. Provadia-Veliko Tarnovo, 2012, 109-118.
M. Manov. Countermarked Coins of the Scythian
Kings in Dobroudja. - In: The First International Numismatic Congress of Romania, entitled “The Coin
Unites the Nations”, October 17 to 20, 2012, Brasov,
Romania. Abstracts of the Papers, 22-23.
K. Melamed. Rosette mit Runeninschriften. Das
goldene Byzanz und der Orient. Schallaburg Schloss
XI.1, S. 306, 2012.
K. Melamed. Pectoralkreuz mit Reliquie. Das goldene
Byzanz und der Orient. Schallaburg Schloss, XI.2, S.
306, 2012.
K. Melamed. Gürtelgarnitur. Das goldene Byzanz und
der Orient. Schallaburg Schloss, XI. 39, S. 319-320,
2012.
K. Melamed. Gürtelgarnitur. Das goldene Byzanz und
der Orient. Schallaburg Schloss, XI.40, S. 320, 2012.
R. Milcheva. Roman portrait sculpture from the
Lower Danube Moesian limes. - In: L.Vagalinski, N.
Sharankov, S. Torbatov (eds.). The Lower Danube
Roman Limes (1st - 6th C. AD), NIAM-BAS, Sofia,
2012, 159-194.
141
G. Nekhrizov, J. Tzetkova. Ritual Pit Complexes
in Iron Age Thrace. The Case Study of Svilengradsite. - In: Anatolian Iron Ages 7. The Proceedings of
the Seventh Anatolian Iron Ages Colloquium Held
at Edirne, 19-24 April 2010 (Ancient Near Eastern
Studies Supplement Series, 39), 2012, 177-209.
G. Nekhrizov, L.E. Roller, M. Vassileva, J.
Tzvetkova, N. Kecheva. The Gloukhite Kamani Site:
Old Questions and new Approaches. - Thracia 20,
2012, 215-233.
S. Neykova. The Mosaic Icon of the Virgin Hodeghetria from the National Archaeological Museum
in Sofia. - Proceedings of the 4th workshop “Mosaic:
archaeometry, technology and conservation”. ArcheomaticA, 2, 2012.
S. Neykova. Risk assessment and treatment of identified risks for the permanent exhibition of the National
Archaeological Museum in Sofia. Guest Edited by
Robert Waller. - The International Symposium on Cultural Property Risk Analysis, a focus issue of Collections. A Journal for Museum and Archives Professionals, 8:4, Alta Mira Press.
V. Nikolov. Das vorgeschichtliche Salzgewinnungszentrum Provadia-Solnitsata und seine Rolle für die
circumpontischen Kontakte. - In: E. Sava, B. Govedarica, B. Hänsel (Hrsg.). Der Schwarzmeerraum vom
Äneolithikum bis in die Früheisenzeit (5000 - 500 v.
Chr.), Bd. 2: Globale Entwicklung versus Lokalgeschehen. Rahden/Westf., 2011, 30-40. ISSN 07231725
V. Nikolov. Salt, early complex society, urbanization:
Provadia-Solnitsata (5500-4200 BC). - In: V. Nikolov,
K. Bacvarov (eds.). Salz und Gold: die Rolle des Salzes im prähistorischen Europa / Salt and Gold: The
Role of Salt in Prehistoric Europe. Provadia-Veliko
Tarnovo, 2012, 11-65.
P. Penkova, I. Chergarova, P. Zahariev, S. Karatodorov, M. Grozeva, L. Angheluta, L. Ratoui, M.
Simileanu. Restoration of Outdoor Bronze Sculpture
of Sofia Art Gallery. - Contributions to the 3rd Balkan
Symposium on Archaeometry, Bucharest, 2012.
P. Pétrequin, S. Cassen, M. Errera, T. Tsonev, K.
Dimitrov, L. Klassen, R. Mitkova. Les haches en
« jades alpins » en Bulgarie. - In: P. Pétrequin et alii
(eds.) JADE. Les Grandes haches alpines du Néolithique européen, Ve au IVe lillénaires av.J.-C. (Presses
universitaires de Franche-Comté, Besancon, 2012),
2012, 1231–1279.
S. Petrova. On Early Christianity and Early Christian
Basilicas of Parthicopolis. Studi sull’Oriente Cristiano. Accademia Angelica’Constantiniana di lettere arti
e scienze. Roma 16,1, 2012, 93-139.
S. Petrova. NICOPOLIS AD NESTUM/MESTUM.
- In: Roman Cities in Bulgaria, vol I, Prof. Marin
Drinov, Academic publishing house, Sofia, 2012, 289362.
V. Petrova. Tell Provadia-Solnitsata: the Middle Chal-
142
colithic layer in the context of the cultural development of the Western Black Sea area.- In: V. Nikolov,
K. Bacvarov. Salt and Gold: The Role of Salt in Prehistorc Europe. Proceedings of the International Symposium (Humboldt-Kolleg) in Provadia, Bulgaria, 30
September - 4 October 2010. Provadia-Veliko Tarnovo, 2012, 103-107.
H. Popov. Auf der Suche nach dem Gold des
Thrakerkönigs Rhesos. - In: Archäologie in
Deutschland, 2012, 1, 58-61.
T. Popova. Anthracological analysis of three chariots
in the South Bulgaria. - In: 5th International meeting
of charcoal analysis. The charcoal as cultural and
biological heritage. Valencia, Spain, September 5th9th 2011 Sagvntvm extra - 11, 2012,199-201 ISSN
electrónico: 2174-517X.
H. Preshlenov. Die südwestliche Schwarzmeerküste
in den orbis Romanus: Orte und Instrumente des
Austausches. - In: D. Boteva-Boyanova, L. Mihailescu-Bîrliba, O. Bounegru (ed.). Pax Romana: Kulturaustausch und Wirtschaftsbeziehungen in den
Donauprovinzen des römischen Kaiserreichs Akten
der Tagung in Varna und Tulcea 1.-7. September 2008.
Parthenon, Kaiserslautern, 2012, 155-174.
H. Preshlenov. Mesambria Pontica in orbis Romanus.
- In: R. Ivanov (ed.). Roman Cities in Bulgaria. Akad.
Publ. House “Prof. M. Drinov”. Sofia, 2012, 493-536.
H. Preshlenov. Barrier and Corridor. The Southwest
Black Sea Coast as a Cross-Border Region of the Imperium Romanum. - In: L. Vagalinski, N. Sharankov,
S. Torbatov (eds.). The Lower Danube Roman Limes
(1st - 6th C. AD). NIAM-BAS, Sofia, 2012, 43-62.
H. Preshlenov. Karel Škorpil (1859-1944). - In: S.
Heid, M. Dennert (Hrsg.). Personenlexikon zur Christlichen Archälogie. Forscher und Persönlichkeiten vom
16. Bis 21. Jahrhundert, 2 Bd. Schnell&Steiner, Regensburg, 2012.
H. Preshlenov. Ivan Velkov (1891-1958). - In: S.
Heid, M. Dennert (Hrsg.). Personenlexikon zur Christlichen Archälogie. Forscher und Persönlichkeiten vom
16. Bis 21. Jahrhundert, 2 Bd. Schnell&Steiner, Regensburg, 2012.
H. Preshlenov. Velizar Velkov (1928-1993). - In: S.
Heid, M. Dennert (Hrsg.). Personenlexikon zur Christlichen Archälogie. Forscher und Persönlichkeiten vom
16. Bis 21. Jahrhundert, 2 Bd. Schnell&Steiner, Regensburg, 2012.
D. Rabovyanov, S. Dimitrov. Medieval armour from
the Royal palace in Bulgarian capital Tarnovgrad. - In:
Acta Militaria Mediaevalia, 7, Krakow-Rzeszow-Sanok, 2011, 161-174.
S. Terziiska-Ignatova, M. Gurova. Finds from the
Neolithic settlements Apriltsi. - In: M. Niagu (ed.)
East and west. Culture and Civilization at the Lower
Danube. Călăraşi 2011, 49-58.
L. Vagalinski. The Problem of Destruction by Warfare in Late Antiquity: Archaeological Evidence from
the Danube Limes. - In: L. Vagalinski, N. Sharankov,
S. Torbatov (eds.). The Lower Danube Roman Limes
(1st – 6th C. AD). NIAM-BAS, Sofia, 2012, 311-326.
S. Torbatov. Trimammium - a Roman castellum and
civitas on the Lower Danube. – In: Vagalinski, L./
Sharankov, N./ Torbatov, S. (eds.). The Lower Danube
Roman Limes (1st – 6th C. AD), NIAM-BAS, Sofia,
2012, 429-460.
S. Torbatov. 117 статии – In: R. Ivanov (ed.). Tabula
Imperii Romani K 35/2 Philippopolis. Sofia, 2012.
Z. Tsintsov, H. Popov. Features of placer gold from
the eluvial-deluvial sediments of Ada tepe peak and
their significance for the ancient ore mining. - Compt.
rend. Acad. bulg. Sci., 65, 6, 2012, 831-838.
T. Tsonev, G. Nekhrizov. Prototype GIS for analysis
and protection of Archaeological Heritage of Bulgaria.
- Proceedings of 16th International Conference on
New Technologies and Cultural Heritage, Wien,
November, 11-16, 2011, 254-263. Stadt Archäologie
Wien. Vienna, 2012.
T. Tsonev. Ontology of human predation and
appearance of the first monumental architecture and
art. – In: Anati, E. (ed) The Intellectual and Spiritual
Expressions of Non-Literate Peoples. Colloquio
UISPP-CISNEP, Capo di Ponte, Valcamonica, 2012,
216-227.
D. Vladimirova- Aladzhova. Lid for Theriac
Drug Jars from Melnik (Southwest Bulgaria). – In:
HPAKΛEOYΣ ΣΩTHPOΣ ΘAΣIΩN. Изследвания в
чест на Иля Прокопов от приятелите и учениците
му по случай неговата 60-годишнина. (Studia in
honorem Iliae Prokopov sexagenario ab amicis et discipulis dedicata). Велико Търново, 2012, 641-650.
Д. Агре, Д. Дичев. Археологически проучвания на
тракийски укрепен дом в м. Смиловене, в землището
на град Копривщица. - В: Археологически открития
и разкопки през 2011 г. София, 2012, 168-169.
Д. Агре, Д. Гюрджийска. Домът на тракийски владетел в долното течение на Тонзос- между Странджа и Сакар. - В: Българска археология 2012. Каталог към изложба. София, 2012, 43-45.
Д. Агре, Х. Христов. Проучвания на трако-римски
некропол в землището на с. Стройно, Елховско. В: Българска археология 2012. Каталог към изложба. София, 2012, 46-47.
Д. Агре. Археологически разкопки на могила № 2
в землището на с. Борисово, Елховска община. - В:
Археологически открития и разкопки през 2011 г.
София, 2012, 217-219.
Д. Агре. Археологически разкопки на могила в
землището на с. Княжево, община Тополовград. В: Археологически открития и разкопки през 2011
г. София, 2012, 170-171.
А. Аладжов, Е. Иванов. Археологически разкопки
на средновековна църква в местността Кулата-Градот, гр. Ракитово. - В : Археологически открития и
разкопки през 2011 г. София, 2012, 473-475.
А. Аладжов, И. Борисова-Кацарова. Западна
порта на Сердика. - В: Археологически открития и
разкопки през 2011 г. София, 2012, 322-325.
А. Аладжов, Я. Димитров. Издирвания на археологически обеккти по трасето на газопровод „Набуко”, сектор 2. - В: Археологически открития и
разкопки през 2011 г. София, 2012, 585-587.
А. Аладжов, И. Борисова-Кацарова, С. Горянова. Западната порта на Сердика. София, 2012.
А. Аладжов. Издирвания на археологически обекти по трасето на Път І-1 (Е79), обходен път на гр.
Монтана от км 102+060 до км 114+512. - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София,
2012, 517.
Ж. Аладжов. Комит Теодор и къде е неговата резиденция? - В: Българското средновековие: общество, власт, история. Сборник в чест на проф. д-р
Миляна Каймаканова. София, 2012, 500-504.
Ж. Аладжов. Велики Преслав. Улица южно от
Патриаршията. - В: Археологически открития и
разкопки през 2011 г. София, 2012, 400-402.
Ж. Аладжов. Велики Преслав. Улица южно от
Патриаршията. - В: Българска археология 2011 (каталог към изложба). София, 2012, 58-59.
Д. Аладжова. Рядък сестерций на Британик (предварително съобщение). – Археология, 2011, 2, 110117 (публикувано 2012).
Д. Аладжова. Златни монети на Леонтий ІІ (695698). - Известия на Hационалния археологически
институт (In honorem professoris Димитър Овчаров), 40, 2012, 239-244.
С. Александров, С. Танева. Скиптри-чукалки от
късната бронзова епоха във фонда на НАИМ-БАН.
- Археология, 2012, 1, 72-75.
С. Александров, Т. Димов. Спасителни археологически разкопки на обект № 5 (км. 31.555), землище на с. Коларци, о-на Тервел. - В: Археологически
открития и разкопки през 2011. София, 2012, 197199.
С. Александров, Т. Христова, П. Бакалова, П.
Караилиев. Спасителни археологически разкопки
на обект №5 (км. 31.555), землище на обект „Надгробни могили”, землище на с. Бели бряг, община
Раднево. - В: Археологически открития и разкопки
през 2011. София, 2012, 199-201.
С. Александров. Златни торкви от бронзовата епоха в Северна България. - Археология, 2011, 2, 7-15.
Г. Атанасов, С. Дончева. Свинцовые медальоны с
изображениями крестов эпохи Первого Болгаркого царство (IX-XI вв.). - Stratum-plus. No 6. SanktPeterburg-Cisinev, 2011, 93-113.
А. Божкова, П. Делев. Отново за керамиката с рисувана геометрична украса от Югозападна България. - Археология, 2011, 2, 16-24.
А. Божкова, Н. Тодорова. Скален обект от праисторията и античността в м. Градището при с. Долно Дряново, община Гърмен. - В: Археологически
143
открития и разкопки през 2011. София, 2012, 147150.
А. Божкова, П. Кияшкина. Непознатият Несебър.
- Будител, юли-септември 2012, 17-28.
С. Бонев. Архитектурен комплекс в югозападната
част на Дворцовия център във Велики Преслав. Археологически открития и разкопки през 2011 г.
София, 2012, 402-404.
Т. Борисова, Р. Иванов, М. Занева. Крепостта Боровец при Правец. - В: Археологически открития и
разкопки през 2011 г. София, 2012, 275-277.
Я. Бояджиев, Й. Асланис, В. Мацанова. Селищна могила Юнаците - проучвания през 2011 г. - В:
Археологически открития и разкопки през 2011 г.
София, 2012, 90-92.
Я. Бояджиев, К. Бояджиев. Спасителни археологически разкопки на халколитно селище Върхари,
община Момчилград. - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012, 88-90.
К. Бояджиев. Издирвания на археологически
обекти по трасето на газопровод „Набуко”, сектор
1. - В: Археологически открития и разкопки през
2011 г. София, 2012, 582-584.
Я. Бояджиев. Погребалният обред от Кошарна
в контекста на останалите некрополи от култура
Коджадермен-Гумелница. - В: Д. Чернаков (ред.).
Кошарна. Селищна могила и некропол. Археологически проучвания 2006-2010. Русе, 2012.
Я. Бояджиев. Селищна могила Юнаците. - В: Българска археология 2011. Каталог към изложба. София, 2012, 12-13.
Л. Вагалински, И. Чолаков, С. Александрова.
Археологически разкопки на обект „Античен град
Хераклея Синтика с прилежащи некрополи“ в м.
„Рупите“, землище на с. Рупите, община Петрич. В: Археологически открития и разкопки през 2011
г. София, 2012, 302-304.
Л. Вагалински, И. Д. Чолаков, С. Александрова,
И. Иванова, Д. Харбалиева, Н. Шаранков. Антично селище край село Сливарово, Малкотърновско. - В: Археологически открития и разкопки през
2011 г. София, 2012, 368-369.
Л. Вагалински, С. Иванов. Геофизично изследване на територията на обект „Античен град Хераклея Синтика с прилежащи некрополи“ в м. „Рупите“, землище на с. Рупите, община Петрич. - В:
Археологически открития и разкопки през 2011 г.
София, 2012, 301.
И. Вайсов, М. Класнаков, В. Драганов, П. Зидаров. Неолитно селище Курт Орман (сондажни
проучвания). - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012, 59-62.
И. Вайсов, П. Зидаров. Неолитно селище Курт
Орман (геофизични изследвания). - Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012,
57-58.
И. Вайсов, П. Зидаров. Юрчешме, обект № 25 при
144
с. Бата Поморийско. - В: Археологически открития
и разкопки през 2011 г. София, 2012, 55-56.
И. Вайсов. Промахон-Тополница, сектор Тополница (геофизични изследвания - вертикално електросондиране). - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012, 63-65.
М. Ваклинова, И. Щерева, П. Димитров, М. Манолова-Войкова, С. Горянова. Велики Преслав.
Проучвания на Владетелската църква и прилежащите терени. - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012, 394-396.
Е. Василева. Издирвания на археологически обекти по трасето на АМ „Калотина-София”. - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. Софияq 2012, 538.
С. Венелинова, М. Гюрова, Ц. Попова, П. Зидаров, Н. Карастоянова. Археологически разкопки
на халколитната селищната могила при с. Иваново,
Шуменско през 2011. - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012, 72-75.
С. Венелинова, М. Гюрова. Издирване на археологически обекти южно от язовир Тича в землищата на селата Тушовица, Бяла река и Нова Бяла
река, общ. Върбица. - В: Археологически открития
и разкопки през 2011 г. София, 2012, 526-528.
Д. Владимирова-Аладжова. Сребърното монетосечене през V век. - В: Българското средновековие:
общество, власт, история. Сборник в чест на проф.
д-р Миляна Каймаканова. София, 2012, 493-500
Б. Гайдарска, М. Гюрова, Д. Чернаков, Е.
Блейк, Дж. Чапман. Колективна находка от селищна могила №1 до Кошарна: поглед от различна
интерпретационна позоция. - В: Д. Чернаков (ред.).
Кошарна. Селище и некропол. Археологически
проучвания 2006-2010. Русе, 2012, 168-192.
Е. Генчева, Т. Сарновски, П. Дичек, А. Биернацки. Римски военен лагер и ранновизантийски град
NOVAE. - В: Археологически открития и разкопки
през 2011 г. София, 2012, 262-265.
П. Георгиев, Р. Василев, Т. Тихов и др. Ранно (дървено) укрепление във Вътрешния град на
Плиска. - Археологически открития и разкопки
през 2011, София 2012, 373-375.
П. Георгиев. Отново за керамичния цилиндър-печат от Плиска. - Известия на Националния археологически институт (In honorem професор. Д. Овчаров), 40, 2012, 205-214.
П. Георгиев. Абодритите-преденеценти от междуречието на Тиса и Дунав през ІХ век. - ГСУ. Център
за славяно-византийски проучвания „Ив. Дуйчев”,
97 (16). Международна научна конфереция 100 години от рождението на проф. Иван Дуйчев. София,
2011, 47-65.
П. Георгиев. Изгубеното монетно съкровище от
района на Варна и неговото историко-археологическо значение. - Нумизматика, сфрагистика и епиграфика, 7, 2011, 87-107.
П. Георгиев. Свети Наум и областта Диавуна между 886 и 894 г. - Преславска книжовна школа, 12,
2012, 404-417.
П. Георгиев. Въздигане на Кръста (Institutio
Crucis) в Константинопол, според бронзови плочки
от България. - Niš and Byzantium. Tenth Symposium,
Niš, 3-5 june 2011, ed. M. Rakocijа. Niš, 2012, 429443.
П. Георгиев. Древнетюркское наследие в культуре Дунайской Болгарии (VІІ-Х вв.). - В: История и
культура средневековых народов степной Евразии.
Материалы ІІ Международного конгресса средневековой археологии Евразийских степей. Барнаул,
2012, 75-78.
П. Георгиев. Плиска. - Атлас Bulgarica. Время и
пространство Болгарской цивилизации. Н. ред. и
составитель Ф. Ш. Хузин. Москва - Казань 2012,
220-225.
П. Георгиев. Велики Преслав. - Атлас Bulgarica.
Время и пространство Болгарской цивилизации. Н.
ред. и составитель Ф. Ш. Хузин. Москва - Казань,
2012, 262-267.
Д. Гергова, А. Салкин, Н. Дерменджиев. Проучвания на тракийско светилище в м. Св. Илия, Велинград. - В: Археологически открития и разкопки
през 2011 г. София, 2012, 145-147.
Д. Гергова, К. Велков, Н. Дерменджиев, И. Катевски, Н. Тимева. Спасителни проучвания на
обект „Винарна”, ПИ 000402, с. Дядово, община
Нова Загора. - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012, 114-116.
Д. Гергова, Н. Дерменджиев, Я. Иванов. Проучвания в Агатополис-Авлеутейхос-Ахтопол през
2011 г. - В: Археологически открития и разкопки
през 2011 г. София 2012, 178-180.
Д. Гергова, Х. Камуро, Т. Кънчева-Русева, Д.
Генов, К. Кънчев, Н. Дерменджиев, Н. Господинов, И. Катевски, Ш. Мияхара, Т. Шибата, М.
Семмото, М. Тао. Проучвания на селищна могила
Дядово през 2011 г. - В: Археологически открития
и разкопки през 2011 г. София, 2012, 116-118.
И. Гергова, Й. Гатев, И. Ванев. Християнско изкуство в Националния археологически музей - София, 2012 г., 578 стр.
С. Горянова. Метростанция 8-ІІ, София, бул.
„Княгиня Мария-Луиза” (проучване на пластове от
Средновековието, османския период и Възраждането). - Археологически открития и разкопки през
2011 г. София, 2012, 429-431.
А. Гоцев, Н. Петкова. Сондажни археологически
проучвания на обект в м. Скумсале, гр. Стрелча
през 2011 г. - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012, 143-145.
А. Гоцев. Емпорион Пистирос. Археологически
разкопки в кв. Б 23 и кв. Б’3 през 2011 г. - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София,
2012, 158-160.
В. Григоров, Г. Абдулов, Л. Тодорова. Койчово
кале до Панагюрище. - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012, 436-438.
В. Григоров. Късноримска крепост на връх Боровец до град Правец (разкопки през 2008-2009 г.)
- В: Изследвания в чест на Стефан Бояджиев. София, 2011, 57-76. (Сборникът излезе през 2012 г.).
В. Григоров. Археологическо проучване на Островския вал до Кнежа. - Археология, 2, 2011, 128136.
В. Григоров. Ранновизантийска крепост в местността Койчово кале до Панагюрище (разкопки
през 2009-2011 г.) - В: Известия на Националния
археологически институт (In Honorem professoris
Димитър Овчаров), 40, 2012, 51-80.
В. Григоров. Плиска „Дворцов център-изток”
(разкопки през 2011 г.) - Археологически открития
и разкопки през 2011 г. София, 2012, 385-388.
Ж.-Л. Гуадели, Н. Сираков, С. Сиракова, С.
Иванова, Ф. Фернандез, С. Танева, А. Гуадели,
В. Митева, И. Крумов, И. Димитрова, Р. Спасов. Палеолитът в Белоградчишкия карст (българо-френски проучвания): пещера Козарника. - В:
Каталог към изложба Българска археология 2011.
София, 2012, 2-4.
М. Гюрова, С. Иванова, П. Андреева, М. Павликовски. Издирване на археологически обекти
в област Видин. - В: Археологически открития и
разкопки през 2011 г. София, 2012, 513-515.
М. Гюрова, С. Иванова, П. Андреева, М. Павликовски. Издирване на археологически обекти в
област Враца. - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012, 515-517.
М. Гюрова, С. Иванова, П. Андреева, М. Павликовски. Издирване на археологически обекти
в област Плевен. - В: Археологически открития и
разкопки през 2011 г. София, 2012, 510-513.
М. Гюрова. XVI конгрес на Международния съюз
за пра- и протоистория (UISPP), 4-10.09.2011, Флорианополис (Санта Катерина), Бразилия. - Археология, 1, 2012, 132-134.
М. Гюрова. Международна конференция по трасология,10-12 октомври 2012, Фаро, Португалия.
- Be-Ja, 2012, 2, 141-145.
М. Гюрова. Кремъчни артефакти от регистрираните археологически обекти по трасето на газопровод Набуко. - В: Археологически открития и
разкопки през 2011 г. София 2012, 595-597.
И. Чолаков. Издирвания на археологически обекти по трасето на газопровод „Набуко”, Сектор 5. В: Археологически открития и разкопки през 2011
г. София, 2012, 591-592. .
М. Даскалов. Колани и коланни украси от VІ-VІІ
в. (от днешна България и съседните земи). София,
2012.
З. Димитров (съставител). Българска археология
2011. Каталог на V-та Национална археологиче-
145
ска изложба „Българска археология 2011”. София,
2012.
Я. Димитров, С. Иванов. Археологически разкопки на обект „НИАР Плиска. Дворцов център - Цитадела”. - В: Археологически открития и разкопки
през 2011 г. София, 2012, 375-378.
Я. Димитров, Х. Стоянова. Разкопки на обект
„Плиска. Югоизточна периферия на Вътрешния
град”. - В: Археологически открития и разкопки
през 2011 г. София, 2012, 388-390.
K. Димитров. Археометрия-та на Ивелин Кулев или как се пише разбираемо за сложна материя? Представяне на книгата „Археометрия“ с
автор Ивелин Кулев. Университетско издателство
“Св. Климент Охридски”, София 2012, 840 стр. Bulgarian e-Journal of Archaeology, 2012, 1, 93-96.
З. Димитров. Българска археология 2011. - Наука,
2012, 3, 56-59.
З. Димитров. Антична строителна керамика от Татул. - Археология, 2011, 2, 97-109.
З. Димитров. Стълбове с релефна украса от римската епоха във фонда на НАМ. - Известия на Националния археологически институт (In Honorem
Professoris Димитър Овчаров), 40, 2012, 1-32.
П. Димитров. Оловен модел за анонимен владетелски печат от Велики Преслав. – Българско есписание за археология, 2012, 1, 79–81.
П. Димитров. Метални украси от Велики Преслав. - Българско е-списание за археология (БеСА), 2012, 2.
Д. Димитрова, К. Мукарзел. Могилен гроб от
римската епоха при Драгоданово, Сливенско. - Археология, 2012, 1, 82-101.
Д. Димитрова, М. Марков, Н. Сираков. Издирвания на могили на територията на община Сливен. В: Археологически открития и разкопки през 2011
г. София, 2012, 552-553.
Д. Димитрова, М. Марков, Н. Сираков. Проучване на Габрова могила при с. Камен, Сливенско. - В:
Археологически открития и разкопки през 2011 г.
София, 2012, 112-114.
Д. Димитрова, М. Марков, Н. Сираков. Проучване на Шекерджа могила при с. Камен, Сливенско. В: Археологически открития и разкопки през 2011
г. София, 2012, 109-111.
Д. Димитрова. Археологическият комплекс Крастава могила при село Драгоданово, Сливенско. Thracia, 20, 2012, 49-71.
Д. Димитрова. Могили от бронзовата епоха при с.
Камен, Сливенско. - Наука, 2012, 1, 36-41.
Д. Димитрова. Могили от бронзовата епоха при с.
Камен, Сливенско. - В: Българска археология 2011.
Каталог към изложба, София, 2012, 13-15.
В. Динчев. Обществените бани на Serdica. - В: Ст.
Станев и др. (ред.) Изследвания в чест на Стефан
Бояджиев. София, 2011, 101-124.
В. Динчев. Българо-британските разкопки на
146
обект „Михнева могила” край с. Добри дял, община Лясковец. - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012, 284-287.
В. Динчев. Спасителни разкопки на античен обект
в м. „Под ямача“ край с. Овчарци, община Раднево. - В: Археологически открития и разкопки през
2011 г. София, 2012, 354-356.
С. Дончева. Oловни модели за апликации от колекцията на РИМ-Шумен. - Паметници, реставрация, музеи, 2012, 1-2, 34-41.
С. Дончева. Кръст с релефно изображение на светец-воин от Преслав. - Преславска книжовна школа, 12, 2012, 395-403.
С. Дончева. Сребърен пръстен-печат с митично същество от късното средновековие. - Известия на Националния археологически институт (In
honorem professoris Димитър Овчаров), 40, София,
2012, 151-159.
С. Дончева. Точните науки в средновековната
християнска архитектура. - Журнал за исторически
и археологически изследвания, 1, 2013, 40-54.
С. Дончева. Патриаршеската базилика в Дръстър
- обемно-пространствена реконструкция. - Изследвания в чест на Стефан Бояджиев. София, 2011,
125-137.
С. Дончева. Археологически разкопки на обект:
Производствен център за металопластика при с.
Златар, община Велики Преслав. - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София,
2012, 495-497.
М. Доткова, Б. Русева, Б. Божкова. Антични
електронови и златни монети (VІ в.пр. - ІV в. сл.
Хр.) от Нумизматичната колекция на НАИМ-БАН.
София.
М. Доткова. Книгопис на българската нумизматика и сфрагистика 2008-2010 г. - Нумизматика,
сфрагистика и епиграфика, 7, 2011, 275-289.
М. Доткова. Находки с римски републикански денари от Нумизматичния фонд на Софийския Археологически музей. - Нумизматика, сфрагистика и
епиграфика, 7, 2011, 1-21.
К. Дочев. Монетна находка (края на ХІІ в.) от новооткрита порта на крепостта Трапезица (гр. Велико Търново). - Известия на Регионален исторически музей, Велико Търново, 26, 2011, 151-170.
К. Дочев. Редки медни монети на никейския император Йоан ІІІ Дука Ватаци (1222- 1254) от средновековния Перперикон (Кърджалийска област),
НАИМ при БАН, София. - В: Известия на Националния археологически институт (In honorem professoris Димитър Овчаров), 40, София, 2012, 245257.
К. Дочев. Трапезица, Югозападен сектор. - В:
Археологически открития и разкопки през 2011 г.
НАИМ при БАН, София, 2012, 421- 423.
В. В. Зайков, Д. Гергова, П.В. Хворов, Н. Торбов,
М. Н. Анкушев, П. Бонев. Состав серебряных
изделий Рогозенского клада из коллекции Исторического музея г. Врац (Болгария). - Материалы ІІІ
Всероссийской молодёжной научной конференции
„Минералы: строение, свойства, методы исследования“. Уральское отделение РАН, Институт минералогии, Екатеринбург-Миасс, 2011, 141-142.
Г. Иванов, Г. Ганецовски, Т. Христова, Е. Найденова, Б. Атанасов, М. Младенов, В. Тодоров, М.
Николов, А. Найденова. Издирвания на археологически обекти по трасето на газопровод „Набуко”,
сектор 6. - В: Археологически открития и разкопки
през 2011 г. София, 2012, 593-595.
С. Иванов, Т. Тихов. Археологическо проучване
на обект „Ранносредновековна сграда” в НИАР
Кабиюк. - В: Археологически открития и разкопки
през 2011 г., 2012, 393 – 394.
Г. Иванов. Спасителни археологически проучвания в м. „Под Ямача”, с. Овчарци, общ. Раднево.
Бронзова и Ранножелязна епохи. - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012,
123-124.
М. Иванов. Ранноримска есхара от Сердика. - Археология, LIII,1, 2012, 76-81.
М. Иванов. Социална и културна принадлежност
в провинция Тракия според надгробните паметници. - В: Cherakleous Soteros Thasion. Изследвания в
чест на Иля Прокопов от приятелите и учениците
му по случай неговата 60-годишнина. Фабер, Велико Търново, 2012, 743-757.
М. Иванов. Археологическо проучване през 2011
г. на обект „Метростанция 8-II”, гр. София, Централен сектор. Античен период. - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012,
315-318.
М. Иванов. Археологическо проучване на обект
„Подлез под бул. „Княгиня Мария Луиза”, гр. София”. - В: Археологически открития и разкопки
през 2011 г. София, 2012, 318-319.
С. Иванов. Разкопки на Дворцовия площад в
Плиска. - В: Археологически открития и разкопки
през 2011 г., 2012, 383-385.
С. Иванова, М. Гюрова, Н. Спасов. Проучване на
плейстоценските седименти в пещерата Магурата. - В: Археологически открития и разкопки през
2011 г. София, 2012, 32-34.
С. Иванова, Н. Спасов, К. Бояджиев. Праисторически скални структури в м. Харман кая, мах. Гъсак, с. Биволяне. - В: Археологически открития и
разкопки през 2011 г. София, 2012, 85-87.
П. Илиева. Най-големите съкровища на България.
Изд. община Бургас www.burgas.bg, 2012, 45.
И. Йорданов. Печат на неизвестен стратег на Тракия и Йоанопол ( 70-80 г. на Х в.) - ІV Международный Византийский семинар “империя” и “полис”,
Севастополь, 31. 05 – 05. 06. 2012 г. Тезисы докладов и сообщений, Севастопол 2012, 19-23.
И. Йорданов. Печатът на кесаря Тервел (705-721).
- Любословие, 12, 2012, 55-64.
И. Йорданов. Печатите на Йоан Пантехни – трета
четвърт на ХІІ в. - Историкии, 5, 2012, 73-78..
И. Йорданов. Непубликувани византийски печати от колекцията на НАМ-София. - In honorem
professoris Димитър Овчаров, София, 2012, 177189.
И. Йорданов. Печати на представители на фамилията Пакуриани (Бакуриани) от територията
на днешна България. - Българското средновековие: общество, власт, история. Сборник в чест на
проф.д-р Миляна Каймакамова, София 2012, 538556.
И. Йорданов. Печати на Василий Лакапин от
България. - Средновековна България и “другите”.
Сборник в чест на 60-годишнината на проф. дин
Петър Ангелов, София 2012. 159-165.
Г. Кабакчиева, С. Лазарова. Античния кастел и
митница Димум (град Белене, Плевенска област).
Пловдив, 2012.
Г. Кабакчиева, С. Лазарова. Античен и средновековен Димум. Пловдив, 2012.
Г. Кабакчиева. Археологически разкопки на
aнтичния кастел Димум (южен и западен сектори). - В: Археологически открития и разкопки през
2011 г. София, 2012, 257-260.
Е. Коматарова-Балинова, К. Клисуранов. Към
разбирането на биритуализма и обреда на кремацията по примерите на некрополите Разделна, Девня 3 (България) и Сухая Гомолша, Красная Горка
(Украйна). - В: Салтово-маяцка археологiчна культура: проблеми та дослiдження, Вип. 2. Харкiв,
2012, 37-44, 115-116.
Е. Коматарова-Балинова. Сравнительная характеристика элементов погребального обряда
биритуальных могильников нижнедунайского населения и салтово-маяцкой культуры. - В: Степи
Европы в эпоху Средневековья. Издание Донецкого национального университета. Донецк, 2012,
135-165.
А. Конаклиев, С. Дончева. Археологически разкопки на обект „Патриаршеска част на царския
дворец във Велики Преслав”. - В: Археологически
открития и разкопки през 2011 г. София, 2012, 398400..
К. Константинов, С. Бонев. Археологическо проучване на обект „Старобългарско селище” при с.
Хърсово, община Никола Козлево. - Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012,
493-495.
М. Кръстева. Издирвания на археологически
обекти в м. Вакарелец, в землището на селата Д.
Диканя и Г. Диканя, община Радомир, 542-543. В: Археологически открития и разкопки през 2011,
542-543, София, 2012.
К. Лещаков, М. Тонкова, Л. Лещаков. Проучвания на вкопани структури от КЖЕ в сектор „Север“
147
на обекта в Ябълково. - В: Археологически открития и разкопки през 2011. София, 2012, 138-140.
П. Лещаков, А. Конаклиев. Издирвания на археологически обекти по трасето на газопровод “Набуко”, сектор 3. - В: Археологически открития и
разкопки през 2011 г. София, 2012, 587-589.
П. Лещаков, Г. Самичкова, Н. Христов, С. Трифонов, Ц. Арнаудов. Издирвания на археологически обекти в околностите на праисторически
солодобивен център Провадия-Солницата. - В:
Археологически открития и разкопки през 2011 г.
София, 2012, 535-537.
П. Лещаков. Археологическите разкопки на обект
Дупница-Кулата (праисторически пласт). - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012, 97-99.
М. Манов. Новооткрит епиграфски паметник от с.
Зелен дол, Благоевградско. - Нумизматика, сфрагистика и епиграфика 7, 2011, 233-238.
М. Манов. Монетосеченето на тракийското племе
дентелети - нови наблюдения. - В: HPAKΛEOYΣ
ΣΩTHPOΣ ΘAΣIΩN - Изследвания в чест на Иля
Прокопов от приятелите и учениците му по случай неговата 60-годишнина. Велико Търново, 2012,
121-142.
Р. Милчева. Портретна статуя на император Септимий Север. - Археология, 2011, 2, 117-122.
С. Нейкова. Мозаичната икона Св. Богородица
Одигитрия от Националния археологически музей
в София. - Проблеми на изкуството, 2, 2012, 16-20.
Г. Нехризов, С. Иванова, Д. Лесигярски. Бронзова куха брадва от Хасковско. - Българско е-списание за археология, 1, 2012, 73-78.
Г. Нехризов, И. Д. Чолаков. Издирване на археологически обекти по трасето на железопътната
линия Пловдив-Септември. - В: Археологически
открития и разкопки през 2011 г. София, 2012, 547548.
Г. Нехризов, Ю. Цветкова, Н. Кечева. Издирване на археологически обекти в района на скалния
комплекс Глухите камъни. - В: Археологически
открития и разкопки през 2011 г. София, 2012, 561563.
Г. Нехризов, Ю. Цветкова. Издирване на археологически обекти в Казанлъшката котловина. - В:
Археологически открития и разкопки през 2011 г.
София, 2012, 550-552.
Г. Нехризов, Ю. Цветкова. Скален комплекс Глухите камъни. - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012, 127-130.
Г. Нехризов, Ю. Цветкова, Д. Грозданов, Г. Дянкова. Скален комплекс Глухите камъни. - Българска археология 2011 (каталог към изложба). София,
2012, 26-27.
Г. Нехризов. Методика на издирване на археологически обекти по трасето на газопровод „Набуко”. В: Археологически открития и разкопки през 2011
148
г. София, 2012, 580-582.
К. Ников, Р. Георгиева. Спасителни археологически проучвания на обект от късната бронзова и
късната желязна епоха в м. Новата чешма, землище
на с. Пет Могили, община Нова Загора през 2011
г. - В: Археологически открития и разкопки през
2011 г. София, 2012, 121-123.
К. Ников. Сивата монохромна керамика от Аполония. Към въпроса за нейния произход и първоначална поява (кр. на VІІ-VІ в. пр. Хр.).
В. Николов, В. Петрова. Археологически разкопки на тел Караново през 2011 г. - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012,
68-70.
В. Николов, К. Бъчваров, П. Лещаков, М. Люнчева, Н. Христов, Г. Самичкова, Д.а Такорова,
К. Бояджиев, Е. Анастасова, С. Трифонов, С.
Игнатова, Й. Паринова, Е. Пурнарова, В. Стоицова, Т. Малтер, М. Славкова, В. Данов. Археологически проучвания на праисторическия
солодобивен център Провадия-Солницата. - В:
Археологически открития и разкопки през 2011,
София, 2012, 66-68.
В. Николов, К. Бъчваров, П. Лещаков, М. Люнчева, Н. Христов, Г. Самичкова, Д. Такорова, К.
Бояджиев, С. Трифонов, С. Игнатова, Й. Паринова, Е. Пурнарова, В. Стоицова, Т. Малтер, М.
Славкова, В. Данов. Праисторически солодобивен център Провадия-Солницата (5500 - 4200 г. пр.
Хр.). - В: Българска археология 2011. Каталог към
изложба. София, 2012, 8-11.
В. Николов. Природни катаклизми през V хил. пр.
Хр. и загиване на първата европейска цивилизация. - История, 2012, 4, 346-351.
В. Николов. Сол, ранно комплексно общество, урбанизация: Провадия-Солницата (5500-4200 г. пр.
Хр.). - Археология, 2012, 1, 7-27.
Л. Нинов. Археозоологични проучвания на праисторически селища. – В: Археологически открития
и разкопки през 2011 г. София, 2012, 601-604.
Л. Нинов. Остеологични проучвания на обекти от
бронзовата и желязната епохи. - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г., София, 2012,
217-218.
Л. Нинов. Остеологочни проучвания на антични
обекти. - В: Археологически открития и разкопки
през 2011 г. София, 2012, 369-371.
Л. Нинов. Археозоологически проучвания на
средновековни крепости и могили. – В: Археологически открития и разкопки през 2011 г., София,
2012, 504 – 506.
Н. Овчаров, Б. Петрунова. Археологически проучвания в крепостта Урвич до с. Кокаляне край
София. - В: Археологически открития и разкопки
през 2011 г. София, 2012.
Н. Овчаров, Д. Коджаманова, З. Димитров. Редовни археологически разкопки на Перперикон. -
В: Археологически открития и разкопки през 2011
г., София 2012, 431-433.
Н. Овчаров, Х. Вачев. Археологически проучвания в търновския манастир „Св.св. Петър и Павел”
– В: Археологически открития и разкопки през
2011 г. София, 2012.
Н. Овчаров. Новооткрит печат с изображение на
лъв от Перперикон и въпроса за средновизантийския период на скалния град. - В: Сборник в чест
на 80-годишнината на проф. Д. Овчаров, София
2012 (=Известия на Националния археологически
институт с музей, 40), 167-176.
Н. Овчаров. Пътешествие из страни на орли и замъци. Пловдив, 2012, 143 с.
К. Панайотова, Д. Стоянова, М. Чачева, М. Дамянов. Археологическо проучване на нос Скамни,
гр. Созопол. - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012, 242-244.
К. Панайотова, М. Дамянов, Т. Богданова, Д.
Стоянова, М. Чачева. Археологически проучвания на храмов комплекс на остров Св. Кирик, Созопол. - В: Археологически открития и разкопки
през 2011 г. София, 2012, 238-240.
К. Панайотова, М. Дамянов, Т. Богданова. Спасителни проучвания на УПИ 5069 - III, некропол на
Аполония Понтика. - В: Археологически открития
и разкопки през 2011 г. София, 2012, 250-251.
К. Панайотова, М. Дамянов, Т. Богданова, Д.
Стоянова, М. Чачева. Археологически проучвания на храмов комплекс на остров Св. Кирик, Созопол. - В: Археологически открития и разкопки
през 2011 г. София, 2012, 238-240.
К. Панайотова, М. Дамянов, Т. Богданова. Спасителни проучвания на УПИ 5069-ІІІ, некропол на
Аполония Понтика. - В: Археологически открития
и разкопки през 2011 г. София, 2012, 250-251.
К. Панайотова, Т. Богданова, А. Баралис. Българо-френски археологически проучвания на селищна структура и некропол от територията на Аполония Понтика в м. „Месарите“, гр. Созопол. - В:
Археологически открития и разкопки през 2011 г.
София, 2012, 245-247.
К. Панайотова. Нос Скамни - свещена територия
за жителите на Аполония – Созополис – Созопол. Наука, 1, 2012, 32-35.
К. Панайотова. Свещенният нос Скамни - гр. Созопол. - В: Българска археология, 2011. София,
2011, 36-37.
В. Петрова, П. Зидаров. Геомагнитно проучване
на археологически обект до Чокоба-Казлача, Сливенско. - В: Археологически открития и разкопки
през 2011 г. София, 2012, 52-54.
Б. Петрунова, Е. Василева, Я. Димитрова. Крепостта Лютица до Ивайловград. - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012,
450-452.
Б. Петрунова, Е. Василева, Я. Димитрова. Църк-
ва № 2 на Калиакра. - В: Археологически открития
и разкопки през 2011 г. София 2012, 455-457.
Б. Петрунова, Е. Василева. Археологическо проучване на обект № 12 в землището на с. Калипетрово, община Силистра. - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012, 503-504.
Б. Петрунова, Н. Овчаров, В. Георгиева, Ф. Петрунов. Крепостта Урвич до с. Кокаляне, Софийско. - В: Археологически открития и разкопки през
2011 г., София 2011, 452-455.
Б. Петрунова. Археологически и нумизматични данни за крепостта Перистера на хълма Света
Петка в град Пещера. - В: Известия на НАИМ (In
honorem professoris Димитър Овчаров), 40, 2012,
215-237.
Б. Петрунова. Издирвания на археологически
обекти по трасето на обходен път Габрово, км
10+940 - 30+670. - В: Археологически открития и
разкопки през 2011 г., София, 2011, 522.
Б. Петрунова. Богатствата на Калиакра. Варна,
2012.
Х. Попов, К. Ников. Спасително археологическо проучване на златодобивен рудник от късната
бронзова и ранната желязна епохи Ада тепе, община Крумовград. - В: Археологически открития и
разкопки през 2011, София, 2012, 135-137.
Х. Попов. Ада тепе и тайните на древното рударство/ Ada Tepe and the Secrets of Ancient Mining.
Брошура, издадена във връзка с изложбата „Археология и бизнес в партньорство” (НАИМ, 25 януари
- 9 март 2012 г. и РИМ-Кърджали, 5 ноември 2012
- 18 януари 2013 г.).
Х. Прешленов. Фортификационни съоръжения в
Несебър (северен сектор). - В: С. Станев, В. Григоров, В. Димитров (съст. ред.). Изследвания в чест
на Стефан Бояджиев. НАИМ-БАН, София, 2011,
295-312.
Х. Прешленов. Археологически проучвания в северната градска зона на Деултум през 2011 г. - В:
Археологически открития и разкопки през 2011 г.
София, 2012, 255-257.
Д. Рабовянов, Ж. Гюлева, Пл. Дойчев. Редовни
археологически разкопки на обект „Средновековен
град Трапезица - сектор Южен”. - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012,
419-421.
Д. Рабовянов, Ж. Гюлева. Средновековен град
Трапезица - сектор Южен. - В: Българска археология 2011. Каталог към изложбата. София, 2012,
60-62,
Д. Рабовянов. Средновековни костени апликации
за колчан от хълма Трапезица, Велико Търново. Археология, 2011, 2, 53-72, ISSN 0324-1203.
Д. Рабовянов. Acta Militaria Mediaevalia, 7, Kraków
- Rzeszów - Sanok 2011. 252 s. - Археология, 2012,
1, 124-127.
Д. Рабовянов. Извънстоличните каменни крепо-
149
сти на Първото българско царство (IX-началото на
XI в.) (Дисертации, том V), София, 2011.
М. Робов. Църковното строителство в югоизточния сектор на Трапезица. - В: Търновска книжовна
школа, 9. Велико Търново, 2012, 633-648.
Б. Русева. Раждането на монетата. Преразказ на
“La naissance de la monnaie” с автор Georges Le
Rider. Част 1. - Нумизматика, сфрагистика и епиграфика 7, 2011, 239-273.
А. Сидерис, М. Тонкова. Археологически проучвания на многослоен обект от късния неолит и І
хил. пр. Хр. при извора Халка Бунар, Горно Белево,
община Братя Даскалови, Старозагорска област. В: Археологически открития и разкопки през 2011,
София, 2012. 156-158.
Н. Сираков, Ж.-Л. Гуадели, С. Сиракова, С.
Иванова, Ф. Фернандез, С. Танева, А. Гуадели,
В. Митева, И. Крумов, И. Димитрова, Р. Спасов.
Българо-френски проучвания на палеолитни обиталища в пещера Козарника. - В: Археологически
открития и разкопки през 2011 г. София, 2012 г.,
27-29.
С. Станилов, А. Аладжов. Кръгла каменна площадка - Северна периферия. - В: Археологически
открития и разкопки през 2011 г. София, 2012, 388389.
С. Стоянов. Необходими логистични и инженерно-технически мероприятия за опазване на археологическото наследство в различните етапи на
откриване, проучване и съхранение. - От регионалното към националното. Велико Търново, 2012,
444-448.
С. Стоянов. Архитектурно-геодезическо и картографско документиране на обект „Дървена крепост” във Вътрешния град на Плиска. - Научни
трудове от Юбилейната научна конференция по
повод 10 години от създаването на НВУ „Васил
Левски”, 35, 2012, 40-48.
С. Стоянов. Българската държавна администрация–структура и функции. - Епископ-Константинови четения „Vivat academia”, 17, Шумен, 2011,
231-241.
С. Стоянов. Основа за опазване на културно-историческото наследство. - Известия на Съюза на учените - Варна, „Културното наследство на Варна”,
Варна, Съюз на учените -Варна, 102-104.
С. Стоянов. Инженерно-технически дейности в
логистиката на теренните археологически проучвания. Университетско издателство „Епископ Константин Преславски”. Шумен, 2012.
С. Танева, Г. Ганецовски, Ц. Цанова, И. Димитрова, К. Чукалев, П. Попов, А. Ходкевич, Р.
Спасов. Сондажни проучвания в пещера Топлица,
при с. Кунино, Врачанско. - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012, 38-40.
С. Танева, К. Чукалев, Г. Ганецовски, П. Попов,
А. Ходкевич. Издирвания на археологически обек-
150
ти в землищата на селата Кунино и Каменно поле,
община Роман, Габаре и Драшан, община Бяла
Слатина. - В: Археологически открития и разкопки
през 2011 г. София, 2012, 519-520.
С. Танева, Ц. Цанова, К. Чукалев, П. Попов, А.
Ходкевич, И. Димитрова. Теренни проучвания в
пещера Самуилица II при с. Кунино, Врачанско. В: Археологически открития и разкопки през 2011
г. София, 2012, 36-37.
М. Тонкова. Златната клонка от Момина могила и
ажурните украси с ластари от късния ІV в. пр. Хр. В: К. Рабаджиев Т. Шалганова В. Ганева-Маразова,
Р. Стойчев (ред.). Изкуство и идеология. Сборник в
чест на Иван Маразов. София, 2012, 709-725.
С. Торбатов, Б. Иванова. Античен некропол на
Улпия Анхиало (УПИ IV-186, кв. 275) - В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София,
2012, 237.
С. Торбатов, Б. Иванова. Археологически проучвания на многослоен обект Калето в град Мездра. В: Археологически открития и разкопки през 2011
г. София, 2012, 274-275.
С. Торбатов, Б. Иванова. Издирвания на археологически обекти по трасето на пътен участък Мездра-Ботевград от път Е-79 (I-1) (от км 161+367 до
км 194+000). – В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012, 520-521.
С. Торбатов, М. Даскалов, Б. Иванова. Античен
и средновековен град Анхиало (УПИ ІІІ-2826, кв.
210). - В: Археологически открития и разкопки
през 2011 г. София, 2012, 237.
С. Торбатов, М. Даскалов, Б. Иванова. Античен
некропол на Улпия Анхиало (УПИ ХІІ, ХІІІ И ХІV,
кв. 213). - В: Археологически открития и разкопки
през 2011 г. София, 2012, 238.
С. Торбатов. Археологическо проучване на Могилен некропол № 1 край Горско Абланово през
2008-2009 г. - В: VІ Национална научна конференция „Попово - минало и бъдеще”. Част І. Доклади
от секция „Археология и стара история”. Велико
Търново, 2012, 251-302.
С. Торбатов. Гарнизонът на Сексагинта Приста
през І-ІІІ в. - Известия на Регионален исторически
музей - Русе, 15, 2012, 111-161.
С. Торбатов. Строителна керамика с печати от
Сексагинта Приста. - Известия на Регионален исторически музей - Русе, 15, 2012, 162-197.
К. Тотев, Н. Ботева. Процесиен кръст от средновековната крепост до гр. Севлиево. Известия на Регионален исторически музей Велико Търново, 26,
2011, 179-188.
К. Тотев, Е. Дерменджиев, П. Караилиев. Археологически разкопки на обект „Средновековен град
Трапезица - сектор Север” във Велико Търново. В: Археологически открития и разкопки през 2011
г. София, 2012, 416-419.
К. Тотев, Е. Дерменджиев, П. Караилиев. Ар-
хеологически разкопки на обект „Църква и баня,
южно от манастира „Св. Четиридесет мъченици”
във Велико Търново. - В: Археологически открития и разкопки през 2011, София, 2012, 425-428.
К. Тотев. Константинополски литийни кръстове
от бронз, открити в България. Част І. Археология,
2012, 1, 46-62.
Т. Христова, Ж. Узунов. Колективен гроб с трупополагане от ранната бронзова епоха при Събрано,
Новозагорско. Археология, LIII, 1, 2012, 62-68.
Т. Христова, Г. Иванов, Н. Казашки. Балей-некрополът. Археологически проучвания през 2011
г. – В: Археологически открития и разкопки през
2011 г. София, 2012, 119-121.
И. Чолаков, К. Чукалев. Статистически резултати
от теренните археологически проучвания в Бълга-
рия през 2010 г. - В: Социализация на българското
културно-историческо наследство. Първа научна
конференция по проблемите на културно-историческото наследство, 31 януари 2011 г. Бюлетин на
Фондация „Арете-Фол“. София, 2011, № 4, 38-62.
К. Чукалев, Д. Рабовянов, С. Александрова, Ж.
Узунов, Е. Дерменджиев, Н. Еленски. Издирвания на археологически обекти по трасето на газопровод „Набуко”, сектор 4. - В: Археологически
открития и разкопки през 2011 г., София, 2012,
589-591.
К. Чукалев, Д. Рабовянов, С. Александрова, Ж.
Узунов, Е. Дерменджиев, Н. Еленски. Издирвания
на археологически обекти по трасето на газопровод
„Набуко“, сектор 4. - В: Археологически открития и
разкопки през 2011 г. София, 2012, 589-591.
Съставители: Петър Димитров,
Георги Иванов
151
IN MEMORIAM
Ана Йоцова (1942-2013)
На 24 януари 2013 г. почина бившият директор
на РИМ-Видин и наша колега Анка Йоцова Цанова.
Тя е родена на 20 юли 1942 г. във Видбол (дн.
гр. Дунавци), Видинско, където завършва началното
и среднното си образование. През 1961 г. завършва
Училището за начални учители във Враца, като в
периода 1961-1963 г. работи като учител в с. Извор,
Видинско. От 1963 г. Ана Йоцова следва във Философско-Историческия факултет на Софийски университет „Св. Климант Охридски”, който завършва
през 1967 г. със специалност „История”. Същата
година тя постъпва на работа в Историчаски музей
– Видин, където преминава през всички служебни
степени – екскурзовод, уредник, научен сътрудник
и директор от 1985 до 1995 г. От януари 1996 г. е
началник на Управление „Хуманитарни дейности” в
Община Видин, където се пенсионира през август
1997.
След постъпването си на работа в РИМ-Видин,
Ана Йоцова ориентира научните си интереси към
късната праистория. Основен принос за оформянето й като учен имат Николай Джамбазов и Румен
Катинчаров, с които през 1971 и 1975 г. проучва
пещерата Магура до с. Рабиша. Теренната й работа, обаче, ще остане пряко свързана с разкопките на
праисторическото селище до с. Балей, община Брегово, което проучва заедно с Р. Катинчаров в продължение на 18 сезона (1970-1977, 1979-1987, 1989). С
проучената площ от около 4100 м² с 4 строителни
хоризонта от късната бронзова епоха и ями от раннта желязна епоха, обектът се превърна в епонимен за
изследването на Културата на инкрустраната керамика по Долния Дунав. Голямата административна
заетост на Ана Йоцова и социалните й ангажименти
не позволиха пълната публикуция на резултатите от
проучванията в Балей до началото на ХХІ век. В последните години с огромен ентусиазъм Ана Йоцова,
заедно с екип археолози и реставратори от НАИМБАН и РИМ-Видин, подготви том І от разкопките в
Балей, чието излизане от печат не успя да дочака.
Другият важен обект, проучван от Ана Йоцова, е
селището от ранната бронзова епоха до с. Градец, община Видин. В продължение на 6 сезона (1987-1992)
са проучени 4 строителни хоризонта, принадлежащи
на култура Коцофени. Стратиграфските данни и документираните археологически комплекси превръщат обекта в еталонен за ранната бронзова епоха в
Северозападна България. Приносите на Ана Йоцова
към изследването на бронзовата епоха в региона се
допълват и от сондажното проучване през 1995 г на
селище от средната бронзова епоха в землището на
с. Градец. И след пенсионирането си Ана Йоцова
продължи да се интересува живо от проблемите на
българската археология, участвайки в проучването
и консултирайки разкопките на селище от средната
бронзова епоха и ями от края на бронзовата епоха
до с. Антимово, община Видин (2004), некропола от
късната бронзова епоха до с. Кутово, община Видин
(2007), както и на некропола на селището при Балей
(2010-2011).
Със смъртта на Ана Йоцова Видин загуби една
от най-обичаните си личности, а българската археология – колега с безспорен научен авторитет и високи морални качества.
Поклон пред светлата й памет!
Подбрана библиография:
Новооткрити селища от ранната бронзова епоха във Видински окръг. - Известия на музеите в
Северозападна България, 2, 1978, 1-13.
Разкопки в пещерата Магурата през 1975 г. Известия на музеите в Северозападна Бълга152
рия, 6, 1981, 9-26.
Разкопки на селище от ранната бронзова епоха
до с. Градец, Михайловградска област. - Известия на музеите в Северозападна България, 14,
1988, 9-18.
Книги по археология през 2011 – 2012 г.
Bulgarian archaelogy books, 2011 - 2012
А. Гуадели. Костни артефакти от палеолита в България.
София 2011.
A. Guadelli. Bone Artifacts from the Paleolithic Period in
Bulgaria, Sofia, 2011.
R. Gleser, M. Thomas. “Merdžumekja”-Südosthang.
Späte Kupferzeit und Früheste Bronzezeit: Ergebnisse
siedlungsarchäologischer Forschungen. (Drama. Forschungen
in einer Mikroregion, 1). Bonn, Habelt, 2012.
V. Nikolov, K. Bacvarov (eds.). Salt and Gold: The role of
salt in prehistoric Europe. Proceedings of the International
Symposium (Humboldt-Kolleg) in Provadia, Bulgaria, 30
September – 4 October 2010. Provadia & Veliko Tarnovo,
Faber, 2012.
V. Varbanov, D. Dragoev. Studied archaeological sites
from the Roman period in Rousse region. Rousse:
Rousse Regional Museum of History, 2012.
153
154
L. Vagalinski, N. Sharankov, S. Torbatov.
The Lower Danube Roman Limes (1 st – 6 th C.AD).
Sofia, 2012.
И. Гергова, Й. Гатев, И. Ванев.
Християнско изкуство в Националния археологически
музей - София. Каталог. София, 2012.
I. Gergova, J. Gatev, I. Vanev. Christian Art in the National
Museum of Archaeology - Sofia. Catalogue. Sofia, 2012.
Археологически открития и разкопки през 2011 г.
София , 2012.
Archaeological Discoveries and Investigations in 2011.
Sofia, 2012.
М. Даскалов. Колани и коланни украси от VІ - VІІ в. (от
днешна България и съседните земи).
M. Daskalov. The 6 th-7 th Century belt Stes and Belt
Ornaments (Based on Artifacs from Present-day Bulgaria and
the Neighbouring Territories).
София, 2012.
Станислав Станев, Валери Григоров, Владимир Димитров.
Изследвания в чест на Стефан Бояджиев.
София, 2011 г.
Stanislav Stanev, Valeri Grigorov, Vladimir Dimitrov. Studies
in Honour of Stefan Boyadzhiev.
Sofia, 2011.
Дисертации. 5. Деян Рабовянов. Извънстоличните
каменни крепости на Първото българско царство
(ІХ - началото на ХІ в.). София , 2011.
Dissertations 5. Deyan Rabovyanov. Provincial Stone Fortresses
of the First Bulgarian Kingdom (9th – early 11th c.).
Sofia, 2011.
Известия на Националния Археологически институт,
40. Бони Петрунова, Валери Григоров. In honorem
professoris Димитър Овчаров. София, 2012.
Bulletin of the National Institute of Archaeology, 40. Boni
Petrunova, Valeri Grigorov. In haonorem proffessoris Dimitar
Ovcarov. Sofia, 2012.
Антични електронови и златни монети (VІ- в. пр. - ІV в.
сл . Хр.) от нумизматичната колекция на НАИМ - БАН.
(Каталог). София, 2012.
Ancient Electrum and Gold Coins (6th c. BC - 4th c. AD) in the
Numismatic Collection of NIAM-BAS. Catalogue. Sofia, 2012.
155